Игра на смърт

Двадесет и първа глава

Андреас беше настанен удобно в голяма стая на най-горния етаж на „Клиник дьо Шармет“ в подножието на Алпите, оттатък градчето Монтрьо. Самата конструкция беше от стъкло и сив камък, със заоблени тераси с изглед към езерото и околните планини. От момента, в който пристигна в клиниката с майка си и бебето, Андреас сякаш най-сетне се бе оставил да се отпусне и отстъпи пред болестта. Нямаше почти никакви сили, нито апетит. Имаше изнемощял и измършавял вид. Походката му бе забавена. Лицето му бе посивяло. Счупената му ръка, обездвижена в бялата пластмасова превръзка, представляваше още едно видимо доказателство за слабостта му.

Беше решено Бригите да остане при него в неговата стая. При подготовката за пристигането им в стаята беше внесено допълнително легло. Тъй като имаше няколко важни процедури за извършване, преди да се пристъпи към трансплантацията, реши се също бебето да остане във вилата на Петер Тоглин в Лозана. Когато Бригите и Андреас пристигнаха, една сестра от педиатрията, наета да се грижи за бебето, чакаше да го вземе от тях. Когато дадоха детето на сестрата, майката и синът проследиха как жената отнесе детето до един мерцедес с шофьор, качи се в колата и отпътува за Лозана. Бебешка храна, дрехи и пеленки вече бяха купени, а също и малка кошарка, маса за преповиване, както и скъп мобилен телефон. На Рашид нямаше да му липсва нищо. Удобствата и грижите за него бяха от първостепенно значение, макар че доста след това жената, която бе наета да се грижи за бебето, коментира пред колежките си, че когато взела бебето от ръцете на Бригите, не забелязала нито за миг някаква нежност или съжаление. Когато властите я разпитваха, тя продължаваше да твърди, че нито Бригите, нито Андреас сякаш не обърнали внимание на бързото й отпътуване, или ако го бяха забелязали, според това, което бе разбрала от разговора им, те не обръщали внимание на нищо, освен да огледат стаята и предлаганите от клиниката удобства, като фризьорски салон и басейн с минерална вода.

Вечерта, когато пристигнаха в клиниката, Андреас и Бригите вечеряха на терасата. Майката и синът не пропуснаха да забележат съвършената красота на Алпите, които обграждаха кристалните води на езерото. Макар че болестта на Андреас и предстоящата трансплантация на костен мозък и химиотерапията представляваха публично оскърбление за убеждението, че на тях са им спестени житейските трагедии, да седят на терасата, откъдето се откриваше гледка към мигащите светлини на Монтрьо, можеше да послужи като ново доказателство за това, че изпитанието, пред което бяха изправени, не бе напълно реално. Дори елегантната обстановка на вечерята, сервирана върху стъклена маса, покрита с колосана бяла ленена покривка, сребърните прибори и финият порцелан изглеждаха неуместно в болничната обстановка. Луксозните мебели и отсъствието на смущаващо медицинско оборудване в стаята и в коридора представляваше ново предизвикателство към това, което, както и двамата знаеха, беше целта на престоя им там. Преди да започнат сложните изследвания, на Андреас дори му бе разрешено да изпие умерено количество вино по време на тази тяхна първа вечеря. Когато приключиха с храната и започнаха да пият кафе, лекарят пристигна, за да се присъедини към тях.

Ханс Фелс беше среден на ръст, с мускулесто тяло. Лицето му бе доста приятно, с остри черти и очила без рамки, които стояха леко надолу върху издадения му напред нос. Той говореше английски с ясно доловим немски акцент, а немски без всякаква следа от напевния швейцарски диалект. Беше облечен в безукорно чиста зелена манта и панталон, на врата си небрежно бе преметнал слушалка и влезе в стаята и оттам дойде на терасата, обут в обувки с гумена подметка. По природа той беше сдържан, макар че се гордееше със способността си да пуска двусмислици на няколко езика. Енергичен, постоянно в движение, Фелс се ръкува с Бригите, преди да стисне рамото на Андреас. Като им даде знак да стоят спокойно, той бързо се върна в стаята, за да вземе още един стол. Когато седна, потърка ръце и се усмихна с широка усмивка.

— Как пътувахте? — попита ги той.

Мрачен и потиснат на външен вид, Андреас не отговори, загледан безучастно към езерото. Бригите бе тази, която поведе разговор с лекаря.

— Беше приятно — каза тя. — Влакът е единственият цивилизован начин за превоз. — Тя погледна неловко към сина си, който изглеждаше потънал в мислите си. — За съжаление, на мен ми се наложи да летя — добави тя, — тъй като имаше няколко важни неща, за които трябваше да се погрижа, преди да тръгна от Париж.

— Добре, добре — каза Фелс и пак се протегна да стисне рамото на Андреас. — А вечерята? Храната може би не е прекалено лоша за една швейцарска болница, а?

Бригите побърза да отговори.

— Отлична беше — каза тя, — и е изключително приятно да се храни човек на терасата. — Тя помълча, пак поглеждайки към сина си. — Имаме голям късмет, че времето е толкова прекрасно, нали?

Андреас се дразнеше, че майка му може да води такъв безсмислен закачлив разговор. Тя трябваше да мисли единствено за това той да оцелее. Ако лекарят не бе при тях, щеше да каже на майка си точно как гледа на липсата на съчувствие към състоянието му. Що се отнася до лекаря, той беше зает заради опита си, не заради чара си.

— Нямах представа, че сме дошли тук заради времето — заяви Андреас с най-псевдопочтителния си тон, като продължаваше да се взира в езерото.

Фелс пак потри ръце.

— Разбира се, че не, ти си съвсем прав, Андреас — съгласи се той. — Ние сме тук, за да те излекуваме, за да можеш да водиш пълноценен и активен живот. — Той се премести напред на стола си, като продължаваше да се усмихва. — Разбирам, че бебето е във вилата на вуйчо ти. — Той помълча и погледна въпросително към Бригите. — Предполагам, че Доминик е останала в Женева, за да посети родителите си, нали? Това не ме изненадва. Предполагам, че за нея това би било тежко. Тя винаги ми е правила впечатление на изключително чувствителна жена.

Преди Бригите да успее да отговори, Андреас се обади. Той се обърна с лице към лекаря и заяви с глух глас:

— Доминик е мъртва. Беше убита при атентата в Париж.

По изключение този път Фелс остана безмълвен. Той тихо ахна и почервеня.

— Андреас — започна той, видимо поразен, — аз нямах никаква представа за това. Вуйчо ти ми каза, че ти си бил ранен. Шокиран съм и дълбоко ти съчувствам. Не знам какво да кажа. — Той безпомощно погледна към Бригите. — Това е толкова ужасно, направо е ужасно!

Опитвайки се да не показва колко е разярена от скандалния бунтовен дух на своя син, тя най-сетне успя да възвърне гласа си.

— Да, това е трагедия, една ужасна трагедия.

Моментът беше напрегнат, макар че за пръв път, откакто бе пристигнал в клиниката, Андреас се чувстваше така, сякаш е възвърнал контрола над някаква част от живота си. Откакто се бе разболял, бе оставен на благоволението на други хора. Ако Доминик беше от жизненоважно значение за неговото лечение и евентуално оздравяване и бе загинала, той би могъл да демонстрира поне малко скръб и тъга, че майката на неговото дете е изгубила живота си в един безсмислен терористичен акт. Ала по неговата логика любезностите бяха излишни и дори представляваха оскърбление на гордостта му. Доминик беше без значение. Тя беше извършила своето. И което бе още по-важно, тя го беше предала и за него това означаваше, че тя дори не заслужава да заеме почетно място в неговата армия от мъченици. Но точно в този момент, по причини, които и сам не разбираше, бе изпитал нужда да накара лекаря да стигне до предела на доброто си възпитание, да подложи на изпитание тактичните му обноски към болните, да провери доколко е верен на пациента си и да постави под съмнение клетвата му да лекува болните, да го накаже, може би, за това, че е здрав, а той, Андреас бе предаден от собственото си тяло. Истината беше, че не изпитваше никакво особено уважение към Ханс Фелс, нито повече, нито по-малко от това, което изпитваше към всеки друг, с изключение, разбира се, на баща си. За Андреас, Фелс не бе нищо повече от един водопроводчик, компютърен техник или някой от слугите на баща му, който имаше задължение да чисти обувките и оръжието му. Той предлагаше услуга. Не беше тайна, че Ханс Фелс се е специализирал в болестите на богатите и ползващите се с лоша слава и Андреас беше напълно наясно, че на лекаря му е платена огромна сума пари, за да спаси живота му, достатъчно голяма, за да може да покрие с нея разходите на клиниката си за следващите седем години.

Темата за Доминик бе изоставена. Бе настъпила неловка тишина. Само Андреас изглеждаше необезпокоен и глух в напрегнатата атмосфера. Ако лекарят беше изненадан от отсъствието на интерес към смъртта на любовницата му от страна на Андреас, той не счете за необходимо да покаже чувствата си. Това беше още една причина Андреас да го осъжда като неискрен човеколюбец, като човек, който следваше емоционалната реакция на онези, на които извършваше услуга. Купен и платен, помисли си с презрение Андреас. Той погледна към Фелс.

— Когато говорихме последния път, вие загатнахте, че ще ми обясните процедурата — каза просто той. — Ще ми бъде полезно, ако се запозная с обичайната медицинска процедура на трансплантирането.

Той изчака Фелс да се дръпне назад на стола си, да кръстоса жилавите си ръце на гърдите и да кимне учтиво на Бригите, преди да се обърне рязко към пациента си. Предвид обстоятелствата той внезапно се бе почувствал потиснат, когато започна да обяснява.

— Най-напред нека да кажа, че всички ние сме настроени крайно оптимистично — каза той. — Не само че кръвта на бебето ви е съвместима, но има и добро съответствие между тъканите, което увеличава шансовете ви за дългосрочно оцеляване на почти осемдесет процента.

Той замълча, сякаш очакваше Андреас да реагира. И когато той не го направи, Фелс навлезе в основните елементи на процедурата.

— През следващите няколко дни ще слушаш много за кръвната си картина, за това дали хемоглобинът ти се е покачил или е намалял, което ще бъде решаващият фактор, когато се пристъпи към кръвопреливането. Същото се отнася и до твоите тромбоцити и белите ти кръвни телца и за това дали те са в нормални граници. Утре следобед ще ти поставим това, което наричаме „Hickman — катетър“, с една процедура, която отнема около пет минутки и се извършва под пълна упойка.

Той пак изчака Андреас да каже нещо, или да попита нещо за първата фаза на лечението си. Но когато той не го направи, лекарят продължи.

— „Hickman — катетърът“ представлява катетър, който се поставя в една вена на шията ти и се спуска чак до гръдния ти кош, а към нея са прикрепени три малки тръбички. Това устройство ни позволява да ти подаваме едновременно и кръв, и антибиотици.

Той пак се премести напред на стола си, видимо доволен, че може да опише една процедура, която изключваше ненужно усложнение.

— Главната причина за използването на „Hickman — катетъра“ е да се спести износването на вените ти. Ако ти се влива всичко през вените, накрая те ще се деформират.

Бригите имаше въпрос.

— Могат ли да възникнат усложнения от този „Hickman — катетър“?

— Понякога тръбичката може да предизвика инфекции — отговори Фелс и бързо добави. — Но тук пак, ако възникне инфекция, тя може да бъде овладяна и излекувана много бързо с антибиотици. При най-лошия вариант „Hickman — катетърът“ трябва да бъде свален, ако инфекцията продължи, и на негово място да се постави нов. Но аз не очаквам това да стане, защото ние ще даваме на Андреас достатъчно профилактични антибиотици, за да предотвратим инфекциите.

Той помълча и за пръв път гласът му и цялостното му поведение станаха сериозни.

— Преди да се извърши трансплантацията, ще получаваш доста големи дози препарати за химиотерапия, което може да причини някои неприятни странични последици. Но и тук също ние разполагаме с лекарствени препарати, за да реагираме на тези симптоми, ако се появят. След около три седмици, когато курсът на лечението приключи, ще бъдеш преместен в стерилна среда, в която няма бацили. По очевидни причини ние поддържаме ниска температура в помещението, което може да ти създаде известни неудобства. Ако почувстваш, че ти е хладно, ще разполагаш с нагревател до леглото си и достатъчно завивки, за да може да се чувстваш колкото се може по-удобно. В продължение на три седмици ще бъдеш напълно изолиран. Няма да имаш посетители. Единственият персонал, на който се позволява да стои в стаята, е само една сестра, която ще се сменя, а и аз естествено ще идвам там. Всичко, което се внася в стаята ти, включително и храната, ще бъде пропускано през специален отвор, където се извършва стерилизация и се унищожават бацилите. — Фелс се усмихна успокояващо към Бригите.

— Следващата и последна стъпка ще включи твоя малък син. От дясното бедро на бебето ще бъде взет костен мозък. Процедурата е сравнително безболезнена, макар че той вероятно ще изпитва известни затруднения отдясно по-късно. След като ти трансплантираме костния мозък, ще изчакаме той да се присади, така че може да изпиташ незначителни неудобства, като леки възпаления на кожата. Най-лошият вариант е отхвърляне на костния мозък, което наричаме „болест на присадката срещу приемателя“, макар че, както казах, аз съм много оптимистично настроен, че няма да има отхвърляне. Уверен съм, че най-сериозната реакция, която можеш да получиш, ще бъде алергия. Ще ти се дават големи дози от определени медикаменти специално за тази процедура и ще ти се наложи да пиеш два до три литра вода всеки ден, което затруднява повечето пациенти, но е важно за успешното извършване на трансплантацията.

Лекарят се усмихна на Андреас, като пак очакваше той да каже нещо. Андреас продължи да мълчи.

— Веднага щом установим, че няма инфекция или отхвърляне — продължи лекарят, — ще бъдеш изпратен вкъщи, за да продължиш да си водиш нормален живот. Ясно е и, че ще трябва да идваш при нас през няколко месеца на преглед.

Андреас се застави да не реагира по начин, който би могъл да се изтълкува като неблагодарност в отговор на увереността или необикновените умения на великия лечител да спасява човешки живот. Той беше войник. Лекарят беше само мостът между лечението и собственото му завръщане към доброто здраве и жизнеността. Вече беше взел важно решение. Ако това последно лечение не успееше, той нямаше да умре в едно стерилно болнично легло, а с наслада щеше да окачи експлозиви по тялото си и да избере най-ефектната мишена на лицето на земята. Нямаше да пропилява смъртта си, а вместо това щеше да избие други хора като последен жест на отговорността си пред каузата. Това щеше да е една последна победа. Вече беше обсъдил тази възможност с баща си и вуйчо си и двамата се бяха съгласили, че той притежава вродено чувство на мъжество.

Бригите седеше на крайчеца на стола си. Когато разбра, че синът й не се готви да изрази някаква похвала, тя се обади.

— Вие си нямате представа колко сме ви благодарни. — Гласът й потрепери. — Имам един въпрос. Има ли риск от някакви усложнения през този триседмичен период на изчакване?

Фелс поклати глава.

— Винаги има рискове — каза той. — Но, както казах, не очаквам нищо необичайно да се случи. Единственото усложнение би могло да бъде самата изолация. — Той погледна право към Андреас. — Колкото и да е странно, много от моите пациенти заявяват, че за тях изолацията е била натрупване на положителен опит. Да бъде човек оставен насаме с мислите си, това му дава възможност да размисля върху неща, за които обикновено не се сеща. Често самотата ни позволява да вникнем в живота. Някои от моите пациенти ми казват, че са се връщали в мислите си към събития от своето детство, към неща, върху които не са размишлявали или не са си позволявали да размишляват. Ровичкането в миналото дава възможност на човек да разбере смисъла на живота, както и своите възможности за избор и приоритетите си. Мнозина от моите пациенти пожелаха да се свържат с приятели или роднини, с които не се бяха виждали от години. Задаваха въпроси за миналото, които ги въоръжаваха с умения по-добре да се съхранят в бъдещето си. Общо взето, за повечето хора преминаването през всичко това се оказва много полезно и плодотворно преживяване.

Андреас слушаше думите му и се питаше колко ли пъти Ханс Фелс бе държал същото слово пред други пациенти, цялата тази ловка смесица от философия и авангардна медицина, съчетана с доморасла подкрепа за впускане в едно божествено търсене на вътрешното аз. По-нататък Андреас се запита точно колко от тези пациенти действително бяха повярвали на лекаря, бяха приели думите му като откровение свише, единствено за да се превърнат в по-добри хора, дори ако медицината не сполучеше и за тях всичко приключеше с това да се възползват от другата вещина на лекаря — осигуряване на достойна смърт. На него такива не му минаваха. Имаше само един начин да намериш достойна смърт и той беше да умреш в името на една кауза — каузата на неговия баща. Той слушаше с презрение съветите на любезния лекар. Даваше си сметка, обаче, и че милата му майка далеч по-добре разбираше крехкото аз на лекаря.

— Ние сме толкова щастливи, че вие ще се погрижите за Андреас — каза Бригите и протегна ръка, за да улови ръката на сина си. Андреас не оказа съпротива.

Фелс се почувства поласкан.

— За мен е удоволствие — отвърна той любезно — Имате ли някакви въпроси за бебето, някакви тревоги, които мога да успокоя?

Дали той ще изпита болка или страдания? Дали няма да понесе някакви медицински или емоционални последици? Има ли риск да бъде инфектиран? Дали вземането на костен мозък от едно такова мъничко същество няма да доведе до опасна за живота му анемия или до други болести по-късно? Макар че си задаваше тези уместни въпроси наум, Андреас нямаше никакво намерение, нито виждаше полза да ги произнесе гласно. Бригите, от друга страна, не притежаваше нужния инстинкт към внука си, за да се престори, че изпитва уместна тревога. Всичките й страхове и опасения бяха съсредоточени върху сина й.

— Какво количество костен мозък ще вземете от бебето? — попита тя.

— Ще ни е необходим около литър — отговори Фелс. — Ала като се вземат предвид възрастта му и теглото му, ще го вземаме на малки дози.

— А при последващите трансплантации? Дали Рашид ще има достатъчно количество да даде при нужда? — интересуваше се Бригите.

— Това няма да е проблем — отговори Фелс. — Ще е изтекло достатъчно време и той ще е произвел нови количества. — За няколко секунди настъпи неловка тишина, след което Фелс се прокашля. — Планирали сме поставянето на „Hickman — катетъра“ за след два дни. — Той помълча и пак погледна право към Андреас. — До началото на процедурата от тази нощ няма да приемаш нищо през устата. Ако се чувстваш неспокоен и ти е необходимо нещо, за да заспиш, сестрата ще ти даде хапче.

Той пак спря и когато продължи, се обърна към Андреас по име, за да го попита дали има нещо друго, което би искал да разбере и което той е пропуснал да обсъди.

— Мисля, че не — отговори Андреас, като за пръв път от началото на разговора им погледна лекаря право в очите. — Дали вуйчо ми е запознат с всички гадни подробности за моето така наречено лечение?

Бригите погледна безпомощно лекаря. Фелс, от своя страна, прие сарказма на пациента си като нормален при дадените обстоятелства.

— Разбира се, обсъдил съм всичко с Петер — каза той, употребявайки малкото име на Тоглин в усилието си да демонстрира близостта им.

На Андреас му беше забавно.

— Предполагам, че знаете колко много вуйчо ми разчита на вас да спасите живота на племенника му.

Използвайки трето лице единствено число, Андреас имаше намерение да създаде известна дистанция помежду им, да постави лекаря на мястото му и да премахне всякакви впечатления за близост, които лекарят може би си бе изградил.

Фелс стана напълно сериозен.

— Напълно разбирам чувствата на вуйчо ти, Андреас — каза тихо той, изправяйки се. — Освен това съм напълно наясно и с моята отговорност по въпроса. Ти си попаднал в отлични ръце — добави лекарят. — Останалото зависи от Бога. — Той сякаш не можеше да намери думи да продължи. — Не знам какво да кажа — започна неуверено доктор Фелс. — Моля ви да приемете най-дълбоки съболезнования за загубата, която сте претърпели.

Но когато нито Андреас, нито Бригите реагираха, лекарят погледна часовника си.

— Боя се, че отнех доста много от вашето време. — Той се приведе леко и целуна ръката на Бригите, преди да се обърне към Андреас и да се ръкува с него.

Когато лекарят си тръгна, Бригите отправи поглед към сина си.

— Това необходимо ли беше? — попита тя.

Андреас се престори на изненадан.

— Имаш предвид споменаването на Бога ли?

Майка му без съмнение беше подразнена.

— Би могъл да се държиш малко по-мило — каза тя. — В края на краищата, той е един дълбоко уважаван лекар.

— Който системно нарушава закона.

Сега дойде ред на Бригите да се изненада.

— Какво искаш да кажеш?

— Евтаназията формално не е легална в Швейцария. — Той леко се усмихна. — Говоря за другия му специалитет, поставянето на край на мъките на хората.

— Моят баща и доктор Фелс бяха приятели. Дядо ти познаваше Ханс Фелс още като дете. Когато той стана лекар, дядо ти много му се възхищаваше.

На Андреас му беше досадно.

— Естествено, мамо — каза той. — Но какви чувства би изпитвал той към него, ако доктор Фелс не успее да излекува любимия му внук?

Тя се развълнува.

— Андреас, спри. Чу какво каза лекарят. Ти си попаднал в отлични ръце. Останалото зависи от Бога.

Той се усмихна с ленива усмивка и обърна взор към езерото.

— Много е интересно, че ти казваш това, мамо.

— Какво имаш предвид?

— Нашите врагове говорят, че всичко лошо на този свят се случва под прикритието на Бога.

Двадесет и втора глава

На Лекси й стана ясно, че това е неговият апартамент, още щом влезе вътре. Скромен, с достатъчно място само за един човек, видимо нищо не подсказваше кой и какъв може да е собственикът. Стаите не разкриваха нищо. Леглото бе недокосвано от човешка ръка, кърпите за баня не бяха използвани, бяха наредени сгънати и огладени, а кухнята беше безукорно чиста, заета само от крайно необходими вещи. Лекси предположи, че той ще реши, че е жадна. Тя отвори хладилника. Пак същото. Всичко изящно, сведено до минимум. Бутилка шампанско, две луксозни бири, кутийка черен хайвер, английски конфитюр от портокали, отлежал чедър и една неотворена опаковка италианско еспресо. Тя се върна във всекидневната. Бюрото възбуди любопитството й, безукорно чисто, без нито едно листче хартия по него. Тя огледа всичко — компютъра, принтера, клавиатурата и двата телефона, всичко, което му бе нужно, за да води война от всекидневната си.

Когато той се появи с няколко листа хартия в ръка, тя стоеше до прозореца.

— Прислужницата си е отишла преди малко — сериозно рече той, — така че извини ме, че е толкова подредено.

Тя не му обърна внимание, като предпочете да зяпа разсеяно през прозореца.

Той беше прибрал факсовете, веднага след като пристигнаха в апартамента.

Във всекидневната на Реми Лекси се настани сковано на стола с твърда облегалка до бюрото му. Тя беше сплела ръце в скута си. Оглеждайки се, бе твърдо решена да запомни всяка подробност в стаята. Чу стържещ звук — Реми бе притеглил друг стол насам, за да седне с лице към нея. Той се настани на стола.

— Искам да ги прочетеш — тържествено рече той.

Тя не направи опит да го отблъсне. Взе документите и започна да ги чете. В един момент вдигна очи и видя, че той се бе изправил и се осмеляваше да пристъпва от крак на крак. Когато тя свърши да чете, погледна пак към него. Откакто бе пристигнала тук преди не повече от десет минути, сега се бе почувствала така, сякаш е остаряла с най-малко сто години. Гласът й прозвуча несигурно:

— Изразявай се по-ясно.

Реми не отговори нищо няколко секунди.

— Току-що ми се обади човекът — бързо каза той, — който провежда нашата операция. Той ми изпрати тези факсове — добави той.

Сантиметър по сантиметър тя потъваше в умопомрачение.

— Човекът, който провежда операцията ли? — с недоверие повтори тя.

Реми задържа погледа й.

— Това не е важно, Лекси — решително заяви той.

Лекси усети, че страните й парят.

— Неприятно ми е — каза тя, а по лицето й се стичаха сълзи. — Неприятно ми е това, че изгубих себе си. Нямам никаква представа какво ще се случи с бебето, с майка ми, с мен, с който и да е от нас. Просто изпълнявам заповеди като едно от твоите малки войничета. — Тя спря, за да се овладее и когато продължи, гласът й прозвуча така, сякаш не принадлежеше на никого. — Само ми върни бебето, за Бога. Дължиш ми това!

Нейното бебе. Какво можеше да каже той? Че не й дължи нищо, също както и Стария не му дължеше нищо на него, въпреки че му даде думата си да му позволи да действа както той си знае през мизерните две седмици? Дори Стария бе излъгал. Искаше му се да може да изругае, или да хвърли нещо, или просто да напомни на Лекси за това, че преди всичко тя сама се е поставила в това положение. Никой не й бе казвал да си тръгне с това дете. Но той беше достатъчно благоразумен.

— Ще го върнем.

Това е лудост, помисли си тя. Аз си съчинявам този кошмар. Той бе актьор в тази ужасна пиеса, също така, както и тя имаше да играе роля в сценария, написан дълго преди тя да се появи в полезрението му. Щеше да изчаква, след това щеше да изчака допълнително до последно действие, когато или неговият живот щеше да угасне по естествен път, или тя щеше да се самоубие. Тя пак се спря. Кой точно беше врагът в тази ужасна ситуация? Тя не бе в състояние да се контролира и се впусна в атака.

— За чия сметка? — реагира тя. — Кой ще бъде принесен в жертва на всички твои благородни каузи? Кой ще плати този път за това, че Крисчън ще бъде върнат?

Завладя го ледено спокойствие, скривайки хаоса и чувството за вина, което се надигаше у него. Ако можеше тя само да знае, помисли си той.

— Не те обвинявам за това, че се съмняваш…

Тя язвително реагира:

— Не се дръж снизходително с мен!

У Лекси пак припламна една последна искра храброст и й възвърна онази идентичност, която й бе открадната заедно с Крисчън. Тя се изправи на стола, с вдигната глава, с изпънат гръб и си пое дъх с препълнени гърди. Разбираше, че я води там, където той искаше, а на нея не й оставаше никакъв начин да го спре.

— Добре — рече тя. — Бабата и дядото на бебето по майчина линия. Мари Клод и Анри Симоне. — Тя погледна бегло факса. — Родителите на Доминик — продължи Лекси, отчасти на самата себе си, преди да вдигне очи към него. — Женевските банкери. Тя произхожда от добро семейство. Трябва ли аз да изпитвам съжаление към тях?

— Аз не ти казвам какво да изпитваш.

Тя задържа погледа му.

— Това е правен проблем и нравствена дилема — тихо каза той и пак й даде възможност да реагира.

Тя възмутено се нахвърли върху него:

— Ти си най-подходящият човек, който може да говори за право и нравственост!

— Вероятно не съм — отговори той спокойно. — Ала господин и госпожа Симоне нямат друга вина, освен това, че са загубили контрол над дъщеря си, не смяташ ли така?

Тя разбра, че споменаването на дядото и бабата по майчина линия на бебето имаше за цел да я накара да премине в отбрана и да й напомни определението за тържеството на произхода над възпитанието. Сега тя разбра за какво става дума, как Реми не е имал никакво намерение да отстъпи дори в най-малка степен предимството си. Тя беше само една глупава романтичка, една наивна американка, една разглезена жена, която вярваше, че животът наистина й дължи нещо в замяна за това, че бе страдала за собствената си слабост. Тя бе изпитвала страх да не загуби Ник, като не му се подчини и просто да забременее без негово разрешение или благословия. Тогава, обаче, не й бе стигнала храброст. Като задържа Крисчън, само убеждавайки се, че бебето й принадлежи, и като наистина вярваше, че някой някъде е решил, че това е най-правилното нещо, което можеше да направи, всичко това бе доказателство, че храбростта й е била неуместна. Тя разбра какво се готви да направи той. Този мъж, който седеше пред нея, бе твърде умен, за да постави равенство между нейното престъпление и това на Андреас Карим. Спасяването на бебето и дори задържането му така, сякаш беше нейно, бледнееше в сравнение с онова, което това чудовище бе извършило, взривявайки невинни хора. Противопоставянето, обаче, на чувството й за нравственост, да не говорим за законността на ситуацията, на чувствата на родителите, които и бездруго бяха загубили дъщеря си, представляваше нещо, на което тя не можеше да намери оправдание. Беше победена. Колкото и да се опитваше, не можеше да продължи атаката. В едно беше сигурна. Дори и ако имаше свои собствени деца, нямаше да се поколебае и за миг, когато Крисчън бе оставен в ръцете й. А и след това, след като колата се взриви, тя пак би си тръгнала с него и би го спасила от нещо, което тогава не можеше нито да определи, нито да обясни.

— Какво предлагаш? Да почукам на вратата им и да им върна Крисчън ли? Това да не е част от твоя план? Е, ти сигурно дори си забравил, че той вече не е и при мен, за да го връщам.

В далечината зави сирена. Слънцето беше скрито зад облаците. В стаята беше станало мрачно. Двамата водеха спора си на едно по-нюансирано и по-сложно ниво.

— Всичко, което казваш, е логично — коментира той, продължавайки да говори с неясен глас. — Ако ти, обаче, знаеше тези обстоятелства, тогава щеше ли да откажеш на жената, която ти пъхна Крисчън в ръцете?

Лекси бе ужасена:

— Никога!

Искаше й се той да може да насочи разстрелващия си поглед върху някой друг. Но друг човек там нямаше. Двамата бяха сами.

— Откъде можеш да си сигурен, че те дори са знаели, че дъщеря им е била бременна?

— Не мога — чистосърдечно си призна Реми.

— А ако не са знаели?

— Има ли някакво значение?

Лекси остана смаяна.

— Нямат ли право да научат? — реторично зададе въпроса си тя.

Той за миг я погледна внимателно.

— Тази дилема е почти Соломоновска — тихо каза той. — Ти не би ли спасила Крисчън, дори ако накрая станеше така, че той останеше при родителите на биологическата си майка?

— Разбира се, че бих го спасила — веднага отговори тя.

В душата й пак бе проблеснала бяла светлинка и това й даваше възможност да вижда всичко по-ясно, дори в цялата чудовищност на ситуацията.

— Не е честно — проплака тя, — особено сега, след като всичко това се случи. — Не можеше да продължи. Като се поколеба само за миг, тя улови главата си с ръце. Пое си дълбоко дъх и отпусна ръце в скута си. — Жестоко е.

Той бавно пристъпи към бюрото. Наведе се и прелисти някакви книжа, преди да седне на мястото си. Лекси бе останала седнала на стола си с твърда облегалка, с профил към него.

Той продължи да я притиска невъзмутимо.

— Как ще разрешиш този проблем?

— Ти си този, който знае всички отговори — отвърна Лекси и се изправи. Наведе се към него, опряла плътно ръце в плота. — Какво, по дяволите, искаш от мен? — настойчиво попита тя. — Кой, по дяволите, си ти, за да решаваш кой трябва да живее и кой да умре? Какво ти дава право да се държиш като Господ?

Тя неволно бе го засегнала по болното място. Улови унилия му поглед. После се дръпна встрани, издърпа един стол и го тръшна на пода пред него, така, че застана с лице към него. Седна и скръсти ръце на гърдите си.

— Нека си изясним нещо, Стефан ли си, друг някой ли си. И двамата знаем, че вече имаш план. И каквото и да кажа аз, е без значение, така че нека си спестим всичко това и просто ми отдай заповед за тръгване на марш. Да се залавяме за работа, какво ще кажеш?

Той седеше, потънал в мълчание, докато тя продължаваше с тирадата си, и я изчака да свърши. Изглежда бе свършила. Внезапно бе утихнала.

— Преди повече от година семейство Симоне са обявили дъщеря си за безследно изчезнала — тихо каза той. — Въпрос само на време е френските власти да разпознаят в атентаторката тяхната дъщеря. Оттук те ще направят връзката с Андреас Карим, и преди да се усетиш, цял свят ще разбере, че тя му е родила бебе. — Той наблюдаваше реакцията й. Лекси слушаше внимателно думите му и го чакаше да продължи. — Не забравяй, че твоят приятел разполага с видеозапис на това как ти вземаш бебето от атентаторката, преди тя да се самовзриви. Накрая властите ще те намерят и ще те разпитат и кой знае още какво.

Тя прокара ръце по косата си. Лицето й стана на червени петна. Беше й горещо, беше изморена и ядосана и не виждаше никакъв изход от положението.

— Какво искаш ти от мен?

— Не аз, Лекси — спокойно каза той. — Но съм сигурен, че семейство Симоне ще искат нещо от теб, защото ти си човекът, който последно е забелязан да държи техния внук. — Той се премести напред на стола. — Никой не знае, че главорезите на Карим са взели бебето от твоята хотелска стая.

— Вземи видеозаписа — нареди му тя. — Просто иди в бюрото на Ай Ти Ен, удари го по главата и вземи видеозаписа.

— Дори и да можех, вече е твърде късно. Вредата е нанесена.

В продължение на години животът му на повърхността бе изглеждал безупречен. Когато изгуби сина си, почувства се така, сякаш съществуваше зад някаква стъклена преграда и се движеше сред хората в тази отделна преграда, която не му позволяваше да изпитва чувства. Докато седеше при нея и я слушаше, почувства се разнебитен. Искаше да зареже всичко и да се разсмее, но толкова много неща бяха заложени на карта.

— Какво искаш да направя аз?

— Дотук това е най-хубавият въпрос, който задаваш — каза Реми, давайки израз на задоволството си, сякаш тя му беше една от ученичките отличнички. Той вдигна вежди и зачака.

Тя го погледна с подозрение.

— Какво смяташ да правиш със семейство Симоне?

— Имаме време да решим това — каза той, като знаеше прекрасно, че намерението му бе само да посее зрънце съвест в иначе объркания й ум.

Тя остана неподвижно и се запита за миг дали раната на лицето му не е инфектирана.

— Прочете ли другия факс?

Тя погледна надолу към книжата в скута си. Когато спря да чете, поклати глава.

— Твоите дарби са безброй. Как успя да се добереш до медицинския картон на Андреас?

Той седна и я погледна право в очите. Тя отвърна на погледа му.

— Преди да ти отговоря, искам да ти направя едно предложение — бързо каза той. Нямаше повече какво да губи. — Отсега нататък ще ти казвам всичко. Няма да има повече тайни. Можеш да ме питаш каквото искаш и аз ти давам дума, че ще ти отговоря честно. В замяна ти ще следваш моите указания. Ако имаш въпроси или съмнения, помоли ме и двамата ще обсъдим всичко, което те безпокои, независимо колко незначително е. Няма да го преценявам, ще ти отговарям. Но ти също трябва да говориш абсолютно честно с мен. — Той се обърна назад на стола си. — Не предприемай никакви самоинициативи, Лекси. — Той пак се обърна към нея. — Ако го направиш, ще загинат невинни хора.

Тя веднага разбра, макар че не можеше да го докаже. Неговото така наречено предложение да му стане бойна другарка целеше тя да бъде поставена в отбрана. Нито за миг не му бе повярвала, че най-после са заели равностойни позиции.

— Споразумяхме ли се?

Той протегна ръка и тя я пое. Двамата стиснаха ръцете си, споразумение, изцяло наситено с измама. И двамата действаха на ръба на закона.

Тя го погледна, като не искаше да вярва на наглостта му.

— Да започнем със записа — тихо каза тя. — Как се е сдобил с него Дерик?

Реми й обясни. Не спести нито една подробност, като споменаваше Стария като човека, „който провежда операцията“. Още тогава я очарова това, че те, или плашещото ние, което Реми бе използвал на няколко пъти, бяха опасни хора. Тя разбра за какво ставаше дума. Реми й предлагаше да тръгне по най-изпитаната първа стъпка от серията хлъзгави стъпала по нанадолнището.

— Ето, сега знаеш как Дерик се сдоби със записа — приключи Реми.

Тя кимна.

— Едва ли би могло да ми стане по-ясно — отговори тя с нотка на презрение в гласа. — И се предполагаше, че трябва да вярвам, че ти не си знаел нищо за това допреди малко, нали? В какъв прекрасен свят живеем само, а?

— Не съвсем — безучастно отговори Реми и преди тя да зададе следващия си въпрос, той вмъкна темата за бебето. Когато продължи, не правеше усилия да не говори, без в гласа му да звучи завист.

Да си тръгнеш с едно дете, и то не с кое да е, а с детето, чиято майка се е подготвила да се самовзриви в един голям европейски град, като избие, осакати и рани стотици хора, не беше нещо, което можеше да бъде прието с леко сърце, нито от властите, нито от извършителите на престъплението. В сравнение с тази, както можеше да се приеме, хуманна постъпка, която Лекси бе извършила, когато Крисчън уютно бе пъхнат в ръцете й, клетите господин и госпожа Симоне, които носеха вината, че са наивни, не заслужаваха дори да бъдат плеснати през ръцете. Що се отнася до шефа му, той беше направил това, което беше длъжен да направи. В това не бяха вложени никакви емоции. Емоция беше грозна дума.

— Ако се върнем пак на медицинския картон на Андреас — каза той, сменяйки темата, — несъмнено лекарят на покойния ти съпруг е доста прочут в областта си.

В гласа й прозвуча тъга.

— Той не се оказа достатъчно подготвен, за да спаси Ник. Предполагам, обаче, че е въпрос и на шанс.

През следващите петнадесетина минути двамата обсъждаха Ханс Фелс, специалиста по редки заболявалия на кръвта, който прилагаше гениалните си способности в очарователната клиника в Монтрьо. Лекси отговори на всичките въпроси на Реми без никакво колебание, като се позоваваше на проучванията, които бе провела за него, когато Ник разбра, че е болен, и разнообразяваше разказа си с личните си впечатления от този човек от времето, когато бе поел грижите над покойния й съпруг. Немскоезичен швейцарец, женен, сдържан, но изключително човечен, описа го тя, педантичен, разсъдлив и най-вече привърженик на евтаназията, защото ненавиждаше човешките страдания от всякакъв вид. Що се отнася до политическите му възгледи, те не бяха обсъждали нищо по-лично от неговото неодобрение към американската политика в Близкия Изток. Лекси сви рамене.

— Ако използвах това като критерий — рече тя, — половината свят щеше да бъде под подозрение.

Реми леко се усмихна.

— Ако отидеш случайно в Монтрьо — попита той, — дали Фелс ще сметне, че е странно, ако му се обадиш?

Тя веднага отговори:

— Напротив. Той ще го сметне за странно, ако не му се обадя.

— Как ще разбере, че си там?

— Ще разбере, защото моята вила е край езерото. Недалече от неговата. А и Монтрьо е едно малко селце. Виждах го да бяга за здраве край езерото почти всяка сутрин. — Тя се замисли за малко. — При няколко случая, когато Ник още имаше сили да излиза, се натъквахме на него и жена му в хотел „Монтрьо Палас“.

Реми се замисли над отговорите й. Професионалната репутация на Фелс, според това, което бе научил, преди да говори с Лекси, беше безупречна. Нямаше нищо непорядъчно, нямаше недоволни пациенти, нито критично настроени колеги. Той беше човек, посветил се на лечението на болните си, а когато това станеше невъзможно, помагаше им да отидат в един по-добър свят.

— Той очевидно не е имал проблеми с швейцарските власти — замислено рече Реми. — Те, изглежда, приемат неговите методи, макар и евтаназията официално да не е легализирана там.

— Съществува едно мълчаливо споразумение — обясни Лекси. — Той работи само в своята клиника. Не обслужва болни или умиращи пациенти в обществени болници или по домовете им.

Реми изглеждаше доволен.

И какво от това, ако никой не смяташе Ханс Фелс за нещо повече от един по-рафиниран и изтънчен Джак Кеворкян4? Бедните се трудеха, за да умрат. На богатите им се налагаше да постъпват по свой собствен начин. Той се замисли за сина си.

В онази безименна болница, недалече от германския аутобан, не бе имало такъв Ханс Фелс, а само един млад и изтормозен лекар, който бе станал негов едничък духовен съветник и медицински консултант. Нямаше никакъв ритуал, нито нещо светло и тихо в края. Мозъкът на момчето бе мъртъв. Беше безнадеждно. Дишаше, само защото една машина вършеше цялата работа. Обрат не можеше да настъпи. Беше типичен случай, с безкрайна равна черта в неумолимата електроенцефалограма. Възрастта не бе от значение. Нямаше никакво значение дали човек бе на седемнадесет или на седемдесет години. Животът бе свършил. Единственото, което Реми успя, бе да направи онзи последен жест, с който преобрази сина си — обичта на живота си, от пациент — в статистическа единица.

Застави се да се върне към Ханс Фелс. Като се приемеше, че лекарят е един всеотдаен медик, би било основателно да се предполага, че единствената му професионална грижа беше лечението на пациентите му или оказването на помощ на техните най-скъпи близки да приемат жестоката реалност на живота.

— Справедливо ли е да се каже, че доктор Фелс не произнася морални присъди? Смята ли се той за човек, който стои над тези неща? В края на краищата, той като лекар е дал клетва да лекува всички, независимо от това кои са или какво са извършили през живота си.

— Съмнявам се дали той би отказал да лекува някого по нравствени причини.

— Кажи ми, Лекси — продължи Реми, — дали той би те осъдил за постъпката ти?

Не бе никак случайно това, че той формулира следващия си въпрос така, че да прозвучи преднамерено скучно и шаблонно. Това предизвика реакцията, която очакваше, обаче, когато видя, че Лекси леко трепна.

— Разбирам — тихо каза тя. — Връщаме се пак на въпроса чий грях е по-голям, дали моят, когато взех детето, или на оная луда, която взриви „Фуке“? — Тя се овладя. — Въпросът е глупав.

Тя усети как интересът му към нея се затегна като въже около врата й.

— Отговори все пак, Лекси — настоя той, като я изгледа премерено.

— Не зная дали той би ме осъдил — каза тя най-накрая, като продължаваше да отбягва погледа му.

Реми се премести напред на стола си. Нямаше смисъл да развива по-нататък този въпрос.

— Когато пристигнем в Монтрьо — започна той, — ще искам да се обадиш на Фелс. Ще му обясниш, че си се върнала, за да освободиш вилата, защото се връщаш в Ню Йорк. Ще го попиташ дали можеш да се видиш с него, това е съвсем естествена молба. — Той помълча. — Бъди внимателна, когато отидеш в клиниката.

Тя остана изненадана от енергичността в гласа му.

— Аз-аз… не разбирам.

Реми веднага разбра, че е прибързал. Не бе необходимо да я плаши още, защото тя бе вече достатъчно изплашена.

— Не ми се ще да се натъкнеш на някого там. Като казвам някой, имам предвид Бригите Карим. — Той помълча. — Тя знае името ти — повтори той.

— Вижда ми се малко вероятно — каза Лекси. — Ако отида да се срещна с доктор Фелс в клиниката му, ще си уговоря конкретен час. Не мога да си представя, че тя ще виси край кабинета му по същото време, когато аз съм там. Той винаги взема мерки пациентите и роднините им да не са заедно.

Той не се успокои от това обяснение, но реши да не настоява повече.

Разгледа някакви книжа и попита:

— Къде настаняват пациентите за трансплантация? На кой етаж?

— Когато Ник беше евентуален кандидат за трансплантация, бяха го настанили на най-горния етаж, непосредствено до кабинета на доктор Фелс.

— Колко пациенти за трансплантация могат да бъдат настанени в клиниката?

Тя помисли малко.

— Четири или пет, не повече. Той кимна.

— Има ли в клиниката някой, който да не е много предпазлив? Имам предвид, дали там работи някой, който би бил малко по-разговорчив и би разкрил информация за пациентите?

Лекси обмисли въпроса му.

— Може би.

— Помисли още по този въпрос — каза Реми и добави: — Клиниката е малка. Има по-малко от сто легла. Несъмнено Карим ще е регистриран под различно име. Ако имаш достъп до някой не толкова дискретен служител, ще можеш да разбереш кога Крисчън е преместен там. Почти съм сигурен, че Андреас и бебето ще бъдат настанени в една и съща стая.

Тя леко потръпна. Стана й лошо при мисълта, че Крисчън ще бъде подложен на инвазивни процедури.

— И тогава какво? — попита тя.

— Другото ще оставиш на мен — само каза той. — Ти си ми необходима само, за да разберем къде са.

Той почака за миг, за да види дали тя ще продължи да се съпротивлява. Когато не го направи, той разбра, че и тя не е много по-различна от толкова много други хора. Неговият малък таен свят на професионален разузнавач си оставаше достатъчно загадъчен за непосветените. А в нейния случай имаше и още един важен фактор, който да я въвлича в центъра на неговата битка.

Тя продължи да мълчи.

Накрая Реми заговори.

— Сигурно има и други неща, които искаш да знаеш — подтикна я той. — Питай — спокойно — каза той. — Хайде, попитай ме каквото искаш и аз ще ти дам честен отговор.

Тя не бе подготвена за неговата внезапна откровеност и за миг не се сещаше какво да пита. Отметна косата от врата си и си пое дълбоко дъх.

След това кимна бавно.

— Кой си ти?

Реми нямаше никакво намерение да я лъже. Преди да й представи, обаче, истината, а не някоя измислица, той беше ясно дал да се разбере, че е единственият човек, който можеше да й върне Крисчън. Щеше да се справи с всички морални и правни аспекти на ситуацията по начин, който нито щеше да се връща натрапливо в съзнанието му, нито щеше да я компрометира. Крисчън също. И започна методично да обяснява за Петер Тоглин, за сестра му Бригите и за тяхната връзка с Али Карим. Внимателно и логично, с нотка на деликатно съчувствие към невъобразимо затрудненото й положение, като я накара да разбере, че никога досега двамата не се бяха оказвали в такава близост. Противно на убежденията си той й разказа за картината и за това, че се надява накрая да си уреди среща с Петер Тоглин през следващите няколко дни. Когато свърши, само сви рамене.

— Това ли е всичко? — саркастично попита тя.

Без предупреждение тя се наведе над бюрото и блъсна дървения плот с две ръце, като разпиля книжата по пода. Не се спря дотук и продължи атаката си.

— Кой си ти? — гневно повтори въпроса си тя. — Да започнем оттук. Име? Националност? Семейно положение? Кръвна група? Професия? Или още по-добре, каква е длъжностната ти характеристика?

Той се дръпна назад на стола си и внимателно се вгледа в нея. Тя притежаваше изкусната способност така да обръща нещата, че противникът й да преминава в отбрана. За съжаление, тази нейна тактика вече нямаше ефект върху него. Бившата му жена би казала, че няма съвест. Стария би го укорил, че е твърде мек като инквизитор. Той знаеше истината. След смъртта на сина му нищо не му се струваше достатъчно сериозно, за да го накара да се съобразява с чуждата болка. Досега. Удивен от това как чувствата му към тази жена се бяха усилили, след като за пръв път я бе зърнал във „Фуке“, сега той можеше само да се удивлява на своята ранимост. Докато я наблюдаваше как полага усилия да скрива чувствата си, той се запита дали тя наистина вярва, че е жертва на заговор на зли сили и не е направила нищо необикновено, което да може да обясни точно как и защо бе попаднала в тази ситуация. Накрая той я видя по-ясно на фокус. Александра Рейн имаше нужда да се закали. Като се замисли за нейното избухване, той си даде сметка, че чувството й за оцеляване е инстинктивно. За света тя притежаваше красота, ум и демонстрираше храброст. В действителност беше абсолютно неопитна.

Той започна бавно и ако тя си бе дала труд да го погледне, сигурно щеше да зърне съвсем слабо забележимите весели пламъчета в очите му, леката нотчица добро настроение край устата му, а то можеше и да е от облекчение, че най-после беше в състояние да я запознае със своя случай, като представи автентични доказателства.

Името му било Реми Кановас. През ноември, и всъщност на трети, щял да стане на четиридесет и девет години, тоест зодия скорпион, макар че не проявяваше абсолютно никакъв интерес към астрологията, паранормалните явления и провидението. Кръвната му група била нула положителна. Роден бил в Париж, където живял за малко като дете, преди да се премести с родителите си в Лондон. В края на шестдесетте години баща му бил удостоен с честта да стане посланик в двора на Сейнт Джеймс5, представляващ малката спартанска страна, която оказваше съпротива във всички неблагоприятни условия, когато ставаше въпрос за оцеляване. През това време, докато посланик Кановас и съпругата му живеели в официалната резиденция в Лондон, единственото им дете Реми прохождало и растяло и станало буйно малко момченце. През цялото си ранно детство той посещавал английско частно училище, докато баща му не бил върнат за кратко у дома, където момчето било изпратено в чуждоезиково училище, докато се чакало следващото назначение на баща му в Италия. На седемнадесетгодишна възраст Реми говорел и пишел свободно на пет езика, бил живял в половин дузина европейски градове и имал мечта да стане концертиращ пианист. На осемнадесетгодишна възраст бил призован в армията, където останал почти десет години и накрая служил в елитна разузнавателна част, преди да се уволни и да продължи да работи като цивилен. Дарбата му за езици и способността му да запомня и най-дребните подробности за лица и места не останали неизползвани или незабелязани. Той започнал работа на новото си поприще. След това се оженил. Впоследствие се развел. Що се отнася до естеството на работата му, тя била разнообразна. В продължение на няколко години, пропътувал цял свят облечен в смокинг, пил шампанско на редица безсмислени светски приеми на Лазурния бряг през лятото, в Биариц през есента и в Кщаат6 през зимата. Това било времето, когато някои социопати още се ползвали с репутацията на порядъчни хора и с протекцията на лакомите за нефта западни нации, политици и магнати. В онези години му било наредено да се навърта там и да разучава кой на кого е най-голям апологет. Когато в края на двадесети век нивото на насилие станало по-безразсъдно, което по-рано било извън сферата на възможното, неговата длъжностна характеристика била променена.

Той спря да говори. Разбира се, че биографичната му справка бе непълна. Той просто не беше напълно готов да обмисля всичко, останало в сърцето и душата му. Особено тази частица, която бе свързана с чувствата, които изпитваше към нея. И особено трагедията със сина му.

Тя не каза нищо. Внезапно се бе поуспокоила. Улови се, че наблюдава Реми и се опитва да разбере погледа му, устните му, плещите му, ръцете му, всичко, от което можеше да подразбере оттук-оттам нещо, ако той изобщо се изпуснеше.

— Франция е странно място, където да упражняваш твоята мръсна професийка. Не знаех, че французите са променили симпатиите си и внезапно са се влюбили във вас и са намразили арабските ви врагове.

— Ще се изненадаш да разбереш как симпатиите са се променили през последните десет години — отговори с равен глас той. — Ти си напълно права, Лекси, и си добре информирана. Французите не искат да дразнят никого тук. Твърде голям е залогът, при положение, че арабската общност се е заселила в предградията на Париж и из цялата страна. Сега обаче се появиха и други променливи величини. Хората се боят да не се отчуждят от единствената останала свръхсила. Винаги съществува заплахата от терористични нападения като това във „Фуке“.

В този момент тя не можеше да прецени дали този, който говореше, е Стефан или Реми. Искаше да не го оставя на мира, да го изтласка до възможния предел и да провери колко е издръжлив. Истината бе, че тя усещаше, че той се оказваше в несъмнено неизгодно положение, когато трябваше да запазва гладката си външност. Помежду им имаше нещо, което неутрализираше способността й да го презира и спираше неговото умение да си служи с измама.

Двадесет и трета глава

Те бяха пристигнали в Монтрьо след пет и половина часа път с кола, белязани с едно напрегнато мълчание. Когато излязоха от Париж и тръгнаха по магистралата, Лекси седна колкото се може по-далече от него на предната седалка, подпряла главата си на страничното стъкло. Още във Франция, малко след Авалон, градче в областта Бургундия, той наруши мълчанието.

— Само за твое сведение. Аз ще се настаня при теб.

Тя се изправи на седалката си, втренчила поглед в шосето пред себе си.

— А защо е необходимо това?

Реми обмисли въпроса няколко секунди, преди да отговори. Той хвърли поглед към нея.

— Защото ти си твърде важна, за да те загубя.

Верни думи. В погрешен контекст. Животът й винаги бе преминавал така, помисли си тя. Тъкмо когато постигнеше онова, което искаше, някой променяше правилата. И това продължаваше до безкрай. Само ставаше по-сложно и объркано и по-унизително. Чувстваше се като момиче от постер сред тресавището на докарани до полуда сърца.

Лекси сви рамене.

— Приятно е да си желана — безгрижно каза тя.

Когато спряха да пият кафе близо до Безансон, в областта Юра, във Франция, тя слезе от колата и тръгна няколко крачки пред него. След като влязоха в крайпътния ресторант и се настаниха на малка масичка, заобиколени от семейства с шумни деца, продължи да отбягва погледа му.

— Каквито и чувства да изпитваш сега, твърде късно е — тихо каза Реми. — Не можеш да промениш онова, което се случи. — Той помълча. — Нищо не можеш да промениш.

Тя остана напълно неподвижна. Ако трябваше да постъпи честно, би признала какво бе почувствала още в мига, когато го видя за пръв път. Ала това се бе случило цял живот преди Крисчън да бъде оставен в ръцете й и бе станало нещо невъобразимо. Като се заровеше в отломките на миналото си, търсеше парчета и ключове за проблема. Колкото и да се мъчеше, обаче, единствените спомени, които я терзаеха, бяха за онзи миг, в който бе дала разпореждане за слагане на край на живота на Ник. От нейна гледна точка тя бе изпълнила ролята на служителка на смъртта.

— А кой ще ме пази, докато ти ловиш лошите? — попита тя с нескрит сарказъм в гласа си.

— Никой — тихо отговори той. — Предполагам, че ще трябва да ти имам доверие.

Тя го изгледа изпитателно.

— Значи, ние ще действаме сами, така ли?

Реми посегна към сметката.

— Боя се, че да — каза той, като се изправи. Подаде й ръка и добави: — Само аз и ти.

— Значи, ставаме едно ново ние, така ли? — реагира тя.

На връщане към колата той я улови под ръка и преди да й отвори вратата, я обърна така, че тя застана с лице към него.

— Бих искал всичко да е по-различно — каза сериозно той и помълча, полуочаквайки реакцията й. Такава нямаше. Той се обърна и заобиколи към страната на шофьора. Нищо друго не можеше да направи. Не можеше да й каже какво изпитва и как чувствата му само са се усилили, когато положението бе станало неудържимо.

Едва когато седна на кормилото, тя го докосна по ръката.

— Как така? — попита тя.

Това се случваше за пръв път — тя се опитваше да предизвика неговата типична склонност към двусмисленост. Изчака няколко секунди стомахът й да се успокои и пулсът й да спадне на около двеста удара в минута.

— Хайде — подтикна го Лекси. — Обясни. Приеми го като част от нашето споразумение за честни взаимоотношения, което сключихме.

Тя за пръв път осъзнаваше силата си. Сега той бе на нейна територия и нямаше намерение да го изпусне.

Той се обърна на мястото си и я погледна.

— Не съм сигурен, че ти изобщо си в състояние да разбереш.

— Пробвай — настоя тя.

Пак последва мълчание.

— Защо? Това не би трябвало да има значение, като се вземат предвид чувствата ти към мен.

Тя се изсмя късо, макар че изобщо не беше сигурна дали смехът й ще прозвучи искрено.

— Не бъди глупав — каза тя. — Всеки мъж, който ме лъже или излага живота ми на риск, за да залови банда терористи, ми става приятел за цял живот. Както и да е…

Лекси, обаче, не успя да завърши дръзкия си, макар и кратък, отговор, защото той я взе в обятията си и започна да я целува, с леки и отмерени целувки по страните, по носа, по челото и накрая по устните. Тя леко се поотдръпна и го докосна по лицето. Той отмести ръката й и я привлече към себе си, като целуваше устните й с такава настойчивост, каквато тя не бе виждала преди.

— Разбираш ли? — попита накрая той, като продължаваше да я държи през кръста.

Нещо в гласа му и в настойчивостта на погледа му направи всичко да изглежда твърде реално. Тя не можеше да каже нито дума.

Той я държеше неподвижно.

— Защото, ако има някакви съмнения за всичко, бих искал те да са мои.

Двамата не си размениха повече нито дума, докато не излязоха на пътя за Монтрьо по швейцарската магистрала. Едва тогава той я попита как да стигнат до вилата й. Тя го упъти с ясни указания и най-после спряха пред сивата каменна вила на брега на езерото. Когато той мина отзад, за да вземе куфарите и картината от багажника, тя остана неподвижно няколко секунди. Потръпвайки леко, се чувстваше неподготвена за вълната от безпокойство, която внезапно я бе заляла. Никой не бе идвал тук с нея, освен Ник. Вътре не бяха останали щастливи спомени. А сега — това. Беше ужасно да търси бебето, което някога бе спасила, а сега пак бе изложено на опасност. Да споделя къщата с един непознат, към когото изпитваше такива силни и неуместни чувства, беше нещо повече от това, което тя бе в състояние да понесе.

Когато влязоха в къщата, Реми остави куфарите в антрето. Без да каже нито дума Лекси тръгна право към огромната всекидневна и се сгуши на дивана.

Стаята беше просторна, с неукрасени с нищо бели стени и оголени дървени греди на тавана. Каменната камина заемаше едната стена на стаята и бе достатъчно висока, за да може човек среден на ръст да застане под полицата й. Реми я последва в стаята и се огледа. По стените имаше лавици, претъпкани до отказ с книги, а други книги и списания бяха струпани на нестабилни купове по пода. На отсрещната стена имаше цяла колекция от африкански маски, окачени над масивната английска селска маса, чийто плот бе покрит със сребърни предмети. Реми се настани в удобен фотьойл. Когато видя, че е приключил с огледа на стаята, тя най-сетне заговори. Започна колебливо, но след това гласът й укрепна.

— Не знам какво да кажа — рече тихо тя.

— Тогава не казвай нищо. — Той леко се усмихна. — Гладна ли си?

Лекси не беше мислила по този въпрос.

— Умирам от глад — неохотно призна тя.

Той се изправи.

— Има ли някаква храна в къщата?

— Не помня. — Тя също се изправи. — Ще погледна — каза тя и се отправи към кухнята. — На поставката в трапезарията има вино — добави тя.

Започна да тършува из кухнята и намери няколко яйца, масло и замразена франзела хляб. Когато се наведе, за да намери тигана в шкафа под печката, тя го чу зад себе си да оставя бутилка на кухненския плот. Бавно се надигна и се изправи с гръб към него и постави тигана на печката. Посегна към яйцата и ги счупи внимателно в стъклена купа. Докато ги биеше с телта, внезапно се почувства неловко. Имаше нещо по-интимно в това да готвиш, отколкото да се любиш.

Той сякаш прочете мислите й.

— Знаеш ли, из целия Близък Изток да ядеш хляб с врага си в собствения му дом означава, че схватката се отлага до края на яденето.

Лекси се обърна и няколко секунди го гледа, почти готова да изрази с думи това, което чувстваше, но се отказа.

— Защо не отвориш виното? — попита тя, като се обърна, за да сложи замразения хляб в печката. — Ще ядем във всекидневната. — Тя пак се обърна. — Чашите са ето там — добави, сочейки към бюфета.

На лицето му бе изписано развеселено настроение, което още повече я обезпокои. Изсипа яйцата в тигана и провери хляба във фурната. Усещаше присъствието му зад себе си. Пак се обърна.

— Защо не занесеш виното и чашите във всекидневната?

— Теб много не те бива, нали?

Това беше само една целувка, все пак, помисли си тя.

— Да готвя ли? — невинно попита тя. — Ами, всъщност, не.

Той кимна бавно.

— Мен също.

Докато си намираше работа в кухнята, тя си даде сметка, че не може да заблуди никого. Не беше само целувка, както и това сега. Бе нещо повече от приготвяне на импровизирано ядене за двама души, захвърлени сред цяла серия неправдоподобни и абсурдни събития. Ръцете й трепереха. Държеше се като дете. Отвори бюфета, извади две чинии, солта и пипера. Издърпа едно чекмедже и извади прибори и салфетки. Всичко това постави на голяма дървена табла и тръгна към всекидневната. Той беше застанал до полицата на камината. Наблюдаваше я, докато тя поставяше таблата върху масичката за кафе. Без да каже нито дума, тя отиде в кухнята и се върна обратно с тигана и панерче с хляб. Когато привърши разделянето на омлета на порции и остави панерчето на масата, остави тигана на пода до камината.

— Защо не налееш вино? — попита Лекси, а гласът й не бе съвсем спокоен.

Никой от тях не каза нищо, докато Реми пълнеше чашите. Когато очите им се срещнаха, те задържаха тържествено погледите си за миг. Ако бяха вдигнали наздравица, думите останаха неизречени.

Тя започна да се храни и веднага остави вилицата.

— Не мога.

Той седна на масата и посегна към чинията си. Опита омлета и вдигна поглед към нея.

— Опитай и ти. Много е вкусно.

Точно тогава иззвъня мобилният телефон. Той инстинктивно се изправи и бързо отиде в антрето. Разговорът бе кратък. Обаждаше се някой от „Сотби“, от Париж, за да му предаде, че човекът, който наддавал за картината на Тисо, имал голямо желание да се свърже с него. Дали би искал да си запише номера на жената, или би разрешил на „Сотби“ да й даде неговия? Той бръкна в джоба си за къс хартия и писалка и помоли мъжа на телефона да му даде номера на жената. Щял да й се обади. Когато затвори слушалката, целият този епизод му се стори някак си комичен.

Несъмнено, въпреки всички лични проблеми, Тоглин продължаваше да е решен да се сдобие с картината.

— Когато се върна във всекидневната, Лекси държеше чашата си с вино с две ръце. Тя го погледна озадачено.

— От „Сотби“ — каза той. Тя го слушаше. — Изглежда, жената, която наддаваше от името на Тоглин, иска да се свържа с нея. — Той имаше объркан вид. — Не е проблем да се срещна с нея. Трябва да я убедя да ми позволи да се срещна с Тоглин.

— Можеш ли?

Той поклати глава.

— Не знам — честно отговори той. — Но това си е мой проблем. Твоят е да убедиш някого в клиниката да ти каже, когато пристигне бебето. — Той помълча. — Хайде да не усложняваме нещата.

Лекси се загледа втренчено в празното пространство, преди отново да насочи вниманието си към него.

— Яйцата ти сигурно са изстинали — каза тя, като още изпитваше неудобство от задушевността на момента. Тя отпи малко вино, преди да посегне към помощната масичка, за да извади цигара от гравирана кутия от нефрит. Ръцете й трепереха.

— Не знаех, че пушиш.

— Не пуша — каза тя. — Но напоследък май правя доста неща, които не съм правила преди.

— Лекси — започна той.

Тя вдигна ръка.

— Недей — тихо рече тя. — Каквото и да кажеш, всичко само ще се влоши.

Тя смачка цигарата в пепелника.

Беше й дошло твърде много. Не можеше да понесе мисълта да спи тук, където бе спала с Ник. Надяваше се само да е заличила всички следи от неговите последни дни, седмици и месеци, да е разчистила всички шишенца за лекарства и всички други медицински дреболии. Беше видимо разстроена.

— Не ми е лесно, разбираш ли — започна тя. — Имам предвид, да се върна пак тук. — Тя помълча. — Особено с теб.

— Разбирам — тихо каза той.

За Александра Рейн Реми Кановас представляваше неразрешени за плаване води. Но тя въпреки това бе подготвена да играе смело играта, защото разбираше, дори тогава, че ако се откаже, по-късно ще съжалява. Безпокоеше я, че пътят й през любовта съвсем не се бе оказал гладък, с някаква следа от мазохистична налудничавост, вероятно в това, че бе повярвала за цял живот в някого като Ник, а то не се бе оказало нещо, което да може да й създаде равнопоставеност с всеки мъж. При обикновени обстоятелства тя вероятно никога не би го помолила да дефинира тези „чисто егоистични причини“. В края на краищата, тя винаги се бе проявявала като майсторка в издигането на защитни стени около чувствата си.

— Има много неща, които не знаеш — започна тя и поспря, за да се заиграе с пискюла на една от възглавничките на дивана. Когато вдигна поглед, забеляза в очите му и край устните му изражение на топлота.

— И ти има много неща, които не знаеш — отговори той.

Лекси замалко не го попита, но размисли.

— Ти изобщо не би бил тук, искам да кажа, че дори нямаше и да те познавам, ако… — Тя направи бърз жест с ръка. — Ако всичко останало не се бе случило.

Той запази мълчание, като й даде възможност да възразява, да води война със себе си под претекста, че запазва безопасна дистанция, както си въобразяваше, помежду им.

— И за миг не съм се съмнявал — рече той накрая.

Тя се запита защо не изпитва никакво чувство на удовлетворение, след като се бе обявила за злочеста жертва на обстоятелствата.

— Не мога да дам обяснение за това, което се случи в колата — започна тя, но Реми я прекъсна.

— Недей — каза той. — Каквото и да кажеш, всичко само ще се влоши. — Той се усмихна леко. — Това не го ли каза ти?

Тя се изчерви.

— Аз просто не исках да се получават никакви недоразумения — добави тя, като продължаваше да усуква пискюлите на възглавничката.

През целия й живот мъжете настойчиво я бяха преследвали. Беше красива, умна, забавна и безразсъдна. Тя знаеше какво притежава и беше склонна да се пазари за всичко, което иска. Както повечето красиви жени, които са били засегнати от наказали ги или разочаровали ги любовници, никога не си разрешаваше лукса да изследва чувствата си.

— Късно е — внезапно заяви Реми. — А утре ни чака труден ден. Нека ти помогна да разтребиш.

Сините и сиви проблясъци на вечерния залез се появиха на небето отвъд планините и оттатък езерото. Тя се изправи. Реми също.

— Не съм уморена — каза тя. — Аз ще разтребя. — Погледна го, застанала до масата. — Нека ти покажа стаята ти — предложи тя и направи знак към антрето. Обърна се и се отправи към куфарите и картината, които той бе оставил там. Реми я последва. Той взе куфара си и пъхна опакованата със защитна найлонова обвивка картина под ръката си. Тя прекоси антрето и тръгна по късия коридор към стаята с две легла. Влезе вътре, отвори шкафа и извади от там поставка за куфара му.

— Ето тук е банята — каза тя, като посочи другата врата до вратата на шкафа. — Ще ти донеса чисти кърпи.

Тя се поспря. Реми беше оставил куфара си на пода, а картината върху леглото.

Застанали така, двамата се изгледаха в очите. Нито той, нито тя помръднаха.

След няколко секунди тя се обърна и излезе в коридора, където отвори друг шкаф. Върна се и му подаде няколко кърпи. Спомни си как някога, цял живот по-рано, беше в състояние да получава внимание, без да прави нищо по-драматично от това да бъде на разположение. Сега се бореше за въздух, за пространство и за разбиране на болката й. Имаше чувството, че цялото й поведение отразява поражението, което носеше върху себе си като дрехи.

— Ето — каза тя, като продължи да стои на безопасно разстояние.

Той пое кърпите.

— Сигурна ли си, че не ти е нужно да ти помогна?

Тя поклати глава.

— Не, няма нужда. — Тя отиде към вратата и хвана с ръка дръжката. — Лека нощ.

— Лека нощ и на теб — каза той.

След като разчисти всекидневната и изми чиниите, тя бавно тръгна по коридора към стаята, в която никога бяха спали с Ник. Това бе мигът, който я изпълваше с ужас. Тя бавно се съблече, сгъна педантично дрехите си и облече нощница. Когато влезе в банята, изправи се пред мивката и за миг се погледна в огледалото. Успокой се, не го насърчавай, повтори тя думите в ума си. Питай, не обвинявай, предупреди се тя мълчаливо. Приеми, че това е урок по смирение. Ти вече не си в своя свят, Лекси, и никога няма да бъдеш там вече. Запази спокойствие, рече си тя. Това не беше моментът да остави чувствата й да й попречат в това, което трябваше да се направи, за да си върне Крисчън. Щеше да дойде времето, когато щеше да може да разкрие всичко, когато той се провалеше, или, което бе още по-лошо, когато той успееше и изчезнеше от живота й също така тайнствено, както се беше появил. В края на краищата, стига Крисчън да се върнеше невредим при нея, какво можеше да рискува? Едно разбито сърце? Разочарование? Поне знаеше, че след всичките тези години пак можеше да изпитва нещо? А и, така или иначе, кой някога бе казал, че любовта е вечна? Тя потръпна, когато се залови да мие зъбите и лицето си. Бавно влезе в спалнята си и се пъхна в леглото. Започна да се върти и мята, не можеше да заспи. По един странен начин изпитваше чувството, че се намира на прага на нещо далече по-голямо от това кои бяха те и кои би могло да са, ако нещата стояха различно. Накрая заспа. Сънят й беше изпълнен с неясни гласове, с приглушени и безшумни звуци, с музика, която я възбуждаше по един загадъчен начин.

Отделен от нея със стената, Реми остро усещаше колко близо е тя. Той се въртеше и мяташе, не бе в състояние да заспи. Искаше я. Ако някакво чувство на благоприличие диктуваше чувствата му, то бе абстрактният страх от утрешния ден, който само усилваше желанието му.

Лекси се събуди с изгрева. Тя облече джинсите си и тениска. Косата й бе разрошена и, несресана, падаше върху раменете й, лицето й бе добре изчистено, а под очите й се виждаха тъмни кръгове. Тя влезе в кухнята да направи кафе. Докато кафето капеше в каната, тя замислено се вглеждаше през кухненския прозорец в Алпите, които заобикаляха езерото. Когато се обърна, за да си сипе чаша кафе, Реми бе застанал зад нея. За миг тя се обърка. Той явно бе взел душ и се бе избръснал, косата му лъскаше, пригладена назад, бе облечен в светлокафяв костюм, а синята му риза стоеше отворена на врата.

— Искаш ли кафе?

Той бе спал на една стая разстояние от нея, а сега двамата бяха тук и водеха безсъдържателен разговор в нейната кухня.

— Много бих искал — отвърна той.

Би ли могло друго нещо да е по-неестествено, помисли си той, от това двамата да пият заедно кафе на следващата сутрин.

Тя сипа кафе в две чаши и му подаде едната.

— Благодаря — каза той, като съзнаваше, че тя внимателно го гледа.

— Ти спа ли? — попита тя, хванала чашата си с две ръце.

— Веднага заспах — излъга той. — А ти?

— Спах добре — отговори с лъжа и тя.

Реми отпи от кафето.

— Ние трябва да поговорим — заяви той.

Тя предпазливо попита:

— За какво?

Реми събра мислите си, съзнавайки, че се готви да излезе на сцената на театъра на реалността.

— Снощи се обадих на онази жена — започна той, — която наддаваше за картината на Тисо. — Той внимателно подбираше думите си. — Имам насрочена среща с нея на обяд в хотел „Монтрьо Палас“ — продължи той. — Надявам се, че ще съумея да я убедя да ми даде възможност да се срещна с Тоглин, дори и да не знае точно сега, че аз съм наясно, че тя представлява Тоглин.

Лекси веднага се оживи.

— И кога ще ходим във вилата на това копеле да измъкнем Крисчън оттам?

Той изглеждаше слисан.

— Какво искаш да кажеш?

След трисекундно предупредително мълчание, тя попита враждебно:

— Коя част от въпроса ми не разбираш?

Реми внезапно изпадна в отчаяние. Частица от него искаше да се изсмее с най-чисто облекчение от това, че тя има желание да свърши онова, което и той искаше да извърши без изобщо да се замисли за последиците. Друга частица искаше да се върне към стария му подход да я възпира, като се отдръпва зад онази маска, която вече не носеше така, сякаш бе собствената му кожа. Трябваше му време. След малко по-малко от две седмици всичко щеше да е приключило. Оставаха по-малко от четиринадесет дни и той щеше да може да бъде обезвъзмезден и да продължи да доживява остатъка от живота си. С нея, ако имаше късмет. С бебето, ако бъдеха ощастливени. Но ако се провалеше? Как би могъл да очаква тя някога да му прости? Той бе потънал в размисли и терзания, загледан втренчено някъде напред в далечината. Между двете крайности, реши накрая той, се простираше едно огромно пространство.

— Най-напред трябва да поставя нещата на мястото им — отговори Реми.

Тя бе твърдо решена да го дразни и посрещна втренчения му поглед, без да отклони очи, сякаш бе застанала като някакво препятствие.

— Това не е отговор — каза тя. — Или поне не е отговорът на моя въпрос.

— Това е най-доброто, което мога да предложа в този момент — отвърна той.

Тя понечи да възрази, но той сложи пръст на устните й.

— Трябва да вървя, Лекси — каза тихо той.

А какво трябваше да върши през това време тя?

— Обади се на лекаря. Насрочи си среща с него. Направи това, което обсъждахме. Разбери къде в клиниката държат Андреас и какво е фактическото разположение на стаята му. Ще бъде идеално, ако разбереш колко души дават нощно дежурство…

— Ще ми се обадиш ли? — попита тя, като си даде сметка, че говори като съпруга или любовница, макар че в този момент й беше все едно. — Ще се върнеш ли? — допълни въпроса си тя, като вече изобщо не обръщаше внимание на настойчивостта в гласа си.

— Ще се свържа с теб, когато имам възможност — тихо каза той. — Ще се върна, веднага щом имам възможност.

Той извади вратовръзка от джоба на сакото си и без помощта на огледало я подпъхна под яката на ризата си, преметна единия край върху другия, действайки бързо, докато се получи идеален възел.

Тя проследи всичките му движения. Бе събрала и последната капчица самообладание, за да не се опита да го спре. Искаше й се да се промъкне в главата му. Искаше й се да заридае на гърдите му. Нужно й бе той да я успокои, да й обещае, да й гарантира, че ако тя прави това, което той я помолеше, ще й върне Крисчън. Тя го последва, когато излезе от кухнята в антрето. Куфарът му и картината бяха на пода близо до вратата.

— Тръгваш ли си? — попита тя с нотка на тревога в гласа си.

Реми бе забравил да й каже.

— Трябва да се настаня в хотела — тихо каза той. — Няма да изглежда достоверно, ако не съм настанен там. — Помълча. — За легендата ми… — Пак помълча. — Както и да е, тя ще иска да види картината. Аз ще я оставя в сейфа на хотела, когато се регистрирам. — Странно, помисли си той. За нея това има значение.

Тя бе изгубила всякакво чувство за благоприличие.

— Мога ли да съм сигурна, че ще се върнеш?

Той се загледа за миг изпитателно в нея.

— А аз мога ли да бъда сигурен, че ти ще си тук, когато се върна?

— Е, аз имам по-голяма нужда от теб, отколкото ти от мен — честно си призна тя.

— Не знам дали е така.

Тя не каза нищо, само стоеше там, когато той вдигна куфара и картината и продължи напред към вратата. Сложил ръка на дръжката, той се обърна.

— Обичам те — каза без предупреждение.

Тя само го гледаше и не можеше да каже нищо.

— Извинявай — добави той. — Просто това е така.

Отвори вратата и излезе. Онази частица от него, която той бе започнал да ненавижда — дисциплинирана и с чувство за отговорност, бе надделяла. Надмогна себе си и си тръгна, без да каже повече нито дума. По-късно, много по-късно щеше да се удивлява на необмисленото си държане, но в момента не изпитваше никакво съжаление.

Тя го изгледа как си тръгва и когато вратата се затвори след него, бе залята от някакъв ирационален страх, че повече никога няма да го види.

Двадесет и четвърта глава

Още не бе станало и единадесет часът сутринта, когато Реми спря колата си на извитата алея за коли на хотела. Разполагаше с не повече от час преди уговореното време за среща с Мари Роси, жената, която бе наддавала срещу него в „Сотби“. Той остави ключа на таблото, за да може портиерът да я паркира, и се наведе да вземе куфара и картината отзад, преди да слезе от колата. Влезе във фоайето. След като се регистрира на рецепцията, махна с ръка на пиколото, че не му е нужен. Влезе в остъклената кабинка на асансьора и се качи до третия етаж. След като отиде в стаята си, остави куфара на леглото, метна две ризи в чекмеджето и занесе тоалетните си принадлежности в банята. След десет минути пак слезе във фоайето. Отиде до рецепцията и попита портиера къде има сейф. Човекът взе ключовете от бюрото и заведе Реми до наредените в редица сейфове в помещението до рецепцията.

Реми го изчака да отключи най-големите свободни банкови касети, да му подаде ключа и дискретно да го остави сам в това помещение без прозорци. Той пъхна картината в касетата, заключи я, излезе от помещението, заобиколи рецепцията и излезе навън през въртящите си врати.

Времето беше прекрасно, идеален ден за кратки разходки край езерото. Трябваше да помисли. Докато вървеше покрай водата, забеляза чувалите от зебло, закачени за чугунените кошчета за боклук. Чувалите бяха пълни със сух хляб и кифли и носеха щампован надпис Pour les cygnes7. Стана му забавно. Швейцарците бяха толкова откъснати от реалността на гладуващите по света, че изглеждаше почти комично как осигуряват храна за гладните лебеди.

Той вървеше и мислеше за Андреас, за Тоглин, за картината, за Стария, но най-вече за Лекси. Беше го изрекъл. Беше изрекъл думите като страхливец. Преди тя да бе отвърнала нещо и преди да бе реагирала, той беше избягал. Бе излязъл през вратата, беше се качил в колата и дори не бе погледнал назад. Не й бе дал възможност да изрази шока си, гнева си или радостта си от пламенния начин, по който той бе признал накрая чувствата си. В мига, в който бяха пристигнали в Монтрьо, те бяха забравили онзи миг в колата. Почти не си бяха разменили дружелюбно кимване или жест, които да го насърчат да й каже какво изпитва. Бяха двама непознати, които обитаваха едно и също пространство. И все пак… Може би, защото бе видял всичко в очите й, когато тя зърна куфара му и картината до вратата. Когато си тръгна сутринта, това беше като че напускаше миналото. Тя бе станала част от него.

Реми избра ъглова маса в бар „Роза“, тясно помещение във фоайето на хотела. Времената със сигурност са се променили, помисли си той, като се огледа в бара. През последните двадесетина години Монтрьо бе изгубил много от чара си, а този хотел бе изгубил повечето от индивидуалните си редовни гости. В интерес на справедливостта „Монтрьо Палас“ не беше единственият европейски „Палас“, чиито величествени бални зали бяха преустроени в конферентни центрове с високотехнологично оборудване, предлагащи условия за професионални прожекции на диапозитиви, като собствениците получаваха основните си приходи от чуждестранни екскурзианти, които пристигаха масово, за да се възползват от специалните тарифи, определени за големите групи. Дори барът бе изгубил своята показност. Някогашното старомодно, чаровно и изпълнено с достойнство кътче, където английските знатни дами се срещаха на чаша чай в късния следобед, а техните съпрузи се събираха вечерта, за да изпушат пурите си след вечерята, беше преобразено в една декорирана в крещящи тонове зала. Опушени сиви огледала и розова коприна на цветя украсяваха стените, подът бе покрит с розов килим, а масите с аленочервени покривки. По средата на всяка маса бе поставена роза в сребърна ваза. Докато оглеждаше помещението, Реми забеляза, че безвкусният декор удачно се допълваше с тъпите коктейли, сервирани на няколкото чужденки — напитки със зелен и червен цвят с поставени най-отгоре оцветени плодове и миниатюрни хартиени чадърчета. Колкото по-натруфена е напитката, толкова по-глупаво е момичето. Той се засмя на себе си. Губеше уменията си. Или може би старееше. Преди би се любувал на тези жени, вместо да се подиграва на избора им на коктейли и да скърби за сменилата се епоха. Той се готвеше да разгърне един вестник, когато тя влезе в бара.

Мари Роси беше едра жена, висока и набита, с приятно лице, запомнящи се черти и грива от буйна черна коса, прошарена с бели косми. Втренченият й поглед бе прям и улегнал.

— Господин Уоткинс? — попита тя.

Реми стана и подаде ръката си.

— Вие трябва да сте мадам Роси.

Мари Роси изглеждаше неподатлива на опитите му да я омая. Тя се държеше официозно и строго.

— Благодаря ви, че приехте да се срещнете с мен — каза тя, докато сядаше.

— Моля ви — отговори Реми. — Бихте ли искали да пийнете нещо преди обяда?

Тя изглежда бързаше.

— Боя се, че няма да остана на обяд — каза тя. — Но ще пия една газирана вода. За съжаление, моят… — поколеба се тя, — моят клиент има насрочени няколко срещи днес следобед.

Реми любезно се усмихна и повика келнера. След като поръча две газирани води, той се отпусна назад на стола си, за да я изслуша.

— Както знаете — започна Роси, — аз представлявам един човек, който проявява интерес към картината на Тисо, която вие купихте онзи ден в „Сотби“.

Келнерът донесе напитките им, постави ги на масата и се оттегли.

— Така и предположих, когато ми се обадиха снощи от там.

— Вие несъмнено платихте много по-висока цена — продължи тя и направи опит да се усмихне през стиснати устни. — Мога ли да ви попитам защо тази картина е толкова важна за вас?

Реми сви рамене.

— Имам клиент, който я искаше.

— Вие сте работили в Берлин. — Роси произнесе това като твърдение, не като въпрос. — Още ли сте там?

Независимо от това, дали тя знаеше дали е напуснал Берлин или не, Реми бе решен да не се отклонява от версията си, от която сега зависеше животът му.

— Бях в Щатите почти година — любезно отговори той. — Понастоящем съм в Париж.

— Разбирам — каза Роси. — Е, ние като че имаме нещо общо. Моят клиент също беше твърдо решен да придобие тази картина. За съжаление, не успях да се свържа с него, за да получа разрешението му да надхвърля определената сума. И когато вие наддадохте толкова много, бях принудена да се откажа. — Тя отпи от чашата си, без да откъсва очи от лицето му. — Сега той, изглежда, иска от мен да сключа сделка с вас. Какво ще кажете?

Реми се усмихна.

— Зависи от предложението му.

— При моя клиент нещата стоят на емоционална основа — продължи Роси така, сякаш не го бе чула. — Всъщност, той много рядко пожелава някое произведение на изкуството само на емоционална основа. — Тя леко се наведе напред. — Разбирате ли, той е прочут колекционер.

— Вие можете ли да ми кажете кой е?

— Зависи — каза тя.

— Каква ирония на съдбата — отвърна дръзко Реми. — Ние с вас сякаш сме в едно и също положение. Моят клиент също е прочут колекционер, който също изпитва една ирационална страст точно към тази творба.

— Предполагам, че вашият клиент има и други ирационални страсти?

— Вероятно — предпазливо отговори Реми. — Какво предлагате?

— Продайте ми тази картина на Тисо на една разумна цена, по-висока от цената, която платихте. Разберете от кои други творби се интересува вашият клиент и дори ако моят клиент се окаже, че не ги притежава, аз ще ви намеря това, което искате. — Тя изгледа втренчено Реми за миг. — Имам доста добри връзки. — Тя помълча. — Аз ще осъществя сделката, без да получа моя дял от комисионните.

Реми се престори, че обмисля предложението й.

— Трябва да се консултирам с моя клиент — каза накрая той. — Дайте ми десет минутки и дано да успея да се свържа с него. — Той се изправи. — Ако не успея, ще трябва да отложим всичко за утре. Вие ще бъдете ли тук или заминавате?

— Зависи от вас — отговори безпристрастно Роси.

Реми стана и излезе от бара. Той отиде във фоайето, седна на един стол в по-далечния край на рецепцията и извади мобилния си телефон. Избра номера и изчака Стария да отговори. Веднага започна по същество. Обясни накратко ситуацията и попита:

— Знаеш ли какви картини притежава Тоглин? — Изслуша отговора. — Десет, най-много петнадесет минути — каза той. — Обади ми се.

Остана там, опитвайки се да събере мислите си. Не му се искаше да чака ден или повече, докато получи достъп до вилата на Тоглин. В най-добрия случай щеше да бъде готов с отговора си за Роси след броени минути. Знаеше, че Стария разполага със списък, може би малко остарял, на повечето от произведенията на изкуството, които Тоглин притежаваше. Той се изправи и се върна при нея в бара. След като се настани на мястото си на масата, се усмихна.

— Той ще ми се обади. — Погледна часовника си. — Да изчакаме петнадесетина минутки — нехайно добави той.

Без да се колебае, тя прие и през следващите двадесет минути двамата си поговориха приятелски за пазара на изкуството. Накрая, след почти тридесет минути, тъкмо когато Реми бе поискал сметката, мобилният му телефон иззвъня. Той леко кимна на Роси и се обади. Стария му предаде необходимата информация, като Реми реагираше така, както се разговаря с клиент. Стария го разбра и мълчеше, когато Реми говореше. Когато стигнаха до цената, Стария се поколеба.

„Скулптура на Бранкузи8 от този период би трябвало да е от двеста до шестстотин хиляди долара — каза накрая той. Позасмя се. — Накрая, ако имаме късмет, това няма да има значение.“

След като размениха поздрави, Реми затвори телефона.

Той бързо заговори.

— Ето каква е сделката. Моят клиент ще продаде картината на Тисо за петдесет хиляди долара над цената, на която тя беше купена.

— Струва ми се разумно — веднага отговори Роси.

— А що се отнася до неговите ирационални страсти — каза Реми с лека усмивка, — той търси скулптура на Бранкузи, някоя от по-ранните му творби, от около 1906 или 1907 година.

— Имате късмет — каза тя. — Моят клиент има бронзова скулптура на детска главичка.

— Знаете ли цената?

Тя се изправи.

— Сега е моят ред да използвам телефона — каза тя, преди да тръгне да излиза от бара и да се отправи към фоайето. Върна се след пет минути.

— У вас ли е картината на Тисо?

— Ще бъде до довечера — увери я Реми.

— Ние и двамата знаем какви са сносните пазарни цени на скулптури на Бранкузи от този период — каза тя. — Предложете вашата цена.

— Първо трябва да видя скулптурата.

Тя извади малко кожено бележниче и написа адреса на една от страниците. Откъсна листчето и го подаде на Реми.

— Елате тук в шест и половина довечера и ще се договорим. — Тя се изправи. — И донесете картината на Тисо.

Реми също се изправи.

— След като видя скулптурата на Бранкузи и се споразумеем за цената, ще ви донеса картината на Тисо и чек.

Той седна и се отпусна на стола, а Мари Роси събра вещите си и излезе от бара. Дори чудовищата си имат своите слабости, помисли си той. В случая с Тоглин, това беше неговата скъпа покойна майка.

Двадесет и пета глава

Тя не бе в състояние да се помръдне от мястото си в антрето няколко безкрайни мига, след като Реми си тръгна. Почти не си вярваше, че го беше чула правилно. Но и почти не му вярваше, че го беше казал. Какво знаеше за него, освен това, което й бе разказал по време на онзи разговор, тогава, в парижкия му апартамент? Той може би пак си бе изградил нова фалшива легенда, за да замени тази, за която тя вече знаеше, че е лъжа. Чувстваше се засрамена, че е станала жертва — и то отново, на собствените си емоционални представи и й мина през ума, че вероятно той бе достатъчно умен да усети, че за нея е важно да чуе това, за да остане в правия път. Той сигурно беше усетил, че след целувката й е необходимо да й се вдъхне повторно увереност. По средата на тази абсурдна ситуация нямаше нищо по-крехко от истината и нищо по-правдоподобно от лъжата. Тя се застави да се раздвижи, да влезе във всекидневната и да вдигне слушалката. Ханс Фелс. Всичко друго беше излишно. Любовта бе един лукс, за който не можеше да си позволи да мисли.

Лекарят се обади на позвъняването и гласът му прозвуча изпълнен с приятна изненада, че я чува, ала, както призна, всъщност очаквал тя да му се обади, защото знаел, че в даден момент ще й се наложи да освободи вилата и да се върне в Ню Йорк. Той бе изключително мил. Когато обаче Лекси се опита да предложи да се срещнат евентуално в нейната вила, изрази колебание. Бил претрупан от работа, тръгвал си от кабинета късно нощем. За съжаление, не било възможно да се срещнат дори за обяд, защото бил започнал да се храни със сандвичи на бюрото си. Тя вече изчерпваше възможностите си за избор и дори предложението й да отиде при него в клиниката вечерта, когато според нея пациентите и техните роднини не се скитаха из цялата сграда, бе посрещнато със съпротива. След като не остана друго, накрая тя прие да се срещне с Фелс в клиниката днес следобед. Определиха си час. В три.

Замисли се дали да отиде с колата, която двамата с Ник бяха купили на старо, когато за пръв път пристигнаха тук, но се отказа. Времето беше прекрасно. Лекси реши да отиде пеш от вилата си до клиниката, един маршрут, който й беше твърде добре познат.

Тя тръгна с отмерена крачка и само когато стигна до входа откъм улицата на хотел „Монтрьо Палас“ — стръмни стълби над по-елегантния вход откъм езерото, тя ускори ход. Следвайки каменната пътека през лозята, стигна до нов ред стъпала насред лозите. Преброи осемдесет и три, докато се качваше — нещо, което бе вършила абсолютно всеки път, когато минаваше по същия маршрут по времето, когато Ник беше в клиниката. В края на стълбите тя излезе на тясна бетонна площадка, която водеше към друг склон, засаден с още лозя. Преброи шестдесет стъпала, катерейки се — броят не се бе променил — и излезе на тесен път. Няколко метра вляво върху широка зелена морава се издигаше сградата на „Клиник дьо Шармет“. Когато наближи портата от ковано желязо, откъдето се отиваше до стъклената врата, Лекси бе останала без дъх, макар че, както подозираше, това се дължеше на емоционалните й терзания, а не на физическите усилия.

Когато Ник беше пациент в клиниката, това физическо упражнение, съчетано със свежия планински въздух дори и през по-топлите месеци, избистряше главата й и я успокояваше, така, че да може да изглежда бодра и оптимистично настроена пред своя умиращ съпруг. Да се върне там сега, толкова скоро след смъртта на Ник, й бе по-трудно, отколкото си бе представяла, а би й било невъзможно да го направи, ако не знаеше, че е заради Крисчън. Иронията на ситуацията я измъчваше и дори краткият разговор по телефона с доктор Фелс бе наситен с емоции, които останаха неизказани.

Лекси се приближи към регистратурата, където на всеки три дни местният цветар доставяше нов букет цветя. Зад стените на клиниката упорито се носеше слухът, че лекарят изпраща букети на своята любовница — жената, която работеше на регистратурата. Днес масата бе украсена с аранжирани жълти и бели лалета и хризантеми. Никол, предполагаемата любовница на лекаря, беше връзката между външния свят и Фелс. Тя очакваше Лекси и когато я видя, излезе иззад преградата си във фоайето и сърдечно я прегърна. За миг Лекси се почувства неудобно, спомняйки си, че последния път, когато тази жена я беше прегърнала, беше в деня на смъртта на Ник. Трябваше да престане да извиква във въображението си спомените, които можеха да изложат на риск това, което бе дошла да постигне тук. Не беше тук заради Ник. Беше тук заради Крисчън.

— Колко хубаво е, че пак ви виждам — каза Лекси, след като жената я освободи от прегръдката си.

— Толкова пъти съм разпитвала доктор Фелс за вас.

Лекси искрено не можеше да намери думи.

— Просто не съм поддържала връзка с никого — каза тя накрая.

Никол очевидно би искала да си поговорят още, но Лекси нямаше желание да общува с нея. Настъпи напрегната тишина, след което Никол тактично се върна в регистратурата и вдигна слушалката на телефона.

— Ей сега ще кажа на лекаря, че сте тук — прошепна тя. Когато затвори слушалката, тя каза с не толкова прочувствен глас. — Той ви чака в кабинета си. Искате ли някой да ви заведе до там?

— Мисля, че знам пътя — тихо каза Лекси. — Ако искате, когато сляза пак долу, можем да пием по чаша кафе двете.

Никол незабавно се отзова на предложението.

— Ще ми бъде много приятно, ако имате време — каза тя. — Аз ще бъда тук.

Лекси взе асансьора до най-горния етаж на клиниката. В главата й нахлу поток от спомени. Когато асансьорът спря на петия етаж, тя слезе и тръгна по коридора. Петте стерилни помещения за пациентите с трансплантации бяха наредени по цялата дясна страна на коридора.

Имаше толкова много дребни подробности, които бе забравила. На една от стените висяха картини с ловни сцени на животни, преди да бъдат убити — обектите за обстрел, една патица и един заек, бяха на по-преден план от ловците, а на другата стена висяха натюрморти на цветя, като всички причудливо или вехнеха, или венчелистчетата им се бяха пръснали безжизнено в задния план на картината. Пианото в стаята за музика, само през три стаи от смъртното легло на Ник, беше боядисано в бяло и лакирано. Лекси се спря и, подпирайки се на вратата, надникна вътре, спомняйки си за последния път, когато двамата бяха седяли на покритата с дрипав брокат седалка. Тя бе изсвирила няколко такта на една класическа пиеса, която бе изучавала като дете, след което двамата с Ник шумно засвириха котешкия марш, докато една сестра не се втурна в стаята и ги помоли да спрат.

Когато Лекси най-сетне стигна до кабинета на Ханс Фелс, той стоеше на вратата с широка усмивка на лицето и разтворени ръце. Лекси му се усмихна в отговор и пристъпи напред, пак попадайки в още една прегръдка. Естествено, помисли си тя, съвсем нормално беше, че предизвиква такива сърдечни реакции у всички хора, които бяха станали свидетели на мъките й. От лекаря до жената на регистрацията — всичките те не само бяха станали свидетели, но също и участници в онзи незабравим миг от живота й. И ето я сега, беше се върнала, за да преживее още едно епично събитие. Единствената разлика, помисли си тя, беше, че този път щеше да е крайно невероятно още веднъж да се завърне някога тук.

Лекси седна на кушетката в кабинета на лекаря. Той се настани на удобния нисък, облицован с черна кожа стол с лице към нея. Разговорът започна с обичайните безобидни шегички, в началото с комплименти за това как изглежда, колко му било приятно да чуе, че има намерение да се върне на работа, а накрая той коментира храбростта на Ник. Лекси учтиво го изслуша и му предложи своите комплименти, като пак изрази благодарността си към него и заяви още веднъж, че никога не би решила да продължи, ако той не бил така мил. Продължиха разговора и с други любезности за служителите в клиниката, които постоянно го питали за нея и говорели колко ще им е приятно пак да я видят.

— Аз бих искала да видя всички отново — тихо каза Лекси. — Разбира се, стига с това да не бъда в тежест.

— Те ще бъдат много щастливи — отвърна лекарят. — Но преди това, разкажете ми как я карате.

Тя започна бавно, разчитайки на истинските факти, да обяснява чувствата си след смъртта на Ник, различните степени на болка, облекчение, вина и самообвинения. Истинските факти не бяха накърнени, когато тя описа пътуването си до Париж, за да разпръсне прахта на Ник и как точно по време на ритуала за отдаване на почит към него избухнала бомбата и избила десетки хора. Съвестта й беше чиста. Реми не й беше давал указания да не разгласява преживяното в Париж, макар че по-късно тя призна пред себе си, че ако го беше попитала, той най-енергично би я посъветвал да не го прави.

Лекарят приседна напред на стола си.

— Това е невероятно! — възкликна той, клатейки глава. — Това е вторият път през последните два дни, когато фактически общувам с човек, който е бил на мястото на експлозията. Един от моите пациенти… — започна той и спря. За миг емоциите го бяха накарали да забрави желязното си правило никога да не обсъжда други пациенти.

Това бе реакцията, която тя бе очаквала, или поне се бе надявала да получи, когато повдигна въпроса за случилото се във „Фуке“. Доста време след това тя дори твърдеше, че е споменала за атентата, само за да провери колко дискретен е лекарят.

— Колко ужасно — каза в отговор тя, давайки си вид, че в гласа й звучи ужас. — Какво чудно съвпадение! Те дали…

Фелс я прекъсна.

— Моят пациент извадил късмет — бързо каза той. — Слава Богу, и вие не сте пострадали. — Изглеждаше обезпокоен. — Вярвам, че е така, нали? Нали не сте била ранена?

— Не, аз извадих голям късмет — отговори тя. — Но урната с прахта на Ник беше унищожена. Прахта му бе отвяна от вятъра този ден.

Фелс видимо се развълнува.

— Но нали той това е искал? В известен смисъл много поетично се е сбогувал с този свят. В крайна сметка Ник бе отдал целия си живот на това да отразява тези човешки трагедии, а накрая… — Той сви рамене. — Последният ви жест, това, което той е искал…

Лекси го прекъсна.

— Мислих върху този въпрос — честно призна тя. — То ми достави известна утеха. — Тя тъжно се усмихна. — Както вие се изразихте, беше почти поетично.

Моментът беше подходящ да навлезе по-навътре в темата, макар и да се чувстваше леко неудобно, че възнамерява да се възползва от остатъчното състрадание на лекаря.

— Когато ви се обадих сутринта, ще призная, че не бях съвсем сигурна дали изобщо ще мога да премина през тези врати.

— Проявили сте висок дух — каза той.

Тя не изпусна мига.

— Срам ме е да го призная, но аз дори не си бях помислила, че евтаназията или подпомагането на самоубийството не е законно в Швейцария. Мисля, че като бяхме тук с вас, това ни караше да вярваме, че сме в безопасност.

Фелс се усмихна.

— Като ви слушам да говорите така, това придава още по-голям смисъл на моята работа.

Частица от нея вярваше искрено в това, която тя се готвеше да каже, — че ако не бе Крисчън и всичко, което бе научила, както и всичко, през което бе преминала, тя никога не би водила този разговор.

— Бих искала да мога да направя нещо — започна тя и спря, за да започне отначало. — Бих искала да мога да направя нещо, за да помогна на другите, които ще преминат през това, през което аз преминах.

Фелс се пресегна и я потупа по ръката.

— Знам, че е така, Лекси — каза Фелс с искрено чувство. — Но ние сме тук заради тях, ние сме същите, които бяхме тук за теб и Ник.

Лекси кимна, събирайки кураж, за да попита за това, което бе дошла тук да разбере.

— Бих искала да видя стаята на Ник — предпазливо каза тя. — Искам да кажа, за последен път…

Лекарят я изгледа за миг.

— Това не е възможно — каза с благ глас той. — Стаята е заета.

— О! — реагира Лекси и лицето й внезапно придоби натъжен вид.

— Жалко е, защото това е единствената заета стая в стерилния сектор в момента. Иначе бих ви завел там. — Той се пресегна пак, за да потупа ръката й. — Но вътре нищо не се е променило, Лекси. Стаята изглежда по същия начин, с прекрасна гледка към планините и езерото.

— Е, дано за този пациент всичко да свърши по-добре, отколкото за Ник.

— Ние сме оптимистично настроени — увери я Фелс. — В този случай, мисля, че пресякохме нещата достатъчно рано и можем да очакваме положителен резултат от трансплантацията. — Той се облегна назад. — Колко време ще останете в Монтрьо?

Един пациент. Мъж, настанен в изолирана стая на стерилния сектор. В очакване на трансплантация на костен мозък. В стаята на Ник. През две врати от кабинета на лекаря. Не й трябваше план на етажа. Можеше да се изкатери догоре по стената на сградата в тъмното. Знаеше точно къде е стаята и дори точно до коя стена е разположено леглото.

Всички тези мисли преминаха през ума й едновременно. Тя почти не можа да чуе какво казва лекарят.

— Колко време ще останете в Монтрьо? — повтори въпроса си Фелс.

Лекси усети, че се изчервява.

— Само докато опаковам всичко и намеря някой да поизчисти. Договорът за наема изтича в края на месеца.

Фелс се изправи. Лекси последва примера му. Той пристъпи няколко крачки към нея и стисна ръцете й в своите.

— Толкова се радвам, че ви видях — каза той. — Толкова ми е приятно, че дойдохте днес тук. Обадете ми се пак, преди да заминете. Може нещата да не са така напрегнати и ще имаме възможност да отидем да похапнем някъде край езерото. Нали ще ми се обадите?

— Разбира се — отговори тя, като се остави пак да бъде взета сърдечно в обятията му. — И нека пак ви благодаря много за всичко.

Лекси отиде към вратата. Когато пристъпи навън в коридора, тя веднага усети, че нещо изобщо не е наред. Няколко сестри в зелено хирургическо облекло тичаха надолу по коридора пред нея, като тикаха синя количка с медицинско оборудване. Когато количката се скри в стаята, в която бе лежал Ник, Лекси продължи да върви в тази посока.

Останалото се случи така бързо, че на Лекси й бяха необходими няколко секунди, за да може фактически да схване какво става. Тя чу Фелс да я вика по име и когато се обърна, той се бе приближил плътно до нея. Сграбчи ръката й и я избута към асансьора.

— Тръгнете по стълбите — нареди й той. — Не чакайте асансьора.

Русокоса жена, разчорлена и разплакана, стоеше пред вратата на кабинета му. Секретарката на лекаря бе при жената и се опитваше да я успокои, а и очевидно се опитваше и да я възпре да не изтича по коридора. До този миг сцената не правеше впечатление, докато жената не се отскубна от секретарката и не изтича, крещейки някакво име. В началото Лекси не разбра добре какво става, докато жената не рухна по колене на пода между кабинета на лекаря и стаята на пациента. Секретарката изтича и най-сетне я настигна. Лекси не се бе помръднала. Фелс по това време вече бе влязъл в стаята на пациента заедно с екипа за спешна медицинска намеса. Жената бе останала просната на пода и бе спряла да се съпротивлява, когато секретарката я улови. Изтерзаните й писъци обаче продължиха, прекъсвани само от време на време от думи, които бяха изкрещявани в почти неразбираеми фрази. „Спасете сина ми, за Бога, само го спасете!“

Ситуацията беше ужасяваща, дори за човек, който не беше пряко ангажиран в тази драма. Лекси си даваше сметка, че присъствието й в коридора като свидетел на една неизбежна трагедия е неуместно, ала въпреки това й беше невъзможно да се помръдне.

Жената все още бе на пода, скимтеше и викаше някакво име.

— Андреас — хлипаше тя с умоляващ глас. — Андреас.

Когато чу това име, Лекси замръзна. Жената на пода бе Бригите Тоглин Карим, а пациентът, който се люшкаше между живота и смъртта, беше биологичният баща на Крисчън, Андреас Карим. Ярост, шок и несмекчен от нищо страх на вълни прииждаха в тялото й. Мина сякаш цяла вечност, а лекарят и останалите от екипа за спешна намеса още стояха в стаята. Но когато погледна часовника си, само петнадесет минути бяха изтекли, а тя още не бе в състояние да се помръдне. След още две минути екипът за спешна намеса се показа на вратата на стаята на пациента с количката. Последва ги Фелс, изглеждаше пребледнял и разтърсен. От своята удобна позиция в коридора Лекси можеше да види медицинското оборудване, пръснато по пода — използвани спринцовки, пластмасови тръбички и празни флакончета от лекарства. Придвижвайки се бавно, в опита си да остане незабелязана, тя пристъпи няколко сантиметра по-близо. Не смееше повече да помръдне и видя как Фелс приклекна до Бригите Карим и шепнешком я придума да стане, като успя да я поуспокои. Той я обхвана с ръка през кръста, а тя се облегна на него и двамата бавно отидоха крачка след крачка до стаята и влязоха вътре. В коридора цареше затаено мълчание. Дори медицинският екип, който буташе количката, се спря и зачака. Изпълнената с ужас реакция на хората, които прекарваха дните и нощите си да връщат пациентите към живота, упражни по-силно въздействие върху Лекси, отколкото гледката на жената, която с чужда помощ влезе в стаята, за да види безжизнения си син. Лекси хвърли поглед наоколо и забеляза присъстващите зрители — няколко сестри, мъжа, който миеше пода, екипът за бърза помощ с количката, секретарката на лекаря; те чакаха, всички знаеха какво ще се случи, секунди след като жената влезеше в стаята. Инстинктивно, Лекси усети, че никой от тях, от свидетелите на събитието, нямаше да продължи с работата си, докато опечалената майка не направеше първата стъпка в това, което щеше да бъде мъчителното й пътуване в неотслабващата болка.

Писъкът прокънтя по етажа, пронизителен, безкраен и странно нечовешки. За миг хората в коридора се осмелиха да вдигнат очи и се огледат, неколцина клатеха глава, други се съобразиха със ситуацията и продължиха да вървят към изходите и асансьорите. Мъжът с парцала с кръгови движения го затърка на едно място на пода. Лекси замръзна на мястото си и не смееше да помръдне. Тя чакаше. Последваха ридания, дълбоки и гърлени, неблагозвучни и толкова начесто, че Лекси се запита как изобщо жената съумява дори да диша. Минаха няколко минути. Мислите й препускаха. Останала сама в коридора, тя се измъчваше от мисълта какво да направи. Хълцанията на жената се поуспокоиха и се чуваше само някой отделен стон. Без да се замисли за последиците, Лекси се обърна и изтича към стълбището. Когато се готвеше да отвори бързо вратата, нов пронизителен писък разцепи тишината на най-горния етаж на клиниката. Точно в този момент се появи лекарят. Изглеждаше бледен и объркан.

— Лекси — извика той. — Защо сте още тук?

— Н-не знам — честно си призна тя. — Б-бях твърде шокирана и не можех да се помръдна. — Тя внезапно се изплаши. — Съжалявам — започна тя, — не исках да…

Той отказа да изслуша извинението й. Изглеждаше толкова разстроен, че Лекси инстинктивно го докосна по ръката.

— Ще ви се обадя утре — добави тя кротко и направи опит да тръгне към стълбището.

Фелс без съмнение, изглежда, говореше на самия себе си, сякаш бе забравил, че тя е там.

— Пациентът получи емболия — мърмореше под носа си той. — При дребна хирургическа намеса. — Той поклати глава, отказвайки да повярва на случилото се. — Съвършено неочаквано. Изглеждаше толкова добре. — Фелс пак поклати глава. — Просто не го разбирам. — Той погледна умоляващо към нея, сякаш тя можеше да му предложи липсващото обяснение. — Такива неща се случват, но… — Той се прекъсна насред изречението и се обърна назад.

Вратата на кабинета му се бе отворила и Бригите Карим се появи, стиснала смачкана носна кърпичка в ръка. По лицето й бяха избили петна, очите й бяха подути и червени. Тя сякаш не забеляза Лекси и се обърна направо към лекаря.

— Трябва да кажа на Петер — рече тя, гласът й секна от вълнение. — Просто не искам да го направя по телефона.

— Ще дойда с теб — каза той и влезе с жената в личния си кабинет.

Лекси се дръпна назад. В този момент искаше само да се махне оттам и да се обади на Реми. Тя изтича бързо надолу по стълбите, като се застави да върви нормално през тясното фоайе. На регистратурата нямаше никой. Тя продължи с равна крачка и излезе през плъзгащите се врати на улицата. Главата й бе замаяна. Андреас Карим бе мъртъв. Костният мозък на Крисчън вече не бе потребен. Тя имаше нужда от Реми повече от всякога.

След като излезе от клиниката, тя изчака да се скрие от обсега на прозорците или на фоайето и изтича от другата страна на пътя и надолу по стъпалата в лозето, пресече друг път, спусна се по друга редица от стъпала до второто лозе, след което затича надолу по стръмния хълм до паркинга при задния вход на хотел „Монтрьо Палас“. Мина през въртящите се врати, прекоси тичешком фоайето и стигна до изхода за езерото. Обезумяла от ужас, тя не обърна внимание на мъжа, който току-що се бе регистрирал в хотела и вървеше към редицата асансьори. Той носеше изтъркано кожено куфарче. И я разпозна. Стария щеше да каже после на Реми, че буквално е трябвало да отстъпи настрани, за да избегне челен сблъсък с нея. След като излезе на крайбрежната алея Лекси продължи да тича и не спря, докато не стигна накрая до вилата си. Потърси ключовете си в чантичката си, влезе в къщата и рухна, останала без дъх, подпряна на вратата. Извади мобилния си телефон и набра номера на Реми. Нямаше отговор. Остави му съобщение. Кратко и на въпроса.

Андреас е мъртъв. Моля, обади ми се. Имам нужда от теб.

Минутите течаха.

Лекси включи телевизора, за да гледа новините, като сменяше местния швейцарски канал „Ромен“ и международния новинарски канал на Ник. Атентатът във „Фуке“ сякаш беше напълно забравен заради новите кръвопролития из целия Близък Изток, както и хилядите жертви на природни катастрофи в Азия.

Мина един час. Докато го чакаше да се обади или да се появи, мислите й не спираха да се връщат към атентаторката. Реми й беше казал името на родителите на жената — Мари Клод и Анри Симоне. Били уважавано семейство на банкови чиновници от Женева, хора, чиято единствена грешка бе, че бяха изпуснали дъщеря си от контрол. Соломоновско решение, бе казал Реми, нравствена и правна дилема, свързана с бебето. Тя бе дебатирала въпроса със съвестта си и накрая бе намерила оправдание за това, което се готвеше да направи. Може би ако Реми се бе обадил, или тя бе имала дързостта да се обади на майка си, за да й поиска съвет, не би стигнала до такова решение. Но с Реми не можеше да се свърже — вече часове, а може би нямаше да се свърже и никога. Сорша пък не беше вариант, тъй като Лекси много добре знаеше какво ще я посъветва майка й. Решението си беше лично нейно, както и отговорността. За пръв път, откакто тогава бе седяла във „Фуке“, тя се чувстваше подготвена да приеме последиците. Продължи да крачи из стаята и да обмисля всичко. Реми беше прав. Това беше Соломоновско решение. Мари Клод и Анри Симоне имаха законни претенции към детето. Тя нямаше. Вече не можеше да мисли за него като за свое, като за мъничкото същество, което й бяха мушнали в ръцете при един внезапен обрат на съдбата. Най-малкото, родителите можеха да отидат да потърсят помощ от полицията, за да си намерят бебето. Тя щеше да им предостави цялата липсваща информация за дъщеря им. Крисчън щеше да бъде в безопасност при баба си и дядо си по майчина линия.

Тя погледна часовника си. Беше почти шест часът. Нямаше да е трудно да намери семейство Симоне. Едно от хубавите неща в Швейцария, с всичките им архаични правила и наредби, с всичките им потискащи правилници и нежеланието им да се присъединят към Европейския съюз, беше, че те имаха закон, който забраняваше на всички, които живеят в страната, независимо от това дали са видни личности, дали имат връзки, и независимо от националността им да имат нерегистрирани адреси и телефонни номера. Тя излезе в антрето и бръкна под купчината списания да извади телефонния указател. Симоне. Мари Клод и Анри. „Рю Кодаз“ № 20, Женева. Тя притисна отворения указател към гърдите си и изтича във всекидневната, където седна, за да си препише адреса и телефонния номер. Останала без дъх, грабна чантичката си, пъхна листчето вътре и изтича към вратата. Там се спря. Ами ако Реми се прибереше тук, докато нея я няма? Трябваше да му остави бележка. Втурна се обратно във всекидневната и откъсна лист хартия от бележника върху масата. Набързо надраска следното:

Обърна се и изтича пак към вратата и навън от къщата. След още няколко минути беше вече отворила гаража, беше запалила колата и я беше извадила на заден на улицата. Десет минути по-късно излезе на шосето и тръгна по магистралата за Женева.

Двадесет и шеста глава

Реми получи съобщението на Лекси, тъкмо когато наближаваше вилата на Петер Тоглин в Лозана. Срещата му с Мари Роси беше насрочена за шест и тридесет. Вече не можеше да се връща назад. Разполагаше само с десет минути, за да пристигне навреме. Той отби от пътя, спря колата и набра номера й. Лекси отговори още след първото иззвъняване.

— Къде си? — попита той, без да й каже нищо друго.

Тя си даде сметка, че вятърът нахлува през стъклото и го затвори, преди да попита в отговор:

— Ти получи ли съобщението ми?

— Затова ти се обаждам — отвърна той и пак попита: — Къде си?

Шийните й мускули пареха като горещи въглени и тя чувстваше, че й се повръща.

— На път за Женева — каза тя. — Ти беше прав. През цялото време това си оставаше морална дилема.

Той разбра, но нямаше как да я спре.

— Не го прави, Лекси — строго каза той. — Обърни колата и се прибери у дома. Ще пристигна там след по-малко от час. Моля те — настоятелно добави той.

Няколко коли я подминаха и тя увеличи скоростта на сто и петдесет километра в час, след което смени лентата и остана вдясно, където, подкара с приличните сто и десет.

— Не, твърде късно е — каза тя, а гласът й внезапно секна. — Нямам право над него по закон, а те имат. Имат най-малкото правото да отидат в полицията и да поискат от тях да го потърсят. Аз нямам такова право.

Реми беше на предела на силите си и блъсна леко челото си в кормилото.

— Границите на законно и незаконно вече са надхвърлени, Лекси — умоляваше я той. — Прибери се у дома. Аз сбърках. Отидохме твърде далече във всичко…

Реакция не последва. Той продължи да повтаря името й, повтори го много пъти, докато осъзна, че думите му увисват във въздуха. Тя беше затворила телефона. Той пак излезе на пътя и се опита да се свърже с нея поне още десетина пъти. Когато забеляза първия пътен знак, указващ отбивката към Уши, елегантното предградие на Лозана, разположено непосредствено край езерото, той сви нататък. Докато караше, реши, че трябва да разчита на обстоятелството, че всичко се е случило толкова бързо, че никой не е имал време да отведе Крисчън някъде другаде. Но все пак това не бе моментът да си играе на игрички. Послуша инстинкта си и се обади на Стария. Когато той отговори, Реми не си губи времето в любезности.

— Андреас е мъртъв — съобщи той, без всякакво предисловие.

Последва няколко секунди тишина.

— Това променя всичко. — Стария говореше бавно. — Трябваше да се досетя. Твоята приятелка едва не се блъсна в мен, докато тичаше през фоайето на хотела — почти на себе си продължи той. — Изглеждаше ужасно.

— Подозирам, че е била там, когато се е случило.

— Подозираш ли?

Реми не си даде труда да даде израз на негодуванието си. Мислите му бяха съсредоточени сега само върху действията.

— Не разполагам с подробности — бързо обясни той. — На път съм за вилата на Тоглин, където ще обсъждам въпроса с картината.

— Ела да се срещнем на пристана за гребни лодки под наем на езерото в Монтрьо, когато приключиш там.

Реми беше готов да приеме, дори само за да успокои Стария, но размисли.

— Тя е тръгнала и отива при семейство Симоне в Женева — съобщи той.

До този момент Стария не бе предполагал, че Реми може да изгуби контрол над жената. Положението бе по-лошо, отколкото си бе представял.

— Веднага ще изпратя Айвън там.

Ала Реми отдавна вече не мислеше за пътуването на Лекси до Женева. Чувстваше, че нервната му енергия и страхът му го изгарят.

— Кажи на Имоджин да отиде във вилата на Лекси — бързо започна да нарежда той. — Ключът е заровен в земята, при растението отдясно на входната врата. Кажи й да ме чака там. Ще пристигна някъде след час. — Предусети, че ще има възражения. — Аз сбърках — изтърси той. — Трябваше да ти кажа всичко от самото начало. — Гласът му звучеше настоятелно. — Но сега не е времето да се задават въпроси. Просто ми се довери.

Стария добре разбираше, че не трябва да спори.

— Винаги съм ти се доверявал — тихо каза той. Позасмя се леко. — Предполагам, че вече не ни вълнува въпросът за cherchez la femme, търси жената във всичко. Сега ни интересува търси трупа. Каква ирония, нали?

Реми бе започнал да губи търпение.

— Сега не е време за твоите философски шегички.

— Изобщо не са философски — възрази Стария. — Само потвърждават онова, което казахме в началото.

— Какво беше то?

— Ти каза, че не можеш да влезеш в една приятелска страна и да извършиш публична екзекуция чрез обесване там, а аз ти казах, че си представям по-скоро едно частно погребение. И сега ние ще имаме това частно погребение. Въпросът е само къде и кога.

След пристигането на екипа в Швейцария, Джошуа зае позиция близо до клиниката. Малко след осем часа вечерта една черна погребална кола спря пред сградата и от нея излязоха двама мъже. Те бяха облечени в тъмни костюми и извадиха сгъваема алуминиева носилка от колата, след което тръгнаха към входа, където се скриха. Докато чакаше на хладния швейцарски въздух двамата пак да се появят с трупа, Джошуа бързо отиде до колата си, която бе паркирал от другата страна на шосето, на няколко метра от входа. Той отключи вратата и влезе вътре. Взе мобилния си телефон и набра номера на Стария. С ясен и точен глас обясни какво е положението, изслуша напомнянето веднага щом двамата излязат с трупа и се качат на погребалната кола, да се обади пак и след това да потегли с колата си. Да не звъни, когато е на магистралата. След като затвори телефона, Джошуа завъртя ключа на запалването, провери дали фаровете му са угасени, пак провери горивото и остана в колата. Наблюдаваше входа за клиниката в огледалото за обратно виждане. Минаха тридесет минути, преди да забележи, че нещо ставаше при плъзгащите се двойни врати на клиниката. Най-напред излезе някакъв мъж, облечен в бели болнични дрехи, последваха го двамата мъже, които бяха застанали в двата края на алуминиевата носилка. Те размениха няколко думи и мъжът, за когото Джошуа предположи, че е санитар, остана на мястото си, а двамата отидоха с носилката до погребалната кола. Единият, който бе отпред на носилката, мина да отвори задната врата, след което помогна на колегата си да поставят носилката отзад в колата. След като я настаниха вътре, те се ръкуваха със санитаря, отвориха страничните врати на колата и се качиха.

През времето, което запалването на двигателя отне на шофьора на погребалната кола, Джошуа пак се обади на Стария, като го информира с едно изречение, че тръгва на път. Когато погребалната кола го отмина, Джошуа запали фаровете си, изчака няколко секунди и потегли.

Пътят от клиниката до магистралата беше тесен и се виеше в подножието на планината, като минаваше през невъзможно тесен проход, след което продължаваше в две платна, които се включваха директно в магистралата, която се отклоняваше за Женева, а също и за други големи швейцарски градове, както и за Франция и Германия. Джошуа следваше погребалната кола от разстояние, докато се приближаваха към входа на магистралата. За миг дъхът му секна, когато се запита дали всъщност колата ще завие към Женева, или ще тръгне в друга посока. Мобилният му телефон бе на седалката в малко вероятния случай, че Стария бе сгрешил, когато твърдеше, че крайният пункт ще е Женева — или джамията, или летището. Задните светлини светнаха при спирането и погребалната кола само леко понамали ход, преди да обърне към малкото колело на кръговото движение и да се плъзне по дясната лента на магистралата в посока Женева. Джошуа си пое дъх и я последва.

Движението не беше натоварено и той почти нямаше проблеми да не изпуска колата от поглед. Тридесет минути по-късно видя, че колата се премества от средната лента в дясната и разбра, че тя наистина се насочва към летището. След още няколко мили колата даде десен мигач, с което стана ясно, че поема по пътя, който водеше направо към онази част от летището, която беше предназначена за частни машини. Джошуа я последва, готов да тръгне по същия път, когато осъзна, че, за да влезе в този сектор на пистата, се изисква специален пропуск. Той се придвижи колкото може по-напред, без да му се налага фактически да преминава през контролния пост и отби встрани от пътя. В далечината видя задните светлини на погребалната кола, която спря на контролнопропускателния пункт, след което бариерата беше вдигната и колата увеличи скорост, продължавайки напред. Джошуа взе бинокъла и видя няколко частни самолета на пистата, а също и погребалната кола, която в един миг изчезна зад един завой на лъкатушещия път. Той изчака, надявайки се да забележи оживление край някой от частните самолети, спрели на пистата. Минаха десет минути. Минаха двадесет минути и още нямаше нищо. Накрая, тъкмо когато той се готвеше да вземе телефона и да позвъни на Стария, видя погребалната кола да се приближава към един от самолетите. Имаше пълнолуние и за него така беше по-лесно да различи двамата мъже, които извадиха носилката от задната врата на погребалната кола. Други двама мъже се появиха от самолета, за да помогнат да внесат носилката по късата редица стъпала вътре. Минаха още десет минути и самолетът бавно започна да рулира към една от пистите за излитане. Джошуа взе телефона и звънна на Стария. Разговорът им бе кратък. След като затвори телефона, той продължи да изпълнява инструкциите на Стария, направи обратен завой и тръгна по шосето, водещо към магистралата в посока на дома на Тоглин в Лозана.

Когато Серена пристигна в Джида, жегата беше убийствена. Температурата достигаше невъзможно високи стойности, почти четиридесет и осем градуса по Целзий, като вечер слизаше едва до над тридесет и пет. Облечена в задължителната чадор и с хиджаб, които саудитският закон изискваше да се носят от всички жени и дори от тези, които не бяха мюсюлманки, Серена успя да оцелее в жегата, като остана права пред климатичната уредба, която охлаждаше стаята й в женското общежитие недалече от покрития пазар сук. Вечерта, когато пристигна, тя съблече дрехите си и взе един студен душ, преди да се увие в хавлиената кърпа и да легне на тясното легло, където най-накрая успя да се унесе в сън.

Стария беше изпратил Серена в Джида, за да установи контакт с един филипинец, който работеше при стария си вуйчо на малката сергия в сука на Джида и продаваше платове, от които шиеше рокли и ризи за гостуващите туристи. Той беше пристигнал в Джида като малко дете, един от над 900-те хиляди филипински граждани, чието пристигане и работни места се гарантираха от саудитската национална агенция по заетостта. Преди повече от година Стария бе изпратил свой човек, който да помоли филипинеца да му доставя привидно незначителна информация срещу долари в брой. Той не се бе поколебал. По-късно, след като беше оказвал услуги на Стария в продължение на няколко месеца, му беше разкрита истинската причина за вербуването му. По това време той вече нямаше друг избор, освен да приеме. Най-голямата му сестра работеше в дома на Али Карим в планините над Джида, в провинция Хиджаз, близо до Мека и Медина. При месечните си гостувания у нея той успяваше да научи, без да се издава, че изпълнява секретна мисия, местонахождението на нейния работодател. Когато Стария изпрати Серена в Джида, пътуването й съвпадна с месечното посещение на филипинеца в летния дворец на Карим.

Беше петък, когато Серена извървя пътя от общежитието си до сука, за да се срещне с резидента. Покрита от глава до пети в задължителната дреха и снабдена с временна лична карта, на която всички жени имаха снимки без фереджета, задължителен документ за посетителите на кралството, Серена намери малката сергия. Тя веднага разпозна филипинеца по снимката, която й бяха показали преди заминаването. Имаше ясни инструкции. Трябваше да се приближи към него и да попита на арабски дали има раиран копринен плат, от който искала да й ушият риза за брат й. В отговор той щеше да й покаже няколко топчета. Когато Серена избереше това, което искаше, той щеше да й увие плата в кафява хартия. В средата на пакета щеше да бъде поставено листче с информация за Али Карим.

Срещата премина без произшествия. Серена взе топчето плат със завитата в него бележка и бавно тръгна из сука, като се спираше по пътя по сергиите, за да разглежда изложените стоки. Когато стигна до единия край, където се продаваха златни бижута, тя се спря, привидно заинтересувана от една сложно изплетена верижка. Няколко минути се попазари за цената и накрая поклати глава и си тръгна. Пое в обратна посока и без да бърза, се прибра в общежитието. Когато влезе в стаята си, разви плата и извади бележката на филипинеца. Прочете я два пъти, за да е сигурна, че е запомнила всички подробности, и я унищожи, като я накъса на малки парченца, които занесе в банята, вън, в коридора и ги изгори в мивката. Али Карим беше в траур. Синът му Андреас бе починал и той се готвеше да замине веднага за Париж, за да пристигне навреме за погребението, което бе насрочено за другата сутрин. Според информацията, той щеше да бъде придружаван само от доверения си прислужник. Сестрата на филипинеца, която работеше в къщата на Али, бе получила указания да сложи в багажа няколко традиционни рокли за Бригите, майката на момчето, които щеше да бъде уместно тя да носи на погребението. Доколкото прислужницата бе успяла да разбере от другите служители, Али Карим планираше да замине за Париж с един от частните си самолети в три часа днес следобед.

Серена освободи стаята си в общежитието и помоли човека на рецепцията да повика такси, което да я откара до летището. След малко повече от час тя пристигна на международния терминал. Още щом влезе вътре, тя се отправи към малката тераса, откъдето посетителите наблюдаваха излитането и кацането на самолетите. Обади се по телефона в Монтрьо и предаде информацията на Антон, който имаше инструкции да я предаде на Стария. Той й каза да остане там и да изчака обаждането му. Пет минути по-късно телефонът й иззвъня. Трябваше да се качи на първия полет на „Ер Франс“ за Париж. Получи инструкции да не чака повече от тридесет секунди на телефона, а след като го изключи, да извади СИМ-картата и да я унищожи, като я изхвърли заедно с телефона, но на различни места. Тя изпълни нареждането, влезе в терминала и отиде до дамската тоалетна, където унищожи картата и я изхвърли в кошчето за боклук. Излезе от дамската тоалетна върна се в терминала и изхвърли телефона си в кофата за боклук до гишето на „Еър Индия“. Продължи напред с отмерена крачка и се отправи към билетната агенция на „Ер Франс“, където си купи еднопосочен билет до Париж. Извади късмет. Имаше едно свободно място в самолета, който по разписание излиташе след два часа.

Двадесет и седма глава

Вилата на Петер Тоглин представляваше огромна шистена постройка от деветнадесети век, с незакривана от нищо гледка към Женевското езеро.

Реми се приближи към портата от ковано желязо и позвъни. В отговор чу глас по малкия домофон, монтиран под охранителната камера. Реми се представи като Стефан Уоткинс, фалшифицираният му паспорт в пълна готовност в джоба му, ако му го поискаха. Вратата се отвори с щракване. Реми мина през портата от ковано желязо и тръгна по постланата с камъчета алея, която водеше към къщата, когато се появи охраната, як мъж с обръсната глава, с излъскани до блясък черни обувки и влажна зелена престилка над бялата му риза и тъмните памучни панталони. След него вървяха два шоколадови на цвят добермана, единият мъжки, а другият женски, като игриво хапеха маншетите на панталоните му. Служителят на Тоглин нареди на кучетата да го следват по петите, кимна в знак на поздрав към Реми и го покани да го последва през масивната двойна дъбова врата на вилата.

Мари Роси го чакаше. Тя му се стори пребледняла.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза отривисто тя. — Бихте ли ме последвали, моля?

Реми усети, че е разстроена.

— Каква красива вила — коментира той, ускорявайки ход, за да не изостане от нея. Концентриран в себе си, мобилизиран с всичката си придобита с тренинг в живота подготовка, той разбираше, че му се предлага само един шанс.

— Всъщност ние отиваме в малката къща в двора, където излагаме нашите предмети на изкуството.

Те стигнаха мълчаливо до другия край на настланата с камъчета алея, където се издигаше проста квадратна постройка, отделена от основната сграда с огромна, засадена с всякакви зеленчуци градина. Вратата не беше заключена. Реми вървеше след Роси и изчака тя да му даде знак да влезе вътре и да се настани на единия от двата стола, разположени край правоъгълната стъклена маса. Стените бяха голи, боядисани в бяло, а стаята се осветяваше от миниатюрни прожекторчета, поставени в четирите ъгъла на тавана. Пред едната стена, вдясно от масата, върху стоика от ковано желязо беше скулптурата на Бранкузи. Реми разпозна в нея една от ранните творби на автора, от около 1906 или 1907 година. Представляваше бронзова скулптура на детска глава.

Роси веднага премина по същество.

— Можете да не се съмнявате, че разполагаме с удостоверение за автентичност.

— Не се съмнявам — отговори Реми. — Може ли? — изправи се той и се приближи до скулптурата. Бръкна в десния си джоб, извади очила и се взря в творбата, преди да се изправи. — Направо е прекрасна.

Роси остана безучастна.

— Предполагам, че отговаря на изискванията на вашия клиент.

Реми се върна и седна на стола си. Роси не се бе помръднала. Както бе седнала с ръце, сплетени в скута, тя беше олицетворение на спокойствието и благоприличието. Единственият признак за това, че се чувства неспокойна, бяха устните й, които нервно потрепваха и се мърдаха.

— Смятам, че отговаря — отвърна Реми, като пак погледна към творбата. Вие обсъдихте ли цената с вашия клиент?

Тя неловко се раздвижи на стола си.

— Всъщност, не сме — започна тя и сякаш мереше думите си. — Един член на семейството почина — рече накрая тя.

Той сведе поглед към стъклената маса, за да скрие радостта си от наученото преди много години за слабостта на човешките същества. За нуждата да говорят. За необходимостта да се изповядват. За възможността да се използва бедата или дори скръбта за осигуряване на финансово и емоционално превъзходство. Жената не изпитваше никакво угризение да използва сполетялото Тоглин нещастие, за да събуди у Реми съчувствие и да спечели признание от своя шеф.

— Разбирам — каза Реми. — Съжалявам да чуя това. — Изглеждаше резервиран. — Може би сега не е най-подходящият момент да обсъждаме делови въпроси.

— Напротив — веднага реагира тя. — Ако смятах, че не е удобно, щях да отменя срещата. — Гледаше го с уверен и втренчен поглед. — Моят клиент е съгласен с вашите условия за картината на Тисо — продължи Роси. — Мисля, че говорихме за петдесет хиляди долара над покупната цена.

В този момент той зае умишлено неопределена поза.

— Това е така, ако моят клиент приеме да я продаде. С което пак се връщаме на скулптурата на Бранкузи и това дали вашият клиент сериозно възнамерява да извършим размяната.

За пръв път във външния вид на Роси се появи някаква слабост. Изглеждаше раздразнена.

— Мислех си, че този въпрос е уреден.

Реми се поусмихна.

— Аз за първи път виждам тази скулптура — с равен глас каза той. — Нямаше как да знам какво представлява. Вие не казахте нищо конкретно. Сега трябва да споделя с моя клиент мнението си на основа на пазарните стойности и по тази причина смятах, че вие ще предложите цена. — Той помълча. — Или поне ще направите оферта.

— Дори ако можех да предложа цена, ако правилно ви разбирам, вие пак няма да сте в състояние да вземете решение.

— Цената на картината на Тисо не е проблем — избегна отговор Реми.

— Нямах предвид картината на Тисо — хладно реагира Роси. — Аз бях приела, че част от сделката е уредена.

— Тази сделка е на две нива — доста любезно отговори Реми. — Аз, всъщност, се надявах да мога да се срещна директно с вашия клиент. В най-добрия случай, мислех, че можем да обсъдим с него няколко евентуални покупки на предмети от колекцията му.

Тя изглеждаше буквално шокирана от предложението му.

— Защо моят клиент да се съгласява да се среща с вас, когато аз съм тук? — Опита се да изглежда така, сякаш предложението му й се струва забавно. — На мен не би ми минало и през ума да искам да се срещам директно с вашия клиент.

Реми сви рамене.

— Ще ми бъде приятно да ви уредя среща, ако смятате, че това ще бъде полезно за интересите и на двама ни.

— Това е абсурдно — реагира Роси.

В този момент мисълта, която го бе споходила мимолетно в колата, заживя свой собствен живот. Беше опасно, но той знаеше какво му трябва, за да постигне резултат — с идеално групиране на съответните ходове, пълно синхронизиране до последната секунда и, ако имаше късмет, отвличане на вниманието на Тоглин с внезапната смърт на племенника му в съчетание с амбициите на Роси.

— Разбирам — спокойно каза Реми. — Моментът е неподходящ предвид проблемите на вашия клиент…

— Това няма нищо общо — отсече Роси. — Неговата лична… — Тя сякаш търсеше подходящата дума — скръб — най-сетне можа да продължи, — е точно това, което е. Лична.

Реми седна напред на стола си.

— Какво предлагате? Има ли някакъв начин да се свържете с него, за да придобиете представа каква ще е цената на скулптурата на Бранкузи? Ако това стане, аз мога да се свържа с моя клиент и да го убедя да сключи сделката, като ми се довери.

Реми забеляза, че тя преценява всички за и против, ако наруши спокойствието на Тоглин в момент като този. Предвид предполагаемата причина за срещата им, най-прекрасната част беше тази, че Реми изобщо не го бе грижа нито за картината, нито за скулптурата. Той достатъчно дълго бе изучавал досието на Тоглин, за да познава психологическите нюанси на характера му. Тоглин беше майстор на разделянето на живота си на категории. Скръбта по племенника нямаше нищо общо с това да получи каквото иска, а той искаше картината на Тисо по причини, които надхвърляха деловата му прозорливост. Това беше първият момент след избухването на бомбата във „Фуке“, когато Реми чувстваше, че взема връх. Необходимо му беше само да преброи участниците. Колко хора обитаваха вилата и колко се навъртаха из района на градината. Ако имаше голям късмет, можеше да се измъкне безнаказано. Направи преглед на всичко, което вече му бе известно. Пистолетът му беше в колата. Колата беше заключена. Ключовете се намираха в десния джоб на сакото му. Ръцете му бяха свободни. Не носеше нищо. Небето беше ясно. Не валеше. Анализира действията, които възнамеряваше да предприеме, ако му се откриеше и най-малка възможност. Спомни си какво му бе казал Стария. На Имоджин и Антон им беше известно, че само двама души обитаваха вилата — Енрике и бавачката. Освен това, естествено, и кучетата.

Роси бръкна в джоба си и извади портативна радиостанция. Когато я включи, чу се пукот и един глас се обади на немски. Каза само една дума. Ja? Да? Роси отговори бързо на немски.

— Шефът може ли да се обади?

Гласът от другия край не говореше ясно, но Реми чу най-важното, нещо за сестра му. Значи Тоглин беше там с Бригите.

— Виж какво можеш да направиш — нареди Роси. — Помоли го да ми се обади на мобилния телефон. Аз съм с клиента.

Няколко минути двамата останаха в мълчание. Роси барабанеше с пръсти по стъкления плот и се взираше някъде зад Реми, с фиксиран върху голата стена зад него поглед. Реми седеше със скръстени на масата ръце. В ума си той броеше от сто надолу. Когато стигна до четиридесет и три, мобилният телефон на Роси иззвъня. Разговорът отново бе на немски, макар че тя рядко произнасяше по някоя дума — да, не и понякога разбирам.

След като затвори телефона, тя започна да говори механично, несъмнено повтаряйки точно онова, което Тоглин й бе поръчал да каже.

— Вие разполагате с нашата оферта за картината на Тисо — каза тя. — Видяхте скулптурата на Бранкузи и ние имаме готовност да обявим цена. Сделката не се променя. Както ви казах, аз няма да взема никаква комисионна.

— Да, помня. Това е много великодушно. — Той внимателно я наблюдаваше.

— Пазарната цена на скулптурата на Бранкузи е около шестстотин хиляди долара. — Устните й нервно се местеха.

— Това е най-високата пазарна цена — любезно каза Реми.

— Да кажем тогава петстотин хиляди.

— Да кажем четиристотин хиляди и ще имаме сделка.

— При едно условие — отговори Роси. — Сключваме сделката тази вечер, а това означава картината на Тисо да бъде доставена тук и да си разменим чековете. Ако сте съгласен, готови сме да продадем скулптурата на Бранкузи за десет процента под пазарната й стойност, като я фиксираме на четиристотин хиляди долара.

Без да отговаря Реми извади своя мобилен телефон и набра номера на Стария.

— В момента гледам скулптурата на Бранкузи — започна той, — и ми се струва, че е това, което търсите. В състояние ли сте да вземете решение, без да сте я видели?

Стария разбра.

— Имоджин е на път за вилата на жената, а Серена се свърза с нас от Джида. Погребението е утре сутрин в Париж.

Реми кимна окуражително към Роси, която напрегнато го наблюдаваше. Той повтори цифрите на двете покупки, като добави, че те ще са валидни, само ако сделката бъде приключена тази вечер. После пак замълча, докато Стария говореше.

— Някъде преди десет минути Антон ми съобщи, че товарят куфарите в един мерцедес в задния двор на вилата. Това се пада откъм страната на езерото.

— Чудесно — каза Реми и продължи разговора, усещайки, че Стария има да му казва и друго. — Бих предпочел директно да ви доставя скулптурата на Бранкузи още тази вечер. — Той се поспря. — Ами, значи, въпросът е уреден. — Ще дойда там преди полунощ. — Той затвори телефона и се усмихна. — Marche conclude, сделката е приключена — рече той на френски. — Done deal, споразумяхме се, както говорят в Америка.

Роси изглеждаше поуспокоена. Тя стана.

— В колко часа да ви очаквам да се върнете тук?

Реми също стана, подпрял ръце на масата. Той погледна часовника си. Беше почти седем часът. Слънцето залязваше.

— Преди девет. — Той се изправи и изчака да го отведат до колата му. Подаде й ръка. — Предайте моите съболезнования на вашия клиент.

Тя вяло стисна ръката му. Не обърна внимание на думите му за клиента й и го изведе от малката къща, минаха през градината и тръгнаха към настланата с камъчета алея. Двата добермана лудуваха на тревата недалече от портата от ковано желязо. На няколко крачки встрани, близо до входа на вилата, някаква жена, цялата облечена в бяло държеше в прегръдката си малко дете.

— Не се плашете от кучетата — успокои го Роси. — Те са кротки, когато виждат, че сте желан гост.

Реми се наведе да ги потупа и каза:

— Красиви животни.

Със застинала на лицето й усмивка Роси отвърна:

— Те са прекрасни животни. Дружелюбни, умни и игриви. — Тя внимателно наблюдаваше Реми. — Макар че са обучени да убиват, когато им се заповяда при нужда. Но вие не бива да се безпокоите.

— Предполагам, че зависи от това кой им подава командата — спокойно каза той.

— Само стопанинът им и Енрике — каза тя, сочейки към охранителя, който току-що бе тръгнал да заобикаля къщата в посока езерото.

— Това звучи успокоително — каза той, като си даваше сметка, че жената, която държеше бебето, се приближава към портата от ковано желязо, която водеше към улицата. — Как се казват? — Нужни му бяха още двадесетина секунди.

— Тристан и Изолда — отговори Роси и сви рамене. — Какво мога да кажа? Моят клиент е безнадеждно романтичен.

Колко деликатно от страна на Тоглин, помисли си Реми, да не нарече любимците си Адолф и Ева. Това би била една истинска германска романтична история, една същинска Вагнерова трагедия. Той си наложи да се съсредоточи. Очите му следяха всичко, докато бързо си правеше сметката. Енрике беше в задния двор. Щяха да са му нужни поне тридесет секунди, за да осъзнае какво е станало и още пет, за да подаде команда на кучетата. Тоглин и сестра му бяха във вилата. Бавачката бе дребна жена, която сякаш не обръщаше внимание на нищо друго, освен на бебето, а Роси можеше да бъде обезвредена за не повече от десет секунди. Той отклони вниманието си от кучетата и го насочи в посока на бавачката. Тя очевидно просто се разхождаше из района. В момента, изглежда, бе решила да се насочи към портата. Очите му оглеждаха тревата. На земята беше паднала бебешка дрънкалка. Роси вървеше малко пред него, на две или три крачки от електрическия бутон. Колата на Реми беше паркирана на три крачки вдясно на улицата откъм страната на вилата. Слънцето напълно се беше скрило и се чуваха звуци на щурци на фона на буколическия пейзаж в тучната градина на Тоглин. Две светлинки се виждаха на партера на вилата в близката далечина. За Реми тук беше бойното му поле. Беше сам. Роси натисна бутона. Вратата се плъзна и се отвори. Две крачки напред и той събори Роси на земята. Притисна с палеца си сънната й артерия, отстрани на шията, й и преброи до пет, достатъчно дълго време, за да загуби тя съзнание, без да й причинява някакви трайни увреждания. Когато Роси се смъкна на земята, бавачката предупредително изпищя. Още четири секунди и бебето беше в прегръдките му. Бавачката продължаваше да пищи. Още шест секунди и Реми беше до колата си, прегърнал бебето, като държеше ключа за запалването в ръка. Нови четири секунди и той бе влязъл вътре, а бебето се намираше на седалката до него. Той заключи вратите. Запали почти без да поглежда назад. Едната му ръка беше на кормилото, другата върху коремчето на бебето и той превключи на втора предавка, като вече бе сигурен, че никой не го следва. Пусна детето, за да може да сменя скоростите, превключи на трета и ускори колата по магистралата в посока Монтрьо, като придържаше с една ръка бебето.

Крисчън плачеше. На небето се появи фрагмент от луната, която излизаше иззад един облак и се мушваше зад друг, пак се показваше над върховете на дърветата и не изоставаше от колата, чак докато Реми накрая спря пред вилата на Лекси.

Четиридесет минути от старта до финала без произшествие. Когато вдигна бебето, за да го вземе в ръце, установи, че целият е мокър от пот. Бързо тръгна към вратата, която се отвори, преди да бе имал възможност да позвъни. Стария беше там, сякаш за да го поздрави, само че, съдейки по изражението на лицето му, той не беше никак доволен. Зад него стоеше Имоджин. Бебето продължаваше да плаче.

— Трябва да му се сменят пелените и да се нахрани — каза Реми, като й подаде детето.

Имоджин взе Крисчън от Реми.

— Аз нямам никакви бебешки дрешки.

— В кухнята — бързо каза той. — Лекси ги донесе от Париж.

— Остави ни насаме — отсечено каза Стария. Той мина покрай Реми и се отправи към всекидневната. Реми го последва.

— Седни — нареди му той.

— Мога да слушам и прав — реагира Реми.

— Както желаеш. — Гласът му беше леден. — Ти получи това, което искаше, без моята благословия, точно както ми бе обещал. — Той помълча. — Или както ме бе заплашил.

— Премини по същество.

— Ти провали легендата си. Действаше по своя инициатива и направи така, че те сега са нащрек, и всичко това, защото се увлече в емоциите си.

— Може да съм си провалил легендата, но Тоглин не знае кой ме е изпратил.

— Няма да водим полемика. Ти не изпълни заповедите. Приоритетът не беше нито детето, нито жената. Трябват ни Али Карим, Тоглин и сестра му и ти знаеше това от самото начало.

— Чудесно — спокойно каза Реми. — Аз излизам от играта.

— Съвсем не — реагира Стария с лека усмивчица. — Само че сега, до края на операцията ще получаваш заповеди от човек от американското разузнаване, който работи с нас.

Реми изглеждаше изненадан.

— Не знаех, че това е съвместна операция.

— Не е.

— Журналистът — кратко каза Реми.

— Журналистът — студено отвърна Стария. — Той поема контрола над всичко, когато заемем позиции около джамията в Париж.

Реми кимна, преди да си поеме дъх.

— Чудесно, ще получавам заповеди от него, но сега нямам време за това. Можеш да ме информираш подробно за всичко по-късно, когато сме в Париж. В момента трябва да отида в Женева. Лекси е при семейство Симоне и дори не знае, че детето е в безопасност.

Стария се изправи и пристъпи към Реми. За миг той го изгледа втренчено с нескрита антипатия.

— Айвън току-що се обади. Той е вече там и до този момент твоята приятелка не се е появила — каза той, като погледна бегло часовника си. — След около четиридесет и пет минути Серена ще кацне на „Шарл дьо Гол“. Тя ще отиде направо в джамията.

Реми беше твърде притеснен, за да настоява за подробности от Стария.

— Не искам те да остават тук — каза той, имайки предвид Имоджин и бебето. — Твърде опасно е.

Стария отговори язвително.

— За детето ти носиш отговорност.

Той се замисли над тази дилема, над ситуацията, която го бе тормозила, откакто напусна вилата на Тоглин. Точно в този момент се появи Имоджин, която носеше бебето и шишето с мляко. Детето се бе умирило. Реми взе от нея детето и шишето. Той влезе във всекидневната, седна и се залови да храни Крисчън. Стария и Имоджин го наблюдаваха слисани. Никой от тях не коментира.

Докато хранеше сгушеното в ръцете му бебе, Реми състави стратегията си.

— Най-безопасното място за него е в Париж. — Той вдигна поглед. — В моя апартамент. Майката на Лекси може да ни посрещне там.

Не му убягна от вниманието, че търси детегледачка на бебето, за да може да залови банда международни терористи, също така, както би постъпил и ако искаше да гледа вечерта филм в някое кино в предградията. Тази мисъл леко го развесели. На Стария обаче не му беше никак весело.

Реми се обърна към Имоджин:

— Обади се в нашето посолство в Берн и ми намери номера на хотел „Меридиен“ в Париж.

Имоджин веднага стана. Когато вдигна слушалката, тя забеляза оставената от Лекси бележка. Погледна я, докато разговаряше с техните хора в посолството и си записваше на отделно листче номера на телефона на хотела. Върна се при Реми и протегна ръце, за да вземе бебето. Реми вече се бе изправил на крака. Той й подаде заситения и сънлив Крисчън, взе листчето и набра от мобилния си телефон номера. Докато чакаше да го свържат със стаята на Сорша Рейн, той си даде сметка, че тя няма никаква причина изобщо да му вярва. И все пак можеше да опита. Когато Сорша се обади, той си наложи да запази спокойствие.

— Бебето е в безопасност. То е тук, при мен, във вилата на дъщеря ви в Монтрьо.

Тя бързо реагира:

— Къде е дъщеря ми?

— На път за Женева — внимателно обясни той. — Тя не знае, че бебето е в безопасност.

Независимо дали му вярваше или не, инстинктът й бе безпогрешен.

— Няма да си давам труд да ви питам защо пътува за Женева — сухо каза Сорша, преди да пристъпи към непосредствената ситуация. — Какво искате от мен?

— Ако тя случайно ви се обади, да й кажете за бебето. Помолете я да ми се обади, а ако не иска, предайте й, че съм на път за Женева. Опитайте се да я спрете да не ходи в къщата на семейство Симоне, ако още не го е направила. Кажете й да ме изчака в „Грап д’Ор“, кафенето край езерото.

— А ако тя не ми се обади и ако аз не успея да се свържа?

— Планът остава същият — бързо отговори Реми. — Аз съм инструктирал моите хора да отнесат бебето в апартамента ми в Париж. — Той й даде адреса. — Те трябва да пристигнат там след около четири часа. Искам да освободите вашия хотел и да вземете такси до моя апартамент. — Той й продиктува шифъра за входа на сградата и на етажа. Даде й и номера на мобилния си телефон, а също и този на Имоджин.

— Ако случайно пристигнете преди тях, просто изчакайте пред моята врата. Разбрахте ли?

Кой знае защо гласът й прозвуча почти развеселено.

— Не, естествено, че не разбирам — каза тя. — Но защо е необходимо това? Аз не разбирам нищо от момента, в който двама сладки млади хора ми притиснаха парцал, напоен с етер, в лицето. От този момент нататък, заповедите отдавате вие. Що се отнася до мен, нищо не се е променило и по тази причина съм в хотел „Меридиен“ в Париж с едно кученце и се питам какво правя тук.

Той не можа да сдържи усмивката си. Крушата не падаше по-далече от дървото.

— Да вървим — каза той, след като приключи разговора.

— Като се вземе предвид колко е часът, единственият начин да се пристигне в Париж, е с кола — обърна се към Имоджин Стария. — Готова ли си да шофираш?

— Разбира се — отговори тя.

— Ще отидеш право в моя апартамент — обясни Реми. — Сорша Рейн би трябвало да е там, когато ти пристигнеш. В това време аз ще пътувам към семейство Симоне. Ако намеря Лекси, ще я докарам обратно с мен. Ако не, пак ще съм в Париж преди утре сутрин.

Чувстваше се като човек, понесен от течението. Взе бебето от Имоджин и й поръча да не забрави да вземе изкуственото мляко и пеленките. Когато тя се върна от спалнята с голяма чанта, на лицето й беше изписано странно изражение.

— Ето — каза тя, като му подаде късче хартия, докато поемаше бебето от него. — Тя е оставила бележка.

Реми взе бележката. Съвършено безмълвен, той я прочете и препрочете, след което отново я прочете за трети път. Би я прочел дори още веднъж, ако Стария не бе настоял да побързат и да се махат от вилата.

— Налага се да тръгваме — каза Стария.

Реми ги последва, заключи вратата и тръгна към колата си. Имаше си вече нови тайни, помисли си той, като се настани на седалката на шофьора, тайни, които никой на света не можеше да го убеди да разкрие. Мисълта за нея смекчаваше болката на наранената му душа. Ако нещо й се случеше, не знаеше дали ще може да преживее още една такава загуба.

Двадесет и осма глава

Петер Тоглин имаше бронзовокафяв загар и блестящо бели зъби, а бялата му коса, която някога бе била руса, беше на обезцветени от слънцето по-светли ивици. От него се носеше аромат на прекрасна пудра и скъп одеколон, той излъчваше и непринудеността, която заможните и разглезени хора притежават.

Бригите беше сама с брат си. Лекарят я беше придружил до къщата, но бе останал по-малко от десетина минути, достатъчно дълго, за да се увери, че Петер е там, за да посрещне сестра си, да съобщи вестта и да обясни с медицински термини как една такава катастрофа е могла да се случи. Петер беше потресен, но запази спокойствие.

Брат и сестра седяха в библиотеката — просторна стая с дъбова ламперия и рафтове, пълни с редки книги. На една от страните имаше сбирка от абстрактни и кубистични платна, създадени от художници като Брак, Дали, Матис и Пикасо. На друга от страните, окачени на невидими риболовни влакна на корнизите, които опасваха тавана, висяха няколко картини на Моне, една на Мане, една на Фрагонар, две на Касат и една на Дали.

Наскоро монтираната стена, която заемаше едната страна на стаята, беше от бронирано срещу куршуми стъкло и в нея бяха разположени сензори, свързани към сложна алармена система, инсталирана в цялата вила. Сигнализацията не само подаваше сигнал до местната охранителна служба, но беше и внимателно настроена и нагласена да привлича вниманието на кучетата. Ако в къщата се вмъкнеше крадец или дори само бъдеше направен опит за проникване с взлом, още преди пристигането на охраната, колибката на животните автоматично се отваряше, за да излязат доберманите на воля. Имаше и други картини на пода, подпрени на перваза край стената, всяка една образец на някои от най-изтъкнатите френски импресионисти от деветнадесети век. Имаше и картини, поставени на стативи, разположени на различни места из стаята, а имаше и такива, които произволно бяха сложени върху няколко стола. Голяма маса, инкрустирана с полускъпоценни камъни, бе поставена в центъра на стаята, а върху нея лежаха дебели албуми с графики и сбирка нацистки сувенири.

Бащата на Петер и Бригите, Франсоа Тоглин, бе изпълнявал ролята на личен банкер на Хитлер в Швейцария, а впоследствие и на Гьоринг, Гьобелс и останалите от бандата, като получаваше откраднати предмети на изкуството през годините на Третия райх. Старият Тоглин знаеше, че Гьоринг, титулуваният познавач, смята кубистите и абстракционистите за дегенерати. Системата му беше проста. Тоглин наемаше свой близък приятел, който бе и многоуважаван германски търговец на картини на име Хаберщок, чието единствено задължение беше да намира и конфискува картини на Рембранд и Брьогел, двама от специалните любимци на Гьоринг. В замяна Гьоринг даваше на Хаберщок творби на Дали, Пикасо, Брак и Матис. До смъртта си Франсоа Тоглин бе натрупал значителна колекция и, естествено, я завеща на сина и дъщеря си. В контраст с доста ограничените консервативни вкусове на нацистките лидери, както старият, така и младият Тоглин, а също и Бригите, ценяха модернистите и бяха съхранили творбите им като инвестиция, като изчакваха да се появи глад за тях на пазара, преди да ги продадат.

Бригите се опита отчаяно да се овладее достатъчно дълго, за да опише подробностите за смъртта на Андреас. Когато тя започна да говори, Петер тихо стана и като я остави да седи на кожената кушетка, отиде към бюрото си. Той седна там, наведе глава, вплел пръстите на ръцете си върху плота. Слушаше.

— Хирургическата намеса мина добре — започна опечалената майка. — Необходими бяха само петнадесет минути и байпасът бе поставен. — Тя спря, за да избърше очите си. — Мисля, че му викат „Hickman — катетър“. — Тя навлезе в най-дребни подробности и описа хронологията на трагичните събития, като някак си осъзна, че докато говореше, ситуацията й се струва по-реална. — Докато той още беше в реанимационната, лекарят излезе да ми каже, че всичко е минало добре. Андреас беше още под въздействието на упойката. — Тя се размърда на кушетката. — Аз чаках в неговата стая. — Тя потисна риданието си. — Когато излезе от реанимацията, още беше замаян, но ме видя и ми стисна ръката. — Тя си пое дъх. — Седнах при него. Останах до леглото му, докато секретарката не ми предаде, че доктор Фелс иска да ме види в кабинета си.

Тя започна да плаче тихо и няколко секунди не бе в състояние да продължи.

Петер не помръдна, не вдигна поглед, не произнесе нито дума.

— Изчаках доктор Фелс в кабинета му, докато дойде — най-сетне успя да продължи тя. — Преди да бе ми казал каквото и да е, секретарката се втурна в кабинета и му каза, че е възникнал спешен случай. — Тя преглътна веднъж и сякаш не можеше да диша. — Не ми мина и през ума, че това може да е Андреас. — Тя спря и зарови лице в ръцете си, като се разрида. Трябваха й още няколко минути, преди да може да продължи.

Петер стана и се разходи до далечния край на стаята. Той се взря упорито в стъклената стена, ръцете му бяха кръстосани на гърба. Изчака. Всяка демонстрация на емоции го караше да се чувства неудобно.

— Всичко стана толкова бързо. От всички посоки тичаха хора, носеха някакви прибори с тръбички. Аз бях сама. — Тя пак спря, за да се овладее. — Господи! — Смазана от скръбта, тя се затресе.

Погледна към брат си, който бе застанал с гръб към нея. Успя да се овладее и когато пак заговори, гласът й бе само малко по-висок от шепот. — Изтичах в коридора. Тогава разбрах, че е Андреас. — Тя се разтрепери. — Просто разбрах.

Нямаше причина повече да потиска мъката си. Беше описала смъртта и с това бе приключила. Свлече се на възглавничките на кушетката и тихо заплака, като спираше, само за да си поеме дъх и да избърше очите си, или да подсуши носа си.

До този момент Петер не бе казал нищо. Той, изглежда, искаше да асимилира неоспоримия факт на смъртта, в която по негова преценка нямаше логика. На Андреас му бе писано да умре доста отдавна от продължителната болест, която бе завладяла тялото и кръвта му. Петер и останалите членове на семейството, обаче, не искаха да приемат това и грижливо бяха планирали осигуряването на най-добрата възможност за него да се пребори с рака, който, оставен без грижи, щеше да го съсипе напълно. Не, обаче, и смърт по такъв начин. Не и това несвързано с болестта усложнение, което се случваше статистически при такъв малък брой случаи и при тази рутинна хирургическа намеса. Не беше емболия, която да повали племенника му без предупреждение. Беше нещо прекалено банално. Такива неща не можеха да се случат на него и на неговото семейство. Той се върна при бюрото си и седна. Беше бледен. Погледна към сестра си и изчака плачът й да стихне, преди да заговори.

— Ще се обадя на Али.

— Не знам дали ще мога да живея след всичко това — изплака тя.

Той сякаш мислеше на глас.

— Али ще иска Андреас да бъде пренесен в Джида, за да го погребат там.

На лицето й се изписа ужас.

— Не! — извика тя. — Той ще бъде погребан в Европа. Близо до мен.

Петер остана спокоен.

— Ще го помоля.

Внезапно скръбта й се бе сменила с ярост.

— Не, ще му наредиш — горчиво каза тя с изкривена уста и присвити очи. — Няма да го молиш нищо. Моят син ще бъде погребан, както си е редно, в мюсюлманското гробище в Женева. Разбра ли това?

Петер отново сякаш мислеше на глас това, което казваше.

— За Али ще е по-лесно да дойде в Париж — започна той, преди да погледне към Бригите. — Французите са далеч по-снизходителни от швейцарците. Ще му задават по-малко въпроси. Али има добри взаимоотношения с някои хора от френското правителство. Не забравяй, че трупът трябва да бъде погребан двадесет и четири часа след смъртта, което означава, че Али трябва да пристигне тук до утре сутринта най-късно. Погребението на Андреас в Париж е много по-реалистично от всяка гледна точка. Шансовете Али да се съгласи са много по-големи, ако знае, че няма да му се наложи да срещне проблеми, когато влезе във Франция, което е напълно вероятно, ако се опита да дойде в Швейцария.

— Добре, в Париж — прие тя.

— А ако той не може да дойде? Или ако не успея да се свържа с него?

Тя продължи да упорства:

— Ами няма да дойде.

Дори един човек, така могъщ като Петер Тоглин можеше да разбере кога спорът е напразен. Двамата останаха в мълчание няколко мига, преди той да продължи.

— Може би след погребението трябва да заминеш за лятната резиденция на мъжа ти в Голан за известно време. Сигурно ще се почувстваш по-добре.

Никога от нищо нямаше да се почувства по-добре, това тя със сигурност знаеше толкова добре, колкото и всичко друго в живота си. Но и бездруго последният човек, когото искаше да види, бе Али. Тя го ненавиждаше. Обвиняваше го за всичко лошо, което се бе случило на сина й. Тя мачкаше носната си кърпичка в ръцете си и само сви рамене. Какво значение имаше? Не бе й останало нищо. Синът й беше мъртъв.

Изминаха още няколко мига на мълчание преди Петер да каже:

— Али ще иска да вземе Рашид в Джида, така или иначе.

Реакцията й бе светкавична и много по-свирепа.

— Никога! — изсъска тя през стиснатите си зъби. — Рашид остава при мен. — Тя беше изпълнена с ярост. — Никога няма да го получи. Никога!

Петер се изправи.

— Това не е нещо, което ние можем да решим, Бригите — започна той с помирителен тон. — Ако Рашид беше момиче — бързо добави той, — то тогава може би…

Тя беше убийствено спокойна, когато стана и пристъпи няколко крачки към брат си.

— Да не се готвиш да капитулираш, както винаги?

— Тук има други неща, други интереси. Да не би да искаш да зарежа всичко заради едно бебе?

Стиснала отпуснатите покрай тялото си юмруци, Бригите отговори със сдържан гняв.

— Синът ми е мъртъв — извика тя. — Изобщо не ме интересуват твоите финансови взаимоотношения с Али.

Неговият глас прозвуча рязко и делово.

— Тук има съвсем друг проблем — тихо рече Петер и пристъпи към нея. — Седни — даде й знак да се настани на кушетката той. Тя се поколеба за миг, преди да го послуша. Тоглин също отиде при кушетката и седна до сестра си. Взе ръката й. — Бригите, до няколко дни новината за смъртта на Андреас ще стигне до медиите. — Тя понечи да възрази, но той й даде знак да мълчи. — Това със сигурност ще стане — продължи той, — а когато стане, няма никакво съмнение, че те ще покажат снимката му. — Тя пребледня. — Родителите на Доминик са се срещали с Андреас. Те ще го разпознаят. По-нататък ще научат, че му е родила дете. А когато това стане, те няма да си спестят никакви усилия да намерят бебето и да го вземат. — Той поспря. — Това ли искаш да стане?

— Как ще го направят?

— Не ми задавай глупави въпроси — нетърпеливо я прекъсна той. — Това ще стане публичен въпрос. Те са обявили дъщеря си за изчезнала преди повече от година. В Женева този случай още не е приключил. Когато нейните останки бъдат идентифицирани, властите ще оповестят тази информация. Светът ще узнае, че се е самовзривила във „Фуке“. Не забравяй, че семейство Симоне са влиятелни хора. Отзвукът ще е убийствен. — Той пак замълча. — За всички нас. — Погледна я. — Не забравяй, че съществува този видеозапис, на който тя предава бебето на онази жена.

Тя се измъкна от хватката му.

— Ами тогава, направи така, че да изземеш записа — хладно рече Бригите.

— Когато му дойде времето — отговори Тоглин, — тогава.

Тя беше нащрек.

— Какво предлагаш?

В гласа му суровият тон се смени с нежност.

— Разбирам те как се чувстваш — започна Петер. — Аз ще поема отговорността за погребението. Ти можеш да се погрижиш да се направи всичко необходимо Андреас да бъде погребан в Париж. Ще говоря с Али и ще го убедя, че така е най-добре. — Той целуна ръката й. — Само бъди търпелива. Докато Андреас не бъде погребан, Рашид ще остане тук с бавачката си и Мари. След погребението ти ще се върнеш тук и ще вземеш бебето. Всичко по реда си. Остави на мен да се оправя с Али.

Тя почти не реагира.

— Засега това е достатъчно. — Той бръкна в джоба си и извади малък блистер с хапчета. — Ханс ги остави за теб. — Той се пресегна за чаша с вода от масата и й подаде две хапчета. — Изпий ги. Ти преживя много и те ще ти помогнат да се освободиш от напрежението, преди да заминем за Париж.

Бригите покорно отвори уста. Той постави хапчетата върху езика й. Тя взе водата и отпи. Той внимателно й помогна да се изправи и я отведе през стаята към вратата.

— Аз ще се погрижа за всичко — увери я Петер. — Няма да те изоставя — добави той, като улови ръката й и я притисна към устните си. — Ние сме една кръв. Андреас е наша кръв и Рашид също е наш. Въпреки деловите ни отношения, Али не е част от нашето семейство.

Когато излязоха в антрето, той я поведе нагоре по стълбите и по широкия коридор към стаята й.

— Опитай се да поспиш — добави Петер, преди да затвори вратата след себе си.

Сън, безрадостно си помисли тя. Единственият сън, който можеше да й донесе утеха и да облекчи мъчителната болка в сърцето й, беше сънят без край. Имаше мигове, когато тя знаеше по-добре от всички кое е най-добро за нея. А точно в този миг знаеше, че няма да може да преживее всичко това. Това беше краят на всичко. Друго не й оставаше.

Веднага след като остави сестра си, Тоглин се върна долу, в библиотеката. Точно тогава Енрике му позвъни по вътрешния телефон. Роси била с търговеца на картини в малката къща. Трябвало да говори с него. Дали ще е възможно? Тоглин прие. Той вдигна слушалката и набра мобилния телефон на Роси. Разговорът им бе кратък — достатъчно дълъг, тя да го накара да определи цена за скулптурата на Бранкузи. Тоглин беше объркан. Последното нещо, което му беше на главата точно сега, беше да купува и продава картини. Ала все пак искаше да придобие картината на Тисо. Когато приключи с инструкциите на Роси, позвъни на Енрике. Той пристигна след няколко минути. Остана прав, докато Тоглин му даваше нареждания. Трябваше да приготви колата. Когато Бригите се събудеше, щеше да ги откара на летището, откъдето щяха да се качат на един от неговите частни самолети за Париж. Когато пристигнеха, щяха да отидат в апартамента на лекаря, не в този на Бригите. Петер бе решил още да не споменава за бебето засега.

Енрике кимна и излезе от стаята.

Тоглин седна на бюрото си с лице към стъклената стена и започна да преглежда книжата си. Когато намери телефона, който му трябваше, позвъни. Даде разпореждания на немски. Двамата му млади служители, които бяха отвлекли бебето от хотелската стая на Сорша, трябваше да заминат за вилата на семейство Симоне. Искаше Симоне да бъдат заставени да замълчат. Не му трябваха нови усложнения, особено с медиите. Двамата младежи го разбраха.

Ако всичко станеше според плана, след погребението на Андреас бебето щеше да е вече качено на частния му самолет на път за Джида. В този момент си даде сметка, че повече не може да отлага неизбежното. Беше изчакал доста дълго, преди да съобщи за случилото се на Али. Той вдигна слушалката.

Разговорът между Тоглин и Али Карим беше кратък и удивително спокоен. Бащата на Андреас не изрази кой знае каква скръб, само помълча за миг-два. Както Тоглин подозираше, Али беше решил, че тялото на Андреас ще бъде върнато в Джида за погребението. Едва когато му обясни, че Бригите настоява синът й да бъде погребан в Париж, Карим демонстрира емоции. Той бързо заговори на арабски. Да се качат тленните останки на сина му на самолета, нареди той на шурея си, независимо дали Бригите ще разбере, или няма да разбере. Това беше мигът, от който Тоглин се опасяваше. В отговор той обясни проблема с бебето. Сестра му на всяка цена била решила да задържи детето при себе си. Али го изслуша. Ако разберяла, че ще пренасят Андреас в Джида за погребението, съществувал риск тя да избяга с бебето. Била съсипана от скръб. Не можело да бъде обуздана. Али го прекъсна. Убий я, нареди той на Тоглин. Сега тя вече била безполезна за тях. Тоглин се вцепени. Дори за човек студен и пресметлив като него мисълта да убие собствената си сестра не беше възможна. Тук сме в Швейцария, гневно отговори той, а не в някоя страна без закони, управлявана от шепа извратени шейхове. Невъзможно. Али замълча, а Тоглин предложи алтернатива. Не беше ли по-добре да се даде на Бригите нещо, за да се смекчи болката й и да се гарантира лоялността й? Да бъде оставена да погребе сина си в парижката джамия. Вече била дала съгласието си бебето да остане там, във вилата в Уши. Докато тя се намира в Париж за погребението, той ще се погрижи бебето да бъде качено на самолета за Джида. След няколкоминутно обсъждане старият саудитски арабин прие. Щял да пристигне в Париж на следващата сутрин. Двамата мъже си размениха тайни изрази, за да се уточнят къде Али ще отседне в Париж. Накрая решиха, че това ще е частната резиденция на имама на парижката джамия, за да се избегнат излишни премествания.

След като затвори слушалката, Тоглин остана няколко мига седнал, потънал в мисли. От своята удобна позиция можеше да види как Енрике вече е приготвил няколко куфара и ги носи към мерцедеса, паркиран при входа на вилата откъм езерото. Няколко минути по-късно той наблюдаваше как бавачката с Рашид на ръце излезе от къщата. Той предположи, че отиват на разходка из градината. Денят беше прекрасен. Точно тогава забеляза Роси, придружавана от някакъв мъж, за когото предположи, че е търговецът на картини, да излизат от малката галерия. Докато те вървяха към входната врата, бавачката сякаш също се бе отправила в тази посока. В този момент Тоглин стана, за да си вземе куфарчето за документи, което стоеше на пода до кушетката. И точно тогава чу пронизителните викове, които се разнесоха от градината. Докато погледне, и всичко беше вече свършило. Роси лежеше на земята, а бавачката тичаше към къщата. Тоглин се втурна навън от библиотеката, тъкмо когато Енрике изтича иззад къщата, откъм входа при езерото. Той стискаше пистолет в ръката си и се втурна към портата. Тоглин го следваше на няколко крачки. Той също държеше пистолета си готов за стрелба. Когато излязоха на улицата, двамата успяха да видят как колата изчезва в далечината. Беше твърде късно. Бебето го нямаше, изтръгнато от ръцете на бавачката от мъжа, който се бе представил за търговец на картини.

Тоглин с ругатни се върна през портата, тъкмо когато Роси идваше в съзнание. Кучетата объркано подскачаха насам-натам. Тоглин се надвеси над нея с почервеняло от ярост лице.

— Ти провери ли го? — изкрещя той на жената. — Даде ли си труд да поразпиташ за него, или просто прие на доверие думите му, кажи, глупачке?

Тя бе седнала. Трепереше, пребледняла и уплашена за живота си, и едва можеше да говори.

— Аз-аз чух да се говори за него в Берлин — успя да отговори тя.

Той я плясна два пъти и я изгледа с погнуса.

— Чула си да се говори за него в Берлин — изимитира я той. — И това беше достатъчно да го поканиш в галерията, а? — Той се бе надвесил над нея. — Би трябвало да те убия за това — хладно рече той и насочи пистолета към нея.

— Недейте, моля ви — започна да го моли Роси, опитвайки се да се отдръпне. Тя запълзя на ръце и колене като животно в клопка и чу куршума да изсвирва покрай лявото й ухо. Застина на място. Той се нахвърли върху нея. Наведе се, сграбчи я за косата и я издърпа да седне, след което я блъсна настрана като парцалена кукла. Застанала на колене, с гръб към Тоглин, тя скри лицето си с ръце и зарида.

— Моля ви, недейте — умоляваше го тя. — Аз не знаех. Кълна се, че не знаех…

Енрике беше дошъл и застана зад Тоглин. Той кимна с брадичка към бавачката, която трепереше от страх на тревата между портата и вилата.

— Погрижи се за нея — хладно рече Тоглин. — И махни тази твар от моравата ми. Тя не заслужава дори куршум. Вземи мерки двете да останат горе, в стаите за слугите. Не искам Бригите да се приближава до тях, нали ме чуваш какво казвам?

Той закрачи към вилата. Вземайки по две стъпала, се качи на втория етаж и тихо мина по коридора, докато стигна стаята на Бригите. Отвори вратата безшумно и надникна вътре. Тя беше здраво заспала. Той затвори вратата след себе си, слезе долу и отиде в библиотеката. Когато влезе вътре, грабна една ваза и я разби в стената. Кой? Как? Не можеше да повярва, че хората му са толкова глупави.

Върна се при бюрото си и през следващите тридесет минути проведе телефонни разговори с неколцина от своите хора в Женева и Париж. Когато се увери, че двамата младежи вече бяха заминали за вилата на семейство Симоне, преди да затвори телефона, той взе мерки друг човек да тръгне към бюрото на Ай Ти Ен в Париж. Минутите течаха и Тоглин все повече се убеждаваше, че трябва да вземе под внимание, че фалшивият търговец на картини в действителност не можеше да работи за семейство Симоне. Той се обади по вътрешния телефон и повика Енрике. Пазачът пристигна силно пребледнял.

Тоглин го изгледа хладно от мястото си на бюрото. Заговори без всякаква следа от емоция.

— Променяме плановете — започна той. — Аз тръгвам за Париж сега. Ти ще останеш тук и ще вземеш мерки жените да не излизат от къщата. Не могат да ходят никъде. Ако ти създават проблеми, убий ги. Когато сестра ми се събуди, кажи й, че по причини, свързани със сигурността, съм тръгнал по-рано с бебето. — В този момент в гласа му имаше повече отвращение, отколкото гняв. — Кажи й, че си получил инструкции да останеш тук, в къщата, и да я придружиш до Париж. Двамата ще вземете последния влак от Монтрьо и ще се прехвърлите в Женева на скоростния Те Же Ве за Париж.

Енрике все още стоеше с наведени очи и отговори на немски:

— Ами жените?

— Обади се на Хайнрих. Кажи му веднага да дойде. Той ще има грижата жените да останат тук, докато не свърши погребението и Али не излети обратно за Джида.

— А ще искате ли да ви откарам до летището?

Тоглин избухна.

— Ти глупак ли си? Какво ти казах току-що? Ще останеш тук и ще пазиш двете жени. Ще вземеш мерки Хайнрих веднага да пристигне тук. Ще се погрижиш, когато сестра ми стане и се приготви за път, да тръгнеш с нея с Те Же Ве в девет часа от Женева. Тоглин се изправи. — Аз ще откарам пежото на летището и ще го оставя там. Обади се преди това и кажи на пилота да има готовност за излитане по-рано от планираното. — Той погледна часовника си. — Кажи му, че излитаме след час.

Енрике кимна.

— Когато пристигнеш в Париж, ще отидеш право в апартамента на лекаря. Ще останете там с Бригите. Няма да я пускаш никъде. Той сякаш мислеше на глас това, което добави:

— Не мога да бъда сигурен, че това копеле е било изпратено от семейство Симоне. Възможно е да има връзка с жената, която си тръгна с бебето след атентата. — Той погледна към Енрике, сякаш едва сега бе забелязал, че той още е там. Махна с ръка и изкрещя: — Хайде, изчезвай оттук.

След като Енрике излезе, Тоглин остана седнал няколко минути. Ако бе нужно, щеше да има време да разкаже на Али какво се е случило с бебето след погребението. Междувременно разполагаше с поне дванадесет часа да намери Рашид. Търсенето вече бе започнало.