Хук

Страхотно, великолепно приключение

И така, стигнахме до последната глава на нашата история, в която трябва да завържем всички висящи нишки — също като майките, подреждащи мислите на децата си, докато те спят. По традиция в нея не се случва кой знае какво, цялото вълнение вече е изживяно. Но е време да се отпуснем назад и да помислим. Време е и всеки да се прибира вкъщи, където и да е ходил, за да се порадва на простите удоволствия, които носи краят на едно пътуване. Така че сега, докато някои преминават към началото на нова приказка, тези, които са разбрали какви истини въплъщава Питър Пан, ще постоят още малко, за да споделят заслужените топли прегръдки на семейство Банинг.

Питър и децата цяла нощ летяха към къщи между звездите, водени от светлинката на Менче, припламваща като фар. Един-два пъти Питър без малко да се изкуши да се отклони от маршрута — само малко, колкото да се промъкне зад някоя звезда и да се опита да я изгаси (в името на старите времена), но това щеше да означава отлагане на завръщането у дома, а той вече нямаше търпение и не искаше да се бави повече. През цялото време държеше децата си за ръце и им разказваше всички истории, които досега не бе споделял, защото беше заключен във възрастния, а той нямаше време за такива глупости. Непрекъснато ги прегръщаше и целуваше, сякаш се страхуваше, че може да не му се удаде друг случай, и тримата се смееха на всякакви безсмислици и глупости. От време на време си говореха къде са били и какво са видели, но прозевките и приспивните песни на вятъра затрудняваха спомените и думите като че ли сами се отклоняваха като агънца от стадо без овчар.

Към зазоряване повечето звезди изчезнаха в изсветляващото небе и луната залезе под хоризонта. Видяха „Кенсингтън Гардънс“ с потъналите в рехавата димна мъгла остри покриви и тухлени комици. Клепачите на Питър така натежаха, че той едва ги държеше отворени.

Единственото нещо, което си спомняше, бе как пусна ръцете на Джек и Маги.

Детската стая на „Кенсингтън“ номер 14 беше потънала в сенки — черни пластове, които едва започваха да отстъпват пред утрото. Нощните лампи в китайските къщички горяха с равна светлина над празните еднакви легълца и смело прогонваха мрака с малките си пламъчета, слабо осветяваха войниците на пост пред камината, дървеното конче, търпеливо очакващо ездача си, къщичката за кукли, където Кен беше готов да сервира на Барби, и книжките и играчките, населили сънищата на децата, които си бяха играли с тях.

Мойра спеше в люлеещия се стол в средата на стаята. От време на време се размърдваше, пръстите й докосваха роклята, устните й шепнеха имената на децата й. Изглеждаше много самотна.

Ветрецът отвори прозорците с ромбовидните стъкла и разлюля дантелените пердета така, че фигурките на Питър Пан затанцуваха като живи. В стаята се разхвърчаха листа. После се появи Джек — долетя през прозореца и се спусна на пода леко като перце. Маги, с натежали за сън очи, го последва малко по-тромаво. Двамата се загледаха в спящата Мойра.

— Коя е тя? — прошепна накрая Джек и примигна, защото и на него много му се спеше.

— Това е майка — отговори Маги и се прозя.

— О!

Джек внимателно разгледа спящата жена — чертите на лицето й, извивката на пръстите й, намекът за целувки, скрити в ъгълчетата на устните й.

— Прилича на ангел — въздъхна Маги. — Хайде да не я будим, Джек. Просто ще бъдем тук, когато отвори очи.

Те прекосиха спалнята на пръсти и тихичко се мушнаха под завивките. Може би дъските изскърцаха, или пък Мойра усети присъствието им, но се събуди почти веднага. Примигна, махна едно изгубено листо, паднало на рамото й, и погледна отворените прозорци, усети ветреца, разпиляващ пердетата. Стана, отиде до прозорците и здраво ги затвори.

Когато се обърна, видя телцата в леглата (просто сенки, сигурна бе) — сякаш децата се бяха върнали. Лицето й се сви в тъжен копнеж и тя за миг не можеше да помръдне — страхуваше се да не развали магията.

Тогава се отвори вратата и Уенди се появи по пеньоар и пантофи. Вървеше бавно, предпазливо и се подпираше с бастун.

— Дете? — прошепна тя на Мойра. — Цяла нощ ли не си лягала?

Мойра се усмихна и поклати глава.

— Толкова често ги виждам в сънищата си точно както сега, като вързопчета под завивките, и щом се събудя, ми се струва, че наистина са били тук…

Но Уенди не я слушаше. Гледаше издутините в леглата с широко отворени очи. Мойра се обърна, смръщи хубавото си лице и колебливо протегна ръка.

Изведнъж Джек отметна завивките.

— Мамо — извика той и би казал повече, само че гърлото му се сви и от него нищо не излизаше.

Маги също се отви.

— Мамо — повика я тя и Мойра се свлече на пода.

Децата скочиха от леглата и изтичаха при нея. Тя прегърна Джек и го притисна толкова силно, че той си помисли, че ще го счупи на две. Притегли и Маги. Вече наистина плачеше. Прегръщаше и целуваше децата си, и ридаеше.

— О, дечицата ми, дечицата ми — шепнеше тя.

— Мамо — каза Джек и се дръпна, нямаше търпение да й разкаже всичко. — Имаше страшно много пирати и те ни вързаха в една мрежа, и…

— Но татко ни спаси — намеси се Маги. — И летяхме! Прабабо, ние…

Но Уенди я прекъсна с топла прегръдка и смях, който спря пълните със съмнение думи на устните на Мойра.

— Пирати ли? — повтори тя. — И сте летели? Чудесно, дете. Господи, това ми напомня за времето, когато Питър и аз летяхме.

Тя ги прегърна отново. Прегърна и Мойра.

Навън зората вече обагряше покривите на къщите, мяташе блестящи гирлянди във въздуха и слънчеви петна на земята. Питър Банинг лежеше в една снежна пряспа. Той спеше, дишаше равномерно и спокойно, ръцете и краката му извити така, както по никакъв начин не би могъл да ги извие буден.

„Звън, звън, звън“ — чу се някъде наблизо.

Той примигна и се събуди. Седна стреснат. Нямаше представа къде се намира и какво прави там.

— Джек, Маги, ще летим… — заговори, без да се замисли, после колебливо млъкна.

Пое дълбоко дъх и се огледа. Намираше се в потънал в сняг парк. Недалеч лъкатушеше река и от водите й като пушек се вдигаше утринна мъгла. Край нея като часовои се източваха широколистни дървета с опадали листа — зима беше. Въздухът бе чист и свеж и миришеше на закуска.

— Тъй, тъй. Та как си тази сутрин, Питър Пан? — попита познат глас. — Пак се готвиш за някоя пакост, а?

Питър смаян се обърна и видя Смий на няколко метра от себе си, с ръце на кръста и торба на рамо. Само че не беше Смий — беше градински пазач, който правеше обиколката си и събираше отпадъците. И изобщо не говореше на Питър — говореше на една статуя. Статуя на Питър Пан, издигната близо до реката от писателя Дж. М. Бари през 1912 година. Питър Пан — приклекнал, готов за следващото приключение, надул прочутата си свирка, завинаги момчето, което отказва да порасне.

Питър се изправи, излезе от пряспата и тръгна към статуята. Пазачът събра разхвърляните хартии, които бе приписал на пакостите на Питър Пан, и се отдалечи. Питър стигна до статуята и спря.

Спомените се върнаха и той потръпна.

„Небивала земя, Хук. Маги и Джек.“

На рамото на статуята изникна мъничка фигурка — нежна и изящна в меката утринна светлина, с трепкащи, тънки като паяжина крилца.

Питър примигна.

— Менче?

Тя се усмихна.

— Кажи го, Питър. Кажи го искрено.

Той отвърна на усмивката й.

— Вярвам във феи.

Цялото телце на Менче засвети, сякаш вътре се запали лампа. Личицето й засия.

— Нали знаеш онова място — там, където не спиш, но не си и буден. Мястото, където си спомняш какво си сънувал. Точно там винаги ще те обичам, Питър Пан. И точно там ще те чакам да се връщаш.

Тогава върху рамото на статуята на Пан, точно където стоеше тя, падна слънчев лъч и Менче изчезна.

Питър се мъчеше да я види отново, присви очи, заслони ги с ръка и направи крачка напред. Но тя беше изчезнала и споменът за нея вече избледняваше. Надолу по пътеката градинският пазач събираше празни бутилки, които някой бе захвърлил снощи.

„Звън, звън, звън“ — подрънкваха те в ръцете му.

— Менче? — повика я Питър за последен път и след това спомена вече го нямаше — прибран в едно чекмедже в главата му, за да го намери, щом му потрябва отново.

Внезапно го обзе оживление. Беше си у дома!

— Джек? Маги? — извика неспокойно. Огледа се. Та нали бяха тук, с него, когато се върна от… Намръщи се. Когато се върна откъдето беше ходил. Но бяха здрави и читави, сигурен беше, и само това имаше значение.

— Мойра! Аз съм у дома! — изкрещя той.

После се затича по пътеката. Поздрави градинския пазач и всички други, които срещна, с радостно „здравейте“, възторжен „добър ден“ и скокливи обръщения от всякакъв характер.

Стори му се, че за миг стигна до задната ограда на номер 14. Сметна, че е под достойнството му да заобикаля до предната порта. Скочи на оградата и затанцува по нея като въжеиграч, а когато му омръзна, спусна се на земята и се втурна към входната врата.

Беше заключена.

Той посегна към месинговото чукче, но се спря.

Не, не и днес.

Пак се затича назад и прескочи още една ограда, като си пееше и тананикаше. Беше почти под прозореца на детската стая, когато чу телефонен звън. Огледа се и се чудеше откъде идва. Установи, че идва изпод краката му. Коленичи, разрови снега и свежата пръст и извади собствения си калъф с телефона. Остави го да иззвъни още веднъж, после натисна копчето.

— Ало, обажда се Питър Банинг — поздрави той. — Не съм у дома в момента — няма ме, защото не искам да разговарям с вас. Оставете, ако обичате, съобщение и аз ще се занимая с него, когато намеря за добре. Пожелавам ви щастливи мисли!

Пусна телефона обратно в дупката и го зарови.

После се закатери по водосточната тръба. Изкачваше се, внимателно местеше ръцете си по тръбата, лицето му бе пламнало от усилие и удоволствие. Не би и помислил да направи такова нещо преди четири дни и цял живот приключения, но нещата се бяха променили за Питър Банинг, макар той да не бе съвсем сигурен как точно е станало това.

Стигна до прозореца на детската стая и се опита да го отвори. Залостен! Пак опита. Пак затворен! Доближи лице до стъклото и надникна вътре.

Уенди прегръщаше Мойра, Джек и Маги. Нещо в Питър се обтегна до скъсване и гледката съживи спомен за друго време, много отдавна. Не можеше да влезе при тях! Отново го бяха оставили отвън! Дъхът му замъгли стъклата на прозореца, а той висеше на парапета на балкона ужасен, че пак някак си е закъснял…

После заудря по прозореца, вече не го интересуваше нищо, освен да влезе вътре.

— Аз съм у дома! — извика той. — Върнах се! Моля пуснете ме вътре!

Чуха го, разбира се, и Джек се втурна към прозореца. Личицето му на елф светна от мисълта за пакост (а не приличаше ли подозрително много на лицето на Питър?). На устните му имаше широка усмивка, а в очите му бликваха сълзи.

— Извинете — каза той, — имате ли уговорена среща?

Питър се ухили.

— Да, с теб за цял живот, малък пират такъв!

Джек завъртя дръжката и широко отвори прозореца.

Питър влезе и застана срещу него. За миг мълчаливо се гледаха.

После Питър прошепна:

— Какво ти бях казал за този прозорец? — Грабна Джек и го притисна към себе си. — Никога не го затваряй! Дръж го винаги отворен!

Завъртя Джек, подхвърли го във въздуха. И двамата се смееха и крещяха.

Маги заподскача по леглото.

— Искам и аз да летя, татко! Искам и аз да летя!

Питър я взе и я заподхвърля.

— Твоето желание е закон за мен, принцесо!

Накрая ги пусна и двамата на земята, прегърна смаяната Мойра и завъртя и нея, вдигна я от пода, сякаш и тя беше дете, със светнало от щастие лице. Тя се държеше за него и пискаше. Когато краката й пак бяха на земята, Мойра го прегърна и силно го притисна към себе си.

— Питър, о, Питър — прошепна тя с облекчение. — Къде беше?

Но Питър зърна Свирчо, който надничаше през вратата. Отдели се от Мойра и се приближи до стареца. Свирчо се усмихна свенливо и понечи да си тръгне.

— Не — тихо каза Питър и го прегърна, доведе го в стаята при другите.

— Здравей, Питър — несигурно каза Свирчо. — Пак изпуснах приключението, нали?

Питър поклати глава и му се усмихна. После си спомни нещо. Бръкна под ризата си и извади торбичката, която му бе дал Бъчонко. Отвори я и изсипа съдържанието й в тънките, треперещи ръце на Свирчо.

— Мисля, че са твои — прошепна той.

Учите на Свирчо се отвориха широко и невярващо. По бузите му се застичаха сълзи и той се обърна към Уенди.

— Гледай, Уенди! Виждаш ли? Ето ги. Излиза, че не съм си изгубил топчетата.

Уенди се приближи до него и го прегърна, с едната си ръка приглади разрошената му коса. Свирчо си взе топчетата и отиде до прозореца да ги разгледа на светло; мърмореше си нещо за изгубените спомени, галеше щастливите си мисли. След минутка за всеобща изненада започна да се издига във въздуха. На дъното на торбичката беше намерил малко прашец от крилцата на феите и го бе посипал по себе си. Воден от щастливите си мисли, той смело излетя през прозореца.

— Довиждане! Довиждане! — извика им от небето и се изгуби от очите им.

Уенди се приближи до Питър и му подаде ръка.

— Здравей, момче.

Питър преглътна.

— Здравей, Уенди.

— Момче, защо плачеш?

Той се усмихна.

— Просто съм щастлив… че съм у дома.

Уенди го прегърна и пак си спомни онова далечно време, когато отлиташе в Небивала земя с Питър Пан, как се скитаха из острова на пирати, индианци й русалки, как живееха под нивга-дървото и разказваха приказки на изгубените момчета, как бяха част от сънищата на детството и младостта, без грижите и отговорностите на порастването. Искаше й се да се върне там още сега. Не би се колебала и миг, стига да можеше.

— Питър — прошепна тя. — А приключенията ти? Ще ти липсват ли?

Той поклати глава.

— Просто ще живея — отвърна той. — Това ще бъде страхотно, великолепно приключение.

При тези думи последната звезда от нощта — ако това наистина беше звезда — припламна и изчезна.