Играта на ангела

1

Вече се беше смрачило, когато стигнахме до книжарницата. Едно златисто зарево нарушаваше вечерната синева пред вратите на „Семпере и синове“, където се бяха събрали стотина души със свещи в ръце. Някои плачеха мълчаливо, други си разменяха погледи, без да знаят какво да кажат. Разпознах някои лица — приятели и клиенти на Семпере, хора, на които старият книжар бе подарявал книги, хора, посветени в изкуството на четенето благодарение на него. Докато новината се разнасяше из квартала, продължаваха да пристигат още приятели и читатели, които не можеха да повярват, че господин Семпере вече не е между живите.

Лампите в книжарницата бяха запалени и вътре се виждаше дон Густаво Барсело, прегърнал с всички сили един млад мъж, който едва се държеше на краката си. Не осъзнах, че това бе синът на Семпере, докато Изабела не стисна ръката ми и не ме въведе в книжарницата. Когато ме видя да влизам, Барсело вдигна поглед и ми отправи печална усмивка. Синът на книжаря ридаеше в прегръдките му и на мен не ми достигна смелост да отида да се здрависам с него. Изабела бе тази, която се приближи до него и сложи длан на гърба му. Семпере син се обърна и аз видях съкрушеното му лице. Изабела го отведе до един стол и му помогна да седне; той направо рухна на седалката като счупена кукла. Тогава Изабела коленичи до него и го прегърна. Никога не съм се гордял така с някого, както се гордеех с нея в този миг. Тя вече не изглеждаше момиче, а жена, по-силна и по-мъдра от всички, които присъствахме там.

Барсело се приближи до мен и ми подаде треперещата си ръка. Аз я стиснах.

— Случило се е преди два часа — обясни той с пресипнал глас. — Останал за малко сам в книжарницата и когато синът му се върнал… Казват, че се препирал с някого… Не зная. Според доктора сърцето му не е издържало.

Преглътнах с мъка.

— Къде е?

Барсело посочи с глава към вратата на задната стая. Кимнах и тръгнах натам. Преди да вляза, поех дълбоко дъх и стиснах юмруци. Прекрачих прага и го видях. Беше положен върху една маса, със скръстени на корема ръце. Кожата му бе тебеширенобяла, а чертите му бяха хлътнали, сякаш лицето му бе от картон. Очите му все още бяха отворени. Осъзнах, че не ми достига въздух. Чувствах се така, сякаш бях получил силен удар в стомаха. Подпрях се на масата и си поех дъх. После се наведох към него и склопих клепачите му. Помилвах студената му буза и хвърлих поглед наоколо към този свят от страници и блянове, който той бе създал. Искаше ми се да вярвам, че Семпере все още си е там, сред своите книги и приятели. Чух стъпки зад гърба си и се обърнах. Барсело тъкмо въвеждаше в стаята двама мрачни наглед, облечени в черно мъже. Видът им не оставяше място за съмнение относно занаята им.

— Тези господа са от погребалното бюро — рече Барсело.

Те кимнаха за поздрав с професионална сериозност и се приближиха да огледат тялото. Единият от тях, висок и мършав мъж, набързо взе мерки и каза нещо на спътника си, който кимна и записа указанията му в малък бележник.

— Ако не възникне някакво изменение, погребението ще бъде утре следобед в Източното гробище — каза Барсело. — Реших аз да се заема да уредя всичко, защото синът му е съсипан, нали виждате. При тези работи, колкото по-скоро…

— Благодаря ви, дон Густаво.

Книжарят хвърли един поглед на стария си приятел и се усмихна през сълзи.

— И какво ще правим сега, когато старецът ни изостави? — рече той.

— Не зная…

Единият от погребалните агенти се покашля дискретно, за да привлече вниманието ни.

— Ако нямате нищо против, сега ще отидем с колегата да донесем ковчега и…

— Правете каквото трябва да правите — прекъснах го аз.

— Някакви предпочитания относно ритуала?

Изгледах го неразбиращо.

— Вярващ ли беше покойникът?

— Господин Семпере вярваше в книгите — отвърнах.

— Разбирам — рече той и излезе от стаята.

Погледнах Барсело, който само сви рамене.

— Нека да попитам сина му — добавих аз.

Отидох отново в предното помещение на книжарницата. Изабела, която бе все така приведена до Семпере, ми хвърли въпросителен поглед и се изправи. Дойде при мен и аз тихичко изложих пред нея проблема.

— Господин Семпере беше добър приятел на енорийския свещеник от съседната църква „Санта Ана“. Носи се мълва, че ония от архиепископията още преди години искали да го отстранят заради непокорство, но понеже е твърде стар, предпочели да го изчакат да си умре. Просто не могат да излязат наглава с него.

— Значи той е човекът, който ни е нужен — рекох.

— Ще говоря с него — каза Изабела.

Посочих към Семпере син.

— Как е той?

Изабела ме погледна право в очите.

— Ами вие?

— Добре съм — излъгах. — Кой ще остане при него тази нощ?

— Аз — рече тя, без да се поколебае дори за миг.

Кимнах и я целунах по бузата, преди да се върна в задната стая. Там Барсело бе седнал пред стария си приятел и докато двамата погребални агенти взимаха мерки и обсъждаха въпроса за костюма и обувките, той наля две чаши бренди и ми подаде едната. Седнах до него.

— За здравето на нашия приятел Семпере, който научи всички ни как да четем, ако не и как да живеем — заяви той.

Вдигнахме тост и пихме мълчаливо. Останахме там, докато агентите се върнаха с ковчега и с дрехите, с които Семпере щеше да бъде погребан.

— Ако нямате нищо против, ние ще се погрижим за това — предложи онзи от двамата, който изглеждаше по-отракан. Аз се съгласих. Преди да вляза пак в предната част на книжарницата, взех онзи стар екземпляр от „Големите надежди“, който така и не бях прибрал, и го сложих в ръцете на господин Семпере.

— За из път — казах.

След четвърт час служителите от погребалното бюро изнесоха ковчега и го поставиха върху една голяма маса, разположена в средата на книжарницата. Множество хора се тълпяха отвън на улицата и чакаха в пълно мълчание. Отидох до вратата и я отворих. Един по един, приятелите на „Семпере и синове“ влизаха вътре, за да се простят с книжаря. Мнозина не можеха да сдържат сълзите си и при тази скръбна гледка Изабела хвана младия Семпере за ръка и го отведе в апартамента точно над книжарницата, където бе живял цял живот с баща си. Барсело и аз останахме долу да бдим над стария Семпере, докато хората прииждаха да се сбогуват с него. Някои от тях — онези, които му бяха най-близки — се присъединяваха към нас. Бдението продължи цяла нощ. Барсело остана до пет сутринта, а аз не си тръгнах, докато Изабела не слезе долу малко след зазоряване и не ми нареди да се прибера вкъщи, па макар и само за да се преоблека и поосвежа.

Погледнах клетия Семпере и му се усмихнах. Не можех да повярвам, че никога вече нямаше да го видя зад тезгяха, щом влезех през тази врата. Спомних си първото си посещение в книжарницата, когато бях просто един малчуган и книжарят ми изглеждаше висок и силен. Несломим. Най-мъдрият човек на света.

— Идете си вкъщи, моля ви — прошепна Изабела.

— Защо?

— Моля ви…

Сетне ме изпрати до улицата и ме прегърна.

— Зная колко привързан бяхте към него и какво означаваше той за вас — рече тя.

Никой не знае, помислих си. Никой. Но все пак кимнах и след като я целунах по бузата, закрачих безцелно из разни улици, които ми се видяха по-пусти от когато и да било. Ако не спирам, мислех си, ако все така продължавам да вървя, не ще забележа, че светът, който смятах, че познавам, вече не съществува.

2

Тълпата се бе събрала пред портите на гробището да чака пристигането на катафалката. Никой не смееше да продума. Чуваше се шепотът на морето в далечината и ехото от един товарен влак, който се носеше към града от фабрики, простиращ се оттатък гробището. Беше студено и вятърът разнасяше снежинки. Малко след три следобед катафалката, теглена от впряг черни коне, навлезе по Авенида де Икария между редици от кипариси и стари складове. Синът на Семпере и Изабела пътуваха с нея. Шест колеги от гилдията на барселонските книжари, сред които и дон Густаво, вдигнаха ковчега на раменете си и го внесоха в пределите на гробището. Хората ги последваха, образувайки мълчалив кортеж, който напредваше сред алеите и мавзолеите на некропола под един покров от ниски облаци, трептящ като живак. Чух как някой каза, че синът на книжаря сякаш е остарял с петнайсет години за една нощ. Наричаха го господин Семпере, защото сега той отговаряше за книжарницата; в продължение на четири поколения този вълшебен базар на улица „Санта Ана“ никога не бе променял името си и винаги бе управляван от някой господин Семпере. Изабела го държеше под ръка и ми се стори, че ако не беше тя, той би рухнал като марионетка без конци.

Енорийският свещеник на църквата „Санта Ана“, ветеран на възрастта на покойника, чакаше до последната обител — мрачна мраморна плоча без декоративни елементи, която не биеше на очи. Шестимата книжари, които носеха ковчега, го положиха до гроба. Барсело, който ме бе забелязал, ми кимна за поздрав. И сам не зная дали от страхливост или от уважение, но предпочетох да стоя по-назад. От мястото, където бях застанал, можех да видя гроба на баща ми на около трийсет метра разстояние. Щом паството се събра край ковчега, свещеникът вдигна поглед и се усмихна.

— С господин Семпере ме свързваше дружба почти четирийсет години, но през цялото това време само веднъж разговаряхме за Бога и за загадките на живота. Почти никой не знае това, но нашият приятел Семпере не бе стъпвал в църква след погребението на своята съпруга Диана, до чиято обител го придружаваме днес, за да почиват един до друг завинаги. Навярно поради тази причина всички го смятаха за атеист, но той беше вярващ човек. Вярваше в своите приятели, в истината на нещата и в нещо, на което не дръзваше да даде име или лице, защото казваше, че това е наша работа, задача на свещениците. Господин Семпере вярваше, че всички съставяме част от нещо, и че щом напуснем този свят, нашите спомени и желания не се изгубват, а се превръщат в спомените и желанията на онези, които заемат мястото ни. Той не знаеше дали ние сме създали Бог по наш образ и подобие, или Бог е създал нас, без да знае съвсем точно какво прави. Вярваше, че Бог, или онова, което ни е довело на този свят, живее във всяка наша постъпка, във всяка наша дума, и се проявява във всяко обстоятелство, което показва, че сме нещо повече от обикновени глинени творения. Господин Семпере вярваше, че Бог живее — малко или много — в книгите; ето защо посвети живота си на това, да ги споделя, да ги пази и да се грижи техните страници, подобно на нашите спомени и желания, никога да не се изгубват. Вярваше, а накара и мен да повярвам, че докато има и един-единствен човек на този свят, способен да ги чете и да ги преживява, ще има и частица Бог или частица живот. Зная, че на моя приятел не би му се понравило да го изпратим с молитви и песнопения. Би му било достатъчно да знае — сигурен съм в това, — че неговите приятели, мнозина от които днес са дошли тук да се сбогуват с него, никога няма да го забравят. Не се съмнявам, че Господ, макар и старият Семпере да не е очаквал това, ще приеме до себе си нашия скъп приятел и зная, че той ще живее завинаги в сърцата на всички нас, на всички, открили вълшебството на книгите благодарение на него, и на всички, които, дори без да го познават, някой ден ще минат през вратата на малката му книжарница, където, както сам той обичаше да казва, историята едва е започнала. Почивайте в мир, приятелю Семпере, и дано Бог даде на всички ни възможност да почетем паметта ви и да бъдем благодарни за привилегията, че сме ви познавали.

Безкрайно мълчание се възцари над гробището, когато свещеникът завърши словото си и отстъпи няколко крачки назад, като благослови ковчега и сведе поглед. По знак на главния погребален агент гробарите пристъпиха напред и бавно спуснаха ковчега с въжета. Спомням си звука, който издаде той, когато докосна дъното на гроба, и сподавените хлипания, които се чуваха сред тълпата. Спомням си, че останах като закован, неспособен да помръдна, гледайки как гробарите покриха гроба — същия, в който съпругата на книжаря, Диана, почиваше вече двайсет и шест години — с голямата мраморна плоча, на която пишеше само Семпере.

Събралото се множество започна бавно да се оттича към портите на гробището, където хората се разделиха на групи, без да знаят къде да отидат, защото никой не искаше да си тръгне оттам и да изостави клетия господин Семпере. Барсело и Изабела водеха сина на книжаря, оградили го от двете му страни. Аз изчаках всички да се отдалечат и едва тогава дръзнах да се приближа до гроба на Семпере. Коленичих и сложих длан върху мрамора.

— До скоро — прошепнах.

Чух го да се приближава и разбрах, че е той, още преди да съм го зърнал. Изправих се и се обърнах. Педро Видал ми подаде десницата си с най-тъжната усмивка, която някога бях виждал.

— Няма ли да се ръкуваш с мен? — попита той.

Не го сторих и след няколко секунди Видал кимна сякаш сам на себе си и си прибра ръката.

— Какво правите тук? — сопнах се аз.

— Семпере беше и мой приятел — отвърна той.

— Естествено. И сам ли дойдохте?

Видал ме погледна неразбиращо.

— Къде е тя? — попитах.

— Коя?

Аз се изсмях горчиво. Барсело, който ни бе видял, се приближаваше към нас със загрижено изражение.

— Какво й обещахте тоя път, за да я купите?

Погледът на Видал стана суров.

— Не знаеш какво говориш, Давид.

Отидох толкова близо до него, че можех да усетя дъха му в лицето си.

— Къде е тя? — повторих настоятелно.

— Не зная — отвърна Видал.

— Разбира се — рекох аз, отвръщайки очи.

Обърнах се, готов да тръгна към изхода, но Видал ме хвана за ръката и ме задържа.

— Давид, почакай…

Преди да осъзная какво правя, аз се извърнах и го ударих с всички сили. Юмрукът ми се стовари в лицето му и той падна назад. Забелязах кръв по ръката си и чух стъпки, които забързано се приближаваха към мен. Нечии ръце ме сграбчиха и ме дръпнаха по-далече от Видал.

— За Бога, Мартин… — рече Барсело.

Книжарят коленичи до Видал, който се задъхваше с уста, пълна с кръв. Барсело подпря главата му и ме изгледа разгневен. Побягнах оттам, разминавайки се с някои от присъствалите на погребението, които се бяха спрели, за да наблюдават спречкването. Нямах смелост да ги погледна в очите.

3

В продължение на няколко дни не мръднах от къщи, като си лягах да спя по никое време и почти не слагах хапка в уста. Нощем сядах в галерията пред огъня и се вслушвах в тишината с надеждата да чуя стъпки на прага, мислейки, че Кристина ще се върне, че щом узнае за смъртта на господин Семпере, ще дойде пак при мен, па макар и само от състрадание; в момента дори това щеше да ми е достатъчно. Когато измина почти цяла седмица от смъртта на книжаря и вече ми стана ясно, че Кристина няма да се върне, започнах отново да се качвам горе в кабинета си. Измъкнах ръкописа за тартора от раклата и се заех да го препрочитам, като се наслаждавах на всяка фраза, на всеки абзац. Докато го четях, изпитвах едновременно погнуса и някакво мрачно задоволство. Щом си помислех за стоте хиляди франка, които отначало ми се бяха видели толкова много, се усмихвах вътрешно и си казвах, че кучият син бе успял да ме купи твърде евтино. Суетата притъпи горчилката, а мъката затвори вратата на съвестта ми. В пристъп на арогантност препрочетох творбата на моя предшественик Диего Марласка, „Lux Aeterna“, а после я запратих в пламъците на огнището. Там, където той се бе провалил, аз щях да възтържествувам. Там, където той се бе изгубил, аз щях да намеря изхода от лабиринта.

На седмия ден се залових отново за работа. Изчаках да стане полунощ и седнах на бюрото си. Една празна страница във валяка на старата пишеща машина „Ъндъруд“ и чернотата на нощния град зад прозорците. Думите и образите просто избликваха изпод ръцете ми, сякаш бяха чакали с настървение в затвора на душата ми. Страниците се лееха неосъзнато, без мяра, с едничката воля да омагьосват и отравят умове и сърца. Вече не мислех за тартора, за неговата отплата или неговите претенции. За пръв път в живота си пишех заради себе си и заради никого другиго. Пишех, за да подпаля целия свят и да изгоря заедно с него. Работех всяка нощ до пълна изнемога. Блъсках с все сила по клавишите на машината, докато пръстите ми почнеха да кървят, а треската замъглеше погледа ми.

В едно януарско утро, когато вече бях изгубил представа за времето, чух, че някой тропа на вратата. Лежах в кревата си, съзерцавайки старата снимка на Кристина като дете, вървящо ръка за ръка с някакъв непознат по един кей, врязан в море от светлина. Този образ вече ми се струваше едничкото хубаво нещо, което ми бе останало, и ключ към всички загадки. В продължение на няколко минути не обръщах внимание на тропането, докато накрая чух гласа й и разбрах, че тя няма да се откаже.

— Отворете най-сетне, дявол да го вземе! Зная, че сте вътре и няма да мръдна оттук, докато не отворите тая врата или аз не я съборя.

Когато се показах на прага, Изабела отстъпи крачка назад и ме изгледа ужасена.

— Това съм аз, Изабела.

Тя ме бутна настрани и отиде право в галерията, където разтвори прозорците от край до край. После се отправи към банята и започна да пълни ваната. Хвана ме за ръката и ме завлече там. Накара ме да седна на ръба на ваната и прегледа очите ми, като повдигаше клепачите ми с пръсти и мърмореше нещо под нос. Накрая, без да каже дума, се зае да съблича ризата ми.

— Изабела, не съм в настроение.

— Ама какви са тези разрези? Какво сте направили със себе си?

— О, това са просто драскотини.

— Искам да ви прегледа лекар.

— Не.

— Не смейте да казвате „не“ на мен — решително отсече тя. — Сега ще влезете в тази вана, ще се изкъпете с вода и сапун и ще се избръснете. Имате две възможности: или ще го направите сам, или пък аз ще го направя. И хич не си мислете, че нещо ще ме спре.

Усмихнах се.

— Изобщо не се съмнявам.

— Направете, каквото ви казвам, а аз през това време ще потърся лекар.

Канех се да отвърна нещо, но тя вдигна ръка, за да ме накара да мълча.

— Нито дума повече! Ако си мислите, че само вие страдате на тоя свят, много се заблуждавате. И ако на вас ви е все едно дали ще умрете като куче, поне имайте доблестта да си спомните, че на някои от нас това не ни е все едно — макар че, право да си кажа, и аз не зная защо.

— Изабела…

— Незабавно във водата! И ако обичате, свалете си най-напред панталоните и гащите.

— Знам как да се изкъпя.

— О, да, то просто си личи.

Изабела отиде да потърси доктор, а през това време аз се подчиних на заповедите й и се подложих на кръщение със студена вода и сапун. Не бях се бръснал от погребението насам и когато се погледнах в огледалото, сякаш зърнах вълча муцуна. Очите ми бяха кървясали, а кожата ми бе добила една нездрава бледност. Облякох си чисти дрехи и седнах да чакам в галерията. Изабела се върна след двайсет минути с един лекар, когото като че ли бях виждал понякога из квартала.

— Това е пациентът. Каквото и да ви каже, не му обръщайте никакво внимание, защото лъже като разпран — обяви Изабела.

Докторът ми хвърли един поглед, преценявайки доколко съм враждебен.

— На ваше разположение съм, докторе — подканих го аз. — Правете, каквото ще правите, все едно мен ме няма.

Лекарят подхвана своя изтънчен ритуал: премери ми кръвното налягане, преслуша гърдите ми, прегледа зениците и устата ми, зададе ми въпроси от мистериозен характер, като ме поглеждаше косо — все неща, които съставят основата на медицинската наука. Когато стигна до разрезите, които Ирене Сабино бе нанесла с бръснач по гърдите ми, повдигна вежда и ме погледна в очите.

— А това какво е?

— Дълго е за обясняване, докторе.

— Сам ли си го причинихте?

Поклатих глава.

— Ще ви дам една помада, с която да се мажете, но се опасявам, че ще ви останат белези.

— Мисля, че точно това беше идеята.

Той продължи с прегледа си, а аз послушно се оставих в ръцете му, като не изпусках от очи Изабела, която тревожно наблюдаваше всичко от прага на стаята. Изведнъж осъзнах колко много ми бе липсвала и колко ценях нейната компания.

— Изкарахте ми акъла — промърмори тя неодобрително.

Докторът прегледа и ръцете ми и се намръщи, когато видя разранените ми пръсти. Зае се да ги превързва един по един, мърморейки под нос.

— От колко време не сте яли?

Вместо отговор само свих рамене. Той размени един поглед с Изабела.

— Няма повод за тревога, но бих искал да ви видя в кабинета си най-късно утре.

— Боя се, че това няма да е възможно, докторе — рекох аз.

— Там ще бъде — увери го Изабела.

— Междувременно препоръчвам да започнете да се храните с нещо топло, най-напред бульони, после и твърда храна. Пийте много вода, но никакво кафе или други възбудителни средства, и най-вече почивайте. Може да излизате малко на слънце и въздух, но без да се напрягате. Проявявате всички класически симптоми на изтощение и обезводняване, а също и начална анемия.

Изабела въздъхна.

— Нищо ми няма — подхвърлих аз.

Докторът ме изгледа със съмнение и се изправи.

— Утре в четири следобед в кабинета ми. Тук нямам нужните инструменти и условия, за да ви прегледам както трябва.

Сетне затвори куфарчето си и учтиво се сбогува с мен. Изабела го изпрати до вратата и аз ги чух да си шепнат нещо на площадката в продължение на няколко минути. Облякох се отново и зачаках като примерен пациент, седнал на леглото. Чух как входната врата се затвори и стъпките на лекаря заглъхнаха по стълбите надолу. Знаех, че Изабела е във вестибюла и изчаква малко, преди да влезе в спалнята. Когато най-сетне го стори, аз я посрещнах с усмивка.

— Ще ви приготвя нещо за ядене.

— Не съм гладен.

— Хич не ме интересува. Сега ще ядете, а после ще излезем малко на чист въздух, и точка по въпроса.

Тя ми приготви бульон и аз се насилих да го изям със залъци хляб, като си придавах весел вид, макар и да имах чувството, че гълтам камъни. Накрая опразних чинията и я показах на Изабела, която ме надзираваше като сержант, докато се хранех. Веднага след това тя ме заведе в спалнята, изрови палто от гардероба, сложи ми ръкавици и шал и ме изтика през вратата. Когато излязохме навън, духаше студен вятър, но небето бе озарено от едно вечерно слънце, което обливаше улиците в кехлибарена светлина. Изабела ме хвана под ръка и двамата тръгнахме на разходка.

— Сякаш сме сгодени — отбелязах аз.

— Много смешно.

Отидохме до парка Сиудадела и навлязохме в градините, които ограждат навеса. Когато стигнахме до езерцето с големия фонтан, седнахме на една пейка.

— Благодаря ти — промълвих.

Тя не отговори.

— Не те попитах как си — подхванах аз.

— Това не е нещо ново.

— Е, как си?

Изабела сви рамене.

— Родителите ми са просто очаровани, че се върнах при тях. Казват, че сте ми оказали добро влияние. Ех, само ако знаеха… Истината е, че сега се погаждаме по-добре. Но аз и без друго не ги виждам много, защото прекарвам почти цялото си време в книжарницата.

— Ами Семпере? Как приема смъртта на баща си?

— Не много добре.

— А ти как го приемаш него?

— Той е свестен човек — отвърна Изабела.

Сетне дълго мълча, свела глава.

— Предложи ми да се омъжа за него — рече най-после тя. — Преди няколко дена, в „Четирите котки“.

Съзерцавах нейния профил, спокоен и вече лишен от онази младежка невинност, която бях искал да видя у нея и която навярно никога не бе съществувала.

— И? — попитах аз накрая.

— Казах му, че ще си помисля.

— И ще го направиш ли?

Очите на Изабела гледаха унесено фонтана.

— Каза ми, че иска да създаде семейство, да има деца… че ще живеем в жилището над книжарницата и все някак ще се справим, въпреки дълговете на господин Семпере.

— Е, ти си още млада…

Тя изви глава и ме погледна в очите.

— Обичаш ли го?

Изабела се усмихна с безкрайна тъга.

— Знам ли? Мисля, че да, макар и не толкова, колкото той си мисли, че ме обича.

— Понякога, при трудни обстоятелства, човек може да обърка състраданието с любовта — казах аз.

— Не се тревожете за мен.

— Моля те само да си дадеш малко време.

Спогледахме се, обвързани от едно безгранично съпричастие, което вече не се нуждаеше от думи, и аз я прегърнах.

— Приятели ли сме?

— Докато смъртта ни раздели.

4

На връщане към къщи се отбихме в една бакалница на улица „Комерсио“ да купим мляко и хляб. Изабела ми каза, че ще помоли баща си да ми достави една поръчка от хубави хранителни продукти, и че ще е най-добре да изям всичко до шушка.

— Как вървят работите в книжарницата? — попитах аз.

— Продажбите са спаднали извънредно много. Мисля, че на хората им е мъчно да я посещават, защото си спомнят за горкия господин Семпере. Истината е, че положението съвсем не изглежда розово.

— Как са сметките?

— Под минимума. През седмиците, откакто работя там, започнах да проверявам счетоводните книги и осъзнах, че господин Семпере, мир на праха му, е бил безнадежден случай. Подарявал е книги на всеки, който не е можел да ги плати. Или пък ги е давал назаем и изобщо не са му ги връщали. Купувал е цели колекции, знаейки, че не ще може да ги продаде, просто защото собствениците им са заплашвали, че ще ги изгорят или изхвърлят. Поддържал е с дребни суми един куп второразредни стихоплетци, бедни като църковни мишки. Останалото и сам можете да си представите.

— Виждат ли се кредитори на хоризонта?

— По двама всеки ден, без да броим писмата и уведомленията от банката. Добрата новина е, че не ни липсват оферти.

— За закупуване на книжарницата ли?

— Двама колбасари от Вик59 проявяват голям интерес към помещението.

— А какво казва Семпере син?

— Че на вълка вратът му е дебел, защото сам си върши работата. Реализмът не е силната му страна. Все разправя, че ще си стъпим на краката, че трябва да имам вяра.

— А ти нямаш ли?

— Имам вяра в аритметиката и когато направя изчисленията, излиза, че след два месеца витрината на книжарницата ще бъде пълна с колбаси и свински наденици.

— Ще намерим някакво разрешение.

Изабела се усмихна.

— Очаквах да кажете това. И като стана дума за висящи сметки, кажете ми, че вече не работите за тартора.

Показах й, че ръцете ми са чисти.

— Отново съм на свободна практика — рекох.

Тя ме придружи по стълбите нагоре и тъкмо когато се канеше да се сбогува, забелязах, че изпитва някакво колебание.

— Какво има? — попитах я аз.

— Мислех да не ви го казвам, но… по-добре да го научите от мен, отколкото от друг. Отнася се за господин Семпере.

Влязохме в къщата и седнахме в галерията пред огъня, който Изабела подсили, като пъхна в камината две цепеници. Останките от „Lux Aeterna“ на Диего Марласка все още се виждаха там и моята бивша помощничка ми хвърли такъв поглед, който бих могъл да поставя в рамка.

— Какво щеше да ми разправиш за Семпере?

— Научих го от дон Анаклето, един от съседите в сградата. Каза ми, че същия следобед, в който господин Семпере почина, той го видял да спори с някого в книжарницата. Дон Анаклето тъкмо се прибирал вкъщи и разправя, че гласовете се чували чак на улицата.

— С кого е спорел?

— С някаква жена. Доста възрастна. Дон Анаклето смята, че друг път не я е виждал из квартала, макар че му се сторила смътно позната, ама с него човек никога не знае. За него дърдоренето е по-сладко и от захаросани бадеми.

— Чул ли е за какво са се препирали?

— Сторило му се, че разговарят за вас.

— За мен?

Изабела кимна.

— Синът на господин Семпере бил излязъл за малко да отнесе една поръчка на улица „Кануда“. Отсъствал не повече от десет или петнайсет минути. Когато се върнал, намерил баща си паднал на пода зад тезгяха. Все още дишал, но бил студен. Когато лекарят пристигнал, вече било късно…

Имах чувството, че целият свят се е срутил върху мен.

— Не биваше да ви казвам… — промълви Изабела.

— Напротив, добре направи. Дон Анаклето не каза ли още нещо за тази жена?

— Каза само, че ги чул да се препират. Сторило му се, че кавгата е заради една книга. Книга, която тя настоявала да купи, а пък господин Семпере не искал да й я продаде.

— И защо ме спомена дон Анаклето? Не разбирам.

— Защото книгата била ваша. „Стъпалата към небето“. Единственият екземпляр, съхраняван от господин Семпере в личната му колекция, който не бил за продажба…

Обзе ме една мрачна увереност.

— И тази книга…? — започнах аз.

— … вече не е там. Изчезнала е — довърши Изабела. — Проверих в отчета, защото господин Семпере вписваше там всички продадени книги, със съответната дата и цена, и тази не беше отбелязана.

— Синът му знае ли това?

— Не. Не съм го разказала на никого освен на вас. Все още се мъча да разбера какво се е случило онзи следобед в книжарницата — и защо. Мислех си, че може би вие ще знаете…

— Онази жена се е опитала да вземе книгата със сила и при спречкването господин Семпере е получил сърдечен удар. Ето това се е случило — рекох аз. — И всичко заради една проклета моя книга.

Усетих, че вътрешностите ми се преобръщат.

— Има и още нещо — добави Изабела.

— Какво?

— Няколко дена по-късно срещнах дон Анаклето на стълбите и той ми каза, че си е спомнил откъде познава онази жена. В първия момент не могъл да се сети, но сега вече бил сигурен, че я е виждал преди много години в театъра.

— В театъра?

Тя кимна.

Потънах в продължително мълчание. Изабела ме наблюдаваше разтревожено.

— Сега не се чувствам спокойна, като ви оставям тук сам. Не биваше да ви казвам това.

— Напротив, постъпи правилно. Добре съм, наистина.

Изабела поклати глава.

— Тази нощ ще остана при вас.

— Ами репутацията ти?

— Ако нечия репутация е в опасност, то това е вашата. Само ще прескоча до магазина на моите родители, за да се обадя по телефона в книжарницата и да предупредя.

— Не е нужно, Изабела.

— Нямаше да е нужно, ако бяхте приели, че живеем в двайсети век, и бяхте прокарали телефон в тоя мавзолей. Ще се върна след четвърт час. И не искам да чувам никакви спорове.

В нейно отсъствие започнах все повече да се убеждавам, че смъртта на моя стар приятел Семпере тежи на моята съвест. Спомних си как старият книжар винаги ми бе казвал, че книгите имат душа, душата на онзи, който ги е написал, и на онези, които са ги прочели и сънували. Тогава проумях, че той до последния миг се бе борил, за да ме предпази, жертвайки себе си, за да спаси един вързоп хартия и мастило, в който, според него, бе вписана моята душа. Когато Изабела се върна, натоварена с торба деликатеси от бакалницата на родителите си, й стигаше само да ме погледне, за да разбере всичко.

— Вие познавате онази жена — рече тя. — Жената, която е убила господин Семпере…

— Мисля, че да. Ирене Сабино.

— Нали тя беше на онези стари фотографии, които намерихме в стаята в дъното? Актрисата?

Кимнах.

— И за какво й е трябвала вашата книга?

— Не зная.

По-късно, след като хапнахме някоя и друга вкусотия от „Кан Жисперт“, седнахме в голямото кресло пред камината; и двамата се побирахме в него. Изабела склони глава на рамото ми, докато гледахме огъня.

— Предната нощ сънувах, че имам син — рече тя. — Сънувах, че той ме вика, ала аз не можех да го чуя ясно, нито да го достигна, защото бях затворена в едно много студено място и изобщо не можех да помръдна. Той ме викаше, а аз не можех да отида при него.

— Това е било просто сън — казах.

— Изглеждаше съвсем истински.

— Може би ще е добре да го запишеш като разказ — предложих аз.

Изабела поклати глава.

— Много мислих за това. И накрая реших, че предпочитам да живея живота си, а не да пиша за него. Не ме разбирайте погрешно.

— Намирам, че това е мъдро решение.

— Ами вие? Смятате ли да живеете живота си?

— Боя се, че вече съм изживял голяма част от него.

— Ами онази жена? Кристина?

Поех дълбоко дъх.

— Кристина ме напусна. Завърна се при съпруга си. Още едно мъдро решение.

Изабела се отдръпна от мен и ме погледна, свъсила вежди.

— Какво? — попитах аз.

— Струва ми се, че грешите.

— Относно кое?

— Оня ден дон Густаво Барсело се отби у дома и стана дума за вас. Каза ми, че видял съпруга на Кристина, как му беше името…

— Педро Видал.

— Същият. И господин Видал му казал, че Кристина отишла да живее при вас, че той не я бил виждал и нямал вест от нея повече от месец. Всъщност аз доста се учудих, че не я заварих тук, но не посмях да попитам…

— Сигурна ли си, че Барсело каза именно това?

Изабела кимна.

— Сега пък какво казах? — попита тя разтревожена.

— Нищо.

— Има нещо, което криете от мен…

— Кристина не е тук. Не съм я виждал от деня, в който почина господин Семпере.

— Ами къде е тогава?

— Нямам представа.

Малко по малко се умълчахме, сгушени в креслото пред огъня, и призори Изабела заспа. Обгърнах я с ръка и затворих очи, като обмислях всичко, което бе казала, и се мъчех да открия някакъв смисъл. Когато утринната светлина озари прозорците на галерията, отворих очи и установих, че Изабела вече е будна и ме гледа.

— Добро утро — рекох.

— Размишлявах — заяви тя.

— И?

— Смятам да приема предложението на сина на господин Семпере.

— Сигурна ли си?

— Не — отвърна тя със смях.

— Какво ще кажат родителите ти?

— Ще бъдат огорчени, предполагам, но ще им мине. Биха предпочели за зет някой преуспяващ търговец, който продава наденици и кървавици вместо книги, но ще трябва просто да се примирят.

— Можеше да бъде и по-лошо — отбелязах аз.

Изабела кимна.

— Да. Можеше да взема някой писател.

Дълго се гледахме, докато накрая тя стана от креслото. Облече палтото си и го закопча, обърнала гръб към мен.

— Трябва да си вървя — рече.

— Благодаря ти за компанията — отвърнах аз.

— Не я оставяйте да ви избяга — каза Изабела. — Потърсете я, където и да е, и й кажете, че я обичате, та ако ще и да е лъжа. Ние, момичетата, обичаме да чуваме такива неща.

Едва тогава тя се обърна и се наведе, за да докосне устните ми със своите. Сетне стисна силно ръката ми и си тръгна, без да се сбогува.

5

Прекарах остатъка от седмицата, преброждайки цяла Барселона в търсене на човек, който евентуално да си спомни, че е виждал Кристина през последния месец. Обходих местата, които бяхме посещавали заедно, и напразно обиколих онези кафенета, ресторанти и луксозни магазини, които бяха част от любимия маршрут на Видал. Показвах на всеки срещнат една снимка от албума, който Кристина бе оставила у дома, и разпитвах дали не я е виждал напоследък. На едно място се натъкнах на човек, който я позна и се сети, че я е виждал понякога в компанията на Видал. Друг даже си спомни нейното име. Никой обаче не бе я зървал от седмици насам. На четвъртия ден от издирването започнах да подозирам, че в утрото, в което бях отишъл да купя билетите за влака, Кристина бе излязла от къщата с кулата и просто бе изчезнала от лицето на земята.

Тогава си спомних, че семейството на Видал държеше една постоянно запазена стая в хотел „Еспаня“ на улица „Сант Пау“, зад оперния театър „Лисео“. Тази стая бе предназначена да се ползва от членове на фамилията, на които нощем след опера не би им се понравила идеята да се прибират в Педралбес в малките часове. Знаех, че поне в славните си години самият Видал и господин баща му я бяха използвали, за да се развличат с госпожици и госпожи, чието присъствие в официалната резиденция в Педралбес би довело до нежелателни слухове — поради ниското или пък твърде високото потекло на въпросните дами. Неведнъж Видал ми бе предлагал тази стая, когато още живеех в пансиона на доня Кармен, в случай, че ми се прииска — както казваше той — да разсъблека някоя дама в не тъй стряскаща обстановка. Не мислех, че Кристина би избрала хотелската стая за свое убежище — ако изобщо знаеше за съществуването й, — но това бе последното място в списъка ми и не ми идваха на ум никакви други възможности. Вече се свечеряваше, когато пристигнах в хотел „Еспаня“ и поисках да разговарям с управителя, като изтъкнах, че съм приятел на господин Видал. Когато му показах снимката на Кристина, управителят — един кабалеро, който явно смяташе, че да си дискретен означава да имаш ледени маниери — ми се усмихна вежливо и отговори, че „други“ служители на господин Видал идвали да разпитват за въпросната личност още преди седмици и той им казал същото, което сега казвал и на мен — никога не бил виждал тази госпожа в хотела. Благодарих му за ледената любезност и се отправих към изхода сразен.

Когато минах покрай стъклените врати, които водеха към трапезарията, ми се стори, че зърнах с ъгълчето на окото си познат профил. Тарторът седеше на една от масите — единственият гост в цялата трапезария, — и ядеше, доколкото можех да видя, бучки захар. Канех се да изчезна яко дим, когато той се обърна и ми помаха с усмивка. Проклех късмета си и му върнах поздрава. Тарторът ми направи знак да се присъединя към него. Повлякох се с нежелание към вратата на трапезарията и влязох.

— Каква приятна изненада да ви срещна тук, скъпи приятелю. Тъкмо си мислех за вас — каза Корели.

Ръкувах се с него неохотно.

— Смятах, че сте извън града — казах аз.

— Върнах се по-рано от предвиденото. Мога ли да ви почерпя нещо?

Поклатих глава. Направи ми знак да седна на неговата маса и аз се подчиних. Пременен в обичайния си стил, тарторът, носеше черен вълнен костюм от три части и червена копринена вратовръзка. Облеклото му, както винаги, беше безупречно, но този път нещо липсваше. Трябваха ми няколко секунди, за да осъзная точно какво — брошката с ангела не беше на ревера му. Корели проследи погледа ми и кимна.

— Загубих я, за жалост, и нямам представа къде — обясни той.

— Надявам се, че не е била твърде ценна.

— Стойността й беше чисто сантиментална. Но хайде да поговорим за по-важни неща. Как сте, приятелю мой? Много ми липсваха нашите разговори, макар и понякога да сме имали разногласия. Трудно се намират добри събеседници.

— Надценявате ме, господин Корели.

— Напротив.

Последва кратко мълчание, придружено само с бездънния му поглед. Казах си, че тарторът бе за предпочитане, когато се впускаше в тривиалните си речи. Щом млъкнеше, изражението му сякаш се променяше и въздухът се сгъстяваше около него.

— Тук ли отседнахте? — попитах аз, за да наруша мълчанието.

— Не, все още съм в къщата до парка Гюел. Уговорих си тук среща днес следобед с един приятел, но той очевидно закъснява. Някои хора са отчайващо неточни.

— Мисля си, че едва ли има много хора, които дръзват да не се явят на среща с вас, господин Корели.

Тарторът ме погледна в очите.

— Не са много, наистина. Всъщност единственият, за когото се сещам, сте вие.

Сетне взе бучка захар и я пусна в чашата си. Последва я втора бучка, а след нея и трета. Той опита кафето си и добави още четири бучки. Накрая взе още една и я лапна.

— Обожавам захарта — отбеляза Корели.

— Да, виждам.

— Не ми казахте нищо за нашия проект, приятелю Мартин — прекъсна ме той. — Има ли някакъв проблем?

Преглътнах с мъка.

— Вече е почти привършен.

Лицето на тартора се озари от една усмивка, в която предпочетох да не се вглеждам.

— И ако това не е прекрасна новина! Кога ще мога да получа труда ви?

— След две седмици. Искам да го огледам за последно. Трябва само малко да се изглади и да се обработи тук-там, нищо повече.

— Може ли да определим дата?

— Ако желаете…

— Какво ще кажете за петък, 23-ти? Ще приемете ли тогава една покана за вечеря, за да отпразнуваме успеха на нашето начинание?

Петък, 23 януари, беше точно след две седмици.

— Съгласен съм — казах аз.

— Значи е решено.

Корели вдигна като за наздравица претъпканата си със захар чаша кафе и я изпи на един дъх.

— А какво става с вас? — небрежно попита той. — Какво ви води насам?

— Търсех един човек.

— Аз познавам ли го?

— Не.

— И успяхте ли да го намерите?

— Не.

Тарторът кимна бавно, преценявайки моята неразговорливост.

— Имам чувството, че ви задържам против волята ви, приятелю.

— Малко съм изморен, това е всичко.

— В такъв случай не искам да ви отнемам повече време. Понякога забравям, че макар и аз да се наслаждавам на вашата компания, на вас може би не ви се нрави моята.

Усмихнах се хрисимо и използвах случая, за да стана от мястото си. Зърнах собственото си отражение в неговите зеници — една бледа кукла, потънала в тъмен кладенец.

— Грижете се за себе си, Мартин. Моля ви.

— Ще го сторя.

Сбогувах се с едно кимване и тръгнах към изхода. Отдалечавайки се, чух как той пъхна още една бучка захар в устата си и я схруска със зъби.

На път към Ла Рамбла видях, че навесите пред „Лисео“ бяха осветени и на тротоара чакаше дълга върволица коли, охранявани от неголяма тълпа шофьори в униформи. Представлението, обявено на афишите, бе „Така правят всички“ и аз се запитах дали Видал се бе съвзел дотолкова, че да напусне своя замък и да дойде на среща с Моцарт. Огледах шофьорите, които бяха образували кръг в центъра на улицата, и не след дълго забелязах Пеп сред тях. Направих му знак да се приближи.

— Какво правите тук, господин Мартин?

— Къде е тя?

— Господинът е вътре и гледа представлението.

— Нямам предвид дон Педро, а Кристина. Госпожа Видал. Къде е тя?

Бедният Пеп преглътна с мъка.

— Не зная. Никой не знае.

Сетне ми обясни, че Видал вече седмици наред се опитвал да я открие, а баща му, патриархът на клана, даже наел неколцина полицейски служители, за да я намерят.

— Отначало господин Видал мислеше, че госпожата е при вас…

— А тя не се ли обади, не изпрати ли писмо, телеграма…?

— Не, господин Мартин, кълна ви се. Всички сме много загрижени, а пък господинът, какво да ви кажа… не съм го виждал такъв, откакто го познавам. Тая вечер за пръв път излезе навън, откак си тръгна госпожицата, тоест госпожата…

— Спомняш ли си дали Кристина каза нещо, каквото и да е, преди да напусне Вила Елиус?

— Ами… — поде Пеп, снишавайки гласа си до шепот. — Чуваше се как се карат с господина. На мен ми изглеждаше тъжна. Прекарваше много време сама. Пишеше писма и всеки ден ходеше до пощенската станция на Пасео Рейна Елизенда да ги пуска.

— Ти някога поговори ли с нея насаме?

— Един ден, малко преди тя да си тръгне, господин Видал ме помоли да я закарам на лекар.

— Болна ли беше?

— Не можеше да спи. Докторът й предписа лауданум.

— Тя каза ли ти нещо, докато пътувахте?

Пеп сви рамене.

— Разпитваше ме за вас — дали знам някакви новини, дали съм ви виждал.

— Само това ли?

— Видя ми се много тъжна. Изведнъж се разплака и когато я попитах какво има, каза, че много й липсвал баща й, господин Мануел…

Внезапно разбрах всичко и се сгълчах наум, задето не бях проумял по-рано. Пеп ме изгледа учудено и ме попита защо се усмихвам.

— Знаете ли къде е тя? — запита той.

— Мисля, че да — тихо отвърнах аз.

В този миг като че ли чух един глас да вика от другата страна на улицата и зърнах познат силует във фоайето на „Лисео“. Видал не бе издържал дори първото действие. Пеп се обърна, за да откликне на повикването на господаря си, и преди да смогне да ми каже да се скрия, аз вече бях изчезнал в нощта.

6

Дори отдалече имаха оня характерен вид, с който се отличават лошите новини. Огънче на цигара в нощната синева, силуети, подпрени на тъмните стени, и пара от дъха на три фигури, завардили входа на къщата с кулата. Инспектор Виктор Грандес, придружен от своите две хрътки Маркос и Кастело — същински поздравителен комитет. Не ми бе трудно да се досетя, че са намерили трупа на Алисия Марласка на дъното на басейна в дома й в Сария, и че моята котировка в черния им списък се е повишила с няколко пункта. Щом ги зърнах, веднага се спрях и се притаих в уличните сенки. Наблюдавах ги няколко мига, за да се уверя, че не са ме забелязали, макар и да бях на едва петдесетина метра от тях. Различавах профила на Грандес на слабата светлина от лампата на стената. Отстъпих бавно към убежището на мрака, залял улиците, и се шмугнах в първата пряка, изгубвайки се сред неразборията от пасажи и арки на квартал Рибера.

Десет минути по-късно стигнах до входа на Френската гара. Билетните гишета вече бяха затворени, но под огромния свод от стъкло и стомана все още се виждаха няколко влака, наредени на пероните. Погледнах таблото с разписанието и видях, че нямаше отбелязани заминавания чак до следващия ден, точно както се бях страхувал. Не можех да рискувам да се върна вкъщи и да се натъкна на Грандес и сие. Нещо ми подсказваше, че тоя път посещението ми в полицейския участък ще включва пълен пансион, и че дори ходатайството на адвокат Валера не ще ме измъкне оттам тъй лесно, както в предишния случай.

Реших да прекарам нощта във второразреден хотел срещу сградата на Борсата на Пласа Паласио, където според легендата бродеха неколцина живи трупове на бивши спекуланти, погубени от своята алчност и небрежната си аритметика. Избрах такова свърталище, защото предположих, че там не биха ме потърсили дори повелителните на съдбата. Регистрирах се под името Антонио Миранда и платих стаята си в аванс. Администраторът на хотела — един тип с вид на мекотело — сякаш бе взидан в своята будка, която служеше едновременно за рецепция, килер за тоалетни кърпи и магазин за сувенири. Той ми връчи ключа, калъп сапун марка „Ел Сид“, който вонеше на белина и изглеждаше използван, и ме уведоми, че ако искам женска компания, можел да ми прати една прислужничка по прякор Еднооката, веднага щом се върнела от домашно посещение.

— Ще се почувствате като нов-новеничък — увери ме той.

Отклоних предложението, позовавайки се на начално лумбаго, и се шмугнах по стълбите, като му пожелах „лека нощ“. По вид и размери стаята напомняше саркофаг. Един бегъл поглед ме убеди, че ще е по-разумно да се просна облечен върху вехтото легло, вместо да се пъхна под чаршафите и да се побратимя с всичко онова, което можеше да се е завъдило в тях. Завих се с едно протрито одеяло, което намерих в гардероба — то поне смърдеше не на друго, а на нафталин — и загасих лампата, мъчейки се да си представя, че се намирам в такъв хотелски апартамент, какъвто би могъл да си позволи човек със сто хиляди франка в банката. Почти не мигнах цяла нощ.

Напуснах хотела към средата на предобеда и се отправих към гарата. Купих си билет първа класа с надеждата, че ще мога да си отспя във влака, за да наваксам пропуснатия сън в оня вертеп, и виждайки, че разполагам с още двайсет минути до отпътуването, отидох до кабините с обществени телефони. Дадох на служителката номера, който ми бе записал Рикардо Салвадор — този на съседите му от долния етаж.

— Бих искал да говоря с Емилио, моля.

— На телефона.

— Казвам се Давид Мартин. Приятел съм на господин Рикардо Салвадор. Той ми каза, че в случай на спешна необходимост мога да го потърся на този номер.

— Да видим… Можете ли да почакате малко, докато го повикаме?

Погледнах часовника на гарата.

— Да, ще почакам. Благодаря.

Изминаха повече от три минути, преди да чуя звука от приближаващи се стъпки и после гласа на Рикардо Салвадор, който ми подейства успокоително.

— Мартин? Добре ли сте?

— Да.

— Слава Богу. Прочетох във вестника какво е станало с Роурес и бях много загрижен за вас. Къде сте?

— Господин Салвадор, в момента не разполагам с много време. Налага се да напусна града.

— Сигурен ли сте, че сте добре?

— Да. Чуйте, Алисия Марласка е мъртва.

— Вдовицата? Мъртва?

Последва продължително мълчание. Като че ли чух Салвадор да хлипа и мислено се проклех, задето му съобщих тази новина така неделикатно.

— Още ли сте там?

— Да…

— Обаждам се, за да ви предупредя да внимавате много. Ирене Сабино е жива и ме преследва. Има и още някого с нея. Мисля, че е Жако.

— Жако Корбера?

— Не съм сигурен, че е той. Според мен знаят, че съм по дирите им и се опитват да заставят всички, които са разговаряли с мен, да млъкнат. Вие май имахте право…

— Но защо Жако би изникнал отново чак сега? — попита Салвадор. — Това просто няма смисъл.

— Не зная. Време е да тръгвам. Исках само да ви предупредя.

— Не се тревожете за мен. Ако онова копеле реши да ме посети, ще бъда готов да го посрещна. От двайсет и пет години съм все в готовност.

Началник-гарата изсвири, за да оповести, че влакът вече потегля.

— Не се доверявайте на никого, чувате ли ме? Ще ви звънна веднага щом се върна в града.

— Благодаря ви, че се обадихте, Мартин. И си отваряйте очите на четири.

7

Влакът вече бе започнал да се плъзга край перона, когато потърсих убежище в купето си и се стоварих на седалката. Оставих се да ме унесат топлият въздух от радиатора и лекото потракване на влака. Излязохме от пределите на града, като прекосихме гората от фабрики и комини, която го ограждаше, и избягахме от алената светлина, покрила го като плащаница. Пустошта, осеяна с хангари и изоставени в резервни коловози влакове, бавно се стопи в една безкрайна равнина от ниви, гори, реки и хълмове, увенчани с големи къщи и наблюдателни кули. От мъглата изскачаха каруци и селца. Малки гари прелитаха край нас, а в далечината като миражи изникваха камбанарии и чифлици.

По едно време заспах и когато се събудих, пейзажът бе изцяло променен. Сега прекосявахме стръмни долини със скалисти зъбери, които се издигаха между езера и потоци. Влакът се носеше покрай гъсти гори, плъзнали по планински склонове, които изглеждаха безкрайни. След известно време лабиринтът от възвишения и тунели, прорязани в скалите, отстъпи пред голяма открита долина с необятни простори, където стада диви коне препускаха по снега, а в далечината се съзираха малки селца от каменни къщи. От другата страна се извисяваха върховете на Пиренеите, а заснежените им склонове пламтяха от кехлибареното сияние на падащия здрач. Пред нас се виждаха куп къщи и сгради, струпани на един хълм. Контрольорът надникна в купето ми и ми се усмихна.

— Следваща спирка Пучсерда — обяви той.

Влакът спря, изпускайки вихър от пара, който заля целия перон. Щом слязох, ме обгърна мъгла с дъх на електричество. След малко чух камбанката на началник-гарата и влакът потегли отново. Докато вагоните се плъзгаха по релсите, очертанията на гарата полека изплуваха като мираж край мен. Бях сам на перона. Фина завеса от ситен като пудра сняг се сипеше безкрайно бавно. Червеникаво слънце надничаше на запад изпод купола на облаците и от лъчите му снегът искреше като жарава. Приближих се до канцеларията на началник-гарата, почуках на стъклената врата и той вдигна поглед. Отвори вратата и ме изгледа равнодушно.

— Можете ли да ми кажете как да намеря едно място, наречено Вила Сан Антонио?

Началник-гарата повдигна вежда.

— За санаториума ли става дума?

— Да, така мисля.

Той доби замисления вид на човек, който преценява как най-добре да упъти другоземец, и ми начерта следния маршрут, използвайки цял каталог от жестове и мимики:

— Трябва да минете през селото, да пресечете площада с църквата и да стигнете до езерото. От другата му страна ще видите дълъг булевард с големи къщи от двете страни, който води до Пасео де ла Риголиса. Там, на ъгъла, има една триетажна сграда, заобиколена от голяма градина. Това е санаториумът.

— А знаете ли къде мога да отседна тук?

— Пътьом ще минете край хотел „Лаго“. Кажете им, че ви праща Себас.

— Благодаря.

— Желая ви късмет…

Прекосих самотните селски улици под падащия сняг, като търсех да зърна очертанията на църковната камбанария. По пътя се разминах с неколцина местни жители, които ме поздравиха с кимване и ме изгледаха подозрително. Когато стигнах площада, двама младежи, които разтоварваха количка с въглища, ме упътиха нататък и няколко минути по-късно се озовах на улица, прокарана покрай голямо замръзнало езеро. То бе оградено с представителни имения със заострени кули, а една маркирана с пейки и дървета алея се виеше като панделка около обширната бяла повърхност, върху която се виждаха малки гребни лодки, сковани от леда. Приближих се до брега и се спрях да погледам замръзналите води, ширнали се пред нозете ми. Ледената покривка бе дебела навярно около педя и на някои места проблясваше като непрозрачно стъкло, едва загатвайки за черните води, които течаха под черупката й.

Хотел „Лаго“, който се издигаше край езерото, бе голяма двуетажна постройка, боядисана в тъмночервено. Преди да продължа пътя си, се отбих там да си резервирам стая за две нощувки, които заплатих предварително. Администраторът на рецепцията ме уведоми, че хотелът бил почти празен, тъй че аз имах възможност за избор.

— От стая 101 се открива великолепна гледка на изгрева над езерото — обясни той. — Но ако предпочитате изглед на север, мога да ви предложа…

— Изберете вие — прекъснах го аз, безразличен към величествената красота на този пейзаж, над който вече се спускаше здрач.

— Тогава нека да е 101. Лятно време това е предпочитаната стая на младоженците.

Той ми подаде ключовете за въпросния брачен апартамент и ми съобщи в кои часове мога да вечерям в трапезарията. Казах му, че ще се прибера по-късно, и го попитах дали Вила Сан Антонио се намира далече от хотела. Човекът придоби същото изражение, което бях видял на лицето на началник-гарата, сетне поклати глава с дружелюбна усмивка.

— Съвсем близо е, на десет минути път оттук. Ако тръгнете по алеята в края на тази улица, ще я видите в дъното. Няма начин да я пропуснете.

Десет минути по-късно стоях пред портите на голяма градина, осеяна с окапала шума, която се подаваше изпод снега. Малко по-нататък Вила Сан Антонио се издигаше като мрачен часовой, обгърнат от ореол златиста светлина, която струеше от прозорците. Прекосих градината с разтуптяно сърце, а ръцете ми се потяха въпреки пронизващия студ. Качих се по стълбите, водещи към главния вход, и влязох във вестибюла, настлан с черни и бели плочки като шахматна дъска. Той водеше към едно стълбище, на което видях млада жена с униформа на медицинска сестра; тя държеше за ръка някакъв треперещ мъж, който изглеждаше така, сякаш бе обречен вечно да виси между две стъпала, сякаш целият му живот бе застинал в един-единствен миг.

— Добър ден — изрече един глас от дясната ми страна.

Очите й бяха черни и строги, от острите черти не лъхаше никакво съчувствие; имаше сериозния вид на човек, който се е научил да очаква само лоши новини. Навярно скоро бе прехвърлила петдесетте и всичко у нея излъчваше авторитет и висок ранг, макар и да носеше същата униформа като младата сестра, която придружаваше треперещия старец.

— Добър ден. Търся една дама на име Кристина Сание. Имам причини да смятам, че е отседнала тук…

Жената ме наблюдаваше, без да мигне.

— Тук не отсяда никой, господине. Това място не е нито хотел, нито пансион.

— Извинете ме, току-що пристигам от път. Дълго пътувах, за да открия тази личност и…

— Не се извинявайте — рече сестрата. — Мога ли да попитам дали сте неин роднина или близък приятел?

— Казвам се Давид Мартин. Тук ли е Кристина Сание? Моля ви…

Изражението на сестрата се смекчи. Последваха едва загатната приветлива усмивка и кимване. Поех дълбоко дъх.

— Аз съм Тереса, сестрата, която отговаря за нощната смяна. Ако бъдете така любезен да ме последвате, господин Мартин, ще ви заведа до кабинета на доктор Санхуан.

— Как е госпожица Сание? Мога ли да я видя?

Още една лека, непроницаема усмивка.

— Оттук, моля.

Стаята представляваше правоъгълник от четири боядисани в синьо стени без прозорци и бе осветена от две лампи, които висяха от тавана и излъчваха металическа светлина. Единствените три предмета в помещението бяха една гола маса и два стола. Беше студено и въздухът миришеше на някакъв дезинфектант. Сестрата бе нарекла това кабинет, но след като почаках десет минути сам в тази стая, закотвен на един от столовете, не можех да я възприема другояче, освен като килия. Въпреки че вратата беше затворена, оттатък стените се чуваха гласове, понякога и откъслечни викове. Вече бях почнал да губя представа колко време съм прекарал там, когато вратата се отвори и влезе един мъж на около трийсет и пет години, облечен с бяла престилка; усмивката му бе студена като въздуха в стаята. Доктор Санхуан, предположих. Той заобиколи масата и седна на другия стол, подпря ръце на масата и няколко секунди ме наблюдава с бегло любопитство, преди да заговори.

— Давам си сметка, че идвате от дълъг път и навярно сте изморен, но бих искал да зная защо господин Педро Видал не е тук — рече той най-сетне.

— Той не можа да дойде.

Докторът се взираше в мен, без да мигне, и чакаше. Погледът му беше хладен; явно бе от хората, които слушат, но не чуват.

— Мога ли да я видя?

— Не можете да видите никого, докато не ми кажете истината и не разбера причината за вашето идване.

Кимнах с въздишка, предавайки се. Не бях пропътувал сто и петдесет километра, за да лъжа.

— Казвам се Мартин, Давид Мартин. Приятел съм на Кристина Сание.

— Тук я наричаме госпожа Видал.

— Хич не ме интересува как я наричате. Искам да я видя, и то веднага.

Докторът въздъхна.

— Вие ли сте писателят?

Надигнах се нетърпеливо от стола си.

— Що за място е това? Защо не може да я видя?

— Седнете, моля ви. Умолявам ви.

Той посочи стола и ме изчака да седна отново.

— Мога ли да попитам кога я видяхте или разговаряхте с нея за последен път?

— Преди малко повече от месец — отвърнах аз. — Защо?

— Познавате ли някого, който може да я е виждал или да е разговарял с нея оттогава насам?

— Не, нямам представа. Какво става тук?

Докторът повдигна дясната си ръка към устните си, като явно преценяваше какво да каже.

— Господин Мартин, опасявам се, че имам лоши новини.

Усетих как ме сви под лъжичката.

— Какво й е на Кристина?

Докторът ме изгледа, без да отговори, и за пръв път ми се стори, че зърнах сянка от съмнение в очите му.

— Не зная — отвърна най-сетне той.

Поехме по един къс коридор с метални врати от двете страни. Доктор Санхуан вървеше пред мен с връзка ключове в ръка. Докато минавах покрай вратите, ми се стори, че долавям зад тях шепот, сподавен смях и плач. Стаята беше в края на коридора. Докторът отвори вратата, спря се на прага и ме изгледа с непроницаемо изражение.

— Петнайсет минути — рече той.

Влязох вътре и го чух как затвори вратата зад гърба ми. Пред мен се откри едно помещение с висок таван и бели стени, които се отразяваха в под от лъскави плочки. От едната страна имаше легло с метална рамка, оградено със завеса от тюл; то бе празно. Големият френски прозорец разкриваше изглед към заснежената градина, дърветата и езерото в далечината.

Забелязах я, едва когато пристъпих няколко крачки навътре в стаята. Седеше на едно кресло до прозореца, облечена в бяла нощница, а косата й бе прибрана в плитка. Заобиколих креслото и я погледнах, но очите й останаха напълно неподвижни. Когато коленичих до нея, дори не мигна. Сложих ръката си върху нейната, но тя не помръдна и едно мускулче. Тогава забелязах бинтовете, покриващи ръцете й от китките до лактите, и ремъците, които я държаха вързана за креслото. Помилвах бузата й, по която тъкмо се стичаше една сълза.

— Кристина — промълвих аз.

Погледът й остана безизразен, тя сякаш не осъзнаваше присъствието ми. Взех един стол и седнах срещу нея.

— Това съм аз, Давид — прошепнах.

Прекарахме четвърт час така, в мълчание; ръката й бе в моята, погледът — все така празен, а думите ми останаха без отговор. По някое време чух, че вратата се отвори отново, и усетих как някой внимателно ме хвана за ръката и ме дръпна да стана. Беше доктор Санхуан. Оставих се да ме изведе в коридора, без да се съпротивявам. Докторът затвори вратата и ме отведе обратно в ледения си кабинет. Рухнах на стола и го изгледах, неспособен да изрека и една дума.

— Искате ли да ви оставя сам за няколко минути? — попита той.

Кимнах. Докторът излезе и затвори вратата след себе си. Взрях се в дясната си ръка, която трепереше, и я свих в юмрук. Почти не чувствах студа в стаята и вече едва чувах виковете и гласовете, които се процеждаха през стените. Осъзнавах само, че не ми достигаше въздух и изпитвах нужда да се махна от това място.

8

Доктор Санхуан ме намери в трапезарията на хотела, където седях недалеч от огъня пред една недокосната чиния. Нямаше други хора освен една камериерка, която обикаляше празните маси и лъскаше с кърпа приборите върху покривките. Навън се бе смрачило и снегът се сипеше бавно, като прах от натрошено синьо стъкло. Докторът се приближи до моята маса и ми се усмихна.

— Допусках, че ще ви намеря тук — рече той. — Всички посетители накрая се озовават в този хотел. И аз прекарах тук първата си нощ в това село, когато пристигнах преди десет години. Коя стая ви дадоха?

— Предполага се, че е любимата на младоженците — с изглед към езерото.

— Не им вярвайте. За всички стаи казват същото.

Извън пределите на санаториума и без бялата си престилка, доктор Санхуан имаше по-меко и приветливо излъчване.

— Едвам ви познах без униформата ви — отбелязах аз.

— Медицинското поприще е като военното. Расото прави монаха — отвърна той. — Как се чувствате?

— Добре съм. Имал съм и по-лоши дни.

— Ясно. Не ви заварих одеве в кабинета, когато се върнах да ви потърся.

— Трябваше да изляза на въздух.

— Разбирам. Все пак разчитах, че няма да се впечатлите чак толкова.

— Защо?

— Защото имам нужда от вас. По-точно казано, Кристина има нужда от вас.

Преглътнах с мъка.

— Навярно ме мислите за страхливец.

Докторът поклати глава.

— От колко време е така? — попитах.

— От няколко седмици. Практически, откакто пристигна тук. И постепенно се влошава.

— Осъзнава ли къде се намира?

Той сви рамене.

— Трудно е да се каже.

— Какво се е случило с нея?

Доктор Санхуан въздъхна.

— Преди четири седмици я намерили недалеч оттук, в селското гробище, просната върху гроба на баща й. Бълнувала и страдала от хипотермия. Доведоха я в санаториума, понеже един от Цивилната гвардия я познал, тъй като я бил виждал миналата година, когато тя прекара тук няколко месеца заради баща си. Много хора в селото я познават. Приехме я и няколко дена беше под наблюдение. Беше обезводнена и вероятно не бе спала дни наред. От време на време идваше в съзнание и тогава говореше за вас. Казваше, че се намирате в голяма опасност. Накара ме да се закълна, че няма да се обаждам на никого, даже и на съпруга й, докато тя самата не е в състояние да го стори.

— Въпреки желанието й, защо не осведомихте Видал какво се е случило?

— Щях да го направя, но… Навярно ще ви се види абсурдно.

— Кое?

— Бях убеден, че тя бяга от нещо, и счетох, че е мой дълг да й помогна.

— От какво бяга?

— Не съм сигурен — отвърна той със загадъчно изражение.

— Какво премълчавате пред мен, докторе?

— Аз съм просто лекар. Има неща, които не разбирам.

— Какви неща?

Доктор Санхуан се усмихна неспокойно.

— Кристина мисли, че в нея е влязло нещо, или някой, и иска да я погуби.

— Кой иска това?

— Зная само, че според нея нещото има някаква връзка с вас и я плаши. Ето защо вярвам, че никой друг не е в състояние да й помогне. Пак по тази причина не се обадих и на Видал, както би следвало да постъпя; понеже знаех, че рано или късно вие ще се появите тук.

Той ме изгледа със странна смесица от жал и отчаяние.

— Аз също съм привързан към нея, господин Мартин. През онези месеци, които Кристина прекара тук, посещавайки баща си… накрая станахме добри приятели. Предполагам, че не ви е говорила за мен — едва ли е имала причина да го прави. Това бе твърде труден период за нея. Тя ми довери много неща, както и аз на нея — неща, които не съм разказвал никому. Всъщност дори й предложих брак — както виждате, тук и лекарите сме малко смахнати. Разбира се, тя ми отказа… Не зная защо ви разправям всичко това.

— Но тя ще се оправи, нали, докторе? Ще се възстанови…

Доктор Санхуан се загледа в огъня с тъжна усмивка.

— Надявам се — отвърна той.

— Искам да я отведа с мен.

Той повдигна вежди.

— Да я отведете? Къде?

— Вкъщи.

— Господин Мартин, позволете ми да бъда откровен с вас. Дори като оставим настрана факта, че не сте пряк родственик на пациентката, нито пък сте нейният съпруг — което е просто едно законно изискване, — Кристина не е в състояние да отиде където и да е с когото и да било.

— Нима е по-добре за нея да седи в някаква разнебитена къща с вас, завързана за стол и упоена? Не ми казвайте, че отново сте й направили предложение за брак.

Докторът внимателно се взря в мен, преглъщайки обидата, която моите думи очевидно му бяха нанесли.

— Господин Мартин, радвам се, че сте тук, защото вярвам, че заедно с вас ще можем да помогнем на Кристина. Мисля, че вашето присъствие ще й позволи да излезе от скривалището, в което се е оттеглила. Смятам, че е така, защото единствената дума, която тя произнесе през последните две седмици, беше вашето име. Каквото и да се е случило с нея, според мен то има някаква връзка с вас.

Докторът ме гледаше така, сякаш очакваше нещо от мен, нещо, което би дало отговор на всичките му въпроси.

— Мислех, че ме е напуснала — подхванах аз. — Канехме се да заминем заедно и да зарежем всичко. Бях излязъл за малко да купя билетите за влака и да свърша една работа. Отсъствах не повече от час и половина, но когато се прибрах вкъщи, Кристина вече я нямаше.

— Случи ли се нещо, преди тя да си тръгне? Скарахте ли се?

Прехапах устни.

— Не бих го нарекъл скарване.

— А как бихте го нарекли?

— Сварих я да преглежда едни книжа, свързани с моята работа, и мисля, че тя се засегна от реакцията ми, която навярно изтълкува като липса на доверие от моя страна.

— За нещо важно ли ставаше дума?

— Не. Просто един ръкопис, чернова.

— Мога ли да попитам какво представляваше този ръкопис?

Поколебах се.

— Приказно повествование.

— За деца?

— За семейна публика, да речем.

— Разбирам.

— Не, не мисля, че разбирате. Нямаше никаква разправия. Кристина просто малко се разсърди, защото не й разреших да прегледа текста, но това беше всичко. Когато я оставих, тя си беше добре и приготвяше багажа. Този ръкопис няма никакво значение.

Докторът кимна по-скоро от любезност; не изглеждаше особено убеден.

— Възможно ли е, докато вие сте били навън, някой да я е посетил в дома ви?

— Никой освен мен не знаеше, че тя е там.

— Хрумва ли ви някаква причина, поради която тя би решила да напусне къщата, преди вие да се върнете?

— Не. Защо?

— Това са само въпроси, господин Мартин. Опитвам се да си изясня какво е станало от мига, когато сте я видели за последен път, до мига на нейната поява тук.

— Тя каза ли кой или какво е влязло в нея?

— Това е просто начин на изразяване, господин Мартин. Нищо не е влязло в Кристина. Нерядко се случва пациенти, които са имали травматично преживяване, да усещат присъствието на покойни роднини или въображаеми личности, включително да се оттеглят в собственото си съзнание и да затворят всяка врата към външния свят. Това е емоционална реакция, начин на самозащита срещу чувства и емоции, които се оказват неприемливи. Това не бива да ви тревожи сега. В случая е важно друго нещо, което ще ни помогне — ако има някой, който да е важен за Кристина в момента, то този човек сте вие. От онова, което сподели с мен на времето, а и от наблюденията ми през последните седмици зная, че тя ви обича, господин Мартин. Обича ви, както не е обичала никого другиго, и както с положителност никога не би обикнала мен. Ето затова моля за помощта ви, моля ви да не се оставяте да ви заслепят страхът и негодуванието и да ми съдействате, защото и двамата искаме едно и също. И двамата искаме Кристина да е в състояние да напусне това място.

Кимнах засрамен.

— Извинете ме, ако одеве…

Докторът вдигна ръка, за да ме накара да млъкна. Стана и си облече палтото, сетне се ръкува с мен.

— Очаквам ви утре — рече той.

— Благодаря ви, докторе.

— Аз ви благодаря, задето дойдохте тук.

На следващата сутрин излязох от хотела, когато слънцето вече се издигаше над замръзналото езеро. Група дечурлига си играеха на брега, като хвърляха камъни и се опитваха да улучат корпуса на една малка лодка, заседнала сред леда. Снеговалежът бе спрял и в далечината се виждаха бели планини и големи облаци, плъзгащи се по небето като внушителни градове от пара. Стигнах до Вила Сан Антонио малко преди девет сутринта. Доктор Санхуан ме чакаше в градината заедно с Кристина. Седяха на слънце и той държеше ръката й, докато й говореше нещо. Тя почти не го гледаше. Когато ме видя да прекосявам градината, докторът ми направи знак да отида при тях. Беше запазил стол за мен точно срещу Кристина. Седнах и я погледнах; очите й се взираха в моите, без да ме виждат.

— Кристина, виж кой е дошъл — рече докторът.

Взех ръката й и се преместих по-близо до нея.

— Говорете й — каза ми доктор Санхуан.

Кимнах, чувствайки се изгубен в този отсъстващ поглед — не намирах какво да кажа. Докторът стана и ни остави сами. Видях го как влезе в санаториума, но не преди да нареди на една от сестрите да ни държи под око. Без да обръщам внимание на присъствието на сестрата, приближих стола си до Кристина. Отметнах косата от челото й и тя се усмихна.

— Помниш ли ме? — попитах аз.

Можех да видя собственото си отражение в очите й, но нямах представа дали тя ме виждаше и дали чуваше гласа ми.

— Докторът казва, че скоро ще се оправиш и ще можем да си отидем вкъщи. Или където пожелаеш. Мисля да изоставя къщата с кулата и да заминем някъде далече, както ти искаше. Там, където никой няма да ни познава, нито ще го е грижа кои сме и откъде идваме.

Бяха й сложили вълнени ръкавици, които скриваха бинтовете на ръцете й. Беше отслабнала и кожата й бе прорязана от дълбоки бръчки; устните й бяха напукани, а погледът — мътен и безжизнен. Аз само се усмихвах и милвах бузите и челото й, като говорех неспирно и й разправях колко ми бе липсвала, как я бях търсил надлъж и шир. Прекарахме така около два часа, след което докторът се върна с една сестра и двамата отведоха Кристина вътре. Останах да седя в градината, не знаейки къде другаде да отида, докато не видях доктор Санхуан да се появява отново на вратата. Той се приближи и седна до мен.

— И думичка не каза — рекох аз. — Май не осъзнаваше, че съм тук.

— Грешите, приятелю. Това е бавен процес, но ви уверявам, че вашето присъствие й помага, и то много.

Кимнах, приемайки слабите утешения и благородните лъжи на доктора.

— Утре ще опитаме отново — рече той.

Беше едва пладне.

— И какво ще правя аз до утре? — попитах.

— Нали сте писател? Пишете. Напишете нещо за нея.

9

Върнах се в хотела, вървейки покрай езерото. Администраторът ми обясни как да намеря единствената книжарница в селото, откъдето успях да си купя листове хартия и една писалка, която явно бе лежала там от незапомнени времена. Въоръжен по този начин, аз се затворих в стаята си. Преместих масата до прозореца и помолих да ми донесат термос с кафе. Почти цял час се взирах в езерото и планините в далечината, преди да напиша и една-едничка дума. Спомних си старата фотография, подарена ми от Кристина — онова изображение на малко момиченце, крачещо по дървен кей, който се врязваше в морето; образ, чиято загадка винаги се бе изплъзвала от нейната памет. Представих си как вървя по същия кей, как стъпките ми ме носят след нея и думите започнаха да се леят полека, нахвърляйки една кратка история. Знаех, че ще напиша историята, която Кристина никога не бе могла да си спомни, същата история, отвела я в детството й към онези блестящи води, над които крачеше, уловила за ръка някакъв непознат. Щях да напиша разказ за несъстоялия се спомен, спомена за един откраднат живот. Образите и светлината, надничащи измежду фразите, ме върнаха отново към онази стара, сенчеста Барселона, която бе създала и двама ни. Писах, докато слънцето залезе, а в термоса не остана и капка кафе, докато синята луна озари замръзналото езеро и ме заболяха очите и ръцете. Тогава пуснах писалката и бутнах настрани листата, оставени на масата. Когато администраторът почука на вратата ми, за да попита дали ще сляза да вечерям, аз не го чух. Бях заспал дълбоко и поне веднъж в живота си сънувах и вярвах, че думите, та дори и моите собствени, имат силата да изцеляват.

Четири дена изминаха все в този дух. Събуждах се призори и излизах на балкона на стаята си, за да погледам как слънцето обагря в червено езерото в нозете ми. Отивах в санаториума към осем и половина и обикновено заварвах доктор Санхуан седнал на стъпалата пред входа, откъдето съзерцаваше градината с димяща чаша кафе в ръка.

— Никога ли не спите, докторе? — питах го аз.

— Не повече от вас — отвръщаше той.

Някъде към девет докторът ме завеждаше до стаята на Кристина и ми отваряше вратата. Сетне ни оставяше насаме. Винаги я сварвах да седи в същото кресло пред прозореца. Примъквах един стол до нея и я хващах за ръката. Тя едва осъзнаваше присъствието ми. После се залавях да й чета страниците, които бях написал за нея предната нощ. Всеки ден започвах да чета от самото начало. Понякога спирах за миг и вдигайки поглед, с изненада виждах как по устните й играе едва забележима усмивка. Прекарвах целия ден с нея чак до свечеряване, когато докторът се появяваше и ме помолваше да си тръгна. После се потътрях из пустите, заснежени улици и се връщах в хотела, хапвах нещо за вечеря и се качвах в стаята си, където продължавах да пиша, докато капнех от умора. Дните вече нямаха име.

На петия ден влязох в стаята на Кристина, както правех всяка сутрин, и заварих празно креслото, в което тя винаги ме чакаше. Огледах се разтревожен и я открих на пода, свита на кълбо в един ъгъл и обгърнала коленете си с ръце, а лицето й бе обляно в сълзи. Усмихна се, щом ме видя, и аз разбрах, че ме е познала. Коленичих до нея и я прегърнах. Не вярвам някога да съм бил тъй щастлив, както в онези окаяни секунди, в които почувствах дъха й в лицето си и видях, че някаква светлинка се е върнала в очите й.

— Къде беше? — попита ме тя.

Същия следобед доктор Санхуан ми даде разрешението си да я изведа на разходка за около час. Повървяхме до езерото и седнахме на една пейка. Кристина започна да ми разказва един свой сън — историята на малко момиченце, живеещо в тъмен град-лабиринт, чиито улици и сгради били живи и се хранели с душите на своите обитатели.

В този сън, както и в разказа, който й бях чел дни наред, момиченцето сполучило да избяга и стигнало до някакъв кей, врязващ се в едно безкрайно море. Вървяло, уловило за ръка непознат мъж без име и лице. Той бил спасил детето и сега го придружавал до самия край на онази простряна над водите дървена платформа, където го чакал някой; някой, когото тя така и не бе успяла да види, защото сънят й, досущ като историята, която й четях, бе останал недовършен.

Кристина смътно си спомняше Вила Сан Антонио и доктор Санхуан. С изчервено лице ми разказа, че й се струвало, че той й направил предложение за женитба предната седмица. Времето и пространството явно се объркваха в представите й. Понякога си мислеше, че баща й е бил приет в една от стаите на санаториума, а тя е дошла да го посети. Миг по-късно не си спомняше как се е озовала там, а на моменти дори не си задаваше този въпрос. Помнеше, че съм излязъл да купя билети за влака, и навремени споменаваше утрото, в което бе изчезнала, сякаш това се бе случило предния ден. Понякога ме бъркаше с Видал и ме молеше за прошка. Друг път някакъв страх помрачаваше лицето й и тя се разтреперваше от глава до пети.

— Приближава се — казваше тя тогава. — Трябва да си вървя, преди да те е видял.

Сетне се умълчаваше, безразлична към моето присъствие и към околния свят, сякаш нещо я бе завлякло в някакво далечно и недостъпно място. След няколко дена убеждението, че Кристина е изгубила разсъдъка си, започна да оказва силно въздействие върху мен. Първоначалната надежда се примеси с горчилка и понякога, когато се завръщах нощем в хотелската си килия, чувствах как в мен отново зейва онази стара бездна от мрак и ненавист, която смятах за забравена. Доктор Санхуан, който ме наблюдаваше със същото търпение и настойчивост, с които се отнасяше към своите пациенти, ме бе предупредил, че това ще се случи.

— Не бива да губите надежда, приятелю мой — казваше той. — Отбелязваме голям напредък. Имайте вяра.

Аз кимах послушно и се връщах ден след ден в санаториума, за да извеждам Кристина на разходка до езерото и да изслушвам онези сънувани спомени, които вече ми бе разказала десетки пъти, но всяко следващо утро ги откриваше наново. Всеки ден ме питаше къде съм бил, защо не съм се върнал да я потърся, защо съм я оставил сама. Всеки ден ме гледаше от своята невидима клетка и ме молеше да я прегърна. Всеки ден, щом се сбогувах с нея, ме питаше дали я обичам и аз неизменно й отговарях едно и също.

— Винаги ще те обичам — казвах. — Винаги.

Една нощ се събудих от тропане по вратата на стаята ми. Часът беше три сутринта. Повлякох се да отворя, още сънен, и заварих на прага една от сестрите от санаториума.

— Доктор Санхуан ме помоли да ви извикам.

— Какво се е случило?

Десет минути по-късно минах през вратите на Вила Сан Антонио. Виковете се чуваха още от градината. Кристина явно се бе заключила отвътре в стаята си. Доктор Санхуан, който изглеждаше така, сякаш не бе спал цяла седмица, се мъчеше да насили вратата с помощта на двама болногледачи. Чуваше се как вътре Кристина крещи и удря по стените, събаряйки мебелите и трошейки всичко, което й се изпречеше.

— Кой е в стаята при нея? — попитах аз, смразен от ужас.

— Никой — отвърна докторът.

— Но тя говори на някого… — възразих аз.

— Сама е.

Един надзирател дотърча, носейки голям метален лост.

— Само това успях да намеря — рече той.

Докторът кимна и надзирателят се зае да разбие вратата с лоста.

— Как е успяла да се заключи отвътре? — попитах аз.

Нямам представа…

За пръв път ми се стори, че съзрях уплаха на лицето на доктора; той избягваше погледа ми. Надзирателят беше на път да се пребори с ключалката, когато от другата страна на вратата изведнъж се възцари тишина.

— Кристина? — извика докторът.

Нямаше отговор. Вратата най-сетне поддаде и се разтвори с трясък. Последвах доктора в стаята, която тънеше в мрак. Леден вятър вееше през отворения прозорец. Столовете, масите и креслата бяха съборени, а стените — оплескани с криволици от нещо, което изглеждаше като черна боя. Оказа се кръв. От Кристина нямаше и следа.

Болногледачите изтичаха на балкона и внимателно огледаха градината за дири от стъпки в снега. Докторът се озърташе насам-натам, търсейки Кристина. Тогава чухме смях, който идваше откъм банята. Отидох до вратата й и я отворих. Подът бе осеян с натрошени стъкла. Кристина седеше на плочките, подпряна на металната вана като счупена кукла. Кръв течеше от ръцете и нозете й, които бяха изпонарязани и покрити с късчета стъкло. От процепите в огледалото, което бе разбила с юмруци, все още се стичаше нейната кръв. Взех я в обятията си и потърсих погледа й. Тя ми се усмихна.

— Не го пуснах да влезе — рече.

— Кого?

— Той искаше да забравя, но аз не го пуснах да влезе — повтори Кристина.

Докторът коленичи до мен и прегледа раните, които покриваха тялото й.

— Моля ви — промълви той, като ме бутна настрани. — Не сега.

Един от болногледачите бе изтичал за носилка. Помогнах им да положат Кристина върху нея и държах ръката й, докато я караха към един кабинет, където доктор Санхуан й инжектира някакво успокоително, което отне съзнанието й за броени секунди. Стоях до нея и гледах в очите й, докато се превърнаха в празни огледала, след което една сестра ме хвана за ръката и ме изведе от кабинета. Останах там, насред тъмния коридор, който миришеше на дезинфектант; ръцете и дрехите ми бяха изцапани с кръв. Подпрях се на стената и полека се свлякох на пода.

Кристина се събуди на следващия ден, за да открие, че е завързана с кожени ремъци за леглото и затворена в стая без прозорци, където само една висяща от тавана крушка пръскаше бледа светлина. Бях прекарал нощта на един стол в ъгъла, като само я наблюдавах, изгубил всякаква представа за времето. Тя внезапно отвори очи и лицето й се разкриви, когато почувства пронизващата болка от раните по ръцете.

— Давид? — повика ме тя.

— Тук съм — отвърнах.

Приближих се до леглото и се наведох, за да може тя да види лицето ми и анемичната усмивка, която бях репетирал заради нея.

— Не мога да помръдна.

— Вързана си с ремъци. За твое добро е. Докторът ще ти ги махне, когато дойде.

— Махни ги ти.

— Не мога. Докторът е този, който трябва да…

— Моля те.

— Кристина, по-добре е да…

— Моля те.

В погледа й се четяха страх и болка, но най-вече една яснота, едно присъствие, които виждах за пръв път, откакто я посещавах в санаториума. Това отново беше тя. Развързах първите два ремъка, които се кръстосваха върху раменете и кръста й. Помилвах лицето й. Тя трепереше.

— Студено ли ти е?

Поклати глава.

— Искаш ли да повикам доктора?

Отново поклати глава.

— Давид, погледни ме.

Седнах на ръба на леглото и я погледнах в очите.

— Трябва да я унищожиш — рече тя.

— Не те разбирам.

— Трябва да я унищожиш.

— Кое да унищожа?

— Книгата.

— Кристина, по-добре да повикам доктора…

— Не. Изслушай ме.

Тя стисна ръката ми с всички сили.

— Помниш ли онази сутрин, когато ти отиде да купиш билетите? Тогава аз се качих повторно в кабинета ти и отворих сандъка.

Поех дълбоко дъх.

— Намерих ръкописа и започнах да го чета.

— Това е просто приказка, Кристина…

— Не ме лъжи. Прочетох го, Давид. Или поне прочетох достатъчно, за да разбера, че трябва да го унищожа…

— Не бива да се тревожиш за това сега. Нали ти казах, че изоставих ръкописа.

— Но той не те е изоставил. Опитах се да го изгоря…

При тези думи пуснах ръката й за миг, потискайки един студен гняв, който се надигна в мен при спомена за изгорелите кибритени клечки на пода на моя кабинет.

— Опитала си се да го изгориш?

— Да, но не можах — промълви тя. — В къщата имаше още някого.

— Никой не е бил в къщата, Кристина. Никой.

— Щом запалих кибритената клечка и я поднесох към ръкописа, го усетих зад гърба си. Почувствах удар в тила и паднах.

— Кой те удари?

— Всичко беше много тъмно, сякаш дневната светлина внезапно се бе отдръпнала и не можеше да проникне вътре. Обърнах се, но в мрака успях да видя само очите му. Очи като на вълк.

— Кристина…

— Той взе ръкописа от ръцете ми и го прибра отново в сандъка.

— Кристина, ти не си добре. Нека да повикам доктора и…

— Ти не ме слушаш!

Усмихнах й се и я целунах по челото.

— Разбира се, че те слушам. Но в къщата нямаше никого освен нас…

Тя затвори очи и склони глава, стенейки така, сякаш моите думи бяха кинжали, които я мушкаха отвътре.

— Сега ще повикам доктора…

Наведох се да я целуна отново, сетне се изправих. Тръгнах към вратата, чувствайки погледа й, впит в гърба ми.

— Страхливец — рече тя.

Когато се върнах в стаята заедно с доктор Санхуан, Кристина бе развързала и последния ремък и се клатушкаше с несигурна походка към вратата, оставяйки кървави стъпки по белите плочки. Двамата с доктора отново я сложихме насила върху леглото. Кристина започна да крещи и да се бори с нас с такава ярост, от която чак кръвта ми се смрази. Суматохата привлече вниманието на болничния персонал. Един надзирател ни помогна да я удържим, докато докторът я връзваше повторно с ремъците. Когато най-сетне я обездвижихме, той ме изгледа строго.

— Сега отново ще й сложа успокоително. Стойте тук, но и през ум да не ви минава да я развързвате пак.

За миг останах насаме с нея, мъчейки се да я укротя. Кристина продължаваше да се мята, за да се изтръгне от ремъците. Държах лицето й с ръце и се опитвах да срещна погледа й.

— Кристина, моля те…

Тя ме заплю в лицето.

— Махай се!

Докторът се върна, придружен от една сестра, която носеше метален поднос със спринцовка, превръзки и стъклено шише, съдържащо някакъв жълтеникав разтвор.

— Излезте от стаята — нареди ми той.

Отстъпих към прага. Докторът инжектира успокоителното в ръката на Кристина, докато сестрата я държеше притисната към леглото. Кристина надаваше пронизителни викове. Запуших уши и излязох в коридора.

Страхливец, казах си аз. Страхливец.

10

Отвъд Вила Сан Антонио се простираше ограден с дървета път, който следваше един напоителен канал и водеше извън пределите на селото. На поставената в рамка карта, която висеше в трапезарията на хотела, въпросният път бе обозначен със сладникавото наименование Алеята на влюбените. Същия следобед, щом напуснах санаториума, се впуснах по тази мрачна пътека, която навяваше мисли по-скоро за самота, отколкото за любовни трепети. Вървях почти половин час, без да срещна жива душа, като се отдалечих от селото дотолкова, че ъгловатите силуети на Вила Сан Антонио и на големите неподдържани къщи около езерото заприличаха на картонени изрезки на хоризонта. Седнах на една от пейките покрай алеята и загледах как слънцето залязваше в другия край на долината Сердания. На около двеста метра от мястото, където седях, се виждаше силуетът на малък усамотен параклис насред едно заснежено поле. Без сам да зная защо, станах и тръгнах към него, проправяйки си път в снега. Когато се приближих на около десетина метра, забелязах, че параклисът нямаше врата. Каменните стени бяха почернели от някакъв пожар, който почти бе унищожил постройката. Качих се по стъпалата, водещи към някогашния вход, и влязох. Отломки от изгорели пейки и паднали от тавана греди се виждаха сред пепелта. Бурени бяха плъзнали в сградата и онова, което някога е било олтар, бе обрасло с тях. Гаснещата светлина на отминаващия ден проникваше през тесните каменни прозорци. Седнах на останките от една пейка пред олтара и се заслушах във вятъра, който шепнеше в процепите на погълнатия от огъня свод. Вдигнах очи нагоре и ми се прииска да имам поне сянка от вярата, която бе хранил моят стар приятел Семпере — вяра в Бога или в книгите, — та да измоля от Бога или от пъкъла да ми отпусне още един шанс, за да измъкна Кристина от онова място.

— Моля те — прошепнах аз, преглъщайки сълзите си.

Сетне се усмихнах горчиво на самия себе си — сразен мъж, отправящ окаяни молитви към един Бог, на когото никога не се бе уповавал. Огледах се наоколо и видях Божия храм, в който нямаше нищо освен руини и пепел, пустота и самота, и разбрах, че още същата вечер ще се върна да я взема без никакви чудеса и благословии, единствено с моята решимост да я отведа от онова място и да я изтръгна от ръцете на оня малодушен и влюбчив доктор, наумил си да я превърне в своя Спяща красавица. По-скоро щях да подпаля санаториума, отколкото да позволя на някого да я пипне отново. Щях да я отведа вкъщи и да умра редом с нея. Омразата и яростта щяха да осветяват пътя ми.

На свечеряване напуснах стария параклис. Прекосих сребристото поле, блеснало под лунните лъчи, и поех пак по алеята с дърветата, следвайки дирята на канала в мрака, докато зърнах в далечината светлините на Вила Сан Антонио и цитаделата от кули и мансарди, която ограждаше езерото. Когато стигнах до санаториума, не си направих труда да позвъня на звънеца на желязната врата. Прескочих оградата и крадешком прекосих градината в тъмното. Сетне заобиколих сградата и се приближих до един от задните входове. Беше заключен отвътре, но аз и за миг не се поколебах да счупя стъклото с лакът, за да достигна дръжката на вратата. Тръгнах по коридора, като се вслушвах в гласовете и шепота оттатък стените; долавях във въздуха миризма на бульон, която идваше откъм кухнята. Изминах целия етаж и стигнах до стаята в дъното, където добрият доктор бе затворил Кристина, несъмнено фантазирайки как я превръща в своя собствена спяща принцеса, повалена завинаги в едно райско преддверие, пълно с опиати и ремъци.

Бях очаквал да намеря вратата на стаята заключена, но бравата поддаде под ръката ми, която пулсираше от тъпата болка, причинена от счупването на стъклото. Бутнах вратата и влязох вътре. Първото, което забелязах, бе, че можех да видя как собственият ми дъх се носи на валма пред лицето ми. Второто беше следата от кървави стъпки по белите плочки на пода. Големият прозорец, който гледаше към градината, бе отворен от край до край и пердетата се вееха на вятъра. Леглото беше празно. Приближих се и вдигнах един от кожените ремъци, с които докторът и болногледачите бяха завързали Кристина. Всички ремъци бяха срязани съвсем чисто, сякаш бяха от хартия. Излязох в градината и видях на снега диря от червени стъпки, която водеше към каменната стена, ограждаща градината. Проследих дирята дотам и опипах стената — имаше кръв по камъните. Изкатерих се и прескочих от другата страна. Блуждаещата диря се отдалечаваше в посока към селото. Спомням си, че в този миг се затичах.

Следвах кървавите отпечатъци по снега, докато стигнах до парка, който граничеше с езерото. Пълната луна светеше над обширната ледена повърхност. Именно там я видях. Вървеше бавно и с накуцване по замръзналото езеро, оставяйки кървава диря след себе си, а бризът развяваше нощницата й. Когато стигнах до брега, Кристина бе изминала около трийсет метра в посока към центъра на езерото. Извиках името й и тя се спря. Обърна се бавно и я видях да се усмихва, а една паяжина от пукнатини изникна под нозете й. Скочих на леда, усещайки как замръзналата повърхност се пука под стъпките ми, и хукнах към нея. Кристина стоеше неподвижно и ме гледаше. Пукнатините под нея се разпростираха като плетеница от черни капиляри. Ледът поддаваше под краката ми и аз паднах ничком.

— Обичам те — чух я да казва.

Запълзях към нея, но мрежата от пукнатини растеше под ръцете ми и вече я обкръжаваше отвсякъде. Деляха ни едва няколко метра, когато чух как ледът изтрещя и поддаде под нозете й. Една черна паст зейна под нея и я погълна като кладенец от катран. Щом Кристина изчезна под повърхността, ледените плочи се съединиха отново, закривайки отвора, през който тя бе пропаднала. Повлечено от течението, тялото й се плъзна на няколко метра под ледената покривка. Успях да се завлека до мястото, където бе попаднала, и заудрях леда с всички сили. Кристина, с отворени очи и коси, които се развяваха във водата, ме гледаше от другата страна на този прозрачен слой. Блъсках, докато направо си потроших ръцете, но напразно. Кристина не откъсваше очите си от моите. Тя сложи ръка върху леда и се усмихна. Последните мехурчета въздух се откъснаха от устните й и зениците й се разшириха за сетен път. Миг по-късно тя бавно потъна завинаги в чернотата.

11

Не се върнах в хотелската стая да прибера вещите си. Скрит сред дърветата, които ограждаха езерото, забелязах как докторът и двама служители от Цивилната гвардия отидоха в хотела и през големите френски прозорци ги видях да разговарят с администратора. Под прикритието на тъмните, безлюдни улици прекосих селото и се добрах до гарата, която тънеше в мъгла. Две газени лампи ми разкриха силуета на един влак, който чакаше на перона. Червеният семафор, които светеше в края на гарата, хвърляше отблясъци по тъмния му метален скелет. Локомотивът не работеше; сълзи от лед висяха от релсите и лостовете като капки желатин. Вагоните бяха тъмни, а прозорците — забулени от скреж. Канцеларията на началник-гарата не бе осветена. До потеглянето на влака оставаха още няколко часа и перонът беше пуст.

Отидох до един от вагоните и се опитах да отворя вратичката. Беше залостена отвътре. Стъпих на релсите и заобиколих влака. Под покрова на сенките се качих на платформата между двата последни вагона и си опитах късмета със свързващата врата. Оказа се отворена. Промъкнах се във вагона и се добрах в сумрака до едно от купетата. Влязох и се залостих отвътре. Треперейки от студ, рухнах на седалката. Не смеех да затворя очи от страх, че ще видя отново лицето на Кристина, взиращо се в мен изпод леда. Така изминаха много минути, може би цели часове. По някое време се запитах защо всъщност се криех и защо не бях в състояние да почувствам каквото и да било.

Притаен в тази празнота, чаках там като беглец, слушайки безбройните стенания на метала и дървесината, които се свиваха от студа. Вглеждах се в сенките навън, докато накрая сноп лъчи от някаква лампа жулна стените на вагона, а на перона се разнесоха гласове. Изтрих с пръсти мъничко от забуленото в пара стъкло и през тази шпионка видях как машинистът и двама железопътни работници се отправиха към предната част на влака. На десетина метра разстояние началник-гарата разговаряше с двамата служители от Цивилната гвардия, които бях видял по-рано с доктора в хотела. Видях го как кимна и извади връзка ключове, сетне тръгна към влака, следван от гвардейците. Дръпнах се от прозореца. Няколко секунди по-късно чух дрънчене на ключове и вратичката на вагона се отвори с изщракване. Нечии стъпки се приближаваха към мен. Вдигнах резето, оставяйки вратата на купето отключена, легнах на пода под една от пейките и се притиснах до стената. Чух стъпките на гвардейците, които идваха все по-близо; лъчите от фенерите им чертаеха игли от синя светлина, които шареха по прозорците на купетата. Когато стъпките се спряха пред моето купе, затаих дъх. Гласовете бяха стихнали. Чух как вратата се отвори; чифт ботуши минаха на две педи от лицето ми. Гвардеецът постоя там няколко секунди, сетне излезе и затвори вратата. Стъпките му заглъхнаха във вагона.

Останах на мястото си, напълно неподвижен. След няколко минути дочух някакво тракане и топлият дъх от решетката на радиатора погали лицето ми. Около час по-късно първите лъчи на зората близнаха прозорците. Излязох от скривалището си и погледнах навън. Пътници вървяха по перона, сами или по двойки, влачейки своите куфари и денкове. Локомотивът заработи и тътенът му можеше да се почувства през стените и пода на вагона. След няколко минути пътниците започнаха да се качват във влака и контрольорът запали лампите. Настаних се отново на седалката до прозореца, кимайки за поздрав на някои от пътниците, които минаваха покрай купето ми. Когато големият часовник на гарата отброи осем часа, влакът започна да се плъзга по релсите. Едва тогава затворих очи и чух в далечината звъна на църковните камбани, който стигаше до мен като ехото на някакво проклятие.

По обратния път се забавихме значително. Част от електрическите кабели бяха паднали, тъй че пристигнахме в Барселона едва следобеда на онзи петък, 23-ти януари. Градът бе погребан под едно алено небе, по което се простираше мрежа от черен дим. Беше топло, сякаш зимата внезапно си бе отишла, и от решетките на канализацията се издигаше нечист, влажен дъх. Когато отворих входната врата на къщата с кулата, намерих на пода един бял плик. Не си направих труда да го вдигна, защото видях печата с червения восък и ми стана пределно ясно какво съдържа: напомняне за срещата ми с тартора същата вечер в голямата къща до парка Гюел, където трябваше да му предам ръкописа. Качих се по стълбите в тъмното и отворих вратата на първия етаж. Без да паля лампата, отидох направо горе в кабинета. Приближих се до прозореца и оттам огледах помещението, цялото озарено от пъкленото сияние на онова огнено небе. Представих си я там, коленичила до сандъка, точно както ми бе описала. Представих си я как отваря сандъка и изважда папката с ръкописа. Как чете онези прокълнати страници, убедена, че трябва да ги унищожи. Как пали кибритените клечки и доближава пламъка до хартията.

В къщата имаше още някого.

Тръгнах към сандъка, но се спрях на няколко крачки от него, сякаш бях застанал зад гърба й и я шпионирах. Сетне се наведох и го отворих. Ръкописът все още лежеше там и ме чакаше. Протегнах ръка, за да докосна леко папката с пръсти. И тогава я видях. Сребърната форма блестеше на дъното на сандъка като перла на дъното на езеро. Взех я с два пръста и я разгледах на светлината на кървавото небе. Брошката с ангела.

— Кучи син — чух се да казвам.

Измъкнах сандъчето със стария револвер на баща ми от чекмеджето на гардероба. Отворих барабана и се уверих, че е зареден. Пъхнах останалото съдържание от кутията за муниции в левия джоб на палтото си. Завих оръжието в една кърпа и го сложих в десния си джоб. Преди да изляза, се спрях за миг и се взрях в непознатия, който ме гледаше от огледалото във вестибюла. Усмихнах се, изпълнен с една спокойна омраза, която пламтеше във вените ми, и излязох в нощта.

12

Къщата на Андреас Корели се издигаше на хълма, очертана върху плаща на червените облаци. Зад нея леко се полюляваше сенчестата гора на парка Поел. Раздвижени от бриза, листата на дърветата съскаха като змии в мрака. Спрях се пред входа и огледах фасадата. В цялата къща не светеше нито една лампа, а кепенците на прозорците бяха затворени. Чух зад гърба си пъхтенето на кучетата, които дебнеха зад стените на парка, следвайки дирята ми. Измъкнах револвера от джоба си и се обърнах към решетестата порта, където се мяркаха силуетите на животните — течни сенки, които ме наблюдаваха от чернотата.

Приближих се до входната врата на къщата и рязко потропах три пъти с чукчето. Не дочаках да получа отговор. Бях готов да разбия ключалката с изстрел, но това не се оказа необходимо — вратата беше отворена. Завъртях бронзовата дръжка, освобождавайки резето, и дъбовата врата бавно се люшна навътре от инерцията на собствената си тежест. Пред мен се разкри дългият коридор; подът му бе покрит със слой прах, който блестеше като фин пясък. Направих няколко крачки към стълбището, което се издигаше от едната страна на вестибюла и чезнеше в спирала от сенки. После тръгнах по коридора, който водеше към хола. Десетки погледи ме проследиха от галерията стари снимки по стените. Единствените звуци, които долавях, бяха шумът от собствените ми стъпки и дишането ми. Стигнах до края на коридора и спрях там. Нощното сияние се процеждаше през кепенците, хвърляйки в помещението остриета от червеникава светлина. Вдигнах револвера и влязох в хола. Очите ми бързо свикнаха със сумрака. Мебелите бяха на предишните си места, точно както си ги спомнях, но дори при тази оскъдна светлина можех да видя, че са вехти и потънали в прах. Жалки останки. Пердетата висяха разнищени, а боята по стените се лющеше на ивици, които напомняха люспи. Тръгнах към един от прозорците, за да отворя кепенците, тъй че вътре да влезе малко светлина. Бях на два метра от балкона, когато осъзнах, че не съм сам. Замръзнах на място, после бавно се обърнах.

Силуетът се различаваше ясно в ъгъла на стаята, седнал в обичайното си кресло. Зракът, който се процеждаше като кръв през кепенците, разкриваше лъскавите му обувки и очертанията на костюма. Лицето бе напълно скрито в сенките, но знаех, че той ме наблюдава — и че се усмихва. Вдигнах револвера и го насочих към него.

— Зная какво сте направили — казах аз.

Корели не помръдна и едно мускулче. Остана неподвижен като дебнещ паяк. Пристъпих крачка напред, прицелвайки се в лицето му. Стори ми се, че чух въздишка в тъмното; за миг очите му пламнаха от червеникавата светлина и аз бях сигурен, че ще се нахвърли върху мен. Стрелях. Почувствах отката на оръжието като удар с чук по ръката ми. Револверът изпусна облак син дим. Една от ръцете на Корели се свлече от облегалката на креслото и се заклатушка, а ноктите й драскаха по пода. Стрелях отново. Куршумът го улучи в гърдите и проби димяща дупка в дрехите му. Останах така, стиснал револвера с две ръце, не смеейки да направя и една крачка повече, загледан в неподвижния силует в креслото. Поклащането на ръката постепенно замря и тялото замръзна безжизнено, а ноктите, дълги и лъскави, останаха забити в дъбовия под. Нямаше никакъв звук, нито пък намек за движение у това тяло, което току-що бе получило два куршума — един в лицето и един в гърдите. Отстъпих няколко крачки назад към френския прозорец и го отворих с ритници, без да откъсвам поглед от креслото, в което лежеше Корели. Стълб от мъглива светлина нахлу от външната балюстрада към ъгъла на стаята, разкривайки тялото и лицето на тартора. Опитах се да преглътна, но устата ми бе пресъхнала. Първият куршум бе пробил дупка между очите му. Вторият бе пронизал единия му ревер. Нямаше нито капка кръв. Вместо нея от дупките се сипеше ситен, искрящ прах, досущ като от пясъчен часовник, и се трупаше по гънките на дрехите му. Очите му блестяха, а устните му бяха замръзнали в саркастична усмивка. Това бе просто манекен.

Свалих револвера с все още трепереща ръка и бавно се приближих. Надвесих се над гротескната кукла и предпазливо протегнах ръка към лицето й. За миг се побоях, че стъклените очи могат внезапно да се раздвижат, а ноктестите ръце — да се стрелнат към гърлото ми. Докоснах бузата с върха на пръстите си. Емайлирано дърво. Не можах да потисна горчивия си смях — та нима от тартора можеше да се очаква нещо по-малко от това? Обърнах се още веднъж към подигравателната гримаса и ударих куклата тъй силно с приклада, че я съборих на земята. Нахвърлих се с ритници върху нея и дървената конструкция се разкриви дотолкова, че ръцете и краката й се усукаха в невъзможна поза. Отдръпнах се няколко крачки назад и се огледах наоколо. Забелязах на стената голямото платно с фигурата на ангела и го свалих с едно рязко дръпване. Зад картината открих вратата, която водеше към подземието — спомнях си я от онази нощ, в която бях заспал на това място. Опитах бравата; вратата беше отворена. Огледах стълбата, която се спускаше в един кладенец от мрак. После се отправих към скрина, от който, както си спомнях, Корели бе извадил стоте хиляди франка по време на първата ни среща в тази къща, и претърсих чекмеджетата му. В едно от тях открих тенекиена кутия със свещи и кибрит. Поколебах се за миг, питайки се дали тарторът бе оставил нарочно и тези неща с надеждата, че ще ги намеря, както бях намерил манекена. Сетне запалих една от свещите и прекосих хола, отправяйки се към вратата. Хвърлих един последен поглед на съборената кукла и като държах свещта нависоко, а в дясната си ръка стисках револвера, се приготвих да сляза долу. Заспусках се полека, като се спирах на всяко стъпало, за да погледна през рамо. Когато стигнах до подземието, протегнах свещта колкото се можеше по-далече и описах с нея полукръг. Всичко все още си беше там: операционната маса, газените лампи и подносът с хирургическите инструменти. Слой от прах и паяжини покриваше всичко като патина. Имаше обаче и още нещо. Виждаха се и други силуети, подпрени на стената, неподвижни като манекена на тартора. Оставих свещта на операционната маса и се приближих до тези инертни тела. Разпознах сред тях мажордома, който ни бе обслужвал онази нощ, а също и шофьора, който ме бе откарал у дома след вечерята ми с Корели в градината. Имаше и други фигури, които не можах да идентифицирам. Една от тях бе извърната към стената и лицето й бе скрито. Бутнах я с цевта на револвера, за да се обърне, и миг по-късно се озовах срещу самия себе си. Усетих, че ме побиват тръпки. Куклата, която имитираше моя образ имаше само половин лице. Чертите на другата половина не бяха довършени. Канех се да смажа това лице с ритник, когато откъм горния край на стълбата долетя детски смях. Затаих дъх и в този миг се чу серия от кратки скрибуцания. Качих се по стълбите тичешком и когато стигнах до хола, фигурата на тартора вече не беше на пода, където я бях оставил да лежи повалена. Диря от стъпки водеше към коридора. Запънах ударника на револвера и тръгнах по нея, като спрях на прага на вестибюла и вдигнах оръжието. Дирята се прекъсваше по средата на коридора. Потърсих да зърна сред сенките скрития силует на тартора, но от него нямаше и следа. В отсрещния край входната врата бе все така отворена. Приближих се бавно до мястото, където следите свършваха. Бяха ми нужни няколко секунди, за да забележа, че празното място сред портретите на стената, което си спомнях отпреди, вече не беше празно. То бе заето от една нова рамка, а в нея бе поставена фотография, която изглеждаше заснета със същия обектив като останалите от тази зловеща колекция. На нея се виждаше Кристина, облечена в бяло, зареяла поглед в окото на лещата. Не беше сама. Две ръце я бяха обгърнали и я крепяха, а в обектива се усмихваше лицето на техния собственик: Андреас Корели.

13

Спуснах се по хълма надолу към плетеницата от тъмни улици на квартал Грасия. Там намерих едно отворено заведение, в което се бяха насъбрали множество клиенти от махалата и разпалено обсъждаха политиката или футбола — трудно бе да се определи точно кое. Промъквайки се през навалицата, преодолях облак от дим и глъч и се добрах до бара, където кръчмарят ме посрещна с един леко враждебен поглед, с който навярно посрещаше всички непознати — тоест всички, живеещи на разстояние повече от две пресечки от неговото заведение.

— Налага се да използвам телефона ви — казах аз.

— Телефонът е само за клиенти.

— Тогава ми дайте един коняк. И телефона.

Кръчмарят взе една чаша и ми посочи коридора в дъното на стаята, над който висеше табела с надпис Клозети. Там, точно срещу входа за тоалетните, намерих някакво подобие на телефонна кабина, изложена на силната смрад на амоняк и на шума, който се процеждаше откъм заведението. Вдигнах слушалката и зачаках да получа линия. Няколко секунди по-късно ми отговори една служителка от централата на телефонната компания.

— Искам да проведа разговор с кантората на адвокат Валера на Авенида Диагонал, номер 442.

На служителката й бяха нужни няколко минути, за да намери номера и да ме свърже. Почаках така, държейки слушалката с едната си ръка, а с другата бях затулил лявото си ухо. Най-сетне жената ме осведоми, че ще прехвърли обаждането ми, и след няколко секунди познах гласа на секретарката на адвокат Валера.

— Съжалявам, но господин Валера в момента не е тук.

— Важно е. Кажете му, че го търси Мартин, Давид Мартин. Въпросът е на живот и смърт.

— Зная кой сте, господин Мартин. Съжалявам, но не мога да ви свържа с адвоката, защото него го няма. Часът е девет и половина вечерта и той си тръгна преди доста време.

— Дайте ми в такъв случай домашния му адрес.

— Не мога да ви предоставя тази информация, господин Мартин. Много съжалявам. Ако желаете, може да се обадите утре сутринта и…

Затворих телефона, сетне отново зачаках линия. Този път съобщих на телефонистката номера, който ми бе дал Рикардо Салвадор. Неговият съсед отговори на обаждането ми и каза, че ще се качи да провери дали бившият полицай си е у дома. След малко Салвадор бе на линия.

— Мартин? Добре ли сте? В Барселона ли сте?

— Току-що пристигнах.

— Трябва да бъдете много предпазлив. Полицията ви търси. Дойдоха и тук да задават въпроси за вас и за Алисия Марласка.

— Виктор Грандес ли?

— Мисля, че беше той. Появи се с двама едри мъжаги, които хич не ми харесаха. Струва ми се, че иска да натопи вас за смъртта на Роурес и на вдовицата Марласка. Добре ще е да си отваряте очите на четири — сигурно сте под наблюдение. Ако искате, можете да дойдете тук.

— Благодаря ви, господин Салвадор. Ще си помисля. Не ми се ще да ви забърквам в още неприятности.

— Каквото и да правите, бъдете внимателен. Мисля, че имахте право — Жако се е върнал. Не зная защо, но се е върнал. Имате ли някакъв план?

— Сега ще се опитам да намеря адвокат Валера. Според мен в центъра на всичко е издателят, за когото е работил Марласка, и имам чувството, че Валера е единственият, който знае истината.

Салвадор помълча за миг.

— Искате ли да дойда с вас?

— Не мисля, че е необходимо. Ще ви се обадя, щом успея да поговоря с Валера.

— Както предпочитате. Въоръжен ли сте?

— Да.

— Радвам се да го чуя.

— Господин Салвадор… Роурес ми спомена за една жена в Соморостро, до която Марласка се допитвал. Запознал се с нея чрез Ирене Сабино.

— Вещицата от Соморостро.

— Какво знаете за нея?

— Няма много за знаене. Даже се съмнявам, че тя съществува, точно както и тоя ваш издател. По-добре мислете за Жако и полицията — в момента те ви създават тревоги.

— Ще го имам предвид.

— Обадете ми се веднага, щом научите нещо, чувате ли?

— Непременно. Благодаря ви.

Затворих телефона и на минаване покрай бара оставих няколко монети, за да покрия цената на обаждането и на чашата коняк, която още си седеше там, недокосната.

Двайсет минути по-късно стоях пред номер 442 на Авенида Диагонал и гледах осветените прозорци на кабинета на адвокат Валера в горната част на сградата. Портиерската стаичка бе затворена, но аз упорито тропах по вратата, докато портиерът най-сетне се подаде навън с не особено приятелско изражение. Щом открехна вратата, за да ме отпрати без много любезности, аз я блъснах и се вмъкнах в коридора, без да обръщам внимание на протестите му. Отправих се директно към асансьора и когато портиерът се опита да ме задържи, като ме хвана за ръката, му хвърлих един злостен поглед, който веднага го разубеди.

Щом секретарката на Валера отвори вратата, учуденото й изражение бързо премина в уплаха, особено когато пъхнах крака си в процепа, за да й попреча да затвори под носа ми, и нахълтах, без да чакам покана.

— Известете адвоката, че съм тук — рекох аз. — Незабавно.

Секретарката ме гледаше, пребледняла като платно.

— Господин Валера не е…

Хванах я за лакътя и я бутнах към кабинета на адвоката. Лампите бяха запалени, но от Валера нямаше и следа. Жената захлипа, ужасена, и аз си дадох сметка, че пръстите ми са се впили твърде силно в ръката й. Пуснах я и тя отстъпи няколко крачки назад. Цялата трепереше. Въздъхнах и се опитах да направя някакъв успокоителен жест, но единственият ефект от това движение бе, че разкри револвера, втъкнат в колана на панталоните ми.

— Моля ви, господин Мартин… кълна ви се, че господин Валера не е тук.

— Вярвам ви. Успокойте се. Искам само да разговарям с него, нищо повече.

Секретарката кимна. Усмихнах й се.

— Бъдете така любезна да вземете телефона и да се обадите в дома му — изкомандвах я аз.

Тя изпълни нареждането ми и промърмори номера на адвоката на телефонистката. Когато я свързаха, ми подаде слушалката.

— Добър вечер — започнах аз.

— Мартин, каква неуместна изненада — рече Валера от другия край на линията. — Мога ли да зная какво правите в моята кантора по това време на денонощието, освен че тероризирате служителите ми?

— Съжалявам за безпокойството, господин адвокат, но трябва спешно да намеря вашия клиент, господин Андреас Корели, и вие сте единственият, който може да ми помогне.

Последва продължително мълчание.

— Боя се, че грешите, Мартин. Не мога да ви помогна.

— Надявах се да разрешим този въпрос приятелски, господин Валера.

— Вие не разбирате, Мартин. Не познавам господин Корели.

— Моля?

— Никога не съм го виждал, нито съм разговарял с него, а още по-малко ми е известно къде се намира.

— Нека да ви припомня, че той ви нае да ме измъкнете от участъка.

— Две седмици преди тази случка получихме от него чек и писмо, което обясняваше, че вие сте негов съдружник, че инспектор Грандес ви тормози и ние трябва да се нагърбим със защитата ви, ако възникне необходимост. Заедно с писмото пристигна и онзи плик, който по негова молба трябваше да ви връчим лично. Аз се ограничих само да депозирам чека и да помоля хората, които ми служат за връзка в полицейското управление, да ме уведомят, ако бъдете отведен там. Така и стана, и както добре си спомняте, аз изпълних моята част от споразумението и ви измъкнах, заплашвайки Грандес с цял ураган от беди, ако не съдейства за пускането ви на свобода. Не мисля, че имате основание да се оплачете от нашите услуги.

Този път аз се умълчах.

— Ако не ми вярвате, помолете госпожица Маргарита да ви покаже писмото — добави Валера.

— А какво ще кажете за баща ви? — попитах аз.

— Какво за него?

— Баща ви и Марласка са имали вземане-даване с Корели. Той сигурно е знаел нещо…

— Уверявам ви, че баща ми никога не е общувал пряко с въпросния господин Корели. Цялата му кореспонденция — ако изобщо е имало такава, понеже в архивите на кантората не фигурира никакво свидетелство за нея — е била поддържана лично от покойния господин Марласка. Всъщност, щом ме питате, мога да ви кажа, че баща ми даже се съмняваше в съществуването на този господин Корели, особено през последните месеци от живота на господин Марласка, когато последният започна да общува — ако мога да се изразя така — с онази жена.

— С коя жена?

— Хористката.

— Ирене Сабино?

Чух как той въздъхна с раздразнение.

— Преди да умре, господин Марласка остави под управлението и попечителството на нашата кантора един фонд от капитал, от който трябваше да се извършат редица плащания. Парите трябваше да бъдат преведени в една сметка на името на някои си Хуан Корбера и Мария Антония Санауха.

Жако и Ирене Сабино, помислих си аз.

— На каква сума възлизаше фондът?

— Това беше депозит в чуждестранна валута. Доколкото си спомням, беше нещо от порядъка на сто хиляди френски франка.

— Марласка каза ли ви откъде се е сдобил с тези пари?

— Ние сме адвокатска кантора, а не детективска агенция. Нашата фирма се задоволи просто да изпълни инструкциите, посочени в завещанието на господин Марласка, а не да ги дискутира.

— Какви други указания остави той?

— Нищо специално. Обикновени плащания на трети лица, които нямаха никаква връзка с кантората или с неговото семейство.

— Спомняте ли си някоя конкретна личност?

— Баща ми лично се занимаваше с тези въпроси, за да избегне вероятността служителите на кантората да получат достъп до информация, която можеше да бъде — да речем — щекотлива.

— А на вашия баща не му ли се видя странно, че бившият му съдружник е пожелал да връчи толкова пари на чужди хора?

— Разбира се, че му се видя странно. Много неща му се виждаха странни.

— Помните ли къде трябваше да се пращат тези суми?

— Как искате да си спомня такова нещо? Оттогава са минали поне двайсет и пет години.

— Хайде, напънете се малко — казах аз. — Заради госпожица Маргарита.

Секретарката ми хвърли ужасѐн поглед, на който аз отговорих с намигване.

— Само да сте посмели да я пипнете с пръст — заплаши ме Валера.

— Не ми давайте идеи — прекъснах го аз. — Е, как е паметта ви сега? Поопресни ли се?

— Мога да проверя в личните дневници на баща ми. Това е всичко.

— Къде са те?

— Тук, сред книжата му. Но ще ми отнеме няколко часа…

Затворих телефона и изгледах секретарката на Валера, която бе избухнала в плач. Подадох й кърпичка и я потупах по рамото.

— Хайде, жено, недейте така, вече си тръгвам. Нали видяхте? Исках само да разговарям с него.

Тя кимна боязливо, без да откъсва очи от револвера. Закопчах си палтото и й се усмихнах.

— Само едно последно нещо.

Жената вдигна поглед, боейки се от най-лошото.

— Напишете ми адреса на адвоката. И хич не се опитвайте да ме заблудите, защото ако ме излъжете, ще се върна и бъдете сигурна, че ще оставя долу в портиерската стаичка онова вродено добродушие, което ми е присъщо.

Преди да изляза, поисках от госпожица Маргарита да ми покаже къде е телефонният кабел и го прерязах, спестявайки й изкушението да предупреди Валера, че се каня да го посетя, или да се обади в полицията, за да съобщи за нашето малко пререкание.

14

Адвокат Валера живееше в една внушителна сграда с претенция за нормандски замък, разположена на ъгъла на улиците „Жирона“ и „Аузиас Марк“. Предположих, че е наследил от баща си тази страхотия заедно с кантората, и че всеки камък в градежа й е бил добит с кръвта и потта на цели поколения барселонци, които никога не са и сънували, че биха могли да стъпят с крак в такъв палат. Казах на портиера, че идвам от името на госпожица Маргарита и нося едни документи от кантората; след кратко колебание той ми разреши да се кача. Поех по стълбището, без да бързам, следван от внимателния поглед на портиера. Площадката на първия етаж бе по-просторна от повечето жилища, които си спомнях от детството си в стария квартал Рибера, а той бе едва на две крачки от това място. Чукчето на вратата бе във формата на бронзов юмрук. Щом го хванах, за да потропам, установих, че вратата е отворена. Бутнах я леко и надникнах вътре. Антрето водеше към дълъг коридор, широк около три метра, чиито стени бяха облицовани със синьо кадифе и покрити с картини. Затворих вратата зад гърба си и се вгледах в топлия здрач, който мъждееше в дъното на коридора. Тиха музика се носеше във въздуха — ридание на пиано, което навяваше чувство на изтънчена печал. Гранадос.

— Господин Валера? — извиках аз. — Мартин е тук.

Като не получих отговор, поех полека по коридора, следвайки онази скръбна мелодия. Вървях покрай картините и нишите, които подслоняваха статуетки на мадони и светци. На няколко места коридорът се прекъсваше от арки, забулени с дантелени завеси. Минах през тях и стигнах до другия край, където пред мен се разкри голяма тъмна стая. Тя беше правоъгълна и стените й бяха покрити с рафтове за книги от пода до тавана. В дъното се различаваше масивна открехната врата, през която съгледах трепкащите оранжеви отблясъци на една камина.

— Валера? — извиках отново аз, този път по-високо.

Някакъв силует се очерта в снопа светлина, който огънят хвърляше през процепа на вратата. Две блестящи очи ме изучаваха подозрително. Едно куче, което приличаше на немска овчарка, но козината му беше бяла, бавно се приближи към мен. Аз не помръднах от мястото си, само разкопчах полека палтото и потърсих револвера. Животното се спря в нозете ми и ме погледна, сетне жално изскимтя. Погалих го по главата и то близна пръстите ми. После се обърна и тръгна към вратата, през която проблясваше огънят. Спря се на прага и ме погледна пак. Аз го последвах.

От другата страна на вратата открих читалня, в която внушително място заемаше една голяма камина. Единствената светлина идваше от нейните пламъци и по стените и тавана танцуваха трепкащи сенки. В средата на стаята имаше маса с грамофон, от който се носеше онази музика. До огъня стоеше голямо кожено кресло, разположено с гръб към вратата. Кучето отиде до него и отново се извърна да ме погледне. Приближих се достатъчно, за да видя една ръка, която почиваше на облегалката, държейки запалена пура. Струйка синкав дим се издигаше от нея.

— Валера? Това съм аз, Мартин. Вратата беше отворена…

Кучето легна до креслото, като ме гледаше все така втренчено, а аз полека го заобиколих. Адвокат Валера седеше пред огъня с отворени очи и лека усмивка на устните. Беше облечен в костюм от три части, а с другата ръка държеше в скута си подвързан с кожа бележник. Застанах пред него и се вгледах в очите му. Той изобщо не мигаше. Тогава забелязах една червена сълза — сълза от кръв, — която бавно се стичаше по бузата му. Коленичих пред него и взех бележника от ръката му. Кучето ме гледаше безутешно. Погалих го по главата.

— Съжалявам — промълвих.

Бележникът явно бе нещо като дневник, писан на ръка; отделните му пасажи бяха датирани и разделени един от друг с къса черта. Валера го бе отворил по средата. Първата записка на страницата, която видях, носеше датата 23 ноември 1904 г.

Препрочетох тази записка няколко пъти, мъчейки се да извлека от нея някакъв смисъл. Познавах въпросната алея от онези години, когато работех в редакцията на „Ла вос де ла индустрия“. Това беше една мизерна уличка, забутана зад стените на гробището Пуебло Нуево, която гъмжеше от работилници за надгробни плочи и паметници. Тя свършваше край едно от речните корита, пресичащи плажа Богател и рояка от колиби, който се простираше към морето — Соморостро. Поради някаква причина Марласка бе оставил инструкции да бъде изплатена значителна сума пари на една от тези работилници.

На страницата, съответстваща на същата дата, имаше още една записка, свързана с Марласка; тя показваше началото на плащанията на Жако и Ирене Сабино.

Продължих да прелиствам бележника. Повечето записки касаеха разходи и маловажни операции, свързани с кантората. Трябваше да прехвърля известен брой страници, пълни със загадъчни напомнителни бележки, докато стигна до друга записка, в която да се споменава за Марласка. В нея отново ставаше дума за плащане в брой, осъществено чрез някой си Марсел — вероятно стажант в кантората.

Вещицата от Соморостро, помислих си аз. След смъртта си Диего Марласка бе раздавал значителни суми посредством съдружника си. Това противоречеше на подозрението на Салвадор, че Жако е избягал с парите. Марласка бе наредил плащанията да се извършват лично и бе оставил парите във фонд под попечителството на адвокатската кантора. Другите две плащания загатваха, че малко преди да умре, той бе влязъл във връзка с работилница за надгробни паметници и с някаква съмнителна личност от Соморостро, като при тези контакти големи суми пари бяха преминали от едни ръце в други. Затворих бележника, чувствайки се по-объркан от всякога.

Когато се обърнах, за да напусна това място, забелязах, че една от стените на читалнята бе покрита с грижливо оформени с рамка портрети, поставени на фон от виненочервено кадифе. Приближих се и разпознах сред тях суровия и властен лик на патриарха Валера, чийто портрет с маслени бои все още стоеше на видно място в кабинета на сина му. Обграден от именити и знатни люде от града, адвокатът фигурираше на повечето снимки, които явно отразяваха различни светски и граждански събития. Достатъчно бе човек да разгледа десетина от тези фотографии — и да идентифицира плеядата от важни клечки, които позираха, усмихнати, редом със стария юрист, — за да проумее, че кантората на Валера, Марласка и Сентис представлява жизненоважна брънка от системата на Барселона. Синът на Валера, значително по-млад, но с лице, което ясно се разпознаваше, също присъстваше на някои от снимките — ала винаги на втори план, винаги със сведен поглед под сянката на патриарха.

Почувствах го, преди да го видя. На една фотография, заснета долу пред кантората на Авенида Диагонал 442, бяха двамата Валера, баща и син. До тях бе застанал един висок и представителен господин. Лицето му се виждаше и на много други снимки в тази колекция, винаги редом с Валера. Диего Марласка. Съсредоточих се върху този непроницаем поглед, върху изостреното, невъзмутимо лице, което се взираше в мен от изображението, заснето преди двайсет и пет години. Подобно на тартора, и той не бе остарял дори с един-единствен ден. Усмихнах се горчиво, когато проумях колко съм бил наивен. Това не беше лицето от фотографията, която ми бе дал моят приятел, бившият полицай.

Човекът, когото познавах като Рикардо Салвадор, беше не друг, а Диего Марласка.

15

Стълбището тънеше в мрак, когато напуснах палата на фамилията Валера. Прекосих вестибюла пипнешком и когато отворих вратата, уличните лампи хвърлиха вътре правоъгълник от синя светлина, в чийто край срещнах погледа на портиера. Отдалечих се бързо към улица „Трафалгар“, откъдето тръгваше трамваят, спиращ пред портите на гробището Пуебло Нуево — същият трамвай, който толкова нощи бях взимал заедно с баща ми, когато го придружавах на нощните му смени в „Ла вос де ла индустрия“.

Имаше съвсем малко пътници и аз седнах отпред. Когато наближихме Пуебло Нуево, трамваят навлезе в мрежа от сенчести улички, покрити с големи локви и забулени в изпарения. Почти нямаше улични лампи и светлините на трамвая разкриваха очертанията на сградите като факли в тунел. Най-сетне зърнах портите на гробището и неговите кръстове и скулптури, изрязани на бездънния хоризонт от фабрики и комини, които опръскваха в червено и черно небесния свод. Глутница изгладнели кучета дебнеше в подножието на двата големи ангела, които вардеха гробищния парк. За миг животните останаха неподвижни, вторачени във фаровете на трамвая с очи, пламтящи като на чакали; сетне се разпръснаха сред сенките.

Слязох още в движение и тръгнах покрай стените на гробището. Трамваят се отдалечи като кораб в мъглата и аз ускорих крачка. Можех да чуя кучетата, които ме следваха в мрака, и да надуша миризмата им. Когато стигнах до задната част на гробището, спрях в ъгъла на алеята и слепешком хвърлих камък по тях. Чух едно остро скимтене и бързи стъпки от лапи, които се отдалечаваха в нощта. Поех по алеята, която бе просто един тесен проход, приклещен между стената и гъстата редица от работилници за надгробни паметници. Табелата „Санабре и синове“ се поклащаше под прашната жълтеникава светлина, хвърляна от една лампа на около трийсет метра по-нататък. Приближих се до вратата; тя бе само решетка, обезопасена с вериги и ръждясал катинар, който аз разбих с един изстрел.

Ехото от изстрела бе отнесено от вятъра, който духаше в алеята, напоен с дъх на селитра от морските вълни, разбиващи се едва на стотина метра оттам. Отворих решетката и влязох в работилницата „Санабре и синове“. Тъмна завеса скриваше интериора и аз я дръпнах, за да влезе вътре светлина от уличната лампа. Пред мен се разкри дълбоко и тясно хале, населено с мраморни фигури, които сякаш бяха замръзнали в сумрака; лицата им бяха изваяни само донякъде. Направих няколко крачки покрай мадони с младенци на ръце, бели дами с мраморни рози, вдигнали поглед към небесата, и каменни блокове с едва загатнати лица. Във въздуха се долавяше миризма на каменен прах. Нямаше жива душа, едничкото присъствие бяха тези безименни изображения. Вече се канех да си вървя, когато го видях. Ръката се подаваше иззад една покрита с плат скулптурна група в дъното на работилницата. Бавно тръгнах натам; силуетът малко по малко се разкриваше пред мен. Най-сетне спрях пред него и загледах големия сияен ангел, същия, който тарторът бе носил на ревера си и който аз бях открил на дъното на сандъка в моя кабинет. Фигурата бе висока навярно два метра и половина, и когато се взрях в лицето й, разпознах чертите и най-вече усмивката. В нозете й имаше надгробна плоча, на която бе издълбан следният надпис:

Усмихнах се. Едно нещо не можех да отрека на моя добър приятел Диего Марласка — това, че имаше чувство за хумор и вкус към изненадите. Не биваше да се учудвам, казах си, че в своето усърдие той бе изпреварил събитията и ми бе подготвил прочувствено изпращане от тоя свят. Коленичих пред камъка и погалих името си. В този миг чух зад гърба си леки и отмерени стъпки. Обърнах се и видях познато лице. Детето бе облечено със същото черно костюмче, което носеше и преди няколко седмици, когато ме бе следило на Пасео дел Борн.

— Госпожата ей сега ще се види с вас — каза то.

Кимнах и се изправих. Момченцето ми подаде ръка и аз я хванах.

— Не се страхувайте — рече то, като ме водеше към изхода.

— Не се страхувам — тихо отвърнах аз.

Детето ме заведе до края на алеята. Оттам можех смътно да различа линията на плажа, която оставаше скрита зад редица порутени складове и останки от товарен влак, изоставен в буренясал коловоз. Вагоните му бяха проядени от ръжда, а локомотивът се бе превърнал в скелет от котли и метални лостове, очакващи гробището за старо желязо.

Над главите ни луната надникна през пролуките на свода от оловносиви облаци. Навътре в морето силуети на товарни кораби се мяркаха сред вълните, а на плажа Богател се виждаше същинска костница от стари корпуси на рибарски лодки и крайбрежни корабчета, които бурите бяха изплюли на пясъка. От другата страна, досущ като мантия от отпадъци, просната зад тъмната крепост на индустриалния свят, стърчаха бараките на бивака Соморостро. Вълните се разбиваха едва на няколко метра от първата редица колиби, направени от тръстика и дърво. Струи бял дим пълзяха между покривите на това мизерно селце, изникнало между града и морето като едно безкрайно човешко сметище. Във въздуха се носеше смрад на изгорени боклуци. Навлязохме сред уличките на този забравен град — пасажи, които се отваряха между постройки, скалъпени от крадени тухли, кал и плавей. Детето ме водеше все по-навътре, без да обръща внимание на недоверчивите погледи на местните обитатели. Безработни надничари, цигани, прогонени от други подобни лагери по склоновете на Монжуик или срещу общите гробове на гробището Кан Тунис, бездомни деца и старци. Всички ме наблюдаваха подозрително. Пътьом минавахме покрай жени на неопределена възраст, които бяха запалили огън пред бараките си и топлеха вода или храна в тенекиени съдове. Спряхме пред една белезникава постройка; край портата й момиченце с лице на старица куцукаше с крак, изсъхнал от детски паралич, и мъкнеше ведро, в което шаваше нещо сиво и слузесто. Змиорки. Моят малък водач посочи портата.

— Тук е — рече той.

Хвърлих един последен поглед към небето. Луната се бе скрила отново сред облаците и було от мрак пълзеше към нас откъм морската шир.

Сетне влязох.

16

Лицето й бе набраздено от спомени, а в очите й се четеше поглед, който можеше да е на десет или на сто години. Седеше пред малък огън и съзерцаваше танцуващите пламъци с увлечението на дете. Косата й с цвят на пепел бе сплетена в плитка. Фигурата й бе тънка и суха, а жестовете — пестеливи и отмерени. Беше облечена в бяло, а около шията си бе увила копринена кърпа. Усмихна ми се топло и ми предложи стол. Седнах до нея. Прекарахме няколко минути в мълчание, заслушани в пращенето на въглените и шепота на морето. В нейно присъствие времето сякаш бе спряло и спешната нужда, която ме бе довела до вратата й, по странен начин се бе изпарила. Дъхът на пламъците бавно ме стопли и студът, който бе сковал костите ми, се стопи под крилото на нейната компания. Едва тогава тя откъсна очи от огъня и заговори, хващайки ме за ръка.

— Майка ми живя в тази къща четирийсет и пет години — рече тя. — Тогава това дори не беше къща, а просто колиба, направена от тръстика и отломки, изхвърлени от морето. Дори когато си спечели слава и имаше възможност да се махне от това място, отказа да го стори. Винаги казваше, че в деня, в който напусне Соморостро, ще умре. Тук се бе родила, сред хората от плажа, и тук остана до сетния си ден. Много неща се разправяха за нея. Мнозина говореха за нея, но твърде малко хора я познаваха в действителност. Мнозина се бояха от нея и я мразеха — дори и след смъртта й. Разправям ви всичко това, защото ми се струва редно да знаете, че аз не съм онази, която ви трябва. Жената, която търсите или си мислите, че търсите, онази, която мнозина наричаха Вещицата от Соморостро, беше моята майка.

Погледнах я смутен.

— Кога…?

— Майка ми умря през 1905 година — рече тя. — Убиха я на няколко метра оттук, край брега. Прерязаха й гърлото.

— Съжалявам. Мислех, че…

— Много хора мислят какво ли не. Нуждата да вярваме в нещо надвива даже и смъртта.

— Кой я уби?

— Вие знаете кой.

Трябваха ми няколко секунди, за да отговоря.

— Диего Марласка…

Тя кимна.

— Но защо?

— За да й запуши устата. За да прикрие следите си.

— Не разбирам. Майка ви му е помогнала… В замяна той даже й е дал голяма сума пари.

— Именно заради това пожела да я убие, за да отнесе тя тайната му в гроба си.

Наблюдаваше ме с лека усмивка, сякаш моето объркване я забавляваше и в същото време й вдъхваше жал.

— Майка ми беше обикновена жена, господин Мартин. Бе израсла в мизерия и едничката сила, която притежаваше, беше волята за оцеляване. Никога не се научи да чете и да пише, но умееше да вижда в сърцата на хората. Чувстваше онова, което те чувстваха, знаеше какво таят и за какво копнеят. Четеше го в погледите им, в движенията, в гласа, в начина, по който вървяха или жестикулираха. Знаеше какво ще кажат и ще направят, още преди да са го сторили. Затова мнозина я наричаха магьосница, защото умееше да вижда в тях онова, което те самите отказваха да видят. Изкарваше си хляба, като продаваше любовни еликсири и разни чарове, които приготвяше с вода от реката, билки и малко захар. Помагаше на изгубени души да повярват в онова, в което искаха да вярват. Когато името й взе да се разчува, много хора от сой започнаха да я посещават и да търсят услугите й. Богатите искаха да станат още по-богати. Могъщите желаеха още повече власт. Подлеците искаха да се почувстват светци, а светците желаеха да бъдат наказани за грехове, които — за свое съжаление — не бяха имали смелостта да извършат. Майка ми изслушваше всички и приемаше монетите им. С тези пари успя да прати мен и моите братя и сестри в същите училища, в които учеха децата на нейните клиенти. Купи ни друго име и друг живот, далече от това място. Майка ми беше добър човек, господин Мартин. Не се заблуждавайте. Тя никога не се възползва от никого, нито пък караше хората да вярват повече, отколкото им беше потребно. Животът я бе научил, че всички се нуждаем от големи и малки лъжи, за да оцелеем, точно както се нуждаем от въздух. Казваше, че ако в продължение на един-единствен ден, от зори до мрак, можехме да видим света и самите себе си без маска, такива, каквито сме в действителност, щяхме да посегнем на живота си или да си изгубим ума.

— Но…

— Ако сте дошли тук да търсите някакви магии, съжалявам, че ще ви разочаровам. Майка ми казваше, че няма магия, че в тоя свят няма друго добро или зло освен онова, което ние си представяме — от алчност или от простодушие. А понякога даже и от лудост.

— Не това е казала на Диего Марласка, когато е приела парите му — възразих аз. — Седем хиляди песети по онова време навярно са ви купили добро име и добро образование за няколко години.

— Диего Марласка имаше нужда да вярва и майка ми му помогна да го стори. Това беше всичко.

— Да вярва в какво?

— В собственото си избавление. Беше убеден, че е предал самия себе си и онези, които са го обичали. Вярваше, че е вкарал живота си в пътя на злото и лъжата. Майка ми смяташе, че това не го прави по-различен от повечето хора, които в някакъв момент от живота си спират, за да се погледнат в огледалото. Само дребните души винаги се чувстват добродетелни и гледат отвисоко останалия свят. Но Диего Марласка бе съзнателен човек и не бе удовлетворен от онова, което виждаше. Именно затова дойде при моята майка — защото бе изгубил всяка надежда, а вероятно и ума си.

— Марласка каза ли какво е сторил?

— Каза, че е предал душата си на една сянка.

— Сянка?

— Тези думи употреби. Сянка, която го следвала и имала същата форма, същото лице и същия глас като него.

— Какво означаваше това?

— Вината и угризението не означават нищо. Те са чувства, емоции, а не идеи.

Мина ми през ум, че дори тарторът не би могъл да обясни това по-добре.

— И какво можеше да направи вашата майка за него? — попитах аз.

— Само да го утеши и да му помогне да намери някакъв покой, нищо повече. Диего Марласка вярваше в магията и затова майка ми реши да го убеди, че неговият път към избавлението минава през нея. Разказа му едно старо заклинание, една рибарска легенда, която бе чувала като дете сред колибите на плажа. Според преданието, когато някой човек изгубел пътя си в живота и усетел, че смъртта е определила цена за душата му, ако успеел да намери някоя чиста душа, готова да се пожертва за него, можел да прикрие с нея своето черно сърце и смъртта, която е сляпа, щяла да го отмине.

— Чиста душа ли?

— Свободна от грях.

— И как точно се извършвало това?

— С болка, естествено.

— Какъв тип болка?

— Кръвно жертвоприношение. Една душа в замяна на друга. Смърт в замяна на живот.

Възцари се дълго мълчание. Само шепотът на морето долиташе откъм брега и вятърът свистеше сред колибите.

— Ирене би си изтръгнала очите и сърцето заради Марласка. Той беше едничката й причина да живее. Обичаше го сляпо и също като него вярваше, че само магията би могла да го избави. Отначало искаше да си отнеме живота, отдавайки го като жертвоприношение, но майка ми я разубеди. Каза й онова, което тя самата вече знаеше — че душата й не е свободна от грях и тази жертва би била напразна. Каза й това, за да я спаси; за да спаси и двамата.

— От какво?

— От самите тях.

— Но е допуснала грешка…

— Дори и моята майка не беше в състояние да види всичко.

— И какво направи Марласка?

— Майка ми никога не пожела да ми каже — не искаше аз или моите братя и сестри да бъдем част от това. Раздели ни и изпрати всеки от нас надалече, изпрати ни в различни интернати, за да забравим кои сме и откъде идваме. Казваше, че вече ние сме онези, които са прокълнати. Умря малко след това, самотна. Ние го узнахме много по-късно. Когато намерили трупа й, никой не дръзнал да го докосне — оставили го, за да го отнесе морето. Никой не смееше и да говори за смъртта й. Аз обаче разбрах кой я е убил и защо. Дори и днес мисля, че майка ми знаеше, че скоро ще умре, а знаеше и от чия ръка. И при все това не предприе нищо, защото накрая и тя повярва. Повярва, защото не беше в състояние да приеме онова, което бе извършила. Повярва, че отдавайки душата си, ще спаси нашата, душата на това място. Затова не пожела да избяга оттук, защото според старата легенда душата, която се жертва, трябва винаги да остава на мястото, където се е извършило предателството — като един вид превръзка на очите на смъртта.

— И къде е душата, която е избавила Диего Марласка?

Жената се усмихна.

— Няма никакви души, нито избавления, господин Мартин. Това са празни брътвежи, бабини деветини. Останали са само пепелища и спомени, и ако има такива, те ще са там, където Марласка е извършил престъплението си, тайната, която е крил през всички тия години, за да измами собствената си съдба.

— Къщата с кулата… Но аз живях в тази къща почти десет години и там няма нищо.

Тя се усмихна отново и като ме гледаше втренчено в очите, се наклони към мен и ме целуна по бузата. Устните й бяха ледени като на труп. Дъхът й миришеше на мъртви цветя.

— Може би не сте гледали където трябва — прошепна тя в ухото ми. — Може би тази пленена душа е вашата.

Сетне развърза кърпата, увита около шията й, и аз видях един голям белег, който пресичаше гърлото й. Този път усмивката й беше злобна, а очите й искряха с жесток и присмехулен блясък.

— Слънцето скоро ще изгрее. Вървете си, докато можете — рече Вещицата от Соморостро, като ми обърна гръб и отново се загледа в огъня.

Момченцето в черното костюмче се появи на прага и ми подаде ръка, което беше знак, че моето време там е изтекло. Станах и го последвах. Обръщайки се, зърнах отражението в едно огледало, което висеше на стената. В него се виждаше прегърбеният и покрит с дрипи силует на една старица, сгушена край огъня. Нейният мрачен и зъл смях ме изпроводи до вратата.

17

Вече се съмваше, когато стигнах до къщата с кулата. Външната ключалка беше разбита. Бутнах вратата и влязох във вестибюла. Механизмът на ключалката от обратната страна на вратата изпускаше дим и някаква остра миризма. Киселина. Качих се по стълбите бавно, убеден, че ще заваря Марласка да ме чака в сенките на площадката, или че ако се обърна, ще го видя да се усмихва зад гърба ми. Когато изминах последните стъпала, забелязах, че по ключалката на апартамента също личаха следи от киселина. Пъхнах ключа, но трябваше да се боря почти две минути с ключалката, която беше повредена, но очевидно не бе поддала. Измъкнах го, леко разяден от онова вещество, и отворих вратата с един тласък. Оставих я така и тръгнах по коридора, без да си свалям палтото. Извадих револвера от джоба си и отворих барабана. Изсипах гилзите от изстреляните куршуми и ги замених с нови, точно както бях виждал баща ми да прави това безброй пъти, когато се прибираше у дома призори.

— Салвадор? — извиках аз.

Ехото от гласа ми се разнесе из къщата. Запънах ударника на оръжието. Продължих полека по коридора, докато стигнах до стаята в дъното. Вратата беше открехната.

— Салвадор? — попитах аз.

Насочих оръжието към вратата и я разтворих с ритник. Вътре нямаше и следа от Марласка, само планината от кутии и стари вещи, струпани в ъгъла. Отново усетих онази миризма, която сякаш се процеждаше през стените. Отидох до гардероба, който закриваше стената в дъното, и отворих вратите му от край до край. Отместих старите дрехи, които висяха на закачалките. Студеното и влажно течение, което проникваше от онази дупка отзад, погали лицето ми. Каквото и да бе скрил Марласка в къщата, то явно се намираше оттатък тази стена.

Прибрах револвера в джоба на палтото си и се съблякох. Застанах при края на гардероба и пъхнах ръката си в процепа между неговата рамка и стената. Успях да хвана задната част на мебелта и да го дръпна със сила. Първото дръпване ми позволи да извоювам няколко сантиметра, за да се вкопча още по-добре и да дръпна отново. Гардеробът се отмести с почти цяла педя. Продължих да го бутам, докато стената зад него се разкри и се освободи достатъчно място, за да се пъхна. Щом се вмъкнах зад гардероба, го блъснах с рамо и го отместих изцяло към съседната стена. Спрях се да си поема дъх и да огледам положението. Стената бе боядисана в охра, различна от цвета на останалата стая. Под боята личеше някаква матова глинеста маса. Потропах по нея с кокалчетата на пръстите си. Ехото не остави място за съмнение. Това не беше външна стена. Имаше нещо от другата й страна. Опрях глава в нея и се заслушах внимателно. Именно тогава дочух някакъв шум. Стъпки в коридора, които се приближаваха… Отдръпнах се бавно и протегнах ръка към метнатото на един стол палто, за да си взема револвера. Една сянка падна върху прага на стаята. Затаих дъх. Силуетът предпазливо надникна вътре.

— Инспекторе… — промълвих аз.

Виктор Грандес ми се усмихна студено. Представих си как той и хората му са ме чакали с часове, скрити в някой вход на улицата.

— Ремонт ли правите, Мартин?

— Просто подреждам малко.

Инспекторът само кимна, поглеждайки разместения гардероб и камарата от дрехи и сандъци, нахвърляни по пода.

— Помолих Маркос и Кастело да изчакат долу. Щях да почукам, но вие сте оставили вратата отворена, тъй че си позволих волността да вляза. Казах си: моят приятел Мартин явно ме очаква.

— Какво мога да направя за вас, инспекторе?

— Да бъдете така любезен да ме придружите до участъка.

— Арестуван ли съм?

— Боя се, че да. Ще ме улесните ли, или ще се наложи да си послужим със сила?

— Не, няма да се наложи — уверих го аз.

— Оценявам това.

— Мога ли да си взема палтото?

Грандес за миг ме погледна в очите, сетне взе палтото и ми помогна да го облека. Почувствах тежестта на револвера до бедрото си. Спокойно закопчах дрехата. Преди да напусне стаята, инспекторът хвърли последен поглед на оголената стена. После ми нареди да изляза в коридора. Маркос и Кастело се бяха качили до площадката и чакаха там, ухилени победоносно. В самия край на коридора спрях за миг, за да погледна назад към вътрешността на къщата, която сякаш се бе свила, превръщайки се в кладенец от сенки. Запитах се дали някога щях да я видя отново. Кастело извади чифт белезници, но Грандес го спря с един жест.

— Няма да е необходимо, нали, Мартин?

Поклатих глава. Инспекторът затвори вратата и ме побутна леко, но решително към стълбата.

18

Този път нямаше впечатляващи ефекти, нито зловещи декори, нито пък отгласи от влажни и тъмни зандани. Стаята беше просторна, добре осветена и с висок таван. Напомняше аула в престижно религиозно училище, включително с разпятието на стената. Намираше се на първия етаж на полицейското управление и имаше широки френски прозорци, предоставящи изглед към хората и трамваите, които тъкмо започваха утринното си шествие по Виа Лайетана. В средата на помещението бяха сложени два стола и метална маса, които сред това обширно празно пространство изглеждаха направо миниатюрни. Грандес ме поведе към масата и нареди на Маркос и Кастело да ни оставят насаме. Двамата полицаи неохотно изпълниха заповедта. Гневът, който излъчваха, буквално можеше да се надуши във въздуха. Инспекторът изчака да излязат и се поотпусна.

— Мислех, че ще ме хвърлите на лъвовете — рекох аз.

— Седнете.

Подчиних се. Ако не бяха погледите, които Маркос и Кастело ми хвърлиха на излизане, металната врата и железните решетки от външната страна на прозорците, никой не би казал, че положението ми е сериозно. Окончателно ме убедиха в това термосът с горещо кафе и пакетът цигари, които Грандес остави на масата, но най-вече усмивката му — ведра и блага. Уверена. Този път инспекторът никак не се шегуваше.

Той седна срещу мен, отвори някаква папка и измъкна няколко фотографии, които се зае да нареди една до друга на масата. На първата се виждаше адвокат Валера, седнал в креслото в салона си. Редом с нея се мъдреше снимка на трупа на вдовицата Марласка, или на онова, което бе останало от него, малко след като го бяха извадили от басейна на дома й на „Каретера де Валвидрера“. Трета фотография показваше дребен човечец с прерязано гърло, който приличаше на Дамиан Роурес. На четвъртата бе Кристина Сание; осъзнах, че бе заснета в деня на венчавката й с Педро Видал. Последните две бяха портрети на бившите ми издатели, Баридо и Ескобиляс, заснети във фотографско ателие. След като подравни грижливо шестте снимки, Грандес ми отправи непроницаем поглед и остави да изминат няколко минути в мълчание, изучавайки моята реакция спрямо тези изображения — или липсата на такава. Сетне извънредно спокойно наля две чаши кафе и побутна едната към мен.

— Най-напред бих искал да ви дам възможност да ми разкажете всичко, Мартин. По вашия начин и без да бързате — рече той накрая.

— Безполезно е — отвърнах аз. — Това няма да промени нищо.

— Може би предпочитате да направим очна ставка с други лица, които евентуално може да са замесени? Вашата помощничка, например? Как й беше името? Изабела?

— Оставете я на мира. Тя не знае нищо.

— Убедете ме в това.

Погледнах към вратата.

— Има само един начин да излезете от тази стая, Мартин — рече инспекторът, като ми показа някакъв ключ.

Почувствах отново тежестта на револвера в джоба на палтото си.

— Откъде искате да започна?

— Вие сте разказвачът. Моля ви само да ми кажете истината.

— И аз не знам коя е.

— Истината е онова, от което боли.

В продължение на малко повече от два часа Виктор Грандес нито веднъж не обели дума. Само ме слушаше внимателно, кимаше от време на време и си записваше нещо в бележника си. Отначало гледах към него, но скоро забравих за присъствието му и установих, че разказвам историята на самия себе си. Думите ме върнаха назад до едно време, което смятах за изгубено, чак до нощта, в която баща ми бе убит пред сградата на вестника. Спомних си моите дни в редакцията на „Ла вос де ла индустрия“, годините, в които бях преживявал, съчинявайки разкази нощем, и онова първо писмо, подписано от Андреас Корели, което ми обещаваше големи надежди. Спомних си първата среща с тартора край резервоара на водохранилището и онези дни, в които неизбежността на надвисналата смърт бе единственият хоризонт пред мен. Говорих му за Кристина, за Видал и за една история, чийто край би могъл да предвиди всеки освен мен. Говорих му за двете книги, които бях написал — едната под собственото ми име и другата под името на Видал, — за загубата на онези мизерни надежди и за следобеда, в който видях собствената ми майка да захвърля в боклука единственото добро нещо, което мислех, че съм създал през живота си. Не търсех съжаление или разбиране от инспектора. Стигаше ми само да се опитам да нахвърлям една въображаема карта на събитията, които ме бяха довели до тази стая, до този миг на абсолютна празнота. Върнах се отново към къщата до парка Гюел и към нощта, когато тарторът ми отправи едно предложение, което не можех да отхвърля. Признах първите си подозрения, откритията си за историята на къщата с кулата, за странната смърт на Диего Марласка и мрежата от измами, в която се бях видял оплетен — или която сам си бях избрал, за да удовлетворя суетата си, алчността си и желанието си да живея на всяка цена. Да живея, за да мога да разкажа историята.

Нищо не пропуснах. Нищо освен най-същественото, онова, което не бих дръзнал да разкажа дори на самия себе си. Според описанието, което дадох на Грандес, аз се бях върнал в санаториума да потърся Кристина, но бях намерил само диря от стъпки, губещи се в снега. Ако повторех това няколко пъти, накрая може би дори аз щях да повярвам, че е станало именно така. Историята ми свършваше същата тази сутрин, когато се бях върнал от колибите на Соморостро, за да открия, че Диего Марласка е решил, че само моят портрет липсва в редицата, изложена на масата от инспектора.

Щом завърших разказа си, изпаднах в продължително мълчание. В живота си не се бях чувствал по-изморен. Щеше ми се да заспя и никога вече да не се събудя. Грандес ме наблюдаваше от отсрещния край на масата. Видя ми се смутен, тъжен, гневен, но най-вече объркан.

— Кажете нещо — рекох.

Инспекторът въздъхна. Стана от стола, от който не бе помръднал по време на цялата история, и се доближи до прозореца, обръщайки ми гръб. Представих си как вадя револвера от палтото си, стрелям в тила му и се измъквам навън с ключа, който той бе прибрал в джоба си. За шейсет секунди можех да се озова на улицата.

— Причината за нашия разговор е, че вчера пристигна телеграма от квартирата на Цивилната гвардия в Пучсерда, която съобщава, че Кристина Сание е изчезнала от санаториума Вила Сан Антонио и вие сте основният заподозрян. Главният лекар на центъра твърди, че вие сте изявили желание да я отведете със себе си, а той е отказал да я изпише. Казвам ви всичко това, за да разберете съвсем точно защо сме тук, в тази стая, с горещо кафе и цигари, и беседваме като стари приятели. Тук сме, защото съпругата на един от най-богатите хора в Барселона е изчезнала и вие сте единственият, който знае къде е тя. Тук сме, защото бащата на вашия приятел Педро Видал, един от най-влиятелните хора в този град, е лично заинтересован от случая; с него явно сте стари познайници и той учтиво помоли моите началници, преди да сме ви пипнали с пръст, да се сдобием с тази информация и да оставим другите съображения за по-късно. Ако не беше всичко това, както и моята настойчивост да се опитам да изясня въпроса по моя си начин, сега щяхте да се намирате в някой карцер в Кампо де ла Бота и вместо с мен щяхте да разговаряте направо с Маркос и Кастело. А те, за ваше сведение, смятат, че като начало трябва да ви се строшат коленете с чук, и че всяка друга тактика е загуба на време и може да изложи на опасност живота на госпожа Видал. Впрочем това мнение с всяка изминала минута се затвърждава и у моите началници, които мислят, че в името на нашето приятелство ви насърчавам да си дърдорите най-безгрижно.

Грандес се обърна и ме изгледа със сдържан гняв.

— Вие не сте ме слушали — рекох аз. — Не сте чули нищо от онова, което ви разказах.

— Изслушах ви най-внимателно, Мартин. Чух как, бидейки смъртно болен и отчаян, сте сключили споразумение с твърде мистериозен парижки издател, когото никой не е ни виждал, ни чувал, за да създадете, според вашите думи, една нова религия в замяна на сто хиляди френски франка — само за да откриете, че сте попаднали в зловещ заговор, в който са замесени един адвокат, симулирал собствената си смърт преди двайсет и пет години с цел да избегне своята участ, която сега е ваша, и любовницата на адвоката, някаква западнала хористка. Чух как въпросната участ ви е подвела да паднете в капана на една прокълната стара къща, където вече се бил уловил вашият предшественик, Диего Марласка, и как там сте открили доказателства, че някой върви по дирите ви и убива всички, които биха могли да разкрият тайната на един човек, който, съдейки по думите ви, е почти толкова луд, колкото сте и вие. Този човек в сянка, който е приел самоличността на бивш полицай, за да скрие факта, че е жив, е извършил серия от престъпления с помощта на своята любовница; двамата включително са предизвикали смъртта на господин Семпере поради някаква странна причина, която даже и вие не сте в състояние да обясните.

— Ирене Сабино уби Семпере, за да открадне от него една книга. Книга, в която според нея се съдържа моята душа.

Грандес се плесна с длан по челото, сякаш току-що бе прозрял същината на въпроса.

— Естествено! Какъв съм глупак! Ами че това обяснява всичко. Също като оная страховита тайна, която ви е разкрила една магьосница от плажа Богател. Вещицата от Соморостро. Хареса ми тази история. Типично във ваш стил. Я да видим дали съм разбрал правилно: въпросният Марласка държи в плен една душа, с която да маскира своята собствена и по този начин да избегне някакво проклятие. Кажете ми, това от „Градът на прокълнатите“ ли го измъкнахте, или го съчинихте в момента?

— Нищо не съм съчинил.

— Поставете се на мое място и помислете дали вие щяхте да повярвате в поне нещичко от онова, което ми наприказвахте.

— Предполагам, че не бих повярвал. Но ви разказах всичко, което зная.

— Разбира се. Дадохте ми сведения и конкретни данни, чрез които мога да проверя истинността на историята ви, като се почне от визитата ви при доктор Триас, сметката ви в Испано-колониалната банка, собствената ви надгробна плоча, очакваща ви в една работилница в Пуебло Нуево, и даже една юридическа връзка между човека, когото наричате „тартора“, и адвокатската кантора на Валера. Да не говорим за множеството фактически детайли, които не са недостойни за вашия опит в съчиняването на детективски истории. Само едно нещо не ми разказахте, нещо, което, да ви призная честно, се надявах да чуя, за ваше и за мое добро: къде се намира Кристина Сание.

Проумях, че в този момент единствено някоя лъжа би могла да ме спаси. В мига, в който му кажех истината за Кристина, часовете ми щяха да бъдат преброени.

— Не зная къде е тя.

— Лъжете.

— Нали ви казах одеве, че няма никаква полза да ви разказвам истината — отвърнах.

— Само дето ме накарахте да изглеждам като глупак, задето искам да ви помогна.

— Това ли се опитвате да направите, инспекторе? Да ми помогнете?

— Да.

— Тогава проверете всичко, което ви разказах. Намерете Марласка и Ирене Сабино.

— Моите началници ми отпуснаха двайсет и четири часа, за да се занимая с вас. Ако дотогава не им предам Кристина Сание жива и здрава, или поне жива, ще ме отстранят от случая и ще го прехвърлят на Маркос и Кастело, които отдавна чакат своя шанс да се отличат и със сигурност няма да го пропуснат.

— В такъв случай не губете време.

Грандес изсумтя.

— Дано да знаете какво правите, Мартин.

19

Прецених, че часът бе навярно девет сутринта, когато инспектор Виктор Грандес ме остави затворен в онази стая без друга компания освен термоса с изстиналото кафе и пакета цигари. Сложи един от хората си на пост при вратата и чух как му нареди да не пуска никого вътре, независимо под какъв предлог. Пет минути след тръгването на Грандес чух някой да тропа по вратата и познах лицето на сержант Маркос, очертано в стъкленото прозорче. Не можех да чуя думите му, но движението на устните му не остави място за съмнение:

Приготви се, кучи сине.

Прекарах остатъка от сутринта, седнал на перваза на прозореца, откъдето наблюдавах как хората, които си мислеха, че са свободни, минаваха покрай решетките, пушеха и ядяха захарни пръчки със същата наслада, с която бях виждал тарторът да прави това неведнъж. Умората, или може би просто кулминацията на отчаянието, ме връхлетя по пладне и аз се проснах на пода с лице към стената. След по-малко от минута вече бях заспал. Когато се събудих, стаята тънеше в полумрак. Беше се свечерило и охровата светлина от уличните лампи на Виа Лайетана рисуваше по тавана сенки на коли и трамваи. Станах, усещайки студа на пода във всеки мускул на тялото си, и отидох до един радиатор в ъгъла, който се оказа по-леден и от моите ръце.

В този миг чух вратата на стаята да се отваря зад гърба ми и се обърнах, за да се озова срещу инспектора, който ме наблюдаваше от прага. По знак от Грандес един от хората му запали лампата и затвори вратата. Суровата металическа светлина за миг ме заслепи и аз зажумях. Когато отново отворих очи, видях, че инспекторът изглеждаше почти толкова зле, колкото и аз.

— Имате ли нужда да отидете до тоалетната?

— Не. Възползвайки се от обстоятелствата, реших да пикая в гащите и да се упражнявам за онова време, когато ще ме пратите в стаята на ужасите с инквизиторите Маркос и Кастело.

— Радвам се, че не сте изгубили чувството си за хумор. То ще ви потрябва. Седнете.

Настанихме се отново на предишните си позиции и известно време се гледахме мълчаливо.

— Заех се да проверя детайлите на вашия разказ.

— И?

— Откъде искате да започна?

— Вие сте полицаят.

— Най-напред посетих кабинета на доктор Триас на улица „Мунтанер“. Визитата ми беше кратка. Доктор Триас е починал преди дванайсет години, а от осем години насам кабинетът принадлежи на един зъболекар на име Бернат Льофриу. Излишно е да се каже, че той никога не е чувал за вас.

— Невъзможно!

— Почакайте, нататък става още по-хубаво. Излизайки оттам, се отбих в централния клон на Испано-колониалната банка. Внушително обзавеждане и безупречно обслужване. Чак ми се прииска да си открия спестовна книжка. Там установих, че никога не сте имали сметка в това банково учреждение, че те никога не са чували за лице на име Андреас Корели, и че в настоящия момент нямат нито един клиент, който да има сметка в чуждестранна валута на стойност сто хиляди френски франка. Да продължавам ли?

Стиснах устни, но все пак кимнах.

— Следващата ми спирка бе кантората на покойния адвокат Валера. Там открих, че действително имате банкова сметка, но не в Испано-колониалната, а в Банка Сабадел, откъдето преди шест месеца сте прехвърлили в сметката на адвокатите сумата от две хиляди песети.

— Не разбирам.

— Много просто. Вие сте наели Валера анонимно, или поне така сте си мислели, но банките имат слонска памет и видят ли веднъж как отлита някой грош, никога не го забравят. Признавам ви, че на този етап вече бях почнал да се забавлявам от цялата работа и реших да посетя работилницата за надгробни паметници „Санабре и синове“.

— Не ми казвайте, че не сте видели ангела…

— Видях го, видях го. Впечатляващо. Също като писмото с дата отпреди три месеца, подписано собственоръчно от вас, с което сте поръчали изработката, и разписката за плащане в аванс, която добрият Санабре е запазил в счетоводните си книги. Обаятелен човек, много горд с работата си. Каза ми, че това е неговият шедьовър, че го е изваял, осенен от божествено вдъхновение.

— Не го ли попитахте за парите, които Марласка му е платил преди двайсет и пет години?

— Попитах го. Той пазеше разписките. Парите били предназначени за подобрения, поддръжка и преустройство на фамилния пантеон.

— В гроба на Марласка е погребан някой друг.

— Така твърдите вие. Но ако искате да оскверня гробница, трябва да разберете, че ще се наложи да ми представите по-солидни аргументи. Позволете сега да продължа с моята проверка на вашата история.

Преглътнах с мъка.

— Възползвайки се от обстоятелството, че се намирах в този район, отидох до плажа Богател, където срещу един реал намерих поне десет души, готови да ми разкрият чудовищната тайна на Вещицата от Соморостро. Не ви го казах тази сутрин, когато ми разказвахте историята си, за да не разваля драмата, но в действителност женището, което се е наричало с това прозвище, е умряло преди доста години. Старицата, която видях тази сутрин, не може даже и дете да уплаши и няма сили да стане от стола си. А, има и една подробност, която ще ви очарова: тя е няма.

— Инспекторе…

— Още не съм приключил. Не можете да кажете, че гледам на работата си през пръсти. Толкова сериозно гледам на нея, че оттам отидох до голямата стара къща до парка Гюел, която ми описахте. Тя е изоставена поне от десет години и съжалявам, че трябва да го кажа, но в нея няма ни фотографии, ни отпечатъци, нито каквото и да е освен котешки фъшкии. Как ви се струва това?

Не отговорих.

— Кажете ми, Мартин. Поставете се на мое място. Какво бихте направили вие при това положение?

— Предполагам, че щях да вдигна ръце.

— Именно. Но аз не съм вие и като същински идиот, след тази тъй плодотворна обиколка реших да последвам съвета ви и да потърся страховитата Ирене Сабино.

— Намерихте ли я?

— Имайте малко вяра в полицейските сили, Мартин. Разбира се, че я намерихме. Пълна развалина е и от доста години живее в един окаян пансион в Равал.

— Разговаряхте ли с нея?

Грандес кимна.

— На дълго и широко.

— И?

— Тя няма дори и бледа представа кой сте вие.

— Това ли ви каза?

— Наред с други неща.

— Какви неща?

— Разказа ми, че се запознала с Диего Марласка на един сеанс, организиран от Роурес в апартамент на улица „Елизабетс“, където спиритическото дружество „Бъдещ живот“ провеждало сбирките си през 1903 г. Разказа ми, че срещнала един мъж, който потърсил убежище в обятията й, съсипан от загубата на сина си и уловен в капана на един брак, който вече нямал смисъл. Разказа ми, че Марласка бил добър, но смахнат човек; вярвал, че нещо е проникнало вътре в него и бил убеден, че скоро ще умре. Разказа ми, че преди смъртта си оставил пари в един фонд, за да могат тя и мъжът, когото била напуснала заради Марласка — Хуан Корбера, известен още като Жако, — да получат нещо след кончината му. Разказа ми, че Марласка посегнал на живота си, защото не можел повече да понася болката, която го разяждала. Разказа ми, че тя и Хуан Корбера преживявали от милостинята на Марласка, докато фондът се изчерпал; скоро след това мъжът, когото наричате Жако, я зарязал и впоследствие узнала, че е умрял сам и алкохолизиран, работейки като нощен пазач във фабриката в Касарамона. Разказа ми, че действително завела Марласка при онази жена, наричана Вещицата от Соморостро, защото си мислела, че въпросната жена ще го утеши и ще го накара да повярва, че пак ще срещне сина си в отвъдния свят… Да продължавам ли?

Разтворих ризата си и му показах разрезите по гърдите, които бях получил от Ирене Сабино в нощта, когато тя и Марласка ме нападнаха в гробището Сан Хервасио.

— Шестолъчна звезда. Не ме разсмивайте, Мартин. Тези разрези може да сте си ги нанесли сам. Те нищо не означават. Ирене Сабино не е чародейка, а просто една бедна жена, която си изкарва прехраната, като работи в перачница на улица „Кадена“.

— А какво ще кажете за Рикардо Салвадор?

— Рикардо Салвадор бил отстранен от полицията през 1906 г., след като в продължение на две години раздухвал случая със смъртта на Диего Марласка, а междувременно поддържал незаконна връзка с вдовицата на покойника. Последното нещо, което се чуло за него, било, че е решил да отплува с някой кораб за Америките и там да започне нов живот.

Не можах да се удържа и прихнах да се смея на тази чудовищна измама.

— Не осъзнавате ли, инспекторе? Не осъзнавате ли, че падате в абсолютно същия капан, който ми приготви Марласка?

Грандес ме гледаше съжалително.

— Вие сте този, който не осъзнава какво става, Мартин. Часовникът тиктака и вместо да ми кажете какво сте направили с Кристина Сание, вие се инатите да ме убеждавате в някаква история, която сякаш е излязла от страниците на „Градът на прокълнатите“. Тук има само един капан — този, който сам сте си приготвили. И с всяка минута, която изтича, без да ми кажете истината, за мен става все по-трудно да ви измъкна от него.

Инспекторът прокара няколко пъти ръка пред очите ми, сякаш искаше да се увери, че все още съм запазил способността си да виждам.

— Е? Нищо ли? Добре, както искате. Позволете да ви доразкажа какво още ми предостави този ден. Да си призная, след посещението си при Ирене Сабино вече бях изморен и се върнах за малко до полицейското управление, където все пак намерих време и сили да се обадя в квартирата на Цивилната гвардия в Пучсерда. Оттам ми потвърдиха, че сте били видян да излизате от болничната стая на Кристина Сание в нощта на нейното изчезване, че изобщо не сте се върнали в хотела да си вземете багажа, и че по думите на главния лекар на санаториума вие сте прерязали кожените ремъци, с които пациентката е била обездвижена. Тогава се обадих на един ваш стар приятел, Педро Видал, който беше така любезен да пристигне в управлението. Клетият човек е съсипан. Разказа ми, че последния път, когато сте се видели, вие сте го ударили. Вярно ли е това?

Кимнах.

— Трябва да знаете, че той не ви държи сметка за това. Всъщност почти се опита да ме убеди да ви пусна да си вървите. Казва, че трябва да има някакво обяснение за цялата история. Че сте имали труден живот. Че по негова вина сте изгубили баща си. Че той, Видал, се чувства отговорен за това. Че иска само да си върне съпругата и няма никакво намерение да търси от вас удовлетворение за нанесените щети.

— Разказахте ли всичко на Видал?

— Нямах друг изход.

Скрих лице в ръцете си.

— И какво ви каза той? — попитах.

Грандес сви рамене.

— Смята, че сте си изгубили ума. Смята, че сигурно сте невинен, но даже и да не сте, не иска да ви се случи нещо. Семейството на Видал обаче е съвсем друга работа. Известно ми е, че господин баща му, който не е особено очарован от вас, тайно е предложил възнаграждение на Маркос и Кастело, ако успеят да ви изтръгнат самопризнание за по-малко от дванайсет часа. Те пък са го уверили, че за една сутрин ще ви накарат да рецитирате даже и цялата поема „Каниго̀“60.

— А какво мислите вие?

— Истината ли да ви кажа? Ще ми се да вярвам, че Педро Видал е прав и вие сте си изгубили ума.

Не му казах, че в този момент и аз вече започвах да вярвам в това. Погледнах Грандес и забелязах в неговото изражение нещо, което не се връзваше с думите му.

— Има нещо, което не сте ми казали — отбелязах.

— Според мен ви казах предостатъчно — възрази той.

— Какво премълчахте?

Грандес внимателно се взря в мен, после сдържано се засмя.

— Тази сутрин ми разказахте, че в нощта, когато господин Семпере починал, хора чули, че той се препира с някого в книжарницата. Според вашите подозрения въпросната личност искала да купи една книга, ваша книга, и когато Семпере отказал да я продаде, се стигнало до спречкване и книжарят получил сърдечен удар. Твърдите, че книгата е едва ли не уникална, че почти не са останали екземпляри от нея. Как й беше заглавието?

— „Стъпалата към небето“.

— Точно така. Това е книгата, която, според вас, е била открадната в нощта, когато е умрял Семпере.

Кимнах. Инспекторът си взе цигара и я запали. Дръпна силно няколко пъти, после я угаси.

— Ето каква е моята дилема, Мартин. От една страна мисля, че ми наговорихте куп врели-некипели, които или сте съчинили, взимайки ме за идиот, или пък — и не знам дали това е по-лошото — от много повтаряне сам сте започнали да си вярвате. Всичко сочи към вас и за мен ще е най-лесно да си измия ръцете и да ви оставя на Маркос и Кастело.

— Но…

— … но, и това е едно съвсем мъничко, незначително „но“, едно „но“, което моите колеги биха отхвърлили с лекота — но все пак нещо ме дразни като прашинка в окото и ме кара да се чудя дали, напук на всичко, което съм научил за двайсет години служба, онова, което ми разказахте, не е истина, но не е и лъжа.

— Мога само да кажа, че ви разказах онова, което си спомням, инспекторе. Можете да ми вярвате или не; истината е, че аз самият понякога не си вярвам. Но това е, което си спомням.

Грандес стана и взе да обикаля около масата.

— Днес следобед, когато разговарях с Мария Антония Санауха, или Ирене Сабино, в стаята на нейния пансион, я попитах дали знае кой сте вие. Тя каза, че не знае. Обясних й, че живеете в къщата с кулата, където на времето тя и Марласка са прекарали няколко месеца. Попитах я отново дали си спомня за вас. Пак отрече. Малко по-късно й казах, че сте посетили фамилния пантеон на Марласка и сте сигурен, че сте я видели там. За трети път тази жена отрече да ви е виждала някога и аз й повярвах. Вярвах й до момента, в който вече си тръгвах, а тя каза, че й е малко студено и отвори гардероба, за да вземе един вълнен шал и да го наметне на раменете си. Тогава видях на масата една книга. Привлече вниманието ми, защото беше единствената книга в стаята. Възползвайки се от това, че жената беше с гръб към мен, отворих книгата и прочетох едно посвещение, написано на ръка на първата страница.

— На господин Семпере, най-добрия приятел, който една книга може да има, задето отвори пред мен вратите на света и ми показа как да мина през тях — цитирах аз по памет.

— Подпис: Давид Мартин — довърши Грандес.

Инспекторът спря пред прозореца, обръщайки ми гръб.

— След половин час ще дойдат за вас и ще ме отстранят от случая — рече той. — Ще ви предадат на сержант Маркос и аз не ще мога да направя нищо за вас. Имате ли да ми кажете още нещо, което би ми позволило да ви отърва кожата?

— Не.

— Тогава грабнете тоя нелеп револвер, който от часове криете в палтото си, и като внимавате да не се простреляте в крака, ме заплашете, че ще ми отнесете главата, ако не ви връча ключа, с който се отваря тази врата.

Погледнах към вратата.

— В замяна ви моля само да ми кажете къде е Кристина Сание, ако изобщо е още жива.

Сведох поглед. Гласът ми бе секнал.

— Убихте ли я?

Аз дълго мълчах.

— Не знам — казах накрая.

Грандес се приближи и ми подаде ключа от вратата.

— Дим да ви няма, Мартин.

Поколебах се за миг, преди да взема ключа.

— Не използвайте главното стълбище. Като тръгнете по коридора, в дъното му отляво има една синя врата, която се отваря само от тази страна и води към противопожарния изход. Оттам се излиза на задната уличка.

— Как мога да ви се отблагодаря?

— Като начало не губете време. Разполагате с трийсет минути, преди целият отдел да хукне по петите ви. Не ги разхищавайте — каза инспекторът.

Взех ключа и се отправих към вратата. Преди да изляза, се обърнах за миг. Грандес бе седнал на масата и ме наблюдаваше с напълно безизразно лице.

— Онази брошка с ангела — рече той, докосвайки ревера си.

— Да?

— Виждал съм ви да я носите на ревера си, откакто ви познавам.

20

Улиците на Равал представляваха сенчести тунели, прекъснати тук-там от примигващи улични лампи, чиято колеблива светлина едва успяваше да одраска мрака. Отне ми малко повече от трийсетте минути, които ми бе отпуснал инспектор Грандес, за да открия, че на улица „Кадена“ имаше две перачници. В първата, която бе просто един зимник в дъното на стълбище, блеснало от па̀рата, работеха само деца с ръце, изцапани с виолетова боя, и жълтеникави очи. Втората бе кирливо място, което вонеше на белина и бе трудно да се повярва, че оттам някога би могло да излезе нещо чисто. Управителката беше една едра жена, която при вида на няколко монети побърза да признае, че Мария Антония Санауха работи там шест следобеда в седмицата.

— Сега пък какво е направила? — попита матроната.

— Получила е едно наследство. Кажете ми къде мога да я намеря и може би ще капне нещичко и за вас.

Матроната се изсмя, но очите й светнаха алчно.

— Доколкото зная, живее в пансиона „Санта Лусия“ на улица „Маркес де Барбера“. Колко е наследила?

Пуснах монетите на тезгяха и излязох от онази отвратителна дупка, без да си направя труда да отговоря.

Пансионът на Ирене Сабино крееше в една мрачна сграда, която изглеждаше така, сякаш бе сглобена от ексхумирани кости и откраднати надгробни плочи. Металните табелки на пощенските кутии във входа бяха покрити с ръжда. На онези, които съответстваха на първите два етажа, не фигурираха никакви имена. На третия етаж се помещаваше шивашки цех с гръмкото название „Средиземноморска текстилна компания“. Четвъртият и последен етаж бе зает от пансиона „Санта Лусия“. Тясно стълбище, по което не биха могли да се разминат двама души, се издигаше в мрака, а влагата от канализацията се бе просмукала в стените, разяждайки боята по тях досущ като киселина. Изкачих четирите етажа и стигнах до наклонена площадка, на която имаше само една врата. Потропах с юмрук и след малко ми отвори един висок и слаб мъж, който сякаш бе излязъл от кошмар на Ел Греко.

— Търся Мария Антония Санауха — рекох аз.

— Вие ли сте лекарят? — попита мъжът.

Бутнах го настрани и влязох. Жилището се състоеше от тесни и тъмни стаи, струпани от двете страни на коридор, който свършваше при голям прозорец, гледащ към вътрешния двор. Въздухът бе напоен със зловонието, което идваше от каналите. Човекът, който ми бе отворил вратата, стоеше на прага и ме гледаше объркан. Предположих, че е някой от квартирантите.

— Коя е нейната стая? — попитах го аз.

Той само ме гледаше мълчаливо с непроницаемо изражение. Извадих револвера и му го показах. Без да губи самообладание, човекът посочи последната врата в дъното на коридора. Отидох до нея и когато установих, че е заключена, започнах да се боря с ключалката. Останалите квартиранти се подадоха от стаите си — хор от забравени души, които изглеждаха така, сякаш от години не бяха виждали слънце. Спомних си мизерните си дни в пансиона на доня Кармен и ми мина през ум, че някогашният ми дом напомняше новия хотел „Риц“ в сравнение с това жалко чистилище, което бе само едно от множество подобни в човешкия мравуняк на Равал.

— Приберете се в стаите си — наредих аз.

Никой не даде признаци, че ме е чул. Вдигнах ръката си, за да видят револвера. Всички веднага се шмугнаха в стаите си като подплашени гризачи, с изключение на изкласилия Рицар на печалния образ. Съсредоточих отново вниманието си върху вратата.

— Заключила се е отвътре — обясни квартирантът. — Цял следобед е там.

Една миризма, напомняща за горчиви бадеми, се процеждаше изпод вратата. Потропах с юмрук няколко пъти, без да получа отговор.

— Хазяйката има шперц — услужливо рече мъжът. — Ако искате да я почакате да се върне… не ми се вярва да се забави много.

Вместо отговор аз отстъпих назад, след което се хвърлих с всички сили върху вратата. Ключалката поддаде при втората ми атака. Щом се озовах в стаята, веднага ме връхлетя онази горчива и противна миризма.

— Мили Боже — промълви квартирантът зад гърба ми.

Някогашната звезда от Паралело лежеше в един разнебитен креват, бледа и плувнала в пот. Устните й бяха почернели и щом ме видя, се усмихна. Ръцете й стискаха здраво шишето с отровата; бе го пресушила до последната капка. Смрадният й дъх, вонящ на кръв и жлъчка, изпълваше стаята. Квартирантът закри с ръка носа и устата си и излезе в коридора. Гледах как Ирене Сабино се гърчеше, докато отровата я разяждаше отвътре. Смъртта не бързаше да си свърши работата.

— Къде е Марласка?

Тя ме погледна през сълзи на агония.

— Вече нямаше нужда от мен — отвърна. — Никога не ме е обичал.

Гласът й бе дрезгав и пресеклив. Пристъп на суха кашлица изтръгна от гърдите й пронизителен звук и секунда по-късно тъмна течност избликна между зъбите й. Ирене Сабино ме наблюдаваше, вкопчена в последния миг от живота си. Тя сграбчи ръката ми и я стисна силно.

— И вие сте прокълнат като него.

— Какво мога да направя?

Жената бавно поклати глава. Нов пристъп на кашлица разтърси тялото й. Капилярите в очите й се пукаха и мрежа от кървящи нишки се разпростря към зениците й.

— Къде е Рикардо Салвадор? Той ли е погребан в гроба на Марласка в пантеона?

Ирене Сабино поклати глава. Устните й беззвучно изписаха една дума: Жако.

— Тогава къде е Салвадор?

— Той знае къде сте вие. Вижда ви. Ще дойде за вас.

Помислих си, че започва да бълнува. Ръката й все повече отслабваше хватката си.

— Обичах го — рече тя. — Беше добър човек. Добър човек. Оня го промени. Беше добър човек…

Стон на разпадаща се плът се изтръгна от устните й и мускулни спазми сгърчиха тялото й. Ирене Сабино издъхна, впила поглед в очите ми, отнасяйки завинаги тайната на Диего Марласка. Сега оставах само аз.

Покрих лицето й с чаршаф и въздъхнах. Квартирантът, застанал на прага, се прекръсти. Огледах се наоколо, мъчейки се да намеря нещо, което би могло да ми помогне, да ми подскаже каква трябва да бъде следващата ми крачка. Ирене Сабино беше прекарала последните си дни в една килия с размери четири на два метра. Нямаше прозорци. Грубият метален креват, в който лежеше трупът й, гардеробът от другата страна и една масичка до стената — това беше цялата мебелировка. Един куфар се подаваше изпод леглото, редом с нощно гърне и кутия за шапки. На масата имаше чиния с трохи хляб, кана с вода и купчина от, както помислих най-напред, пощенски картички; оказаха се изображения на светци и възпоменателни картички от погребения. Имаше и нещо с формата на книга, увито в бяла кърпа. Развих я и намерих екземпляра от „Стъпалата към небето“, който бях посветил на господин Семпере. Състраданието, което бе пробудила у мен агонията на тази жена, мигом се изпари. Несретницата бе убила моя добър приятел, и то само за да му отнеме тая скапана книга. Тогава си спомних какво ми бе казал Семпере още първия път, когато влязох в неговата книжарница: че всяка книга си има душа, душата на нейния автор и душата на онези, които са я прочели и сънували. Семпере си бе отишъл, вярвайки в тези думи, и аз си дадох сметка, че и Ирене Сабино посвоему е вярвала в тях.

Запрелиствах страниците и препрочетох посвещението. Намерих първия знак на седмата страница. Върху думите беше надраскана кафеникава линия, очертаваща шестолъчна звезда — същата като онази, която Ирене бе издълбала на гърдите ми с острието на бръснач преди седмици. Разбрах, че линията бе изписана с кръв. Продължих да разгръщам страниците и намерих нови рисунки. Устни. Ръка. Очи. Семпере бе пожертвал живота си заради някаква жалка и нелепа панаирджийска магия.

Пъхнах книгата във вътрешния джоб на палтото си и коленичих до кревата. Измъкнах куфара и изсипах съдържанието му на пода. Нямаше нищо друго освен стари дрехи и обувки. Отворих кутията за шапки и намерих кожен калъф, а в него бръснача, с който Ирене Сабино бе оставила белезите по гърдите ми. Изведнъж забелязах как една сянка падна на пода и се обърнах рязко, прицелвайки се с револвера. Високият и мършав квартирант ме гледаше с известна изненада.

— Струва ми се, че имате компания — сухо рече той.

Излязох в коридора и тръгнах към входната врата. Надникнах на площадката и чух нечии тежки стъпки, които се изкачваха по стълбите. Едно лице се появи в шахтата на стълбището, взирайки се нагоре, и аз срещнах погледа на сержант Маркос, който в момента беше два етажа по-надолу. Отдръпна се встрани и стъпките му се ускориха. Не беше сам. Затворих вратата и се подпрях на нея, мъчейки се да си събера мислите. Моят съучастник ме наблюдаваше спокойно, но с очакване.

— Има ли друг изход освен този? — попитах аз.

Мъжът поклати глава.

— Изход към покривката тераса?

Той посочи вратата, която току-що бях затворил. Три секунди по-късно почувствах натиска от телата на Маркос и Кастело, които се опитваха да я съборят. Дръпнах се от нея и отстъпих назад в коридора, насочил оръжието към вратата.

— Аз за всеки случай ще се прибера в стаята си — рече квартирантът. — За мен беше удоволствие.

— За мен също.

Впих поглед във вратата, която се тресеше от ударите. Старото дърво започна да се пропуква около пантите и ключалката. Втурнах се към дъното на коридора и отворих прозореца, който гледаше към вътрешния двор. Една вертикална шахта с размери приблизително метър на метър и половина се спускаше в сенките. Ръбът на покривната тераса се виждаше на около три метра над прозореца. От другата страна на шахтата имаше водосточна тръба, прикрепена към стената с разядени от ръжда обръчи. Избилата влага бе изпъстрила повърхността й с черни сълзи. Ударите по вратата все така кънтяха зад гърба ми. Обърнах се и видях, че тя вече бе почти откачена от пантите. Прецених, че имам на разположение само няколко секунди. Единственият изход бе да се покатеря на перваза на прозореца и да скоча.

Успях да се уловя за тръбата и да стъпя с крак на един от обръчите, които я крепяха. Протегнах се, за да се хвана за горния отрязък от улука, но щом го сграбчих, той се отдели в ръцете ми и цял метър от тръбата се сгромоляса в шахтата. Насмалко не паднах и аз с него, но все пак сполучих да се хвана за парчето метал, с което обръчът бе прикрепен към стената. Тръбата, по която се бях надявал да се изкатеря на покривната тераса, сега оставаше изцяло извън моя досег. Имах само две алтернативи — да се върна в коридора, в който Маркос и Кастело всеки миг щяха да проникнат, или да се спусна в черното гърло на шахтата. Чух как вратата се блъсна с трясък във вътрешната стена на жилището и се заспусках бавно, държейки се за водосточната тръба както можех, като при това ожулих значително кожата на лявата си ръка. Бях успял да се смъкна с метър и половина надолу, когато видях силуетите на двамата полицаи в лъча светлина, който прозорецът хвърляше в мрака на шахтата. Маркос пръв показа лице навън. Ухили се и аз се запитах дали ще ме застреля веднага, без много умуване. След миг до него изникна и Кастело.

— Стой тук. Аз ще сляза на долния етаж — нареди Маркос.

Кастело кимна, без да ме изпуска от очи. Трябвах им жив, поне за няколко часа. Чух стъпките на Маркос, който се отдалечаваше тичешком. След броени мигове щях да го видя да се подава през прозореца, който бе едва на един метър под мен. Погледнах надолу и видях, че прозорците и на втория, и на първия етаж хвърляха светлина, но третият етаж беше тъмен. Заспусках се полека, докато почувствах следващия обръч под крака си. Неосветеният прозорец на третия етаж беше точно срещу мен, а отвъд него се простираше празен коридор с врата накрая, на която Маркос тропаше в момента. По това време на денонощието шивашкият цех бе затворен и там нямаше никого. Ударите по вратата секнаха и аз осъзнах, че Маркос навярно се е спуснал на втория етаж. Погледнах нагоре и видях Кастело, който все още ме наблюдаваше, облизвайки се като котарак.

— Гледай да не паднеш, че като те пипнем, ще се позабавляваме — рече той.

Чух гласове на втория етаж и разбрах, че някой там е пуснал Маркос да влезе. Без да се двоумя, се хвърлих с цялата сила, която успях да събера, към прозореца на третия етаж. Минах през него, закрил лицето и шията си с ръкавите на палтото, и се приземих сред куп строшени стъкла. Изправих се с мъка и в полумрака видях как едно тъмно петно пълзи по лявата ми ръка. Точно над лакътя стърчеше треска от стъкло, остра като кама. Хванах я и я дръпнах. Студеното усещане отстъпи пред взрив от болка, който ме накара да падна на колене на пода. От тази позиция видях, че Кастело се бе спуснал по тръбата и в момента ме наблюдаваше от същото място, от което аз бях скочил. Преди да успея да извадя оръжието, той се хвърли към прозореца. Видях как ръцете му се хващат за рамката и без да му мисля, с все сила затръшнах счупения прозорец, използвайки цялата тежест на тялото си. Чух как костите на пръстите на Кастело се строшиха със сухо пращене и той изрева от болка. Извадих револвера и се прицелих в лицето му, но ръцете му вече не се държаха здраво за рамката. За миг в очите му се изписа ужас и той падна в шахтата, като тялото му се блъскаше в стените и оставяше кървава диря в кръпките светлина, която се процеждаше от прозорците на долните етажи.

Повлякох се към вратата в дъното на коридора. Раната на ръката ми туптеше силно, а чувствах, че и краката ми са порязани тук-там, но продължих да вървя. От двете страни на коридора се виждаха сумрачни стаи, пълни с шевни машини, макари и маси с големи топове плат. Стигнах до вратата и хванах бравата й. След една десета от секундата почувствах как тя се завъртя под пръстите ми и я пуснах. Маркос беше от другата страна и се мъчеше да отвори. Отдръпнах се няколко крачки назад. Мощен гръм разтърси вратата и част от ключалката отхвръкна сред облак от искри и синкав дим. Маркос щеше да разбие ключалката с изстрели. Потърсих убежище в първата стая, пълна с неподвижни силуети без ръце или крака — манекени за витрина, струпани един връз друг. Шмугнах се между торсовете, които просветваха в полумрака. Отекна втори изстрел и входната врата се отвори с трясък. Облак барутен дим нахлу в жилището заедно с жълтеникавата светлина от площадката. Ъгловатата фигура на Маркос се очерта в снопа от лъчи, сетне чух стъпките му да се приближават по коридора. Прилепих се до стената, скрит зад манекените, стискайки револвера с треперещите си ръце.

— Излезте, Мартин — спокойно рече сержантът, като се приближаваше бавно. — Няма да ви нараня. Имам заповед от Грандес да ви отведа в участъка. Открихме оня човек, Марласка. Той си призна всичко. Вие сте чист. Да не вземете сега да направите някоя глупост? Хайде, излезте и ще поговорим в полицейското управление.

Видях го да минава край прага на стаята, в която се спотайвах.

— Мартин, чуйте ме. Грандес идва насам. Можем да изясним всичко това, без да е нужно да усложняваме нещата повече.

Запънах ударника на револвера. Стъпките на Маркос спряха. Долових леко стържене по плочките. Той беше от другата страна на стената. Знаеше отлично, че се намирам в тази стая и няма как да изляза от нея, без да мина покрай него. Силуетът му бе стаен сред сенките на входа. Профилът му се сливаше с течния мрак, само блясъкът на очите издаваше присъствието му. Беше на едва четири метра от мен. Започнах да се плъзгам по стената, сгъвайки колене, докато стигнах до пода. Краката на Маркос се приближаваха към мен измежду тези на манекените.

— Зная, че сте тук, Мартин. Престанете с тия детинщини.

Изведнъж се закова на място. Видях го да коленичи и да опипва кървавата диря, оставена от мен. Поднесе един пръст към устните си. Представих си, че се усмихва.

— Много кървите, Мартин. Имате нужда от лекар. Излезте и ще ви заведа в някой диспансер.

Запазих мълчание. Маркос се спря пред една маса и взе от нея някакъв лъскав предмет, който лежеше сред изрезки плат. Това беше голяма шивашка ножица.

— Вие решавате, Мартин.

Чух звука от двете остриета на ножицата, която той няколко пъти отвори и затвори. Остра болка прониза ръката ми и аз прехапах устни, за да сподавя стона си. Маркос извърна лице към моето убежище.

— Като стана дума за кръв, навярно ще ви е приятно да узнаете, че сме задържали вашето курве, оная Изабела, и преди да започнем с вас, хубавичко ще се позабавляваме с нея…

Вдигнах оръжието и се прицелих в лицето му. Блясъкът на метала ме издаде. Маркос скочи към мен, като събори манекените и избегна изстрела. Почувствах тежестта му върху моето тяло и неговия дъх в лицето ми. Остриетата на ножицата щракнаха рязко едва на сантиметър от лявото ми око. Блъснах лицето му с челото си с цялата сила, която успях да събера, и той падна на една страна. Вдигнах револвера и се прицелих в главата му. Маркос се надигна с разцепена устна и впи поглед в мен.

— Не ти стиска — тихо рече той.

Сложи ръка на дулото и ми се усмихна. Натиснах спусъка. Куршумът откъсна дланта му и ръката му се отметна назад, сякаш бе ударена с чук. Маркос падна по гръб на пода, държейки осакатената си, димяща китка, а изпъстреното му с изгаряния от барута лице се разтопи в гримаса на болка, която надаваше беззвучен вой. Станах и го оставих да умре от загуба на кръв сред локва от собствената си урина.

21

Със сетни сили успях да се затътря през уличките на Равал до Паралело, където пред вратите на театър „Аполо“ се бе образувала редица от таксита. Вмъкнах се в първото, в което можах. Щом чу, че вратата се отвори, шофьорът се обърна да ме погледне и направи неодобрителна гримаса. Стоварих се на задната седалка, без да обръщам внимание на протестите му.

— Хей, да не вземете сега да ми умрете там отзад?

— Колкото по-бързо ме откарате където искам, толкова по-скоро ще се отървете от мен.

Шофьорът изруга под сурдинка и включи мотора.

— И къде искате да отидете?

Не зная, помислих си аз.

— Вие подкарайте, пък после ще ви кажа.

— Накъде да карам?

— Към Педралбес.

Двайсет минути по-късно съгледах светлините на Вила Елиус на хълма. Посочих ги на шофьора, който нямаше търпение да се отърве от мен. Остави ме пред вратите на имението и почти забрави да ме таксува за пътуването. Завлякох се до голямата порта и натиснах звънеца. После се строполих на стъпалата и опрях глава в стената. Чух стъпки, които се приближаваха, и по едно време ми се стори, че портата се отвори и нечий глас произнесе името ми. Почувствах една ръка на челото си и като че ли познах очите на Видал.

— Простете, дон Педро — помолих аз. — Нямаше къде другаде да отида…

Чух го да вика и след малко усетих, че няколко чифта ръце ме хванаха за крайниците и ме вдигнаха. Когато отново отворих очи, видях, че съм в спалнята на дон Педро, положен в същото легло, което той бе споделял с Кристина през няколкото месеца на техния кратък брак. Въздъхнах. Видал ме наблюдаваше, застанал в другия край на леглото.

— Недей да говориш сега — рече той. — Лекарят идва насам.

— Не им вярвайте, дон Педро — простенах аз. — Не им вярвайте.

Видал кимна, стиснал устни.

— Разбира се, че няма.

Сетне взе едно одеяло и ме зави с него.

— Ще сляза долу да чакам доктора — каза. — Ти почивай.

След малко чух стъпки и гласове, които се приближаваха към стаята. Усетих, че събличат дрехите ми и успях да зърна десетки разрези, които покриваха тялото ми като кървав бръшлян. Усетих пинсети, които бъркаха в раните ми, вадейки иглици стъкло, а заедно с тях и парченца кожа и плът. Усетих паренето от дезинфектанта и убожданията от иглата, с която докторът шиеше раните ми. Вече не изпитвах болка, единствено умора. Когато бях превързан, закърпен и поправен като счупена кукла, лекарят и Видал ме завиха и подложиха под главата ми най-прелестната и мека възглавница, на която бях попадал през живота си. Отворих очи и видях лицето на доктора, господин с аристократична осанка и успокоителна усмивка, който държеше спринцовка.

— Имали сте късмет, млади човече — рече той, забивайки иглата в ръката ми.

— Какво е това? — измънках аз.

Лицето на Видал изникна редом с това на доктора.

— Ще ти помогне да си починеш.

Студен облак плъзна по ръката ми и обхвана гърдите ми. Почувствах, че пропадам в бездна от черно кадифе, докато Видал и докторът ме гледаха отгоре. Светът полека се сви и затвори, докато накрая остана само една капка светлина, която се изпари в ръцете ми. Потънах в безкрая на този топъл химически покой, от който бих предпочел никога да не изляза.

Спомням си един свят от черни води под леда. Лунната светлина докосваше замръзналия свод отгоре и се разлагаше на хиляди прашни лъчи, които се поклащаха в повляклото ме течение. Бялата мантия, която я обгръщаше, бавно се полюшваше, а силуетът на тялото й ясно се виждаше в прозрачните води. Кристина протягаше ръка към мен, а аз се борех със студеното, плътно течение. Когато между моите и нейните пръсти оставаха едва няколко милиметра, един тъмен облак разпери криле зад нея и я обгърна като експлозия от мастило. Пипала от черна светлина обхванаха ръцете, шията и лицето й и я завлякоха с неумолима сила в мрака.

22

Събудих се от звука на моето име, произнесено от гласа на инспектор Виктор Грандес. Надигнах се рязко и в първия миг не разпознах мястото, в което се намирах — то ми заприлича най-вече на апартамент в луксозен хотел. Болката от десетките рани по торса ми ме шибна като камшик, връщайки ме към реалността. Намирах се в спалнята на Видал във Вила Елиус. През спуснатите жалузи се прокрадваше следобедна светлина. В камината гореше огън и стаята беше топла. Гласовете идваха от долния етаж. Педро Видал и Виктор Грандес.

Измъкнах се от леглото, без да обръщам внимание на болките, които жилеха кожата ми. Мръсните ми, изцапани с кръв дрехи бяха захвърлени на едно кресло. Потърсих палтото. Револверът все още си беше в джоба. Запънах ударника и излязох от стаята, следвайки дирята на гласовете до стълбището. Спуснах се няколко стъпала надолу, като се придържах близо до стената.

— Много съжалявам за вашите хора, инспекторе — чух да казва Видал. — Бъдете сигурен, че ако Давид влезе във връзка с мен или науча нещо за местонахождението му, незабавно ще ви уведомя.

— Признателен съм ви за помощта, господин Видал. Съжалявам, че трябваше да ви обезпокоя при тези обстоятелства, но положението е изключително сериозно.

— Разбирам. Благодаря ви за посещението.

Стъпки към вестибюла и звук от затваряща се врата. Заглъхващ шум в градината. Тежкото дишане на Видал в подножието на стълбата. Слязох още няколко стъпала и го заварих долу, опрял чело във вратата. Когато ме чу, отвори очи и се обърна.

Нищо не каза. Само погледна револвера, който държах в ръце. Оставих оръжието върху масичката в подножието на стълбището.

— Хайде, ела да видим дали ще ти намерим някакви чисти дрехи — рече той.

Последвах го до един огромен дрешник, който изглеждаше като същински музей на облеклото. Всички изискани костюми, които си спомнях от славните години на Видал, бяха там. Десетки вратовръзки, обувки и копчета за ръкавели в кутии от червено кадифе.

— Всичко това е от младежките ми години. Ще ти стои добре.

Видал избираше вместо мен. Подаде ми една риза, която навярно струваше колкото малък парцел земя, костюм от три части, ушит по поръчка в Лондон, и чифт италиански обувки, които не биха посрамили гардероба на тартора. Облякох се мълчаливо, докато Видал ме наблюдаваше замислен.

— Малко ти е широчък в раменете, но ще трябва да се примириш — рече той, като ми подаде чифт копчета за ръкавели от сапфири.

— Какво ви разказа инспекторът?

— Всичко.

— И вие повярвахте ли му?

— Какво значение има дали съм повярвал?

— За мен има значение.

Видал седна на пейката, която бе поставена до една стена, покрита с огледала от пода до тавана.

— Казва, че ти знаеш къде е Кристина — рече той.

Кимнах.

— Жива ли е?

Взрях се в очите му и кимнах съвсем бавно. Видал се усмихна немощно, избягвайки погледа ми. После се разплака, като издаваше стенания, които идваха сякаш от дълбините на душата му. Седнах до него и го прегърнах.

— Простете ми, дон Педро, простете ми…

По-късно, когато слънцето вече захождаше към хоризонта, дон Педро взе старите ми дрехи и ги изгори. Преди да хвърли в пламъците палтото ми, извади от него екземпляра от „Стъпалата към небето“ и ми го подаде.

— От двете книги, които написа през миналата година, тази беше добрата — рече той.

Гледах го как разръчква дрехите ми в огъня.

— Кога си дадохте сметка?

Видал сви рамене.

— Дори един суетен глупак не може да бъде заблуждаван вечно, Давид.

Не можах да разбера дали в гласа му имаше озлобление, или просто тъга.

— Направих го, понеже мислех, че така ви помагам, дон Педро.

— Зная.

Усмихна ми се без жлъч.

— Простете ми — промълвих аз.

— Трябва да се махнеш от града. На кея Сан Себастиан е акостирал един товарен кораб, който ще отплава в полунощ. Всичко е уредено. Питай за капитан Олмо. Той те очаква. Вземи една от колите в гаража. Можеш да я оставиш на пристанището. Пеп ще я докара утре. Не разговаряй с никого. Не се връщай в твоята къща. Ще имаш нужда от пари.

— Имам достатъчно пари — излъгах аз.

— Никога не са достатъчно. Когато слезеш в Марсилия, Олмо ще те придружи до една банка и ще ти връчи петдесет хиляди франка.

— Дон Педро…

— Изслушай ме. Онези двама мъже, които Грандес казва, че си убил…

— Маркос и Кастело. Мисля, че те работеха за баща ви, дон Педро.

Видал поклати глава.

— Баща ми и адвокатите му никога не се занимават с дребни риби, Давид. Как мислиш, откъде онези двамата са разбрали къде да те намерят, и то само трийсет минути след като си напуснал участъка?

Прозрачната истина се стовари върху мен с хладната си яснота.

— От моя приятел, инспектор Виктор Грандес.

Видал кимна.

— Грандес те е оставил да си тръгнеш, защото не е искал да си цапа ръцете в участъка. Щом си излязъл оттам, двамата му подчинени веднага са хванали дирята ти. Смъртта ти е трябвало да се чете като телеграма: заподозрян в убийство бяга и загива, докато оказва съпротива при арест.

— Като в старите времена в новинарския отдел — рекох аз.

— Някои неща никога не се променят, Давид. Ти би трябвало да го знаеш по-добре от всеки друг.

Отвори гардероба си и ми подаде едно чисто ново, необличано палто. Приех го и прибрах книгата във вътрешния джоб. Видал ми се усмихна.

— Поне веднъж в живота ти те виждам добре облечен.

— На вас тези дрехи ви подхождаха повече, дон Педро.

— То това се разбира от само себе си.

— Дон Педро, има много неща, които…

— Те вече нямат значение, Давид. Не ми дължиш никакво обяснение.

— Дължа ви много повече от обяснение…

— Тогава ми говори за нея.

Видал ме гледаше с пълни с отчаяние очи, които ме умоляваха да го излъжа. Седнахме във всекидневната пред френските прозорци, които предлагаха изглед към цяла Барселона, и аз захванах да го лъжа от все сърце. Казах му, че Кристина е наела една малка мансарда в Париж, на „Рю дьо Суфло“, под името мадам Видал, и че щяла да ме чака всеки ден към средата на следобеда при фонтана на Люксембургската градина. Казах му, че е говорела постоянно за него и никога не би го забравила. Казах му, че зная, че колкото и години да прекарам до нея, никога не бих могъл да запълня неговото отсъствие. Дон Педро кимаше, зареял поглед в далечината.

— Трябва да ми обещаеш, че ще се грижиш за нея, Давид. Че никога няма да я изоставиш. Че ще бъдеш до нея, каквото и да стане.

— Обещавам ви, дон Педро.

В бледия зрак на падащата вечер трудно можех да видя у него нещо повече от един стар и победен мъж, болен от спомени и угризения, мъж, който никога не бе имал вяра, а сега му оставаше само балсамът на доверчивостта.

— Ще ми се да можех да бъда по-добър приятел за теб, Давид.

— Вие бяхте най-добрият приятел на света, дон Педро. Бяхте много повече от това.

Видал се протегна и ме хвана за ръката. Целият трепереше.

— Грандес ми разказа за оня мъж, оня, когото наричаш тартора… Казва, че му дължиш нещо и мислиш, че единственият начин да си платиш дълга е да му предадеш една чиста душа…

— Това са глупости, дон Педро. Не им обръщайте внимание.

— А една мръсна и уморена душа като моята няма ли да ти свърши работа?

— Не познавам по-чиста душа от вашата, дон Педро.

Видал се усмихна.

— Ако можех да разменя мястото си с баща ти, щях да го направя, Давид.

— Зная.

Той стана и загледа как вечерта се спуска над града.

— Трябва да тръгваш вече. Отиди в гаража и си избери едната кола. Вземи която искаш. Аз ще погледна дали имам някакви пари в брой.

Кимнах и си взех палтото. Излязох в градината и тръгнах към гаражното помещение. Гаражът на Вила Елиус подслоняваше две коли, които блестяха като кралски каляски. Избрах по-малкия и дискретен автомобил — един черен „Испано-суиса“, който изглеждаше така, сякаш е бил каран най-много два-три пъти, и още миришеше на ново. Седнах на волана и включих мотора. Изкарах колата от гаража и зачаках в двора. Измина една минута, а дон Педро още не бе излязъл, така че аз слязох от колата, без да изключвам мотора. Върнах се в къщата, за да се сбогувам с него и да му кажа да не се тревожи за парите, защото все някак ще се справя. Минавайки през вестибюла, си спомних, че бях оставил оръжието върху масичката. Когато отидох да го взема, то вече не беше там.

— Дон Педро?

Вратата към всекидневната беше открехната. Надникнах вътре и го видях, застанал в средата на стаята. Поднесе револвера на баща ми към гърдите си и постави дулото на сърцето си. Втурнах се към него, но гърмежът на изстрела удави виковете ми. Оръжието падна от ръцете му. Тялото му се наклони и бавно рухна на пода, оставяйки алена следа върху мраморните плочи. Коленичих до него и го взех в прегръдките си. Куршумът бе пробил в дрехите му една димяща дупка, от която бликаше тъмна и гъста кръв. Дон Педро ме гледаше втренчено в очите, докато усмивката му се изпълни с кръв, а тялото му престана да трепери и се отпусна, облъхнато от мирис на барут и несрета.

23

Върнах се в колата и седнах, хванал волана с окървавените си ръце. Чувствах, че не ми достига въздух. Почаках една минута, преди да освободя ръчната спирачка. Вечерта бе забулила небето с червен саван, под който пулсираха светлините на града. Подкарах надолу по улицата, оставяйки зад гърба си силуета на Вила Елиус на хълма. На Авенида Пиърсън спрях и погледнах в огледалото за обратно виждане. От някаква скрита уличка изникна една кола, която зае позиция на около петдесет метра зад мен. Фаровете й не бяха включени. Виктор Грандес.

Продължих надолу по Авенида де Педралбес, докато подминах големия дракон от ковано желязо, който вардеше входа на имението Гюел. Колата на инспектор Грандес ме следваше на дистанция от стотина метра. Когато стигнах до Авенида Диагонал, завих наляво към центъра на града. Почти нямаше превозни средства, тъй че Грандес ме следваше с лекота, докато не реших да свърна надясно с надеждата да го изгубя из тесните улици на Лас Кортс. На този етап инспекторът вече се бе досетил, че присъствието му не е тайна, и бе включил фаровете си, скъсявайки дистанцията. В продължение на двайсетина минути криволичехме из плетеница от улици и трамваи. Промъквах се между омнибуси и коли, но фаровете на Грандес ме следваха неумолимо, без да изостават. Не след дълго възвишението Монжуик изникна пред нас. Големият палат на Световното изложение и останките от другите павилиони бяха затворени едва преди две седмици, но в мъглата на здрача вече изглеждаха като руините на някоя велика забравена цивилизация. Поех по широкия булевард нагоре към каскадата от призрачни светлини и блуждаещи огньове, които озаряваха фонтаните на Изложението, и увеличих скоростта, доколкото позволяваха възможностите на мотора. Докато се изкачвахме по шосето, което лъкатушеше по възвишението към Олимпийския стадион61, Грандес постепенно печелеше терен и накрая вече можех ясно да различа лицето му в огледалото. За миг се изкуших да хвана шосето, което водеше към военната крепост на върха на хълма, но ако съществуваше някое място, от което да няма изход, то това бе именно то. Едничката ми надежда беше да се добера до другата страна на възвишението, която гледаше към морето, и да изчезна в някой от кейовете на пристанището. За тази цел имах нужда да спечеля време, но инспекторът вече бе на около петнайсет метра зад мен. Големите балюстради на „Мирамар“62 се разкриха пред нас, а целият град се бе разпрострял в нозете ни. Дръпнах спирачката с всички сили и оставих Грандес да се блъсне в моя автомобил. Ударът повлече и двама ни и се носихме почти двайсет метра по шосето, вдигайки гирлянда от искри. Пуснах спирачката и изминах кратко разстояние напред. Докато Грандес се опитваше да си възвърне контрола, дадох заден ход и ускорих максимално. Когато инспекторът осъзна какво правя, вече беше късно. Благодарение на една от най-отбраните марки коли в града, аз го връхлетях с цялата мощ на каросерията и мотора, които бяха значително по-издръжливи от неговите. Силата на удара така го разтърси в кабината, че главата му се блъсна в предното стъкло и го разби на парчета. От капака на автомобила му се вдигна пара и фаровете угаснаха. Подкарах колата и ускорих, като оставих Грандес зад себе си и се отправих към наблюдателницата на „Мирамар“. След няколко секунди забелязах, че сблъсъкът бе приплескал задния калник към едната гума и при въртенето си тя се триеше в метала. Мирис на изгорял каучук изпълни кабината. След около двайсет метра гумата се спука и колата започна да криволичи, докато накрая спря, обгърната в облак черен дим. Излязох от нея и погледнах назад към мястото, където бе останала колата на Грандес. Инспекторът тъкмо се измъкваше полека от кабината. Огледах се наоколо. Спирката на въжената линия, която прекосяваше пристанището на града от хълма Монжуик до кулата Сан Себастиан, се намираше на около петдесет метра. Различих формата на кабинките, които се плъзгаха по кабелите в аления здрач, и се затичах натам.

Един от служителите тъкмо се готвеше да затвори вратите на сградата, когато ме видя да се задавам с цялата бързина, на която бях способен. Той задържа вратата отворена и посочи навътре.

— Последен курс за деня — предупреди ме човекът. — По-добре ще е да побързате.

Билетното гише беше на път да затвори, но аз успях да купя последния билет за деня и без да губя време, се присъединих към група от четирима души, които чакаха при кабинката. Не бях обърнал внимание на облеклото им, докато служителят не отвори вратичката и не ги покани да влязат. Бяха свещеници.

— Въжената линия е построена за Световното изложение и е снабдена с най-новите технически постижения. Безопасността й е гарантирана по всяко време. Щом обиколката започне, тази обезопасителна врата, която може да се отвори само отвън, ще остане залостена, за да се избегнат нещастни случаи или, не дай Боже, опити за самоубийство. Разбира се, при вас, Ваши Високопреосвещенства, няма опасност от…

— Млади човече — прекъснах го аз. — Може ли да претупате церемонията по-бързо, че вече става късно?

Служителят ми хвърли враждебен поглед. Един от свещениците забеляза петната от кръв по ръцете ми и се прекръсти. Младежът продължи скучната си реч.

— Ще пътувате по небето на Барселона на около седемдесет метра височина над водите на пристанището, наслаждавайки се на най-забележителните гледки на града, до тоя момент достъпни само за лястовици, чайки и други създания, които Всемогъщият е надарил с оперение. Пътуването трае десет минути, като прави две спирки — първата е при централната кула на пристанището, Сан Хайме или, както аз обичам да я наричам, Айфеловата кула на Барселона, а втората и последна спирка е при кулата Сан Себастиан. Без повече отлагане, желая на Ваши Високопреосвещенства приятно пътуване и изказвам желанието на нашата компания в най-скоро време да ви видим отново на борда на въжената линия на пристанище Барселона.

Аз пръв се качих в кабината. Докато четиримата свещеници минаваха край него, служителят протегна ръка, надявайки се да получи бакшиш, който така и не докосна дланта му. Видимо разочарован, той затръшна вратичката и се обърна, готов да задвижи лоста. Инспектор Виктор Грандес го чакаше от другата страна, в окаян вид, но усмихнат и със значката си в ръка. Служителят му отвори вратичката и инспекторът влезе в кабината, като поздрави свещениците с кимване и ми намигна. Само след секунди се понесохме в празнотата.

Кабината се издигна от терминала в посока към края на планината. Свещениците се бяха скупчили в едната половина, очевидно настроени да се наслаждават на гледките на вечерна Барселона и да не обръщат внимание на онази мътна работа — независимо каква, — която бе събрала Грандес и мен на това място. Инспекторът бавно се присламчи към мен и ми показа оръжието, което държеше в ръка. Големи червени облаци се носеха над водите на пристанището. Кабината на лифта потъна в един от тях и за миг като че ли бяхме потопени в огнено езеро.

— Качвали ли сте се някога на лифта? — попита Грандес.

Кимнах.

— Дъщеря ми го обожава. Един път месечно ме моли да попътуваме в двете посоки. Малко е скъпо, но си заслужава.

— С парите, които ви плаща старият Видал, за да ме продадете, сигурно ще можете да водите дъщеря си тук всеки ден, ако ви се прииска. Просто съм любопитен: каква цена определи той за мен?

Грандес се усмихна. Кабината изплува от големия ален облак и ние видяхме, че сме увиснали над пристанището, а светлините на града се бяха разлели по тъмните му води.

— Петнайсет хиляди песети — отвърна той, като потупа един бял плик, който се подаваше от джоба на палтото му.

— Предполагам, че би трябвало да се чувствам поласкан. Някои убиват и за две дуро63. А тук включена ли е цената за това, че предадохте двама от хората си?

— Нека ви припомня, че единственият тук, който е убил някого, сте вие.

На този етап четиримата свещеници вече ни наблюдаваха смаяни и ужасени, забравили за прелестите на главозамайващия полет над града. Грандес им хвърли един бегъл поглед.

— Когато стигнем първата спирка, стига да не искам твърде много, ще бъда благодарен на Ваши Високопреосвещенства, ако слезете и ни оставите да обсъдим нашите светски дела.

Кулата на пристанищния док се издигаше пред нас като купол от стомана и кабели, изтръгнат от някаква механична катедрала. Кабината влезе в купола и спря на платформата. Когато вратичката се отвори, четиримата свещеници излязоха бързешком. С пистолет в ръка, Грандес ми нареди да отида в дъното на кабината. На слизане един от свещениците ме изгледа загрижено.

— Не се тревожете, млади човече, ще се обадим в полицията — рече той, преди вратата да се затвори отново.

— Непременно се обадете — отвърна Грандес.

Когато вратата отново бе залостена, кабината продължи своя курс. Изплувахме от кулата на пристанището и се понесохме по последната отсечка от маршрута. Инспекторът се приближи до прозореца и се загледа в зрелището на града, мираж от светлини и мъгла, катедрали и дворци, улички и широки булеварди, оплетени в един лабиринт от сенки.

— Градът на прокълнатите — рече Грандес. — Колкото по-отдалече го гледаш, толкова по-хубав ти се струва.

— Това ли е моята епитафия?

— Няма да ви убия, Мартин. Аз не убивам хора. Вие ще го направите вместо мен. Като услуга — за мен и за вас самия. Знаете, че имам право.

Без повече усукване инспекторът разби с три изстрела заключващия механизъм на вратичката и я отвори с ритник. Тя остана да виси във въздуха и един влажен вятър нахлу в кабината.

— Няма да почувствате нищо, Мартин. Повярвайте ми. Ударът на куршума не отнема и една десета от секундата. Просто миг. А после — покой.

Погледнах към отворената врата. Пред мен се разкриваше празно пространство, бездна, дълбока седемдесет метра. Погледнах и към кулата Сан Себастиан и прецених, че щяхме да стигнем до нея след няколко минути. Грандес прочете мислите ми.

— След няколко минути всичко ще е свършило, Мартин. Би трябвало да ми благодарите.

— Наистина ли мислите, че аз съм убил всички онези хора, инспекторе?

Грандес вдигна револвера и се прицели в сърцето ми.

— Не зная и хич не ме е грижа.

— Мислех, че сме приятели.

Той се усмихна и изруга под сурдинка.

— Вие нямате приятели, Мартин.

Чух гърмежа от изстрела и почувствах удар в гърдите, сякаш ме бяха цапардосали с пневматичен чук в ребрата. Паднах по гръб, останал без дъх, и спазъм от болка се разля по тялото ми като запален бензин. Грандес ме бе хванал за нозете и ме влачеше към вратичката. Отсреща върхът на кулата Сан Себастиан изплува сред воал от облаци. Грандес прекрачи през тялото ми и коленичи зад мен. Сграбчи раменете ми и се зае да ме бута към отвора. Почувствах влажния вятър върху краката си. Инспекторът ме бутна още веднъж и краката ми увиснаха извън платформата на кабината. Силата на гравитацията ме дръпна мигновено. Вече започвах да падам.

Протегнах ръце към полицая и впих пръсти в шията му. Закотвен от тежестта на тялото ми, инспекторът не можеше да мръдне от прага на вратичката. Здраво вкопчен, аз с всички сили притисках трахеята и артериите на врата му. Той се бореше да се освободи от хватката ми с една ръка, докато с другата търсеше пипнешком оръжието си. Най-сетне пръстите му намериха приклада на пистолета и се плъзнаха към спусъка. Куршумът одраска слепоочието ми и се удари в рамката на вратичката. Оттам рикошира към вътрешността на кабината и прониза дланта на инспектора. Забих нокти в шията му, усещайки как плътта му поддава. Грандес изстена. Изтеглих се с всички сили нагоре и успях да прибера повече от половината си тяло обратно в кабината. Щом успях да се хвана за металните стени, пуснах Грандес и се хвърлих настрани от него.

Опипах гърдите си и намерих дупката, която бе оставил изстрелът на инспектора. Разтворих палтото си и измъкнах екземпляра от „Стъпалата към небето“. Куршумът бе пробил предната корица и почти четиристотинте страници на книгата, и се подаваше от задната корица като връхчето на сребърен пръст. До мен Грандес се гърчеше на пода и отчаяно се държеше за гърлото. Лицето му бе мораво, а вените по челото и слепоочията му бяха изпъкнали като въжета. Той ми отправи умоляващ поглед. Паяжина от спукани кръвоносни съдове бе плъзнала в очите му и аз разбрах, че съм смазал трахеята му, тъй че той се задушаваше безвъзвратно. Наблюдавах го как се тресе на пода в бавна агония. Измъкнах белия плик, който стърчеше от джоба му. Отворих го и преброих петнайсет хиляди песети. Цената на моя живот. Прибрах плика. Грандес се влачеше по пода, мъчейки се да стигне оръжието си. Надигнах се и ритнах пистолета по-далече от ръцете му. Инспекторът сграбчи глезена ми, молейки за милост.

— Къде е Марласка? — попитах го аз.

Глух стон се изтръгна от гърлото му. Погледнах го право в очите и осъзнах, че той се смее. Кабината бе влязла вече във вътрешността на кулата Сан Себастиан, когато го блъснах през вратичката и видях как тялото му се сгромоляса от почти осемдесет метра височина из един лабиринт от релси, кабели, назъбени колела и стоманени лостове, които го разкъсаха на парчета, докато падаше.

24

Къщата с кулата бе погребана в мрак. Качих се пипнешком по каменното стълбище, докато стигнах до площадката и заварих входната врата открехната. Бутнах я с ръка и постоях малко на прага, оглеждайки сенките, които изпълваха дългия коридор. Пристъпих няколко крачки и останах там в неподвижно очакване. Заопипвах стената, докато намерих ключа на осветлението. Завъртях го четири пъти, но безрезултатно. Първата врата вдясно водеше към кухнята. Изминах полека трите метра, които ме деляха от нея, и спрях на прага. Спомних си, че в един от долапите държах маслена лампа. Отидох до него и я намерих там, сред още неотворени тенекиени кутии кафе, донесено от бакалницата „Кан Жисперт“. Оставих лампата върху кухненската маса и я запалих. Слаба кехлибарена светлина заля стените на стаята. Взех лампата и излязох отново в коридора.

Напредвах бавно, държейки нависоко примигващата светлина, като очаквах всеки миг да видя как нещо или някой изниква от някоя странична врата. Знаех, че не съм сам; надушвах го. Една остра смрад на ярост и омраза се носеше във въздуха. Стигнах до края на коридора и спрях пред вратата на последната стая. Мекото сияние на лампата погали очертанията на отместения от стената гардероб и разхвърляните по пода дрехи — точно както ги бях оставил, когато Грандес дойде да ме арестува преди две нощи. Продължих нататък към подножието на витата стълба, която водеше към кабинета. Предпазливо се закатерих по нея, като на всеки две-три стъпала надничах през рамо, докато стигнах до кабинета. Червеникавото зарево на здрача проникваше през прозорците. Бързо отидох до стената, където стоеше сандъкът, и го отворих. Папката с ръкописа за тартора бе изчезнала.

Поех обратно към стълбата. Минавайки покрай бюрото си, забелязах, че клавиатурата на старата ми пишеща машина бе унищожена, сякаш някой бе блъскал по нея с юмруци. Слязох бавно по стълбата. Тръгнах отново по коридора и надникнах във входа към галерията. Дори в полумрака можах да видя, че всичките ми книги бяха разпилени по пода, а кожата на креслата висеше на парцали. Обърнах се и огледах внимателно двайсетте метра коридор, които ме деляха от входната врата. Светлината от лампата достигаше само до средата на това разстояние. По-нататък сенките се поклащаха като развълнувани черни води.

Помнех, че на влизане съм оставил вратата на жилището отворена. Сега беше затворена. Извървях няколко метра, но нещо ме спря, докато минавах отново край последната стая. На влизане не го бях забелязал, защото вратата на стаята се отваряше наляво и аз не бях надникнал достатъчно навътре, за да го видя, но сега, приближавайки се, го видях съвсем ясно. Един бял гълъб с криле, разперени като кръст, бе прикован към вратата. По дървото се стичаха капки прясна кръв.

Влязох в стаята. Погледнах зад вратата, но там нямаше никого. Гардеробът все още бе отместен на една страна. Студеният, влажен въздух, който проникваше през отвърстието на стената, бе изпълнил помещението. Оставих лампата на пода и сложих ръце върху размекнатия маджун около дупката. Захванах да го чегъртам с нокти и усетих, че се разпада между пръстите ми. Поразтърсих се наоколо и намерих стар нож за отваряне на писма в чекмеджето на една от масичките, струпани в ъгъла. Забих острието в маджуна и задълбах. Гипсовият слой се отделяше с лекота. Беше дебел най-много три сантиметра. От другата страна попаднах на дърво.

Оказа се врата.

Потърсих краищата й с ножа и контурите й бавно се очертаха на стената. По това време вече бях забравил за онова близко присъствие, което отравяше къщата и дебнеше в сенките. Вратата нямаше брава, само една ключалка, ръждясала от влагата на гипса, който я бе покривал с години. Пъхнах ножа в нея и напразно се опитах да я отворя. После я заритах, докато маджунът, който крепеше ключалката, започна бавно да се отделя. С помощта на острието освободих напълно механизма и когато вече нищо не го държеше, вратата се отвори с едно бутване.

Струя въздух с дъх на гнилоч избликна отвътре и напои дрехите и кожата ми. Вдигнах лампата и влязох. Стаята бе правоъгълник, широк пет или шест метра. Стените бяха изпъстрени с рисунки и надписи, които явно някой бе направил с пръсти. Линиите им бяха кафеникави на цвят и тъмни. Изсъхнала кръв. Подът бе покрит с нещо, което отначало помислих за прах, но когато снижих лампата, видях, че са останки от ситни кости. Животински кости, натрошени и сведени до слой пепел. От тавана висяха безброй предмети, окачени на черна връв. Разпознах религиозни фигурки, изображения на светци и мадони с изгорени лица и извадени очи, разпятия, завързани с бодлива тел, и останки от тенекиени играчки и кукли със стъклени очи. Силуетът бе в дъното, почти невидим.

Стол, обърнат с лице към ъгъла. На стола се различаваше една фигура, облечена в черно. Мъж. Ръцете бяха приковани с белезници зад гърба. Крайниците му бяха привързани с дебела тел към стола. Заля ме едно чувство на студ, какъвто не бях усещал никога дотогава.

— Салвадор? — успях да изрека.

Пристъпих бавно към него. Силуетът не помръдваше. Спрях се на една крачка разстояние и полека протегнах ръка. Пръстите ми докоснаха косата на мъжа и се отпуснаха на рамото. Исках да завъртя тялото, но в този миг усетих, че нещо поддава изпод пръстите ми. Секунда по-късно като че ли чух някакъв шепот и трупът се разпадна на прах, който се разсипа сред дрехите и телта, а сетне се издигна в тъмен облак и остана да се рее между стените на този затвор, който го бе крил с години. Погледнах слоя пепел по ръцете си и ги поднесох към лицето си, разпръсвайки по кожата си останките от душата на Рикардо Салвадор. Когато отворих очи, видях, че Диего Марласка, неговият тъмничар, стои и чака на прага на килията с ръкописа за тартора в ръце и огън в очите.

— Четох го, докато ви чаках, Мартин — рече Марласка. — Шедьовър. Тарторът ще знае как да ме възнагради за него, когато му го връча от ваше име. Признавам, че аз така и не успях да разгадая гатанката. Спрях се някъде насред пътя. Радвам се да видя, че тарторът е успял да ми намери по-талантлив приемник.

— Дръпнете се от пътя ми.

— Съжалявам, Мартин. Съжалявам, повярвайте ми. Бях започнал да ви харесвам — рече той, вадейки от джоба си нещо, което изглеждаше като дръжка от слонова кост. — Но не мога да ви оставя да излезете от тази стая. Време е да заемете мястото на клетия Салвадор.

Натисна някакво копче на дръжката и една двуостра кама проблесна в сумрака.

Сетне се хвърли към мен с гневен вик. Острието на камата поряза бузата ми и щеше да извади лявото ми око, ако не бях отскочил встрани. Паднах по гръб на покрития със ситни костици и прах под. Сграбчил ножа с две ръце, Марласка се стовари върху мен, натискайки надолу острието с цялата си тежест. Върхът на камата се спря само на сантиметри от гърдите ми, докато аз държах Марласка за гърлото с дясната си ръка.

Той извърна глава, за да ме захапе за китката, и аз го ударих с левия си юмрук в лицето. Почти не трепна. Една ярост, която бе отвъд разума и болката, го подтикваше към действие, и аз разбрах, че няма да ме остави да изляза жив от тази килия. Нападаше ме със сила, която изглеждаше невероятна. Почувствах как върхът на камата проби кожата ми. Ударих го отново с цялата си сила. Пестникът ми се стовари в лицето му и усетих, че костите на носа му се строшиха. Кръвта му бликна по пръстите ми. Марласка извика отново, безразличен към болката, и заби ножа на около сантиметър в плътта ми. Остра болка пробяга по гърдите ми. Ударих го пак, търсейки с пръсти очните му ябълки, но той повдигна брадичката си и аз не успях да забия нокти по-горе от бузата му. Този път почувствах зъбите му под пръстите си.

Забучих юмрук в устата му, като му разцепих устните и му избих няколко зъба. Марласка нададе вой и се поколеба за миг, преди да се нахвърли отново върху мен. Блъснах го на една страна и той падна на пода; лицето му бе кървава маска, сгърчена от болка. Дръпнах се от него, молейки се да не се надигне отново. След секунда се завлече до ножа, който бе изпуснал, и започна да се изправя на крака.

Грабна камата и се хвърли към мен с оглушителен рев, но този път не ме свари неподготвен. Хванах лампата за дръжката и я запратих с всички сили към него. Лампата се блъсна в лицето му и олиото се разля по очите, устните, гърлото и гърдите му. Запали се незабавно. За броени секунди едно огнено наметало обгърна цялото му тяло. Косата му изгоря мигновено. Зърнах пълния му с омраза поглед през пламъците, които поглъщаха клепачите му. Взех ръкописа и излязох оттам. Марласка все още държеше ножа в ръце, когато се опита да ме последва извън тази прокълната стая и падна ничком върху купчината стари дрехи, които веднага се подпалиха. Пламъците прескочиха към сухото дърво на гардероба и към мебелите, струпани до стената. Побягнах към коридора и видях, че той все още ме преследваше с протегнати ръце, мъчейки се да ме достигне. Хукнах към вратата, но преди да изляза, се спрях да погледна как огънят поглъщаше Диего Марласка, който удряше гневно по стените и ги запалваше с допира си. Пламъците плъзнаха към разпилените по пода на галерията книги и стигнаха до завесите. Сетне се извиха до тавана като огнени змии, като лижеха рамките на вратите и прозорците и пълзяха по стълбите към кабинета. Последният образ, който си спомням, бе образът на този прокълнат мъж, паднал на колене в края на коридора; напразните надежди на неговото безумие бяха изгубени, а тялото му се бе превърнало във факла от плът и ненавист, потопена в огнена вихрушка, която се разпростираше неумолимо из къщата с кулата. Сетне отворих външната врата и хукнах надолу по стълбите.

Няколко души от квартала, видели как първите пламъци се показват през прозорците на кулата, се бяха събрали отвън. Никой не ме забеляза, докато се измъквах по улицата. След малко чух как прозорците на кабинета се пръскат и се обърнах, за да видя как огънят обгръща с тътен ветропоказателя с форма на дракон. После се отдалечих към Пасео дел Борн, вървейки срещу тълпа от съседи, които прииждаха, приковали погледи в сиянието на кладата, издигаща се в черното небе.

25

Същата нощ се върнах за последен път в книжарницата „Семпере и синове“. На вратата висеше табела с надпис „Затворено“, но като наближих, видях, че вътре все още светеше, а зад тезгяха стоеше Изабела — сама, погълната от една дебела счетоводна книга, която, съдейки по изражението на лицето й, предвещаваше края на старата книжарница. Гледайки как гризе молива и почесва върха на носа си с показалец, разбрах, че докато тя е там, това място никога няма да се затрие. Присъствието й щеше да го спаси така, както бе спасило мен. Не дръзвах да наруша този миг, затова останах да я наблюдавам, като се усмихвах сам на себе си, без тя да ме забележи. Изведнъж, сякаш бе почувствала присъствието ми, Изабела вдигна поглед и ме видя. Махнах й с ръка за поздрав и видях, че против волята й очите й се наляха със сълзи. Затвори книгата, измъкна се иззад тезгяха и дотича да ми отвори. Гледаше ме, сякаш не можеше да повярва, че наистина съм там.

— Оня човек каза, че сте избягали… че никога повече няма да ви видим.

Предположих, че Грандес е посетил книжарницата преди смъртта си.

— Искам да знаете, че не повярвах и на една думица от онова, което той ми разказа — рече Изабела. — Нека да повикам…

— Нямам много време, Изабела.

Погледна ме обезсърчено.

— Заминавате, нали?

Кимнах. Тя преглътна неспокойно.

— Вече съм ви казвала, че не обичам сбогуванията.

— А пък аз още по-малко. Ето защо не съм дошъл да се сбогувам. Дошъл съм да върна някои неща, които не ми принадлежат.

Извадих екземпляра от „Стъпалата към небето“ и й го подадох.

— Това не биваше никога да излиза от витрината с личната колекция на господин Семпере.

Изабела взе книгата и като видя куршума, който все още бе заседнал между страниците й, само ме изгледа безмълвно. Тогава извадих и белия плик с петнайсетте хиляди песети, с които старият Видал се бе опитал да купи моята смърт, и го оставих на тезгяха.

— А това е за сметка на всички книги, които Семпере ми е подарявал през годините.

Изабела го отвори и смаяно преброи парите.

— Не зная дали мога да го приема…

— Смятай го за сватбен подарък, който ти давам предварително.

— А пък аз все още се надявах, че някой ден ще ме отведете до олтара, па макар и само като кум.

— Нищо не би ми доставило по-голяма радост.

— Но трябва да заминете.

— Да.

— Завинаги.

— За известно време.

— Ами ако тръгна с вас?

Целунах я по челото и я прегърнах.

— Където и да отида, ти винаги ще бъдеш с мен, Изабела. Винаги.

— Нямам намерение да тъгувам за вас.

— Зная.

— Мога ли поне да ви изпратя до влака или каквото там ще вземете?

Колебах се твърде дълго, за да си откажа тези последни минути в нейната компания.

— За да се уверя, че наистина заминавате и най-сетне окончателно ще се отърва от вас — добави тя.

— Дадено.

Спуснахме се бавно по Ла Рамбла. Изабела ме бе хванала под ръка. Когато стигнахме до улица „Арко дел Театро“, пресякохме към тъмната уличка, която се врязваше навътре в квартала Равал.

— Изабела, тази нощ ще видиш нещо, за което не бива да разказваш на никого.

— Даже и на моя Семпере младши?

Въздъхнах.

— На него може, разбира се. С него може всичко да споделяш. С него почти нямаме тайни.

Когато отвори вратата, пазителят Исаак ни се усмихна и отстъпи встрани.

— Време беше вече да получим едно изискано посещение — рече той, като направи лек поклон на Изабела. — Правилно ли долавям, че предпочитате вие да играете ролята на водач, Мартин?

— Ако нямате нищо против…

Исаак кимна и ми протегна ръка. Аз я стиснах.

— Желая ви късмет — каза той.

Пазителят се отдръпна в сенките и ме остави насаме с Изабела. Моята бивша помощничка и настояща нова управителка на „Семпере и синове“ оглеждаше всичко със смесица от удивление и боязън.

— Що за място е това? — попита тя.

Хванах я за ръката и бавно я преведох през останалото разстояние, което ни делеше от голямата зала с входа.

— Добре дошла в Гробището на забравените книги, Изабела.

Тя вдигна поглед към стъкления купол във висините и се изгуби в това невъзможно видение от лъчи бяла светлина, които пронизваха една вавилонска кула от тунели, пасажи и мостове, простиращи се към недрата на тази направена от книги катедрала.

— Това място е една загадка, едно светилище. Всяка книга, всеки том, който виждаш, има душа. Душата на онзи, който го е писал, и душата на читателите, които са го изживели и сънували. Всеки път, щом дадена книга попадне в нечии ръце, всеки път, щом някой плъзне поглед по страниците й, нейният дух израства и укрепва. Тук книгите, които никой вече не си спомня, книгите, изгубили се във времето, живеят вечно — в очакване на онзи ден, когато ще попаднат в ръцете на нов читател, на нов дух…

По-късно оставих Изабела да чака при входа на лабиринта и навлязох сам в тунелите, носейки онзи прокълнат ръкопис, който не бях имал смелост да унищожа. Надявах се краката сами да ме отведат до мястото, където трябваше да го погреба завинаги. Завих зад хиляди ъгли, докато накрая реших, че съм се изгубил. Вече бях сигурен, че съм минал десет пъти по един и същ маршрут, когато установих, че стоя при входа на онази стаичка, където бях зърнал собственото си отражение в онова малко огледало, в което погледът на мъжа в черно присъстваше винаги. Съгледах едно празно място между гърбовете на две книги, подвързани с черна кожа, и без много да му мисля, бутнах там папката на тартора. Канех се да си тръгна оттам, когато изведнъж се обърнах и отидох пак до лавицата. Взех тома, който стоеше редом с мястото, в което бях заточил ръкописа, и го отворих. Достатъчно ми бе да прочета само няколко изречения, за да доловя отново онзи мрачен смях зад гърба си. Върнах книгата на мястото й и взех напосоки друга, като набързо я прелистих. Сетне взех още една и още една, и продължих все така, докато успях да прегледам десетки от томовете, които населяваха тази стаичка. Уверих се, че всички те съдържаха различни съчетания от едни и същи думи, че едни и същи образи помрачаваха страниците им и една и съща фабула се повтаряше в тях като па-де-дьо в безкрайна зала с огледала. „Lux Aeterna“.

На излизане от лабиринта заварих Изабела да ме чака, седнала на някакви стъпала, а в ръцете си държеше книгата, която си бе избрала. Седнах до нея и Изабела подпря глава на рамото ми.

— Благодаря ви, че ме доведохте тук — рече тя.

Тогава разбрах, че никога вече нямаше да видя това място отново, че бях обречен да го сънувам и да извайвам спомена си за него в паметта си, смятайки се за късметлия, задето бях имал възможността да мина по неговите пасажи и да се докосна до тайните му. Затворих очи за миг, тъй че този образ да се отпечата навеки в съзнанието ми. Сетне, без да дръзна да се оглеждам, хванах Изабела за ръка и се отправих към изхода, завинаги оставяйки зад себе си Гробището на забравените книги.

Изабела ме изпрати до кея, където чакаше корабът, който трябваше да ме отведе далече от този град и от всичко, което познавах.

— Как казахте, че му е името на капитана? — попита тя.

— Харон64.

— Хич не ми изглежда смешно.

Прегърнах я за последен път и мълчаливо я погледнах в очите. По пътя се бяхме договорили, че няма да има сбогувания, нито тържествени слова, нито обещания, които да се спазват. Когато камбаните на „Санта Мария дел Мар“ отброиха полунощ, аз се качих на борда. Капитан Олмо ме поздрави с „добре дошъл“ и предложи да ме заведе до каютата ми. Отвърнах, че бих предпочел да поизчакам. Екипажът отвърза кораба и корпусът започна бавно да се отделя от кея. Застанах на кърмата, гледайки как градът се стопява в прилив от светлини. Изабела остана там, неподвижна, втренчила поглед в моя, докато кеят се изгуби в мрака и големият мираж на Барселона потъна в черните води. Една по една, светлините на града угасваха в далечината и аз разбрах, че вече съм започнал да си спомням.