Имението Холоу

ГЛАВА XXVII

Съдията се покашля и погледна очакващо председателя на журито от предварителното следствие.

Последният се беше загледал в някакъв лист, който държеше в ръката си. Адамовата му ябълка подскачаше развълнувано нагоре-надолу. Накрая той прочете много внимателно:

— Установено е, че смъртта на починалия е причинена умишлено от неизвестен или неизвестни извършители.

Поаро кимна лекичко от своя ъгъл. Не можеше да има друго решение.

Отвън Ангкателови се спряха за малко да поговорят с Герда и сестра й. Герда носеше същите черни дрехи, а и лицето й беше със същото слисано и нещастно изражение. Този път Даймлерът го нямаше. Железниците, обясни Елси Патерсън, предлагали наистина много добри условия. Вземаш бързия влак до гара Ватерло, а оттам спокойно можеш да хванеш влака в 13:20 за Бексхил.

Лейди Ангкател стисна ръката на Герда и прошепна:

— Обаждай се, скъпа. Можем да хапнем заедно някой ден в Лондон. Предполагам, че от време на време излизаш по магазините, нали?

— Аз… не знам… — рече Герда Елси Патерсън каза:

— Трябва да побързаме, скъпа — влака — и Герда с облекчение тръгна.

Мидж каза:

— Бедната Герда. Единственото добро, което й донесе смъртта на Джон, е, че я отърва от твоето гостоприемство, Луси.

— Колко си нелюбезна Мидж. Никой не може да каже, че не съм полагала усилия.

— Тогава именно става още по-лошо, Луси.

— Е, добре поне, че всичко е свършило, нали? — каза лейди Ангкател, като им се усмихна ослепително. — С изключение, разбира се, на инспектор Грейндж. Много ми е мъчно за него. Как мислиш, дали ще се ободри, ако го поканим на обяд? Искам да кажа като наш приятел.

— Аз бих го оставил на мира, Луси — каза сър Хенри.

— Може би си прав — замислено отговори лейди Ангкател. — Още повече, че днешният обяд не е съвсем подходящ. Яребици и онова прекрасно суфле „Сюрприз“, на което мисис Медуей е такава майсторка. Това не е обяд като за инспектор Грейндж. За него бих поръчала една хубава пържола, малко недопечена, един солиден ябълков пай, а може би печени ябълки.

— Винаги си имала изключителен усет към храната, Луси. Мисля, че ще направим най-добре, ако веднага се насочим към яребиците. Звучат много апетитно.

— Мислех, че трябва да го отпразнуваме по някакъв начин. Чудесно е, нали, как винаги всичко завършва добре?

— Д-д-да.

— Знам какво си мислиш, Хенри, но не се тревожи. Аз ще се погрижа за това днес следобед.

— За какво говориш, Луси? Лейди Ангкател му се усмихна.

— Всичко е наред, скъпи. Просто ще оправя една дреболия. В погледа на сър Хенри се четеше определено съмнение. Като пристигнаха в имението Холоу, Гаджън дойде, за да отвори вратата на колата.

— Гаджън, всичко мина чудесно — каза лейди Ангкател. — Бъди така добър и съобщи на мисис Медуей и останалите. Зная колко ви беше неприятно и мога да ви уверя, че ние със сър Хенри високо ценим вашата лоялност.

— Много се притеснявахме за вас, милейди — каза Гаджън.

— Много мило от страна на Гаджън — каза Луси, докато влизаше в салона — но напълно излишно. Аз, може да се каже, почти се забавлявах през цялото време — беше толкова различно от това, с което си свикнал. Нямаш ли чувството, Дейвид, че подобно преживяване разширява кръгозора ти? Трябва да е абсолютно различно от Кеймбридж.

— Аз съм в Оксфорд — студено отбеляза Дейвид.

Лейди Ангкател разсеяно рече:

— О, да. Състезанието по гребане. Толкова английско, не намираш ли? — и се упъти към телефона.

Вдигна слушалката и както я държеше в ръка продължи:

— Дейвид, наистина се надявам, че ще ни гостуваш отново някой път. Много е трудно да опознаеш, хората когато има убийство, нали? И абсолютно невъзможно да проведеш един истински интелектуален разговор.

— Благодаря — каза Дейвид. — Но веднага щом се върна заминавам за Атина, в британския лицей.

Лейди Ангкател се обърна към съпруга си.

— Кой е в посолството сега? А, разбира се. Хоуп-Ремингтън. Не, не мисля, че Дейвид ще ги хареса. Техните момичета не са негов тип. Играят хокей и крикет и онази смешна игра дето хвърлят онова нещо в някаква мрежа.

Тя замълча и погледна слушалката в ръката си.

— Защо съм хванала това нещо?

— Може би си искала да се обадиш на някого по телефона — каза Едуард.

— Не мисля — тя сложи слушалката обратно на мястото й. — Обичаш ли телефоните, Дейвид?

Дейвид с раздразнение си помисли, че този въпрос беше напълно в стила на Луси, въпрос, на който човек не би могъл да даде никакъв смислен отговор. Той хладно отвърна, че навярно телефоните са много полезни.

— Искаш да кажеш — рече лейди Ангкател — като месомелачките? Или ластиците? Все пак човек не може…

Тя млъкна щом Гаджън се появи на вратата, за да обяви, че обядът е сервиран.

— Нали обичаш яребици? — загрижено попита лейди Ангкател Дейвид.

Дейвид отговори утвърдително.

— Понякога ми се струва, че Луси не е съвсем с всичкия си — каза Мидж на Едуард по-късно, докато двамата вървяха нагоре към гората.

Яребиците и суфлето бяха наистина превъзходни, а и приключването на следствието беше свалило някакъв товар от тях.

Едуард изрече замислено:

— Винаги съм смятал, че Луси има изключителен ум, който се проявява като играта с липсващите думи. Смесва метафорите — чукът подскача от пирон на пирон, но никога не пропуска да уцели всеки един точно по главичката.

— Въпреки всичко — сериозно каза Мидж — понякога се плаша от нея. — След малко допълни, леко потрепервайки: — И това място ме плаши напоследък.

— Имението Холоу ли? Едуард я погледна удивен.

— Винаги малко ми е напомняло за Ейнсуик — каза той. — Разбира се, не е истински Ейнсуик…

Мидж го прекъсна:

— Точно това е, Едуард. Винаги съм се плашила от неща, които не са истински. Не знаеш какво се крие зад тях. Прилича на… на маска.

— Недей да фантазираш, малка Мидж.

Това вече беше старият, леко снизходителен тон от миналите години. Тогава го беше харесвала но сега я притесняваше. Опита се да му обясни, да му покаже, че зад това, което той наричаше фантазиране, всъщност се криеха контурите на една смътно предугаждана действителност.

— В Лондон се бях отърсила от това чувство, но сега, когато отново съм тук, то пак се връща. Чувствувам, че всички знаят кой е убил Джон Кристоу и че единственият човек, който не знае, съм аз.

Едуард нервирано каза:

— Защо трябва да мислим и да говорим за Джон Кристоу? Той е мъртъв. Мъртъв и погребан.

Мидж прошепна:

„Той е мъртъв и погребан, мила. Той е мъртъв и погребан.

Над главата му расте трева, — над краката му е камък.“

Тя улови ръката на Едуард.

— Кой го уби, Едуард? Мислехме, че е Герда, но не е тя. Тогава кой? Кажи ми ти какво мислиш? Може би е някой, когото не познаваме?

Той й отговори все така нервирано:

— Всички тези размишления ми се струват твърде безполезни. При положение, че полицията не може да открие убиеца или не може да открие достатъчно доказателства, значи трябва да забравим за всичко.

— Да, но не знаем.

— А защо ни е да знаем? Какво общо има Джон Кристоу с нас?

„С нас, помисли си тя, с Едуард и мен? Нищо!“ Много утешителна мисъл — тя и Едуард, двамата свързани в едно цяло. И все пак… и все пак…, макар Джон Кристоу да беше положен в гроба, макар да му бяха прочели последната молитва, той не беше погребан достатъчно дълбоко. Той е мъртъв и погребан, мила… Но Джон Кристоу не беше мъртъв и погребан, нищо, че на Едуард много му се щеше да е така. Джон Кристоу продължаваше да е тук, в имението.

Едуард попита:

— Къде отиваме?

Нещо в гласа му я изненада. Тя каза:

— Хайде да се изкачим на хълма. Искаш ли?

— Щом желаеш.

Поради някаква причина той се съгласи неохотно. Тя се питаше защо. Обикновено той обичаше да се разхожда по тези места. Те двамата с Хенриета почти винаги… Нещо я преряза при тази мисъл. Те двамата с Хенриета! Мидж попита:

— Тази есен минавал ли си оттук?

Той сковано каза:

С Хенриета се разходихме тук първия следобед.

Продължиха да вървят в пълно мълчание. Стигнаха върха и седнаха върху поваления дънер.

Мидж си помисли: „Сигурно двамата с Хенриета са седели тук.“

Тя започна да върти пръстена около пръста си. Диамантът студено проблясваше срещу нея. („Не смарагди“ — така беше казал той.)

Тя се насили да каже:

— На Коледа ще бъде прекрасно в Ейнсуик.

Той не даде знак, че я е чул.

Беше някъде много далеч.

„Сега си мисли за Хенриета и Джон Кристоу“ — мина й през ума. — „Той е седял тук и е казал нещо на Хенриета или тя нещо му е казала. Хенриета може и да знаеше какво не иска, но Едуард все още й принадлежеше. Винаги щеше, мислеше си Мидж, да принадлежи на Хенриета.“

Болката я връхлетя отново. Щастливият свят, в който беше живяла последната седмица, се пръсна като сапунен мехур.

Тя си помисли: „Не мога да живея така — Хенриета никога да не напусне мислите му. Не мога. Не мога да го понеса“

Вятърът разнесе въздишката си между дърветата — листата вече падаха бързо, по клоните бяха останали само кафевите.

— Едуард! — каза Мидж.

Нейният настойчив глас го сепна и той обърна глава:

— Да?

— Съжалявам, Едуард — устните й трепереха, но тя се насили гласът й да звучи спокойно и хладнокръвно. — Длъжна съм да ти го кажа. Няма никакъв смисъл. Не мога да се омъжа за теб. Нищо няма да излезе от това, Едуард.

— Но, Мидж, Ейнсуик… — опита се да започне той.

Тя го прекъсна:

— Не мога да се омъжа за теб единствено заради Ейнсуик, Едуард. Ти… ти трябва да го разбереш.

Той отново въздъхна. Въздишката му беше като ехото на капещите листа.

— Разбирам какво ми казваш — рече той. — Сигурно си права.

— Беше много мило от твоя страна, много мило да ми направиш предложение, но от това нищо няма да излезе, Едуард. Просто нищо.

Тя беше стаила в себе си надеждата, че той ще спори с нея, ще я убеждава, но той изглежда изпитваше същите чувства. Тук, разделени от невидимия, но осезаем дух на Хенриета, очевидно и той разбираше, че от брака им нямаше да се получи нищо.

— Да — мислите му отекнаха като ехо на нейните думи, — нищо няма да излезе.

Тя извади пръстена от пръста си и му го подаде. Тя винаги щеше да обича Едуард, Едуард винаги щеше да обича Хенриета и животът им щеше да бъде истински ад. Тя каза с малко по-бодър глас:

— Пръстенът е прекрасен, Едуард.

— Бих искал да го задържиш, Мидж. Моля те.

Тя поклати глава.

— Не мога да го направя.

Той се опита да се пошегува:

— Няма да го дам на никой друг, да знаеш.

Държаха се като стари приятели. Той не знаеше и никога нямаше да узнае какво изпитва тя. Раят на тепсия — само че тепсията се беше разбила на безброй парчета и сега раят се изплъзваше между пръстите й, а може би той никога не е бил там.

Този следобед Поаро прие своя трети посетител.

До този момент при него бяха идвали Хенриета Савърнейк и Вероника Крей. Сега го посети лейди Ангкател. Тя се носеше по пътеката ефирна като някоя фея.

Той отвори вратата и я посрещна с усмивка.

— Дойдох да ви видя — обяви лейди Ангкател.

Така една фея от вълшебния свят би удостоила с благоволението си някой обикновен смъртен.

— Очарован съм, мадам.

Той я поведе към всекидневната си. Тя се разположи на канапето и му се усмихна отново.

Еркюл Поаро си помисли — „Тя е стара, косата й е посивяла, има бръчки по лицето. И все пак притежава магията на чара, винаги ще бъде чаровна…“

Лейди Ангкател меко каза:

— Искам да направите нещо за мен.

— Да, лейди Ангкател?

— Да започнем с това, че искам да разговарям с вас за Джон Кристоу.

— За Джон Кристоу ли?

— Да. Струва ми се, че единственото нещо, което трябва да се направи, е да сложим точка на целия случай. Надявам се, че разбирате какво имам предвид, нали?

— Не съм сигурен, че ви разбирам, лейди Ангкател. Ослепителната й усмивка отново проблесна очарователно и тя сложи нежната си бяла ръка върху неговата.

— Скъпи мосю Поаро, вие чудесно знаете. Полицията ще слухти за притежателя на онези отпечатъци, няма да го намери и в края на краищата ще зарежат всичко. Боя се обаче, че вие няма да го направите.

— Не, няма да зарежа така този случай — отговори Поаро.

— Точно така си мислех. Затова дойдох при вас. Значи вие искате истината нали така?

— Да мадам, искам истината.

— Виждам, че не съм се изразила съвсем ясно. Опитвам се да разбера защо няма да изоставите този случай. Не е заради репутацията ви, или пък защото изгаряте от желание да пратите убиеца на бесилото (много неприятна смърт, винаги съм я намирала за толкова средновековна). Всичко е, защото вие просто искате да знаете. Сега ме разбирате, нали? Ако можехте да научите истината, ако някой ви кажеше истината това може би ще ви задоволи? Ще ви задоволи ли, мосю Поаро?

— Предлагате да ми кажете истината така ли, лейди Ангкател?

Тя кимна.

— Значи вие знаете истината?

Очите й се отвориха широко.

— O, да, от много време. Бих искала да ви я кажа И бихме могли да се споразумеем така — че всичко е минало и заминало.

Тя му се усмихна.

— Договорихме ли се, мосю Поаро?

Той с голямо усилие й отговори:

— Не, мадам, не се договорихме.

Искаше, страшно много искаше да зареже всичко, просто защото лейди Ангкател го беше помолила за това.

Лейди Ангкател остана неподвижна известно време. След това веждите й се вдигнаха нагоре в знак на удивление.

Странно — рече тя. — Странно дали наистина знаете какво правите.