Именникът на българските князе

Един различен поглед върху вярата на ранносредновековните българи според някои успоредици в средновековните и античните извори

Най-важното явление в човешката история е религиозността. Вероизповеданието винаги е заемало средищно място в живота на обществата, но особено значение религията е притежавала през Средновековието. Завръзката в историята на народите, в това число и на българите се определя от принадлежността им към едно или друго вероизповедание. Затова изясняването на вярата на българите преди официалното, дъжавно Покръстване през ще даде отговор на редица въпроси относно народностния произход, държавната и културна история на българите през езическите времена.

Най-устойчивите и надеждни данни за вероизповеданието са писмените. Славяните и някои от конните народи, живеещи покрай Северното Черноморие присъстват в немалко на брой византийски и латински сведения. Славяните, като личи от запазените каменни надписи и текстовете на старобългарските писатели, са умеели да пишат на гръцки (а може би и на латински?) език. Затова изследването на религията на българите зависи от проучването на писмените свидетелства. След писмените документи следват устното предание, народното творчество и езиковедските проучвания на лични имена, названия на местности и селища. Най-накрая и с най-малка тежест остават археологическите находки, които са неми поради своята предметност. Без писмените свидетелства и без сведенията от народното предание археологическите находки стават жертва на въображението на археолога, което в огромния брой случаи се разминава с действителните факти.

Започвайки с писмени свидетелства, добре би било да се тръгне от домашните извори.

Цялостни домашни текстове за вярата на българите преди Покръстването, които извори да бъдат съставени нарочно за старинните времена и епохи обаче липсват. Заключение за характера на религията на езичниците българи също не може да се направи и по определенията или обръщенията в славянобългарските исторически или богословски свидетелства. В неподправените от вторични тълкования документи за религиозната принадлежност на българите до времето на св. Цар Борис I стои думата „езичници“, „неверници“, „погани“ и т.н. Такъв е примерът с използваните определения в „Българския апокрифен летопис“ от XI в. Означенията на езичеството в не излизат от обичайните християнски определения за нехристияните и могат да бъдат употребени за произволна нехристиянска вяра. Точно и последователно описание на обредите, природните представи и свръхестествените вярвания на българите също липсва. Нито пък в книжовните съчинения и устни предания е запазен епос, подобно на германския епос, записан от Снори Стурлусон или известната германска „Песен на нибелунгите“. Колкото и удачни да бъдат опитите на някои етнографи да обявят Крали Марко за българския юнак или пък стремежът им да видят в този общобалкански епос от навечерието на турското робство прояви на историко-митологично съзнание, все пак фактите остават факти. Българската народна памет не пази епически спомен в германски или старогръцки стил от ранносредновековния период. Ако ли пък пази такъв спомен, то той остро се разминава с академичната историческа представа.

Домашните извори за предхристиянската вяра на българите остават малко и произлизат от IX-XI в., т.е. от времената веднага след Покръстването. Сведенията говорят за човешки жертвоприношения, поклонение пред идоли и оргиастични обреди, присъщи повече на многобожническа езическа религия. Най-вероятно важните и общозадължителни обреди на езичниците-българи са извършвани от представителите на държавния култ — владетелят (боляринът)-жрец, ако може да се съди по византийски данни за обичаите на владетелите Крум и Омуртаг. Но нека преди изводите и заключенията да бъдат разгледани наличните исторически податки според типологията на данните и характера на засвидетелстваните обичаи и обреди.

Първата домашна податка се намира в книгата на известния в средновековната европейска култура презвитер Козма „Беседа против богомилите“. Там той говори за човешки жертви на „синове и дъщери“, извършвани от българите „по билата на хълмовете и в дъбравите“. Епископ Константин Преславски през IX в. в „Учителното Евангелие“ осъжда „бесовските песни“ и „бесовското пеене“, останали след Покръстването сред народа. Преведения на български език през X–XI в. византийски богослов Ефрем Сирин предупреждава за опасността от бесовски песни и служение, което дава основание да се мисли за съществуването на такива обреди и сред българите. Отново презвитер Козма в „Беседа против богомилите“, настоява за следното: „И наистина не е прилично да се наричат християни ония, които вършат такива дела. Защото не са християни, които принасят жертва на идоли като пият вино с гусли, с танци и бесовски песни и които вярват в срещи и сънища и във всяко сатанинско учение.“ Друго подобно сведение за идолослужение и кървави жертвоприношения, характерни на дохристиянската вяра на българите се намира в апокрифната „Солунска легенда“ от XII в., където българите са наречени „човекоядци“.

С тези най-важни по културното си значение сведения историците изчерпват знанията си от писмени извори относно вярата на българите преди Покръстването. От цитираното се вижда, че приношенията на българите-езичници са правени по „билата на хълмовете и дъбравите“, обредите са извършвани пред идоли — най-вероятно статуи от дърво, камък и мед — „като пият вино с гусли, с танци и бесовски песни“. Тези описания подсещат читателя за една многобожническа религия, практикувана от хора близки до славянските или германските езически култове. Известният латински извор, често цитиран в историческата книжнина, относно славянските жертвоприношения на остров Рюген през Средновековието препраща читателя в тази насока. Данните за наличието на идоли в религиозните обреди и поверия се потвърждават и от казаното в похвалното слово за св. Кирил Философ от св. Климент Охридски за дървото „Александър“, почитано от фулите. Тези фули, за които се смята, че имат алански произход, т.е. близки до първичната българска култура, били покръстени от св. Константин-Кирил Философ.

Сведение за почитание на идоли сред българите се намира и в храма Санта Мария във Верона от XV в., където е изобразен българският Покръстител св. цар Борис I, наречен „вожда Булгар“ и представен в дреха на доминикански монах.

Превежданият през Средните векове в България византийски историк Йоан Малала е оставил ценно сведение за ранното покръстване на хунски племена от земите на Северното Черноморие. В него Малала казва, че хуните имали идоли от сребро и електър (вероятно това са приписваните на скитите сребърни и златни съдове от Северното Черноморие). Твъде възможно е хунските племена, за които става дума да са били родствени на българите или дори да са представлявали част от Велика България. Текстът за ранното хунско покръстване е преповторен от св. Теофан Изповедник.

Освен ценната податка за наличието на идоли сред хуните, сравнявани във византийските и латински извори с българите, отбелязаната близост на хунския вожд с императорския византийски двор е типологически е много сходна с близостта на владетеля Кубрат с император Ираклий през VII в. От друга страна езическата съпротива на хунските жреци типологически съвпада с езическата реакция на Владимир-Расате в България през IX в. Казаното от Йоан Малала и св. Теофан Изповедник стои много близо като исторически прецедент и формално-типологически довод за състоянието на религията на българите от дохристиянската епоха отколкото непространствените, извънвремеви и неправомерни съпоставки с шаманските обреди от Сибир и Централна Азия.

Археологическите находки за историята на средновековните славянски общности потвърждава наличието на идоли в религиозния култ, което води до предположението, че българите също притежават подобни кумири с оглед на ранното им съжителство със славянските племена на север от р. Дунав. Такива податки могат да се открият също така и в битовата простонародна култура.

Освен документите на старобългарски език, в това число и на преведените през Средновековието в България чужди писатели, чиито текстове отговарят на собствено българските представи за миналото, съществуват и други податки, предимно от текстовете на непреведените византийски и латински хронисти. Факт е, че небългарските сведения позволяват да се установят повече подробности за езическия период на българската история. В този смисъл съпоставката на средновековните документи с предхождащите ги антични свидетелства става по-лесна, особено за византийските сведения, защото те принадлежат на последователна и сравнително запазена историческа традиция.

Известните на науката извадки за българското минало от византийските, латинските и арабските текстове, в това число окръжното послание на св. патриарх Фотий и „Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите“, определят кръга на устойчивите и несъмнени извори за дохристиянската религия на старите българи.

Най-сериозните, в смисъл на достоверни и надеждни документи се намират в писмата на св. патриарх Фотий и в „Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите“. И двете сведения се датират от IX в. Щастливо обстоятелство е, че тези книги съвпадат с епохата на Покръстването и спокойно могат да бъдат съотнесени към други сведения от началото на IX в., представящи обичаите и обредите на владетелите Омуртаг и Крум. Освен това и двете преписки досежно вярата на българите са излезли изпод перото на най-висшата културна инстанция в християнския свят по онова време — Константинополския патриарх и Римския папа. Фактът, че най-големите религиозни авторитети пишат по българските дела, дава основание писмата им да бъдат отделени като първостепенни небългарски данни.

Ето какво пише в „Окръжно послание до източните патриарси“ от патриарх Фотий:

„Но и българите, народ варварски и христоненавистен станаха толкова много склонни към богопознание и питомност, че като се отказаха от отческите си бесове и оргии и отхвърлиха заблудата на елинското суеверие, по чуден начин се обърнаха към Християнската вяра.“

А в „Отговори на папа Николай I по допитванията на българите, 13 ноември 866 година“ се казва следното: (Пред отговора на въпросите са поставени техните номера.)

„4. Колко време или дни в течение на годината трябва да се въздържате от месо, считаме, че е излишно да ви изпитваме подробно, тъй като сте неопитни и що годе твърде млади във вярата.“

„35. Вие разправяте, че сте били свикнали, когато отивате в сражение да съблюдавате дни и часове и да извършвате заклинания, игри, пеения и някакви гадания, та желаете да ви поучим, какво трябва да вършите сега в подобен случай.“

„62. Вие разправяте, че преди да приемете християнството, у вас е бил открит един камък от който, ако някой поради немощ вземе нещо, случва се да добие лек за тялото си, а някога да остане без полза.“

„67. Вие заявявате, че сте имали обичай, когато сте решавали да обържете някого с клетва за някаква работа да слагате пред себе си палеш (двуостър меч) и в него да става заклеването.“

„79. Заявявайки, че у вас има обичай да вземат немощните заради здравето си някаква превръзка и да я носят окачена под шията си питате, дали ние заповядваме да се върши това и по-нататък.“

„89. Да се посвещават новите плодове и първаците измежду нещата са имали обичай и древните. Това в почти самото начало на света е сторил, както четем Авел и Каин. (Бит. 4:3, 4)“.

„90. Вие питате дали е позволено да се ядат животни или птици, ако бъдат умъртвени без нож и издъхнат само от удара на човек.“

„100. Дали трябва да се занесе обратно в собствената му земя оня, който е загинал в сражение, ако неговите родители или другари пожелаят, можете да заключите от предходната глава.“

„103. Вие питате какво трябва да се направи с нечестивите книги, които както заявявате сте получили от сарацините и се намират у вас. Вие, твърдите, че от някой евреин, не знаете дали е християнин или езичник, мнозина били кръстени в отечеството ви и питате, какво трябва да направите с тях.“

Папа Николай I навсякъде в писмото си говори за идоли, почитани от българите.

От цитираното прави впечатление, че патриарх Фотий не назовава българската езическа религия като туркска или като азиатска, но като „елинско суеверие“. В историографията е прието да се мисли, че изразът отговаря на действителността, като в подкрепа на казаното от св. патриарх Фотий са прибавени и други примери.

Колкото и да е условно определението „елинско суеверие“ поради характерния за византийските богослови метафоричен и символен език, терминологията на патриарха, чийто секретар е бил не кой да е, а самият св. Константин-Кирил Философ, предизвиква вниманието ни към възможно пресичане на елинистическите обичаи, разпространени в старите гръцки градове по Черноморието с обичаите и поверията на конните народи, намиращи се в близост до бившите елински колонии. Става въпрос за принадлежащата територия и осъществени народностни и културни връзки в близост да градовете Херсонес, Олбия и т.н. Фактът, че макар и за кратко време по тези места се намирала столицата на Велика България — Фанагория — потвърждава възможността да съществува любопитно пресичане на двете религиозни представи — елинистическата и степната. Именно по местата, където са живели конните родове на скитите биват възможни етнокултурни влияния в посока диахрон и синхрон (елински-скитски и скитски-български), имайки предвид и обстоятелството че някои скитски обичаи сходства с представите и поверията на българите.

„Елинските суеверия“ са отбелязани и от по-късни писмени известия — например в Богословския сборник, писан от Висарион Дебърски през XVI в., където езическите обичаи също са характеризирани като елински. Същото нещо се среща и в Синодика на цар Борил, където вместо „езически“ или „погански“ стои „елински“.

Отговорите на папа Николай I също потвърждават езическия, многобожнически характер на българските поверия, свързвайки ги по описание с варварските култове и природни суеверия на античните и ранносредновековни народи, живеещи в земите около Черно море и в степите на Източна Европа. Силно впечатление в „Отговорите“ прави податката за „сарацински книги“, т.е. за съществувала мюсюлманска проповед сред българите, както и за религиозната проповед на един евреин, т.е. възможно юдейско влияние при религиозния избор на българите.∗∗ Всички останали данни в писмото на папата — и за клетвата пред меча, и за клетвата пред камъка и за носенето на повезки, и за гаданията, доказва многобожническа езическа религия, характеризирана вероятно от един първенстващ бог на войната и родното огнище.

Освен св. патриарх Фотий и папа Николай I податки за езическата религия на българите, но отново записани само като обреди без определение на култа срещаме и в други византийски писатели.

Ето и техните сведения като типология∗∗∗:

• Неизвестен автор — „А Крум направил жертвоприношение вън от Златната врата според обичая си, като принесъл в жертва много хора и животни. Той потопил краката си във водата на морския бряг, умил се и поръсил войниците си, приветстван от тях, той преминал между своите наложници, които му се кланяли и го славели.“

• Другият известен текст е този на Георги Амартол: — „Новият Сенахерим — Крум — като се възгордял за предишната си победа, оставил собствения си брат да обсажда Адрианопол, шест дни след самодържавието на Лъв V, стигнал столицата и обградил стените от Влахернската до Златната врата. Като изтъквал своята мощ, той извършил също и скверни жертвоприношения на ливадата пред Златната врата. Той поискал императорът да сключи мир или да забие копието си върху Златната врата.[…] (Крум) разгневен поради това (опита за убийство, организиран по време на преговорите — б.м. Ст. Чурешки), изпроводил конници в Свети Мамант, опожарил тамошния дворец и като натоварил на коли медения лъв от Хиподрума, заедно с мечката и дракона от фонтана, както и прекрасни мрамори, завърнал се назад.“

• Следващото сведение е Житие на Никифор от дякон Игнатий — „С тези дела се отличил Лъв V, врагът на истината спрямо божествените работи и спрямо тези, които живеели с почит. А кой не би оплакал най-горещо приятелството или договора, който сключил със съседните хуни (българи) като постъпили така срамно и безчинно? Защото той си послужил с техните обичаи, а те с нашите и по този начин се доверили на взаимните си споразумения. Тогава можело да се види императорът на ромеите със своите ръце да излива на земята вода от чаша, да обръща собственоръчно конски седла, да се докосва до тройна юзда, да вдига трева нависоко и да се гордее с всички тия неща, а езичници да се докосват с нечистивите си ръце до нашите божествени символи и да се кълнат в силата им. Това не е ли сродно с безчовечността?“

• Четвъртото известие принадлежи на Продължителят на Теофан — „Относно вярата той (Лъв V) толкова много безумствал, че не считал за нещо добро да спомене името на Бога. И наистина, когато вързвал чрез клетва тридесетгодишния договор с тези хуни, наречени българи, и установил мирното споразумение, понеже трябвало да бъдат утвърдени искрепени чрез клетви, той не използвал обичайните наши клетви, призовавайки Бога и Небесните сили или пък Майката по плът на Христа Бога като надзорници и свидетели на онова, що се говори и прави. Но подобно на някакъв варварин, чужд на богопочитанието, разсякъл кучета дори на които беззаконните племена принасят и жертви и ги употребил за свидетели на онова що се правело.“

• Петото сведение е на Лъв Граматик — „Той (Крум) отрязъл главата на Никифор и я провесил на едно дърво, а след това оголил черепа, посребрил го наоколо и накарал българските велможи да пият от нея, като се гаврел с ненаситния, който не искал мир.“

• Шестото е на Луидпранд — „Симеон имал двама сина, единия на име Баян, а другия — по име Петър, който и сега е жив и властно царува над българите. Баян дотолкова бил изучил силата на магията, че внезапно могъл да се превръща от човек на вълк и на всякакъв друг звяр.“

Към данните за вероизповеданието на българите, всъщност по-скоро сведенията за военно-правните обичаи може да се добави и известието на сборника „Свидас“ от X в., въпреки че податките там изискват специално разглеждане и разработване:

„Българи На българите се харесала носията на аварите; те заменили своите дрехи с техните и досега ходят така облечени. При император Юстиниан Ринотмет (носоотрязания), Тервел, предводителят на българите, бил на върха на благополучието. И самият Юстиниян и Константин (III), синът на Ираклий, били негови данъкоплатци. Той поставял обърнат щита си, който носел във време на война, и своя камшик, с който шибал коня си, и слагал пари, докато покрие и единия и другия. Простирал копието си на земята и до краищата му и на голям куп натрупвал копринени дрехи. Като напълвал сандъчета със златни и сребърни пари, раздавал ги на войниците, пръскайки с дясната си ръка злато, а с лявата сребро.“

Това са всичките типологически различни позовавания със самостойно звучене в чуждите хроники (гръцки и латински), досежно вярата на българите от езическия период на държавата. Много от приведените текстове често пъти се повтарят в други византийски хроники или в близките на византийци и българи книжовни кръгове. Особено разпространен е разказът за победното пиршество на владетеля Крум или способностите на Боян. Но други сведения за вярата на българите, носещи различно и качествено ново съдържание практически липсват.

Ако се допусне звателно изравняване във византийските документи между хуни и българи, като по такъв начин се включат и цитираните по-напред сведения на Йоан Малала за хунски покръствания през VI в. по Кимерийския Боспор (Северното Черноморие), то тогава кръгът на свидетелствата би се увеличил. Предпазливостта обаче изисква първо да бъде направено внимателно проучване дали хуните на покъстения от византийците вожд Грод (Гродас) имат нещо общо с българите. Макар в някои по-нови съчинения да се настоява за такава родова близост, крайното тъждество на боспорските хуни и воините на Аспарух не е доказана окончателно, макар да е много вероятно. Сведението за почитането на идолите в покръстването на Грод обаче обяснява мотива при задигането на медни статуи от страшния български вожд Крум. Те са му трябвали като идоли. За значението на такива медни статуи в езическия култ на населението от Балканския полуостров преди идването на българите свидетелства цитираният вече Йоан Малала в „Хронография“: „Когато Север отишъл във Византион и видял, че местоположението на града е хубаво, възстановил Визопол и основал обществена баня, наречена Зевксип понеже там, в средата на т.нар. «Тетрастоа» се намирала медна статуя на слънцето, под която написал митичното име на слънцето — на бога Зевксип — защото траките наричали така слънцето.“

Вероятно медните изображения на божества и свръхестествени същества при езическите българи са били наричани събирателно „медно гумно“, с което се е означавало средищния езически храм в столицата. Това „гумно“, състоящо се от статуи и други предмети е било символ на държавната идеология и на митологическото предание за произхода на владетелския род при българите.

Идолите — образите или кумирите, както се наричат в старобългарската книжнина очевидно са били статуи, пред които българите са извършвали жертвоприношенията, кланяйки се, какъвто пример съществува за солунските българи, почитащи една мраморна статуя.

Определена част от археологическите находки потвърждава подобно гледище, основано първично на документите.

В арабските извори за българите също се казва, че славяните имали храмове по високите планини и вътре в тези храмове имало статуи.

Освен византийските и латинските хронисти за обичаите на българите пишат и арабски писатели. Най-известен от всички остава Ибн-Фадлан. Ето какво казва той: „Забелязах, че имайки за добра поличба лая на кучетата, радват му се и смятат, че той ще им донесе година на изобилието, благословия и благополучие. Видях, че змиите са в изобилие и на всеки клон са омотани десетина, та и повече. Те не ги убиват, а и змиите не им пакостят […] Видях в страната им много гръмотевици и ако гръм удари дома им, то те не се доближават до него, оставят го такъв, какъвто е и всичко, каквото има вътре — хора, имущество и друго, оставят го, докато времето не го унищожи, и казват: Това е дом над чиито жители съдбата се е разгневила. Ако срещнат или видят човек, притежаващ енергичност и гъвкавост и познание за нещата, те казват: «Този има право да служи на нашия господ». И така, взимат го, слагат му въже на шията, закачват го на дърво, държат го докато изсъхне.“

В българското издание на Ибн Фадлан е поместено и друго важно съобщение, извлечение от енциклопедията на Наджиб Хамадани „Сътворени чудатости“, което гласи следното:

„Е-1 Булгар — Това е огромна област. В единия и край живеят неверници, които щом видят царя си, свалят шапка и я слагат под мишницата си. Има обаче хора в страната България, които са близки към исляма. Тези хора са здравеняци, воини на вярата и храбри. Те са с остригани глави и носят къси кафтани. Те въртят търговия с кожи. И вярващите и неверниците имат право да пият вино. Пияни хора не се срещат обаче.“

От прегледа на византийските, латинските и арабски средновековни документи се вижда съвсем ясно отсъствието на името „Тангра“ от поверията и обредите на българите. Видът на сведенията, тяхната подредба и поводите, по които те са отбелязани в хрониките изключват друга религия на българите преди Покръстването, освен религията на езическото многобожие, преклонението пред стихиите, както и почитание на предмети от военното дело и поминъка. Подобни спомени за Тангра отсъстват и в народната култура, където са запазени повече сведения за митологично-многобожнически поверия сред българите.

Теофилакт Охридски определя прародината на българите като „скитски предели“, а религията им нарича „скитско невежество“. Архиепископът на България казва дословно следното: „Те (българите) не познаваха името на Христа и със скитското си невежество служеха на слънцето, месечината и други звезди. Имаше и такива, които принасяха жертви на кучета“. Тук се срещат успоредици с казаното от Йоан Малала за траките и медната статуя на слънчевия бог Зевксип, на Ибн Фадлан за волжките българи, както и с текстовете за жертвоприношенията на Крум и Омуртаг. По интересното обаче е, че почитта към слънцето и месечината при езическите българи най-вероятно е дала отражение върху разказвателните и занимателни песни, приказки и гатанки сред българите. Нещо повече — тези разкази и песни се засичат с вярата на останалите славяни, чиито божества са били виждани именно като природни стихии — Перун (мълнията), Дажбог (слънцето) и т.н. Народното поетическо предание притежава любопитни образци в тази насока, отдавна събрани и изследвани от българските учени.

От друга страна сведенията на Ибн Фадлан за мълнията и многобройните свръхестествени същества се засичат от казаното от Прокопоий Кесарийски за религията на слаявните (склавините и антите). А в Повесть временных лет, руската летопис, относно покръстването на русите се отбелязва, че руският княз Владимир разрушил идола на Перун (божеството на мълнията), намиращ се на един хълм до Киев. Статуя на Перун се намирала и близо до Новгород. Пред статуята на Перун русите и северните славяни извършвали същите човешки приношения, за които свидетелстват презвитер Козма и „Солунската легенда“.

Изглежда човешките жертвоприношения били твърде разпространен обред в дохристиянските вярвания на българите. Обредът на архонта (княз) Крум да пие от черепа на своя враг спада към същото ниво на религиозни представи и обреди, каквото е и човешкото жертвоприношение.

Археологическите податки и данните от произведенията на изкуството, от вида на образите в съкровището от Наги Сент Миклош потвърждават жестокия характер на военните български обреди. Там може да бъде посочена картината, където главата на победения враг виси от седлото на български воин.

Характеристиката на дохристиянските поверия сред българите, направена още от проф. Веселин Бешевлиев чрез теоретичните методи в структурната антропология показва различни измерения на култовете сред българите. Освен разработките на Бешевлиев в историографията съществуват и други текстове, които разглеждат данните за дохристиянските поверия на българите във философската им и вторична културна „функционалност“. Освен чисто теоретичното и методологическо разглеждане на проблема към сведенията за езическата религия на българите може да се подходи и чрез сравнения с данните от античните документи, изследващи историята и бита на народите, живяли през древността в земите около Черно море и степите.

Правенето на чаши от черепи е древен обичай, споменат за първи път от Херодот за скитите. Ето какво пише в „История“: „… Това им са (на скитите) обичаите в тези случаи. А що се отнася до самите глави, но не на всички, само на най-големите им врагове, те постъпват по следния начин: отрязват частта достигаща малко под веждите, и я изчистват; ако скитът е беден, той я обвива само със сурова волска кожа и така я използва, а ако е богат, след като я обвие отвън със сурова кожа, я позлатява отвътре и така я използва вместо чаша.[…] Скитите, които са успели да сразят твърде много неприятелски воини, имат по две чаши и пият едновременно с тях.“

Тълкование на Херодот е излишно, защото сведението почти преповтаря казаното за Крум. Освен Херодот за обковаване черепа на враговете със злато и сребро говорят и други антични писатели. Например Неизвестен автор в „Нравствени беседи, изложени на дорийски диалект“, в беседа втора казва така: „Скитите смятат за прекрасно, ако този, който убие мъж, одере кожата от главата му и понесе скалпа пред коня, а след като позлати и посребри черепа, пие от него и възлива на боговете“.

Същото предава и Гай Юлий Солин в книгата „Сбирка от забележителности“:

„Обичайният начин на живот на скитите, които обитават по-отдалечените във вътрешността области е по-суров: те обитават пещери, правят си чаши не като еседоните, а от черепите на враговете си; обичат сраженията.“

Силий Италик, автор от I в., също споменава за чашите от черепи, но този път за келтите: „А Келтите, о, ужас! на драго сърце обковават костите на очистената от мозъка глава и правят по този начин чаши за пирове.“

Друг известен античен автор, Помпоний Мела в значимата си книга De chronographia, също свидетелства за подобен обичай, но сред скитите — неври:

„Във вътрешността на страната жителите й (т.е. скитите-неври) имат по-суров нрав и земята там се обработва по-малко.[…] Чашите си правят от черепите на най-злите си врагове, както еседоните правят това от черепите на родителите си.“ Известието за неврите е важно, защото за същото племе в античните свидетелства е предадена и легенда, според която те се превръщат във вълци. Тук вече се открива още една успоредица с изворите за българите, повтаряща сведението на немския пратеник Луидпранд за Симеоновия син Боян.

И най-накрая за чашите от черепи става дума и в ключовия документ за руската и славянска история „Повесть временных лет“: „Пролетта на 972 година Светослав тръгна на поход. И тогава го нападна Куря, печенежския владетел (княз) — и убиха Светослав, и му взеха главата, и от черепа му направиха чаша, обковавайки челото му и пиеха от него“.

За първи път сравнителното проучване за правене на чаши от черепи в българския военен култ е направено от проф. Веселин Бешевлиев.

Сред българите важно място е заемал военният култ, което подсеща за присъствието на специален бог на войната или направо за почитане на гръцкия Арес, защото в елинския и периферния нему свят, мечът е символ на Арес. Почитанието на меча сред старите българи или сред воинското им съсловие е важна податка, защото тя доказва политическа връзка със скитските военни обреди.

Успоредиците на почитта към меча, отново започват от Херодот: „На останалите богове (скитите) принасят в жертва казания добитък по описания начин, а на Арес така. Във всяка област на царствата им е издигнато светилище на Арес, което има следния вид: образувано е от натрупани снопове съчки, на дължина и ширина колкото три стадия, а на височина по-малко и отгоре се прави една квадратна площадка. (…) Във всяка една област върху купа има древен железен меч — акинак — това е изображението на Арес. На този меч ежегодно принасят в жертва добитък и коне. Освен това принасят и следните жертви, които не принасят на останалите богове: от сто мъже неприятелски пленници един принасят в жертва, но не по начина, по който правят това с добитъка, а по по-различен; правят възлияния с вино по главата им, след това ги заколват над някакъв съд и като качат съда горе на купа от съчки, изливат кръвта върху меча…“

Издигнатата могила преповтаря сведението на Йордан за погребението на Атила, а жертвите на добитъка (бикове и волове) преповтаря сведението на Прокопий Кесарийски за приношенията на славяните.

Сведението на Гай Юлий Солин в цитираната книга е не по-малко важно, защото обединява преданието за превръщането във вълк (казано за Боян), почитта към мечовете (съобщено в Отговорите на папа Николай I) и обичая главите на противниците да се превръщат в чаши (сведението за Крум): „В земята на неврите извира река Бористен, в която има риби с изключителен вкус, нямат кости, а само много меки хрущяли. А неврите, както знаем, в определено време се превръщат във вълци, а след като изтече срокът, който е определен за тази участ, си възвръщат предишния вид. Марс е бог на тези народи: те почитат не божески изображения, а мечове. Принасят в жертва и хора.“ Засичането на успоредици и общи места в система, както става в този случай е много сериозен довод в определението на българските религиозни представи като езически и близки до старинните скитски обичаи от една страна и до ранносредновековните славянски обичаи от друга.

Същото сведение, какво дава Солин се среща и при Арнобий в трактата му „Срещу езичниците“: „Присмивате се на това, че в древни времена Персите са почитали реки, както посочват паметните записки, Арабите пък безформен камък, а скитските племена — Акинак“.∗∗∗∗∗

Известният Амиан Марцелин, чието историческо съчинение „Дела“ (История) е основополагащо при съставяне на историята на Великото преселение на народите, разглежда почитта към меча като характерна за племената на аланите: „Почти всички алани са високи и хубави, с умерено руси коси, страшни със сдържаната свирепост на очите си и подвижни поради лекостта на оръжията си, подобни във всичко на хуните, но по-изнежени в начина си на живот и храната; за разбойничество и ловуване те достигат чак до Меотийските блата (Азовско море) и Кимерийския Боспор, а също така и до Арменците и Мидия. Не се вижда при тях храм или светилище; не може да бъде видяна някъде дори и колиба, покрита със сламен покрив, а по варварски обичай в земята се забива изваден меч и него почитат с благоговение като че е Марс, покровител на областите, по които те бродят“. Освен почитта към меча тук като податка може да се използва и номадския (полуномадския) начин на живот, живян и от българите преди създаването на Велика България.

Един от известните старогръцки прозаици — Лукиан Самосатски — потвърждава обичая скитските премена да се кълнат в меч:

„…Други вярват в други неща: Скитите принасят жертва на меч, Траките — на Залмоксис…“

Християнският апологет, философ и филолог Климент Александрийски отбелязва почитта на към меча:

„В древността Скитите се молели коленопреклонно на меча, Арабите — на камъка, а Персите — на реката (…) Както ми се струва, твърде много (племена), след като забият само меч, му принасят жертви като на Арес. Сред Скитите Савроматите, както казва Хилезий в съчинението си «За мистериите», изпитват страхопочитание пред меча.“

Същото, което казва Климент Александрийски е повторено и от Епифаний.

Приск Панийски, пряк участник в събитията, свързани с хунското нашествие в Европа, разказва за интересно поверие, легализирало властта на Атила над многобройните народи, подчинени на хуните:

„…И не след дълго ще има нарастване на сегашното му могъщество. Това бил разкрил с поличба (сам) богът, който бил извадил наяве меча на Арес, който бил свещен и бил почитан от скитските царе като посветен на господаря на войните. Той бил изчезнал (още) в древни времена, а след това бил намерен с помощта на крава.“

Йордан в своята „За произхода и деянията на гетите“ (Гетика) преповтаря Приск Панийски, вероятно за да вложи тежест на едно устно предание, с което лично е бил запознат:

„… Той (Атила), макар и да беше по природа такъв, че винаги бе твърде самоуверен, допълнително (увеличи самонадеяността му намереният меч на Марс, който винаги е бил смятан за свещен от скитските царе. […]След като изровил меча, овчарят веднага го отнесъл на Атила. Той се зарадвал на този дар и както (и без това) бил високомерен, сметнал, че е определен за владетел на целия свят и че чрез меча на Марс му е предоставено надмощие по време на война.“

Почитанието на меча има своите обществени, властнически и обредни значения. Важното в разказа на Приск Панийски и Йордан за откриването на меча на скитските царе е подчертаната представа за приемственост в неограничената власт на върховния владетел. Същата идея на примственост в знаците на властта се проследява отчетливо в Именника на българските князе, представена чрез остригването в кръг и местоположението на държавата спрямо р. Дунав. Почитта към меча, чашите от черепи и жертвоприношенията на хора, забелязани от българските книжовници и византийски хронисти насочват вниманието към едно главно военно-политическо божество от вида на гръцкия Арес, германския Один (Тор), славянския Перун и т.н.

Като допълнително доказателство за близостта между обичаите на българите и античните степни племена като скитите и ранносредновековни като славяни и хуни∗ служи обредната победна символика на кесар Тервел, представена от Свидас. Издигането на камшика от Тервел е знак за върховна власт. Херодот казва същото, когато преразказва интересна случка от ранната скитска история. В нея скитските роби разпозвали господарите си именно по техните вдигнати камшици. Издигнатият камшик е знакът, даден от аварския хаган при началото на атаката срещу Константинопол според Пасхалната хроника. Агатий Миринейски от своя страна съобщава, че хаганът на тюрките също използва бича като знак на върховната си власт. Същият факт е споменат и за кутригурите от Прокопий Кесарийски.

Що се отнася до пръскането на злато и сребро от кесаря Тервел в двете посоки, то успоредицата и тълкуването на този обред се намира във философията на погребението на Атила. Ето какво казва готския историк Йордан по този повод: „Тайно през нощта тялото (на Атила) било скрито в земята и го обвили с (три) ковчега, първият от злато, вторият от сребро, третият от твърдо желязо. Със следния довод те посочваха, че всичко това подобава на най-могъщия крал: желязото, защото е подчинил племената, златото и среброто, понеже е получил украсата (данъка) и на двете империи.“

Друг интересен обичай, забелязан у българите-езичници е повесването на дърво на военните трофеи, както и на телата на престъпниците. Така княз Крум постъпва с главата на император Никифор I Геник, считайки го за военнопрестъпник. Арабският дипломат Ибн Фадлан отбелязва същия обичай и за волжките българи.

Повесването на дърво като жертвоприношение е отбелязано за някои антични народи, живеещи в областите около планината Кавказ. Ето какво съобщават античните документи:

„И върху най-високите им места: защото не било обичайно при Колхите мъжките тела да бъдат горени или заравяни в земята, а след като ги обвивали в пресноодрани кожи, окачвали (на дърветата) мъжките тела, а женските — предоставяли на земята, както казва Нимфодор, когото е следвал (Аполоний). А най-вече почитат Небето и Земята.“

Същите сведения за обичаите на колхите предоставят Николай от Дамаск в книгата си

„Сбирка странни обичаи“ и Клавдий Елиан в „Пъстра история“.

Обичаят на античните колхи взет с неговите успоредици при Ибн Фадлан, както и с действията на Крум отбелязват изненадваща близост на старобългарската обредно-погребална традиция с обичаите в Северен Кавказ. Подобна връзка доказано съществува в именната система на българи и кавказци, както и в руските генеалогични предания от Средновековието — Хронографите.

Данните за носене на повезка сред българите, отбелязани в Отговорите на папа Николай I се засича както от един текст на известния философ Сенека. Открива се и при изображенията върху предметите на изкуството — кратери, фиали или кани.

Обкованата със злато или сребро чаша от черепи на противника, преклонението пред меча, остригването на главата в кръг, отбелязано в Именника на българските князе, носенето на повезки, човешките жертвоприношения, превръщането във вълк и куп други сходни обичаи показват, че античното некласическо елинистическо влияние върху българите (или българската знат) от страна на скитското и Боспорското царство е прекалено силно. То не може да се сравни с никое друго, било то тюркско или иранско, защото историческите податки в изворите отговарят едновременно на всички изисквания за надежден исторически паралел. Обичаите и верските представи са съществували на същото място, откъдето идват и българите; имайки предвид тяхната консервативност и политическа устойчивост не може да се приеме формално-типологическо сходство на осново „битова единосъщност“. Още повече, че визнатийските и латинските писатели наричат българите „скити“ или „хазари“, което подчертава племенно-културната връзка със степите и местата от Северното Черноморие.

Освен писмените сведения, историко-политическата традиция до Покръстването и засечките от запазените веществени свидетелства някои обичаи и обреди от народната поверия и представи (фолклора) също съвпадат. Изглежда в почитта към елена в народната култура представлява запазен спомен от най-ранната българска история. Добре известен на етнографите е народното предание за добровлно жертващият се елен, който всяка година в определено време пристигал на определено място, наричано от народа „еленски църкви“. Местата, където според поверието се намират тези „еленски църкви“ са свъзани с оброчища или останки от стари храмове.

Култът към елена-избавител или предводител несъменно е съществувал още от старинни времена, защото в Североизточна България се откриват много рисунки-графити, на които е изобразен елен. Причината за тази почит към елена се състои в неговото приемане като мистическо същество, изпратено на българите от езическото божество като водач.

Разказите за елена в античните и ранносредновековни текстове изобилстват. Някъде той е заменен с бик или вол, което още повече го свързва с обичайната и политическа символика на българите. Известно е, че в старобългарските книги като „Разумник-Указ“, символът — животно на българите е бик, а еленът е символ на ясите (Асенъ!?), племена, свързвани в историографията с наследниците на скитите.

Нашумелият напоследък в историографията икономист Петър Добрев също настоява, че според една литовска хроника вождът, отхранен от сърна (еленица) бил предводител на българите. Какви впрочем са сведенията за водачеството на елена в античните и раносредновековните извори?

Хермин Созомен, който пише „Църковна история“ споменава за водачеството на вол, превел хуните през Азовско море: „Защото готите, които по-рано живеели отвъд реката Истър и господствали над останалите варвари, били изгонени от така наречените хуни и преминали в ромейските предели. Това племе било, както казват, по-рано непознато на траките около Истър и на самите готи. Те не знаели, че живеят в съседство едни с други, понеже помежду им се простирало огромно езеро. И едните и другите мислили, че населяваната от тях страна е краят на земята, а след това безкрайно море и вода. Но веднъж един пощръклял вол преминал езерото и пастирът го последвал. А след като видял отвъдната земя, той известил на съплеменниците си. Други пък казват, че една сърна, като бягала, показала на някои хуни-ловци пътя, който бил залят от водите. А ловците, възхитени от умерения климат и добре разработената земя, когато се върнали, разказали на господаря на племето какво са видели.“

Същият разказ е предаден и от Прокопий Кесарийски, който говори за утигури и кутригури, отъждествявани от някои български историци с българите на Кубрат. Освен Прокопий за сърна (кошута) — предводител на хуните съобщава и Агатий Миринейски.

Скилица-Кедрин пък казва, че еленът превел готите. Това фактически е последното известие от византийските автори.

Освен тях сведението за хунско преминаване в Европа под водачеството на сърна е предадено и от готския историк Йордан: „След като възникнали от такъв корен, Хуните се доближили до земите на Готите. Техният свиреп род, след като се настанил на по-горния бряг на Меотидското езеро, както съобщава историкът Приск, не се занимавал с нищо друго освен с лов, ако не се смята това, че след като нараснал до размерите на племе, с коварства и грабежи нарушавал спокойствието на съседните племена. Ловците от това племе, докато търсели както обикновено дивеч за ловуване на брега на по-вътрешната Меотида, забелязали как неочаквано се появила пред тях една сърна, навлязла в езерото и като ту крачела напред, ту спирала, им послужила като указание за пътя. Следвайки я, ловците преминели пеш Меотидското езеро, което дотогава считали за непроходимо като морето. Веднага щом скитската земя се появила пред тях, която не познавали (дотогава), сърната изчезнала. Това, мисля, го извършили онези духове, от които Хуните извеждат произхода си, от ненавист към Скитите. А пък онези, понеже не знаели, че освен Меотида съществува един напълно различен свят, се възхитили от скитската земя и тъй като са хитри, сметнали, че този път, който не бил известен на никое по-раншно поколение, им е показан по волята на боговете.“

Античните писатели също разказват за наличието на почит към елена-водач, считан за царски знак и символ на народността. Например Флавий Вописк Сиракузиански в произведението си посветено на император Аврелиан „Божественият Аврелиан“ казва следното: „ (В триумфа на Аврелиан) имаше и друга колесница, запрегната от четири елена, за които се говореше, че са принадлежали на царя на Готите. От нея, както съобщават мнозина, Аврелиан е бил качен на Капитолия, за да принесе в жертва там елените, за които се говори, че тях, пленени със същата колесница, е посветил на Юпитер Всевишен и Всемогъщ…Освен пленниците от варварските племена в процесията вървяха и пленени с вързани отзад ръце Блемии, Аксомити, Блажени Араби, Индуси, Бактрийци, Ибери, Сарацени, Перси — всеки със своите дарове, Готи, Алани, Роксолани, Сармати, Франки, Свеви, Вандали, Германци (…) Отпред бяха носени надписи, които посочваха имената на племената.“

Запрегнатите елени вероятно се имали и малко пластично копие, защото от степите на Южна Русия непрекъснато излизат археологически находки, представляващи умален модел на запрегнати елени в колесници. Освен тях съществуват многобройни накрайници с еленски глави. Присъствието на особен култ към елена-предводител в земите около Северното Черноморие, в Добруджа и Трансилвания е отбелязано отдавна от такъв прочут учен като Мирча Елиаде.

Валерий Флак, епически поет от I в., също споменава за „знамението на сърната“, служеща като знаме-щандарт пред кавказките и черноморски отреди: „Дарап, страдащ от рани, получени в Ахменската война, изпратил на война Датий, който е обкръжен от войнствения строй на Гангариите (Gangaridum) и тези, които ги довежда до ярост изпитата вода от Гера, а също тези, които живеят около езерото Бикен. Там беше Анаксар и Сидон с брат си Радал, и Фрикс е предвождал Акесинските отреди под глупавото знамение на кошутата (cervae). Сама тя съпътствала, и блестейки с козината си и златните рога, се носи пред строя, издигната нависоко.“

Носенето на сърна пред строя на черноморските и кавказки отреди е доказателство, че преданието за водачеството на сърната (елен) е много по-старо от времето на Прокопий Кесарийски и Созомен. Изглежда като щандарт и в бойна памет на преданието за елена са служили накрайниците с глава на елен, откривани от археолозите в същите земи, където античните и средновековни писатели поставят действията на скитите и хуните.

Значението на тези накрайници с еленски глави изглежда е било същото каквото и на бойните флагове на иранската войска. Всеки владетел и всеки род от иранската войска е носел знаме, на което е било извезано някакво животно. Сред знамената се среща елен или онагра, което подсказва, че култът към елена сред конните народи от античността и Ранното средновековие не е от сибирски, а от друг произход — най-вероятно от Иран и Двуречието, откъдето благодарение на движенията през античността е преминал в централноазиатските народи или сибирските общности. Към тези влияния може да бъде причислено и степното изкуство на т.нар. „зверинен стил“, при който образите на биещи се животни могат да се тълкуват като хералдически знаци и като символен разказ за военно-исторически сблъсъци. Зверинният стил е част от философията на степните конни племена и поясненията в старобългарските книги като „Разумник-Указ“ пояснява тяхното предназначение и обществено действие.

Ето впрочем какво пише в иранския епос „Шахнаме“ (Книга на царете):

Конкретно историческият преглед, обоснован от изворите, проведен посредством сравнения и съпоставки с познатите на европейската култура писмени и археологически сведения, говори по-скоро за една връзка между българите и конните народи (племена) от античността. От своя страна тези конни народи по езиково-родовата си принадлежност не са тюрки (или не са само тюрки), а са индоевропейци (иранци). Ако българите са повлияни в старинния пласт на тяхната религиозност повече от староиранската култура, то и присъствието на божеството „Тангра“ сред култа на езическите българи става много мъчно доказуемо. Това става така, защото се отнема основанието на „формално-типологичното етнорелигиозно сходство“, поддържано от историците и езиковедите, клонни да видят култа към Тангра в старобългарските времена. Именно това структурно-антропологично сравнение по принцип, направено от предпоставката, че българите са тюрки е довода в досегашната историография за присъствието на Тангра в обществения култ на Първото българско царство. Изворите обаче свидетелстват за съвсем друго нещо.

Съсредоточеният и логически правомерен анализ, основан на неподправените свидетелства позволява на историка да определи вярата на българите до 864 г. като елинизирана варварска религия. Това е била многобожническа езическа вяра, подобна на германската и славянската (а може би и тяхна обобщена разновидност?) със свирепи военни жертвоприношения и мистически обреди. Езическите българи се кланяли на идол (сборище от идоли), поставени най-вероятно на едно средищно място в столицата и големите градове.∗

Приведените доказателства, заедно с именните успоредици от Кавказката област и Северното Черноморие, съпоставени с данните от източните автори, каквито са арабските или арменските, определят българската вяра преди Покръстването като езическа, многобожническа и много близка до славянската.

В тази светлина на документалните сведения от български, византийски, латински, руски и арабски произход, съчетани с данните от археологията и устното народно поетическо предание (наричано по английски „фолклор“), историците трудно следва да приемат версията за съществуването на тюрко-монголския бог Тангра. Ако българите почитаха едно божество, т.е. бяха монотеисти, то непременно папа Николай I щеше да го съобщи, защото християнските богослови още от Късната античност влизат в спорове и словесни прения с други еднобожнически вери. А папата не говори за идоли, но не и за азиатски монични богове сред българите, очевидно защото той приема обредите като достатъчен повод да разобличи езическия култ или защото вече е имало други отговори, където е ставало дума за верската обвързаност на поданиците на св. цар Борис I. Или може би защото някои от съществуващите идоли вече са били известни на западното християнство под славянски имена като например Перун?

Още повече, че за съществуването на божество „Тангра“ и за наличието на някакъв култ към него липсват каквито и да било писмени сведения, запазени предания и спомени в народната памет — песни, игри, ономастични податки и каквото и да било друго. Единственото (!?!?!?!) парче от камък, на което се разчита „Тангра“ (а едно парче не е епиграфски паметник) има и алтернативен прочит, където на мястото на откъслека „ggra“ биха могли да се разчетат и други думи. При условие, че останалата част от надписа е разрушена или неясна, то тогава биха съществували още безброй възможни съотношения, непозволяващи да се приеме „Тангра“ (Тенгри) като една дума със самостоятелно значение. В този именно смисъл „Тангра“ е и разтълкувана в някои по-нови проучвания.

Затова възражението против приписването на татаро-монголско или тюрко-монголско божество „Тангра“ в религията на старите българи е само въпрос на време и организация в историографията. Теоретично и фактологически в историческите свидетелства няма данни за съществуването на „Тангра“ в езическия български култ до Покръстването през 864 г.