И какво ще стане с мен?

Глава четвърта

Бърни се обади около 19:00 ч., докато гледах един глупав сериал по телевизията. Съобщи ми, че срещата е определена за 21:00 ч., в кафе-бара.

— Ще те взема в 20:30 ч., Джек — рече той, — заедно с Пам и Хари.

— Кендрик ще дойде ли?

— Да.

— Чудесно.

След като бях говорил с него и вече знаех за какво става дума, доста бях помислил. Планът му изглеждаше добър, но имаше много детайли, които трябваше да се изгладят. Отвличането на самолет, който струваше десет милиона долара, можеше да ми навлече доста годинки в затвора, а това беше нещо, което никак не ми се нравеше. Операцията трябваше да бъде извършена така, че да няма провали, а ми се струваше, че Бърни не беше човек, който можеше да го уреди. Имаше в него нещо, което не ми харесваше. Пам не влизаше в сметката: тя беше свръхсексуална невротичка. Много зависеше какъв е Ърскин. Ако и на него му стискаше толкова, колкото и на Бърни, щях да изляза от играта. Исках да имам контрол над операцията. Колкото повече мислех за нея, толкова повече ми харесваше, но не и ако Бърни я ръководеше.

Около 20:00 ч. чух пред бунгалото ми да спира кола. Отидох до вратата. Един буик, шофиран от Бърни, тъкмо спираше. Той ми махна и аз се качих до него. На задната седалка седяха един мъж и Пам. Беше прекалено тъмно, за да мога да огледам Ърскин. Изглеждаше ми едър, но това беше единственото, което можех да видя.

Докато подкарваше колата, Бърни каза:

— Джек, това е Хари…

— Здрасти! — рекох и вдигнах ръка.

Ърскин не помръдна. След дълга пауза накрая отвърна: „Здрасти!“

Пътувахме мълчаливо и бързо от летището към кафе-бара. Когато пристигнахме и излязохме от колата, все още беше прекалено тъмно, за да мога да го видя. Беше по-едър, отколкото си го бях представил. С три инча над мен, а аз не съм джудже.

С Бърни вървяхме заедно. Пам и Ърскин ни следваха. Изкачихме стъпалата към верандата. Когато седнахме около масата, момичето се появи усмихнато.

— Какво ще поръчаме? — попита Бърни.

Сега заоглеждах Ърскин, а и той — мен. Приглушената светлина ми даваше възможност да видя сухо лице, малки очички, сплескан нос и тънки устни: як младок, борчески тип, с черна като смола, късо подстригана коса, който държеше главата си така, сякаш се готвеше да произнесе смъртна присъда. Беше облечен с памучна риза и можех да видя мускулите му — имаше телосложение на боксьор.

Пам каза, че тя ще пие уиски с лед. Аз си поръчах същото. Ърскин предпочете джин с портокалов сок. Бърни се спря на кока-кола.

Когато момичето се отдалечи, Бърни рече:

— Запознай се с Хари, Джек.

Кимнах на Ърскин, който се приведе напред и ме погледна втренчено.

— Е, и каква е причината за тази среща? — запита той агресивно. — Какво те яде?

— Почакай малко — намеси се остро Бърни. — Аз ще ти обясня. Джек не смята, че заплащането е много добро. Аз…

— Ти мълчи, Бърни — отряза го Ърскин. — Този човек е авиоинженер, нали?

Бърни го погледна неспокойно.

— Знаеш го много добре, Хари.

— Да. Значи не е толкова важен. Ние с теб трябва да управляваме самолета… нали? Тогава за какво роптае? Ще го ползваме, той ще си получи парите и ще си държи зурлата настрани от нашите работи… нали?

— Слушай, синко — рекох тихо, — не се прави на много важен. Вие с Пам сте новаци в такъв тип операции. Като се замисли човек, и Бърни не е толкова печен. Имате добра идея, но действате като аматьори. Имате самолет за десет милиона и го продавате за два. Това ми е достатъчно, за да разбера, че сте абсолютни аматьори.

Ърскин се стегна. Видях как големите му мускули изскочиха. Подозирах, че е готов да се нахвърли върху мен.

— Значи ти си професионалист… така ли?

— Като се сравня с вас тримата — отвърнах, леко избутвайки стола си назад, за да мога да стана, ако той предприемеше нещо. — Да… професионалист съм.

— Хари! — Гласът на Бърни беше умоляващ. — Аз имам доверие на Джек. Точно затова го извиках. Мисля, че трябва да го оставим да се оправи с Кендрик. Нека видим какво ще постигне.

— Не!

Това бе изречено от Пам.

Бърни я погледна.

— Какво има?

— Този човек е опасен. — Тя размаха ръце към мен. — Знам го. Може да ни докара беля.

Аз се изсмях.

— Вие вече сте си навлекли белята, бейби — заявих. — А аз мога да ви измъкна от нея. Е, добре, ако и тримата не искате, тогава нямам нищо против. Ще се махна, но като съдя по начина, по който действате, май ще ви изпращам картички в някой пандиз. Много ме бива да изпращам картички.

Кадилакът на Кендрик спря пред кафе-бара.

— Ето го и него — рекох, като бутнах стола си назад. Погледнах Бърни. — Или ще ме оставите да се оправям, или ме отпишете. Какво избирате?

Той не погледна другите двама.

— Действай.

Преди другите да могат да реагират, Кендрик се изкачи, пъхтейки и задъхвайки се, по стълбите.

— Скъпи мои! Какво ужасно място за среща! — Той се дотътри, клатушкайки се, до масата и Бърни стана да му придърпа един стол. — Наистина много, много ужасно! — Отпусна се тежко на стола. — Не ми предлагайте питие. Сигурен съм, че микробите пъплят из всички чаши. — Вдигна оранжевата си перука и се поклони на Пам. — Скъпа Пам… прекрасна, както винаги. — Нахлупи перуката отново на главата си. — За какво е цялата тази работа? Мислех си, че всичко е съвсем добре уредено.

— Джек иска да говори с теб — каза Бърни.

— Джек? — Малките очички на Кендрик се извъртяха към мен. — За какво става дума, скъпи? Не си ли доволен?

— Хайде да спрем с празните приказки, Кендрик — рекох. — Първо ще говорим за парите, а после за операцията.

Кендрик въздъхна театрално.

— Един момент, скъпи. От името на тези трима души ли говориш? Да разбирам ли, че Бърни вече не ръководи операцията?

— Не говори от мое име — отсече Ърскин.

— Нито пък от мое — подкрепи го Пам.

Погледнах към Бърни и станах.

— О’кей, тогава аз излизам от играта. Мнозинството е внушително.

— Почакай! — Бърни погледна към Кендрик. — Включих Джек в това, защото той е вещ в тези работи. Отсега нататък ще говори от мое име. Аз ръководя тази операция и ще става онова, което кажа.

Погледнах към Пам и после към Ърскин.

— Чухте го. Сега е време вие двамата да станете и да си вървите.

Нито единият от двамата не помръдна.

Седнах. Кендрик потърка края на носа си с дебелия си пръст.

— Е… каква е работата, Джек?

Сложих ръце на масата, подпрях се на тях и го погледнах право в очите.

— Ще крадем самолет за десет милиона долара — подхванах. — Това се нарича отвличане. Ние четиримата можем да получим доживотни присъди, ако се провалим, а можем да се провалим. Петимата сме заедно в тази игра — обърни внимание, петимата. Включвам и теб. Искаме да знаем колко ще плати клиентът ти.

Кендрик се усмихна.

— Значи се безпокоиш за парите, скъпи?

— Казах да престанеш с това. Колко ще получиш?

— То си е моя работа! — Гласът му изведнъж стана рязък. — Ние с Бърни се споразумяхме. Плащам два милиона… Бърни прие… Нали така, Бърни? — И той погледна Олсън.

— Чакай малко — възразих аз. — Дай да разгледаме нещата. Самолетът струва десет милиона: той е чисто нов. Ако не си кръгъл глупак, а аз съм сигурен, че не си, ще получиш за него поне шест. Това означава, че ще ти останат четири милиона печалба, след като покриеш разходите, само за това, че си си седял на дебелия задник, докато ние сме поемали риска: ти това споразумение ли го наричаш?

— Шест! — Той вдигна дебелите си ръце. — Скъпи! Ще се смятам за късметлия, ако ми остане милион, а все пак аз поемам разходите. Хайде, хайде! Не бива да бъдеш алчен.

— Искаме три и половина — рекох — или смятай сделката за развалена.

— Ей, чакай малко — намеси се Ърскин. — Ти…

— Ти не се бъркай! — излаях му аз. — Чу ли ме, Кендрик? Три и половина или сделката се разваля!

— Какво ще кажеш да чуем мнението и на останалите. — Очите на Кендрик сега приличаха на мъниста.

— Не! Аз ръководя това — отсякох. — Да предположим, че те се съгласят с предложението ти. Аз обаче не съм съгласен. Значи те ще ме изключат, но аз знам за плана. — Усмихнах му се. — Самолетът е застрахован. Самолетът изчезва. Някой, който ще се обади на застрахователите, може да ви навлече много бели. Искаме три и половина, Кендрик.

Той ме гледа твърде дълго, после кимна.

— Доста делови си, скъпи. Какво ще кажеш, да приключим с гадното пазарене, като се споразумеем за три милиона? Това си е чист грабеж, но ще се съглася на три. Погледнах Бърни.

— Не искаме да го ограбваме, нали? Да се съгласим ли на три?

Бърни кимна изумено.

Погледнах другите двама. Ърскин ме зяпаше с ококорени очи. Пам не ме удостои с поглед.

За по-малко от десет минути бях спечелил за нас още един милион.

— О’кей… три — рекох.

Кендрик направи гримаса.

— Тогава значи го уредихме. Ако това е всичко, трябва да вървя.

— Не е всичко. — Обърнах се към Бърни. — Как ще бъдат платени парите?

Бърни замръзна.

— Ами… Клод ще уреди да се изплатят на мое име тук, във „Флорида Банк“, и аз ще ги разделя.

Сега беше мой ред да го зяпна.

— За Бога! Изведнъж три милиона се превеждат в местната банка, когато се предполага, че всички ние сме мъртви?

По лицето на Бърни потекоха рекички пот.

— Аз… аз не бях мислил за това. — Погледна ме безпомощно. — Какво предлагаш?

Обърнах се към Кендрик, който ме гледаше с твърди като гранит очи.

— Пращаш половината пари: милион и половина в Националната банка на Мексико на името на Олсън. Ще ги преведеш, преди да излетим. После превеждаш останалата част, когато ти доставим самолета.

Той се повъртя в стола, извади кърпичката си и започна да си вее с нея.

— Това може да се уреди.

— Трябва да го уредиш. Няма да полетим със самолета, докато Бърни не получи съобщение от банката за половината пари.

Той вдигна дебелите си рамене. Въпреки заучената му усмивка ми беше ясно, че ме мрази.

— Добре, скъпи. Ще го уредя.

Настъпи пауза, после аз рекох:

— Сега нещо друго. Искаме да видим пистата, на която ще приземим самолета.

Това вече наистина го изкара от равновесие. Той замръзна, лицето му почервеня, а мънистените му очички станаха каменни.

— Пистата… Какво искаш да кажеш?

— Пистата. — Нарочно направих така, че гласът ми да звучи дразнещо спокойно. — Искаме да я видим.

— Няма нужда. Вече обсъждах това с Бърни.

— Е, сега пък го обсъди с мен. Къде е тя?

— На няколко мили от Мерида.

— Кой я е построил?

— Моят клиент.

— Той какво разбира от строенето на писти?

Кендрик килна настрани оранжевата си перука, после я върна на мястото й.

— Не се притеснявай. Знае какво прави. Похарчи маса пари за построяването й. Щом той е доволен, и ти също трябва да си доволен.

— Така ли мислиш? Нима си представяш, че ще рискуваме самолет, за десет милиона долара на писта, построена от банда мексиканци? Да не мислиш, че сме луди? — Наклоних се напред и го погледнах гневно. — Ти какво разбираш от строене на писти? Можем да катастрофираме. — Обърнах се към Бърни. — Спомняш ли си катастрофата, когато виетнамците ни построиха писта? Тя хлътна и ние катастрофирахме. Помниш ли?

Това беше лъжа, но Бърни бързо се включи.

— Точно така.

Отново се обърнах към Кендрик.

— Тези тримата са вързани тук, тъй като работят за Есекс. Аз съм свободен. Ще проверя пистата… ти ще го уредиш.

Кендрик облиза устните си.

— Ще говоря с клиента си. Може да не се съгласи.

— Тогава ще стане много лошо. Няма да му закараме самолета, докато не съм проверил пистата.

— Ще видя какво може да се уреди. — Настъпи пауза, през която очите му ме гледаха замислено. — Има ли още някой малък проблем, който да те безпокои, скъпи?

Ухилих му се.

— Не. Моите проблеми вече са твои проблеми.

Той се изправи.

— Тогава ще тръгвам. — Вдигна перуката си и се поклони на Пам. — Чао, милички. — И като заобиколи масата, спря и погледна Бърни. — Намерил си умно момче, Бърни… Наблюдавай го, защото може да стане прекалено умен. — След това слезе, клатушкайки се, по стълбите, отиде до жълто-черния си кадилак и замина.

Запалих цигара и погледнах Бърни.

— Е, какво постигнахме? — рекох. — Сега имаме един милион отгоре, който трябва да поделим помежду си. Ще разберем и кой ще купи самолета. Когато отида там, ще го открия. Уредих поне половината от парите да дойдат при нас, дори ако Дебелака ни отмъкне другата половина, а това е възможно. Доволен ли си, Бърни?

Олсън се усмихна накриво.

— Защо иначе си мислиш, че се спрях на теб?

Но по очите му можех да разбера, че бях измъкнал командването от ръцете му. Виждах, че вече знаеше кой е по-добрият от двама ни.

После погледнах другите двама.

— Доволни ли сте?

Ърскин ме гледа доста дълго и накрая рече:

— Джек, извинявай, че се държах враждебно. Чудесно се справи. Отсега нататък ще те подкрепям. Каквото кажеш, това ще бъде. По дяволите! Никога не съм се замислял за тия неща, с които го клъцна. Прав си. Ние сме само аматьори.

— Добре. — Преместих поглед към Пам. — А ти? Ти доволна ли си?

Тя дори не ме погледна, само вдигна рамене.

— Бейби! На теб говоря… Доволна ли си?

— Хайде да я оставим на мира — възрази остро Бърни.

— О, не! — Приведох се напред. — Тя е част от отбора. Искам да чуя гледната й точка.

Тя ме стрелна гневно с очи.

— Чудесно се справи. Ти си момчето чудо. Това ли искаше да чуеш?

Обърнах се и погледнах Бърни.

— Имаме ли нужда от нея?

Олсън потърка устата си с опакото на ръката.

— Ние с Пам сме заедно и вървим заедно.

— Добре. Тогава… ти се погрижи за нея. От моя гледна точка сте ти и Хари. Ти се погрижи за нея… Става ли?

Пам се изправи.

— Тръгвам си, Бърни. Не мога да понеса това… това… — Тя бе спряна от Ърскин, който я сграбчи за китката и я принуди отново да седне на стола си.

Бърни се надигна, когато Ърскин й каза тихо:

— Престани, Пам!

Тя го погледна и аз разбрах, че я беше чукал, както я бях чукал и аз, и като видях пребледнялото, изопнато лице на Бърни, стана ми ясно, че и той го знаеше. Тя погледна Ърскин и вдигна безпомощно ръце.

— Съжалявам.

Последва дълга пауза, след което аз попитах:

— Приключихме ли с драмите?

Никой не продума.

— Е… има и още нещо. Докато си приказваме, можем да обсъдим и него.

— Разбира се — рече Ърскин. — Да пийнем по още едно. — Той щракна с пръсти и момичето се появи. Поръча по още едно питие. Беше добра идея. Атмосферата се разведри, докато чакахме.

— Какво те тревожи, Джек? — попита Ърскин, след като момичето донесе питиетата и се оттегли.

— Мисълта ми е, че когато настъпи радиотишината, ние ще трябва да приемем, че сме мъртъвци. Всички сме се удавили в морето — започнах. — Мислили ли сте какво означава това? Съгласен съм, че не можем да поемем риска да се върнем в Съединените щати. Трябва да останем в Мексико, но цялата работа е в това, че трябва да се държим като мъртъвци.

— Казах ти го — рече нетърпеливо Бърни. — Можем добре да се устроим в Мексико, но ако не успеем, с всичките тези пари можем да изчезнем някъде в Южна Америка или дори в Европа.

— Не ме разбра, Бърни — възразих. — Кендрик и клиентът му също ще знаят, че трябва да се държим като мъртъвци, за да се измъкнем безнаказано. Помисли малко за това.

Бърни ме погледна озадачено. Премести поглед към Ърскин, който също ме гледаше.

— Още ли не схващате? Не разбирате ли?

— Какво точно искаш да кажеш? — запита Ърскин сърдито.

— О, невинни младенци! Не ви ли е идвало наум колко удобно би било за Кендрик и неговия клиент, когато приземим самолета, да бъдем посрещнати от банда мексиканци, които да ни прережат гърлата, да ни заровят в джунглата, така че Кендрик и клиентът му да получат самолет за десет милиона долара, без да е необходимо да ни плащат за услугата.

Ърскин се дръпна назад в стола си със стреснато изражение.

— Никога не съм се сещал за това!

— Кендрик няма да направи такова нещо — рече вяло Бърни, но видът му беше като на болник.

— Няма ли? Умният човек, а Дебелака е умен, не би се тревожил за живота на четирима души, ако може да прибере шест милиона долара — отвърнах. — Може би влизаме в капан. Не твърдя, че е точно така, но може и да е.

— Прав си — съгласи се Ърскин. — По дяволите! Може и така да стане!

— Вие сте доверчиви хора, нали? — рекох. — Ако някога си кажете молитвата, благодарете на Бога, че сте избрали мен да ръководя операцията.

— Е, и какво ще правим? — попита Ърскин.

— Ще си размърдаме мозъците. Имаме два месеца, за да уредим всичко. Ще отида там и ще разбера кой сключва сделката, после всички ще се концентрираме върху най-важното нещо… как да бъдем мъртви и в същото време да си останем живи.

Вече се унасях, когато чух почукване на вратата на бунгалото. Включих нощната лампа и се измъкнах от леглото, поглеждайки часовника си. Часът беше 0:15.

На вратата отново се почука.

Прекосих дневната и отворих. Хари Ърскин влезе и затвори вратата.

— Искам да говоря с теб — каза той.

Единствената светлина идваше откъм спалнята. Той се извисяваше над мен: висок, едър, като сянка на дърво.

— Тъкмо се канех да спя.

— Остави съня. — Влезе по-навътре в стаята и се отпусна в един стол. — Слушай, Джек, съжалявам, че се отнесох зле към теб. Мислех, че си мошеник, когото Бърни издига в култ, но когато видях как се справи с онази лоена топка, разбрах, че си мой тип. Искам да поговоря с теб за Бърни.

Седнах близо до него и се пресегнах за пакета с цигарите. Запалих и му хвърлих пакета. Той също запали и се погледнахме.

— Е, да поговорим за Бърни — рекох.

— Той се свлича толкова стремително надолу, че човек би го взел за шейна. Тази дяволска кучка му е завъртяла ума. — Тръсна пепел на пода. — Непрекъснато мисли за нея. Няма защо да ти казвам, че тя се чука с когото й падне и това му трови живота, но въпреки всичко той не може да се раздели с нея. Това се отразява на мисленето му. — Приведе се напред. — С бързината, с която се проваля, няма да издържи като пилот повече от три — четири месеца. Знам го, защото работя с него. Толкова е завеян, че ще започне да издига самолета, преди да е направил необходимото. Напоследък на три пъти го улавях в това, а той ми хвърляше неразбиращ поглед и едва тогава се заемаше със задълженията си. Наумил си е, че трябва да има пари, за да започне бизнес с въздушни таксита в Мексико. Като го гледам как пропада, няма да може да се оправи с едно въздушно такси, а какво остава с цял авиопарк. Виж сега, Джек, не си мисли, че имам нещо против Бърни. Работим заедно от девет месеца. Отначало му се възхищавах. Беше добър пилот, но тази жена наистина го съсипа. Ако знаеш колко пъти съм предотвратявал неминуеми катастрофи, няма да повярваш. Умът му просто не е съсредоточен върху летенето.

Слушах го с нарастващо отчаяние.

— За Бога!

— Да… и какво ще направи с новия самолет? И двамата заминаваме за завода, който произвежда кондорите, за да ни инструктират. В състоянието, в което е сега, тестът за пилоти ще му види сметката. Докладът, който ще получи Есекс, ще го накара да уволни Бърни за секунди.

— Не мога да го повярвам! Бърни може да се справи с всичко, което има криле! Той е най-добрият пилот, с когото някога съм работил!

— Бил е… съгласен съм, но не и сега. Той просто не се концентрира, а ти знаеш дяволски добре, че един пилот трябва да се концентрира. — Смачка цигарата си и продължи: — Какво ще кажеш да поговориш с него? Опитай се да го убедиш да разкара Пам. Не виждам никакво друго разрешение. Ако се отърве от нея, може отново да се оправи. Как мислиш?

Отнесох се сдържано към това предложение. Не можех да си представя да говоря с Бърни за неговото момиче.

— Защо ти не приказваш с него?

Ърскин поклати глава.

— Възможно е да си помисли, че искам да получа мястото му. Ти можеш да го направиш, но не и аз.

Останах замислен за известно време, после попитах:

— Ако го изгонят, ще получиш ли мястото му?

— Не. Прекалено съм млад. Есекс ще си намери някой с повече опит… не представлява трудност. Виж какво, Джек, ако ще се заемаме с тази операция, или трябва да поговориш с Бърни и да го вразумиш, или нищо няма да излезе.

— Сигурен ли си, че причината е Пам?

— Знам го.

Отново се замислих. При мисълта, че можем да загубим три милиона долара, защото една жена не успява да си държи краката събрани, стомахът ми се сви на буца.

— Може би ще е по-добре да поговоря с нея.

Ърскин направи гримаса.

— Тя е труден човек.

— Точно така. — Облегнах се назад в стола и започнах да мисля трескаво. — Виж, ще поумувам по въпроса. О’кей, Хари, благодаря ти, че ми каза. — Не ми се говореше повече тази нощ. И така, имаше много неща, за които трябваше да помисля. — Ще видя какво мога да направя.

— Мислиш ли, че тази операция ще успее?

— Не знам. Всичко, което знам, е, че ако човек иска да пипне три милиона долара, трябва да очаква доста главоболия. — Станах.

— Наистина ли мислиш, че онези мексиканци могат да ни видят сметката, когато приземим самолета? — попита той, като ставаше на крака.

— Опитай сам да си отговориш. Все още не сме се приземили. Дай да се занимаваме с проблемите подред.

— Прав си. — Той прокара ръка през късо подстриганата си коса. — Е, оставям това на теб. В №15 съм, ако ти потрябвам.

— Къде е бунгалото на Пам?

— №23: последното в редицата.

Изпратих го до вратата, после закрачих из дневната, като прехвърлях в ума си онова, което ми бе казал. След това отидох в спалнята, съблякох пижамата, сложих си риза и панталон, обух сандалите и излязох.

Тръгнах тихо покрай редицата бунгала към последното. Проверих дали номерът беше 23, после потропах на вратата.

Между пердетата се процеждаше светлина. След известно забавяне Пам попита:

— Кой е?

— Гаджето ти.

Тя отвори вратата и аз минах покрай нея, като затворих след себе си.

Беше облечена с тънък пеньоар и краката й бяха боси.

— Ти! Какво искаш? — Гласът й беше писклив.

— Да си поговорим за Бърни. — Отидох до едно кресло и седнах.

— Няма да говоря с теб за Бърни! Махай се!

— Я по-спокойно… Това е бизнес. Ние четиримата имаме намерение да приберем три милиона долара, но всичко може да се провали заради теб.

Тя ме погледна гневно.

— Заради мен? Какво искаш да кажеш?

— Ако не знаеш, значи си по-тъпа, отколкото си мислех, но ще ти обясня. Тъй като се чукаш с всеки, който е обут в панталони, на Бърни му е превъртял бушонът. Той не може да се концентрира, а ще ти открия, бейби, в случай че не го знаеш, че пилотът трябва да се концентрира. Понеже спиш с този и онзи и си мислиш, че на Бърни му е все едно, ти психически го съсипваш.

— Това е лъжа! — Тя сви юмруци. — Бърни ми каза…

— О, я млъкни! Бърни се размеква пред теб. За да не те загуби, ти разправя каквото поискаш. Сега ме чуй. Тази операция ще ни донесе три милиона долара. Няма да търпя кучка като теб, която си мисли, че трябва да си получава своето, да си развява задника и да съсипва един голям пилот. Чу ли ме? — Не бях повишил глас. Говорех тихо. — Така че утре ще отидеш и ще му кажеш, че отсега нататък ще бъдеш само с него, че няма да има повече чукане и бъди убедителна.

— За кого, по дяволите, се мислиш, та си позволяваш да ми говориш така? — викна тя. — Бърни и аз…

— Млъкни! Това е ултиматум, бейби. Или ще си държиш краката кръстосани, докато не мине операцията, или ще се махнеш оттук. Убеди го или изчезваш.

— Така ли? И кой ще ме изгони?

Усмихнах й се.

— Бейби, хванал съм те натясно. Ще бъде много лесно. Само трябва да спомена на мисис Есекс, че се държиш като курва, и ще бъдеш изхвърлена от летището. Не искам да го правя, но ще ми се наложи, ако не убедиш Бърни, че отсега нататък ще се държиш прилично.

— Копеле!

Станах.

— Това е сделката. Или го убеждаваш, или изчезваш.

И си заминах.

Когато си легнах, премислих всичко отново. Не виждах какво повече бих могъл да й кажа: или щеше да стане, или трите милиона долара се изпаряваха.

Накрая заспах. Събуди ме звъненето на телефона. Погледнах часовника си. Беше 10:24 ч. Слънцето влизаше през пердетата. Бях спал по-добре, отколкото очаквах.

Отидох в дневната и вдигнах слушалката.

— Джек, скъпи.

Познах кой се обажда.

— Аз съм.

— Говорих с моя клиент. Можеш да провериш пистата. Той ме увери, че не било необходимо, но ако това те безпокои, можеш да я прегледаш.

— Безпокои ме.

— Е, отиди в хотел „Континентал“ в Мерида. Уредил съм да те вземат около 12:30 ч. на 4-и през нощта. Имаш три дни, за да се подготвиш. Така добре ли е?

— Чудесно.

— Сега чао, скъпи — И той затвори.

Изкъпах се и се избръснах, после взех алфата и подкарах към Перъдайс Сити. Прекарах целия ден там, разглеждайки града, наслаждавайки се на слънцето и мислейки за операцията. Имах три добри възможности да хвана мацка, но се удържах. И без това си имах достатъчно грижи, така че нямах нужда от допълнителни усложнения с някоя от тия курви.

Върнах се на летището малко след 19:00 ч. и отидох в бунгало №15. Ърскин отвори вратата със самобръсначка в ръка.

— Здрасти! — усмихна ми се той. — Наистина си чудотворец. — Дръпна се настрани, така че да мога да мина и после затвори вратата. — Какво си направил? Бърни е нов човек.

Изведнъж почувствах облекчение.

— Мислиш ли, че съм успял?

— Да. Виж какво, Джек, имам важна среща и вече съм закъснял. Иди да поприказваш с Бърни. Той е в бунгалото си. №19. Убеди се сам.

— Отивам. — И като го оставих, тръгнах към №19.

Ърскин беше прав. Веднага щом Бърни отвори вратата, забелязах промяната. Сякаш облакът, който го обвиваше, беше изчезнал. Стойката му беше изправена, а на лицето му отново имаше усмивка.

— Здрасти, Джек! Влез. Искаш ли питие?

Влязох вътре и спрях, когато зърнах Пам.

— Не искам да ви преча.

Погледнах я, тя също ме погледна и се усмихна.

— Хайде, влез, няма защо да се притесняваш. — Тя се отпусна назад в креслото си. — Изяснихме всичко… нали, Бърни?

— Да. — Бърни започна да приготвя питиетата. — Пам ми разправи за снощи. Прав си, Джек. Трябваше да й се каже.

— О’кей… хайде да забравим това. Да поговорим по работа.

— Почакай малко. — Бърни ми подаде уиски с лед. — Искам да ти кажа „благодаря“, Пам — също.

Не можех да повярвам на нито една дума, но след това отново погледнах Пам и видях, че се усмихваше и беше напълно спокойна.

— Остави празните приказки. Човече, ама че разговор! — Вдигнах питието си към нея. — За твое здраве! Казвам го сериозно.

Всички отпихме. Последва пауза, след което тя рече:

— Дойде тъкмо навреме, Джек.

Седнах.

— Както споменах, хайде да оставим тия неща. — Обърнах се към Бърни. — Кендрик ми даде зелена улица да проверя пистата. Заминавам на трети.

— Наистина се справяш — рече той. — Знаеш ли, че никога ни бих се сетил да проверя пистата.

— Сигурен съм, че всичко е наред, но така може да ми се удаде възможност да разбера кой е клиентът на Кендрик.

— Това толкова ли е важно?

— Може и да се окаже. Кендрик не ми харесва. Може да ни измами. Ако знаем кой е клиентът му, ще бъдем в състояние ние да го изпързаляме.

— Кендрик няма да ни измами.

— Да се надяваме, но ще съм по-доволен, ако знам кой е клиентът му.

— Е, добре, как си с парите, Джек?

— Триста долара няма да ми се отразят зле. Няма да отсъствам повече от два-три дни, но трябва да платя и полета до Мерида.

Той отиде до чекмеджето и ми даде петстотин долара. Докато слагах парите в джоба си, казах:

— И още нещо: имаш ли пистолет, Бърни?

Изглеждаше изненадан.

— Нямаш нужда от пистолет, Джек. Какво си наумил?

— Играем си с динамит. Кендрик сега ме мрази като едра шарка. С мен може да се случи някоя злополука, докато оглеждам пистата. Ако ме премахне от пътя си, животът му ще стане далеч по-лесен.

— Не говориш сериозно?

— Ако имаш пистолет, искам да ми го дадеш.

Той се поколеба, после отиде в спалнята си и се върна с 38-калибров автоматичен и кутия патрони. Подаде ми ги мълчаливо.

— Благодаря — рекох.

Настъпи неловко мълчание, след което той каза:

— Утре ще летим с Есекс за Лос Анджелис. С Хари няма да се върнем преди събота през нощта.

Погледът ми се плъзна към Пам и после се отмести.

— Тогава четиримата бихме могли да се срещнем в кафе-бара в неделя в 18:00 часа? — предложих. — Ще съм се върнал от Мерида и вероятно ще имам някаква информация.

Той кимна.

— Ще съобщя на Хари.

— Този път няма да викаме Кендрик.

Той отново кимна.

— Още нещо, Бърни. Ако не се появя в неделя, забрави за операцията. Не продължавайте, няма да е безопасно.

Докато той ме гледаше неспокойно, аз напуснах къщичката.

След като взех душ и се избръснах, видях, че часът е 20:22. Дочувах звука на телевизора от бунгалото на Тим. Почуках на вратата му.

— Искаш ли да похарчим малко от парите на мистър Есекс тази вечер, Тим? — попитах го, когато отвори.

— Дадено. Къде ще ходим?

— В града.

Докато карах алфата към Перъдайс Сити, попитах между другото:

— Как върви пистата?

— Добре — отвърна О’Брайън. — Никакви проблеми. Ще е готова след три седмици. Върви като по вода.

— Чувам, че се строи подобна писта край Мерида. Знаеш ли случайно нещо за нея?

— Мерида? Разбира се. — О’Брайън се изкиска. — Е, беше дяволски трудно да се построи, но сега е завършена. Моят приятел Бил О’Касиди ръководи довършителните работи. Снощи говорих с него по телефона. Трябваше ми съветът му по един проблем със скалите, на който се натъкнах. Бил е може би най-добрият в тази област. Каза ми, че няма търпение да се махне от Юкатан. До гуша му е дошло.

— Но пистата е завършена?

— О, да.

— О’Касиди? Познавах един Франк О’Касиди. Да не му е роднина?

— Може. Знам, че Бил имаше брат, който служеше във Виетнам. Казваше се Сийн. Беше убит там, в 6-ти батальон, като парашутист. Получи „Сребърна звезда“.

— Не е същият.

Спрях пред казиното.

— Хайде да хапнем.

След първокласното ядене рекох пак между другото:

— Твоят приятел О’Касиди не е ли отседнал случайно в хотел „Континентал“?

О’Брайън беше пил достатъчно много и се надявах това да прозвучи просто като поддържане на разговора.

— Той е в „Шелко“.

Точно тогава към нас се приближиха две куклички и ни попитаха дали не искаме да се позабавляваме.

Отвърнах им, че ще стане някой друг път и те се усмихнаха и се отдалечиха, като въртяха предизвикателно задници. Направих знак на келнера, подписах сметката и бутнах стола си назад.

— Какво ще кажеш да вървим да си лягаме, Тим? Утре те чака тежък работен ден.

— Дяволски добра храна. — Тим се изправи. — Човече, не се ли уреди страхотно!

По обратния път към летището умът ми беше дяволски зает. Реших да тръгна за Мерида на следващата сутрин. След като оставих Тим пред къщата му, се обадих във „Флорида Еърлайнс“ и си запазих място за полета до Мерида в 10:27 ч.

Щях да изпреваря Кендрик с един ден, а имах чувството, че всеки час, с който изпреварех този дебел педал, щеше да работи в моя полза.