Стефан ЧурешкиИменникът на българските князе

Предварителни думи

Представеното изследване на вниманието на широката публика няма претенциите за изключителност. Нито е агресивен извънуниверситетски стремеж към титли и звания. То представлява обобщеният резултат от почти 15-годишните усилия по проучването и анализирането на документите и косвените податки за ранната българска история. Всичко започна през 1991 г., когато като дипломант на катедрата по Тракология и Стара история в СУ „Св. Климент Охридски“ авторът трябваше да изследва отношенията между тракиското племе на гетите и тези на югозападните скити — известни антични народи от „периферията“ на класическия гръкоримски свят. Разбира се в процеса на работа гледнат аточка беше сменена и вече не ставаше дума за „периферия“, а за оригинален самобитен кръг от конни народи, живеещи и като номади икато земеделци. Още в първите години от дипломантските проучвания на автора направи впечатление многобройните типологически успоредици, отразени в историческите извори, между културата, бита, нравите и някои елементи от политическото предание на гетите и скитите от една страна и на племените и политически образувания от Великото преселение на народите, от друга. Като средищно място на пресичане на устоновената традицията, след подробни аналитични разработки, се оказа документът, наречен от отделни учени „Именник на българските ханове“. По време на защитата на дипломната си работа авторът, тогава недостатъчно информиран, предложи съществуващите типологически успоредици, засягащи изключително територията на Балканския полуостров и Северното Черноморие, да се обобщят и категоризират под формата на специфично културно-историческо понятие, неизползвано в други теоретични и фактографски трудове дотогава. Това понятие беше изцяло взаимствано от точните науки и в крайна сметка, след поредица от колегиални критики и методологични забележки беше формулирано като проява на „дискретен континюитет“, т.е. една традиционна етнокултурна действителност, която е прекъсвана насилствено или под натиска на определени обстоятелства, но все пак винаги е била онаследявана от приемниците си на територията на Балканския полуостров и Северното Черноморие Днес, почти след 15-годишни проучвания, авторът счита, че има пред себе си признаци и опознавателни характеристики на класически континюитет, наречен от Фернан Бродел „дългосрочен период“. С други думи, тръгвайки от доантичния и античния предстаробългарски и старобългарски културен случай би могло да се забележат теоретичните показатели и фактологичният набор от характериологични черти на добре консервирано етнокултурно наследство, пространствено-времево отчетливо проявено в многоаспектното функциониране на присъщото за старинните исторически култури протяжно време.

Разбира се, както често пъти става, прегръщаните от историческия възглед концептуални идеи нерядко носят знак на вече направено и/или отхвърлено старо. В продължаващото историографско изследване по проблема се оказа, че в българската историография веднага след Освобождението немалко писатели, в това число и много добре известни имена, са достигнали до подобни концептуални заключения, виждащи българското минало като неразделна част от миналото на предантичните и античните народи, забелязани в документите на гръкоримската историческа интерпретация. Издиганите заключения, основани впрочем на изворов материал, който не е претърпял корекции и до ден днешен, обаче са били отхвърлени от овластените в официализираната наука авторитети начело с Васил Златарски. Мотивът е бил „противоречие на академизма“, т.е. противоречие на заключенията на руско-немската културно-политическа мисъл от XIX в. Основанието за подобна квалификация, както се вижда, не е изследователско, а административно-конюнктурно и повлияно от политическата ситуация в момента.

Германо-романската и славянската, в частност руската наука разглеждат света на историческите явления като следствие или основание на германо-романската културно-политическа концепция или, съответно, съобразно историческата интепретация на фундамента на панславянската идея. Средновековната, т.е. най-могъщата в културно-политическо отношение българска историческа действителност се конституира като конкурент и на едната, и на другата в глобални интепретации. Интерпретацията на българската старина сама по себе си, особено в изводите й за старинно геополитическо върховенство, опровергава не чисто изследователските твърдения за древността и величието на българската държавна традиция, а оспорва интерпретационно-хуманитарния метод, доказващ културното превъзходство на актуални Велики сили. Самостойният исторически възглед не позволява външно влияние на основата на академизма и преклонението пред научния авторитет. А без културно подражателство не може да се очаква и влияние в областта на прагматичните политически ходове. Затова покойният Николай Генчев любезно ни направи забележка по друг повод, че интерпретациите на българското минало трябва да се направят след съгласуваност с теориите на Москва и Берлин. Ние обаче не сме съгласни с подобно ненаучно основание за взаимстването на метод. Защото идеите и постиженията в областта на науката и културата не признават малки или големи народи. Освен това правилата на общоетичните отношения изискват не да се гледа авторитета и конюнктурата, а да се постъпва по добросъвестен начин към обекта на проучванията. Текстовете в хуманитаристиката не се правят от богове, а от хора. И от хора с различни възможности и различна подготовка. Затова оценките за кой да е „писмен продукт“ трябва да се извършват както от позицията и принципите на правилното хуманитарно мислене, така и от коректността към кухнята на историческото проучване. Ако липсва почтеност рано или късно естественият ход на човешкото развитие ще отхвърли всичко неистинно като го замести с по-приемливо решение на дадения изследователски проблем. Българската история, като старинна и съществена част от всечовешките културни явления много добре познава това правило. Това означава че българската историческа наука е жизнена, а нейният обект е перспективен, т.е. има още какво да се работи в тази насока. Затова нашият оптимизъм от публикуването на настоящата раблота се корени не в грандомански заявки, че „воюваме“ със статуквото, а в очакваните критики и отрицания, благодарение на които науката достига до по-правилни и по-коректни заключения. Разбира се и квалификацията, че текста ни е ненаучен също не ни смущава. И едно изречение да бъде вярно от нашия текст ползата пак ще бъде голяма, защото огромната информция от фактите на българското минало не позволява да се мечтае за повече от афористично и лапидарно знание в свода на философската ни национална памет.

Но да се върнем на историографските податки, позволили ни да защитаваме изложените тези. Първи Ганчо Ценов, д-р по философия, лектор в Берлинския университет и много близък като мислене до българската църковна историческа памет, изказва възражение срещу „готската“ и „панславянската“ теза през първите години на ХХ в. След него Д. Даскалов още преди Балканската война пише монография за произхода на българите от скитските племена, описани от Херодот. И веднага Даскалов става неудобен, но не на автономната българска историческа визия. Проучванията на сър Стивън Рънсиман и тяхното правомерно логическо следствия съобразно естественият език на докумените също водят в насока, различна от официалната историография през ХX в. Мнението на известният английски учен относно сведенията от Именника е коректно и текстуално продуктивно. Друг българин — Иларион Райчев — публикува през 40-те години на ХX в. концептуален труд за произхода на българите от трако-скитската антична общност. Книгата му бива строго забранена слез 1944 г., когато съветската наука вече е разполагала със свой прочит на ранната българска история, който прочит е изключвал всички теории по произхода на българите, с изключение на теорията на Петербургския възпитаник Васил Златарски. Така много писатели досежно най-старинната българска история стават забранени и дори не са включвани в справочните издания на историческата библиография.

Следователно предлаганото от нас крйно историческо заключение в текста не е сензационно. То е интересно с това, че някои заключения на автора, постигнати вследствие интегралния анализ на историческите свидетелства, бяха потвърдени постфактум от издирената в рехавите книжни фондове забранена българска историография.

Освен тематичното съвпадение със заключенията на сравнително стари текстове, предложеното четиво има съвпадения и успоредици и с резултата от по-нови исторически трудове. Например идеята, че Именникът на българските ханове трябва да се нарича Именник на българските князе е идея на покойният световен учен Иван Венедиков. Неговите знаменити книги и устни консултации подкрепиха интелектуално и морално автора да продължи своите изследвания. Поощрения, но и възражения срещу метода на проучване и философстването чрез историческата логика, с което помогна да се специализира настоящето изследване, направи и най-големият български учен в областта на Палео балканистиката и Античността Александър Фол. Неговите забележки и отрицания предупредиха автора да не бърза с оповестяване на крайните си исторически изводи и заключения докато не разгледа и преразгледа внимателно целият обществен контекст, в който може да функционира едно такова проучване. Много колеги от СУ „Св. Климент Охридски“ също изразиха своята професионална и морална подкрепа, но по висши етични съображения ще запазим имената им в тайна, като изкажем съвкупна благодарност на всички историци, етнолози, културолози и старобългаристи, с чиито блестящи умове и енциклопедични знания съдбата ни е срещала. И не на последно място, изказваме благодарност на личните ни приятели, чийто добросъвестен и разностранен общ поглед върху проучвания частен исторически проблем спомогна да се прецени важността и актуалността на разглеждания проблем съобразно интересите на широката публика.

Идеята Именникът да се разглежда в контекста на заобикалящата го средновековна изворова среда е също така стара, а в по-ново време с нея се занимават немалко старобългаристи и славяноезични езиковеди. За съжаление поради добре известни причини на днешната ни материална криза авторът не успя да проучи всички излезли текстове и книжнина за последните 15 години. Затова, без да ги цитира отделно — те трябва да се знаят от по-младите колеги и от специалистите с възможности — авторът благодари на всички свои приятели и специалисти, които го информираха за новостите в старобългаристиката. Специална благодарност дължим на старобългариста и културолога Цветелин Степанов, чиято фактологична компетентност, методологични бележки, коректни интерпретации и общохуманитарни знания, заедно с концептуалните му възражения помогнаха извънредно много да се постигне увереност за публикуването на този текст. Пак повтаряме — текста не е непознат като заключения и извори за подробната историография, но се опитва да възстанови един административно отречен дебат. Както и да повдигне въпроса за логическата и общопознавателна валидност на аксиоматичното и теоремното знание в българската историческа наука, което знание е поддържано не от гледище на естествения език и типологическа информация на фактите. Затова и някои добре известни историографски съчинения не са приложени в приложената библиография и бележки под линия. Те са христоматийни от една страна, и противни и противоречащи на авторската концепция, от друга. Затова и цитирането им не е необходимо. Предполага се, че любителят на историята в България като официални текстове ги познава много добре и не е необходимо тепърва да си прави свод от основни публикации в историографската интерпретация. За сметка на това обаче използваните извори са публикувани почти изцяло, защото при изграждане на логически последователна, обоснована и вътрешно непротиворечива познавателна конструкция опорните научни доводи винаги извеждат своите категорични данни от историческите свидетелства — писмени, устни и предметни (археологически).

Отдлени части от предлаганият текст вече са издадени от любезния редактор на сп. „Минало“ г-н Любомир Юруков, с което ни даде кураж да ги преиздадем с разширено и допълнено тълкование, превръщащо труда в съвсем нов и оригинален текст.

И накрая трябва да се отправи едно пожелание. Твърде възможно е заедно с появата на този текст да се обнародват резултати от проучвания, които да изследват въпроса в сходен с авторовата концепция контекст. Това е желателно, защото когато се говори високопарно „за истината“ по-добре би било по дадена ключова тема да се публикуват повече проучвания. Както гласи максимата на ерудита, в теоретичните историографски произведения няма нови и стари твърдения и/или изводи. Има само верни и неверни заключения и заявления. Затова, в случай че сме допуснали логико-познавателни грешки или фактологични и историографски пропуски, най-смирено молим читателите и колегите да ни простят. В историографията, както никъде другаде бъдещето на дадена тематика се определя от младите академични специалисти и колкото те са по-критични към страничните и предходни текстове, толкова повече ключовата за нашата хуманитаристика историческа наука ще постигне нови и, дай Боже, по-авторитетни български върхове.

В известен смисъл всеки амбициозен труд е компендиум от грешки. Но и от това има полза. Понякога една теза се издига, за да бъде окончателно отхвърлена и на нейно място да дойде, или да се възстанови, окончателният и коректен познавателен извод. Надяваме се, че потенциалните читатели на предлаганото четиво ще бъдат възможно най-критични и безкомпромисни в отношението си към автора и неговите възгледи.

С поклон пред личността на преп. Паисий Хилендарски започва и свършва всеки подтик на историческите проучвания в България. Затова и проявяваме дързостта да подсетим, че в наше време не е излишно всяко мото на исторически текст да започва с една благодарност и с едно признание за първооснователя и великана на родната историография. Стъпили на неговите свещени рамене днес гледат всички специалисти и любители на старината.

Загрузка...