Илюзии

Лорета

Кой би предположил, че след шестмесечно прекъсване, ще ми дойде менструацията? Дори не нося нищо със себе си. Ще помоля някое от момичетата. Коя ли ще се смути най-малко? Може би Никол.

Макар че моментът е крайно неподходящ, аз се радвам. По всяка вероятност това се дължи на вълнението и притеснението, че семейството ще се събира, сякаш нищо не се е случило, докато единственото ми желание е да се съсредоточа върху онова, което става с Пит и мен. Понякога ми се струва, че ще полудея. Надявам се, че не говоря насън — толкова съм разстроена.

Пък и децата изглеждат уязвими и объркани. Нуждаят се от обич. Липсва им нещо, но не могат да го поискат. Или може би само аз имам такова чувство. Вече не знам къде съм и какво всъщност желая. Тялото ми има свой разум. А вероятно това е собственият ми разсъдък, но не съм го съзнавала.

След закуска ще помоля Никол за нещо, което ще й се види най-смешното на света — майка й, преминала вече средната възраст, има менструация. Но аз се чувствам добре. Сякаш не всичко е свършило и у мен още функционира жената, която се опитва да демонстрира своята същност.

А и Уил се държи странно. Все едно гледаш бикоборец в тесни панталони, лъскаво елече, наметало и пика, който тича из арената и уплашен до смърт се навежда зад всяка барикада, а бикът дори не му обръща внимание. Понякога животът с фанатизиран онтолог е труден, но Уил минава всякакви граници. Сражава се със сенки. Не, не е така. Мисля, че знае това, но не го съзнава. Господи, не съм сигурна, че ще издържа.

Надявам се, че момичетата и Майк ще побързат да си тръгнат и ще останат само за годишнината ни. И без това в Париж ще им бъде по-забавно. Така ще бъде най-добре за всички ни, особено като се има предвид емоционалния ми срив. Кръвното налягане на Уил сигурно се е повишило. Трябва на всяка цена да говоря с него. Така не е честно нито за него, нито за мен.

Дали знае? Може би е от онези мъже, които умеят да се примиряват с такива неща — не казват нищо и после изчезват. Изчезването е негов специалитет. Понякога говори часове наред как хората нямало да виждат нищо, ако очите им били достатъчно бързи. Само ни се струвало, че виждаме, защото не сме можели да спрем движението на електроните в атомите, на атомите в молекулите и тъй нататък. Твърди, че сме били изпразнени от материя — по-кухи и от небето. Човек може да се побърка, като го слуша.

А после ще остана съвсем сама.

Преди три седмици, когато Пит ми каза, че го връщат в Кънектикът, помислих, че няма да го преживея. Имах чувството, че ми отнемат най-желаното нещо. Смятах, че бих отишла навсякъде с него и бих направила всичко, каквото и да се случи.

Но Пит не ми спести нищо. Имал задължения към Каролин и децата си. Изгубил първото си семейство след развода и не искал това да се повтори. Мисля, че той страда колкото мен, но два брака са му достатъчни.

Наблегна на факта, че моите деца са големи, но неговите не — едното е в трети, а другото в пети клас.

Пит е почти пет години по-голям от мен. Женен е за втори път. Другите му две деца са на същата възраст като Майк и Никол.

Едно от нещата, които харесвам у него, е откровеността. Бързо взима решения и не се страхува да каже какво мисли. В същото време е напълно отдаден на онова, което върши. Животът му не е сложен — няма сенки, нито смущаващи загадки.

И когато стана дума за това, той ме накара да разбера, че и аз няма да напусна семейството си.

Но, Господи, трудно ми е да го преживея и да се откажа след двете чудесни години, които прекарахме заедно! Кратките мигове, които крадяхме от обичайния си живот, бяха наситени с чувства.

Не знам как ще продължа да живея. Карам я ден за ден и полагам големи усилия, опитвайки се да забравя и същевременно да не забравя. И през ум не ми е минавало какво означава една страстна любов.

Но знам, че трябва да кажа на Уил. При това скоро. Убедена съм, че последните години са били ужасни за него, защото сърцето и мислите ми бяха другаде. Нямам представа как ще го приеме. Той е непредсказуем. Как бих могла да му обясня колко много обичам Пит, как започна всичко и какво се случи?

Обикновено майките придружават първокласниците в първия учебен ден. Пит беше единственият татко. Ала не се набиваше на очи, не се пречкаше и помагаше на малката Дана, като в същото време я оставяше да общува с другите деца.

Той е висок почти колкото Уил, но е плешив и има прошарена брада. Съвсем не прилича на служител в многонационална компания. Има проницателни сини очи и червендалесто лице. Предните му два зъба са раздалечени. Пит е едър и пълен и изглежда тромав, но движенията му са бързи.

Много по-възрастен е от другите бащи — онези, които тогава не бяха в училището. Щях да се запозная с тях едва на първата родителска среща или открит урок. Разбрах, че работи в Ай Би Ем — компанията имаше представителство в Париж от година и половина.

Той идваше много по-често от майките и аз предположих, че ще започне да ме поучава. За повечето майки, които са на възраст между двайсет и пет и трийсет и пет години, аз съм нещо като заместник-майка, докато са тук, във Франция, а за децата — по-скоро баба. Наблюдавам тази постепенна промяна в продължение на петнайсет години, откакто преподавам в Международното училище. Отначало хлапетата често се изпускаха и ме наричаха „майко“ или „мамо“, но напоследък това се случва все по-рядко. Сега съм предимно госпожа Кели или „учителката“.

Той дойде един ден, когато децата влизаха в час по френски. Покани ме на кафе в едно заведение наблизо. Мисля, че тогава за пръв път напуснах училищния район по време на учебни занятия. Увлякохме се в разговора — първо за Дана, а после за нас двамата — и толкова се задълбочихме, че закъснях да взема класа си от часа по френски.

Не знам как го правеше, но след това започна да идва често. Пиехме кафе и разговаряхме. Свикнах да живея в очакване и с надеждата, че ще дойде. Чувствах се възрастна и същевременно млада.

Пит сподели колко е несполучлив бракът му с една жена, почти двайсет години по-млада от него. Чувствал, че е много по-възрастен от своите петдесет и три, а Каролин — по-млада от нейните трийсет и пет. Тя била нещастна в Париж и искала да се върне в Америка, но на Пит тук му харесвало. Открил няколко чудесни ресторанта и искал да ги посети заедно с мен.

Беше толкова лесно. Казвах на Уил, че имам родителска среща или отивам на посещение и всичко беше наред. Не си спомням да ме е питал къде ходя, нито какво правя или с кого. Понякога си мислех, че не му пука, не е достатъчно отдаден на брака ни, за да го интересува и е безмерен егоист. В някои отношения той беше само сянка на съпруг.

Една голяма част от разбиранията на Уил за хубав живот и как трябва да живеят хората е никой да не кара другия да прави онова, което не иска. Винаги се е държал така с децата. Това ме влудяваше. Не им даваше никакви напътствия. Те трябваше да се справят сами. Объркаха ли се, идваха при мен.

Двамата с Пит посетихме няколко чудесни ресторанта. Една вечер отидохме дори в „Бато Муш“. Страхувах се, че някой може да ни види. Пит ме успокояваше, като повтаряше, че Париж е голям град и дори да ни видят, няма да повярват. Той нямаше проблеми вкъщи, защото в Ай Би Ем го караха да работи, колкото пожелаеха. Всъщност, фактът, че почти няма контрол над живота си, го безпокоеше. Освен това можеха да го преместят когато и където поискаха. Пит казваше, че това го кара да се чувства като дете.

Няколко месеца се срещахме така, веднъж седмично, когато една вечер, както се държахме за ръце под масата и пръстите му се плъзнаха по коляното и нагоре по крака ми, той предложи да отидем в някой хотел.

Уплаших се до смърт. Знаех, че искам да го направя, но се страхувах. Дори не бях помисляла за такова нещо. Освен това се боях, че ще бъде както с Уил, ще се стегна и ще разваля всичко. Не знам защо, но сексът винаги ме е плашил, още когато бях малко момиче. Трудно е да се повярва, но никога не съм мастурбирала. Уил ме караше да отида на лекар, но аз се страхувах да направя дори това. Накрая, когато след повече от година съвместен живот, Уил и аз още не бяхме имали полово сношение, аз се консултирах с жена гинеколог. Тя ми даде някакви хапчета и комплект черни пластмасови пениси, с които да се разширявам, и най-после Уил успя да проникне в мен. Но винаги ме болеше. Дори след като родих Маги и стана по-лесно, пак не ми доставяше удоволствие. Аз съм романтична и обичам да чета такива книги. Чувствам се неловко по време на полов акт. Все едно ми отнемат най-съкровеното.

— Откровено казано, Пит, мисля, че идеята не е много добра. Взаимоотношенията ни са толкова хубави. Ще ми бъде неприятно, ако те загубя.

— Но как би могла да ме загубиш? Убеден съм, че можем да бъдем и по-близки. Знам, че ще чувстваме чудесно в леглото.

Но аз не се предавах. Може би просто изпитвах вина, но всъщност не бях готова. Знаех, че искам да опитам какво е сексът с него, но се страхувах.

После в колата се държахме като младежи — толкова бяхме възбудени. Той продължи да настоява да отидем в хотел и накрая аз бях почти готова да рискувам всичко, само за да бъда с него и да усещам допира на гъсто окосменото му тяло. Но ставаше твърде късно. Бях казала на Уил, че ще имаме съвет за „мисловните умения“, но нямаше начин да му обясня къде съм била, ако се приберях вкъщи след полунощ.

Въпросът беше там, че Уил вероятно нямаше да попита, нито дори да забележи закъснението ми. Ако нямахме гости, той обикновено заспиваше преди единайсет. Пък и на другия ден трябваше да ставам в седем и трийсет и да преподавам. Държа се ужасно с децата, ако не съм спала осем часа.

После, следващата събота Пит уж трябваше да замине за Брюксел, а аз — да участвам в някакви опреснителни курсове. Уил имаше три часа и конференция. Бен щеше да ходи с приятели да разглежда пощенски марки, а сетне на кино. Това беше идеалната възможност. Можех да разчитам най-малко на пет часа, дори повече. Знаех, че ако поиска, ще отида с него.

Облякох най-съблазнителното си френско бельо, което Никол ми бе подарила за Коледа. Не беше черно, но оскъдно, прозрачно, дантелено и с цвят на ягоди. Никога не съм имала такова нещо, нито бих се осмелила да го облека.

Напръсках се с хубав френски парфюм — любимия ми „Ecusson“. Уил ми подарява по едно шишенце за всяка Коледа. Току-що си бях направила косата. Съзнавах, че изглеждам добре за жена на моята възраст.

Срещнахме се в кафенето, където обикновено ходехме. В дъното имаше едно потайно кътче, далеч от улицата, където никой не можеше да ни види. Когато влязох, Пит вече беше там. Трябваше да е заминал за Брюксел в девет часа, а тогава беше девет и половина. Дъхът ми секна и краката ми се разтрепериха толкова силно, че едва се държах да не падна. Той ме целуна — страстно, с език — и плъзна устни по шията ми. Изненадах се, че е толкова силен и колко добре се чувствам в прегръдките му.

— Не тук, Пит. Някой ще ни види. Държим се прекалено свободно, дори за разбиранията на французите. Онези типове на барчето ни гледат.

— Наел съм стая. Точно зад ъгъла. Ще дойдеш ли с мен? Можем да останем цяла нощ, ако съумееш да се измъкнеш.

Бях твърде смутена, за да отговоря, но кимнах. Той плати сметката и излязохме. Хотелът беше съвсем наблизо и двамата безпрепятствено се качихме по стълбите. Пит ме вдигна на ръце, прекрачи прага на стаята и нежно ме сложи на леглото.

Съблече ме бавно, като ме целуваше навсякъде. Когато останах по онова зашеметяващо ягодоворозово бельо, той стана и внимателно започна да сваля дрехите си, без да откъсва поглед от мен. Гледах ръцете му, докато разкопчаваше ризата и колана си. Панталонът му падна на пода и Пит се усмихна, после събу гащетата си. Пенисът му беше възбуден — огромен и дълъг, не толкова дебел като на Уил, но извит.

Наведе се към мен и разкопча сутиена ми. За пръв път носех сутиен със закопчалката отпред, между гърдите, но Пит знаеше къде да я намери и как да я разкопчее. Ръцете му не трепереха. Не се суетеше. Беше съвсем различен от Уил. Внимателно надигна тънкия сутиен и аз отметнах от раменете си презрамките. Имам късмет, че гърдите ми все още са хубави. Не са се отпуснали и зърната им са розови като на момиче. Той започна да ги целува, а после плъзна устни по тялото ми.

Направи с мен неща, за които не бях и сънувала, нито чувала. Вместо да се стегне, тялото ми започна да откликва и сякаш пееше под неговия допир. Сетне, след като почти веднага проникна в мен, аз изпитах първия си оргазъм. Останах изумена, защото не го очаквах и нямах време дори да се замисля дали се страхувам. Предполагах, че ще изпищя или ще се разплача. Гърчех се и се извивах, и дори се надигнах, но Пит ме бутна на леглото.

Бяхме се слели в едно. Тялото ми се тресеше конвулсивно и трепереше, а Пит продължаваше да се движи бавно и настоятелно, прониквайки дълбоко в мен. Вълните идваха една след друга, докато накрая помислих, че ще ме погълнат. Хрумна ми, че една възрастна жена като мен може да получи сърдечен пристъп, но не исках всичко това да спира.

Пит тласкаше все по-силно и бързо, докато и той — пъшкайки и стенейки — изведнъж се скова. Притисна се още по-надълбоко в мен и сетне бавно започна да се отпуска.

И двамата бяхме облени в пот. Леглото и завивките бяха влажни. Той се претърколи на сухата страна и ме сложи върху себе си. Завихме се и заспахме. Не мисля, че можех да остана будна.

Спомням си, че на сутринта усещам езика на Пит в ухото си. Лежа върху него. Надигам се на колене и го възсядам. Той обвива в шепи гърдите ми и ги целува, после ги притиска една към друга, за да засмуче и двете зърна и прокарва език по тях. Чувствам, че отново съм възбудена. Пенисът му е опрян до бедрото ми. Протягам ръка да го докосна. Твърд е. Стискам го. Усещам, че пак подлудявам. Пит го плъзва в мен и аз се нагласям върху него, после се надигам, докато почти излезе и отново се нахлузвам. Гледам го в очите. Той също. Бавно продължаваме така. По устата и очите му разбирам кога да забавя и кога да ускоря ритъма. Чувствам се като истинска любовница. Радвам се, че му доставям удоволствие и същевременно се отдавам все повече на себе си. Усещам прииждането на конвулсиите — все едно раждам, но не боли.

Този път изпитваме оргазъм едновременно. Истински сблъсък. Едва сега разбирам значението на неща като любовни ухапвания и драскотини по гърба. Виждала съм такива резки по телата на хората на плажа и винаги съм имала чувството, че това е някакво самохвалство и проява на взаимна агресивност за демонстриране на превъзходство над другите. Комбинацията от сила, нежност, грижовност и страст е съкрушителна. Струва ми се, че това продължава цяла вечност и същевременно — кратък миг. Отново заспиваме.

Събуждам се и виждам, че Пит стои до леглото.

— В колко часа трябва да бъдеш вкъщи?

— Имаме още много време, Пит. Не ме оставяй.

— Наближава шест. Искам да се върна в леглото при теб, но можеш ли да останеш цяла нощ?

Скачам и запалвам нощната лампа. Господи, наистина е шест без десет. Няма начин да обясня къде съм била девет часа. Божичко!

Заставам до Пит. Той ме притегля към едрото си и кораво тяло, прегръща ме и ме целува.

— По-добре да се прибираш. Кажи, че някоя колежка те е поканила на обед. Ще измислиш ли нещо? Аз ще остана тук. Ако можеш да се върнеш, направи го. Не знам за теб, но аз никога не съм бил толкова развълнуван.

Знаех, че говори сериозно, предимно защото и аз изпитвах същите чувства. Но наред с това се притеснявах за прибирането си вкъщи.

Нахлузих набързо дрехите си и отново се целунахме. Пит се изтегна на леглото, за да ме гледа как се обличам. После стана и се приближи до мен. Още беше гол и отново възбуден. Посочи пениса си и рече:

— Виждаш ли? И той не иска да си отиваш.

В този миг бях в състояние да се съблека и да легна до него, но начинът на живот, който бях водила, ми въздейства. Не можех да го направя.

През следващите осемнайсет месеца ние се възползвахме от всяка възможност да се срещаме и винаги бяхме обезумели като първия път. Помежду ни сякаш имаше нещо химично — както в час по химия, когато изливахме прозрачното съдържание на две епруветки в колба и течността започваше да дими, да клокочи и да променя цвета си. Ние бяхме същите. Но не губехме останалото от себе си — развлечението, радостта и удоволствието, че сме заедно и споделяме мислите си. Сексът беше отделно — нещо, което според мен и двамата не очаквахме.

Знам, че започнах да се променям. В някои дни се чувствах красива. Обличах се по-грижливо, стараех се да изглеждам по-привлекателна и сияех, когато отивах на среща с Пит. Нямам представа как Уил е пропуснал да забележи всичко това. Понякога заставах пред него и се молех да ме види и да разбере, че с мен става нещо важно. Изпитвах желание да му кажа и да споделя радостта си. Но не можех. Вероятно това доказваше, че никога не съм вярвала на приказките му — как хората, които се обичали, искали другият да бъде щастлив, независимо от всичко.

Но сега се налага да му кажа. Ако ще бъдем заедно до края на живота си, той трябва да знае това. Само не съм наясно как ще го възприеме — Уил е непредсказуем. Ще изчакам, докато по-големите деца заминат за Париж. Бих искала и Бен да отиде с тях, но това е невъзможно.

В известно отношение Бен и Уил си приличат — и двамата отбягват да се изправят пред действителността. Бен се крие зад книгите си, а Уил се затваря в себе си. Е, разбира се, само когато не търчи като луд насам-натам, не оправя нещата и не покровителства всички, независимо дали те го искат или не.

Вече дори не съм убедена, че знам какво е любовта. Може би това понятие е само заместител на живота. Започнем ли да усещаме, че губим интерес към живота, а детството, игрите и радостта отминат, ние прибягваме до идеята за любовта.

Не знам какво изпитват един към друг Майк и Женевиев и доколко използват взаимоотношенията си, за да възпрат настъпването на зрелостта. Пък и много често любовта се превръща в бягство от онова, което се смята за действителност. Господи, започвам да разсъждавам като Уил!

Преди да срещна Пит, никога не съм се увличала по някого. Мисля, че не знаех дори какво е секс. Съзнавах, че съм способна да изпитвам силни чувства — личната ми сигнална система винаги беше на мястото си и слушаше, но никога не ме изоставяше и нищо не забравяше. Имам чувството, че Уил е същият.

Вече не съм сигурна и чия е вината. Нямам представа защо Уил така и не ми помогна да изпитам оргазъм и да дам воля на страстта си. Знам, че го искаше. Не мога да лъжа. Съзнавам, че проблемът е предимно у мен, но Уил не направи нищо и не пое инициативата. Той е предпазлив и колеблив. Дори да се престоря, че изпитвам оргазъм, какво всъщност би означавало това?

Но винаги съм искала да стигна върха едновременно с него. Някак стана така, че беше невъзможно да говорим по този въпрос, а после дори не изпитвахме желание да обсъждаме нищо, свързано със секса. Самата мисъл за Пит ме възбужда. Но чувствата ми към Уил са различни. През последните години той дори не направи опит да ме целуне с език. Отказа се. Прегръща ме в леглото, притиска се гальовно до гърба ми и милва гърдите ми, но това е всичко.

А четирите ни деца са чудесни. В живота ни има много малко спорове и никакви шумни скандали. Никой от нас не е заплашвал, че ще напусне, нито дори се е опитвал да причини болка на другия. А това е голямо постижение в днешно време и аз съм склонна да го нарека обич.

Но ако децата имат представа върху какво се гради бракът ни, вероятно ще умрат. Слава Богу, че родителите ни са покойници, защото едва ли щяхме да съумеем да им обясним всичко това.

Уил не прилича на никой от хората, които познавам. За човек, който е толкова приказлив, пълен с идеи и наивен, той може да бъде и много потаен. Още не знам какво всъщност мисли.

Когато се запознахме, аз смятах, че Уил само се шегува с приказките и действията си. Постоянно ме предизвикваше и ме молеше да му посоча нещо, което е реално. После разбиваше всичко на пух и прах с екзистенциалните си и идеалистични доводи. Намразих дори името Камю. Накрая му казах да престане и че няма да се омъжа за него, ако продължава с твърденията си — ние всъщност не сме съществували, а любовта ни била открито пространство, ограничено от собствената си нищожност.

Убедена съм, че глупостите му смущават децата. От една страна той играе с тях, сякаш е хлапе. Разказва им невероятни истории, особено онези за Франки Фърбо. Уил твърдеше, че този тип съществува и настояваше и децата да вярват в тази измислица. Това беше достатъчно, за да обърка умовете им.

Учил ги е на разни неща и е чудесен преподавател. Но неизвестно защо имаш чувството, че не е край теб, а някъде другаде. Уил е нещо, което съзираш с крайчеца на окото си, но погледнеш ли натам, той вече е изчезнал. Понякога си мисля, че самият Уил е Франки Фърбо.

Сигурна съм, че живее на друго място — негово лично кътче, където не допуска никой друг. Но предполагам, че с всички е така.

Ала сега на всяка цена трябва да говоря с някого. Боя се, че ако му разкажа за Пит и за случилото се между нас, ще загубим и малкото, което все още ни свързва. От друга страна, може би нещо чисто физическо няма да му се стори достойно за обсъждане. Възможно е да престане да ме уважава, защото съм се вълнувала за нещо толкова несъществено. Не, само се шегувам със себе си.

Господи, какви ужасни мисли в навечерието на Коледа! Винаги се чувствам така в началото на месечното си неразположение. Всичко ми се струва черно и се вглъбявам в себе си.

Трябва да изляза от състоянието, в което се намирам. И без това положението е достатъчно лошо. Щеше ми се двамата с Пит да бяхме отишли някъде миналата седмица. Когато през юли казах на Уил, че бих искала децата да бъдат с нас за Коледа, нямах представа за заминаването на Пит — при това на първи януари. Вероятно никога повече няма да го видя. Божичко, трудно ще го понеса!

Знам, че нещо безпокои Никол. Тя пие вино по онзи безразсъден начин, както правеше Нора, сестра ми, когато се чувстваше зле. Пък и тази нощ стоя до късно и танцува със селските момчета. Опитах се да не заспивам и да я чакам — досущ майка на ученичка. И тогава усетих, че менструацията ми идва. Станах и си сложих малко тоалетна хартия. Надявам се, че ще свърши работа, защото би било ужасно точно на Коледа сутринта да се мия и да пера чаршафи.

Мисля, че Никол не се забавлява. Съжалява Пол и се нуждае от нещо, което да я накара да забрави неприятностите си. Убедена съм, че нещо я измъчва и се чудя какво е то. И толкова е напълняла, че сигурно е по-тежка от Маги, която е цели тринайсет сантиметра по-ниска от нея.

И Майк се безпокои за нещо. Може би само защото оценките му този семестър не са добри. Но мисля, че по-скоро е свързано с Женевиев. А вероятно се чувства въвлечен в бъркотията около развода на родителите й. Знам, че на Женевиев й е трудно, но Майк не може да направи нищо по въпроса. Желанието им беше да се разделят, при това колкото е възможно по-безболезнено. Може би са чакали, докато Женевиев и Морис пораснат достатъчно, за да се оправят сами. В края на краищата, бракът е договор, който може да бъде разтрогнат, когато се изконсумира.

Дали и ние с Уил ще стигнем дотам? Толкова е лесно да изречеш думите, които ще причинят болка. После няма връщане назад. Мисля, че с Уил случаят е точно такъв. Той вероятно тихо ще се оттегли в себе си и ще стане още по-невидим. Едва ли ще се нуждаем от нещо официално като развод. Пит има семейство, затова аз никога няма да се омъжа повторно.

Чудя се как ще го преживея. Може би ще бъда доволна да живея сама с Бен, докато и той замине да учи някъде.

Но Бен ужасно би страдал от отсъствието на Уил. Детето е много чувствително. Наблюдавам го и ми идва да заплача — все едно гледам Уил. И двамата са откъснати от този свят. Знам, че и аз съм странна, затова не се оплаквам.

Най-много обичам да бъда сама. Дори да бях омъжена за Пит, пак щях да се нуждая от уединение. През повечето време се занимавам с разни неща, домакинство, пазаруване, преподаване и с всичко останало, където работата или планирането са основното, и взаимоотношенията с хората, макар да са важни, не са интимни. Тогава играя различни роли и не съм самата аз, нито искрено казвам какво мисля.

И накрая идва интимната страна — взаимоотношенията с хората, които обичам — Пит, Уил и децата.

Това е най-трудното за мен. Държа ли на някого, не мога да му позволя да обърква нещата и да върши глупости. От друга страна, любимите същества могат много лесно да ми причинят болка, но изглежда не го забелязват, затова винаги съм нащрек. Искам да се държа интимно, но се страхувам. Дълбоко в себе си не вярвам, че хората, които обичам, ще отвърнат на любовта ми, ако разкрия истинските си чувства.

Преподавателската работа е също много важна за мен. В училище мога да помагам на малките деца да се научат да обичат себе си такива, каквито са. В днешно време обществото се опитва да ги промени и да ги моделира в нещо нетипично за тях — за удобство на всички останали.

Трябва да призная, че Бен изглежда изобщо не се нуждае от мен. Много е сладък и не се перчи като другите, но е недостъпен за мен — той определено прилича на баща си. Мисля, че Уил обича най-много Бен.

Сигурно смята, че много се е издигнал, защото преподава в Американския колеж. Във Франция сме толкова отдавна, че едва ли някога ще се върнем в Щатите. Не мисля, че на неговата възраст ще получи работа дори в гимназия. В училище не се нуждаят от философи-онтолози.

Уил знае това, макар че никога не сме разговаряли по този въпрос. Би трябвало да публикува някакъв материал, но още не е написал нищо. Не губя надеждата да видя негова публикация, но мисля, че няма да го направи. Отказал се е. Той е като мен — обича преподавателската работа и няма нито време, нито склонност да свърши цялата изследователска работа, необходима за изготвянето на нещо, годно за публикуване. Де да можеше да го напише и сподели с мен, вместо да крачи напред-назад и да дърдори как всичко е нищо, следователно, нищото е всичко. Такива приказки ме отегчават до смърт.

Знам, че децата го обичат, но и те като мен се страхуват да не бъдат наранени. Уил може да бъде много жесток, дори без да се опитва или да го желае. Не атакува, а сякаш иска само да изчезнеш и да те направи невидим — все едно вече не съществуваш. И го прави. При това, без да пророни дума. Внушава ти някакво чувство за психична слепота или нещо подобно и ти се изпаряваш. В същото време говори нещо и се опитва да общува, но се отнася толкова сериозно към неща, които не означават нищо за никого, че е непоносим. Отидем ли на гости, хората го отбягват — толкова е досаден.

Трябва да се опитам да поспя. Не спя ли поне седем часа, знам, че ще се наложи да подремна, а няма да имам време за това, докато приготвяме пуйката. Чудя се дали някой е забелязал, че не сме окачили чорапи. В бързината забравих да го сторя и когато се прибрах в къщи от селската вечеринка, бях толкова уморена, че едва се довлякох до леглото. Господи, безсънието на Бъдни вечер ми напомня за детството, когато в главата ми се въртяха видения за захаросани сливи — с единствената разлика, че сега не са ми толкова сладки.

Пег

Селската вечеринка ми дойде твърде много. Хората тук са толкова недодялани. Не знам как издържат мама и татко, особено мама. Татко всъщност има малко вулгарен вкус — това е част от неговата ексцентричност. Просто се вмъква бързо и безшумно в онова, което става. Но мама е предпазлива и изтънчена. Предполагам, че се примирява с всичко това заради татко.

Той непрекъснато се опитва да контролира живота, независимо колко е объркан. Сигурна съм, че е газил в кръвта, когато са заклали горкото прасе. Не мога да го гледам как яде онази кървавица. Когато я режеше, тя пускаше почти черна кръв.

Не знам какво й стана на Ники. Тя ненавижда мъжете, които се правят на много отворени и интимничат. Всички те се държат като тринайсетгодишни. Ръцете им са груби, с дебели пръсти, драскотини и рани, които приличат на брадавици и с потъмнели, счупени и мръсни нокти, а някои — криви като конски копита.

Как е възможно хората да живеят по този начин? Господи, счупи ли ми се нокът, направо пощурявам! Но другите не са като мен. Ще ми се да престана да мисля за това и да не съм толкова чувствителна, ала не мога да го превъзмогна. Смятам, че съм наследила умението да се отдръпвам в себе си от татко, но не и отчаяното му безразсъдство. Чудя се как не се е опитал досега да се самоубие. Може и да го е правил, но мама никога няма да каже, а той вероятно не е забелязал или не си спомня.

Джордж непрекъснато ме тормози заради натрапчивите ми мисли, но е същият като мен. Наложи ли му се да облече една риза два дни подред, той се държи така, сякаш работи в помиен канал. Не отстраня ли мръсните петънца по яката и маншетите, няма да облече ризата, макар току-що да съм я изпрала, колосала и изгладила. Не иска да носи немачкаеми платове, защото бил алергичен.

Пак започвам да се оплаквам от Джордж. Дам ли воля на въображението си, винаги стигам до едно и също. Може би изпитвам вина и си измислям оправдания, за да се почувствам по-добре. Шарън, моята психоаналитичка, казва: „В другите ни дразни най-много онова, което не харесваме у себе си.“

Точно в това се състои бедата. Не мога да измисля нито една сериозна причина, за да обясня защо искам да напусна Джордж. Наистина няма за какво да се хвана.

И в същото време причините са много. Всичко у него ме дразни — начина, по който мие зъбите си, оставя влажни хавлии на пода в банята, след като се изкъпе, как яде, говори през носа си, пикае толкова шумно, че се чува из цялата къща, как се оригва и пърди, гаси фасовете си в чашите за кафе и оставя кибритени клечки в джобчетата на ризите си и когато ги пера, изпоцапват всичко.

Друг път си мисля колко съм несправедлива. Джордж прави всичко, което може да се желае от един мъж. Ходи на работа и понася тъпотиите на шефа си. Поема всички неприятности, за да запази службата си и да получи повишение. И наистина се издига сравнително бързо в една голяма корпорация. Не се напива. Е, вярно, че пуши и бих искала да откаже цигарите — щом аз го сторих, когато забременях със Сет, и Джордж може да го направи. Всъщност се опита, но отново пропуши, когато го назначиха за шеф на отдел.

Шест месеца пуши, без да ми каже. Но аз усещах. Не само дрехите, а и устата му миришеше. Особено сутрин. Вонята се процеждаше през порите му. Накрая се наложи да го попитам. Той не изпита никаква вина и не се извини. Джордж не обича да го карат да чувства, че е сгрешил. Но предполагам, че с всички е така.

Доколкото знам, в живота му няма други жени, но онази глупава фирма често го изпраща в командировки ту в Хюстън, ту във Филаделфия. Ала от друга страна, как бих могла да знам? Не ми каза за цигарите. И все пак, мисля, че няма друга. Щях да усетя.

Знам, че обича Сет. И детето го обича. Джордж е чудесен баща. Де да беше и толкова добър съпруг. Ревнувам, само като ги гледам как играят. Според мен една от причините е, че Сет прилича повече на Джордж, отколкото на мен. Двамата са замесени от едно тесто. Чувствам се като страничен човек, когато сме тримата, а уж аз съм майката.

Господи, надявам се, че мама и татко няма да повдигнат въпроса! За малко да не дойда — страхувах се, че ще направят грандиозен скандал. И двамата твърдо вярват в издръжливостта.

Знам, че на мама не й е лесно. С татко сигурно се живее трудно. Той наистина е невидим, а понякога излъчва криптонови лъчи. Не знам как го понася. Чудя се дали нямаше да е по-щастлива, ако се бе развела, когато е била на моите години. Трудно е да се каже. Е, не мога да твърдя, че е най-нещастната петдесетгодишна жена на света. Всъщност, вероятно е щастлива колкото могат да бъдат всички жени на нейната възраст.

Сигурно е ужасно да си стар. Ще ми се да можех да направя нещо за нея — да я измъкна от онзи безумен капан, в който са се окопали тук, във Франция. Смятам, че дори на татко му се иска да се махне, ако измисли начин. Когато родителите му починаха, помислих, че нашите ще се върнат в Илинойс. Той има приятели там и вероятно може да си намери работа като преподавател. Ще живеят в къщата на баба.

Е, ако повдигнат въпроса, ще кажа само, че повече не желая да живея с човек, когото не обичам и дори не понасям и който ме отегчава до сълзи. Джордж и аз не сме разговаряли за нищо съществено, с изключение може би на молбата ми за развод преди повече от четири години. Единственото голямо нещо, което направихме заедно, беше покупката на къщата, но Джордж уреди почти всичко. И сега аз трябва да я поддържам и дори да садя и поливам тревата. Ала решението взе той — досущ истински бизнесмен.

Пак започвам. Винаги се връщам към него. Изпълнена съм с гняв и враждебност. Според Шарън това се дължи на други причини, свързани с детството и взаимоотношенията с родителите ми. Тя казва, че само се съсредоточавам върху Джордж.

Може би е така. Те ни накараха да водим странен живот, изолирани от родината си. Нямахме телевизор, живеехме с малко пари, буквално гладувахме и износвахме стари дрехи, които си предавахме един на друг. Бяхме най-бедните деца в училище, където учеха някои от най-богатите хлапета в света. И на всичко отгоре имахме баща, когото всички мислеха за откачен.

Мисля, че той всъщност не е луд, а просто има странни идеи — как само нещата, в които вярваме, са реални и че ако достатъчно много хора вярват в нещо, то се превръща в истина. Това ме кара да сънувам овесена каша, подобна на плаващи пясъци, които ме поглъщат. И като капак на всичко, татко твърди, че всичко е реално и същевременно не е. И наистина си вярва. Може би наистина е малко откачен. Вероятно измишльотините за Франки Фърбо са доказателство за това.

Щях да бъда много по-щастлива, ако бях израснала в някой малък град — да речем на сто и петдесет километра от Чикаго — и ако бях мажоретка на футболните мачове. Вместо това посещавах френски училища и после Международното, когато мама започна да преподава там. Първият ми любовник беше наполовина германец, наполовина сириец. Това ви дава известна представа в какъв смахнат свят съм се развила. Живеехме в един стар дърводелски магазин, който татко преустрои в нещо като апартамент. Дори не можех да поканя приятелите си — толкова ми беше неудобно. Той се държеше така, сякаш всички щяхме да пипнем проказа, докато мама успя го убеди да си прокараме телефон. Предполагам, че съм изпълнена с враждебност и възмущение.

Но чувствата ми към Джордж нямат нищо общо с всичко това. И все пак, трябва да призная, че вероятно се свързах с него, защото родителите му бяха важни клечки — работеха в посолството и тъй нататък.

А тази мелницата е най-лошото. Съучениците ни ходеха на ски или на екскурзии в Египет, Русия и Гърция, а ние бяхме затворени тук, с плъховете и паяжините, без топла вода, душ и вана. Зиме духаше вятър, а през лятото растителността избуяваше като в джунгла и навсякъде гъмжеше от оси, мухи, комари и други буболечки. Толкова са шумни, че не чуваш птиците — с изключение на ранните утрини, когато ни събуждаха преди зазоряване, като вряскаха и се биеха.

Татко и мама плуват в езерото, когато няма рибари, но водата е толкова мътна, че не се вижда дори на петнайсет сантиметра под повърхността. Аз дори не потапям крака. Вероятно е пълно със змии.

Почти всеки ден или вали, или е облачно, така че е изключено да хванеш тен. През септември се връщаме в училище и всички имат великолепен тен, а аз — малко по-тъмна кожа и огромни лунички. По-добре да заспивам. Няма полза от тези размисли. Никой не е окачил чорапи на камината. Какво ли ще стане, ако сляза в дневната и окача чорапа си на полицата? Дали някой ще забележи? Не, страхувам се да сляза по стълбите сама по това време на нощта.

Другото, което забравихме, е супата от камъчета. Всяка Коледа татко държи да сготвим супа от камъчета.

В Германия, където по-рано карахме Коледа, той запалваше огън. После, когато купиха мелницата, правеше огнище точно пред вратата, до бента, където се предполагаше, че ще спрат Дядо Коледа и елените.

Всеки слагаше по няколко камъчета, отговарящи на броя на годините му. Когато бяхме в Германия, това ми харесваше, но не и тук. Претърсвахме цялата околност, за да намерим подходящи камъчета, после ги измивахме. Татко ги преглеждаше едно по едно, сякаш изучаваше диаманти, сетне ги пускахме в тенджерата, а той произнасяше някакви вълшебни думи.

Разбъркваше супата с голяма пръчка — винаги една и съща. Дори я донесе от Германия, когато се преместихме. Отнякъде беше намерил голяма желязна тенджера, в която готвеше супата. Огънят гореше и водата клокочеше, а той приличаше на дрипав келтски жрец. Наливаше вода от езерото. Твърдеше, че водата от кухненските кранове ще развали магията.

Преди да пуснем чистите и прегледани камъчета, ние трябваше да ги наречем — морков, картоф, ряпа, лук, цвекло или зеле. Нещо като ритуал. Татко винаги слагаше едно специално камъче, което предварително намираше и измиваше. Камъчето на мама. „Подправката“. Пускаше и още едно за себе си — „застройката“. Преди това ни даваше да ги разгледаме. Нямам представа откъде намираше онези последни две камъчета. Те винаги бяха съвсем различни от нашите.

Всички се редувахме да разбъркваме врящата супа с голямата пръчка. Само мама не трябваше да го прави. Тя оставаше вътре да готви „истинската“ супа. Щастливка. В Германия и дори тук ние мръзнехме на снега и умирахме от студ. Огънят сгряваше супата, но не и нас.

Накрая, когато бяхме почти вцепенени, татко опитваше нашата супа от камъчета. Използваше дървена лъжица. Духаше врящата течност и ни гледаше. И винаги казваше едно и също, преди да я вкуси.

— Мисля, че тази година направихме най-хубавата супа досега. Сигурен съм.

После наистина я опитваше, издавайки най-различни мляскащи звуци и повтаряше колко е вкусна. След няколко минути и ние получавахме възможността да сръбнем малко. Всяка година правеше същото и винаги ни заблуждаваше. Молехме го да ни даде да я опитаме. И всеки път супата имаше един и същ вкус — преварена вода с мирис на кал и мръсотия. И това беше всичко. И досега не знам защо правеше този номер. Това беше нещо ужасно за Бъдни вечер — все едно да намериш въглища в чорапа си. Винаги оставахме разочаровани.

Сетне татко набързо ни вкарваше в трапезарията, където мама вече бе сготвила „истинската“ коледна супа. Правеше я все по-вкусна. Трябва да я попитам за рецептата. Татко ядеше чудесната супа и твърдеше, че е хубава почти като нашата, от камъчетата. А мама не възразяваше. Той винаги донасяше една чаша от „нашата“ супа и я изсипваше в чинията на мама, настоявайки, че това е за вкус. Мама се примиряваше и с това. Мисля, че е изтърпяла ужасно много. Не знам дали аз бих понесла всичко това.

Но откакто баба почина, татко изглежда вече не прави такива щуротии. Чудя се дали разказва на Бен историите за Франки Фърбо. Предполагам, че остарява. С всички ни е така.

Не знам как ще се оправям, ако напусна Джордж. Става все по-трудно да изкопчиш издръжка и дори да успееш, мъжете не плащат. Знам, че ще ми дава някакви пари за Сет, но те едва ли ще са достатъчни. Ще трябва да си намеря работа, но такава, че да съм вкъщи, когато Сет тръгне на училище. Джордж и аз се оженихме толкова млади, че не успях да завърша колеж. Не знам дали ще мога да продължа образованието си и да получа учителска правоспособност. Ако Джордж ми помага, това ще ми отнеме само около три години и после ще бъда независима. Но не искам да живея сама.

Всъщност няма да бъда сама, защото имам Сет. Ала може и да го загубя. Все повече съдилища дават родителските права на бащата, особено в случаи като нашия, когато аз нямам основателни причини за развод.

Някой съдия наистина може да даде родителските права на Джордж, при положение, че не се ожени повторно. И тогава ще виждам Сет само през лятото и през почивните дни. Няма да го понеса. Освен това се обзалагам, че някоя ще вземе Джордж, веднага щом остане свободен. С неговата професия и външност ще го грабнат за нула време и аз ще бъда сама. По дяволите, всичко изглежда толкова мрачно, че не знам какво да правя.

Опитвам се да дишам дълбоко и потискам желанието си да смуча пръсти. Мисля, че мама вече спи. Чувам я, че леко хърка. Бих искала да събера достатъчно смелост, да седна до нея и да поговорим — да й разкажа какво мисля. Но тя изглежда напълно вглъбена в себе си. Усмихва се и прави всичко възможно Коледата да е идеална, но аз имам чувството, че всъщност не е с нас, нито се интересува от проблемите на другите.

Чудя се дали наистина тя е помолила татко да ни събере за празника. А може би идеята е на татко и той само е използвал името на мама, за да бъде сигурен, че ще дойдем, независимо дали искаме или не. Това е в стила му.

Надявам се, че ще съм заспала, когато татко и Ники се върнат. Ако трябва да слушам хъркането на татко и да се свивам в едно легло с Ники, едва ли ще мигна.

Бен е заспал пред камината. Видях го, като влязох. Всъщност човек не може да е сигурен дали спи, защото никога не маха очилата си, но когато порасне, ще стане хубавец. Вече е доста висок. Мисля, че мама и татко го глезят, но той изглежда не им създава много неприятности, за разлика от повечето деца на неговата възраст. Той е затворен в себе си и странен — като татко. Господи, Бен спеше, скръстил ръце на гърдите си и човек би се заклел, че е мъртъв, ако не дишаше! Обикновено се завива през глава, но сега не го е направил.

Аз още смуча пръстите си, докато спя, особено когато съм разстроена. Джордж ги издърпва от устата ми и ме събужда. Не казвам нищо, но това ме влудява. Казва, че съм вдигала такъв шум, че не можел да спи.

Още смуча средните си два пръста. Според Шарън развитието ми е спряло в кърмаческа възраст. Изненада се, когато й казах, че мама ме е кърмила девет месеца. Майк е кърмен повече от година и не смуче пръстите си. Ники и аз го правим. Но Бен не. Може би е свързано с пола — жените по природа обичат да смучат.

Чудя се кога Ники и татко ще се върнат от селската вечеринка. Майк постъпи умно като не отиде.

Майк

Странно е на Бъдни вечер да бъдеш толкова близо до дома си и да не си със семейството си. Не ми се ходеше на селското празненство. На Маги също. А Женевиев просто не можеше. Господи, колко е потисната. Ала не я обвинявам. Хората, които се развеждат, говорят така, сякаш им вадят апендикса, но случаят тук не е такъв.

И така, след повече от десет хиляди километра аз съм тук, на хълма, на около три километра от мястото, където семейството ми ще празнува Коледа. Чудя се какво мислят. Вероятно са изчислили всичко — няма начин да запазиш в тайна големи емоционални промени от чувствителен човек, а нашето семейство е свръхчувствително. Поне някои от нас са такива.

Беше невъзможно да оставя Женевиев. Не и в нейното състояние. Ужасно страда, когато вижда как двама души, които много обича, се нараняват взаимно, а тя не може да направи нищо. Мисля, че тази Коледа ще бъде много трудна.

Майка й и баща й се държат учтиво и цивилизовано — така, както се очаква от интелигентни и образовани французи, но в същото време наранените чувства са много. И двамата са изготвили списък на нещата, които искат да вземат от къщата. Доколкото разбирам, и двамата искат едно и също — всичко. Това е невъзможно. Обзалагам се, че ако са искрени, желанието им ще бъде никога да не се бяха захващали с този развод. Никой от тях няма да се ожени повторно. Разбира се, може да живеят с други хора, ако го искат, но защо да си навличат всички онези неприятности с адвокати и тъй нататък?

Не разбирам тяхното поколение. Но от друга страна, и с моето става същото. Ето, например, Маги, Джордж и малкият Сет по средата. Ако продължават в посоката, в която са се отправили, ще катастрофират.

Господи, може би в основата на всички тези главоболия е самият брак! Ако се замислиш сериозно по този въпрос, желанието ти да се ожениш за някого означава, че не му вярваш. Дори да му вярваш, бракът си остава като някаква отрова, за да ти напомня как си започнал с някоя лицемерна църква или законодател — цяла тълпа пиявици, които ти дават разрешение да се ожениш.

Децата променят всичко. Може би трябва да се уреди нещо така, че и двамата родители да им дадат възможност и да им помагат, докато станат достатъчно големи да се грижат за себе си. Това не бива да се оставя само на жената. И мъжът трябва да е съпричастен.

Но аз не мисля, че това е причината хората да се женят. Повечето го правят защото смятат, че така е редно. Или жената се уморява да ходи на работа и иска да си стои вкъщи. Или мъжът не може да се грижи за себе си и се нуждае от жена, която да го гледа като майка. А в много случаи причината е самотата. Вероятно е много трудно да живееш и да се храниш сам и да няма с кого да споделяш мислите си. Но всеки един съквартирант би ти помогнал в това отношение. Достатъчно е да търсиш, докато намериш някой мъж или жена, които ти допадат.

Всеки, който в днешно време се жени заради секса, трябва да е ненормален. Това се отнася както за мъжете, така и за жените. Сексът не е основателна причина. Няма смисъл.

Има и други случаи — като Женевиев или баба, които са искали да напуснат родния си дом, защото животът там е станал твърде труден и болезнен и са започнали да мислят, че като се омъжат, ще имат свое гнездо. Но, за Бога, защо е необходимо да се женят, когато могат да живеят с някого? Ала Женевиев не разсъждава така. Тя е типична френска буржоазка. Трябва да призная, че това е едно от нещата, които харесвам у нея. Писнало ми е от „ексцентрични“ жени.

Никак не ми се ходеше в хижата днес следобед. Имам толкова много лоши спомени от онова място. Всеки път, когато отида там, си припомням цялата лудост. Деби наистина беше малко откачена, но не подозирах, че е толкова зле, за да сложи край на живота си. Господи, колко се уплаших. Беше глътнала десетина таблетки успокоително, докато съм събирал дърва край дъскорезницата. Когато се върнах, Деби беше в кома. Удрях й плесници и я обливах със студена вода, но тя се свличаше на земята. Натърках устата й със сапун, за да повърне. Тупах я по гърба, влачих я из гората и я карах да тича, а тя плачеше. Страхувах се, че ще умре. Селяните не разбират тези неща. Морван не е Венеция, Калифорния или Пало Алто. Тук всичко е примитивно.

Когато най-после се уверих, че Деби е добре, аз я заведох обратно в хижата. Постройката още не беше завършена и подът бе покрит с дъски само наполовина. Завих я в един спален чувал, сетне надух гумения дюшек и го пъхнах под нея. Разгърнах и своя спален чувал, метнах го върху двама ни и я притиснах до себе си. Тя спря да плаче, но продължи да трепери — толкова силно, че тресеше и мен.

Тогава разбрах, че това не й е за пръв път. Цяла нощ я държах в прегръдките си, а на сутринта й казах, че ще я заведа в Париж и ще се обадя на родителите й. Не можех да поема отговорността. Освен това, по някакъв странен и натрапчив начин съзнавах, че Деби не е подходяща за мен. Тя обичаше да рискува. Катереше се на най-опасните места по скелето и се преструваше, че лети. Винаги вършеше шантави неща — търкаляше се надолу по хълма, като се смееше и пищеше. Часове наред правеше глинени фигурки и съдини.

Знам, че е много по-умна от мен, но Деби не разсъждава трезво. Не иска да води обикновен живот — както и аз, между другото. Съзнавах, че ако бях живял твърде дълго с нея, чувствата ми щяха да бъдат наранени.

Ето защо, в представите ми хижата е свързана с нещо зловещо. Деби замина, а аз довърших пода, направих врата и веранда и я заключих. След случилото се там, не можех да прекарам сам нито една нощ, а оттогава минаха почти пет години. Онова лято с Женевиев беше хубаво. Тя сякаш премахна проклятието от къщата и прогони злите духове.

Но трябва да призная, че танците и коледните песни със семейството бяха страхотни. Ники е малко като Деби — отдава се на нещо изцяло и безразсъдно. Може би това наричат артистична или творческа натура. Ала Ники се възползва от дарбата си — прави скулптури. Понякога е груба, но не мисля, че е причинявала болка някому и по характерния за нея начин обича така, както живее.

Чудя се какво я измъчва. Вероятно има неприятности с приятеля си или нещо подобно. Тя е от онези жени, които се увличат от женени мъже на възрастта на татко, защото й се виждат интересни. Но едва ли би имала нещо общо с мъж като татко, защото той е ексцентричен, а тя не понася такива хора. Ала ако е срещнала някой свестен тип, на който всичко му е на мястото, Ники би могла да налапа въдицата. Надявам се, че не е така.

Женевиев се е обърнала с гръб към мен. Изглежда най-после е заспала. Имах чувството, че никога няма да спре да плаче. Ако родителите имат представа колко е трудно за децата, макар да са пораснали, много щяха да се замислят дали да се разведат. Е, освен ако случаят не е изключителен.

Пред тях Женевиев се държи така, сякаш нищо не е станало. Не иска да взима ничия страна, нито да бъде с тях, когато започнат да се карат. Но когато е с мен, тя дава воля на чувствата си. Казва, че никога няма да разбере какво се е случило. Бракът на родителите й бил толкова стабилен — такъв, какъвто би трябвало да бъде. А може би само й се е струвало така, защото е била твърде млада. Или наистина е настъпила промяна, както твърдят те. Доколкото разбирам от думите на Женевиев, майка й се увлякла по еманципацията на жените. Имала чувството, че Морис, бащата на Женевиев, е надменен и се държи с нея като с малко момиче. Казала на Женевиев, че той имал нещо като „синдрома на гуруто“ — обичал и разбирал всички и ги поучавал как да живеят.

Е, Морис наистина е до известна степен такъв. Има брада и чудесна усмивка. Предразполага хората да разговарят с него и ги изслушва. Но какво лошо има в това? Една жена би трябвало да се радва, че има интересен съпруг, а не дръвник. Но Валънтайн се увлякла по едно старо гадже, с когото се срещала, преди да се запознае с Морис. Станала му любовница. Всичко беше толкова глупаво. Казала на Морис. Той имал желание да се примири за известно време с връзката й, но после Валънтайн поискала развод. Имала намерение да изживее детската си мечта. Подобно на повечето французи, майката на Женевиев е ужасно наивна. Истинска романтичка.

Но сега от цялата история остана само тъгата. Валънтайн има чувството, че е съсипала живота си, а Морис намери едно младо момиче, което го оценява и няма нищо против неговия „синдром на гуру“. Според мен тя е пълна простачка, но му се глези и това му харесва.

И така, тази вечер съвсем неочаквано Женевиев ми казва, че иска да се оженим. Като имам предвид онова, което става с родителите й, бих помислил, че това ще е последното й желание. Заедно сме от три години и никога не сме разговаряли по този въпрос — само се забавлявахме. За пръв път срещах човек, който харесва същите нещо като мен и е толкова забавен.

Мисля, че тя иска да се махне от дома си. Разбрах, че нещо не е наред, когато получих писмото й. Съобщаваше ми, че няма да може да дойде с мен на пътешествието, което бяхме запланували. Очаквах с нетърпение да видя онези пустини и слънцето — ясно и горещо. Притесних се за нея. Знаех, че и тя иска да заминем. Освен обичайните неща, в писмата си пишехме почти само за това пътуване.

Една от възможностите беше да кажа, че не мога да дойда, но не го сторих и това би трябвало да говори нещо. Вече не съм сигурен дали идеята беше толкова добра. След като ме попита така, със сълзи на очи, не можех да кажа не. Господи, трябва да помисля сериозно.

Какво да направя? По дяволите, дори да се откажа от докторската си степен, пак ще ми трябва поне още една година, за да завърша магистърска и да получа учителска правоспособност! С моята специалност в някоя гимназия ще имам четири месеца ваканция — като никой друг учител. Но се страхувам, че може да се наложи да прекарам целия си живот в Америка. По дяволите, аз съм по-скоро французин и знам, че Женевиев би предпочела да умре, отколкото да напусне Франция и да живее в Калифорния или на друго такова място, французите не се експортират лесно.

Затова казах да.

Въпросът е как ще се оправям. Първо трябва да кажа на родителите си. Господи, татко няма да ме разбере, но той никога не разбира нищо и дори не се опитва да го направи! Сякаш единственото, към което се стреми, е живот без сътресения. Разхожда се из своята въображаема вселена, изглаждайки нещата и премахвайки грижите. В това се състои неговата отговорност. На мама ще й бъде по-трудно. Знам, че тя очаква много от мен.

Едно от нещата, които мога да сторя, ако зарежа учението, е да работя за мосю Коста на Ру Мен д’Ор в Париж. Бил съм там през летните ваканции и той каза, че ако искам да му стана помощник, ще ме вземе. Добър съм в тази работа. Дърводелството не е лош занаят, пък и аз обичам да работя с дърво.

И без това като учен вероятно ще стигна до задънена улица. Знам, че не съм маниак в това отношение. Може и да имам идеи и богато въображение, но те са свързани с дребните неща. Можете ли да си представите палеонтолог с богато въображение? На повечето лекции съм като риба на сухо. Уча се добре, но старите скали някак загубиха очарованието си за мен.

Мосю Коста използва ателието си само през деня. Има апартамент в Двайсети район на Париж. Но притежава законно разрешение да живее на работното си място. Вътре има тоалетна и мивка. Мога да сложа сгъваемо легло на мястото на онзи окъсан стар диван до прозореца. Ако ни позволи да нощуваме там, можем да направим подобрения.

В замяна ще почистваме ателието и ще мием прозорците. Ще плащаме електричеството и газта. Мосю Коста вероятно ще се съгласи. И Женевиев може да си намери работа, за да имаме достатъчно пари, докато успея да отворя собствен магазин. След време, когато мосю Коста се пенсионира, може да купя ателието. Той остарява и би трябвало скоро да се пенсионира. Ще се оправим някак.

По дяволите, как ще обясня всичко това на мама и татко? Дори на мен ми звучи налудничаво. Вероятно разсъждавам повърхностно. Вече дори не съм сигурен чия беше идеята да се оженим. Женевиев ридаеше силно, а аз не обичам да я гледам разплакана. Всичко в главата ми се обърка. Вече не съм сигурен в нищо.

По дяволите, винаги съм се заричал, че това няма да ми случи, а ето ме сега в същата задънена улица, по която тръгна татко. Дори да продължа образованието си, пак ще стигна дотам. Ще се забутам в някоя гимназия, където ще преподавам по двайсет и пет часа седмично и няма да мръдна никъде. Нямаш ли докторска степен, не можеш да получиш работа в колеж.

Откровено казано, бих бил щастлив да имам местенце като татковото. Вярно, че отдавна се е заврял там, но има работа, преподава нещо, което му харесва, зает е около петнайсет часа седмично и най-важното — живее в Париж. Но назначението му беше една щастлива случайност. В днешно време едва ли би му провървяло така. На мен също. Палеонтолозите се търсят точно колкото онтолозите.

Ала аз съм на двайсет и пет. Татко е бил на двайсет и две, когато се е оженил, а мама — на двайсет и една. Дядо — на двайсет и една. Баба — на деветнайсет. Хората винаги са се женили млади.

Известно време няма да имаме деца. Ще почакаме. Женевиев е само на деветнайсет години.

Татко няма да ми даде пари да продължа образованието си, ако Женевиев живее с мен. Не знам защо мисля така, но съм сигурен в това. Винаги е бил такъв — смята, че семейните доходи трябва да отиват на едно място и ако ти потрябват пари, искаш. Оженя ли се, решението и отговорността според него са мои. Ето например Пег и Джордж. Отначало им беше много трудно. Татко вероятно им е помагал, но не много. А отидем ли в Калифорния, Женевиев няма да може да си намери работа — преди всичко английският й не е достатъчно добър.

Господи, колко е тихо тук, в стаята на Женевиев. И студено. Миналото лято, когато в къщата беше истинска лудница, тя си я обзаведе сама, за да има уединено кътче. Родителите й не говореха помежду си, а чрез нея и Женевиев предаваше съобщенията от единия на другия. Това е достатъчно, за да подлуди когото и да е. А отгоре на всичко майка й непрекъснато плачеше.

Помещението е било обор, когато във фермата са отглеждали животни. Старите камъни са пропити с миризмата на стотици крави. Обикновено харесвам стаята, но тази вечер обстановката ми навява мисли за Йосиф.

Дева Мария е била бременна, не са били женени и са живели в стар краварник преди почти две хиляди години.

Женевиев е сложила на пода черги, а по стените — ковьорчета, които е тъкала сама. Толкова е тъмно, че не ги виждам, но знам, че са там. Тя е от онези жени, които умеят да превърнат всяко място в удобен и уютен дом. Наистина се нуждая от такъв човек в живота си.

Женевиев стене и се обръща по гръб. Надявам се, че няма да заплаче отново. Облягам се на лакът и се вторачвам в нея. Това може да бъде съпругата ми до края на живота. В мрака различавам само очертанията на скулите и вдлъбнатините около очите й.

На горния етаж всичко е много изискано. Преди да се скарат, родителите й са работили като роби, за да превърнат тази стара ферма в шедьовър на френския земевладелски стил. Тук всички правят така. Запазиха оригиналните греди и гладко измазаха с гипс камъните между тях. Изградиха камина там, където е било старото огнище.

Всичко е подредено, чисто и красиво — почти като апартамент в Париж. Столичаните харесват изложените на показ селски вещи. После, когато отидат в провинцията, те се опитват да направят всичко като в Париж. Дори французите понякога вършат безумия.

Трябва да отбележа, че що се отнася до ремонтите, моите родители са или много умни, или мързеливи. Още живеят в старата мелница, където воденичните камъни стоят на местата си и всичко — дори интериорът — е от камък. Никак не е уютно и дърводелските изделия са малко грубовати, но това е част от живота в Морван.

И сега, тук, горе, по нищо не личи, че е Коледа. На пръв поглед няма да разбереш, че има празник. Но като се замисля, едва ли има какво да се празнува.

Но и друг път атмосферата не е била подходяща — само красиви тънки свещи и няколко клонки, грижливо подредени в една ваза на масата. Никога не е имало елха. Вярно, че французите не почитат много Коледа, особено интелектуалците с леви убеждения, каквито са родителите на Женевиев. Всичко, което намирисва на религия и на обичаи, е отстранено от живота им.

А моето семейство посреща Коледа както подобава. Смятам, че спазват всяка коледна традиция, която са измислили хората по света. Мама изпълнява целия ритуал по немски образец на шести декември, деня на Свети Никола и после отново, на шести януари. От първи декември до Бъдни вечер пеем коледни песни край адвентистките свещи и всяка седмица запалваме по още една, докато накрая настъпи великата нощ.

Още когато бяхме деца имахме църковни календари, преди всички останали — с изключение на германците — да знаеха за съществуването им. Спомням си, че бяха много красиви — с двайсет и четири прозорчета, които отваряхме всяка нощ след вечеря, преди да изпеем коледните песни. Зад всяко прозорче имаше картинка — ангел, бонбон или снежен човек. Приличаха на китайски сладкиши, но с коледни изображения. Всички имахме по един календар и татко ги нареждаше пред свещите така, че отворените прозорчета изглеждаха като цветни стъкла. Беше истинско вълшебство. Татко е специалист по магиите.

Мисля, че всичко това започна през онези девет години, които прекарахме в Бавария. Не си спомням предишните Коледи. После отидохме в мелницата и пренесохме там голяма част от германската коледна атмосфера. Сетне добавихме и някои френски нюанси.

Господи, спомням си колко неприятна беше първата ми Коледа в калифорнийския университет. Прекарах я в общежитието, далеч от дома си. Всички други се прибраха при родителите си, но за мен пътуването беше много скъпо и семейството ми нямаше толкова пари. Много е трудно да имитираш Бъдни вечер, когато си съвсем сам. Купих евтина елха и я занесох незабелязано в стаята си. Изрязах украшения от хартия и ги оцветих. Сложих няколко свещи и пях коледни песни, като си акомпанирах с китарата. Вечерта беше топла и аз дръпнах пердетата. После прочетох на глас приказката „В нощта преди Коледа“. Накрая заспах и когато се събудих, останах разочарован, че под елхата няма подаръци. Едва ли не очаквах, че татко ще скочи върху Бимбо, дресирания орел на Франки Фърбо, и ще долети през нощта в Калифорния с много подаръци. Вероятно подсъзнателно се надявах, че Дядо Коледа ще предприеме това извънредно пътуване.

Чудя се какви ли ще бъдат коледните празници с Женевиев и децата ни. Тя ще трябва да свикне да живее с един пламенен почитател на Коледите. Нямам намерение да седя в празна къща, без украса от борови клонки и голям, саморъчно направен венец, окачен на вратата. Няма да пия спокойно шампанско от чаши с високи дръжки, нито да крещя на някаква дивашка селска вечеринка. Където и да живеем, Коледата ще бъде старомодна. Мразя дори песните като „Рудолф, еленът с червения нос“ и „Бяла Коледа“. Трябва да има закон срещу амбулантните търговци, които осакатяват Коледа.

Това е семеен празник и е необходимо някой от семейството да се занимава с организацията. Мисля, че при нас това е татко, но и мама допринася много. Татко държи на традициите, опитва се да ги съчетава и се старае да има приемственост. В същото време може да бръщолеви часове наред как нищо не е реално. Но на Коледа е страхотен. Това сигурно се вмества някак в шантавия му свят.

Трябва да го чуете как говори за дупките, които имали в другия си край вселените и за ентропията. Има цяла теория за достоверността на грешките. Господи, горката Пег запушваше уши и затваряше очи. Чудя се дали всички философи са странни като татко.

Вечеринката у Калве вероятно е свършила. Искрено се моля Пег и Ники да са останали разочаровани. Аз обикновено се забавлявам на такива празненства. Дали някой е забелязал, че си тръгнах, без да окача чорапите си на камината? Мама все ми напомня да го направя, но този път просто не съм бил там, когато го е сторила.

Ники

Едва се сдържам. Ще се опитам да преглътна бавно шейсет пъти. Това обикновено помага. Господи, комбинацията от вино и въртене в кръг с онези каубои повлия зле на стомаха ми.

Трябва някак да сляза по онази разклатена стълба. Не искам да будя Пег. Тя се нуждае от сън. Много пъти ми е казвала, че нощем не спи повече от два часа. Тревожи се за Джордж и Сет. За цялата история.

Преглъщането не помага. Става по-лошо. Устата ми се изпълва със слюнка.

Измъквам се внимателно от леглото, като се държа за стомаха и устата. Можех да повърна в онова преносимо биде, което мама е оставила горе за нас, но ще вдигна шум, пък и ще вони. Трябва някак да сляза долу.

Ще се държа с две ръце за стълбата. Каква ли каша ще стане, ако повърна от най-горното стъпало в дневната? Бен вероятно ще умре от шок и ужас.

Най-после стигам до последното стъпало. Знам, че няма да успея да се добера до тоалетната. Време е да направя най-голямото усилие.

Премествам бутилката с газта, която подпира външната врата, за да не се отвори от вятъра и излизам на заснежената веранда. Уморените ми крака са боси. Навеждам се и повръщам в замръзналото езеро. Чувам звука, но не виждам какво излиза от устата ми и къде пада. Бълвам три пъти и за минута изпитвам онова главозамайване, което усещам, преди да припадна. Вдигам глава и дишам дълбоко.

Протягам крак и затварям вратата. Мисля, че не събудих никого. Краката ми се вцепенени от студа, но се чувствам по-добре. Пъхам шепа сняг в устата си, за да измия тръпчивия вкус. Потребността да повърна поне ме събуди.

Още вали сняг и вятърът е леденостуден. Не знам защо мама и татко идват тук всяка Коледа. В Париж организират такива хубави празненства. Вероятно в родителите ми има някаква мазохистична жилка, но по-скоро са жертви на невероятните илюзии на татко. И мама — макар и по свой начин — е същата като него. Двамата наистина вярват в Коледа — радостта, огъня, украсата, Дядо Коледа и цялата безумна лъжа.

Знам, че преди да замина, трябва да разговарям с тях. Първо ще кажа на мама. Нямаме много време. Пег иска да бъде в Париж на двайсет и шести вечерта. Има среща с един стар приятел, французин. Вероятно иска да разбере как би се чувствала отново свободна. Не знам какво иска да прави Майк. Може би ще остане тук с Женевиев. Или тя ще дойде с нас.

В колата беше много тъжно да гледам лицето на Пег, докато Майк ни разказваше за неприятностите с родителите на Женевиев. Вкамени се и пребледня, но не каза нищо, само гледаше през прозореца. Все едно се взираше в кристална топка и виждаше бъдещето си.

Надявам се, че знае какво прави, но според мен Джордж не е толкова лош. Не, не е вярно. Лично аз искам някой наистина интересен тип за баща на децата си. Мъж, на когото да се възхищавам и уважавам. Не ми пука дали е осемдесетгодишен или грозен като смъртта. Щом ще рискувам живота си, ще приличам на плондер в продължение на девет месеца и после двайсет години ще отглеждам дете, трябва да съществува някакъв шанс потомството ми да е необикновено. В края на краищата, раждането е завършекът на една художествена творба. Би било глупаво да я създадеш, без да използваш по възможност най-добрите материали. Повечето мъже не струват — да имаш бебе от тях е все едно да изваяш „Пиета“ с детски пластелин. Предполагам, че точно заради това съм толкова хлътнала по Спайк. Обичам да си представям какво дете ще ми направи.

Всичко му е на мястото. Само дето не иска да бъде баща и да се жени. Ала Спайк е точно каквото искам — мъжествен, чудесен любовник, нежен, чувствителен и талантлив. По дяволите, наистина е много надарен.

Мисля, че свърших с повръщането. Открехвам внимателно вратата, затварям я след себе си и тихо намествам бутилката с газта на мястото й. Струва ми се, че всички спят. Сядам на люлеещия се стол до камината. Огънят весело гори. Поглеждам Бен, който е глух за света. Седя там, люлея се и се опитвам да проясня съзнанието си.

Запознах се със Спайк, когато неколцина от съучениците ми от „Ла Джола“ казаха, че познавали един „истински“ скулптор, който живеел в пустинята. Всички съзнавахме, че лекциите ни нямат нищо общо с изкуството. Само носехме разни материали, играехме си с пластелин и папие-маше и правехме нескопосани фигури. Проклетото ателие прилича на сметище. Всички влачат счупени перални и автомобили, които запояват, боядисват и лакират. Други лепяха парчета шперплат и ги оцветяваха в златисто или черно. Винаги съм мислила, че скулптурното изкуство означава да вземеш чук и длето и да изваяш някой къс дърво или камък. Но не и в „Ла Джола“. Това е детска градина, изпаднала в амок. Всеки се подмазва на преподавателите и не знае нищо за истинските методи на скулптурата. В това число и аз.

И така, качихме се в ландроувъра на Хари и потеглихме. Само той бе виждал онзи тип. Каза, че го срещнал случайно, докато изпробвал джипа си в сухото дере.

Стигаме там — малък каньон насред дивата пустош — и аз не мога да повярвам на очите си. Онзи си е построил жилище от кирпичени тухли и циментови блокчета. Но те не са обикновени. Скулптурът ги е направил саморъчно с помощта на форми, които изкопава в пясъка. Всъщност си е изградил ателие в пустинята, което само по себе си представлява скулптура.

До тази чудата постройка е паркиран стар пикап с открита платформа и без брони и преден капак. Виждам скулптура и едва не се изсмивам на глас. Той е само по срязани джинси — толкова къси, че хастарът на джобовете му се вижда — и големи тежки туристически обувки. Няма чорапи. Покрит е с бял прах. Помислих, че се е боядисал в бяло.

Само очите му светят. Носи кръгли очила, но сложени на главата. Косата му е толкова късо подстригана, че изглежда плешив. В едната си ръка държи чук с къса дръжка, а в другата — длето. Веднага разбрах, че е истински скулптор.

Вероятно съм се влюбила в него, още преди да сляза от ландроувъра. Не знам дали Спайк беше на двайсет, четирийсет или шейсет. Не ме интересуваше. Оказа се, че е двайсет и осем годишен. Стоеше там, докато ние петимата се изнизвахме от джипа.

Той познава Хари и това е хубаво, но аз имам чувството, че прекъсваме нещо. Спайк се държи любезно, само за да се махнем по-бързо. Наоколо няма друг. Той е съвсем сам в пустинята. Дава ни да пием вода от стари германските канчета, които е натрупал в ъгъла. Топло е. Спайк сяда при нас, но не оставя чука.

В средата на пода има огромен камък — речна скала, откъртена от коритото. Върху нея Спайк извайва спиралите на охлюв, които до известна степен следват релефа на камъка. Главата вече е грубо оформена. Прилича на гигантските вкаменелости, които съм виждала в палеонтологическите и антропологическите музеи. Спайк използва контурите на камъка, но влага и нещо от себе си. Посочвам скулптурата и казвам:

— Страхотна е. Някъде наблизо ли намери скалата?

Той ме поглежда и оставя канчето. Водата, която е пил, е измила мръсотията около устата му.

— Роско ли имаш предвид? Да, страхотен е, нали? Постоянно намирам дефекти в камъка и се страхувам да не се счупи, докато го дялам. С рогцата ще бъде много трудно. Мисля да ги направя извити, каквито са понякога на охлювите в природата. Де да имах няколко за модел. Но тук е твърде сухо. Увлякох се в този проект и не съм ходил на някое хладно и влажно място да търся охлюви.

Той говори и ме гледа. Погледът му не е проницателен, а само спокоен, но човек усеща огъня, който гори у него. Виждам, че очите му са сиви като камъка, който обработва.

Разглеждаме жилището му. Има най-различни чудати неща — фигури на сгушени животни и хора, но предимно по двойки и тройки. Някои са в естествен размер.

Не всички са издялани от камък. Има и отливки от цимент. Той ни показва как ги прави. Издълбава формата в пясъка, намокря я, за да получи очертанията, които иска, после слага найлон, за да запази влагата. Основата на скулптурата е в пясъка, а горната част е от цимент. Извайва я, когато изсъхне. Не съм чувала някой да работи по този начин. Едната от фигурите прилича на изровена от пясъците мумия или на вкаменено тяло от Помпей. Спайк ни показва и контурите на гигантска мечка.

— За нея ще са ми необходими най-малко шест чувала цимент. Обикновено използвам пет. Трудно се намират достатъчно големи камъни. Влача ги с пикапа. Изваял съм някои камъни на място, защото не можах да устоя. Ще боядисам мечката Шорти и ще я изправя до вратата. Би трябвало да изплаши всеки, който иска да ме ограби или нападне.

Той се смее. Не мога да си представя, че някой може да е толкова смел или достатъчно луд, за да се опита да го нападне. Пък и от жилището му няма какво да се открадне.

Спайк обяснява как замесва нещо като гипс от мазилка и лепило и покрива циментовите статуи, след като изсъхнат. Сетне ги боядисва. Скулптурите му са невероятни. Рисунките също са страхотни. Хари споменава нещо от сорта, че добър кон и под скъсан чул личи. Може би само откровеността на цимента била достатъчна.

Той го поглежда и се усмихва. Между другото, цялото му име е Спайк2 Тейт. Убедена съм, че малкото му име не е така, но му приляга. Така и не разбрах как се казва всъщност.

Той отново взима длетото. Става и се вторачва в охлюва.

— Не знам, Хари. Древните гърци и римляните са боядисвали повечето статуи. Боята просто е избледняла и сега ние мислим, че скулптурите са били само от камък. А и чувството, че рисуваш върху скулптури е страхотно. Няма подвеждащи светлосенки, нито илюзии за пространство. Много по-истинско е от обикновеното рисуване. Статуите сякаш оживяват.

Трябва да се съглася с това. Неговите творби не са нагласени като в музей на восъчните фигури, но изглеждат по-реалистични от традиционните. Някои от животните са в по-голям размер от естествения, а хората — по-дребни, но онези, върху които е рисувал, са изключителни.

Спайк се залавя с охлюва. Очевидно ни е отделил повече време, отколкото е възнамерявал. Не искам да тръгвам, но нямам желание и да му досаждам.

— Хайде да се прибираме. Да оставим този маниак с работата му.

Отправям се към ландроувъра. Другите тръгват след мен. Спайк се приближава до вратата на жилището си и ни гледа. Потегляме и той ни маха с ръката, в която държи длетото. Знам, че маха на мен.

През следващите седмици всичко, което правя, ми се струва маловажно. Сънувам Спайк Тейт. Сексуални съновидения. Не съм сънувала такива неща, откакто пораснах достатъчно, за да излизам и да вкуся малко от действителността. Две седмици се чувствам объркана, крача напред-назад и накрая събирам смелост.

Взимам назаем колата на Ейми Лу. Казвам й, че ще я върна на другата вечер. Измъквам се рано сутринта и обикалям района около колежа. Намирам десетина големи охлюва. Взимам хляб, шунка, сирене, бутилка вино и шише вода и ги слагам в една раница. Запомних пътя, когато ходихме с джипа и знам къде да се отклоня. Намирам мястото, паркирам колата, заключвам я и мятам раницата на гръб. Облякла съм джинси и фланелка. Нямам сутиен. Горещо е.

Започвам да се влача из пустинята. В осем часа сутринта. Говорех съвсем сериозно, като казах, че съм станала рано. Пък и не можах да спя. И докато будувах, хрумна ми да потърся охлюви. Знам, че в района на колежа ги има, защото съм виждала лъскавите им дири по пътеките.

Опитвам се да видя следи от гумите на ландроувъра, но има твърде много прахоляк. Намеря ли сухото дере, ще вървя по него и няма начин да не стигна дотам. Мъкна се в пясъка цели два часа и накрая съзирам жилището му. Господи, ако някой иска да се усамоти, трябва непременно да дойде тук. Още е април, а е ужасно горещо. Приближавам се колкото е възможно по-тихо. Той не работи върху охлюва. Виждам го, че бърка цимент и пълни формата на онази гигантска мечка, която ни показа. Заставам до него. Спайк вдига глава и ме вижда. Обляга се на лопатата и се оглежда.

— По дяволите, как дойде тук?

— Пеша.

— Вървяла си от „Ла Джола“?

— Не. Взех назаем колата на една приятелка и я оставих на магистралата, сетне продължих пеша.

— Можеше да се загубиш. Лесно е да се объркаш в пустинята, където всичко е еднообразно.

Той се вторачва в мен. Започвам да съжалявам, че съм дошла. Знам, че ако попита защо съм го направила, няма да мога да отговоря. Смъквам раницата от гърба си, бръквам вътре и изваждам охлювите.

— Ето, нося ти няколко модела.

Спайк оставя лопатата, приближава се до мен и взима буркана.

— Божичко, колко са красиви. Много мило от твоя страна. Благодаря.

После занася охлювите в жилището си. Тръгвам след него. Слага буркана между две канчета.

— Не знам дали ще изкарат дълго в тази жега и суша.

Пробила съм дупчици в капака, за да могат да дишат — ако охлювите изобщо дишат. Той го пръска с вода, която се процежда надолу.

— Господи, какво ли ядат? Тук няма много храна за охлюви.

Спайк отново придобива онзи угрижен вид. Пак имам чувството, че съм прекъснала нещо. Сетне започва да работи и след малко ме поглежда.

— Имаш ли нещо против, ако се върна към работата си? Смесил съм водата с пясъка и цимента и трябва ги объркам, преди да са се втърдили. Пък и искам да напълня онзи звяр, инак в средата ще се получи сух слой, който няма да се слепи с горния.

Той минава покрай мен. Сядам на купчината торби с цимент, покрити с найлон. Спайк хвърля в бъркачката още няколко лопати цимент, после започва да го меси с ръце. Господи, страхотно е да гледам движенията на мускулите му. Той е слаб и жилав и сигурно кожата му е тънка, защото всеки мускул се очертава ясно — на ръцете, на гърба, на краката, дори на врата. Смуглата му кожа прозира там, където се стича потта. Тялото му пак е покрито с бял прах. Едва ли има достатъчно вода, за да се къпе.

Изсипва сместа и започва да оформя фигурата. Стигнал е до надземната част и докато моделира, загребва пясък, за да заздрави цимента. Страхотна техника.

— Искаш ли да напълня бъркачката, докато ти работиш?

Той ме поглежда през рамо.

— Предупреждавам те, че е трудно. Но много ще ми помогнеш. Това ще ускори нещата.

Следващите три часа действам с лопатата. Почивам само, когато Спайк замесва и изсипва цимента. Онова, което прави, е почти невъзможно. Нямам представа как го е измислил. Разговаряме малко. Той е вглъбен в мечката. Излива десетата бъркачка, изправя се, разкършва тяло, приближава се до мечката и я оглежда отвсякъде. Протяга ръка и оформя цимента. Работи с голи ръце.

— Е, засега стига. Хайде да си починем. Не предполагах, че тази сутрин ще свърша толкова много работа. Благодаря ти още веднъж.

Поглежда ме и се усмихва. И без това се потя обилно, но сега цялата съм вир-вода. Фланелката ми е мокра. Виждам го, че ме оглежда. Зърната на гърдите ми сигурно стърчат като юнски малини.

— Да влезем вътре. Ще пийнем вода и ще се разхладим.

Протягам ръце и взимам раницата. Напекла се е. Трябваше да я оставя вътре. Виното ще бъде топло като пикня. Тръгвам след Спайк.

Той разчиства място на пода с метла, направена от съчки. Изтупва две възглавници, от които се разнася прах, сетне ги слага на пода. Напълва две големи чаши с вода. Не виждам да има нещо за ядене. Няма хладилник. Започвам да разопаковам обяда. Изваждам виното. Той кляка и се вторачва в мен.

— Брей, отдавна не съм виждал такава храна.

— Имаш ли тирбушон?

— Не, но мога да изкарам тапата от бутилката.

Спайк донася чука и един гвоздей. Не искам да мисля какво ще направи с моята петнайсетдоларова бутилка „Шабли“. Той забива гвоздея в корковата тапа. После някак успява да я издърпа и се чува едно приятно „пук“. Сложила съм сандвичите. Спайк излива водата от чашата върху себе си, а аз изпивам моята. Той налива виното.

Протягам чаша, но Спайк вече поднася своята към устата си. В същия миг улавя погледа ми и прави леко движение към чашата ми.

— Ala votre3 — казвам аз.

Той затваря очи. Приятно е да го гледам как се наслаждава на виното. Сякаш минават цели пет минути, преди да отвори очи. Поглежда ме и се усмихва.

— Това е първата ми глътка вино от три години насам. Заслужавало си е да чакам.

Сетне се вторачва в чашата си.

— Когато бях на двайсет и пет, бях започнал да пия много. Мисля, че бях на път на стана алкохолик. Сега не мога да си го позволя и се чувствам по-добре, но това вино е нещо друго. В онези дни се наливах заради въздействието, но после се научих да ценя вкуса.

Залавяме се със сандвичите. Той отхапва, затваря очи и дълго дъвче. Когато преглъща, мога да се закълна, че виждам как храната минава в гърлото му, защото отмята глава назад. Преди да поеме следващата хапка или глътка, се погрижва устата му да е празна. Обядът — макар и само няколко сандвича — продължава почти час и половина. Опитвам се да ям по-бавно, за да се изравня с него, но не мога да дъвча толкова дълго — трябва да преглътна, инак вкусът на храната става отвратителен.

Свършваме с обяда и преди да се е измъкнал, аз правя предложението си. Питам дали ще ме вземе за ученичка. Отначало ми се струва, че не ме е чул, защото отпива от виното.

— Името ти е Ники, нали? Мисля, че Хари те нарече така.

Учудена съм, че помни.

— Ники, нямаш представа в какво ще се забъркаш. Първо, аз не съм учител. Мразя учителите и преподаването. И няма жена, която да издържи на начина ми на живот. Не искам всеки вторник и четвъртък да се влачиш из пустинята. Ненавиждам установения ред. Нямам тоалетна, нито течаща вода. Онова окъсано парче дунапрен е моето легло. Невинаги спя в него. Имам много работа и тук просто няма място за нищо друго.

Поглежда ме. Главата му е вирната като на птица. Отвръщам на погледа му. Спайк отново придобива онзи вид, който ме кара да мисля, че съм прекъснала нещо.

— Защо не опитаме? Не е необходимо да ме обучаваш и да ми даваш уроци. Само ми позволи да те гледам как работиш и да ти помагам. По-издръжлива съм, отколкото изглеждам. Не се страхувам.

— А би трябвало. Откъде знаеш, че не съм като Чарлс Мансън и не примамвам хубави млади момичета да идват тук, в пустинята и да живеят с мен? Хълмовете наоколо може да са пълни с жени, изнасилени и убити от мен. Помисли ли за това?

Няма какво да кажа. Вглеждам се в бледосивите, жарки и сякаш стоманени очи и за пръв път разбирам жертвите на Мансън.

— Ники, аз ходя в града веднъж седмично. Отивам до най-близкото населено място и си купувам соя, ориз, брашно, сорго, десетина торби цимент, олио и дузина яйца. С това се храня. Без цимента, разбира се. Нямам много пари и не продавам скулптурите си. Дори не се опитвам да го правя. С удоволствие бих се възползвал от парите, но цялата работа ще ми отнеме твърде много време… Печеля малкото пари, от които се нуждая, като от време на време работя в града. Там всички ме познават. Трудолюбив съм. Обикновено за два-три дни изкарвам достатъчно, за да преживея един месец.

Той става и се протяга. Изпили сме виното. И аз се надигам.

— И така, гониш ме оттук.

— Не съм казал такова нещо. Само се опитвам да ти обясня какво е положението. Ако ми плащаш достатъчно, за да не се налага да ходя в града и да се занимавам с разни тъпотии, това ще бъде страхотно за мен. Само не ми пречи. Ако можеш само да поддържаш нещата тук, без да смущаваш работата ми, и това ще бъде страхотно.

Усмихва се.

— Научиш ли се да живееш в ателието на един скулптор, без да го смущаваш, значи си научила много. Не съм Чарлс Мансън, а само един обикновен любител на секса сред природата, но те предупреждавам, че ако се мотаеш край мен с онези хубави щръкнали гърди, непременно ще си го изпросиш. Ако това не ти харесва, по-добре се върни в „Ла Джола“ и остани там.

Той минава покрай мен и се отправя към вратата, за да започне работа върху мечката си. Заставам пред него и разкъсвам потната си фланелка. Воня, но не повече от него.

— Мисля, че ще се оправя.

И той започва да ме оправя. Ето, така започна всичко. Няма да повярвате, но в разгара на най-страхотното чукане, което ми се е случвало, Спайк става, взима едно от онези германски канчета и гол-голеничък отива да поръси с вода мечката.

Върнах колата на Ейми Лу, взех си багажа, отидох в административния отдел и им казах, че напускам. Трябваше да се срещна с педагог-консултант, за да обясня защо. Съчиних някакви лъжи, че семейството ми във Франция се нуждае от мен.

Изтеглих от банката всичките си пари — изпратените от мама и татко и спечелените миналото лято, когато работих като сервитьорка. Общо две хиляди долара. Поисках ги в банкноти от двайсет. После помолих Ейми Лу да ме закара до онова място на магистралата, откъдето поех пеша. Носех много лични вещи, но ги скрих в един храст на около петдесет метра от шосето. Можех да се върна да ги взема по някое време или Спайк да ме закара. Метнах каквото можах на гърба си и тръгнах. Ейми беше убедена, че съм откачила. Предполагам, че наистина беше така.

Положението беше лошо — точно както той го описа. Денем беше горещо, а нощем — студено. Макар че добре изтупах онзи мръсен дунапрен, вонята на пот остана. Готвех в една тенджерка над огъня в дъното на ателието. Опитах всички комбинации от ориз, соя и сорго, които можах да измисля. Спайк нямаше дори сол, пипер и кафе.

Той пикае където му падне. Понякога дори не прекъсва работата си, а просто го изважда и поръсва камъка. Казва, че урината придавала индивидуалност на скулптурата. Така е, но вони ужасно. Според Спайк, когато си живял твърде дълго в пустинята, фактът, че тялото ти все още отделя течности, е истинско чудо, нещо, на което трябва да се радваш.

Аз отивах някъде встрани, когато ходех по нужда. Но постепенно свикнах да не ми пука, особено нощем, под онова невероятно небе.

Спайк върши своя дял от домакинската работа — цепи дърва и пали огъня. Пере и дрехите. Прави го, като ги слага в една циментова вдлъбнатина, която е изкопал в дъното на жилището си и ги тъпче с крака. Големият проблем е водата. Той твърди, че по този начин изразходва най-малко вода. Сетне простира прането върху храстите. Дрехите съхнат на слънцето и ухаят на чисто.

Всъщност няма много неща за пране. Спайк има три чифта от онези страхотни срязани джинси „Ливайс“, които е купил от Армията на спасението. Не носи бельо. Аз имам бельо, джинси и няколко фланелки. Денем става толкова горещо, че се събличам до кръста. Разхлаждам се и дори зърната на гърдите ми започват да почерняват от слънцето. Търкаме чиниите, тенджерите и тиганите с пясък.

Не се любим често. Спайк се държи като обсебен. Често заспива в три-четири сутринта, сред отломките, които е дялал в продължение на десет-дванайсет часа. Понякога го довличам до леглото, но друг път той е като труп и не мога да го помръдна.

Не разбирам какво се опитва да направи, защото не говори много.

Показва ми как да си служа с дървения чук и как да остря длетото. Донася няколко големи камъка, тежащи по петдесетина килограма и ме кара да ги обработвам. Когато за пръв път отиваме в града, аз си купувам ръкавици, защото ръцете ми са изранени. Ала не виждам раните да заздравяват. След всичките тези години Спайк има ужасно груби ръце — сякаш е водил юмручен бой на живот и смърт.

Установих, че боравенето с камъка донякъде прилича на юмручна схватка — поне както аз си я представям. След известно време човек загубва всякакво чувство за време и болка. Единственото ти желание е да се пребориш с проклетия камък и да го превърнеш в онова, което искаш. Въпрос на надмощие.

Стоя при Спайк пет месеца. Разбирам, че никога няма да стана добър скулптор. Тъпотиите, които ни преподаваха в „Ла Джола“, бяха ужасни, но за съжаление, аз мога да правя само това.

Спайк проявява деликатност по въпроса, но аз знам, че нямам талант. Е, бележа напредък, но някак не мога да работя в три измерения. А Спайк сякаш се е слял с камъка.

С помощта на теглича на пикапа успяваме да измъкнем мечката от дупката, влачим я и я изправяме до вратата. Цяла седмица Спайк изглажда краищата. После я измазва с гипс и започва да рисува. Това продължава още две седмици. Накрая скулптурата сякаш оживява — не само мечка, а въплъщение на цялата мощ и слава на природата. Така прави Спайк — надминава обикновените неща и ги прави необикновени.

Започвам да изпитвам силно желание да имам бебе от него. От три години взимам хапчета против забременяване и искам да ги спра. Да бъда истинска жена. Всички приказки, които съм чувала и клетвата ми да бъда самостоятелна и да живея сама, изглежда се стопяват тук, в пустинята. Заприличала съм на индианка и най-лошото е, че това ми харесва.

Една нощ, след като сме се любили, казвам на Спайк, че искам да имам бебе. Той лежи по гръб, а главата ми е на гърдите му. Спайк не помръдва. Това се случва често и ти не си сигурен дали те е чул, защото се бави с отговора си. Накрая прокарва пръсти през косите ми.

— Щом искаш, Ник, аз нямам нищо против. Твоя работа. Моята е да правя скулптури. Но не мога да бъда баща на детето. Пък и точно сега не искам. Няма място. Онези камъни и скали са децата ми. Ще имам чувството, че ги изоставям. Разбираш ли?

Разбирам и знам, че той говори сериозно. В живота му едва има място за мен. Дори аз го притеснявам. Лежа будна цяла нощ и с мъка сдържам сълзите си.

На сутринта му казвам, че заминавам. Той работи върху един огромен, почти вертикален каменен блок. Два дни го влачихме от сухото дере. Спайк никога не ми казва какво ще прави. Чака да се досетя. Казва, че самата скулптура трябва да говори.

Той спира, стиснал в ръце чука и длетото — така, както го видях за пръв път. По тялото му се стича пот.

— Щом така искаш, Ники, добре. Можеш да стоиш тук, колкото желаеш. Както решиш. Ще ми липсваш.

Мисля, че последното изречение беше единствената лъжа, която ми е казвал.

Натоварихме моите вещи на пикапа и той ме закара чак до „Ла Джола“. Не разговаряхме много. Нямаше какво да си кажем. Остави ме пред входа на университета. Знаех, че Ейми Лу ще ме приеме. До началото на следващия семестър имаше само няколко дни. Спайк зави и потегли, като ми махна за довиждане. Гледах го и усещах колко много искам да имам нещо от него. Каквото и да е. И тогава реших, че ще намеря начин да забременея.

Записах се в последната минута и лекциите започнаха. Всичко ми се струваше още по-скучно и тъпо от преди. Копнеех да се върна при Спайк, но някак успявах да се преборя с желанието си. Получих писмото, в което татко ме канеше да се съберем за Коледа и започнах да кроя планове и да разучавам някои неща. Обадих се по телефона и се учудих, когато татко отговори. Попитах го дали ще има нещо против, ако доведа един приятел.

— Стига и ти да дойдеш, Ники. Ще кажа на майка ти. Сигурен съм, че няма да възрази.

Установявам, че със студентската си карта ще мога да взема два билета за отиване и връщане с парите за самолет, които татко ще ми изпрати.

Родителите ми нямат представа, че пет месеца съм живяла в пустинята със Спайк. Не си пишем често. Ейми Лу бе събрала пощата ми и когато се върнах, видях писмото от татко. Беше го писал преди месец.

Първо отидох в Армията на спасението и намерих сравнително запазено парче дунапрен, дебело десет сантиметра. Само за десет долара. Беше съвсем малко използван. После купих бутилка вино и я увих в дунапрена. Завързах го с въже, за да мога да го нося на гръб. Ейми Лу се съгласи да ме закара до онова място на магистралата, но беше крайно възмутена от мен. Бях й разказала всичко, но тя имаше друго отношение към мъжете и не ме разбра.

Много е горещо. Стигам дотам, но не виждам Спайк. На пръв поглед в жилището му цари истински хаос. Но аз вече знам, че всяко нещо си има място. Спайк е нечистоплътен, но подреден. Храната и инструментите му са грижливо наредени. Само дето не разтребва и почиства по традиционния начин.

Пикапът го няма, затова предполагам, че е някъде в сухото дере и търси камъни. А може би е в града. Решавам да чакам.

Залавям се за работа. Навивам стария дунапрен и го завързвам с въжето, което съм донесла. Правя нещо като стол. Единственият тук. Разстилам новия дунапрен на мястото на предишния. Господи, изпитвам удоволствие, само като го гледам. Дано Спайк не си помисли, че се опитвам да контролирам живота му. Това беше единият от въпросите, по които спорехме. Исках ли да преместя нещо, трябваше предварително да му казвам. Спайк твърди, че можел да работи в това ателие със завързани очи, защото знаел къде се намира всичко и когато нещо се променяло, не се чувствал същият. Рискувам.

Слагам виното в сянката на канчетата за вода. И там е топло, но няма по-хладно място. Вече се потя като прасе.

Опитвам се да запаля огън, за да сготвя нещо за ядене, когато чувам бръмченето на пикапа. Толкова съм нервна, че не мога да стоя на едно място. Иска ми се да изляза и да го посрещна, но насила сядам на новия „стол“.

Спайк дръпва ръчната спирачка, тряска вратата и обувките му започват да скърцат по каменните отломки. Насочва се към канчетата с вода и ме съзира. Вторачва се в мен, без да каже нищо. Аз ставам.

Сетне се приближава и ме прегръща. Вкопчвам се в него като в живота — неговия и моя. Почти съм забравила как мирише. Ако някой успее да бутилира този мирис и да го продава на мъжете, жените ще пощуреят.

Спайк слага ръце на раменете ми и се дръпва назад. Още не ме е целунал.

— Каква огромна изненада. Изглеждаш страхотно, Ник. Тъкмо си мислех за теб. Дълбаех дупка в един голям камък и толкова се възбудих, че си спомних колко хубаво си живеехме двамата.

Той поглежда натам, където обикновено е проснат дунапренът му.

— Божичко. Виж ти. Това място се превръща в луксозен палат.

Сетне съзира стария дунапрен.

— По дяволите. Имаме дори стол. Страхотно.

Спайк подсмърча и подозрително оглежда хранителните си запаси.

— И дори си разтребила тая бърлога на греха. Да бъда проклет!

Взимам бутилката и му я подавам.

— Виното изглежда много добре, Ник. Но в момента онова легло ми се струва по-хубаво. Какво ще кажеш?

Отново се отпускам в прегръдките му и той ме вдига на ръце. Разсъбличаме се толкова трескаво, че кракът ми се схваща, докато се опитвам да събуя обувката си, без да я развързвам. Ала не усещам нищо друго, освен Спайк. Той е обезумял — напълно отговаря на представата ми за мъж, който живее сам в пустинята и дълго не е виждал жена. Направо ме плаши. Може би наистина е като Чарлс Мансън и първият път ми се е разминало по чудо.

Най-после се успокояваме. Изтощени сме. Протягам ръка и взимам виното. Този път съм донесла тирбушон. Измъквам тапата, а Спайк ме наблюдава. Редуваме се да пием от шишето — бавно и наслаждавайки се на вкуса. Спираме да пием всеки път, когато Спайк се възстанови. Още не сме разговаряли. Чакам подходящия момент, когато той сам повдига въпроса.

— И така, връщаш ли се при мен, Ник? Както вече казах, когато заминаваше, винаги си добре дошла.

— Не е толкова лесно, Спайк.

Устата му е пълна с вино. Преглъща бавно.

— Няма лесни неща.

— Спайк, остави ме да бъда сериозна само няколко минути и това ще бъде всичко.

Той пак отпива и кима, вторачил поглед в нагънатия метален таван на къщата си.

— Искам да имам дете от теб. Знам, че в живота ти няма място за мен, нито за бебето. Разбирам и уважавам това.

Спирам да говоря и чакам. Той още държи виното в устата си и съзерцава металния таван.

— Ще гледам бебето сама. Ще отида да родя във Франция, при родителите си. После ще се върна в Калифорния и ще оставя държавата да се грижи за мен като самотна майка. Проучих всичко и ще живея с онова, което ми дадат. Знаеш, че мога да се оправям с малко пари.

Той преглъща и ме поглежда.

— Ти си ненормална, Ник. Не мога да участвам в такова нещо. Знаеш, че все някак ще съумееш да ме обвържеш. Познаваш ме добре. Аз дори не позволявам да докоснат камъните, които извайвам. Мога да се посветя на бащинството и да загубя контрола над живота си. Съзнаваш това, нали?

Провалям се. Опитвам се да започна отначало, но с мъка сдържам сълзите си.

— Добре, да забравим този въпрос. И без това първо искам да разговарям с родителите си. Те заслужават поне това. Но има и още нещо. Татко ми изпрати пари да отида при тях за Коледа. Ще стигнат и за двама ни. Семейството ми прекарва празниците в една долина с повече камъни, отколкото някога можеш да изваеш. Бих искала да се запознаеш с мама и татко. Може да отидем до Париж, където ще видиш скулптурите на Майо, Роден и Худин. Какво ще кажеш?

Убедена съм, че той пак ще отпие от виното, затова взимам бутилката от ръката му и вместо него, пия аз. Лягам по гръб и чакам. Както обикновено, Спайк мълчи и се бави с отговора. Решавам да чакам до утре — щом той иска така. Ала Спайк проговаря.

— Ще започна отзад-напред, Ник. Не искам да видя онези скулптури и стари градове. Аз нямам нищо общо с тях. И без това не мисля, че съм голям скулптор — само дялкам камъни и бъркам цимент. Произведенията ми нямат нищо общо с онези в музеите. Сигурен съм, че родителите ти са приятни хора, но не желая да се запознавам с тях. Трудно общувам. Затова обичам камъните — не се движат и са последователни. Пък и не мога да зарежа всичко това. Някой смахнат може да дойде тук с чук или с динамит и да унищожи всичко, което обичам. Постоянно ще се притеснявам.

Знаех, че ще реагира така. Преглъщам виното, което държах в устата си, докато той говореше.

— Добре. Не искаш да бъдеш баща, нито да дойдеш във Франция. Разбирам те. Наистина. Мисля, че си се вкопчил в себе си, в лудия у теб и в онези камъни. Освен това смятам, че може би си най-големият скулптор на нашето време. Никога няма да си простя, ако по някакъв начин разруша чудесния творчески свят, който си създал за себе си.

Вярвам на думите си. Но премълчавам факта, че Спайк ще бъде баща, независимо дали го знае или не. Това не може да нарани чувствата му.

Той ме поглежда. Претъркалям се върху него и изливам последната капка вино в устата му.

— Ще бъде както искаш, приятелю. А сега, хайде да се чукаме. Нямаш нищо против чукането, нали? То не пречи на работата ти. Само ми позволи от време на време да идвам тук и да лягам на този хубав мек дунапрен, а?

Той ме хваща за косите, доближава лицето ми до себе си и допира устни до моите. Иска да изпия виното, което се излива от устата му. И двамата се опитваме да преглътнем, но се задавяме. Смеем се и що се отнася до Спайк, въпросът е приключен.

Вдигам глава. Огънят е почти угаснал. Слагам едно дърво и пламъците лумват. Домъквам от купчината още две цепеници и ги хвърлям в камината. Духам и жаравата се разпалва. Бих искала да знам повече за изкуството как се пали огън. Винаги татко се е занимавал с това. Майк и Бен са наясно с въпроса. В семейство ни или има силен елемент на полово разделение, или наистина има разлика между момчетата и момичетата, мъжете и жените? Когато живеех в пустинята, Спайк палеше огъня. Така че това не се отнася само до нашата фамилия.

Влизам в хамбара и домъквам голямата жълта чанта. Божичко, колко е тежка. Слава Богу, чувствам се много по-добре, но краката ми още са вцепенени от снега и отчасти от морванските танци.

Прекарах страхотно. Беше ми приятно да виждам, че мъжете ме харесват. Лигите им започваха да текат, когато ме докоснеха или погледнеха в очите. Изглежда не забелязваха, че съм се закръглила. Всъщност това дори им допадаше — големи цици като на крава.

Когато след съжителството си със Спайк се върнах в цивилизацията, започнах да се тъпча като прасе. Може би се опитвах да забременея от храната. Но вероятно само наваксвах за онези помии от соя и сорго. Не знам, но за четири месеца напълнях с дванайсет-тринайсет килограма.

Знам, че мога да хвана някой от онези селяни, който да мине през целия установен ред и да се ожени за мен, но това е тъпо — все едно да си купиш кон, когато съществуват автомобили. А аз бях разглезена с дизелов двигател. Тук ще доя крави и ще паса овце на студа до края на живота си. И това не искам.

Там е въпросът. Пег и аз сме израснали в този странен междинен свят. Аз държа да направя нещо значително с живота си — да го превърна в истински. Мислех да се занимавам със скулптура, но сега знам, че контролираната лудост, която се изисква, за да бъдеш творец, не е присъща на нашето семейство. Може би само татко е такъв, и то без да е творец. Ала неговото изкуство е невидимо. Той се променя за секунди и обърква себе си и всички останали кое е реално и кое не. Господи, сигурно сме нещо средно между мама и татко!

Тя е праволинейна и здраво стъпила на земята, макар татко да казва, че земя не съществува. Организирана е и знае какво иска и как да го постигне. Татко е програмиран провал и псевдо философ. Би било страхотно да изваеш истински философски камък. Спайк би желал да опита такова нещо. Това е в стила му.

И все пак, макар да е странно, татко е чувствителен, интелигентен и отговорен. Жалко. Вечно върши нещо и се опитва да помага на мама в къщната работа. Домошар е, но същевременно ходи и на работа. Много ни е разглезил. Няма мъже като него. Всъщност, не е такъв. Всичко е част от някаква безумна игра, в която само той знае правилата и непрекъснато ги променя.

Подобно на Спайк, мъжете, с които продължавам да се срещам, са или чувствителни, интелигентни, интересни и жизнени, или обикновени, що-годе поносими жребци, които ту ме възбуждат, ту не, а единственото им желание е да имат постоянна работа, деца и успешна кариера.

Средно положение няма. Мисля, че точно това се случи с Пег — омъжи се за човек, който ставаше за момента. Но сега тя иска повече вълнения и мъж с буйно въображение. Трябва да я запозная със Спайк. О, не! Прекара ли и един ден в пустинята, тя ще се моли да се върне при Джордж. Опитвам се да й обясня, че идеалната комбинация вече не съществува. Нещо е станало.

И така, възможностите са следните — или раждаш бебе от интересен мъж, когото наистина уважаваш, или се обвързваш с някой смотаняк, който ще бъде постоянно с теб, дори когато вече не го искаш. Страхотен избор, няма що.

Най-после приключвам с нещата, които трябваше да направя. Надявам се всеки да ги хареса, когато ги получи.

Качвам се по стълбата и тихо се мушвам в леглото. Вече не ми е топло. Лягам по гръб и главата ми не се върти. Мисля, че най-сетне съм готова да се отпусна и да заспя, когато съвсем неочаквано започвам да плача като бебе. Хленча в навечерието на Коледа — точно когато очаквах, че ще бъда най-щастлива.

Избърсвам сълзите, но те продължават да се стичат по лицето ми. Сподавям риданията. Не искам да будя Пег. Нямам желание да разговарям с никого, да обяснявам и да изслушвам другите. В този живот има някаква загадка.

Досега не вярвах в това, но сега искам тази загадъчност да съществува. Да се уповавам на нея, без да разполагам с доказателства. Ей-така, без нищо. Може би защото сега знам някои неща. Ако ще ставаш човек на изкуството, трябва да умееш да вярваш в нещо. В каквото и да е. А аз съм забравила какво е вяра. Умишлено съм си я избила от главата. Докъде ли може да стигне човешката глупост?

Светът ми се струва противен. Ако имах близък човек до себе си, всичко щеше да бъде по-различно. Може би единственият смисъл в живота е да се забавляваш. Весела Коледа!

Трябва да поспя, защото утре тук ще бъде истинска лудница.

Вероятно плача от радост. Само че нямам такова чувство. А може би е така, но не го съзнавам. На татко това би му харесало.

Бен

Още е тъмно. Заспал съм. Отварям очи и виждам, че Ники слага дърва в огъня. Надявам се, че ги нарежда правилно, защото не си спомням да се е занимавала с паленето на огъня. Справя се добре и аз отново затварям очи, за да проверя дали мога да изпадна в полусънно състояние. С премрежен поглед наблюдавам как пламъците стават все по-буйни.

По дяволите, тази Коледа е само една преструвка! На камината няма окачени чорапи, нито изненади за сутринта. Вярно, че под елхата са наредени подаръци, но аз знам какви са, а самият Дядо Коледа не е донесъл нищо. Няма ли трепет и загадъчност, Коледата не е истинска.

Бях толкова уплашен и развълнуван — нямах навика да заспивам на Бъдни вечер. Предполагам, че наистина съм заспал, защото друг път мама и татко винаги успяват да наредят подаръците под елхата, без да разберем. Мислех, че ще стоя буден цяла нощ.

По дяволите, никак не искам да пораствам! Нямам нищо против да ставам по-едър и силен, пенисът ми да се уголемява, да се окосмявам и да ми никне брада. Това е забавно — все едно гледам как поповите лъжички се превръщат в жаби. Но да си възрастен изглежда съвсем не е забавно.

Ники, Маги и Майк не приличат на щастливи хора. Само си доказват един на друг колко са велики. И вечно гледат дали някой забелязва колко са пораснали.

Нищо не е естествено. Тази Коледа дори татко се държи като възрастен. Няма време да играе с мен. Само тича насам-натам, оправя това-онова, разнася разни неща и се преструва, че нищо не се е случило.

Беше ми приятно, когато приготвяхме курабиите, но лично аз не свърших нищо съществено. Ники, Маги и Майк направиха почти всичко. Не, тази Коледа е само една преструвка, а още колко Коледи ми остават да прекарам тук?

Честно казано, никой в училище вече не знае да играе. Мислят ме за луд, когато донеса някое от самолетчетата си и го пусна да лети над футболното игрище. Сигурен съм, че съучениците ми искат да играят с мен, но се страхуват някой да не помисли, че се държат като деца. Дори Серж. По-рано винаги го убеждавах да поиграем на „Бойни кораби“ или на нещо друго, но сега и той се бои да играе с мен, защото другите ще му се подиграват.

Единственото, за което всички мислят, е да се правят на големи — пушат цигари, дъвчат тютюн като бейзболисти от висшата лига, говорят колко бира са изпили в събота и неделя, колко им е лошо, как са откраднали алкохол от родителите си или взимат наркотици.

Момчетата говорят за момичета — как ги опипвали в храстите и коя им позволила да направят оная работа. Предполагам, че и момичетата говорят за момчета — кой има най-големи мускули или най-дълъг пенис. Знам ли?

Другото, за което говорят, са онези безумни хватки от карате или джудо. Вървят и се блъскат, но и това не е игра — само се преструват на големи, и то на смахнати. Никой не се смее. Правят го, само когато се подиграват на някого.

Пък и момичетата не мислят за нищо друго, освен как изглеждат и с кого имат среща да ходят на танци или на кино. Много бих искал да познавам някое сериозно момиче, с което да мога да разговарям. Половината удоволствие от четенето е да споделяш с някого какво си прочел. Единственият човек, с когото разговарям за книги, е татко, но и той вече не чете. Романите на мама не ме интересуват. Във всичките се разказва за някое хубаво бедно момиче, което се омъжва за богат земевладелец или за проповедник.

Татко не иска да прочете повечето книги, които аз харесвам — за войната или нещо подобно. Най-много да прегледа някоя научна фантастика, и то, ако е от автор, когото той смята за добър — Хайнлайн, Кларк или Азимов. Много скоро изобщо няма да има с кого да разговарям.

Хората изглежда забравят как да се забавляват, когато навършат тринайсет години. Започват да си съперничат или просто се перчат. Дори Майк. Понякога двамата играехме, но сега той е непрекъснато с Женевиев. Станал е сериозен като останалите. Рядко се смее, за разлика от преди. Доставяше ми удоволствие само да го слушам как се смее.

Не си спомням Пег или Ники някога да са се смяли. Правят го така, сякаш са актриси в някаква пиеса и репликата им изисква да се смеят — насила и продължително. Чудя се дали наистина е толкова ужасно, колкото ми се струва.

Искам да живея в тази къща. Ще стоя тук и ще ги оставя да се грижат за мен, докато порасна достатъчно и завърша висше образование или нещо такова, за да печеля пари. После, когато татко и мама остареят, аз ще се грижа за тях. Сделката ми се вижда справедлива. Не искам да бъда баща. Няма да издържа. Дори проклетият дребен Сет ме влудява. Малките деца са шумни и не разбират, че понякога човек иска да остане сам, за да размишлява или да чете.

Ще порасна, ще бъда висок около метър и деветдесет и никой няма да ме блъска. Ще си пусна хубава черна брада и ще продължа да нося очила. Обичам очилата си, зад тях се чувствам в безопасност. С тях и с брадата всъщност ще бъда невидим. Може би ще приличам на президента Линкълн, само дето няма да стана президент на нищо друго, освен на себе си.

Но ако искам да бъда напълно сериозен, бих бил щастлив да прекарам живота си тук, в мелницата — сред купчините сухи вършини за огъня, обикновената храна и книгите. Това отговаря на представата ми за идеален живот. Дълго ще се разхождам и ще ловувам на хълма. Ще правя самолетчета и ще ги пускам в небето, а един ден може да си купя истински свръхлек хидроплан и да кръжа над езерото.

Не искам да ходя никъде, но би било хубаво да гледам отвисоко, сякаш съм ястреб и да виждам цялата долина. Но от друга страна, за да го направя, може и да се качвам пеша на хълма.

Е, Бъдни вечер е, но аз нямам чувството, че е празник. Може би следващата Коледа ще е по-весела. Не искам и да си помислям, че отсега-нататък всички Коледи ще бъдат такива. Не, няма да го допуснем. Ще ги направим хубави както предишните.