Играчите на не-А

XVII

С пет крачки Госейн се озова пред пулта за управление и застана зад капитан Фрий, изопнат като струна от напрежение. Погледът му се местеше непрекъснато по обзорните видеоекрани, показващи пространството около кораба. Комуникационният робот отново съобщи гръмко:

— Засичам разговори между роботи.

— Пусни ни тези съобщения — заповяда капитанът. Озърна се през рамо към Госейн. — Как мислиш, дали флотата на Енро вече е пристигнала?

Джилбърт не беше склонен да приеме толкова лесно предположението.

„Освободих се от мозъка на Ашаргин само няколко минути след като Енро даде заповедта. Вероятно са минали около четиридесет часа, докато се върна в тялото си в разрушителя, още два часа до започването на скоковете, по-малко от час в базата и не повече от осемдесет часа, за да стигнем до Венера. Общо към сто двадесет и два часа, а бих казал, че само три от тях бяха загубени напразно.“

Все пак — цели пет денонощия! И разбира се, отделената за нападението ескадра е могла да потегли от много по-близка до Венера база. Вероятно е станало точно така. В това се криеше най-големият риск. При видеофонните комуникации чрез уеднаквяване електроните се движеха по сравнително прости схеми. Те бяха естествено уеднаквени до осемнадесетия знак след десетичната запетая, така че „грешката“ при предаването достигаше едва четиринадесет секунди на всеки четири хиляди светлинни години… твърде малко в сравнение с четиринадесетте часа за плътните тела, прехвърляни на същото разстояние.

Значи корабите на Енро можеха да ги изпреварят заради бързината в предаването на заповедите. Само че атаките срещу цели планети не се подготвят отведнъж. Би трябвало да мине време, докато се организират и натоварят оборудването за разпръскване на радиоактивните изотопи над Земята и Венера.

А имаше и нещо още по-важно. Енро имаше и лични планове. Току-виж наредил да бъде отложено изпълнението на заповедта за изтреблението на хората в Слънчевата система с надеждата, че дори само заплахата ще принуди сестра му да се омъжи за него.

— Препредавам съобщението — оповести роботът и гласът му внезапно стана по-равен и тих. — „Кораб в точка СР-94-687-12… уеднаквете се в точката… Съсредоточете силите за нападение… на борда му има около петстотин души… след нула минути петдесет и четири секунди… Заловете ги…“

Джилбърт промълви впечатлен:

— Значи ще ни нападне роботизирана отбранителна система.

Нахлулото в съзнанието му облекчение се смеси с гордостта. Но си каза и че трябва да бъдат особено предпазливи. Само два и половина месеца бяха минали от смъртта на Торсън, а ето че тук вече имаше защита срещу атаки от междузвездни сили.

Не-А умовете на венерианците бяха оценили положението, за да стигнат до извода, че зависят от прищевките на един диктатор-невротик, затова бяха насочили всички достъпни им средства за изграждането на отбрана в цялата Слънчева система. Колосално начинание…

Госейн забеляза, че пръстите на Фрий потрепват на сантиметри от лостчето, което би ги запратило обратно към базата на Гела, на хиляда светлинни години оттук.

— Чакай! — каза припряно.

Командирът на кораба беше настръхнал.

— Нима искаш да останем тук и да ги чакаме?

— Искам само да видя какво ще стане. — Чак сега Джилбърт погледна Лийдж. — Ти какво би ни посъветвала?

Напрежението бе изопнало и нейното лице.

— Виждам атаката, но не мога да разбера точно какво ще направят. Още в мига, когато започва, картината се замъглява. Струва ми се…

Не успя да довърши. Всеки радарен модул в командната зала забълва образи и звуци. Екраните бяха толкова, че Госейн изобщо не се опита да следи всички едновременно.

А и в същата секунда нещо се опита да овладее съзнанието му.

Допълнителният му мозък веднага откри очертанията на огромна и свръхсложна енергийна мрежа и установи, че тя се опитва да прекъсне импулсите от и към центровете в нервната му система, които управляваха движенията на тялото. Само се опитваше ли? Всъщност успяваше.

Мигновено осъзна какво представляваше това начало на нападението, представи си ограничените му възможности и направи кортикално-таламусната пауза.

Натискът върху психиката му престана моментално.

С ъгълчето на окото забеляза скованата поза и застиналото в гримаса лице на Лийдж. Пред него капитан Фрий също седеше неподвижно, сгърчените му пръсти се бяха вкаменили като нокти на хищна птица над лостчето. В залата прозвуча гласът на комуникационния робот:

— Корабът в точка СР… обезвреден. Всички на борда са недееспособни, с изключение на един. Съсредоточете се върху устойчивия индивид…

С едно леко движение на показалеца Госейн бутна лостчето, което ги прехвърли и прекъсна скока преди базата, отдалечена на хиляда светлинни години.

Тъма.

Разрушителят У-381907 увисна сред празното пространство напълно невредим, на малко повече от осемстотин светлинни години от Венера. В капитанското си кресло Фрий започна да се отърсва от неестествената скованост на тялото си.

Джилбърт се извъртя и скочи към Лийдж. Краката й омекнаха, но той успя да прихване свляклата се жена.

Пренесе я на дивана пред прозрачния купол. Представи си ясно какво ставаше из кораба. Стотици мъже падаха или се олюляваха. Ако пък са били легнали през опасните моменти, сега се отпускаха, без да могат да свият и едно мускулче на телата си.

Увери се, че сърцето на Лийдж бие. Беше се отпуснала така в ръцете му, че за миг му мина мисълта дали не е мъртва. Когато той понечи да се изправи, клепачите й трепнаха. Но минаха още три минути, преди предсказателката да се размърда и да каже вяло:

— Нима си намислил да опитаме отново?

— След малко — отвърна Джилбърт.

Капитанът също зашава в креслото и Госейн се сети какво би станало, ако Фрий започне да натиска трескаво лостчета и бутони убеден, че корабът му още е застрашен. Побърза да го вдигне от креслото.

Докато го носеше, за да го сложи на дивана до Лийдж, обмисляше думите й.

— Виждаш ли да се връщаме там? — реши да я попита.

Тя кимна неохотно.

— Но това е всичко, което виждам. Извън обсега ми е.

Той също кимна, седна и се загледа в нея. Ликуването в душата му беше отшумяло. Венерианската система за отбрана беше толкова уникална, така добре изчислена да обезврежда хора, неовладели не-А, че само неговото присъствие спаси кораба. И за миг му се стори, че те бяха създали непробиваема защита. Но ако Госейн не беше на борда, нищо не би попречило на предсказателката. Тя щеше да предвиди атаката навреме, за да опази кораба.

Ескадрата на Енро, ако е попълнена с предсказатели, също ще се изплъзне от първото нападение. Или пък виденията им ще съвпадат толкова точно с бъдещето, че корабите ще продължат към Венера.

Сега прозря вероятността цялата отбрана, колкото и да беше великолепна сама по себе си, да е напълно безполезна. Когато са изобретявали роботите си, венерианците просто не са знаели нищо за предсказателите.

В това нямаше нищо чудно. Дори Кранг не подозираше за съществуването им. Разбира се, оставаше и възможността в корабите на ескадрата да няма ясновидци. Но според Госейн не биваше да се разчита на това.

Щом стигна дотук в разсъжденията си, пак си припомни какво му каза Лийдж. Опита да прецени положението като цяло и каза:

— Принудени сме да опитаме отново, защото трябва да минем през защитната система. Няма нищо по-важно в момента.

Вече виждаше мислено рояците от роботи, противопоставящи се на колосалната флота на Енро в Шести декант. Ако можеше да се измисли начин машините да реагират малко по-бързо, така че атаката да започне след една, а не след петдесет и четири секунди, тогава дори реакцията на предсказателите би закъсняла.

Прехвърли в ума си няколко възможности, а после старателно обясни на капитана и Лийдж в какво се състои кортикално-таламусната пауза. Направиха няколко упражнения — нищо повече от първоначално запознаване, но нямаше време за друго.

Дори от тези предпазни мерки да нямаше полза, струваше си да опитат. След това Джилбърт се настани в креслото пред пулта и се озърна.

— Готови ли сте?

Гласът на Лийдж прозвуча заядливо:

— Ами не ми харесва да съм в кораб, увиснал насред нищото.

Не каза нищо повече. Фрий мълчеше.

— Добре, този път ще навлезем колкото се може по-навътре — осведоми ги Госейн и натисна лостчето.

Щом се изтръгнаха от мрака, минаха тридесет и осем секунди до атаката срещу тях. Джилбърт следеше внимателно подробностите и отблъсна натиска върху съзнанието си без да се замисля. Този път направи още нещо.

Опита да наложи свое послание към сложната система от роботи.

— Заповядвам да прекратите нападението!

Излъчи съобщението няколко пъти. Очакваше комуникационният робот да го повтори, но машината само препредаваше размяната на информация между електронните мозъци извън кораба. Тогава Госейн изпрати второто съобщение.

— Прекратете всякакви контакти помежду си!

А гласът на робота отново оповестяваше, че всички без един в кораба са обезвредени и без дори да спомене неговата заповед, каза:

— Съсредоточете усилията си върху устойчивия индивид!…

Джилбърт започна нов скок и го прекъсна на пет светлинни минути от тази точка.

Атаката бе възобновена след шестнадесет секунди. Той си позволи да погледне за миг предсказателката и командира на кораба. Бяха се свлекли на дивана. Припряното им въвеждане в похватите на не-А май не даваше никакъв резултат.

Престана да мисли за тях и се взря в екраните — очакваше кога ще започне унищожителното нападение. Нищо подобно не се случи и Госейн прехвърли кораба на едно светлинно денонощие по-близо до Слънцето. Плъзна набързо поглед по циферблатите. Вече бяха на четири светлинни денонощия от Венера.

Този път атаката започна след осем секунди.

И все още не му изглеждаше достатъчно навременна. Поне си представяше по-ясно цялата картина. Венерианците се опитваха да пленят корабите, а не да ги унищожат. И измислените от тях устройства щяха да действат чудесно в една вселена на нормални хора. Наистина се възхищаваше на способността на роботите да различават свои и чужди. Но срещу допълнителен мозък или предсказател не бяха особено добра защита. Джилбърт подозираше, че производството им е започнало твърде набързо, защото венерианците са били убедени, че нямат много време.

И това ставаше все по-вярно с всяка изминала минута. Той направи последната проверка. Изпрати съобщение до групата роботи, продължаващи опитите си да го заловят със сляпо механично упорство.

— Смятайте мен и всеки друг в кораба за пленници.

Отново нямаше отговор, който да потвърди, че са го чули. Той натисна пак лостчето. „Я да видим сега…“

Когато мракът се разсея в съзнанието му, датчиците показваха деветдесет и четири светлинни минути до Венера. Атаката последва след три секунди, но сега беше съвсем различна.

Целият кораб се разтърси. Екранът на защитните системи в кораба се освети от яркооранжев блясък. За пръв път се чу воят на радарния робот:

— Към нас са насочени атомни бойни глави!

Госейн чукна с нокът по лостчето и запрати кораба на деветстотин и единадесет светлинни години по-близо до Гела.

Вторият му опит да пробие през венерианската отбрана се провали.

Вече зает с подробностите за предстоящия трети опит, той разбуди Лийдж. Предсказателката се опомни и поклати глава.

— И дума да не става! Никакви сили не ми останаха.

Джилбърт отвори уста да каже нещо, но се отказа и огледа преценяващо лицето й. Нямаше как да не забележи умората. И в тялото й като че не беше останала дори искрица жизненост.

— Не знам какво ми направиха онези роботи — измънка предсказателката, — но имам нужда от почивка, преди да се заема с това, което искаш от мен. Ти също не преливаш от бодрост.

Думите й само му напомниха колко изтощен се чувстваше. Въпреки всичко реши да не обръща внимание на това и пак понечи да заговори. Лийдж тръсна глава.

— Недей да спориш с мен — промълви тя отпаднало. — Веднага мога да ти кажа, че до следващото замъгляване на картината има повече от шест часа и че ние ще прекараме това време в сън, който изобщо няма да ни е излишен.

— Значи ще си стоим тук, насред космоса?

— Ще спим — непреклонно го поправи тя. — И стига си се притеснявал за твоите венерианци. Който и да ги връхлети, ще трябва да се оттегли и да си поблъска главата, също като нас.

Госейн реши, че жената е права. Логиката й беше Аристотелова и нямаха никаква информация, която да потвърди разсъжденията й, но тя му посочи най-убедителния довод. Бяха твърде уморени и със забавени реакции. И насред битките необходимостта от отдих си остава жизненоважна.

— А това замъгляване… — изрече накрая Джилбърт. — Какво го предизвиква?

— Просто се събуждаме и край — увери го Лийдж.

Той я зяпна.

— Без да кажа или направя нещо?

— Без нито една дума…

Госейн се събуди в мрака и помисли: „Наистина е крайно време да се заема с този мой допълнителен мозък“. Веднага се озадачи, че му хрумна точно това насред сън.

В края на краищата, съвсем разумно беше решил да отложи тази задача до пристигането си на Венера.

Чу се шумолене откъм съседното легло. Лийдж включи осветлението.

— Не виждам никаква ясна картина. Какво става?

И тогава той осъзна промените в себе си. Допълнителният му мозък работеше, сякаш бе започнал автоматичен процес след ключова дума. Усещаше това по-отчетливо от ударите на сърцето си или дишането си. Само че този път не бе предизвикал съзнателно процеса.

— Кога престана да виждаш?

— Току-що — почти мрачно обясни предсказателката. — Предупредих те, че ще започне по това време, но не очаквах нищо подобно, а само временно замъгляване.

Госейн кимна. Бе решил да проспи времето до следващото смущение във виденията на предсказателката. И го дочака. Обърна се по гръб, затвори очи и съзнателно отпусна мускулите около кръвоносните съдове в мозъка си — съвсем прост процес на самовнушение. Струваше му се, че така най-лесно ще прекрати активността в допълнителния си мозък.

Но след малко се почувства безпомощен. Как някой би могъл да спре дейността на сърцето или белите си дробове… или пък размяната на импулси между невроните, започнала толкова неочаквано?

Надигна се да седне на леглото, обърна се към Лийдж. Канеше се да й признае неуспеха си. Изведнъж видя нещо странно. Стори му се, че тя става и напълно облечена отива до вратата. А после вече седеше до маса, където бяха капитан Фрий и самият Джилбърт Госейн. Лицето й сякаш трептеше пред погледа му. Съзря я отново, още по-неясно очертана за сетивата му. Очите й бяха широко отворени, тя казваше нещо, което Госейн не можеше да чуе.

А в следващия миг той пак беше в стаята. Предсказателката седеше напрегнато на ръба на леглото си с вторачен в него изумен поглед.

— Но какво е това? — промълви тя. — Всичко си остава замъглено.

Джилбърт веднага се изправи и започна да се облича.

— Не ме питай засега. Може би ще напусна кораба, но скоро ще се върна.

Не му отне много време да съсредоточи съзнанието си върху една от точките, които бе запаметил на Венера преди два месеца и половина.

Усещаше лекото пулсиращо излъчване на допълнителния си мозък. Наложи си да се отпусне както в леглото. И забеляза как точката започна да се променя забележимо. Долови и как допълнителният мозък непрекъснато проследяваше и запомняше промените. Имаше мигновени преходи и паузи в процеса. Всеки път образът в паметта му отново се проясняваше… но вече друг.

Затвори очи. Нямаше никаква разлика. Промените в картината продължаваха. И незнайно как разбираше, че на Венера са минали три седмици, после месец, накрая и целият период след заминаването му. А неговата представа все така съвпадаше със запаметената точка до двадесетия знак след десетичната запетая.

Отвори очи, разтърси всеки мускул в тялото си и се принуди с усилие да осъзнае къде се намира в момента.

При втория опит му беше по-лесно. При третия също. Осмия път пак усещаше леката неравномерност, но когато вниманието му се насочи отново към стаята, Госейн знаеше, че може да контролира този процес.

Вече не усещаше излъчването от допълнителния си мозък.

— Няма размити картини! — веднага избълва Лийдж и се запъна. След малко добави: — Само че ще се повтори почти незабавно.

— Да, защото тръгвам ей сега — кимна Джилбърт.

Без да се колебае, произнесе мислено ключовата дума за запаметената точка.

И мигновено се пренесе на Венера. Както и очакваше, озова се зад колоната, където се криеше след кацането на „Президентът Харди“.

Обърна се бавно и нехайно, за да провери забелязал ли е някой появата му. Наблизо имаше двама мъже. Единият вървеше към изхода, другият се взираше право в него. Госейн тръгна към мъжа, който в същия миг се запъти към него. Веждите на венерианеца се свиха от недоумение.

— Боя се, че ще трябва да останете тук, докато повикам детектив — каза той. — Случайно наблюдавах мястото, където вие… — Запъна се за секунда. — … където изникнахте.

— Винаги съм се питал как ли изглежда това за страничен наблюдател — промърмори Джилбърт. Нямаше намерение да крие истината. — Моля ви незабавно да ме заведете при вашите военни специалисти.

Непознатият се взря замислено в него.

— И вие ли сте от последователите на не-А?

— Да.

— Да не се казвате Госейн?

— Да, аз съм Джилбърт Госейн.

— Аз съм Армстронг — представи се мъжът и усмихнат му протегна ръка. — Чудехме се какво ви се е случило… — Той не довърши изречението. — Да побързаме.

Не тръгна към вратата, както Джилбърт очакваше. Армстронг му обясни:

— Съжалявам, ако това ви учудва, но щом искате да не се бавим, трябва да дойдете с мен. Думата „деформатор“ означава ли нещо за вас?

Госейн кимна.

— Засега не разполагаме с много — призна мъжът. — Вярно, произвеждаме ги в огромни количества, но за съвсем други цели.

— Знам. Корабът, в който пътувах насам, се сблъска с плодовете на вашия труд.

Тъкмо доближаваха деформатора, но Армстронг спря като прикован. Лицето му пребледня.

— Искате да кажете, че отбраната ни нищо не струва?

Госейн се поколеба.

— Още не съм сигурен, но се боя, че е така.

Мълчаливо изтърпяха мигновената тъма на скока. Когато Армстронг отвори вратата, излязоха в дъното на коридор. Закрачиха бързо към неколцината мъже пред затрупани с документи бюра. Госейн изобщо не се учуди, че придружителят му не познаваше никого тук. На жителите на Венера можеше да се разчита, затова всеки имаше достъп и до най-секретните обекти.

Армстронг се представи на човека, седнал най-близо до вратата и му каза, че е довел Госейн. Мъжът стана веднага и протегна ръка.

— Аз съм Елиът. — Извърна глава към съседното бюро и подвикна: — Ей, Дон, обади се на доктор Кейр. Джилбърт Госейн е тук.

Джилбърт реши да не чака Кейр. Нямаше време. Обясни накратко за нападението, подготвяно от Енро. Предизвика оживление, но не каквото очакваше.

— Значи Кранг си е свършил работата — каза Елиът. — Бива си го.

Госейн тъкмо се канеше да продължи, но загуби дар слово и зяпна. Прозрението го заслепи за миг като силен лъч.

— Значи Кранг е отишъл на Горгзид, за да подтикне някак Енро към атака срещу Венера…

Млъкна, защото се сети за мъртвородения заговор срещу диктатора. Вече му беше ясно, че изобщо не е било нужно да успеят. Но радостта му бързо се стопи. Разказа на събралите се наоколо венерианци за предсказателите и завърши мрачно:

— Още не съм проверил предположението си, че тези ясновидци могат да проникнат през защитните ви системи, но ми се струва съвсем логично да съм прав.

Групата не умува дълго. Заведоха го при видеофон, където друг мъж натискаше бутони и тихо говореше с комуникационен робот. Вдигна глава и се обърна към Госейн.

— Свързахме се в общата мрежа. Моля ви, повторете информацията, с която разполагате.

Този път Джилбърт не пропусна и последната подробност. Описа културата на предсказателите и подчиняващото се на таламусните реакции съзнание у онези, които бе срещнал на тяхната планета. После разказа за Следовника и обясни предположенията си за загадката на сенчестата твар. Накрая стигна до Енро, положението в двореца и на Горгзид. Не забрави и Елдред Кранг.

— Току-що научих, че Кранг се е стремял да подтикне Енро към изпращане на ескадра срещу Венера. Вече мога да ви съобщя, че изпълни задачата си успешно, но за съжаление не е подозирал за съществуването на предсказателите. В атаката, която ще последва скоро, неприятелят ще има такова предимство, че едва ли някой, участвал в изграждането на отбраната около Венера и Земята, е могъл да допусне подобно положение. — Госейн завърши тихо: — Помислете за това.

Елиът седна на освободеното от него кресло и каза сериозно:

— Изпращайте коментарите и предложенията си по обичайния начин.

Джилбърт пожела да узнае какъв е този начин. Оказа се, че малки групи се събираха да обсъдят проблемите и да измислят възможно най-добрите решения. После по един човек от всяка група се срещаше за обсъждане с други представители. Така предложенията се предаваха от равнище на равнище към групи, опиращи се на все по-многобройни поддръжници на един или друг подход.

Тридесет и седем минути след призива на Елиът електронният мозък го запозна с четирите основни решения, подредени по степента на неотложност.

Първо, да се съсредоточат всички сили на отбрана по линията, свързваща Слънцето със звездата Гела. Там беше базата, откъдето щяха да се прехвърлят бойните кораби на врага. Така реакцията на защитните роботи нямаше да отнеме повече от две-три секунди. Неуспехът би означавал всеобща гибел, затова оставаше да се надяват, че подобна линейна отбрана ще изненада противника въпреки вероятното присъствие на предсказатели и цялата ескадра ще бъде пленена.

Второ, Лийдж да прехвърли разрушителя до Венера и да проверят как предсказателката ще се справи с отбраната, след като вече знае как е изградена.

Трето, да се откажат от плана за тайна подкрепа на Галактическия съюз срещу Енро и да предложат явно всички оръжия, с които разполагат. Не биваше да пренебрегват вероятността с тяхната помощ да бъде злоупотребено и последвалият мир под отмъстителното господство на Съюза да се окаже не по-добър от пълната победа на диктатора. В замяна да поискат планетите от Галактическия съюз да приемат заселници от Венера.

Четвърто, да напуснат Венера.

Госейн се пренесе обратно в разрушителя и уговори с капитана и предсказателката как да направят третия опит за пробив през отбраната. Искаше му се да остане в кораба, но Лийдж не се съгласи.

— За миг да изтърва картината и с нас е свършено. Можеш ли да ми обещаеш, че няма да има замъгляване?

Госейн не можеше да обещае. Засега не беше овладял собствената си нова дарба да предвижда бъдещето, както и въздействието й върху Лийдж.

— Ами ако се случи, макар че съм на Венера? Пак ще бъда в твоя обсег.

— Положението на кораба няма да е свързано пряко с тебе — възрази предсказателката. — Нали ти казах, че тези видения си имат определени граници.

Само че дарбата й не изглеждаше никак ограничена, когато след минута-две У-381907 се появи пет километра над галактическата база на Венера и устремно се понесе през атмосферата на планетата. Само миг по-късно управляемите ракети полетяха след него. Корабът се мяташе насам-натам като мълния и успяваха да следят движенията му само на видеоекраните, показващи го чрез отдалечени камери.

Поне десетина пъти атомните бойни глави се взривяваха там, където разрушителят се намираше преди секунда, но корабът вече беше далече извън радиуса на поражение. След едночасова напразна игра на котка и мишка центърът за управление заповяда на всички роботи да прекратят преследването.

Госейн се уеднакви в разрушителя, седна пред пулта вместо изтощената Лийдж. След малко кацнаха на космодрума на управлението за военна промишленост.

Нямаше нужда да казва на венерианците какво мисли. Пробивът беше достатъчно красноречив.

Предсказателите можеха да проникнат през плътната защитна система от роботи.

Три часа по-късно, насред вечерята Лийдж изведнъж замръзна на стола си.

— Кораби! — Остана неподвижна дълги секунди и бавно си отдъхна. — Всичко е наред. Плениха ги до един.

Чак след четвърт час от центъра за управление потвърдиха, че съсредоточената ударна сила от петнадесет милиона роботи за контрол на съзнанието е заловила сто осемдесет и един бойни кораби, сред които два флагмана и осем кръстосвачи.

Госейн се присъедини към многобройната група, влязла в един от флагманските кораби. Побързаха да изведат офицерите и екипажа. Специалисти се заеха да проучат устройството на кораба. Джилбърт им помогна с това, което бе научил на разрушителя.

През следващите дни се опита няколко пъти да използва новата си способност, но виденията от бъдещето се наслагваха и разпадаха. Явно не успяваше да се отпусне напълно. А и беше твърде зает, за да има време за нещо повече от кратък разговор с доктор Кейр.

— Мисля, че си на прав път — одобри психиатърът. — Ще трябва да се заемем с това обстойно, когато ни се освободи повече време.

Точно време не достигаше през тези дни. Разпитите потвърдиха това, което Лийдж обяви цяло денонощие по-рано — в екипажите не бяха включени предсказатели.

Този факт с нищо не промени плановете на венерианците. Всеобщото допитване показа, че според повечето жители на планетата следващата ескадра ще се появи след броени седмици, че в корабите ще има предсказатели и че могат отново да се справят с противника въпреки присъствието на ясновидците.

Въпреки всичко трябваше да напуснат Венера. Денонощно се сменяха групи, които монтираха допълнителни деформатори в корабите — същите като онези, с които доброволците от Ялерта се прехвърляха във флотата на Енро в Шести декант.

Залавянето на ескадрата даде възможност на венерианците да наредят щафета от кораби до точка, отдалечена на осемстотин светлинни години от най-близката база на Галактическия съюз. Оттам вече можеха да се свържат по видеофона.

Учудващо лесно се споразумяха със Съюза. Иначе упоритият и муден Мадрисол се оказа особено склонен да се вслуша в доводите на хора от звездна система, която вече произвеждаше всеки ден по дванадесет милиона отбранителни робота от напълно непознат за него вид.

Флота от хиляда и двеста бойни кораба се възползва от наредената в линия пленена ескадра и се прехвърли към Гела. Четирите планети бяха завзети само за четири часа. Силите на диктатора вече не можеха да нападнат Венера и Земята от тази посока, без да си възвърнат преди това базата.

И това нямаше значение. За венерианците Галактическият съюз беше не по-малко опасен от Енро. Ако последователите на не-А останеха на една планета, бяха изложени на прищевките на хора, които можеха да се уплашат от тях просто защото бяха различни. Хора, които скоро щяха да приветстват екзекуциите на милиони също толкова неуравновесени свои врагове. Хора, които скоро щяха да открият, че новите оръжия не са всемогъщи.

Никой не можеше да предвиди реакцията им. Току-виж приемат лошата новина като нещо разбиращо се от само себе си. Или пък изведнъж ще забравят всички преимущества на предложените им защитни системи само защото не са абсолютното съвършенство, толкова жадувано от всеки човек с таламусно мислене.

Затова венерианците премълчаха недостатъците на оръжията си по време на срещите, на които беше решено от двеста до двеста хиляди последователи на не-А да се заселят незабавно на всяка от десетките хиляди планети на Съюза.

Още обсъждаха последните дреболии, а преселението започна.

Госейн изпитваше най-противоречиви чувства, докато наблюдаваше събитията. Не се съмняваше, че напускането на Венера е неизбежно, но този път логиката не му помагаше с нищо.

Да изоставят Венера… Трудно му беше да осъзнае, че тези двеста милиона души ще се разпръснат из далечните кътчета на галактиката. Знаеше, че така общността им като цяло ще си осигури безопасност. Отделни хора можеха и да пострадат, докато продължаваше тази война на всички войни. Възможно беше и да се сблъскат с враждебността на населението на една или друга планета, макар да не му се вярваше. Все пак щяха да са твърде малобройни, за да ги възприемат като заплаха, а пък всеки венерианец щеше бързо да прецени особеностите на новата среда и да се впише в нея по най-подходящия начин.

Сега навсякъде щеше да има мъже и жени, овладели не-А, открили цялата мощ на уравновесената психика. Повече нямаше да бъдат застрашена изолирана общност на една-единствена планета. Госейн подбра няколко от групите, преместващи се на сравнително близки планети, и се прехвърляше заедно с тях, за да се увери, че ще се настанят добре и нищо не ги заплашва.

На всяка от тези планети имаше демократично управление. Венерианците просто се разтваряха в гъмжилото от местни жители, повечето от които дори не подозираха за пристигането им.

Джилбърт успяваше да проследи преселението само на групи, избрани съвсем случайно. Десетки хиляди светове приютяваха странните бежанци. Не биха му стигнали и хиляда живота да се отбие навсякъде. На Венера оставаха не повече от милион жители. Както и преди, щяха да изпълняват мисията си спрямо милиардите хора на Земята, които не знаеха за случилото се. За тях системата по овладяване на не-А щеше да продължи така, сякаш нищо не се е променило.

Реките от преселници, вливащи се в деформаторите, постепенно се превърнаха в поточета, после почти изчезнаха. Докато последните групи се прехвърляха, Госейн отиде в Ню Чикаго, където подготвяха един от пленените флагмански кораби, преименуван на „Венера“, за екипаж, включващ него, Лийдж, капитан Фрий и екип от технически специалисти.

Попадна в почти пуст град. Оживление кипеше само в скритите под земята заводи и във военния команден център. Елиът изпрати Джилбърт до кораба, за да му съобщи последните получени сведения.

— Още не знаем накъде клонят сраженията, но може би нашите системи влизат в бой точно сега. — Той се засмя и поклати глава. — Съмнявам се, че някой ще си направи труда да ни осведомява. Влиянието ни намалява непрекъснато. Отношението към нас е някаква смес от снизхождение и досада. С едната ръка ни потупват по рамото, защото сме изобретили оръжията, които според тях ще донесат решителния обрат във войната… но това няма да стане. А с другата ни побутват в ъгъла и ни напомнят, че сме малобройни и незначителни, затова е редно да оставим всичко в ръцете на експертите по галактическите дела. — Помълча и макар да изглеждаше развеселен, продължи съвсем сериозно: — Дори и да не подозират, всеки последовател на не-А ще се опита да повлияе върху възможния край на войната. Естествено, стремим се към мир, а не към безкрайни битки. Няма да проличи веднага и това, че не желаем да допуснем разделението на галактиката на две половини, ненавиждащи се до полуда помежду си.

Госейн кимаше. Водачите на галактиката може би тепърва щяха да осъзнаят какво става… или пък никога нямаше да се досетят. Влиянието нямаше да се проявява грубо, но скоро направеното от Елдред Кранг щеше да бъде подкрепено от още двеста милиона като него. Джилбърт се сети за един въпрос, който се канеше да зададе от няколко дни.

— Кой създаде новия тип роботи?

— Институтът по обща семантика, под ръководството на покойния Лавоасьор.

— Ясно. — Госейн обмисли следващия въпрос. — А кой насочи вниманието ви към възможната им употреба за отбрана, оказала се толкова успешна?

— Кранг. Лавоасьор му беше близък приятел.

Джилбърт чу каквото искаше и заговори за друго.

— Кога потегляме?

— Утре сутринта.

— Добре.

Новината го развълнува приятно. Няколко седмици беше твърде зает, за да отделя време за размишления, но не забравяше, че Енро и Следовника си остават сили, с които трябва да се съобразява.

Чакаше го и още по-голяма загадка — онзи, който бе уеднаквил съзнанието му в нервната система на Ашаргин.

Предстоеше му да свърши твърде важна работа.