Хук

Върховното отмъщение

Слънцето най-сетне залезе и се скри зад хоризонта, потъна в безбрежните води на океана и здрачът се превърна в мрака на лятната нощ — топъл, мек, пълен със силни миризми и вълнуващи звуци. Тъмнината беше пласт от скрит живот, който шепнеше, прелиташе и пълзеше наоколо — свят на тайнственост и приключения, нетърпеливо търсен от малките момчета в сънищата.

На борда на „Веселият Роджър“ капитан Хук мислеше за едно определено малко момче или по-скоро за едно малко момче, което беше пораснало.

— Как можа да постъпи така с мен? — мърмореше си той неутешим.

Седеше на масата за вечеря в каютата си. Около него беше натрупана нечестно спечелената в много битки плячка — злато, сребро, безброй скъпоценности; мебели, откраднати от крале и кралици на първокласни нации; гоблени и картини от частните колекции на алчни мъже от шест (или бяха седем?) континента; ръчно изработени оръжия, използвани от джентълмените, за да се убиват взаимно; топове коприна и английска вълна от текстилни райони и бутици; месингови навигационни уреди — за някои от тях се мълвеше, че принадлежали на Колумб; и подвързани в кожа книги на най-великите писатели в света — сър Джеймс Бари бе един от любимите му автори.

В дъното на каютата имаше триизмерна карта на Небивала земя — с всички подробности, включително копия на кораба му и на пиратския град, индианското село, лагуната на русалките и дори на нивга-дървото, като всичко това плаваше върху истинска вода.

Но тази вечер Хук не виждаше нищо. Седеше, вперил празен поглед в разкошната, вдигаща пара вечеря, която Смий току-що му бе поднесъл. Печен африкански глиган, царевица, сочни пресни картофи, пиратско желе от хайвер и сладкиш в добър тон — любимите му яденета. Смий стоеше наблизо и чакаше одобрение, кръглото му лице бе разтегнато в пълна с надежда усмивка, която ставаше все по-несигурна с всяка изминала секунда.

Накрая Хук се наведе да помирише храната, взе вилицата, приготви се да отвори уста, после спря. Върна вилицата в чинията.

— Как мога да ям! — оплака се той. — Смий, знаеш ли какво означава да чакаш нещо с такова нетърпение, че да усещаш вкуса му? Имаш ли представа какво е да очакваш едно събитие с цялата си душа и сърце?

Смий като че ли знаеше, но не беше сигурен какъв отговор иска да получи капитанът. Опитът при Хук го беше научил, че ако не знаеш верния отговор, е по-добре да не говориш.

Хук продължаваше да се взира в масата.

— Онази нощ не можах да спя, толкова силно бе очакването ми. Исках да спя, разбира се — така следващият ден щеше да дойде по-бързо. Вчера можех да мисля само колко време остава до днес. А днес? Днес бях вързан на възел, всички струни опънати. Нетърпеливото, непоносимото очакване, Смий! Пристигането на Пан и началото на славната ми война!

По лицето му пробягна усмивка и кафявите му очи доволно светнаха. За миг бръчките на отчаянието се изгладиха и той пак си беше старият Хук, коварен и безмилостен.

После пламъкът угасна и разочарованието пак го завладял. Челото му се свъси и предвещаваше буря. Той скочи с рев и куката му яростно задраска дървената маса.

— Толкова съм разочарован! Мразя да се разочаровам! Мразя Небивала земя! Мразя всичко! — Гласът му се превърна в писък. — Но най-много мразя Питър Пан!

Дръпна се от масата и измъкна от шарфа си инкрустиран със злато и диаманти пищов.

— Пак ли? — изпъшка Смий.

— Животът ми свърши! — драматично декламираше Хук. — Няма да получа войната си! Пан ми я открадна! Моята прекрасна, славна война! Можех да помириша оръдията и да усетя вкуса на стоманата! А сега край! Край на войната ми!

Той допря цевта на пищова до сърцето си и спусна ударника.

— Капитане, престанете — сгълча го Смий и размаха ръце.

Хук се изпъчи, надигна се в цял ръст.

— Този път никой не може да ме спре, Смий. Сбогом!

Той издаде челюст напред и сложи пръст на спусъка. Притвори очи, но тайничко надзърташе от ъгълчетата. Като видя, че Смий се колебае, изпищя:

— Смий!

Смий се втурна, пъхна пръст между капсулата й ударника точно когато спусъкът бе дръпнат и изкрещя от болка. Хук му изсъска в отговор, извади нахалния пръст и завря цевта на пищова в носа му. Смий я сграбчи с две ръце и се опита да я насочи нагоре. Затанцуваха наоколо, борейки се с пищова и един с друг.

— Искам да умра! — виеше Хук. — В Небивала земя вече няма приключения! Това е проклятие — един дебел Пан! Остава ми само смъртта!

— Капитане, това не е отговор, капитане — пухтеше Смий срещу цевта.

Блъснаха се в масата с вечерята и се стовариха върху нея. Тя ги удържа само миг, после рухна и наоколо се разхвърчаха трески. Пищовът на Хук гръмна с оглушителен трясък. За щастие Смий бе успял да го отклони от носа си. Куршумът изсвистя край ухото му, заби се в копието на „Веселият Роджър“ и го потопи. Хук и Смий се взираха изумени, докато корабчето изчезваше в облак от мехурчета. Все още бяха вкопчени един в друг, преплели ръце и крака, задъхани от борбата.

— Дори това — прошепна Хук — не е толкова приятно, колкото беше.

Той се изтръгна, изправи се, изтупа трохите и изглади гънките на куртката си, опипа си мустаците, вдигна стола си, седна и се зае с отговорната задача отново да зареди пищова.

Смий завъртя очи, въздъхна шумно и стана на крака след капитана си. По брадата му имаше сладкиш, а на носа му — мармалад. Когато пищовът бе зареден, Смий бързо се пресегна — опитваше се да не изглежда прекалено неспокоен — и го взе от ръцете на Хук. Потупа капитана по рамото, сложи пищова в чекмеджето на едно писалище от времето на кралица Ана и здраво го заключи.

— Хайде сега, капитане — каза му успокоително. — Нещата ще изглеждат по-добре утре сутринта. Хайде да ви слагам да си лягате. Смий ще ви завие. Хайде, бъдете добричък, капитане. Нали знаете, че приличате на занемарена кърма, ако не сте си починали както трябва.

Хук го погледна благодарно, в очите му се четеше изтощение. Смий се приближи към голяма дървена манивела на стената и започна да я върти. Леглото на Хук бавно се спусна от тавана и най-сетне спря над картата на Небивала земя.

Смий пак прекоси каютата.

— Тъй де, я да попитам — поде той. — На какво ще прилича светът без капитан Хук? А?

Той поведе Хук като малко дете и го сложи да седне на ръба на леглото.

— Добър тон, Смий — тихо каза Хук, в очите му имаше нещо, което леко напомняше благодарност. — На какво ще прилича светът без капитан Хук?

Под внезапния напор на чувствата си той прегърна Смий и го притисна към себе си, както би постъпил с отдавна загубен приятел — ако някога бе имал такъв.

Смий внимателно се освободи, като държеше куката под око.

— Капитане, на мен ми се струва, че ви трябва някоя пакост, за да се разсеете от тази работа с Пан.

Нос в нос, те се гледаха втренчено. Смий протегна ръка и свали тривърхата шапка на Хук, после се наведе да събуе ботушите му. Хук загуби почти цяла стъпка от ръста си.

— Първата ни работа утре сутринта ще е да изстреляме няколко изгубени момчета с Дългия Том. Това би трябвало да свърши работа.

Дългия Том беше чудовищното оръдие на палубата при кърмата. Той бе любимото оръжие на Хук. Капитанът се замисли за миг, после унило поклати глава.

— Винаги можем да убиваме изгубени момчета — изхленчи той. — Не искам да убивам изгубени момчета. Искам да убия Пан!

Смий разкопча куртката и я свали от раменете му. Отдолу имаше подплънки, които трябваше да го правят двойно по-едър, мускулест и корав. Сега, без тях, седеше прегърбен на леглото и изглеждаше наистина много дребен.

— Не се измъчвайте, капитане — продължи Смий, без да обръща внимание на това, което бе виждал вече безброй пъти. — Това няма да ви свърши работа и за един грош. А и не можете да оставите хората да ви видят в подобно състояние, нали така? — Той млъкна за миг, преди да поднови усилията си. — Погледнете нещата и откъм хубавата страна, капитане. Все още можете да правите каквото си искате с розовобузите му хлапета.

Хук тръсна абаносовите си къдрици й те се заизвиваха като змии.

— О, Смий, това съвсем не би било добър тон. Ужасно! Да убиеш беззащитните деца на беззащитен враг? Мислех, че ти е ясно.

Смий вдигна рамене, наведе се и започна да дърпа рунтавите вежди на капитана.

— Леко, леко — напомняше му Хук.

— Бързо — отвърна Смий и ги отлепи. — Нали винаги казвате, че един удар с ножа е за предпочитане пред бавната агония!

Хук се намръщи.

— Не ме цитирай, Смий. — Той потърка почти голата кожа, където бяха веждите. — О, бих искал да изнамеря най-бавната агония за Питър Пан!

Смий обмисляше възможностите, докато вдигаше перуката на Хук от главата му. Оголи се плешивото му теме. Както седеше без шапка, коса, вежди, куртка с подплънки и ботуши, той приличаше на крехко, сбръчкано изгубено момче. Смий събра разхвърляните дрехи на капитана и ги отнесе зад паравана в другия край на стаята.

Изведнъж се спря и сянката му зад паравана се изправи.

— Сър! В главата ми току-що светна мълния! Вие можете да накарате тези зверчета да ви харесват — не, не, нещо повече — можете да ги накарате да ви обичат… — По-нататък не му достигаха думите.

Хук зарови глава в ръцете си и пак се умърлуши.

— Не, не, Смий. Никое дете не ме обича.

Той надзърна между пръстите си към паравана пред Смий, тайно мушна ръка под възглавницата си и извади малко ключе. Пъхна го в ключалката на писалището, завъртя го, отвори чекмеджето и извади пищова. Пак спусна ударника и опря цевта в сърцето си.

Зад паравана Смий разглеждаше ботушите на капитана. Хвърли предпазлив поглед през рамо и ги нахлузи.

— Капитане, там е цялата работа! Върховното отмъщение, не виждате ли? Хлапетата на Пан — влюбени в капитан Хук! Чудесна отплата!

Хук бавно вдигна очи и се замисли. Челото му се набръчка и той като че ли остаря с десет години. Отпусна пищова. Може пък…

Зад паравана Смий пробваше капитанската куртка и се любуваше на образа си в огледалото.

— Представяте ли си лицето на Пан, когато се върне и намери децата си на ваша страна! — Смий суетно се завъртя, куртката на капитана се разтвори. — И двете готови да се бият за най-коварното страшилище на седемте морета! За капитан Хук! О, казвам ви, капитане, ще бъде страхотно, наистина!

В уморените очи на Хук блесна светлина.

— Харесва ми — прошепна той. — В това има някаква симетрия.

— А и от вас ще стане чудесен баща, бих казал — насърчаваше го Смий, докато пробваше перуката му на главата си.

— От мене?

— Ами да, капитане, нали това ви казвам.

— Така ли? — Хук се замисли над идеята. — Аз знам това-онова за липсата на внимание.

— Чудесен баща — рече Смий и си сложи тривърхата шапка на Хук.

Капитанът скочи на крака внезапно оживен и доволно запляска с ръце.

— О, Смий, каква прекрасна идея ми хрумна! Няма да унищожавам Пан, но собствените му деца — освен че ще станат мои деца, кълна се в костите на Барбекю — ще предвождат и битката срещу него! И толкова ще ме обичат, Смий! Джеймс Хук семеен човек! — Той дълбоко пое дъх. — Джеймс Хук баща!

Смий се гледаше в огледалото, после взе цигарето с двойния мундщук, сложи го в устата си и доволно запафка.

— Това е най-коварният, най-хубавият план, за който съм чувал — заяви той усмихнат.

Обектът на тези пъклени планове беше на много мили оттам, сгушен в извивката на един клон не много нависоко на нивга-дървото. Беше премръзнал, гладен и обезсърчен. Около него спяха изгубените момчета, всяко от тях в къщичка от дърво, построена при пристигането му в Небивала земя. За Питър нямаше къщичка, разбира се — бе пристигнал твърде късно, а освен това не беше изгубено момче. И изобщо не беше кой знае какво, мислеше си мрачно той. За него нямаше място в този нелеп свят.

Над главата му луните на Небивала земя приличаха на гигантски японски фенери в нощното небе, надвиснали толкова ниско, че сякаш имаше опасност да паднат в океана. Блестящата им светлина скриваше звездите. Питър се взираше в луните и се чудеше какво ли бе станало с Мойра и с дома им. Чудеше се дали някога ще се върне там, при нея.

В тъмнината припламна светлинка и Менче-Звънче се настани до него. Той я погледна — изгубен, самотен и уплашен. В този странен и тревожен свят тя беше единственото познато нещо. Менче видя какво има в очите му и му се усмихна окуражително.

— Повярвай на очите си, Питър — прошепна тя. — Повярвай във феи, изгубени момчета, три слънца и шест луни. Всичко ще бъде наред, ако повярваш. — Наведе се към него! — Потърси в себе си една-единствена чиста, невинна мисъл и се дръж за нея. Защото това, което те е правило щастлив, ще те научи да летиш. Ще се опиташ ли, Питър?

Питър я гледаше и се мъчеше да разбере. Накрая каза:

— Ако всичко това е истина, останалата част от живота ми сън ли е била?

Тя вдигна рамене. Казват, че феите не се впускали във философски спорове.

— Това, което те е правило щастлив, ще те научи да летиш — повтори Менче, защото предпочиташе практическите съвети.

Питър изморено кимна и затвори очи.

— Добре, Менче. Ще се опитам.

Менче-Звънче почака, докато дишането му стана по-бавно. Когато сънят го прибра, тя се надигна от мястото си на гърдите му и си открадна една целувка от устните му. После се обърна и пропълзя под ризата му — и светлинката й пълзеше с нея. Най-сетне си намери удобно кътче близо до яката и се настани. Питър бе започнал да хърка. Тя се присъедини към него, но нейното хъркане приличаше на тихо дишане. Светлинката й затрептя, после постепенно изгасна, когато и Менче заспа.

Наблизо, седнал по турски на входа на собствената си къщичка, Руфио гледаше как гасне светлинката. Лицето му бе смръщено. Не му харесваше тази имитация на Питър, този дебел и стар възрастен, който се опитваше да му открадне извоюваното. Загриза го ревност. Имаше намерение да се отърве от този натрапник възможно най-скоро.

Придърпа меча на Пан по-близо до себе си и очите му пламтяха като огън в мрака.

Една по една гаснеха светлините на нивга-дървото. Гасяха ги феите, които бдяха в нощта, подскачаха из клоните и търсеха капки роса за пиене, божи кравички, за да ги пояздят, и кристалчета дъга, за да си ги събират. След тях светлините гаснеха и в тъмнината останаха да греят само трите луни — бялата, прасковената и бледорозовата. Небивала земя заплува към детските сънища — към вярата, която я правеше вечна, към обещанието, което не й позволяваше да порасне.