Имението Холоу

ГЛАВА XXI

В кабинета лейди Ангкател като че ли прехвръкваше от място на място, докосвайки разсеяно един или друг предмет. Сър Хенри се беше облегнал на стола си и я наблюдаваше. Накрая попита:

— Защо взе пистолета, Луси?

Лейди Ангкател се върна и грациозно се отпусна в едно кресло.

— Не съм сигурна, Хенри. Предполагам, че съм имала някакво смътно предчувствие за нещастие.

— Нещастие ли?

— Да. Всички тия корени на дърветата — разсеяно каза тя — стърчат навсякъде, само да се спънеш. Човек стреля няколко пъти в мишената и забравя един куршум в пълнителя — голямо невнимание, разбира се — но хората просто са такива. Винаги съм мислела, че един нещастен случай е най-добрият вариант за нещо от този род. След това, разбира се, ужасно съжаляваш и се обвиняваш…

Гласът й замря. Съпругът й седеше абсолютно неподвижно, без да сваля поглед от нея. Той заговори отново тихо и много внимателно:

Кой е трябвало да пострада от… нещастния случай?

Луси леко извърна глава и го погледна изненадано.

— Джон Кристоу, разбира се.

— Боже господи, Луси… — не можа да продължи той.

Тя сериозно каза:

— О, Хенри, толкова се тревожех за Ейнсуик.

— Ясно. Значи Ейнсуик. Все този Ейнсуик, Луси. Понякога си мисля, че Ейнсуик е единственото нещо, което те вълнува.

— Едуард и Дейвид са последните от рода Ангкател. А Дейвид не става, Хенри. Той никога няма да се ожени, заради майка си и изобщо. Ще наследи мястото след Едуард и никога няма да се ожени, а ние с теб ще сме мъртви много преди той да стигне средна възраст. Той ще е последният от рода Ангкател и всичко ще умре заедно с него.

— Толкова голямо значение ли има това Луси?

— Разбира се, че има. Става дума за Ейнсуик!

— Трябваше да се родиш момче, Луси.

Той леко се усмихна — не можеше да си представи Луси по друг начин, освен като очарователна жена.

— Всичко зависи от женитбата на Едуард, а той е толкова упорит, главата му не увира също като на баща ми. Надявах се, че ще забрави Хенриета и ще се ожени за някое хубаво момиче, но сега разбирам, че положението е безнадеждно. След това мислех, че връзката на Хенриета с Джон ще следва обичайния ход. Авантюрите на Джон, доколкото ми е известно, никога не са се отличавали с продължителност и постоянство. Но онази вечер го видях как я гледаше. Нещата бяха наистина сериозни. Ако Джон изчезнеше по някакъв начин, тя щеше да се омъжи за Едуард. Хенриета не е човек, който да подхранва спомените си и да живее с миналото. Така че, както виждаш, всичко се свеждаше до това — да се освободим от Джон Кристоу.

— Луси! Ти не си… Какво си направила Луси?

Лейди Ангкател се изправи отново. Тя извади два изсъхнали стръка от вазата с цветя.

— Скъпи — рече тя, — ти не допускаш нито за миг, нали, че аз съм застреляла Джон Кристоу? Чисто и просто имах това глупаво предчувствие за някаква беда. Но тогава си спомних, че ние бяхме поканили Джон Кристоу. Съвсем различно е от това той да ни се беше натрапил. Човек не може да си покани гости и след това да им организира злополука. Дори арабите имат по-добри схващания за гостоприемството. Така че не се притеснявай, Хенри.

Тя му се усмихна с много обич. Сър Хенри натъртено каза:

— Винаги се тревожа за теб, Луси.

— Не е необходимо, скъпи. Както виждаш, всичко се нареди много добре. Отървахме се от Джон, без да ни се наложи да правим каквото и да било. Това ми напомня — тя потъна в спомени — за оня човек в Бомбай, който се държа толкова грубо с мен. Три дни по-късно го прегази един трамвай.

Тя разтвори френския прозорец и излезе в градината. Сър Хенри остана неподвижен, загледан във високата елегантна фигура, която се носеше надолу по пътеката. Той изглеждаше стар и уморен, човек, който живее в непрекъснат страх.

А в кухнята Дорис Емът, цялата обляна в сълзи, беше свела глава под суровите упреци на мистър Гаджъл. Мисис Медуей и мис Симънс му пригласяха като хор в старогръцка трагедия.

— Само едно неопитно момиче може да прави такива изказвания и глупави изводи.

— Точно така — потвърди мисис Медуей.

— Като ме видиш с пистолет в ръката, най-правилната постъпка ще бъде да дойдеш и да кажеш: „Мистър Гаджън, ще бъдете ли така любезен да ми обясните?“

— Или пък да питаш мен — вметна мисис Медуей. — Никога няма да откажа на едно момиче със зелен ум да му обясня какво трябва да мисли.

— Това, което не трябва да правиш — сурово продължи Гаджън — е да се раздрънкаш пред някой полииай, при това само сержант! Никога не се забърквай с полицията повече, отколкото трябва. И без това присъствието им в къщата е достатъчно неприятно.

— Просто нямам думи колко е неприятно — измърмори в подкрепа мис Симънс.

— Никога преди не ми се е случвало подобно нещо.

— Ние всички знаем — не спираше Гаджън — каква е милейди. Нищо, което милейди направи, не може да ме изненада, но полицаите не я познават така, като я познаваме ние. Недопустимо е милейди да бъде притеснявана от глупави въпроси и подозрения, само защото се е разхождала с някакво си оръжие. Това е нещо съвсем естествено за нея, но полицаите веднага започват да си мислят за убийства и подобни отвратителни неща. Милейди е много разсеяна, но не би наранила дори муха. Разбира се, не можем да отречем факта, че постоянно оставя нещата на разни смешни места. Никога няма да забравя — безстрастно добави Гаджън — когато донесе един жив омар и го сложи върху таблата за карти в антрето. Помислих, че имам халюцинация.

— Трябва да е станало преди да дойда в къщата — рече Симънс с известно любопитство.

Мисис Медуей хвърли поглед на грешната Дорис, за да види ефекта от тези откровения.

— Хайде, някой друг път — рече тя. — Всичко, което говорим, Дорис, е за твое добро. Просташко е да се забъркваш с полицията, не го забравяй. Сега се заемай със зеленчуците и бъди по-внимателна с градинския боб, да не стане като снощи.

Дорис подсмъркна.

— Да, мисис Медуей — каза тя и се потътри към мивката.

Мисис Медуей беше обладана от лошо предчувствие:

— Усещам, че нещо няма да се получи със сладкиша. Това отвратително следствие утре. Сетя ли се за него и веднага се разтрепервам. Божичко, на нас да се случи такова нещо.