Играта на ангела

Епилог1945

Изминаха петнайсет дълги години от онази нощ, в която избягах завинаги от града на прокълнатите. Дълго време моето съществуване бе изпълнено с отсъствия, без друго име или присъствие освен това на странстващ чужденец. Имал съм сто имена и още толкова занимания, но никое от тях не бе мое.

Изчезвал съм в безкрайни градове и в селца, които бяха толкова малки, че никой в тях нямаше минало или бъдеще. Никъде не се задържах повече от необходимото. По-скоро рано, отколкото късно, побягвах отново, без предизвестие, оставяйки след себе си само две-три стари книги и дрехи втора ръка в унили стаи, където времето нямаше милост, а споменът изгаряше. Съмнението бе едничката ми памет. Годините ме научиха да живея в тялото на странник, незнаещ дали наистина е извършил онези престъпления, които все още може да подуши по ръцете си, или е изгубил разума си и е осъден да броди из един свят в пламъци, свят, който е сънувал в замяна на някоя и друга монета и на обещанието да избегне една смърт, която сега му изглежда като най-сладката награда. Много пъти съм се питал дали куршумът, който инспектор Грандес изстреля в сърцето ми, наистина прониза страниците на книгата, дали пък не бях аз този, който умря в кабината, увиснала в небето.

В годините на странстване видях как адът, обещан в страниците, които бях написал за тартора, се сдобиваше със собствен живот. Хиляди пъти съм бягал от собствената си сянка, вечно поглеждайки през рамо, вечно очаквайки да я срещна зад някой ъгъл, от другата страна на улицата или до леглото ми в безкрайните часове преди съмване. Никога не допуснах някой да ме познава достатъчно дълго време, за да ме попита защо изобщо не остарявам, защо по лицето ми не се явяват бръчки, защо отражението ми е същото като в онази нощ, когато оставих Изабела на кея в Барселона, и нито минута по-старо.

По едно време повярвах, че съм изчерпал всички скривалища на света. Бях толкова изморен да се страхувам, да живея и да умирам от спомени, че спрях там, където свършваше земята и започваше един океан — който, досущ като мен, осъмва всяко утро същият като предния ден — и рухнах от изтощение.

Днес става една година, откакто пристигнах на това място и възвърнах името си и занаята си. Купих тази стара колиба на брега — просто един сайвант, който споделям с книгите, останали от предишния собственик, и с една пишеща машина; приятно ми е да си мисля, че тя би могла да е същата машина, на която съм написал стотици страници, които може би никой не си спомня — няма как да узная това. От прозореца си виждам малък дървен кей, който се врязва в морето, а в края му е вързана лодката, която получих заедно с къщата — обикновена гребна лодка, с която понякога плавам до рифа, откъдето брегът почти се скрива от поглед.

Не бях написал нищо, докато не пристигнах тук. Първия път, когато пъхнах един лист в машината и сложих ръце на клавиатурата, се побоях, че не ще мога да съчиня дори един-единствен ред. Написах началните страници на тази история през първата си нощ в крайбрежната колиба. Писах до зори, точно както правех преди години, все още без да зная за кого пиша това. През деня се разхождах по плажа или сядах на дървения кей пред колибата — мост между небето и морето, — за да чета купищата стари вестници, които намерих в един от скриновете. Страниците им носеха истории от войната, от оня свят в пламъци, който бях сънувал заради тартора.

И тъй, докато четях тези хроники за войната в Испания, а после в Европа и в света, реших, че няма какво повече да губя; едничкото ми желание бе да разбера дали Изабела е добре и дали все още си спомня за мен. А може би само исках да узная дали е още жива. Написах едно писмо, адресирано до старата книжарница „Семпере и синове“ на улица „Санта Ана“ в Барселона, което щеше да пътува цели седмици или месеци до предназначението си, ако изобщо пристигнеше там. На мястото за името на изпращача написах Мистър Рочестър, знаейки, че ако писмото стигне до ръцете й, Изабела ще разбере от кого е и, ако желае, би могла да го остави неотворено и да ме забрави завинаги.

Месеци наред писах тази история. Отново видях лицето на баща си, отново влязох в редакцията на „Ла вос де ла индустрия“, мечтаейки някой ден да мога да съпернича на великия Педро Видал. Отново видях за пръв път Кристина Сание и влязох пак в къщата с кулата, за да се потопя в онази лудост, която бе погълнала Диего Марласка. Пишех от полунощ до зори без почивка, чувствайки се жив за пръв път, откакто бях избягал от града.

Отговорът пристигна през един юнски ден. Пощальонът беше пъхнал плика под вратата ми, докато спях. Беше адресиран до Мистър Рочестър, а обратният адрес гласеше просто: Книжарница „Семпере и синове“, Барселона. В продължение на няколко минути само сновях из колибата, без да смея да отворя писмото. Накрая излязох навън и седнах на морския бряг, за да го прочета. В плика намерих един лист и втори, по-малък плик. Вторият плик изглеждаше овехтял и на него бе написано само моето име, Давид, с един почерк, който не бях забравил въпреки всичките години, през които не бях го зървал.

В писмото Семпере син ми разказваше, че след няколко години на бурно приятелство с периоди на прекъсване Изабела и той сключили брак на 18 януари 1935 г. в църквата „Санта Ана“. Обредът, напук на всички предвиждания, бил извършен от деветдесетгодишния свещеник, който бе изрекъл похвалното слово на погребението на господин Семпере и който, въпреки желанието на епископа да се отърве от него, отказвал да умре и продължавал да върши нещата посвоему. Година по-късно, броени дни преди избухването на Гражданската война, Изабела родила момче, което щяло да носи името Даниел Семпере. Страшните години на войната донесли всевъзможни беди и малко след края на конфликта, по време на онзи черен и прокълнат мир, който щял да отрови завинаги земята и небето, Изабела заболяла от холера и издъхнала в ръцете на съпруга си в жилището, което споделяли над книжарницата. Погребали я в Монжуик в деня, когато Даниел навършил четири години, по време на един дъжд, който валял два дена и две нощи, и когато малкият попитал баща си дали небето плаче, на него не му достигнал глас да отговори.

Пликът с моето име съдържаше едно писмо, което Изабела ми бе написала през последните дни от живота си и бе накарала съпруга си да се закълне, че ще ми го изпрати, ако някой ден узнае моето местонахождение.

Няколко дни, след като получих това писмо, разбрах, че не съм сам на плажа. Почувствах присъствието му в първия полъх на зората, но нито исках, нито можех да побягна отново. Случи се един следобед, когато бях седнал да пиша до прозореца, докато чаках слънцето да потъне зад хоризонта. Чух стъпките му по дъските на кея, сетне го видях.

Тарторът, облечен в бяло, вървеше бавно по кея, хванал за ръка едно момиченце на седем или осем години. Незабавно разпознах този образ — старата фотография, която Кристина бе кътала през целия си живот, без да знае откъде идваше тя. Тарторът се приближи до края на кея и коленичи до момиченцето. Двамата съзерцаваха как слънцето се разливаше над океана в един безкраен лист от разтопено злато. Излязох от колибата и закрачих по кея. Когато стигнах до края, тарторът се обърна и ми се усмихна.

По лицето му не се четеше заплаха, нито озлобление, само сянка от тъга.

— Липсвахте ми, приятелю — рече той. — Липсваха ми нашите разговори, дори и нашите дребни пререкания…

— Дошли сте да си разчистите сметките ли?

Тарторът се усмихна и бавно поклати глава.

— Всички допускаме грешки, Мартин. И на първо място аз. Отнех ви онова, което обичахте най-силно. Не го направих, за да ви нараня. Направих го от страх. Боях се, че тя може да ви откъсне от мен, от нашата работа. Сгреших. Трябваше ми известно време, за да го призная, но ако действително разполагам с нещо, то това е времето.

Наблюдавах го внимателно. Тарторът, също като мен, не бе остарял дори с един-единствен ден.

— За какво сте дошли тогава?

Той сви рамене.

— Дойдох да се сбогувам с вас.

Очите му се спряха на детето, което държеше за ръка. То ме гледаше с любопитство.

— Как се казваш? — попитах.

— Казва се Кристина — отвърна тарторът.

Погледнах я в очите и тя кимна. Почувствах, че кръвта ми се смрази. Можех само да гадая за чертите на лицето, но погледът не можеше да се сбърка.

— Кристина, поздрави моя приятел Давид. Отсега нататък ще живееш при него.

Размених поглед с тартора, но не казах нищо. Детето ми подаде ръка, сякаш бе упражнявало този жест хиляди пъти, и се засмя смутено. Наведох се и се ръкувахме.

— Здравейте — измънка момиченцето.

— Много добре, Кристина — рече тарторът одобрително. — И какво още?

Тя кимна, сякаш изведнъж си спомни нещо.

— Казаха ми, че сте майстор на приказки и истории.

— И то от най-добрите — добави тарторът.

— Ще направите ли една и за мен?

Поколебах се няколко секунди. Детето неспокойно погледна тартора.

— Мартин? — тихо рече той.

— Разбира се — отвърнах най-сетне аз. — Ще измайсторя за теб толкова приказки, колкото пожелаеш.

Момиченцето се усмихна и като се приближи до мен, ме целуна по бузата.

— Кристина, защо не отидеш на плажа и не почакаш там, докато се сбогувам с моя приятел? — попита тарторът.

Тя кимна и бавно се отдалечи, като на всяка крачка поглеждаше назад и се усмихваше. До мен гласът на тартора сладко шепнеше своето вечно проклятие.

— Реших, че ще ви върна онова, което обичахте най-много и което ви отнех. Реших, че поне веднъж ще бъдете на мое място и ще почувствате онова, което чувствам аз. Няма да остареете дори един-единствен ден и ще видите как Кристина пораства, ще се влюбите отново в нея, ще я видите как остарява и как един ден умира в ръцете ви. Това е моята благословия и моето отмъщение.

Затворих очи, отричайки мислено.

— Невъзможно е. Никога няма да бъде същата.

— Това ще зависи изцяло от вас, Мартин. Аз ви връчвам една празна страница. Тази история вече не ми принадлежи.

Чух как стъпките му заглъхват постепенно и когато отново отворих очи, тарторът вече не беше там. Застанала в подножието на кея, Кристина ме наблюдаваше внимателно. Усмихнах й се и тя колебливо дойде при мен.

— Къде е господинът? — попита.

— Отиде си.

Кристина се озърна наоколо. Безкрайният пуст бряг се простираше и в двете посоки.

— Завинаги ли?

— Завинаги.

Тя се усмихна и седна до мен.

— Сънувах, че сме били приятели — рече.

Погледнах я и кимнах.

— И сега сме приятели. Винаги сме били.

Тя се засмя и ме хвана за ръката. Посочих напред, към слънцето, което потъваше в морето, и Кристина го загледа със сълзи на очи.

— Дали ще си спомня някой ден? — попита тя.

— Някой ден.

Тогава разбрах, че ще посветя всяка минута, в която ни оставаше да бъдем заедно, за да я направя щастлива, да поправя болката, която й бях причинил, и да й върна онова, което така и не бях разбрал как да й дам. Тези страници ще бъдат нашата памет, докато тя изпусне сетния си дъх в ръцете ми и аз я взема с мен в открито море, там, където са дълбоките течения, за да потъна завинаги с нея и най-сетне да избягаме в едно място, където ни раят, ни адът ще могат някога да ни намерят.