Хроника на птицата с пружина

1.

Между края на това странно лято и наближаването на зимата в живота ми не настъпи промяна. Дните започваха без произшествия и завършваха по същия начин. Ако не броим времето, почти не се различаваха. Стремях се да насочвам вниманието си към реалното и полезното. Почти всеки ден ходех да плувам дълго в басейна, разхождах се, хранех се по три пъти на ден.

Но от време на време ме пронизваше самота. Дори водата, която пиех, дори въздухът, който дишах, ми се струваха дълги остри игли. Страниците на книгата в ръцете ми понякога проблясваха застрашително като остриета. В четири часа сутринта, когато светът беше притихнал, чувах как корените на самотата пълзят вътре в мен.

И все пак имаше хора, които не ме оставяха сам — роднините на Кумико. Те ми пращаха писма. Настояваха, че Кумико нямало вече да ми е жена, затова да съм се съгласял незабавно на развод. Така ще се уредят всички проблеми. С първите няколко писма се опитаха да ми окажат натиск — съвсем делово. След като не отговорих, прибягнаха до заплахи, а накрая го удариха на молби. Всички сме искали едно и също.

Бащата на Кумико ме потърси по телефона.

— Не съм казвал, че съм категорично против развод — обясних аз. — Но първо държа да се видя с Кумико и да поговоря насаме с нея. Ако ме убеди, че наистина го иска, ще й дам развод. Това е единственият начин да се съглася.

Извърнах се към прозореца в кухнята и погледнах тъмното дъждовно небе, разпростряло се в далечината. Над мокрия черен свят валеше вече четвърти ден без прекъсване.

— Преди да решим да се оженим, ние с Кумико обсъждахме заедно всичко и ако наистина ще слагаме край на брака си, искам да го направим пак по този начин.

С баща й продължихме да изтъкваме той своите, аз своите доводи и не стигнахме доникъде — най-малкото до нищо ползотворно.

Някои въпроси си оставаха без отговор. Дали Кумико наистина искаше да се разведе? И дали именно тя е помолила родителите си да ме убедят? „Кумико каза, че не иска да те вижда“, обясни баща й точно както навремето и брат й Нобору Ватая. Това вероятно не бе пълна лъжа. Майката и бащата на Кумико не бяха от хората, които се свенят да тълкуват нещата, както им отърва, но поне доколкото знаех аз, не биха и скалъпили съвсем откровена лъжа. За добро или за лошо бяха реалисти. Ако баща й казваше истината, дали сега не я криеха някъде от мен?

Беше ми невъзможно да повярвам. Любовта не беше сред чувствата, които Кумико е изпитвала още от малка към родителите и брат си. Години наред се беше борила да е независима от тях. Допусках като възможно да е решила да ме изостави, защото си е намерила любовник. Дори и да не приемах докрай обяснението й в писмото, знаех, че това не е изключено. Обаче не можех да приема, че от мен е отишла право при родителите си или на място, което те са й подготвили, и че сега общува с мен чрез тях.

Колкото повече мислех за това, толкова по-малко разбирах. Не бе изключено тя да изживява емоционален срив и да не се владее. Но беше възможно и да я държат пряко волята й. Дни наред редях и пренареждах различните факти, думи и спомени, докато накрая се видях принуден да се откажа да мисля. Догадките не се увенчаваха с нищо.

Есента отминаваше, във въздуха се долавяше дъхът на зимата. Както винаги по това време на годината събрах с греблото мъртвите листа в градината и ги натъпках в найлонови чували. Сложих стълба и почистих и улуците от насъбрала се в тях шума. В малката градина на къщата, където живеех, нямаше дървета, но вятърът довяваше от кичестите широколистни дървета от двете страни огромни количества листа. Обичах да го правя. Времето минаваше по-бързо, докато гледах как спаружените листа се носят надолу в следобедното слънце. Съседите отдясно имаха огромно дърво, окичено с червени плодчета. По него кацаха цели ята птици, които сякаш се надвикваха. Бяха пъстри и надаваха отсечени остри писъци, които пронизваха въздуха.

Запитах се как ли най-добре да прибера летните дрехи на Кумико. Можех да изпълня съвета от писмото й и да ги изхвърля. Но си спомних колко грижовно се бе отнасяла към всяка дреха. А и имах къде да ги държа. Реших засега да не ги пипам.

Ала всеки път, когато отворех гардероба, се натъквах на отсъствието на Кумико. Дрехите, окачени в него, бяха обвивки на нещо, което бе съществувало преди. Знаех как Кумико е изглеждала в тези дрехи, а с някои бяха свързани и спомени. Понякога се хващах, че седя на края на леглото и гледам вторачено нейните рокли, блузи и поли. Нямах представа колко съм седял така. Можеше да е и десет минути, и цял час.

Случваше се да седя, да гледам някоя рокля и да си представям как някакъв мъж, когото не познавам, помага на Кумико да я съблече. Ръцете му смъкват роклята, после й свалят бельото. Милват Кумико по гърдите, разтварят бедрата й. Виждах тези гърди и бедра в цялата им нежна белота, виждах и ръцете на другия мъж, които ги докосваха. Не исках да мисля за такива неща, ала нямах избор. Те вероятно се бяха случвали наистина. Трябваше да свикна с тези картини. Не можех просто да затварям очи за действителността.

От време на време се сещах за нощта, когато спах с Крита Кано, ала споменът за нея бе тайнствено мъгляв. Онази нощ аз прегръщах Крита Кано и отново и отново сливах тялото си с нейното, това бе неоспорим факт. Но седмиците отминаваха и усещането за убеденост започна да се стопява. Не можех да си припомня конкретни линии на тялото й и как то се слива с моето. При всички положения спомените за онова, което бях правил с нея преди това, в съзнанието си — във въображаемия свят, — бяха далеч по-ясни, отколкото спомените за онази действителна нощ. Отново и отново си представях с изумителни подробности как облечена в роклята на Кумико, Крита Кано ме е яхнала в онази странна хотелска стая.

В началото на октомври почина чичото на Нобору Ватая, който няколко мандата бе представител на Ниигата в Долната камара. Малко след полунощ получил инфаркт в болницата в Ниигата, а до заранта въпреки огромните усилия на лекарите вече бил труп. Чакаха го да умре, разбира се, отдавна, а общите избори бяха съвсем скоро, ето защо привържениците на чичото не губиха време и приведоха в действие вече разработения план Нобору Ватая да наследи депутатското място. Машината за привличане на гласове за вече покойния народен представител беше добре смазана и доставяше нужния брой избиратели. Освен ако не се случеше нещо непредвидено, Нобору Ватая със сигурност щеше да бъде избран.

След като прочетох в библиотечния вестник новините, първото, което ми мина през ума, бе, че оттук нататък семейство Ватая ще бъдат много заети. И никак няма да им е до развода на Кумико.

Синкавочерното петно върху лицето ми нито се уголемяваше, нито се смаляваше. Нито ме болеше, нито ми пареше. Отказах се да го крия с тъмни очила или с шапка с широка периферия, която да нахлупвам ниско. От време на време се подсещах за него, ако в магазина хората ме заглеждаха или извръщаха очи, но не след дълго дори тези реакции престанаха да ме притесняват. Не им вредях по никакъв начин с този белег върху лицето. Всяка сутрин, докато се миех и бръснех, го разглеждах, но не забелязвах промяна. Размерът, цветът и формата му си оставаха същите.

Хората, изразили загриженост за внезапната поява на белега върху бузата ми, бяха точно четирима: собственикът на ателието за химическо чистене при станцията на метрото, бръснарят, младежът от магазина на спиртни напитки „Омура“ и библиотекарката от кварталната библиотека. Във всеки от тези случаи, ако попитаха за петното, аз се правех на много отегчен и казвах нещо от рода на: „Дребна злополука.“ Те изпелтечваха: „Да, да“, или „Лоша работа“, сякаш се извиняваха, че са отворили дума.

С всеки изминал ден като че ли се отдалечавах все повече от самия себе си. Ако известно време си гледах ръката, започвах да изпитвам чувството, че виждам през нея. Не разговарях почти с никого. Никой не ми пишеше и не ми се обаждаше по телефона. Единственото, което намирах в пощенската кутия, бяха сметки и рекламни материали, а повечето рекламни материали представляваха лъскави каталози, адресирани до Кумико и пълни с пъстри снимки на пролетни рокли, блузи и поли. Зимата се случи студена, аз обаче понякога забравях да пусна парното, понеже не бях сигурен дали наистина е студено, или просто мен ме е втресло. Включвах го само след като се убедях от термометъра, че си е студено, но и тогава студът, който чувствах, не намаляваше.

Пратих на лейтенант Мамия писмо, където в най-общи линии описвах какво ми се случва. Той вероятно по-скоро се е притеснил, отколкото зарадвал на писмото, но не се сещах на кого друг да пиша. Започнах именно с такова извинение. После му разказах как Кумико ме е напуснала същия ден, когато той бе идвал у нас, как от няколко месеца е спяла с друг и че близо три дни бях седял на дъното на кладенец, за да мисля, а също и че сега живея сам и онова, което господин Хонда ми е оставил за спомен, не е нищо повече от празна кутия от уиски.

След седмица получих отговора на лейтенант Мамия.

Понякога се прекатервах през зида в градината и отивах по криволичещата уличка при мястото, където се бе намирала празната къща на Мияваки. С палто чак до глезените, омотан в шал, вървях по мъртвата зимна трева. Жиците отгоре свистяха от поривистия вледеняващ зимен вятър. Къщата бе срината до основи и сега около двора имаше висока дъсчена ограда. Можех да надзърна през пролуките в оградата, но нямаше какво да видя: нямаше къща, нямаше плочник, кладенец, дървета, телевизионна антена, скулптура на птица, имаше само изравнена черна, студена на вид пръст, утъпкана от веригите на булдозера, и тук-там няколко стръкчета бурени. Беше ми трудно да повярвам, че навремето в двора е имало дълбок кладенец и че съм слизал в него.

Облягах се на оградата и поглеждах към къщата на Мая Казахара, към втория етаж, където беше нейната стая. Но Мая вече не беше там. Нямаше да излезе и да викне:

— Здрасти, Господин Птицата с пружината!

Един мразовит следобед в средата на февруари се отбих в агенцията за недвижими имоти „Сетагая Дай-ичи“ при станцията на метрото, за която ми беше споменал вуйчо. Първият човек, когото видях, след като влязох, бе секретарка на средна възраст. Недалеч от входа едно до друго бяха наредени няколко бюра, но столовете бяха празни, сякаш всички брокери бяха хукнали по срещи. В средата на помещението имаше голяма отоплителна печка на газ, нажежена до червено. На канапето в дъното седеше слаб възрастен мъж, който се беше зачел във вестник. Попитах секретарката дали господин Ичикава е тук.

— Аз съм Ичикава — извърна се към мен старецът. — Какво обичате?

Представих се като племенник на вуйчо си и споменах, че живея в една от неговите къщи.

— О, така ли! — възкликна старият човек и остави вестника. — Значи вие сте племенникът на господин Цурута. — Той прибра очилата за четене и ме огледа от глава до пети. Така и не разбрах какво впечатление придоби за мен. — Заповядайте, влезте. Ще пийнете ли чай?

Казах му да не си прави труда, но той или не ме чу, или не прие отказа ми. Прати секретарката да прави чай. Тя го донесе бързо, но когато седнахме един срещу друг със стареца и отпихме от чая, печката беше угаснала и в стаята стана студено. На стената висеше подробна карта с всички къщи в квартала, отбелязани тук-там с химикалка или флумастер. До нея имаше календар с прочутата картина с моста на Ван Гог — банков календар.

— Не съм виждал вуйчо ви от доста време. Как е той? — попита старецът, след като за пореден път отпи от чая.

— Мисля, че е добре, както винаги има много работа. И аз не го виждам много често.

— Радвам се, че е добре. Преди колко ли години съм го виждал за последно? Поне на мен ми се струва, че са минали години. — Той извади от джоба на сакото си една цигара, кибрит, прицели се внимателно, рязко драсна клечката и я запали. — Точно аз му намерих къщата, от доста време му търся и наематели. Радвам се, че е все така погълнат от работата си.

Възрастният господин Ичикава правеше впечатление на всичко друго, но не и на човек, зает с работа. Помислих си, че сигурно вече е в пенсия и се отбива в агенцията, за да държи връзка със старите клиенти.

— Е, харесва ли ви къщата? Имате ли някакви оплаквания?

— Не, никакви — отвърнах аз.

Старецът кимна.

— Чудесно. Къщата е хубава. Да, малка е, но е уютна. Хората, които са живели в нея, винаги са били доволни. И вие ли?

— Не мога да се оплача — рекох аз. „Поне съм жив“, казах си наум. — Но все пак искам да ви питам нещо. Вуйчо ми твърди, че познавате по-добре от всеки друг квартала.

Старецът се засмя.

— Познавам го, и още как! — възкликна той. — Вече близо четирийсет години се занимавам с недвижими имоти тук.

— Исках да ви питам за къщата на Мияваки зад нас. Разрушили са я, сигурно знаете.

— Да, знам — потвърди мъжът и издаде устни, сякаш ровеше из чекмеджетата на съзнанието си. — Продаде се миналия август. Най-после изчистиха докрай проблемите с ипотеката и обявиха къщата за продан. Купи я един спекулант, за да я събори и да обяви парцела за продан. Къщата пустееше от доста време, и най-хубавата да е, няма да се продаде. Е, хората, които купиха имота, не са от тукашните. Никой от тукашните не би и припарил до него. Чували ли сте някои от историите?

— Да, чувал съм ги от вуйчо ми.

— Значи знаете за какво ви говоря. Вероятно и ние можехме да я купим и после да я продадем на някого, който не подозира за какво става въпрос, но не се занимаваме с такива неща. Те оставят лош вкус в устата.

Кимнах.

— В такъв случай кой я е купил?

Старецът сбърчи чело и поклати глава, после ми каза името на известна голяма агенция за недвижими имоти.

— Сигурно не са правили никакво проучване, купили са къщата на мига, щом са видели къде се намира и колко й искат, смятали са, че ще бъдат на добра печалба. Но няма да е толкова лесно.

— Не могат ли да продадат парцела?

— Няколко пъти бяха на крачка да го продадат — отвърна старецът и кръстоса ръце. — Но земята не е евтина. Това е вложение за цял живот. Хората внимават много. Дори някой да е харесал имота, сигурно е поразпитал и все е чул някоя от историите, а те не са никак приятни. Ако чуе подобно нещо, обикновеният човек няма да купи парцела. Повечето хора, които живеят наоколо, знаят какво е ставало в къщата.

— Колко й искат?

— Колко й искат ли?

— Колко й искат на земята, където се намираше къщата на Мияваки?

Възрастният господин Ичикава ме погледна така, сякаш бях събудил любопитството му.

— Чакайте да помисля. Парцелът е под половин декар. Няма и сто цубо4. Пазарната цена е милион и половина йени на цубо. Все пак имотът е от най-хубавите: с прекрасен изглед, с южно изложение. Дори при такъв спад в сделките спокойно можеш да му вземеш милион и половина. Вероятно ще се наложи да почакаш, но при такова разположение рано или късно ще си вземеш парите. При обичайни обстоятелства. Но в парцела на Мияваки няма нищо обичайно. Колкото и да чакаш, нещата няма да се променят. Затова ще бъдеш принуден да смъкнеш цената. Тя вече падна до милион и сто хиляди на цубо, така че, ако се попазариш, можеш да свалиш и до милион.

— Как смятате, цената ще продължи ли да пада?

Старецът кимна рязко.

— Разбира се, че ще пада. Като нищо ще стигне деветстотин хиляди на цубо. За колкото са купили парцела. Сега вече наистина се безпокоят. Пак ще бъдат доволни, ако си покрият разходите. Не знам дали ще смъкнат цената още. Ако им трябват пари, нищо чудно да излязат и на загуба. Иначе могат да си позволят да изчакат. Просто не знам какво смятат във фирмата. Знам обаче, че вече съжаляват, задето са купили имота. Който посегне към тази земя, не го чака добро.

Той изтръска в пепелника пепелта от цигарата.

— В двора има кладенец, нали? — попитах аз. — Знаете ли нещо за него?

— Хм, наистина има кладенец — потвърди господин Ичикава. — Дълбок. Но ми се струва, че го запълниха с пръст. Все пак си беше празен. Безполезен.

— Имате ли представа кога е пресъхнал?

Известно време старецът гледа тавана, скръстил ръцете си.

— Било е отдавна. Да ви призная, не помня кога, но със сигурност съм чувал, че преди войната в кладенеца е имало вода. Явно е пресъхнал след войната. Не знам точно кога. Знам обаче, че когато актрисата се нанесе, в кладенеца вече нямаше вода. Тогава дълго умуваха дали да го затрупат. Но така и не го направиха. Отказаха се.

— Разбрах, че в кладенеца на Казахара от другата страна на уличката и досега има много вода, при това хубава.

— Възможно е, възможно е. Кладенците в квартала винаги са се славели с хубавата си вода. Свързано е с почвата. Нали знаете, подземната вода е тънка работа. Не е нещо необичайно на едно място да има вода, а само на хвърлей оттам да е съвсем сухо. Защо ви интересува този кладенец?

— Да ви призная, бих искал да купя парцела.

Старецът вдигна очи и ги впери в моите. После отпи безмълвно от чая.

— Искате да купите парцела ли?

Отговорът ми се състоеше само от кимване.

Човекът извади втора цигара от пакета и чукна с нея по масата. Но вместо да я запали, я стисна между пръстите си. Прокара бързо език по устните си.

— Нека повторя още веднъж, че това място е с лоша слава. Всички, наистина всички, които са имали нещо общо с него, са имали големи неприятности. Разбрахте ли ме? Колкото и да падне цената, покупката няма да е добра. Нима въпреки това искате да притежавате парцела?

— Да, искам, макар че знам всичко за него. Но нека бъда ясен: колкото и да падне пазарната цена, в момента не разполагам с пари, с които да купя земята. Смятам обаче да намеря, дори и това да ми отнеме известно време. Бих искал да ме държите в течение, ако има нещо ново. Мога ли да разчитам, че ще ме предупредите, ако цената се промени или се появи купувач?

Погълнат от мислите си, старецът гледа дълго незапалената цигара. Сетне се прокашля тихо и рече:

— Не се притеснявайте, имате време, парцелът няма да се продаде лесно, гарантирам ви. Накрая от агенцията ще се видят принудени да го предложат едва ли не даром, а това няма да стане скоро. Не бързайте, събирайте спокойно парите. Ако наистина искате земята.

Казах му телефонния си номер. Старецът го записа в омаслявено тефтерче с черна корица. След като го прибра в джоба на сакото си, се взира известно време в очите ми, сетне премести поглед върху белега на бузата ми.

Февруари свърши, някъде към средата на март времето поомекна и вече не беше толкова студено. Откъм юг задухаха топли ветрове. Дърветата напъпиха, в градината се появиха нови птици. В топли дни започнах да седя на верандата и да гледам градината. Една вечер ми се обади господин Ичикава. Каза, че земята на Мияваки още не била продадена, а цената била палнала малко.

— Обясних ви, още известно време няма да има промени — допълни той донякъде гордо. — Не се притеснявайте, оттук нататък цената ще започне да пада още повече. При вас какво ново? Събирате ли парите?

Същата вечер в осем часа отидох да си измия лицето и забелязах, че белегът като че е по-топъл. Допрях пръст и наистина усетих леко парене, каквото преди нямаше. Цветът също изглеждаше по-наситен, едва ли не морав. Почти без да дишам, се гледах дълго в огледалото — достатъчно дълго, за да започна да възприемам собственото си лице като нещо, което не ми принадлежи. Белегът се опитваше да ми каже нещо, искаше нещо от мен. Продължих да гледам себе си в огледалото, а отражението продължи да ме наблюдава безмълвно от огледалото.

Трябва на всяка цена да притежавам онзи кладенец. Каквото и да става, трябва да го притежавам.

Ето до какъв извод стигнах.

2.Пробуждане от зимен сън

Това, че исках земята, нямаше, разбира се, да я направи моя. Сумата, която наистина можех да събера, клонеше към нула. Бяха ми останали малко от парите, които ми беше завещала майка ми, но те скоро щяха да се стопят за всекидневни нужди. Нямах работа, не притежавах нищо, което да предложа като гаранция. По света нямаше банка, която да отпусне заем на човек като мен ей така, за черните му очи. Трябваше да приложа магия, за да си набавя парите. И то бързо.

Една сутрин отидох до станцията на метрото и купих десет лотарийни билета с поредни номера. С кабарчета ги забодох на стената в кухнята и ги гледах всеки ден. Понякога седях по цял час на стола, вторачен в билетите, сякаш очаквах върху тях да се появи таен код, който мога да видя единствен аз. След като прекарах няколко дни така, внезапно ми хрумна: никога няма да спечеля от лотарията.

Не след дълго вече го знаех със сигурност. Нещата в никакъв случай нямаше да се решат толкова лесно — като си купя няколко лотарийни билета и чакам да излезе тиражът. Трябваше да намеря парите със собствени усилия. Свалих билетите и ги хвърлих. После застанах пред огледалото в банята и се взрях в дълбините му. Все трябва да има начин, казах на самия себе си в огледалото, но отговор, разбира се, не последва.

Уморен от постоянното пребиваване в къщата насаме с мислите си, започнах да се разхождам из квартала. Три-четири дни продължих тези безцелни разходки и когато се уморих и от квартала, взех метрото до Шинджуку. Усетих подтика да отида в центъра на града, докато минавах покрай станцията на метрото. Казах си, че понякога е по-ползотворно да обмисляш нещата в различна обстановка. Спомних си освен това, че много отдавна не съм се качвал на метрото. Докато пусках парите в автомата за билета, всъщност изпитвах притеснението, което ни обзема винаги когато правим нещо непознато. Кога за последно съм вървял по улиците на града? Вероятно преди цели шест месеца, в деня, когато проследих мъжа с калъфа за китара от западния вход на гара Шинджуку.

Навалицата в метрото ми подейства потискащо. Останах без дъх при вида на потока от хора, чак сърцето ми започна да бие леко ускорено — сега дори не бе най-натовареният час! В началото едвам се провирах през блъсканицата. Това тук бе не толкова тълпа, колкото разбушувал се бързей, потоп, който отнася къщите. Повървях само няколко минути и усетих потребност да успокоя нервите си. Влязох в едно кафене на булеварда и седнах до голямата витрина. Беше още преди обяд и заведението не беше пълно. Поръчах си чаша какао и разсеяно загледах минувачите отвън.

Не можех да кажа колко време е минало. Може би петнайсет, може би двайсет минути, когато се усетих, че следя с поглед всеки лъскав мерцедес, ягуар и порше, пъплещи по задръстения булевард. В слънчевата свежа утрин след дъждовната нощ автомобилите лъщяха почти болезнено ярко като своеобразни символи. По тях нямаше и прашинка „Тези типове имат пари.“ Никога дотогава не си бях помислял подобно нещо. Погледнах отражението си в стъклото и поклатих глава. За пръв път в живота си ужасно се нуждаех от пари.

Когато обедната тълпа започна да изпълва кафенето, реших да се поразходя. Нямах някаква цел, исках просто да повървя из града, който не бях виждал от толкова време. Минавах по улиците с едничката мисъл да не се блъсна в хората, които се задаваха срещу мен. Завивах наляво или надясно или продължавах право напред в зависимост от светофарите и какво ми е хрумнало в момента. С ръце в джобовете бях насочил цялото си внимание към физическото действие вървене — от булевардите с техните големи магазини и витрини към тесните пресечки с кичозните реклами на секс магазините и оживените улици с киносалони, притихналите храмове шинто и обратно към булевардите. Следобедът беше топъл и хората масово бяха наизлезли без връхни дрехи. От време на време подухваше вятър, който — за пръв път от много време насам — беше приятен. Неусетно се озовах в позната обстановка. Погледнах плочника под краката си, малката скулптура наблизо, стъкления небостъргач, който се извисяваше над мен. Стоях насред площадчето пред небостъргача, същото, където миналото лято бях идвал, за да гледам лицата на минувачите, както ме бе посъветвал вуйчо. Бях го правил в продължение на единайсет дни и накрая бях проследил онзи чудак с калъфа за китара до входа на странния жилищен блок, където той ме нападна с бухалката. Докато се бях разхождал безцелно из Шиджуку, неусетно бях излязъл на съвсем същото място.

Както и преди, си купих от „Дънкин Донътс“ поничка и кафе и ги занесох при пейката на малкия площад. Седнах и започнах да гледам лицата на хората, които минаваха покрай мен — така се успокоявах все повече и настроението ми ставаше все по-ведро. По причина, която не можех да си изясня, се чувствах добре, сякаш бях намерил уютна ниша в стената, където хората не забелязваха, че ги наблюдавам. От доста време не бях виждал така ясно лицата им. И не само лицата. Дадох си сметка, че от половин година не съм гледал — истински — нищо. Както седях на пейката, изправих гръб и се наместих, за да виждам по-добре. Гледах хората, гледах сградите, които се извисяваха над мен, гледах пролетното небе, което се беше разчистило от облаците, гледах пъстрите билбордове, вдигнах един вестник, който беше паднал наблизо, и погледнах и него. С настъпването на вечерта цветовете наоколо сякаш започнаха да се завръщат.

На другата сутрин отново се качих на метрото за Шинджуку. Седнах на същата пейка и загледах лицата на минувачите. И този път си взех за обяд поничка и кафе. Качих се на метрото, за да се прибера малко преди най-натоварения час. Направих си вечеря, изпих една бира и послушах музика по радиото. На следващия ден сторих съвсем същото. И този ден не се случи нищо. Не направих никакви открития, не реших никакви главоблъсканици, не отговорих на никакви въпроси. Но имах смътното чувство, че постепенно се доближавам до нещо. Всеки път, когато се поглеждах в огледалото над мивката, виждах това движение, тази все по-голяма близост. Белегът беше по-ярък от преди, по-топъл от преди. Белегът ми е жив, рекох си аз. Точно като мен.

Както и през лятото, повтарях едно и също всеки ден: малко след десет се качвах на метрото за центъра, сядах на пейката пред небостъргача и без да мисля за нищо, гледах хората, които по цял ден сновяха напред-назад. От време на време истинските звуци наоколо ставаха някак далечни и заглъхваха. В такива мигове чувах само тихия дълбок шум на течаща вода. Сещах се за Малта Кано. Тя беше споменала за звука на водата, който чуваме. Водата беше нейният лайтмотив. Но все не можех да си спомня какво точно бе казала тя за звука на водата. Не можех да си спомня и лицето й. Единственото, което изникваше в съзнанието ми, беше червеният цвят на мушамената й шапка. Защо ли непрекъснато ходеше с тази червена мушамена шапка?

После обаче звуците се завръщаха постепенно и отново насочвах поглед към лицата на хората.

Следобед на осмия ден, откакто бях започнал да ходя в центъра на града, ме заговори някаква жена. Точно тогава гледах в друга посока, както държах празната чаша от кафето.

— Извинете — рече непознатата.

Обърнах се и вдигнах очи към лицето на жената, застанала пред мен. Беше същата жена на средна възраст, която миналото лято бях срещнал тук — единственият човек, заговорил ме, докато бях седял на площада. И през ум не ми беше минавало, че ще се видим отново, но когато тя ме заприказва, това ми се стори естествен завършек на мощен поток.

Както и предишния път, беше облечена изключително добре и като качество на дрехите, и като стил, с който ги беше съчетала. Беше с тъмни очила с рогови рамки, носеше сивосинкаво сако с подплънки на раменете и червена пола от каша. Блузата й беше копринена, а върху яката на сакото проблясваше златна брошка с красива форма. Червените й обувки на висок ток бяха с изчистен дизайн, но с парите, които струваха, вероятно щях да изкарам няколко месеца. Аз както винаги бях размъкнат: якето, което бях купил в първи курс в колежа, сив суичър, износени дънки и някога бели маратонки, които сега бяха с трудно определим цвят.

Въпреки контраста жената седна до мен, кръстоса крака и без да казва и дума, извади от дамската си чанта кутия „Вирджиния слимс“. Както миналото лято, отново почерпи и мен, но аз отказах. Тя захапа цигарата и я запали с дълга тънка златна запалка с размерите на гумичка. После махна слънчевите очила, сложи ги в джоба на сакото си и се взря в очите ми така, сякаш търсеше монета, която е изтървала в плитко езерце. И аз на свой ред се взрях в нейните очи. Бяха странни, много дълбоки, но безизразни.

Тя ги присви леко и каза:

— Така. Завърнали сте се.

Аз кимнах.

Загледах как димът се вдига от върха на тънката цигара и вятърът го отнася. Жената се извърна, сякаш да се увери, че очите й виждат съвсем същото, каквото виждам и аз от пейката. Ала онова, което съзря, явно не привлече вниманието й. Тя пак насочи поглед към мен. Дълго проучва белега, сетне очите, носа, устата ми и отново белега. Имах чувството, че всъщност иска да ме огледа като куче на изложба: да повдигне устната ми, за да види зъбите, да провери ушите и всичко останало, което се прави по такива изложения.

— Сега вече май се нуждая от пари — подхванах аз.

Известно време жената мълча.

— Колко?

— Осемдесет милиона йени ще ме оправят.

Непознатата откъсна очи от мен и се взря в небето, сякаш пресмяташе: я да видим сега, ако взема малко оттам и прехвърля толкова и толкова оттук… През това време аз проучвах грима й: бледи сенки за очи като неясна мисъл, нежна извивка на миглите — сякаш някакъв знак.

— Сумата не е малка — отбеляза жената и леко изкриви устни.

— Лично аз бих казал, че е огромна.

Непознатата беше изпушила само една трета от цигарата, но я пусна на земята и я смачка внимателно с подметката на обувката с висок ток. После извади от тясната си дамска чанта кожен класьор с визитни картички и пъхна една в ръката ми.

— Утре следобед точно в четири елате на този адрес — каза тя.

На картичката беше написан само адресът — административна сграда в скъпия квартал Акасака. Име нямаше. Обърнах я, за да проверя отзад, но и там нямаше нищо. Доближих картичката до носа си, ала не долових миризма. Беше най-обикновена, от бяла хартия.

— Няма ли име? — попитах аз.

Жената се усмихна за пръв път и поклати леко глава.

— Останах с впечатлението, че се нуждаете от пари. Парите имат ли име?

И аз поклатих като нея глава. Парите, разбира се, нямаха име. Ако имаха, вече нямаше да са пари. Смисълът им е именно в тяхната тъмна анонимност, в шеметната им взаимозаменяемост.

Жената стана от пейката.

— И така, можете ли да дойдете в четири часа?

— И ако дойда, ще ми връчите парите ли?

— Не знам — отвърна непознатата с усмивка в ъгълчетата на очите като вихър, повял над пясъка.

Още веднъж огледа наоколо, после оправи с небрежно движение полата си.

Закрачи бързо и изчезна в потока от хора. Аз продължих да гледам цигарата, която жената беше смачкала, и червилото, обагрило филтъра. Яркочервеното ми напомни за мушамената шапка на Малта Кано.

Ако имаше нещо, което да е в моя полза, то беше, че нямах какво да губя. Може би.

3.

Късно през нощта момчето чу острия звук. Събуди се, запали лампиона, после седна в леглото и огледа стаята. Часовникът на стената показваше два без малко. Момчето не си представяше какво може да става в такъв късен час по света.

После звукът се чу отново — иззад прозореца, хлапакът беше сигурен. Все едно някой навиваше пружина. Кой ли можеше в такъв късен час да навива пружина? Всъщност не, я чакай: никой не навиваше пружина, само впечатлението беше такова. Това бе писък на птица. Момчето придърпа до прозореца стол и се качи на него. Дръпна пердетата и открехна прозореца. Насред небето висеше голяма бяла луна, пълната месечина на късната есен, озарила двора долу със светлина. През нощта дърветата навън се сториха на момчето много по-различни, отколкото през деня. От обичайната им дружелюбност нямаше и следа. Зеленият дъб, който потреперваше от поривистия вятър, изглеждаше едва ли не подразнен от неприятния чегъртащ звук. Камъните в градината като че бяха по-бели и по-гладки от друг път — гледаха нагоре към небето бездушно като лица на мъртъвци.

Писъкът на птицата май се носеше откъм бора. Момчето надникна през прозореца и погледна нагоре, но от този нисък ъгъл птицата не се виждаше зад дебелите тежки клони. Малчуганът просто искаше да види как изглежда тя. Искаше да запомни цвета и формата й, та утре да я намери в илюстрованата енциклопедия. Сега вече съвсем се беше разсънил, толкова любознателен беше. Най-голямата радост за него беше да намира в енциклопедията птици, риби и най-различни животни. Тежките обемисти томове заемаха цяла лавица в стаята му. Той още не беше тръгнал на училище, а знаеше да чете.

След като няколко пъти поред нави пружината, птицата млъкна. Момчето се почуди дали я е чул и някой друг. Например баща му и майка му. Баба му. Ако не я бяха чули, на сутринта щеше да им разкаже всичко: нощес в два часа след полунощ на бора е имало птица, която е пищяла така, сякаш навива пружина. Де да можеше да я зърне! Тогава щеше да каже на всички и името й.

Но птицата не се обади повече. Млъкна като онемяла горе в клоните на бора, окъпани в лунна светлина. Момчето потрепери и затвори прозореца. Знаеше, че тази птица е различна, не е някое врабче или гълъб, които без колебание се показват на хората. Беше чело в енциклопедията, че повечето нощни птици са хитри и предпазливи. Птицата вероятно знаеше, че малчуганът дебне да я види. Докато той я чакаше, тя нямаше да се покаже. Хлапакът поразмишлява дали да не отиде до тоалетната. Това означаваше да мине по дългия тъмен коридор. Не, по-добре да си легне. Можеше да потърпи до сутринта.

Угаси лампиона и затвори очи, но мислите за птиците в бора го държаха буден. Отвън се лееше лунна светлина, която сякаш го зовеше. Когато птицата с пружината изпищя още веднъж, момчето скочи от леглото. Този път не запали лампата, само облече набързо върху пижамката една жилетка и се качи на стола при прозореца. Раздалечи съвсем мъничко пердетата и надзърна към бора. Така птицата нямаше да го усети.

Този път обаче момчето видя очертанията на двама мъже. Затаи дъх. Мъжете бяха приклекнали като две черни сенки при дънера на бора. И двамата бяха в тъмни дрехи. Единият беше гологлав, другият — с нещо като бомбе. Какво ли търсят посред нощ тези чужди мъже в градината ни, почуди се момчето. Защо кучето не ги лае? Дали да не каже веднага на родителите си? Но любопитството го държеше при прозореца. Малчуганът искаше да види какво правят двамата мъже.

После най-неочаквано птицата с пружината изпищя отново. На няколко пъти запрати в нощта провлечения си чегъртащ писък. Но мъжете не й обърнаха внимание. Не се и помръднаха, не погледнаха нагоре. Продължиха да клечат до дънера на дървото, обърнати с лице един към друг. Явно обсъждаха тихо нещо, но клоните затулваха лунната светлина и момчето не виждаше лицата им. След малко двамата се изправиха едновременно. На ръст се различаваха близо с педя. И двамата бяха слаби, високият (с бомбето) беше с дълго палто. Ниският изглеждаше по-спретнат.

Той вдигна глава и се взря в клоните. След малко започна да потупва и да опипва с две ръце дънера, сякаш за да го провери, после най-неочаквано тръгна да се катери без всякакво усилие (или поне така се стори на момчето), сякаш беше от цирка. Малчуганът познаваше дървото като стар приятел. Знаеше, че не е малко постижение да се изкатериш на него. Стволът му беше гладък и хлъзгав, нямаше за какво да се хванеш, докато не се качиш доста нависоко. Но защо ли мъжът се катери посред нощ на бора? Дали иска да хване птицата с пружината?

Високият мъж продължи да стои до дънера и да гледа нагоре. По едно време дребният се скри от поглед. От време на време клоните прошумоляваха, което означаваше, че непознатият явно още се качва по високия бор. Птицата с пружината сигурно щеше да го чуе и да отлети. Мъжът може и да умееше да се карети по дървета, но не бе никак лесно да хване птицата с пружината. Момчето обаче се надяваше да му провърви и да зърне птицата, когато тя политне. Затаи дъх и зачака да чуе звука на криле. Но звукът на криле така и не се чу, нито екна писък.

Дълго нямаше никакви звуци и движения. Всичко беше окъпано в бялата, сякаш измислена светлина на луната, дворът приличаше на мокро дъно на море, от което водата внезапно е била източена. Без да помръдва, момчето продължаваше да гледа като омагьосано бора и мъжа долу. И да искаше, не можеше да откъсне очи. От дъха му стъклото се беше замъглило. Навън сигурно беше студено. Високият мъж продължаваше да стои с ръце на кръста като истукан, сякаш беше замръзнал. Момчето предположи, че непознатият се притеснява за по-ниския си спътник, че чака той да направи нещо и да слезе от бора. И нищо чудно, че се притесняваше: момчето знаеше, че е по-трудно да слезеш от високото дърво, отколкото да се качиш на него. После обаче високият мъж ненадейно си тръгна и се скри в нощта, сякаш се беше отказал от цялото начинание.

Момчето усети, че са го оставили само. Дребният мъж беше изчезнал сред клоните на бора, а високият беше тръгнал нанякъде. Птицата с пружината продължаваше да мълчи. Малчуганът се запита дали да не събуди баща си. Ала знаеше, че няма да успее да го убеди да му повярва. „Сигурен съм, че това е поредният ти сън“, щеше да отсече баща му. Вярно си беше, момчето често сънуваше и смесваше сънищата с действителността, но нехаеше кой какво ще каже: това тук, птицата с пружината и двамата мъже в черно, си беше истинско. Най-неочаквано те бяха изчезнали, и точка по въпроса. Баща му щеше да му повярва, ако той му обяснеше хубаво какво се е случило.

Точно тогава момчето осъзна: дребният мъж приличаше много на баща му. Вярно, беше по-нисък, но иначе същият като него — телосложението, движенията. Всъщност не, баща му не би успял никога да се покатери така на дърво. Не беше толкова гъвкав и силен. Колкото повече момчето си мислеше за това, толкова повече се объркваше.

Високият мъж се върна при ствола на бора. Държеше нещо — лопата и голяма брезентова торба. Остави торбата на земята и взе да копае в корените. Лопатата хлътваше с остър ясен звук в пръстта. Момчето си помисли, че сега вече ще се събудят всички. Звукът кънтеше толкова силно!

Но не се събуди никой. Мъжът продължи да копае, очевидно не се притесняваше, че ще го чуят. Макар висок и слаб, бе много по-силен, отколкото изглеждаше, ако се съди от начина, по който боравеше с лопатата. Работеше уверено, без излишни движения. След като изкопа дупка с нужните размери, опря лопатата на дървото и погледна надолу. Нито веднъж не извърна очи нагоре, сякаш беше забравил за другия, който се бе качил на бора. Сега очевидно го занимаваше единствено дупката. Това не се хареса на момчето. Лично то би се притеснило за мъжа горе.

От купчинката пръст хлапакът разбра, че дупката, която човекът е изкопал, не е много дълбока, вероятно на момчето щеше да му стигне някъде над колената. Непознатият, изглежда, остана доволен от формата и размера на ямата. Обърна се към торбата и извади внимателно отвътре нещо увито в черен плат. От начина, по който го държеше, се виждаше, че е меко. Може би мъжът се канеше да погребе в дупката някакъв труп. При тази мисъл сърцето на момчето се разтуптя лудешки. Но нещото в плата не бе по-голямо от котка. Ако беше човек, значи бе новородено. Но защо ще закопава такова нещо в моя двор, учуди се малчуганът. Преглътна слюнката, насъбрала се в устата му. Самият той се стресна от силния звук на преглъщането. Ами ако го беше чул и мъжът отвън?

Точно тогава, сякаш пробудена от звука, птицата с пружината изписка и се впусна да навива още по-голяма пружина и от преди: чагъъъъъърт. Чагъъъъърт.

Щом чу писъка й, момчето интуитивно усети, че всеки момент ще се случи нещо много важно. Прехапа устна и неволно се зачеса по ръцете. Знаеше, че не е трябвало да вижда всичко това. Но вече беше твърде късно. Сега то не можеше да откъсне очи от гледката вън. Отвори уста и долепи нос до студеното стъкло на прозореца, запленен от странната сценка в двора. Вече не се и надяваше, че някой от близките му ще стане от сън. „Колкото и силен шум да вдигат онези двамата, никой няма да се събуди. От живите единствен аз ги чувам. Така е от самото начало.“

Високият мъж се наведе и като го държеше изключително внимателно, положи нещото в плата на дъното на дупката. После се изправи в цял ръст и го загледа. От периферията на бомбето момчето не виждаше израза на лицето му, но той явно беше мрачен, дори покрусен. Точно така, това, изглежда е някакъв труп, помисли си малчуганът. След малко мъжът явно взе някакво решение, вдигна лопатата и захвана да пълни дупката. След том отъпка леко с крака пръстта и я заглади отгоре. Опря лопатата о дънера, взе брезентовата торба и се отдалечи с бавна крачка. Не се обърна нито веднъж. Не погледна и нагоре към дървото. А птицата с пружината не изписка.

Момчето се извърна и се взря в часовника на стената. Присви очи и едвам различи, че е два и половина. Още десетина минути наблюдава през леко раздалечените пердета дървото, в случай че нещо там се помръдне, но изведнъж му се доспа много, сякаш го похлупи тежък железен капак. Искаше му се да разбере какво ще стане с ниския мъж горе на бора и с птицата с пружината, но очите му се затваряха. Побърза да съблече жилетката, преди да се е унесъл, пъхна се под завивките и потъна в дълбок сън.

4.Покупката на нови обувки

От станцията на метрото „Акасака“ тръгнах пеш по оживената улица, от двете страни на които имаше ресторанти и заведения чак до мястото, където се намираше административната сграда, кацнала някъде по средата на полегато възвишение. Сградата не се открояваше с нищо, не беше нито стара, нито нова, нито голяма, нито малка, нито изискана, нито порутена. На приземния етаж имаше туристическа агенция, по витрината бяха накачени плакати с изгледи от Миконос и от въжената линия в Сан Франциско. И двата плаката бяха избелели от дългата служба върху витрината. Тримата служители в агенцията от другата страна на стъклото бяха погълнати от работа — говореха по телефона или пишеха на клавиатурата пред компютъра. Колкото да убия времето, загледах какво става зад витрината — уж разглеждам плакатите, всъщност чаках да стане точно четири часът. Кой знае защо, и Миконос, и Сан Франциско ми се струваха на светлинни години от мястото, където стоях.

Колкото повече гледах сградата, толкова повече осъзнавах колко обикновена е тя, сякаш бе построена по скица с молив, каквато ще направи малко дете, ако му кажат да нарисува постройка, или идеята е била да не се откроява с нищо. Не биеше на очи и аз за малко да я подмина, колкото и внимателно да проверявах адресите, докато я търсех. Главният й вход, който също не се отличаваше с нищо, се падаше до входа на туристическата агенция. Докато разглеждах табелките с имената, останах с впечатлението, че повечето офиси са на малки фирми: адвокати, архитекти, търговци, зъболекари. Доста от табелките бяха толкова лъскави, че виждах лицето си в тях, но табелката за № 602 бе помътняла с времето и сега трудно би могло да се определи цветът й. Жената явно имаше офис тук от доста време. На табелката пишеше: Модна къща „Акасака“. Това, че е доста стара, беше достатъчно, за да поразсее опасенията ми.

Между входа и асансьора имаше заключена стъклена врата. Натиснах звънеца на 602 и се огледах да видя къде е вътрешната телевизионна камера, която вероятно пращаше образа ми някъде горе. В ъгъла над входа имаше малко устройство, което наистина наподобяваше камера. Домофонът избръмча, отключи се вратата и аз влязох вътре.

Качих се с асансьора — най-обикновен — на шестия етаж и след няколко мига на колебание в коридора — също най-обикновен — намерих вратата на № 602. Първо проверих дали на табелата отпред наистина пише „Модна къща «Акасака»“ и натиснах съвсем за кратко звънеца.

Отвори ми слабичък младеж с къса коса и изключително правилни черти. Вероятно беше най-красивият мъж, когото бях виждал някога. Но погледът ми беше привлечен не толкова от чертите, колкото от дрехите му. Младежът беше облечен в риза с почти болезнена белота, носеше тъмнозелена вратовръзка с красив десен. Вратовръзката не само беше стилна, но и бе завързана на съвършен възел, с гънки и дипли точно като по мъжките модни журнали. Лично аз не бих могъл да направя такъв възел, не знам той как ли го бе постигнал. Какво е това, дали вродена дарба, или резултат от строго обучение? Панталонът му беше тъмносив, младежът беше обут в мокасини с пискюли. Всичко по него изглеждаше съвсем ново, сякаш току-що разопаковано.

Беше малко по-нисък от мен. По устните му играеше лека усмивка, сякаш току-що беше чул забавна смешка. При това не някакъв просташки виц, а изтънчена шега, каквито навремето министърът на външните работи е разказвал на престолонаследника по време на градинско увеселение, предизвиквайки благовъзпитания смях на околните. Понечих да се представя, но младежът поклати леко глава, за да ми подскаже, че не е нужно. Придържайки вратата, която се отваряше навътре, ме покани да вляза, погледна набързо в двете посоки на коридора и затвори вратата, все така без да отронва и дума. Взря се в мен с присвити очи, сякаш се извиняваше, задето не може да приказва заради злата черна пантера, заспала отстрани. Не че отстрани имаше заспала черна пантера: младежът просто се държеше така, все едно имаше.

Озовах се в чакалня с удобно на вид кожено канапе, старовремска дървена закачалка и лампион. Отсреща имаше врата, която очевидно водеше към съседно помещение. До вратата — дръпнато леко напред обикновено дъбово бюро с голям компютър отгоре. И масичка до канапето, толкова малка, че на нея вероятно би се побрал само телефон. Подът беше застлан с хубав светлозелен килим. От скритите колони се лееха тихо звуците на струнен квартет на Хайдн. По стените имаше няколко красиви гравюри с цветя и птици. От пръв поглед личеше, че тук се поддържа чистота и безупречен ред. По рафтове на стената имаше мостри на платове и модни журнали. Обзавеждането не беше нито прекалено ярко, нито ново и излъчваше успокоителната топлина на старото и познатото.

Младежът ме покани да се настаня на канапето, после заобиколи бюрото и седна с лице към мен. Разпери длани, за да ми покаже да почакам. Вместо да рече: „Извинявайте, че се налага да чакате“, се усмихна едва доловимо и вместо да обясни: „Няма да е дълго“, вдигна един пръст. Явно умееше да се изразява без думи. Кимнах, за да покажа, че съм разбрал. Струваше ми се неуместно и просташко да говоря в негово присъствие.

Той вдигна внимателно книгата, оставена до компютъра, сякаш беше нещо чупливо, и я отвори на отбелязано докъдето е стигнал място. Беше дебел черен том без обложка и нямаше как да разбера заглавието. Вглъби се изцяло в нея и като че забрави за присъствието ми. И на мен ми се искаше да почета, колкото да минава времето, ала нямаше какво. Кръстосах крака, облегнах се на канапето и заслушах Хайдн (може и да не беше Хайдн, не бих се заклел). Музиката беше доста приятна, макар и да създаваше впечатлението, че както се лее, така се и стопява веднага във въздуха. Освен компютъра върху писалището на младежа имаше обикновен черен телефон, поставка за моливи и календар.

Аз бях облечен точно както предния ден: яке, суичър, дънки и маратонки. Преди да изляза от нас, бях намъкнал каквото ми се изпречи пред очите. Маратонките ми изглеждаха особено мръсни и износени в тази безупречно подредена стая, в присъствието на този безупречно облечен красив младеж. Всъщност не, наистина си бяха мръсни и износени, съвсем протрити, цветът им неопределено сив и тук-там прокъсани. Бяха видели какво ли не, от една година ги носех всеки ден, бях се прекатервал с тях безброй пъти по зида отзад, бях настъпвал по уличката кучешки изпражнения, бях слизал в кладенеца. Нищо чудно, че бяха мръсни и износени. Откакто бях напуснал работа, нито веднъж не ми беше хрумвало да се замислям какво обувам. Сега, докато ги изучавах толкова внимателно, усетих с нова сила колко съм сам, колко далеч ме е изоставил светът. Казах си, че е крайно време да си купя нещо ново. Тези си бяха направо ужасни.

Хайдн свърши някак вяло и неблагозвучно. Подир малка пауза започна нещо за клавесин на Бах (впрочем и този път не бих се заклел, че е точно Бах). Метнах крак връз крак, после в обратно положение. Телефонът иззвъня. Младежът си отбеляза с листче докъде в книгата е стигнал, отмести я встрани и вдигна слушалката. Долепи я до ухото си и кимна леко. Насочи поглед към календара върху писалището и отбеляза с молив нещо. После доближи слушалката до плота и почука два пъти с кокалчетата на пръстите си, сякаш потропваше на врата. След това затвори. Това продължи двайсетина секунди, през които той не каза нито дума. Всъщност през времето, откакто ме бе въвел вътре, не беше проронил нито звук. Да не беше ням? Във всеки случай чуваше, щом вдигна телефона и бе изслушал какво му се казва.

Известно време младежът седя и гледа замислено апарата. После стана безшумно, заобиколи бюрото, тръгна право към канапето и седна до мен. Отпусна със съвършена симетрия ръцете върху коленете си. Бяха тънки и красиви, както и би трябвало при такова красиво лице. По кокалчетата и ставите все пак имаше няколко гънчици, просто не съществува такова нещо като пръсти без гънки, все им трябват няколко, за да се движат и да се сгъват. Но пръстите на младежа нямаха много гънки — само минимално необходимите. Погледнах крадешком към ръцете му. Помислих си, че той вероятно е син на жената. Пръстите му приличаха на нейните. След като тази мисъл ми влезе в главата, започнах да забелязвам и други прилики: малкия, по-скоро остър нос, кристалната яснота на очите. Той пак се усмихна, усмивката му се появяваше и изчезваше естествено, както вълни заливат пещера на брега и после се оттеглят. След малко младежът се изправи внезапно, както внезапно бе седнал до мен, и изрече беззвучно с устни: „Насам, ако обичате.“ Станах и го последвах. Той отвори вътрешната врата.

Влязохме в тясна кухня с мивка и през нея в друга стая, почти същата като чакалнята, където бях седял, само по-малка. И тук имаше доста старо кожено канапе и подобен прозорец. И килимът беше същият на цвят. В средата имаше голяма работна маса с ножици, кутии с карфици и игли, креда и подредени на купчинки журнали. Видях и два шивашки манекена. Прозорците бяха не само с щори, но и с тънки пердета и завеси, дантелени и от плат, и двете спуснати. Лампата на тавана не светеше и в помещението беше сумрачно, както на здрачаване в облачен ден. Едната крушка на лампиона до канапето не светеше. Върху масичката имаше стъклена ваза с цъфнали гладиоли. Цветята бяха свежи, сякаш откъснати преди броени мигове, водата във вазата беше бистра. В тази стая не свиреше музика, по стените нямаше картини и часовници.

Младежът отново ми направи знак, този път да седна на канапето. След като се настаних удобно според напътствията му, той извади от джоба на панталона си нещо като очила за плуване и опъна ластика пред очите ми. Наистина си бяха най-обикновени плувни очила, направени от гума и пластмаса, почти същите, с каквито плувах в басейна до нас. Нямах никакво понятие защо младежът ми ги показва.

„Не се плашете“, каза ми той. Всъщност не ми „каза“ нищо. Просто го изрече с устни и размърда съвсем леко пръсти. Въпреки това го разбрах. Кимнах.

„Сложете ги, ако обичате. Не ги сваляйте. Ще го направя аз. Не бива и да ги местите. Разбрахте ли?“

Аз кимнах отново.

„Няма да ви стане нищо. Всичко ще бъде наред. Не се притеснявайте.“

Кимнах.

Младежът заобиколи зад канапето и ми сложи очилата. Опъна ластика отзад и намести стъклата, така че дунапреновите подплънки да прилепнат добре около очите ми. Тези очила се различаваха от очилата, които обикновено носех, по едно — през тях не виждах нищо. Прозрачната пластмаса беше покрита с някакъв плътен слой. Заобикаляше ме пълен — и изкуствен — мрак. Не виждах нищо. Нямах представа дали лампионът свети. Имах измамното чувство, че самият аз съм покрит с някакъв плътен слой.

Младежът ме хвана леко за раменете, сякаш за да ме насърчи. Пръстите му бяха тънки и дълги, но в никакъв случай крехки. Имаха налагащите се движения на пръстите на пианист по клавишите и аз усетих как през тях струи нещо като добра воля, или ако не точно добра воля, то много близко до нея. „Всичко ще бъде наред. Не се притеснявайте“, казваха ми те. Аз кимнах. После младежът излезе от стаята. Чух в мрака как стъпките му се отдалечават, а сетне звука на врата, която се отваря и се затваря.

След като младежът излезе от стаята, продължих още известно време да седя в същото положение. Мракът, в който бях обгърнат, беше някак особен. Понеже не виждах нищо, ми се стори, че е същият като в кладенеца, същевременно обаче в него имаше нещо, което го правеше съвсем различен. Мракът тук не беше с посока и дълбочина, тежест и осезаемост. Приличаше не толкова на мрак, колкото на небитие. Бях заслепен само временно, по изкуствен начин. Усетих как мускулите ми се сковават, а устата и гърлото ми пресъхват. Какво ли щеше да стане с мен? После обаче си спомних как младежът ме докосна с пръсти. „Не се притеснявайте“, ми бяха казали те. Не знам защо, но чувствах, че мога да вярвам на неговите „думи“.

В стаята беше много тихо, когато затаих дъх, ми се стори, че светът е застинал и предстои да бъде погълнат от вода, за да се потопи във вечни дълбини. Но не, светът очевидно се движеше. След малко някаква жена отвори вратата и влезе тихо в стаята.

Разбрах, че е жена, от нежното ухание на парфюма й. Не беше аромат, който ще си сложи мъж. Парфюмът, изглежда, беше от скъпите. Опитах се да го разпозная, но не успях. Внезапно лишен от зрение, установих, че и обонянието ми изневерява. Но все пак бях сигурен, че този парфюм не е като парфюма на жената, която ми каза да дойда тук. Чух тихото шумолене на дрехите й, докато тя прекосяваше стаята и сядаше внимателно до мен, отдясно. От лекотата, с която се настани, разбрах, че е дребна.

След като седна, жената се вторачи право в мен. Усетих как впива очи в лицето ми. Дадох си сметка, че дори и да не виждаш, усещаш, ако някой те гледа. Без да се помръдва, жената ме наблюдава много дълго. Долавях бавното й, тихо дишане, но не чувах и звук. Продължих да седя в същото положение, извърнат право напред. Белегът върху лицето ми пареше леко. На цвят сигурно бе станал по-ярък. Жената го докосна с върховете на пръстите си, сякаш ги допираше до нещо ценно и крехко. После започна да го милва.

Не знаех какво да направя, нито какво се очаква да правя. Усещах се много далеч от действителността. Чувствах се странно откъснат от нея, сякаш се опитвах да скоча от един движещ се автомобил върху друг, който върви с различна скорост. Съществувах в празното пространство между двата автомобила, безлюдна къща. Сега бях празна къща, точно както навремето къщата на Мияваки. Тази жена беше дошла в празната къща и по неизвестна причина прокарваше ръце по стените и колоните. Каквато и да беше причината, дори и да бях празна къща (а аз бях точно това и нищо повече), не можех да направя нищо (изпитвах потребност да не правя нищо). След като ми хрумна тази мисъл, успях да се поотпусна.

Непознатата мълчеше. Ако не се брои шумоленето на дрехите й, стаята бе потънала в тишина. Жената плъзгаше върховете на пръстите си по кожата ми, сякаш се опитваше да разчете ситен таен надпис, издълбан там преди векове.

После тя свали пръсти от белега. Стана, заобиколи канапето, застана зад мен и го докосна с език. Точно както Мая Казахара в градината миналото лято, тя взе да ближе белега. Но го правеше по-зряло от Мая Казахара. Езикът й се движеше и плъзгаше с далеч по-голяма обиграност. Променяше натиска, ъгъла и силата, всмукваше, възпламеняваше белега ми. Усетих под кръста топло влажно туптене. Не исках да се възбуждам. Само това оставаше. Но не можех да се спра.

Пробвах да насложа върху образа на празната къща своя. Представих си, че съм колона, стена, таван, под, покрив, прозорец, врата, камък. Струваше ми се естествено.

Затварям очи и се отделям от плътта си с мръсните маратонки, странните плувни очила, нелепата ерекция. Не е толкова трудно да се отделя от плътта. Така ще се почувствам далеч по-добре, ще се отърва от неудобството, което изпитвам. Аз съм буренясала градина, каменна птица без полет, пресъхнал кладенец. Знам, вътре в празната къща, която съм аз, има жена. Не я виждам, но това вече не ме притеснява. Ако тя търси вътре нещо, защо да не й го дам!

Времето тече все по-неясно. Вече не знам в кое от всички времена, до които имам тук достъп, пребивавам. Съзнанието ми малко по малко се връща, а жената като че ли се отдалечава. Излиза от стаята точно толкова тихо, както бе влязла. Шумолене на дрехи. Изчезващ аромат на парфюм. Звукът на врата, която се отваря и после се затваря. Част от съзнанието ми е още там като празна къща. Същевременно тук, на канапето, като самия себе си. Мисля си, какво да правя сега? Не мога да реша кое аз е истинско. Лека-полека думата „тук“ като че се цепи на две вътре в мен. Аз съм тук, но съм и тук. Двете ми се струват еднакво истински. Както седя на канапето, се потапям в това странно раздвоение.

След малко вратата се отвори и някой влезе в стаята. От стъпките разбрах, че е младежът. Той застана зад мен и свали плувните очила. В стаята беше тъмно, светеше само едната крушка на лампиона. Разтърках леко очи, за да свикнат с истинския свят. Сега младежът беше със сако, тъмносиво със зеленикав оттенък, то пасваше много добре на цвета на вратовръзката. С мила усмивка младежът ме хвана за ръката, помогна ми да стана и ме отведе при вратата в дъното на стаята. Отвори я, зад нея имаше баня. Вътре имаше тоалетна, а зад тоалетната — душ. Капакът на тоалетната беше свален и младежът ме накара да седна, после пусна душа. Изчака да потече топла вода, сетне ми показа с ръка да се изкъпя. Махна опаковката на нов сапун и ми го връчи. Излезе от банята и затвори вратата. Защо трябваше да се къпя тук? Не разбирах.

Но докато се събличах, най-после разбрах. Бях свършил в бельото си. Застанах под топлия душ и се насапунисах с новия зелен сапун. Изплакнах спермата, полепнала по срамните ми косми. Излязох изпод душа и се подсуших с голяма хавлиена кърпа. До кърпата намерих боксерки „Калвин Клайн“ и бяла тениска, и двете още в найлоновите пликове — бяха моят размер. Може би онези там бяха искали да свърша в бельото си. Гледах се известно време в огледалото, но главата ми отказваше да работи както трябва. Хвърлих в кошчето за отпадъци изцапаното бельо и облякох чистите нови боксерки, чистата бяла нова тениска. После си нахлузих дънките и суичъра. Обух си чорапите и мръсните маратонки, накрая си сложих и якето. След това излязох от банята.

Младежът ме чакаше отвън и ме отведе в чакалнята.

Помещението си беше същото. На бюрото имаше отворена книга, до нея беше компютърът. От колоните се лееше анонимна класическа музика. Младежът ми показа да седна на канапето и ми донесе чаша студена минерална вода. Изпих половината.

— Май съм уморен — казах.

Гласът не прозвуча като моя. А и не бях смятал да казвам такова нещо. Думите дойдоха отникъде, без връзка с волята ми. Но гласът все пак си беше моят.

Младежът кимна. Извади от вътрешния джоб на сакото си бял плик и го пъхна във вътрешния джоб на якето ми. После кимна още веднъж. Погледнах навън. Небето беше тъмно, улиците бяха озарени от неоновите реклами, от светещите прозорци на административните сгради, от уличните лампи и фаровете. Мисълта да остана още в тази стая ставаше все по-непоносима. Без да казвам и дума, станах, прекосих помещението, отворих вратата и излязох. Младежът ме гледаше от мястото до бюрото, където беше застанал, но продължи да си мълчи и не се опита да ме спре.

Станцията на метрото „Акасака“ гъмжеше от хора, прибиращи се от работа. Не ми се влизаше в спарения въздух вътре, затова реших да походя пеша. Минах покрай двореца за чуждестранни високопоставени гости и стигнах до метростанция „Йоцюя“. После тръгнах по булевард Шинджуку и влязох в малко, почти празно заведение, за да изпия чаша наливна бира. От първата глътка разбрах, че съм огладнял, затова си поръчах и нещо за ядене. Погледнах си часовника и видях, че вече наближава седем. Но всъщност времето не ме вълнуваше особено.

Забелязах, че във вътрешния джоб на якето ми има нещо. Съвсем бях забравил за плика, който, преди да си тръгна, младежът ми беше дал. Беше съвсем обикновен бял плик, но докато го държах, ми направи впечатление, че е много по-тежък, отколкото изглежда. И не само по-тежък — тежината му беше някак странна, сякаш вътре нещо бе затаило дъх. След миг на нерешителност го разкъсах, нещо, което рано или късно трябваше да направя. Вътре имаше пачка банкноти от по десет хиляди йени. Съвсем нови, без гънка по тях. Не изглеждаха истински, толкова нови бяха, макар и да не виждах защо да не са нови. Банкнотите бяха общо двайсет на брой. Преброих ги отново — да съм сигурен. Да, нямаше съмнение: двайсет банкноти. Двеста хиляди йени.

Върнах парите в плика, а плика — в джоба си. После вдигнах от масата вилицата и я загледах ей така, без причина. Първото, което ми хрумна, бе, че с парите ще си купя нов чифт обувки. Точно от това имах най-голяма нужда. Платих и се върнах на булевард Шинджуку, където имаше голям магазин за обувки. Избрах съвсем обикновени сини маратонки и казах на продавача размера, който нося, без да проверявам цената. Обясних, че ако ми станат, ще се прибера с тях. Продавачът (който вероятно беше и собственик на магазина) наниза на маратонките бели връзки и попита:

— Какво да направя със старите?

Казах му да ги хвърли, после обаче размислих и отвърнах, че ще си ги занеса вкъщи.

Човекът ме озари с мила усмивка:

— Старите обувки винаги могат да влязат в употреба, дори и да са поизносени — рече той, сякаш намекваше, че през цялото време гледа все такива разкъсани маратонки. После ги прибра в кутията от новите маратонки, а нея сложи в найлонова торбичка. Полегнали в новата си кутия, старите маратонки приличаха на трупчетата на малки животни. Платих с една от новите банкноти от десет хиляди йени в плика и ми върнаха ресто няколко не толкова нови банкноти от по хиляда йени. Понесъл плика със старите маратонки, се качих на метрото и поех към къщи. Слях се с хората, които се прибираха от работа, държах се за ръкохватката и си мислех за новите си неща: новите боксерки, тениска и маратонки.

След като се прибрах, седнах както обикновено на масата в кухнята, отворих си бира и си пуснах музика по радиото. Тогава ми хрумна, че ми се иска да поговоря с някого: за времето, за глупостта на политиците, но не се сещах за никого, за един-единствен човек, с когото да си поприказвам. Нямах си дори котарак.

На другата сутрин, докато се бръснех, както винаги се взрях в белега на лицето си. Не забелязах някаква промяна. Седнах на верандата и за пръв път от доста време цял ден гледах градината отзад. Беше хубава сутрин, хубав следобед. Листата на дърветата шумоляха от ветреца на ранната пролет.

Извадих от джоба на якето плика с деветнайсетте банкноти по десет хиляди йени и го сложих в чекмеджето. И този път пликът ми се стори странно тежък. Тази тежест като че ли съдържаше някакъв смисъл, аз обаче не го разбирах. Изведнъж осъзнах, че ми напомня нещо. Онова, което бях направил, ми напомняше нещо. Загледах се в плика в чекмеджето и се помъчих да се сетя, но не успях.

Затворих чекмеджето, отидох в кухнята, направих си чай и точно стоях при мивката и го пиех, когато се сетих какво ми напомня онова, което бях направил предния ден. То приличаше удивително на нещата, които Крита Кано бе правила като момиче на повикване. Отиваш на посоченото място, преспиваш с човек, когото не познаваш, и ти плащат. Всъщност не бях спал с жената (бях свършил в гащите), но ако не броим това, останалото си беше същото. Понеже ми трябваше определена сума, бях предоставил тялото си. Продължих да мисля за това, докато пиех чая. Някъде в далечината излая куче. После чух малък витлов самолет. Но не можех да се съсредоточа. Излязох отново на верандата и погледнах окъпаната в следобедно слънце градина. След като ми омръзна, си погледнах дланите. Само като си помислех, че съм станал проститутка! Кой би предположил, че ще продавам тялото си за пари? И че първото, което ще си купя с парите, ще са маратонки!

Искаше ми се да подишам чист въздух, затова реших да напазарувам. Обух новите маратонки и излязох. Имах чувството, че тези нови обувки са ме преобразили, направили са ме нов човек, съвсем различен от онова, което съм бил преди. Улицата и лицата на хората, с които се разминавах, също изглеждаха различно. Купих от кварталния супермаркет зеленчуци, яйца, мляко, риба и кафе на зърна и платих с банкнотите, които предишната вечер бях получил като ресто в магазина за обувки. Идеше ми да кажа на кръглоликата застаряваща касиерка, че предния ден съм изкарал парите, като съм продал тялото си. Спечелил съм двеста хиляди йени. Двеста хиляди йени! Преди, докато работех в юридическата кантора, трябваше да се скъсам от работа и всеки ден да оставам след работно време, за да изкарам някакви си мижави сто и петдесет хиляди. Ето какво ми идеше да кажа на касиерката. Но не й казах, разбира се, нищо. Връчих й парите и си получих хартиения плик с покупките.

Едно беше сигурно: нещата се бяха раздвижили. Помислих си го, докато се прибирах, притиснал плика с покупките. Сега единственото, което трябваше да направя, бе да се закрепя и да не бъда повален. Постигнех ли го, все щях да стигна някъде — в най-лошия случай поне някъде другаде, не където се намирах сега.

Предчувствието ми се оправда. Когато се прибрах, котаракът излезе да ме посрещне. Веднага след като отворих входната врата, той измяука силно, сякаш ме е чакал цял ден да се върна, и навирил опашка, дойде при мен. Беше Нобору Ватая, който бе изчезнал преди близо година. Оставих плика с покупките и го гушнах.

5.Място, за което ще се досетиш, стига да помислиш хубаво, ама много хубаво

6.Индийско орехче и канела

От върха на носа до края на опашката котаракът беше целият в засъхнала кал и фъндъци сплъстена козина, сякаш дълго се беше въргалял в мръсотията. От вълнение измяука, когато го вдигнах и го огледах целия. Беше измършавял, но иначе на вид почти не се различаваше от времето, когато го бях видял за последно: муцунка, тяло, козина. Очите му бяха бистри, по него нямаше рани. Очевидно не приличаше на котарак, който е изчезнал преди цяла година. По-скоро сякаш се беше върнал след една-единствена нощ любовни похождения.

Нахраних го на верандата: пълна чиния нарязана на парчета скумрия, която бях купил от супермаркета. Котаракът явно умираше от глад. Излапа парчетата риба толкова бързо, че от време на време се давеше и ги повръщаше обратно в чинията. Намерих под мивката купичката му за вода и я напълних догоре. Котаракът я излочи почти до дъно. След такова постижение започна да се лиже по калната козина, после обаче сякаш внезапно си спомни, че и аз съм там, покатери се върху скута ми, сви се на кълбо и заспа.

Спеше с предните крачета под тялото, муцуната му заровена под опашката. В началото мяукаше, после обаче замърка по-тихо и накрай забрави за всички защити и потъна в непробуден тих сън. Седях на верандата, където грееше слънце, и милвах котарака нежно, за да не го събудя. От много отдавна не си бях мислил за особения му топъл нежен допир. Бяха ми се случили толкова много неща, та бях забравил, че котаракът е изчезнал. Но сега, докато държах върху скута си мекото малко живо същество и го гледах как спи с пълно доверие в мен, усетих как ме облива топлота. Долепих ръка до гърдите му и почувствах туптенето на сърцето му. Беше слабо и учестено, но подобно на моето, и неговото сърце отмерваше времето, отредено на малкото му телце, със същата тревожна вглъбеност.

Къде се беше губил цяла година? Какво беше правил? Защо най-неочаквано беше решил да се върне точно сега? И къде бяха следите на времето, което беше изгубил? Искаше ми се да му задам тези въпроси. Де да можеше да ми отговори!

Изнесох на верандата една стара възглавница и сложих котарака върху нея. Беше се отпуснал като мокър парцал. Когато го вдигнах, цепките на очите му се отвориха, той отвори и уста, но не издаде никакъв звук. Намести се върху възглавницата, прозя се и пак заспа. След като се уверих, доволен, че си почива добре, отидох в кухнята да подредя покупките, които бях донесъл. Сложих соевото сирене, зеленчуците и рибата в съответните отделения на хладилника, после пак надзърнах към верандата. Котаракът спеше в същото положение. Открай време го наричахме Нобору Ватая, защото гледаше като брата на Кумико, но това ни беше безобидна шега, а не истинското име на котарака. Всъщност цели шест години бяхме живели, без да му дадем име.

Дори на шега обаче Нобору Ватая не можеше да бъде име на нашия котарак. През тези шест години истинският Нобору Ватая се беше издигнал много и сега бе избран и за депутат в Камарата на представителите. И дума не можеше да става да обременяваме за цял живот котарака с такова име. Щом живееше у нас, трябваше да му дам ново име, негово си име — колкото по-бързо, толкова по-добре. Името трябваше да бъде просто, осезаемо, реалистично, нещо, което човек може да види с очите си и да усети с ръцете си, нещо, което да заличи звука, спомена и смисъла на името Нобору Ватая.

Внесох вътре чинийката, в която бе скумрията. Изглеждаше съвсем чиста, сякаш току-що е била измита и подсушена. Рибата явно се бе усладила на котарака. Бях доволен, че по една случайност съм купил скумрия точно когато котаракът е решил да се прибере. Струваше ми се добро предзнаменование, вещаещо щастие и на мен, и на животинката. Точно така: ще го нарека Скумрия. Погалих го между ушите и го уведомих за промяната.

— Вече не се казваш Нобору Ватая — рекох му аз. — Оттук нататък името ти е Скумрия.

Идеше ми да го изкрещя, за да ме чуе целият свят.

Седнах на верандата до котарака Скумрия и четох, докато слънцето започна да залязва. Котаракът спеше дълбоко, сякаш бе изпаднал в безсъзнание, и дишаше като далечен мях, а тялото му се издуваше и спадаше заедно със звука. От време на време се пресягах, за да усетя топлината му и да се уверя, че наистина е там. Беше прекрасно, че мога да го направя: да посегна и да докосна нещо, да почувствам нещо топло. Това изживяване ми беше липсвало.

На другата сутрин Скумрия пак си беше там. Не беше изчезнал. Когато се събудих, го намерих да спи с изпружени крака до мен. През нощта явно се бе събудил и се беше лизал, докато се беше почистил. Калта и сплъстените фъндъци ги нямаше. Котаракът си изглеждаше почти както едно време. Имаше красива козина. Гушнах го за малко, после му дадох да закуси и му смених водата. След това се отдалечих и го повиках по име:

— Скумрия!

Накрая, на третия опит, той се извърна към мен и измяука тихо.

Беше време и аз да започна новия ден. Котаракът се беше върнал при мен — и аз трябваше да започна поне малко да се движа нанякъде. Взех си душ и изгладих току-що изпрана риза. Обух памучен панталон и си сложих новите маратонки. Небето беше забулено с лека мъглица, но не беше много студено. Реших да облека по-дебел пуловер и да не слагам връхна дреха. Отидох с метрото до Шинджуку, минах както обикновено през подлеза за изхода откъм западната страна на площада и седнах на обичайната пейка.

Жената се появи малко след три часа. Не изглеждаше учудена, че ме вижда, аз също не посрещнах с изненада появата й. Срещата ни бе съвсем естествена. Не се поздравихме, сякаш такава ни беше уговорката. Само понадигнах лице и жената ме погледна с леко трепване на устните.

Беше с оранжева блуза точно като за пролетно време и с тясна топазена на цвят пола, носеше малки златни обици. Седна до мен и пак извади от дамската си чанта пакет „Вирджиния слимс“. Захапа една цигара и я запали с тънка златна запалка. Този път не ми предложи и на мен. След като дръпна със замислен вид два-три пъти от цигарата, я пусна на земята, сякаш проверяваше какво е днес земното притегляне. После ме потупа по коляното и каза:

— Елате с мен.

Изправи се и тръгна. Смачках цигарата и се подчиних. Жената вдигна ръка, за да спре такси, и се качи. Аз седнах до нея. Жената каза съвсем ясно някакъв адрес в Аояма, след което мълча през целия път, докато таксито пъплеше през натовареното движение към булевард Аояма. Разглеждах Токио зад прозорците. Имаше доста нови сгради, които не бях виждал. Жената извади от чантата си бележник и си записа нещо с малка златна писалка. От време на време си поглеждаше часовника, сякаш проверяваше нещо. Часовникът беше със златна каишка във вид на гривна. Всички дреболии, които ползваше непознатата, явно бяха направени от злато. Или може би ставаха златни в мига, в който тя ги докоснеше?

Заведе ме в бутик за маркови дрехи на Омоте Сандо. Там ми избра два костюма, и двата от тънък плат, единия синкавосив, другия тъмносив. С такива костюми не бих отишъл в юридическата кантора: усещаше се, че са скъпи. Жената не даде никакво обяснение, нито аз й поисках. Само правех каквото ми каже. Това ми напомни за някои от така наречените некомерсиални филми, които бях гледал като студент. В такива филми никога не се обясняваше какво точно става. Обясненията се отхвърляха като някакво зло, което ще унищожи „истинността“ на творбата. Това безспорно беше определен начин на мислене, определен поглед върху нещата, но на мен като истинско, живо същество ми се струваше странно да попадам в такъв свят.

С най-обикновено средно телосложение съм, затова костюмите ми бяха съвсем по мярка, трябваше да се скъсят само ръкавите и крачолите. Жената избра три скъпи ризи и три вратовръзки към всяка от тях, после два колана и шест чифта чорапи. Плати с кредитна карта и каза да доставят всичко у нас. Явно имаше някаква ясна представа как точно трябва да изглеждам. Не й отне никакво време да избере какво да ми купи. Лично аз щях да се бавя повече, докато си избера гумичка в магазин за канцеларски материали. При все това жената проявяваше изумителен вкус за дрехи. Цветът и моделът на всяка риза и вратовръзка, които тя взе сякаш напосоки, си съответстваха напълно, като че ги бе избрала след дълг обстоен размисъл. А и самите съчетания, които предпочете, бяха доста оригинални.

После ме заведе в магазин за обувки и ми купи към костюмите два чифта обувки. Това също не отне време. И този път жената плати с кредитна карта и каза да доставят у нас покупките. Едва ли се налагаше да носят два чифта обувки чак до нас, но жената явно вършеше всичко така: избираше бързо, плащаше с кредитна карта и поръчваше покупките да бъдат доставени на посочения адрес.

Сетне влязохме в магазин за часовници и повторихме всичко отначало. Жената ми купи към костюмите стилен изискан часовник с каишка от алигаторска кожа — и този път го избра почти веднага. Струваше към петдесет-шейсет хиляди йени. Аз носех евтин пластмасов часовник, който явно не й се стори достатъчно хубав. Но поне часовника не поръча да доставят у нас. Само го опаковаха и тя ми го подаде, без да казва и дума.

След това ме заведе във фризьорски салон. Помещението приличаше на танцова зала — с лъскав дървен под и огледала по стените. Имаше петнайсет стола, фризьорите сновяха напред-назад с ножици, четки за коса и какво ли още не в ръцете. На различни места по пода бяха наслагани цветя в саксии, от двете черни колони на тавана се лееха тихите звуци на едно от блуждаещите клавирни изпълнения на Кийт Джарет. Веднага ме сложиха да седна. Жената явно се бе обадила от някой от магазините, където бяхме пазарували, за да запази час. Даде подробни напътствия на кльощавия фризьор, който щеше да ме подстригва. Очевидно се познаваха. Докато слушаше инструкциите й, той ме фиксираше в огледалото с такъв вид, все едно гледа купа целина, която се кани да изяде. В лице приличаше на младия Солженицин. Жената му каза:

— Ще се върна, щом приключите.

После излезе с бърза крачка от салона.

Докато ме подстригваше, мъжът почти не говореше: „Насам, ако обичате“, когато стана време да ми измият косата, „Извинете“, докато махаше с четката космите по мен. Като се отдалечеше, вадех ръка изпод кърпата, омотана около врата ми, и докосвах белега върху дясната си буза. За пръв път го виждах в огледало извън къщи. Огромните огледала върху цялата стена отразяваха образите на много хора и сред тях и моя. И върху моето лице грееше този яркосин белег. Не ми се струваше грозен или мръсен. Просто си беше част от мен, нещо, което трябваше да приема. Усещах, че от време на време хората ме гледат, гледат в огледалото белега. Но имаше прекалено много отражения и аз не можех да кажа кой точно. Просто чувствах, че са вперили очи в белега.

След половин час приключи подстригването ми. Косата ми, която, откакто бях напуснал работа, бе ставала все по-дълга и дълга, отново беше къса. Преместих се на един от столовете до стената, за да послушам музика и докато дойде жената, да почета списание, което изобщо не ме интересуваше. Тя очевидно остана доволна от новата ми прическа. Извади от портмонето си банкнота от десет хиляди йени, плати и ме изведе навън. Там спря и ме огледа от глава до пети, точно както аз бях огледал котарака, сякаш за да провери дали не е забравила нещо. Явно не беше пропуснала нищо. След това си погледна златния часовник и въздъхна. Наближаваше седем.

— Хайде да вечеряме — предложи жената. — Гладен ли сте?

На закуска бях изял една препечена филийка и бях обядвал една поничка.

— Вероятно — отговорих аз.

Жената ме заведе в един италиански ресторант наблизо. Там, изглежда, я познаваха. Безмълвно ни настаниха на закътана маса в дъното. Веднага щом седнах срещу жената, тя ми нареди да извадя всичко от джобовете на панталона си и да го сложа на масата. Подчиних се безпрекословно. Моята действителност като че ли ме беше напуснала и сега се луташе някъде наблизо. Дано ме намереше. В джобовете ми нямаше нищо особено: ключове, носна кърпа, портфейл. Жената ги огледа без следа от интерес, после взе портфейла и надзърна вътре. В него имаше към пет хиляди и петстотин йени в брой, карта за телефон, карта за банкомат, картата за плувния басейн, нищо друго. Нищо необичайно. Нищо, което да накара някого да го премери, да го разтръска, да го топне във вода или да го погледне срещу светлината. С все същата дезинтересованост жената ми го върна.

— Утре излезте и си купете дузина носни кърпи, нов портфейл и ключодържател — каза ми тя. — Сигурна съм, че с избора поне на това ще се справите и сам. А, да, кога за последен път сте си купували бельо?

Позамислих се, но не успях да си спомня.

— Не помня — признах си. — Според мен не е било много скоро, но за мъж, който живее сам, се поддържам чист, умея да пера…

— Както и да е. Купете си десетина чифта слипове и фланелки.

Кимнах, без да казвам нищо.

— Донесете ми касовата бележка. Ще ги платя. И се постарайте да купите от най-добрите. Ще ви плащам и химическото чистене. Никога не носете риза повече от веднъж, давайте я да я перат. Разбрахме ли се?

Отново кимнах. Собственикът на химическото чистене при метрото щеше да се зарадва. Но да стигаме чак дотам, помислих си аз. После се престраших да изрека цяло изречение:

— Но защо правите всичко това… защо ми подменяте целия гардероб, плащате да ме подстрижат, плащате химическото ми чистене?

Жената не ми отговори. Само извади от малката си дамска чанта цигара и я захапа. Сякаш отдън земя изникна висок сервитьор с правилни черти, който с обиграни движения й запали цигарата с клечка кибрит. Драсна я с ясен сух звук, звук, от какъвто ти се дояжда. След като приключи с това, ни поднесе листовете с менюто. Жената обаче не си даде труда да надникне и каза на сервитьора, че не я интересуват специалитетите на деня.

— За мен салата с питка и някаква бяла риба. В салатата да има съвсем малко зехтин и оцет и шипка черен пипер. И чаша газирана вода без лед.

Не ми се занимаваше да гледам листа с менюта.

— За мен същото — казах.

Сервитьорът кимна и се отдалечи. Моята действителност явно още се затрудняваше да ме открие.

— Питам само от любопитство — рекох в опит да изтръгна от жената някакво обяснение. — Не че недоволствам, задето сте ми купили всичко това, но дали наистина си струва времето, главоболията и парите?

Тя пак отказа да отговори.

— Просто ми е интересно — повторих аз.

Отново никакъв отговор. Жената беше погълната от маслената картина на стената. Предположих, че е италиански пейзаж с добре окастрен бор и няколко червеникави селски къщи по хълма. Бяха доста малки, но изглеждаха уютни. Какви ли хора живеят вътре: вероятно нормални хора с нормален живот. Без тайнствени жени, които изникват внезапно, за да им купят костюми, обувки и часовник. Никому от тях не се налага да набавя огромни суми, за да купи някакъв пресъхнал кладенец. Усетих как ме пронизва завист към хора, които живеят в такъв нормален свят. Завистта не е чувство, което изпитвам често, но сцената върху картината го пробуди в почти удивителна степен. Де да можех още тук, незабавно да проникна в картината! Де да можех да вляза в една от тези селски къщи, да изпия с наслада чаша вино, после да се пъхна под завивките и да заспя, без да мисля за нищо!

След малко сервитьорът се появи отново и сложи пред мен и жената газираната вода. Жената смачка цигарата в пепелника.

— Защо не ме попитате нещо друго? — рече тя.

Докато се чудех какво друго да я питам, жената отпи глътка от газираната вода.

— Онзи младеж в офиса в Акасака ваш син ли е? — казах аз.

— Разбира се — отвърна тя без колебание.

— Сигурно не може да говори.

Жената кимна.

— Поначало си беше мълчалив, но когато беше на шест години, най-неочаквано престана да говори изобщо. Престана да използва гласа си по какъвто и да е начин.

— Имаше ли някаква причина?

Тя подмина въпроса. Опитах се да измисля друг.

— Щом не може да говори, как успява да се справя със задълженията си?

Жената сбърчи едва забележимо чело. Не беше подминала въпроса ми, очевидно нямаше намерение да отговаря на него.

— Обзалагам се, че именно вие сте избрали всичко, в което беше облечен, от глава до пети. Както направихте с мен.

— Просто не обичам хората да са зле облечени. Само това. Не го понасям. Държа поне тези около мен да са с възможно най-хубавите дрехи. Искам всичко по тях да е красиво, независимо дали се вижда, или не.

— В такъв случай сигурно няма да харесате апандисита ми — подметнах аз на шега.

— Някакъв проблем с апандисита ли имате? — попита жената и ме погледна със съвсем сериозно изражение право в лицето.

Съжалих, че съм се пошегувал.

— В момента не — отговорих аз. — Казах го просто така. Нещо като „например“.

Още известно време тя продължи да ме гледа изпитателно, вероятно мислеше за апандисита ми.

— И тъй, държа хората около мен да изглеждат добре, дори и с цената на това да плащам от собствения си джоб. Нищо повече. Така че не се притеснявайте. Правя го единствено заради себе си. Изпитвам почти физическо отвращение от размъкнати дрехи.

— Както музикантът не понася да слуша фалшиво изсвирена музика, така ли?

— Нещо такова.

— Нима купувате дрехи на всички около вас?

— Май да. Но около мен няма много хора. В смисъл че дори и да ми е неприятно как се обличат, не мога да купя дрехи на всички хора по света, нали?

— Всяко нещо си има граници — казах аз.

— Именно.

След малко ни донесоха и салатите и ние започнахме да ги ядем. Както жената беше помолила, във всяка салата имаше най-много по няколко капчици зехтин и оцет, толкова малко, че човек можеше да ги преброи на пръстите на едната ръка.

— Искате ли да ме питате още нещо? — подхвана пак жената.

— Бих искал да знам как се казвате — отвърнах аз. — Би било от полза, ако ми посочите име, с което да се обръщам към вас.

Известно време жената мълча — дъвчеше репичка. После се смръщи така, че между веждите й се образува дълбока бръчка — сякаш по грешка е хапнала нещо горчиво.

— Защо трябва да се обръщате към мен по име? Сигурна съм, че няма да ми пишете писма. Имената са без значение.

— Ами ако например трябва да ви повикам, когато сте с гръб към мен? Ще се наложи да кажа името ви.

Жената остави вилицата в чинията и избърса със салфетката ъгълчетата на устата си.

— Разбирам какво имате предвид — рече тя. — Не ми е минавало през ума. Но сте прав. При такива обстоятелства наистина ще ви трябва името ми.

Жената мисли дълго. Докато тя мислеше, аз си ядях салатата.

— Чакайте да видим: трябва ви име, с което да се обръщате към мен например когато съм с гръб към вас, нали?

— Нещо такова.

— Значи може и да не е истинското ми име, нали?

Аз кимнах.

— Име, име… кое ли име ще подхожда най-добре?

— Според мен нещо просто, нещо лесно за изричане. Ако е възможно, нещо конкретно, нещо истинско, нещо, което можеш да видиш и да пипнеш. Така ще се помни лесно.

— Например?

— Например нарекох котарака си Скумрия. Вчера.

— Скумрия — повтори на глас жената, сякаш за да провери как звучи. После се вторачи в солницата и пиперницата върху масата и когато вдигна лице, каза: — Индийско орехче.

— Индийско орехче ли?

— Току-що ми хрумна. Ако нямате нищо против, можете да ме наричате така.

— Не, нямам нищо против. А как да наричам сина ви?

— Канела.

— Магданоз, градински чай, розмарин, мащерка — почти изтананиках аз5.

— Индийско орехче Акасака и Канела Акасака. Не звучи зле, нали?

Индийско орехче Акасака и Канела Акасака: дали Мая Казахара щеше да подскочи, ако разбереше, че съм се запознал с такива хора. „Престани, Господин Птицата с пружината! Толкова ли не можеш да се запознаеш с малко по-нормални хора?“ Наистина, толкова ли не мога, Мая Казахара? Това беше въпрос, на който, да ме убият, не можех да отговоря.

— Сега се сещам, че миналата година се запознах с две жени на име Малта Кано и Крита Кано — поясних аз. — След това ми се случи какво ли не. Но и двете вече ги няма в живота ми.

Индийско орехче кимна, но не изказа мнение.

— Просто изчезнаха — допълних едва чуто. — Като роса в лятна утрин.

Или като звезди на разсъмване.

Жената доближи с вилицата до устата си нещо, което приличаше на листенце цикория. После сякаш си спомни обещание, което е дала отдавна, взе чашата и отпи от водата.

— Сигурно искате да научите за парите? Парите, които получихте завчера? Или греша?

— Не, не грешите. Много ми се иска да науча за тях.

— Нямам нищо против да ви кажа, но е доста дълго за обясняване.

— До десерта няма ли да приключим?

— Вероятно не — отвърна Индийско орехче Акасака.

7.

8.Долу в кладенеца

Слизам по металната стълба, закрепена отстрани на кладенеца, и в мрака на дъното намирам опипом бухалката, подпряна на стената: същата, която съвсем несъзнателно донесох у нас от жилищния блок, докъдето бях проследил мъжа с калъфа за китара. Допирът до издраната стара бухалка в мрака на дъното на кладенеца ме изпълва със странно спокойствие. Помага ми и да се съсредоточа.

След като намирам бухалката, я стисвам здраво за дръжката точно като бейзболист, който влиза в игра, и се уверявам, че е моята бухалка. После се убеждавам, че всичко си е същото тук, долу, в мрака, където нищо не се вижда. Надавам ухо — дали не се е появило нещо ново, поемам си дълбоко въздух, прокарвам подметката на маратонката по пръстта, почуквам няколко пъти с върха на бухалката, за да проверя доколко твърда е стената. Това са само ритуали, предназначени да ми вдъхнат спокойствие. Дъното на кладенеца е като дъно на море. Тук всичко е много притихнало, в първичния си вид, сякаш, подложено на огромен натиск, си остава непроменено ден след ден.

Високо над мен се носи кръгъл резен светлина: вечерното небе. Докато го гледам, си мисля за света в октомврийската вечер, където „хората“ продължават да живеят. Сигурно се разхождат в бледата есенна светлина по улиците, пазаруват, приготвят вечеря, качват се на влакове, за да се приберат. И си мислят — ако изобщо мислят, — че тези неща са прекалено очевидни, за да мислиш за тях, точно както си мислех (или не си мислех) и аз навремето. Те се вместват в неясното определение „хора“, аз също бях един от безименните сред тях. Тези хора приемат и са приемани, живеят един с друг в тази светлина и докато са обгърнати от нея, би трябвало да има нещо като близост, която да продължава цяла вечност или само миг. Сега обаче аз не съм един от тях. Те са горе върху земята, а аз съм тук, на дъното на кладенеца. Те имат светлина, а аз малко по малко я губя. Понякога ми се струва, че никога вече няма да намеря пътя назад към този свят, че никога вече няма да усетя умиротворението да съм обгърнат от светлината, че никога вече няма да държа в ръце мекото телце на котарака. И тогава усещам тъпа болка в гърдите, сякаш някой е стегнал нещо там и всеки момент ще го умъртви.

Но докато ровя с гумената подметка на маратонката меката пръст по дъното на кладенеца, сцените от повърхността на земята стават още по-далечни. Усещането за действителност лека-полека отстъпва и вместо нея ме обгръща кладенецът с неговата близост. Той е топъл и тих, меката пръст в лоното на земята ме милва по кожата. Болката вътре в мен утихва като кръгове по вода. Мястото ме приема и аз приемам мястото. Стисвам още по-здраво бухалката. Затварям очи, сетне пак ги отварям и поглеждам нагоре.

Дръпвам въжето, за да затворя капака на кладенеца с макарата, измайсторена от умния млад Канела. Сега мракът е пълен. Отворът на кладенеца е покрит, светлината я няма. Вече не се чуват и случайните повеи на вятъра. Сега разривът между мен и „хората“ е пълен. Не нося със себе си дори електрическо фенерче. Това наподобява верую. Искам да „им“ покажа, че приемам мрака в неговата цялост.

Присядам върху пръстта, облягам се на бетонната стена, стискам бухалката между коленете си и след като затварям очи, започвам да слушам звука на сърцето си. Тук, долу, в мрака, не е нужно, разбира се, да затварям очи, но аз го правя. Това си има своето значение — със или без мрак. Няколко пъти си поемам дълбоко въздух, та тялото ми да свикне с това дълбоко, тъмно цилиндрично пространство. Тук си мирише все на същото, тук усещам по един и същ начин въздуха върху кожата си. За известно време кладенецът е бил запълнен, но кой знае защо, въздухът не се е променил в сравнение с преди. Дъхти на мухъл, влажен е и е съвсем същият, както когато се спуснах долу за първи път. Тук няма годишни времена. Не съществува дори време.

Винаги обувам старите маратонки и си слагам пластмасовия часовник, както първия път, когато слязох в кладенеца. И те като бухалката ми вдъхват спокойствие. Проверявам в мрака дали тези неща са в плътен допир с тялото ми. Проверявам дали не съм се отделил от самия себе си. Отварям очи и след известно време отново ги затварям. Така мракът вътре в мен става със същото налягане, както мракът наоколо. Времето тече. Скоро пак преставам да разграничавам двата вида мрак. Вече не мога да кажа дали съм с отворени, или със затворени очи. Белегът върху лицето ми започва леко да пари. Знам, че е станал по-ярък и морав.

В двата мрака, които се сливат все повече, насочвам вниманието си изцяло към белега и си мисля за стаята. Опитвам се да се отделя от самия себе си, точно както правя, когато съм с жените. Опитвам се да се измъкна от тази моя груба плът, свила се в мрака. Сега не съм нищо повече от празна къща, от изоставен кладенец. Опитвам се да изляза навън, да сменя обвивката, да скоча от една действителност в друга, която се движи с различна скорост, и през цялото време продължавам да стискам бухалката.

Сега от тази странна стая ме дели само една стена. Би трябвало да мина през нея. Би трябвало да го направя със собствени сили, с мощта на непрогледния мрак вътре в мен.

Ако затая дъх и се съсредоточа, успявам да видя какво има в стаята. Самият аз не съм там, но я гледам. Това е хотелски апартамент: стая 208. На прозорците има плътни пердета. Стаята е тъмна. Огромен букет цветя във вазата насища въздуха с многозначително ухание. До вратата има голям лампион, но крушката му е бяла и мъртва като утринна луна. Ако напрегна очи обаче, след известно време започвам да различавам очертанията на нещата в едва забележимата светлина, която все пак се промъква в стаята, точно както очите свикват с мрака в киносалон. На масичката в средата стои едва начената бутилка „Къти Сарк“. В кофичката има току-що натрошен лед (личи от острите, ясно очертани ръбове), в чашата до нея някой е налял уиски. Подносът от неръждаема стомана е като спокойно студено езерце върху масата. Не мога да определя колко е часът. Би могло да е сутрин или вечер, или посред нощ. Или може би на това място просто не съществува време. На леглото в дъното на хотелския апартамент лежи жена. Чувам я как мърда в чаршафите. Ледът в чашата й звънти приятно. Мъничките прашинки цветен прашец във въздуха потръпват заедно със звука като живи организми. Всяка малка вълна звук, която минава през въздуха, внезапно им вдъхва живот. Бледият мрак се разтваря за цветния прашец и погълнат, той увеличава плътността на мрака. Жената доближава до устните си чашата с уискито и отпива мъничко, после се опитва да ми каже нещо. Спалнята е тъмна. Не виждам нищо освен слабото движение на сенките. Жената обаче има да ми казва нещо. Чакам да чуя какво. Чакам да чуя думите й.

Ето ги и тях.

Като бутафорна птица, увиснала в бутафорно небе, виждам стаите от горе. Увеличавам обхвата, дръпвам се назад и оглеждам всичко отдалеч, после се спускам надолу, за да уголемя детайлите. Всеки детайл носи, разбира се, голямо съдържание. Оглеждам ги един по един, за да видя формата, цвета, структурата. Детайлите не са свързани помежду си, между тях няма топлина. В момента не правя друго, освен да ги оглеждам съвсем механично. Но си струва да опитам. Точно както, ако търкаш един о друг два камъка или две пръчки, накрая ще получиш горещина и пламък, свързаната действителност придобива малко по малко форма. Става по същия начин, както натрупването на случайни звуци накрая дава сричка, плод на монотонното повтаряне на нещо, което в началото ти се е струвало лишено от смисъл.

Долавям как тази слаба връзка възниква в най-непристъпните дълбини на мрака. Точно така, ще се получи. Тук е много тихо и „те“ още не са усетили присъствието ми. Чувствам как стената, отделяща ме от онова място, се стопява и става пихтиеста като медуза. Затаявам дъх. Хайде!

Но точно когато пристъпвам към стената, еква силно чукане, сякаш те са разбрали какво се опитвам да направя. Някой блъска по вратата. Чука по същия начин, както и преди — силно, решително, все едно се опитва да забие пирон. Чука два пъти, после спира, после пак чука два пъти. Жената въздиша. Цветният прашец, който се носи из въздуха, потреперва, мракът се накланя рязко. Нахлулият звук затваря прохода, който най-после е започнал да добива форма, за да мина през него.

Така става всеки път.

Отново съм самият аз в собственото си тяло, седя на дъното на кладенеца, подпрян на стената и стиснал в ръце бейзболната бухалка. Допирът на „отсамния“ свят бавно се връща в ръцете ми точно както образ идва на фокус. Усещам, че дланите ми са леко навлажнени от пот. Сърцето ми се е качило в гърлото и блъска ли, блъска. В ушите ми още кънти живият звук на онова грубо, пронизало света чукане, аз още чувам как някой натиска бавно в мрака бравата. Някой (или нещо) отвън отваря вратата, готви се нечуто да влезе, в този миг обаче всички образи се изпаряват. Стената е плътна както винаги, аз съм отхвърлен обратно в отсамната страна.

Почуквам в мрака с върха на бухалката стената отпред — същата твърда студена бетонна стена. Затворен съм в цилиндър от бетон. Казвам си, че почти съм успял. Доближавам се. Сигурен съм. В някакъв миг ще се провра през препятствието и ще вляза „вътре“. Ще се прокрадна в стаята, преди да се чуе чукането. Ала колко ли време ще ми отнеме? И колко време ми остава?

Но и ме е страх, че това наистина ще се случи. Защото тогава волю-неволю ще се изправя пред онова, което е там.

Известно време седя, свит в мрака. Трябва да оставя сърцето си да се успокои. Трябва да откъсна ръце от бухалката. Ще ми трябват още време и още сили, докато успея да се изправя, да стъпя на пръстения под в кладенеца и да се изкача по металната стълба на повърхността.

9.Нападението в зоологическата градина

Индийско орехче Акасака разказа как един потискащо горещ следобед на август 1945 година войниците са застреляли тигрите, леопардите, вълците и мечките. Разказът й беше ясен и последователен като документален филм, прожектиран върху чисто бял екран. Тя не остави нищо недоизяснено. При все че не бе видяла с очите си зрелището. Докато то се е разигравало, е стояла на палубата на транспортен кораб, прекарващ заселниците бежанци от Манджурия обратно в родната Япония. Всъщност е видяла как на повърхността е изплавала американска подводница.

Както всички останали, излязла заедно с другите деца от непоносимата парна баня в трюма и се облегнала на перилата горе на палубата, за да се порадва на лекия ветрец, подухващ над спокойното, равно като тепсия море, когато изневиделица като в сън на повърхността се показала подводницата. Първо се появили антената, радарът и перископът. После и бойната рубка, която прорязала водата и вдигнала висока вълна. Накрая цялата стоманена маса изникнала в прелестната си, обляна с вода голота под лятното слънце. Макар че като форма нещото отпред не могло да бъде друго освен подводница, то приличало на символичен знак или на неразбираема метафора.

Известно време подводницата плавала успоредно с кораба, сякаш дебнела плячка. След малко се отворил люк и на палубата излезли един, втори, трети член на екипажа — движели се бавно, почти лениво. Офицерите на бойната рубка оглеждали най-внимателно транспортния кораб с огромен бинокъл, чиито стъкла проблясвали от време на време на слънчевата светлина. Транспортният кораб превозвал цивилни, поели обратно към Япония, и трябвало да хвърли котва в пристанището на Сасебо. Повечето били жени и деца, семейства на японски офицери в марионетното правителство на Манджоу-го и високопоставени служители на Южноманджурската железница, собственост на японци — те бягали у дома от безредието, което неминуемо щяло да настъпи след предстоящия разгром на Япония във войната. Пред неизбежните погроми предпочитали да се изложат на опасността в открито море да ги нападне американска подводница — най-малкото до този момент.

Офицерите от подводницата проверявали дали транспортният кораб е невъоръжен и без охрана. Нямали от какво да се страхуват. Сега вече американците владеели напълно и въздушното пространство. Окинава била паднала, на японска земя имало малко бойни самолети, ако изобщо ги имало. Нямало място за паника: времето било на тяхна страна. Някакъв нисш офицер излаял заповед и трима от войниците завъртели манивелите, които обръщали оръдието на палубата, докато то се насочило към транспортния кораб. Двама други от екипажа отворили люка в задния край на палубата и изтеглили тежки снаряди, с които да заредят оръдието. Трета група подводничари се заели да зареждат вещо картечницата, която били разположили върху по-висока част от палубата, при бойната рубка. Всички от екипажа, които се подготвяли за нападението, били с бойни шлемове, макар и доста от тях да били голи до кръста и почти половината да носели само къси панталони. Като се взряла внимателно в тях, Индийско орехче видяла ярките татуировки по ръцете им. Като се взирала внимателно, виждала много неща.

Цялата огнева мощ на подводницата се състояла от едно оръдие и една картечница, те обаче били предостатъчни, за да потопят прогнилия стар товарен кораб, преоборудван в транспортен. На подводницата имало само ограничен брой торпеда, които се пазели за неочаквани срещи с въоръжени конвои — ако в Япония изобщо били останали въоръжени конвои. Това било желязно правило.

Индийско орехче се била вкопчила в перилата на кораба и гледала как черното дуло на оръдието се върти към нея. Допреди мигове от него се стичала вода, сега обаче то било съвсем сухо от лятното слънце. Момиченцето не било зървало никога дотогава такова голямо оръдие. В Синдзин било виждало често пушки, каквито имало в японската армия, но те изобщо не можели да се сравняват с огромното оръдие върху палубата на подводницата. Подводничарите дали със сигнален фенер знак на транспортния кораб: Завий! Начало на нападението. Всички пътници да бъдат евакуирани незабавно със спасителните лодки! (Тогава Индийско орехче не разбирала знаците, но сега, като се връщала към тях, виждала, че те били съвсем ясни.) На товарния кораб, който в безредието на войната бил преоборудван набързо по заповед на армията в транспортен, нямало достатъчно спасителни лодки. За петстотин пътници и екипаж имало всичко на всичко две малки лодки. Спасителните пояси и жилетки също не достигали.

Индийско орехче продължавала да се държи за перилата и със затаен дъх да наблюдава като омагьосана подводницата. Тя лъщяла като съвсем нова, по нея нямало и следа от ръжда. Момиченцето видяло цифрите, написани с бяло върху бойната рубка. Видяло как над нея се върти антената на радара. Видяло офицера с пясъчноруса коса и тъмни очила. Помислило си, че подводницата е изникнала от дъното на океана, за да ги убие, но в това според него нямало нищо странно, можело да се случи по всяко време. „И няма нищо общо с войната, може да се случи на всекиго навсякъде.“ Всички смятали, че се случва заради войната. Но това не било вярно. Войната просто била едно от нещата, които може да се случат.

Макар да стояла лице в лице с подводницата и огромното й оръдие, Индийско орехче не изпитвала страх. Майка й крещяла, но тя не възприемала думите. После усетила как някой я хванал за китките и я дърпа. Ръцете й обаче останали вкопчени в перилата. Врявата наоколо започнала да отстъпва и да се отдалечава, сякаш някой бил намалил звука на радио. „Ужасно ми се спи — помислило момичето. — Ужасно. Защо ли ми се спи толкова?“ Затворило очи и съзнанието му сякаш се понесло нанякъде, оставяйки палубата далеч назад.

Индийско орехче виждала как японските войници се движат из огромната зоологическа градина и застрелват зверовете, които биха могли да нападнат човек. Офицерът дал заповед, куршумите от пушките надупчили гладката козина на един тигър и му разкъсали вътрешностите. Лятното небе било синьо, а писъците на цикадите по дърветата наоколо се сипели като внезапен порой.

Войниците не казвали и дума. Почернелите им от слънцето лица били останали без капка кръв и приличали на изображения върху антична делва. След няколко дни, най-много след седмица основните части на съветското Далекоизточно командване щели да бъдат в Синдзин. Било невъзможно да се спре офанзивата им. Още в началото на войната елитните части и навремето доброто въоръжение на Квантунската армия били изтеглени на разширяващия се Южен фронт и сега в по-голямата си част били потопени на дъното на морето или гниели в непроходимата джунгла. Вече нямало танкове. Нямало противотанкови оръдия. Почти всички военни камиони били повредени, а резервни части не достигали. При всеобща мобилизация войската щяла да се попълни с многобройни части, но нямало дори старовремски пушки, с които те да бъдат въоръжени, или куршуми, с които тези пушки да бъдат зареждани. Така великата Квантунска армия — „Бастионът на Севера“ — се била превърнала в нищо и никакъв книжен тигър. Гордите съветски механизирани части, смазали германската армия, вече се придвижвали с влакове към Далекоизточния фронт с огромно количество боеприпаси и висок боен дух. Крахът на Манджоу-го бил неминуем.

Всички и най-вече командването на Квантунската армия знаели тази истина. Затова изтегляли основните си части в тила и така изоставяли на произвола на съдбата малките гранични гарнизони и цивилните японци, заселили се тук. Невъоръжените селяни били избивани от съветската армия, която напредвала прекалено бързо, за да взима военнопленници. Много от жените предпочитали — или били принуждавани да предпочетат — масовото самоубийство пред изнасилването. Граничните гарнизони се окопали в бетонния бункер, известен като „Крепостта на столетията“, и оказали яростна съпротива, но без подкрепата на тила били унищожени от огневата мощ на руснаците, които ги превъзхождали. Военните от генералния щаб и други офицери с високи чинове си издействали да бъдат „прехвърлени“ в новата щабквартира в Тонга недалеч от границата с Корея, а императорът на марионетната държава Пу И и семейството му си събрали набързо багажа и избягали с частен влак от столицата. Повечето войници китайци в армията на Манджоу-го, които трябвало да я защитават, дезертирали веднага щом научили за съветското нахлуване или се вдигнали на бунт и застреляли своите командири японци. Нямали намерение да жертват живота си за Япония в битка с превъзхождащите ги съветски войски.

В резултат на тези свързани помежду си събития столицата на Манджоу-го — „прекрасният“ нов столичен град Синдзин, заради който съвременната японска държава била заложила на карта доброто си име, само и само да го построи насред дивия пущинак, бил изоставен в някакъв странен политически вакуум. За да се избегнат ненужното безредие и кръвопролития, високопоставените китайски чиновници в Манджоу-го поискали Синдзин да бъде обявен за демилитаризирана зона и да се предаде без въоръжена съпротива, но Квантунската армия отхвърлила предложението.

Войниците, пратени в зоологическата градина, се били примирили със съдбата си. Смятали, че до дни ще загинат в боевете със съветската армия (макар че всъщност са щели да бъдат обезоръжени и пратени на принудителен труд във въгледобивните рудници в Сибир, където трима от тях са щели да умрат). Единственото, което можели да сторят, било да се молят смъртта им да не е от най-мъчителните. Никой не искал да бъде премазан от веригите на бавно настъпващ танк, да изгори жив в окопите, обстрелвани с огнехвъргачки, или да издъхне бавно с куршум в стомаха. По-добре да ги улучат в главата или в сърцето. Но първо трябвало да избият животните в зоологическата градина.

Трябвало да ги отровят, за да спестят малкото патрони, които им били останали. Офицерът бил дал такава заповед на младия лейтенант, натоварен със задачата, и му бил обяснил, че зоологическата градина е получила достатъчно отрова. Лейтенантът завел осем войници в пълно бойно снаряжение в зоопарка, който се намирал на двайсет минути път пеша от щабквартирата. След нахлуването на съветската армия порталът на зоологическата градина бил затворен и пред него на пост стояли двама войници с щикове върху пушките. Лейтенантът им показал заповедта и въвел своите хора вътре.

Директорът на зоологическата градина потвърдил, че му е било наредено при извънредни обстоятелства да „изтреби“ по-кръвожадните зверове, като ги отрови, но обяснил, че отровата така и не е била доставена. При тези думи лейтенантът се объркал. Бил счетоводител в щаба и докато не го вдигнали от бюрото, за да му възложат тази спешна задача, не бил командвал въоръжен отряд. Дълго бил търсил в чекмеджето пистолета, който не бил смазвал от години и за който не бил дори сигурен дали стреля.

— Бюрокрация, лейтенанте! — рекъл директорът на зоологическата градина, който бил доста години по-възрастен и го погледнал със съжаление. — Каквото и да ти трябва, все го няма.

За да изяснят нещата, директорът повикал главния ветеринарен лекар на зоопарка, който обяснил на лейтенанта, че им се намира съвсем малко отрова, която надали щяла да стигне, за да умъртвят и кон. Ветеринарят бил снажен красив мъж към четирийсетте със синкавочерен белег върху дясната буза с размерите и формата на длан на новородено. Лейтенантът решил, че сигурно е родилно петно.

От кабинета на директора на зоопарка лейтенантът позвънил по телефона в щабквартирата на Квантунската армия, за да получи нови указания, но от няколко дни, откакто съветската армия била минала границата, в щабквартирата царяло пълно объркване и повечето висши офицери били изчезнали. Малкото, които били останали, били затънали в работа — горели на двора купища важни документи или извеждали частите в покрайнините на града, за да копаят противотанкови траншеи. Майора, който бил дал на лейтенанта заповедта, го нямало никъде. Сега лейтенантът не знаел откъде да намерят нужната отрова. Кой ли в Квантунската армия отговарял за отровите? Запитването му било прехвърляно от офицер на офицер, докато по телефона не се обадил някакъв полковник от медицинската част, който се разкрещял на лейтенанта:

— Ах, ти, глупак с глупак! Цялата държава отива на кино, а той, моля ви се, седнал да ме пита за някаква пиклива зоологическа градина! На кой му пука!

Наистина, на кой, помислил лейтенантът. На него със сигурност му било все тая. С отчаян поглед прекъснал връзката и се отказал да търси отрова. Сега имал две възможности. Да забрави, че трябва да избие животните, и да изведе хората си оттук, или да изпълнят задачата със стрелба. И в двата случая щял да наруши заповедта, която бил получил, накрая обаче все пак решил да застреля зверовете. След време сигурно щели да му натякват, че е прахосал безценни боеприпаси, но поне е щял да изпълни задачата да „умъртви“ по-опасните животни. Ако, от друга страна, не ги избиел, можело да го изправят пред военен съд, задето не е изпълнил заповедта. Лейтенантът се съмнявал, че на този късен етап от войната изобщо има военен съд, но в края на краищата заповедите си били заповеди. Докато армията съществувала, те трябвало да се изпълняват.

„Ако беше възможно, лично аз предпочитам да не изтребвам животните“, рекъл си лейтенантът. Но храната в зоологическата храна била на привършване и повечето зверове (особено големите) вече страдали от хроничен глад. Положението щяло само да се влошава, а не да се подобрява. Може би за животните дори било по-добре да им теглят куршума — бърза чиста смърт. А наистина щяло да бъде истинско бедствие, ако прегладнелите зверове избягат и плъзнат по улиците на града, докато из тях се водят ожесточени сражения или има бомбардировки.

Директорът връчил на лейтенанта списъка на животните, подлежащи на „спешно умъртвяване“, който му били възложили да състави, и карта на зоологическата градина. Ветеринарният лекар с белега на бузата и двама общи работници китайци трябвало да придружат стрелковия отряд. Лейтенантът погледнал списъка и с облекчение видял, че е по-къс, отколкото той бил очаквал. Но сред животните, нарочени за „умъртвяване“, имало и два индийски слона. „Слонове ли? — помислил свъсен той. — Как, дявол го взел, ще умъртвим слоновете?“

Според плана на зоопарка първите зверове, които трябвало да се убият, били тигрите. При всички положения слоновете щели да бъдат оставени за накрая. На табелката върху клетката на тигрите се обяснявало, че двойката е заловена в Манджурия, в планината Голям Хинган. Лейтенантът определил по четирима души на тигър и им казал да се целят в сърцето — за него самия било пълна загадка къде точно се намира то. Е, поне един куршум щял да улучи целта. Когато осмината души дръпнали едновременно предпазителите на старите пушки, зловещото сухо тракане променило цялата обстановка наоколо. От звука тигрите настръхнали. Погледнали на кръв през металните пръти войниците и надали оглушителен рев. За всеки случай лейтенантът извадил автоматичния си пистолет и също дръпнал предпазителя. Прокашлял се, за да се поуспокои. „Какво толкова — опитал се да си внуши той. — Всички вършат непрекъснато такива неща.“

Войниците приклекнали, прицелили се внимателно и по заповед на лейтенанта натиснали спусъците. От отката раменете им се разтресли и за миг съзнанието им се изпразнило, сякаш отлетяло нанякъде. Тътенът на едновременните изстрели отекнал из безлюдната зоологическа градина, отразил се от сградите, от стените, разцепил горичките, прехвърлил се през водните пространства, пронизал като далечна гръмотевица в сърцето всички, които го чули. Животните затаили дъх. Дори цикадите престанали да пищят. Дълго след като ехото от стрелбата заглъхнало в далечината, не се чувало нищо. Сякаш ударени с огромна тояга от невидим великан, тигрите отскочили за миг във въздуха и се приземили на пода в клетката със страшен грохот, после се замятали в предсмъртна агония и от гърлата им рукнала кръв. Войниците не успели да ги довършат от първия път. Отърсили се от вцепенението, отново заредили и се прицелили.

Лейтенантът пратил един от хората си в клетката — да се увери, че и двата тигъра са умрели. Те наистина си изглеждали мъртви: били със склопени очи и озъбени и не помръдвали. Но било важно лейтенантът да е сигурен. Ветеринарният лекар отключил клетката и млад войник (току-що бил навършил двайсет години) влязъл уплашено с щика напред. Бил комична гледка, но никой не се засмял. Изритал леко с тока на ботуша единия тигър по задницата. Той не помръднал. Войникът го сритал пак на същото място, този път малко по-силно. Тигърът безспорно бил мъртъв. Другият (тигрицата) също лежал неподвижно. Никога през живота си младият войник не бил стъпвал в зоологическа градина и не бил виждал истински тигър. Отчасти заради това не можел да повярва, че току-що са успели да убият истински живи тигри. Усещал само, че са го насилили да отиде на място, с което той нямал нищо общо, и са го накарали да прави нещо, с което също няма нищо общо. Стоял сред черната кръв и гледал като омагьосан труповете на тигрите. Мъртви те изглеждали много по-големи, отколкото живи. „Защо ли?“, учудил се младежът.

Циментовият под на клетката го лъхнал с тежката смрад на урина, примесена с топлата миризма на кръв. От раните в телата на тигрите още шуртяла кръв, която образувала около краката на войника черно езеро. Изведнъж пушката в ръцете му се сторила тежка и студена. Идело му да я хвърли, да се наведе и да повърне всичко от стомаха си. Но и дума не можело да става да повръща: командирът на отряда щял да го смаже от бой. (Този войник не подозирал, разбира се, че след година и пет месеца руснак надзирател в рудник край Иркутск ще му разцепи с лопата черепа.) Избърсал с ръка потта, избила по челото му. Каската му тежала. Запискала една, сетне втора цикада, които сякаш най-после били възкръснали. После към тях се присъединила и една птица, която надавала странно отчетлив писък, сякаш навивала пружина: чагъъъъърт, чагъъъърт. Младият войник се бил изселил дванайсетгодишен с родителите си от едно планинско селце в Хокайдо, бил се прехвърлил през морето в Китай и заедно с тях обработвал земята в село в Беиан, а преди една година го били мобилизирали. Познавал всички птици в Манджурия, ала странно, никога не бил чувал птица, която да пищи така. Може би била донесена от далечни земи и пискала от клетката си в друга част на зоологическата градина. Звукът обаче се носел от горните клони на близкото дърво. Младежът се обърнал и присвил очи натам, но не видял нищо. Огромният кичест бряст хвърлял на земята долу хладна, ясно очертана сянка.

Войникът погледнал към лейтенанта, сякаш искал напътствия. Лейтенантът кимнал, наредил му да излезе от клетката и отново разгънал картата на зоологическата градина. „Приключихме с тигрите. Сега ще оправим и леопардите. А после може би вълците. Трябва да умъртвим и мечките. Ще мислим за слоновете, щом приключим с другите“, рекъл си лейтенантът. Чак тогава забелязал колко е горещо.

— Кратка почивка — съобщил той на хората си. — Пийнете вода.

Те отпили от манерките. После нарамили пушките, строили се и потеглили към клетката на леопардите. Горе на дървото птицата с настойчивия писък продължила да навива пружината. Отпред и на гърба куртките на мъжете с къси ръкави били почернели от потта. Войниците в пълно бойно снаряжение се строили и тръгнали, а различните метални предмети по тях задрънчали така, че безлюдната зоологическа градина се огласила от кухо ехо. Вкопчени в металните пръти на клетките, маймуните разцепили със зловещи писъци въздуха, разпращайки трескаво предупреждение до всички други животни, които също се присъединили към хора всяко по свой си начин. Вълците завили към небето, птиците допринесли с див плясък на криле, някакъв огромен звяр се заблъскал с все сила о клетката, сякаш да сплаши някого. Отнейде внезапно изникнал облак с формата на пестник, който за известно време затулил слънцето. Онзи августовски следобед хора, животни, всички мислели само за смърт. Днес мъжете избивали зверовете, утре съветските войни щели да избиват мъжете. Може би.

Винаги сядахме един срещу друг на същата маса в същия ресторант и си говорехме. Тя беше редовна клиентка и естествено, винаги избираше масата. В дъното ресторантът беше разделен на сепарета, така че разговорът на една маса да не се чува на съседната. Същата вечер на масата не сядаха други клиенти, което означаваше, че можем да си приказваме на воля чак докато затворят, без да ни пречат дори сервитьорите, които се доближаваха само за да донесат или да вдигнат някоя чиния. Индийско орехче винаги поръчваше бутилка бургундско от определена реколта и винаги оставяше недопита половината бутилка.

— Птица, която навива пружина ли? — попитах аз и вдигнах очи от храната.

— Каква птица, която навива пружина? — повтори съвсем точно Индийско орехче и сви леко устни. — Не разбирам. За какво говорите?

— Нали току-що споменахте за някаква птица, която навивала пружина?

Жената поклати бавно глава.

— Хм. Не помня. Но не мисля, че съм казвала нещо за птици.

— Значи сте родена в Манджурия? — полюбопитствах аз.

Тя отново поклати глава.

— Родена съм в Йокохама. Майка ми и баща ми са ме завели в Манджурия, когато съм била на три години. Баща ми преподавал във ветеринарно училище, но когато от градската управа на Синдзин поискали от Япония да пратят човек за главен ветеринарен лекар на новата зоологическа градина, която смятали да построят, той изявил желание да заеме длъжността. Майка ми не желаела да се разделя с уредения живот, който водели в Япония, и да заминава на другия край на света, но баща ми настоял. Вероятно е искал да се пробва, да се заеме с нещо по-голямо далеч от Япония. Аз бях съвсем малка, за мен беше все едно къде сме, но наистина ми харесваше да живеем в зоологическата градина. Беше прекрасно. Баща ми винаги миришеше на животните. Миризмите на различните зверове се смесваха в една, всеки ден различна, сякаш променяш съставките на парфюм. Когато татко се прибираше от работа, се качвах на коленете му и му казвах да не мърда, докато не го подуша. После обаче войната тръгна на зле, ние бяхме в опасност и баща ми реши да ни върне с мама в Япония, докато не е станало късно. Заминахме с много други хора, в Синдзин се качихме на влака за Корея, където ни чакаше специален кораб. Татко остана в Синдзин. За последен път го видях, когато стоеше на гарата и ни махаше. Надникнах от прозореца и загледах как той се смалява все повече и повече, докато не се сля с навалицата по перона. Никой не знае какво е станало след това с него. Според мен руснаците са го пленили и както мнозина други, са пратили и него на принудителен труд в Сибир, където той е умрял. Вероятно е погребан в студената пустош дори без надгробна плоча. И досега помня най-подробно всичко в зоологическата градина в Синдзин. Представям си всяка алея, всяко животно. Живеехме в къщата на главния ветеринар вътре в самия зоопарк. Всички работници ме познаваха и ме пускаха да ходя където си искам дори по празници, когато беше затворено. — Индийско орехче затвори очи, за да възстанови спомена в съзнанието си. Без да продумвам, зачаках тя да продължи разказа си. — Все пак не съм сигурна, че зоологическата градина наистина е била каквато я помня. Как да се изразя? Понякога ми се струва, че споменът е прекалено ярък. А когато започнат да ми хрумват такива мисли, колкото повече си мисля за това, толкова по-малко мога да определя кое в тази яркост е истина и кое е плод на въображението ми. Имам чувството, че се лутам в лабиринт. Случвало ли ви се е?

Не ми се беше случвало.

— Знаете ли дали зоологическата градина в Синдзин още съществува? — попитах аз.

— Не — отвърна Индийско орехче Акасака и докосна обицата си — Чувала съм, че след войната са я затворили, но за сега не знам, нямам представа.

Твърде дълго Индийско орехче беше единственият човек на света, с когото можех да разговарям. Срещахме се един-два пъти седмично и си говорехме през масата в ресторанта. След няколко такива срещи установих, че тя е изключително благодатна слушателка. Бързо схващаше за какво става въпрос и умееше да насочва потока на разказа, като вмъкваше умело въпроси и отговори.

За да не я разочаровам по никакъв начин, се стараех изключително много облеклото ми на тези срещи да е спретнато, чисто и добре подбрано. Слагах риза, която току-що бях взел от химическото чистене, и вратовръзка, която да пасва най-добре като цвят. Обувките ми винаги бяха лъснати до блясък, без петънце по тях. Първото, което Индийско орехче правеше, бе да ме огледа от горе до долу, точно като главен готвач, който подбира зеленчуци. Ако нещо не й харесаше, веднага ме водеше в някой бутик и ми купуваше съответната дреха. Стига да беше възможно, ме караше да я облека веднага. По отношение на облеклото не приемаше нищо друго освен съвършенството.

Така почти неусетно гардеробът ми започна да се пълни. Бавно, но неотклонно новите костюми, сака, ризи нахлуваха в териториите, навремето принадлежали на полите и роклите на Кумико. Скоро дрешникът бе толкова претъпкан, че се видях принуден да сгъна дрехите на Кумико, да ги подредя в кашони с нафталин и да ги складирам в килера. Ако тя се върнеше, имаше да се чуди какво ли е ставало в нейно отсъствие.

Обясних надълго и нашироко на Индийско орехче за Кумико — че на всяка цена трябва да я спася и да я доведа обратно тук. Тя сложи лакти на масата, подпря брадичка върху дланта си и известно време ме гледа.

— И откъде ще спасявате Кумико? Това място има ли си име?

Затърсих из пространството думи. Тях обаче ги нямаше в пространството. Не бяха и под земята.

— Някъде далеч — отвърнах аз.

Индийско орехче се усмихна.

— Малко като във „Вълшебната флейта“. Нали помните: Моцарт. Трябва да спасят с вълшебна флейта и вълшебни звънчета принцеса, която е отвлечена в далечен замък. Обичам тази опера. Направо не помня колко пъти съм я гледала. Знам либретото дума по дума: „Аз съм ловецът на птици Папагено, прочут из цялото царство.“ Гледали ли сте?

Поклатих глава. Не я бях гледал никога.

— В операта три деца, качени на облак, отвеждат в замъка принца и ловеца на птици. Всъщност обаче се води битка между Царството на деня и Царството на нощта. Царството на нощта се опитва да отвлече отново принцесата от Царството на деня. Някъде по средата на операта героите вече не могат да кажат кой е прав, кой е отвлечен и кой не е. Накрая, разбира се, принцът получава принцесата, Папагено получава Папагена и злодеите отиват в ада. — Индийско орехче прокара пръст по ръба на чашата. — При всички положения точно сега вие нямате ловец на птици или вълшебна флейта я звънчета.

— Затова пък имам кладенец — отговорих аз.

Всеки път, когато се уморявах да говоря или не можех да продължа, защото ми липсваха думи, Индийско орехче ме оставяше да отдъхна и започваше да разказва за детството си — нейните разкази бяха много по-дълги и заплетени от моите. Освен това за разлика от мен Индийско орехче не вместваше разказите си в някаква последователност, а скачаше от тема на тема според настроенията си. Без да дава обяснение, преобръщаше реда или най-неочаквано въвеждаше нов важен персонаж, някого, за когото дотогава изобщо не беше споменавала. За да се досетя за кой период от живота й се отнася историята, трябваше да внимавам и сам да правя догадки, макар че понякога не помагаха никакви предположения. Тя разказваше и за събития, на които е била очевидка, и за неща, които никога не бе виждала.

Избили леопардите. Избили вълците. Избили мечките. Най-много време им отнел разстрелът на мечките. Дори след като били пронизани с десетки куршуми, двата огромни звяра продължили да се блъскат о прътите на клетката и да реват с капеща слюнка срещу мъжете. За разлика от тигрите, които били приели с по-голяма готовност съдбата си (или най-малкото така изглеждало), мечките явно не искали да проумеят, че ги убиват. Вероятно по тази причина минало доста време, докато се разделят с временното състояние, познато като живот. Когато накрая успели да угасят и последната искрица живот в мечките, войниците били толкова изтощени, че още малко, и да се свлекат. Лейтенантът сложил пистолета на предпазител и избърсал с кепето потта, стичаща се по челото му. В тягостната тишина, настъпила след убийството, мнозина от войниците като че ли се опитали да прикрият срама си, като се изплюли шумно на земята. Като разпръснати угарки из краката им се търкаляли гилзите. Ушите им още пищели от гърмежите на пушките. Младият войник, който след година и пет месеца щял да бъде пребит до смърт от съветския надзирател във въгледобивния рудник край Иркутск, си поел няколко път поред дълбоко въздух и извърнал очи, за да не гледа труповете на мечките. Бил погълнат от неистова битка — да спре гаденето.

Накрая не убили слоновете. Когато застанали пред тях, разбрали, че животните наистина са прекалено големи и в тяхно присъствие пушките на войниците приличат на смешни играчки. Лейтенантът помислил, помислил и решил да не закача слоновете. Щом го чули, хората му въздъхнали облекчено. Колкото и да е странно — или може би изобщо не е странно, — но и те били на същото мнение: че е много по-лесно да избиваш хора на бойното поле, отколкото зверове в клетки, макар че на бойното поле може да убият и теб.

Общите работници китайци измъкнали от клетките животните, които сега вече не били нищо повече от трупове, качили ги на колички и ги стоварили в празен склад. Там животните с различни форми и размери били струпани направо на пода. Щом видял, че задачата е изпълнена, лейтенантът се върнал в кабинета на директора на зоологическата градина и му дал да подпише съответните книжа. После войниците се строили и си тръгнали със същото метално тракане, с което били дошли. Работниците китайци измили с маркучи черните петна кръв по пода на клетките и изтъркали с четки късчетата плът, които били полепнали по стените. След като приключили, попитали ветеринаря със синкавочерното петно на бузата какво смята да прави с труповете. Лекарят не знаел какво да отговори. Когато някое от животните в зоопарка умирало, той обикновено викал професионалист да свърши работата. Сега обаче в столицата предстояла кървава битка, хората се надпреварвали кой пръв ще напусне обречения град и просто било невъзможно да вдигнеш телефона и да повикаш някого, който да изкара труп на животно. А лятото било в разгара си и животните бързо щели да започнат да се разлагат. Вече се трупали черни рояци мухи. Най-добре било зверовете да бъдат погребани — неимоверен труд дори и зоологическата градина да разполагала с тежко оборудване, сега обаче те можели да разчитат на ограничена помощ и очевидно било невъзможно да изкопаят ями, достатъчно големи, за да поберат всички трупове.

Работниците китайци казали на ветеринаря: докторе, така и така, ако разрешиш да вземем труповете цели, ние ще ги изнесем. Имаме много приятели, които ще ни помогнат, и знаем как точно да изпълним задачата. Ще ги откараме извън града и ще се отървем от тях. Няма да имаш никакви неприятности. Но срещу това искаме кожата и месото. Особено месото на мечките: много се цени. От някои части на мечките и на тигрите се правят лекове, ще им вземем добра цена. И макар вече да е късно, наистина съжаляваме, че не са били уцелени в главите. Тогава кожите щяха да струват много повече. Така ли се стреля! Ако ни беше позволил още от самото начало да се заемем ние, нямаше да стане такава касапница. Ветеринарният лекар приел предложението. Нямал избор. В края на краищата това си било тяхната държава.

И по някое време се появили десетина китайци с празни колички. Издърпали труповете на животните от склада, натоварили ги на количките, завързали ги и ги покрили с рогозки. През цялото време почти не говорели. Лицата им били безизразни. След като напълнили количките, ги затеглили нанякъде. Старите колички скърцали от тежестта на зверовете. Така приключила касапницата, наречена от работниците китайци крайно недодяланата, на животните в зоологическата градина онзи горещ августовски следобед. Единственото, което останало, били няколко чисти — и празни — клетки. Все още превъзбудени, маймуните продължавали да крещят на техния си неразбираем език. Язовците сновели напред-назад в тясната клетка. Птиците пляскали отчаяно с криле и сипели перушина. А цикадите надавали стържещия си писък.

След като войниците приключили с избиването и се прибрали в щабквартирата, а последните двама работници китайци изчезнали някъде, влачейки натоварените с мъртви животни колички, зоологическата градина станала някак празна като дом без покъщнина. Ветеринарният лекар седнал на ръба на шадравана без вода, извърнал очи към небето и загледал няколкото облака с ясно очертани контури, които се носели над него. После заслушал писъка на цикадите. Птицата с пружината вече не се обаждала, но ветеринарят не го забелязвал. Всъщност той изобщо не я бил чул. Бил я чул само клетият млад войник, който щял да бъде пречукан във въгледобивния рудник в Сибир.

Ветеринарният лекар извадил от горния си джоб навлажнения от потта пакет цигари, захапал една и драснал клечка кибрит. Докато палел цигарата, забелязал, че ръката му трепери, и то толкова, че се наложило да изхаби три клечки кибрит. Буквално пред очите му почти мълниеносно били „ликвидирани“ много животни, а той, кой знае защо, не бил особено опечален или разгневен. Всъщност не усещал почти нищо. Просто бил слисан и объркан.

Седял известно време, наблюдавал как димът от цигарата се вие нагоре и се опитвал да проумее какво изпитва. Гледал ръцете си на коленете, после пак гледал облаците в небето. Светът, който виждал, си бил същият както преди. Ветеринарният лекар не забелязвал никакви признаци на промяна. Ала този свят би трябвало да е различен от света, който човекът познавал дотогава. Все пак това бил свят, където „ликвидирали“ мечките, тигрите, леопардите и лъвовете. Сутринта тези животни били живи, а сега, в четири следобед, вече ги нямало. Били избити от войници, вече ги нямало дори мъртвите им тела.

Между двата различни свята би трябвало да има огромна пропаст. Задължително би трябвало да има пропаст. А ветеринарят не я намирал. Светът му се струвал същият както винаги. Ала най-озадачен бил от това, че вътре в себе си не чувствал нищо.

Изведнъж си дал сметка, че е капнал от умора. Чак сега се сетил, че предната нощ почти не е мигнал. Помислил си колко прекрасно би било да намери хладната сянка на някое дърво, да се просне в нея и да поспи поне малко — да спре да мисли, да се потопи в тихия мрак на унеса. Погледнал си часовника. Трябвало да набави храна за оцелелите животни. Трябвало да прегледа и песоглавеца, който бил вдигнал висока температура. Имал да върши хиляди неща. Но преди всичко трябвало да поспи. После щял да мисли за другото.

Отишъл в близката горичка и легнал на тревата на място, където да не го забележи никой. От сянката тя била хладна и мека. Миришела на нещо, което ветеринарят помнел с умиление от детството. С приятни силно жужене по лицето му минали няколко големи манджурски скакалеца. Както лежал, лекарят запалил втора цигара и с радост видял, че ръцете му вече не треперят толкова силно. Поел дълбоко тютюневия дим и си представил как някъде китайците дерат току-що убитите животни и режат месото им. Често бил гледал как китайци вършат това и знаел, че са всичко друго, но не и недодялани. За броени мигове превръщали звяра в кожа, месо, вътрешности и кости, сякаш тези съставни части първоначално са си съществували отделно и само за кратко са били съединени. „Сигурен съм, че когато се събудя, месото вече ще е на пазара. Ето това е работа: бърза и добре свършена.“ Откъснал шепа трева и я замачкал, за да усети мекотата й. После угасил цигарата и с дълбока въздишка издухал тютюневия дим от дробовете си. Когато затворил очи, крилцата на скакалците се чували в мрака много по-силно. Сторило му се, че около него подскачат огромни скакалци с размерите на жаби.

Докато се унасял, му хрумнало, че светът може би наподобява въртяща се врата. От това къде случайно е стъпил кракът ти, зависи в коя част ще се озовеш. В една има тигри, а в друга — няма. Може би всичко е съвсем просто. И между отделните части няма логическа последователност. Тъкмо заради тази липса на логическа последователност изборът не е от голямо значение. Дали заради това лекарят не чувствал да има пропаст между единия и другия свят? Но мислите му стигнали само дотам. Той не бил в състояние да мисли по-задълбочено. Умората в тялото му била тежка и задушаваща като мокро одеяло. Не го осенили други мисли, лекарят продължил само да лежи и да вдъхва уханието на тревата, да слуша крилцата на скакалците и да усеща с кожата си плътната ципа на сянката, която го покривала.

Накрая съзнанието му потънало в дълбокия сън на следобеда.

Транспортният кораб угасил двигателите, както му било заповядано, и застинал неподвижно на повърхността на океана. Вероятността да избяга от такава бърза съвременна подводница била едно на десет хиляди. Оръдието и картечницата върху палубата на подводницата още били насочени към транспортния кораб, екипажът й бил в пълна бойна готовност. Но между двата плавателни съда царяло някакво странно спокойствие. Всички от екипажа на подводницата се били подредили на палубата и наблюдавали кораба така, сякаш им предстои да убиват. Мнозина дори не си били направили труда да пристегнат бойните каски. Онзи летен следобед почти нямало вятър и сега, когато и двата двигателя бездействали, се чувал само ленивият плисък на вълните о корпусите на двата плавателни съда. От транспортния кораб дали знак на подводницата: „Превозваме невъоръжени цивилни. Нямаме на борда нито боеприпаси, нито военни. Спасителните лодки не достигат.“ От подводницата отговорили съвсем лаконично: „Това не е наш проблем. И с евакуация, и без евакуация точно след десет минути започваме обстрел.“ Така приключила размяната на знаци между двата плавателни съда. Капитанът на транспортния кораб решил да не предава на пътниците съобщението. Защо да го прави? Някои от тях може би щели да извадят късмет и да оцелеят, но повечето щели да отидат на дъното на морето заедно с жалкото старо корито. На капитана много му се пиело едно последно питие, но бутилката с отлежало уиски, която той си пазел, била в едно от чекмеджетата в кабината му, а сега той нямал време да ходи да я взима. Свалил фуражката си и погледнал небето с надеждата, че ще стане чудо и внезапно ще се появи ескадрила японски бойни самолети. Но това не бил ден на чудеса. Капитанът бил направил всичко по силите си. Отново си помислил за уискито.

Точно когато изтичали десетте минути, на палубата на подводницата започнала странна суетня. Офицерите, строени на бойната рубка, започнали да си говорят бързо, един от тях слязъл на главната палуба при екипажа и изкрещял някаква заповед. Откъдето минел, мъжете по бойните гнезда започвали да се суетят. Един от моряците поклатил глава и ударил с пестник по дулото на оръдието. Друг си свалил шлема и погледнал към небето. С действията си мъжете можело да изразяват и гняв, и радост, и разочарование, и вълнение. Пътниците на транспортния кораб не разбирали какво точно става и какво ще последва. Подобно на публика, наблюдаваща пантомима, за която не е получила програма (но която съдържа много важно послание), те затаили дъх и не откъсвали очи от всяко движение на моряците с надеждата да доловят някакъв дребен намек и смисъл. Накрая вълните на смут сред моряците стихнали и в отговор на заповед, която дошла от мостика, снарядите при оръдието бързо били преместени. Мъжете завъртели манивелите и обърнали дулото на оръдието така, че то пак да сочи не към транспортния кораб, а право напред, сетне затъкнали ужасното му черно гърло. Боеприпасите били прибрани под палубата и членовете на екипажа се втурнали към люковете. За разлика от преди сега вършели всичко бързо, без да протакат. Не си бъбрели и си пестели движенията.

Двигателите на подводницата заработили с уверено боботене и почти в същия миг сирената изсвирила и дала сигнал: „Всички долу!“ Подводницата потеглила напред и след миг се потопила сред огромно бяло петно пяна, сякаш едвам била дочакала мъжете да слязат долу и да затворят люковете. Морската вода обгърнала дългата тясна палуба от единия чак до другия край, оръдието изчезнало под повърхността, бойната вишка се плъзнала надолу, прорязвайки тъмносинята вода, и накрая антената и перископът също изчезнали от поглед, сякаш за да заличат от въздуха всяко доказателство, че са били там. Повърхността се надиплила от вълнички, но скоро и те утихнали, оставяйки само странно спокойното следобедно море.

Дори след като подводницата се гмурнала под повърхността също толкова внезапно, както се била появила, пътниците продължили да стоят като заковани на палубата и да гледат водната шир. Никой не смеел и да се прокашля. Капитанът си възвърнал самообладанието и дал заповед на щурмана, който я предал в котелното, и накрая след дълъг пристъп от скърцане допотопният двигател запалил като заспало куче, което господарят е ритнал.

Всички от екипажа на транспортния кораб били затаили дъх и чакали нападение с торпеда. Американците вероятно били променили плана си и били решили, че е по-бързо и лесно да потопят кораба с торпедо, отколкото с обстрел с оръдието, който щял да отнеме много време. Корабът започнал да криволичи на зигзаг, а капитанът и щурманът се заели да оглеждат повърхността на океана с биноклите в търсене на смъртоносната бяла диря на торпедото. Но торпедо нямало. Двайсет минути след като подводницата била изчезнала под вълните, хората най-сетне започнали да се отърсват от смъртоносната заплаха. В началото почти не вярвали, но малко по малко се убедили, че е вярно: били на ръба на смъртта, но се отървали на косъм. Дори капитанът нямал представа защо американците са се отказали толкова внезапно от нападението. Какво ли ги е накарало да си сменят плановете? (Едва след време щяло да се разбере, че броени мигове преди нападението от щабквартирата са се получили нареждания всички бойни действия да бъдат прекратени, освен ако врагът пръв не нападне. Правителството на Япония било пратило на съюзниците телеграма, че е готово да приеме Потсдамската декларация и да капитулира безусловно.) След като се отърсили от непосилното напрежение, доста от пътниците на палубата се разридали, повечето обаче не можели нито да се смеят, нито да плачат. Часове — а в някои случаи — и дни наред те били напълно втрещени, а шиповете на дългия кошмар ги пронизвали безпощадно в белите дробове, сърцето, гръбнака, мозъка, утробата.

Докато се разигравало всичко това, невръстната Индийско орехче спяла непробудно в ръцете на майка си. Не помръднала цели двайсет часа, сякаш била изпаднала в безсъзнание. Майка й крещяла и я шляпала по бузите. Момиченцето сякаш се било спуснало на дъното на морето. Дишало все по-бавно, пулсът му почти не се усещал. Но когато корабът пристигнал в Сасебо, то най-неочаквано се събудило, сякаш някаква мощна сила го била изтеглила обратно в този свят. Така Индийско орехче не видяла с очите си събитията около осуетеното нападение и изчезването на американската подводница. Научила всичко много по-късно от майка си.

Най-после, в десет и нещо сутринта на шестнайсети август, ден след несъстоялото се нападение, товарният кораб докретал в пристанището на Сасебо. Над него тегнела зловеща тишина, никой не излязъл да посрещне кораба. Дори в противовъздушната база в началото на залива нямало признаци на живот. Лятното слънце прежуряло жестоко и безмилостно. Целият свят сякаш се бил вцепенил и някои на борда изпитали чувството, че случайно са се озовали в царството на мъртвите. След годините, прекарани в чужбина, били в състояние само да гледат безмълвно земите на своите предци. На петнайсети август по обяд радиото било излъчило изявлението, с което императорът обявявал края на войната. Шест дни преди това съседният град Нагасаки бил изпепелен от една-единствена атомна бомба. Призрачната империя Манджоу-го била изчезнала, за да остане безвъзвратно в историята. И неволно хванат в погрешна част на въртящата се врата, ветеринарният лекар с петното на бузата щял да сподели съдбата на Манджоу-го.

10.И така, следващата задача

11.Дали тази лопата е истинска лопата?

След като заспа дълбоко, момчето сънува сън. Но знаеше, че е сън, и това донякъде го успокояваше. „Знам, че това е сън, значи нещата, които са се случили преди, не са сън. Наистина, наистина са се случили. Мога да направя разлика между двете.“

В съня си момчето беше излязло в градината. Още беше посред нощ и то беше само. Взе лопатата и започна да разравя дупката, която високият мъж беше запълнил. Той беше оставил лопатата, беше я подпрял на дънера на дървото. Не беше трудно да изхвърлиш пръстта от току-що запълнената дупка, но момчето се запъхтя само като вдигна тежката лопата. Беше босо и ходилата му премръзнаха от студ. Но въпреки това то продължи задъхано да копае, докато изкопа вързопа, заровен от мъжа.

Птицата с пружината вече не пишеше. Мъжът, който се беше покатерил на дървото, така и не бе слязъл. Нощта беше толкова тиха, че момчето усети едва ли не как го заболяват ушите. И двамата мъже сякаш се бяха изпарили. „Но това в края на краищата си е сън“, помисли момчето. Не е било сън, че птицата с пружината е пищяла и човекът, който приличаше на баща му, се беше качил на дървото. Тези неща наистина се бяха случили. Значи нямаше връзка между едното и другото. И все пак странно: момчето копаеше насън истинска дупка. Как тогава да различи кое е сън и кое — не? Дали тази лопата беше истинска лопата? Или беше сънувана лопата?

Колкото повече мислеше малчуганът, толкова по-малко разбираше. Затова престана да мисли и вложи всичките си сили в копаенето на дупката. Накрая лопатата стигна до вързопа.

Момчето махна много внимателно пръстта наоколо, за да не го повреди. Сетне приклекна и извади от дупката вързопа. По небето нямаше никакви облаци, нищо не препречваше усойната светлина на пълната месечина, която се лееше в градината. В съня момчето, кой знае как, се беше отърсило от страха. У него надделяваше любопитството. Хлапакът разгърна вързопа и намери вътре човешко сърце. Позна формата и цвета по картинката, която беше виждал в енциклопедията. Сърцето още беше влажно и живо и мърдаше като току-що подхвърлено пеленаче. Вярно, не пращаше кръв по отрязаната артерия, но продължаваше да бие силно. Момчето чу в ушите си ясно бумтене, ала това беше собственото му сърце. Заровеното сърце и сърцето на малчугана продължиха да бият напълно съзвучно, сякаш общуваха помежду си.

Момчето поуспокои дишането си и помисли твърдо: „Няма страшно. Какво толкова, някакво човешко сърце. Точно като в енциклопедията. Всеки има такова. Аз също.“ Без да му треперят ръцете, хлапакът уви отново в плата туптящото сърце, върна го в дупката и го покри отгоре с пръст. Изравни я с голо краче, та да не се вижда, че там е изкопана дупка, и подпря лопатата на дървото, както я беше намерил. Земята през нощта беше като лед. Момчето се прекатери през перваза на прозореца и отново се върна в топлата си уютна стая. Изтръска над кошчето за отпадъци калта, полепнала по ходилата му, за да не изцапа чаршафите, и понечи да се пъхне в леглото. Тогава обаче забеляза, че някой вече лежи там. Някой му спеше в леглото, под неговите завивки, на неговото място.

Ядосано, момчето отметна завивките. „Ей, я се махай оттам! Това е моето легло!“, идеше му да извика. Ала онемя, защото откри, че всъщност самото то лежи в леглото. Вече спеше и дишаше равномерно. Застина като вцепенено, беше загубило дар слово. „Щом вече спя тук, тогава къде ще спи това мое «Аз»?“ За пръв път се уплаши, обзе го страх, който го прониза с ледената си тръпка чак до костите. На момчето му се искаше да изкрещи. Да изпищи с цяло гърло, за да събуди заспалото си „Аз“ и всички останали в къщата. Но гласът му не искаше и не искаше да излезе от устата. Хлапакът се напъна с всички сили, но пак не успя да издаде и звук. Нищо. Затова хвана рамото на заспалото си „Аз“ и го разтърси. Ала заспалото момче не се събуди.

Малкият не можеше да стори нищо повече. Смъкна жилетката и я метна на пода. После изтика с все сила заспалото си „Аз“ от средата на леглото и се смести някак на крайчеца. Трябваше да си намери място тук. В противен случай щеше да бъде изтласкан от този свят, неговия свят. Без възглавница, свит в края на леглото, хлапакът все пак усети, че му се спи невероятно. Вече не бе в състояние да мисли. След миг вече спеше непробудно.

Когато на сутринта се събуди, беше сам, в средата на леглото. Както винаги възглавницата беше под главата му. Момчето се надигна бавно и огледа стаята. Не му се стори променена. В нея пак си бяха същото нощно шкафче, същото писалище, същият гардероб, същият лампион. Стрелките на часовника показваха шест и двайсет. Но момчето долавяше, че има нещо странно. Дори и стаята да си изглеждаше същата, това не беше същото място, където предната вечер малчуганът бе легнал да спи. Въздухът, светлината, звуците, миризмите бяха някак различни. Другите може би нямаше да забележат, но момчето беше сигурно. То отметна завивките и се погледна. Вдигна ръце и размърда един по един пръстите си. Движеха се както обикновено. Краката му също. Хлапакът не усещаше болка или сърбеж. Стана от леглото и отиде в тоалетната. Изпишка се, застана при мивката и си погледна лицето в огледалото. Съблече горнището на пижамката, стъпи на един стол и се взря в отражението на малкото си тяло с бяла кожа. Не откри нищо необичайно.

И все пак нещо беше различно. Момчето имаше чувството, че неговото „Аз“ е преместено в нова обвивка. Знаеше, че още не е свикнал докрай с новото си тяло. Нещо в нея не съответстваше на първоначалното му „Аз“. Внезапно го обзе безпомощност и детето се опита да повика майка си, ала думата не излезе от гърлото му. Гласните му струни не успяха да размърдат въздуха, сякаш думата „майка“ бе изчезнала от света. След малко момчето осъзна, че наистина е изчезнало нещо, но това не беше думата.

12.Тайнственото изцеление на М.

13.Мъжът, който чакаше

Когато отварях задната портичка и излизах на улицата, вече беше осем и нещо и всичко тънеше в мрак. Едвам се провирах. Портичката бе висока само около метър и беше добре прикрита в ъгъла на оградата, така че отвън не се виждаше. В нощта изникваше тясната улица, както винаги озарена от студената бяла светлина на градинската лампа в двора на Мая Казахара.

Затварях портичката и тръгвах крадешком по улицата. През оградите зървах за кратко хора, които вечеряха или гледаха телевизионни сериали в холовете и трапезариите си. От прозорците на кухните и отдушниците лъха миризма на готвено. Едно момче се упражнява да свири някакво бързо парче на електрическа китара, намалило е звука. Зад един прозорец на втория етаж малко момиченце си учи уроците с вглъбен вид на бюрото си. Мъж и жена се карат разгорещено и гласовете им кънтят по уличката. Пищи новородено. Звъни телефон. Действителността се излива на улицата като вода от препълнена купа: във вид на звук, миризма, образ, молба, отклик.

За да не вдигам шум, обувах вечните си маратонки. Не вървях нито бързо, нито много бавно. Важното бе да не привличам вниманието на хората, да не допускам „действителността“ да усети присъствието ми. Познавах всички кътчета, всички препятствия. Дори в тъмното вървях по улицата, без да се блъскам в нищо. Когато накрая излизах откъм задната страна на къщата ни, спирах, оглеждах се и се прекатервах през ниския зид.

Къщата беше приклекнала в мрака като тяло на голям звяр. Отключвах вратата на кухнята, запалвах лампата и сменях водата на котарака. Изваждах от шкафа консерва котешка храна и я отварях. Скумрия чуваше звука и се появяваше сякаш отдън земя. Отъркваше няколко пъти глава о крака ми, после се нахвърляше на храната. Докато котаракът ядеше, аз изваждах от хладилника студена бира. Винаги вечерях в „резиденцията“ — Канела ми готвеше — и у нас хапвах най-много салата или малко сирене. Както пиех бирата, вдигах котарака на коленете си да се уверя колко е топъл и мек. Прекарвахме деня разделени и вечерно време двамата се убеждавахме, че сме си у дома.

Тази вечер обаче, докато изхлузвах маратонките и посягах да включа лампата в кухнята, усетих присъствие. Застинах с вдигната в мрака ръка, поех си тихо въздух и нададох ухо. Не чух нищо, ала долових слабата миризма на тютюн. В къщата имаше някой, някой, който чакаше да се прибера, някой, който вероятно преди малко не е издържал и е запалил цигара, дръпнал е само няколко пъти и е отворил прозореца да се проветрява, миризмата обаче се усещаше. Някой непознат. Заключвах къщата, а и около мен няма други пушачи освен Индийско орехче Акасака, която, ако искаше да ме види, едва ли ще ме причаква на тъмно.

Посегнах инстинктивно в мрака и затърсих опипом бухалката. Но тя вече не беше тук. Сега беше на дъното на кладенеца. Сърцето ми затътна с нереална сила, сякаш бе изскочило от гърдите ми и сега туптеше точно до моето ухо. Опитах се да успокоя дишането си. Вероятно нямах нужда от бухалка. Ако някой беше дошъл, за да ми причиня зло, нямаше да седи кротко вътре. Ръцете ме засърбяха от нетърпение. Много ми липсваше бухалката. Скумрия излезе някъде от мрака и замяука и взе да търка глава о крака ми. Но не проявяваше признаци на глад, както друг път. Долових го по звуците, които издаваше. Напипах ключа и запалих осветлението в кухнята.

— Извинявайте, но си позволих да нахраня котарака — каза с леко напевен глас човекът, седнал на канапето в хола. — Чакам ви от много време, господин Окада, а котаракът започна да се катери по краката ми и да мяука, ето защо — дано не се сърдите — намерих в шкафа консерва котешка храна и му я дадох. Да ви призная, не разбирам много от котки. — Той не понечи да се изправи. Гледах го как седи там, но не казах нищо. — Сигурен съм, че сте доста стъписан да заварите някого в къщата си и той да ви чака в тъмното. Съжалявам. Наистина. Но ако бях запалил осветлението, вие вероятно нямаше да влезете. Повярвайте, не съм тук, за да ви причинявам зло, не е нужно да ме гледате така. Просто се налага да поговорим.

Беше нисък, носеше костюм. Понеже седеше, ми беше трудно да преценя колко е на ръст, но надали имаше и метър и петдесет. Беше някъде на четирийсет и пет — петдесет години и приличаше на тантуреста плешива жабка: според класификацията на Мая Казахара определено попадаше в група А. Имаше все пак няколко кичурчета коса, залепнали точно над ушите за скалпа, но от странния им вид и черния блясък голият участък само се открояваше още повече. Големият му нос очевидно беше запушен, на всяко вдишване и издишване той шумно се раздуваше и свиваше като мях. Върху този нос бяха закрепени очила с дебели стъкла и метални рамки. При произнасянето на някои думи горната устна на непознатия се извиваше и разкриваше криви и пожълтели от тютюн зъби. Той безспорно се нареждаше сред най-грозните същества, които някога бях срещал. И то не само физически, у него имаше нещо лепкаво и гнусно, което не можех да изразя с думи, и то вдъхваше същото усещане, както когато допреш случайно с ръка в мрака голямо гадно насекомо. Непознатият приличаше не толкова на човек, колкото на нещо от отдавна забравен кошмар.

— Нали не възразявате, ако запаля цигара? — попита той. — Опитах да се въздържа, но си е живо мъчение да седиш и да чакаш без цигара. Много лош навик.

Нямаше какво да кажа, затова само кимнах. Мъжът със странния вид извади от джоба на сакото си цигара без филтър, захапа я и със силен сух звук драсна клечка кибрит. Запали, взе празната консерва от котешка храна, която беше оставил в краката си, и пусна клечката кибрит в нея. Явно беше свикнал да използва какво ли не за пепелник. С неприкрита наслада дръпна дълбоко тютюневия дим, чак леко изсумтя, свил в една обща дебелите си рунтави вежди. При всяко дълбоко дръпване върхът на цигарата припламваше ярко като разгорял се въглен. Отворих вратата към вътрешния двор, за да се проветрява. Навън ръмеше. Не чувах и не виждах дъжда, но го усетих по миризмата.

Мъжът беше с кафяв костюм, бяла риза и червена връзка, всички с еднаква степен на долнокачественост и износеност. Като цвят костюмът наподобяваше таратайка, боядисана от любител. С омачкания си вид панталонът и сакото изглеждаха като аероснимка на набраздена местност. Бялата риза беше пожълтяла, едно от копчетата отпред беше на път да се откъсне. Освен това ризата очевидно беше един-два размера по-малка от необходимото, затова най-горното копче беше разкопчано, а яката се беше извъртяла на една страна. Вратовръзката на странни шарки като сплескана амеба изглеждаше така, сякаш бе вързана още по времето на „Озмънд фамили“. Който и да го погледнеше, веднага щеше да разбере, че той не обръща никакво внимание на явлението облекло. Носеше, каквото носеше, единствено защото при общуване с други хора няма избор, освен да облече нещо, сякаш беше заклет противник на дрехите изобщо. Като че беше нарочил тоалета си за всекидневно износване, докато се разпадне, както селянин от планините тормози от тъмно до тъмно магарето си, докато го умори.

След като напълни белите си дробове с никотина, от който се нуждаеше, мъжът въздъхна облекчено и подсмихна. После отвори уста.

— И така, да не забравя да се представя. Обикновено не съм чак толкова невъзпитан. Казвам се Ушикава. Като „уши“ — „бивол“, и „кава“ — „река“. Лесно е за помнене, нали? Всички ми викат Уши. Странно, колкото повече го чувам, толкова повече се чувствам наистина като бивол. Дори ако видя случайно някъде из нивите бивол, изпитвам нещо като близост с него. Имената са странно нещо, нали, господин Окада? Да вземем например Окада. Красиво, чисто име: „високо поле“. Понякога ми се приисква и аз да имам такова нормално име, но за съжаление човек не си избира името. Ако си дошъл на този свят като Ушикава, си оставаш до гроб Ушикава, даже и да не ти харесва. Още откакто тръгнах на детска градина, ми викат Уши. Няма отърване. Ако името ти е Ушикава, хората непременно започват да те наричат Уши, нали? Смята се, че името характеризира човека, но аз не знам дали не е обратното: дали човек не заприличва все повече на името. И така, вече знаете, че съм Ушикава, ако предпочитате, можете да ме наричате Уши. Нямам нищо против.

Отидох в кухнята и се върнах с една бира от хладилника. Не предложих на Ушикава. Така де, не го бях канил тук. Не казвах нищо и си пиех бирата, Ушикава също не казваше нищо и си пушеше цигарата. Вместо да седна на фотьойла срещу него, предпочетох да стоя облегнат на стената и да го гледам от горе. Накрая той смачка фаса в празната кутия от котешка храна и вдигна очи към мен.

— Сигурен съм, че се питате, господин Окада, как съм влязъл. Нали? Убеден сте, че сте заключили вратата. Тя наистина си беше заключена. Аз обаче имам ключ. Истински. Вижте, ето го.

Мъжът бръкна рязко в джоба на сакото си, извади ключодържател с един ключ и го вдигна, за да го видя. Наистина приличаше на ключа от къщата. Но онова, което привлече вниманието ми, беше ключодържателят. Съвсем същият като на Кумико: семпъл, от зелена кожа и с халка, която се отваряше по особен начин.

— Истински е — увери ме Ушикава. — Както сам виждате. И ключодържателят е на жена ви. За да няма недоразумения: това ми е дадено от жена ви Кумико. Не съм го откраднал, не съм го взел насила.

— Къде е Кумико? — попитах с хрипкав глас.

Ушикава си свали очилата, провери доколко зацапани са стъклата и пак си ги сложи.

— Знам точно къде е — отговори той. — Всъщност именно аз се грижа за нея.

— „Грижите се за нея“ ли?

— Е, не ме разбирайте погрешно. Нямах предвид това. Не се притеснявайте — усмихна се Ушикава, при което лицето му се изкриви и очилата се наклониха под ъгъл. — Много ви моля, не ме гледайте така. Само й помагам, това ми влиза в задълженията — изпълнявам дребни поръчки, върша едно-друго. Аз съм момче за всичко, и толкоз. Знаете, че тя не може да излиза навън.

— „Не може да излиза навън“ ли? — отново повторих като папагал думите му.

За миг мъжът се подвоуми и прокара бързо език по устните си.

— Е, може би не знаете. Не е задължително. Всъщност не съм сигурен дали не може, или не иска да излиза. Убеден съм, че държите да разберете, господин Окада, но много ви моля, не питайте мен. Дори аз не съм съвсем наясно с подробностите. Обаче няма място за притеснение. Жена ви не е държана против волята й. Това все пак не е филм или роман. Не можем да сторим такова нещо.

Оставих внимателно кутийката с бирата в краката си.

— Както и да е, кажете ми защо сте тук?

Ушикава се потупа няколко пъти с отворени длани по коленете и кимна рязко.

— А, да. Пропуснах да спомена, нали? Представям се надълго и нашироко, а после забравям да обясня защо съм тук! Това е един от най-упоритите ми недостатъци през годините: да дрънкам глупости и да пропускам най-важното. Нищо чудно, че вечно забърквам някаква каша! И така, макар и със закъснение, нека ви съобщя: работя за по-големия брат на жена ви Кумико. Казвам се Ушикава… всъщност вече ви се представих, споменах ви и за Уши и така нататък. Аз съм нещо като личен секретар на доктор Нобору Ватая, но не „личен секретар“, какъвто имат депутатите. Само някои хора, по-извисени хора могат да бъдат истински „лични секретари“. Думата обхваща всякакви видове секретари, но има лични секретари и лични секретари и аз съм възможно най-близо до втория вид. Ако наистина има призраци, които се спотайват някъде, аз съм от гадните, дето се крият в банята или килера. Не че се оплаквам. Ако грозник като мен излезе пред всички, представете си как ще повлияе това на чистия образ на доктор Ватая! Не, хората, които застават пред камерите, трябва да са като извадени от кутийка, да имат интелигентен вид, а не да са някакви плешиви джуджета. „Здравейте бе, хора, аз съм личният секретар на доктор Ватая.“ Голям смях! Нали, господин Окада?

И този път не казах нищо.

— И така, аз работя за доктора зад кулисите, така да се каже, върша невидимата, „сенчестата“ работа, която не излиза наяве. Там ми е стихията. Като например тази работа с госпожа Кумико. Само не ме разбирайте погрешно: не мислете, че е някакво унижение да се грижа за нея. Ако сте останали с такова впечатление, сте страшно далеч от истината. Така де, госпожа Кумико е единствената сестричка на доктора. Повярвайте, за мен е върховна чест, че съм допуснат до такава важна задача! А, между другото, не искам да нахалствам, но дали може да ви помоля за една бира? Говорих дълго, ожаднях. Ако не възразявате, ще си взема сам. Знам къде е. Докато чаках, си позволих да надзърна в хладилника.

Кимнах на Ушикава. Той отиде в кухнята и си взе от хладилника бутилка бира. После седна отново на канапето и отпи с видима наслада от гърлото, при което адамовата му ябълка замърда като животинче над възела на вратовръзката.

— От мен да го знаете, господин Окада, една студена бира в края на деня е най-доброто, което животът може да ни предложи. По-придирчивите твърдят, че прекалено студената бира си губела вкуса, но аз изобщо не съм съгласен. Първата бира трябва да е толкова студена, че едвам да отпиваш. Втората може да е по-малко охладена, но аз държа първата да е направо ледена. Искам да е толкова студена, че слепоочията ми да затуптят от болка. Това, разбира се, е мое лично предпочитание.

Все така облегнат, отпих поредната глътка от бирата. Ушикава стисна устни и заоглежда стаята.

— Трябва да отбележа, господин Окада, че за мъж без съпруга поддържате дома си чист. Възхитен съм. Аз пък съм си безнадежден случай. У нас е страшно разхвърляно, направо бунище, кочина. Не съм мил ваната от година, че и повече. Май пропуснах да ви кажа, че и моята жена ме изостави. Преди пет години. Затова изпитвам към вас, господин Окада, известно състрадание, или, за да избегнем недоразуменията, ще кажа, че по-скоро ви влизам в положението. При мен, разбира се, обстоятелствата бяха други. Беше си съвсем естествено жена ми да ме напусне. Бях най-ужасният съпруг на земята. Не само няма да ви се оплаквам, а направо й се възхищавам, задето ме е търпяла толкова дълго. Биех я. Не съм посягал на друг, биех единствено нея. Сам виждате какъв негодник съм. С душа на бълха. Навън целувах задника на този и онзи, наричаха ме Уши и ме разиграваха като маймуна, а аз им се подмазвах още повече. Затова, щом се приберях, си го изкарвах на жената. Хи-хи-хи, лоша работа, нали? Знаех колко отвратително се държа, а не можех да се спра. Беше като болест. Правех лицето й на пихтия, направо не можех да я позная. И не само й посягах, блъсках я в стената, ритах я, изливах й горещ чай върху главата, мятах по нея какво ли не. Децата се опитваха да ме озаптят и накрая също изяждаха пердаха. Малки деца, на седем-осем годинки. Не само ги изтиквах, млатех ги с каквото ми падне. Държах се като най-голямата отрепка. Мъчех се да спра, а не можех. Не се владеех. След определен момент си казвах, че съм прекалил и трябва да спра, а все не можех и не можех. Виждате ли каква гадина съм бил? И така, преди пет години, когато дъщеря ми беше на пет години, й счупих ръката, прекърших я като суха клонка. След тази случка жена ми вече не издържа и ме напусна заедно с децата. Оттогава не съм ги виждал. Не съм ги и чувал. Но какво да правя? Сам съм си виновен.

Не му казах нищо. Котаракът дойде при мен и измяука, сякаш за да привлече вниманието ми.

— Както и да е, извинявайте, не смятах да ви дотягам с всички тези отегчителни подробности. Вероятно се питате дали тази вечер съм дошъл тук по работа. Да. Не съм дошъл да си бъбрим, господин Окада. Докторът, доктор Ватая де, ми нареди да ви посетя. Сега ще ви предам какво точно ми каза, затова, ако обичате, слушайте внимателно. Като начало доктор Ватая няма нищо против да промени мнението си за отношенията ви с госпожа Кумико. С други думи, няма да възрази, ако двамата решите, че желаете да възобновите предишните си отношения. В момента госпожа Кумико няма такива намерения, така че това едва ли ще стане още сега, но ако вие отхвърлите всякаква възможност за развод и заявите настойчиво, че сте готов да чакате колкото трябва, доктор Ватая няма да се възпротиви. Няма, както досега, да настоява за развод и да се противопоставя, ако решите да използвате мен за посредник и предадете нещо на госпожа Кумико. Иначе казано, няма и занапред да си налитате с повод и без повод, един вид, подновяване на дипломатическите отношения. Това е първият въпрос, по който съм дошъл. Как ви звучи, господин Окада?

Клекнах и погалих котарака по главата, но не отговорих. Ушикава погледа известно време мен и котарака и пак заговори.

— Е, да, господин Окада, не можете да кажете нищо, докато не сте ме изслушали докрай. Затова продължавам. И така, вторият въпрос, по който съм дошъл. Опасявам се, че тук нещата са малко по-сложни. Свързани са със статия, озаглавена „Къщата на обесениците“ и поместена в едно от седмичните списания. Не знам дали сте я чели, господин Окада, но е твърде интересна. Добре написана. „Прокълната земя в скъпия жилищен квартал Сетагая. През годините там мнозина са намерили преждевременната си смърт. Кой тайнствен мъж е закупил наскоро парцела? Какво се разиграва зад високата ограда? Тайните стават все повече…“ Та господин Ватая прочете статията и се досети, че „къщата на обесениците“ е само на хвърлей от вашата, господин Окада. Загриза го мисълта, че вие може би сте свързан по някакъв начин с нея. Затова проведе малко разследване… всъщност нека уточня, че разследването бе проведено от презрения Ушикада с късите крачета, и — бинго! — както беше предсказал и доктор Ватая, вие, господин Окада, наистина сновете всеки ден по улицата и ходите в къщата, очевидно наистина сте тясно свързан със ставащото в нея. Лично аз бях наистина изумен от това мощно проявление на проницателността на доктор Ватая. Досега е излязла само една статия без продължение, но знае ли човек? Тлеещата жарава винаги може да припламне отново. Статията беше наистина твърде интригуваща. Затова доктор Ватая леко се притесни. Ами ако името на зет му изскочи във връзка с някаква неприятна история? Помислете само какъв скандал може да гръмне! Така де, точно сега доктор Ватая е на върха на славата. Медиите само това чакат. А на всичкото отгоре и отношенията ви с Кумико не са от най-лесните. Всичко това може да се раздуха неимоверно. Всеки си има кирливи ризи, за които не иска да се разчува, нали така? Особено когато става въпрос за личния живот. Все пак докторът е навлязъл в деликатен момент от своята кариера. Трябва да внимава много, докато нещата се поуталожат. Ето защо ви предлага да се споразумеете. Ако вие, господин Окада, скъсате всякакви отношения с „къщата на обесениците“, докторът ще помисли сериозно как да ви събере отново с госпожа Кумико. И готово! Какво ще кажете, господин Окада? Достатъчно ясен ли бях?

— Вероятно — отвърнах аз.

— И какво мислите? Как ще отговорите на всичко това?

Замислих се, както почесвах котарака по гушката. После казах:

— Едно не разбирам. Защо Нобору Ватая е решил, че имам нещо общо с къщата? Откъде му е хрумнало?

Лицето на Ушигава отново се разтегна в поредната лъчезарна усмивка, очите му обаче си останаха студени като стъкло. Той извади от джоба си смачкан пакет цигари, драсна клечка кибрит.

— Трудни въпроси ми задавате, господин Окада. Не забравяйте, че аз съм само презрян посредник. Тъп пощенски гълъб. Разнасям напред-назад писъмца. Мисля, че разбирате. Но все пак мога да ви кажа: докторът не е глупак. Знае как да използва ума си и има нещо като шесто чувство, каквото обикновените хора нямат. Затова нека ви заявя, господин Окада: докторът притежава съвсем реална сила, която упражнява в този свят, сила, която от ден на ден става все по-голяма. Препоръчвам ви да не го пренебрегвате. Може и да си имате причини да не го харесвате — лично аз не ви го оспорвам, не ми влиза в работата, — но нещата са надскочили обикновеното харесване и нехаресване. Разберете го.

— Щом Нобору Ватая е толкова могъщ, защо просто не нареди на списанието да не помества и занапред такива статии? Така ще бъде много по-лесно.

Ушикава се усмихна. После дръпна дълбоко от цигарата.

— Драги ми господин Окада, бива ли да говорите толкова безразсъдно? Ние с вас все пак живеем в Япония, една от най-демократичните държави. Нали така? Това не ви е диктаторски режим, където няма нищо друго освен бананови плантации и футболни игрища. С каквато и власт да разполага политикът в нашата държава, не е толкова просто да спре току-така статия в списание. Прекалено опасно е. Дори и да попритиснеш редакцията, все ще се намери някой недоволен. И тогава нищо чудно да привлечеш още по-голямо внимание. Когато става въпрос за такава скандална история, не си струва да се опитваш да притискаш този или онзи. Така е. И между нас да си остане, но тук може би са замесени опасни играчи, типове, за които вие, господин Окада, не знаете нищо. Ако наистина е така, те като нищо ще завлекат не само доктора. И тогава вече няма спиране. Нека го сравним с посещение при зъболекар. Засега сме на етап, когато новокаинът все още действа. Затова никой не роптае. Но скоро бормашината ще закачи нерв и тогава вече някой ще нададе вой до небесата. Някой наистина ще подскочи. Схващате ли за какво ви говоря? Не че ви заплашвам, но на мен, стария Ушикава, ми се струва, че бавно, без дори да се усетите, ви завличат в опасна територия.

Най-после той като че ли бе казал, каквото имаше да казва.

— Намеквате, че трябва да се оттегля, за да не си изпатя ли? — попитах аз.

Ушикава кимна.

— То е, господин Окада, като да играеш кеч насред магистрала. Играта е много опасна.

— Освен това ще причини на Нобору Ватая големи главоболия. Така значи, ако сложа картите на масата, той ще ме свърже с Кумико.

Онзи отново кимна.

— Общо взето, да.

Аз отпих от бирата. После рекох:

— Нека първо ви кажа следното. Ще си върна Кумико, но ще го направя сам, а не с помощта на Нобору Ватая. Не ми е притрябвала помощта му. И за едно със сигурност сте прав: не харесвам Нобору Ватая. Но както сам подчертахте, тук не става въпрос за харесване и нехаресване. Тук става въпрос за по-важни неща. Не само не го харесвам, не мога да приема дори факта, че съществува такъв човек. И не желая да влизам в сделки с него. Много ви моля, бъдете така любезен да му го предадете. И никога повече не идвайте тук без мое разрешение. Това все пак е моята къща, а не хотелско фоайе или железопътна гара.

Ушикава присви очи и известно време ме гледа иззад очилата. Очите му не помръднаха нито веднъж. Както и преди, в тях не се четяха никакви чувства. Не че бяха безизразни. Ала сякаш изразяваха нещо предварително подготвено от Ушикава за случая. Той вдигна несъразмерно голямата си длан, сякаш проверяваше дали не вали.

— Разбирам напълно — рече Ушикава. — Изобщо не съм смятал, че ще бъде лесно, и не съм особено изненадан от отговора ви. Пък и не се изненадвам лесно. Влизам ви в положението и се радвам, че говорим открито, без недомлъвки и увъртане, само с „да“ и „не“. Така е по-лесно за всички. Аз съм си пощенски гълъб, не ми трябват засукани отговори, в които не можеш да различиш черното от бялото. Светът е пълен с такива! Не че се оплаквам, но съм се нагледал на сфинксове, които всеки ден ми сервират главоблъсканици. Тази работа се отразява зле на здравето ми, така да знаете. При такъв живот неизбежно ставаш мнителен, без да се усетиш. Нали разбирате, господин Окада? Ставаш недоверчив, вечно търсиш скрити подбуди, не вярваш на нищо, нищо не приемаш за чиста монета. Ужасно е, господин Окада, наистина. Добре тогава, ще предам на доктора, че сте му отговорили ясно и недвусмислено. Но не очаквайте всичко да свърши дотук. Вие може и да искате да приключи, но нещата не са толкова прости. Вероятно ще се наложи отново да дойда и да се видим. Съжалявам, че ще трябва да го изживеете повторно и да търпите такъв размъкнат грозник като мен, но много ви моля, опитайте се поне да свикнете с моето съществуване. Като човек нямам нищо против вас, господин Окада. Наистина. Но щете не щете, поне засега се превръщам в едно от нещата, за които просто не можете да си затворите очите. Знам, че се изразих странно, но ви моля, помъчете се да ме възприемате по този начин. Едно обаче мога да ви обещая. Няма да влизам отново самоволно в къщата ви. Напълно прав сте: човек не бива да се държи така. Ще падна на колене и ще ви помоля да ме пуснете. Този път нямах избор. Моля ви, опитайте се да го разберете. Невинаги съм чак толкова безразсъден. Видът ми може да оставя друго впечатление, но аз съм най-обикновен човек. Оттук нататък ще постъпвам като всички и ще ви се обаждам предварително. Така всичко ще бъде наред, нали? Ще ви звънна веднъж, после ще затворя и пак ще ви набера. По този начин ще знаете, че съм аз, и ще можете да си казвате: „О, пак ли тоя тъпанар Ушикава!“, а след това ще вдигнете. Но на всяка цена вдигайте. Ако не го направите, нямам да имам друг избор, освен пак да вляза. Лично аз предпочитам да не го правя, но ми се плаща да въртя опашка, ето защо, когато шефът нареди: „Направи го!“, се старая да го изпълня. Сам разбирате.

Не му отговорих нищо. Той смачка каквото беше останало от цигарата на дъното на консервата от котешка храна, сетне, сякаш внезапно се бе сетил нещо, си погледна часовника.

— Бре, бре, бре, вижте колко късно е станало! Първо ви нахълтвам в къщата, после ви надувам главата с дрънканиците си и ви пия бирата. Много ви моля, извинете ме. Както вече ви обясних, у дома не ме чака никой, затова, ако си намеря слушател, почвам да се увличам. Тъжна работа, нали? От мен да го знаете, господин Окада, не допускайте да живеете дълго сам. Дето е думата, „никой човек не е остров“. Или беше „дяволът намира работа на бездействащите ръце“? — Ушикава махна от ревера си въображаема прашинка и се изправи бавно. — Няма нужда да ме изпращате — рече той. — Така де, сам съм влязъл, мога и да изляза сам. И ще заключа. Все пак един последен съвет, господин Окада, макар че вие може би няма да пожелаете да се вслушате в него: на тоя свят има неща, които е по-добре да не знаете. Е, да, хората искат да узнаят най-вече тях. Странно. Знам, казах го съвсем общо… Кога ли ще се срещнем отново? Дано дотогава нещата се пооправят. Е, хайде, лека нощ.

Ръмя цяла нощ, призори дъждът поспря, но лепкавото присъствие на странния дребосък и миризмата на цигарите му без филтър продължиха да витаят из къщата заедно с влагата.

14.Странният знаков език на канела

— Канела спря да говори точно преди да навърши шест години — обясни ми Индийско орехче. — Беше в годината, когато трябваше да тръгне на училище. Онзи февруари той внезапно млъкна. И колкото и да е странно, чак вечерта забелязахме, че цял ден не е казал и дума. Вярно, не беше от бъбривите, но все пак. Когато накрая проумях какво става, направих всичко възможно, за да го накарам да проговори отново. Приказвах му, разтръсквах го — нищо не помагаше. Беше като дърво. Не знаех дали е онемял от нещо, или сам е решил да мълчи. И досега не знам. Но оттогава не е промълвил — не е издал и звук. Никога не е пищял от болка, и да го гъделичкаш, никога не се е смял на глас.

Индийско орехче почнала да води сина си по какви ли не специалисти „Уши, нос, гърло“, ала никой не бил в състояние да посочи причината. Единственото, което успели да определят, било, че тя не е физическа. Канела чувал отлично, но не можел да говори. Всички лекари стигали до заключението, че причината е психологическа. Индийско орехче го завела при свой приятел психиатър, който също не успял да открие причината за упоритото му мълчание. Пратил момчето да установят коефициента му на интелигентност, ала и там нямало проблеми. Обратното, оказало се, че коефициентът му е необичайно висок. Психиатърът не открил и емоционални проблеми.

— Да не е изживял някакъв необичаен шок — попитал той майката. — Опитайте се да си спомните. Дали не е видял нещо ненормално, или у дома да е бил подложен на насилие?

Индийско орехче обаче не се сещала за нищо. Синът й си бил нормален във всяко отношение: хранел се нормално, разговарял нормално с нея, легнал си навреме, заспал бързо. А на другата сутрин вече се бил потопил в света на мълчанието. В семейството нямало проблеми. Детето било отгледано под зоркото око на Индийско орехче и на майка й, които никога не му били посягали. Лекарят стигнал до извода, че единственото, което могат да направят, е да наблюдават момчето и да се надяват, че ще се оправи. Ако не разберели причината, не можели да го излекуват. Майката трябвало да води детето на лекар веднъж седмично, за да се разбере какво се е случило. Било възможно малчуганът пак да проговори като човек, събудил се от сън. Не им оставало друго, освен да чакат. Вярно, детето не можело да говори, но ако не броим това, си било напълно здраво и нормално…

И зачакали, но Канела така и не изплувал от дълбокия океан на мълчанието.

В девет сутринта електрическото моторче на портата забръмча тихо и тя се отвори бавно навътре. На алеята се появи мерцедесът на Канела. Антената на телефона в автомобила стърчеше от задния прозорец като току-що пораснало пипало. Гледах през един процеп в щорите. Колата приличаше на огромна риба, която е поела към други морета и не се страхува от нищо. Съвсем новите черни гуми очертаха мълчалива дъга по циментовата площадка и спряха да определеното място. Всяка сутрин очертаваха една и съща дъга и спираха на едно и също място с отклонение най-много пет сантиметра.

Пиех кафето, което си бях направил преди няколко минути. Вече не валеше, но небето беше покрито със сиви облаци и земята още беше черна, студена и мокра. Птиците се стрелкаха напред-назад с оглушителни писъци и търсеха в пръстта червеи. Вратата откъм волана се отвори и след малко се показа Канела, беше с тъмни очила. Огледа се набързо, свали очилата и ги сложи в горния джоб на сакото. После затвори вратата на автомобила. Тя щракна с тих звук, какъвто вратите на други автомобили не издават. За мен той бележеше началото на поредния ден в „резиденцията“.

Цяла сутрин бях мислил за посещението на Ушикава предната вечер и се чудех дали да кажа на Канела, че Нобору Ватая го е пратил, за да ме предупреди да не идвам в къщата. Накрая обаче реших да си мълча — поне засега. Това беше въпрос, който трябваше да решим само ние двамата с Нобору Ватая. Не исках да забърквам и други хора.

Канела беше, естествено, с изискан костюм. Всичките му костюми бяха от най-добро качество и му стояха като излети. Повечето бяха със строга кройка, но на него изглеждаха младежки, сякаш бяха преобразени с вълшебна пръчка така, че да са по последната мода.

Канела носеше, разбира се, нова вратовръзка, която да отива на костюма. И ризата, и обувките не бяха вчерашните. Майка му Индийско орехче вероятно беше подбрала както винаги всичко. Цялото му облекло беше безупречно, както мерцедесът, който той караше. Всяка сутрин, щом Канела се появеше, аз усещах, че му се възхищавам, дори може би съм развълнуван. Какво ли същество се криеше зад такъв съвършен външен вид?

Канела извади от багажника два пазарски книжни плика, пълни с провизии и други необходими неща, и влезе. В ръцете му дори тези най-обикновени хартиени торби от супермаркета изглеждаха изискано и артистично. Може би той ги носеше по особен начин. Или причината беше по-дълбока. Когато ме видя, цялото му лице грейна. Имаше прекрасна усмивка, сякаш дълго е вървял в непроходима гора и най-сетне е излязъл на слънчева поляна.

— Добро утро — поздравих го аз.

„Добро утро“, не ми каза той, а помръдна устни. После взе да вади от пликовете продуктите и да ги реди в хладилника като будно дете, което разпределя в паметта си нови знания. Сложи другите покупки в шкафовете. След това дойде да пие с мен кафе. Седнахме един срещу друг на масата в кухнята. Точно както преди доста време сядахме всяка сутрин с Кумико.

— В крайна сметка Канела не е ходил и ден на училище — продължи разказа си Индийско орехче. — Обикновените училища не приемат неми деца, а аз смятах, че ще е грешка да го пратя в училище за глухонеми. Знаех, че причината — каквато и да беше тя, — не е същата, както при тях. Пък и Канела никога не е проявявал желание да ходи на училище. Очевидно обичаше най-много да си седи у дома, да чете, да слуша класическа музика или да си играе с кучето, което имахме по онова време. Понякога излизаше навън, но без особено желание, защото не му беше приятно да се вижда с връстниците си.

Индийско орехче усвоила езика на глухонемите и говорела на него с Канела. Когато той се оказвал недостатъчен, си пишели. Един ден обаче тя осъзнала, че със сина й общуват прекрасно и без да прибягват до помощни средства. Майката разбирала какво точно мисли или иска синът й само по един негов жест или промяна в израза на лицето. От този миг нататък престанала да се притеснява, че той не говори. Това по никакъв начин не пречело на духовното общуване между двамата. Липсата на реч понякога създавала у майката усещането за физическо неудобство, но то никога не надскачало рамките на „неудобството“ и в известен смисъл тъкмо това неудобство направило общуването им по-качествено.

В свободното си време Индийско орехче учела сина си да чете, да пише и да смята. Всъщност нямало на какво толкова да го учи. Той обичал книгите и от тях усвоявал каквото трябва да знае. Майката не толкова му преподавала, колкото го насочвала какво да чете. Канела обичал музиката и искал да свири на пиано, но след като за няколко месеца усвоил с професионален учител основните движения на пръстите, продължил само с учебници и записи и постигнал завидни за възрастта си технически умения. Обичал да изпълнява Бах и Моцарт и с изключение на Барток и Пуленк не изявявал почти никакво желание да свири композитори, творили след романтизма. През първите шест години на обучение интересите му се ограничавали с музиката и четенето, после обаче той се запалил по езиците и започнал с английския и френския. След половин година и двата ги усвоил само колкото да чете по-лесни книги. Нямал намерение, разбира се, да учи говоримо езиците, искал само да може да чете книги. Обичал и да се занимава с разни сложни машинки. Купил си пълен комплект професионални инструменти, с които майсторял транзисторни апарати и усилватели, обичал и да разглобява часовници и после пак да ги сглобява.

Всички край него — майка му, баща му и баба му (майката на Индийско орехче) — свикнали, че той не говори, и престанали да го възприемат като нещо необичайно или неестествено. След няколко години Индийско орехче спряла да го води и на психиатър. Седмичните консултации не отстранявали „симптомите“, а както лекарите били отбелязали още в самото начало, с изключение на немотата момчето си било съвсем наред. Всъщност бил идеално дете. Индийско орехче не помнела да се е налагало да го принуждава да върши нещо насила или да му се кара за някоя пакост. Канела сам решавал какво трябва да направи и после го вършел безупречно. Бил съвсем различен от другите, обикновените деца, било безсмислено дори да го сравняват с тях. Когато баба му починала, бил на дванайсет години (и плакал беззвучно дни наред), но след това поел готвенето, прането и чистенето, докато майка му била на работа. Индийско орехче искала да вземе домашна помощница, ала синът й не давал и да се издума. Не искал чужд човек да идва и да нарушава реда в дома. Въртял цялата къщна работа, при това с изключителна точност и ред.

Канела ми говореше с ръце. Беше наследил от майка си тънките красиви пръсти. Бяха дълги, но не много. Те се движеха неуморно пред лицето му и ми предаваха всичко като разумни живи същества.

<В два часа следобед ще дойде една клиентка. За днес това е всичко. Дотогава нямаш работа. За един час ще приключа тук, после ще отида да я взема и ще я докарам. Прогнозата е, че цял ден ще бъде облачно. Можеш да поседиш в кладенеца, докато още е светло, за да не те заболят очите.>

Както беше казала Индийско орехче, разбирах думите, които синът й предаваше с ръце. Не бях запознат с езика на глухонемите, но ми беше лесно да следя сложните плавни движения на младежа. Схващах значението толкова бързо вероятно заради умението на самия Канела, точно както човек може да се вживее в пиеса, изпълнявана на чужд език. Или може би просто ми се струваше, че следя как пръстите му се движат, а всъщност не ставаше това. Движещите се пръсти може би не бяха нищо повече от декоративна фасада, а аз полусъзнателно да наблюдавах вътрешността на сградата зад фасадата. Всеки път, когато разговаряхме през масата в кухнята, се опитвах да зърна границата между фасадата и онова зад нея, ала все не успявах, сякаш линията, очертала тази граница, постоянно се мести и променя формата си.

След кратките ни разговори, тоест мисловно общуване, Канела събличаше сакото, слагаше го на закачалка, пъхаше вратовръзката вътре в ризата и се заемаше да чисти или да готви. Докато работеше, слушаше по стереоуредбата за компактдискове музика. Една седмица не пускаше нищо друго освен духовната музика на Росини, следващата — концертите за духови инструменти на Вивалди, при това ги повтаряше толкова често, че ги знаех наизуст.

Работеше изумително чевръсто, без излишни движения. В началото предлагах да му помогна, той обаче само се усмихваше и клатеше глава. Докато го гледах, се убеждавах, че е по-добре да оставя всичко на него. След това ми стана навик да не му се пречкам. Докато Канела шеташе, четях книга на канапето в „пробната“.

„Резиденцията“ не беше голяма и беше обзаведена с възможно най-малко мебели. Там всъщност не живееше никой, затова не беше особено мръсно или разхвърляно. Обаче Канела пускаше всеки ден прахосмукачката, бършеше прахта по мебелите и лавиците, миеше рамките на прозорците и абажурите, лъскаше масата. Редеше порцелановите сервизи и тенджерите по размер, слагаше кърпите за съдове и хавлиените кърпи така, че краищата им да не стърчат, внимаваше дръжките на чашите да сочат в една посока и сапунът на мивката в банята да не е накриво, сменяше кърпите, дори и да нямаха вид на използвани. После събираше боклука в найлонов плик, завързваше го отгоре на възел и го изнасяше. Сверяваше часовниците по ръчния си часовник (за който бях готов да се закълна, че избързва или изостава най-много с три секунди). Ако, докато чистеше, видеше, че нещо е разместено дори мъничко, с точни и изискани движения го връщаше на мястото му. Понякога го проверявах, като слагах някой от часовниците един сантиметър по-наляво върху полицата, и на другата сутрин Канела задължително го местеше един сантиметър надясно.

Но с поведението си не оставяше впечатление за педантизъм. Сякаш правеше само онова, което е естествено и „правилно“. Може би в съзнанието му се беше врязала някаква ярка представа как би трябвало да изглежда светът — или поне малкият свят тук — и за него бе естествено като дишането да го поддържа в този вид. Вероятно смяташе, че просто помага съвсем мъничко, когато нещата се подчиняват на силния вътрешен подтик да се завърнат в първичната си форма.

След като сготви, Канела сложи храната в хладилника и ми показа какво да обядвам. Аз му благодарих. После застана пред огледалото, оправи вратовръзката си, огледа ризата и облече сакото. Накрая размърда с усмивка устни за довиждане, хвърли последен поглед наоколо и излезе. Качи се в мерцедеса, сложи в касетофона касета с класическа музика, натисна бутона върху дистанционното устройство, за да отвори портата, описа същата дъга, както на идване, и си тръгна. След като автомобилът мина през портата, тя се затвори. Както и преди, гледах през процеп в щорите с чаша кафе в ръка. Птиците вече не бяха толкова шумни, както когато Канела бе дошъл. Видях, че на едно място ниските облаци са разкъсани и отнесени от вятъра, но над тях се виждаше друг, по-плътен облачен слой.

Седнах на масата в кухнята, оставих чашата и огледах помещението, което Канела беше подчинил на прекрасното си чувство за ред. Приличаше на голям триизмерен натюрморт, нарушаван само от часовника, който тиктакаше тихо. Стрелките сочеха десет и двайсет. Погледнах стола, на който бе седял Канела, и се запитах за кой ли път дали не съм сгрешил, като не съм им казал за посещението на Ушикава от предната вечер. Дали това нямаше да накърни доверието, каквото би трябвало да съществува между мен и Канела, между мен и Индийско орехче?

Все пак предпочитах да изчакам и да видя накъде ще тръгнат нещата. Защо Нобору Ватая беше толкова притеснен от присъствието ми тук? Коя от опашките му бях настъпил? И какви контрамерки щеше да предприеме? Ако намерех отговорите на тези въпроси, вероятно щях да се доближа малко до тайната му. А оттам и до мястото, където беше Кумико.

Когато стрелките на часовника (същия, който Канела бе плъзнал един сантиметър надясно, където му беше мястото) наближиха единайсет, отидох в двора, за да сляза в кладенеца.

— Когато Канела беше малък, му разказвах за подводницата и зоологическата градина, какво бях видяла през август четирийсет и пета от палубата на транспортния кораб и как японските войници са застреляли животните в зоопарка на баща ми точно когато американската подводница насочваше оръдието към нас, за да потопи кораба ни. Дълго време носех в себе си всичко това и не го споделях с никого. Лутах се мълчаливо из мрачния лабиринт между илюзията и реалността. Но когато Канела се роди, ми хрумна, че мога да разкажа историята само на него. Ето защо още преди да бе започнал да разбира думите, му я разказвах отново и отново почти шепнешком, разказвах му всичко, което помнех, и докато говорех, гледките оживяваха пред мен в ярки цветове, сякаш бях вдигнала капак и ги бях пуснала да излязат. Щом започна да разбира, Канела ме молеше да му разказвам отново и отново. Повтаряла съм му го сто, двеста, петстотин пъти, но всеки път по нов начин. И всеки път той ме молеше да му разкажа по-подробно нещо, което се съдържаше в големия разказ. Искаше да узнае повече за отделните разклонения в голямото дърво. Следвах клона и му разказвах точно тази част от историята, която се разрастваше невероятно. Така двамата с него си създадохме наша система от взаимно свързани митове. Разбирате ли? Разказвахме си историята всеки лен и се палехме все повече. С часове повтаряхме имената на животните в зоологическата градина, обсъждахме колко лъскава е била козината им и каква е била на цвят, каква е била миризмата, носеща се във въздуха, повтаряхме и имената на войниците, описвахме лицата им, говорехме къде са били родени и как са израсли, какви са били пушките им и колко са тежали боеприпасите, какви страхове и каква жажда са ги мъчели, какви са били формите на облаците по небето… Докато разказвах на Канела, виждах съвсем ясно всички цветове и форми и успявах да ги опиша с думи — с точните думи, които ми трябваха, — за да си ги представи и той. И всичко това нямаше край. Все оставаха подробности, които не сме уточнили, и разказът ставаше все по-задълбочен, все по-голям. — Индийско орехче говореше с усмивка за тези отдавна отминали дни. Никога дотогава не бях виждал върху лицето й толкова естествена усмивка. — Но един ден всичко това свърши — каза тя. — Канела престана да ми разказва онази февруарска сутрин, когато спря да говори. — Жената замълча и запали цигара. — Сега знам какво се е случило. Думите му се изгубиха в лабиринта, погълнати от света на разказите. Нещо, изникнало от тези разкази, изтръгна езика му. Няколко години по-късно същото нещо погуби съпруга ми.

В сравнение със сутринта вятърът се засили и запрати по права линия тежките сиви облаци на изток. Облаците наподобяваха смълчани пътешественици, поели към края на света. От време на време вятърът стенеше невнятно в голите клони на дърветата в двора. Стоях до кладенеца и гледах небето. Сигурно и Кумико го гледаше някъде. Това ми хрумна ей тъй, без причина. Просто ми се стори така.

Слязох по стълбата в кладенеца и дръпнах въжето, за да затворя капака. След като си поех два-три пъти дълбоко въздух, стиснах бухалката и приседнах полека в мрака. В пълния мрак. Да, това бе най-важното. Именно неоскверненият от нищо мрак държеше ключа. Това приличаше малко на кулинарните предавания по телевизията.

„Всички продукти ли набавихте? Най-важен в тази рецепта е пълният мрак. Уверете се, че сте избрали възможно най-непрогледния мрак.“

И най-яката бухалка, добавих аз и се подсмихнах в мрака.

Усещах как белегът върху бузата ми пари леко. Казваше ми, че съм се доближил още малко до същността на нещата. Затворих очи. В ушите ми още кънтяха акордите на музиката, която сутринта, докато разтребваше, Канела беше слушал отново и отново. Беше „Възхвала на музиката“ на Бах, която отекваше в съзнанието ми като шепота на много хора в зала с високи тавани. Накрая обаче се спусна тишина, която започна да се прокрадва в гънките на мозъка ми и да пъпли по тях като насекомо, снасящо яйца. Отворих очи, сетне пак ги затворих. Мракът вътре в мен малко по малко се сля с мрака навън, а аз започнах да излизам от себе си, от обвивката, в която бях вместен.

Както винаги.

15.Това може би е краят на пътя

16.Несгодите и тегобите на света

В девет и половина вечерта иззвъня телефонът. Звънна веднъж, после пауза, след това отново иззвъня. Беше сигналът на Ушикава.

— Добър вечер, господин Окада — рече неговият глас. — Обажда се Ушикава. Във вашия квартал съм и мисля да намина, ако нямате нищо против. Знам, че е късно, но искам да обсъдим нещо на четири очи. Какво ще кажете? Свързано е с госпожа Кумико, затова си помислих, че вероятно ще проявите интерес.

Докато слушах Ушикава, си представих лицето му. Хили се самодоволно с извита нагоре устна и оголени мръсни зъби, сякаш ми казва: знам, че няма как да ми откажеш, и за съжаление беше прав.

Точно след десет минути беше при мен. Беше със същите дрехи, както и преди три дни. Може и да грешах, но носеше същия вид костюм, риза и вратовръзка, мръсни, намачкани и торбести. Позорното му облекло изглеждаше така, сякаш е било принудено да поеме върху себе си несправедливо голям дял от несгодите и тегобите на света. Ако бе възможно в следващия живот да се преродя като дрехите на Ушикава, щях да откажа, дори и да ми обещаеха нечувана слава.

След като поиска разрешение, той си взе една бира от хладилника: първо провери дали е достатъчно изстудена, после изля съдържанието в чаша, която намери наблизо. Седнахме на масата в кухнята.

— И така — подхвана Ушикава. — За да пестим време, ще пропусна общите приказки и веднага ще премина на въпроса. Нали искате, господин Окада, да поговорите с госпожа Кумико? Направо с нея. Само двамата. Струва ми се, че бихте искали точно това. За вас е важно. Прав ли съм?

Помислих малко. По-точно мълчах, все едно мисля.

— Разбира се, че искам, ако е възможно.

— Не е невъзможно — рече тихо Ушикава и кимна.

— Но сигурно има условия?…

— Няма условия. — Той отпи от бирата. — Тази вечер обаче имам ново предложение към вас. Много ви моля, изслушайте ме внимателно и помислете добре. То няма нищо общо с това дали ще разговаряте с госпожа Кумико.

Продължих да го гледам, без да казвам нито дума.

— И така, господин Окада, — наели сте от една фирма парцела на къщата, нали? Имам предвид „къщата на обесениците“. Всеки месец плащате доста висок наем. И то не какъв да е, а с условието след няколко години да купите имота. Така ли е? Уговорката ви, разбира се, не е оформена като договор и името ви не се появява никъде — и точно това е голямата далавера. Всъщност обаче сте собственик на имота и наемът, който плащате, е нещо като предварителна вноска. Сумата, която трябва да изплатите включително за къщата, възлиза… чакайте да си спомня… а, да, на около осемдесет милиона йени, нали? С това темпо най-много до две години ще бъдете пълноправен собственик на земята и на сградата. Наистина възхитително! Не си губите времето. Моите поздравления. — Ушикава ме погледна, очаквайки да потвърдя всичко, което е казал, аз обаче продължих да мълча. — Само, моля ви, не питайте откъде знам тези подробности. Ако човек се поразрови, винаги ще намери каквото търси, стига да знае къде да рови, разбира се. А аз имам доста ясна представа кой стои зад тази подставена фирма. Виж, това докато разбера, трябваше доста да се потрудя! Да пропълзя през истински лабиринт. Все едно издирваш крадена кола, която е пребоядисана, със сменени гуми и пренабити номера. Покрили са всички следи. Истински професионалисти! Но вече, общо взето, имам представа какво става — вероятно по-добра, отколкото самият вие, господин Окада. Готов съм да се обзаложа, че дори не знаете на кого плащате, нали?

— Точно така. Парите нямат прикачени на тях имена.

Ушикава се засмя.

— Напълно прав сте, господин Окада. Парите наистина нямат прикачени на тях имена. Много добре казано! Трябва да си го запиша. Но в крайна сметка, господин Окада, нещата невинаги стават така, както ни се иска. Да вземем например онези приятелчета от данъчното. Те не са от най-умните. Знаят как да скубят пари само от места, към които са прикачени имена. Затова правят всичко възможно да прикачат имена там, където те липсват. И не само имена, а и цифри. Откъм емоции са същински роботи. Но нашето капиталистическо общество се гради именно на това… Така стигаме до извода, че към парите, за които говорим в момента, все пак има прикачено име, и то прекрасно име.

Наблюдавах Ушикава, докато той приказваше. Поради ъгъла, под който падаше, светлината сякаш оставяше по голата му глава странни вдлъбнатинки.

— Не се притеснявайте — засмя се той още веднъж. — Данъчен служител няма да стигне дотук. За да стигне, ще се наложи да пропълзи през доста сложен лабиринт и цял ще стане на цицини. Фрас! А за него това е просто служба и той не иска да се наранява. Ако може да прибере парите, предпочита да го направи по лесния, а не по трудния начин: колкото по-лесен, толкова по-добре. За него е важен резултатът, а не откъде идва. Особено пък ако шефът му подметне да не се престарава, а да търси по-лесните пътища. Всеки нормален човек ще го предпочете. Лично аз успях да открия каквото търсех, защото си ме бива. Не че се хваля. Дори и да не личи от вида ми, наистина си ме бива. Знам как да не се наранявам. Знам как да се промъквам дори в непрогледния мрак. Но да ви призная, господин Окада (а съм наясно, че вие сте човек, пред когото мога да бъда напълно откровен), дори аз не знам какво правите на онова място. Знам все пак, че хората, които идват при вас там, се изръсват с доста тлъсти суми. Следователно правите нещо изключително важно за тях, щом са толкова щедри. Това поне е ясно като бял ден. Обаче умът ми не побира какво толкова вършите и защо сте се вкопчили точно в този парцел. Ето ги двата най-важни въпроса и именно те тънат в потайност. И това ме безпокои.

— Което ще рече, че безпокои и Нобору Ватая — подметнах аз.

Вместо да отговори, Ушикава подръпна кичурче сплъстена коса над ухото си.

— Нека си остане между нас, господин Окада, но трябва да призная, че наистина ви се възхищавам. Не ви лаская. Колкото и странно да звучи, сте си най-обикновен човек. Или ако трябва да съм още по-прям, не се откроявате с нищо. Съжалявам. Само не ме разбирайте погрешно. Но си е така, ако погледнем как се вписвате в обществото. Ала наистина съм възхитен сега, когато седим лице в лице и разговаряме — справяте се прекрасно. Вижте само как стреснахте не друг, а човек като доктор Ватая! Затова и аз съм само пощенски гълъб. Съвсем обикновен човек не би успял да го направи. Точно това харесвам у вас. Не си кривя душата. Може и да съм боклук, но не лъжа за такива неща. И не съм съвсем обективен спрямо вас. Вие може и да не се откроявате с нищо, ако погледнем как се вписвате в обществото, но аз съм сто пъти по-зле от вас. Неук тарикат от изметта. Баща ми плетеше рогозки във Фунабаши, беше алкохолик, голям негодник. Мечтаех да умре и да ме остави на мира, ето какво ужасно дете бях, и накрая за добро или за лошо мечтата ми се сбъдна. После живях в бедност, жестока бедност като по книгите. Нямам нито един хубав спомен от детството, не мога да кажа нищо добро нито за баща си, нито за майка си. Нищо чудно, че станах такъв непрокопсаник! Успях криво-ляво да завърша гимназия, после обаче минах университета на улицата. Живеех благодарение на едната си съобразителност, колкото и малка да е тя. Точно заради това недолюбвам хората от каймака на обществото и управляващите. Направо си ги мразя в червата. Влезли са в обществото през парадния му вход, жените им хубавици, всичко им е прекрасно на самодоволните му наглеци. Харесвам хора като вас, господин Окада, които сами са постигнали всичко. — Ушикава драсна клечка кибрит и запали поредната цигара. — Но това няма да продължава вечно. Рано или късно ще изгорите. Всеки изгаря. Хората са устроени така. От гледна точка на еволюцията човекът едва вчера се е научил да ходи на два крака и да се напъва да мисли сложно. Така че спокойно, и вие ще изгорите. Особено пък в света, в който се опитвате да се оправяте: всички изгарят. Има прекалено много капани, прекалено много начини да загазиш. Това е свят, пълен с капани. Работя в него още от времето на чичото на доктор Ватая и сега докторът го наследи изцяло. Навремето си вадех хляба с доста опасни неща. Ако бях продължил, сега да търкам наровете или вече да съм мъртъв. Наистина. Чичото на доктора ме повика при себе си точно навреме. И така, малките ми очички са се нагледали на какво ли не. Всички на този свят изгарят: няма значение дали си професионалист, или аматьор, дали си преуспял, или си се провалил — всички изгарят, всички страдат. Затова не е зле човек да се подсигури поне малко. Дори аз, дето съм най-отдолу на купчината, го правя. Така ще оцелееш, ако случайно изгориш. А ако си съвсем сам и си с никого, пропадаш и с теб е свършено. Край. Може би не бива да ви го казвам, господин Окада, но вие всеки момент ще пропаднете. Това е сигурно. В моята книга две-три страници напред пише с големи черни букви: „ТОРУ ОКАДА ЩЕ ПРОПАДНЕ ВСЕКИ МОМЕНТ.“ Вярно си е. Не се опитвам да ви плаша. И съм много по-точен в този свят, отколкото синоптиците в техните прогнози за времето по телевизията. И така, единственото, което искам да ви кажа, е: има момент, когато човек трябва да се оттегли. — Ушикава затвори уста и ме погледна. Сетне продължи: — Затова, господин Окада, дайте да спрем взаимното си недоверие и да подходим делово… Ето че стигнах до края на това твърде дълго встъпление и вече мога да ви отправя предложението, заради което съм дошъл. — Той сложи ръцете си върху масата, облиза устни. — Можем да приемем, че току-що съм ви казал да се отдръпнете от онзи имот и да загърбите сделката. Не изключвам обаче, че дори и да искате, не можете да го направите поне докато не изплатите заема. — Ушикава млъкна внезапно и ме погледна изпитателно. — Ако имате затруднения с парите, ние ще ви услужим. Ако ви трябват осемдесет милиона, ще ви ги донеса на красиви пачки. Това прави осем хиляди банкноти от по десет хиляди йени.

Ще се разплатите и каквото остане, ще си го приберете в джоба. И после ще си живеете живота. Какво ще кажете, а?

— Така земята и сградата ще станат собственост на Нобору Ватая? Това ли искате?

— Предполагам, че да. Вероятно ще се появят цял куп досадни подробности, които ще се наложи да уточняваме…

Помислих върху предложението му.

— Знаете ли, господин Ушикава, нещо не схващам. Не разбирам защо Нобору Ватая иска да ме разкара от онзи имот. Какво смята да прави с него, след като го купи?

Ушикава потърка бавно брадичката си с ръка.

— Съжалявам, господин Окада, но нямам представа. Както ви споменах още в началото, аз не съм нищо повече от тъп пощенски гълъб. Господарят ми нарежда какво да правя и аз го правя. А повечето задачи, които ми възлага, са неприятни. Навремето, когато четях приказката за Аладин, винаги бях на страната на духа, защото все го юркаха, но не съм и мечтал да стана някой ден като него. Тъжна приказка, нали. Ала в крайна сметка всичко, което ви казах, не е нищо повече от съобщение, което са ме пратили да ви предам. То идва от господин Ватая. Вие ще си решите сам. Е, какво ще кажете? Какъв отговор да занеса?

Аз продължих да мълча.

— Да, разбира се, трябва ви време да помислите. В това няма нищо лошо. Ще ви го предоставим. Не искам от вас да решавате още сега, на мига. Хубаво щеше да бъде, ако можех да добавя, че разполагате с колкото време пожелаете, но се опасявам, че не можем да бъдем чак толкова отзивчиви. Нека ви кажа едно, господин Окада. Ще ви дам личното си мнение. Такова прекрасно щедро предложение не се прави всеки ден. После може и да го търсите, а да го няма. Да е изчезнало като па̀рата на запотено стъкло. Затова ви моля да помислите сериозно, но без да протакате. В смисъл че предложението не е никак лошо. Схващате ли? — Ушикава въздъхна и си погледна часовника. — Бре, бре, бре, трябва да тръгвам. Май и този път злоупотребих с гостоприемството ви. Пак се почерпих с бира. И пак се разприказвах, та изобщо не ви дадох думата. Съжалявам. Не че се оправдавам, но и аз не знам, тук се чувствам като у дома си. Къщата ви, господин Окада, е много уютна. Сигурно заради това. — Ушикава стана и занесе чашата, бутилката от бирата и пепелника в кухненската мивка. — Тия дни ще ви потърся, господин Окада. Обещавам да уредя да поговорите с госпожа Кумико. И то скоро.

След като Ушикава си тръгна, отворих прозорците, за да проветря цигарения дим. После изпих чаша вода. Седнах на канапето и гушнах върху коленете си котарака Скумрия. Представих си как само след една крачка навън Ушикава е махнал маската и е полетял обратно към Нобору Ватая. Беше глупаво да си го представям.

17.Пробната

Индийско орехче не знаеше нищо за жените, които идваха при нея. Никоя от тях не разказваше за себе си и Индийско орехче не питаше нищо. Имената, с които си записваха час, очевидно бяха измислени. Но тези жени излъчваха по-особена миризма, каквато създава властта, подплатена с пари. Жените не се перчеха с това, ала от начина, по който се обличаха, Индийско орехче разбираше, че всички идват от привилегированите среди.

За да уважи прекалено силното желание на клиентките си всичко да остане в тайна, Индийско орехче нае помещения в административна сграда в Акасака, сграда, която по никакъв начин не биеше на очи, на място, което също не биеше на очи. След като обмисли всичко внимателно, реши да ги превърне в модна къща. Всъщност беше модна дизайнерка и никой нямаше да се усъмни, ако при нея често идваха най-различни жени. Клиентките й бяха на възраст от трийсет до шейсет години и можеше да се очаква, че носят скъпи, шити по поръчка дрехи. Индийско орехче подреди кройки и модни журнали, купи необходимото оборудване, шивашка маса и манекени и дори уши няколко тоалета, за да изглежда мястото наистина като модно ателие. Направи по-малката от двете стаи „пробна“. Клиентките влизаха в „пробната“ и Индийско орехче им „взимаше мерките“.

Списъкът на клиентките се правеше от жената на собственик на голям универсален магазин. Сред многото си приятелки тя бе подбрала внимателно кандидатките, на които можеше да се има доверие, защото бе убедена, че ако не иска да гръмне скандал, трябва да превърне това в нещо като клуб с привилегировано членство. Не го ли направеше, рано или късно щеше да се разчуе за какво става въпрос. Жените, избрани за членки, бяха предупредени никога да не разкриват пред външни хора подробности за „пробите“, на които ходят. Тези жени не само бяха много дискретни, но и знаеха, че ако не спазят обещанието, ще бъдат изключени веднъж завинаги от клуба.

Клиентката се обаждаше по телефона, за да си запише час за „проба“, после се появяваше в уреченото време, спокойна, че няма да срещне друга клиентка и тайната й ще бъде запазена напълно. Хонорарът се плащаше веднага и в брой, а размерът му бе определян от жената на собственика на универсалния магазин и бе значително по-голям, отколкото Индийско орехче беше очаквала, но това не се превърна нито веднъж в пречка за която и да било от тях. Всяка жена без изключение, на която Индийско орехче бе взимала поне веднъж „мерките“, задължително се обаждаше отново.

— Не се притеснявай за парите, нека това не те обременява — беше й обяснила жената на собственика на универсалния магазин. — Колкото повече плащат, толкова по-сигурни се чувстват.

Индийско орехче ходеше в „офиса“ три пъти седмично и правеше по една „проба“ на ден. Това беше пределът на възможностите й.

Когато навърши шестнайсет години, Канела започна да помага на майка си. На Индийско орехче вече й беше трудно да се справя с всичко сама, а не искаше да назначава чужд човек. След дълги колебания го помоли да й помага и той се съгласи веднага, без дори да пита какво точно работи майка му. Всяка сутрин в десет ходеше с такси (не понасяше присъствието на други хора в автобусите и влаковете на метрото) в офиса, чистеше, бършеше прах, подреждаше, слагаше във вазите току-що набрани цветя, правеше кафе, пазаруваше, когато имаше нужда от нещо, пускаше по касетофона тиха класическа музика и водеше счетоводството.

Скоро стана незаменим в офиса. Независимо дали беше ден за клиентки, той обличаше костюм, слагаше вратовръзка и заемаше мястото си зад писалището в чакалнята. Никоя от жените не недоволстваше, че Канела не говори. Това не им създаваше неудобства, обратното, те предпочитаха мълчанието му. Тъкмо Канела им записваше часовете. Те посочваха по телефона в кой ден и час им е удобно, а в отговор той почукваше по плота на бюрото веднъж за „не“ и два пъти за „да“. На жените им харесваше, че не се налагат дълги обяснения. Младежът беше с такива прекрасни черти, че спокойно можеше да съперничи на скулптурите в музеите, и за разлика от мнозина други красиви младежи не разваляше впечатлението, когато си отвореше устата. На влизане или излизане жените му говореха, а той отвръщаше с усмивка и кимване. От тези „разговори“ клиентките се отпускаха и се отърсваха от напрежението, което бяха донесли със себе си от външния свят, и от притеснението след „пробата“. А и за Канела, който като цяло не обичаше да общува с непознати, не бе болезнено да посреща и да изпраща жените.

На осемнайсет години взе шофьорска книжка. Индийско орехче намери инструктор по кормуване добряк, който се съгласи да му дава частни уроци, но момчето вече бе прехвърлило всички възможни наръчници и бе попило подробностите. Единственото, от което се нуждаеше, беше практиката, която не можеш да усвоиш от учебниците и която той овладя само за няколко дни зад волана. След като взе книжка, се запретна да преглежда каталозите за автомобили втора употреба и с парите, които беше спечелил от работата при майка си (и които не харчеше за всекидневни нужди), плати първата вноска за порше карера. Лъсна до блясък двигателя, изписа по пощата нови части, сложи нови гуми и като цяло приведе автомобила в състояние, годно за ралита. Но единственото, за което го използваше, бе да изминава късия, задръстен с превозни средства път от дома си в Хироо до офиса с Акасака — рядко вдигаше повече от шейсет и пет километра в час. С това превърна своето порше 911 в наистина много рядък екземпляр.

Индийско орехче приемаше клиентки в продължение на близо седем години, през които загуби три от тях: първата загина в автомобилна катастрофа, втората беше „изключена завинаги“ заради дребно нарушение, а третата замина „надалеч“ заедно с мъжа си, пратен на работа в чужбина. На тяхно място дойдоха четири нови клиентки, и четирите също тъй обаятелни жени на средна възраст, които се обличаха скъпо и се представяха с измислени имена. През седемте години самата работа не се промени. Индийско орехче продължи да „взима мерки“ на клиентките, а Канела продължи да чисти офиса, да води счетоводството и да кара поршето. Нямаше напредък, нито връщане назад, само всички, които участваха, остаряваха малко по малко. Индийско орехче наближаваше петдесетте, Канела навърши двайсет. На него тази работа явно му беше приятна, докато Индийско орехче изпитваше все по-непреодолимото усещане за безпомощност. През годините бе „взимала мярка“ на „нещото“, което клиентките й носеха вътре в себе си. Така и не разбираше как им влияе, но продължаваше да прави всичко възможно. Междувременно „нещото“ не се поддаваше на лечение. Индийско орехче не успяваше да го накара да се махне — единственото, което можеше да стори с лечителските си способности, бе да го обезвреди за известно време. До няколко дни обаче (обикновено от три до десет максимум) „нещото“ отново живваше и ту настъпваше, ту отстъпваше, но със сигурност с времето се разрастваше като раковите клетки. Индийско орехче усещаше как то набъбва в ръцете й. Казваше й: губиш си времето, каквото и да правиш, накрая аз ще надделея. И беше право. Индийско орехче не се и надяваше на победа. Единственото, което беше по силите й, бе да забави растежа, да даде на клиентките си няколко дни покой.

Често се питаше: „Нима «това нещо» е само в тези жени? Нима всички жени по света не го носят в себе си? И защо жените, които идват тук, са все на средна възраст? Дали и аз не нося в себе си такова «нещо»?“

Всъщност обаче не искаше да знае отговорите на тези въпроси. Беше сигурна само в едно: обстоятелствата са се стекли така, че тя е затворена в тази „пробна“. Хората имаха нужда от нея и тя не можеше да ги изостави току-така. Понякога усещането за безпомощност беше силно и ужасно и тя се чувстваше като празна черупка. Изчерпваше се, изчезваше в тъмното нищо. В такива мигове си изплакваше душата пред своя ням син — Канела само кимаше, докато слушаше съсредоточено думите на майка си. Не отговаряше никога, но докато му говореше, Индийско орехче успяваше да добие странно спокойствие. Усещаше, че не е съвсем сама и не е съвсем безсилна. Мислеше си: колко странно, аз лекувам другите, а Канела лекува мен. А кой лекува него? Дали той е като черна дупка, която поглъща цялата болка и самота? Само веднъж — един-единствен път — тя се опита да разбере, като сложи длан върху челото му, както я слагаше по време на „пробите“ и върху челото на клиентките. Но не усети нищо.

Постепенно осъзна, че иска да се откаже от всичко това. „Не са ми останали много сили. Ако продължавам така, съвсем ще изгоря. Ще се изчерпам.“ Но хората продължаваха да се нуждаят остро от нейните „проби“. Сърце не й даваше да зареже клиентките си само защото така й е най-удобно.

Същото лято Индийско орехче си намери заместник. Разбра го още в мига, когато видя белега върху бузата на младежа, който седеше пред една сграда в Шинджуку.

18.Дъщерята на тъпата дървесна жаба

19.Подземният лабиринт

— В онази къща има компютър, нали, господин Окада? Само не знам кой работи с него — каза Ушикава.

Беше девет часът вечерта, аз седях на масата в кухнята с телефонната слушалка на ухото.

— Да, има — отвърнах кратко.

Ушикава изсумтя.

— Това поне го знам, все пак съм си любопитен — рече той. — Не коментирам, разбира се, факта, че държите там компютър. Днес всеки, който се занимава с умствен труд, трябва да разполага с компютър. В това няма нищо странно. Но за да не се разпростирам излишно, само ще кажа, че ми хрумна колко хубаво ще бъде, ако мога да се свързвам с вас чрез компютъра. Затова поразпитах, но да го вземат мътните, оказа се далеч по-сложно, отколкото си представях. Няма да се получи връзка по обикновена телефонна линия. Освен това трябва да знаеш паролата за достъп. Ако не я знаеш, вратата не се отваря. Това вече ме довърши.

Аз продължавах да мълча.

— Само не ме разбирайте погрешно, господин Окада. Не се опитвам да проникна в компютъра ви и да бърникам. И през ум не ми е минавало. При всичките защити, които сте наслагали, не бих могъл да се добера до някакви сведения, дори и да исках. А аз не искам. Единственото, което се опитвам да направя, е да ви помогна да разговаряте с госпожа Кумико. Нали помните, обещах ви и ще се постарая да съдействам вие двамата да разговаряте директно. Доста време е минало, откакто тя се е изнесла от къщата, не е редно нещата да остават недоизяснени. А както е тръгнало, животът ви ще вземе съвсем да се обърка. Винаги е най-добре хората да разговарят очи в очи, открито. В противен случай неминуемо възникват недоразумения, а от недоразуменията хората се чувстват нещастни… Ето какво изтъкнах пред госпожа Кумико. Направих всичко по силите си. Но така и не успях да я убедя. Тя е категорична: не иска да разговаряте направо — дори по телефона (и дума не можело да става да се срещне с вас). Дори по телефона! Бях на път да се откажа. Опитах всичко, тя обаче беше непреклонна. Като скала. — Ушикава замълча и зачака да кажа нещо, аз обаче не отговорих. — Но аз не се предавам толкова лесно. Доктор Ватая щеше да се разсърди, ако просто се бях примирил. Другият може да се държи като скала или като стена, аз обаче съм длъжен да намеря някакъв — макар и малък — компромис. Такава ни е работата: да намираме компромиси. Ако не искат да ти продадат хладилник, накарай ги да ти продадат лед. Ето защо се напънах да измисля някакъв изход от положението. Лично аз съм на мнение, че точно това ни прави човеци: хилядите различни идеи, които ни хрумват. И така, най-неочаквано в замъгления ми ум изникна идея — все едно звездица изгря между облаците. „Ами да! — казах си аз. — Защо да не общуват по компютърен начин?“ Нали се сещате, да си пишете с клавиатурата и излиза на мониторите. Можете го, нали, господин Окада?

В юридическата кантора бях ползвал компютър, бях търсил правни прецеденти, бях издирвал лични данни на клиенти и бях кореспондирал по електронната поща. Кумико също беше работила с компютър. В редакцията на списанието за здравословно хранене имаха файлове с рецепти и препоръки.

— На стар компютър няма да стане — продължи Ушикава, — но с вашата и нашата машина би трябвало да общувате доста бързо. Госпожа Кумико каза, че е готова да разговаря с вас по този начин. Поне за това успях да я убедя. Ще влезете в писмена комуникация в реално време, почти като на живо. Това е последният компромис, който успях да измисля. Уви, не съм от най-съобразителните. Какво ще кажете? Едва ли сте в див възторг от идеята, но буквално се намъчих, докато стигна до нея. Да ви призная, уморително е да си напрягам толкова много мозъка, дето го нямам.

Преместих мълком слушалката в лявата си ръка.

— Ало? Господин Окада? Чувате ли ме?

— Чувам ви — потвърдих аз.

— Добре. Единственото, което ми трябва от вас, е паролата за достъп до компютъра ви. Тогава вече мога да уредя да говорите с госпожа Кумико. Какво ще кажете?

— Ще кажа, че има някои пречки.

— Виж ти! И какви?

— Първо, как да бъда сигурен, че си пиша с Кумико? При компютърно общуване не виждаш лицето на събеседника си, не чуваш и гласа му. Може на клавиатурата да е друг, който се прави на Кумико.

— Разбрах — рече Ушикава очевидно впечатлен. — Не ми е хрумвало. Но съм сигурен, че все има някакъв изход. Не че ви лаская, но е хубаво да гледаш скептично на нещата и да се съмняваш. „Съмнявам се, значи съществувам.“ Добре де! А не може ли още в началото да попитате госпожа Кумико за нещо, което само тя може да знае? Ако отговори, значи наистина е Кумико. Толкова години сте живели заедно, все има нещица, които са ваша обща тайна.

В думите му имаше логика.

— Вероятно би могло — потвърдих аз. — Но не знам паролата. Не съм и докосвал машината.

Индийско орехче ми беше споменавала, че Канела познавал компютърните потайности като двете си ръце. Направил си е собствена сложна база данни, която е защитил от външен достъп с таен код и други хитри изобретения. С пръсти на клавишите, той беше пълновластен господар на този триизмерен подземен лабиринт. Знаеше всеки от преплетените проходи и само с натискането на един клавиш можеше да влезе където си поиска. Според Индийско орехче на неосведомения натрапник (тоест на всеки друг освен Канела) щяло да му отнеме месеци, за да проникне през лабиринта и да преодолее алармите и капаните, наслагани по пътя към важните данни. Не че компютърът в „резиденцията“ беше кой знае какъв — не, горе-долу от същия вид, както в офиса в Акасака. Но и двата бяха свързани с компютъра в дома на Канела, където той безспорно съхраняваше данни за клиентките и водеше сложно двойно счетоводство, аз обаче подозирах, че пази нещо повече от тайните, свързани с работата, неговата и на майка му, през годините.

Стигнах до този извод заради всеотдайността, с която Канела работеше на компютъра в нашата „резиденция“. Обикновено се затваряше в малкия кабинет, но от време на време вратата оставаше отворена и не без усещането, че нахлувам в чужда територия, аз го наблюдавах. Той сякаш беше в някаква интимна връзка с компютъра. Младежът удряше бързо няколко пъти по клавиатурата, после се вторачваше в екрана и кривеше уста явно от недоволство или леко се усмихваше. Случваше се бавно и съсредоточено да докосне някой клавиш, после втори, трети, друг път пръстите му препускаха по клавиатурата устремно — като на пианист, който изпълнява етюд на Лист. Канела като че ли водеше безмълвен разговор с машината и надзърташе през екрана на монитора в друг свят, с който чувстваше особена близост. Често си мислех, че за него действителността не е земният свят, а този подземен лабиринт. Може би в него младежът имаше ясен звънлив глас, с който говореше прекрасно и се смееше, и плачеше.

— Не може ли да се свържа с компютъра оттук, от къщи? — попитах аз Ушикава. — Така няма да ни трябва парола.

— Не, няма да стане. Не можете да получите съобщенията. Проблемът е в паролата — този „Сезам, отвори се“. Без нея не можем да направим нищо. Вратата няма да се отворя за вълка, колкото и да си преправя гласа. Нека си чука и разправя: „Здрасти, аз съм твоят приятел заекът“, но ако не знае паролата, много му здраве. А в случая става въпрос за желязна завеса. — В своя край на линията Ушикава драсна клечка кибрит и запали цигара. Представих си развалените му пожълтели зъби и кривата уста. — Паролата е от три знака, цифри и букви. Щом се появи надписът, разполагате с десет секунди. Ако сгрешите три пъти, достъп ви се отказва, освен това се включва алармата. Не че почва да пищи сирена или нещо от тоя род, но вълкът оставя отпечатъци от лапите си и се разбира, че е бил там. Хитро, а? Ако седнете да изчислите всички възможни съчетания и комбинации между двайсет и шестте букви и десетте цифри, броят им е направо безграничен. Не знаете ли паролата, не можете да направите нищо.

Известно време мълчах, за да помисля.

— Хрумва ли ви нещо, господин Окада?

Следобед на другия ден, след като клиентката се качи отзад на мерцедеса и беше откарана, аз влязох в малкия кабинет на Канела, седнах пред компютъра и го включих. Върху хладната синя светлина на монитора изплува надпис:

Вкарах трибуквена дума, която вече бях измислил:

Чу се звуков сигнал и се появи съобщение за грешка:

Десетте секунди започнаха да текат долу на екрана. Натиснах клавиша за главни букви и написах същите букви:

И този път ми беше отказан достъп:

И този път десетте секунди започнаха да се отброяват долу на екрана. Написах с главна буква само „з“-то. Това беше последният ми шанс.

Вместо да се появи съобщение за грешка, излезе менюто, към което имаше напътствие:

Въздъхнах от облекчение и заразглеждах дългия списък от програми, докато стигнах до комуникации. Натиснах бутона на мишката и екранът се освети.

Избрах „Чат“ и кликнах с мишката.

Явно това „кръстовище“ бе важно за Канела, щом той бе затворил достъпа. А щом кръстовището беше важно, и самата парола би трябвало да е важна. Написах:

Върху екрана се появи:

Броенето отзад напред започна: 10,9,8…

Опитах със съчетанието от главна и малки букви, с което се беше получило в началото:

Върху екрана блесна:

Кръстосах ръце и оставих очите ми да възприемат новото съобщение. Дотук не беше зле. Бях успял да отворя две от вратите в лабиринта на Канела. Не, никак не беше зле. „Зоо“ и „Под“ ставаха. Зоологическа градина и Подводница. Кликнах „Изход“ и се върнах на основното меню, после избрах „Изключи“, при което излязоха следните опции:

Запис на влизането в операционния файл? Y/N?

Както ми беше казал Ушикава, избрах „Не“, за да не се запише влизането ми.

Екранът угасна бавно. Избърсах потта, избила по челото ми. Уверих се, че съм оставил клавиатурата и мишката точно както ги бях заварил, после напуснах кабинета, докато мониторът изстиваше.

20.Историята на индийско орехче

На Индийско орехче Акасака й трябваха няколко месеца, за да ми разкаже историята на своя живот. А тази история беше дълга, много дълга, с големи перипетии, така че това, което описвам тук, е съвсем опростено (макар и не непременно кратко) обобщение. Не мога с увереност да твърдя, че то съдържа същността на разказа, но поне би трябвало да предава в общи линии важните събития, случили се в решителни моменти от живота й.

Когато Индийско орехче и майка й избягали от Манджурия, единственото ценно нещо, което имали, били накитите по тях. От пристанището на Сасебо заминали за Йокохама, при роднините на майка й, които от доста време имали фирма за внос и износ на стоки и търгували главно с Тайван. Преди войната фирмата процъфтявала, но когато Япония загубила Тайван, и те загубили много от сделките. Бащата починал от сърце, а вторият син в семейството, който бил и втори във фирмата след бащата, загинал малко преди края на войната при въздушно нападение. Най-големият син напуснал учителската професия, за да поеме семейната фирма, но като нагласа не ставал за търговец и не могъл да възстанови някогашното богатство. Семейството още притежавало хубава къща и земя, ала в следвоенните години на недоимък на Индийско орехче и майка й им било тежко да живеят там — все пак били допълнителни гърла за изхранване. Винаги се стараели да не се натрапват, ядели по-малко от другите, ставали по-рано, нагърбвали се с по-голяма част от къщната работа. Индийско орехче доизносвала преправените дрехи на по-големите си братовчеди, включително ръкавиците, чорапите и дори бельото. Рисувала с остатъците от боички, които те изхвърляли. Било й болезнено дори да се буди сутрин. Само при мисълта, че започва нов ден, сърцето й се свивало.

Искала да се изнесе от къщата, да заживее сама с майка си някъде, където няма да се чувстват толкова притеснени, дори и това да ги обричало на немотия. Ала майка й нямала сили да се махне.

— Помнех я като много дейна — сподели Индийско орехче, — но след като избягахме от Манджурия, се стопи. Сякаш жизнената й енергия изцяло се бе изпарила от нея.

Вече нямала желание за нищо. Само повтаряла отново и отново на дъщеря си колко щастливи са били едно време. Така Индийско орехче решила да прави, да струва, но да намери начин да се погрижи за бъдещето.

Не че не била ученолюбива, но предметите в гимназията не й се стрували интересни. Не вярвала, че има смисъл да си пълни главата с някакви исторически дати, с правилата в английската граматика или геометрични формули. Искала най-много да усвои нещо полезно, за да бъде независима възможно най-скоро. Била далеч от съученичките си и от безгрижния им, весел живот в гимназията.

Единственото, което я интересувало, била модата. Постоянно, от сутрин до вечер, мислела за дрехи. Не че разполагала със средства да се облича изискано, можела само да чете и да препрочита модните журнали, които успявала да намери, и да запълва скицници с рисунки на тоалетите, които виждала по списанията или за каквито мечтаела. Нямала представа какво в хубавите дрехи е запленило толкова силно въображението й. Както обясняваше, може би идвало оттам, че като малка в Манджурия непрекъснато си играела с огромния гардероб на майка си. А тя била първа кокетка. Имала толкова много рокли и кимона, че дрешниците не ги побирали, и малката Индийско орехче ги вадела при първа възможност и ги разглеждала. Когато двете напуснали Манджурия, повечето рокли и кимона си останали там, а малкото, които успели да напъхат в раниците, заменили от немай-къде по пътя срещу храна. Майка й разгъвала поредната рокля, въздишала и я разменяла.

— Да рисувам дрехи, бе моята малка тайна врата към друг свят — сподели Индийско орехче, — свят, който принадлежеше само на мен. В него въображението беше всичко. Колкото по-добре си представяш каквото искаш да си представиш, толкова по-свободен се чувстваш от действителността. И най-много ми харесваше, че не струва нищо. Беше безплатно. Беше прекрасно! Но това, че си представях красиви дрехи и прехвърлях образите върху хартия, не бе само начин да загърбя действителността и да се потопя в мечтите. То за мен беше естествено и очевидно, както дишането. Затова смятах, че важи и за всички останали. Когато осъзнах, че не всички останали го умеят — че дори и да искат, не всеки го умее, — си казах: „Аз съм различна от останалите, ето защо и животът ми ще бъде различен от техния.“

Индийско орехче напуснала гимназията и се прехвърлила в училище за шивачки. За да събере пари за таксата, се примолила на майка си да продаде едно от последните останали й бижута. В продължение на две години учила шев, кройка и дизайн и усвоявала и други полезни умения. След като завършила училището, наела апартамент, където се изнесла да живее сама. Записала се в училище за професионален дизайн, плащала си таксата, като работела сервитьорка и от време на време шиела и плетяла. Щом завършила и това училище, започнала работа при производител на качествено дамско облекло, където си извоювала да я назначат в моделиерския отдел.

Никой не оспорвал голямата й дарба. Тя не само рисувала добре, но и хрумванията й, гледната й точка се различавали от тези на околните. Представяла си ясно какво иска да постигне, при това не заимствала от никого: моделите винаги си били нейни и се раждали съвсем естествено. Тя се борела да претвори и най-дребните подробности в образа с упоритостта на есетра, която плува срещу течението на пълноводна река, за да си хвърли хайвера. Нямала време за спане. Обичала си работата и мечтаела само за едно — за деня, когато ще стане независима дизайнерка. И през ум не й минавало да се забавлява извън работата: всъщност не умеела да прави никое от нещата, с които хората се забавляват.

След някое време шефовете обърнали внимание на качествената й работа и проявили интерес към необичайните й, свободно падащи линии. Така годините на чиракуване приключили и тя получила признание: оглавила малък отдел, където да прави нещата по свой избор — небивало повишение.

Година след година трупала нови и нови успехи. С дарбата и трудолюбието си привлякла вниманието на хората не само във фирмата, но и в цялата модна индустрия. Светът на модния дизайн бил затворен, в него обаче имало справедливост, защото той бил подчинен на конкуренцията. Силата на дизайнера се определяла само от едно: колко бройки са поръчани от модела, който той е създал. Нямало съмнение кой е победил и кой е загубил: истината била в цифрите. Индийско орехче не живеела със съзнанието, че се конкурира с някого, но никой не можел да оспори успехите й.

Била се посветила изцяло на работата си. Вече наближавала трийсетте. Познавала се с мнозина, доста мъже проявявали интерес към нея, ала връзките й с тях били краткотрайни и повърхностни. Индийско орехче сякаш била неспособна да прояви дълбок интерес към живо човешко същество. Съзнанието й било пълно с образи на дрехи и моделите на мъж й правели много по-силно впечатление, отколкото самият мъж.

Но когато била на двайсет и седем години, се запознала на новогодишно тържество на модната индустрия със странен на вид човек. Чертите му били, общо взето, правилни, но косата му стърчала във всички посоки, а брадичката и носът му били остри като каменни сечива. Приличал по-скоро на лъжепроповедник, отколкото на дизайнер на дамско облекло. Бил една година по-млад от Индийско орехче, слаб като върлина и с бездънно дълбоки очи, с които гледал нагло, сякаш за да притеснява нарочно околните. В тях обаче Индийско орехче видяла отражението си. По онова време той още бил неизвестен като дизайнер, но бързо се налагал, двамата се срещали за пръв път. Тя, разбира се, била чувала за него. Говорело се, че младежът притежава неповторим талант, но е себичен, високомерен и дръпнат и никой не го обича.

— Бяхме си лика-прилика — сподели Индийско орехче. — И двамата бяхме израсли в континентална Азия. След войната и той се върнал в Япония, но от Корея, също беден като църковна мишка. Баща му бил професионален войник и след войната живеели в немотия. Още докато бил съвсем малък, майка му починала от тиф и според мен тъкмо това е породило у него изострения интерес към дамското облекло. Наистина беше талантлив, но не умееше да общува с хората. Уж беше дизайнер на дамско облекло, а ако се озовеше пред жена, се изчервяваше и се държеше като ненормален. С други думи, и двамата бяхме черните овце в стадото.

След година, през 1963-та, те се оженили, а детето им — Канела — се родило една година по-късно (годината на Олимпийските игри в Токио).

— Името му наистина ли е Канела?

Веднага след раждането му Индийско орехче повикала майка си да го гледа. Самата тя трябвала да работи от тъмно до тъмно и нямала време за пеленачето. Канела бил отгледан главно от баба си.

Индийско орехче така и не разбрала дали обича съпруга си като мъж. Липсвали й критерии, по които да прецени, това важало и за него. Събрала ги случайната среща и споделената страст към модния дизайн. Но първите им десет години съвместен живот били плодотворни и за двамата. Веднага след като се оженили, напуснали фирмите, където работели, и направили свое независимо дизайнерско студио в малък апартамент в малка сграда със западно изложение точно зад булевард Аояма. В него нямало климатична инсталация и през лятото било толкова задушно и горещо, че от потта моливите се изплъзвали от ръцете им. В началото не им потръгнало. И на Индийско орехче, и на мъжа й им липсвал всякакъв предприемачески нюх, заради което непочтени партньори от модната индустрия ги лъжели най-безогледно, или просто не успявали да си уредят поръчки, защото не знаели какво точно да направят, и допускали невероятни грешки. Задлъжнели дотолкова, че по едно време им се струвало: единственото решение е да избягат. Пробивът дошъл, когато Индийско орехче случайно се запознала с кадърен мениджър, който веднага усетил, че са талантливи, и заработил с тях честно и лоялно. От този миг нататък студиото се развивало толкова добре, че предишните им главоболия заприличали на лош сън. Всяка година продажбите се удвоявали и през 1970-а малката фирма, която те били основали почти без всякакви средства, жънела невероятен успех, неочакван дори за двамата нахакани и самонадеяни млади съпрузи. Те назначили още хора, преместили се в голяма сграда на самия булевард и отворили свои магазини на такива модни места като Гинза, Аояма и Шинджуку. Оригиналните им колекции често присъствали в средствата за масово осведомяване и марката се утвърдила.

След като фирмата се разраснала, естеството на работата им започнало да се променя. Дизайнът и производството на облекло наистина е творчески процес, но за разлика от работата на скулптора или на писателя то е и бизнес, от който зависи благосъстоянието на много хора. Човек не може просто да се затвори у дома и да твори каквото му хрумне. Някой трябва да представи пред света „лицето“ на фирмата. Тази потребност ставала все по-голяма, защото поръчките се увеличавали. Един от двамата съпрузи трябвало да ходи по светски сбирки и модни ревюта, да държи кратки речи, да общува на чашка с гостите и да дава интервюта за медиите. Индийско орехче нямала никакво намерение да се нагърбва с тази роля, затова тя се паднала на мъжа й. И той бил необщителен и затворен като нея и в началото му било много тежко. Не обичал да говори пред много хора и подир всяко такова събитие се прибирал направо изцеден. След половин година обаче забелязал, че вече не му е толкова трудно. Пак не говорел особено гладко, но хората не посрещали резкия му, недодялан изказ така, както навремето, когато той бил млад — сега явно му симпатизирали. Възприемали дръпнатото му държане (дължащо се на саможив и необщителен характер) като доказателство не за високомерие и наглост, а за обаятелен артистичен темперамент. Мъжът на Индийско орехче дори започнал да се чувства добре в ролята, която играел, и скоро вече минавал за светска знаменитост и герой.

— Сигурно сте го чували по име — каза Индийско орехче. — По онова време обаче аз всъщност вършех сама две трети от дизайнерската работа. Дръзките му оригинални идеи вече бяха съобразени по-скоро с пазара и с търсенето, а и той ги раждаше в предостатъчни количества. Оставаше аз да ги разработя, да ги доразвия и да ги въплътя. Колкото и да се разрастваше фирмата, не наемахме други дизайнери. Назначавахме помощен персонал, но основната част от работата поемахме ние. Единственото, което целяхме, бе да правим дрехите, които искаме да правим, без да мислим кой ще ги купува. Не правехме никакви пазарни проучвания и калкулации на себестойността, не планирахме стратегии. Решили, че искаме да създадем нещо по някакъв начин, го правехме именно така, влагахме най-качествените платове, не претупвахме нищо. Каквото в другите модни къщи правеха на два етапа, ние го правехме на четири. Където те влагаха два метра плат, ние шиехме с четири. Лично проверявахме и одобрявахме всяка дреха, която излизаше от ателието. Ако нещо не се продадеше, го хвърляхме. Нищо не сме преоценявали. Дрехите ни бяха, разбира се, доста скъпи. Хората от модната индустрия ни смятаха за луди, но онова, което шиехме, се превърна в символ на времето, както Питър Макс, Уудсток, Туиги, „Волен ездач“. Само как се забавлявахме, докато правехме дрехи! Сякаш ни бяха пораснали огромни криле и ние можехме да полетим накъдето поискаме.

Но точно когато жънели най-големи успехи с дизайнерското студио, Индийско орехче и мъжът й започнали да се отчуждават. Дори когато работели рамо до рамо, тя понякога усещала, че сърцето му е далеч. Очите му били изгубили ненаситния си блясък от едно време. Нямало я и необуздаността, заради която преди той често запокитвал едно или друго. Индийско орехче забелязвала, че мъжът й е погълнат от свои си мисли и гледа вторачено в пространството. Извън дизайнерското студио двамата почти не разговаряли и нощите, когато той не се прибирал, ставали все по-чести. Индийско орехче усещала, че сега в живота му има много жени, но това не й пречело. Смятала го за неизбежно, защото отдавна били прекратили всякакви физически отношения (главно защото тя нямала желание за секс).

Мъжът й бил убит в края на 1975-а, когато тя била на четирийсет, а Канела — на единайсет години. Трупът му бил намерен нарязан на парчета в хотелска стая в Акасака. Открила го камериерката, когато в единайсет сутринта влязла да почисти. Банята приличала на касапница. Цялата кръв била изтекла, главата била отрязана, липсвали сърцето, стомахът, черният дроб, двата бъбрека и панкреасът, да си рече човек, че убиецът е изрязал органите и ги е отнесъл в найлонови пликчета или в нещо друго. Главата била сложена върху капака на тоалетната чиния, лицето, обърнато към вратата, било направено на пихтия. Убиецът очевидно бил отрязал първо главата и след това бил извадил и органите.

За да извадиш органите от човешко тяло, се искат изключително остри инструменти и голямо умение. За целта няколко от ребрата били срязани с трион, което иска доста време за кървавото деяние. Не било ясно защо някой ще го прави.

Заради празничната суетня администраторът на рецепцията помнел само, че мъжът на Индийско орехче се е регистрирал в стаята на дванайсетия етаж в десет часа предната вечер и че е бил с жена, с красива жена около трийсетте с червено палто, не много висока. Тя не носела нищо освен малка дамска чанта. По леглото имало следи от бурен секс. Открили косъмчета и семенна течност на съпруга на Индийско орехче. В стаята било пълно с отпечатъци от пръсти, но те били толкова много, че не вършели работа на следователите. В коженото му куфарче имало само кат бельо, тоалетни принадлежности, папка със свързани с работата документи и едно списание. Стоте хиляди йени в брой и няколкото кредитни карти в портфейла му си били непокътнати, липсвал само един бележник, за който се предполагало, че е бил у него. В стаята нямало следи от боричкане.

Полицаите обиколили всички, за които се знаело, че се познават с мъжа на Индийско орехче, но не открили жена, която да съответства на описанието, дадено от администратора. Малкото жени, които все пак издирили, нямали причини за такава кръвна омраза или ревност, а и всичките имали желязно алиби. В света на модата (който при всички положения не се слави с топли приятелски отношения) имало доста хора, които недолюбвали мъжа на Индийско орехче, но никой като че ли не го мразел чак дотам, че да го убие, и не би могъл да изреже толкова вещо шест органа от тялото му.

Пресата побързала, разбира се, да разтръби сензацията за убийството на прочутия дизайнер, но от полицията се оправдали, че разследването още не е приключило, и потулили информацията за липсващите органи, за да се избегне шумотевицата около странното престъпление. От скъпия хотел очевидно също оказали известен натиск, за да не се разчува ужасната подробност. Не било огласено почти нищо друго, освен че мъжът е бил убит с нож в една от хотелските стаи. Известно време се мълвяло, че в цялата работа има „нещо гнило“, но не се открило нищо конкретно. Полицията разследвала подробно, но така и не заловила убиеца и не установила мотивите за престъплението.

— Тази хотелска стая сигурно и досега стои запечатана — допълни Индийско орехче.

Пролетта след убийството на мъжа си тя продала на голям производител на модно облекло фирмата заедно с магазините, стоката и марката. Когато адвокатът, който преговарял от нейно име, донесъл договора, Индийско орехче само сложила своя печат, без нищо да каже и дори без да погледне договорената сума.

След като приключила с фирмата, тя установила, че страстта й да създава дрехи просто се е изпарила. Мощният поток на желанието да твори бил пресъхнал, макар че доскоро осмислял живота й. От време на време приемала по някоя и друга поръчка и я изпълнявала безупречно, като истинска професионалистка, но без никаква радост. Все едно ядяла, без да усеща вкуса на храната. Имала чувството, че са изтръгнали и нейните „вътрешности“. Който познавал някогашния й устрем и умение, я помнел като легендарно присъствие — такива хора продължавали да я търсят за работа, тя обаче отпращала всички освен неколцина, на които не можела да откаже. Послушала съвета на своя счетоводител и вложила парите си в акции и недвижими имоти, така че през онези години на икономически разцвет имуществото й нараснало.

Малко след като продала фирмата, майка й починала от сърце. Един горещ августовски следобед пръскала с вода тротоара отпред, когато изведнъж се оплакала, че не се чувства добре. Легнала и заспала, като хъркала притеснително силно, и не се събудила повече. Индийско орехче и Канела останали сами на света. Майката се затворила за близо година в къщата, по цял ден лежала на канапето и гледала градината, сякаш се опитвала да преоткрие тишината и спокойствието, които досега липсвали в живота й. Почти не се хранела, спяла по десет часа на ден. Канела, който би трябвало да е вече в прогимназията, вършел всичко у дома вместо майка си, а щом приключел, свирел Моцарт и сонатите на Хайдн и учел няколко чужди езика.

Така минала близо една празна и тиха година в живота на Индийско орехче и внезапно тя съвсем случайно открила, че притежава свръхестествени способности, за каквито дотогава и не подозирала. Решила, че те са се появили, за да заменят огромната й страст към модния дизайн, която направо се била изпарила. И наистина, тази сила се превърнала в новото й поприще, макар че самата тя изобщо не се била стремила към него.

Първа от необикновените й способности се възползвала съпругата на собственик на универсален магазин, будна, енергична жена, която на младини била оперна певица. Тя оценила таланта на Индийско орехче много преди младата дизайнерка да се утвърди и да се прочуе, и следяла отблизо развитието й. Без подкрепата на тази жена фирмата на Индийско орехче щяла да се провали още в зародиш. Заради твърде близките им отношения тя се съгласила да помогне на жената и на дъщеря й да изберат булчинска рокля за сватбата на дъщерята и тоалет за майката, задача, която не й се сторила обременителна.

Докато чакали за пробата на булчинската рокля. Индийско орехче и приятелката й си говорели, когато най-неочаквано жената се хванала за главата, залитнала и се свлякла на пода. Индийско орехче я подхванала ужасена и заразтривала дясното й слепоочие. Направила го инстинктивно, без да се замисля, но още щом докоснала с ръка, усетила „нещо“, сякаш напипвала предмет в платнена торба.

Стъписала се, затворила очи и се опитала да мисли за друго. В съзнанието й изникнала зоологическата градина в Синдзин — зоологическата градина в ден, когато било затворено и Индийско орехче била там съвсем сама, пускали я навсякъде вътре, понеже била дъщеря на главния ветеринар. Било най-щастливото време в живота й, когато тя се чувствала закриляна, обичана и сигурна в себе си. Това бил най-ранният й спомен. Безлюдната зоологическа градина. Тя си спомнила миризмите и ярката светлина, формата на всеки облак, който се носел по небето. Вървяла сама от клетка към клетка. Било през есента, небето било бездънно и ясно, от дърво на дърво прехвърчали цели ята манджурски птици. Това бил нейният първоначален свят, свят, който в много отношения Индийско орехче била загубила завинаги. Не знаела колко време е минало така, по едно време обаче жената се изправила и й се извинила. Както обяснила самата тя, още била замаяна, но ужасното й главоболие било минало. Няколко дни по-късно Индийско орехче получила много повече пари, отколкото можела да очаква за свършената работа.

След около месец съпругата на собственика на универсалния магазин й се обадила по телефона и я поканила на обяд. След ресторанта й предложила да отидат у тях, където казала на Индийско орехче:

— Имаш ли нещо против да сложиш длан върху главата ми, както онзи път. Искам да проверя нещо.

Индийско орехче нямала причина да откаже. Седнала до жената и долепила длан до слепоочието й. Както и първия път, усетила същото „нещо“. Този път насочила цялото си внимание, за да разбере какво представлява, то обаче започнало да се гъне и да се променя. „Живо е!“ Индийско орехче усетила как я пронизва страх. Затворила очи и си припомнила зоологическата градина в Синдзин. Не й било трудно. Единственото, което трябвало да направи, било да възстанови историята, която била разказвала на Канела, и сцените, които му била описвала. Съзнанието й напуснало тялото, полутало се известно време из пространството между спомена и разказваните истории, после се върнало. След като Индийско орехче дошла на себе си, жената я хванала за ръката и й благодарила. Индийско орехче не попитала какво се е случило току-що, а жената не дала обяснение. Както и първия път, усещала лека умора, по челото й избили капчици пот. Преди да си тръгне, жената й благодарила, че й е отделила време и си е дала труда да й погостува, и се опитала да й връчи плик с пари, ала Индийско орехче отказала да го вземе — учтиво, но твърдо.

— Това не ми е работата — рекла тя, — а и последния път ми плати прещедро.

Жената не настояла.

След няколко седмици я запознала с друга жена. Тя била на около четирийсет и пет години. Дребна, с пронизващи хлътнали очи. Дрехите, с които била облечена, били изключително скъпи, но освен сребърната венчална халка не носела никакви накити. От излъчването й се разбирало, че не е коя да е. Съпругата на собственика на универсалния магазин била рекла на Индийско орехче:

— Иска да направиш същото, както с мен. Много те моля, не й отказвай, а когато ти даде пари, не обяснявай нищо, просто ги вземи. В крайна сметка това ще се окаже важно за теб… и за мен.

Индийско орехче влязла заедно с жената в една от вътрешните стаи и както и предишния път, положила длан върху слепоочието й. Вътре в тази жена имало различно „нещо“. Било по-силно, отколкото нещото в съпругата на собственика на магазина, и се движело по-бързо. Индийско орехче затворила очи, затаила дъх и се опитала да удържи движенията. Съсредоточила се повече и се оставила във властта на спомените. Надзърнала и в най-дребните им гънчици и пратила топлината на спомените вътре в „нещото“.

— Още преди да се усетя, това ми стана нещо като професия — сподели Индийско орехче.

Дала си сметка, че е обгърната от мощен поток. А когато пораснал, Канела започнал да помага на майка си.

21.Къщата на обесениците и нейната тайна: 2

22.Медузи от цял свят

Седя в уреченото време пред компютъра на Канела и влизам с паролата в комуникационната програма. После пиша цифрите, които ми е дал Ушикава. Докато се свържа, ще минат пет минути. Отпивам от кафето, което съм направил, и се опитвам да успокоя дишането си. Но кафето е блудкаво, а въздухът, който вдишвам, ми дращи гърлото.

Накрая компютърът изпиуква и върху екрана се появява съобщение, че връзката е осъществена и компютърът е готов за двупосочна комуникация. Уточнявам, че ще бъде за сметка на другата страна. Ако внимавам и предотвратя запис на операцията, ще успея да скрия от Канела, че съм му използвал компютъра (макар че никак не съм сигурен: това е неговият лабиринт, тук аз не съм нищо друго освен безпомощен натрапник).

Минава много повече време, отколкото очаквах, но накрая връзката се осъществява. Кумико е може би пред екрана в другия край на кабела, който пъпли през подземния мрак на Токио. И тя би трябвало да седи пред монитор с ръце върху клавиатурата. Всъщност единственото, което виждам, е мониторът отпред, компютърът монотонно бучи. Кликвам в чат полето и пиша думите, които съм повтарял неспирно в съзнанието си.

След като дописвам въпроса (Кажи ми кое там ти хареса най-много.<), с „Enter“ пращам текста. И чакам съобщението.

Отговорът се появява след кратка пауза. Кратък е.

Въпросът и отговорът са един под друг на екрана. Гледам ги известно време. Медузи от цял свят. Би трябвало да е Кумико. Истинската Кумико. Но дори това ме изпълва с болка. Имам чувството, че са ми извадили вътрешностите. „Защо това е единственият начин двамата да разговаряме?“ Ала нямам друг избор, освен да го приема. Затова започвам да пиша.

Дълга пауза. Не зная дали е нещо обичайно при такъв вид общуване, или Кумико се бави с отговора.

Отпивам от кафето, за да наквася устата си, която вече е пресъхнала. После започвам да пиша отново.

Чета какво съм написал и продължавам.

Минава известно време, докато Кумико отговори. Представям си как седи пред клавиатурата, как хапе устна и мисли. Накрая, задействан от нейните движещи се пръсти, курсорът започва да се стрелка през екрана.

Курсорът спира и започва да мига на едно място, сякаш търси думи. Гледам го вторачено десет секунди и чакам да изпише върху екрана още думи. В някои случаи се развалят от промяната ли?

Чета няколко пъти думите на Кумико. Не откривам в тях следа от колебание, знак, че не са подплатени с възможно най-силно и болезнено убеждение. Вероятно ги е повтаряла многократно наум. Но трябва да намеря начин да разклатя тази нейна непроницаема стена, поне да я побутна. Продължавам да пиша.

Следва дълго мълчание. Започвам да се безпокоя, че Кумико е изчезнала. После обаче се появява едно изречение.

Поредното тежко мълчание. Кумико подбира внимателно думите, сякаш ги вади от чекмедже.

Гледам право в монитора, Кумико вероятно обмисля как да продължи. „Развалянето“ ставало през доста дълъг период от време. Какво се опитва да ми каже? Екранът пред очите ми е като невидима стена. Най-после излизат новите редове.

Нелечима болест.

Мой ред е и започвам да пиша.

Мълчание. Толкова тежко и тягостно, че почти се усеща физически. Ръцете ми са вкопчени върху писалището, няколко пъти си поемам дълбоко въздух. После идва отговорът.

Пак следва мълчание, Кумико сякаш е затаила дъх. Сетне пръстите й отново са на клавиатурата.

Аз отговарям:

Следва поредната пауза. Долавям от монитора мълчанието на Кумико. То пада като тежък пушек от ъгъла на екрана и се стеле над пода. Познавам мълчанието й. Виждал съм го, изживявал съм го многократно по време на съвместния ни живот. Сега тя е затаила дъх и седи пред екрана на компютъра със съсредоточено сключени вежди. Посягам за чашата и допивам студеното кафе. С празната чаша в ръцете си затаявам дъх и също се взирам в екрана. Мълчанието ни свързва с тежките си окови през стената между нашите два свята. Имам безпогрешното чувство, че двамата се нуждаем един от друг повече от всичко на света.

Оставям чашата от кафето и пиша възможно най-бързо, сякаш се опитвам да хвана изплъзващата се опашка на времето.

С ръце върху клавиатурата чакам отговора й.

Това ми написва Кумико и приключва разговора:

Екранът ми съобщава, че събеседникът ми е излязъл от мрежата. Разговорът ни е приключил. Аз обаче продължавам да гледам монитора и да чакам да се случи нещо. Може би Кумико ще си промени решението и ще се върне. Може би ще се сети нещо, което е забравила да каже. Тя обаче не се връща. След двайсет минути се отказвам. Записвам файла, после отивам в кухнята и пия студена вода. Известно време прочиствам съзнанието си: застанал до хладилника, дишам дълбоко. Над всичко сякаш се е спуснало ужасно спокойствие. Имам чувството, че светът надава ухо, за да чуе следващата ми мисъл. Но аз не се сещам за нищо. Съжалявам, но просто не се сещам.

Връщам се при компютъра, сядам и внимателно чета отново от начало до край целия разговор върху светещия екран: какво съм казал аз, какво е казала тя, какво съм казал аз след това, какво е отговорила тя. Всичко е запазено на екрана в пълна яснота. Чета написаното от Кумико и чувам гласа й. Знам интонацията, чувам едва доловимите отсенки на тона и обичайните й малки паузи. Курсорът продължава да мига в края на последния ред равномерно като пулс и чака безмълвно на екрана да се появи следващата дума. Но следваща дума няма.

След като запечатвам в съзнанието си целия разговор (реших, че е по-добре да не го принтирам), кликвам на изход от комуникационната програма. Погрижвам се да не оставя следи в компютърната памет и след като се уверявам, че това е изпълнено, изключвам компютъра. Той изпиуква и мониторът става мъртвешки бял. Монотонното бръмчене попива в тишината на стаята, както ярък сън потъва в нищото, в небитието.

Не знам колко време е минало. Когато идвам на себе си, виждам, че съм се вторачил в ръцете си, отпуснати върху масата. По тях има белези от дълго пронизващо вглеждане.

„Развалянето“ иска доста дълго време.

Колко все пак?

23.Преброяване на овцете

Няколко дни след първото посещение на Ушикава помолих Канела, когато идва в „резиденцията“, да ми носи вестник. Беше време да започна да си възвръщам допира с действителността на външния свят. Колкото и да се опитваш да го избегнеш, когато стане време, тя те открива.

Канела кимна и след това всеки ден се появяваше с три вестника.

Преглеждах ги сутрин след закуската. Толкова дълго не бях чел вестници, че сега се изумих колко са странни — студени и празни. От дразнещата миризма на мастило ме заболя глава, черните пълчища на ситните йероглифи сякаш ми избождаха очите. Начинът, по който бяха написани заглавията, и тонът на написаното ми се виждаха нереални. Често се налагаше да оставя вестника, да затворя очи и да въздъхна. Невъзможно е да съм изпитвал същото преди. Да чета вестник, би трябвало да е далеч по-обикновено изживяване. Какво ли толкова се беше променило в тях? Или какво толкова се бе променило в мен?

След като известно време четох вестници, успях да разбера нещо, свързано с Нобору Ватая: че той заздравява още повече позициите си в обществото. Като един от новоизгрелите депутати от Камарата на представителите осъществяваше амбициозна програма за политическа дейност, а като автор на колонка в списание и редовен телевизионен коментатор постоянно се изказваше за едно или друго. Виждах името му навсякъде. По причина, която не схващах, хората се вслушваха в мнението му, и то все по-ентусиазирано. Нобору Ватая беше съвсем нов на политическата сцена, а вече бе приветстван като един от младите политици, от които може да се очакват велики дела. В проучване на общественото мнение, проведено от дамско списание, той бе посочен за политика, ползващ се с най-голямо одобрение в страната. Нобору Ватая беше смятан за интелектуалец, включил се в обществения живот, за нов тип интелигентен политик, какъвто досега не е имало.

След като прочетох колкото издържах за последните събития и водещото място на Нобору Ватая в тях, насочих вниманието си към растящата колекция от книги за Манджоу-го. Канела ми носеше всичко, което успееше да намери по темата. Но и тук не успях да избягам от сянката на Нобору Ватая. Онзи ден тя изскочи от страниците на книга, посветена на логистиката. Беше издадена през 1978 година и библиотечният екземпляр беше взиман от читател само веднъж още докато книгата е била нова, и бе върнат почти веднага. Вероятно само познатите на лейтенант Мамия се вълнуваха от логистичните проблеми в Манджоу-го.

Според автора още през 1920 година имперската армия в Япония проучвала възможността да набави огромни количества екипировка за оцеляване в зимни условия, тъй като се очаквала широкомащабна война със Съветския съюз. Това се смятало за неотложен въпрос, защото на японците им липсвал опит от истински сражения в такива наистина мразовити места като Сибир. Ако поради граничен конфликт се стигнело до война срещу СССР, което в онези дни било, разбира се, възможно, армията просто не била подготвена да издържи в зимна кампания. Ето защо към генералния щаб била създадена работна група, която да обмисли подготовката за хипотетична война със Съветския съюз, и логистичният отдел бил натоварен да проучи доставките на специални зимни униформи. За да разберат какво точно представлява истинският студ, хората от отдела заминали за далечния северен остров Сахалин, за който Япония открай време водела спорове с царска Русия, а после и със СССР, и използвали истинска бойна част, за да изпробват подплатените ботуши, шинели и бельо. Проучили най-старателно униформите в съветската армия и дори униформите в армията на Наполеон по време на Руската кампания и стигнали до извода, че със сегашната екипировка японската армия няма да изкара една зима в Сибир. Изчислили, че две трети от фронтоваците на бойната линия ще излязат от строя заради премръзване. Сегашните им униформи били използваеми донякъде за по-меките зими в Северен Китай, освен това били недостатъчни. Работната група изчислила колко точно овце са необходими, за да се изработи подходящо зимно облекло за десет дивизии (по онова време членовете на работната група се шегували, че от броене на овце нямат време да спят), и включили в доклада си данните заедно с приблизителния брой на машините, необходими за преработката на вълната.

Овцете на японските острови очевидно били недостатъчни, за да се води продължителна война на северните територии срещу съветската армия в случай на икономически санкции или на блокада срещу Япония, ето защо в доклада се казвало, че е наложително Япония да осигури и постоянни доставки на вълна (или на заешки и други кожи) от района на Манджурия и Монголия, и оборудването, с което да ги преработва. През 1932 година, непосредствено след създаването на марионетния режим в Манджоу-го, за проучване на въпроса на място там бил пратен млад технократ, току-що завършил Генералщабната академия със специалност логистика — казвал се Йошитака Ватая.

Йошитака Ватая ли! Това със сигурност беше чичото на Нобору. По света нямаше много хора с презиме Ватая, а името Йошитака разсейваше всички съмнения.

Задачата му била да установи колко време ще бъде необходимо, докато Манджоу-го бъде в състояние да осигури постоянни доставки на вълна. Йошитака Ватая се заел с въпроса за униформите за студено време като образец за модерна логистика и направил изчерпателен математически анализ.

Докато бил в Мукден, Йошитака Ватая направил всичко възможно да го представят на генерал-лейтенант Канджи Ишивара и прекарал с него цялата вечер — пиели и си говорели.

Канджи Ишавара. Още едно име, което знаех. Чичото на Нобору Ватая е бил свързан с Канджи Ишавара, водача на инсценираното китайско нападение срещу японските части от предната година, известно като „Манджурския сблъсък“, събитие, благодарение на което Япония да окупира Манджурия и да създаде Манджоу-го и което по-късно ще се окаже първата битка на една петнайсетгодишна война.

Ишивара бил обиколил континента и се бил убедил не само че широкомащабна война със Съветския съюз е неизбежна, но и че ключът към победата в нея е в заздравяването на логистичната позиция на Япония чрез бързата индустриализация на току-що основаната империя Манджоу-го, чиято икономика трябвало сама да задоволява нуждите си и да не разчита на внос. Той изложил красноречиво, пламенно възгледите си пред Йошитака Ватая. Настоявал, че е важно от Япония да се „внесат“ селяни, благодарение на които земеделието и животновъдството в Манджоу-го да дръпнат напред и добивите да се повишат.

Ишивара смятал, че Япония не бива да превръща Манждоу-го в поредната откровена японска колония като Корея и Тайван и трябва да я наложи като нов модел азиатска държава. Но проявявал завиден реализъм, като признавал, че Манджоу-го в крайна сметка ще послужи за логистична база във войната срещу Съветския съюз и дори срещу Съединените щати и Великобритания. Бил убеден, че сега Япония е единствената държава в Азия, способна да се вдигне на война срещу Запада (той я наричал „Окончателната война“) и че ако искат да се освободят от Запада, другите страни са длъжни да й сътрудничат. По онова време никой офицер в имперската армия не съчетавал като Ишивара задълбочения интерес към логистиката с огромната начетеност. Повечето други японски офицери отхвърляли логистиката като „дамска“ дисциплина и били убедени, че „воините на Негово величество“ трябва да се сражават дръзко и самоотвержено, колкото и зле да са оборудвани, и че истинската бойна доблест е да победиш могъщ враг, който е по многочислен и по-добре въоръжен. Че пътят към почестите минава през удара по врага и офанзивата, „прекалено бърза, та да могат обозите да настигнат армията“.

За съвършения технократ Йошитака Ватая това били пълни глупости. Според него било равнозначно на самоубийство да започнеш без логистична подкрепа продължителна война. Благодарение на петгодишния план за бързо икономическо развитие, наложен от Сталин, съветската войска била разширила и модернизирала значително своята боеспособност. Петте кървави години на Първата световна война били помели ценностите на стария свят, а механизираната война била направила истинска революция в мисленето на европейците по отношение на стратегията и логистиката. Йошитака Ватая бил живял две години в Берлин и бил осмислил с цялото си същество тази истина, но манталитетът на повечето японски военни не бил надскочил опиянението от победата, която били удържали преди близо трийсет години в Руско-японската война.

Йошитака Ватая се прибрал в Япония като заклет привърженик на доводите на Ишивара, на неговия светоглед и на обаятелната му личност и тесните им връзки продължили години наред. Често ходел на гости на изтъкнатия офицер дори след като той бил върнат от Манджурия, за да поеме командването на откъснатата крепост в Майзуру. Точният и старателно подготвен доклад на Йошитака Ватая за овцевъдството и преработката на вълна в Манджоу-го бил представен в щаба малко след като той се завърнал в Япония и бил оценен високо. Но след като през 1939 година Япония претърпяла болезнено поражение в битката при Номинхе и икономическите санкции, наложени от САЩ и Великобритания, станали още по-сурови, военните започнали да пренасочват вниманието си на юг и работата група, която трябвало да разработи стратегията за хипотетичната война срещу Съветския съюз, малко по малко прекратила дейността си. Сред факторите, допринесли за решението битката при Номинхе да бъде приключена бързо, още в началото на есента, за да не прерасне в истинска война, било заключението на работната група, че „при сегашната ни боеспособност ние не сме в състояние да предприемем зимна кампания срещу съветската армия“. Веднага щом задухали есенните ветрове, императорското главно командване предприело действие, необичайно за японската армия, която всячески се стремяла да опази доброто си име, отказало се от битките и чрез дипломатически преговори преотстъпило на Външна Монголия и съветските части безплодната Хулунбуирска степ.

В бележка под линия авторът изтъкваше, че след войната, по време на окупацията на Макартър, на Йошитака Ватая му било забранено да заема държавни постове и той се усамотил в родната Ниигата, после обаче, след като забраната паднала, от Консервативната партия го убедили да се кандидатира за Горната камара, където той бил депутат два мандата, а сетне се прехвърлил в Долната камара. На стената в кабинета му бил окачен калиграфски свитък на Канджи Ишивара.

Нямах представа що за депутат е бил чичото на Нобору Ватая и какво е постигнал като политик. По едно време беше министър и очевидно е бил много влиятелна личност в избирателния си окръг, но така и не се превърна в политически водач от национален мащаб. Сега постът му в парламента беше наследен от неговия племенник Нобору Ватая.

Оставих книгата, сключих пръсти зад главата си и загледах през прозореца някъде по посока на входната порта. След малко тя щеше да се отвори навътре и щеше да се появи мерцедесът с Канела зад волана. Той щеше да докара поредната „клиентка“. Бях свързан с „клиентките“ посредством белега върху бузата си. Бях свързан пак със същия белег и с дядото на Канела (бащата на Индийско орехче). Дядото на Канела и лейтенант Мамия бяха свързани чрез град Синдзин. Лейтенант Мамия и ясновидецът господин Хонда бяха свързани от специалната задача, която са изпълнявали на границата между Манджурия и Монголия, а двамата с Кумико се бяхме запознали с господин Хонда чрез семейството на Нобору Ватая. С лейтенант Мамия ме свързваше онова, което бяхме изживели в кладенците — той в Монголия, аз в имота, където седях сега. В същия имот навремето беше живял армейски офицер, командвал части в Китай. Всички тези неща бяха свързани в нещо като окръжност с център Манджурия отпреди войната, континентална Източна Азия и кратката война при Номинхе през 1939 година. Но не проумявах защо ние с Кумико сме били въвлечени в тази историческа верига от причини и следствия. Всички събития бяха станали много преди ние с нея да сме били родени.

Седнах на писалището на Канела и сложих ръце върху клавиатурата. Пръстите ми още усещаха разговора с Кумико. Бях сигурен, че е протекъл под зоркия поглед на Нобору Ватая. Той се опитваше да научи нещо от думите ни. Не бе уредил да се свържем по този начин просто от добро сърце. Заедно с хората си почти сигурно се опитваше да използва достъпа, който чрез комуникационния линк бе получил до компютъра на Канела, за да научи тайните на къщата. Аз обаче не се притеснявах. Дълбините на компютъра — това бяха дълбините в душата на самия Канела. А Нобору Ватая и хората му нямаше откъде да знаят колко неизбродими са тези дълбини.

24.Знакът става червен

Когато дойде на другата сутрин в девет. Канела не беше сам. Отпред до него седеше майка му Индийско орехче Акасака. Не се беше появявала от близо месец. Тогава също беше пристигнала заедно с Канела, без да предупреди, беше закусила с мен и след около час общи приказки си беше тръгнала.

Канела си свали сакото и както слушаше Кончерто гросо на Хендел (за трети пореден ден), отиде в кухнята, за да препече филийки и да запари чай на майка си, която още не беше закусила. Винаги правеше съвършени препечени филийки, ставаха си за реклама. После, докато той както винаги подреждаше в кухнята, ние с Индийско орехче седнахме на една от масичките, за да пием чай. Тя изяде само една филийка с малко масло отгоре. Навън валеше студен дъжд, нещо като суграшица. Индийско орехче почти не говореше, аз също — няколко думи за времето. Но усещах, че тя иска да ми каже нещо. Поне това бе ясно от израза на лицето й и от начина, по който говореше. Отчупваше залци колкото пощенска марка и един по един ги хапваше. От време на време поглеждахме към дъжда, сякаш той ни е стар общ приятел.

След като Канела оправи в кухнята и се зае да чисти, Индийско орехче ме заведе в „пробната“. Беше обзаведена точно както „пробната“ в офиса в Акасака. Размерът и формата бяха еднакви. И тук на прозореца имаше тънки и дебели пердета и дори денем беше сумрачно. Пердетата се дръпваха най-много по десет минути на ден, докато Канела чистеше в стаята. И тук имаше кожено канапе, стъклена ваза с цветя върху масата и лампион. Насред помещението имаше голям работен плот, на който бяха оставени ножици, парчета плат, дървена кутия с игли и конци, креда, скицник (в който дори бяха нарисувани няколко истински модела) и инструменти, чиито имена и предназначение не знаех. На стената беше окачено голямо огледало, в което човек можеше да се огледа в цял ръст, а единият ъгъл на стаята бе отделен с параван — за преобличане. Клиентките, които идваха в „резиденцията“, винаги биваха довеждани в това помещение.

Нямах представа защо Канела и майка му са го направили точно копие на първоначалната „пробна“. Тук, в тази къща, нямаше нужда от чак такива предпазни мерки. Може би те (и клиентките им) бяха свикнали с обстановката в „пробната“ в офиса в Акасака дотолкова, че нямаше нужда да измислят нищо ново като обзавеждане на помещението тук. Каквито и да бяха причините да я обзаведат така, лично аз нямах нищо против, беше ми приятно. В „пробната“, сред разните шивашки инструменти, изпитвах някаква необяснима сигурност. Обстановката беше нереална, но не и неестествена.

Индийско орехче ми каза да седна на коженото канапе и се разположи до мен.

— И така. Как се чувствате? — попита тя.

— Не се оплаквам — отговорих аз.

Беше облечена в яркозелен костюм. Полата беше къса, а големите шестоъгълни копчета на сакото й бяха закопчани чак до шията като на куртките на Неру. Раменете бяха с подплънки. Покрай тях се сетих за един научнофантастичен филм, който бях гледал отдавна и в който действието се развиваше в близкото бъдеще. Почти всички жени във филма бяха с подобни костюми и живееха във футуристичен град.

Индийско орехче носеше пластмасови обици, големи, съвсем същите на цвят като костюма. Бяха с много особен наситенозелен оттенък, сякаш постигнат чрез съчетаването на няколко цвята, и вероятно бяха правени по поръчка, за да съответстват на костюма. Или пък обратното: костюмът беше ушит така, че да съответства на обиците, точно както правим стенна ниша, която да съответства на хладилника. Реших, че този поглед върху нещата може би не е чак толкова лош. Въпреки дъжда Индийско орехче беше дошла със слънчеви очила със стъкла, които почти сигурно бяха зелени. Чорапите й също бяха зелени. Днес очевидно беше зелен ден.

С обичайния низ от плавни движения жената извади от дамската си чанта цигара, захапа я и издала леко устни наред, я запали. Поне запалката не беше зелена, беше същата тънка, скъпа на вид златна запалка, която Индийско орехче използваше постоянно. Но отиваше много на зеленото. Жената кръстоса крака в зелени чорапи. Огледа внимателно коленете си и придърпа полата. И сякаш лицето ми бе продължение на нейните крака, погледна към мен.

— Не се оплаквам — повторих аз. — Чувствам се както винаги.

Индийско орехче кимна.

— Не сте ли уморен? Нямате ли нужда от почивка?

— Не бих казал. Мисля, че свикнах с работата. Сега ми е много по-лесно, отколкото в началото.

Индийско орехче не каза нищо. Димът от цигарата й се виеше право нагоре като вълшебно изправяща се връв на индийски факир и после я всмукваше климатикът на тавана. Според мен това бе най-тихият и най-мощен климатик на света.

— А вие как сте? — попитах аз.

— Аз ли?

— Вие уморена ли сте?

Жената ме погледна.

— Уморена ли изглеждам?

Всъщност ми се беше сторила уморена още в мига, когато очите ни се срещнаха. Казах й го и тя въздъхна.

— Тази сутрин в едно списание се е появила още една статия, част от поредицата „Къщата на обесениците и нейната тайна“. Звучи като заглавие на филм на ужасите.

— Това е втората, нали? — попитах аз.

— Точно така — потвърди Индийско орехче. — Всъщност неотдавна в друго списание излезе статия по същата тема, но за радост май никой не направи връзката. Поне засега.

— Нещо ново ли се е появило? За нас?

Индийско орехче угаси елегантно цигарата в пепелника. Сетне поклати леко глава. Зелените й обици запърхаха като пеперуди в началото на пролетта.

— Не точно за нас — отвърна тя и известно време мълча. — Кои сме, с какво се занимаваме — още никой не знае. Ще ви оставя един брой, прочетете го, ако ви е интересно. Всъщност обаче искам да ви попитам за нещо, което завчера ми пошушнаха: че сте имали шурей, който бил прочут млад политик. Вярно ли е?

— За съжаление да — потвърдих аз. — Братът на жена ми.

— Братът на жената, която е изчезнала?

— Да.

— Дали се е досетил какво правите тук?

— Знае, че идвам всеки ден и правя нещо. Пратил е човек да разучи. Предполагам, че е притеснен. Но се съмнявам да се е досетил.

Индийско орехче се позамисли. После обърна лице към мен и попита:

— Не харесвате особено шурея си, нали?

— Не, не го харесвам особено.

— И той не харесва вас.

— Меко казано.

— И сега се безпокои какво правите тук. Защо?

— Ако се разчуе, че съм замесен в нещо съмнително, може да гръмне скандал, който да засегне и него. Той точно сега е на гребена на вълната. Вероятно е естествено да се притеснява от такива неща.

— Значи не той дава на медиите информация за къщата?

— Да ви призная, нямам представа какво се върти в главата на Нобору Ватая. Но здравият разум ми подсказва, че той няма да спечели нищо, ако дава информация на пресата. По-скоро ще се опита да потули нещата.

Индийско орехче дълго въртя в пръстите си тънката златна запалка. Тя приличаше на златна вятърна мелница в почти безветрен ден.

— Защо не сте ни казвали нищо за този ваш шурей? — попита жената.

— Не съм казал не само на вас. Опитвам се да не отварям дума за него пред никого — отвърнах аз. — Не сме си симпатични още от самото начало, а сега направо се мразим. Не съм крил от вас. Просто не смятах, че има нужда да говоря за това.

Индийско орехче въздъхна, този път малко по-тежко.

— Трябваше да ни предупредите.

— Може би е трябвало — съгласих се аз.

— Сигурна съм, съзнавате за какво става въпрос. При нас идват клиентки, свързани с политиката и бизнеса. Хора с власт и влияние. Известни хора. Длъжни сме да ги пазим. Точно заради това взимаме такива крайни предпазни мерки. Това поне знаете.

Аз кимнах.

— Канела хвърли много усилия и задели много време, за да създаде точна сложна система, гарантираща, че няма да се разчуе нищо: цял лабиринт от фирми фантоми, счетоводни книги с двойно и тройно счетоводство, напълно анонимно място на паркинга в онзи хотел в Акасака, изключително строго отношение към клиентелата, контрол на приходите и разходите, плана на тази къща. Именно неговият ум роди всичко това. Дотук системата работеше почти съвършено, както сме го предвидили. Да, нужни са много пари, за да поддържаме такава система, но парите не са проблем за нас. Важното е жените, които идват тук, да усещат, че са напълно защитени.

— Тоест според вас тази система е изложена на опасност.

— За съжаление да.

Индийско орехче извади кутия цигари и взе една, но вместо да я запали, я държа дълго между пръстите си.

— И за капак сега се появява този прочут политик, който се оказва мой шурей и който само увеличава опасността от скандал.

— Точно така — потвърди жената, устните й потрепнаха.

— И какъв е анализът на положението, който Канела е направил?

— Синът ми не казва нищо. Като голяма стрида на морското дъно. Затворил се е в себе си, заключил е вратата и мисли задълбочено.

Индийско орехче беше вперила очи в мен. Най-после запали цигарата, сякаш едва сега си беше спомнила, че я държи. Сетне каза:

— Още си мисля много за това… за съпруга си и как беше убит. Защо трябваше да го режат на парчета? Защо трябваше да окървавяват стаята, да вадят вътрешностите му и да ги отнасят? Просто не се сещам за причина да го правят. Мъжът ми не беше от хората, които някой ще убие по такъв необичаен начин. Но ме озадачава не само смъртта на съпруга ми. Всички необясними събития, които са се случвали в живота ми: огромната страст, която се появи у мен към модния дизайн, и това, че тя изчезна толкова внезапно, начинът, по който Канела престана да говори, странната работа, която вършим сега и която ме грабна изневиделица — всичко сякаш е програмирано умело, така че да ме доведе дотук. Имам чувството, че всяко мое движение се направлява от невероятно дълга ръка, която е протегната от много-много далеч, и че животът ми не е нищо друго освен удобен проход, през който всички тези неща да минат.

От съседната стая се чу тихото бучене на прахосмукачката: Канела чистеше. Както винаги го правеше съсредоточено и целеустремено.

— Чувствали ли сте се някога по този начин? — попита Индийско орехче.

— Никога не съм имал усещането, че съм бил „грабнат“ от нещо — отговорих аз. — Тук съм, защото трябваше да бъда тук.

— За да свирите с вълшебната флейта и да намерите Кумико ли?

— Точно така.

— Търсите нещо — отбеляза Индийско орехче и бавно смени кръстосването на краката си в зелени чорапи. — А всичко си има цена.

Продължих да мълча.

Жената най-сетне огласи заключението си:

— Решихме известно време да не водим клиентки. Решението е на Канела. Заради статиите в списанията и шурея ви, който внезапно се появи на сцената, сигналът се промени от жълт на червен. Вчера отменихме всички записани часове от днес нататък.

— И колко ще продължи това „известно време“?

— Докато Канела запуши дупките в системата и бъдем сигурни, че опасността е преминала. Съжалявам, но не искам да поемаме никакви рискове. Както и досега. Канела ще идва всеки ден, но без клиентки.

Вече не валеше, когато Канела и Индийско орехче си тръгнаха. Пет-шест врабеца се къпеха в локвата на алеята. Щом мерцедесът на Канела се скри и автоматичната врата се затвори, седнах на прозореца и загледах облачното зимно небе зад клоните на дърветата. В съзнанието ми изникнаха думите на Индийско орехче: „Невероятно дълга ръка, която е протегната от много-много далеч.“ Представих си как ръката се протяга от ниските черни облаци — като илюстрация в зловеща книга с картинки.

25.Триъгълни уши

Цял лен четох за Манждоу-го. Не се налагаше да бързам да се прибирам. Смятах, че вероятно ще закъснея, и затова сутринта, преди да изляза, дадох на Скумрия суха котешка храна за два дни. Котаракът не я обичаше, но поне нямаше да умре от глад. Ето защо мисълта да се затътря у нас стана още по-непривлекателна. Искаше ми се да легна и да поспя. Извадих от гардероба възглавница и одеяло, сложих ги на канапето в „пробната“ и угасих осветлението. После легнах, затворих очи и започнах да си мисля за Скумрия. Исках да заспя с мисълта за котарака. Ето нещо, което се беше върнало при мен. Котаракът беше успял да си дойде от много далеч. Това си беше благословия. Докато лежах със затворени очи, си мислех колко меки са възглавничките на лапите му, за студените му триъгълни уши, за розовия език. Представих си как той се е свил на кълбо и спи спокойно. Усетих с дланта си топлината му. Чух равномерното му дишане. Бях много по-изнервен от друг път, но скоро ме споходи сънят, дълбок сън без сънища.

Събудих се посред нощ. Стори ми се, че някъде в далечината чувам камбанки на шейна — като фонова коледна музика.

Камбанки на шейна ли?

Седнах на канапето и затърсих опипом ръчния си часовник върху масичката. Светещите стрелки показваха един и половина. Явно съм спал по-дълбоко, отколкото бях очаквал. Застинах и се ослушах, но единственият звук, който чух, беше слабото глухо туптене на сърцето ми. Може би само ми се е сторило, че чувам камбанки на шейна. Може би все пак съм сънувал. За всеки случай реших да проверя къщата. Нахлузих пантофите и отидох в кухнята. Когато излязох оттам, звукът се чу по-ясно. Наистина беше като камбанки на шейна и май идваше откъм кабинета на Канела. Застанах при вратата и се ослушах, сетне почуках. Докато съм спал, Канела може би се беше върнал в „резиденцията“. Но отговор не последва. Открехнах вратата и надзърнах вътре.

Някъде на височината на кръста ми видях в мрака белезникаво сияние с четвъртита форма. Светеше екранът на компютъра, а сигналът му (нов сигнал, който не бях чувал дотогава) наподобяваше камбанки на шейна. Компютърът ме викаше. Сякаш привлечен от него, седнах пред сиянието и прочетох съобщението върху екрана:

Някой беше включил компютъра и отворил достъп до файловете със заглавие „Хроника на птицата с пружината“. В „резиденцията“ не би трябвало да има никой освен мен. Дали системата не беше задействана извън къщата? Можеше да го направи само Канела. „Хроника на птицата с пружината“ ли?

Леката бодра музика като от камбанки на шейна продължи да звучи от компютъра, сякаш беше коледна сутрин. Сякаш ме подканяше да избера. След известно колебание, кой знае защо, си харесах 8. Звънтежът веднага заглъхна и файлът се отвори върху екрана като хоризонтален свитък с рисунки.

26.Хроника на птицата с пружината — 8

Ветеринарят се събуди преди шест часа. Изми си лицето със студена вода и си направи закуска. През лятото се съмваше рано и повечето животни в зоологическата градина вече бяха будни. През отворения прозорец влизаха ревът им и ветрецът, който донасяше миризмите им, и ветеринарят разбра какво ще бъде времето, без да му се налага да гледа навън. Беше му станало навик. Първо се заслушваше, сетне вдишваше сутрешния въздух и се подготвяше за новия ден.

Днес обаче денят щеше да бъде различен от предния. Нямаше как да не е различен. Бяха изчезнали толкова много гласове и миризми! Тигрите, леопардите, вълците, мечките: вчера следобед всички те бяха умъртвени — избити — от войниците. Сега, след нощния сън, тези събития сякаш бяха част от тегав кошмар, който ветеринарят е сънувал отдавна. Той обаче знаеше, че всичко се случи наистина. Още усещаше в ушите си тъпата болка от тътена на пушките. Не, не беше сън. Сега беше август, годината беше 1945 и ветеринарят се намираше в град Синдзин, а от час на час съветските войски, които бяха прекосили вероломно границата, се приближаваха все повече. Такава беше действителността — истинска като мивката и четката за зъби, които ветеринарят виждаше пред себе си.

Поолекна му от рева на слоновете. А, да, на слоновете им се беше разминало. За щастие младият лейтенант начело на взвода бе проявил достатъчно нормален, здрав човешки разум, за да махне от списъка слоновете, помисли ветеринарят, докато си миеше лицето. Откакто беше пристигнал в Манджурия, той се беше натъквал на безброй тесногръди фанатизирани млади японски офицери и при всяка среща с тях се беше потрисал. Повечето бяха синове на селяни, бяха раснали по време на кризата през трийсетте години, бяха тънали в недоимък и им бяха втълпявали мегаломанския национализъм. Без да се замислят, те изпълняваха заповедите на висшестоящите, колкото и невероятни да бяха те. Ако в името на императора им наредяха да прокопаят дупка през земното кълбо и да стигнат до Бразилия, те щяха да грабнат лопатите и да запретнат ръкави. Някои наричаха това „чистота“, но ветеринарят употребяваше друга дума. Той беше син на лекар, беше изкарал образованието си в сравнително либералната обстановка на двайсетте години и изобщо не разбираше тези млади офицери. Да застреляш с пушка два-три слона, е много по-лесно, отколкото да прокопаеш дупка през земята и да излезеш в Бразилия, но макар и да говореше с лек провинциален акцент, лейтенантът, който командваше стрелковата част, изглеждаше по-нормален от другите млади офицери, които ветеринарят беше срещал — по-образовани и уж по-умни. Той го разбра от начина, по който младежът говореше и се държеше.

При всички положения слоновете не бяха избити и ветеринарят си помисли, че вероятно би трябвало да е благодарен. Войниците сигурно също са се зарадвали, че им се е разминало. А общите работници китайци вероятно са съжалили, че са изпуснали толкова много месо и слонова кост.

Ветеринарят кипна вода в чайника, сложи върху брадата си топла хавлиена кърпа и се избръсна. После закуси сам: чай, препечена филия и масло. Дажбите храна в Манджурия бяха доста оскъдни, но в сравнение с другаде можеше да минат направо за щедри. Това бе добре и за ветеринаря, и за животните. Те недоволстваха, че храната им е намаляла, ала положението тук бе значително по-добро, отколкото в зоологическите градини в Япония, където хранителните запаси бяха на изчерпване. Никой не можеше да предскаже бъдещето, но поне засега и на животните, и на хората им бяха спестени страданията на истинския глад.

Ветеринарният лекар се запита как ли са жена му и дъщеря му. Ако всичко вървеше по план, те би трябвало вече да са пристигнали в Пусан. Там живееше негов братовчед, който работеше в железниците, и жената и дъщерята на ветеринаря щяха да останат при него, докато тръгнат с транспортния кораб, който да ги върне в Япония. Сутринта, когато се събуди, ветеринарят усети колко му липсват. Домъчня му, че не чува как двете си приказват весело, докато приготвят закуската. В къщата се беше възцарила куха тишина. Това вече не беше домът, който ветеринарят обичаше, мястото, където се чувстваше добре. И в същото време изпитваше някаква странна радост, че е останал сам в празната къща — сега можеше да почувства пълноценно, с всяка своя клетка неумолимата сила на съдбата.

Самата съдба беше неговата смъртоносна болест. Още от съвсем малък той живееше със зловещото усещане, че животът му е подвластен на някаква външна сила. Може би се дължеше на яркосиньото петно на дясната му буза. Като дете ветеринарят го мразеше, възприемаше го като дамга, каквато единствен той носи на лицето си. Идеше му да умре всеки път, когато другите малчугани се подиграваха или непознатите го заглеждаха. Де да можеше да изреже с нож тази част от плътта си! Но с годините започна да приема спокойно, че петното няма да се махне никога от лицето му. Може би оттам идваше и примирение с всичко, свързано със съдбата.

През повечето време силата на съдбата се долавяше просто като тих, монотонен бас контрент, който обагря само периферията на живота му. Рядко му се напомняше за съществуването й. Но от време на време, когато равновесието се нарушеше (а ветеринарят нямаше представа какво направлява равновесието — не откриваше някаква закономерност в тези промени), силата се увеличаваше и го потапяше в смирение, близко до парализата. В такива случаи ветеринарят нямаше друг избор, освен да зареже всичко и да се остави във властта на потока. От опит знаеше, че каквото и да прави и да мисли, няма да промени нещата. Съдбата изискваше своето и не мирясваше, докато не го вземе. Той бе напълно убеден в това.

Не че беше някакъв пасивен човек, обратното, бе по-решителен от мнозина други и винаги постигаше набелязаното. В професията си се открояваше като ветеринар с изключителни умения, като неуморен просветител. Липсваше му творчески живец, но в училище беше изкарвал само отлични оценки и беше ръководител на класа. И в службата му признаваха, че превъзхожда всички, останалите го уважаваха. Със сигурност не беше „фаталист“ в обичайния смисъл на думата. Обаче никога през живота си не бе изпитвал непоколебимата убеденост, че сам е взел едно или друго решение. Винаги му се струваше, че съдбата го е тласнала да реши нещата така, както й харесва на нея. Случваше се ветеринарят да изпита моментно задоволство, че е решил нещо със собствената си воля, после обаче виждаше, че всичко е било решено предварително от някаква външна сила, хитро маскирана като свободна воля — просто примамка, хвърлена на пътя му, за да го прилъже да постъпи така, както трябва да постъпи. Единственото, което той бе решавал съвсем сам, бяха дреболии, които, честно казано, явно изобщо не бяха изисквали някакво решение. Ветеринарят се чувстваше като управник на държава, който не прави нищо повече от това да слага царския печат върху документи по указание на регент, упражняващ истинската власт в царството — като императора на марионетната империя Манджоу-го.

Лекарят обичаше жена си и дъщеря си. Те бяха най-прекрасното в неговия живот, особено дъщеря му, която той боготвореше едва ли не до полуда. За тях бе готов да даде живота си. И наистина, често си беше представял как го прави и смъртта заради тях, както я виждаше във въображението си, му се струваше най-сладката възможна смърт. В същото време обаче често, като се прибереше у дома и видеше жена си и дъщеря си, си казваше: в края на краищата тези хора са отделни човешки същества, с които нямам връзка. Те бяха нещо различно, нещо, което той не познаваше истински, нещо, което съществуваше далеч от него. И когато лекарят се почувстваше така, му минаваше мисълта, че не е избрал сам тези хора, което не му пречеше да ги обожава безусловно, без никакви съмнения. Това за него бе голям парадокс, неразрешимо противоречие, огромен капан, заложен от живота.

Но светът, към който ветеринарят принадлежеше, стана много по-прост и разбираем, след като той остана сам в къщата в зоологическата градина. Сега единственото, за което трябваше да мисли, бяха грижите за животните. Жена му и дъщеря му ги нямаше. Засега не се налагаше да мисли и за тях. Беше останал насаме със съдбата си.

И не Квантунската армия, не съветската армия или войските на комунистите и на Куоминтан, а именно съдбата, огромната сила на съдбата държеше в хватката си град Синдзин. Всеки виждаше, че тук се разпорежда съдбата и че волята на отделния човек не струва нищо. Предния ден тъкмо съдбата бе пощадила слоновете и беше погребала тигрите, леопардите, вълците и мечките. Какво ще погребе и какво ще пощади сега? На тези въпроси не можеше да отговори никой.

Лекарят излезе от къщата и отиде да се погрижи за сутрешното хранене на животните. Предположи, че вече никой няма да дойде на работа, но завари в кабинета си две китайчета, които го чакаха. Ветеринарят не ги познаваше. Бяха тринайсетина-четиринайсетгодишни, мургави и кльощави, с бързи очи на зверчета.

— Казаха ни да дойдем да ви помогнем — обясни единият хлапак.

Мъжът кимна. Попита ги как се казват, те обаче не отговориха. Лицата им си останаха безизразни, сякаш момчетата не бяха чули въпроса. Очевидно бяха пратени от китайците, които довчера бяха работили тук. В очакване на промените те вероятно бяха предпочели да нямат никакво вземане-даване с японците, но бяха решили, че никой няма да търси отговорност на децата. Момчетата бяха пратени в знак на добра воля. Работниците знаеха, че ветеринарят не може да се грижи сам за животните.

Той почерпи хлапаците с по две курабийки, после ги поведе да му помагат в храненето на животните. Обикаляха от клетка на клетка с теглена от муле каруца, даваха на всяко животно каквото яде и му сменяха водата. Невъзможно беше да почистят клетките. В най-добрия случай можеха да измият набързо с маркуч изпражненията. Все пак зоологическата градина беше затворена, и да понамирисваше, никой нямаше да недоволства.

Оказа се, че сега, когато ги нямаше тигрите, леопардите, мечките и вълците, работата е по-лесна. Грижите за едрите хищници си искаха усилие, а и бяха опасни. Колкото и да му беше криво, докато минаваше покрай празните им клетки, ветеринарят изпита и облекчение, че тази работа е отпаднала.

Започнаха в осем и в десет и нещо вече бяха приключили. После момчетата изчезнаха, без да кажат и дума. Лекарят се чувстваше изтощен от тежкия физически труд. Върна се в кабинета си и докладва на директора на зоопарка, че животните са нахранени.

Малко преди пладне в зоологическата градина отново се появи младият лейтенант, водеше със себе си и осемте войници, с които бе идвал предния ден. В пълно бойно снаряжение, те крачеха с метален звънтеж, който се чуваше отдалеч. И този път куртките им бяха почернели от потта, отново в дърветата пищяха цикади. Днес обаче те не бяха дошли да избиват животни. Лейтенантът изкозирува пред директора и съобщи:

— Трябва да знаем с какви използваеми каруци и впрегатни животни разполага зоологическата градина.

Директорът отвърна, че имат точно едно муле и една каруца.

— Преди половин месец предадохме единствения си камион и двата коня — уточни той.

Лейтенантът кимна и съобщи, че незабавно ще реквизира мулето и каруцата, както му е наредено от щабквартирата на Квантунската армия.

— Чакайте малко — намеси се ветеринарят. — Каруцата и мулето ни трябват, с тях по два пъти на ден храним животните. Всички местни хора се изнесоха. Без мулето и каруцата животните ще измрат от глад. Дори с тях едвам издържаме.

— Всички едвам издържаме, господине — отвърна лейтенантът, който беше брадясал, със зачервени очи. — За нас най-важно е да защитим града. Ако се наложи, винаги можете да пуснете животните от клетките. Погрижихме се за опасните кръвожадни зверове. Другите не представляват риск. Такива са заповедите, господине. Налага се да се оправяте както можете.

С това той сложи край на спора и изпрати хората си да вземат мулето и каруцата. След като те си тръгнаха, ветеринарят и директорът се спогледаха. Директорът отпи от чая, поклати глава и не каза нищо.

След четири часа войниците се върнаха с мулето и каруцата, която беше натоварена с нещо, покрито отгоре с мръсен брезент. Мулето се задъхваше и беше запенено от следобедната жега и тежестта на товара. Осемте войници водеха с насочени щикове пред себе си четирима китайци, младежи на двайсетина години, облечени в бейзболни екипи, ръцете им бяха завързани отзад. От синините и отоците по лицата им личеше, че са били жестоко бити. Дясното око на единия китаец се бе подуло и почти се беше затворило, а от кръвта, която течеше от устните на друг, фланелката му беше станала на червени петна. Отпред на екипите не пишеше нищо, но личаха празни правоъгълници от отпраните ленти с имената им. Номерата отзад на фланелките бяха 1, 4, 7 и 9. Ветеринарят не проумяваше защо в такъв повратен момент четирима млади китайци са с бейзболни екипи и защо японските части са ги били толкова жестоко и са ги домъкнали тук. Гледката сякаш не беше от този свят — рисунка на душевноболен.

Лейтенантът попита директора на зоологическата градина дали му се намират кирки и лопати, които да им даде. Младият офицер изглеждаше още по-блед и съсипан и от преди. Ветеринарят заведе него и хората му в бараката за инструменти зад кабинета. Лейтенантът избра две кирки и две лопати и ги връчи на хората си. После каза на лекаря да дойде с него и като остави войниците, го поведе към горичката зад пътя. Ветеринарят го последва. Където и да стъпеше лейтенантът, изскачаха скакалци. Във въздуха се носеше миризмата на лятна трева, оглушително пищяха цикадите, а ревът, който слоновете надаваха от време на време, звучеше като далечно предупреждение.

Без да казва нищо, лейтенантът тръгна между дърветата, докато не намери нещо като поляна в гората. Районът бе определен за площадка, където децата да си играят с малките животни. Но планът беше отложен за неопределено време: заради все по-сложното положение на фронта стана трудно набавянето на строителни материали. Дърветата бяха изсечени и слънцето грееше точно в кръга гола земя като сценично осветление в тази част на гората. Лейтенантът застана в средата на кръга и се огледа. Ровна пръстта с тока на ботуша си.

— Ще направим временен бивак — обяви той, после се наведе и гребна шепа пръст.

Ветеринарят кимна. Нямаше представа защо ще правят лагер в зоологическата градина, но реши да не пита. Тук, в Синдзин, от опит се беше научил никога да не задава въпроси на военни. Те само се дразнеха и при всички положения не отговаряха ясно и недвусмислено.

— Първо ще изкопаем голяма дупка — продължи лейтенантът, сякаш си говореше сам.

Изправи се и извади от джоба на куртката си пакет цигари. Захапа една, почерпи и лекаря, после запалиха двамата с обща клечка кибрит. За да запълнят мълчанието, мъжете пушеха съсредоточено. Лейтенантът пак взе да рови с ботуша в пръстта. Нарисува нещо с тока, сетне го изтри. Накрая попита ветеринаря:

— Къде сте роден?

— В Канагава — отвърна лекарят. — В един град на име Офуна, недалеч от морето.

Лейтенантът кимна.

— А вие откъде сте? — попита ветеринарят.

Вместо да отговори, офицерът присви очи и загледа как димът се издига между пръстите му. „Не, не си струва да задаваш на военен въпроси — повтори си отново лекарят. — Разпитват те, но ако ти попиташ нещо, никога не отговарят. Мълчат като гроб, буквално.“

— Там има киностудия — каза лейтенантът.

Трябваше да минат няколко секунди, докато ветеринарят разбере, че офицерът му говори за Офуна.

— Точно така. Голяма студия. Но никога не съм влизал вътре.

Лейтенантът пусна на земята каквото беше останало от цигарата и го смачка.

— Дано се върнете там — рече той. — Е, дълго плаване е до Япония. Ние всички вероятно ще измрем тук. — Докато говореше, беше забил поглед в земята. — Я ми кажете, докторе, страх ли ви е от смъртта?

— Вероятно зависи как умираш — отговори ветеринарят след кратък размисъл.

Лейтенантът вдигна очи и го погледна с интерес. Явно беше очаквал друг отговор.

— Прав сте — каза той. — Зависи как умираш.

Известно време двамата мълчаха. Лейтенантът сякаш всеки момент щеше да заспи прав. Очевидно беше изтощен. Над тях като птица прелетя голям скакалец и с шумно движещи се криле изчезна в тревата. Лейтенантът си погледна часовника.

— Време е да започваме — оповести той напосоки. После каза на ветеринаря: — Бих искал да останете малко. Може би ще се наложи да ви помоля за една услуга.

Лекарят кимна.

Войниците доведоха на поляната в гората пленените китайци и им развързаха ръцете. Ефрейторът очерта с бейзболна бухалка върху земята широк кръг — ветеринарят не проумяваше защо войник ще носи бухалка, това бе поредната загадка — и заповяда на японски на пленниците да изкопаят в земята дълбока дупка с размерите на кръга. Четиримата с бейзболните екипи започнаха да копаят мълком с кирките и лопатите. Половината войници ги охраняваха, другите се излегнаха под дърветата. Явно умираха за сън, още щом се проснаха с цялото бойно снаряжение на земята, и захъркаха. Другите, които останаха на пост, наблюдаваха как върви копаенето, бяха подпрели пушките с щикове на хълбоците, за да са им подръка. Лейтенантът и ефрейторът се редуваха да наглеждат китайците и да дремят под дърветата.

За по-малко от час четиримата пленници изкопаха трап с диаметър около три и половина метра, на дълбочина им стигаше до вратовете. Единият поиска на японски вода. Лейтенантът кимна и войник донесе кофа, пълна с вода. Четиримата китайци започнаха да гребат един по един с шепи от водата и да я пият жадно. Изпиха почти цялата кофа. Екипите им бяха почернели от кръвта, калта и потта.

Лейтенантът накара двама от войниците да изтеглят каруцата при трапа. Ефрейторът отметна брезента, под него имаше четирима мъртъвци. Бяха със същите бейзболни екипи, както пленниците, и също очевидно бяха китайци. Явно бяха застреляни, екипите им бяха целите на черни кървави петна. Над труповете вече се виеха рояци големи мухи. По петната кръв лекарят прецени, че са мъртви от около денонощие.

Лейтенантът заповяда на четиримата китайци, които бяха изкопали дупката, да хвърлят телата в нея. Без да кажат нищо, с безизразни лица, мъжете свалиха труповете от каруцата и един по един ги пуснаха в трапа. Всеки от труповете се приземи с глух звук. Номерата, написани върху екипите на мъртвите мъже, бяха 2, 5, 6 и 8. Ветеринарят ги запомни.

След като китайците хвърлиха труповете в дупката, войниците ги завързаха за близките дървета. Лейтенантът вдигна китка и се взря с мрачно лице в часовника си. Сетне погледна някъде към небето, сякаш търсеше нещо. Приличаше на началник на гара, който стои на перона и чака много закъснял влак. Всъщност обаче не гледаше нищо. Просто протакаше. После се извърна към ефрейтора и му заповяда отсечено войниците да умъртвят с щиковете трима от пленниците (номера 1,7 и 9).

Бяха избрани трима войници, които заеха позиция пред тримата китайци. Войниците бяха по-бледи от осъдените на смърт. Китайците изглеждаха твърде уморени, за да се надяват на нещо. Ефрейторът им предложи по цигара, но те отказаха. Той върна пакета в джоба на куртката си.

Лейтенантът и ветеринарят бяха малко по-встрани от войници.

— Гледайте — каза лейтенантът. — Ето ви още един начин на умиране.

Лекарят кимна. „Не го казва на мен — помисли си той. — Казва го на себе си.“

Офицерът обясни тихо:

— Най-бързо и лесно е да ги разстреляме, но имаме заповед да не пилеем и един-единствен куршум, особено пък за китайци. Трябва да пазим боеприпасите за руснаците. Да убиеш с щик не е толкова лесно, както изглежда. Между другото, докторе, в армията учили ли са ви как да боравите с щик?

Лекарят обясни, че е ветеринар в кавалерията и не е обучаван да борави с щик.

— Ами за да убиеш човек с щик, трябва да направиш следното: първо го промушваш тук, под ребрата. — Той показа малко над стомаха си. — После правиш с острието голям дълбок кръг, за да разкъсаш органите. След това натискаш нагоре, за да пронижеш сърцето. Ако само го наръгаш, нищо не постигаш. Това непрестанно се втълпява на войниците. Наред с нощните нападения ръкопашния бой и боравенето с щик са гордостта на императорската армия. При това е по-евтино от танковете, самолетите и оръдията. Е, можеш да се обучаваш колкото си искаш, но в крайна сметка пронизваш сламено чучело, а не човек. На чучелото не му тече кръв, то не крещи, червата му не се изсипват на земята. Тези войници тук всъщност никога не са убивали така човек. Аз също.

Лейтенантът погледна ефрейтора и му кимна. Той излая заповедта на тримата войници, които застанаха мирно. После отстъпиха половин крачка назад и насочиха остриетата на щиковете всеки към своя пленник. Един от младежите (номер 7) изръмжа нещо на китайски, което прозвуча като псувня, и се изплю предизвикателно, но слюнката не падна на земята, а се стече отпред по бейзболния му екип.

При следващата заповед тримата войници забиха с невероятна сила щиковете в китайците. После, както бе обяснил и лейтенантът, завъртяха остриетата и ги насочиха нагоре. Виковете на китайците не бяха много силни и прозвучаха по-скоро като стон, сякаш целият въздух от телата им бе излязъл внезапно през едно-единствено отвърстие. Войниците извадиха щиковете и отстъпиха назад. Ефрейторът отново излая заповед и мъжете повториха съвсем същото отначало: промушиха китайците с щиковете, завъртяха ги, забиха ги нагоре и ги издърпаха. Ветеринарят наблюдаваше вцепенен — имаше чувството, че се раздвоява. Беше и убиецът, и жертвата. Усещаше и как щикът пронизва тялото на жертвата, и болката от разкъсаните вътрешни органи.

Китайците се гърчиха в предсмъртни мъки много по-дълго, отколкото той би могъл да си представи. От пронизаните им тела на земята изтече огромно количество кръв, но дори с разкъсани органи те продължиха да потръпват конвулсивно още известно време. Ефрейторът разряза с щика въжетата, с които китайците бяха завързани за дърветата, после нареди на войниците, които не бяха участвали в екзекуцията, да издърпат повалените тела до трапа и да ги пуснат в него. И тези трупове паднаха с тъп звук, ветеринарят обаче долови, че той е различен от звука на предишните трупове — вероятно защото тези китайци още не бяха издъхнали.

Сега жив бе останал само плененият млад китаец с номер 4 върху горнището на екипа. Тримата пребледнели войници накъсаха от растенията в краката си широки листа, за да избършат окървавените щикове. По остриетата беше полепнала не само кръв, но и странна на цвят телесна течност и късчета плът. Наложи се да късат още доста листа, докато лъснат метала на остриетата.

Ветеринарят се учуди, че са оставили жив номер 4, но реши да не пита. Лейтенантът извади поредната цигара и я запали. Почерпи и ветеринаря, който взе мълком цигарата, захапа я и драсна клечка кибрит. Ръката му не трепереше, но я чувстваше като схваната, сякаш палеше кибрита с ръка в дебела ръкавица.

— Тези младежи са кадети в офицерската школа на Манджоу-го — обясни лейтенантът. — Отказали са да участват в защитата на Синдзин. Снощи са убили двама от преподавателите японци и са се опитали да избягат. Заловени са по време на нощната проверка, четирима са убити на място и хванахме останалите четирима. Други двама избягаха в тъмното. — Лейтенантът прокара длан по брадата си. — Опитали са да се измъкнат в бейзболни екипи. Вероятно са решили, че ако са в униформи, ще ги пипнат като дезертьори. Или ги е било страх да не ги заловят в униформи на Манджоу-го частите на комунистите. Единственото, което са можели да облекат в школата освен униформите, са екипите на бейзболния отбор. Затова са откъснали имената и са побягнали. Може би не знаете, но школата има страхотен отбор. Ходеха на приятелски мачове в Тайван и Корея. Този тук — лейтенантът махна към завързания за дървото — е капитан на отбора, има страхотен удар. Според нас точно той е организатор на бягството. Убил е двамата преподаватели с бухалка. Преподавателите знаели, че в казармата има брожения, и решили да не раздават оръжие, освен ако не е крайно наложително. Но забравили бейзболните бухалки. И двамата са с разцепени черепи. Сигурно са умрели на място. Два съвършени удара. Ето я бухалката.

Лейтенантът каза на ефрейтора да му я донесе. Подаде я на ветеринаря. Лекарят я хвана с две ръце и я вдигна пред лицето си като играч, който се готви за удар. Бухалката беше най-обикновена, с не особено добра изработка, с грапава повърхност. Но беше тежка и много използвана. Дръжката бе почерняла от потта. Не приличаше на оръжие, което снощи да е убило двама души. След като я подържа, за да усети тежестта й, ветеринарят я върна на лейтенанта, който замахна вещо с нея няколко пъти.

— Играете ли бейзбол? — попита той лекаря.

— Като малък играех непрекъснато.

— А сега?

— Вече не си падам по бейзбола — отговори лекарят и понечи да попита: „А вие, лейтенанте?“, но преглътна думите.

— Заповядаха ми да го убия със същата бухалка, която е използвал — обясни сухо офицерът и почука по земята с бухалката. — Око за око, зъб за зъб. Между нас да си остане, но според мен тая заповед е безсмислена. Какво ще спечелим, като убием тези китайци? Вече не са ни останали самолети, не са ни останали бойни кораби, елитните войски са избити. За стотна от секундата някакъв вид особена нова бомба е сринала до основи град Хирошима. Или ще ни пометат от Манджурия, или ще ни изтребят до крак и Китай отново ще принадлежи на китайците. Вече сме избили достатъчно китайци, няколко повече не променят нищо. Но заповедите са си заповеди. Аз съм воин, длъжен съм да ги изпълнявам. Вчера избихме тигрите и леопардите, днес трябва да избием тези момчета. Затова гледайте хубаво, докторе. Ето още един начин човек да умре. Лекар сте, вероятно сте свикнали с ножове, кръв и вътрешности, ала едва ли сте виждали да убиват някого с бейзболна бухалка.

Лейтенантът заповяда на ефрейтора да отведе играча с номер 4, бейзболиста с най-добрия удар, до трапа. Отново му вързаха ръцете зад гърба, после му завързаха очите и го накараха да коленичи на земята. Беше висок и широкоплещест младеж, ръцете му бяха дебели колкото бедрата на повечето хора. Лейтенантът повика един млад войник и му връчи бухалката.

— Убий го с това — нареди той.

Младият войник застана мирно й изкозирува, после взе бухалката, но след като я хвана с две ръце, продължи да стои като вкаменен. Явно не схващаше как трябва да убие с бейзболна бухалка китаец.

— Играл ли си някога бейзбол? — попита лейтенантът младия войник (същия, на когото съветският надзирател във въгледобивния рудник край Иркутск щеше да пръсне черепа с лопата).

— Не, лейтенант, никога не съм играл — отговори високо войникът.

И селото в Хокайдо, където се беше родил, и селото в Манджурия, в което беше израснал, бяха толкова бедни, че никое семейство не можеше да си позволи такъв лукс като бейзболна топка и бухалка. Като малък беше тичал из нивите, беше ловил водни кончета и се беше сражавал с пръчка. Никога през живота си не беше играл или дори гледал бейзбол. За пръв път хващаше бухалка.

Лейтенантът му обясни как да я държи и му показа няколко пъти как да замахва с нея.

— Разбра ли? Важното е извъртането в кръста — каза през зъби. — Извръщаш тялото назад и замахваш. Краят на бухалката си се движи естествено. Видя ли? Ако мислиш прекалено много как да замахнеш и цялото движение се извършва от ръцете, ударът е слаб. Силата е от извъртането в кръста, не от ръцете.

Войникът май не разбра докрай напътствията на лейтенанта, но взе тежката бухалка и няколко пъти опита да замахне. Всички го гледаха. Лейтенантът сложи ръце върху неговите, за да намести хватката. Показваше добре. Не след дълго бухалката в ръцете му свистеше, макар и плахо, във въздуха. На младежа може и да му липсваше умение, но той го компенсираше с мускулна сила — беше работил от тъмно до тъмно на нивата.

— Ядва се — одобри лейтенантът и изтри с кепето потта по челото си. — Добре, постарай се да го направиш с един добър, чист удар. Не го оставяй да се мъчи.

Всъщност искаше да каже: „И аз като теб не искам да го правим. На кого ли му е хрумнала тази тъпотия? Да убиваме човек с бейзболна бухалка…“ Но офицер за нищо на света не би казал подобно нещо на редник.

Войникът застана зад китаеца със завързаните очи, който беше коленичил на земята. Когато вдигна бухалката, силните лъчи на залязващото слънце хвърлиха на земята дългата й раздута сянка. „Колко странно е всичко — помисли си ветеринарят. — Лейтенантът е прав, никога не съм виждал да убиват човек с бейзболна бухалка.“ Войникът държа дълго бухалката вдигната. Лекарят забеляза, че върхът й трепери.

Лейтенантът кимна на войника. Той си пое дълбоко въздух, замахна назад, после с все сила удари главата на кадета китаец. Направи го изумително добре. Завъртя се точно както му беше показал лейтенантът и удари с удебелената част мъжа зад ухото — бухалката му се подчини изцяло. Чу се изпукването на черепни кости. Китаецът не издаде никакъв звук. За миг тялото му увисна в странна поза във въздуха, сетне тежко се стовари напред. Китаецът се свлече по буза на земята, от ухото му рукна кръв. Не се помръдна. Лейтенантът си погледна часовника. Без да пуска бухалката, младият войник се вторачи с отворена уста някъде в пространството.

Лейтенантът беше човек, който правеше всичко много изрядно. Изчака цяла минута. Щом се увери, че младият китаец изобщо не помръдва, каза на ветеринаря:

— Бихте ли ми направили една услуга? Проверете дали наистина е мъртъв.

Ветеринарят кимна, отиде до мястото, където лежеше младежът, коленичи и му махна превръзката от лицето. Очите му бяха широко отворени и гледаха някъде нагоре, от ухото му течеше яркочервена кръв. През полуотворената му уста се виждаше прехапаният език. От удара вратът му беше неестествено извит. Ноздрите му бяха изхвърлили големи кървави съсиреци, от които по сухата пръст бяха останали черни петна. В едната ноздра вече се бе пъхнала голяма чевръста муха — да снесе яйцата си. За всеки случай ветеринарят хвана мъжа за китката и провери пулса. Пулс нямаше — поне там, където би трябвало да се усеща. Младият войник беше убил на място здравеняка китаец с един-единствен удар на бухалката — от първия път в живота си. Ветеринарят погледна лейтенанта и му кимна, че мъжът наистина е мъртъв. След като изпълни възложената му задача, той се надигна, за да се изправи, и внезапно му се стори, че слънцето, напичащо го в гръб, припламва още по-силно.

Точно тогава младият китайски бейзболист в екип номер 4 седна, сякаш току-що се е събудил. Без изобщо да се колебае и двоуми — поне така се стори на онези, които го гледаха, — той сграбчи лекаря за китката. Всичко това се разигра за стотна от секундата. Ветеринарят се вцепени от недоумение: този човек беше мъртъв, той бе сигурен. Но сега с последния си дъх китаецът сграбчи лекаря за китката със силата на стоманено менгеме. С широко отворени очи и зеници, все така обърнати нагоре, мъжът се строполи в дупката, повличайки лекаря след себе си. Той падна върху него и чу как от тежестта му изпукаха ребрата на жертвата. Китайският бейзболист продължаваше да го стиска за китката. Всичко това се разигра пред очите на войниците, но те бяха втрещени и не бяха в състояние да сторят друго, освен да стоят и да гледат. Пръв се окопити лейтенантът, който скочи в трапа. Извади пистолета от кобура, допря цевта до главата на китаеца и натисна два пъти спусъка. Отекнаха два остри, застъпващи се гърмежа и в слепоочието на мъжа зейна голяма черна дупка. Сега вече животът го бе напуснал окончателно, той обаче пак отказваше да пусне китката на лекаря. Лейтенантът коленичи и както държеше с едната ръка пистолета, се зае с мъчителната задача да разтваря един по един пръстите на мъртвеца. Ветеринарят лежеше в дупката, заобиколен от осем смълчани трупа на китайци в бейзболни екипи. В трапа писъкът на цикадите звучеше много по-различно, отколкото над земята.

След като ветеринарят беше освободен от хватката на мъртвеца, войниците измъкнаха и него, и лейтенанта от гроба. Ветеринарят седна на тревата и няколко пъти си пое дълбоко въздух. След това си погледна китката. Пръстите на мъжа бяха оставили пет яркочервени следи. Уж беше горещ августовски следобед, а лекарят усети, че е премръзнал до кости. „Никога няма да се избавя от този студ — помисли той. — Човекът наистина искаше да ме отмъкне със себе си.“

Лейтенантът сложи пистолета на предпазител и го върна в кобура. За пръв път стреляше по човек. Но се опита да не мисли за това. Войната още не беше свършила, щяха да умират още хора. Той можеше да остави тежките мисли за по-нататък. Избърса в панталона потната си дясна длан, после заповяда на войниците, които не бяха участвали в екзекуцията, да заровят ямата. Над трупове вече се виеше огромен рояк мухи.

Младият войник продължи да стои като вцепенен с бухалката в ръце. Сякаш не можеше да отлепи пръсти от нея. Лейтенантът и ефрейторът не го закачаха. Младежът уж беше станал свидетел на целия низ от събития: как „мъртвият“ китаец най-неочаквано хваща ветеринаря за китката, как двамата падат в гроба, как лейтенантът скача вътре, за да довърши китаеца и сега как другите войници запълват трапа. Но той гледаше и нищо не виждаше. Слушаше птицата с пружината. Както и вчера следобед, тя беше на някое дърво и издаваше звука „чагъъърт-чагъъърт“, сякаш навиваше пружина. Войникът погледна нагоре, за да открие посоката, от която идва писъкът, ала не видя никаква птица. Усети, че му се гади, но не толкова силно, както предния ден.

Докато слушаше навиването на пружината, младият войник виждаше откъслечни образи да изникват един по един пред него и после да избледняват. След като съветските части им изземеха оръжието, младият лейтенант щеше да бъде предаден на китайците и обесен заради тези екзекуции. Ефрейторът щеше да умре от холера в концентрационен лагер в Сибир: щеше да бъде хвърлен в барака изолатор и да бъде зарязан там, докато умре, макар че всъщност просто щеше да е припаднал от недояждане, без да е болен от холера, във всеки случай не и преди да го затворят в бараката за болни. Ветеринарят с белега на лицето щеше да умре една година по-късно при злополука. Макар и цивилен, съветските власти щяха да го арестуват като помагач на военните. Щеше да работи в дълбока шахта в сибирски рудник, където щеше да се удави заедно с много други пленници войници при наводнение. „А аз…“, помисли си младият войник с бухалката в ръцете, но не успя да види собственото си бъдеще. Не виждаше дори онова, което се разиграваше пред него. Затвори очи и заслуша вика на птицата с пружината.

После си спомни изведнъж океана: океана, който беше гледал от палубата на кораба, плаващ от Япония за Манджурия. Никога дотогава или след това не беше виждал океан. Това бе станало преди осем години. Младият войник още помнеше миризмата на соления въздух. Океанът бе едно от най-големите неща, които той беше зървал през живота си: по-голям и по-дълбок от всичко, което си представяше. Според времето и мястото променяше цвета, формата и нрава си. Пробуждаше в сърцето на младия войник голяма тъга и същевременно му носеше спокойствие и утеха. Дали щеше да го види отново? Отпусна пръсти и бухалката падна на земята. Тя се удари с глух звук в пръстта. След като пусна бухалката, младежът усети, че още повече му се повдига.

Птицата с пружината продължаваше да пищи, но никой друг не можеше да чуе зова й.

Тук завършва „Хроника на птицата с пружината“ — 8.

27.Липсващите брънки на канела

Тук завършва „Хроника на птицата с пружината“ — 8.

От файла излязох в менюто и кликнах върху „Хроника на птицата с пружината“ — 9. Исках да прочета продължението на историята. Но вместо новия файл видях съобщение:

Избрах 10 — същият резултат.

Същото се случи и с 11, и с останалите файлове, включително с 8. Нямах представа какъв е този „Код R24“, но той очевидно не ме допускаше никъде. Когато отворих „Хроника на птицата с пружината“ — 8, очевидно бях имал достъп и до останалите файлове, но сега, след като бях отворил и затворил 8, всички бяха заключени. Или може би програмата не даваше постоянен достъп.

Седях пред компютъра и се чудех какво да измисля. Но нямаше как. Това беше невероятно изпипан свят, сътворен в съзнанието на Канела и подчинен на неговите правила на играта. А аз не ги знаех. Отказах се от опитите и изключих компютъра.

Нямаше съмнение, че „Хроника на птицата с пружината“ — 8 е история, разказана от Канела. Той беше написал на компютъра шестнайсет разказа със заглавието „Хроника на птицата с пружината“ и по една случайност аз бях избрал и прочел 8. Ако всички са с подобен обем, от шестнайсетте щеше да стане доста дебела книга.

Какво ли означаваше 8? Думата „хроника“ в заглавието вероятно подсказваше, че разказите са свързани в хронологичен ред и че 8 идва след 7,9 идва след 8 и така нататък. Беше близко до ума, но такова предположение не е непременно вярно. Възможно е разказите да са подредени и по друг начин. Например отзад напред, от настоящето към миналото. При по-дръзко предположение това можеше да са шестнайсет различни варианта на един и същ случай, разказани успоредно. При всички положения историята, която бях избрал, бе продължение на онова, което Индийско орехче, майката на Канела, ми беше разказала за войниците, избили през август 1945 година някои от животните в зоологическата градина на Синдзин. Разказът на Канела се разгръщаше в същата зоологическа градина, но на следващия ден, главно действащо лице отново беше бащата на Индийско орехче и дядо на Канела — безименният ветеринар.

Нямаше начин да разбера доколко разказът е достоверен. Дали той беше изцяло плод на въображението на Канела, или някои неща в него се основаваха на действителни събития? Индийско орехче ми беше споменала, че не знае „абсолютно нищо“ за съдбата на баща си след деня, когато го е видяла за последен път. А това означаваше, че разказът няма как да е напълно достоверен. И все пак не бе изключено някои от подробностите да се основаваха на исторически факти. Беше възможно в такова размирно време някои от кадетите във военната академия на Манджоу-го да са били екзекутирани и погребани в общ гроб в зоологическата градина на Синдзин и след войната японският офицер, на когото е била възложена операцията, също да е бил екзекутиран. По онова време случаите на дезертьорство и бунтовете в армията на Манджоу-го съвсем не са били рядкост и макар да беше странно, че избитите кадети китайци са били облечени в бейзболни екипи, това също си беше възможно. Канела е знаел тези факти: може би ги беше обединил с образа на дядо си, както си го е представял, и е съчинил своя си история.

Но защо все пак беше написал тези разкази? Защо му е било да ги измисля? И защо беше сметнал за необходимо да използва за заглавието думата „хроника“? Ето за какво си мислех, докато седях на канапето в „пробната“ и въртях в пръстите си цветната креда.

Вероятно трябваше да прочета и шестнайсетте разказа, за да намеря отговорите на въпросите си, но дори само след прочита на 8 бях добил някаква, макар и смътна, представа какво търси Канела в онова, което пише. Искал е да изследва задълбочено смисъла на своето съществуване.

И се надява да го открие в събитията, предхождали раждането му.

За да го постигне, трябва да запълни някои неясноти в миналото, до които не може да се добере от настоящето. Но в написаното се опитва да вплете липсващите брънки. От разказите, чути от майка му, изгражда други разкази в стремежа да възсъздаде тайнствения образ на дядо си. От разказите на майка си беше заимствал като цяло и подхода, който прилагаше, без да го променя, и по-точно схващането, че фактът може и да не е истина, а истината може да не се свежда до факти. За Канела вероятно не бе толкова важен въпросът кои части в разказа са подплатени с факти и кои — не. За него е било важно не какво е направил дядо му, а какво може да е направил. Научавал е отговорите на въпросите си от своите собствени разкази.

В разказите му „птицата с пружината“ се употребява като ключов израз и в тях повествованието със сигурност достигаше до наши дни във вид на хроника (или може би не във вид на хроника). Но „птицата с пружината“ не беше словосъчетание, измислено от Канела. Изразът беше изречен неволно от майка му Индийско орехче в историята, която тя ми разказа, докато вечеряхме в ресторанта в Аояма. По онова време жената определено не знаеше за моя прякор „Господин Птицата с пружината“. А това означаваше, че съм свързан с тяхната история по някакво случайно съвпадение.

Но не бях съвсем сигурен. Индийско орехче може да е знаела отнякъде за прякора „Птицата с пружината“. И тези думи някак да са повлияли на нейния (и на сина й) разказ, някак да са се внедрили в него. Тази история, обща на майката и сина, може би не съществуваше в един-единствен, строго установен вариант и се променяше и разрастваше, както става при повествование, предавано от уста на уста.

Дали по случайно съвпадение или не, „птицата с пружината“ присъстваше с властна сила в разказа на Канела. Само малцина избрани чуваха писъка на птицата и после биваха тласкани към неминуема гибел. Значи волята на човеците не означава нищо, както ветеринарят очевидно е бил убеден през цялото време. Хората не са нищо повече от кукли върху масата с навити докрай пружини, курдисани кукли, задвижвани по начин, който не могат да избират, в посоки, които не могат да избират. Почти всички, попаднали в обсега на птицата с пружината, биваха погубвани, съсипвани. Просто падаха от ръба на масата.

Почти бях сигурен, че Канела е проследил разговора ми с Кумико. Вероятно знаеше всичко, което ставаше вътре в компютъра. Вероятно беше изчакал да свърша, за да ми поднесе разказаното за „Хрониката на птицата с пружината“. Това очевидно не беше случайност или внезапна приумица. Канела беше настроил машината със строго определена цел и ми беше показал един разказ. Беше се погрижил да разбера, че може би съществува цяла поредица от разкази.

Лежах на канапето и гледах в здрача тавана на „пробната“. Нощта беше непрогледна и тягостна, кварталът тънеше в почти болезнена тишина. Белият таван захлупваше стаята като дебел леден капак.

С дядото на Канела — безименния ветеринар — имахме доста необичайни допирни точки: белега на лицето, бейзболната бухалка, писъка на птицата с пружината. Освен това в разказа на Канела се появяваше и лейтенант, който ми напомняше лейтенант Мамия. По онова време и той е бил в щабквартирата на Квантунската армия в Синдзин. Истинският лейтенант Мамия обаче не беше командвал бойна група, той беше работил във Военнотопографския корпус и след войната не е бил обесен (съдбата не беше допуснала да умира), а се беше завърнал в Япония, след като бе загубил в битка лявата си ръка. Обаче не можех да се отърся от усещането, че офицерът, ръководил екзекуцията на кадетите китайци, наистина е бил лейтенант Мамия. Поне изобщо нямаше да е странно, ако е бил лейтенант Мамия.

Освен това съществуваше въпросът с бейзболните бухалки. Канела знаеше, че държа на дъното на кладенеца бухалка. А това означаваше, че бухалката може да се е „внедрила“ в разказа по същия начин, както Птицата с пружината. Но дори и да беше така, имаше нещо, свързано с бухалката, което не можеше да се обясни толкова лесно: мъжът с калъфа за китара, който ме нападна с бухалката във входа на изоставения жилищен блок. Това беше същият човек, който бе демонстрирал в онова заведение в Сапоро как си гори дланта на свещ и който след време ме беше ударил с бухалката, колкото после да бъде набит с нея и да се лиши от същата бухалка в моя полза.

И накрая, защо на лицето ми се бе появило петно със същия цвят и форма, както белегът на дядото на Канела? Дали и това се беше появило в разказа им заради моето „вклиняване“ в него? Дали ветеринарят наистина е имал белег на лицето? Не виждах смисъл Индийско орехче да си съчинява подобно нещо, докато ми описва баща си. Тя ме беше „открила“ в Шинджуку именно заради белега, който имахме и аз, и баща й. Всичко образуваше сложна плетеница като в триизмерна главоблъсканица — главоблъсканица, в която истината не беше непременно факт, а фактът — непременно истина.

Станах от канапето и отново отидох в малкия кабинет на Канела. Седнах до писалището, подпрях лакти върху плота и се вторачих в екрана на компютъра. Там, вътре, вероятно беше Канела. Там, вътре, безмълвните му думи живееха и дишаха като разкази. Мислеха, търсеха, разрастваха се, излъчваха топлинал Ала екранът пред мен тънеше в мъртвешко мълчание като луната и криеше думите на Канела като в лабиринт. Нито екранът на монитора, нито самият Канела зад него се опитаха да ми разкажат нещо повече от онова, което вече ми беше съобщено.

28.Как да вярваш на къща!

29.Раждането на една празна къща

На другата сутрин стана девет, после десет, а от Канела нямаше и следа. Никога не се беше случвало. Откакто „работех“ на това място, той не беше отсъствал и един-единствен ден. Всяка сутрин точно в девет вратата на оградата се отваряше и блясваше лъскавият знак върху предния капак на мерцедеса. Тази делнична и същевременно зрелищна поява на Канела бележеше за мен ясното начало на всеки нов ден. Бях свикнал с това твърдо установено всекидневно разписание, както свикваме със земното притегляне и атмосферното налягане. В педантичната точност на Канела имаше някаква топлина, нещо различно от механичната предсказуемост, нещо, което ми вдъхваше утеха и ме насърчаваше. Ето защо утрин без появата на Канела бе като добре нарисуван пейзаж, който не е на фокус.

Отказах се да го чакам, дръпнах се от прозореца и за закуска си обелих една ябълка. После надзърнах в стаята на Канела, да не би да има някакви компютърни съобщения, но екранът си беше мъртъв. Единственото, което можех да направя, беше да последвам примера на Канела и да пусна касета с барокова музика, докато разтребвам, чистя с прахосмукачката и мия прозорците. За да минава времето, нарочно вършех всичко бавно и старателно и се увлякох дотолкова, че измих перките на вентилатора на отдушника в кухнята, но времето пак отказваше да се помръдне.

В единайсет часа вече нямаше какво да правя, затова се изтегнах на канапето в „пробната“ и се оставих на ленивия поток на времето. Опитах се да си внуша, че Канела се е забавил, защото е отишъл да свърши нещо дребно. Може би се е повредил автомобилът или Канела е попаднал в жестоко задръстване. Ала знаех, че това не е вярно. Можех да се обзаложа на всичко. Автомобилът на Канела нямаше да се повреди никога и той винаги отчиташе вероятността, че може да попадне в задръстване. Освен това, ако по пътя се беше случило нещо непредвидено, в мерцедеса имаше телефон, по който Канела можеше да ми звънне. Не, той не беше тук, защото беше решил да не бъде тук.

Малко преди един часа завъртях телефона в офиса на Индийско орехче в Акасака, но не вдигна никой. Пробвах втори, трети път, същият резултат. След това звъннах и на Ушикава, но ми се съобщи, че телефонът е изключен. Видя ми се странно. Само преди два дни бях разговарял с него именно на този номер. Отказах се и се върнах на канапето в „пробната“. Изведнъж ми се стори, че от два дни има някакъв заговор за осуетяване на всички връзки с мен.

Пак отидох до прозореца и надзърнах иззад пердето. В двора бяха долетели две преливащи от енергия зимни птички, които бяха кацнали на един клон и ококорени се оглеждаха наоколо. После отлетяха, сякаш най-неочаквано им е дошло до гуша от всичко тук. Нищо друго не помръдваше. „Резиденцията“ приличаше на съвсем нова празна къща.

През следващите пет дни не се върнах там. Кой знае защо, бях загубил всякакво желание да слизам в кладенеца. Скоро щях да се лиша от него. Без клиенти щях да задържа „резиденцията“ най-много два месеца, ето защо би трябвало да използвам кладенеца възможно най-много, докато той все още беше мой. Имах чувството, че се задушавам. Мястото изведнъж ми се стори неестествено и ужасно.

Разхождах се безцелно, без да се отбивам в „резиденцията“. Следобед отивах на площада откъм западния изход на метрото в Шинджуку и сядах на обичайната пейка — убивах времето, като не правех нищо, но и там Индийско орехче не се появи нито веднъж. Отбих се до офиса й в Акасака, натиснах звънеца до асансьора и погледнах право в охранителната камера, но не ми отговори никой. Бях на път да се откажа. Индийско орехче и Канела очевидно бяха решили да скъсат всякакви връзки с мен. Странните майка и син бяха избягали от потъващия кораб, за да отидат на по-безопасно място. Това отприщи у мен скръб, която ме изненада. Имах чувството, че накрая ме е предало собственото ми семейство.

30.Опашката на Малта Кано

В съня ми (макар и аз да не знаех, че е сън) седях на масата срещу Малта Кано и пиех чай. Правоъгълното помещение беше прекалено дълго и широко, за да го видя от единия до другия край, и вътре имаше петстотин, ако не и повече квадратни маси, наредени в съвсем прави редици. Седяхме на една от масите в средата, други освен нас нямаше. Под тавана, висок като в будистки храм, имаше безброй тежки греди, от които като пълзящи растения в саксии висяха някакви неща, наподобяващи перуки. Взрях се по-внимателно и видях, че това всъщност са човешки скалпове. Личеше от черната кръв отдолу. Бяха свалени току-що и бяха накачени по гредите, за да изсъхнат. Притесних се, че в чая ни ще капне от кръвта, която още не се беше спекла. Тя се стичаше наоколо като дъжд и звукът кънтеше в помещението с вид на пещера. Само скалповете точно над нашата маса бяха засъхнали и от тях не капеше кръв.

Чаят беше врял. Във всяка от чинийките до лъжичките бяха оставени по три зловещо зелени бучки захар. Малта Кано сложи две от тях в чая си и ги разбърка, те обаче не се разтопиха. Отнякъде се появи куче, което приседна до нашата маса. Беше с лицето на Ушикава. Едро, с набито черно туловище, но от врата нагоре беше Ушикава с тази подробност, че сплъстената черна козина му никнеше и по лицето, и по главата.

— Бре, та това е господин Окада! — каза кучето с вид на Ушикава. — Погледнете само: имам си коса. Порасна ми веднага щом се превърнах в куче. Удивително. Сега топките ми са много по-големи, отколкото едно време, и вече не ме боли стомах. И вижте: нямам очила! Нямам дрехи! Ужасно щастлив съм. Как досега не съм се сетил! Отдавна да съм станал куче! Ами вие, господин Окада? Защо не опитате?

Малта Кано взе бучката зелена захар, която й беше останала, и я метна по кучето. Бучката го удари с тъп звук по челото и от него потече мастиленочерна кръв, която се плъзна надолу по лицето на Ушикава. Но него явно не го заболя. Все така ухилен, той навири опашка и без да казва и дума, си тръгна. Наистина: тестисите му бяха неестествено огромни.

Малта Кано беше с шлифер. Реверите му бяха прихлупени, но от едва доловимото ухание на гола женска плът разбрах, че отдолу тя е гола. Беше, разбира се, с червената мушамена шапка. Вдигнах чашата и отпих от чая, но той нямаше вкус. Просто беше горещ, и толкова.

— Много се радвам, че успяхте да дойдете — каза Малта Кано и на мен ми се стори, че наистина изпитва облекчение. Не бях чувал гласа й от доста време, сега той като че ли беше по-бодър от преди. — Търся ви отдавна, а вас все ви няма. Вече се притеснявах да не би да ви се е случило нещо. Слава Богу, че сте добре. Олекна ми, щом чух гласа ви. Все пак нека се извиня, че изчезнах за толкова дълго. Не мога да се впускам в подробности и да ви обяснявам какво се е случило през това време в живота ми — особено пък така по телефона, затова ще обобщя най-важното. Основното е, че през цялото време пътувах. Върнах се преди седмица. Господин Окада? Господин Окада? Чувате ли ме?

— Да, чувам ви — потвърдих аз и изведнъж забелязах, че държа до ухото си слушалка.

Срещу мен на масата Малта Кано също бе вдигнала слушалка. Гласът й звучеше като при международен разговор, когато връзката е лоша.

— През цялото време не бях в Япония, бях на остров Малта в Средиземно море. Веднъж най-неочаквано ми хрумна: „Ами да! Трябва да се върна в Малта при водата. Вече е време!“ Това се случи непосредствено след разговора ни последния път, господин Окада. Помните ли разговора? Търсех Крита. Но както и да е. Не смятах да отсъствам толкова дълго от Япония. Мислех да поостана там около половин месец. Затова и не се свързах с вас. Не казах почти на никого, че заминавам, просто се качих на самолета едва ли не само с дрехите на гърба си. Но след като пристигнах, установих, че не съм в състояние да си тръгна. Били ли сте някога в Малта, господин Окада?

Отговорих, че не съм бил. Спомних си, че преди време бях водил едва ли не същия разговор със същия човек.

— Господин Окада? Господин Окада?

— Да, още съм тук — казах аз.

Стори ми се, че имам да казвам нещо на Малта Кано, но не помнех какво. Замислих се и накрая се сетих. Преместих слушалката в другата си ръка и казах:

— А, да, отдавна се каня да ви се обадя, за да ви съобщя нещо. Котаракът се върна.

След четири-пет секунди мълчание Малта Кано повтори:

— Котаракът се е върнал?

— Да. Запознахме се с вас именно защото издирвахме котарака, затова си рекох, че сигурно не е зле да ви съобщя.

— Кога се върна?

— В началото на пролетта. Оттогава си е при мен.

— Видът му различен ли е? Променило ли се е нещо, откакто изчезна?

Дали се е променило нещо ли?

— Сега, като се замисля, ми се струва, че формата на опашката му е малко по-различна — отговорих аз. — В деня, когато се върна, го помилвах и ми се стори, че преди опашката му беше по-извита. Но може и да греша. Все пак го нямаше близо година.

— Сигурен ли сте, че е същият котарак?

— Повече от сигурен. Имам го от много отдавна. Все ще разбера дали е същият, или не е същият.

— Ясно — каза Малта Кано. — Съжалявам, но ако трябва да бъда откровена, истинската опашка на котарака е тук при мен.

Малта Кано остави слушалката върху масата, после се изправи и махна шлифера. Както и подозирах, отдолу беше гола. Размерът на гърдите й и триъгълникът бяха почти същите, както на Крита Кано. Малта Кано не махна червената мушамена шапка. Обърна се и ми показа гърба си. Там, точно над дупето, беше прикачена опашката на котарака. Като съотношение към тялото отговаряше на тялото на Малта Кано и беше много по-голяма от опашката на Скумрия, но като форма беше същата. Пречупена на върха по същия начин и много по-убедително истинска, отколкото на котарака.

— Погледнете внимателно, ако обичате — подкани Малта Кано. — Ето я опашката на котарака, който изчезна. Сегашната му опашка е имитация. Може и да ви изглежда същата, но ако я огледате отблизо, ще установите, че е различна.

Посегнах да докосна опашката, но Малта Кано я дръпна рязко от ръката ми. После, както беше гола, скочи върху една от масите. От тавана върху протегнатата ми ръка капна капка кръв. Алена като мушамената шапка на Малта Кано.

— Бебето на Крита Кано се казва Корсика, господин Окада — заяви Малта Кано от масата и навири опашка.

— Корсика ли?

— Никой човек не е остров. Тази Корсика — изтананика отнякъде черното куче Ушикава.

Бебето на Крита Кано ли?

Събудих се, плувнал в пот.

Отдавна не бях сънувал сън, който да е толкова дълъг, ярък и свързан. И странен. Доста след като се събудих, сърцето ми продължи да бие така, че го чувах. Взех си горещ душ и си облякох чиста пижама. Беше един и нещо след полунощ, но вече не ми се спеше. За да се успокоя, извадих от дъното на едно от кухненските шкафчета стара бутилка бренди, налях си една чаша и го изпих.

После отидох да потърся Скумрия в спалнята. Котаракът се беше свил на кълбо под юргана и спеше непробудно. Отметнах завивката и хванах опашката на Скумрия, за да я разгледам. Прокарах пръсти по нея, за да си припомня точния ъгъл на извития край, но котаракът се протегна недоволно и пак заспа. Вече не бях сигурен, че това е същата опашка, която имаше, когато се казваше Нобору Ватая. Кой знае защо, ми се беше сторило, че именно опашката над дупето на Малта Кано е истинската опашка на котарака Нобору Ватая. Още помнех съвсем ясно формата и цвета й от съня.

„Бебето на Крита Кано се казва Корсика“, беше казала в съня ми Малта Кано.

На другия ден не се отдалечих много от къщата. Сутринта се запасих с хранителни продукти от супермаркета при станцията на метрото и си направих обяд. Дадох на котарака няколко големи пресни сардини. Следобед най-после отидох да поплувам в басейна — все отлагах. Нямаше много хора. Вероятно бяха заети с новогодишните приготовления. От колоните на тавана се чуваше коледна музика. Без да се напрягам, преплувах хиляда метра, после един от мускулите на ходилото ми се схвана и аз се отказах. На стената над басейна имаше голяма коледна играчка — за украса.

У дома с изненада намерих в пощенската кутия писмо, дебело писмо. Не беше нужно да гледам адреса на подателя, знаех от кого е. Само лейтенант Мамия ми пишеше с такъв красив почерк и старовремска четчица.

Писмото му започваше с цял куп извинения, че той е допуснал да мине толкова много време, докато се накани да ми пише. Изразяваше се толкова учтиво, та чак ми се стори, че не той, а аз трябва да се извинявам.

31.Бухалката изчезва

Облякох си пуловер и дебело яке, нахлупих си вълнената шапка почти до очите, прекатерих се през зида отзад и излязох на уличката. Още не беше съмнало, хората спяха. Тръгнах безшумно към „резиденцията“.

Вътре всичко си беше съвсем същото, както го бях оставил преди шест дни, с мръсните съдове в мивката. Не намерих никакви бележки, нищо на телефонния секретар. Екранът на компютъра в стаята на Канела беше студен и мъртъв. От климатика беше топло. Свалих си якето и ръкавиците, после кипнах вода и си направих чай. Закусих няколко парчета сухар и сирене, измих съдовете в мивката и ги прибрах. Стана девет часът, а от Канела отново нямаше и помен.

Излязох в двора, вдигнах капака на кладенеца и се надвесих да погледна. Вътре пак си беше плътен мрак. Сега вече познавах кладенеца като себе си, като своето тяло: неговият мрак, миризмата му, тишината бяха част от мен. В известен смисъл знаех за кладенеца повече, отколкото за Кумико. Споменът за нея още беше ярък, разбира се. Ако затворех очи, възстановявах подробно гласа, лицето, тялото й, нейната походка. Все пак бях живял с нея в къщата цели шест години. Но усещах, че вече има неща, които не мога да възстановя толкова ясно. Или може би просто не можех да бъда сигурен, че каквото помня, е вярно, както не можех да се сетя съвсем точно каква беше извивката на опашката на котарака.

Седнах отстрани на кладенеца, пъхнах ръце в джобовете на якето си и пак огледах всичко наоколо. Имах усещането, че всеки момент ще завали студен дъжд или сняг. Не духаше вятър, но въздухът беше мразовит. По небето напред-назад се стрелкаше ято малки птици, сякаш да изрисува сложен десен или закодиран йероглиф, сетне се понесе устремно нанякъде. След малко чух приглушения тътен на реактивен самолет, той обаче не се виждаше от надвисналите облаци. В такъв мрачен ден можех да сляза в кладенеца, без да се притеснявам, че когато се кача, слънцето ще ме заслепи.

Но останах да седя и да не правя нищо. Нямаше закъде да бързам. Денят едва започваше. До обяд оставаше много време. Отдадох се на мисли, които ми хрумваха безредно, както си седях отстрани на зида на кладенеца. Къде ли е каменната птица, която по-рано беше в този двор? Дали сега краси друг двор, все така тласкана от несекващия порив да се извиси в небето? Или миналото лято, когато разрушиха къщата на Мияваки, са я хвърлили на боклука? Помнех я с любов. Имах чувството, че без нея дворът е загубил крехкото си равновесие.

Чак след единайсет часа, когато не ми бяха останали мисли за мислене, слязох по металната стълба в кладенеца. Стъпих на дъното и както винаги си поех няколко пъти дълбоко въздух — да го проверя. Беше си същият, лъхтеше леко на мухъл, но ставаше за дишане. Затърсих опипом бухалката на мястото, където я бях облегнал на стената. Нямаше я. Нямаше я никъде. Беше изчезнала. Напълно. Безследно.

Приклекнах, седнах, облегнах се на стената и въздъхнах.

Кой ли беше взел бухалката? Можеше да е само Канела. Единствен той знаеше за съществуването й и може би пак само той би решил да слезе в кладенеца. Но защо му е да взима бухалката? Не проумявах — това бе поредното нещо, което не проумявах.

Днес нямах друг избор, освен да продължа без бухалката. Не беше болка за умиране. В края на краищата бухалката си беше само нещо като талисман, който да ме пази. Чудо голямо, че не е тук. Бях успял да проникна в онази стая и без нея, нали така? След като си подарих тези доводи, дръпнах въжето и затворих капака на кладенеца. Обгърнах с ръце коленете си и затворих очи в мрака.

Както и последния път, не успях да постигна духовното съсредоточаване, което търсех. В главата ми се блъскаха какви ли не мисли, които ми пречеха. За да се отърва от тях, се опитах да си мисля за басейна — за двайсет и пет метровия покрит басейн, където обикновено ходех да поспортувам. Представих си как плувам кроул. Не гоня скорост, придвижвам се бавно и равномерно. Вадя лакти плавно, с възможно най-малко шум и плисък, после загребвам леко, първо с пръстите. Поемам с устата малко вода и я изхвърлям бавно, все едно дишам под водата. След малко усещам как тялото ми се носи съвсем естествено във водата, сякаш ме тласка лек ветрец. Единственият звук, който достига до ушите ми, е равномерното ми дишане. Нося се по вятъра като птица в небето и гледам земята долу. Виждам далечни градове, мънички човеци и реки, които текат. Обгръща ме спокойствие, обзема ме чувство почти на възторг. Едно от най-хубавите неща в живота ми е плуването. Никога не е решавало никакви проблеми, но и не ми е вредило, никога не е съсипало нищо мое. Плуване.

Точно тогава чух нещо.

Осъзнах, че долавям в мрака ниско монотонно бръмчене, нещо като звук от криле на насекомо. Но този звук беше прекалено изкуствен, прекалено механичен, сякаш някой настройва късовълнов предавател. Затаих дъх и се ослушах, за да разбера откъде се чува. Сякаш идваше от някаква точка в мрака и същевременно от главата ми. В непрогледната тъмнина бе почти невъзможно да установя границата между двете.

Както бях насочил цялото си внимание към звука, съм заспал. Преди това не съм усетил да ми се спи. Най-неочаквано съм заспал, все едно вървях по коридор без определена цел, когато изневиделица бях дръпнат в непозната стая. Нямах представа колко дълго съм бил в това плътно като кал вцепенение. Едва ли е било дълго. Може би е продължило само миг. Но когато някакво присъствие ме изтегли от унеса, видях, че се намирам в друг мрак. Въздухът беше различен, температурата беше различна, свойствата и дълбочината на мрака бяха различни. Тъмнината беше обагрена с бледа матова светлина. Ноздрите ми доловиха позната остра миризма на цветен прашец. Бях в онази странна хотелска стая.

Вдигнах лице, огледах се, затаих дъх.

Бях минал през стената.

Седях на застлания с килим под, бях се облегнал на стената с копринени тапети. Ръцете ми още обгръщаха коленете. Колкото и страховито дълбок да бе сънят ми допреди миг, сега будното ми състояние беше пълно и ясно. Контрастът беше толкова голям, че трябваше да минат миг-два, докато осъзная, че съм буден. Бързото туптене на сърцето ми се чуваше съвсем отчетливо. Нямаше никакво съмнение. Бях тук. Най-после бях проникнал в стаята.

В ситнозърнестия многопластов мрак тя си изглеждаше точно каквато я помнех. Но след като очите ми свикнаха с тъмнината, започнах да откривам и дребни разлики. Първо, телефонът беше на друго място. Беше преместен от нощното шкафче върху възглавницата, в която бе почти хлътнал. После видях и че уискито в бутилката е на привършване. Беше останало съвсем малко на дъното. Всичкият лед в кофичката се беше разтопил и от него не беше останало друго освен стара мътна вода. Отвътре чашата беше суха и когато я докоснах, забелязах, че е покрита с белезникава прах. Доближих се до леглото, взех телефона и вдигнах слушалката до ухото си. Линията беше прекъсната. Стаята изглеждаше така, сякаш е изоставена, забравена от много време. Тук не се долавяше човешко присъствие. Само цветята във вазата бяха запазили странната си яркост.

Личеше, че някой е лежал в леглото: чаршафите, завивките и възглавниците бяха леко смачкани. Отметнах завивките и проверих дали отдолу е топло — не беше. Не бе останала и миризма от козметика. Явно беше минало много време, откакто човекът бе станал от леглото. Седнах на ръба му, отново огледах стаята и се ослушах. Но не чух никакви звуци. Мястото приличаше на древна гробница, от която мародери са отнесли тялото.

Внезапно телефонът иззвъня. Сърцето ми застина като подплашена котка. Силните трептения във въздуха събудиха носещите се частици цветен прашец, цветята надигнаха глави в мрака. Как изобщо беше възможно телефонът да звъни? Само допреди няколко мига линията беше мъртва като камък в пръстта. Започнах да дишам по-равномерно, успокоих сърцето си и проверих дали още съм там, в стаята. Протегнах ръка, докоснах с пръсти слушалката и за миг се подвоумих, преди да я вдигна от вилката. Телефонът вече беше иззвънял три, може би четири пъти.

— Ало.

Докато вдигах, връзката прекъсна. Усетих в ръката си неизбежната тежест на смъртта — слушалката беше като чувал с пясък.

— Ало — повторих аз, но чух само собствения си дрезгав глас, сякаш отскочил от дебела стена.

Затворих, после пак вдигнах слушалката и я долепих до ухото си. Звук нямаше. Продължавах да седя на ръба на леглото и да се опитвам да овладея дишането си, докато чаках телефонът да иззвъни отново. Той не иззвъня. Загледах как прашинките във въздуха отново изпадат в безсъзнание и се потапят в мрака. Пак пуснах в съзнанието си звука на телефона. Вече не бях докрай сигурен, че наистина е звънял. Но ако допуснех съмненията да пропълзят в мен, те нямаше да имат край. Трябваше да се спра. В противен случай дори съществуването ми на това място щеше да бъде поставено под въпрос. Телефонът беше иззвънял, не можеше да има грешка. И в следващия миг заглъхна като мъртъв. Прокашлях се, ала и този звук умря моментално във въздуха.

Изправих се и тръгнах да обикалям стаята. Разгледах пода, взрях се в тавана, седнах на масата, облегнах се на стената, натиснах бързо дръжката на вратата, включих и изключих лампиона. Дръжката на вратата не се и помръдна, разбира се, а лампата беше мъртва. Прозорецът беше закрит отвън. Заслушах се, дано чуя някакви звуци, но тишината беше като гладка висока стена. И все пак усещах, че тук има нещо, което се опитва да ме измами, сякаш някой или някои бяха затаили дъх, бяха се долепили до стената, бяха се слели с нея, за да не разбера, че са тук. Затова се престорих, че не забелязвам. Лъжехме се много успешно. Пак се прокашлях и докоснах с пръсти устните си.

Реших да огледам още веднъж стаята. Пак опитах да запаля лампиона, той обаче не светна. Отворих бутилката уиски и помирисах каквото беше останало в нея. Миризмата си беше същата. „Къти Сарк“. Завинтих капачката и върнах бутилката на масата. За кой ли път допрях телефонната слушалка до ухото си, но телефонът не можеше да бъде по-мъртъв от това. Направих бавно няколко крачки, за да усетя килима с подметките си. Долепих ухо до стената и насочих цялото си внимание в опит да чуя някакви звуци, които проникват през нея, но не чух, разбира се, нищо. Отидох при вратата и макар да знаех, че е безсмислено, натиснах дръжката. Тя се извъртя. За миг не успях да възприема този факт като факт. Преди малко дръжката на вратата не се помръдна, сякаш беше циментирана. Почнах всичко отначало, за да опитам отново, махнах ръка от дръжката, пак посегнах и я натиснах. Тя поддаде веднага под ръката ми. От това се почувствах някак странно, сякаш езикът ми бе набъбнал в устата.

Вратата беше отворена.

Бутнах я само колкото в стаята да нахлуе ослепителна светлина. Бухалката. Ако бухалката беше тук, щях да се чувствам по-уверен. О, остави я тая бухалка! Отворих широко вратата. Погледнах първо наляво, после и надясно, за да съм сигурен, че няма жива душа, и излязох в коридора. Беше дълъг и застлан с мокет. Малко по-нататък видях голяма ваза, пълна с цветя. Беше същата, зад която се бях скрил, докато свирукащият сервитьор бе чукал на вратата.

Помнех коридора като дълъг, с много чупки и разклонения по него. Бях успял да стигна дотук благодарение на сервитьора, който си свирукаше по коридора — бях го видял и бях тръгнал след него. Върху табелката на вратата пишеше, че това е стая 208.

С предпазливи стъпки тръгнах към вазата. Надявах се да намеря пътя за фоайето, където Нобору Ватая говореше по телевизията. Онзи път във фоайето имаше много хора, които сновяха напред-назад. Може би там щях да открия следа, по която да тръгна. Но да се луташ из хотела, беше като да вървиш без компас из огромна пустиня. Ако не намерех фоайето, а после и пътя назад към стая 208, щях да бъда заклещен на това място с вид на лабиринт и нямаше да успея да се върна в истинския свят.

Сега обаче не беше време за колебание. Това вероятно беше последната ми възможност. От половин година бях чакал всеки ден на дъното на кладенеца и сега най-после вратата се беше отворила. Освен това в най-скоро време щяха да ми отнемат кладенеца. Ако сега не успеех, щях да пропилея цялото това време и усилия.

Завих няколко пъти по коридора. Мръсните ми маратонки стъпваха беззвучно по мокета. Не чувах нищо: нито гласове, нито музика, нито телевизия, нито дори вентилатор или асансьор. Хотелът беше притихнал като руина, забравена от времето. Завих по много чупки и подминах много врати. Коридорът се раздвояваше отново и отново, бях завивал само надясно с мисълта, че ако реша да се върна назад, ще намеря стаята, като завивам само наляво. Но вече не се ориентирах. Не усещах да съм се доближил до нещо. Номерата по вратите не бяха поредни и продължаваха до безкрайност, затова изобщо не можеха да ми помогнат. Изтичаха от съзнанието ми почти още преди да са се запечатали в паметта ми. От време на време усещах, че вече съм подминавал някои. Спрях насред коридора и затаих дъх. Дали не се въртях все на едно място като човек, който се е загубил в гората?

Докато стоях и се чудех какво да правя, чух в далечината познат звук. Беше свирукащият келнер. Свиреше прекрасно, без капка фалш. Неподражаемо. И този път си свирукаше увертюрата към „Крадливата сврака“ на Росини, което не беше никак лесно, но явно него не го затрудняваше. Продължих нататък по коридора по посока на свирукането, което стана по-силно и ясно. Човекът очевидно вървеше към мен. Видях дебела колона и се скрих зад нея.

И този път сервитьорът носеше сребърна табла с обичайната бутилка „Къти Сарк“, кофичката за лед и две чаши. Мина забързано покрай мен, като гледаше право напред с израз, от който се подразбираше, че е очарован от звука на собственото си свирукане. Изобщо не погледна към мен, бързаше толкова много, че не можеше да си позволи да направи и едно излишно движение. „Всичко е както предишния път“, помислих си аз. Тоест тялото ми се е върнало назад във времето.

Още щом сервитьорът ме подмина, аз тръгнах след него. Сребърният поднос подскачаше весело в такт със свирукането, хвърляше светли отблясъци по тавана. Келнерът повтаряше и повтаряше мелодията от „Крадливата сврака“ като заклинание. „За какво ли става дума в операта «Крадливата сврака»?“, зачудих се аз. Единственото, което знаех, беше монотонната мелодия на увертюрата и тайнственото заглавие. Когато бях малък, имахме у нас плоча с увертюрата. Беше запис под диригентството на Тосканини. В сравнение с младежкото живо и леко съвременно изпълнение под диригентството на Клаудио Абадо в записа с Тосканини имаше някакво напрежение, от което ти се смразяваше кръвта, сякаш притискаш могъщ враг в ожесточена битка и бавно го душиш. А дали „Крадливата сврака“ наистина е за сврака, която обича да краде? Ако нещата някога се оправят, ще отида в библиотеката и ще погледна в музикалната енциклопедия. Може дори да си купя диск с пълния запис на операта, ако съществува такъв. Или ще отпадне купуването. Дотогава отговорите на тези въпроси може би изобщо няма да ме вълнуват.

Свирукащият сервитьор продължи да върви право напред целеустремено и сковано като робот, а аз го следвах, без да увеличавам или да скъсявам разстоянието. Така или иначе, знаех къде отива. Носеше неотворената бутилка „Къти Сарк“, леда и чашите в стая 208. И наистина, сервитьорът спря пред нея. Премести подноса в лявата си ръка, провери номера на стаята, изопна се като струна и почука тихо на вратата. Три пъти, после още три пъти.

Не разбрах дали отвътре са отговорили. Бях се скрил зад вазата и наблюдавах сервитьора. Мина известно време, той обаче продължи да стои в стойка мирно, сякаш подложил на изпитание собствената си издръжливост. Не почука отново, само продължи да чака вратата да се отвори. Накрая тя сякаш склони пред желанието му и се открехна навътре.

32.Нека другите се уповават на илюзиите си

„Борис си удържа на обещанието. Ние, японските военнопленници, се сдобихме с частично самоуправление и ни беше разрешено да излъчим комисия от свои представители. Неин председател беше подполковникът. От този миг нататък руските надзиратели, и цивилни, и военни, получиха заповед да прекратят насилието, а комисията беше натоварена да следи за реда в лагера. Нямало да ни закачат, стига да не сме създавали главоболия и да сме си изпълнявали производствените норми. Поне на хартия такава беше политиката на новия шеф (иначе казано, политиката на Борис). На пръв поглед тези промени изглеждаха много демократични и затворниците би трябвало да им се радват.

Но нещата не бяха толкова прости, колкото изглеждаха. Покрай радостното си одобрение ние от глупост не забелязахме хитрия капан, който Борис ни беше заложил.

Той имаше подкрепата на тайните служби и се радваше на значително по-голямо влияние, отколкото новият партиен функционер, ето защо се запретна да прекроява лагера и града както му е угодно. Интригите и терорът станаха всекидневие. Борис подбра най-силните и брутални мъже сред затворниците и цивилните надзиратели (а такива имаше колкото щеш), обучи ги и ги превърна в свои лични телохранители. Въоръжена с пушкала, ножове и сопи, тази негова лична гвардия не прощаваше на никого, който посмееше да не се подчини, заплашваше и малтретираше физически, понякога по заповед на Борис изтезаваше до смърт. Никой не можеше и с пръст да ги закачи. Войниците от редовните армейски части, изпратени тук да охраняват рудника, се преструваха, че не забелязват какво става пред очите им. Сега вече Борис беше недосегаем дори за армията. Военните не се месеха, охраняваха железопътната гара и собствените си казарми и бяха възприели отношение на незаинтересованост към ставащото в рудника и лагера.

Любимец на Борис сред лично подбраната му охрана беше един затворник монголец с прякор Татарина, за когото се мълвеше, че бил шампион по борба на Монголия. Той го следваше като сянка. Върху дясната си буза имаше голям белег от изгорено, който според някои му бил останал от изтезания. Борис вече не носеше затворнически дрехи и се беше преместил в спретната къщурка, която се поддържаше от една лагеристка.

Според Николай (който напоследък избягваше упорито разговорите) мнозина руснаци, които той познавал лично, просто били изчезнали през нощта. На хартия се водеха безследно изчезнали или пострадали при злополуки, но никой не се и съмняваше, че за тях «са се погрижили» главорезите на Борис. Ако някой не изпълнеше заповедите му или просто не му беше симпатичен, животът му беше в опасност. Някои пробваха да се оплачат направо в Централния комитет за безобразията в лагера, но после изчезваха безследно. «Подочух, че са убили дори малко дете на седем години за назидание на родителите. Пребили го направо пред очите им», пошушна ми пребледнял Николай.

В началото Борис не си позволяваше такива жестокости в участъка на японците. Беше се съсредоточил да подчини надзирателите руснаци и да заздрави почвата под краката си. На първо време остави японските военнопленници да се оправят сами. Така че няколко месеца се радваше на кратко спокойствие. За нас това бяха мирни дни. Комисията успя да издейства поне минимално облекчаване на условията на труд и вече можехме да не се страхуваме, че ще ни се нахвърлят надзирателите. За пръв път, откакто бяхме пристигнали, усетихме нещо като надежда. Вярвахме, че нещата ще се оправят.

Не че през тези няколко спокойни месеца Борис ни беше забравил. Той тихомълком редеше фигурите, така че да постигне възможно най-голямо стратегическо предимство. Обработваше поотделно и потайно членовете на комисията и не се свенеше да подкупва или да заплашва, за да ги държи в подчинение. Избягваше откритото насилие, пипаше изключително предпазливо и никой не забеляза дейността му. А когато накрая се усетихме, вече беше късно. Уж ни бе осигурил самоуправление, а само ни хвърляше прах в очите, докато наложи още по-успешна система на контрол. Сметките му излизаха дяволски точни. Борис беше премахнал от живота ни ненужното и безсмислено насилие само колкото да го подмени с нов вид хладнокръвно и пресметливо насилие.

След половин година, през която бе заздравявал властта си, той смени тона и започна да ни притиска. Негова първа жертва стана човекът, който играеше ключова роля в комисията: подполковникът. Той на няколко пъти бе влязъл в лични разпри с Борис, за да защити интересите на японските военнопленници по различни въпроси, и заради това беше убит. По онова време в комисията само той и неколцина негови верни съратници не се подчиняваха на Борис. Подполковникът беше удушен: една нощ му запушили устата и го задушили с мокра кърпа на лицето. Знаеше се, че именно Борис е наредил да го умъртвят, макар че самият той не си мърсеше ръцете с убийства на японци. Даваше заповеди на комисията и пращаше други японци да ги изпълняват. Обявиха, че полковникът е починал от болест. Всички знаехме кой го е убил, но никой не можеше да говори на всеослушание за това. Бяхме наясно, че Борис има сред нас свои доносници, и внимавахме много какво приказваме пред когото и да било. След убийството на подполковника комисията избра с гласуване за свой председател човек, посочен лично от Борис.

Покрай промените в състава на комисията работната среда започна да се влошава все повече, докато накрая стана по-ужасна от всякога. Срещу самоуправлението Борис налагаше все по-високи производствени норми, които бяха непосилни. Нормата се увеличаваше под един или друг предлог, докато накрая стана невъзможна за изпълнение. Рязко се увеличиха и злополуките, та мнозина японски войници, жертви на неудържимо нарастващия въгледобив, оставиха костите си в чужда земя. «Самоуправлението» се свеждаше единствено до това, че вместо руснаци сега японци надзираваха работата.

Военнопленниците недоволстваха все повече. Навремето бяхме малка общност със споделени мъки, докато постепенно сред нас се загнезди усещането за несправедливост, а заедно с него кръвната омраза и подозренията. Който угодничеше прел Борис, се радваше на занижена норма и особени привилегии, а останалите живееха непосилно — ако изобщо ги оставеха да живеят. Никой не можеше да нададе глас на недоволство, защото откритата съпротива беше равнозначна на смърт. Можеше да те хвърлят в ледена барака, където да издъхнеш от студ и глад, да те удушат с мокра кърпа, докато спиш, да ти сцепят черепа с кирка, докато работиш в рудника. Можеше да намериш смъртта си на дъното на някоя шахта. Никой не знаеше какво става в тъмния рудник. Хората просто изчезваха.

Нямаше как да не изпитвам угризения на съвестта, че бях завел подполковника при Борис. Е, Борис и без моя помощ щеше да се вклини по един или друг начин сред нас със същия резултат, от тази мисъл обаче не ми олекваше. Вях допуснал ужасна грешка.

Най-неочаквано един ден ме повикаха в сградата, където беше кабинетът на Борис. Не го бях виждал от много отдавна. Пак седеше на бюрото и пиеше чай, както онзи път, когато го бях видял в кабинета на началника на железопътната гара. Зад него стоеше Татарина с голям пистолет, втъкнат в колана. Когато влязох вътре, Борис се обърна към монголеца и му даде знак да ни остави сами.

«И така, лейтенант Мамия, както виждаш, удържах на думата си.»

Потвърдих, че е така. За съжаление си беше вярно. Всичко, което руснакът беше обещал, се беше изпълнило. Като договор с дявола.

«Вие си получихте самоуправлението, а аз — властта — усмихна се той и разпери ръце. — И вие, и аз получихме каквото искахме. Добивът на въглища се увеличи и в Москва са доволни. Кой би могъл да иска повече? Много съм ти признателен, че ми помогна, и искам да ти се отблагодаря.»

Отговорих, че няма нужда.

«Не е нужно и ти, лейтенанте, да се държиш толкова отчуждено. Ние с теб сме стари познайници — ухили се пак Борис. — Ела да работиш при мен. Искам да ми станеш секретар. За жалост тук не достигат мислещи хора. Ти може и да си еднорък, но според мен острият ти ум го компенсира напълно. Ако ми станеш секретар, ще ти бъда страшно благодарен и ще се постарая да ти облекча възможно най-много живота. Така със сигурност ще останеш жив и ще се прибереш в Япония. Ако работиш плътно до мен, това ще ти се отрази добре.»

При обичайни обстоятелства щях на мига да отхвърля подобно предложение. Нямах намерение да предавам другарите си и да си облекчавам живота, като стана секретар на Борис. Дори и да ме убиеше, задето съм отхвърлил предложението, пак не ме беше страх. Но още докато ми излагаше предложението си, в главата ми се роди план.

«Каква работа искате да върша?», попитах аз.

Бях нужен на Борис за нещо съвсем просто. Имаше куп неща, които трябваше да се задвижат, но най-важното беше грижата за личните дела на руснака. Той присвояваше близо четирийсет на сто от храната, дрехите и лекарствата, които Москва и Международният червен кръст пращаха в лагера, трупаше ги в тайни складове и ги препродаваше на черноборсаджиите. Пак на черно пласираше цели влакови композиции въглища. Имаше хроничен недостиг на гориво и търсенето му непрестанно растеше. Борис подкупваше железничарите и началника на гарата и пренасочваше влаковете както му е изгодно. Заради храната и парите войниците, които охраняваха композициите, си затваряха очите за далаверите му. Благодарение на такъв «предприемачески» подход руснакът бе натрупал несметни богатства. Обясни ми, че това всъщност бил оборотен капитал за тайните служби. «Дейността им», както я наричаше той, гълтала огромни безотчетни средства и той оттук тайно «набавял» тези пари. Това обаче си беше лъжа. Част от парите може и да стигаха до Москва, но аз бях сигурен, че над половината отиват в джоба на Борис. Поне доколкото знаех, ги превеждаше в чужди банки и купуваше злато.

По необяснима причина явно ми имаше пълно доверие. Очевидно не му и хрумваше, че мога да издам тайните му на хора извън лагера, което сега ми се струва изключително странно. Винаги се отнасяше към своите сънародници руснаците и другите от бялата раса крайно мнително, а на монголци и японци гласуваше пълно доверие. Вероятно е смятал, че не мога да му навредя, дори и да издам тайните му. Първо, на кого можех да ги издам? Всички около мен бяха негови доносници и блюдолизци, всички получаваха трошици от огромните му незаконни печалби. А единствените, които страдаха и умираха, защото Борис крадеше от храната, дрехите и лекарствата, бяха безпомощните затворници в лагера. Освен това писмата се четяха, а връзките с външния свят бяха забранени.

Така станах верен личен секретар на Борис, трудех се неуморно. Прегледах една по една счетоводните книги, които бяха водени съвсем през пръсти, и изясних и подредих потока от стоки и пари. Започнах да водя тетрадки, от които веднага личеше къде се намира всяка стока и как варират цените. Съставих дълъг списък на хората, на които трябва да се дават подкупи, и изчислих «необходимите разходи» за всеки. Не жалех сили, работех от тъмно до тъмно за Борис и така загубих малкото приятели, които имах. Хората ме възприемаха (и май нямаха друг избор) като мижитурка, който е предал другарите си, за да стане подлога на руснака. И за съжаление вероятно и досега ме смятат за такъв. Николай вече не ми говореше. Имах двама-трима приятели японци, които чувствах по-близки — сега още щом ме видеха, те се извръщаха на другата страна. И обратното, някои се домогваха да се сближат с мен именно защото съм станал любимец на Борис, аз обаче не исках да имам нищо общо с тях. Така се откъсвах все повече от останалите в лагера. Не ме убиваха само защото Борис ме подкрепяше. Той не би простил на никого, ако посегнеше да убие едно от най-ценните му притежания. Другите знаеха колко е жесток — дори тук славата му на «кожодер на хора» бе достигнала пословични размери.

Колкото повече се откъсвах от другите, толкова повече Борис се осланяше на мен. Беше доволен, че работя толкова целенасочено и успешно, и не пестеше похвалите.

«Ти, лейтенант Мамия, си възхитителен човек. Щом има японци като теб, страната ти със сигурност ще се възстанови от следвоенния хаос. Виж, моята държава е безнадежден случай. При царизма си беше по-добре. Царят поне не е трябвало да се пъне, за да измисля с празната си глава разни теории. Ленин е взел от марксизма каквото е разбирал и си го е приписал, а Сталин е взел от ленинизма (не че е имало много за взимане) каквото е разбирал и си го е приписал на себе си. Тук, в страната ни, колкото по-ограничени са умствените способности на някого, толкова повече власт той успява да заграби. От мен да го знаеш, лейтенанте, при нас има само един начин да оцелееш. И това е да живееш без илюзии. Който в Русия живее с илюзии, е загубен. Ето, аз никога не живея с илюзии. Нека другите се уповават на илюзиите си, аз ще им помогна. С това си вадя хляба. Гледай добре да го запомниш. Поне докато си тук, ако вземеш да си фантазираш разни неща, си спомни за мен и си кажи: „Не, не никакви такива. Илюзиите са пагубни за мен.“ Такъв е най-ценният ми съвет към теб. Остави фантазиите на другите.»

Така неусетно минаха шест месеца. Към края на есента на 1947 Борис вече не можеше без мен. Аз отговарях за деловодството му, а Татарина — за изтезанията. Тайните служби още не бяха отзовали Борис обратно в Москва, но той сякаш и не бързаше да се връща. Беше превърнал лагера и рудника в, общо взето, своя неприкосновена територия и живееше добре — трупаше огромно състояние, охранявано от частното му войнство. А може би и московското началство предпочиташе да не го изтегля в столицата и да го държи в Сибир, където той да заздравява позициите си. Между Борис и Москва постоянно хвърчаха писма, не по пощата, разбира се: пристигаха с влак по тайни куриери. Всичките бяха високи мъже с леденостудени очи. Щом някой от тях влезеше в стаята, температурата като че ли падаше.

През това време лагеристите, които работеха в рудника, продължаваха да мрат като мухи и труповете им пак така се хвърляха в шахтите. Борис преценяваше внимателно възможностите на всеки затворник и подлагаше на безпощадна експлоатация физически слабите, още от самото начало намаляваше дажбите им, за да се отърве от всяко гърло в повече. Храната, отнета от слабите, отиваше за силните, така че те да повишат производителността. Тя беше всичко в лагера: тук цареше законът на джунглата и оцеляваха най-годните. А когато работната сила започнеше да намалява, пристигаха товарни влакове, в които като добитък бяха натъпкани нови лагеристи. Случваше се дори двайсет процента от «доставката» да измрат по пътя, но никой не го беше грижа. Повечето нови лагеристи бяха руснаци и източноевропейци, докарвани от запад. За радост на Борис и там Сталин продължаваше да прилага своята политика на насилие.

Планът ми беше да убия Борис. Знаех, разбира се, че и да се отървем от този човек, няма гаранции, че положението ни ще се подобри. Пак щяхме да живеем, така или иначе, в ад. Но аз просто не можех да допусна Борис да продължи да живее. Както бе казал и Николай, той беше отровна змия. Все някой трябваше да му отреже главата.

Не ме беше страх да умра. Бях готов да дам живота си за смъртта на Борис. Но нямаше място за грешки. Трябваше да изчакам мига, когато да съм сигурен, че наистина няма да сбъркам и ще го убия, с един изстрел ще сложа край на живота му. Продължих да изпълнявам ролята на негов верен секретар и само чаках удобен случай, за да скоча върху плячката си. Но както вече казах, Борис беше изключително предпазлив. Държеше денонощно до себе си Татарина. А дори и да допуснеше да остане насаме с мен, как щях да го убия с тази една ръка, без оръжие? Въпреки това продължавах да съм нащрек и да чакам сгоден момент. Вярвах, че ако на тоя свят има бог, щастието все някога ще ми се усмихне.

В началото на 1948 година в лагера плъзна слух, че най-после ще пуснат японските военнопленници да се приберат по домовете си и през пролетта ще пратят кораб, който да ни върне в Япония. Попитах Борис дали е истина.

«Така е, лейтенант Мамия — потвърди той. — Слухът е верен. Много скоро всички ще се върнете в родината си. Световната общественост се възмущавала, така че не можем да ви държим още дълго тук. Но имам едно предложение за теб, лейтенанте. Искаш ли ти да останеш тук, но не като военнопленник, а като свободен съветски гражданин? Служиш ми много вярно, ще ми бъде изключително трудно да ти намеря заместник. Ти пък ще живееш много по-добре, ако останеш при мен, вместо да търпиш несгодите и беднотията в Япония. Доколкото разбрах, хората там нямат какво да ядат. Умират от глад. А тук ще имаш пари, жени, власт — всичко.»

Борис говореше съвсем сериозно. Даваше си сметка, че е опасно да ме пуска, все пак знаех всичките му тайни. Ако отхвърлех предложението му, той можеше да ме премахне, за да ми запуши устата. Но мен не ме беше страх. Благодарих му за щедрото предложение, но казах, че предпочитам да се прибера в Япония, защото се притеснявам за родителите си и сестра си. Борис само сви рамене и не отвърна нищо.

Една вечер през март, когато денят да ни върнат в Япония вече наближаваше, се откри чудесна възможност да убия руснака. Точно преди девет Татарина излезе и ни остави сами с Борис. Аз както винаги попълвах счетоводните книги, а руснакът пишеше на бюрото писмо. Беше необичайно за него да стои толкова до късно в кабинета си. Докато пишеше писмото, той отпиваше от време на време от чашата бренди. Беше оставил на закачалката коженото си палто, шапката и пистолета в кожен кобур. Пистолетът не беше от типичните съветски чудовища, а германски валтер ППК. Говореше се, че Борис го е взел от един нацист, подполковник есесовец, заловен по време на битката край Дунав. Върху ръкохватката на оръжието още личеше двойната мълния на СС, то винаги беше лъснато и почистено. Често бях наблюдавал как Борис го смазва и знаех, че го държи винаги зареден.

Беше твърде необичайно, че го е оставил на закачалката. Когато работеше, го държеше подръка в чекмеджето отдясно. Тази вечер обаче, кой знае защо, беше в много добро, бъбриво настроение и вероятно по тази причина не бе така предпазлив. Това беше възможност, каквато едва ли можех да се надявам да ми се падне втори път. Безброй пъти си бях представял как махам предпазителя и качвам патрон в патронника. Реших се, станах и минах покрай закачалката, уж съм тръгнал да взема формуляр. Борис беше погълнат от писмото и не погледна към мен. Пътьом измъкнах пистолета от кобура. Беше малък и много удобен, така ми легна в дланта, че веднага разбрах какво значи чудесно оръжие. Застанах зад руснака и стиснах пистолета между коленете си, за да заредя. Дръпнах с палеца петлето назад. Борис чу приглушения звук, погледна към мен и видя, че съм насочил оръжието право към лицето му.

Поклати глава и въздъхна.

«Лошо, лейтенант, пистолетът не е зареден — каза той и сложи капачето на писалката. — Личи от тежестта. Разтръскай го. Осем патрона с калибър седем и шейсет и пет милиметра тежат към осемдесет грама.»

Не му повярвах. Без да се колебая, насочих дулото към челото му и натиснах спусъка. Чу се само щракване. Руснакът беше прав: оръжието не беше заредено. Оставих го и прехапах устна, не бях в състояние да мисля. Той дръпна чекмеджето на писалището и извади шепа патрони, после ми ги показа в дланта си. Беше ми заложил капан. Всичко беше номер.

«Отдавна знам, че искаш да ме убиеш — промълви тихо Борис. — Представяше си отново и отново как го правиш, нали? А съм сигурен, че много отдавна те предупредих да не живееш с фантазии. Това може да ти струва живота. Но както и да е. Но ти просто не си в състояние да ме убиеш. — Борис взе два патрона от шепата си и ги хвърли в краката ми. Те се търкулнаха шумно към мен. — Ето ти истински патрони — продължи руснакът. — Не е номер. Зареди пистолета и ме застреляй. Това е последната ти възможност. Ако наистина искаш да ме убиеш, прицели се добре. Но ако не улучиш, трябва да ми обещаеш, че никога няма да разкриваш тайните ми. Няма да казваш на никого какво съм правил тук. Това ще бъде нашата малка сделка.»

Кимнах. Дадох обещание.

Пак стиснах пистолета между коленете си, отворих пълнителя и сложих вътре двата патрона. Това не беше малко постижение, все пак съм с една ръка, която трепереше през цялото време. Борис наблюдаваше движенията ми със спокойно лице. Дори с нещо като усмивка. След като заредих пистолета, се прицелих между очите на руснака, постарах се ръката ми да не трепери и натиснах спусъка. Гръмна изстрел, но куршумът изсвистя покрай ухото на Борис и се заби в стената. Във всички посоки се разлетя натрошена бяла мазилка. Не бях уцелил от някакви си два метра. А имах точен мерник. Докато бях в Синдзин, ходех много ентусиазирано на учебните стрелби. И макар че бях без една ръка, дясната ми беше по-силна, отколкото на повечето хора, а валтерът е прочут с точката си стрелба. Направо не можех да повярвам, че не съм улучил. Още веднъж сложих пръст върху спусъка и се прицелих. Поех си дълбоко въздух и си казах: «Трябва да убия този човек.» Така щях да знам, че е имал някакъв смисъл животът ми.

«Прицели се добре, лейтенант Мамия. Това е последният ти патрон», каза все така ухилен Борис.

В същия миг в стаята се втурна Татарина с изваден револвер.

«Не се меси — ревна руснакът. — Остави Мамия да ме застреля. Ако успее, прави каквото искаш.»

Татарина кимна и насочи дулото на пистолета към мен.

Стиснах здраво валтера в дясната си ръка, опънах я, прицелих се право в презрителната, самоуверена усмивка на Борис и хладнокръвно натиснах спусъка. Пистолетът отскочи, аз обаче го държах здраво. Произведох съвършен изстрел. Ала и този път куршумът само просвистя над главата на руснака и натроши на хиляди парченца часовника на стената отзад. Борис дори не трепна. Облегна се на стола и продължи да ме гледа вторачено със змийските си очи. Пистолетът падна с трясък на пода.

За миг никой не се помръдна и не каза нищо. След малко обаче Борис се надигна от стола и взе валтера от пода. Гледа го дълго и замислено, както го държеше в ръката си, после го прибра в кобура на закачалката. Потупа ме два пъти по ръката, сякаш ме успокояваше.

«Казах ли ти аз, че не можеш да ме убиеш? — рече ми той. Извади от джоба си пакет кемъл, захапа цигара и щракна запалката. — Не че стреля зле. Просто не си в състояние да ме убиеш. Не притежаваш това качество. Така че не ме улучи. Така че ще се прибереш прокълнат. Чуй ме: където и да отидеш, няма да бъдеш щастлив. Никога няма да обичаш никого и никой няма да те обича. Това е моето проклятие. Няма да те убия. Но не те пощадявам от добра воля. През годините съм убил много хора, тепърва ще избивам още повече. Обаче никога не съм убивал, ако не се е налагало. Довиждане, лейтенант Мамия. След седмица ще напуснеш лагера и ще заминеш за пристанище Находка. На добър път. Повече няма да се срещнем с теб.»

Никога повече не видях Борис Кожодера. След една седмица напуснах концентрационния лагер и заедно с другите пленници ни откараха с влак до Находка. Там също минах през много премеждия и чак в началото на следващата година най-после пристигнах в Япония.

Да ви призная, нямам представа, господин Окада, какво ще означава за вас този мой дълъг странен разказ. Вероятно няма да е нищо повече от старчески брътвежи. Но непременно исках да ви разкажа всичко това, струваше ми се, че така е редно. Както виждате от писмото ми, през целия си живот съм търпял поражения. Загубих. Загубен съм. Не ставам за нищо. Сбъднаха се всички проклятия: не обичам никого, мен никой не ме обича. Аз съм куха обвивка, която просто ще изчезне в мрака. Но сега, когато най-после ви разказах историята си, господин Окада, ще изчезна поне малко удовлетворен.

Дано животът ви бъде хубав и за нищо да не съжалявате“

33.Опасно място

Вратата се открехна навътре. Хванал подноса с две ръце, сервитьорът се поклони едва забележимо и влезе. Аз продължавах да стоя в сянката зад вазата — чаках го да излезе и се питах какво ще правя след това. Можех да вляза вътре. В стая 208 определено имаше някой. Ако нещата продължаваха да се развиват както преди (а се случваше точно това), вратата би трябвало да остане незаключена. От друга страна, можех засега да забравя за стаята и да тръгна след сервитьора. Така вероятно щях да стигна до мястото, откъдето той се появяваше.

Известно време се колебах и накрая реших да тръгна след сервитьора. В стая № 208 се спотайваше нещо опасно, нещо, което можеше да има пагубни последици. Помнех съвсем ясно силното чукане в мрака и ослепителния бял отблясък на нещо като нож. Трябваше да бъда по-предпазлив. И първо да проверя къде ще ме отведе сервитьорът. После можех да се върна в стаята. Но как ще стане? Бръкнах в джобовете си и при портфейла, дребните пари и поената кърпа намерих къса химикалка. Извадих я и драснах по дланта си, за да се уверя, че пише. Смятах да оставям с нея знаци по стените, докато вървя след сервитьора. Сетне по знаците щях да се върна тук. Би трябвало да мога да се върна.

Вратата се отвори и сервитьорът излезе с празни ръце. Беше оставил в стаята всичко, включително подноса. След като затвори вратата, изправи гръб, засвирука „Крадливата сврака“ и забърза обратно по пътя, по който беше дошъл. Излязох от сянката на голямата ваза и тръгнах след него. Там, където коридорът се разклоняваше, правех върху бялата стена малко синьо Х. Сервитьорът не се обърна нито веднъж. Имаше нещо особено в походката му. Преспокойно можеше да стане рекламно лице примерно на Световния шампионат по келнерски походки. С вървежа си сякаш казваше: „Ето как трябва да стъпва сервитьор в хотел: с високо вдигната глава, с издадена напред брадичка, с изпънат гръб, ръцете се движат в такт с музиката на «Крадливата сврака», вървежът е с широка крачка по коридора.“ Зави на много места, слиза и се качва по много стълбища. Осветлението беше ту по-ярко, ту по-мъждиво, пречупваше се в ниши в стената, хвърляше чудновати сенки. За да не ме усети, вървях на разумно разстояние след него, но не беше трудно да го проследя. Дори и да изчезнеше за миг зад някой ъгъл, нямаше опасност да го изгубя — ориентирах се по звънкото му свирукане.

Точно както есетрата, потеглила нагоре срещу течението, рано или късно намира спокоен вир, сервитьорът влезе от последния коридор във фоайето, в по-рано претъпканото с хора фоайе, където бях видял по телевизията Нобору Ватая. Сега обаче тук беше тихо, само неколцина седяха пред големия телевизор и гледаха новините по обществената телевизия НХК. Когато наближи фоайето, сервитьорът престанал да си свирука, за да не пречи на хората. Прекоси го и се скри зад врата, на която пишеше „Вход служебен“.

Уж да убия времето, тръгнах да се разхождам из фоайето: сядах на различни канапета, разглеждах тавана, проверявах колко дебел е килимът под краката ми. После отидох до телефонния автомат и пуснах монета. И този апарат не работеше, както апаратът в стаята. Вдигнах слушалката на вътрешния телефон и набрах 208, ала този апарат също беше мъртъв.

След това отидох да седна на един фотьойл по-встрани от хората, които гледаха телевизия, за да ги разгледам неусетно. Бяха дванайсет души, девет мъже и три жени, повечето на трийсетина-четирийсет години, двама май бяха прехвърлили петдесетте. Всички мъже бяха в костюми или спортни сака, с вратовръзки в убити тонове и кожени обувки. Ако не броим разликите в ръста и теглото, нямаха отличителни черти. И трите жени бяха малко над трийсетте, добре облечени и изискано гримирани. Все едно са били на сбирка на съученици от гимназията, но седяха отделно и по нищо не личеше да се познават. Всъщност всички във фоайето изглеждаха като хора, които не се познават и просто са насочили вниманието си към един и същ телевизионен екран. Не си подхвърляха реплики, не се споглеждаха, не си кимваха.

Както се бях разположил по-встрани от тях, известно време седях и също гледах новините. Те не ми бяха особено интересни: губернатор прерязва лентата за откриването на нов път, пореден репортаж за детските пастели, в които било открито вредно вещество, загинал шофьор на камион, ударен в Асахикава от туристически автобус заради заледените пътища и намалената видимост по време на силна снежна буря — били ранени и няколко от туристите, тръгнали към курорт с минерални бани. Говорителят прочете всяка от новините със сдържан глас, сякаш редеше карти. Спомних си за телевизора в къщата на гадателя господин Хонда. И той беше настроен винаги на НХК, канала на обществената телевизия.

Кадрите и образите от новините ми се струваха много истински и същевременно нереални. Домъчня ми за трийсет и седем годишния шофьор на камион, загинал в катастрофата. На никого не му се мре в жестока агония с разкъсани вътрешни органи в снежна буря в Асахикава. Но аз не познавах шофьора, той също не ме беше познавал. Затова нямаше нищо лично в състраданието ми към него. Изпитвах само някакво общо състрадание към свой ближен, загинал внезапно и нелепо. Това общо чувство беше много истинско и същевременно някак нереално. Извърнах очи от телевизионния екран и отново огледах просторното празно фоайе. Не открих нищо, към което да насоча вниманието си. От персонала нямаше никой, барчето още не беше отворено. На стената висеше самотна голяма маслена картина с планина.

Когато отново погледнах телевизионния екран, на него видях познато лице в едър план: лицето на Нобору Ватая. Изправих гръб и се заслушах в думите на репортера. С Нобору Ватая се беше случило нещо, ала аз бях изпуснал началото на репортажа. След малко снимката изчезна и в кадър се появи репортерът. Беше с вратовръзка и палто, стоеше на входа на голяма сграда и държеше микрофон.

Отново включиха студиото и водещият зачете текст, който току-що му бяха връчили.

Показаха полицаите, отишли на местопрестъплението, и оживена улица в Акасака.

Бейзболна бухалка ли? Белег върху лицето? Прехапах устна.

В този момент някой изключи телевизора. Гласът на водещия секна и във фоайето настъпи тишина. Хората се поотпуснаха. Явно се бяха събрали тук именно за да чуят новините за Нобору Ватая. След като телевизорът бе изключен, никой не се помръдна. Никой не издаде и звук.

Кой може да е ударил с бухалка Нобору Ватая? По описание нападателят беше точно като мен: тъмносиньо яке и шапка, тъмни очила, белег на бузата, ръст, възраст… и бейзболната бухалка. Месеци наред бях държал моята бухалка на дъното на кладенеца, но тя беше изчезнала. Ако беше същата, с която са ударили Нобору Ватая, значи някой я беше взел именно с тази цел.

В този момент една от жените пред телевизора се вторачи в мен — беше кльощава, с вид на риба и с изпъкнали скули. Точно в средата на висулките на ушите имаше бели обици. Беше се извърнала на фотьойла и дълго седя в това положение — наблюдаваше ме, без да откъсва очи, с едно и също изражение. После плешивият мъж, седнал до нея, проследи погледа й и се взря в мен. Приличаше на собственика на химическото чистене при станцията на метрото. И другите се извърнаха един по един към мен, сякаш бяха забелязали едва сега, че съм с тях. Подложен на немигащите им погледи, нямаше как да не си дам сметка за тъмносиньото си яке и шапка, ръста си от метър и седемдесет и два, възрастта, белега на дясната буза. Всички тези хора като че ли знаеха и че съм зет на Нобору Ватая и не само не го харесвам, ами го мразя отдън душа. Виждах го в очите им. Стиснах още по-силно страничната облегалка на фотьойла и не знаех какво да правя. Не бях удрял с бейзболна бухалка Нобору Ватая. Не бях такъв човек, освен това бухалката вече не беше при мен. Но бях сигурен, че те няма да ми повярват. Те вярват само на телевизията.

Станах от фотьойла и тръгнах към коридора, откъдето бях влязъл във фоайето. Трябваше час по-скоро да се махна оттук. Не бях добре дошъл. След няколко крачки се обърнах и видях, че и другите са станали от фотьойлите и вървят след мен. Забързах се да мина напряко към коридора. Трябваше да намеря пътя обратно към стая 208. Устата ми беше пресъхнала.

Тъкмо прекосих фоайето и излязох в коридора, и всички светлини в хотела угаснаха безшумно. Със скоростта на удар със секира се спусна тежката завеса на мрака. Някой зад мен извика, гласът беше много по-близо, отколкото бях очаквал, и в него отекна каменна омраза.

Продължих нататък в мрака, като стъпвах предпазливо, опипвах с ръка стената. Трябваше да се изплъзна от тези хора. В същия миг се блъснах в някаква масичка и съборих в тъмното нещо, вероятно ваза. Тя се търкулна с трясък по пода. От сблъсъка паднах на четири крака върху мокета. Изправих се и продължих да вървя опипом по коридора. Изведнъж нещо дръпна рязко долния край на якето ми, сякаш то се беше закачило на пирон. Отначало не разбрах какво става. Някой ме беше хванал за якето. Без да се колебая, го смъкнах и се втурнах напред в мрака. Свърнах зад ъгъла, изкачих се по някакви стълби, свих зад друг ъгъл — през цялото време си удрях главата и раменете в някакви неща. По едно време пропуснах стъпало и си фраснах лицето в стената. Но не усетих болка: само лек бодеж зад очите. Не можех да допусна тези хора да ме заловят.

Нямаше никаква светлина, не светеха дори аварийните лампи, които би трябвало да се запалят, в случай че угасне токът. Промъквах се известно време в този безлик мрак и спрях, за да си поема дъх и да чуя звуците зад себе си. Но единственото, което долових, беше обезумялото туптене на сърцето ми. Клекнах, за да си почина малко. Хората вероятно се бяха отказали да ме преследват. Ако продължа да вървя в мрака, сигурно накрая ще се загубя из дълбините на лабиринта. Реших да остана тук и облегнат на стената, да се помъча да се успокоя.

Кой беше угасил осветлението? Не можех да повярвам, че е съвпадение. Беше се случило точно когато излизах в коридора и онези хора ме настигаха. Може би някой го беше направил, за да ме отърве от опасността. Свалих вълнената си шапка, избърсах с носната кърпа потта по лицето си и отново си сложих шапката. По различни места на тялото си бях започнал да усещам болка, но май нямах рани. Погледнах в мрака светещите стрелки на часовника си, колкото да си спомня, че беше спрял в единайсет и половина. Точно когато слязох в кладенеца. И точно когато Нобору Ватая е бил пребит с бейзболна бухалка в кабинета си.

Възможно ли е аз да го бях ударил?

Тук, в този мрак, това започна да ми прилича на поредната теоретична възможност. Може би горе, в истинския свят, наистина го бях ударил с бухалката и го бях ранил тежко, а единствен аз не знаех това. Може би лютата омраза вътре в мен бе поела инициативата, беше отишла там, без дори да подозирам, и беше стоварила бухалката върху него. Но какво значи „беше отишла“? За да стигна до Акасака, трябваше да се кача на линия „Одакю“, с която да стигна до Шинджуку и оттам да взема метрото. Нима може да съм направил такова нещо, без да усетя? Не, определено не — освен ако не съществуваше друго мое „Аз“.

— Господин Окада — каза някой наблизо в мрака.

Сърцето ми се качи в гърлото. Нямах представа откъде идва гласът. Мускулите ми се стегнаха, огледах мрака, но не видях, разбира се, нищо.

— Господин Окада — повтори гласът. Нисък мъжки глас. — Не се притеснявайте, господин Окада, аз съм на ваша страна. Вече сме се срещали тук. Помните ли?

Помнех. Познавах този глас. Беше на мъжа без лице. Но трябваше да внимавам. Не бях готов да отговоря.

— Трябва час по-скоро да напуснете това място, господин Окада. Щом включат тока, тези хора ще дойдат и ще ви намерят. Елате с мен, знам един пряк път.

Мъжът запали електрическо фенерче с вид на химикалка. То хвърли тънък лъч, който обаче беше достатъчен, за да виждам къде стъпвам.

— Насам — подкани ме мъжът.

Станах от пода и забързах след него.

— Сигурно вие сте угасили осветлението, нали? — попитах.

Той не отговори, но и не отрече.

— Благодаря — продължих аз. — Разминах се на косъм.

— Тези хора са много опасни — уточни мъжът. — Много по-опасни, отколкото си мислите.

Попитах го:

— Нобору Ватая наистина ли много е пострадал?

— Така поне казаха по телевизията — отвърна предпазливо непознатият.

— Но не съм го направил аз — вметнах. — По това време слизах в кладенеца.

— Щом го казвате, сигурно е така — отвърна безизразно мъжът.

Отвори някаква врата и като си светеше с фенерчето в краката, тръгна нагоре по стълбището. Беше много дълго и някъде по средата вече не знаех дали се качваме, или слизаме. Дори не бях сигурен, че е стълбище.

— Някой може ли да потвърди, че по същото време сте слизали в кладенеца? — попита той, без да се обръща.

Не казах нищо. Нямаше кой да потвърди.

— При това положение е най-разумно да бягате. Те са убедени, че вие сте извършителят.

— Кои „те“?

На горната площадка мъжът зави вдясно, повървя малко и отвори врата, през която излезе в коридор. Там спря и се ослуша.

— Трябва да побързаме. Дръжте се за сакото ми.

Подчиних се и се вкопчих в пеша на сакото му.

Мъжът без лице каза:

— Те са като залепени за телевизора. Заради това тук не сте никак обичан. Те са големи почитатели на брата на жена ви.

— Знаете кой съм? — попитах аз.

— Разбира се, че знам.

— В такъв случай знаете ли къде сега е Кумико?

Мъжът не каза нищо. Продължавах да се държа здраво за пеша на сакото му, сякаш играехме в мрака някаква игра. Завихме бързо зад поредния ъгъл, слязохме по късо стълбище, минахме през малка тясна врата, по скрит проход с нисък таван и излязохме в друг коридор. Странният сложен път, по който ме водеше мъжът без лице, приличаше на безкрайно пътешествие из утробата на огромна бронзова фигура.

— Нека ви кажа едно, господин Окада. Не знам всичко, което става тук. Мястото е голямо и аз отговарям само за фоайето. За много неща нямам никаква представа.

— А знаете ли за свирукащия сервитьор?

— Не, не знам. Тук няма сервитьори, свирукащи или несвирукащи. Ако сте видели сервитьор, той не е бил сервитьор: бил е нещо, което се е правело на сервитьор. Пропуснах да ви попитам, но искахте да отидете в стая двеста и осем, нали?

— Точно там. Трябва да се срещна с една жена.

Той нищо не каза. Не изиска от мен да му съобщя подробности за жената и какво общо имам с нея. Продължи нататък по коридора с уверената крачка на човек, който знае пътя, влачеше ме като буксир по лъкатушния си маршрут.

Накрая спря внезапно пред една врата. Блъснах се отзад в него, за малко да го съборя. При удара усетих, че е странно лек и безплътен — като празна обвивка на цикада. Той освети с джобното електрическо фенерче номера на вратата: 208.

— Не е заключена — обясни мъжът без лице. — Вземете фенерчето. Аз мога да се върна и на тъмно. След като влезете, се заключете и не отваряйте на никого. Каквото и да имате да правите, приключвайте бързо и се връщайте, откъдето сте дошли. Това място е опасно. Тук не сте желан, единствено аз съм на ваша страна. Не го забравяйте.

— Кой сте вие? — попитах аз.

Мъжът без лице ми връчи електрическото фенерче, сякаш ми предаваше щафета.

— Аз съм кухият човек — обясни той.

Взря се в мен с безликото си лице в очакване да кажа нещо, аз обаче не намирах нужните думи. Накрая той изчезна без звук. Уж стоеше точно пред мен, а след миг мракът вече го беше погълнал. Светнах с фенерчето към него, но от мрака изникна само гладката бяла стена.

Както беше казал мъжът, вратата на стая 208 не беше заключена. Дръжката на бравата поддаде беззвучно под ръката ми. За всеки случай изключих фенерчето, после влязох възможно най-тихо. В стаята както винаги беше тихо, не долавях никакво движение. Чуваше се тихото пукане на топящия се лед в кофичката. Запалих фенерчето и се извърнах да заключа вратата. Металното щракване прозвуча неестествено силно в стаята. На масата в средата имаше неотворена бутилка „Къти Сарк“, чисти чаши и кофичка, пълна с лед. Сребристият поднос до вазата отрази с чувствен блясък лъча на фенерчето, сякаш отдавна ме чакаше.

В отговор миризмата на цветния прашец като че стана мигом по-наситена. Въздухът натежа, а силата на земното притегляне сякаш се увеличи. С гръб до вратата загледах раздвижването в лъча светлина на фенерчето.

„Това място е опасно. Тук не сте желан, единствено аз съм на ваша страна. Не го забравяйте.“

— Не ме осветявай — каза откъм вътрешната стая женски глас. — Обещай да не ме осветяваш.

— Обещавам — отговорих аз.

34.„… За миналите дни“

— Обещавам — рекох аз, но гласът ми прозвуча някак изкуствено, както когато се слушаш на запис.

— Искам да го кажеш: няма да те осветявам.

— Няма да те осветявам. Обещавам.

— Наистина ли обещаваш? Истината ли ми казваш?

— Истината. Ще спазя обещанието.

— Добре тогава, всъщност, ако не възразяваш, бих искала да налееш две чаши уиски с лед и да ги донесеш тук. С много лед, ако обичаш.

Говореше с едва доловимо закачливо момичешко глезене, но самият глас беше на зряла чувствена жена. Оставих фенерчето легнало върху масата и на светлината му изпълних указанията, като за миг поспрях, за да успокоя дишането си. Отворих бутилката „Къти Сарк“, напълних с щипката двете чаши с кубчета лед и отгоре налях уиски. Трябваше да мисля ясно за всичко, което вършеха ръцете ми. При всяко движение върху стената играеха големи сенки.

Влязох във вътрешната стая, понесъл в дясната ръка двете чаши с уиски, а с лявата осветявах пътя с фенерчето. Въздухът ми се стори някак по-мразовит от преди. Докато бях бързал в мрака, явно се бях изпотил и сега ми стана студено. Сетих се, че си бях смъкнал якето.

Както бях обещал, угасих фенерчето и го пъхнах в джоба си. После оставих опипом едното уиски на нощното шкафче, а със своето седнах на фотьойла до леглото. В пълния мрак си спомних разположението на мебелите в стаята.

Стори ми се, че чух шумолене на чаршафи. Жената се надигна на леглото, облегна се на таблата отзад и взе чашата. Разклати леко леда и отпи от уискито. В мрака всичко това се чуваше като звукови ефекти в радиопиеса. Вдъхнах уханието на уискито в ръката си, но не пих.

— Мина много време — казах.

Сега гласът ми прозвуча повече като моя, отколкото преди.

— Така ли? — отвърна жената. — Не съм сигурна какво означава това: „време“ или „много време“.

— Доколкото си спомням, мина точно една година и пет месеца — рекох аз.

— Ами… — каза жената, явно думите ми не й бяха направили впечатление. — Не помня… точно.

Оставих чашата на пода и кръстосах крака.

— Последния път, когато идвах, ти не беше тук, нали?

— Разбира се, че бях. Точно тук. В леглото. Винаги съм тук.

— Но аз съм сигурен, че бях в стая двеста и осем. Това е стая двеста и осем, нали?

Жената завъртя леда в чашата и се засмя тихо.

— Сигурен си, ама не е сигурно. Сигурното е, че си бил в друга стая двеста и осем.

Тя говореше малко заплетено и това донякъде ме притесни. Дали алкохолът не я хващаше? Свалих вълнената шапка и я сложих на коляното си.

Казах на жената:

— Телефонът беше изключен, знаеш ли?

— Да, знам — отвърна с нотка на примирение жената. — Те го изключиха. Знаят, че обичам да се обаждам.

— Те ли те държат тук?

— Хм, и аз се питам. Всъщност не знам — тихо се изсмя тя.

От вълните във въздуха гласът й потрепери.

Обърнат към нея, й казах:

— Мисля за теб от много отдавна. От последния път, когато идвах. Мислех коя си и какво правиш тук.

— Звучи забавно — отвърна жената.

— Представих си най-различни възможности, но още не съм сигурен в нищо. Още съм на етапа на въображението.

— Я! — възкликна тя, сякаш думите ми й бяха направили впечатление. — Значи още не си сигурен в нищо и си на етапа на въображението.

— Точно така — потвърдих аз. — И мога да ти кажа едно: мисля, че ти си Кумико. В началото не го осъзнавах, но сега все повече се убеждавам.

— Така ли? — попита жената след кратко мълчание, звучеше развеселена. — Значи съм Кумико, така ли?

За миг загубих всякаква представа къде съм, сякаш онова, което правех, беше погрешно: дошъл съм не където трябва и говоря не каквото трябва не на когото трябва. Всичко бе загуба на време, безсмислено отклонение. Но успях да се ориентирам в мрака. За да проверя, че всичко това наистина се случва, стиснах шапката върху коленете си.

— Да, мисля, че ти си Кумико. Защото тогава всичко се напасва. Обаждала си ми се оттук по телефона. Опитвала си да ми кажеш някаква тайна. Тайна на Кумико. Тайна, която истинската Кумико не е намирала сили да ми разкрие в истинския свят. И ти си се опитвала да ми я кажеш вместо нея… с думи като тайни кодове.

Известно време жената мълча. Вдигна чашата, отпи отново от уискито, после каза:

— Не знам. Щом мислиш така, може и да си прав. Може би аз наистина съм Кумико. Но още не съм сигурна. Но ако е вярно… ако наистина съм Кумико… Би трябвало да разговарям с теб тук с нейния глас. Нали така? Това усложнява донякъде нещата, но ти нямаш нищо против, нали?

— Не, нямам — потвърдих аз.

Гласът ми сякаш отново прозвуча тревожно и бе някак неистински.

Жената се прокашля в мрака.

— Хайде тогава. Дали ще стане? — тя пак се засмя тихо. — Но не е лесно. Бързаш ли? Можеш ли да поостанеш?

— Всъщност не знам — отговорих аз.

— Почакай съвсем мъничко. Извинявай. Хм… Ще бъда готова след минута.

Зачаках.

— И така. Дошъл си да ме търсиш. Искал си да ме видиш, нали? — отекна в мрака сериозният глас на Кумико.

Не го бях чувал от онази лятна сутрин, когато й бях вдигнал ципа на роклята. Тогава тя си беше сложила зад ушите нов парфюм, парфюм от някой друг. Онзи ден излезе от нас и повече не се прибра. Независимо дали гласът в мрака беше истински или фалшив, той ме върна за миг към онази сутрин. Усетих аромата и видях бялата кожа на гърба на Кумико. Споменът в мрака беше наситен и ярък, вероятно по-наситен и по-ярък, отколкото в реалния живот. Стиснах по-здраво шапката.

— По-точно казано, не съм дошъл, за да те видя. Дошъл съм, за да те върна — казах аз.

Жената въздъхна тихо в мрака.

— Защо искаш толкова много да ме върнеш?

— Защото те обичам — отговорих аз. — И знам, че ти ме обичаш и ме искаш.

— Звучиш много сигурен в себе си — каза Кумико… или гласът на Кумико.

В тона й нямаше нищо подигравателно, но и никаква топлота.

Чух как ледчетата в кофичката оттатък се разместват.

— Но трябва да разгадая някои загадки, ако искам да те върна — отбелязах аз.

— Не е ли малко късно да започваш тепърва? Мислех, че нямаш чак толкова време.

Беше права. Не ми беше останало много време, а имах да мисля за доста неща. Избърсах с ръка потта от челото си. Казах си, че това вероятно е последната ми възможност. Мисли, си казах.

— Искам да ми помогнеш — казах аз.

— Не знам — отвърна гласът на Кумико. — Може би няма да бъда в състояние да ти помогна. Но искам да опитам.

— Първият въпрос е: защо се наложи да ме напускаш. Искам да знам истинската причина. Знам какво ми обясни в писмото — че имаш връзка с друг. Прочетох го, разбира се. Прочетох го пак и пак, препрочитах го много пъти. И вероятно това е донякъде обяснението. Но не мога да повярвам, че е истинската причина. Не ми звучи истински. Не твърдя, че е лъжа, но все ми се струва, че е своеобразна метафора.

— Метафора ли?! — каза тя наистина изумена. — Може би просто не схващам, но ако да спиш с друг е метафора… Каква метафора е това?

— Опитвам се да кажа, че не ми се струва нищо повече от обяснение заради самото обяснение. Не води доникъде. То е само на повърхността. Колкото повече четях писмото ти, толкова по-силно го усещах. Би трябвало да има друга причина, по-основателна, по-истинска. И тя почти сигурно включва и Нобору Ватая.

Усетих, че жената е втренчила в мрака очи в мен, и бях стъписан от мисълта, че може би ме вижда.

— Включва Нобору Ватая ли? Как? — попита гласът на Кумико.

— В крайна сметка събитията, които изживях, бяха изключително заплетени. На сцената се появяваха какви ли не действащи лица, една след друга се случваха какви ли не странности до степен, че опитам ли да мисля за тях последователно, губя нишката. Но погледната по-отдалеч, нишката, която ги обединява, е напълно ясна. Ако теглим чертата, виждаме, че в крайна сметка ти си отишла от моя свят в света на Нобору Ватая. Важна е именно тази промяна. Дори и да си спала с друг или с други, това е второстепенно. Фасада. Ето какво се опитвам да кажа.

Жената взе чашата си в мрака. Взрях се в посока към изшумоляването и ми се стори, че успявам да различа едва-едва движенията й, но това явно беше илюзия.

— Хората, господин Окада, невинаги пращат писма, за да кажат в тях истината — възрази тя. Гласът вече не беше на Кумико. Не беше и първият момичешки глас. Този беше нов, на някой друг. Звучеше овладяно и интелигентно. — Точно както хората невинаги се срещат с други хора, за да разкрият истинската си същност. Схващате ли какво имам предвид, господин Окада?

— Но Кумико се опитваше все пак да ми каже нещо. Независимо дали е било истината, тя разчиташе на мен за нещо и това вече е истина за мен.

Усетих как мракът наоколо се сгъстява точно както нощният прилив настъпва без звук. Трябваше да побързам. Не ми оставаше много време. Щом пуснеха тока, онези сигурно щяха да дойдат да ме търсят. Реших да рискувам и да изразя с думи мислите, които бавно се избистряха в съзнанието ми.

— Това е плод единствено на въображението ми, ала ми се струва, че в рода на Ватая по кръвен път се предава някаква наследствена наклонност. Не знам точно каква, но е някакъв вид наклонност, нещо, от което си се бояла. Затова се страхуваше да имаш деца. Когато забременя, изпадна в паника, защото се уплаши тази наклонност да не се прояви в детето ти. Но не можеше да разкриеш пред мен тайната. Всичко започна оттам.

Тя не каза нищо, само остави тихо чашата върху нощното шкафче. Аз продължих:

— И съм сигурен, че сестра ти не е починала от хранително отравяне. Не, било е съвсем друго. Виновен за смъртта й е Нобору Ватая и ти го знаеш със сигурност. Преди да умре, сестра ти сто на сто ти е казала нещо, предупредила те е. Нобору Ватая вероятно има някаква по-особена сила и знае как да открива податливи на нея хора и да измъква нещо от тях. Така е станало с Крита Кано, той вероятно е приложил по особено насилствен начин тази сила към нея.

Тя е успяла някак да се съвземе, да се възстанови, а сестра ти не е могла. Все пак е живеела под един покрив с него, не е имала къде да избяга. Вече не е издържала и е предпочела да умре. Родителите ти и досега пазят самоубийството й в тайна. Нали?

Отговор не последва. Жената мълчеше в опит да заличи присъствието си в мрака.

Аз продължих:

— Нямам представа как Нобору Ватая е успял да го постигне и какъв е бил случаят, но в някакъв момент е започнал да увеличава в геометрична прогресия тази сила. Чрез телевизията и другите средства за масово осведомяване има възможност да пренесе увеличената си сила и върху обществото като цяло. Сега се опитва да извади наяве нещо, което повечето хора държат скрито в мрака на подсъзнанието си. Иска да го използва за политически облаги. Това, което се мъчи да извади на показ, е изключително опасно: то е пагубно обагрено с насилие и кръв и е свързано направо с най-тъмните дълбини на историята, защото в крайна сметка ще унищожи и ще изтреби хора в огромни мащаби.

Жената въздъхна в мрака.

— Може ли да ви помоля да ми налеете още едно уиски? — попита тихо тя.

Доближих се до нощното шкафче и взех празната й чаша. Поне това можех да направя, без да се затрудня, и в мрака. Отидох в другата стая и с помощта на електрическото фенерче налях още едно уиски с лед.

— Това, което казахте, е плод единствено на въображението ви, нали? — попита жената.

— Точно така. Обединих няколко неща, които ми хрумнаха независимо едно от друго — обясних аз. — Няма начин да го докажа. Нямам никакви основания да твърдя, че казаното от мен е истина.

— Все пак бих искала да чуя и нататък… ако има още нещо за разказване.

Върнах се във вътрешната стая и сложих чашата на нощното шкафче. После изключих фенерчето и пак седнах на фотьойла. Съсредоточих се, за да разкажа останалото от историята си.

— Не си знаела какво точно се е случило на сестра ти, знаела си само, че преди да умре, тя те е предупредила. По онова време си била прекалено малка, за да схванеш за какво става въпрос. Но някак смътно все пак си разбирала. Знаела си, че Нобору Ватая някак е осквернил и наранил сестра ти. И си усещала, че в кръвта ти има някаква страшна тайна, нещо, от което не можеш да избягаш. И така, в онази къща постоянно си била сама, постоянно си била нащрек, мъчела си се да живееш с потиснатата смътна тревога. Като медуза в аквариума. След като се дипломира — и след всичките неприятности с вашите, — се омъжи за мен и се махна от дома на Ватая. Живеехме прекрасно и от ден на ден ти успяваше малко по малко да забравиш страшната си тревога. Продължи постепенно да се възстановяваш и се върна нов човек при другите. В началото ми се струваше, че при нас всичко ще бъде наред. Но за нещастие не беше толкова просто. В някакъв момент си забелязала, че подсъзнателно изпитваш влечение към тъмната сила, за която си мислела, че вече е останала в миналото. И си се объркала, когато си си дала сметка какво се случва. Не си знаела какво да направиш. Затова си отишла да говориш с Нобору Ватая с надеждата да научиш истината. И си потърсила Малта Кано с надеждата, че тя ще ти помогне. Само пред мен не си могла да си изплачеш душата. Предполагам, че всичко е започнало, когато забременя. Сигурен съм, че точно тогава е била повратната точка и вероятно заради това вечерта, когато направи аборт, получих първото предупреждение от онзи китарист в Сапоро. Бременността може би е отключила и пробудила нещото, дремещо вътре в теб. А Нобору Ватая е чакал точно това. Това може би е единственият начин, по който той общува сексуално с жена. И веднага щом тази наклонност започна да се проявява и у теб, той е решил те дръпне от моята на негова страна. Трябвало е да те има на всяка цена. Нуждаел се е от теб, за да играеш ролята, която навремето е изпълнявала сестра ти.

Замълчах и настъпи пълна тишина. Бях изразил на глас всичко, което въображението ми беше разкрило за Кумико. Някои неща бяха дошли от смътните мисли, които ми бяха хрумвали оттогава, останалото се беше избистрило в главата ми, докато говорех в мрака. Силата на мрака вероятно беше запълнила празнотите във въображението ми. Или беше помогнало присъствието на жената. При всички положения онова, което моето въображение беше родило, не се основаваше на нищо.

— Много, много интересна история — отбеляза жената. Гласът отново наподобяваше момичешко глезене. Скоростта, с която се сменяха интонациите й, като че ли се увеличаваше. — Така значи. Напуснала съм те, за да се скрия с оскверненото си тяло. Това е като моста Ватерлоо в мъглата, „Старата любов“, Робърт Тейлър и Вивиън Лий…

— Ще те измъкна оттук — прекъснах я аз. — Ще те отведа у дома, в света, на който принадлежиш, където живеят котки с подвити опашки, където има малки задни дворчета и сутрин звънят будилници.

— И как ще го направиш? — попита жената. — Как ще ме измъкнеш оттук, господин Окада?

— Както в приказките — отговорих аз. — Ще разваля магията.

— О, сега разбрах — каза гласът. — Но почакай малко, господин Окада. Ти явно ме мислиш за Кумико. Искаш да ме отведеш у вас като Кумико. Ами ако не съм Кумико? Тогава какво ще правиш? Може би се каниш да отведеш у вас съвсем друг човек? Напълно убеден ли си във всичко това? Не е ли по-добре да го обмислиш още веднъж?

Стиснах в юмрук фенерчето в джоба си. Помислих, че това не може да е друг освен Кумико. Но нямаше как да го докажа. В крайна сметка не беше нищо друго освен догадка. Ръката ми в джоба беше мокра от пот.

— Ще те отведа у дома — повторих аз. — За това съм дошъл.

Чух размърдване на чаршафите. Жената се наместваше в леглото.

— Сигурен ли си? Изобщо ли не се съмняваш? — притисна ме тя за потвърждение.

— Да, сигурен съм. Ще те отведа у дома.

— И нямаш никакви колебания?

— Не, никакви. Решил съм — отсякох аз.

След тези думи жената мълча дълго, сякаш проверяваше истинността на нещо. После въздъхна тежко, за да отбележи края на този етап в разговора ни.

— Ще ти дам подарък — рече тя. — Не е нищо особено, но може да ти свърши работа. Не включвай фенерчето, само се пресегни ето тук — много, много бавно — към нощното шкафче.

Станах от фотьойла и за да проверя колко дълбока е празнотата, протегнах в мрака дясната си ръка. Усетих с върховете на пръстите острите игли на въздуха. После докоснах нещото. Когато разбрах какво е, въздухът сякаш заседна на гърлото ми. „Подаръкът“ беше бейзболна бухалка.

Хванах я за дръжката и я вдигнах напред. Бях почти сигурен, че е същата, която бях взел от младежа с калъфа за китара. Тази тук тежеше колкото нея. Определено беше тя. Но докато я опипвах по-внимателно, установих, че точно над широката част е полепнало нещо. Нещо като човешка коса. Опипах с пръсти. Беше си истинска човешка коса. По бухалката бяха полепнали малко човешка коса със засъхнала кръв. Някой беше използвал бухалката, за да удари някого — вероятно Нобору Ватая — по главата. Едвам издишах въздуха, заседнал в гърлото ми.

— Това е твоята бухалка, нали? — попита жената.

— Вероятно — отвърнах, като се мъчех да запазя спокойствие.

В непрогледния мрак гласът ми пак беше променен, сякаш някой, спотаил се наблизо, говореше вместо мене. Прокашлях се и след като се уверих, че говори истинското ми „Аз“, продължих:

— Но някой явно я е използвал, за да удари някого.

Жената пак не продума, сякаш устата й беше запечатана. Свалих бухалката и я стиснах между краката си.

— Сигурен съм, че знаеш какво става — казах аз. — Някой е взел бухалката, за да пръсне черепа на Нобору Ватая. Беше в новините по телевизията, не е измислица. Нобору Ватая е в болница, между живота и смъртта. Може да умре.

— Няма да умре — каза безчувствено гласът на Кумико. Сякаш прочете от книга исторически факт. — Но може и да не дойде в съзнание. И да продължи да се лута в мрака, никой обаче не знае в какъв точно мрак.

Намерих пипнешком чашата в краката си и я вдигнах. Излях съдържанието й в устата си и без да се замислям, го глътнах. Безвкусната течност мина през гърлото, сетне и през хранопровода ми. Без причина почувствах, че ме втриса, после изпитах неприятното усещане, че от много далеч през дългия мрак към мен бавно се движи нещо. Сърцето ми заби по-бързо като че от някакво предчувствие.

— Нямаме много време — рекох аз. — Само ми кажи, ако знаеш: къде сме?

— Бил си тук и друг път, и сега дойде здрав и невредим. Точно ти би трябвало да знаеш къде сме. Пък и вече не е важно. Важното е, че…

В същия миг на вратата се почука — силен сух звук, сякаш някой забиваше пирон в стената, два силни удара, последвани от още два. Беше същото чукане, което вече бях чувал. Жената ахна.

— Трябва да изчезнеш оттук — каза ми тя и гласът беше безспорно на Кумико. — Ако тръгнеш веднага, все още можеш да минеш през стената.

Не знаех дали бях прав или се заблуждавах, но знаех, че щом съм тук, съм длъжен да сразя нещото. Това беше войната, в която трябваше да победя.

— Този път няма да избягам — казах аз на Кумико. — Ще те отведа у дома.

Оставих чашата на пода, сложих си вълнената шапка и хванах здраво бухалката, която държах между коленете си. После тръгнах бавно към вратата.

35.Съвсем истински нож

Тръгнах към вратата, като осветявах пътя и внимавах да стъпвам безшумно. Бухалката беше в дясната ми ръка. Междувременно отново се почука: два пъти, сетне още два пъти. Този път по-силно и по-припряно. Залепих се до страничната стена, където нямаше да се виждам, щом вратата се отвореше. Затаих дъх и зачаках.

Когато звукът от чукането утихна, отново над всичко се спусна глуха тишина, сякаш не се беше случило нищо. Но аз усещах, че от другата страна на вратата има някой. Този някой стоеше там като мен — затаил дъх и наострил уши — и се опитваше да чуе звука от дишане или биенето на сърце, или пък да разчете движението на някоя мисъл. Мъчех се дъхът ми да не размърдва въздуха наоколо. „Аз не съм тук — казах си. — Не съм тук. Не съм никъде.“

Ключът се завъртя в ключалката. Онзи правеше всяко движение изключително предпазливо, разтягаше времето, необходимо за всяко действие, така че звуците, които го съпътстваха, да се откъснат един от друг и да изгубят смисъла си. Дръжката на вратата се завъртя, едва чуто скръцнаха пантите. Ударите на сърцето ми започнаха да стават все по-бързи. Опитах се да ги успокоя, безуспешно.

Някой влезе в стаята и леко раздвижи въздуха. Съвсем съзнателно се опитах да изостря всяко от петте си сетива и долових слабата миризма на чуждо тяло: странна смесица от дебели дрехи, сподавено дишане и изопнати нерви, обвити в тишина. Дали държеше нож в ръката си? Нищо чудно. Спомних си яркия бял блясък на метала. Затаих дъх, за да прикрия присъствието си, и стиснах още по-здраво бухалката.

След като влезе, онзи затвори вратата и я заключи отвътре. После застана с гръб към нея, зачака и напрегна зрение. Ръцете ми върху бухалката бяха плувнали в пот. Искаше ми се да избърша длани о панталона си, но и най-малкото излишно движение щеше да има пагубни последици. Извиках в съзнанието си спомена за скулптурата в градината на изоставената къща на Мияваки. За да залича присъствието си тук, се слях с образа на птицата. Там, в окъпаната от слънцето лятна градина, бях каменната птица, застинала в пространството и вперила очи в небето.

Онзи също носеше електрическо фенерче. Включи го и правият му тесен лъч проряза мрака. Светлината не беше силна. Идваше от същото фенерче с вид на химикалка, каквото имах и аз. Зачаках да ме подмине и да влезе в стаята, но той изобщо не се помръдна. Светлината започна да пада върху едно или друго в помещението: цветята във вазата, сребърния поднос върху масата (който отново проблесна чувствено), канапето, лампиона… Люшна се покрай носа ми и спря върху пода на сантиметри от върховете на маратонките ми: лижеше като змийски език всяко кътче в стаята. Чаках сякаш цяла вечност. Страхът и напрежението пронизаха с остра болка съзнанието ми.

„Недей да мислиш. Не ти е позволено да мислиш“, казах си аз. И никакви илюзии. „Илюзиите са пагубни“ — пишеше в писмото на лейтенант Мамия.

Накрая лъчът на електрическото фенерче се плъзна напред бавно, много бавно. Мъжът очевидно се движеше към вътрешната стая. Стиснах още по-силно бухалката. Изведнъж усетих, че потта по ръцете ми е изсъхнала. Сега те бяха прекалено сухи.

Мъжът направи бавно крачка напред, после спря. Сетне още една крачка. Сякаш проверяваше къде стъпва. Беше съвсем близо до мен. Поех си въздух и го задържах. Още две крачки, и онзи щеше да бъде точно където исках. Още две крачки, и аз щях да мога да сложа край на този ходещ кошмар. Точно тогава обаче светлината внезапно угасна. Пълният мрак отново погълна всичко. Мъжът беше изключил фенерчето. Опитах се да пришпоря ума си — да мисли бързо в мрака, но той отказваше изобщо да мисли. Прониза ме непозната тръпка. Мъжът беше разбрал, че съм там.

„Действай — казах си аз. — Не стой така.“ Опитах да се дръпна вляво, ала краката ми не се помръднаха. Бяха залепени за пода като краката на птицата от скулптурата. Направих усилие и едвам успях да наклоня наляво вцепененото си тяло от кръста нагоре. Точно тогава нещо твърдо и студено като ледена висулка ме прониза в дясното рамо.

От удара като че ли се съживих и краката ми се отлепиха. Отскочих вляво и в опит да спипам противника си, затаих дъх в мрака. Кръвта в тялото ми бумтеше, всеки мускул и клетка се мъчеха да си набавят кислород. Дясното ми рамо изтръпна, но аз не усещах болка. Болката щеше да дойде по-късно. Застинах, мъжът също не се помръдваше. Стояхме в мрака един срещу друг. Нямаше какво да видим, какво да чуем.

Пак съвсем внезапно се появи ножът. Изсвистя покрай лицето ми като нападаща пчела и острият му връх ме закачи леко по дясната буза, където беше белегът. Усетих как кожата се разтваря. Не, мъжът също не ме виждаше. Ако ме виждаше, отдавна да ме е довършил. Замахнах в мрака с бухалката, целейки се в посоката, откъдето беше дошъл ударът с ножа, тя обаче само изсвистя във въздуха и не уцели нищо. Ударът обаче беше добър и от решителния му звук се поотпуснах. Силите все още бяха равностойни. Ножът ме беше порязал два пъти, но не лошо. И двамата не се виждахме. Мъжът може и да държеше нож, но аз държах бухалка.

Все така затаили дъх, отново се задебнахме във взаимната слепота и зачакахме някакъв намек на движение. Усещах, че по лицето ми се стича кръв, но странно, бях се освободил от страха. „Това е само нож — казах си. — Това е само порезна рана.“ Продължих да чакам. Продължих да чакам ножът отново да се насочи към мен. Можех да чакам цял живот. Издишах въздуха и отново го поех беззвучно. „Хайде! — подканих наум онзи. — Размърдай се! Чакам да се раздвижиш. Промуши ме, ако искаш. Не ме е страх.“

Ножът отново се появи. Цепна яката на пуловера ми. Усетих как върхът мина покрай гърлото ми, но така и не ме докосна по кожата. Завъртях се и отскочих встрани, после се изправих припряно и размахах бухалката из пространството. Тя удари мъжа някъде при ключицата. Това не бе достатъчно, за да го поваля или да му счупя някоя кост, знаех обаче, че го е заболяло. Долових как той се дръпна от удара и си пое дъх. Замахнах рязко назад и пак ударих с бухалката — в същата посока и малко по-високо, където бях чул поемането на въздух.

Ударът беше съвършен. Уцелих мъжа някъде високо по шията. Чу се гадният звук на кост, която се троши. С третия удар го фраснах по черепа и го запратих във въздуха. Той издаде странен звук и се свлече на пода. Както се беше проснал, задиша тежко, но после заглъхна. Стиснах очи и без да се замислям, замахнах като за последно по посока на звука. Не исках да го правя, ала нямах друг избор. Трябваше да довърша мъжа: не защото го мразех или дори защото се страхувах, а просто защото трябваше да го направя. Чух как в мрака нещо се пука като плод. Като диня. Застинах, както стисках точно пред себе си бухалката. После си дадох сметка, че треперя. Целият. И че не мога да спра. Отстъпих една крачка назад и извадих от джоба си електрическото фенерче.

— Недей! — извика глас в тъмнината. — Недей да гледаш!

Гласът на Кумико ми викаше от вътрешната стая и се опитваше да ме спре, за да не погледна. Но аз бях длъжен да го направя. Бях длъжен да видя. Бях длъжен да разбера какво е това нещо насред мрака, което току-що бях направил на пихтия. Знаех защо Кумико ми забранява да гледам. Беше права: не биваше да гледам. Но сега вече държах фенерчето в ръка и тази ръка се движеше сякаш от само себе си.

— Моля те, умолявам те, спри! — изкрещя Кумико. — Не гледай, ако искаш да ме отведеш отново у дома!

Стиснах зъби и бавно издишах въздуха, който бях затворил в дробовете си. Но треперенето не спираше. Във въздуха се носеше отвратителна миризма: миризма на мозък, на насилие и смърт. Бях го направил аз — именно заради мен въздухът миришеше така. Намерих канапето и се свлякох на него. Опитах се да спра гаденето, но то надделя. Повърнах върху килима всичко от стомаха си и когато го изхвърлих, започнах да повръщам стомашен сок, после въздух и слюнка. Докато повръщах, пуснах бухалката на пода. Чух я как се търкаля в мрака.

След като спазмите в стомаха ми попреминаха, понечих да извадя носната кърпа, за да си избърша устата, но не успях да си помръдна ръката. Не успях и да стана от канапето.

— Хайде да си ходим — казах на мрака в съседната стая. — Всичко приключи. Хайде да вървим.

Жената не отговори.

Там вече нямаше никого. Свлякох се върху канапето и затворих очи.

Усетих как силите ме напускат, как изтичат от пръстите, раменете, врата, краката ми… Болката от раните също започна да се притъпява. Тялото ми губеше всяко усещане за маса и материалност. Това обаче не ми вдъхна тревога, не ми вдъхна никакъв страх. Без да се съпротивлявам, се предадох, предадох плътта си на някакво огромно топло нещо, което дойде съвсем естествено да ме обгърне. Тогава разбрах, че минавам през пихтиестата като медуза стена. Единственото, което трябваше да направя, бе да се оставя на лекия поток. „Никога вече няма да се върна тук“, казах си аз, докато минавах пред стената. Всичко беше приключило. Но къде беше Кумико? Къде бе отишла? Трябваше да я отведа от стаята. Точно заради това убих мъжа. Точно заради това му бях пръснал като диня черепа. Точно заради това аз… Но вече не можех да мисля. Съзнанието ми потъна в дълбокия вир на нищото.

Когато дойдох на себе си, видях, че отново седя в мрака. Както винаги гърбът ми беше опрян на стената. Бях се върнал на дъното на кладенеца.

Но това не бе обичайното дъно на кладенеца. Тук имаше нещо ново, нещо непознато. Опитах се да впрегна сетивата си, за да разбера какво става. Какво беше толкова различно? Ала сетивата ми още бяха в състояние на почти пълно вцепенение. Схващах само частично, откъслечно къде се намирам. Имах чувството, че е станала грешка и съм в чужда обвивка. Но постепенно започнах да разбирам какво е.

Вода. Бях заобиколен от вода.

Кладенецът вече не беше сух. Седях чак до кръста във вода. Поех си няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокоя. Как беше възможно? Кладенецът се пълнеше с вода, но не студена. Усещах я топла. Имах чувството, че съм се потопил в затоплен басейн. Тогава ми хрумна да проверя в джоба си. Исках да видя дали електрическото фенерче още е там. Дали го бях донесъл със себе си от другия свят? Имаше ли някаква връзка между случилото се там и тази действителност? Ала ръката ми не се помръдна. Не можех да раздвижа дори пръстите си. Цялата сила бе изтекла от ръцете и краката ми. Не можех да се изправя.

Започнах да обмислям хладнокръвно положението. В началото водата ми стигаше само до кръста, можех да не се притеснявам, че ще се удавя. Вярно, не бях в състояние да се движа — вероятно защото бях изразходвал силите си до последна капка. Ще мине малко време и ще си ги възвърна. Раните от ножа вероятно не бяха много дълбоки, а вцепенението поне ми спестяваше болката. Бузата ми май вече не кървеше.

Облегнах глава на стената и си казах: „Добре де, няма страшно.“ Всичко вероятно беше приключило. Единственото, което трябваше да направя, бе да оставя тялото си да почине малко, после да се върна в своя първоначален свят, в света горе на земята, където всичко тъне в слънчева светлина… Но защо кладенецът най-неочаквано беше започнал да се пълни с вода? Толкова дълго беше пресъхнал, мъртъв, а сега се съживяваше. Дали не беше свързано с онова, което бях постигнал там? Да, вероятно беше. Онова, което е спирало водната жила, сигурно се е махнало.

След някое време си дадох сметка за един зловещ факт. В началото се опитах да не го приемам като факт. В съзнанието ми изникна цял списък възможности, чрез които да го опровергая. Помъчих се да си втълпя, че е халюцинация, породена от мрака и умората. Накрая обаче се видях принуден да призная истината. Колкото и да се опитвах да заблудя сам себе си, фактът си беше факт.

Водата се покачваше.

Водата се бе покачила и сега ми стигаше не до кръста, а до коленете, които бях свил. Покачваше се бавно, но се покачваше. Отново се помъчих да раздвижа тялото си. С насочено усилие се постарах да изстискам колкото силици ми бяха останали, но не постигнах нищо. Единственото, което успях да направя, бе да поизвия врат. Погледнах нагоре. Капакът на кладенеца си беше плътно на мястото. Опитах се да видя часовника на лявата си китка — безуспешно.

Водата проникваше през някакъв отвор, при това все по-бързо. В началото само се беше процеждала, а сега направо шуртеше. Чувах я. След малко вече ми стигаше до гърдите. Колко ли дълбока щеше да стане?

„Пази се от вода“, ми беше казал господин Хонда. Никога не бях обръщал внимание на пророчеството му. Вярно, не го бях забравил (човек не забравя такива странни неща), но не го бях взимал и на сериозно. За нас с Кумико господин Хонда не бе нищо повече от безобиден епизод. От време на време, ако се случеше нещо, повтарях думите му на шега: „Пази се от вода.“ И двамата с Кумико се смеехме. Бяхме млади и нямахме нужда от пророчества. Самият живот си беше нещо като пророчество. Но господин Хонда се оказа прав. Направо ми идеше да прихна на глас. Водата се покачваше и аз бях в беда.

Спомних си за Мая Казахара. Използвах въображението си, за да си представя как тя маха капака на кладенеца — съвсем истински и ясно. Образът беше толкова истински и ясен, че можех и да вляза в него. Не бях в състояние да помръдна тялото си, но въображението ми още работеше. Какво друго можех да сторя?

— Ей, Господин Птицата с пружината — каза Мая Казахара. Гласът й отекна надолу, после нагоре по стените на кладенеца. Чак сега си дадох сметка, че в кладенец с вода има по-добро ехо, отколкото в пресъхнал кладенец. — Какво правиш долу? Пак ли мислиш?

— Не правя нищо — отвърнах, гледайки нагоре. — Сега нямам време да обяснявам, но не мога да си помръдна тялото, а водата тук се покачва. Кладенецът вече не е пресъхнал. Може да се удавя.

— Клетият Господин Птицата с пружината! — рече Мая Казахара. — Изчерпа се, докато се опитваше с всички сили да спасиш Кумико. И вероятно наистина си я спасил. Нали? И междувременно си спасил куп други хора. Но не си спасил себе си. А никой друг не може да те спаси. Използвал си силите и съдбата си, за да спасяваш другите. Всичките ти семена са били посети другаде и сега торбичката ти е празна. Чувал ли си за по-голяма несправедливост? Мъчно ми е за теб, Господин Птицата с пружината, наистина. Но в края на краищата ти сам реши така. Разбираш ли за какво говоря?

— Разбирам — отвърнах.

Усетих в дясното си рамо тъпа болка. Значи наистина се е случило, помислих аз. Ножът наистина ме е порязал. Порязал ме е като истински нож.

— Страх ли те е да умреш, Господин Птицата с пружината? — попита Мая Казахара.

— Естествено, че ме е страх — отговорих аз. Чух как гласът ми прокънтява в кладенеца. Беше моят глас и същевременно не беше моят. — Естествено, че ме е страх, като си представя как ще умра в този тъмен кладенец.

— В такъв случай сбогом, клети ми Господин Птицата с пружината — каза Мая Казахара. — Съжалявам, но не мога да ти помогна. Далеч съм, много далеч.

— Сбогом, Мая Казахара — отвърнах аз. — Изглеждаш страхотно по бански.

Гласът на Мая Казахара беше много тих, когато тя каза:

— Сбогом, Господин Птицата с пружината.

Капакът на кладенеца отново се затвори плътно. Образът избледня. Но не се случи нищо. Образът не беше свързан с нищо. Извиках към отвора на кладенеца:

— Къде си. Мая Казахара, точно сега, когато имам нужда от теб?

Водата ми стигаше до гърлото. Обхващаше като примка шията ми. От притеснение ми беше трудно да дишам. Вече под водата, сърцето ми се затрудняваше да отмерва времето, което му беше останало. При това темпо разполагах само с пет минути, преди водата да затули устата и носа ми и да започне да пълни белите ми дробове. Беше невъзможно да победя. Бях върнал този кладенец към живот и щях да умра заедно с възкръсването му. Казах си, че не е чак толкова зле да умреш така. Светът беше пълен с далеч по-страшни начини за умиране.

Затворих очи и се постарах да посрещна възможно най-спокойно наближаващата смърт. Замъчих се да надвия страха. Поне бях успял да оставя след себе си някои неща. Това беше единствената дребна добра новина. Опитах да се усмихна — без особен успех. „Все пак ме е страх да умра“, прошепнах на самия себе си. Оказа се, че това са последните ми думи. Не бяха много значителни, но бе твърде късно да ги променям. Водата вече беше над устата ми. После стигна до носа ми. Спрях да дишам. Дробовете ми изискваха въздух. Но въздух вече нямаше. Имаше само хладка вода.

Аз умирах. Като всички останали хора, които живеят по тази земя.

36.Разказ за патешкия народ

37.Два различни вида новини

— Пренесъл те е Канела — обясни Индийско орехче.

Когато се събудих, първото, което ме споходи, беше болката в най-различни форми. Боляха ме раните от ножа, боляха ме всички стави, кости и мускули. Докато бях тичал в мрака, различни части на тялото явно се бяха удряли в едно или друго. Обаче формата на всяка от тези различни болки бе някак си изкривена. Те бяха близо до болката, но не можеше да бъдат наречени болка.

Следващото, което забелязах, бе, че лежа на канапето в „пробната“, че съм облечен в тъмносиня пижама, която не бях виждал никога дотогава, и съм завит с одеяло. Пердетата бяха дръпнати и през прозореца струеше ярко сутрешно слънце. Предполагах, че е към десет часа. Тук имаше чист въздух и време, което се движеше напред, но така и не проумявах защо съществуват такива неща.

— Канела те е пренесъл тук — каза Индийско орехче. — Раните ти не са толкова тежки. Тази на рамото е доста дълбока, но за щастие няма разкъсани големи кръвоносни съдове. По лицето имаш само драскотини. Канела ги е зашил с игла и конец, за да не ти останат белези. Умее го. След няколко дни можеш да махнеш шевовете сам или да идеш на лекар.

Опитах се да кажа нещо, но гласът не ми се подчини. Единственото, което успях да направя, бе да си поема въздух и да го издишам с дрезгав звук.

— Засега е по-добре да не се опитваш да се движиш и да говориш — спря ме Индийско орехче. Седеше с кръстосани крака на стола наблизо. — Канела ми каза, че си бил прекалено дълго в кладенеца — измъкнал си се на косъм. Но не ме питай какво е станало. Не знам нищо. Обади ми се посред нощ, звъннах да поръчам такси и веднага пристигнах тук. Просто не знам в подробности какво се е случило преди това. Дрехите ти бяха подгизнали и изцапани с кръв. Изхвърлихме ги.

Индийско орехче беше облечена по-небрежно от друг път, сякаш наистина е изхвърчала на пожар от тях. Беше с бял кашмирен пуловер, мъжка раирана риза и масленозелена вълнена пола, не носеше накити, беше опънала косата си назад. Изглеждаше малко уморена, но инак бе като от журнал. Захапа цигара и я запали със златната запалка с обичайното рязко щракване, присви очи и дръпна тютюневия дим. „Наистина не съм умрял — уверих се аз, когато чух звука на запалката. — Канела ме е извадил в последния момент от кладенеца.“

— Канела разбира нещата по особен начин — обясни Индийско орехче. — И за разлика от мен и теб винаги мисли много задълбочено за възможността да се случи едно или друго. Но дори той не се досети, че водата в кладенеца ще се върне толкова внезапно. Изобщо не е предполагал подобна възможност. Ето защо ти за малко да се простиш с живота. За пръв път виждам синът ми да изпада в паника. — Тя го каза с едва доловима усмивка. — Явно наистина те харесва.

Не чух какво добави след това. Усетих болка някъде далеч зад очите си и клепачите ми натежаха. Оставих ги да се затворят и се потопих в мрака, все едно се возех в асансьор.

Трябваше да минат цели два дни, докато тялото ми се възстанови. Индийско орехче остана до мен през цялото време. Не можех да се изправям сам, не можех да говоря, почти не можех да се храня. Най-много да пийна няколко глътки портокалов сок и да изям два-три резена праскова от компот. Вечер Индийско орехче се прибираше вкъщи и сутрин се връщаше. Което бе разумно, понеже по цяла нощ, а и почти през целия ден спях. За да се възстановя, очевидно имах нужда най-вече от сън.

Не видях нито веднъж Канела. Той явно ме избягваше съвсем съзнателно. Чувах как колата му минава през вратата в зида, когато той идваше да остави и да вземе майка си или да донесе храна и дрехи — чувах особеното бучене на двигателя на поршето, защото Канела бе престанал да кара мерцедеса, — но самият той не влизаше вътре. Подаваше на входната врата нещата на Индийско орехче, после си тръгваше.

— Скоро ще се отървем от това място — обясни тя. — Налага се отново аз да се грижа за жените. Е, какво да се прави. Сигурно така ми е било писано. Ще продължа, докато се изчерпам… и стана съвсем празна. А ти, ти вероятно вече нямаш работа с нас. Щом всичко това приключи и се възстановиш, е най-добре да ни забравиш възможно най-бързо. Защото… А, да, пропуснах да ти кажа… За зет ти Нобору Ватая. — Индийско орехче донесе от съседната стая вестник и го разгъна върху масата. — Канела го е купил преди малко. Снощи зет ти е получил удар в Нагасаки. Откарали са го в болница, но още не е дошъл в съзнание. Не знаят дали ще се оправи.

Нагасаки ли? Почти не разбирах какво ми говори. Понечих да кажа нещо, но от устата ми не излязоха думи. Нобору Ватая би трябвало да е получил удар в Акасака, а не в Нагасаки. Защо в Нагасаки?

— Държал е реч в Нагасаки — продължи Индийско орехче, — после е бил на вечеря с организаторите и внезапно се е свлякъл. Откарали са го в близката болница. Смятат, че е инсулт, мозъчен удар, вероятно вродено заболяване на кръвоносен съд в мозъка. Във вестника пише, че известно време ще бъде на легло, но дори и да дойде в съзнание, сигурно няма да си възстанови говора, така че това може би ще е краят на политическата му кариера. Жалко, беше толкова млад. Ще оставя вестника. Когато се почувстваш по-добре, можеш да го прочетеш.

Трябваше да мине известно време, докато осмисля тези факти като факти. Образите, които бях видял по телевизионните новини в хотелското фоайе, още се бяха врязали в съзнанието ми: кабинетът на Нобору Ватая в Акасака, полицаите, входът на болницата, мрачният репортер, напрегнатият му глас. Малко по малко обаче успях да се убедя, че съм гледал новини, каквито съществуват само в другия свят. В този свят всъщност не бях удрял Нобору Ватая с бейзболна бухалка. Няма да има полицейско разследване и нямаше да ме арестуват. Нобору Ватая е припаднал от мозъчен удар пред очите на всички. Не е станало никакво престъпление по никакъв начин. След като го осъзнах, ми олекна. Все пак нападателят, когото бяха описали по телевизията, приличаше изумително на мен, а аз нямах никакво алиби.

Би трябвало да има връзка между това, че в другия свят бях убил някого с бухалката, и мозъчния удар на Нобору Ватая. Съвсем определено бях убил нещо вътре в Нобору Ватая, нещо тясно свързано с него. Той вероятно е усетил, че е неизбежно. Ала онова, което бях извършил, не бе успяло да отнеме живота му. Той се беше задържал на ръба на смъртта. А трябваше да го бутна от този ръб. Какво ли щеше да стане сега с Кумико? Дали, докато брат й беше жив, тя пак нямаше да може да се освободи от него? Дали и от мрака на безсъзнанието той щеше да продължи да я държи с магията си?

Мислите ми успяха да ме отведат само дотук. Собственото ми съзнание постепенно се размаза, докато накрая не затворих очи и не заспах. Присъни ми се тревожен накъсан сън. Крита Кано държеше до гърдата си новородено. Не виждах лицето му. Крита Кано беше с къса коса, не носеше грим. Съобщи ми, че детето се казва Корсика и е наполовина мое, наполовина на лейтенант Мамия. Не била заминала за Крит, била останала в Япония, за да роди и да отгледа детето. Отскоро била с ново име, сега живеела спокойно заедно с лейтенант Мамия сред хълмовете на Хирошима и отглеждала зеленчуци. Това не ме изненада. Поне насън го бях предвидил.

— Как е Малта Кано, има ли нещо ново при нея от последния път, когато я видях? — попитах аз.

Крита Кано не отговори. Само ме погледна тъжно и после изчезна.

Сутринта на третия ден най-после успях да стана сам от леглото. Още ми беше трудно да вървя, но малко по малко си възвърнах способността да говоря. Индийско орехче ми направи оризова каша. Изядох я с малко плодове.

— Как е котаракът? — попитах я.

От известно време се притеснявах за него.

— Няма страшно. Канела се грижи за него. Всеки ден ходи до вас да го храни и да му сменя водата. Сега единственото, за което трябва да мислиш, си самият ти.

— Кога ще се отървете от това място?

— При първа възможност. Вероятно следващия месец. Мисля, че и ти ще вземеш малко пари. Сигурно ще се наложи да продадем имота по-евтино, отколкото го купихме, така че едва ли ще получиш много, но делът ти почти ще покрие онова, което си платил за ипотеката. Известно време ще имаш от какво да живееш. Няма да ти се налага да се притесняваш за пари. Заслужаваш го, ти работи усърдно тук.

— Дали ще съборят къщата?

— Вероятно. И сигурно ще запълнят отново кладенеца. Жалко, тъкмо когато е пак с вода, но днес на никой не му е притрябвал голям старовремски кладенец. Сега се вади вода с електрически водни помпи. Много по-удобно е и не заема толкова място.

— Мисля, че над мястото вече не тегне проклятие — отбелязах аз. — Сега пак ще си е най-обикновен имот, а не „къщата на обесениците“.

— Може би си прав — каза Индийско орехче. Помълча, хапейки устна. — Но това вече няма нищо общо с мен или с теб. Нали? При всички положения сега е най-важно да си почиваш и да не мислиш за неща, които не са от особено значение. Трябва ти още малко време, докато се възстановиш напълно.

Индийско орехче ми показа във вестника, който бе донесла сутринта, статия за Нобору Ватая. Не беше голяма. Той още бил в безсъзнание, но от Нагасаки бил прехвърлен в голяма университетска болница в Токио, в интензивното й отделение, и състоянието му не се било променило. В дописката се казваше само това. В този момент се сетих, естествено, за Кумико. Къде ли е тя? Трябваше да се прибера вкъщи. Но още нямах сили да извървя такова разстояние.

На другата сутрин стигнах само до мивката в банята и за пръв път от три дни се видях в огледалото. Изглеждах ужасно: приличах не толкова на уморено човешко същество, колкото на добре съхранен труп. Както ми беше казала Индийско орехче, порезната рана върху бузата ми беше зашита с професионални на вид шевове и ръбовете й бяха прихванати добре с бял конец. Раната беше около два и половина сантиметра дълга, но не много дълбока. Когато се опитах да направя физиономия, се опъна, но не усетих особена болка. Измих си зъбите и се избръснах с електрическа самобръсначка. След като свалих четината, направо не повярвах на онова, което видях в огледалото. Оставих самобръсначката и пак се взрях. Белега го нямаше. Мъжът ме беше порязал по дясната буза. Точно където беше белегът. Раната си беше там, но белега го нямаше. Беше изчезнал без следа от бузата ми.

През нощта на петия ден чух отново едва доловимия звук на камбанки на шейна. Беше два и нещо след полунощ. Станах от канапето, сложих си жилетка върху пижамата и излязох от „пробната“. Минах през кухнята, отидох в малкия кабинет на Канела и надзърнах вътре. Канела отново ме викаше от компютъра. Седнах на бюрото и прочетох съобщението върху екрана.

Кликнах върху 17 и файлът се отвори пред мен.

38.Хроника на птицата с пружината — 17

„Имам да ти казвам много неща. Вероятно ще ми трябва доста време — може би години. Отдавна трябваше да си изплача душата пред теб, да ти призная честно всичко, но за съжаление не ми стигна смелост. Затова живеех с безпочвената надежда, че нещата все някога ще се оправят. Така се роди този кошмар и за двама ни. Вината е само моя. Но вече е твърде късно за обяснения. Нямаме време за това. Ето защо искам да ти кажа първо най-важното.

И то е, че съм длъжна да убия брат си Нобору Ватая.

Сега ще отида в болничната стая, където той спи, и ще изключа системата, поддържаща живота му. Сестра съм му, ще ми позволят да остана вместо медицинската сестра и през нощта. Ще мине доста време, докато забележат, че системата е изключена. Вчера помолих лекаря да ми покаже как действа. Смятам да изчакам, докато се уверя, че брат ми е мъртъв, а после да се предам в полицията. Ще кажа, че съм направила каквото съм смятала за добре, но няма да давам други обяснения. Вероятно ще ме арестуват незабавно и ще ме съдят за убийство. Медиите ще скочат и журналистите ще обсъждат колко е важно човек да умре достойно и така нататък. Но аз ще мълча. Няма да обяснявам и да се оправдавам. Във всичко това има само една истина: исках да сложа край на живота на един човек, Нобору Ватая, и го направих. Сигурно ме чака затвор, но тази мисъл не ме плаши. Вече съм изживяла най-страшното.

Ако не беше ти, отдавна да съм полудяла. Опустошена, щях да се оставя в ръцете на всеки друг и да изпадна до степен, от която няма връщане назад. Преди много години брат ми Нобору Ватая направи точно това със сестра ми и накрая тя се самоуби. Той ни оскверни и двете. Строго погледнато, не е насилвал телата ни. Но онова, което стори, е по-страшно и от изнасилване.

Беше ми отнета свободата да направя каквото и да било и аз се затворих сама в някаква тъмна стая. Никой не ме е оковавал с вериги, никой не е слагал надзиратели да ме пазят, но аз не можех да избягам. Брат ми ме държеше с най-здравите вериги и с най-непреклонните надзиратели: вериги и надзиратели, които бяха вътре в мен. Самата аз бях веригата, сковала краката ми, самата аз бях безпощадният надзирател, който никога не спи. Вътре в мен, разбира се, имаше едно «Аз», което искаше да избяга, но същевременно имаше и друго «Аз», страхливо и покварено, което бе загубило надежда, че някога ще успее да избяга оттук, и първото «Аз» така и не бе в състояние да се пребори с второто, защото бях омърсена телом и духом. Бях се лишила от правото да се върна при теб не само защото бях осквернена от брат си Нобору Ватая, но защото преди това сама се бях осквернила непоправимо.

Казах ти в писмото си, че съм спала с друг, но в онова писмо не признах истината. Сега съм длъжна да го направя. Не съм спала само с един мъж. Спала съм с много други мъже. Прекалено много, за да ги преброя. Самата аз нямам представа какво ме тласна да го направя. Сега като се замисля, вероятно е станало под влияние на брат ми. Той може би е отворил вътре в мен някакво чекмедже, измъкнал е на бял свят нещо неясно за мен и ме е накарал да се отдавам ту на един, ту на друг. Брат ми притежаваше такава сила и колкото и да ми е неприятно да си го призная, ние двамата с него със сигурност сме свързани в някакво тъмно място.

При всички положения, когато моят брат ми посегна, аз вече бях покварена дотолкова, че нямаше връщане назад.

Накрая дори се заразих от венерическа болест. Въпреки всичко, както ти споменах и в писмото, по онова време изобщо не смятах, че ти вредя по някакъв начин. Онова, което правех, ми се струваше съвсем естествено, макар и да си мислех, че така се чувства не истинското ми «Аз». Но дали беше вярно? Дали отговорът наистина е толкова прост? И в такъв случай кое е истинското ми «Аз»? Имам ли някакви сериозни основания да смятам, че моето «Аз», което сега ти пише това писмо, е «Истинското ми Аз»? Никога не съм била в състояние да вярвам толкова твърдо в своето «Аз», не съм в състояние да повярвам и сега.

Често те сънувах: ярки сънища с ясни истории. В тези сънища ти винаги ме търсеше отчаяно. Бяхме в нещо като лабиринт и ти стигаше почти до мястото, където бях. «Направи още една крачка! Ето ме тук!», ми идеше да изкрещя, сякаш, ако ти ме намереше и ме прегърнеше, кошмарът щеше да свърши и всичко щеше да бъде постарому. Но аз така и не успях да извикам. А ти не ме виждаше в мрака, подминаваше ме и изчезваше. Винаги ставаше така. Въпреки всичко тези сънища ми помагаха и ме насърчаваха. Знаех, че ако не друго, все още имам сили да сънувам. Поне тук брат ми не можеше да ми попречи. Усещах, че правиш всичко възможно да се доближиш до мен. Може би някой ден щеше да ме намериш, да ме прегърнеш и да махнеш мръсотията, полепнала по мен, а после да ме отведеш завинаги от онова място. Може би щеше да развалиш магията и да сложиш печата, така че никога вече да не се налага истинското ми «Аз» да ме напуска. Така успявах да поддържам живо плахото пламъче на надеждата в онова студено тъмно място без изход — така успявах да съхраня малките остатъци от собствения си глас.

Днес следобед получих паролата за достъп до този компютър. Някой ми я прати по човек. Пиша ти това писмо на компютъра в кабинета на брат ми. Дано достигне до теб.

Времето ми изтече. Таксито ме чака долу. Трябва да тръгвам за болницата, за да убия брат си и да си понеса наказанието. Странно, вече не го мразя. Успокоява ме мисълта, че съм длъжна да залича от света неговия живот. Трябва да го направя и заради самия него. И за да осмисля собствения си живот.

Грижи се добре за котарака. Не мога да ти опиша колко се радвам, че се е върнал. Как, казваш, си го кръстил? Скумрия ли? Харесва ми. Котаракът винаги е бил знак за хубавото помежду ни. Не биваше да го губим тогава.

Сега не мога да ти пиша повече. Сбогом.“

39.Сбогом

— Ужасно съжалявам, Господин Птицата с пружината, че не можах да ти покажа патешкия народ?

Мая Казахара наистина изглеждаше натъжена.

Двамата с нея седяхме до езерото и гледахме дебелия лед отгоре му. Езерото беше голямо и ледът бе нашарен с хиляди тънки черти, останали от зимните кънки. Този понеделник Мая Казахара си беше взела почивен ден специално заради мен. Смятах да й погостувам в неделя, но имаше някаква железопътна катастрофа и се забавих с един ден. Тя се беше сгушила в подплатеното с кожа яке. Върху яркосинята й вълнена шапка имаше геометрична бяла шарка и отгоре малък помпон. Беше си я оплела сама и обеща за догодина да оплете и на мен. Беше поруменяла, очите й бяха ясни и чисти като въздуха наоколо и от това аз се почувствах много щастлив: в края на краищата момичето беше само на седемнайсет години и имаше възможности за почти безгранична промяна.

— След като езерото замръзна, патешкият народ се изнесе някъде. Сигурна съм, че щеше да ти хареса. Да дойдеш пак през пролетта, чу ли! Ще ви запозная.

Усмихнах се. Бях с вълнено яке, което не ми топлеше достатъчно, бях се омотал чак до носа с шала и бях пъхнал ръце в джобовете. В гората духаше леден вятър. Снегът се беше слегнал и маратонките ми се пързаляха. Трябваше да обуя за пътуването обувки с грайфери.

— Значи смяташ да останеш още тук? — попитах аз.

— Мисля да остана. След време може да ми хрумне да продължа училище. А може и да не ми хрумне. Може просто да се омъжа… всъщност не. — Тя се усмихна и от устата й излезе бяло облаче пара. — При всички положения засега ще остана тук. Имам нужда от време, за да помисля. Какво искам да правя, къде искам да отида. Не ми се ще да бързам, искам да помисля хубаво за тези неща.

Кимнах.

— Може би наистина така ще е по-редно — одобрих аз.

— Я ми кажи, Господин Птицата с пружината, когато си бил на моите години, мислил ли си за такива неща?

— Хм. Май не. Сигурно съм мислил от време на време, но наистина не помня да съм мислил чак толкова задълбочено като теб. Вероятно съм смятал, че ако продължавам да си живея по обичайния начин, нещата ще се подредят от само себе си. Но те не се подредиха, нали? За съжаление.

Мая Казахара ме погледна в очите, лицето й беше спокойно. После отпусна една върху друга ръцете си с ръкавици на коляното.

— Значи няма да пуснат Кумико от затвора под гаранция? — попита момичето.

— Тя не иска — отвърнах аз. — Смята, че тълпата ще я линчува. Предпочита да остане в затвора, там й е спокойно. Отказва дори да ме види. Докато не приключело всичко, не искала да се вижда с никого.

— За кога е насрочено делото?

— За пролетта. Кумико ще се признае за виновна. Решила е да не обжалва присъдата, каквато и да е тя. Делото едва ли ще се проточи и има голяма вероятност присъдата да е условна… или в най-лошия случай лека.

Мая Казахара вдигна един камък и го метна към центъра на езерото. Той заподскача с трополене по леда към отсрещния бряг.

— Ами ти, Господин Птицата с пружината, пак ли ще си стоиш у вас и ще чакаш Кумико?

Кимнах.

— Това е хубаво… всъщност хубаво ли е?

И аз направих в студения въздух свой си голям бял облак.

— Не знам… просто при нас стана така.

Помислих си, че е могло да бъде много по-страшно.

Някъде далеч в гората около езерото изпищя птица. Вдигнах очи и се огледах, но нямаше какво друго да чуя. Нямаше какво да видя. Кънтеше само сухият кух звук на кълвач, който правеше дупка в дънера на дърво.

— Ако с Кумико имаме дете, смятам да го наречем Корсика — казах аз.

— Страхотно име! — отвърна Мая Казахара.

Докато вървяхме един до друг през гората. Мая Казахара си свали дясната ръкавица и пъхна ръка в джоба ми. С това ми напомни за Кумико. През зимата, когато се бяхме разхождали, и тя го беше правила често и така в студени дни двамата бяхме делили общ джоб. Стиснах ръката на Мая Казахара в джоба си. Беше малка и топла като самотна душа.

— Знаеш ли, Господин Птицата с пружината, всички ще си помислят, че сме любовници.

— Може би си права.

— Я кажи, всичките ми писма ли прочете?

— Всичките ти писма ли? — нямах представа какво ме пита. — Извинявай, но нямам никакви писма от теб. Взех адреса и телефона от майка ти. Не беше никак лесно, наложи се да излъжа.

— А, не! Къде ли са отишли? Написала съм ти сигурно петстотин писма!

Мая Казахара погледна към небето.

Късно следобед ме изпрати чак до гарата. Взехме автобуса до града, хапнахме пица в един ресторант край гарата и зачакахме малкия дизелов влак с три вагона, който най-сетне се появи. До нажежената до червено печка на дърва в чакалнята стояха двама-трима души, но ние с Мая Казахара предпочетохме да отидем на студения перон. В небето беше увиснала застинала ясна зимна луна с остри очертания. Беше млада и извита като китайски меч. И под тази луна Мая Казахара се вдигна на пръсти и ме целуна по бузата. Усетих как студените й тънки устни докосват мястото, където преди беше белегът.

— Сбогом, Господин Птицата с пружината — прошепна тя. — Благодаря ти, че дойде чак дотук, за да ме видиш.

Погледнах я в очите, без да вадя ръце от джобовете си. Не знаех какво да кажа.

Когато влакът дойде. Мая си свали шапката, отстъпи една крачка назад и ми рече:

— Ако някога ти се случи нещо, Господин Птицата с пружината, само ме извикай, ама силно, чу ли. Извикай мен и патешкия народ.

— Сбогом, Мая Казахара — казах аз.

Дъгата на луната остана над главата ми дълго след като влакът потегли от гарата: ту се появяваше, ту пак изчезваше всеки път, когато завивахме. Не свалях очи от нея и ако я изгубех от поглед, гледах светлините на градчетата, които се носеха зад прозореца. Помислих си за Мая Казахара с нейната синя вълнена шапка и как пътува сама в автобуса, който я връща във фабриката в планината. После си помислих за патешкия народ, който спи някъде в тревистите сенки. И накрая си помислих за света, в който се връщах.

— Сбогом, Мая Казахара — казах аз.

Сбогом, Мая Казахара, дано нещо винаги бди над теб.

Затворих очи и се опитах да поспя. Но чак след доста време заспах истински. На някакво място, далеч от всички и всичко, успях да се унеса за миг.