Играта на стъклени перли

Заклинателят на дъжда

Било преди няколко хиляди години, властта принадлежала на жените: в племето и рода проявявали уважение и покорство към майката и бабата, раждането на момиче срещали с много по-голяма радост, отколкото на момче.

В селото имало една прастара жена, може би на сто или повече години, и всички я уважавали и почитали като царица, макар че, откакто се помнело, тя много рядко вдигала пръст или изричала дума. През повечето дни седяла пред колибата си, заобиколена от услужливи роднини, жените от селото идвали при нея, за да й засвидетелстват уважението си, да споделят тревогите си, да й покажат своите деца и поискат благословията й, идвали бременни и молели да докосне тялото им и да даде име на очакваното дете. Понякога родоначалницата полагала ръка, понякога само кимвала или поклащала глава, или продължавала да седи неподвижно. Тя рядко изричала дума, само присъствала, била тук, седяла и управлявала, седяла с жълтеникавобяла коса на тънки кичури, с орлово лице и прозирна, сякаш пергаментова кожа, седяла и приемала знаци на уважение, подаръци, молби, изслушвала вести, жалби, седяла позната на всички като майката на седем дъщери, като баба и прародителка на много внуци и правнуци, седяла и зад кафеникавото й чело се таели мъдростта, преданията, правото, нравите и честта на селото.

Било пролетна вечер, облачна и притъмняла рано. Пред глинената къщурка на старицата не била тя самата, а нейната дъщеря, само малко по-млада, не така побеляла и достойна като нея. Тя седяла и почивала, стол й бил къщният праг, един плосък камък, в студено време покрит с кожа, а в широк полукръг наоколо седели по земята — в пясъка или на тревата — няколко деца, жени и момчета; те се събирали тук всяка вечер, когато не валяло или не било студено, защото искали да слушат дъщерята на прамайката, как тя разправя истории или напява стихове. По-рано това вършела самата старица, сега била прекалено стара и вече необщителна, на нейно място седяла дъщерята и разказвала историите и стиховете, които знаела от прародителката, тя имала същите глас, фигура, тихо достойнство в държането, движенията, начина на говорене и по-младите от слушателите я познавали много по-добре, отколкото майка й и вече почти не знаели, че тя стои на мястото на друга и предава историите и мъдростите на племето. В тези вечери от нейните уста течал изворът на знанието, под белите си коси тя съхранявала богатството на племето, зад кроткото набръчкано старо чело живеели споменът и духът на селището им. И ако някой бил мъдър и знаел стихове и истории, то той ги знаел от нея. Освен нея и прастарата в племето имало само още един посветен, той обаче оставал скрит, един тайнствен и съвсем мълчалив човек, заклинателят на дъжда или на времето.

Сред слушателите било приседнало и момчето Кнехт, а редом с него едно малко момиче, казвало се Ада. Кнехт обичал това момиче и на драго сърце често го придружавал и пазел, всъщност не от любов, за нея той още нищо не знаел, сам бил дете, но защото Ада била дъщеря на заклинателя на дъжда. Него, заклинателя на дъжда, Кнехт уважавал много и му се удивлявал, след прамайката и нейната дъщеря не почитал никого така. Но те били жени. Човек можел да ги почита, да се страхува от тях, но не и да стигне до идеята и да изпита желанието да бъде това, което са те. Заклинателят на дъжда бил недостигаем човек и за едно момче нямало да е лесно да се приближи до него; трябвало да върви по заобиколни пътища и един от тези заобиколни пътища към заклинателя на дъжда бил грижата на Кнехт за детето му. Той взимал Ада винаги когато било възможно, от къщата на заклинателя на дъжда, разположена малко надалеч, за да седят надвечер пред колибата на старицата и да слушат разказите й, и после отново я придружавал до вкъщи. Така направил и днес и седял редом с нея сред тъмната тълпа и слушал.

Тази вечер старицата разказвала за селото на вещиците. Тя редяла:

— От време на време в някое село се появява жена, която е толкова лоша, че с никого не може да се погажда. Повечето от тези жени остават без деца. Понякога те са толкова лоши, че селото не ги иска. Тогава взимат жената през нощта, оковават мъжа й във вериги, нея набиват с пръчки и я прогонват далеч в горите и блатата, проклинат я и я оставят там. После свалят веригите на мъжа и ако той не е твърде стар, може да се събере с друга жена. Прогонената, ако не загине, броди из горите и тресавищата, научава езика на животните и след като дълго се лута и обикаля, някой ден намира едно малко село, то се нарича селото на вещиците. Там са всички зли жени, пропъдени от селата им, събрали се и сами си създали село. Там живеят те, правят злини и магии и тъй като сами нямат деца, на драго сърце примамват деца от истинските села и когато някое дете се загуби в гората и вече не се завърне, навярно не се удавя в блатото, не го разкъсва вълк, а го прилъгва вещица и го заблуждава в пътя му, за да го заведе в селото на вещиците. На времето, когато бях още малка и моята баба бе най-старата в селото, веднъж едно момиче отишло с другите за черни боровинки и докато те брали, така се уморило, че заспало; било малко, папратите го скривали, другите деца продължили нататък и не забелязали нищо. Едва когато се върнали в селото и скоро настанала вечер, видели, че момичето не е с тях. Пратили млади момци, търсили го и викали в гората до късна нощ, после се върнали, без да го намерят. Малката обаче, след като спала достатъчно, продължила да върви все по-навътре и по-навътре в гората. И колкото по се страхувала, толкова по-бързо тичала, но отдавна вече не знаела къде е и тичала все по-далеч от селото, дотам, докъдето никой никога не бил стигал. На шията си носела на лико зъб от глиган, подарен от баща й, донесъл го от лов, пробил му дупка с каменно острие, за да може да го наниже на лико, преди това три пъти варил зъба в глиганска кръв и през цялото време напявал добри заклинания; който носи такъв зъб, е запазен от всякаква магия. Ето че между дърветата се появила една жена, тя била вещица, престорила се на мила и казала: „Здравей, хубаво дете. Загубило ли си се? Ела с мене, аз ще те заведа вкъщи.“ Детето тръгнало с нея, но се сетило за поръката на родителите си, че не бива никога да показва на чужди глиганския зъб, и затова, докато вървели, незабелязано извадило зъба от ликото и го скрило в колана си. Чуждата жена вървяла с момичето часове наред, било вече нощ, когато те стигнали селото, но това не било нашето село, а на вещиците. Там затворили момичето в тъмен обор, а вещицата отишла да спи в своята колиба. На сутринта тя го питала: „Нямаш ли глигански зъб у себе си?“ Детето отвърнало: „Не. Имах един, но трябва да съм го загубила в гората.“ И й показало на шията си панделката от лико, на която вече не висял зъб. Тогава вещицата извадила глинено гърне, в което имало пръст, там растели три билки. Детето ги погледнало и попитало какво е това. Вещицата посочила първата и казала: „Това е животът на твоята майка.“ После посочила втората и казала: „Това е животът на твоя баща.“ Най-сетне и третата: „Това е твоят собствен живот. Докато тези треви са зелени и растат, вие ще сте живи и здрави. Ако някоя увехне, то този, чийто живот означава, боледува. Ако растението се изтръгне така, както аз сега ще го изтръгна, оня, чийто живот то означава, трябва да умре.“ Тя уловила билката, която означавала живота на бащата, и почнала да я тегли. Когато леко я поиздърпала и се провидял бял корен, растението въздъхнало дълбоко…

При тези думи малкото момиче до Кнехт скочило като ухапано от змия, надало вик и затичало презглава. То дълго се борило със страха, всян от приказката, вече не могло да издържи. Една стара жена се засмяла. Други от слушателите едва ли били по-малко наплашени от малката, но те скривали това и продължавали да седят. Кнехт обаче веднага щом се сепнал от унеса, с който слушал, и от страха, скочил и затичал подир момичето. Старицата продължавала да разказва.

Заклинателят на дъжда бил издигнал къщата си край селското езеро и в тази посока Кнехт потърсил избягалата. Като ласкаво и успокояващо тананикал, пеел и зовял, той се опитал да я примами с глас, с какъвто жените събират пилците, протяжен, сладък, сякаш мислел да я омагьоса. „Ада — викал той и пеел, — Ада, Адичка, ела, Ада, не се бой, аз съм, аз, Кнехт.“ Така той пеел ли, пеел и преди да чуе стъпките на Ада или да я види, изведнъж почувствал как в ръката му се мушнала нейната малка мека ръка. Ада стояла на пътя, опряла гръб до стената на къщичката им, и го очаквала, откакто чула виковете му. Отдъхвайки си, тя се прилепила до него, той й се струвал голям и силен, същински мъж.

— Уплаши ли се? — попитал той. — Не бива да се боиш. Никой няма да ти стори нищо. Всички обичат Ада. Ела, ще отидем вкъщи.

Тя още треперела и леко хълцала, но вече по-спокойна, тръгнала с него доверчива и благодарна. Входа на къщичката озарявал слаб червен зрак, вътре заклинателят на дъжда бил приклекнал край огнището, приведен, и през увисналите му коси се мержелеел червеникав светлик, той разпалил огън и варял нещо в две малки гърнета. Преди да влезе с Ада, Кнехт гледал любопитно отвън няколко минути; веднага разбрал, че това, което се готвело тука, не било ядене, то се правело в други гърнета, а и било много късно за вечеря. Но заклинателят на дъжда вече ги бил чул.

— Кой стои там на вратата? — извикал той. — Влизай! Ти ли си, Ада?

Той захлупил с капаците гърненцата, заровил ги в жар и пепел и се обърнал.

Кнехт продължавал да гледа с крайчеца на очите си тайнствените гърнета, любопитен, наплашен и смутен, както всеки път, когато пристъпвал в тази къща. Идвал винаги щом можел, намислял си поводи и причини, но неизменно изпитвал едно полудразнещо, полупредупреждаващо чувство и леко смущение, в което жадното любопитство и радостта се сблъсквали със страха му. Старият сигурно разбирал, че Кнехт отдавна върви неотстъпно по петите му и винаги изниква в близост с него, там, дето очаква, че ще го намери, като ловец ходел все по дирята му и мълчаливо предлагал своите услуги, своята дружба. Туру, заклинателят на дъжда, го погледнал със светлите си очи на граблива птица.

— Какво търсиш тука? — попитал той студено. — Вече не е време за посещение в чужди къщи, момчето ми.

— Доведох Ада, учителю Туру. Тя беше при прамайката, слушахме я да разказва за вещици и изведнъж Ада се изплаши, извика, тогава аз я придружих.

Бащата се обърнал към малката.

— Страхливка си ми ти, Ада. Умните момичета не бива да се страхуват от вещиците. А ти си умно момиче, нали?

— Да, вече. Но вещиците умеят какви ли не злини, а като си нямаш глигански зъб…

— Така ли? Глигански зъб ли искаш да имаш? Е, ще видим. Но аз знам нещо, което е още по-добро. Познавам един корен и от него ще ти донеса. През есента трябва да го потърсим и извадим. Той пази умните момичета от всякакви магии и дори ги прави още по-хубави…

Ада се усмихнала и зарадвала. Тя вече се успокоила, след като вдъхнала миризмата в къщичката и видяла светлика на огъня край себе си.

Кнехт попитал плахо:

— Ще мога ли и аз да потърся корена? Само да ми го опишеш…

Туру леко присвил очи.

— Това на драго сърце искат да узнаят някои момчета — казал той. Но гласът му не звучал зло, само малко присмехулно. — Има време, може би през есента.

Кнехт се оттеглил и изчезнал към къщата на момчетата, където нощувал. Родители нямал. Бил сирак. И затова, когато идвал при Ада и в нейния дом, това му се струвало вълшебство. Заклинателят на дъжда не обичал словата, не се заслушвал с доволство нито в своята, нито в чужда реч; мнозина го смятали за странен, някои за мрачен. Но не бил такъв. Той винаги знаел много повече за всичко, което ставало около него, повече, отколкото можело да се очаква при неговата разсеяност на заклинател и постник. Между другото, той знаел точно, че това някак досадно, но хубаво и явно умно момче върви по следите му и го наблюдава. Още в самото начало го забелязал, дебненето продължило цяла година и повече. Знаел също и какво означавало. То значело много за младежа, а също и за него самия, стария. Означавало, че момчето е влюбено в заклинателството на времето и че нищо друго не желае с по-голям копнеж, освен да го изучи. Понякога в селото израствали такива момчета. Някои почти успявали. Други лесно можели да бъдат наплашени и обезкуражени, трети — не, няколко години две момчета му били ученици, но после се оженили далеч в други села и там станали заклинатели или събирачи на билки; оттогава Туру бил сам или ако един ден вземел ученик, щял да го направи, за да има някога наследник. Така било винаги, така било редно, не можело другояче; винаги трябвало да се появи едно надарено момче, да се привърже към мъжа и да го следва, щом вижда, че той владее своя занаят като майстор. Кнехт бил надарен, имал потребното, долавяли се някои черти, които говорели в негова полза: преди всичко бдителният, остър и едновременно замечтан поглед, овладяността и мълчаливият характер, а в израза на лицето му имало нещо, като че ли непрестанно дебне, души, буден за всеки шум, внимателен за всеки дъх, нещо от птицата и от ловеца. Разбира се, от това момче можело да излезе предсказвач на времето, навярно и магьосник, то следвало да се използва. Но нямало защо да се бърза, Туру бил още твърде млад и в никакъв случай не трябвало да му покаже, че го признава, в никакъв случай не бивало да улесни пътя му, да му спести някаква трудност. Ако момчето оставело да го наплаши, отпъди, отпрати, обезкуражи, нямало да му е жал за него. Нека чака и служи, нека се навърта наоколо и се мъчи да го спечели!

В настъпващата нощ Кнехт вървял бавно към селото под облачното небе, където светели само две-три звезди, доволен и приятно развълнуван. За удоволствията, красотите и изтънченостите, които за нас, съвременните хора, са нещо естествено, от което не са лишени и най-бедните, селището не знаело, не познавало нито образованието, нито изкуствата, не познавало други къщи освен полегналите глинени хижи, не знаело за железните и стоманени изделия, и неща като пшеницата или виното били непознати, открития като свещта и лампата на тези хора биха изглеждали лъчезарни чудеса. Но от това животът на Кнехт и светът на неговите представи не бил по-малко богат, подобно на безкрайна тайна, на картинна книга го обгръщал светът, от който с всеки изгрял ден той завоювал една нова малка част, от света на животните и растенията чак до звездното небе, и между нямата тайнствена природа и неговата самотна, тръпнеща в плахите му юношески гърди душа всичко било сродно, в нея съществувало всичко — напрежение, страх, любопитство и жажда за присвояване, на което е способна човешката душа. Макар в неговия свят да нямало никакви записани знания, никаква история, никаква книга и азбука, и всичко, което лежало на повече от три-четири часа път далеч от селото, да му било съвършено непознато и недостигаемо, то затова пък той живеел в пълно разбирателство със своя свят, със своето село. Селото, родината, общността на племето под водителството на майките му давали всичко, каквото могат да дадат на човека народът и държавата: една земя, пълна с хиляди корени, в чиято плетеница той сам бил жилка и участвал във всичко.

Доволен, Кнехт продължавал да върви бавно, в дърветата шептял нощният вятър, припуквали леко, миришело на влажна пръст, на тръстика и тиня, на дим от полузелени цепеници, един тежък и някак сладникав мирис, който повече от всичко друго му говорел за родния край; и най-после, когато наближил колибата на момчетата, той усетил нейния дъх, мириса на млади човешки тела. Безшумно се мушнал под тръстиковата рогозка в топлата дишаща тъмнина, легнал върху сламата и мислел за историята на вещиците, за глиганския зъб, за Ада, за заклинателя на дъжда, за неговите гърнета край огъня, докато заспал.

Туру се отнасял към момчето съвсем сдържано, той с нищо не го облекчавал. Младият обаче бил винаги по следите му, нещо го привличало да върви подир заклинателя, често той самият не знаел как. Навремени старият, когато в най-притулено място, в гора, тресавище или гъсталак, поставял клопка, душел следа на животно, изравял корен или събирал семена, можел изведнъж да усети погледа на момчето, което безшумно и невидимо го следвало и дебнело от часове. Понякога се правел, че не е забелязал нищо, понякога проръмжавал и неблагосклонно махвал на преследвача, сочел му да се махне, друг път му кимвал да се приближи и го задържал при себе си за деня, приемал неговите услуги и му показвал това или онова, съветвал го, поставял го на изпитания, назовавал му имена на треви, нареждал му да черпи вода или да пали огън и за всяко действие знаел похвати, предимства, тайнства, формули, чието запазване в тайна внушавал на момчето. И накрая, когато Кнехт станал малко по-голям, той го взел при себе си, признал го за свой ученик и го преместил от къщата на момчетата в своя дом. С това отличил Кнехт пред цялото племе, той вече не бил момче, а ученик на заклинателя на времето, което показвало: ако издържи и е годен за нещо, ще бъде негов приемник.

От часа, в който Кнехт бил приет от стария в неговата къща, преградите между тях паднали, но не и преградата на страхопочит и покорство, а само тази на недоверието и сдържаността. Туру се предал, бил победен от упоритото старание на Кнехт; сега той не искал нищо друго, освен да направи от него добър заклинател и следовник. За това наставничество нямало понятия, учения, методи, азбука или числа и само твърде малко думи, учителят развивал много повече сетивата, отколкото ума на Кнехт. Било огромно богатство не просто да овладее и използва всички познания, традиции и опит на тогавашните хора за природата, но и да ги предава по-нататък. Голяма и дълбока система от опити, наблюдения, инстинкти, привички за изследване се разкривала бавно пред младежа, почти нищо от това не било превърнато в понятие, едва ли не всичко трябвало да се долови със сетива, да се научи и провери. Основа и средоточие на тази наука било учението за луната, за нейните фази и влияния, за това как тя винаги отново се уголемявала и смалявала, населена с душите на умрелите, изпращайки ги за ново раждане, за да отвори място за нови мъртъвци.

Подобно на оная вечер, в която разказвачката на приказки наплашила Ада и той видял гърнетата в огнището на стария, в паметта на Кнехт се запечатал и друг един час, един час между нощта и утрото, когато майсторът го събудил малко след полунощ, излязъл с него в дълбокия мрак, за да му покаже последната поява на стапящия се лунен сърп. Тогава те прекарали — майсторът, смълчан и застинал, момчето, малко уплашено и зъзнещо от недоспиване — дълго време на една висока скална площадка сред гористия хълм, докато на предварително посоченото от майстора място във вече описаната форма и наклон се появила тънката луна, една нежно извита дъга. Плах и очарован, Кнехт се взирал в бавно издигащото се светило, сред облачния мрак то кротко плувало към един ясен небесен остров.

— Скоро луната ще смени своя облик и отново ще се увеличи. Тогава ще настъпи време да се сее елдата, казал заклинателят на дъжда, преброявайки дните на пръсти. После отново потънал в размисъл и предишното мълчание и сякаш оставен сам, Кнехт се свил на блестящия от роса камък, треперел от студ, от дълбочината на гората долетял протяжен вик на сова. Дълго старият стоял замислен, после се изправил, положил ръка върху косите на Кнехт и казал тихо като през сън:

— Когато умра, духът ми ще отлети на луната. Тогава ти ще си мъж, ще имаш жена, дъщеря ми Ада ще бъде твоя жена. Когато тя ти роди син, моят дух ще се върне и ще живее във вашия син и ще му дадеш името Туру, както се казвам аз.

Ученикът слушал удивен, не дръзвал да продума дума, тънкият сребърен сърп се издигнал и вече бил почти закрит от облаци. Младият човек бил странно развълнуван от предчувствие за взаимни връзки, преплитания, повторения и кръстосвания между нещата и явленията, с почуда той се виждал зрител и участник в тяхната игра, пред това тайнствено нощно небе, където над безкрайните гори и хълмове се появил остър и тънък сърп по точното предвещание на учителя; чуден му се виждал той и забулен в хиляди тайни, той, който мислел за собствената си смърт, той, чийто дух щял да пребивава на луната и да се върне обратно в един човек, който ще бъде син на Кнехт и ще носи името на някогашния заклинател. Дивно, разтварящо се и на места прозирно също както облачното небе му изглеждало бъдещето, отредената участ и това, че те се знаели, че се назовавали и можело да се говори за тях, му се струвало надникване в необгледни пространства, пълни с чудеса и все пак подчинени на ред. В един миг всичко му се виждало достъпно за духа, всичко познаваемо, всичко можело да се долови: тихият, уверен ход на звездите горе, животът на хора и зверове, техните приятелства и вражди, срещи и борби, всичко възвишено и низко заедно със заключената във всяка живина смърт, и всичко това той виждал или чувствал в една първа тръпка на усет за нещо цялостно, виждал и себе си самия включен в него, въвлечен в един ред, където господствали закони, подвластното на духа. Ето кое било първото предусещане за големите тайнства, за тяхното достойнство и дълбочина, както и за тяхната познаваемост, което като призрачна ръка докоснало младежа в този нощно-предутринен горски хлад, върху скалата над хилядите шепнещи корони на дърветата. Той не можел да говори за това ни тогава, ни през целия си живот, но много пъти трябвало да мисли върху предусетеното, нещо повече, в неговия по-нататъшен опит и учение този час и преживяното през него останали като вечно настояще. Той го предупреждавал: „Мисли за това, мисли, че всичко това съществува, че между луната и тебе и Туру и Ада протичат лъчи и потоци, че има смърт и страна на сенките и завръщане оттам и че за всички образи и явления на света отговорът е в глъбините на твоето сърце, че всичко те засяга, че за всичко трябва да знаещ много, толкова, колкото изобщо е възможно да узнае човекът.“ Почти така говорел този глас. За Кнехт този бил първият път, когато доловил ясно гласа на духа, неговото изкушение, примамване, изискване и магическото му привличане. Той вече виждал неведнъж луната да се носи по небето и слушал нощни викове на сова, а от устата на учителя, колкото и неразговорлив да бил той, чувал някоя и друга дума за стара мъдрост или съзерцание в самота — в този час обаче всичко било ново и различно, това, с което той се срещнал, било предусещането за цялото, чувството за взаимната свързаност и за отношенията, за реда, който включвал и него самия и го правел съотговорен. Който имал ключ за това, бил в състояние не просто по следи от стъпки да открие едно животно, по корени или семена — някакво растение, той би трябвало да познае целостта на света: звездите, духовете, хората, животните, целебните средства и отрови, да обхване всичко в неговата цялост и от всяка част и от всеки знак да разчита други. Нали има добри ловци, които могат от една следа, от едно изпражнение, от няколко косъма или останки да открият повече, отколкото другите. По снопче малки косми познават не само от какво животно са те, а и дали то е старо или младо, мъжко или женско. Други по формата на един облак, по някаква миризма във въздуха, по особеното държане на животните или растенията знаят дни по-рано приближаващата буря; неговият майстор е ненадминат и почти безпогрешен в това. Трети пък носят в себе си някаква вродена сръчност: срещат се момчета, които умеят да улучат с камък птица от трийсет крачки, те не са се обучавали, просто могат, това не се постига със старание, а по вълшебство или милост, камъкът излита от ръката им сам, камъкът иска да улучи и птицата иска да бъде улучена. А имало и други, които знаели бъдещето предварително: дали един болен ще умре, или не, дали една бременна ще роди момче или момиче; дъщерята на прамайката била прочута с това, а и заклинателят на времето притежавал, както разправят, някои такива познания. Само че трябва, така се струвало на Кнехт в оня миг, в огромната мрежа от взаимозависимости да се намира едно средоточие, от което всичко се узнава, вижда се и се разчита, всичко минало и всичко идно.

Към оня, който стои в това средоточие, знанията трябва да се устремяват както водите към долината и заекът към зелето, словото му да бъде остро и да улучва безпогрешно като камъка, излетял от ръката на изкусен стрелец; трябва със силата на духа да съедини в себе си всички тези отделни чудни дарби и способности и да ги остави да се изявяват: това би бил съвършеният, мъдрият, ненадминатият човек! Такъв да бъдеш, да се приближиш, да си на път към тази цел! Това би бил пътят на пътищата, целта, която придавала святост и смисъл на един живот. Приблизително така го чувствал той и всичко, което сега се опитваме да кажем на нашия нему непознат език от понятия, не може да предаде нищо от ужаса и жарта на неговото преживяване. Ставането в глуха доба, повеждането през мрачната безгласна гора, пълна с опасности и тайни, търпеливото чакане горе на каменната плоча в утринния студ, появата на тънкия лунен призрак, оскъдните думи на мъдрия човек и това, че бил сам с учителя в необикновен час, всичко било за Кнехт празник и драма, преживяна и съхранена като тържествено посвещаване, сякаш бил приет в някакъв съюз и култ, в една връзка на покорство, но и на слава към неназовимото, към тайнството на света. Да се отлее в мисъл или в думи това преживяване или нещо подобно, не можело и още по-далечна и невъзможна в сравнение с всяка друга би била навярно мисълта: „Не си ли създавам сам това преживяване, или то е обективна действителност? Изпитва ли учителят същото, или ми се присмива? Мислите ми, възникнали при това преживяване, нови, лични, неповторими ли са, или някога учителят и някой друг преди него е преживял и премислил точно същото?“ Не, тези отсенки и разграничения не ги е имало. Всичко било действителност, пропито и проникнато от действителното, както тестото от маята. Облаци, луна и променливо небесно зрелище, студен варовик под босите нозе, влажен хлад на ръмяща роса в бледия нощен въздух и утешителен дъх на родина, на пушек от огнище и сухи листа, запазен в кожата, наметната на учителя, звън на достойнство и тих ек от готовност за старост и смърт в неговия суров глас — всичко било свръхдействително и сякаш едва ли не силом прониквало в сетивата на младежа. А за спомените сетивните възприятия са по-дълбока земя-кърмилница, отколкото най-добрите системи и методи на мислене.

Заклинателят на дъжда наистина принадлежал към малцината, които имали занятие, обучени на особено изкуство и умения, но неговият всекидневен живот външно почти не се различавал от този на всички други. Той бил първенец и се радвал на уважение, получавал дарове и възнаграждения, колчем направел нещо за общността, но това се случвало само при необикновени поводи. Неговото далеч по-важно и тържествено, дори свято дело било през пролетта да определя деня за посев на всеки плод и всяко растение, той го правел след точно съобразяване с положението на луната, отчасти според предавани по наследство правила, отчасти по собствен опит. Но тържественото започване на сеитбата, пръскането на първата шепа зърна и семена в земята на общината вече не спадало към неговите задължения, никой мъж нямал толкова висок ранг; всяка година то се извършвало от прамайката или от нейна най-стара роднина. Учителят му се смятал сред най-важните лица в селото в случаите, когато наистина действал като заклинател на времето. Това ставало, когато продължителна засуха, дъждове или студ връхлитали полята и заплашвали племето с глад. Тогава Туру трябвало да приложи средството, което знаел срещу суша и лоша реколта: жертвоприношение, заклинания, молитвени шествия. Според преданието, ако настъпела упорита суша или почнели неспирни дъждове и всички други средства не помагали, духовете не се омилостивявали с уговорки, молби или заплахи, оставало едно последно, непогрешимо средство, което по времето на майките и бабите трябва често да е било прилагано: принасян ето в жертва на самия заклинател на дъжда от общината. Прамайката, разправяли, била преживяла и видяла подобно нещо.

Освен грижата за времето учителят помагал на отделни хора като заклинател на духове, майстор на амулети и вълшебни средства, в известни случаи и лечител, доколкото това не било право на прамайката. В останалото обаче учителят Туру водел живот като всеки друг. Той помагал, когато му идвал редът, да се обработва земята на общината и край къщичката си уредил своя собствена малка градина. Събирал плодове, гъби, съчки и ги съхранявал. Ловял риба и ходел на лов, и отглеждал една или две кози. Като селянин приличал на всеки друг, като ловец, рибар и търсач на билки обаче бил несравним; самотник и гений, за него се носела славата, че знае куп природни и магически хитрини, похвати, предимства и помощни средства. Разправяли, че изплете ли от върбови клонки примка, никое уловено животно не можело да се изплъзне от нея, той умеел с особени средства да придава мирис на стръвта за рибата, да я прави вкусна и ароматна, умеел да примамва раците към себе си, имало хора, които вярвали, че той разбира езика на някои животни. Но същинско царство му била магическата наука: наблюдаването на луната и звездите, познаването признаците на времето, предчувствието за промяна във времето, за растежа на посевите, заниманието с всичко, което служело като помощно средство за чудотворно въздействие. Той бил славен познавач и събирач на онези създания на растителния и животинския свят, които можели да служат за лекарства и отрови, носители на магия, средства за благослов и защита срещу злото. Той знаел и намирал всяка трева, и най-рядката, знаел къде и кога тя цъфти и връзва семена, кога е време да се изровят корените й. Познавал и намирал всички видове змии и костенурки, знаел как да употреби рога, копита, нокти, косми, познавал изкривените, сраснали се призрачно форми, които всявали страх, кривините, израстъците и брадавиците по дънери, по листа, по зърна, по черупки, по рога и копита.

Кнехт трябвало да се учи повече чрез сетивата си, повече с крак и ръка, с око и осезание, ухо и обоняние, отколкото с разум, и Туру го обучавал далеч повече с примери и показване, отколкото със слова и наставления. Рядко се случвало учителят изобщо да говори свързано, а и тогава думите му били само опит да направят още по-разбираеми неговите необикновени внушителни жестове. Учението на Кнехт малко се различавало от това, което младият ловец или рибар научавал от някой добър майстор, ала то му доставяло голяма, радост, защото научавал това, което вече било вложено в него. Учел да се вслушва, да дебне, да се промъква, да наблюдава, да бъде нащрек, да бди, да души, да разпознава следи, но дивечът, който той и неговият учител дебнели, не били само лисицата и язовецът, пепелянката и костенурката, птицата и рибата, а духът, цялото, смисълът, взаимната връзка. Да познават и определят бързолетното своенравно време, да отгатват и предричат стаената в една ягода или змийска челюст смърт, да дебнат тайната, по която облаците и бурите се свързват със състоянието на луната и влияят върху посева и растежа, както и върху благополучието или гибелта на живота в човека и звяра, към това се домогвали те. Всъщност се стремели към същата цел, към която се стремят науката и техниката от по-късните хилядолетия, след овладяването на природата, когато може да се играе с нейните закони, но те правели това по съвсем различни пътища. Не се отделяли от природата и не се опитвали насилствено да проникнат в нейните тайни, никога не се противопоставяли и не враждували с природата, а винаги оставали частица от нея и предани й със страхопочитание. Възможно е те да са я познавали по-добре, да са се отнасяли по-мъдро към нея. Едно обаче било за тях абсолютно невъзможно: и в най-дръзката мисъл да се отнесат към природата и царството на духовете без страх, благосклонност и покорство или да почувстват превъзходство над нея. Това престъпно самонадценяване било немислимо за тях, изглеждало им невъзможно да се отнасят другояче освен със страх към могъществото на природните сили, към смъртта, към демоните. Страхът властвал над живота на хората. Струвало им се невероятно да го преодолеят. Но да го укротят и обуздаят в някакво русло, да го надхитрят и преобразят, да го включат в целостта на живота, им служели различни форми на жертвоприношение. Страхът бил бреме, притиснало битието на хората, но без неговата огромна тежест на живота им би липсвал не само страх, но и деятелност. Комуто се удавало да облагороди част от страха в страхопочитание, спечелвал много, хората от този вид, хората, чийто страх се превърнал в благоговение, били добрите и напредналите в онова време. Жертвало се много и в различни форми и някои от тези жертвоприношения и ритуалите към тях били в кръга от задължения на заклинателя на времето.

Редом с Кнехт в къщичката растяла и малката Ада, едно хубаво дете, любимка на стария, и когато му се видяло, че е дошло време, той я дал за жена на своя ученик. Оттогава Кнехт минавал за помощник на заклинателя на дъжда, Туру го представил на родоначалницата на селото като свой зет и наследник и вече му позволявал да го замества при известни служебни работи. Постепенно с годишните времена и годините престарелият заклинател на дъжда съвсем се отдал на старческо съзерцателно бездействие и му предоставил всичките си задължения, а когато умрял — намерили го мъртъв край огнището, скупчен над няколко гърнета с магически отвари, бялата му коса опърлена от огъня, — тогава вече отдавна момчето, ученикът Кнехт, било известно на селото като заклинател на дъжда. Той поискал от съвета на селските старейшини достопочтено погребение за своя учител и над гроба му изгорил като жертва цял товар от благородни и благоуханни треви и корени. И това вече било далечно минало, а сред децата на Кнехт, от които къщичката на Ада станала тясна, имало едно момче на име Туру и в неговия образ старият се бил върнал от посмъртното си пътуване до луната.

С Кнехт се случило така, както на времето с учителя му. Част от неговия страх се превърнал в страхопочитание и дух. Част от младежките му стремежи и дълбокият му копнеж останали живи, други умрели и се загубили с годините в труд, в любов и грижи за Ада и децата. Все още неговата най-голяма любов била луната, старателното й изследване и нейното влияние върху сезоните и промените на времето; в това той достигнал и накрая надминал своя учител Туру. И тъй като уголемяването на луната и нейното изчезване било толкова близко свързано с умирането и раждането на хората, и тъй като от всички страхове, в които те живеели, страхът от смъртта бил най-дълбокият, то Кнехт, като почитател и познавач на луната, от своята близка и жива връзка с нея стигнал до едно свято и пречистено отношение към смъртта; в зрелостта си той бил вече много по-малко подвластен на смъртния страх, отколкото другите хора. Можел да говори на луната с уважение, с гореща молба или с ласкавост, чувствал се свързан с нея в нежни духовни отношения, познавал живота на луната много точно и взимал съкровено участие в неговото протичане и съдба, в себе си преживявал нейното изчезване и новата й поява като мистерия и страдал с нея и се плашел, когато наближавало ужасното и му се виждало, че луната вещаела болести и опасности, бедствия и щети, когато губела блясъка си, променяла цвета си, затъмнявала се почти до угасване. В такива времена естествено всеки вземал участие в това, което ставало на луната, треперел за нея, съзирал заплаха и надвисването на беда по нейното помръкване и обзет от страх, се втренчвал в старото й болнаво лице. Но тъкмо тогава проличавало, че заклинателят на дъжда Кнехт бил много по-съкровено свързан с луната и знаел много повече за нея, отколкото останалите; разбира се, и той страдал с нейната съдба, сърцето му било притеснено и свито, но неговият спомен за подобни преживявания бил по-остър и по-жив, неговото доверие по-дълбоко, вярата му във вечността и възвръщането, в поправимостта и преодоляването на смъртта била по-голяма, по-силна била и неговата всеотдайност: в такива часове той се чувствал готов да съпреживее участта на небесното светило чак до гибел и ново раждане, нещо повече, тогава от време на време дори изпитвал дързост, някаква безумна смелост и решителност чрез духа да се противопостави на смъртта, да укрепи своето „аз“ чрез самопожертвователност за една свръхчовешка участ. Нещо от тези мисли проличавало в държането му и се долавяло от другите; той минавал за знаещ и благочестив, много спокоен човек, който няма страх от смъртта, за човек, който се разбира добре със стихиите.

Тези дарби и добродетели Кнехт следвало да докаже в някои сурови изпитни. Веднъж трябвало да издържи в период на неплодородие и злосторно време, който се проточил над две години, това била най-голямата трудност в неговия живот. Неблагополучието, лошите поличби започнали още със сеитбата, отлагана два пъти, а сетне върху посевите се изсипали всички мислими несгоди и бедствия и накрая те били почти унищожени; общината търпяла ужасен глад и Кнехт заедно с нея и това, че той устоял през тази страшна година, че той, заклинателят на дъжда, не загубил всяко влияние и вяра, че можал да помогне на племето да понесе нещастието със смирение и известно самообладание, било вече твърде много. И когато на следната година, подир една сурова, покосила много човешки живота зима, предишните неволи и беди се повторили, когато през лятото неумолима засуха изсушила и напукала земята на селото, когато мишките се наплодили страшно, когато самотните заклинания и жертвоприношения на Кнехт оставали нечути и безуспешни, също както и общите начинания: биене на барабани, молитвени шествия на цялото племе, когато жестоко проличало, че заклинателят на дъжда този път не можел да докара облак, това не било дребна работа и за нея бил необходим не просто един обикновен човек, който да носи отговорност и да се държи твърдо пред наплашения и потресен народ. Имало три или четири седмици, в които Кнехт бил съвсем сам, а срещу него се възправяла цялата община, възправяли се гладът и отчаянието, възправяла се старата людска вяра, че само жертвоприношението на самия заклинател отново ще умилостиви стихиите. Той победил само с отстъпка. Не се противопоставил на идеята за жертвоприношение, сам предложил себе си като изкупление. Освен това с нечувано старание и преданост съдействал да облекчи бедата, отново и отново откривал вода, някакво изворче, някаква вдлъбнатинка, попречил в най-неумолимата беда да се унищожи събраният добитък и най-вече предпазил тогавашната прамайка на селото, в толкова усилно време обхваната от гибелно отчаяние и душевна слабост, чрез поддръжка, съвет, заплаха, магия и молитва, чрез пример и сплашване да не рухне и безразсъдно да остави всичко да върви по течението. Тогава проличало, че във времена на тревоги и всеобща грижа един човек е толкова по-потребен, колкото повече животът и мислите му са насочени към духовното и свръхличното, колкото повече се е научил да почита, да наблюдава, да обожава, да служи и се жертва. Двете страшни години, които едва ли не го превърнали в жертва и погубили, в края на краищата му оставили по-високо уважение и доверие не само сред тълпата на безотговорните, а също и сред малцината, които носели отговорност и които можели да съдят за човек с неговото положение.

Годините на Кнехт минали през тези и някои други изпитания, докато стигнал зрялата си мъжка възраст и бил в зенита на своя живот. Вече помагал да погребат две от прамайките на племето, загубил едно хубаво шестгодишно момче, вълк го отвлякъл, превъзмогнал тежка болест без чужда помощ, сам лекар на себе си. Изтърпял много глад и студ. Всичко това оставило белези по лицето и не по-малко в душата му. Стигнал до заключението, че хората на духа предизвикват у другите едно странно засягане и леко отвращение, че наистина ги ценят само отдалеч и се възползват от тях единствено в случай на беда, но никак не ги обичат, не ги приемат като себеравни, а нещо повече, избягват ги. Кнехт разбрал и това, че усвоените, предавани от поколения или свободно измислените вълшебни думи и магически заклинания се приемат от болни или нещастни много по-охотно, отколкото разумният съвет; че човекът предпочита да се нагърби с несгодата и външното покаяние, отколкото да се промени вътрешно или само да опита; че той по-лесно вярва на магията, отколкото на разума, по-лесно на заклинанието, отколкото на опита; все неща, които оттогава в течение на няколко хилядолетия вероятно не са се променили толкова много, както твърдят някои исторически книги. Той обаче научил също, че търсещият, посветилият се на духа човек не бива да загубва любовта, че трябва да посреща желанията и глупостите на хората без високомерие, но да не допуска да бъде владян от тях, че от мъдреца до шарлатанина, от проповедника до магьосника, от помагащия брат до търтейския използвач на чужди плодове винаги има само една крачка и че хората в действителност далеч с по-голямо удоволствие плащат на един измамник, оставят се да бъдат използвани от някой мошеник, отколкото да приемат без отплата предано оказана помощ. Не им е по сърце да възнаградят с доверие и любов, а по обичат с пари и стоки. Измамват се взаимно и сами очакват да бъдат измамени. Заклинателят трябвало да се научи да гледа на човека като на слабо, себелюбиво и страхливо същество, а също да прозре какъв голям дял има сам във всички тези лоши качества и инстинкти и освен това да вярва и поддържа душата си с вярата, че човекът означава още дух и любов, че в него живее нещо, което се противопоставя на нагоните и се стреми към облагородяването им. Но тези мисли са твърде откъснати и прекалено ясно изразени, за да очакваме, че Кнехт би бил способен за тях. Ала нека кажем: бил на път, някога пътят му би го извел до и отвъд тези мисли.

И следвайки пътя си с копнеж по такива мисли, той все пак живеел много повече със сетивното, с омайната светлина на луната, с дъха на една трева, сока на корен, вкуса на някаква кора, с отглеждането на лековити билки, варенето на мехлеми; отдаден всецяло на времето и атмосферните явления, той си създавал някои способности, също и такива, каквито ние хората от по-късно време вече не притежаваме или разбираме само наполовина. Най-важната от тези способности естествено била да привлича дъжда. И макар в някои особени случаи небето да оставало твърдо и сякаш жестоко се присмивало на неговите старания, то Кнехт стотици пъти докарвал дъжд и почти всеки път по малко по-различен начин. Наистина той не можел да промени или изостави нищо от жертвоприношенията, ритуала на молитвените шествия, заклинанията, барабанната музика. Но това била официалната, видимата страна от неговата дейност на заклинател и жрец. И, разбира се, било много хубаво и пораждало прекрасно възвишено чувство, когато вечер след ден, започнал с жертва и процесия, небето се покорявало, хоризонтът притъмнявал, вятърът донасял дъх на влага и първите капки.

Но и тогава също било потребно изкуството на заклинателя на времето, за да избере добре деня, а не сляпо да се устреми без изглед за успех; стихиите трябвало да бъдат умолявани, да не се оставят на мира, но с чувство и с мярка, с покорство пред тяхната воля. И още по-приятни от онези красиви победни преживявания за успех и вслушване в молбата му били едни други, за които не знаел никой, познавал ги сам-самин и единствено с боязън, повече със сетивата си, отколкото с разума. Имало състояния на времето, усилност на въздуха и жегата, имало заоблачавания и ветрове, имало особени видове дъх на вода, на пръст и прах, имало заплахи и увещания, настроения и своенравие на демоните на времето, които Кнехт долавял предварително или поемал, щом се надигали, с кожата, с косите, с всичките си сетива така, че не бивал изненадван от нищо, не бивал разочарован от нищо, той сякаш трептял заедно с атмосферата, носел времето в себе си като някакъв съсирек и затова успявал да повелява над облаци и ветрове — разбира се, не своеволно и не по свободно желание, а тъкмо от тази свързаност и обвързаност, която съвършено заличавала разликата между него и света, между вън и вътре. Тогава той можел да стои прехласнат и да се ослушва, да се потулва прехласнат и всичките му пори да са открити, а в сърцето си вече не само да чувства живота на ветрове и облаци, но и да ги насочва и предизвиква почти така, както ние, когато познаваме точно един музикален откъс, го събуждаме в себе си и можем да го възпроизведем. Тогава било потребно само да затаи дъх — и вятърът стихвал или гръмотевицата млъквала, потребно било само да кимне с глава или да я разтърси — и градушката руквала или градоносният облак изчезвал, потребно било само с една усмивка да даде израз за изравняването на противоборстващите сили в себе си — и там горе облачните дипли се оправяли и откривали нежна светла синева. В някои времена на особено чиста настроеност и душевно равновесие той носел времето за идващите дни точно и непогрешимо, предвещавайки го в себе си, като че ли в кръвта му била влята цялата партитура, по която отвън щяло да се свири. Това били неговите добри и най-добри дни, неговите награди и блаженства.

Когато тази съкровена връзка с външното се нарушавала, когато времето и светът бивали недоверчиви, неразбираеми и непредвидими, тогава и в душата му се нарушавала уравновесеността, прекъсвали се потоците, тогава той чувствал, че не е истински заклинател на дъжда и приемал своята служба и своята отговорност за времето и реколтата като тягостни и неоправдани. В такива времена Кнехт стоял вкъщи, отзивчив и покорен на Ада, старателно вземал участие с нея в домакинството, правел играчки на децата и инструменти, варял лекарства, жадувал за любов и изпитвал порива колкото е възможно по-малко да се различава от другите мъже, напълно да се подчинява на обичаите и нравите и дори слушал иначе по-скоро дотегливите за него разкази на жена му и съседките за държането, живота, състоянието и обноските на другите. Ала в добрите времена малко го виждали вкъщи. Той бродел и бил все навън: ловял риба с въдица, преследвал дивеч, търсел корени, лежал в тревата или се спотайвал в дърветата, вслушвал се, душел, уподобявал гласовете на животни, запалвал малки огньове и сравнявал извивките на димните облаци с небесните, косите и кожата му се пропивали от мъгла, дъжд, вятър, слънце, лунна светлина и заедно с това той събирал, както и неговият учител и предшественик Туру през целия си живот, предмети, по чиято същност и облик изглеждало, че принадлежат на различни области, че по тях можели да се отгатнат мъдростта или своенравието на природата, частици от нейните правила на игра и тайните й на творец, предмети, които параболично съединявали в себе си стоящи далеч едно от друго неща, например: чворести клони с човешки и животински лица, изгладени от водите камъни с жилки и шарки, сякаш са от дърво, вкаменени животински форми от света преди алувиалния период, изкривени или сраснати плодови костилки, камъни във форма на бъбрек или сърце. Заклинателят разчитал знаците по листата на дърветата, мрежестите линии по някаква гъба и при това прозирал нещо тайнствено, духовно, бъдно, възможно: магия на знаците, предусет за числа и писмена, омая на безкрайното и хилядоликото в простото, в системата, в понятието. Защото в него били стаени всички тези възможности за обхващане на света чрез духа, наистина безименни, неназовани, но не невъзможни, не недоловими, кълн и пъпка още, но те били ядката, органично присъщото, което растяло в него. И ако можем да се върнем още няколко хилядолетия по-назад от този заклинател на дъжда, отвъд неговото време, което ни се струва ранно и примитивно, ще видим, вярваме в това, че едновременно с появата на човека навред се намира и духът, духът, който е без начало, но в зародиш вече съдържа всяко и всичко, на което някога по-късно ще даде живот.

На заклинателя на времето не било предопределено да увековечи или да приближи до доказуемост някое от своите предчувствия, нещо, от което за него те едва ли се нуждаели. Заклинателят не бил нито един от многото откриватели на писменост, нито на геометрията, медицината или астрономията. Заклинателят останал неизвестна брънка във веригата, но като всяка друга брънка, без която не можело. Предал по-нататък онова, което получил, и прибавил новото, с което се сдобил, което извоювал с борба. Защото и той имал един ученик. В течение на годините обучил двама помощници за заклинатели на дъжда, единият от които по-късно станал негов приемник.

Дълги години Кнехт вършел своето занятие и дело сам, без да бъде дебнат от някого, и когато за пръв път — това било наскоро след голямото неплодородие и глада — едно момче взело да го посещава, да го наблюдава, следи и почита, момче, което той трябвало да изведе до заклинател и учител, тогава усетил със странен тъжен трепет в сърцето си повтарянето и възвръщането на едно голямо преживяване от неговата младост и за пръв път почувствал зрялото, строго, едновременно сковаващо и оживяващо чувство, че младостта е отминала, денят клони към заник, цветът е станал плод. И това, което никога не би помислил — отнасял се към момчето съвсем безразлично, така, както някога старият Туру към него, и това крехко, отблъскващо, колебливо отношение на изчакване, възникнало от само себе си, съвсем инстинктивно, не било нито подражание на покойния наставник, нито пък разпалено от морални или възпитателни съображения, че младият човек първо трябва дълго да се изпитва дали е достатъчно сериозен, че никому не бива да се улесни подстъпът към посвещаването в тайните, нещо повече, да се усложни. Не, Кнехт се държал съвсем просто със своите ученици, както всеки малко застарял самотник и учен чудак се отнася към почитателите и учениците си: смутен, плах, отблъскващ, готов за бягство, със страх за приятната си свобода и самота, за броденето из гъсталаците, за самотното волно ловуване и събирателство, мечтаене и дебнене, изпълнен от ревнива любов към всички свои привички и любими занимания, към тайните и съзерцанията си. В никакъв случай той не прегърнал колебливия млад човек, който се приближавал към него с почтително любопитство. В никакъв случай не му помогнал да преодолее тази колебливост, не го насърчил, в никакъв случай не приел като радост и награда, признание и приятен успех, че най-после светът на другите му праща вестител, изпраща му едно признание за любов, че някой се домогва до неговото разположение, че някой е благоразположен, сроден с него и също се чувства призван да служи на тайнственото. Не, той преди всичко почувствал това като тягостна спънка, посягане към правата и привичките, ограбване на самостоятелността му, която едва сега разбрал колко много обича; той настръхнал срещу това и взел изобретателно да надхитрява и да се крие, да заличава пътеките, по които върви, да го заобикаля и му се изплъзва. Но и при това с него се случило както някога с Туру: дългото мълчаливо домогване на младия бавно смекчило сърцето му, неговата съпротива бавно, бавно го уморила и се стопила и той, колкото повече младежът завоювал почва в постепенното си напредване, ставал по-отзивчив и по-открит, одобрявал изискванията и приемал домогванията му и свикнал да вижда в новия, често толкова досаден дълг — да обучава и да има ученик — неизбежното, даденото от съдбата, пожеланото от духа. Все повече и повече трябвало да се разделя с мечтата, с чувството и насладата на безкрайните възможности, на хилядоликото бъдеще. Вместо мечтата да напредва безкрайно, да събира всички мъдрости, сега срещу него стоял ученикът, една малка, близка, търсеща реалност, един натрапник и смутител на покоя, но упорит, несломим, това било единственият друм към истинската бъднина, единственият най-важен дълг, единственият тесен път, по който животът на заклинателя на дъжда, делата, помислите, идеите и прозренията му можели да бъдат опазени от смъртта и да продължават да живеят в една малка нова пъпка. С въздишка, скърцане със зъби и усмивка той поел своя дълг.

И в този важен, може би най-отговорен от всички кръгове на неговата дейност — да предаде по-нататък полученото чрез традицията и да възпита своя последовател — на заклинателя на дъжда не били спестени много тежък, горчив опит и разочарование. Първият ученик, който се стараел за неговото благоволение и който след дълго очакване и отклоняване майсторът взел, се казвал Маро и той му донесъл едно никога непревъзмогнато докрай разочарование. Бил покорен и ласкателен и дълго време играел на безусловно подчинение, липсвало му обаче и едното, и другото, преди всичко му липсвала смелост, той се страхувал най-вече от нощта и тъмнината, което се опитвал да скрие и което Кнехт, когато все пак го забелязал, още дълго време смятал за остатък от детството, който ще изчезне. Страхът обаче не изчезнал. Този ученик нямал ни най-малка заложба да наблюдава самозабвенно и да следи изпълнението на занятието, да се отдава на мисли и предчувствия. Бил умен, притежавал бистър и пъргав ум и лесно, и сигурно учел това, което можело да се научи без всеотдайност. Но все повече и повече проличавало, че той имал егоистични намерения и самолюбиви цели, заради което искал да изучи заклинателството. Преди всичко държал да представлява нещо, да играе важна роля и да прави впечатление, той имал суетата на надарените, но не на призваните. Стремял се към одобрение, хвалел се пред връстниците си със своите първи знания и умения — и това можело да бъде детинщина и да се подобри. Но Маро търсел не само одобрение, а се стремял и към власт над другите и към предимства; когато учителят почнал да забелязва това, се изплашил, сърцето му постепенно изстинало към младежа. Той имал две или три тежки провинения, след като много години учил при Кнехт. Изкушил се самоволно, без знанието и разрешението на своя учител и срещу подаръци, ту да дава лекарство на някое болно дете, ту в нечия къща да прави заклинания срещу напастта от плъхове и когато въпреки всички заплахи и обещания бил заловен още веднъж при подобни деяния, учителят го освободил от ученичество, казал за това на родоначалницата и се опитал да изтрие от паметта си неблагодарния и непригоден млад човек.

После двамата му по-късни ученици го възнаградили и особено вторият от тях, неговият собствен син Туру. Този най-млад и последен ученик Кнехт обичал много и вярвал, че ще стане повече от това, което бил той самият, видимо духът на бащата на Ада се върнал чрез Туру. Кнехт изпитвал задоволство, което вливало в душата сила, че предава богатството от знания и вярата си в бъдещето и че има един човек, два пъти роден син, комуто всеки ден може да остави своята служба, щом за него самия тя бъде твърде мъчителна. Но оня, непригодния първи ученик, той не можел да пропъди от живота и мислите си. В селото младежът наистина не бил високо почитан, ала все пак мнозина доста го обичали, не бил и без влияние, оженил се, създал си име на един вид шегобиец и шмекер и дори бил главен тимпанист в барабанната музика, но оставал таен враг и завистник на заклинателя на дъжда, който трябвало да изтърпи от него не една по-голяма или по-малка неприятност. Кнехт никога не бил човек на приятелствата и събиранията, потребно му било да бъде сам и свободен, никога не се домогвал до внимание или любов освен нявга като момче, когато искал да спечели майстор Туру. Но сега той почувствал какво значи да имаш враг и човек, който те мрази; това вгорчило не един от неговите дни.

Маро принадлежал към оня тип ученици, към много надарените, които въпреки даровитостта си са неприятни и дотегливи за учителите от всички времена, защото при тях талантът не е органична сила, вкоренена и растяща от дълбочина, не е нежен, облагородяващ дихателен орган на една добра натура, жизнена кръв и жизнен характер, а като че ли нещо довеяно от вятъра, случайно, дори заграбено или откраднато. Един ученик с незначителен характер, но с голям ум или блестяща фантазия неизбежно поставя учителя си в трудно положение: той трябва да му предаде унаследените познания и методи и да му създаде умение за сътрудничество в духовния живот — при това да чувства, че неговият истински върховен дълг е да пази науките и изкуствата от наплива на само надарените; защото учителят не бива да служи на ученика, а двамата на духа. По тази причина учителите изпитват ужас и известен страх пред някои блестящи таланти; всеки такъв ученик опорочава целия смисъл и същност на обучението. Всяко насърчаване на ученик, способен само да блести, но не и да служи, всъщност означава ощетяване на службата, един вид предателство спрямо духа. В историята на някои народи познаваме периоди, когато дълбоките смутове в духовния ред са възниквали тъкмо поради наплива на само надарени в ръководствата на общините, училищата и академиите, на държавата, когато всички длъжности заемали високоталантливи хора, но те до един искали да управляват, без да могат да служат. Често действително е много трудно да се открие навреме този вид надареност, преди още да е овладяла основите на една духовна професия, и с необходимата строгост да бъде насочена по пътя на занятие, несвързано с духовното. И Кнехт допуснал грешка, той проявявал твърде дълго търпение към ученика Маро, доверил на повърхностен човек с големи стремежи някои мъдрости само за посветени, за което било жалко. За него самия последиците били по-тежки, отколкото някога предполагал.

Настъпила година — брадата на Кнехт била вече доста побеляла, — когато изглеждало, че редът между небето и земята е разстроен и нарушен от демони с необикновена сила и коварство. Смущенията почнали през есента, чемерно и величаво, наплашили до дън душа, душели със страх всичко живо с една невиждана небесна игра наскоро след равноденствието, което заклинателят на дъжда винаги наблюдавал и преживявал с известна тържественост и благоговейно смирение, с повишено внимание. И леко се спуснала вечер, ветровита и малко хладна, небето било прозрачно като лед, само с няколко неспокойни облачета, които се носели на много голяма височина и необичайно дълго задържали червеното сияние на залязлото слънце — гонещи се, прозирни и сякаш от пяна светлинни снопове в студената, избледняла вселена. Още преди няколко дни Кнехт доловил нещо по-силно и по-страшно от това, което забелязвал всяка година по времето, когато дните почват да намаляват, едно действие на силите в небесните простори, някаква тревожност на земята, на растенията и животните, безпокойство на ветровете, нещо непостоянно, очакващо, плахо, пълно с предчувствия в цялата природа, и дълго трептящите и светещи след залеза облачета от този вечерен час също спадали към странните явления, техните пърхащи движения не отговаряли на ветровете, повели над земята, и тяхната, сякаш умоляваща, червена светлина дълго и тъжно не се оставила да бъде угасена, а след като изстинала и се разсеяла, те мигом станали невидими. Но в селото било спокойно. Пред къщичката на прамайката посетителите и слушащите деца отдавна се били разпръснали. Само няколко момчета още се гонели и счепквали, иначе всички вече били в колибите, отдавна вечеряли. Мнозина вече спели и едва ли някой, освен заклинателя на дъжда, наблюдавал червените облаци над залеза. Кнехт отишъл в малката градинка зад къщата си, разхождал се, мислел за времето, напрегнато и неспокойно, понякога присядал за кратък отдих върху дънера сред копривата, на който цепел дърва. С угасването на последната облачна свещ в още светлото, със зеленикави отсенки небе звездите изведнъж се видели по-ясни и бързо се увеличили по брой и яркост; там, където допреди малко се провиждали две или три, сега вече имало десет-двадесет. Много от техните групи и семейства заклинателят познавал, бил ги виждал стотици пъти; в неизменното им връщане имало нещо успокояващо, звездите вдъхвали утеха, наистина те стояли горе, далечни и студени, не излъчвали топлина, но вдъхвали упование, тъй като неизменно се явявали на своето място, възвестявали ред, обещавали дълговечност. Привидно толкова чужди и далечни, и противопоставени на живота на земята, на людския живот, толкова недостигаеми за неговата топлина, за неговите трепети, страдания и възторзи, в благородното си студено величие и вечност те го гледали с чувство на надмощие, чак до присмех. И все пак звездите имат връзка, отношение към нас, хората, може би ни насочват и ръководят и затова, когато някои придобиват знания, духовно богатство, достигат увереност и господство на духа над тленното и го съхраняват, приличат на звездите, сияят като тях в студено спокойствие, утешават с хладен трепет, премигват вечно и малко насмешливо. Често така се струвало на заклинателя на дъжда и макар той в никакъв случай да нямал към звездите близкото, вълнуващо, изпитано при постоянната изменчивост и връщане отношение, каквото имал към луната, голямата, близката, към влажната, тлъста, вълшебна риба в небесното море, то той пак ги почитал дълбоко и бил свързан с тях с някаква вяра. Да ги разглежда дълго, да изпитва влиянието им, да поставя своята мъдрост, топлота и боязън пред студено мълчаливите им погледи, за него често било като баня и целебна напитка.

И днес те светели както винаги, само много ярки и сякаш тънко шлифовани в разстлания рядък въздух, но Кнехт не намерил в себе си спокойствие, за да се отдаде на съзерцаването им, от неведоми далнини към него идела някаква сила, болезнено прониквала в порите му, въздействал му тихо и непрестанно някакъв поток, някакво предупредително трептене. Редом, в къщичката, тлеела мътночервеникава, топла слаба светлина от жаравата в огнището, течал малкият топъл живот, прозвучавали зов, усмивка, прозявка, долитал дъх на живина и човешки топлик, на майчинство и детски сън и като че ли тази естествена близост още повече задълбочавала настъпващата нощ, звездите се оттегляли още по-назад в непонятни далечини и висини.

И сега, докато откъм къщичката Кнехт слушал напева на дълбокия мелодичен глас на Ада, която успокоявала дете, в небето почнало крушението, за което селото щяло да си спомня дълги години. Тук-там в тихата блестяща мрежа на звездите замъждукало и заискрило, сякаш иначе невидимите нишки на тази мрежа пламвали, отделни звезди падали като хвърлени камъни, разгаряйки се и бързо гаснейки отново в простора, тук една, там — две, няколко и преди окото да се откъсне от първите изчезнали звезди и сърцето, вкаменено от гледката, да забие отново, ето че в небето се гонели косо и по леко извити линии падащи или запратени светила вече на рояк от десетки, стотици, неизброими ята, тичали като понесени от няма, необикновена буря през смълчаната нощ, като че някаква вселенска есен отронила от небесното дърво подобно на увехнали листа всички звезди и беззвучно ги тласкала към небитието. Като увехнали листа, като подгонени снежинки те летели хиляди и хиляди в ужасяващата тишина насам и натам зад североизточните гористи хълмове, изчезвайки там, където никога, откак свят светува, не падала ни една звезда, потъвали някъде в бездната.

Със замряло сърце, с премрежени очи Кнехт стоял, свил глава между рамене, с ужасен и едновременно ненаситен поглед, загледан към преобразеното и омагьосано небе, невярващ на очите си и въпреки това твърде уверен в злощастието. Както всички, преживели същото нощно видение, той мислел, че вижда дори добре познатите му звезди да се люшкат, да разпиляват искри и летят надолу и очаквал, че ако земята преди това не го погълне, скоро ще види свода черен и празен. След известно време той, разбира се, открил това, което другите не били в състояние да открият, че добре познатите му звезди тук и там, и навред още съществуват, че страховита, звездната вихрушка не вилнеела сред старите познати светила, а в предела между земята и небето и че тези падащи или захвърлени нови, толкова бързо явяващи се и така мигновено изчезващи светлини горели с малко по-различно оцветен огън от старите, истинските звезди. Това било утешително за него и му помогнало да се оборави, но все едно дали се явили други, нови, преходни звезди, чийто вихър изпълвал въздуха, то пак значело ужас и зло, беда и безредие, и дълбока въздишка се изтръгнала от пресъхналото гърло на Кнехт. Той погледнал надолу към земята, вслушал се, за да разбере дали само на него се явява тази призрачна игра и други ли я виждат. И скоро чул от другите домове стенания, викове, крясъци на страх, мнозина я видели, продължавали да реват, да разбуждат и тревожат онези, които не подозирали нищо или спели. И в миг цялото село било обхванато от страх и паника. Въздишайки дълбоко, Кнехт тръгнал към селото, преди всички други това нещастие засягало него, заклинателя на дъжда, него, който, така да се каже, бил отговорен за реда в небето и ветровете.

Досега винаги предричал големите злополуки или ги предчувствал: наводнение, градушка, големи бури, всякога подготвял и предупреждавал майките и старейшините, предпазвал племето от най-големите злини, поставял своите познания и своята смелост, и доверието си във върховните сили между селото и отчаянието. Защо този път не го узнал предварително и не се разпоредил? Защо смътното, тревожно предусещане не му помогнало и не казал никому нито дума?

Той повдигнал леко рогозката, затваряща входа на къщичката, и тихо извикал името на жена си. Тя дошла с най-малкото дете на гърди, той взел детето от нея и го положил на сламата, уловил ръката на Ада, поставил пръст на устните си, изисквайки да мълчи, извел я от къщичката и видял как мигом нейното търпеливо, кротко лице се изкривило от страх и ужас.

— Децата трябва да спят, те не бива да видят това, чуваш ли? — зашушнал той буйно. — Не бива да пускаш никой да излиза навън, не и Туру. И ти самата стой вътре.

Той се поколебал неуверен доколко да каже, доколко да издаде мислите си, а после добавил тържествено:

— На тебе и на децата нищо няма да се случи!

Тя веднага му повярвала, макар че от това лицето и душата й не се разведрили от преживения страх.

— Какво е това? — попитала тя, отклонявайки поглед от него, отново втренчена в небето. — Много ли е лошо?

— Лошо — казал той кротко, — мисля даже, че е много лошо. Но никак не се отнася за тебе и малките.

Остани си вкъщи и притисни добре рогозката. Трябва да ида при хората, да поговоря с тях. Прибери се вътре, Ада.

Той я подтикнал да влезе, грижливо придръпнал рогозката, постоял няколко мига с лице, вдигнато към нестихващия звезден дъжд, после свел глава, въздъхнал още веднъж с натежало сърце и тръгнал бързо в нощта към селото, към къщата на прамайката.

Тук вече било събрано половината село, разнасял се приглушен тътен. Хората били сковани от страх, от полупотиснат шемет, от ужас и отчаяние. Имало жени и мъже, които се предавали на чувството за ужас и близък край с някакви ярост и наслада, които стояли прехласнати и вкаменени или неудържимо мятали ръце и крака, една, с пяна на устата, танцувала сама отчаян и едновременно неприличен танц и при това скубела цели кичури от дългите си коси. Кнехт видял: вече кипяло, почти всички били обзети от опиянение, омагьосани и подлудели от падащите звезди, може би щяла да се разрази оргия от умопомрачение, бяс, самоубийствена страст, било крайно време да събере неколцината смели и запазили самообладание и да ги подкрепи. Прастарата майка на племето била спокойна, тя вярвала, че е настъпил краят на всичко, но не се бранела и показвала на съдбата едно здраво, твърдо лице, което в суровата си разкривеност изглеждало почти присмехулно. Накарал я да го изслуша, опитал се да й покаже, че старите вечни звезди съществуват още, но тя не можела да възприеме това, сякаш очите й вече нямали силата да ги различават, като че ли представата й за звездите и отношението й към тях били твърде различни от това на заклинателя на дъжда, като че ли двамата не можели да се разберат помежду си. Тя разтърсила глава, не изменила смелата си гримаса и чак когато Кнехт я заклел да не оставя хората в тяхната замаяност от страха сами на себе си и на демоните, тя го разбрала. Около нея и заклинателя се скупчили наплашени, но не умопомрачени хора, готови да бъдат поведени.

Само миг преди да се появи, Кнехт се надявал да обуздае паниката с пример, разум, със слово, обяснение и уговорка. Но още краткият разговор със старицата го поучил, че било твърде късно за това. Надявал се да сподели с другите собственото си преживяване, да им го поднесе в дар й да може да им го втълпи, надявал се, че с уговорките му преди всичко хората ще се огледат и разберат: не самите звезди, и при това не всичките, падат и са понесени от вселенска буря, и така, като преминат от безпомощния страх и почудата към едно дейно наблюдаване, да издържат сътресението. Но Кнехт разбрал, и то бързо, че в цялото село само малцина можели да се поддадат на такова въздействие, а и докато те бъдат спечелени, другите щели съвсем да потънат в безразсъдства. Не, тук, както толкова често, нищо не можело да се постигне с разум и мъдри думи. За щастие имало и други средства. Ако не било възможно да ги избави от смъртния страх, като ги вразуми, то все пак можел да насочи, да обуздае, да придаде форма и облик на този страх и от безнадеждно засуетилите се, полудели, да изгради здраво единство, от неовладените диви отделни гласове да направи хор. Кнехт веднага се заел с работа, веднага предложил средство. Излязъл пред хората и извикал добре познатите молитвени думи, с които обикновено започвали племенните обреди за траур или покаяние, жалбите за мъртви, за някоя прамайка, тържество за жертвоприношение или смирение при общи опасности като мор и наводнения. Той крещял думите в такт и поддържал такта с пляскане на ръце и в същия такт, крещейки и ръкопляскайки, се превивал почти до земята, изправял се отново, отново крещял, свеждал се пак, вдигал се и вече десет, двадесет други правели същите движения и прастарата майка на селото се изправила, мънкала ритмично и с леко накланяне загатвала ритуалните поклони. Ония, които се намирали още пред другите колиби, без да се бавят, подхванали такта, включили се в церемонията, неколцина, съвсем обсебени от зъл дух, или скоро с изчерпани сили се свлекли и лежали неподвижно, или пък се подчинили и били увлечени от хоровия речитатив и ритъма на поклоните в богослужебното действие. Кнехт сполучил. Вместо отчаяна орда от помрачени тук стоял народ от готови за жертва и покаяние молещи се, на всеки от които действало благотворно и вливало сила в сърцето това, че не затварял в него смъртния си страх и своя ужас или не ревял сам с тях, а в хор, с мнозина и в такт, включвайки се в една заклинателна церемония.

В един такъв опит действат много тайнствени сили, най-голямата утеха е еднообразната форма, която удвоява чувството за общност, и нейното непогрешимо лекарство е мярка и ред, ритъм и музика.

И докато все още цялото нощно небе било покрито от безброя на падащите звезди като от беззвучно изливащ се водопад от светлинни струи, които в продължение на цели два часа въртели големите си червеникави огнени капки, изчезвал ужасът на селото и се превръщал в съсредоточеност и благоговение, в призив и чувство за покаяние, а на небето, отклонило се от своя ред, хората в страха и слабостта си показвали като ред една обредна хармония. Чудото станало още преди звездният дъжд да престане, да намалее и изтънее, засияла целебна сила и когато небето бавно почнало да се успокоява, смъртно уморените смятали, че със своето чувство, Със своя опит те са умилостивили силите и отново са въдворили ред там горе.

Ужасната нощ не била забравена. Говорели за нея през цялата есен и зима, но вече не с шепот и заклинания, а с един обикновен тон и със задоволството, с което се обръща поглед назад към една достойно преодоляна беда, успешно надвита опасност, наслаждавали се на подробности, всеки по свой начин бил изненадан от нечуваното, всеки искал да каже, че пръв го е открил, а с неколцина особено страхливи и поразени дръзвали да се шегуват, и още дълго в селото се задържала известна възбуденост. Преживели нещо, нещо голямо се случило.

В това настроение и постепенното утихване и забравата на голямото събитие Кнехт нямал дял. За него злокобното преживяване било незабравимо напомняне, едно острие, което никога не го оставяло на мира, въпросът не приключил с това, че събитието отминало и нему се удало да укроти и отклони духовете с шествие, молитва и обред на покаяние. Дори, колкото повече време изминавало, за него то добивало по-голямо значение, изпълвало се със смисъл, той непрестанно размишлявал и гадаел. Само по себе си събитието, чудноватата природна игра за него била безкрайно голяма и тежка грижа с много изгледи. Човекът, видял това, можел за цял живот да мисли над него. Само един-единствен в селото би могъл да наблюдава звездния дъжд с подобни предчувствия и със същите очи, както той самият. Неговият собствен син и ученик Туру, само потвържденията и поправките на този свидетел можели да имат стойност за Кнехт. Но той оставил сина си да спи и колкото по-дълго размишлявал защо собствено го направил, защо при това нечувано явление се отказал от единствения свидетел и сънаблюдател, когото би взел сериозно, толкова повече у него се засилвала вярата, че постъпил правилно и добре, че се вслушал в едно мъдро предупреждение. Искал да запази близките си от тази гледка, също и своя ученик и сътрудник, дори особено Туру, защото към никого той не бил така благосклонен, както към него. Скрил от Туру звездния водопад, защото вярвал в добрите духове на съня, особено у младите, и по-нататък, ако споменът му не го лъжел, в оня миг, веднага след започването на небесната поличба, по-малко мислел за една моментна опасност за живота на всички, отколкото за предзнаменование, което вещаело бъдно злощастие, и то такова, което нямало да засегне никого така близо, както него самия, заклинателя на времето. Нещо вече надвисвало: опасност и заплаха от онази сфера, с която го свързвала неговата служба, и тя, какъвто и облик да приемела, щяла да се отнася изключително до него самия. Да посрещне тази опасност буден и решителен, да се подготви в душата си за нея, да я понесе, но не да се унижава и опозорява, това било предупреждението и решението, което той извлякъл от великото знамение. Идващата участ изисквала един зрял и смел мъж, затова нямало да е добре да въвлича сина си и той да страда заедно с него или само да сподели познанието, до което бил стигнал, защото, колкото и добър да го смятали, не било сигурно дали един млад и незакален човек е дорасъл за такова нещо.

Естествено синът Туру бил много недоволен, че е пропуснал и проспал голямото зрелище. Както и да се тълкувало, във всеки случай било велико дело и може би през целия му живот нямало вече да се повтори. Убягнало му едно преживяване, едно вселенско чудо и той дълго време се сърдел на баща си за това. Сега сърденето било преодоляно, защото старецът го възнаградил с увеличено нежно внимание и повече от всякога го привличал при всички неща, свързани с неговото занятие, видимо предчувствайки идното, той повече се стараел да възпита от Туру един напълно посветен в тайните и колкото се може по-съвършен свой наследник. Макар и рядко да говорел с него за оня звезден дъжд, то той все по-откровено му разкривал своите тайнства, действия, поуки, издирвания, позволявал му да го придружава при обиколки, дебнене и вслушване в природата, които дотогава не споделял с него.

Зимата дошла и отминала, една влажна и по-скоро мека зима. Вече не падали звезди, не се случвали големи, необикновени неща, селото се поуспокоило, ловците прилежно отивали за плячка, навред над къщите на прътове потропвали във ветровитото студено време вързопите с прострени, вкоравени животински кожи, по изгладени дълги цепеници през снега влачели товари с дърва от гората. И тъкмо през този непродължителен мразовит период умряла една стара жена в селото. Не можели да я погребат веднага, дни наред замръзналият труп стоял до вратата на къщицата, докато земята отново малко се поразтопила.

Едва пролетта потвърдила донякъде лошите предусещания на заклинателя на времето. Била неизразимо тежка, изоставена от луната, безрадостна пролет, без растеж и сокове. Луната все закъснявала, никога не се свързвали различните знаци, по които можел да се определи денят за сеитбата, в пущинака почти не цъфтели цветя, мъртви по клоните висели неразпуканите пъпки. Кнехт бил много натъжен, без да допуска това да се забележи, само Ада и особено Туру виждали какво го гложди. Той се заемал не само с обичайните заклинания, но и принасял лични свои жертви, варял за демоните приятно ухаещи благоразполагащи каши и настойки, подрязал брадата си късо и изгорил космите в новолунна нощ, смесени със смола и влажна кора, от тях се издигнал гъст дим. Докогато било възможно, той избягвал общите начинания, жертвоприношенията на общината, молитвените шествия, барабанния бой и доколкото било възможно, искал грижата за тази зла пролет и проклетото време да бъде негова лична грижа. Все пак Кнехт трябвало, когато обичайният срок за посева вече бил значително забавен, да поговори с родоначалницата; но ето че и тук се натъкнал на нещастие и несгода. Старата, добър приятел и почти майчински настроена към заклинателя, не го приела, чувствала се зле, била на легло, всички задължения и грижи предала на сестра си, а тази сестра се отнасяла към заклинателя на дъжда истински хладно, тя нямала строгия прям характер на по-старата, клоняла към забавления и игри и тази слабост била насърчена от барабанчика и мошеника Маро, който умеел да й създава приятни часове, да я ласкае, а Маро бил враг на Кнехт. Още със самото начало на разговора Кнехт доловил студенина и неблагосклонност, макар че с нито една дума не му се противоречало. Съгласили се с обяснението и предложението му, а именно да се изчака още с посева и предвижданото жертвоприношение и процесии, и го приели, но въпреки това старата се отнесла хладно и се държала с него като с подчинен, а на желанието му да види болната или да му позволят да й приготви лекарства, тя решително се противопоставила. Мрачен и сякаш обеднял, с горчив вкус в устата, той се върнал от този разговор и в продължение на половин лунен месец се стараел по свой начин да създаде време, което би позволило сеитба. Но времето, често толкова свързано с неговите помисли, сега се държало упорито, присмехулно и враждебно, не помагала нито магия, нито жертва. На заклинателя на дъжда не било спестено и това — още веднъж да отиде при сестрата на родоначалницата и с молба, и търпение да увещава за отлагане; той веднага забелязал, че тя е говорила с Маро шегобиеца за него и работата му, защото в разговора, че е необходимо да определят деня за посева или за общото молитвено шествие, старата си давала твърде много вид на всезнаеща и употребила няколко израза, които можели да са само на Маро, някогашния ученик на заклинателя на дъжда. Кнехт измолил още три дена, после поставил цялата констелация отново и по-благоприятно и отложил посева за първия ден на третата лунна четвърт. Старата се съгласила и изрекла ритуалното заклинание; обявили решението на селото, всички се приготвили за празника на сеитбата. И сега, след като известно време всичко изглеждало подредено, демоните отново показали неблагоразположение. Ненадейно, само един ден преди горещо желания и подготвен празник, умряла старата родоначалница, празникът бил отложен и вместо него обявили и подготвили погребението. Тържеството било достойно; зад новата майка на селото вървели нейните сестри и дъщери, а след тях вървял заклинателят на дъжда в празничната си одежда, с висока остра шапка от лисича кожа, помагал му неговият син Туру, който удрял двузвучен дървен барабан. На мъртвата, както и на нейната сестра, новата прамайка, оказали голяма чест. Маро с предвожданите от него барабанчици се изстъпил напред и бил посрещнат с уважение и одобрение. Селото плачело и тържествувало, разнасяли се жалостиви викове, барабанна музика, преживявало празник и жертвоприношение, това бил един хубав ден за всички, ала сеитбата отново — отложена. Кнехт стоял достоен и сдържан, но бил дълбоко натъжен; струвало му се, че заедно с прамайката погребва всички добри времена на своя живот.

Наскоро след това по желание на новата прамайка сеитбата се състояла при изключително великолепие. Шествието тържествено обиколило нивите, старата хвърлила първите шепи семена в земята на общината, от двете й страни вървели нейните сестри, всяка носела торба със зърна, от които тя взимала. Кнехт си поотдъхнал малко, когато най-после обхождането свършило.

Но така тържествено засетият плод нямало да донесе радост и жътва, годината била безмилостна. Почнала с едно връщане на зимата и студа, и тази пролет времето показало всичките си въобразими коварства и враждебности, а през лятото, когато най-после редките ниски класове покрили полята, дошло последното и най-лошото — една нечувана суша, каквато не било имало, откак се помнели. Седмица след седмица слънцето, забулено в белезникава омара, изпило всички малки потоци, от селското езеро останала само една мръсна локва, рай за морските кончета и за огромни ята комари, в сухата земя зейнали дълбоки пукнатини, виждало се как посевите залиняват и съхнат. От време на време в небето се появявали облаци, но бурите прогърмявали без дъжд и макар веднъж да проръмяло, то след това дни наред от изток не спрял да духа суховей, често падали гръмотевици във високите дървета, чиито увехнали клони мигом изгаряли в лумналите пламъци.

Един ден Кнехт казал на своя син:

— Туру, тази работа няма да излезе на добро, всички демони са срещу нас. Започна се със звездния дъжд. Това ще ми струва живота, така мисля. Запомни, ако трябва да бъда пожертван, в същия час ти ще поемеш делото ми и първото, което ще се иска от тебе, ще бъде да изгорят тялото ми и да пръснат пепелта по полята. Ще изтърпите една зима на голям глад. Но бедата ще бъде вече преодоляна. Ти ще трябва да се грижиш никой да не посегне на семената, оставени за посев от общината, за това да се налага смъртно наказание. Идната година ще бъде по-хубава и тогава ще кажат: „Добре, че имаме нов, млад заклинател на времето.“

В селото царяло отчаяние. Маро насъсквал хората, нерядко заклинателят на дъжда бил сподирян от заплахи и клетви. Ада се разболяла и лежала, разтърсвана от пристъпи на повръщане и треска. Шествията, жертвите, дългото покъртително биене на барабани нищо не могли да поправят. Кнехт ги ръководел, било негов дълг, но когато хората отново се разпръсвали, оставал сам, един човек, когото избягват. Той знаел какво е потребно, знаел също, че Маро вече поискал от прамайката неговото жертване. За своята чест и в полза на сина си той направил последната крачка. Облякъл Туру в празнични жречески одежди, взел го със себе си при прамайката, препоръчал го за свой заместник и сам се отказал от длъжността си, предлагайки да бъде принесен в жертва. Известно време тя го гледала любопитно и изпитателно, после кимнала и казала „да“.

Жертвоприношението извършили още същия ден. Цялото село се стекло, ала мнозина лежали на тръстиковата постеля болни; и Ада била тежко болна. Туру в своите одежди и с високата лисича шапка едва ли не получил удар. Всички знатни, доколкото не боледували, дошли, прамайката с двете си сестри, старейшините, предводителят на барабанчиците Маро. Зад тях безредно идели маса хора, никой не казал лоша дума за стария заклинател на дъжда, всичко живо вървяло мълчаливо и притеснено. Потеглили към гората и намерили там една голяма кръгла поляна. Кнехт сам я определил като място за жертвоприношението. Повечето от мъжете носели със себе си своите каменни брадви, за да помогнат при събирането на дърва за изгарянето на трупа. Стигайки поляната, заклинателят на дъжда спрял в средата, около него и знатните се образувал малък кръг, а по-надалеч, в по-голям кръг, стояла тълпата. И тъй като всички пазели нерешително и смутно мълчание, заклинателят на дъжда заговорил сам.

— Бях ваш заклинател — казал той — и много години вършех своето дело толкова добре, колкото можех. Сега демоните са срещу мене, вече в нищо не мога да сполуча. Ето защо се принасям в жертва. Това ще примири демоните. Моят син Туру ще бъде вашият нов заклинател на дъжда. А сега ме убийте и когато падна мъртъв, изпълнявайте точно предписанията на моя син. Бъдете щастливи! И кой ще ме убие? Предлагам барабанчика Маро, той е най-подходящият мъж за това.

Той замълчал, никой не се помръднал. Туру със силно зачервено лице под тежката кожена шапка измъчен оглеждал кръга, устата на баща му се изкривила присмехулно. Най-после прамайката тропнала ядно с крак, махнала на Маро и му извикала:

— Хайде! Вземи брадвата и го направи!

С брадвата в ръце Маро застанал пред някогашния си учител, сега го мразел повече от всякога. Присмехулното изражение на тази мълчалива стара уста му причинявало люта болка. Той вдигнал брадвата и замахнал високо, но целейки се, разтреперан се спрял, втренчил се в лицето на жертвата, чакал Кнехт да затвори очи. Само че Кнехт не го направил. Той държал очите си отворени, гледал мъжа с брадвата почти без израз, но онова, което можело да се види като израз, трептяло между съжаление и присмех.

Гневно Маро запратил брадвата.

— Няма да го направя — промърморил той, пробил си път през кръга и се изгубил в множеството. Неколцина тихо се изсмели. Прамайката побледняла от гняв срещу страхливия негодник Маро и не по-малко срещу високомерния заклинател на дъжда. Тя махнала към един от старейшините, достопочтен тих мъж, който стоял опрян на брадвата си и сякаш се срамувал от цялата мъчителна сцена. Той излязъл напред, кимнал на жертвата кратко и приветливо, двамата се познавали от детинство, и сега заклинателят покорно затворил очи, стиснал ги здраво и леко наклонил глава. Старият го ударил с брадвата, Кнехт рухнал. Туру, новият заклинател на дъжда, не можел да произнесе ни дума, само с жестове се разпоредил за необходимото и скоро издигнали клада и положили мъртвия върху нея. Тържественият ритуал по запалването на огъня с двете свещени дървета бил първото жреческо действие на Туру.

Изповедникът

По времето, когато свети Иларион, макар и много стар, още не си бил отишъл от света, в град Газа живеел човек на име Йозеф Фамулус; до тридесетата си година, или дори по-дълго, той водил светски живот и изучавал езическите книги, после чрез една жена, която задирял, опознал божието учение и блаженствата на християнските добродетели, приел светото кръщение, отрекъл се от греховете си, доста години стоял при краката на презвитера на своя град и с горещо любопитство слушал особено толкова обичаните разкази за живота на благочестивите отшелници в пустинята, докато един ден, почти тридесет и шест годишен, сам тръгнал по пътя, изминат преди от свети Павел и Антоний и оттогава поеман от много благочестиви люде. Той предал остатъка от своя имот на старейшините, за да го разделят между бедните в общината, при градската порта се сбогувал с приятелите си, излязъл от града и закрачил към пустинята — от презрения свят към бедния живот на покаяник.

Много години слънцето го обгаряло и сушело, молейки се, той жулел колене по скали и пясък, в пост изчаквал залеза на слънцето, та да утоли глада си с няколко фурми; дяволите го мъчели с лъст, присмех и изкушения, съкрушавал ги с молитви, с покаяние, самоизтезавал се така, както намираме всичко това описано в житията на блажените отци. Безсънен, много нощи той гледал нагоре към звездите и звездите също му поднасяли съблазън и смутност, четял по съзвездията, по които някога учил да разгадава историята на боговете и символите на човешката природа, една наука, която презвитерите страшно ненавиждали и която още дълго го преследвала с виденията и идеите от езическо време.

Тогава в онази околност навред, където голият неплодороден пущинак се прорязвал от извор, имало педя зеленина, малък или голям оазис, живеели отшелници, някои съвсем сами, други в немногобройни братства, както са изобразени на една фреска в Кампо Санто в Пиза; те привиквали на бедност и проявявали любов към ближния, посветени в копнежното ars moriendi, едно изкуство на умирането, на умъртвеността за земното и собственото аз и на преминаването от смърт към живот, към него, Спасителя, към светлото и неувяхващото. Те бивали навестявани от ангели и дяволи, съчинявали химни, пропъждали бесове, давали изцеление и благослов, сякаш поели върху себе си възмездието за земните наслади, грубостта, плътските жажди на многото отминали и още многото идни столетия чрез една могъща вълна на душевно горене и самопожертвувателност, чрез превеса на екстатично отричане от света. Някои от тях навярно знаели старите езически способи за очищение, методи и упражнения от едно учение за одухотворяване, високо развито в Азия от векове, но за това не се говорело, всъщност тези методи и упражнения на йогите вече не се учели, стояли под възбраната, която християнството все повече и повече налагало на всичко езическо.

У някои от тези каещи се грешници жаравата на един такъв живот подклаждала особени дарби: за молитва, за изцеление чрез ръкополагане, за пророчество, за заклинание на зли духове, дарба да съдят и наказват, да дават утеха и благословия. И у Йозеф дремела една дарба и с годините, когато косата му взела да става пепелявосива, тя бавно разцъфтяла. Това била дарбата да изслушва. Когато някой брат от отшелническо селище или светски човек, тревожен и гонен от съвестта си, потърсвал Йозеф, за да сподели с него своите дела, страдания, съблазни, прегрешения, да му разкаже за своя живот, за борбата си в името на доброто, за това, че бил сразен в тази борба, или за някаква загуба, болка, жал, Йозеф умеел да го изслуша, да му открие и дари ухото и сърцето си, да поеме и скрие неговата мъка и грижа и да го пусне избавен и успокоен. Бавно, в течение на дълги години това дело го обсебило и превърнало в оръдие, в едно ухо, на което людете отдавали доверието си. Добродетелите на Йозеф били значително търпение, всепоглъщаща несмутимост и голяма мълчаливост. Все по-често при него идвали хора да се изприкажат, да се избавят от натрупаните притеснения, някои, макар и извървели далечен път до неговата тръстикова колиба, след като пристигнели и поздравели, пак не намирали свободата и смелостта да се изповядат, а се отклонявали и се срамували, сякаш греховете им се свидели, въздишали и мълчали дълго, часове наред, а той се отнасял еднакво към всеки, независимо дали говорел охотно или неохотно, плавно или със заекване, дали гневно изхвърлял своите тайни, или си придавал важност с тях. За него всички били равни, все едно бога ли или себе си обвиняват, увеличават или намаляват греховете и страданията си, изповядат неволно убийство или само нарушение на целомъдрието, оплакват се от невярна любима или проиграно душеспасение. Не се плашел, ако някой му разказвал за близко общуване с демони и изглеждал на „ти“ с дявола, не го дразнело, когато друг говорел дълго и подробно, но явно премълчавал главното, нито ставал нетърпелив, когато някой се обвинявал в истински и измислени грехове. И като че ли всичко, което донасяли при него, всичко: жалби, признания, обвинения, терзания на съвестта, изчезвало в слуха му като вода в пустинен пясък, сякаш той не бил съдник за тях, не питаел към изповядващите се ни съчувствие, ни презрение и все пак или може би тъкмо затова личало, че изповяданото не е хвърлено в пустота, а още с изговарянето и изслушването се преобразява, за да бъде олекотено и разсеяно. Само рядко той изричал напомняне или предупреждение, още по-рядко давал съвет или заповед; сякаш това не било негово задължение и говорещите, изглежда, чувствали, че то не му е дълг. Негов дълг било да буди доверие и да му откликва, търпеливо и с любов да слуша, така да подпомага изповедта, която не е изречена докрай, да добие пълнота и всичко застояло и покрило се с кора в душите да се размрази и излее като поток, а той мълком да го поеме и скрие. Само че в края на всяка изповед, на страшната, както и на безобидната, на направената с дълбоко разкаяние, както и на суетната, той карал изповядващите се да коленичат до него и заедно с тях произнасял „Отче наш“, преди да ги пусне и целуне но челото. Да налага покаяния и наказания, не било негов дълг. Не се чувствал властен да изрече същинско свещеническо опрощение на греховете — нито осъждането, нито прощаването на някаква вина било негово дело. За времето, в което слушал и вниквал, той сякаш поемал върху себе си дял от вината, сякаш помагал тя да бъде носена. Докато мълчаливо изслушвал, като че ли потопявал чутото и го предавал на миналото. Когато след изповедта се молел с изповядващия се, сякаш го приемал и признавал за брат и себеравен. Когато го целувал, изглеждало, че го благославя по един повече братски, отколкото проповеднически, повече нежен, отколкото тържествен начин.

Името му се разнасяло из цялата околност на Газа, знаели го далеч наоколо и при повод го споменавали заедно с наравно уважавания велик изповедник и еремит Дион Пугил, чиято слава, разбира се, известна още преди десет години, почивала на съвсем други способности, тъй като отец Дион бил прочут тъкмо с това, че умеел по-бързо и по-остро да прониква в душите, които му се доверяват, отколкото в изречените думи, че не един изповядващ се бивал изненадан, когато той право в очите му заговарял за граховете, които още не бил изповядал. Този познавач на душите, за когото Йозеф чувал да се разправят стотици удивителни истории и с когото сам никога не би дръзнал да се сравни, бил също надарен съветник на блудни души, голям съдник, въздавал наказания и разпоредби и също възлагал покаяние, самобичуване, поклонничество, подтиквал към бракове, принуждавал враждуващи да се помирят и неговият авторитет бил равен на авторитета на епископ. Живеел в околностите на Аскалон, но го посещавали молители дори от Ерусалим, а и от още по-далечни селища.

Йозеф Фамулус подобно на повечето отшелници и покаеници дълги години водил страстна и съсипваща борба. Макар да изоставил светския живот, да раздал имуществото си и своя дом, да напуснал града с неговите разнообразни примамки за земни и плътски наслади, той все не можел да се раздели със себе си, а в него били живи всички нагони на тялото и душата, които въвеждат човека в беда и изкушение. Преди всичко той се преборил с тялото си, строг и суров с него, приучил го на зной и студ, на глад и жажда, на белези и мазоли, докато то бавно се съсухрило и повехнало, но и в костеливата аскетична черупка старият Адам можел срамно да го изненадва и разгневява с най-безразсъдни жажди и похот, с мечти и мамещи надежди; естествено знаем, че на бегълците от света, на пустинниците, дяволът посвещава особени грижи. И когато люде, търсещи утеха и жадуващи да се изповядват, посещавали Йозеф, благодарен, той откривал в това зов на милост и едновременно изпитвал едно облекчение в своите дни на покаяние; неговият живот придобил свръхлични смисъл и съдържание, а нему била възложена длъжност, той можел да служи на другите или на бог като оръдие, за да привлича към себе си души. Това било действително чудно и възвишено чувство. Но с течение на времето проличало, че и блаженствата на душата спадат към земните и могат да бъдат изкушения и примки. Често, особено когато при него идвал пеш или на кон такъв странник, спирал пред пещерата, молел го за глътка вода, а след това и да изслуша неговата изповед, у нашия Йозеф неусетно се разливало чувство на успокоение и доволство, самодоволство, суетност и себелюбие, които, още щом усетел, го плашели много. Нерядко на колене той молел бога за прошка, молел го и за това да не изпраща повече изповядващи се нему, недостойния, ни от колибите на каещите се братя в околността, ни от селата и градовете на света. И все пак той не се чувствал много по-добре и тогава, когато наистина понякога нямало изповядващи се, а после, щом отново идвали много, се улавял в ново прегрешение: струвало му се, че докато слуша едно или друго признание, усеща изблици на студенина, липса на любов, дори презрение към тези, които се изповядват. С въздишка Йозеф поемал и тази борба върху себе си и имало времена, когато след всяка изповед, която изслушвал, се оттеглял в самота за размисъл и покаяние. Освен това сам приел като закон да се отнася към всички изповядващи се не само братски, а и с някаква особена почтителност, и толкова повече, колкото по-малко лицето му харесвало. Той ги приемал като пратеници на бога, дошли, за да го подложат на изпитание. Така с годините, твърде късно, когато бил вече възрастен човек, Йозеф постигнал известна отмереност в начина на живот и на онези, които живеели в близост с него, се виждал безукорен човек, познал мира с бога.

Ала и мирът е нещо живо — и той като всичко живо трябва да расте и да наддава, да се приспособява, да издържа изпитания, да търпи превращения; така било и с мира на Йозеф Фамулус, той бил неустойчив, ту видим, ту не, ту близо като свещ, която носим в ръка, ту далеч като звезда в зимно небе. И с времето това било особен нов вид грях и прелъстяване, които все по-често правели живота му тежък. То не било някакво силно страстно вълнение, възмущение или надигане на инстинкти и изглеждало по-скоро противното. Било едно чувство, в първите си стадии съвсем лесно поносимо, дори едва доловимо, състояние без истинска болезненост и несгоди, душевното състояние на отпадналост, вялост, досада, което всъщност можело да се обозначи само като нещо отрицателно, като чезнене, отслабване и накрая липса на радост. Така както настъпват дни, в които нито грее слънце, нито вали дъжд, а небето е тихо, сякаш потънало в себе си, забулено, сиво, но не черно, душно, но не до разразяване на буря, такива постепенно ставали и дните на стареещия Йозеф; все по-малко утрините се различавали от вечерите, празничните дни от делниците, часовете на подем от тези на потиснатост, всичко течало бавно в една немощ, умора и нежелание. „Това е от възрастта“ — мислел си той тъжно. Натъжавал се, защото със стареенето и постепенното угасване на инстинктите и страстите очаквал едно избистряне и облекчаване на своя живот, крачка по-напред към хармонията, за която копнеел и която обещавала зряло душевно спокойствие, тъй като му се струвало, че сега възрастта го разочарова и мами, щом не носи нищо освен тази морна, сива, безрадостна пустота, това чувство на неизлечимо пресищане. Той се чувствал преситен от всичко: от голото съществование, от дишането, от съня през нощта, от живота в своята пещера, в покрайнините на малкия оазис, от вечното мръкване и съмване, от вечното преминаване на странници и поклонници, на кервани камили и магарета, и най-често от хората, чието идване и посещение засягало него самия, и от онези глупави, наплашени и едновременно тъй по детски верующи хора, които изпитвали потребност да му разказват за своя живот, за своите прегрешения и страхове, за съблазните и самообвиненията си. Понякога му се струвало: както в оазиса водата на малкия извор се събира в каменното корито, потича през тревата и се превръща в поток, после се излива в пясъка на пустинята и там не след дълго пресъхва и умира, тъй и всички тези изповеди, тези поменици от грехове, тези животоописания, мъки на съвестта, големите, както и малките, сериозните, както и суетните, се вливали в неговото ухо със стотици, с хиляди, винаги нови. Но ухото не е мъртво, както пустинният пясък, ухото е живо и не може вечно да пие, да поглъща, да всмуква. То се чувства уморено, обсебено, препълнено, копнее за това потокът и плисъкът на думите, на признанията, на грижите, на жалбите, на самообвиненията някога да секне, най-после вместо този безкраен поток да настъпят спокойствие, тишина и смърт. Да, той желаел да има край, бил уморен, наситен и преситен, дните му станали безинтересни и без стойност и се стигнало чак дотам, че от време на време се чувствал прелъстен да сложи край на живота си, да се накаже и погуби, така както направил Юда, предателят, когато се обесил. И както в ранните стадии на живота му в покаяние дяволът промъквал в неговата душа желания, представи и сънища за плътските и земни наслади, така сега той му пращал за изпитание представи за самоунищожение, тъй че трябвало да опитва всеки клон на някое дърво дали е пригоден да се обеси на него, всяка стръмна скала от околността дали е достатъчно стръмна и висока, за да се хвърли от нея в смъртта. Той се съпротивявал на изкушението, борел се, не се предавал, но живеел ден и нощ в един огън от самоненавист и жажда за смърт, животът му станал непоносим и омразен.

Дотам следователно стигнал Йозеф, когато един ден отново стоял на някаква скала и съгледал в далечината между земята и небето две-три мънички фигури, появявали се явно странници, може би поклонници, може би хора, които искали да го потърсят и да му се изповядат. Изведнъж го обзело неудържимо желание веднага и колкото може по-бързо да тръгне оттук, да се махне от това място, да избяга от този живот. Желанието го обхванало така властно и стихийно, че заляло и помело всички други мисли, съображения и колебания, защото естествено такива не липсвали; как би могъл един благочестив отшелник да последва такова влечение, без съвестта му да трепне? Йозеф вече се затекъл, вече се върнал в своята пещера, давала му подслон през толкова много години, които издържал в борба, тя била съд, побрал толкова много възвисявания и поражения. В безпаметна бързина той взел няколко шепи фурми и една кратуна, пълна с вода, нагласил ги в старата си пътна торба, метнал я през рамо, грабнал тоягата и напуснал зеления покой на своята малка родина, човек, ненамиращ покой, и беглец, бягащ от бога и хората, бягащ едва ли не от всичко, което някога смятал за най-доброто в себе си, за свой дълг и предопределение. Отначало вървял като подгонен, така, сякаш онези, появили се в далечината фигури, които съзрял от скалата, наистина му били преследвачи и врагове. Но в течение на първия час страхливата забързаност намаляла, движението благотворно го уморило и по време на първата почивка, при която въпреки всичко не си позволил да закуси — станало му било свят навик да не се храни преди залеза на слънцето, — неговият разум, приучен на самотен размисъл, започнал отново да се ободрява и изпитателно да проверява инстинктивното му действие. Разумът не осъдил това действие, колкото и малко смисъл на вид да имало в него, а го следял по-скоро с благоразположение, защото за пръв път от толкова дълго време намерил действието му безобидно и невинно. Това, което предприел, било бягство, наистина внезапно и необмислено, но не позорно. Напуснал един пост, на чиято висота вече не отговарял, с бягството си признал пред себе си и пред оня, който го наблюдавал търпеливо, че не издържал, отказал се е от една всекидневно повтаряна безполезна борба и признал, че е повален и сразен. Това било, така намерил неговият разум, не величаво, не героично, не свято, но почтено и изглеждало невъзвратимо; сега Йозеф се учудвал, че предприел това бягство толкова късно, че можал да издържи толкова дълго, предълго. Борбата и упоритостта, с която се държал толкова време на този изгубен пост, сега му се виждали заблуда, нещо повече, борба и конвулсия на самолюбието му, на неговия стар Адам, и вече мислел, че разбира защо тази упоритост довела до толкова лоши, дори сатанински последици, до такава раздвоеност и омаломощаване на духа, до демонична обсебеност от желанието за смърт и самоунищожение. Макар че за християнина смъртта не бива да бъде враг, макар че един отшелник и светец трябва да гледа на живота си като на жертва, но мисълта за доброволно посягане на себе си, напълно дяволска, можела да се появи само в душа, чийто учител и пазител вече не е божият ангел, а злите демони. Известно време отшелникът седял съвсем тъжен и смутен, накрая дълбоко разкаян и потресен. Когато от разстоянието на извървените няколко мили неговият отдавнашен живот му се провидял, той го осъзнал — отчаян и съсипващ живот на един стареещ човек, който поставил грешно своята цел и непрестанно бил измъчван от ужасните изкушения да се обеси на клона на някое дърво като предателя на Месията. И ако го обземал такъв ужас от доброволната смърт, то в този ужас естествено му се мяркала една останка от прастарото предхристиянско езическо познание, познанието за един стародавен обичай за човешко жертвоприношение, при което жертвали цар, светец, избраник на племето, който нерядко сам вдигал ръка на себе си. Не само отзвукът от забранения обичай от езическото прастаро време го правел тъй страхотен, но още повече мисълта, че в края на краищата кръстната смърт на Спасителя не била нищо друго освен доброволно понесена човешка жертва. И в действителност: ако си спомнял добре, то едно предчувствие за това съзнание съществувало още във вълненията и жаждата за самоубийство, един упорито зъл и див напор сам да се принесе в жертва по този непозволен начин, да подражава на Спасителя или по непозволен начин да намеква, че неговото спасително дело не е сполучило съвсем. При тази мисъл той се изплашил силно, но почувствал също, че опасността отминала.

Той дълго размишлявал, този каещ се грешник Йозеф, в какъвто се превърнал, и който сега вместо да последва Юда или разпнатия на кръста, поел в бягство и отново се предавал в божиите ръце. В него се надигнали срам и жал, Колкото по-ясно виждал ада, от който избягал, накрая бедата така го притиснала, също заседнал залък в гърлото му, нейният натиск се увеличавал до нетърпимост и накрая Йозеф намерил спасение в един изблик на сълзи, който му се сторил чудно благотворен. Колко отдавна не можел да плаче! Сълзите течели, очите вече не можели да виждат, но бил избавен от смъртното задушаване и когато дошъл на себе си и усетил соления вкус по устните си и разбрал, че плаче, в един момент му се струвало, че отново е дете и не знае нищо за злото. Усмихнал се, малко се засрамил от своя плач, най-после станал и продължил пътя си. Чувствал се несигурен, не знаел накъде го води това бягство и какво ще стане с него, в собствените си очи се виждал дете, но в душата му вече нямало борба и желание, чувствал се по-лек и сякаш някой го водел, призовавал и мамел, сякаш долавял далечен, добър глас и като че неговото пътуване не било бягство, а завръщане у дома. Усетил умора, уморил се и разумът му замълчал или си отдъхвал, или пък се мислел ненужен.

Край мястото за водопой, където Йозеф пренощувал, почивали няколко камили; тъй като сред малцината пътници имало и две жени, той се задоволил само с едно кимване за поздрав и избягнал да влезе в разговор. Сетне, след като на здрачаване хапнал няколко фурми, помолил се и легнал, можал да чуе тихата беседа на двама мъже, един стар и друг по-млад, тъй като лежели съвсем близо до него. Той чул само откъс от разговора им, защото през повечето време те си шепнели. Но и този малък откъслек задържал вниманието и съпричастието му, накарал го да размишлява до полунощ.

— Ех, добре — чул той гласа на по-стария. — Добре, че искаш да идеш при някой благочестив мъж и да се изповядаш. Тези хора разбират какво ли не, казвам ти, те не умеят само хляба да ядат, някои от тях знаят и магьосничества. Ако такъв човек извика на нападащ лъв само една думица, той, разбойникът, така се сгушва, подвива опашка и се измъква. Те могат и лъвове да укротяват, казвам ти; на един такъв особено свят човек обузданите от него лъвове, като умрял, му изкопали гроба и добре натрупали отгоре пръстта, а после дълго време по два от тях ден и нощ седели на стража край гроба му. Те умеят не само Лъвове да укротяват, а и хора. Веднъж на един от тях попаднал римски войник, ужасен звяр, най-големият развратник в цял Аскалон, той го смъмрил и така притиснал злото му сърце, че онзи се свил и наплашил, тръгнал си като мишка, която търси дупка да се скрие. След това не можели да познаят момъка, тъй тих и свит станал. Във всеки случай и над това можеш да се замислиш, наскоро подир туй той умрял.

— Светият човек ли?

— А, не, войникът. Варон се казвал той. След като пустинникът го нахокал и събудил съвестта му, мъжът бързо отпаднал, на два пъти горял в треска и подир три месеца свършил. Е, няма да го жалим. Ама все пак често си мисля: пустинникът трябва не само да е прогонил дявола от него, а и да е изрекъл някакво заклинание, което го пратило в гроба.

— Такъв благочестивец? Не мога да го повярвам.

— Вярваш или не вярваш, драги мой, така е. Но от този ден човекът бил като преобразен, за да не кажа омагьосан, и три месеца след това…

Известно време било тихо, после по-младият отново подхванал:

— Има един пустинник, нейде тука наблизо трябва да живее, живее съвсем сам край малък извор, по пътя за Газа. Йозеф се казва той, Йозеф Фамулус. Много съм слушал за него.

— Е, и какво?

— Бил ужасно благочестив и най-вече никога не погледнал жена. И когато някога покрай неговата отдалечена постница минел керван от камили, а на една от тях седяла жена, колкото и плътно да била забулена, той веднага обръщал гръб и изчезвал към зъберите. Мнозина отиват при него да се изповядат, мнозина.

— Е, не ще да са чак толкова. Иначе щях да съм чул за него. И какво може той, твоят Фамулус?

— О, нали точно при него ходят да се изповядат. Ако не беше добър и не разбираше нищо, щяха ли хората така да се стичат? Освен това разправят за него, че той едва отваря уста да продума, при него няма укори, не ругае гръмогласно, не налага наказания, той трябва да е кротък и дори свенлив човек.

— Е, какво прави тогава, щом като не ругае, не наказва и уста не отваря?

— Той само изслушва, въздиша чудновато и се кръсти.

— А, така ли, значи, хубав дребен светец си имате тука! Не вярвам да си толкова глупав, та да хукнеш към този мълчалив дядка.

— А, пак искам да ида. Вече ще го намеря, не ще да е много далеч оттук. Тази вечер тука край водопоя се въртеше един беден брат, утре ще го разпитам, той самият прилича на покаяник.

Старият се разгорещил:

— Я остави твоя покаяник край извора да си кисне в пещерата! Човек, който само изслушва и въздиша, страхува се от жените, нищо не може и не разбира! Не, аз ще ти кажа при кого да идеш. Вярно, много е далеч оттука, чак отвъд Аскалон, но затова пък е най-добрият отшелник и изповедник, какъвто има. Дион се казва той, наричат го още Дион Пугил, това ще рече, че той разбира от юмручна борба, защото се бие с всички дяволи, когато някой му изповядва греховните си дела, тогава, драги мой, Пугил не въздиша и не стиска уста, а грабва човека и го опухва здравата, такъв му е обичаят. Някои измъчвал, по цяла нощ ги карал с голи колене да коленичат на камъни и после, на туй отгоре, им нареждал и да дадат на бедните по четирийсет гроша. Това е човек, братле, ще го видиш и ще се учудиш; само като те погледне, и краката ти ще се разтреперят, в дън душата ти гледа. При него не се въздиша, бива си го човека, и ако някой вече не може да спи добре или има лоши сънища и кошмари, или нещо такова, то Пугил ще му сложи юзда, казвам ти. И не ти го казвам, защото съм чул жените да бъбрят за него. Казвам го, защото сам съм ходил. Да, аз самият. Колкото и да съм беден глупак, веднъж потърсих покаяника Дион, бореца, божия човек. Отидох аз там клет и опозорен, с грях на душата, а се върнах светъл и чист като зорница. Истина е както това, че се казвам Давид, запомни. Дион го викат. С прозвището Пугил. Него потърси още щом ти е на сгода, и ще видиш чудо. Префекти, старейшини, епископи ходят при него за съвет.

— Добре — съгласил се другият, — ако някога попадна в оня край, ще си помисля. Но днес е днес и тука е тук, и тъй като днес съм тук, а наблизо трябва да живее оня Йозеф, за когото съм чул толкова добрини…

— Чул си добрини. Кой ли пък глупак ти е надумал за този Фамулус?

— Харесва ми, че той не ругае и не се гневи. Това ми допада, трябва да ти кажа. Аз не съм нито римски войник, нито епископ, а обикновен човек, и по-скоро срамежлив, не мога да понасям много шумотевица. Бог вижда, нямам нищо против, наопаки, иска ми се поне един път някой да се отнесе кротко с мене.

— На човека му харесва кротичко да го подхванат! Ако ти се изповядаш и покаеш, въздадат ти наказание и се очистиш, тогава според мене е по-добре да се отнесат към тебе кротко, ала не когато си нечист и вонящ като чакал пред своя изповедник и съдия.

— Е, тъй да е. Хайде тихо, хората искат да спят.

Изведнъж някой доволно се захилил.

— Знаеш ли, чух нещо много смешно за него. Да ти го разкажа.

— За кого?

— За него, за покаяника Йозеф. Нали имал обичай, когато някой му разкаже за своите работи и се изповяда, той да го благослови и за сбогом да го целуне по бузата или челото.

— Така ли правел? Смешен обичай!

— А че той толкоз много се плаши от жените, знаеш. Един път някаква блудница тука от околността отишла при него с мъжки дрехи и нищо не забелязал. Изслушал лъжливите й истории и когато тя свършила изповедта си, той се поклонил пред нея и тържествено я целунал.

Старецът преминал в бурен смях, другият бързо казал „шт, шт“ и повече Йозеф не можал да чуе нищо, освен след известно време заглушен смях.

Той погледнал към небето, над короните на палмите остър и тънък стоял лунният сърп, Йозеф потръпнал от нощния хлад. Чудновато като в криво огледало и въпреки това многозначително вечерният разговор на камиларите му показал неговата собствена личност и ролята, на която не можал да остане верен. Значи, и една блудница си направила шега с него? Е, нищо, това не било най-лошото, макар и достатъчно лошо. Той дълго трябвало да размишлява върху беседата на двамата непознати мъже и когато най-после много късно можал да заспи, то заспал само защото размишленията му не останали напразни. Стигнал до един извод, до едно решение и с това току-що взето решение в сърцето се унесъл в сън, дълбок и непробуден, до разсъмване.

Решението му обаче било такова, каквото по-младият от двамата камилари нямал кураж да вземе. Решението му било да последва съвета на по-стария и да потърси Дион, наречен Пугил, за когото, разбира се, отдавна вече знаел и комуто тази вечер чул така упорито да се пее възхвала. Този прочут изповедник, съдник на душите и съветник сигурно знаел и за него път, съвет, присъда или наказание; ето пред кого искал да се яви като пред наместник на бога и с готовност да приеме това, което му нареди.

На другия ден Йозеф напуснал мястото, където пренощувал, докато двамата мъже още спели. Същия ден след мъчително пътуване той стигнал до селището, обитавано от благочестиви братя, откъдето се надявал да поеме по обичайния път към Аскалон. С пристигането си надвечер намерил малък зелен оазис, който го посрещнал приветливо, видял да стърчат дървета, чул да врещи коза, сторило му се, че в зелените сенки се провиждат очертанията на покриви на къщи и че усеща дъх на човешка близост. Когато колебливо приближил, имал чувството, че някой е насочил поглед към него. Спрял и се завзирал наоколо, тогава под едно от околните дървета видял седяща фигура, облегната на дънера. Един възрастен човек седял изправено, бил с посивяла брада и достойно, но строго и сковано лице. Той погледнал към него и явно, че от някое време го наблюдавал. Погледът на стария човек бил остър и силен, ала без израз, като погледа на човек, свикнал да наблюдава, но не с любопитство и съучастие, поглед, който оставя хората и нещата да се приближат, опитва се да ги познае, не да ги привлече и покани.

— Хвала на Исуса Христа — казал Йозеф.

Старецът отговорил с някакво мърморене.

— С разрешение, чужденец ли сте като мене или жител на това хубаво селище? — попитал Йозеф.

— Чужденец — отвърнал белобрадият.

— Достопочтени, тогава навярно бихте могли да ми кажете дали е възможно оттук да се излезе на пътя за Аскалон.

— Възможно е — казал старият и тогава бавно се изправил с малко сковани крака, един мършав великан. Стоял и гледал към празната далечина. Йозеф почувствал, че този побелял исполин няма особено желание за приказки, но пак се осмелил за един въпрос.

— Позволете ми още един-единствен въпрос, достопочтени — подел той вежливо и видял как очите на мъжа се върнали от далечината. Спрели се на него хладно и внимателно. — Може би вие знаете мястото, където бих намерил отец Дион, наречен Дион Пугил.

Чужденецът леко събрал вежди, а погледът му станал още по-студен.

— Зная го — казал той кратко.

— Познавате ли го? — извикал Йозеф. — О, кажете ми тогава, защото натам, към отец Дион, води моят път.

Едрият стар човек го огледал изпитателно от глава да пети. Накарал го дълго да чака за отговор. Тогава се върнал отново към дънера, където седял, бавно се привел към земята и седнал, облегнат на дървото, както и преди. С леко движение на ръката подканил Йозеф също да седне. Той покорно последвал този жест и със сядането в един миг усетил голяма умора, веднага обаче я забравил и насочил цялото си внимание към стареца. Той изглеждал отдаден на размисъл, на неговото достойно лице се появила черта на недоброжелюбна строгост, над която обаче имало и още някакъв израз, дори друго лице, сякаш била сложена прозрачна маска с израз на старо и самотно страдание, на което гордостта и достойнството не позволявали да се прояви.

Изтекло много време, докато погледът на достопочтения отново се върнал към Йозеф. С голяма острота очите му пак го изследвали и изведнъж със заповеднически тон старият поставил въпроса:

— Кой сте вие, човече?

— Аз съм каещ се грешник — казал Йозеф, — от дълги години водя живот в уединение.

— Това се вижда. Питам ви кой сте?

— Казвам се Йозеф, с прозвището Фамулус.

Когато Йозеф казал името си, старият, който продължавал да седи неподвижно, още по-силно събрал вежди, така че очите му за известно време почти се скрили, той приличал на смаян, изплашен или разочарован от думите на Йозеф; или може би това било само умора на очите, намаляване на вниманието, един лек пристъп на слабост, каквито имат толкова старите хора. Във всеки случай той, все тъй застинал, седял неподвижно, за някое време затворил очи и когато отново ги отворил, погледът му сякаш бил променен или ако това било възможно, изглеждал още по-стар, по-самотен и по-изчакващ и вкаменен. Бавно отворил устни, за да попита:

— Чувал съм за вас, вие ли сте този, при когото хората ходят да се изповядват?

Йозеф потвърдил смутено, усещайки това, че е познат, като неприятно разголване и повторно засрамен от срещата със своята слава.

Старият отново попитал по същия отсечен начин:

— А сега сте тръгнали да търсите Дион Пугил? Какво ще правите при него?

— Бих искал да му се изповядам.

— Какво очаквате от това?

— Не зная. Имам доверие в отец Дион и дори ми се струва, че някакъв глас отгоре, някакво предводителство ме насочва към него.

— А след като му се изповядате, какво ще стане?

— Ще правя това, което той ми заповяда.

— Ако той ви посъветва или ви заповяда нещо неправилно?

— Няма да размишлявам дали е правилно, или не, а ще му се подчиня.

Старецът не продумал ни дума повече. Слънцето клоняло на залез, птица надала вик в шумата на дървото. И тъй като старецът все мълчал, Йозеф се изправил. Плахо отстъпил назад.

— Казахте, че ви е известно мястото, където мога да намеря отец Дион. Бих ви помолил да ми назовете селището и да ми опишете пътя за там.

Старият изкривил устни, нещо като лека усмивка.

— Вярвате ли — попитал той кротко, — че там ще сте добре дошли?

Чудно изплашен от въпроса, Йозеф не отговорил. Стоял смутен. А после казал:

— Мога ли да се надявам поне вас да видя още веднъж?

Старият направил жест като за сбогуване и отговорил:

— Ще спя тука и ще тръгна малко преди изгрев слънце. Вървете сега, вие сте уморен и гладен.

С най-почтителен поздрав Йозеф продължил и със спускането на здрача стигнал малкото селище. В него живеели почти както в манастир така наречените усамотени християни от различни градове и селища, които тук, далеч от света, си създали убежище, за да могат несмущавани да се отдават на един прост чист живот в тишина и съзерцание. Дали му вода, храна и подслон и го пощадили от въпроси и разговори, тъй като личало колко е уморен. Един произнесъл на глас вечерна молитва, а другите, коленичили, вземали участие в нея, „амин“ изрекли всички заедно. Общината на тези благочестивци в друго време би била за него преживяване и радост, но сега в ума му имало само едно — в ранната утрин бързо да се върне назад, там, където оставил стария мъж. Когато отишъл, намерил го да лежи на земята и спи, завит с тънка рогозка, тогава седнал настрана под дърветата, за да чака събуждането му.

Наскоро спящият се размърдал, събудил се, отвил се от рогозката, станал тежко и протегнал скованите си крака и ръце, после коленичил на земята и прочел молитвата Си. Когато отново се изправил, Йозеф се приближил и се поклонил мълком.

— Храни ли се вече? — попитал го непознатият.

— Аз имам навика да ям само веднъж на ден и едва след залез слънце. Гладен ли сте, достопочтени?

— Ние сме на път — казал той, — а и двамата не сме млади вече, по-добре да хапнем малко, преди да продължим нататък.

Йозеф отворил торбата си и му предложил от своите фурми. Той имал от добрите хора, при които пренощувал, и парче просеник, разделил го със стария.

— Можем да тръгнем — казал старецът, след като се нахранили.

— О, заедно ли ще вървим? — извикал Йозеф зарадван.

— Разбира се. Нали ме помоли да те водя при Дион. Хайде, ела.

Йозеф погледнал изненадан и щастлив.

— Колко сте добър! — казал той и му се искало да реди още благодарности. Но чужденецът направил рязко движение с ръка да замълчи.

— Добър е само бог — рекъл той. — Да тръгваме! И ми говори на „ти“, както аз те заговорих. Защо са официалностите и вежливостите между двама стари покаяници?

Едрият мъж закрачил и Йозеф го последвал. Денят вече настъпил. Водачът, явно уверен в посоката на пътя, казал, че към обед ще стигнат сенчесто място, където могат да отдъхнат в часовете на най-големия слънчев пек. По-нататък по пътя не говорили. Едва когато след горещи часове стигнали до мястото за отдих и си починали в сянката на насечени скали, Йозеф отново заговорил своя водач. Той го попитал колко дни път ще са потребни, за да стигнат до Дион Пугил.

— Зависи само от тебе — отвърнал старият.

— От мене ли? — извикал Йозеф. — О, ако зависи само от мене, то аз още днес бих се явил там.

Старият мъж и сега нямал вид на настроен за разговори.

— Ще видим — казал той кратко. Легнал настрана и затворил очи.

На Йозеф му било неприятно да го наблюдава, като спи. Тихичко се отдалечил и също легнал, неусетно заспал и той, защото през нощта будувал дълго. Водачът му го събудил, когато намерил, че е дошло време да тръгват. Късно следобед се добрали до един стан, където имало вода, дървета и трева. Тук те пили, измили се и старият решил да останат. Йозеф не бил съгласен и плахо се опитал да възрази.

— Днес ти каза — подхванал той, — че зависело от мене колко рано или късно ще стигна до отец Дион. Готов съм да вървя още много часове, ако действително още днес или утре мога да го намеря.

— Ах, не — казал другият. — За днес стигнахме достатъчно далеч.

— Прощавай, но не можеш ли да разбереш нетърпението ми? — попитал Йозеф.

— Разбирам го, ала не ще имаш никаква полза от него.

— А защо тогава каза, че зависело от мене?

— Така е, както го казах. Щом бъдеш сигурен във волята си да се изповядваш и се чувстваш готов и съзрял за изповед, ще я направиш.

— И още днес ли?

— Още днес.

Удивен, Йозеф се вгледал в тихото старческо лице.

— Възможно ли е? — извикал той поразен. — Ти ли си отец Дион?

Старецът кимнал.

— Отдъхни си тук под дърветата — казал той приятелски. — Но не заспивай, а се съсредоточи. И аз искам да си почина и да се вглъбя. Тогава ще ми кажеш това, което жадуващ да разкриеш.

Така изведнъж Йозеф се намерил при целта си и едва сега проумял как по-рано не познал достопочтения мъж и не го разбрал, след като цял ден вървял редом с него. Оттеглил се, коленичил и се молил, насочил всички свои мисли към това, което имал да каже на изповедника. Подир час се върнал и запитал Дион дали е готов. Сега вече можел да се изповядва. И онова, което от години преживял и от доста време все повече и повече, изглежда, губело стойност и смисъл, потекло от неговите устни като разказ, жалба, въпрос, самообвинение, цялата история на неговия християнски живот в покаяние, започнала като очищение и изцеление и накрая довела до такова голямо объркване, замъгляване и отчаяние. Той не премълчал и преживяното съвсем наскоро, бягството си и чувството за развръзка и надеждата, която му давало това бягство, възникването на решението да иде при Дион, срещата му с него и как той, по-старият, веднага събудил доверие и любов, но в течение на деня много пъти го смятал за студен и чудат, дори своенравен.

Слънцето вече залязло, когато Йозеф изприказвал всичко. Старият Дион го слушал с неуморимо внимание и се въздържал от каквото и да е прекъсване и въпроси. И сега, когато изповедта свършила, от неговите устни не се откъснала ни дума. Той се вдигнал тежко, погледнал Йозеф с голяма приветливост, навел се, целунал го по челото и направил кръстен знак над главата му. Едва по-късно Йозеф се сетил, че това бил същият мълчалив братски, несъдържащ присъда жест, с който той самият изпращал толкова много дошли на изповед.

Малко след това двамата се нахранили, произнесли вечерната си молитва и легнали. Йозеф будувал някое време, премислял, разсъждавал, всъщност очаквал проклятие и строги назидания и въпреки всичко не бил разочарован или неспокоен, взорът и братската целувка на Дион били достатъчни, в душата му настъпил покой и той скоро потънал в благотворен сън.

На сутринта, без да разменят дума, старият го взел със себе си, през деня изминали сравнително дълъг път, към тях се присъединили още четирима или петима. Така стигнали постницата на Дион и заживели там. Йозеф помагал на Дион във всекидневната работа, опознал и споделял неговия живот, той не бил много по-различен от този, който сам водил дълги години. Но сега вече не бил самотник, живеел под сянката и закрилата на друг и затова животът му бил съвършено различен. От близките селища и от Аскалон, а и от още по-далеч прииждали хора, търсещи съвет, жадуващи да се изповядат. Отначало Йозеф всеки път, когато идвали такива посетители, се оттеглял бързо и се появявал едва след като си отивали. Но все по-често Дион го викал да се върне с тон, с какъвто се вика слуга, нареждал му да донесе вода или да помогне с нещо друго и след като достатъчно дълго издържал така, Йозеф свикнал от време на време да присъства на някоя изповед, когато изповядващият не възразявал. На мнозина обаче, дори на повечето, им било приятно да не остават сами срещу Пугил, който вдъхвал страх, да не коленичат мълчаливо пред него, били доволни тук да е и този тих, с приветлив поглед, готов да услужи помощник. Така постепенно Йозеф опознал начина, по който Дион изслушва изповедите, утешава и ободрява, намесва се енергично и се разпорежда, начина, по който налага наказание и дава съвети. Рядко си позволявал някакъв въпрос, примерно както тогава, когато пътем се отбил един учен или ценител на изкуството.

Той, както се разбирало от неговите разкази, имал приятели сред магьосниците и звездобройците; отдъхвайки си, седял един или два часа при двамата стари покаяници, вежлив и приказлив гост, говорил дълго, учено и красиво за съзвездията, за странстването на човека заедно с неговите богове от началото до края на една епоха и през всички знаци на зодиака. Той говорил за Адам, първия човек, който уж бил един и същ с Исус, разпнатия на кръст, и нарекъл спасението чрез него пътуване на Адам от дървото на познанието към дървото на живота, на змията от рая обаче дал името пазителка на светия праизвор, на мрачната бездна, от която произтичат нощните води и всички създания, всички хора и богове. Дион слушал внимателно този човек, чийто сирийски език бил силно примесен с гръцки, и Йозеф се учудил, дори се ядосал, че старецът не отхвърлил подобни езически заблуди с усърдие и гняв, не ги опровергал, не изрекъл заклинания, а сякаш приемал умния монолог на многознаещия поклонник с известно съучастие, защото не само го слушал внимателно, а често се усмихвал и кимал при някоя дума на говорещия, като че ли тя му харесвала.

Когато този човек си тръгнал, с тон на усърдие и почти упрек Йозеф попитал:

— Как така ти толкова търпеливо изслуша тези лъжеучения на неверния езичник? Да, ти дори, така ми се стори, ги слуша не само с търпение, а направо със съучастие и с известно задоволство. Защо не му възрази? Защо не се опита да опровергаеш този човек, да го накажеш и да го обърнеш към вярата в нашия бог?

Дион поклатил глава на тънката си набръчкана шия и отговорил:

— Не го опровергах, защото не би имало никаква полза. Нещо повече, защото не бих бил в състояние да го направя. В беседването и в познанията по митологията и звездите този човек без съмнение далеч ме превъзхожда, нищо не бих могъл да му противопоставя. И по-нататък, сине мой, не е нито моя, нито твоя работа да се противопоставяме на вярата на един човек с твърдението, че е лъжа и заблуда това, в което вярва. Аз, признавам, слушах този умен човек с известно задоволство, това не ти е убягнало. Той ми достави удоволствие, защото говори чудесно и знае много, преди всичко обаче, защото ми напомни за моите младини, в младостта си аз доста се занимавах със също такива изследвания и познания, нещата от митологията, за които чужденецът говореше така хубаво, в никакъв случай не са заблуда. Те са представи и притчи на една вяра, която не ни е повече потребна, защото ние сме се сдобили с вярата в Исус, единствения спасител. За ония обаче, които още не са познали нашата вяра и може би няма да могат да стигнат до нея, тяхната, произтичаща от стара прадядовска мъдрост, с право е достопочтена. Разбира се, мили, нашата вяра е друга, съвършено друга. Но от това, че на нашата вяра не е потребно учението за съзвездията и вековете, за първичните води и възникването на живота и всички тези притчи, в никакъв случай не значи, че онази вяра е заблуда, лъжа и измама.

— Но нашата вяра — извикал Йозеф — все пак е по-добрата и Исус е умрял заради всички хора; следователно би трябвало тези, които я знаят, да се преборят с остарелите учения и да поставят на тяхно място новото, по-доброто.

— Ние отдавна сме направили това, ти и аз, и толкова много други — отговорил Дион спокойно. — Ние сме вярващи, защото сме развълнувани от вярата, особено от могъществото на Спасителя и неговата спасителна смърт. Ония, другите обаче, всеки митолог и теолог на зодиака и на старите учения още не са трогнати от тази мощ и нам не ни е дадено да ги принуждаваме да познаят същото вълнение. Не забеляза ли, Йозеф, колко красиво и крайно усърдно този митолог умее да разказва и да свързва играта от образи и колко честит е при това, колко мирно и хармонично живее сред своята мъдрост на образи и притчи? Е, това е един знак, че този човек не е потиснат от тежки мъки, доволен е, чувства се добре. Хората, на които им е добре, нямат какво да ни кажат на нас. За да изпита потребност от избавление и спасяваща вяра, за да загуби отрадата от мъдростта и хармонията на своите мисли и да поеме върху себе си голямото рисковано дело на вярата в чудото на избавлението, човек трябва първо да се чувства зле, много зле, трябва да е преживял мъка и разочарование, горчивина и отчаяние, водата вече да му е стигнала до шията. Не, Йозеф, нека оставим този учен езичник в неговото благоденствие, да го оставим в щастието на мъдростта, мисловния свят и ораторското му изкуство! Може би утре, може би след година или десет да познае мъката, която ще разбие изкуството и мъдростта му, може би ще бъдат убити жената, която обича, или единственият син, или сам ще изпадне в болест и немотия; а когато отново го срещнем, ще трябва да го приемем и му разкажем по какъв начин сме се опитали да властваме над страданието. И тогава той би ни попитал: „Защо не ми казахте това още вчера, още преди десет години?“ А ние бихме отвърнали: „Тогава ти още не беше изпаднал в беда, не ти вървеше тъй зле.“

Той стана сериозен и известно време мълча. После, сякаш събуден от унеса в спомени, добави:

— Някога аз самият много се занимавах с мъдростите на прадедите, те ми доставяха удоволствие и когато вече бях тръгнал по пътя на кръста, беседите върху теологията често още ми носеха радост, разбира се, и достатъчно мъка. Посвещавах мислите си най-вече на сътворението на света и на това, че в края на сътворяването всъщност всичко би трябвало да бъде добро, защото нали се казва: „Бог огледа всичко, каквото бе сътворил, и тогава видя, че всичко беше много добро.“ В действителност обаче то било добро и съвършено само в един миг — в мига на рая, и вече в следващия съвършенството било нарушено от вината и проклятието, защото Адам ял от забраненото дърво. Има учители, които казват, че бог, който сътворил света, а с него Адам и дървото на познанието, не бил единственият и всевишен бог, а само един негов образ или подчинен нему. Създателят и творението не били добри, то не му се удало и той сега за цяла епоха го прокълнал и предал на злото. Той, самият бог-дух, решил обаче да сложи край на епохата на проклятието чрез своя син. Оттогава, така учат те, така мислех и аз, започнало отмирането на демиурга и неговото творение, постепенно светът линеел и умирал, докато в една нова епоха вече нямало да има творение, свят, плът, жажда и грях, никакво плътско зачатие, раждане и смърт, а щял да възникне само един съвършен духовен и избавен свят, над който нямало да тегне проклятието на Адам, свят, свободен от вечното проклятие и напора на ламтежа, зачатието, раждането и умирането. За злината на света сега ние виним повече създателя, отколкото първият човек, но сме на мнение, че на създателя, ако той действително е бил самият бог, би било лесно да направи Адам по-друг или да му спести изкушението. И така в края на нашите разсъждения стигаме до заключението, че има двама богове — бог-създател и бог-отец — и не се боим да съдим критично за първия. Има дори такива, които отиват крачка по-напред и твърдят, че творението изобщо не било дело на бога, а на дявола. Вярвах, че с нашите мъдрости помагаме на Спасителя и на идващия век на духа и затова си измисляме богове, световна сцена и светове, едновременно спорех и се занимавах с теология, докато един ден бях обхванат от треска, смъртно болен, и в кошмарните сънища непрестанно имах работа с демиурга, трябваше да водя война, да проливам кръв и страховете и виденията ставаха все по-ужасни, докато в нощта на най-високата температура мислех, че трябва да убия собствената си майка, за да залича своето плътско раждане и потекло. В онези трескави съновидения дяволът беше насъскал срещу мене всичките си кучета, но аз оздравях и за разочарование на предишните ми приятели се върнах към живота като глупав, мълчалив и лишен от дух човек, който наистина скоро си възстанови физическата сила на тялото, не обаче радостта от заниманието с философия. Защото в дните и нощите на оздравяването, когато отвратителните трескави сънища отстъпваха назад и спях почти непрестанно, в миговете на будуване усещах до себе си Спасителя, усещах, че от него се излъчва сила и се влива в мен, и когато отново бях здрав, изпитах тъга, че не мога повече да чувствам близостта му. Вместо това усетих силен копнеж по неговата близост и сега пролича: докато отново слушах да се спори за него, чувствах как този копнеж — тогава той беше най-скъпото ми богатство — бе застрашен да потъне и да се разлее в мисли и думи, както вода се изгубва в пясък. Достатъчно, мой мили, свърши се и с моята мъдрост и теология. Оттогава аз принадлежа към простодушните, но не бих искал да преча и да гледам с пренебрежение оня, който умее да се занимава с философия и митология, знае да играе игрите, които на времето аз сам опитах. Ако някога трябва да се примиря с това, че творецът и бог-дух, че творението и спасението в тяхната непроницаема единосъщност и едновременност за мен остават неразрешима задача, то трябва да се примиря и с друго, че не мога да направя философа вярващ, а не е и мой дълг.

Веднъж, след като някой се изповядал в убийство и прелюбодеяние, Дион казал на своя помощник:

— Убийство и прелюбодеяние, това звучи наистина страшно и гръмко. То е и достатъчно лошо, разбира се. Но аз ти казвам, Йозеф, в действителност тези миряни изобщо не са истински грешници. Колчем опитам да се поставя мислено на тяхно място, да проникна в сърцевината им, те ми се виждат съвсем като деца. Не са честни, не са добри, не са благородни, те са себични, похотливи, високомерни, гневни, разбира се, обаче в основата си са невинни, невинни по начина, по който са невинни децата.

— И все пак — казал Йозеф — ти често властно им искаш обяснения и рисуваш пред очите им ада.

— Тъкмо заради това. Те са деца и когато имат угризения на съвестта и идват да се изповядат, искат да бъдат приети сериозно и сериозно нахокани. Поне аз смятам така. Ти на времето си правил другояче, не си ругал, наказвал и възлагал покаяния, а приятелски настроен си пускал хората просто с една братска целувка. Не искам да те укорявам за това, не, но аз не бих могъл така.

— Добре — отвърнал Йозеф колебливо, — но кажи ми защо тогава, когато аз се изповядах, ти се отнесе към мене не така, както към другите, а мълчаливо ме целуна и не каза нито дума за наказание?

Дион Пугил насочил проницателния си взор към него.

— Не бе ли правилно това, което сторих? — попитал той.

— Не казвам, че не бе правилно, разбира се, беше, иначе изповедта не би била така благотворна за мене.

— Е, нека да е добре. Тогава аз ти наложих строго и дълго покаяние, макар и без думи. Приех те и те третирах като свой слуга, върнах те към твоя път, принудих те към това, от което искаше да се изплъзнеш.

Той се обърнал, бил враг на дългите разговори, но този път Йозеф упорствувал.

— Знаеше ли предварително, че ще ти бъда покорен, че съм си обещал това още преди изповедта и преди да те познавам? Не, кажи ми, наистина ли само то беше причината да се държиш така с мене?

Другият направил няколко крачки нагоре и надолу, спрял се пред него, сложил ръка на рамото му и казал:

— Миряните са деца, сине мой. А при нас не идват да се изповядват светци. Ние обаче, ти и аз, и нашего брата, ние, покаяници, изследователи и бегълци от света, не сме деца и не сме невинни, не можем да се поправим с назидателни проповеди и укоряване. Ние, ние сме същинските грешници, ние, знаещите и мислещите, вкусилите от дървото на познанието, и затуй не бива да се отнасяме един към друг като деца, които докосват с пръчката и отново оставят да тичат на воля. След изповед и покаяние не се връщаме бегом в детския свят, където има празници, където се правят сделки и от време на време се вършат убийства, не преживяваме греха като бързолетен лош сън, който чрез изповед или жертва отново сваляме от себе си: постоянно сме в греха, никога не сме невинни, винаги сме грешници, тънем в греха и в огъня на своята съвест и знаем, че никога няма да можем да изкупим голямата си вина, освен ако след смъртта бог се смили над нас и ни дари с милостта си. Това е причината, Йозеф, поради която не мога да държа проповеди и да налагам покаяние на тебе и на себе си. Ние нямаме работа с едно или друго прегрешение или злодеяние, а винаги със самия първороден грях: ето защо всеки от нас може да увери другия само в това, че е проникнал в същата тайна и споделил братската любов, не обаче да го изцели с наказание. Не знаеше ли това?

Йозеф отвърнал тихо:

— Така е, знаех го.

— Е, тогава нека не говорим напразно — казал старият кратко и се запътил към камъка пред своята колиба, на който свикнал да се моли.

Минали няколко години. От време на време отец Дион бил сполетяван от една слабост, така че сутрин Йозеф трябвало да му помага, защото сам не можел да се вдигне от постелята. После отивал да се моли и подир молитвата пак не смогвал да се изправи сам. Йозеф трябвало да му помага, а след това през целия ден той седял загледан в далечината. Така се случвало в някои дни, в други обаче старецът ставал сам. И изповеди не можел да изслушва всеки ден. А когато някой се изповядвал на Йозеф, по-късно Дион го викал при себе си и му казвал:

— Краят ми е близък, сине мой. Кажи на хората: този Йозеф е мой наследник.

И когато Йозеф възразявал и искал да подхвърли някаква дума, старецът го поглеждал със страховит поглед, който пронизвал човека като ледена струя.

Един ден, след като станал без помощ и изглеждал по-бодър, той извикал Йозеф при себе си в покрайнината на малката градина.

— Тук — казал той, — на това място, ще ме погребеш. Гроба ще изкопаем заедно. Имаме още време за това. Донеси лопатата.

И сега всеки ден в зори те копаели по малко. Когато Дион имал сили, сам вдигал по няколко лопати, пълни с пръст, с голяма мъка, но с известна веселост, като че ли работата му доставяла удоволствие. И през целия ден тази веселост не го напускала. Откакто започнали да копаят гроба, той постоянно бил в добро настроение.

— На гроба ми ще посадиш палма — казал Дион веднъж по време на работа, — навярно ще ядеш от нейните плодове. Ако ли не, друг някой. От време на време съм посаждал по някое дърво. Но все пак твърде малко, съвсем малко. Някои казват: мъжът не бива да умре, без да е посадил едно дърво и без да е оставил син. Е, аз оставям едно дърво, оставям и теб, ти си моят син.

Дион бил по-спокоен и по-весел, отколкото Йозеф го познавал, и ставал все по-весел. Една вечер, било се стъмнило, те били вече вечеряли и прочели молитвата си, той го извикал от своето ложе и го помолил да поседи още малко при него.

— Искам да ти разкажа нещо — започнал Дион приветливо, изглежда, още не бил уморен и не му се спяло. — Спомняш ли си, Йозеф, как някога преживяваше толкова лоши времена в твоята постница там, край Газа, и как животът ти бе дотегнал? Как тогава тръгна да бягаш, решен да търсиш стария Дион и да му разкажеш своята история? И как после в селището на братството срещна стария човек, когото попита за местожителството на Дион Пугила. Е, добре. И не беше ли чудо, че оня стар човек бе самият Дион? Искам да ти разкажа само как се стигна до това. За мен също бе странно и сякаш чудо. Ти знаеш какво е, когато един покаяник и изповедник остарее и е слушал много изповеди на грешници, които го смятат за праведник и светец и не знаят, че той е по-голям грешник от тях. Тогава цялото негово дело му се вижда ненужно и суетно и онова, което някога му изглеждало свято и важно, а именно, че бог го поставил на това място и го удостоил да изслушва и облекчава от нечистотията и тинята душите човешки, сега му се струва голямо, преголямо бреме, дори проклятие, и накрая той тръпне ужасен от всеки клетник, който идва при него с детските си грехове, иска човекът да си върви и сам да тръгне някъде, иска му се да се махне, пък ако ще и чрез въже, метнато през клона на някое дърво. Така се случи и с тебе. Сега и за мен дойде часът да се изповядам и аз се изповядвам: и с мен се случи същото, както и с тебе, и аз вече смятах, че не съм полезен, че съм мъртъв духом и че повече не ще мога да понеса хората и занапред доверчиво да идват при мене и да ми носят всичката нечистотия и зловонията на човешкия живот, с които не могат вече да се справят, с които не можех вече да се справя и аз.

А често слушах да се говори за един покаяник на име Йозеф Фамулус и при него, така научих, хората на драго сърце отивали на изповед и мнозина оставали с по-голямо желание, отколкото при мене, защото бил кротък, ведър мъж. И казваха още: не изисква нищо от хората, не ги укорява, отнася се с тях като брат, само ги изслушва и ги пуска с една целувка. Моят начин не бе такъв, ти знаеш, и когато аз за първи път чух да се разправя за този Йозеф, неговият похват ми изглеждаше по-скоро глупав и прекалено детински; сега обаче, след като всичко ме изпълваше със съмнения дали моят собствен похват струва нещо, имах пълното основание да се въздържа, да не бъда съдник на този Йозеф, да не се смятам за по-знаещ. Какви ли сили трябваше да има този човек? Знаех, че бил по-млад от мене, но все пак също близо до старческата възраст, това ми се нравеше, към млад аз не бих могъл да изпитам така лесно доверие. Но от този човек се чувствах привлечен. И така реших да ида на поклонение при Йозеф Фамулус, да му призная мъката си, да го помоля за съвет или ако не ми даде съвет, може би да получа от него утеха и нови сили. Още самото решение бе благотворно и ме разведри.

Поех на път, странствах към мястото, където казваха, че била неговата постница. Междувременно обаче брат Йозеф преживял същото, каквото и аз, и постъпил също като мене. Всеки се впуснал в бягство, за да търси съвет при другия. Когато тогава, преди да намеря колибата му, съзрях неговото лице, познах го още при първия разговор. Той изглеждаше като човека, когото бях очаквал. Но в момент и той бягаше, бе му тръгнало зле, толкова зле, колкото и на мене или още повече, и в никакъв случай не бе склонен да слуша изповеди, а жадуваше сам да се изповяда и да постави бедата си в чужда ръка. В оня час това бе за мене странно разочарование. Бях много тъжен, защото, щом като и този Йозеф, който не ме позна, се бе уморил от своето задължение и се съмняваше в смисъла на живота си, не значеше ли това и за двама ни, че ние и двамата сме живели безполезно и сме се провалили.

Разказвам ти всичко, което вече знаеш, и затова нека бъда кратък. В онази нощ останах сам в селището, докато ти намери подслон при братята, размишлявах дълго. Мислено се поставих на мястото на този Йозеф и си казах: какво ще направи той утре, когато узнае, че напразно е избягал и напразно се е уповавал на Пугил, когато узнае, че Пугил също е беглец и изкушен от бягството? И колкото повече навлизах в неговата душевност, толкова ми ставаше жал за Йозеф и толкова по ми се струваше, че бог ми го е пратил, за да го позная, а чрез него и себе си и да се излекувам. Сега можех да спя, нощта преваляше. На следния ден ти тръгна на път заедно с мене и стана мой син.

Тази история исках да ти разкажа. Чувам, че плачеш. Плачи, това ще ти донесе облекчение! И тъй като съм толкова непристойно разговорлив, то бъди добър, чуй и останалото и го приеми в сърцето си. Човекът е странно същество, нему малко можеш да се уповаваш, ето защо е възможно по някое време отново да те връхлетят същите страдания и прелъстявания и да се опитат да те победят. И нека тогава нашият повелител ти изпрати един също толкова приветлив, търпелив и утешаващ син и питомец, какъвто ти бе за мене! Що се отнася до клона на дървото, за който тогава изкусителят те бе накарал да мечтаеш, и за смъртта на бедния Юда Искариотски, то мога да ти кажа едно: не е само грях и глупост да си подготвиш такава смърт, макар за нашия Спасител да е нещо дребно опрощението и на този грях. Свръхтова е жалко, когато един човек умира в отчаяние. Бог ни праща отчаянието не за да ни убие, праща ни го, за да събуди у нас нов живот. Когато обаче ни праща смъртта, Йозеф, когато ни откъсва от земята и тялото и ни призовава във висините, то е голяма радост. Да заспиш, когато си уморен, и да можеш да свалиш товара, който си носил много дълго, това е приятно, чудно дело. Откакто изкопахме гроба — не забравяй палмата, която трябва да посадиш, — откакто почнахме да копаем гроба, аз съм по-доволен и по-спокоен, отколкото в течение на много години.

Дълго бъбрих, сине мой. Трябва да си уморен. Иди да спиш. Иди си в колибата. Бог да те пази!

На другия ден Дион не излязъл за утринната молитва и не повикал Йозеф. Той се изплашил, влязъл тихо в колибата на Дион и приближил към неговия одър, намерил стария издъхнал, а лицето му просветлено от една детска, леко сияйна усмивка.

Той го погребал и засадил на гроба му едно дърво, доживял и годината, в която то дало първите си плодове.

Индийски животопис

Един демонски княз, улучен в дива битка със стрела от извития като лунен сърп лък на Вишну, или на част от неговата същност, взела човешкия образ на Рама, се явил отново в кръговрата на превъплъщенията с човешки образ, казвал се Равана и живеел като войнствен владетел край великия Ганг. Той бил баща на Даса. Майката на Даса умряла рано, нейната приемница, една красива и честолюбива жена, родила на княза син и малкият Даса бил вече за нея пречка; вместо него, първородния, тя жадувала някога да види своя син Нала провъзгласен за владетел и затова искала да отчужди бащата от Даса и намислила да го премахне при първия сгоден случай. Но един от придворните брахмани на Равана — Васудева, вещ в жертвоприношенията, прозрял нейните намерения и мъдро съумял да ги осуети. Жал му било за момчето, а освен това му се струвало, че малкият принц е наследил от майка си заложбата на благочестие и чувството за справедливост. Той наблюдавал Даса, пазел го да не му се случи нищо, изчаквал възможност да го изтръгне от мащехата.

Равана притежавал стадо крави, обречени на Брахма, които почитали свято, от чието мляко и масло често принасяли жертва на боговете. За тях били запазени най-хубавите пасища в страната. Един ден дошъл краварят на обречените на Брахма крави, за да докара каца масло и да съобщи, че местността, където досега било стадото, била застрашена от голяма суша, така че те, краварите, единодушно решили да откарат стадото навътре в планината, където и в най-сушаво време изворите не пресъхвали и нямало да липсва свежа паша. Брахманът се доверил на този пастир, когото познавал отдавна, той бил приветлив и верен човек, и така на следващия ден малкият Даса, синът на Равана, изчезнал и вече не го намерили, а Васудева и краварят били единствените, които знаели тайната на неговото изчезване. Момчето Даса краварите повели към планината, там те стигнали след бавно движещата се чарда, то се сприятелило с тях на драго сърце, било приветливо, растяло като краварче, помагало им да пазят и гонят кравите, учело се да дои, играело с теленцата, лежало под дърветата, пиело вкусно мляко и босите му крака все били изцапани с кравешки тор. На него това дори му харесвало, то опознало пастирите, кравите и техния живот, опознало гората, нейните дървета и плодове, обикнало мангото, дивата смокиня и плода на дървото варинга, измъквало сладките лотосови корени от зелените горски езера, а в празнични дни носело на врата си венец от червените цветове на пламъка, научило се да се пази от животните в гората, да избягва тигъра, сприятелило се с мъдрата мангуста и с веселия таралеж, научило се да изтърпява в здрачната колиба дъждовното време, да играе с момчетата, да напява стихове, да плете кошници и рогозки.

Даса не забравил напълно нявгашната си родина и нявгашния си живот, но скоро за него те се превърнали в сън. И веднъж, когато чардата се изтеглила към друга местност, Даса отишъл в гората, защото му се приискало да потърси мед. Откакто я познавал, гората му домиляла чудно, а тази тук му изглеждала свръхтова и необикновено красива, през листа и клони струите дневна светлина се виели като златни змии и звуците в нея — птичи гласове, шепот в корони на дървета, викове на маймуни — се кръстосвали и вплитали в чаровна, леко проблясваща плетеница, подобно на светлика в леса, и все тъй се приближавали, свързвали и разделяли отново уханията — дъх на цветя, дървета, листа, води, блато, дивеч, плодове, пръст и тиня, тръпчиви и сладки, парливи и нежни, събуждащи и приспиващи, ободряващи и потискащи. От време на време в невидима горска клисура прошумявали води, от време на време над бели съцветия прелитала зелена кадифена пеперуда, с черни и жълти петна, от време на време дълбоко в синкавосенчестата гора изпращявала вейка и тежко се удряли клон в клон или диво животно надавало вик в тъмнината, или креслива маймуна се карала на малките си. Даса забравил за меда и както се заслушал в няколко пъстри стрелкащи се мънички птички, видял между високите папрати, същински малък гъсталак сред голямата гора, видял губеща се следа, нещо като път, тясна мъничка пътека, и като запристъпвал безшумно и внимателно по нея, под едно многостволо дърво открил колибка, един вид островърха шатра, струпана и преплетена от папрати, а до нея на земята неподвижно с изправена стойка седял човек, ръцете му били отпуснати между кръстосаните крака, бил с бели коси над широко чело, със спокойни, сведени към земята очи, сякаш без поглед отворени, но обърнати навътре. Даса разбрал, че това е свят човек или йога. Той не бил първият, когото виждал, те били достопочтени и ползващи се с благоволението на боговете мъже и било хубаво да им оставиш дарове или да им покажеш уважението си. Но този тук, който седял пред своята тъй красива и добре закътана папратова колиба, с изправената си стойка, с кротко отпуснатите ръце, потънал в съзерцание, харесал на момчето много и му изглеждал по-странен и по-достопочтен от другите, които било виждало. Този човек, който седял, като че ли витае някъде с отвърнат поглед, но виждащ всичко, за когото няма неведомо, сякаш бил с ореол на святост, обгърнат от сфера на достойнство, от вълна и пламък на тлееща жар и йогистка сила, която момчето не се осмелявало ни да престъпи, ни да наруши с поздрав или зов. Достойнството и величието на неговата осанка, светлината, която излъчвало лицето му, съсредоточеността и желязната неизкушимост в неговите черти разпращали вълни и струи, в чиято среда той седял величаво, като луна, и натрупаната духовна сила, спокойно съсредоточената воля в облика му очертавали такъв вълшебен кръг около него, че се долавяло: този човек би могъл само с едно желание и с една мисъл, без дори да вдигне поглед, да убие някого и пак да го върне към живот.

По-неподвижен и от дърво, което все пак с листа и клони диша и потрепва, неподвижен като каменно божествено изваяние, йогата седял на мястото си и също така неподвижно от мига, в който го съзряло, стояло и момчето, сякаш вкоренено в земята, оковано във вериги, привлечено в омая от неговия образ. Стояло втренчено в човека и видяло как слънчеви петна падат върху неговите рамене, върху една от спокойно отпуснатите му ръце, видяло светлите петна бавно да се движат, да се появяват нови и още докато стояло и гледало удивено, почнало да разбира, че слънчевите отблясъци с нищо не засягат този човек, нито птичите песни и гласовете на маймуните от гората наоколо, нито кафявата дива пчела, която за известно време кацнала на лицето на вглъбения, подушила кожата му, пропълзяла по бузата му, после отново се вдигнала, прелетяла още веднъж, нито пък целият многолик живот на гората. Всичко това доловил Даса, всичко, каквото очите виждат, ушите чуват, всичко, което е красиво или грозно, мило или дотегливо, няма никаква връзка със светия човек, дъждове не биха го намокрили и ядосали, огън не би могъл да го обгори, за него целият свят наоколо станал само повърхност и без смисъл. И у Даса се стрелнало предусещането, че всъщност може би целият свят е само игра и повърхност, само дъх на вятър и кръгове на вълни над неведоми глъбини, нищо освен идея, мисъл, но като телесна тръпка и лек шемет загледаният принц-кравар бил пронизан сякаш от усещане за ужас и опасност и едновременно обзет от копнеж и жажда. Защото, така чувствал той, през повърхността на света, през повърхностния свят йогата се насочвал към основата на битието, към тайната на всички неща, той прокъсал вълшебната мрежа на чувствата, на играта на светлина, звуци, цветове, усещания, свлякъл ги от себе си, стоял здраво вкоренен в същественото и неизменното. Момчето, макар някога да било възпитавано от брахмани и озарено от лъч духовна светлина, проникнало в това не с разума си и не можело да го изкаже с думи, а го доловило, както в благословен час се долавя близостта на божественото, доловило го като тръпка на страхопочитание и удивление пред този човек, доловило го като любов към него и копнеж за живот, какъвто му се струвало, че води седящият, потънал в размисъл. И така по странен начин чрез стария мъж Даса си спомнил за своя произход, за царственото, сърцето му било развълнувано, той стоял на края на папратовия гъсталак, не обръщал внимание на полета на птиците, на дърветата, които с кротко шумолене си приказвали, оставил гората да си бъде гора и далечното стадо — стадо, поддал се на вълшебството и гледал съсредоточения отшелник, пленен от необяснимия и неприкосновен покой на неговата фигура, от светлото спокойствие на лицето, от силата и съсредоточеността на стойката му, от неговата съвършена отдаденост на едно дело.

След това Даса не можел да каже дали два и три часа или цели дни е прекарал при тази колиба. Когато се избавил от вълшебството и безшумно се промъкнал назад по пътечката между папратите, търсейки път да излезе от гората, и накрая стигнал отново на откритата поляна при кравите, като безпаметен, не знаел какво прави — душата му още била омагьосана и той сякаш се събудил едва когато един от краварите го извикал. Посрещнал го с укорни викове заради дългото му изчезване, но когато Даса го погледнал с широко отворени и учудени очи, сякаш не разбирал думите, краварят веднага млъкнал, тъй като погледът на момчето бил необикновен, странен, удивително и тържествено — държането му. След известно време все пак го попитал:

— Къде беше, мили? Някакъв бог ли ти се яви, или демон срещна?

— Бях в гората — казал Даса. — Нещо ме теглеше натам. Исках да потърся мед, но после забравих, защото намерих един мъж, отшелник, който седеше, потънал в размисъл или молитва, а като видях и как свети лицето му, трябваше да застана и дълго да го гледам. Искам привечер да ида там и да му занеса дарове, той е свят човек.

— Направи го — казал краварят. — Занеси му мляко и сладко масло. Те, светците, трябва да се почитат и даряват.

— Но как да го заговоря?

— Не е потребно да го заговаряш, Даса. Само му се поклони и остави занесеното пред него. Повече нищо не е потребно.

Така и направил той. Минало доста време, докато намери мястото. Площадката пред колибата била празна, а да влезе в колибата, не се осмелявал. Така оставил даровете си пред входа на колибата, на земята, и се отдалечил.

И докато краварите станували със стадото си близо до това място, всяка вечер той носел там дарове, а също и през деня се отбивал, заварвал достопочтения потънал в съзерцание и тогава не можел да надвие изкушението — чакал като изпълнен с блаженство зрител да го озари лъч от силата и щастието на светеца. А и после, когато напуснали тази местност и Даса помагал стадото да се придвижи към нови пасища, той дълго време не можел да забрави преживяното в гората и както се случва с момчетата, понякога, когато оставал сам, се отдавал на мечтата да види себе си като отшелник и да овладее йогата.

С времето споменът и мечтата започнали да избледняват, толкова повече, че Даса бързо израснал като силен младеж и се отдавал с радостно усърдие на игрите и борбите с връстниците си. Но в душата му все пак се запазил отблясък и едно леко предчувствие, като че ли загубеното положение на принц и княз някога можело да бъде заменено от достойнството и мощта на йогизма.

Веднъж, тъй като били в близост с града, един от краварите донесъл новината, че там предстоял много голям празник. Старият княз Равана, напуснат от нявгашните си сили, изнемощял, определил деня, в който синът му Нала щял да стане негов наследник и да бъде обявен за княз. Даса пожелал да посети този празник, за да види града, за който от детството в душата му останала незаличена лека следа от спомени, да послуша музика, и той веднъж да види тържественото шествие и състезанията на благородните, оня непознат свят на градските хора и на великите, толкова често описван в сказания и приказки и за който — това също било сказание или приказка, или нещо още по-малко — знаел, че някога, в едно правреме, бил неговият собствен свят. На пастирите била дадена заповед за жертвоприношенията в празничния ден да занесат в двореца товар масло и Даса, за своя радост, се числял към тримата, определени от главния кравар да изпълнят поръката.

В навечерието на празника те отишли в двореца, за да предадат маслото, и брахманът Васудева ги приел, защото той ръководел жертвоприношенията, но не познал младежа. После с голямо желание тримата кравари взели участие в празника, много рано сутринта под ръководството на брахмана започнало принасянето на жертвите, хвърляли златисто блестящото масло в огъня и към небето лумвали високи пламъци, нагоре към безкрая мъждеел тежък маслен дим, благовонен за три пъти по десет божества. Тримата гледали празничното шествие на слоновете с позлатени сенници над главите на ездачите, гледали украсената с цветя княжеска колесница и младия раджа Нала и слушали мощното ехтене на тимпаните. Всичко било великолепно, блестящо и малко смешно или поне така изглеждало на младия Даса; той бил оглушен и очарован, зашеметен от шума, от колите и украсените коне и от цялото великолепие, и от това перчещо се разточителство, бил много очарован и от танцьорките, които танцували пред княжеската кола, тънки и гъвкави като стъбла на лотос, удивен от величието и красотата на града, но сред омаята и радостта пак наблюдавал всичко и с трезвия усет на кравар, който в душата си презира гражданите, не мислел за това, че всъщност той самият е първородният син, че тук, пред очите му, неговият природен брат Нала, за когото не бил запазил спомен, бива миропомазан, благословен и тържествено посрещнат, че в действителност той самият, Даса, би трябвало да се вози в украсената с цветя кола. Затова пък този млад Нала никак не му харесвал, виждал му се глупав и зъл в своята разглезеност и непоносимо суетен в надменното себеобожание, на драго сърце той би си направил шега с този играещ на княз младеж и би му дал урок, но нямал повод, и Даса бързо забравил всичко, което видял и чул и над което се смял и наслаждавал. Градските жени били хубави, с дръзки, предизвикателни погледи, движения и начин на говорене, тримата кравари чули някои думи, които още дълго звучали в ушите им. Наистина тези думи били извикани с една нотка на присмех, защото гражданите се отнасяли към краварите също така, както и краварите към гражданите. Едните презирали другите, но въпреки това на градските жени много се харесвали красивите, силни, хранени с мляко и сирене и почти през цялата година живеещи под открито небе пъргави младежи.

Когато Даса се върнал от този празник, бил станал мъж, почнал да задиря момичетата и издържал в няколко тежки юмручни схватки и борби с останалите момци. Тогава отново попаднали в друга местност, една местност с равни пасища и тихи, спокойни води, край които растели тръстика и бамбук. Тук той видял едно момиче на име Правати и бил обзет от безумна любов към тази красавица. Тя била дъщеря на земеделец, а Даса — толкова влюбен, че забравил и захвърлил всичко, за да я спечели. Когато краварите след някое време отново напуснали местността, тон не послушал предупрежденията и съветите им, а се сбогувал с тях и с пастирския живот, който толкова обичал, заселил се на това място и успял да получи Правати за жена. Сеел нивите на тъста си с просо и ориз, помагал във воденицата и при сеченето на дърва, построил на жена си къщичка от бамбук и глина и я държал затворена там. Трябва да е много властна силата, която тласка един мъж да се откаже от всичките си предишни радости, другари и привички, да промени живота си и сред чужди да приеме незавидната роля на зет. Толкова голяма била красотата на Правати, толкова голямо и мамещо обещанието за искрена любовна наслада, излъчвано от нейното лице и снага, че Даса бил сляп за всичко останало и напълно се посветил на тази жена и наистина в нейните обятия изпитал голямо щастие. Разказват истории за богове и светии, че те, омаяни от някоя прелестна жена, я държели в прегръдките си дни, лунни месеци и години и оставали слети с нея, отдадени на удоволствието и забравяйки всички други дела. Такъв жребий и такава любов си желаел и Даса. Но междувременно съдбата решила друго и неговото щастие не траело дълго, само може би година, а и в това време щастието му било помрачавано от различни неща, от досадните изисквания на неговия тъст и язвителните намеци от страна на шурея му, и капризите на младата жена. Ала колчем се навеждал над нейното легло, забравял всичко това, то изчезвало, така вълшебно го привличала нейната усмивка, така приятно му било да гали стройното и тяло, така с хиляди цветове, ухания и сенки градината на блаженството цъфтяла в нейната млада снага.

Щастието на Даса още нямало и година, когато един ден в областта настанало неспокойствие, вдигнал се шум. Появили се вестоносци на коне и разгласили, че младият княз, самият Нала, пристигал с войници, коне и свита, за да ловува в областта; тук и там разгърнали шатри, чувало се да пръхтят жребци и да свирят рогове. Даса не обръщал внимание на това, работел в полето, грижел се за воденицата, избягвал ловците и дворцовите хора. Но когато в един от тези дни се върнал у дома и не намерил жена си в колибата, макар че най-строго й бил забранил в това време да излиза, усетил нещо да пробожда сърцето му и предчувствал, че над главата му надвисва злочестина. Побързал да иде при тъста си, Правати я нямало и там и никой не бил я виждал. Тревожната притесненост още повече натежала в сърцето му. Търсил жена си в зеленчуковата градина, на полето ден, втори, сновял между дома на тъста си и своя, дебнел в нивата, надничал в кладенеца, молел, викал я по име, зовял, заклинал, търсел следи от стъпки. Най-младият от неговите шуреи, още момче, накрая му издал: Правати била при княза, живеела в неговата шатра, видели я да язди коня му. Даса се промъкнал дебнешком, незабелязано до стана на Нала, носел със себе си прашката, с която си служил някога като пастир. И колчем през деня или нощта му се сторвало, че за миг княжеската шатра оставала непазена, той се прокрадвал към нея, но всеки път веднага отнякъде изниквала стража и Даса трябвало да бяга. От едно дърво, скрит в клоните му, можел да гледа надолу към стана, видял раджата, чието лице му било познато и неприятно още от оня празник в града, видял го да се качва на коня и да потегля, а когато след часове се върнал, слязъл от коня и отметнал завесата пред шатрата, Даса зърнал, че вътре една млада жена се раздвижила и поздравила дошлия, малко оставало да падне от дървото, когато в тази хубавица открил Правати — своята жена. Сега бил сигурен, че е тя, и камъкът на сърцето му станал по-тежък. И ако щастието му в любовта с Правати било голямо, не по-малки, дори по-големи били сега мъката му, гневът, чувството на загуба и обида. Така е, когато човек съсредоточи всичките сили на любовта си върху един предмет; със загубата му за него рухва всичко и обеднял, той стои сред развалини.

Цял ден и цяла нощ Даса се лутал из горите на околността и при всеки краткотраен отдих болката на сърцето подтиквала уморения, той трябвало да се движи и тича, струвало му се, че щял да скита и бяга чак до края на света и до края на живота си, който загубил своята стойност и блясък. И въпреки това той не тичал към далечното и непознатото, а се държал все близо до нещастието си, обикалял около своята къща, мелницата, княжеската ловна шатра. Най-сетне отново се скрил в дърветата над шатрата, стоял там в скривалището от шума и дебнел, озлобен и пламнал като прегладнял хищник, докато настанал моментът, за който напрегнал и последните си сили, моментът, когато раджата излязъл от шатрата. Тогава Даса се спуснал леко надолу по клона, извадил прашката, заметнал и с един камък улучил в челото омразния, който паднал възнак и се прострял неподвижен. Никой, изглежда, не видял; бурята от доволство и утолена жажда за мъст, която заглушила сетивата на Даса, прорязал миг на застрашителна и странна дълбока тишина. И още преди да се вдигне шум около поваления и да загъмжи от слуги, Даса бил отново в гъсталака и изчезнал към граничещата с него, обрасла с бамбук долина.

Но още докато скочил от дървото и докато в шемета на делото замахнал с прашката и изпратил смърт, той се почувствал така, сякаш с това угасил и своя собствен живот, като че ли отприщил и последната си сила и сам се хвърлил, летейки заедно с убиващия камък в бездната на унищожението, примирен с гибелта, стига миг преди него да се свлече омразният враг. Но сега, тъй като на деянието откликнал необичайният миг на тишина, жажда за живот, за която още нищо не знаел, го извлякла от зейналата пропаст, първичен подтик завладял сетивата и крайниците му, наложил му да търси гора и бамбуков гъсталак, заповядал му да бяга и да се крие. Едва след като стигнал в едно убежище и смятал, че се е изплъзнал от първата опасност, съзнал какво се е случило с него. Когато се строполил, капнал от умора, едва поемащ дъх, когато в изнемогата се стопило опиянението от делото и открило простор за отрезвяване, Даса почувствал първо разочарование и леко отвращение, че се е измъкнал и останал жив. Но едва дишането му се успокоило и се уталожил шеметът от умората, това противно и вяло чувство отстъпило на упорство и воля за живот и отново в сърцето му се върнала дивата радост от извършеното.

Скоро в близост с него настанало оживление, започнало търсенето и преследването на убиеца, продължило цял ден, и той се изплъзнал само защото стоял безмълвен и неподвижен в прикритието си и защото никой, в страха от тигър, не искал да прекоси толкова дълбоко гъсталака. Даса поспал малко, отново лежал, после, дебнейки, пропълзял по-нататък, пак си починал и на третия ден от убийството бил оттатък веригата на хълмовете и неудържимо продължил пътя си към по-високата планина.

Бездомният живот го отвеждал тук и там, направил го по-твърд и по-равнодушен, а също по-умен и по-примирен, но нощем той все сънувал Правати и своето някогашно щастие или това, което само се наричало така, много пъти сънувал и своето преследване и бягство, ужасни, свиващи сърцето сънища като този, че бяга през гори, а зад него са преследвачите с барабани и ловджийски рогове; че върви през гори и блата, през трънаци и прогнили мостове и носи нещо, някакъв товар, нещо завито, скрито, неизвестно, за което само се знае, че е скъпо и че не бива при никакви обстоятелства да го изпусне от ръцете си, нещо безценно и застрашено, някакво съкровище, може би нещо откраднато, завито в кърпа, в парче цветен плат, с кафявочервеникави и сини шарки, каквито имало и по празничната рокля на Правати, че той, натоварен с този вързоп, плячка или съкровище, тича през опасности и мъчнотии, промъква се под ниско сведени клони и надвесени скали, превит, покрай змии, по шеметно тесни дървени мостчета над реки, гъмжащи от крокодили, и че най-накрая, гонен, съсипан, спира и когато се опитва да отвърже възлите, с които е стегнат вързопът, и ги развързва един подир друг, отгръща кърпата и съкровището, което изважда и държи с разтреперани ръце, е собствената му глава.

Криейки се, той живеел в непрестанно странстване, като всъщност не толкова бягал от хората, а по-скоро ги избягвал. И един ден неговото странстване го отвело в хълмиста местност, обрасла с буйни треви, която му се виждала красива и сякаш го поздравявала, сякаш трябвало да я е познавал. Скоро стигнал в долина с ливади, с кротко полюшнати треви, а после видял група иви, които познал и които му напомнили за веселото и невинно време, когато още нищо не знаел за любов и ревност, за омраза и отмъщение. Това била местността на ливадите, в които някога пазил мардата с другарите си, като че ли най-веселото време от младостта му, сега го гледало от далечна глъбина и невъзвратимост. Сладостна тъга в сърцето му отвръщала на гласовете, които го поздравявали тук, на подухващия вятър в сребристите разлюлени върби, на веселата пъргава маршова песен на малкия поток, на песента на птиците и дълбокото, златно бръмчене на земните пчели. Тук ухаело и ехтяло като в убежище и роден дом. Привикнал на скитническия пастирски живот, той никога не бил чувствал една местност така родна и близка.

Воден и придружаван от тези гласове в душата си, с чувства, сродни с чувствата на завърналия се в родния дом, той крачел през приветливата местност за първи път след страшни месеци вече не като чужденец, не като преследван, беглец и обречен на смърт, а с волно сърце, без да мисли за нещо, без да жадува за нещо, отдаден напълно на тихото и ведро настояще и близост, приемащ с благодарност и малко учуден от себе си своето ново необичайно душевно състояние, за пръв път очарован от тази откровеност без желание, от тази веселост без напрежение, от това внимателно, благодарно съзерцателно наслаждение. Нещо го привличало през зелените ливади към гората под дърветата, където осеяният с малки слънчеви петна здрач усилвал чувството за завръщане и родина и го водел по пътеки, които краката му като че ли намирали сами, докато не попаднал в един гъсталак от папрати, в една малка гора сред голямата гора и до малка колиба, а пред колибата на земята седял неподвижният йога, когото някога той следял и комуто носел мляко.

Даса се спрял като събуден от сън. Тук всичко било такова, каквото и някога, тук времето не течало, нищо не било убито и нищо не било изстрадано; тук, така му се струвало, времето спряло, животът — здрав като кристал, застинал и увековечен. Наблюдавал стария и в сърцето му се върнали удивлението, любовта и копнежът, които изпитал някога, когато го съзрял за пръв път. Оглеждал колибата и си мислел, че трябвало преди настъпването на близкия дъждовен период малко да я пооправи. После се осмелил на няколко внимателни стъпки, влязъл в колибата и огледал какво има вътре; нямало нищо, почти нищо: ложе от шума, купа от кратуна с малко вода и празна ликова торба. Взел торбата и отишъл в гората да потърси храна, донесъл плодове и сладка дървесна сърцевина, после взел купата и я напълнил с прясна вода. Така било свършено всичко, каквото тук можело да се свърши. Толкова малко било потребно някому, за да живее! Даса се скупчил на земята и потънал в мечти. Бил доволен от този мълчалив покой и унес в мечти сред гората, доволен от себе си и от гласа в душата си, който го довел тука, където нявга, още младеж, доловил нещо като мир, щастие и родина.

Така той останал при мълчаливеца. Подменил шумата на ложето му, търсел храна за двамата, после поправил старата колиба и се заловил недалеч от нея да изгради втора за себе си. Старецът, изглежда, го търпял, но всъщност не можело да се разбере дали изобщо го е забелязал. Ако се изправел от своята вглъбеност, то било само за да влезе в колибата да спи, да хапне един залък или малко да се поразходи из гората. Даса живеел редом с достопочтения като слуга в близост с велик господар или по-скоро както малко домашно животно, опитомена птица или може би мангуста привиква да живее край хората, услужлива и едва забелязвана. Тъй като дълго време се крил и бягал, неспокоен, несигурен, с нечиста съвест и постоянно с мисълта за преследването, този спокоен живот, леката работа, съседството с един човек, който, изглежда, изобщо не му обръщал внимание, за известно време му се отразили много добре, спял без кошмари и забравял за половин и цял ден случилото се. За бъдното не мислел и ако го изпълвал копнеж или желание, то били да остане тука и да бъде приет и посветен от йогата в тайните на отшелническия живот, сам да стане йога или поне да усвои неговото гордо спокойствие. Започнал често да уподобява позата на достопочтения, също като него да седи неподвижно с кръстосани крака и да се вглежда в един непознат и свръхреален свят и да бъде недостъпен за това, което го обграждало. Но обикновено много бързо се уморявал, крайниците му се схващали, заболявал го гърбът, досаждали му комари или странни усещания по кожата, сърбеж и дразнене, които го принуждавали отново да се размърда, да се чеше и накрая да стане. На няколко пъти обаче той почувствал и нещо друго, а именно едно облекчаване, олекване и трепет, както му се случвало в някои сънища, когато човек само от време на време леко докосва земята, едва-едва се оттласква от нея и се носи отново като влакънце вълна. В тези минути той стигал до предчувствието, какво би било, ако продължително се носи така, ако собственото тяло и собствената душа загубят тежестта си и в диханието на един по-голям, по-чист слънчев живот затрептят издигнати и погълнати от едно отвъд, от извънвременното и неизменното. Но всичко това оставало само мигове и предчувствия. И когато разочарован се връщал от тези мигове към старото и привичното, мислел, че би трябвало да накара стария да му бъде учител, да го въведе в своите упражнения и тайни изкуства и да го направи йога. Ала как да станело това? Струвало му се, че старият никога не ще спре на него очи, че между тях не ще бъдат разменени думи. Старият като че ли бил отвъд ден и час, отвъд гора и дом и отвъд речта.

И все пак един ден той изговорил една дума. Настанало време, в което Даса нощ след нощ отново сънувал, често смутно сладостни, а често и смутно грозни сънища или жена си Правати, или ужасите от живота си като беглец. И през деня той не напредвал в нищо, не издържал дълго да седи и се приучва, мислел за жени и любов, много бродел из гората. Може и времето да било виновно за това, дните били душни, поривите на вятъра — горещи. И отново настъпил такъв един лош ден, комарите бръмчали, през нощта Даса пак сънувал един от тежките си, оставящи страх и потиснатост сънища, чието съдържание наистина вече не помнел, но който сега, наяве, му се струвал жалко и всъщност непозволено, дълбоко засрамващо връщане към по-раншните му състояния и стъпала на живота. Цял ден той се влачел и седял, мрачен и неспокоен, около колибата, залавял се и изоставял ту една, ту друга работа, много пъти сядал, опитвайки да се упражнява на вглъбеност, но всеки път веднага го обземало трескаво безпокойство, крайниците му тръпнели, по краката му сякаш пъплели мравки, на тила му парело, едва издържал за мигове и поглеждал плахо и засрамено към стария, който седял в съвършена поза и чието лице, с обърнат към душата взор, се поклащало в неприкосновена кротка веселост като главичката на цвят.

И през същия ден, когато най-после йогата се вдигнал и обърнал към колибата си, Даса, който дълго дебнел този момент, застанал на пътя му и с дързостта на наплашения го заговорил.

— Достопочтени — казал той, — прощавай, че се втурнах в твоя покой. Аз търся мир, търся спокойствие, искам да живея и да бъда като тебе. Виж, още съм млад, но трябваше да изпитам много страдания, съдбата жестоко си игра с мен, бях роден за княз и отритнат при пастирите, бях пастир, израснах с невинно сърце, радостен и силен като младо биче. После очите ми се отвориха за жените и когато видях най-красивата, поставих живота си в служба на нея, щях да умра, ако не бях я получил. Оставих другарите си, пастирите, поисках Правати, дадоха ми я, станах зет и служех. Трябваше да работя упорито, но Правати беше моя, обичаше ме или поне вярвах, че ме обича, всяка вечер се връщах в нейните прегръдки, притисках се до сърцето й. И видиш ли, тъкмо тогава в този край дойде раджата, същият, заради когото някога като дете бях прогонен, дойде и ми отне Правати, трябваше да я видя в неговите ръце. Това беше най-голямата болка, която изпитах, тя преобрази съвсем и мене, и живота ми. Улучих раджата, аз убих и поведох живот на престъпник и преследван, всичко ме гонеше, нямаше ни час, в който да бях сигурен за живота си, докато попаднах тук. Аз съм глупав човек, достопочтени, убиец съм, може би ще ме хванат и разкъсат на четири. Не мога повече да понасям този ужасен живот, искам да се избавя от него.

Йогата слушал този изблик спокойно, със затворени очи, сега ги отворил, спрял погледа си в лицето на Даса, един светъл, пронизителен, почти непоносимо твърд, съсредоточен и бистър поглед, и докато наблюдавал лицето на Даса и премислял неговия задъхан разказ, устата му бавно се изкривила в усмивка, в един смях и поклащайки глава в беззвучен смях, той казал:

— Майя! Майя!

Съвсем объркан и засрамен, Даса се спрял; преди да хапне, другият малко се поразходил бавно по тясната пътечка между папратите, крачел отмерено и сигурно нагоре-надолу, след неколкостотин крачки се върнал, влязъл в колибата си и лицето му отново било както винаги обърнато на другаде, не към видимия свят. Що за смях бил този, с който това през цялото време неизменно, неподвижно лице отвърнало на бедния Даса! Той дълго размишлявал. Доброжелателен или ироничен бил този ужасен смях над неговото отчаяно признание и молба, утешителен или осъждащ, божествен или демонски? Бил ли той само циничният кикот на старостта, която вече не е в състояние нищо да приеме сериозно, или забавлението на мъдреца над чуждата глупост? Бил ли някакво отклонение, сбогуване, отпращане? Или той навярно би искал да бъде съвет, покана към Даса да му подражава и сам да се смее с него? Не можел да отгатне. И до късно през нощта той размишлявал за този смях, в който, изглежда, се превърнал неговият живот, неговото щастие и беда, за този старец, мислите му сграбчвали неговия смях като твърд корен, който все пак имал някакъв вкус и мирис. Даса се блъскал, размишлявал и мъчел също и с думата, която старият извикал толкова ясно, толкова весело и необяснимо доволен, придружил със смях: „Майя! Майя!“ Какво било приблизителното й значение, той разбирал наполовина и наполовина предусещал, а също и в начина, по който смеещият се и извикал, явно позволявал да се разгадае малко от смисъла й. Майя — това бил животът на Даса, младостта на Даса, неговото сладко щастие и горчива беда, Майя била красивата Правати, Майя била любовта и нейната наслада, Майя бил целият живот. Животът на Даса и на цялото човечество, всичко в очите на този йога било Майя, може би детинщина, зрелище, театър, химера, едно нищо в пъстра кожа, сапунен мехур, явление, над което може да се смееш с известна възхита и едновременно да го презираш, но в никакъв случай да го вземеш сериозно.

Но дали с този смях и с думата „Майя“ за стария йога животът на Даса бил уреден и отминат с презрение, за самия Даса не било така и доколкото желаел да бъде смеещ се йога и в своя собствен живот да не познае нищо освен Майя, то пак от тези неспокойни дни и нощи в него отново било будно и живо всичко, което след умората от дните на бягството за известно време тук, в убежището на йогата, изглеждало почти забравено. Необикновено малка му се виждала надеждата, че някога той действително ще изучи изкуството на йогата или поне, че ще може да постъпва като стария. Но тогава имало ли някакъв смисъл още да живее в тази гора? Това било едно прибежище, тук той насъбрал сили, отдъхнал малко, посъвзел се, което също не било без стойност, то било дори много. А може би междувременно там, в страната, са се отказали от преследването на княжеския убиец и той без голяма опасност би могъл да продължи да странства. Решил да направи така, мислел да тръгне на другия ден, светът бил голям, той не можел да остане завинаги тук, в това скривалище. Решението му донесло известно успокоение.

Искал да стане с първите лъчи на утрото, но когато след дълъг сън се събудил, слънцето било високо в небето и йогата — вече потънал в своето съзерцание, а Даса не искал да тръгне, без да се сбогува, пък имал и една молба към него. Така той чакал час след час, докато мъжът станал, пораздвижил крайниците си и почнал да ходи нагоре-надолу. Тогава Даса се изправил на пътя му, поклонил се ниско и не се отдръпнал, докато йогата не му отправил въпросителен поглед.

— Учителю — казал той смирено, — аз ще продължа своя път, няма повече да нарушавам покоя ти. Но само сега ми позволи, достопочтени, една молба. Когато ти разказах за своя живот, ти се смя и извика „Майя“. Умолявам те, разкрий ми нещо повече за Майя.

Йогата се обърнал към колибата, с поглед заповядал на Даса да го последва. Старият взел купата с водата, протегнал я на Даса и му заповядал да си измие ръцете. Даса го послушал. Сетне старият плиснал остатъка от водата върху папратите, подал на младия празния съд и му заповядал да донесе прясна вода. Даса го послушал и затичал, а в сърцето му трепнало чувството за раздяла, тъй като за последен път вървял по малката пътечка към извора, за последен път носел леката купа с изтърканите ръбове и се навеждал над малкото водно огледало, в което се отразявали храстите, короните на дърветата и разсеяната като светли точки приятна небесна синева, при последното си навеждане той видял и отражението на собственото си лице в кафеникавия здрач. Даса потопил купата във водата, бавно и замислено, изпитвал несигурност и все не можел да си обясни защо се чувства така странно и защо, след като е решил да тръгне на път, го заболяло, че старецът не го поканил да остане още, да остане може би завинаги.

Приклекнал край извора, пил глътка вода, внимателно се изправил със съда, за да не разлее ни капка, и тъкмо искал да пристъпи по краткия обратен път, ухото му докоснал един тон, който го очаровал и ужасил, глас, който чувал в някои от сънищата си и за който мислил с най-горък копнеж в часовете на будуване. Гласът звучал приятно, сладко, детински и влюбено го мамел през здрачината на гората, така че сърцето му потръпнало от страх и радост. Това бил гласът на Правати, на неговата жена.

— Даса — зовяла тя.

Невярващ, той се огледал наоколо със съда в ръцете и що да види, между стволовете на дърветата се появила тя, тънка и гъвкава, дългокрака, Правати, милата, незабравимата, невярната. Той изпуснал купата и се затекъл към нея. Усмихната и някак засрамена, тя стояла пред него и го гледала с големите си очи на кошута и едва сега отблизо той видял, че тя носи сандали от червена кожа и много красиви богати дрехи, златна гривна на ръката и блестящи цветни скъпоценни камъни в черната коса. Сепнат, отстъпил назад. Още ли била любовница на княза? Не убил ли сам този Нала? Още ли се разхожда с неговите подаръци? Как можела, нагиздена с чуждите гривни и камъни, да застане пред него и да го вика по име?

Ала тя била по-хубава, отколкото някога, и преди да можел да й поиска обяснения, трябвало да я прегърне, да скрие чело в косите й, да повдигне лицето й и да я целуне по устата, същевременно усетил, че всичко се върнало, отново било негово това, което някога притежавал: щастието, любовта, насладата, радостта от живота, страстта. С всички свои мисли той вече бил далеч от тази гора и от стария отшелник, вече изчезнали и били забравени гората, отшелничеството, съзерцанието, йогата. Не мислел повече и за съда за вода на стария, който трябвало да занесе. Той останал край извора, когато Даса се запътил към края на гората с Правати. И много бързо тя почнала да му разказва как дошла дотук и как се случило всичко.

Удивителен бил нейният разказ, дивно, чаровно и приказно като в сказание Даса се впуснал в своя нов живот. Не само Правати била отново негова, не само омразният Нала — мъртъв, преследването на убиеца отдавна преустановено, но Даса, някогашният княжески син, който станал пастир, в града бил обявен за единствения потомък, законен наследник и княз, един стар пастир и един стар брахман припомнили почти забравената история на неговото подхвърляне и огласили пред всички, че същият човек, когото известно време навред търсили като убиец на Нала, за да го измъчват и погубят, сега бил търсен много по-усърдно из цялата страна, за да бъде обявен за раджа и тържествено въведен в града и палата на своя баща. Станало като насън и това, което най-много се харесало на изненадания, била чудесната случайност, че от всички хора, изпратени да го търсят, тъкмо Правати била тази, която го намерила и поздравила първа. В края на гората видял издигнати шатри, миришело на пушек и дивеч. Правати била поздравена гръмко от цялата си свита и веднага започнало голямо тържество още щом тя обявила, че това е Даса, нейният съпруг. Там имало един мъж, другар на Даса от времето, когато бил пастир, именно той довел Правати и свитата в едно от местата на неговия предишен живот. Мъжът се смеел доволен, когато познал Даса, затичал се към него и му се искало приятелски да го потупа по рамото или да го прегърне, но сега неговият другар бил станал раджа и така, както тичал, изведнъж спрял, сякаш скован, после закрачил по-бавно и почтително и го поздравил с дълбок поклон. Даса го изправил, прегърнал го, назовал го нежно по име и попитал с какво би могъл да го дари. Пастирът си пожелал една телица и му пратили три от най-добрата чарда на раджата. А при новия княз непрестанно се явявали хора, чиновници, дворцови ловци и брахмани, той приемал техните поздравления. Поднесли му ястия, зазвучала музика от тимпани, китари и флейти и цялата тази празничност и блясък изглеждали на Даса като сън; той не можел истински да го повярва; действителна му се виждала само Правати, неговата млада жена, която държал в прегръдките си.

Шествието тръгнало към града, като всеки ден се придвижвало по малко, били изпратени бързоходци, те разнасяли радостната новина, че е намерен младият раджа и се приближава; още щом се зададял някой град, вече ехтели гонгове и барабани и насреща се появявало шествие от облечени в бяло брахмани, начело с приемника на оня Васудева, който някога, преди близо двайсет години, изпратил Даса при пастирите и съвсем наскоро починал. Те го поздравявали, пеели химни, а пред палата, към който го водели, горял голям жертвен огън. Даса бил въведен в своя дом, последвали нови поздравления, тържествени клетви, благословии, заклинания за добре дошъл и тук. А отвън градът празнувал радостното събитие до късно през нощта.

Обучаван от двама брахмани всеки ден, за кратко време той изучил онова, което им се струвало необходимо от науките, присъствал на жертвоприношения, раздавал правосъдие и се обучавал на рицарските и военни изкуства. Брахманът Гопала го въвел в политиката; той му разказал как стоят нещата с неговия двор, какви са правата му, на какво ще могат да претендират бъдещите му синове, какви врагове има. Враг му била преди всичко майката на Нала, тя, която някога ограбила правата на принц Даса и дебнела случай да му отнеме живота и която сега в лицето на Даса мразела още и убиеца на своя син. Тя избягала й потърсила закрилата на съседния принц Говинда, живеела в неговия палат и този Говинда, и родът му от незапомнени времена били неприятели, и то опасни, те водели войни още с прадедите на Даса и повдигали искания за някои краища от неговите земи. Напротив, съседът от юг, княз Гайпали, бил приятел на бащата на Даса и никак не можел да търпи мъртвия Нала. За Даса било неотменен дълг да го посети, да му занесе дарове и го покани за предстоящия лов.

Правати вече напълно се сраснала със своето ново благородническо положение, тя умеела да се представя като княгиня и изглеждала чудесно в своите красиви дрехи и накити, като че ли не била от по-ниско потекло, отколкото нейния господар и съпруг. Година след година те живеели в щастлива любов и щастието им придавало един особен блясък и светлина, каквито имат хората, към които боговете са благосклонни, така че народът ги уважавал и обичал. И когато, след като много дълго напразно чакал, най-после Правати му родила един хубав син, когото нарекъл на името на своя баща Равана, щастието им било пълно и сега всичко, което притежавал, земя и власт, домове и обори, складове, добитък и коне, в неговите очи придобило двойно значение и важност, по-голям блясък и стойност: цялото това имане било красиво и отрадно и то трябвало да обкръжава Правати, да я облича, обсипва с накити и да я прославя, а то било далеч по-хубаво, по-отрадно и по-важно като наследство и бъдещо щастие на сина Равана.

И ако Правати изпитвала удоволствие главно от празници, тържествени шествия, от бляскаво и богато облекло, накити и голяма свита, то радостите, предпочитани от Даса, били да накара да засадят в неговата градина редки и скъпоценни дървета и цветя, също и да заселят в тях папагали и други пъстри птици, към всекидневните му привички спадало сам да ги храни и да се забавлява с тях. Едновременно с това го привличали и ученията; като благодарен ученик на брахманите, той запаметил много стихове, поговорки, овладял изкуството да чете и пише, държал собствен писар, който умеел да приготвя палмовите листа за писане и под чиито нежни ръце започнала да се събира малка библиотека. Тук при книгите в едно неголямо великолепно помещение, със стени от благородно дърво, цялото украсено с фигури и отчасти позлатени скулптури за живота на боговете, той приемал понякога поканените брахмани, един елит от учени и мислители измежду жреците, за да могат да дискутират за свети неща — по същината на вярата, сътворението на света и Майя на великия Вишну, за светите Веди, за силата на жертвата и за още по-голямата сила на покаянието, чрез които смъртният човек може да стигне дотам, че и боговете да потреперят от страх пред него. Ония брахмани, които най-добре говорели, спорели и се обосновавали, получавали богати дарове, някои, като награда за удържана победа в спор, отвеждали красива крава, а понякога имало нещо едновременно смешно и трогателно, когато големите учени, след като току-що декламирали и разяснили стихове от Ведите и показали, че познават всички небесни светила и земни морета, горди и възхвалявани, си тръгвали с почетните дарове или пък влизали в ревностен спор заради тях.

В някои времена сред богатствата, щастието, градината, книгите на княз Даса всичко, което принадлежи на живота и човешката същност, му се виждало чудно и съмнително, трогателно и едновременно смешно, като ония суетно мъдри брахмани, ясни и едновременно мрачни, желани и едновременно презрени. Когато спирал поглед на лотосовите цветове в езерцата на своята градина, на блестящо преливащите багри по перата на пауните, фазаните и птиците, на позлатените резби в палата, понякога всички те му изглеждали божествени, сгрети от вечен живот, а друг път, дори едновременно, усещал в тях нещо недействително и ги приемал като недостойни, съмнителни, като склонност към тление и разпад, готовност за повторно потъване в безформеното, в хаоса. Така както сам той, князът Даса, бил принц, станал пастир и убиец, а после — волен като птица и накрая отново се издигнал до княз, ръководен и подтикван от неведоми сили, незнаещ какво ще бъде утре и вдругиден, така играта на Майя, на живота, съдържала едновременно и навред възвишеното и низкото, вечността и смъртта, величавото и смешното. Дори тя, любимата, дори красивата Правати понякога за мигове му изглеждала лишена от чар, смешна, тя имала много пръстени по ръцете, премного гордост и тържествуване в очите, премного старание за достолепие в походката си.

По-мил от неговата градина и книги му бил Равана, собственият малък син, осъществяването на любовта и на живота му, цел на грижата и нежността му, едно нежно и красиво дете, истински принц, с очи на кошута като майка си, и склонен към замисленост и мечтание като баща си; понякога, когато той виждал малкия дълго да седи в градината пред някакво красиво дърво или приклекнал на килима, потънал в съзерцание на някакъв камък, резбована играчка или птиче перо, с леко повдигнати вежди и кротък, втренчено унесен поглед, струвало му се, че този син много прилича на него. Колко много го обичал, Даса открил веднъж, когато за пръв път трябвало да го остави за неопределено време.

Един ден дошъл бърз вестоносец от областта, където неговите земи граничели със земите на Говинда, съседа, и съобщил, че там били нахлули хората на Говинда, заграбили добитък, пленили доста хора и ги отвлекли. Даса незабавно се приготвил, взел със себе си началника на гвардията, няколко десетки конници и се впуснал да преследва нападателите; и тогава, в мига, преди да поеме на път, когато вдигнал на ръце синчето си и го целунал, любовта в сърцето му лумнала — същинска огнена болка, и тази огнена болка, чиято сила го изненадала, го докоснала като предупреждение от неизвестното, през дългата езда се превърнала в разбиране и убеждение. И докато яздел, мисълта му се занимавала с това, по каква причина е яхнал коня и толкова люто и стремително се втурнал към вражата страна; и каква в действителност била властта, която го заставила за такова дело и усилие. Той разсъждавал дълго и разбрал, че всъщност не било важно и сърцето не го заболяло затуй, че някъде по границата са му отвлекли добитък и хора, че кражбата и оскърблението на неговите княжески права не биха били достатъчни да го тласнат натам, да го разпалят за гняв и дело и че за него би било по-подходящо да отвърне на вестта за ограбването на добитък с една състрадателна усмивка. Ала с това, знаел го, щял да прояви страшна несправедливост към вестоносеца, препускал с известието до изнемога, и не по-малко към хората, които били ограбени, и към пленените, отвлечените от своята родина и мирния си живот в чужбина и робство. Нещо повече, ако се откаже от военно отмъщение, би оскърбил всички други свои поданици, макар да не паднал и косъм от главите им, те трудно биха понесли и не биха разбрали защо техният княз не брани добре земята им, тъй че ако и над него се стоварело насилие, на никого от тях не би могъл да разчита за отмъщение и помощ. Той схванал, че било негов дълг да тръгне на този поход за мъст. Но какво е дълг? Колко вида дълг има? И колко често ги пропускаме без каквото и да е сърдечно вълнение. На какво се дължи, че дългът за отмъщение не е от тези, които следваме равнодушно, и че той не може да бъде пропуснат или да се изпълни небрежно и с половин сърце, а усърдно и със страст. Едва този въпрос се надигнал в него и сърцето му вече имало отговор, като още веднъж го пронизала онази болка, с която се сбогувал с Равана, с принца. Ако князът, така прозрял той сега, остави да му ограбят добитък и хора, без да окаже съпротива, то грабежите и насилията от границите на страната ще проникнат все по-навътре и накрая врагът ще се изправи непосредствено пред него самия и ще го улучи там, където може да му причини най-голямата и най-горчивата болка — в неговия син! Ще грабнат сина му, наследника, ще го отвлекат и убият, може би след мъчения, и това би била най-страшната болка, която той някога би могъл да изпита, още по-лоша, далеч по-лоша, отколкото дори смъртта на Правати. И ето защо Даса яздел усърдно и бил толкова верен на дълга си княз. Вървял не от чувствителност към загубата на добитък и земя, не от доброта към своите поданици, не от честолюбие за княжеското име на своя баща, а от по-бурна, по-мъчителна и безумна любов към своето дете и от неудържим безумен страх пред болката, която би могла да му причини загубата на това дете.

Ето до какви възгледи стигнал Даса по време на този поход. Впрочем не му се удало да догони и накаже хората на Говинда, те се измъкнали заедно с плячката си и за да прояви своята твърда воля и докаже смелостта си, сега той самият трябвало да премине границата и да опустоши едно село на съседа, да отвлече малко добитък и роби. Само няколко дни отсъствал, но и при победното си връщане към дома той пак се отдал на дълбок размисъл, притихнал съвсем и сякаш се връщал у дома тъжен, защото в размисъла си прозрял колко здраво и без никаква надежда за спасение се хванал и оплел с цялата си същност и действия в една коварна мрежа. Докато склонността към размисъл и неговата потребност от благоговейно съзерцание и бездеен невинен живот непрестанно растели и растели, от друга страна, от любовта към Равана и от страха и грижата за него, за живота и бъдещето му избуявала също така принудата за действия и обвързване, от нежността израствала борба, от любовта — война, и той вече, макар и само за да бъде справедлив и да наказва, ограбил едно стадо, всял смъртен страх в някакво село и насила отвлякъл клети невинни хора, а от това естествено израствали ново отмъщение и насилия и така щяло да продължава, докато целият му живот и цялата страна бъдат обхванати само от война, насилие, звук на оръжие. От това прозрение или вътрешно просветление той изглеждал толкова тъжен и мълчалив по време на завръщането си у дома.

И в действителност враждебно настроеният съсед не му давал мира. Повтарял своите нападения и грабителски набези, Даса трябвало да премине в противозащита и когато врагът му се изплъзвал, да търпи това, че за наказание неговите войници и ловци нанасят на съседа нови щети. В столицата се виждали все повече и повече конници и въоръжени хора, в някои гранични села сега постоянно станували войници за охрана, военни съвещания и приготовления правели дните неспокойни. Даса не можел да прозре какъв смисъл и каква полза имало от вечната малка война, съжалявал за страданията на засегнатите, за живота на убитите, съжалявал за своята градина и за своите книги, от които все повече и повече трябвало да се лишава, за покоя на своите дни и на своето сърце. Той често говорел за това с брахмана Гопала и на няколко пъти със съпругата си Правати. Би трябвало, така казвал Даса, да се стремят да повикат за съдник един от уважаваните съседни князе, който да помогне за възстановяването на мира, а той от своя страна на драго сърце бил готов да помогне и допринесе за това, като отстъпи и раздели няколко ливади и села. Той бил разочарован и малко възмутен, когато видял, че нито брахманът, нито Правати искали да го знаят.

Спорът с Правати довел до много бурна свада, дори до раздор. Настойчиво и заклинайки я, той й разкрил своите основания и мисли, тя обаче приемала всяка дума така, сякаш не била насочена срещу войната и безполезните убийства, а единствено срещу нейната личност. Намерението на врага, така наставлявала тя в горещ и многословен спор, било да извлече изгода от добротата и любовта към мира на Даса (за да не кажела, от неговия страх от войната) и щял да го накара да сключва примирие след примирие и всяко да плаща с малки отстъпки на области и хора, но накрая в никакъв случай нямало да бъде доволен, а щял, след като Даса бъдел достатъчно изтощен, да премине към открита война и да му ограби и последното. Тук не се отнасяло за стада и села, за предимства и щети, а за цялото, отнасяло се за съществуване или унищожение. И ако той не знаел какво изисква неговото достойнство, какво дължи на своя син и на своята жена, то тъкмо тя трябвало да го научи. Очите й искрели, гласът й треперел. Даса отдавна не я бил виждал толкова красива и разпалена, но изпитал само тъга.

А нападенията по границата и нарушенията на мира продължавали, едва сезонът на големите дъждове временно ги спрял. При двора на Даса вече се очертали два лагера: единият от привърженици на мира бил съвсем малък, освен самия Даса към него се числели само малцина от по-старите брахмани, учени и задълбочени в своите размисли мъже. Привърженици на войната обаче, на страната на Правати и Гопала, били мнозинството от жреците и всички офицери. Въоръжавали се трескаво и знаели, че оттатък враждуващият съсед прави същото. Главният ловец обучавал момчето Равана на стрелба с лък, а майка му го водела по всички прегледи на войската.

И в тези дни понякога Даса си спомнял за гората, в която нявга прекарал известно време като клет беглец, спомнял си за белокосия старец, който живеел там, откъснат от хората, отдаден на размисъл. Понякога си го спомнял и изпитвал желание да го потърси, да го види отново и да чуе неговия съвет. Но не знаел дали старецът е още жив и би ли го изслушал и му дал съвет, а ако действително бил още жив и го посъветвал, то всичко пак би вървяло по своя път и с това нищо не би се променило. Потъването в размишление, мъдростта са добри и благородни неща, но те, изглежда, виреят само встрани, по крайбрежието на живота, а който плува в неговия поток и се бори с вълните, делата и страданията му нямат нищо общо с мъдростта, той им се отдава, стават му съдба, те трябва да бъдат извършени и изтърпени. И боговете не живеят във вечен мир и вечна мъдрост, и те познават опасност и страх, борба и битка, той знаел това от много сказания. И така Даса се примирил, вече не спорел с Правати, яздел за прегледите на войската, виждал войната да се приближава, предчувствал я в изтощителните си нощни сънища, в които снагата му съхнела, лицето — тъмнеело, виждал как за него щастието и насладата от живота вехнат и избледняват. Оставала му само любовта към родния син, тя се засилвала с грижата, засилвала се с въоръжаването и военните упражнения, тя била червеното пламтящо цвете в неговата запустяла градина. Учудвал се колко много празнота и нерадост човек можел да понесе, как можел да свикне с грижата и бедата, учудвал се също на това, колко опалващо и властно в едно видимо вече лишено от страх сърце можела да цъфти любов, пропита от страх и грижовност. Животът му навярно бил безсмислен, но не без ядро и сърцевина, той кръжал около любовта към сина. Заради него Даса ставал сутрин от леглото и прекарвал деня си в занимания, полагал усилия, чиято цел била войната и всяко от които му било неприятно. Заради него търпеливо ръководел съвещанията с пълководците и се противопоставял на решенията на мнозинството само дотолкова, че да може поне да изчака и да не се хвърли съвсем безразсъдно в приключения.

И както постепенно радостта на дните му, неговата градина и неговите книги му станали чужди и неверни или той на тях, така му станала чужда и невярна и тя, която била толкова години щастието и насладата на живота му. Започнало се с политиката, тогава, когато Правати му държала онази страстна реч и осмяла неговата боязън от прегрешения и любовта му към мира едва ли не съвсем открито, като страхливост, и направила това със заруменели бузи и пламенни думи за княжеска чест, героизъм, изтърпян позор, тогава Даса се засегнал и изведнъж с едно усещане на шемет почувствал и видял колко се била отдалечила жена му от него или той от нея. И оттогава пропастта между тях ставала все по-голяма и продължавала да зее, без някой от двамата да прави нещо, което да попречи за непрекъснатото й разширяване. Нещо повече, Даса бил този, комуто подобавало да стори нещо подобно, защото всъщност пропастта била видима само за него, а във въображението му тя все повече прераствала в пропаст на пропастите, във вселенска бездна между мъж и жена, между „да“ и „не“, душа и тяло. Като се размислял над изминалото, смятал, че вижда всичко съвсем ясно: как някога Правати, чародейка и красавица, го накарала да се влюби в нея и играла с него, докато той се откъснал от своите другари и приятели, пастирите, и от дотогавашния си толкова весел пастирски живот и заради нея заживял в чужбина и в покорство, зет в дома на лоши хора, които използвали неговата влюбеност, за да го накарат да работи за тях. Тогава се появил Нала и започнало нещастието му. Нала похитил жена му, богатият натруфен раджа с красивите си дрехи и шатри, с конете и слугите си изкушил бедната, несвикнала на разкош жена, навярно това не му струвало големи усилия. Но наистина ли би могъл да я съблазни толкова бързо и лесно, ако тя в душата си би била вярна и целомъдрена? Да, раджата я прелъстил или просто обладал и с това му причинил най-ужасната болка, която някога изживял. Той обаче, Даса, си отмъстил, убил похитителя на своето щастие и това било един миг на върховна победа. Но едва извършил това, и трябвало да бяга; дни, седмици и месеци живял сред храсти и тръстики, волен като птица, недоверяващ се никому. А какво ставало с Правати по онова време? Никога те не отворили дума за това. Във всеки случай тя не се спуснала след него; потърсила го и го намерила едва тогава, когато заради произхода му бил призован за княз, когато й бил потребен, за да се възкачи на трона и пресели в палата. Тогава тя се явила, за да го изведе от гората и от близостта на достопочтения отшелник, нагласила го в красиви дрехи и го превърнала в раджа, и всичко било суетен блясък и щастие, но в действителност какво изоставил тогава той и заменил за това? Заменил блясъка и задълженията на княз, задължения, които отначало били лесни, а след това все по-тежки и по-тежки, заменил ги за отново спечелената красива съпруга, сладките любовни часове с нея и после сина, любовта към него и растящата угриженост за застрашения му живот и щастие, така че сега войната била на прага. Това му донесла Правати, като го открила тогава в гората при извора. Какво обаче оставил и предал в замяна той? Оставил покоя в гората, благочестивата самота, пожертвал съседството и примера на един свят йога, пожертвал надеждата да бъде негов ученик и последовател, а също и надеждата за дълбокото лъчезарно, непоклатимо душевно спокойствие на мъдреца, за избавление от борбите и страстите на живота. Изкушен от красотата на Правати, оплетен от жената и заразен от нейното честолюбие, Даса изоставил пътя, по който единствено би запазил свободата и мира. Така му изглеждала днес историята на неговия живот и всъщност тя можела съвсем лесно да се тълкува, потребно било само нещо да се позамаже и пропусне, за да се види така. Между другото, той изоставил обстоятелството, че още не бил ученик на отшелника и че дори вече имал намерение доброволно да го изостави. Така, обърнем ли поглед назад, нещата се разместват лесно.

Правати разглеждала тези неща съвсем другояче, макар че тя далеч по-малко от своя съпруг се отдавала на подобни мисли. За оня Нала тя не се и сещала. Напротив, ако споменът не я мамел, тя самата била, която създала основата и довела щастието на Даса, направила го отново раджа, дарила му син, обсипала го с любов и щастие, за да го намери накрая недорасъл за нейното величие, недостоен за гордите й планове. Защото й било ясно, че приближаващата война няма да води до нищо друго освен до унищожението на Говинда и до удвояването на нейната власт и богатство. Вместо да се радва на това и усърдно да работи с нея, Даса обаче се възпротивил твърде некняжески, както й изглеждало, срещу войната и набезите и с най-голямо удоволствие щял да старее бездейно сред своите цветя, дървета, папагали и книги. Съвсем друг човек бил Вишвамитра, главният командир на конницата и след нея самата най-горещият сподвижник и радетел за близката война и победа. Всяко сравнение на двамата излизало в негова полза.

Даса виждал добре колко много жена му се сприятелила с Вишвамитра, колко много му се възхищавала и допускала той да й се възхищава, този весел и смел, може би малко повърхностен, може би и не твърде умен офицер със силния си смях, красивите едри зъби и грижливо поддържаната брада. Той гледал на всичко това с горчивина и едновременно с презрение, с едно насмешливо равнодушие, с което се самоизмамвал. Не дебнел и не желаел да узнае дали приятелството на двамата се задържа в границите на позволеното и приличното, или не. Виждал влюбеността на Правати в хубавия конник, наблюдавал държанието й, с което отдавала предпочитание нему, а не на несмелия съпруг, със същото външно равнодушие, в душата обаче с горчивото спокойствие, с което свикнал да гледа на всички събития. Дали това било само изневяра и предателство, което, изглежда, съпругата му решила да извърши, или единствено израз на нейното високомерие към убежденията на Даса, нямало значение, то съществувало, развивало се и нараствало, възправяло се срещу него, както войната, както съдбата, не оставало никакво защитно средство и той не можел да има никакво друго отношение, освен да го приеме спокойно, да го понесе и сега, вместо да напада и завладява, за Даса това било един вид мъжественост и геройство.

И все едно дали удивлението на Правати от командира на конницата или неговото от нея се задържало в рамките на нравственото и позволеното, във всеки случай Правати, Даса разбирал това, била по-малко виновна, отколкото той самият. Той, Даса, човек на мисълта и съмнението, наистина бил много склонен да търси вината за изчезването на своето щастие у нея или поне я смятал съотговорна, че се увлякъл и заплел във всичко това: в любовта, в честолюбието, в актовете на отмъщение, в грабителствата, нещо повече, в мислите си той търсел отговорност от жената, от любовта и насладата за всичко на земята, за целия танец, за цялата гонитба на страсти и жажди, на прелюбодеяние, смърт, убийство, война. При това обаче знаел много добре, че причината не се кореняла в Правати, тя не била виновна, а жертва, защото не създала сама нито своята красота, нито неговата любов към нея, та да бъде отговорна, била само прашинка в слънчев лъч, вълна в потока и че единствено негово дело било да се изплъзне от жената и любовта, от глада за щастие и честолюбието й или да си остане доволен пастир сред пастирите, или да поеме по незнайния път на йогата и да преодолее недостойното в себе си. Той пропуснал това, не смогнал да го направи, не бил призван за великото или пък не останал верен на своето призвание и в края на краищата жена му била в правото си, ако в негово лице вижда страхливец. Затова ли го дарила с този син, с красивото нежно момче, за което той така се страхувал и чието съществуване въпреки всичко придавало смисъл и стойност на неговия живот, да, то било голямото щастие, болезненото и тревожно щастие, но все пак едно щастие, негово щастие. Това щастие сега той заплащал с болката и горчивината на сърцето си, с готовността за война и смърт, със съзнанието, че посреща една участ. Отвъд, в своята страна, седял раджата Говинда, съветван и прилъгван от майката на убития Нала, на оня изкусител, за когото си спомнял с лошо чувство, и все по-често и по-дръзко Говинда нахлувал в земите му и отправял искания; единствено съюзът с могъщия раджа от Гайпали можел да направи Даса достатъчно силен, за да постигне мир и договор за добросъседство. Но този раджа, макар и добре настроен към Даса, бил роднина с Говинда и най-учтиво избягвал всички опити да бъде въвлечен в такъв съюз. Вече нямало отминаване, нямало надежда за разум или човечност, отреденото идело и трябвало да бъде изстрадано. Сега дори сам Даса едва ли не копнеел за война, за избухване, за разразяване на събралите се мълнии и за ускоряване на събитията, които естествено вече не можел да предотврати. Ала сам още веднъж потърсил княза Гайпали, разменил напразни любезности с него, в съвета настоял за умереност и търпение, но той отдавна правел това без надежда, а иначе се въоръжавал. Борбата на мнения в съвета сега засягала единствено това, дали следващото нахлуване на врага трябвало да се посрещне с поход към неговата страна, да му се отговори с война, или да се изчака главното вражеско нападение, за да остане той пред народа и пред целия свят виновен за нарушаването на мира.

Врагът явно не си създавал грижи с подобни въпроси, сложил край на съображенията, съветите и колебанията и един ден нахлул. Той разиграл един по-голям грабителски набег, който незабавно привлякъл Даса заедно с командира на конницата и най-добрите му хора към границата и докато били на път, с главните си сили врагът настъпил, навлязъл в страната непосредствено до столицата на Даса, завзел портата и обсадил палата. Когато Даса узнал това и веднага тръгнал назад, мислел, че синът и жена му са заключени в обкръжения палат, че по улиците се водят кървави схватки, сърцето му се свивало в страшна болка, като мислел за своите и за опасностите, в които се намирали. И той вече не бил предпазливият владетел, който неохотно тръгва на война, а пламтял в болка и ярост, препускал с хората си в лудешка бързина към къщи, заварил битката да кипи по всички улици, пробил си път към палата, задържал врага и се борил като обезумял, докато уморен след кървавия ден, на свечеряване рухнал с много рани.

Когато се свестил, той се намерил в плен, битката била загубена, градът и палатът — в ръцете на врага. Вързан го изправили пред Говинда, който го поздравил присмехулно и го отвел в неговите покои; това била залата с позлатените стени и дърворезби, където се пазели ръкописните свитъци. Там на един от килимите седяла изправена и с вкаменено лице жена му Правати, зад нея въоръжена стража, а на скута си тя държала момчето; като прекършено цвете лежала нежната фигурка, било мъртво, лицето му — сиво, дрехите — напоени с кръв. Жената не се обърнала, когато въвели нейния съпруг, тя не го погледнала, очите й без израз били приковани в малкия мъртвец; тя се видяла на Даса странно променена и едва след известно време той забелязал, че косите й, преди дни силно черни, светлеели съвсем посивели. Явно, че стояла от дълго време така с момчето на скута си, замръзнала, лицето й — маска.

— Равана — извикал Даса. — Равана, детето ми, моето цвете! — коленичил, лицето му се свело над главата на мъртвото; коленичил като за молитва пред онемялата жена и детето, оплаквайки и двамата, почитайки и двамата. Усетил миризмата на кръв и смърт, смесена с дъха на цветното масло, с което била намазана косата на детето. Със замръзнал поглед Правати се втренчвала в двамата.

Някой го докоснал по рамото. Бил един от първенците на Говинда, заповядал му да стане и го отвел. Даса не изрекъл ни дума към Правати, нито тя на него.

Вързан го качили в една кола и го повели към града на Говинда в затвор, оковите му били малко поразхлабени, някакъв войник донесъл съд с вода, сложил го на каменния под, оставил Даса сам, залостили и заключили вратата. Една рана на рамото му горяла като огън. Опипом той потърсил съда с водата, намокрил ръцете и лицето си. Искало му се и да пие, но се отказал; така, мислел си, по-бързо щял да умре. Колко ли дълго щяло да трае това? Колко дълго? Той жадувал смъртта, както сухото му гърло жадувало за вода. Едва със смъртта щял да настъпи край на мъката в сърцето му, едва тогава в него щял да се заличи образът на майката с мъртвия син. Но сред най-голямата мъка неговата умора и слабост се смилили и той се свлякъл и унесъл в дрямка.

Когато се оборавил от краткотрайната дрямка, зашеметен, трябвало да разтърка очите си, но не можел. И двете му ръце били заети. Те стискали здраво нещо и тъй като се ободрил и отворил очи, видял, че не го обграждали стени на затвор, а наоколо му се плискала зелена светлина, обливала листата на дърветата и тресавището и той дълго мигал. Светлината го поразявала като безшумен, но силен удар, суеверен страх и тръпки на ужас пролазили тила и гърба му, още веднъж премигнал и лицето му се изкривило като в плач, разтворил широко очи. Бил в някаква гора и стискал с две ръце пълна с вода купа, в краката му коритцето на извор отразявало дънери и зеленина и той знаел, че там отвъд, зад гъсталака на папратите, била колибата на йогата, който го чакал и го пратил за вода, той, дето се смял така странно, когато го помолил да му разкрие нещо за Майя. Даса не загубил нито битка, нито син, не бил ни княз, ни баща, но йогата изпълнил неговото желание и го поучил какво е Майя: палат и градини, книги и отглеждане на птици, княжески грижи и бащина любов, война и ревност, любов към Правати и бурно недоверие към нея; всичко това било Нищо, не Нищо, то било Майя! Даса стоял разтърсен, по бузите му се стичали сълзи, в ръцете му треперел и се олюлявал съдът, който току-що напълнил за отшелника, водата се разплисквала и стичала по краката му. Струвало му се, че са му отрязали крак или ръка или са отделили нещо от главата му, такава празнота усещал, мигом преживените дълги години, пазените съкровища, вкусените радости, изстраданите мъки, претърпеният страх, отчаянието, познато чак до близостта със смъртта, се стопили, изчезнали, превърнали се в нищо и въпреки това не съществували! Защото споменът бил жив, виденията останали в него, още виждал как седи Правати, извисена и вцепенена, с изведнъж посивели коси, на скута й лежал синът им, сякаш тя самата го била задушила, лежал като жертва, ръцете и краката му отпуснати висели от коленете й. О, колко бързо, колко бързо и страховито, колко ужасно и колко безкрайно дълбоко той бил поучен за Майя! Всичко му било изтръгнато, много години, пълни с преживявания, се свили до мигове, той сънувал всичко, което все още изглеждало мъчителна действителност, навярно така било и с всичко друго, случило се по-рано, с историите за княжеския син Даса, за неговия живот като пастир, за женитбата му, за мъстта, въздадена на Нала, за закрилата, потърсена при отшелника; това били картини, на които човек можел да се удивлява като в палат на стена, покрита с дърворезба, където сред клони и листа могат да се видят цветя, звезди, птици, маймуни и богове. И не било ли това, което той току-що преживял и още стояло пред очите му, това пробуждане от владетелството, войната, затвора, това навеждане над извора и този съд с вода, която току-що разплискал малко, заедно с всичките му мисли, които ги съпровождали, не било ли всичко това в края на краищата от същата материя, от която са и сънят, прелъстяването, Майя? И онова, което някога, в бъдното, имал още да преживее, да види с очи и докосне с ръка чак до своята бъдеща смърт, било ли то от друга материя, от друг вид? Игра и блян било то, пяна и сън, това значело Майя. Целият красив и ужасен, очароващ и отчайващ, картинен хоровод на живота с неговите палещи наслади и палещи болки.

Даса продължавал да стои като оглушал и вдървен. Отново в ръцете му се олюлявал съдът, водата се разливала, плискала се хладна по пръстите на краката му и се стичала. Какво трябвало да направи? Отново да напълни купата, да я занесе на йогата, да чуе как той ще му се изсмее за всичко, което е изстрадал насън? Това не го привличало. Той пуснал съда на земята, излял го и го захвърлил в тресавището. Седнал на тревата и сериозно се замислил. Имал достатъчно и предостатъчно от тези съновидения, от тази демонична плетеница от преживявания, радости и страдания, която притискала сърцето и смразявала кръвта на човека, после в миг излизало, че това било Майя и човек оставал като безумец; вече се наситил на всичко, вече не жадувал ни за жена и дете, ни за трон, ни за победа, ни за отмъщение, не и за щастие и мъдрост, не за власт и добродетел. Не жадувал за нищо друго освен за спокойствие, за нищо освен за края, не желаел нищо друго, само да спре това вечно въртящо се колело, тази безкрайна поредица бт картини и да я заличи. Желаел сам да се пренесе във вечен покой и се изтрие от земята, така както желаел това някога, когато в онази последна битка се хвърлил към врага, удрял и го удряли, получавал и нанасял рани, докато рухне. А после какво? После наставало затишието на едно безчувствие или на една дрямка, или на една смърт. И веднага след това той отново бил буден и трябвало да отвори сърцето си за потока на живота, отново да отвори очи за страшния, красив, ужасяващ прилив на картини, за този безкраен, неизбежен поток до следващото безсилие, до следващата смърт. Това било навярно едно затишие, един отдих, малък, незначителен отдих, поемане на дъх, но после продължавало отново и човек ставал една от хилядите фигури в дивия, упойващ и отчайващ танц на живота. Ах, нямало заличаване, нямало край!

Но неспокойствието отново го изправило на крака. Щом в този проклет хоровод нямало отдих, щом неговото единствено копнежно желание оставало несбъднато, тогава той можел да напълни съда с вода отново и да го занесе на стария мъж, който му заповядал, макар че всъщност нищо не му бил заповядал. Това било една услуга, поискана от него, една заръка, която можел да приеме и изпълни, това било по-добро, отколкото да седи и да си мисли как да се самоубие. Разбира се, да се подчиняваш и да служиш, е далеч по-лесно и по-добре, далеч по-невинно и по-благотворно, отколкото да властваш и да носиш отговорност. Дотолкова той знаел. И тъй, добре, Даса, вземи съда, напълни го хубаво с вода и го занеси там на своя господар!

Когато той стигнал до колибата, старият го посрещнал със странен поглед. Един леко състрадателен, полувъпросителен, полуприсмехулен поглед на разбиране, поглед, с който примерно едно по-голямо момче гледа на по-малкото, което вижда да се връща от някое леко засрамващо, но и внушаващо уважение изпитание на смелост. Този пастирски принц, този дотичал тук беден момък просто се връщал от извора, донесъл вода и не отсъствал повече от четвърт час; но той все пак се връщал от един затвор, загубил жена, син и княжество, завършил един човешки живот и хвърлил поглед към кръжащото колело. Навярно този млад човек няколко пъти и по-рано бивал събуждан и вдъхвал с пълни гърди действителността, иначе не би дошъл тука и не би останал толкова дълго; сега обаче изглеждал истински пробуден и съзрял, за да поеме по дългия път. Щели да са му потребни няколко години, за да научи този млад човек на истинско самонаблюдение и дишане.

Само с този поглед, който съдържал следа от благоразположение и съучастие, загатвал възникналата между тях връзка, връзката между учител и ученик, само с този поглед йогата го приел за ученик. Този поглед прогонил безплодните мисли от главата на ученика и го довел до благонравие и повинност.

Няма какво повече да се разказва за живота на Даса, останалото протекло отвъд образите и историите. Той повече не напуснал гората.