Игра на смърт

Двадесет и девета глава

Всичко беше сбъркано. Беше сбъркано от самото начало. Докато караше колата от Монтрьо за Женева, Лекси си даде сметка, че колкото и да не познаваше Реми, внезапно бе придобила впечатлението, че го познава по-добре от всички други. Той беше едновременно двама души, а тя беше видяла и двамата отблизо. Единия тя обичаше, от другия се боеше. А сега този, когото обичаше, някак се изплъзваше от влиянието й, като бе изчезнал в един далечен спомен, за да освободи пространство за другия, от когото се боеше. Беше прослушала всичките му съобщения. Беше чула как майка й я умолява да се срещне с него в „Трап д’Ор“, вместо да ходи при семейство Симоне. Трудно й беше да повярва, че Крисчън е в безопасност, макар че бе сигурна, че Реми беше убедил майка й в това. Струваше й се твърде навременно, твърде голямо съвпадение, че точно когато тя се готвеше да разкаже на семейство Симоне всичко, Реми бе спасил бебето. Към този скептицизъм се добавяше и това, че когато позвъни в хотела, телефонистката й бе казала, че майка й е освободила стаята. Сорша с нейните преструвки, че не иска да отстъпва пред безсмисления електронен свят, който правеше хората роби на мобилните телефони, електронните телефонни указатели и електронната поща, бе постигнала това, че на Лекси сега й беше невъзможно да й се обади.

Когато най-сетне излезе на магистралата за Женева, тя последва знаците към езерото, където модерни сгради от стъкло и хромирани конструкции бяха наредени покрай водата, а също и барове, ресторанти, нощни клубове и някои от най-престижните хотели и банки. Когато видя на моравата неонова светлина, изписваща името на бара — „Грап д’Ор“, тя разбра, че е близо до дома на семейство Симоне. Караше бавно и разглеждаше внимателно картата, разгърната на седалката до нея, след което започна да се взира напред, за да прочете имената на улиците. Търсеше „Рю Кодаз“. Спокойствието на водата, в която малки лодки и платноходки бяха акостирали, привързани с вериги или въжета към циментовата алея, която обикаляше целия град, беше в контраст с тревогата, която се надигаше у нея. За миг тя замалко не зави надясно, с което щеше да заобиколи квартала и да се върне при „Грап д’Ор“. Вместо това продължи напред и зави наляво, след което започна да се катери по лъкатушещия тесен път, който в самия край стана почти вертикален. Най-после бе излязла на „Рю Кодаз“. Улицата беше окъпана от лунната светлина. Тя зави още веднъж и видя три големи каменни къщи, втората, от които се намираше на номер 20, а в нея живееха семейство Симоне.

Три къщи в редица от лявата страна на улицата. Всички те бяха керемиденочервени, с бръшлян, изпълзял надолу откъм прозорците на най-горния етаж към решетката до входната врата. Плачещи върби ограждаха алеите за коли, водещи към къщите, като добавяха сянка и интимност към всеки от имотите. Тя паркира на отсрещната страна на улицата, срещу номер 20, и внезапно разбра, че има нещо странно. Не само входната врата, която водеше към дома на семейство Симоне зееше широко разтворена, но и цялата къща бе залята от светлина. Тя наклони глава на една страна и няколко мига оглежда мястото на действие. Запалените лампи предполагаха да се вдига шум, помисли си тя, а цареше мъртва тишина. Само звуците на щурците и на птиците разкъсваха тайнственото мълчание. Тя насочи вниманието си към другите къщи от двете страни на дома на семейство Симоне и забеляза далечна светлина в един от прозорците на горния етаж вдясно, както и премигването на телевизионния екран в стаята на долния етаж на къщата вляво. Беше непонятно. Внезапно се разнесе силен звук. Лекси подскочи. Не продължи повече от десет секунди, звукът гърмеше като шум от телевизор или радио. След още няколко секунди чу как се отварят няколко прозореца на къщите от двете страни на семейство Симоне. И тогава, също така внезапно, пак настана тишина. Тя изключи двигателя, угаси фаровете с разтреперани ръце и посегна към телефона си. Реми отговори още след първото позвъняване.

— Нещо не е наред — нервно каза тя.

Облекчението в гласа му беше осезаемо.

— Къде си?

— Пред къщата на Симоне.

— Махай се оттам — веднага й нареди той. — Иди в „Грап д’Ор“. След половин час ще дойда при теб.

— Не ти вярвам.

— Вече съм на път — твърдо заяви той.

— А Крисчън — реагира тя с изпълнен с тревога глас. — Не мога даже да се свържа с майка ми. Тя е освободила хотела.

— Лекси, слушай ме. Майка ти е или в моя апартамент, или е на път за там. Бебето е там, или скоро ще бъде заведено при нея. Кълна ти се. Обади й се.

— Не мога — спокойно каза Лекси. — Тя няма мобилен телефон.

— Тогава се обади в моя апартамент. Ще ти дам номера.

— Тя няма да вдигне слушалката в твоя апартамент.

— Можеш ли да си запишеш един номер?

Тя вече търсеше в чантичката си листче и писалка.

— Давай.

— Ще ти дам номера на мобилния телефон на жената, която ще заведе бебето в моя апартамент — обясни той, преди да й издиктува номера на Имоджин. — Ще й кажа, че ти ще се обадиш. Но веднага се махай оттам, по дяволите. Опасно е.

Лекси си записа номера.

— Нещо не е наред — повтори тя.

Той не схвана мисълта й.

— Лекси, всичко почти свърши. Всичко ще бъде наред, обещавам ти.

— Не — възрази тя. — Входната врата е отворена, всички лампи светят, а се разнесе и този силен звук, сякаш някой увеличи говора на телевизора. След това, също така внезапно всичко утихна. Не се чува нищо. Много е загадъчно.

Той помълча миг-два, като си представи най-лошото.

— Къде точно се намираш?

— Паркирала съм пред къщата на отсрещната страна на улицата.

— Имат ли съседи?

— Да — отговори тя, — и от двете страни.

— Виждаш ли някакви други коли?

Тя се огледа и след това погледна в огледалото за обратно виждане.

— Не мога да видя никакви коли — отговори тя.

Къде по дяволите беше Айвън? Стария го беше изпратил там преди толкова часа.

— Слушай ме — започна внимателно Реми. Той не беше сигурен дали в гласа му няма тревога. — Тръгни бавно, без да палиш фаровете, докато не излезеш от улицата на главния път. Иди в „Трап д’Ор“. Ако е затворено, остани в колата и ме чакай.

Тя продължи да упорства.

— Ами ако им се случи нещо?

Той се ядоса. Гласът му бе изпълнен с неподправен гняв.

— Ако нещо е станало, твърде късно е ти да правиш каквото и да е, а ако нещо предстои да става, по-добре веднага се махай оттам, по дяволите!

Лекси разбра, че той напълно е изчерпал търпението си. Най-накрая, след всички тези дни на лудост, беше успяла да провокира неговата сдържаност. Тя промърмори нещо и запали колата. Той настоя да не затваря телефона, докато не успее да излезе от улицата, без да пали фаровете, и докато не слезеше в подножието на хълма, където да тръгне по главния път назад към езерото.

— Добре — каза накрая тя. — Аз съм близо до езерото. Тръгвам към „Трап д’Ор“.

— Добро момиче — каза той с нескрито облекчение в гласа. — Сега просто остани там.

Не беше никак подходящо да се проявява безгрижие. Той се обади на Имоджин.

— Направи ми една услуга — помоли я той, когато тя се обади. — Остани там, докато Лекси пристигне.

Имоджин прояви нужната отзивчивост.

— А защо да не остана и докато ти не дойдеш тук?

На Реми изобщо не му мина през ума, че Имоджин не беше просто любезна, тя само изпълняваше заповедите на Стария.

Същите двама младежи, момчето и момичето с чистите, свежи лица, които бяха влезли в хотелската стая на Сорша и си бяха тръгнали оттам с бебето, се бяха спотаили край задната врата на вилата на семейство Симоне. Те бяха пристигнали там двадесетина минути преди Лекси. На пръв поглед откъм улицата вилата изглеждаше необитавана от хора, но когато заобиколиха отзад, покрай простора за дрехи и няколкото пластмасови кофи за боклук, видяха светлина в една от стаите на горния етаж. На път за насам бяха решили да позвънят и когато някой дойдеше да отвори вратата, да обяснят, че са ги ограбили. Дали не биха могли да използват телефона, за да се обадят на полицията? Историята им щеше да прозвучи достоверно, защото наскоро в Женева бяха извършени цяла серия от грабежи, като крадците, които се движеха с коли и си търсеха жертвите, се блъсваха челно в някоя кола на някое безлюдно шосе. Когато злополучният шофьор излезеше, за да види какви щети са му нанесени, той беше заплашван с оръжие и му отнемаха мобилните телефони, парите и бижутата, а често и самата кола.

Момчето кимна на момичето, като й даде знак, че сигурно има някой в къщата, което означаваше, че те трябва да променят първоначалния си план и да позвънят на вратата, вместо да влизат с взлом и да изчакат собствениците да се върнат. Когато се запътиха към предния вход на къщата, точно младата жена забеляза, че нещо се движи недалече от тях. Тя смушка съучастника си, който извади нож.

От началото на операцията настроението на Айвън периодично се сменяше — от безсилие до скука. Безсилие, защото не можеше да реши как да деактивира електрическата ограда около телефонните стълбове, разположени близо до вилата на Тоглин, и скука, защото през деня беше принуден да стои без работа и да изчаква нощта, за да се опитва отново. Той седеше на малка масичка в странната синя къща в Монтрьо, недалече от общинския плувен басейн и постоянно поддържаше връзка с Имоджин и Антон, които наблюдаваха вилата на Тоглин. В седем часа същата вечер се беше обадил Стария. Нареди му веднага да тръгне за Женева. Там трябваше да наблюдава къщата на семейство Симоне, в случай че се появеше някой от хората на Тоглин.

Двамата младежи се спряха, като не смееха дори да дишат и забелязаха как някакъв човек тихо се промъква към задната част на къщата. Те видяха, че той носи пистолет. Изчакаха го, докато наближи само на няколко крачки пред тях. Момчето скочи и сграбчи човека изотзад, после сряза гърлото му. Когато непознатият се свлече на земята, момичето взе пистолета му. Без да си дават труда да проверяват дали е жив или мъртъв, те го оставиха там и бързо отидоха до предната врата. Момчето натисна бронзовия бутон. Ако никой не излезеше, щяха да се върнат при задната врата и да счупят стъклото.

Двамата бяха добре развити млади хора, леко разчорлени. Момичето, разрошено и с широко отворени от уплаха очи държеше цигара и запалка. Ръката й трепереше, което беше още една маневра, за да се преструва, че нервите й са съсипани, след като е изтърпяла травмиращото преживяване. Имаха късмет, че бяха останали живи. Очилата на младежа бяха счупени от едната страна и за да може дръжката да стои на мястото си, той я беше увил с парче тиксо. Това беше негова идея. Добър щрих, мислеше си той. Така изглеждаше уязвим. Едно момче с очила трудно можеше да има заплашителен вид. Едно момче със счупени очила изглеждаше направо достойно за съжаление. И двамата си ги биваше.

Мари Клод Симоне дойде до вратата сама. С лиричен, пронизителен глас тя високо попита на френски с типичния водоански акцент.

— Кой е?

От двете страни на махагоновата врата имаше две стъклени прозорчета. Мари Клод надзърна през това отдясно. Видя двамата млади хора. Едва ли имаха повече от двадесетина години.

— Нападнаха ни — отговори момчето. — Можем ли да използваме вашия телефон.

— Ограбиха ни — добави момичето. — Взеха ни всичко, дори и колата.

Мари Клод Симоне беше елегантна жена на петдесет и няколко години, с тъмна коса, тъмни очи и мила усмивка. Беше облечена в бежов копринен пеньоар, с бежови атлазени чехли и стискаше в ръка очилата си за четене, които висяха на украсения с ширит шнур около врата й. Беше раздразнителна и крайно неспокойна жена, чиито пристъпи на истерия се бяха учестили след изчезването на дъщеря й.

— Само изчакайте — неспокойно отговори тя. — Ще извикам съпруга си.

След минута-две Жан Пиер Анри Симоне се появи на вратата. Мари Клод застана на няколко сантиметра зад него. Беше дребен, оплешивяващ мъж, облечен в безукорен раиран костюм и добре изгладена светлосиня риза, очите му зад кръглите метални очила бяха бдителни и студени. По-късно полицията бе разбрала, че току-що се е бил прибрал у дома. Беше се забавил заради едно късно заседание в банката. Всъщност секретарката му щеше да съобщи, че Мари Клод е била обезпокоена и се е обаждала. Обяснимо е, бе добавила тя. Мосю Симоне бил точен човек, надежден като швейцарски часовник. Съседите твърдяха, че бил предпазлив, нито прекалено любезен, нито неоправдано загрижен. Беше благоразумен. Съобразяваше се с околните. Може би скептичен, но пък нали беше банкер. Ала все пак той беше изключително човечен, склонен да помага на хората в беда. Общото мнение бе, че той е пренебрегнал молбата на жена си да не отваря вратата, за да помогне на двамата младежи.

На Анри Симоне му бе необходима само секунда, за да разбере, че е направил фатална грешка. Още не беше отворил вратата, а само я бе отключил, когато двамата се вмъкнаха вътре и заловиха банкера и жена му. Мари Клод се разпищя. Анри пребледня. Момчето го бе уловило с една ръка през врата, а с другата бе насочило пистолета към главата му. Момичето беше блъснало Мари Клод назад. Когато падна, тя удари главата си отстрани в парапета. По лицето й заструи кръв. Лежеше неподвижно.

— Кой друг е в къщата? — извика момчето и стисна по-силно банкера през врата.

Анри Симоне остана безмълвен. Той почти не бе в състояние да говори.

— Никой — най-сетне успя да промълви той.

Младият мъж го държеше като жив щит, продължавайки да притиска пистолета в главата му, и насила го застави да минат из цялата къща, като палеше лампите и оглеждаше килерите и баните, отваряше и затваряше вратите, катереше се по стълбите, палеше лампи и плафонки, риташе масите и столовете, които се изпречваха на пътя му, докато оглеждаше цялата къща, за да търси детето. Момичето остана долу с Мари Клер. Когато тя простена и започна да идва на себе си, момичето я изрита в лицето и ребрата неколкократно, докато от жената не потече кръв и тя загуби съзнание.

— Къде е телевизорът? — излая младият мъж.

За миг Симоне не можа да го разбере.

— Телевизорът — изкрещя младежът в ухото му.

С треперещ пръст банкерът посочи към кабинета, където двамата с жена му бяха седели, преди звънецът да иззвъни.

— Тук — отговори той и беше избутан вътре.

— Увеличи звука — блъсна го напред младият мъж.

Симоне се подчини.

— По-силно.

Той усили звука.

— Още по-силно — изкрещя мъжът.

Когато звукът загърмя, той дръпна спусъка. Главата на Анри Симоне се пръсна.

Преди да изтича надолу, младият мъж изключи телевизора. Когато слезе в антрето видя как съучастничката му нанася смъртоносния удар по главата на Мари Клер. Жената лежеше мъртва в разливащата се локва кръв.

Младите хора с чистите и свежи лица изтичаха надолу по хълма. Бяха оставили колата си на главния път, паркирана в една отбивка с включени аварийни светлини. Почти не обърнаха внимание на тъмния седан с угасени фарове, който бавно мина покрай тях, преди да завие надясно по шосето и се отправи към езерото. Само пет минути по-рано и Лекси можеше да сподели съдбата на Айвън, Анри и Мари Клод Симоне.

Тридесета глава

Реми веднага разбра какво се бе случило. Лекси бе права. Трите къщи на „Рю Кодаз“ изглеждаха еднакви, като се изключи обстоятелството, че в двете в съседство на вилата на семейство Симоне не се намираха три трупа, един в двора близо до задната врата, и още два вътре. Когато той пристигна, съседите вече бяха повикали полицията. Той спря колата си зад комбито на следователя. Униформени полицаи бяха оградили района с червени и бели ленти, а други служители в цивилни дрехи разговаряха с две семейни двойки, облечени в халати. Полицаите си водеха бележки.

Реми притежаваше валидни дипломатически документи, но внимателно размисли дали да ги извади за проверка, преди да разбере колко души са били убити. Първата му грижа беше да прибере тялото на Айвън, ако той наистина беше една от жертвите. Изключено беше да го остави там като безименна жертва в чуждестранната морга. Въпреки това швейцарските власти, които разследваха убийствата, щяха да настоят да научат самоличноста му и причината да се намира в къщата. Изобщо не беше в сферата на невъзможното полицията дори да го заподозре като участник в убийствата. Неуспял опит за грабеж. Свада между убийците. Реми погледна часовника си. Беше почти десет часът вечерта. Трябваше да се срещне с Лекси и да пристигне в Париж преди шест сутринта. Нямаше време за губене. Той слезе от колата си, отиде при един от детективите в цивилни дрехи и го дръпна настрана.

— Какво става? — попита той, като беше наясно, че детективът не може да предположи, че той е само един невинен случаен свидетел. На улицата живееха още две семейства и всички те вече бяха дали показания.

Реми беше направил правилен избор. Детективът беше италианец. Позна го по акцента му, когато му отговори на френски. Без съмнение беше пристигнал от италоговорящата част на малката Конфедерация Хелвеция, далеч не така строг, както немскоезичните швейцарци и жителите на Женева.

Детективът изглеждаше леко нетърпелив.

— Кой сте вие?

Реми извади портфейла си и му подаде документите си. Мъжът бе впечатлен.

— Изглежда е тройно убийство. Защо се интересувате?

— Изяснихте ли самоличността на жертвите?

Въпреки официалните дипломатически документи на Реми, детективът беше предпазлив.

— Да не би да имате да ми казвате нещо?

Губеха си времето, не стигаха до нищо, отговаряха на въпросите си с въпроси.

Много спокойно Реми започна да обяснява.

— Сигурен съм, че вече знаете, че две от жертвите са Мари Клод и Анри Симоне. Смятам, че мога да ви предоставя информация за третата жертва и може би да ви помогна при разследването.

Детективът не беше особено висок, но понеже имаше широки плещи, удължена горна част на трупа и голяма глава, изглеждаше по-едър, отколкото беше. Реми бързо прецени, че на възраст е между тридесет и пет и петдесет, трудно беше да се каже по-точно, защото лицето му приличаше на смачкана възглавница. Имаше мила усмивка и се държеше любезно. Реми му подаде ръката си. Здраво ръкостискане, а очите му бяха остри, тъмни и прями.

— Бихте ли ми казали името си, господин детектив? — учтиво попита Реми.

— Луиджи Риалто — отговори мъжът, преди да попита на свой ред: — Защо проявявате интерес към тях?

— Сигурно сте осведомен, че тяхната дъщеря изчезна безследно преди повече от година — отговори Реми.

В този момент му стана ясно, че Риалто бе разбрал, че това не е празен разговор. Той улови Реми под ръка и го поведе към една кола. Мина пред него и отключи вратите, след което му даде знак да влезе вътре. Реми заобиколи откъм страната на пътника и се качи в колата.

През следващите петнадесет минути Реми разкри само толкова от информацията, колкото беше достатъчно, свързана със случая на Риалто. Той обясни, че Доминик Симоне е терористката самоубийца, която се беше самовзривила във „Фуке“. Като избегна въпроса за бебето, той разказа на детектива за връзката й с Андреас Карим и Петер Тоглин и завърши с участието на Тоглин и сестра му в атентата. Към този момент Риалто изгаряше от нетърпение да бъде въвлечен в нещо по-голямо от убийството. Ако успееше да арестува Тоглин и Бригите Карим по обвинение за измама и тероризъм, това със сигурност нямаше да му навреди на кариерата.

— Ние от дълго време държим Тоглин под око — призна Риалто. — За съжаление, не можехме да го свържем пряко с нищо престъпно. Той действа точно на границата на закона. Що се отнася до сестра му, знаем, че тя е пренасяла големи суми пари в брой между Швейцария и Саудитска Арабия. — Той вдигна ръце в знак на примирение със съдбата. — За съжаление, всеки път, когато получехме сигнал и я спирахме на летището, за да я претърсим, но не намирахме нищо.

— Аз мога да помогна, но имам няколко условия — каза Реми. Риалто кимна.

— Най-напред не искам да говорите за това до утре на обяд. На второ място искам да установя самоличността на третата жертва.

— Това пък защо?

— Подозирам, че е един от нашите хора. Той беше тук, точно, за да се избегне това, което се е случило. За съжаление, това вероятно му е струвало живота. — Имаше и последна молба. — Ако е нашият човек, ще ви бъда благодарен да предадете трупа на нашия консул в Женева.

Риалто кимна.

— Разбира се — каза той. — Ще се погрижа за това. — Той се обърна на седалката, така, че застана с лице към Реми. — Но защо трябва да се пази мълчание до утре на обяд?

— Защото Али Карим ще бъде в Париж утре сутрин заедно с Тоглин и Бригите Карим. — Реми помълча за малко. — Андреас е мъртъв. Те всички ще бъдат в джамията в Париж за неговото погребение.

— Вие ще проведете операция на място, за да ги заловите в джамията, така ли?

— Да.

— Което означава, че Франция и Съединените щати ще бъдат първите, които ще успеят да ги разпитат, преди да стане възможна всякаква екстрадиция в Швейцария.

— Боя се, че е така — честно призна Реми.

За детектива този ден беше продължил доста дълго, а съществуваше и опасността нощта да е още по-дълга. Като се оставеха настрани международните заговори, на него все пак му бе поверено разследването на убийството.

— Ще ни предадете ли всичката информация, свързана с тези убийства? Най-малкото, за да мога аз да приключа случая и да чакам реда си, за да заведа дела срещу тях по други обвинения.

— Непременно — отговори Реми.

— Тези убийства са извършени с изключителна бруталност.

Един мускул в брадичката на Реми запулсира. Той си пое дълбоко дъх.

Риалто смени посоката.

— Започнете от началото. Какво знаете?

— Ако трябва да налучквам, ще кажа, че са били хората на Тоглин. След като Андреас почина, Тоглин се е страхувал, че в медиите ще се появи съобщение за дъщеря им. Щяха да научат за връзката й с Андреас. Въпрос на време е било те да разберат, че дъщеря им е била атентаторката от „Фуке“. Накрая щяха пак да стигнат до Тоглин.

Риалто изглеждаше разтревожен.

— На мен ми беше възложен случаят „Симоне“, още когато момичето изчезна. В началото предположихме, че е била похитена. Семейството е много богато. Чакахме да изпратят писмо за откупа и когато такова не се получи, предположихме всякакви други неща — някакъв култ, призив за обръщане на внимание. Предвид на профила, с който разполагахме, и след като разпитахме нейните приятели, съседи и преподаватели от университета, не смятахме, че тя е от този тип жени, които биха избягали с някой мъж. — Той поклати глава. — Била е скромно момиче, не особено привлекателно и недоразвита за годините си. Най-странното е, че още отначало родителите й бяха убедени, че е избягала с онзи мъж, с когото се е срещала тайно.

— Те срещали ли са се с него?

— Два пъти. Дадоха ни описанието му. Казаха, че карал червено ферари и бил твърде нафукан и твърде красив. — Той леко се усмихна. — Това е Швейцария. — Риалто сви рамене. — А Симоне бяха здраво и консервативно семейство. Такова нещо не можело да се случи. Искам да кажа, че изобщо не е в стила на момиче като Доминик Симоне да се сбърква с някой като Андреас Карим. — Той погледна към Реми. — Разбирате ли какво имам предвид?

Предвид личните му обстоятелства, Реми не беше най-подходящият човек, който да дава мнение за вероятността от едно фатално и неочаквано привличане.

— И какво е станало след това?

Детективът съвсем честно разказа на Реми как с нужното внимание и формално усърдие, дължимо на всяко влиятелно швейцарско семейство, полицията съвсем повърхностно започнала издирването, проучването на полезни сведения и демонстриране на нужния интерес, докато разследването не било прекратено.

— Трябваше да направим нещо повече — почти с оправдание завърши Риалто. — Но, както казах, това е Швейцария. Младите швейцарски момичета не стават атентаторки самоубийци. А може би не е така?

Реми не се опита да отговори на въпроса. Мълчанието му беше най-красноречивият отговор.

Риалто се обърна да отвори вратата.

— Следователят ще иска да се преместят телата в моргата. Няма да е зле и ние да приключим и уредим всичко.

Беше започнало да захладнява. Лекси седеше в колата си пред „Трап д’Ор“. Барът беше затворен. Тя облегна глава назад и затвори очи. Разбра, че е била задрямала, едва когато я стресна лекото почукване по стъклото. Завладяна от пристъп на абсурдна благодарност, тя отвори вратата, слезе от колата и се хвърли в обятията на Реми. Изглеждаше така, сякаш го бе чакала да пристигне, за да може най-сетне да даде воля на чувствата си.

— Ти трепериш — каза той, като зарови устни в косата й.

Тя леко го отблъсна и го изгледа втренчено в продължение на няколко секунди. Той имаше ужасен вид и Лекси предположи, че и самата тя не изглежда много по-добре.

— Какво стана?

Той видимо говореше с болка, каквато тя самата никога не бе познавала, и от една гледна точка, която още й предстоеше да опознае. Видя в него нещо, което не беше забелязвала досега, някаква древна мъдрост, каквато той несъмнено бе натрупал твърде рано в живота.

— Всички са мъртви — тихо каза той. — Семейство Симоне и един от моите хора.

Тя го погледна и почувства, че я завладява съкрушително чувство на жал.

— Съжалявам — тихо каза Лекси, а от очите й избликнаха сълзи. — Кой беше той?

— Добър човек. Едва на четиридесет и пет, женен, с три деца.

Тя се готвеше да каже нещо, да попита за името, което да й позволи по-пълно да сподели скръбта на Реми. Но не успя да каже нищо. Той улови лицето й в ръцете си и я целуна, преди да я вземе в прегръдките си и силно да я притисне. Но не от това се нуждаеше сега — да усети гърдите и ръцете й, които го обгърнаха, когато тя го придърпа към себе си. Той пак се върна към устните й, защото му бе нужно многократно да усети вкуса й, за да се убеди, че тя е истинска и че той съществува. Накрая се отдръпна.

Двамата се качиха в колата и потеглиха за Париж. Беше почти полунощ. Пътуването продължи малко по-малко от четири часа. Когато пристигнаха на lе peripherique, околовръстното шосе, което заобикаляше града, и двамата си признаха, че не им се спи и се чувстват замаяни от това, че не бяха спали почти двадесет и четири часа.

— Ще те оставя в моя апартамент — каза Реми и се пресегна през седалката, за да улови ръката й. — Майка ти е там с Крисчън.

— А ти?

— Аз трябва да се срещна с някого — тайнствено каза той, когато зави и излезе на крайбрежната улица на Сена.

Лекси реагира много опитно. Външно тя не демонстрира нищо друго, освен неопределено безпокойство, с което отговори на нескритото отсъствие на чувствителност към неговите чувства. Тя запази мълчание.

Той разбра, че е направил грешка. Проблемът беше негов, не неин. Бяха стигнали твърде далече, за да увъртат. Той избра истината.

— Трябва да се срещна с моя шеф — обясни той. — Ще бъда в нашето посолство. — Той погледна към нея.

— А после? — В гласа й прозвуча само леко любопитство, нищо повече.

— А после — повтори думите й той, — днес сутринта е погребението на Андреас в централната джамия.

Тя помълча. Знаеше почти толкова за него, за да е наясно, че с това да апелира към чувствата му или да даде израз на безпокойството си, когато той демонстрираше професионално поведение, нямаше да постигне нищо.

— Значи, не е свършило — с безразличие каза тя.

Той я погледна.

— Работим, за да свършим. Сега не мога да спра.

— Знам — тихо каза тя.

Бяха на крайбрежната улица „Сен Мишел“. Движението беше слабо. „Нотр Дам“ се намираше вляво от тях. Той продължи, докато стигна началото на булевард „Сен Мишел“ и зави наляво. Спря зад паркирания камион, който снабдяваше с ресторантски продукти малкото кафене и изгаси двигателя. Обърна се към нея и спокойно й заобяснява.

— Онзи ден в моя апартамент — започна той, — когато сключихме пакта за честни взаимоотношения. — Той пак улови ръката й с едната си ръка и внимателно сгъна пръстите й с другата. — Всичко, което ти казах, беше истина — продължи той. — Само че не ти казах всичко.

— Да не мислиш, че не зная това?

Тя го остави да държи ръката й и втренчено се загледа в него, доколкото имаше смелост, без да казва нищо. Взираше се в очите му и устните му, за да открие и най-слаб трепет на съжаление. Такова нямаше.

— Нещата се случиха толкова бързо — продължи той, като погледът му се рееше някъде в далечината. — Когато получих бележката ти и след като Крисчън беше в безопасност, исках да изляза от играта. Просто да си тръгна и да забравя за всичко друго, освен теб и бебето. — Той я погледна. — Но не можех. — Той леко се отпусна назад на седалката. — Бях си тръгвал вече веднъж и си мислех, че никога повече няма да се върна. — Той понечи да каже нещо, но, изглежда, размисли. Когато пак заговори, думите му бяха по-добре обмислени. — Когато се случи това във „Фуке“, аз се озовах по средата на същото това нещо, с което бях живял през целия си живот. Тероризъм, войни, внезапна смърт, болка, страх, предателства, лъжи, измама, всички съставки, които се съдържат в един среден ден в Близкия Изток. — Той притисна ръката й към устните си. — Но за пръв път, дори насред цялата тази разруха, се почувствах жив. — В очите му имаше сълзи. — Заради теб.

Неговата неувереност, чувствата, които не скриваше, й създаваха едно усещане на увереност в неговото държане, което никога преди не бе изпитвала.

— Е, и каква е присъдата? — попита тя с тих глас.

Реми я взе в прегръдките си.

— Трябва да поговорим за всичко — тихо отвърна той. — Когато всичко свърши, трябва да отделим двадесет и четири часа, само за да си говорим. — Пусна я, за да може да се вгледа в очите й. — Има толкова много неща, които искам да ти кажа.

— Когато всичко свърши — повтори тя. — И кога ще стане това?

Хладнокръвието му отново бе неуязвимо.

— Ако всичко мине добре, по обяд.

Лекси го слушаше внимателно. Не друго, а само собственото й чувство за оцеляване я караше да бъде настоятелна. Забеляза, че той пак се бе обърнал да я погледне и този път не отклони очи от неговия втренчен поглед, съзнавайки много добре, че той може да разгадае страха в нейните очи.

— А, ако не — попита тя, — тогава какво? Да не би да се предполага аз да забравя? Просто да се престоря, че нищо не се е случило, че тебе те е нямало?

— Това е рискът, който трябва да приемем — отговори той с възможно най-безучастния си глас.

— Ти каза, че ме обичаш — продължи настъпателно Лекси. — Ако ме обичаш, няма да го направиш. Веднъж си бил напуснал. Направи го пак.

Реми запали колата.

— Не мога — каза той и сви бързо по улицата.

Когато пристигнаха в неговия апартамент десет минути по-късно, той спря на няколко метра от входната врата. Тя за миг си помисли, че е променил решението си, че ще се качи горе с нея и двамата заедно с Крисчън ще се махнат оттук.

Той пак я взе в прегръдките си.

— Ще се върна за теб по обяд. Ако закъснея, няма да е много, в най-лошия случай ще ти се обадя. — Той постави ръцете си на раменете й и я застави да го погледне. — Обещавам.

Тя бавно кимна и улови главата му с ръце, като няколко секунди го оглежда внимателно. Мигът обаче отмина и тя видя, че той не иска да я допусне до себе си. Едновременно ядосана и предизвикана, тя го пусна и леко кимна в знак на съгласие. Отвори вратата на колата и слезе. Тръгна бавно по улицата към входа на неговата сграда, без да се обръща да го погледне. А когато се обърна, него вече го нямаше.

Тридесет и първа глава

Реми спази обещанието, което бе дал на детектив Риалто.

Стария потвърди, че Тоглин, Бригите и Енрике вече са тръгнали и са на път за Париж, но не знаеше кого са оставили във вилата. В полунощ Джошуа, специалист по влизане с взлом, се срещна с Риалто и неговите хора там. Риалто, снабден със заповед за обиск, вече се беше уговорил с охранителната фирма да деактивират сложната система за предупреждение на Тоглин. Единствената дилема сега беше как да се получи достъп до къщата. Риалто искаше да позвънят на звънеца, да представят заповедта за обиск и да влязат. Макар че това беше най-ефективният начин за установяване дали къщата е празна, Реми и Стария се бояха, че ако вътре имаше някой, влизането през входната врата щеше да осигури време на съответния човек да унищожи важните документи или да изтрие компютърните дискове. Накрая решиха Джошуа да влезе и да осигури къщата преди влизането на полицията. След като влезеха вътре, Риалто и хората му щяха да действат самостоятелно, като приберат всички документи или всякакви инкриминиращи книжа от архива на Тоглин.

Джошуа се спря за миг на улицата, за да помисли. Нахлуването с взлом през входната врата беше твърде явно. Единствената друга възможност беше да се счупи прозорец на първия етаж. Той извади от джоба си носна кърпичка, уви я около ръката си и се приготви да счупи прозореца. Пое си дълбоко дъх и се покатери по решетката отвън, като проверяваше при всяка стъпка дали дървото ще издържи тежестта му. Когато стигна до прозореца на първия етаж, надникна вътре. Стаята беше тъмна. Като внимаваше да не изгуби равновесие, той удари силно стъклото с юмрук, веднъж, два пъти, три пъти, докато то накрая се строши. По кърпата изби кръв. Той затаи дъх. Зелените светлини на кутията започнаха да премигват в знак на това, че алармената система е деактивирана. Той се повдигна на ръце и се хвана за горния край на рамката на прозореца, като с провисналите си крака изби останалото стъкло, докато се увери, че ще може да мине през отвора. Внимателно залюля крака във въздуха и като продължаваше да се държи за рамката, най-после се промъкна вътре и се приземи в стаята. Застана неподвижно, почти без да смее да диша. Заслуша се, чакайки да чуе стъпки. Нищо. Той се промъкна по коридора, поспря се да чуе някакви звуци, които да дадат да се разбере дали е сам. Нищо. Влезе в друга стая. Никой. Тръгна бавно по коридора и внимателно провери останалите стаи. Пак нямаше нищо. Качи се по стълбите и се намери в антрето, откъдето продължи към библиотеката. Поспря се и се заслуша. С бавни движения се приближи към стъклото на прозореца. Кучетата не се виждаха никъде. След като провери трапезарията, кухнята и всекидневната, той най-сетне се убеди, че къщата е празна. Отправи се към входната врата и я отвори. Риалто влезе с хората си. Бяха повикани подкрепления, които вече бяха започнали да пристигат.

Мъжете работеха бързо, чупеха шкафчета за документи, събираха документите, изнасяха компютрите и претърсваха вилата за всякакви инкриминиращи доказателства. Докато екипът работеше, Джошуа и Риалто отидоха до ливадата към малката къща, която се бе използвала за излагане на предметите на изкуството на Тоглин. Вратата беше открехната. Мъжете я отвориха. Джошуа пипнешком потърси ключа на стената, намери го и го щракна. Прожекторчетата на тавана осветиха стаята. На пода до скулптурата на Бранкузи лежаха телата на две жени, застреляни от упор в главата.

Единственият път, когато Лекси бе идвала в апартамента на Реми, той й се бе сторил разхвърлян, необитаван, студен, анонимен и непривлекателен. Минималистичен шик, бе решила тя — съдържаше всичко, което му бе необходимо да води война от всекидневната си. Сега, когато влезе, той й заприлича на някакво съчетание от детска стая, будоар и бойно поле. Куфарът на майка й лежеше отворен на пода, дамско бельо и други дрехи бяха немарливо разпилени, обувките й бяха наредени край бюрото на Реми.

Имоджин отвори вратата. Тя се представи и подаде ръка. Лекси се ръкува и се готвеше да попита за майка си и бебето, когато Сорша излезе от спалнята с Крисчън.

— Току-що го подмених — каза тя и подаде бебето на Лекси.

Тя го гушна в ръце и му заговори тихо, като леко потри носа си в неговия. Детето загука доволно и зарита в ответ с крачета.

— Не мога да повярвам — каза Лекси с гърлен глас, прегракнал от дните и нощите на плач, на разговори, на спорове и на пълна умора. — Просто не мога да повярвам, че той е пак при нас.

— Нямаш си представа колко се успокоих, като те видях — възкликна Сорша и нежно притисна дъщеря си в прегръдката си. — Седни, макар че този човек май няма подходяща кушетка.

Лекси придърпа един дървен стол, седна и забеляза, че Имоджин я преценява с поглед.

— Благодаря ви за всичко — каза тя, като леко прикриваше неудобството си. — Предполагам, че Реми ви е разказал всичко.

— Само това, което трябва да знам — отговори Имоджин и внезапно ирландският й акцент стана по-ясно доловим.

— Клетото момиче се налага да спи в спален чувал на пода — обясни Сорша. — Този човек има само едно легло. Слава Богу, успяхме да намерим някой, който да донесе кошарка за бебето. Но не знам ти къде ще спиш.

Лекси само поклати глава, като още стискаше Крисчън.

— Не се притеснявай за мен. Аз съм толкова щастлива, че съм тук при малкото ми бебенце. — Тя потърка с носа си вратлето му, преди да погледне към майка си. — Имаш изтощен вид.

— Добре съм — отговори Сорша. — Или поне се чувствам така, откакто доведоха бебето тук. А сега дойде и ти. Просто съм много благодарна. — Тя погледна към Имоджин. — Макар че още не съм сигурна на кого да бъда благодарна. Вие знаете ли?

Имоджин сви рамене.

— Благодарете просто на Бога — каза тя. — Това винаги е най-сигурно.

Лекси прекара ръка през буйната си разчорлена коса и приглади смачканата си блуза, като внезапно осъзна как изглежда.

— Доста напрегнато е било, нали? — Тя обърна погледа си към Имоджин. — Знаете ли какво се е случило?

— Ще отида да направя чай — в отговор каза Имоджин. Тя се изправи и добави: — Можем по-късно да поговорим за всичко. Мисля, че майка ви има нужда да подремне. Тя почти цялата нощ не спа.

— Имам нужда само да изляза от тук за няколко часа — каза Сорша. — Тя се обърна директно към Имоджин. — Сега, след като Лекси е вече тук, можете ли да ми разрешите да се поразходя из квартала? Искам да взема малко въздух.

Имоджин се запъти към кухнята и извика през рамо:

— На вас никога не ви е било нужно да искате разрешение. Вие сама не искахте да си тръгнете, защото се бояхте, че аз ще си тръгна с бебето.

Лекси се наведе напред, като продължаваше да държи Крисчън. Гласът й беше загрижен.

— Сигурна ли си, че се чувстваш добре?

— Моето чувство за добро физическо състояние значително се разшири. Когато бях сама в „Меридиен“, чувствах се ужасно. Когато този Реми ли, или както там се казва, се обади и ми съобщи, че бебето е в безопасност, изпитах облекчение, макар че не бях напълно убедена, че това е така. След като пристигнах тук и взех Крисчън в ръцете си, се успокоих. Но дали се чувствам добре? — Тя поклати глава. Не, не се чувствах добре, докато ти не влезе през вратата — чистосърдечно си призна тя.

— Съжалявам — започна Лекси, но Сорша я прекъсна.

— За какво? Сега поне всички сме заедно.

— Не съвсем — каза Лекси.

Сорша се намръщи.

— Къде е той?

— На работа — отговори тя и леко се усмихна. Сякаш той беше в някоя служба, където трябваше да стои осем или десет часа на ден, преди да се прибере спокойно вкъщи за вечеря.

Лекси се изправи. Бебето тихо гукаше, пъхнало два пръста в устата си, а по брадичката му бяха потекли лиги. Сорша също се изправи.

— Защо не излезеш за малко — предложи Лекси, като направи мълчаливо жест към кухнята.

Сорша я разбра. Тя се скри за кратко в спалнята, а когато се върна, носеше чантичката си. Извика на Имоджин, че ще се върне след два часа, и се обърна към вратата, за да я отвори.

— Имоджин ми даде назаем този мобилен телефон — каза тя. — Мисля, че е време да си взема свой, какво ще кажеш?

— Добре дошла в двадесет и първи век!

Лекси предпазливо влезе в кухнята и забеляза как някога абсолютно чистият плот беше затрупан с бебешки шишенца, кутии с мляко на прах и няколко изцапани с червило чаши за кафе. Като отвори хладилника, й стана смешно, когато видя, че специалното кафе на Реми, хайверът и шампанското му са заменени от истинска храна за хора, които редовно се хранеха у дома. Имоджин беше направила чай. Тя взе подноса с чашите, лимона, млякото и чайника и направи знак на Лекси да я последва във всекидневната. Там остави подноса върху бюрото и вдигна поглед.

— Как го пиете?

— Само с малко лимон — отговори Лекси и пак седна с Крисчън в скута си. Тя изчака Имоджин да сервира чая и остави чашата на масата до стола си.

— Какво ви каза Реми?

— Само да оставя бебето тук, при майка ви, и да остана, докато вие пристигнете.

Лекси помисли малко, преди да реагира:

— Само това ли знаете?

Имоджин кимна.

— Да.

Лекси се премести напред на стола си. Въпреки остатъка от противоречиви чувства и известното недоверие, които оставаха помежду им, тя се чувстваше принудена да разговаря с жената. Все пак долавяше, че някъде под розовия цвят на лицето й, червената като морков коса, блудкавите й кестеняви очи и усещането за пасторален покой, тя бе живяла целия си живот сред жертвите по света. Трябваше да научи нещо за това.

— Вие с него ли работите?

— Ще трябва да попитате него.

Лекси кимна.

— Разбирам — каза тя, подготвена да не се рови повече в нещо, което явно не бе на лице.

— Защо не ме попитате това, за което мога да ви дам отговор?

— Например?

— Какво изпитва той към вас?

— Не ми е минавало през ума — отговори Лекси, като се запита накъде вървеше този разговор.

— Той е влюбен във вас — заяви Имоджин без предупреждение.

Дори да се бе изненадала, Лекси го скри.

— Защо ми казвате това?

— Защото той е бил вече в ада и аз не искам пак да ходи там.

Думите й трудно си проправяха път. Лекси не знаеше какво точно да каже. Като се уповаваше на малкото, което знаеше, попита:

— Развода му ли?

Имоджин леко се усмихна.

— Това е най-малкото — отговори тя и замълча.

Лекси премери думите си.

— Защо не кажете това, което искате да кажете?

— Вие влюбена ли сте в него?

Макар че въпросът я сепна, Лекси реши да отговори честно.

— Да — само каза тя, — мисля, че съм влюбена.

Имоджин си пое дълбоко дъх.

— Ние с него имахме връзка — започна тя. — Не, не беше нещо важно, мисля. Той… — Тя потърси верните думи, преди да продължи. — Беше такова време в неговия живот, когато той не бе в състояние да изпитва нищо, а аз случайно бях на разположение. — Тя поклати глава. — Интересно е, че дори и преди трагедията той, изглежда, не изпитваше нищо особено към жените, с които спеше. Човек може да каже, че аз се възползвах от него. Знаех, че той всъщност не е с мен, дори когато бяхме заедно, но по онова време той беше полужив.

Лекси я гледаше съсредоточено.

— Ако беше някой друг човек, или ако не го знаех как страда, не бих изтърпяла равнодушието му, защото, повярвайте ми, той беше равнодушен към мен. Но аз го приех, защото изпитвах чувства към него и знаех през какво трябваше да премине.

Това твърдение си изпроси въпроса.

— А през какво трябваше да премине?

Имоджин се поколеба само за миг, преди да отговори.

— Той изгуби единственото си дете, сина си. Момчето беше едва на седемнадесет години, когато го блъсна кола на германския аутобан. Реми го бе оставил на системи в продължение на две седмици и след това взе решението да изключи системите. Момчето имаше увредени мозъчни функции.

Лекси в шок я изчака да продължи.

— Не само че беше изгубил детето си, но и започна да се самообвинява. Момчето бе карало колата на Реми, когато гумата се спукала. Когато излязло от колата да смени гумата, точно тогава другата кола го блъснала. — Тя помълча. — Това е поне официалната версия.

— Какво искате да кажете?

Имоджин си пое дъх.

— Защо ли ви разказвам всичко това? — реторично запита тя и след това си даде отговор на въпроса. — Защото всички ние живеем живот, който се основава на лъжи. Защото Реми беше излязъл от играта, докато не те срещна и не му се наложи пак да се върне. — Тя поклати глава. — Това не е за него вече. Той вече не изпитва същото. Може би е време да научи истината. — Тя жално изгледа Лекси.

— Какво искате да кажете?

— Мисля, че Стария най-после ще му каже.

Лекси пребледня.

— Кой е Стария?

— Шефът. През цялото време досега той не го сподели с Реми, защото продължаваше да се надява, че Реми ще се върне при нас цял и невредим. Боеше се, че истината ще го превърне в чудовище, което търси само отмъщение. Стария искаше да запази тази добре настроена машина така, че да продължава да функционира с малко състрадание.

Лекси стисна бебето още по-близо до себе си и попита:

— Какво всъщност е станало?

Имоджин я изгледа за миг, може би, за да провери дали е готова да я изслуша. Историята не беше никак красива.

— На Стария му се обадиха по телефона. Когато Реми разбра, момчето вече беше отведено в болницата. Ние пристигнахме там почти по същото време като него. — Тя погледна към Лекси. — Някой беше оставил експлозив в колата на Реми. Бомбата е била програмирана да избухне при скорост от 130 километра в час. — Тя сви рамене. — Момчето е ускорило до 130 и тогава е станало.

Гласът й звучеше напрегнато.

— Той не видя ли колата? Не поиска ли да види полицейския доклад?

— Ние му дадохме фалшивия доклад за спуканата гума и за избягалия нарушител. Не, не поиска да види колата. Итън беше мъртъв и Реми не искаше да вижда нищо. Беше съсипан.

До този момент Лекси всъщност изобщо не се бе замислила за миналото на Реми, може би, защото настоящето му изглеждаше така неясно, а бъдещето така безрадостно. Кой е той, запита се Лекси, като остави въображението си да се прехвърли към още една недовършена история.

— Не знам какво да кажа.

За пръв път всякаква насмешливост в гласа на Имоджин бе изчезнала.

— Само ми дайте уверение, че няма да го нараните.

— Няма — тихо каза Лекси, — няма да го нараня. Обещавам ви.

— Нека той ви разкаже за своя син.

— А ако не го направи?

— Ще го направи.

В очите на Лекси имаше сълзи, когато тя се присегна да докосне ръката на Имоджин.

— Какво ще стане с вас?

— Аз заминавам за известно време в домашен отпуск — безгрижно каза тя. — Връщам се в Дъблин.

— Аз ви дължа толкова много — каза Лекси неуверено. — Най-малкото ви благодаря за това, че сте спасили живота му.

Имоджин сви рамене.

— Може би — замислено каза тя. — Но вие му предлагате една нова възможност. Това е по-важно.

Тридесет и втора глава

Али Карим пристигна на летище „Бурже“ в предградията на Париж на борда на един от частните си фолкони. Неговият охранител и момче за всичко, Халил, беше с него, човек, който вярно му беше служил през последните тридесет години. Една изолирана част от пистата беше запазена за частни машини и коли. Когато Али слезе от самолета, мерцедесът на шурея му го чакаше на пистата. На кормилото беше Енрике. Али носеше куфарче за документи, а Халил два куфара, по един във всяка ръка, които Енрике веднага взе от него, след като целуна ръцете му. Али задържа своето куфарче, а докато седяха на задната седалка по време на пътуването до джамията, то остана в скута му.

След като дълго беше обсъждал въпросите, Али беше взел решение да не се облича в традиционните арабски дрехи за пътуването. Той предпочете да привлича колкото се може по-малко внимание към себе си. Имаше хора дори в приятелска Франция, които щяха да бъдат изключително доволни да решат, че е важно да се обърне внимание на пристигането му и да се направи спектакъл от присъствието му там. Той беше облечен в консервативен двуредов официален костюм, бяла риза и тъмна вратовръзка, носеше черни очила и приличаше на всеки друг възрастен и заможен арабин от някоя страна от Залива, който пристига във Франция за развлечение или на посещение при частен лекар.

Нисък на ръст мъж, който винаги бе имал крехко телосложение, сега, в златната си възраст, той продължаваше да се поддържа стегнат, внимаваше какво яде и спортуваше. Лицето му беше ъгловато, с едър нос, тънки устни и тъмни очи, леко раздалечени под гъстите му вежди. Косата му беше побеляла преди десетина години и той я носеше късо подстригана. Беше почти на осемдесет, но не бе забавил крачка, нито умствената му дейност се беше влошила, нито нравът му се бе укротил. Беше мъж, който бе станал баща на двадесет и три деца от шест жени, и когато ставаше въпрос за религия, за гени и за насилие, той беше истински чревоугодник. Проявяваше нетърпимост към глупостта, неуместната сантименталност или чувства и затова, когато пристигна в джамията и слезе от колата, за да попадне в прегръдките на истеричната си жена, първата му реакция беше да я бутне настрани. Всякаква публична проява на обич или непристойна демонстрация на скръб го отвращаваха. Чувството за дълг, обаче, му подсказваше да й разреши този миг на интимност между двама души, които споделяха невъобразимото преживяване от погребението на своето дете. В действителност споделянето на каквото и да било с Бригите беше станало толкова рядко, също както и миговете им на съучастничество бяха станали несъществуващи. Те почти не се виждаха, а когато разговаряха, то беше само за пари. Макар че Бригите беше двадесет години по-млада от него, тя не се бе състарила по добър начин. За Али, тъй като тя беше станала още по-западна в поведението и вкусовете си, външно красотата й отдавна бе по-увяхнала. У нея, по негова преценка, вече отсъстваше всякакво достойнство. А това, което за него бе още по-отблъскващо, беше отсъствието на верски убеждения. За него тя беше човек, който по-скоро може да бъде съжаляван, отколкото ненавиждан. Душата й се бе превърнала в камък, беше атрофирала и се бе опустошила.

Когато пристигна, той видя, че присъстват малцина, които да отдадат почит на сина му. Шуреят му, когото сърдечно бе прегърнал, Енрике, имамът и двама други свещенослужители, които щяха да помогнат на Али да приготви тялото на сина си за погребението. Гробарите чакаха дискретно на разстояние. Според обичая предния ден беше отправен призив в квартала към около четиридесет мъже мюсюлмани да се представят в джамията, за да помогнат при церемонията.

Ако умре един мюсюлманин и четиридесет мюсюлмани се включат в салатул джаназах, последната молитва за мъртвите, Аллах ще приеме техните молитви за него.

В шест часа сутринта Реми, придружен от двама служители от френската имигрантска служба влезе в апартамента на алжирско семейство, което бе пристигнало в страната без документи. Сградата, която беше в съседство с джамията, беше едно субсидирано от правителството жилище, в което се бяха настанили главно арабски семейства на имигранти. Бяха необходими не повече от десет минути, за да се обезпечи достъпът до малкото апартаментче, да се успокоят истеричната жена и майката на младия човек и да се повикат двете полицейски служителки, които чакаха в полицейската кола, за да ги охраняват, докато погребението свършеше. На мъжа сложиха белезници и го отведоха през приземния етаж и през една странична врата навън, като го качиха в полицейска кола без отличителни знаци.

Десет минути по-късно Реми, облечен с традиционен халат, излезе от сградата и се отправи към джамията. Беше почти шест и половина сутринта. След петнадесет минути други мъже от квартала, също облечени в традиционни мюсюлмански дрехи, пристигнаха, за да помагат при ритуала. Никой не бе осведомен за самоличността на покойника. Точно в осем без петнадесет се появи един от помощниците на имама и изброи първите четиридесет души. Реми беше в първите редици на групата. Под връхния си халат, от дясната му страна беше закачен на ремък автоматичен пистолет 38-ми калибър.

Пъхнат в панталоните му имаше друг, по-малък пистолет 25-ти калибър. Реми предпочиташе точно този вид пистолети, тъй като входната рана беше с големината на дупка, пробита от цигара. Улученият човек почти не потрепваше, реагирайки на куршума.

Четиридесетте мъже бяха отведени в малко преддверие в двора, за да изчакат, докато тялото бъде очистено и донесено за погребението.

Али, придружен само от Халил, остави групата на оплаквачите в двора и последва имама и двамата му помощника до джамията, където тленните останки на Андреас бяха преместени в отделна стая, използвана само за подготовка на покойници. По пътя забеляза четиридесетте мъже мюсюлмани, които се бяха отзовали доброволно, за да предложат молитвите си на сина му. Трогнат от тези непознати, които щяха да гарантират приемането на Андреас на трапезата на Аллах, той си отбеляза наум да ги възнагради след това.

Али влезе в стаята, където тялото лежеше върху проста маса, покрито с бяло платно. Той не направи никакво движение да вдигне чаршафа, а вместо това се поклони, преди да погледне към съседната маса. Тя беше до болка позната с материалите, необходими за ритуала: вода, сапун, лотосови листа и камфор, използвани само при последното обмиване, което щеше да е или третото, или петото, или седмото, но винаги нечетен брой. Няколко чифта ръкавици и парчета платно също бяха поставени върху масата, заедно с чифт ножици, три непоръбени бели чаршафа и три тънки памучни ленти, които щяха да се използват за връзване на покрова.

Преди очистването да можеше да започне, Али последва имама в малката стаичка за преобличане, където свали дрехите си и надяна традиционната арабска мантия, а на главата си сложи чалма. Когато повторно влезе в стаята, където лежеше синът му, забеляза, че горната част на тялото му беше леко приповдигната, за да гарантира изтичането на водата надолу, вместо да се връща пак върху тялото. Имамът му даде знак да се приближи и Али изпълни заповедта. Приближи се до сина си, наведе се и го целуна нежно по челото. Чу думите на имама, бисмиллах, в името на аллаха, и затаи дъх, когато чаршафът беше отдръпнат. Гениталиите на сина му — „аурата“, от пъпа до колената, бяха деликатно прикрити с парче плат. Халил се приближи до него, ако Али се препънеше. Той обаче остана твърдо на краката си.

По същото време, когато тялото на Андреас се очистваше и повиваше за погребението, френският отряд за специални операции (ОСО) се разположи по покривите и на други стратегически места около джамията. Беше им наредено да се прикрият до получаване на сигнал от капитана им, който работеше в тандем с американския екип от агенти на ЦРУ.

От самото начало Стария винаги бе действал от втори план. Той изчакваше в колата, паркирана от другата страна на бариерата, която затваряше улицата към джамията, заедно с Антон и получаваше редовно съобщения от хората, които действаха на предната линия в операцията. При бариерата към улицата бяха поставени двама жандармеристи, трети беше заел позиция в малка караулна будка. Постоянната охрана беше освободена и заменена със служители от ОСО, които получиха разпореждания, които съвсем не бяха обичайни.

След дълги и сложни разговори Стария беше стигнал до едно според него удовлетворително споразумение с френските, американските и швейцарските власти.

Първоначално французите щяха да обвинят Тоглин и сестра му в два самоубийствени бомбени атентата на френска територия — единия в Тулуза, на конференцията на християни и евреи, и другия в ресторант „Фуке“. Белгийските власти бяха получили съдебно разпореждане за екстрадиране на двамата за участието им в самоубийствения атентат в синагогата в Брюксел. Що се отнасяше до швейцарците, те бяха последните по ред за предявяване на обвинения към Тоглин и Бригите за различни финансови измами и нередовни банкови действия. За Али Карим се направи изключение. Както се бяха споразумели, американците щяха да го задържат и транспортират със самолет в Съединените щати за процеса, на който щяха да му бъдат предявени серия различни обвинения в тероризъм.

Макар че правителството на Стария нямаше официален интерес към арестите, между Тел Авив и Вашингтон вече бе постигнато споразумение за една хубава компенсация за проследяването на Али Карим. Дотогава, окончателното участие на Стария в операцията се заключаваше в това, да не се допусне виновниците да избегнат залавянето си.

Единственото разногласие той бе имал с Реми, малко преди да влезе в жилищната сграда и да излезе от там като един от четиридесетте оплаквачи мюсюлмани. Разговорът се бе провел в колата.

— Когато всички заемат местата си в двора — бе обяснил Стария, — операцията започва.

— Всички няма да са заели местата си — възрази Реми, — докато Али Карим не се върне с тялото, след като то бъде подготвено за погребение.

— Тогава ще започнем в този момент.

— Гробът е в пределите на джамията, оттатък двора — тихо обясни Реми.

Стария веднага го разбра.

— Какво имаш предвид?

— Да ги оставим да положат тялото в гроба, преди ние да се включим.

Стария нетърпеливо попита с рязък глас:

— Каква е разликата?

— Точно така — отговори Реми, — каква е разликата?

На основа на информацията, получена от съветник, който беше специалист по мюсюлмански погребения, Реми вече беше изчислил, че полагането на тялото в земята, покриването му с пръстта, прочитането на определени молитви ще отнеме не повече от десет минути. Стария неохотно се съгласи. Промениха разпорежданията. Командирът на ОСО щеше да заеме позиция на покрива, откъдето да наблюдава двора и щеше да изчака един от агентите в двора да подаде сигнал. Това щеше да стане, след като тялото бъдеше върнато в двора, повито в традиционния бял покров, и положено в земята.

Али влезе в стаята за подготовка и спря. Тялото на сина му лежеше върху простата маса, повито в бяло платно.

Според обичая той уви парче плат около ръката си и само с вода започна да обмива тялото от всякакви нечистотии. След няколко минути имамът пристъпи и взе парчето от Али, хвърли го в близкото кошче и му подаде друго. Али пак го уви около ръката си и този път обви покритата зона на аурата, преди пак да подаде плата на имама. След това имамът посочи сапуна за третото обмиване. Според обичая Али започна от главата на Андреас, преди да очисти долната дясна част на тялото, като се придвижи нагоре и оттам продължи към долната лява и накрая към горната лява част. След като повтори действията си, Али взе камфора, смесен с вода, за петото и последно обмиване. Когато свърши, се дръпна назад, за да остави двамата помощника на имама да покрият тялото с бял чаршаф, подготвяйки го за окончателното полагане в покрова.

Ритуалът бе позволил на Али да сдържи чувствата си. Той се беше опитал да осмисли болката. Имаше шестнадесет сина, в това число и Андреас, и седем дъщери. Шест от синовете му работеха при него в различните му фирми. Всички те бяха получили образованието си в английски или американски университети и всички бяха лоялни и заслужаваха доверието му. От тези шестима сина, обаче, само Андреас беше нещо изключително. В очите на Али бликнаха сълзи и той наведе глава и се отпусна на един стол. Той бе обичал момчето безрезервно, радвал му се бе, както се радваше на стар приятел и можеше да разговаря с него с непълни изречения, защото знаеше, че той разбира какво му казва и какво не. А сега него вече го нямаше. Цепенето на платно прекъсна мислите му. Един от помощниците на имама беше отрязал и след това скъсал четири ленти от плата за завързване на кафана — трите големи бели чаршафа, с които щяха да покрият тялото за погребението. Вторият помощник вече беше разстлал кафана върху друга маса, а имамът мокреше с благоуханна вода тези части на Андреас, които му трябваха по време на молитвата — челото, носа, ръцете, коленете и ходилата. Али бавно се изправи и пристъпи към тялото на сина си. Той го хвана под мишниците и помогна на останалите да го повдигнат и прехвърлят върху другата маса, така че да легне по гръб върху кафана. Той пак се наведе и докосна с устни челото на своя син. Али се смяташе за силен мъж, за необикновен човек, на когото бяха чужди всички човешки слабости. За него не беше допустимо да плаче и поне не сега, не и докато ритуалът не свършеше и той не останеше сам със скръбта си. Халил се доближи до него и го докосна по рамото. Али му кимна, за да го увери, че е добре.

Очистването и повиването бяха приключили. Али с Халил до него последва религиозните служители, които носеха сина му на ръце, като излязоха в двора на джамията. Четиридесетте последователи на имама бяха застанали в двора, готови да се включат в салатул джаназах, последната молитва за мъртвите. Али тихо произнасяше на себе си думите на арабски.

Застанал в двора, той се чувстваше спокоен и щеше да остане така, ако внезапно слухът му не бе оскърбен от ридания, последвани от неудържимо хлипане и пронизителни писъци. Вълна на гняв го заля. Липсата на въздържаност у Бригите по време на този свещен момент отново бе в противоречие с мюсюлманския закон. Той вдигна глава и прошепна нещо в ухото на имама. Светият мъж му отвърна и Али, изглежда, прие отговора му. Не се направи нищо, за да успокоят Бригите, която сега само плачеше тихо. Шуреят му се бе приближил до нея, а Енрике бе застанал от другата й страна, като и двамата я подпираха, за да не падне. Когато огледа групата, Али забеляза, че към тях се бяха присъединили още двама мъже. След като ги огледа подозрително за миг, той успя да привлече погледа на шурея си и му даде знак да дойде при него.

На арабски Али го попита:

— Кои са онези мъже?

Тоглин се наведе, за да прошепне на ухото му.

— Единият е лекарят, който пристигна от Монтрьо — обясни той, — а другият мъж го придружава. Или му е шофьор, или колега. Да попитам ли?

Али го отпрати с жест:

— Не е необходимо.

Макар да отдаде дължимото на лекаря за това, че се бе появил тук, той си отбеляза в ума да задържи парите, които му беше обещал, ако излекува Андреас. Намираше се в непозната страна, на чужда земя и без всякаква закрила от приятелски настроено правителство. Никакво друго отмъщение не беше възможно.

Тоглин се върна да заеме мястото си до Бригите.

Ако Али не беше толкова обезумял от скръб, той вероятно щеше да настои шуреят му да се осведоми кой е другият мъж. Ако Тоглин не беше толкова погълнат от задачата си да обуздава Бригите, той сигурно щеше да направи това, дори и без да го бяха помолили. Но нито единият, нито другият дори не помисли да разпитва за човека, който беше влязъл в двора с лекаря и бе застанал до него, водейки непринуден разговор, което от разстояние правеше да изглежда така, сякаш двамата бяха заедно. Непознатият опечален беше всъщност Дерик Ландън, който бе съумял да влезе в двора. В подходящия миг той щеше да извади бяла кърпичка от вътрешния си джоб и да избърше лицето си с нея. Това щеше да бъде сигналът всичко да се превърне внезапно в преизподня.

Гробът беше изкопан достатъчно дълбоко, за да покрие тялото на сина му според мюсюлманския закон, перпендикулярно на посоката киблах9. Това беше мигът, който, както Али знаеше, щеше да предизвика още по истерична реакция от жена му. Според мюсюлманската религия на жените не се разрешаваше да присъстват на погребения. Той погледна нагоре и видя, че Тоглин обяснява точно това на Бригите. Тя се подпря на брат си и за миг Али си помисли, че е припаднала. Но също така внезапно тя пак се изправи. Плачът й беше затихнал. Подкрепяна от брат си тя идваше към него на път към вратата, която водеше в джамията. Но когато го наближи, тя спря. Али я изгледа с поглед, който почти изразяваше някакво съжаление. Очите й бяха подути, а лицето й бе почервеняло и подпухнало от плач. Но това, което го хипнотизира, беше устата й, изкривена в израз на омраза и презрение, докато го гледаше втренчено. А след това, без предупреждение тя се изплю в лицето му. Али се обърна настрани. В двора се разнесе всеобщо ахване. Халил скочи напред и я изтика. Тоглин здраво я хвана под ръка и бързо я изведе от двора на безопасно място в джамията. Като избягваше да гледа в очите всички свидетели на оскърблението, Али бръкна под дрехата си за носна кърпичка, с която изтри плюнката. Нямаше какво да каже.

Реми се премести колкото се може по-надясно, без видимо да се отделя от групата. Четиридесетте мюсюлмански мъже се бяха събрали край гроба и четяха и пееха молитвите. Той сега бе застанал близо до имама, който заедно с Али и Тоглин щеше да спусне тялото в гроба. Халил не се отделяше от Али, готов да му помогне да вдигне тежестта на момчето или да го отведе, ако припаднеше от отчаяние. Али гледаше зейналата дупка в земята. Имамът беше близо до тях и шепнешком даваше указания на арабски.

Али кимна и започна да рецитира молитвата.

Бисмаллахуа ала миллатирасулиллах, в името на аллаха и в името на вярата на пророка на аллаха.

Той се наведе, докосна нежно лицето на сина си и провери дали е обърнато към киблах.

Реми огледа цялата група и накрая се спря на Дерик Ландън. За миг не успя да си спомни кой е. След това се сети. Предположи, че Дерик е човекът, който щеше да даде сигнал за начало на операцията.

Тялото беше спуснато в земята. Върху него поставиха пласт дърва, за да не може пръстта да се опре в останките му, когато засипеха гроба. След като тялото беше напълно засипано със същата тази пръст, изкопана от гроба, Али, Тоглин и Халил пристъпиха напред. Всеки хвърли шепа пръст в гроба и каза на свой ред:

Минхаа халакнаа кум, от пръст те създадохме,

уа феехаа ну’ееду кум, и в пръстта ще те върнем,

уе минхаа нухриюку, тааратан’ухраа, и от пръстта ние пак ще те вземем.

Али бе укорил съпругата си, за това, че бе действала в разрез с мюсюлманската традиция, като е проявила неуместно скръбта си. Ако някой му бе казал, че и той ще се държи по същия неприемлив начин, би го ударил. Но го направи. И то само защото дори Али Карим, един мъж толкова властен и безпощаден, се оказа неподготвен за непоносимата болка, с която се изпълни сърцето му, когато загуби детето си. Приведен, той се разплака и хлипове на отчаяние разлюляха тялото му в скръбта му по този негов син, когото той обичаше повече от самия живот. Халил беше до него, за да го улови. Всички други останаха на почтено разстояние. — Той беше един съсипан човек.

Тридесет и трета глава

Реми беше застанал в двора заедно с останалите тридесет и девет мъже в очакване на пристигането на тялото. Ритуалът и благоприличието изискваха от него да остане спокоен. Напрежението растеше и той с всички усилия се опитваше да контролира ръцете си да не се отварят и затварят нервно в юмруци.

След няколко мига Али Карим, Халил, имамът и двама от религиозните му помощници се появиха, понесли повитото тяло на Андреас. Реми беше станал свидетел на цялата сцена и знаеше, че Бригите, съгласно обичая, беше отстранена от двора, където можеше да се върне, едва след като тялото на сина й бъдеше положено в земята. Реми се премести леко по-наблизо до мястото, където стоеше Петер Тоглин, и забеляза как Дерик се придвижи леко зад Енрике. Али Карим плачеше и Халил, поставил ръката си на рамото на саудитския арабин, бе свел глава надолу, за да го успокоява. Точно тогава Бригите пак се върна в двора. Тоглин се насочи към нея, последван от друг човек, който по-късно щеше да бъде разпознат като лекаря Ханс Фелс. Дерик също се придвижи натам. Сега той стоеше достатъчно близо до Али Карим и Халил, за да може да ги докосне.

Всичко стана бързо.

Дерик извади бяла носна кърпичка и избърса челото си. През следващите няколко секунди се разнесоха звуци от трошене, двойната дървена врата към двора беше разбита и отворена, а в двора нахлу отряд жандарми. С насочени автомати и с цяла какофония от шума на обувките им, които скриптяха в чакъла, заглушили писъците и виковете на изумление, отрядът се разгърна и зае позиции из целия двор. Отрядът ОСО от покрива изстреля няколко реда над главите на тълпата. Реми остана абсолютно неподвижен и посегна под горната си дреха да извади 25-калибровия си пистолет. Когато го измъкна, той улови Тоглин през врата и насочи оръжието си към главата му.

— Не мърдай — строго му нареди шепнешком той.

Швейцарският банкер не беше човек с кураж да се съпротивлява. Той беше и твърде стреснат, за да помръдне. При все това Реми го бе притиснал така, че той едва дишаше.

Настана хаос, когато групата мюсюлмани, повикани за молитвата, се опита да избяга навън през разбитата дървена врата. В онзи момент Реми разбра, че те се боят, че могат да ги депортират и нямат никаква представа кой е покойникът и кое е семейството му.

Имамът и двамата му помощника се опитаха бързо да се оттеглят в джамията. Но, заобиколени от войници, които застанаха на пътя им, те накрая бяха отведени в сградата заедно с тридесет и деветимата оплаквача. Неколцина от жандармите, които бяха нахлули в джамията, вече бяха заставили Халил и Енрике да застанат на колене със сплетени зад тила ръце. Други двама бяха задържали Али, а още шестима се бяха приближили, за да го заобиколят в един по-тесен кръг. Реми видя, че Дерик се насочва към Бригите.

Тя стоеше замръзнала на мястото си и, както изглеждаше, беше безсилна да проумее разигралата се сцена. Ханс Фелс също стоеше неподвижно, неспособен да реагира и не изглеждаше нито изплашен, нито изненадан. Беше като вцепенен. За тридесет секунди дворът се преобрази в боен лагер. Трима въоръжени мъже дойдоха при Реми и щракнаха белезниците на Тоглин, като го отведоха в чакащата полицейска кола. Лекарят понечи да изтича след тях, но веднага беше задържан. Реми остана неподвижно миг-два, наблюдавайки как Дерик с пистолет в едната ръка улови Бригите за рамото й и я завъртя да се обърне. Тя внезапно се изтръгна от хватката му.

Всичко стана толкова бързо, че никой не разбра какво се е случило. Реми обаче знаеше. Всичко се бе разиграло пред очите му в забавен каданс. Той видя как тя грабна пистолета на Дерик. И разбра. Необходими й бяха само миг-два, за да налапа дулото на пистолета в уста. Дерик се обърна и понечи да й отнеме оръжието. Бе твърде късно. Прозвуча изстрел. Обзет от пристъп на абсурдно състрадание, Реми усети как очите му се напълниха със сълзи. Жената се смъкна на земята, главата й вече представляваше само една буца от зейнали дупки и плът, кръвта се лееше от раната и цапаше земята. Реми си пое дълбоко дъх. Ръцете му трепереха.

Спомените му за всичко останало бяха бледи. Чу гласове, викове на ужас, сирени завиха в далечината, звукът им се носеше откъм улицата пред джамията. Той съзнаваше, че край него тичаха хора и нови високи гласове издаваха заповеди на онези, които бяха останали в пределите на двора. Чу неколцина души да се възмущават и да протестират, някои на арабски, други на френски, като възразяваха срещу оскверняването на святото място. Органите на реда не обърнаха внимание на протестите и продължиха да придвижват хората на групи през двойната врата, която водеше към улицата, или вътре в сградата. С крайчеца на окото си Реми видя Ханс Фелс да се навежда над безжизненото тяло на Бригите Тоглин Карим. Той се обърна, когато лекарят покри главата на жената и горната част на тялото й със сакото си. Бавно тръгна към вратата и извади цигара. Ръцете му трепереха така, че с труд запали клечката кибрит. Когато излезе навън се облегна се на стената на джамията и видя как всички престъпници бяха натоварени в полицейска кола без отличителни знаци. Не можеше да се помръдне. Отнякъде чу глас да го вика. Обърна се. Дерик Ландън му подхвърли малко пакетче.

— Ето — каза той, — дайте го на Лекси с поздрави от мен.

Това изненада Реми. Той замалко не улови пакетчето.

— Кажете й, че това е единствен екземпляр — добави Дерик полуухилен. — Но тя ми остава длъжница.

Реми внимателно изгледа мъжа. Ако тя му бе длъжница, той знаеше какво иска. Но трябваше да го накара да го изрази с думи.

— Какво искате?

— Да ми се отплати със същото.

— Ще й предам.

Дерик се усмихна.

— Ще се видим ли пак?

Реми сви рамене.

Докато вървеше към чакащата го кола, мислите му бяха изцяло насочени към Бригите. Той й отдаваше дължимото. Ако имаше някой, който да разбира отчаянието й, това бе той. Качи се в колата и едва-едва поздрави Стария и Антон, преди те да потеглят бързо от джамията. Не мислеше за нищо друго, освен за нея, докато гледаше през стъклото преминаващите гледки. Дори ситуацията да беше различна, тя бе направила това, което всеки изгубил детето си е могъл да направи, ако имаше смелост. Той бе преминал през болката да иска да сложи край на живота си след смъртта на сина си. Бригите Тоглин бе действала в отчаянието си. Той се отпусна назад на седалката и си пое дъх. Толкова много пъти бе близо до това и вероятно все още би живял в такова безжизнено състояние на нерешителност, ако не се бе появило едно ново усещане за надежда. Докато красивите архитектурни чудеса преминаваха покрай него, когато колата пътуваше от „Пон Ньоф“ до Левия бряг, той знаеше, че най-сетне бе излязъл от тази фаза на траура си. Нямаше никога да го забрави, но сега имаше нещо друго, за което да живее и за да остане паметта на сина му жива завинаги. Лекси.

Тридесет и четвърта глава

Тя чуваше звуците на далечното движение. Той я водеше бързо напред по последния сектор с бетон, докато стигнаха началото на планинския път. Швейцарският войник я огледа и за миг тя действително повярва, че той ще насочи своя автомат „Хеклер унд Кох“ към нея. Ала това беше остатък от една друга история, преди Крисчън да беше избавен и преди светът да беше научил за залавянето на Али Карим и другите в парижката джамия.

Монтрьо и за двамата беше една недовършена история, и за двамата по различни причини. И на двамата им беше необходимо време да са сами заедно, ден или два, не повече, преди да се впуснат в това, което, както и двамата подозираха, щеше да се окаже останалата част от живота им. Сорша се грижеше за Крисчън в парижкия апартамент на Реми. И двамата бяха в безопасност и сред удобства, макар че Реми беше преживял шок, когато влезе и завари преобразения си апартамент от почти необитавано жилище в един пълен хаос. Лекси трябваше да освободи вилата, да върне ключовете и да продължи нататък. Монтрьо изглеждаше най-естественото място, където можеше да отиде.

Докато се разхождаха из планините над Монтрьо, а слънцето се вдигаше по-нависоко над билото на величествените Алпи, Реми целуна леко Лекси по носа. Двамата се поспираха, единствено за да се любуват на пещерите и понорите, вървяха с отмерена крачка, а слънцето биеше в гърбовете им; далечният връх Монблан на разстояние беше захлупен от небето, за което Лекси каза, че никога преди не е било толкова синьо и чисто. Вървяха и разговаряха, от време на време Реми докосваше ръката й, за да й посочи още някое швейцарско чудо на природата, а след това й предложи да отидат в идеалното местенце, където можеха да обядват. Уловени за ръце, те ту подтичваха, ту подскачаха надолу по скалистата пътека, която ги отведе до една просека. Там, сгушен в зелената долина, се намираше прост селски ресторант, целият от дърво. На полянката под него пасяха крави, които се катереха и нагоре до тераската, а звънците им дрънчаха на шиите, докато те проучваха нова непокътната ливада. Когато седнаха, Реми поръча просто швейцарско трапезно вино, а Лекси хвърли бегъл поглед на менюто. Келнерът извади тапата на бутилката, напълни чашите им и Реми вдигна тост.

— Само за днес — тихо рече той, — нека скочим, без да се оглеждаме.

Тя бавно кимна. Докосна чашата си до неговата и добави:

— За следващите двадесет и четири часа, вместо да даваме, нека да вземаме.

Замаяни от облекчението, от очакването и от някаква свобода да говорят за това, което дотогава бе оставало недоизказано, те продължаваха да изпитват усещането, че имаха несвършена работа. Бяха пристигнали тук за това, да поговорят сериозно преди животът да може да продължи. Поръчаха си и когато келнерът им сервира храната и Лекси се наведе над порцията от колбаси с картофи, Реми започна да се смее.

— Откога имаш този апетит?

— От вчера — напълно сериозно отговори тя. — Когато ти се прибра у дома.

Необходимо му беше известно време, няколко фалстарта и напрегнати паузи на мълчание, преди най-сетне да се залови с всичко това. Той й разказа за сина си, както официалната, така и неофициалната версия, за живота си преди това и за бавната си смърт след това. Разказа й за работата си, за ангажиментите си, за разочарованието си от политическите принципи, за които той вярваше, че трябва да се променят, ако страната му трябваше да оцелее. Призна, че се бил оттеглил от живота и че повторно се е върнал, когато за пръв път я видял във „Фуке“.

— Необходимо ми беше да се науча как да скърбя за сина си, за да мога да продължа да живея и да запазя паметта за него жива.

— Не е никак лесно да се скърби. Понякога дори е по-трудно, отколкото да приемеш загубата. Траурът няма край, не е ли така?

— Цяло изкуство е да започнеш от нула, без да се освободиш от някои от спомените.

Тя леко се усмихна.

— Спомените остават вечно — каза тя. — Също както и краят.

— А и началото — добави той и се протегна към ръката й.

За човек, който се бе сблъсквал с толкова много неща в живота си по време на службата си на едно поприще, в което мнозина бяха го смятали за легенда, той внезапно се бе оказал твърде плах да изрази желанията си пред жената, която обичаше. Реми си пое дълбоко дъх, за да събере кураж.

— Има и нещо друго — каза той. — Но се боя, че мога да те уплаша и отблъсна.

Тя го погледна.

— Не си ли разбрал, че аз не се плаша толкова лесно?

Той леко се усмихна.

— Не си толкова корава.

Тя притисна ръката му към устните си.

— Ти също.

На лицето му се появи усмивка на признание.

— Стария ми предложи работа в нашето посолство в Париж — започна бавно той, като я наблюдаваше, за да долови и най-слабото й колебание. — Като културно аташе. — Той помълча. — Какво мислиш?

Лекси леко кимна, а ръката й нервно потръпна.

— Мисля, че е чудесно — отговори тя.

— Прощавай — неискрено развеселен попита Реми, — но какво означава това.

Гласът й прозвуча някак оживено и делово.

— Означава, че ще трябва да си намерим по-голям апартамент и може би да си купим истински мебели — кушетка, маса и столове, нали знаеш, тези неща, които хората обикновено имат, когато…

Но той вече се бе озовал до нея, устните му покриха нейните, а тя така и не успя да довърши списъка си от домашни потреби, които щяха да са им нужни за новия им съвместен живот.

След като Реми плати сметката, те вплетоха ръце и безцелно тръгнаха по ясно очертаната планинска пътека към вилата.

Всичко се случи без никакви разговори, без всякакви задръжки, без суетене. Тя не оказа съпротива, по-скоро реагира с отзивчивост, по начин, който я остави без дъх и объркана. Отвориха вратата, влязоха в къщата и се зацелуваха. С един крак Реми ритна вратата и я затвори. Когато устните им най-сетне се отделиха, двамата останаха прави за миг, втренчено загледани един в друг. Той докосна леко лицето й и се готвеше да каже нещо, но тя покри устните му с пръсти. Той я придърпа по-близо до себе си и притисна глава във врата й, след което я пусна и й подаде ръка. Ако някога бе вярвала, че може да се справи с всичко, сега Лекси се почувства внезапно зле въоръжена да се справи, с каквото и да е. Тя хвана ръката му и го последва в спалнята.

Не бе очаквала да е така. Имаше усещането, че той е един изгладнял мъж, когато я милваше и вкусваше тялото й от устните до пръстите на краката. Той разгърна ръцете и краката й, за да ги увие пак около врата и гърба си и я накара да се почувства като желан подарък за рождения ден на дете. А когато накрая проникна в нея, той се извини за неумението си да сдържи страстта си. Когато обаче започна отново, от началото на тяхната история, за един кратък миг тя изпита усещането, че е изгубена и се дави в забрава, че е мъртва и умира. Това усещане щеше да запомни завинаги и го знаеше още тогава.

По-късно, когато той я взе в обятията си, тя се замисли за нещо, за което не се бе сетила. Беше на тридесет и осем години и все още достатъчно млада, за да вярва, че има възможности за избор, както и достатъчно възрастна, за да е изключила достатъчно много от тях и да е объркана за това, което всъщност иска. Досега. Накрая беше го разбрала. Това представляваше вечността дотук.