Именникът на българските князе

Глава I. Историография и проблематика на документа

Летописът, известен в българската историческа наука като „Именник на българските ханове“ не престава да занимава широк кръг любители на историята. Безспорен факт е обаче непълното културно-философско разпознаване на Именника като вид исторически документ, свързан с общата дохристиянска и средновековна история на Източна Европа. Именникът и до днес продължава да бъде съвкупност от неразчетени и неясни словосъчетания. А при по-задълбочена проверка на историческите постановки, издигнати и защитавани до този миг от тълкувателите на тайнствения княжески списък се забелязва определена предпоставеност на прочита, както и наставяне на факти, дати и имена.

Причината за подобна неразбория при досегашната работа върху документа се корени още в начина на първоначална работа с извора. От края на XIX в., непосредствено в годините след откриване на Именника от руския археограф Андрей Попов в историографията се появяват езикови тези, неизведени от естествения изказ на документа. Погрешните общоисторически представи затормозяват правомерното изследване на писменото свидетелство. Именникът прибързано бива обявен за паметник на „тюркската“ следа в българската народност. Прибързаното заключение „един път завинаги“ е обявено след двойна външна намеса в неподправения език на летописа.

Първата намеса подменя неподправената титла на владетелите като вместо единствено и навсякъде използваната в Именника славянска титла „княз“ или множественото й число „князе“, в историографията е въведено необоснованата и неприсъстващата в изворите за българската история тюркска титла „хан“ („ханове“). Тази подмяна е против всички правила на разчитането и тълкованието в епиграфиката и летописните сводове.

Втората намеса се изразява в предварителното допускане, следствие от първоизменението на титлите, че странните словосъчетания в края на всяко съобщение от типа „шегор вечем“ и „верени алем“ представляват названия на животни или годишни кръгове от китайски зверинен календар, взаимстван през Средновековието от тюркските народи. Според необоснованата не само от аналитична научна, но дори и от елементарна логическа гледна точка препратка към тюрко-китайския календар, „календарът“ на българите до Покръстването съдържа в себе си дванадесет бройни години, всяка от които носи името на животно. Въз основа на двете груби насилия върху текста от страна на историците — ханската титла и измислянето на животински тюркски календар, отсъстващи в изказа на трите известни нам преписа на Именника, княжеският списък е обявен за документ от „тюркския“ образ на дохристиянската българска история. Допълнително към така направената промяна се прибавя и произволното сравнение между имената на князете и имената от византийската и латинската историческа книжнина, макар невинаги буквеното и звуково означение на имената да съвпада.

На дело най-важният извор от езическата българска старина остава неразчетен не само защото някои отделни думи засега езиково не могат да бъдат разпознати, но и защото създадената представа според приписваните качества на Именника не съответства на фактите. Прочита на Именника по досега правените опити изпада от контекста на политическата българска история, историята на степите и историята на Източна Европа през Ранното средновековие. Разглеждан като късен номенклатурен списък, а не като историческо съобщение с няколко равнища на сведения, списъкът на князете не може да се ползва като свидетелството за първите години на българската държавна идеология. Неговата краткост съчетана с дългосрочния му времеви обхват свидетелстват за съсредоточеност на фактите, както и за несъмнени засечки и успоредици с други, по-обемисти и подробни документи на Ранното средновековие. Затова продължаващото търсене върху Именника носи в себе си възможността да бъдат разработени неизследвани досега извори, да бъдат поставени непроверени досега исторически хипотези, разкриващи нови мащабни хоризонти пред учения.

Повторното връщане върху трудностите, породени от сегашното разчитане на Именника не е безсмислено, защото документалният свод на историята — и книжовен и предметен — в края на ХX в. вече е нараснал значително. Обемът на издадената теоретична и фактологична книжнина през последното столетие, по-подробният и разгърнат план на историографията, сборниците с издадени извори както и най-новите проучвания върху родната старина предоставят в услуга на изследователя нови и неразгледани досега във връзка с Именника исторически факти. Именно във връзка с Именника, защото факта сам по себе си може да е бил известен преди, но поставен в съотношение със списъка на князете осветлението на научния въпрос придобива по-широко значение.

Първоначално известието, наречен през 1870 г. „Именник“, а по-късно определено като „Именник на българските ханове“ е открито от руския учен археограф Андрей Попов. Списъкът с имената на владетелите от Авитохол до Оумор е публикуван в двутомното проучване „Обзоръ Хронографовъ русской редакции“, издадено в Москва през 1866–1869 г. и съдържащо две части. Подредбата на „Обзора“ и първоначалният анализ на сведенията в него са направени съобразно руската история и тази особеност засяга сериозно работата върху българската старина. Руският учен е първият, който определя списъка като Именник от български княжески имена. Предварителното заключение на Попов за характера на паметника е обосновано от позовавания върху сведенията на известните византийски хронисти св. Теофан Изповедник и патриарх Никифор. По правило те се считат за едни от най-подробните средновековни писатели, пишещи за славянобългарската държава през езическия период. Заедно с това обаче св. Теофан Изповедник и патриарх Никифор са изразители на визанийската идеологическа мисъл, виждаща в българската история довод, който съперничи на доводите на византийската политическа теория.

На с.26 в първия том на „Обзора“ Попов представя поредицата от княжески имена, отделени изкуствено и по необоснована преценка от съпътстващите ги текстове на Хронографа и на останалите книжовни свидетелства от Обзора изобщо. При това Попов започва с обясненията и успоредиците от средата, а не от началото на текста. Руският учен отъждествява ясно прочетеното име Коуртъ в Именника с Kouratos, прочетен при Никифор и с разночетене Krobatos при св. Теофан. Така първооткривателя още в началото постъпва неправилно, взимайки за основа на съпоставките си текстове на византийската летописна представа, наместо славянските свидетелства или данните от устното народно предание. Тази грешка бива повторена и от други изследователи, виждащи във византийската книгопис основа на изследванията относно историята на Средновековието. Но чрез византийски текстове не може да бъде разбрана ранната история на славянобългарите най-малкото защото е далеч от ромейските граници и защото е идеологически противопоставена на Цариградската империя.

Засечката с предшественика на Аспарух — Кубрат — е разширена от Попов със звуковите съвпадения на владетелското име Кормисошъ, разпознат при св. Теофан Изповедник като Kormisios — превратаджия и узурпатор от средата на VIII в. Другият довод за българския произход на Именника е съвпадението на Оумор от заключителната част на владетелския списък и срещано като Oumaros в разказа на патриарх Никифор.

Останалите княжески имена не са съпоставяни или тълкувани от Попов, нито пък е правен опит да бъдат издирени цялостни или откъслечни успоредици в други летописи от византийски, латински или славянски произход.

Слабостта в прекалено общото и съкратено изложение на първоиздателя се забелязва и в липсата на съпоставки с текстове, придружаващи Именника или намерени на страниците на подобни по жанр Хронографи. Това затворено отделяне на Именника от сродната му средновековна книжнина, както и от историческите свидетелства за античните обитатели на степите и Северното Черноморие блокира перспективните проучвания върху документа.

Именникът предизвиква голям интерес сред учените, които веднага след публикацията правят опити да го разтълкуват по подобие на Попов. Подходът в оценката на княжеския списък е следния — първо се приема прабългарската (неславянска, тюркска) принадлежност на документа (основана на ханската титла, която липсва в оригинала и на неразчетените словосъчетания, приличащи на животински имена) и чак след това учените се позовават на тюркската хипотеза за произхода на българите за да приемат още на първите страници на своите книги, че Именника е документ на тюркската езиково-народностна среда. Вече след предпоставянето на историческия възглед за тюркобългарския произход, датиращ от несъществени езиковедски разработки върху историята на волжките българи (sic!) от XVIII в.∗, имената на българските князе започват да се разглеждат едно по едно, като успоредиците се подбират за всяко поотделно. Накрая отделно обработените парчета наново биват наставени в предварително запланувания от историка — езиковед логически ред, приемлив за включването на прочита на Именника във вече готовите идеологически схеми на историята. Впрочем тези схеми притежават религиозно-философска основа, а не езиковедско-фактологична. По правило така работят повечето историци-българисти, особено германските или английските възпитаници, които възпроизвеждат философията на научните школи на двете големи държави.

Грешният метод при недостатъчно извори и откъснатост на доводите води до лавинонатрупващи се грешни резултати, независимо от факта, че първоначално носи частични успехи или изглежда подкрепен с езикови парчета и научни цитати от теоретични езиковедски изследвания. Първо хърватинът Франьо Рачки съвсем необосновано решава, че това е „Именник“ при условие, че никъде не е казано какъв е точно списъка и кому принадлежи той. Рачки повтаря същата принципна грешка на Попов и вместо да разгледа и разчете Именника като сложен многозначен документ за цялата източноевропейска и славянска цивилизация, той се опитва да го обработи самостоятелно езиково и да го определи народностно (национално).

След действията на Попов и Рачки намесата на Й. Микола, финландски историк, специалист по тюркска, угро-финска и славянска култура, предопределя до ден днешен четенето на Именника. Неразбираемото словосъчетание в Именника, завършващо рубриките на отделните владетели е обявено от Микола за бройни отрязъци от източно-азиатски календар. Словосъчетането, състоящо се от две думи от вида „шегор вечем“ или „сомор алтом“ е обявено за име на животно, означаващо годината и име на животно, указващо месеца на годината. Предположението на Микола, съвсем опростено езиковедски и насилващо текста има удобството да търси неограничен брой успоредици в разнообразието на зверинния централноазиатски календар.

Езиковото настояване на финландеца не само, че задържа сетнешните опити за разгадаване на Именника, но и променя основно ударението на историческите проучвания. Документът вече престава да притежава значение на летописно послание за събитията и деянията от ранната славянобългарска история. Вече не става дума за личността и делата на князете в историческа хроника, а става дума за календар. Именникът се превръща в нещо като „джобно календарче“ на рода Дуло и така се забравя стойността му на съкратен летопис от най-войнствения период на средновековната ни история.

Непосредственото разчитане на изрази от вида „шегорвечем“ обаче също показва недостатъците на твърде тясно специализирания метод на езиковедския анализ. Защото хипотезите на езиковеди и историци представляват турцизирани различия, т.е. варианти на животински наименования. Разминаванията на места са толкова големи, щото е нужна преработка на тюркските (sic!) понятия, та поне малко да се доближат до неподправените словосъчетания в Именника.

Затова следващите учени, продължаващи линията на изследване от Попов-Рачки-Микола подменят съзнателно или не историческата въпросителна в документа — „Кои са личностите на князете? Какви са техните значими дела, заради които са включени в текста? Има ли други изворови податки за тях? Защо българските управници присъстват «скрити» в текст между библейската и византийската история? Какво е отношението на тези владетели към българската история и как те участват в нея?“.

Наместо да отговорят на тези същностни и най-важни питания, историо-езиковедите на дело се занимават да нагаждат „животинските датировки“ от азиатския календар към византийските датировки по индиктиони на Св. Теофан Изповедник, латинските датировки по юлиано-грегорианския календар на Йосиф Асемани или Дю Канж. Затова въпросите на Именника остават висящи, а неговите отделни рубрики в маловажните и кратки проучвания служат единствено за „конвертиране“ на централноазиатската времева бройна последователност към християнското летоброене.

Седемдесет години след първоначалната находка на Андрей Попов, през 1946 г., в руско-съветското историческо списание Вестник Древней Истории (ВДИ), кн.№3, с.81–90 известният руски славист М. Тихомиров публикува нов, трети пореден препис на Именника. Разборът на Тихомиров, много близък до духа на славянския разказ поставя сериозни въпроси относно граматиката на текста. Към публикацията са приложени и копия на Именника. Самите копия са добри като качество и могат да се използват в бъдещи разработки. Лошото в тази езиковедска и историческа публикация е нежеланието на руския изследовател да излезе от изкуствено създадената частичност в цялостното разчитане на владетелската хроника. Никъде и във втората публикация не са представени съпътстващите Именника в историческия му контекст книги или аналогии на по страниците на древни текстове. Такива недостатъци оказват голямо влияние в правилното разясняване на посланието от Именника, тъй като средновековният читател както по всичко личи не е разполагал само с отделен свитък на поредицата от държавни имена, а е познавал съществуващите до този миг исторически хроники на слаявнските родове и племена.

Най-новото издание на Именника на българските князе в родната историграфска среда е направено от тюрколога езиковед Моско Москов. Коренна разлика между идеите на Москов за типа на историческия извор, неговото тюркско разчитане, календарния вариант на разказ и историко-философските идеи на предхождащите го историци обаче няма. Добрата библиография в книгата на Москов и обстойният преглед на проучванията до 1988 г. върху Именника развиват задачата пред историка дотолкова, доколкото рамкират летописа като проблем за езикознанието и документално-фактоглафските проучвания.

Но какво представлява списъка на българските владетели? За да се отговори на това питане е нужно да се приложи неговото съдържание, както и превода му на новобългарски език.

Транскрипция по Тихомиров:

„Авитохоль жить леть 300, родъ емоу Дуло, а леть ему диломъ твиремъ. Ирник житъ летъ 100 и 8 летъ, родъ ему Дуло, а летъ ему диломъ твиремъ. Гостунъ наместникъ сьй 2 летъ, род ему Ерми, а лет ему шегоръ вечемъ. Коуртъ 60 летъ дръжа, а род ему Дуло. Безмеръ 3 летъ, а род сему Дуло, а лет ему шегоръ вечем. Сии 5 кънязъ дръжаше княжение обону страну Дуная летъ 500 и 15 остриженами главами. И потомъ приде на страну Дуная Исперих князъ, тожде и доселе. Исперих князъ 60 и одино лето, родъ ему Дуло, а лет ему верени алемъ. Тервелъ 20 и 1 летъ, родъ ему Дуло, а летъ ему текучитемъ. Твиремъ 20 и 8 летъ, родъ ему Дуло, а летъ ему дваншехтемъ. Севар 15 летъ, родъ ему Дуло, а летъ ему тохалтомъ. Кормисош 17 летъ, родъ ему Вокилъ, а летъ ему шегоръ твиримъ. Сий же князъ измени родъ Дулов, рекше Вихтунъ. Винехъ 7 летъ, а родъ ему Укилъ, а летъ ему Имяше горалемъ. Телецъ 3 летъ, родъ ему Угаинъ, а летъ ему соморъ алтемъ. И сий иного рода.∗ Умор 40 дний, родъ ему Укилъ, а ему диломъ тутомъ“ Превод на новобългарски език (поставените в скоби четения на старобългарски думи са на С. Чурешки): „Авитохол живя 300 години. Родът му Дуло, а годината му дилом твирем. Ирник живя 150 години. Родът му Дуло, а годината му дилом твирем. Гостун наместник бидейки 2 години. Родът му Ерми, а годината му дохс твирем. Курт 60 години държа (управляваше) Родът му Дуло, а годината му шегор вечем. Безмер 3 години. Родът му Дуло, а годината на този шегор вечем. Тези петимата князе държаха (управляваха) князуването (властта, държавата) от другата (онази) страна на Дунав 515 години с остригани глави. И след това дойде на страната на Дунава Исперих княз. Същото и досега. Исперих княз 61 години. Родът му Дуло, а годината му верени алем. Тервел 21 години. Родът му Дуло, а годината му теку читем ………твирем……28 години. Родът му Дуло, а годината му дван шехтем. Севар 15 години. Родът му Дуло, а годината му тох алтом. Кормисош 17 години. Родът му Вокил, а годината му шегор твирем. Този княз измени рода Дулов, сиреч (наречен) Вихтун. Винех 7 години. А родът му Укил, а годината му имен (има или име) шегор алем. Телец 3 години. Родът му Угаин, а годината му сомор алтем. И този заради друг (управляваше). Умор 40 дни. Родът му Укил, а … му дилом тутом.“

Изкуствено отделената от първоначалните изследвачи страница с изброяването на владетелите представлява малка част от по-обширен исторически труд, наречен „Хронограф“. В него представените събития от миналото текат по християнското време, т.е. не циклично, а линейно. Броенето на времената по християнската ера, без някакви си цикли и животински кръгове не предполага предварително да бъде търсен тюрко-китайски календар в Именника на българските князе.

Книгите, наредени около Именника в Хронографите, според представянето им в книгата на тюрколога Москов имат следния вид:

• Пентатоих (или Петогласник) — Християнска богослужебна книга.

• Четири книги на царете (Библейски книги). Последната завършва с управлението на цар Евил-Меродах.

• Списъкът с имената на българските князе, който е наричан от Фр. Рачки „Именник на българските ханове“

• Избрани откъси от хрониката на Георги Амартол, византийски историк, живял през IX в. и много разпространен в славянската литература.

• Откъс за историята на Новохудоносор, цар на Вавилон, отвел евреите в робство

• Някои откъси от книгата на Ездра∗

• Части от хрониката на византийския историк Йоан Малала

• Списък на руските князе, който е хроника за Киевска Русия

• Новгородска хроника от 1496 г., съдържаща сведения за северния руски град Новгород.∗

• Хрониката на Константин Манаси. Тя е може би най-разпространената историческа хроника сред българските книжовници през Второто българско царство. Впрочем в Манасиевата хроника се говори точно както и в Именника за „княз Кардам“, „княз Крум“, „блъгарский княз Муртаг“, а не за разни ханове или хагани.

• Трудове на св. Евтимий Търновски, патриарх български; Григорий Цамблак и Константин Костенечки. Всички те са християнски богослови и книжовници, пряко свързани както с българската, така и с руската история през XV в.

Както се вижда от прегледа на цялостния текст на Хронографа летописеца следва християнското летоброене по схемата минало-настояще-бъдеще или от библейските времена към епохата на XV в., когато е съставена книгата. Именникът е поставен след библейските книги и преди родословието на руските князе, последвани от сведенията за живота на Григорий Цамблак и Константин Костенечки. Текстът на Именника следва библейскославянската историческа представа стигайки до епохата на цар Симеон I, защото Георги Амартол говори предимно за управлението на наследника на св. цар Борис I. Следователно в Хронографа, схващан като цялостен разказ, а не като парче от книга, е налице опит годините на Авитохол, първия владетел в Именника да бъдат поставени като продължение на старозаветната библейска история. Краят на Именника е съотнесен преди времето на св. цар Борис I. Хрониката на Георги Амартол пък разказва за времето на цар Симеон I Велики, наблягайки на Покръстването. С други думи съставителят на Хронографа вижда езическата българска история поставена между старозаветните времена и приемането на християнството от българите (славяните) през IX-X в. От друга страна ранната славянобългарска история се засича в историко-географско отношение с историята на Стария Изток (старозаветните библейски поля) и земите на индоевропейците по време на Великото преселение на народите. В такава последователност сведнията на Хронографа (Хронограф, а не Зоограф — NB!) се навръзват и обясняват в последователна събитийна логическа линия.

Обемът на смесения сборник, разгледан тематично, показва превес на библейските книги и сюжети. Идеята за непосредствена историческа връзка с библейските родословия е широко разпространена в почти всички славянски книги през Средновековието. Възможната обвързаност на ранната, преддунавска българска история със събитията отбелязани в Стария Завет изисква по-специално внимание от страна на историка. Свързването на разпространените библейски сюжети от Вавилонския плен на евреите с политическото родословие на славянските владетели е много важна податка за разчитането на Именника.∗

Изобилието на ветхозаветни образи в старобългарската книжнина, широкото разпространение на ветхозаветни пророчески имена във владетелския двор на Първото българско царство както и на страниците на есхатологичните полуисторически съчинения благоприятства разработването на Именника в тази насока. Заедно с разработката на старозаветните образи и символи към подобна, неварварска представа за ранната славянобългарска история подсеща и запазените надписи върху камък, притежаващи аналог единствено в земите на античното Боспорско царство. Именно историята на Боспорското царство остава като принципна аналогия при разчитането на посланията от ключовите средновековни документи, какъвто е Именникът на българските князе.

Подходът на учения-изследовател на Именника следва да приеме за отправна точка в представата за славянобългарската история не гледната точка на Рим или Цариград, а гледната точка на славянобългарите, живеещи на границата между семитската (юдейска и мюсюлманска) и християнската индоевропейска цивилизация. Тяхната гледна точка естествено ще бъде различана, както например е различна и гледната точка на старите книжовни народи, обитаващи земите между Каспийско море и Кавказ — грузинци и арменци. Така предварително по предположения, но методологично сигурно и конкретно, и географски-народностно правилно въпросителната на Именника като цялостен културен текст е очертана, т.е. имаме условието на задачата. Оттук нататък вече според вътрешната логика на документа, според множеството на сродните и близки по тематика и произход текстовете, ученият е в логическото право да извършва успоредни разработки и частични проучвания, да прави построения и разработки, общотеоретични исторически аналогии и текстови препратки. И ако ще се почва отнякъде, то това ще бъдат старобългарските книжовни свидетелства.

Историческите съчинения през Средните векове образуват два големи отдела — домашни и чужди. Домашните документи не са много, но са първостепенни и затова те заслужават особено внимание.

Чуждите от своя страна притежават две под-деления — такива, които са преведени по поръчка на царския двор в България и такива, които остават на първоначалния си език за да служат само на грамотните читатели или пък защото не са приемани от цензурата на държавната идеология. Преводните хроники имат голяма важност в създаването на опорен исторически свод за разтълкуване на Именника. Същевременно преводните творби показват поправките от страна на българския преводач на зле изписаните или по лош начин използваните народностни имена, названия на хора, планини и реки от византийските писатели. Затова поправката на българския текста трябва да преразгледа византийския документ, а не обратното, както често пъти става. Преводите очевидно доразвиват домашен писмен извор или устно предание, изцяло загубено във времето или достигнало частично и непълно до историка. Преводните произведения „сглобяват“ световната история, съобразно не само българската, но и от византийската гледна точка. Преводните исторически трудове показват един добре очертан стремеж за обвързване на поместно и вселенско, който стремеж е характерен за структурата на Хронографите от руска редакция, както и от самия език на Именника на князете.

Вторият вид документи — останалите без славянски превод гръцки летописи — съвсем обосновано при разтълкуването на неподправени български исторически съобщения, от рода на Именника, следва да преминат на второ място по степен на надежност след преводните хроники. Отказът на средновековния български или славянски преводач да привлече чуждо произведение към цялостното изясняване на философията на историята означава, че текстът не отговаря идеологически или фактологически на държавното българско тълкование на миналото. Затова останалите без славянски превод византийски текстове притежават предимно спомагателно значение и не могат да напускат условността на имперската идеология, под чието влияние те са съставени. Спомагателният им смисъл в разчитането на Именника означава подреждането на фактите и изказаните събития и явления в тях да бъдаг взети под внимание единствено в случаите, когато няма съответстващи съобщения в домашните български извори.

В този смисъл тълкуванието на оригиналните и непроменени от преводача гръцки ръкописи се използват удачно само като допълнение или разяснение на историческата картина, нарисувана първоначално от домашните и държавно използваните преводни летописи. За човека със здрав разсъдък е знайно, че никой не познава българската история по-добре от българите. Затова за почтения към обекта на своите проучвания историк несъмнено по-голяма тежест за заключенията и обощенията в разработките му ще имат българските сведения, колкото и да бъдат кратки и откъслечни. Домашният извор е главният извор, около който могат да се налепят, поставят и подредят небългарските извори — преводни и непреводни, византийски и латински, средновековни и антични.

В едно изключително патриархално общество, каквото е българското, устното предание се доближава по достоверност и тежест с писмения текст. Затова при разгадаването на средновековните хроники от рода на Именника позоваването на устно предание е напълно правомерен похват, използван впрочем и от силно граматизираното общество на Втората римската империя или университетска Европа. Достигналите до нас средновековни имена на селища и местности в българското народно назоваване, запазено през XIX и ХX в. притежават висока стойност в разчитането на документите. При изследването на Именника остатъка от старобългарски названия в поселищната мрежа не е използвана, макар да съществуват определени и ясни податки. Остатъците от имената на местности и исторически личности притежават почти същата стойност в разчитането, каквото и небългарските хроники — да предоставят странични успоредици на средищните събития и значими личности от българската старина. Преувеличаването или подценяването на селищните, планинските и речните названия води до откъсване на историческия извор от народната памет. Подобно недооценяване или преувеличаване на естествената българска памет е груба грешка, защото кабинетното заключение въз основа на формални аналогии и прехвръляне на методологически похвати от чуждестранни езиковедски и (или) исторически не може да разгадае посланието на старобългарския извор. Не е възможно данните от официалната историография да противоречат на историческото предание, тъй като народната памет в нейния поетически вид и повествувателен изказ несъмнено държи връзка със старите събития от първите години на българската държавност. Защото каква е тази уж достоверно написана българска история, за която няма макар и частица памет, запазена сред народа? Писменият документ и устното известие безспорно имат пресечка в благоприятен за разгадаване на старинните летописи исторически хоризонт.

Едва накрая в обяснението на първокласните извори и книжовните свидетелства могат да бъдат включени спомагателни сведения от археологията. Археологията обаче сама по себе си не е в състояние да даде подобаващ отговор на въпросите и неясните места от книжовните извори. Безмълвието на веществения остатък не позволява да бъде създадена устойчива основа, откъдето да се тръгне за съставяне на историческа хипотеза, която води към защита на твърдение, после достигане на исторически извод, историографско заключение, философско-историческо обобщение и най-сетне концепция за старите времена. Защото археологическата находка, както и археологическата разкопка могат да се обяснят и разгадаят единствено и само чрез писмени текстове — текст на историческия извор и научен текст на учения-археолог.∗

Българската история, особено ранната и донякъде неясна история се нуждае спешно и от „документално дърво“, подобно на „дървото на езиците“. На него документите трябва да бъдат подредени по старинност, важност и разпространеност, според характера и вида свидетелство. Цялата тази подредба трябва да бъде съобразена с тройната засечка на хронологията, политическата и културната значимост, както и устойчивото появяване на текста в други извори и народната памет. Например Именника на князете (или Българския апокрифен летопис от XI в.) следва да застане в основата на дървото, като бъдат прибавени славянските ръкописи за българската старина, надписите от епохата на Омуртаг, Маламир и Пресиян и т.н. В така построеното „дърво на изворите“ археологията трябва да бъде взета като последна украса на възстановената историческа истина.

Трудностите в изворознанието на българистиката произтичат и от факта, че съвсем малко славянобългарски летописи са достигнали до наши дни като цялостни и завършени произведения. Сравнен с останалата книжнина през Средновековието — богословска, нравоучителна, житийна и дори естественонаучна — историческият свод в България притежава количествено най-малък брой документи. Затова модерната историография след освобождението през 1876 г. силно желаеща да „създаде“ национална българска история робува на предразсъдъка, че като „исторически“ книги могат да бъдат приети и апокрифните пророчества от есхатологичната средновековна литература. Така се допуска произведения от вида на „Видение на пророк Данаил за царете“, „Сказание на светия пророк Исаия“, „Сказание за Сибила“ и др., да бъдат тълкувани в научните анализи като класически исторически сведения.

Пророчеството както вече се каза може да се позовава на спомени от старо време и да хвърля чрез тяхната обосновка мост към бъдещето за да го разясни по-добре. Такъв е случаят с Българския апокрифен летопис от XI в. Той е използваем като исторически извор в онази му част, която засяга Покръстването и събитията от предхождащите времето на неговото написване времена. Останалата, втора част от документа е неизползваема за ранната българска история, защото засяга бъдещи за автора й събития. Тези събития могат да бъдат проверени от по-късни документи и хроники.

Но кои са собствено българските исторически книги? По ред на написването им (установен от учените на XIX и XX в.) съчиненията на българската средновековна историопис вървят така:

• „Историкии за Бога“ от Константин Преславски

• „Кратък летописец от Август дори и до Константин и Зоя, царе гръцки“

• „Сказание на пророк Исай как бе възнесен от ангела до седмото небе“ или Апокрифен български летопис от XI в.

Само с тези три разказа (!) за миналото на света и участието на българите в него, могат да бъдат направени първоначални и разяснителни сравнения с Именника на князете.∗

Кое е общото и сродното в споменатите три исторически книги? В „Историкии за Бога“ съществува аналогична подредба на разказа за царете — господари на света, каквато подредба има и при Именника. На първо място в съчинението на Константин Преславски е поставено личното име на владетеля, последвано от годините на царуване и в края на всяка епоха е направено обобщение на изтеклия брой години. Броенето на времената започва от Адам, т.е от Сътворението на света и върви последователно по християнски хронологичен ред. В края на „Историкиите“ се стига до византийския император Лъв VI Философ, съвременен на Константин Преславски и управлявал през X в. Веднага след библейската история славянобългарския хронист преминава към историята на царете от елинистическата епоха, след това се прехвърля на римската история, чиито естествени продължители в последната част се явяват Цариградските (Константинополските) императори. В хрониката е очевидна приемствеността между събитията от библейските времена и фактите от римската история, защото те двете стоят в основата на византийската политическа доктрина. Освен това подобен ход на изложението следва прастарата, източна по духа си политическа логика, че владетелят на света е само един и управлява по Божията воля.∗

Българите, или по-точно делата и личностите на техните царе и князе отсъстват от хода на световната история в „Историкии за Бога“. Единствено като важен факт за вселенската хроника на старобългарския книжовник е поменато убийството на Никифор I Геник от Крум, но то не е изложено в самостоятелен отрязък, а е прибавено като пояснение за рубриката, посветена на византийския император.

Именникът на българските князе и „Историкии за Бога“ на Константин Преславски следват един и същ принципен образец на изложение — линейната (християнската) времева представа за политическата история. Двете хроники обаче притежават различен предмет на описание, поставят различно ударение в разказа си и имат несъвпадаща историко-географска гледна точка. При Константин Преславвски ударението е поставено върху гръко-римската история, като естествен политически продължител на библейската, докато при обкръжаващите текстове на Именника ударението попада върху българо-славянската политическа история като естествен продължител на библейската старина.

Запазването на основния образец в Хронографите, където след библейската и елинистическата история присъства в качеството си на имперски списък родословието на българските князе недвусмислено се потвърждава от времето на цар Симеон I и от самостойната славянобългарска книжнина. Налице е собствен възглед за политическата доктрина и културен дух на държавата и народа — княжеския списък (подкрепен от каменните надписи и устното народно предание) и славянската азбука и словесност (делото на св. св. Кирил и Методий и текстовете на Черноризец Храбър). Българите притежават особено разбиране за политическа приемственост, виждайки тази приемственост с очите на избрания политически кръг, управляващ до X в. голямата степна империя между Европа и Азия.

Двете гледни точки към световната политическа традиция — гледната точка на Средиземноморската и Степночерноморската империи — виждат като свой предшественик преди приемането на християнствното библейската ветхозаветна история. И двете обаче настояват за различен законен наследник на световния господар (или световната държава). В случая на Именника това е владетелският двор на остриганите глави с първоосновател рода Дуло, докато за „Историкии“ (или за византийската политическа теория) това е наследникът на Константин Велики. Точно тези две политически и религиозни идеи влизат в сблъсък преди Покръстването, а и по времето на цар Симеон I. Затова Именникът се ограничава с датата на Покръстването, която е прехвърлена в следващата, византийска историческа книга в Хронографите. Разделителната черта, преобразяваща и променяща изцяло българската политическа теория е приемането на християнството, а заедно с него и византийската летописна схема. Преходната книга между идеологията на княжеския списък от една страна и хрониката на Константин Манаси и Георги Амартол от друга е „Апокрифния летопис от XI в.“.

Второто историческо съчинение на старобългарски език от епохата, близка до Именника е „Кратък летописец“. Разказът в него започва от първия римски император — Октавиан Август и завършва с епохата на василевс Константин VII Багренородни. Срещу името на всеки владетел в „Кратък летописец“ е изписана годината, месеца и дните, когато е управлявал. На места летописецът прави пояснения за съдбата на прочути царе, отбелязвайки величието и трайността на делата им. Отново, както и при „Историкии“ липсват отделни и нарочни данни за българите, но по дух „Кратък летописец“ също се доближава до схемата на Именника на князете.

Третото съчинение, подобно на княжеския списък в руските Хронографи се нарича „Сказание на пророк Исай как бе възнесен от ангела на седмото небе“ или както е по-известно в историографията — Български апокрифен летопис от XI в. Той представлява особена историко-религиозна книга, в която е прокарана подчертано месианска идея. Въпреки, че краят на текста остава отворен и липсват някои справки, относими към една обща хронология на световните събития, „Български апокрифен летопис“ изобилства с факти и данни, разпознати като исторически събития от самия средновековен писател.

Средище на авторовия интерес в тази история са делата на славянобългарските царе (а не князе!), чието благочестие (т.е. религиозна характеристика) стои в края на всеки откъс (рубрика). Защитата на вярата е изтъкната като главно достойнство на владетелите, чиято политическа дейност е тъждествена на религиозната. Владетелят като защитник на вярата и подобие на византийския император е центърът на тази хроника и не е лъжа, ако тя бъде приета за християнизиран вариант на Именника.

Много важна и любопитна е частта, разказваща за битките на славянобългарските царе срещу исмаилтяните. Под „исмаилтяни“ следва да се разбира намиращите се на североизток от българската държава хазари, изповядващи юдаизма и мюсюлманите в хазарския хаганат. В Апокрифния летопис исмаилтяните олицетворяват големия враг на християнската вяра, благочестиво изповядвана от българските царе. Религиозността като показател за успешно царуване в Апокрифния летопис (Сказание на пророк Исайя) подсказва за подобна идеологическа и философска подредба и на Именника.

„Сказание на пророк Исайя“ представлява старобългарска идеологическа книга, която разтълкува смисъла на предхождащи, съвременни и бъдещи на нейния автор събития, посредством символи и алегории. Несъмнено е едно — книгата ползва първообрази — устни или писмени предания — съставени през много по-ранни епохи, предшестващи времето на XI в. Изглежда устната традиция и доказаното запознанство на българите с библейските книги още преди заселването им на юг от р. Дунав хвърля отражение върху средновековната християнска българска книжнина. Затова някои факти, представени като бъдещи в разказа по същината си на историческо събитие вече са станали през миналото време преди непосредствения запис на книгата. Но спрямо старинния, оригинален първообразец те несъмнено все още са предстояли. Неустановената времева и събитийна ниша между първообразеца — устен или писмен — и движението на книгата в читателска среда не позволява точно хронологическо разпознаване на историческите личности от Българския апокрифен летопис. Българските сведения не могат да се обяснят със западноевропейската методология и хронологическа скала, направена от латинската монашеска традиция. Затова датирането на някои лица от Апокрифния летопис не е сигурно, освен ако не се приемат успоредиците и засечките във византийската летописна памет.

Духът на „Български апокрифен летопис“ и темата на средновековния писател съответстват на властния и загадъчен тон на Именника — световните събития се възприемат единствено във връзка и по отношение със славянобългарското политическо битие. По подредбата си „Български апокрифен летопис“ прилича най-много на Именника на българските князе. Тази особеност превръща „Сказание на св. пророк Исай“ в изходен документ за философско разчитане на княжеския списък. Имената на отделните владетели, наречени вече царе заради политико-културните промени след Покръстването следват хронологичната последователност. Подир името на всеки цар стоят годините на неговото управление или продължителността на живота му. Ударението на летописа попада върху значимите дела като строеж на градове, особено през езическата епоха или строеж на църкви през раннохристиянския период. Показателно е, че важното и определящо в Българския апокрифен летопис не е календара (който се подразбира че е християнски заради хронологията), а значимите дела, поставяни в края на дългите рубрики. Следователно, ако приемем устройственото и смислово сходство между Апокрифния летопис и Именника то и рубриките в края на списъка на князете следва да бъдат или имена на градове или имена на дохристиянски светилища. Годините на живот и управление в „Български апокрифен летопис“ впечатляват с голямото си число, както и тези в Именника — 119, 130 и т.н.

Хронологично последователно разгледано според християнското летоброене събитията и историческите личности вървят така:

• Исай е първият водач на българите, който ги отделя от куманите и по Божията воля ги насочва към Карвунската земя. Неяснотата на първата рубрика, затрудняваща използването й в разчитането на Именника се състои в липсата на какавото и да била владетелска титла на Исай. Тълкуванието на първата част от Апокрифния летопис в този смисъл се различава от от гръко-римската традиция, където се започва с rex или basileus. Ако бъде направена аналогия с Библията, където пророците определят бъдещето на царството като Божии избраници, то и Исай не може да бъде считан цар, а за „съдия“, подобно на Самуил или за пророк, подобно на Мойсей. За съществуването на отделна политическа длъжност — „съдии“ — в ранносредновековната българска държава свидетелства Анастасий Библиотекар, който така превежда сумата на известните нему старобългарски титли — „judici“∗ Следователно пророк Исай от Апокрифния летопис не се нарежда сред царете, нито сред князете. По-скоро той е нещо като харизматичен водач. Що се отнася за твърдението, че българите се отделили от куманите, то в редица документи съществуват успоредици за подобно политико-културно (народностно?) отделяне. Само че византийските извори — преведни и непреведени — невинаги съобщават името на голямата общност или дават друго название. Понякога вместо кумани стои хазари. Например преводната хроника на Симеон Логотет потвърждава отделянето на българите от техните единоплеменници, но без да бъде посочено събирателното име на тези единоплеменници, което означава, че официалната българска историография през Средновековието приема факта на отделяне от една по-голяма политико-културна общност за достоверен. Той е потвърден също така и от Теофан Изповедник, патриарх Никифор и някои латински хронисти.

• Слав е първият цар, поставен от пророк Исай да царува над българската земя. Името „Слав“ без съмнение стои етимологично свързано с народозвателното „славянин“. Логиката на назоваване „Слав-славянин“ видово отговаря на същата връзка, каквато е направена при словообразуването, за получаване на народностното име „българи“ като политическо понятие от името на техния управник — владетеля Болг, ако се следва една непреведена на славянобългарски език византийска хроника и венецианския надпис от XV в. относно Покръстването на българите. Поданиците на владетеля Болг (Болгар) получават името си „българи“ като политическо (културно-религиозно?).∗

Слав е обявен за градостроител и създател на могили, заради което е наречен „стомогилен цар“∗. За издигане на могила при погребението на Атила съобщава и готският историк Йордан. Около погребалната могила на Атила била учредена „страва“ — обичай, считан от повечето историци за славянски. Във всеки случай огромното количество погребални могили (тумули) в България, богато украсени и пищно устроени, служещи за гробници на благородници и пълни с елинистически по изработка, стил и сюжети украшения навеждат на мисълта за строеж на гробници от страна на славяни и други народи от елинистическата покрайнина през Ранното средновековие. А обичаят на българските владетели да строят е отбелязан и в надписите на Омуртаг, където се говори за съграждането на „Велик презид“ близо до р. Дунав.

Царуването на цар Слав в Апокрифния летопис е отбелязано с голямо число години — 119 г., които са близко до легендарните числа в първите две рубрики на Именника. Тук с податката за могилата и аналогията със сведението за Атила при Йордан могат да се направят връзки с името на първия владетел от Именника — Авитохол, считан от някои историци за Атила. Впрочем византийският писател Теофилакт Симоката обявява славяните за гети (траки), а Йордан пък обявява готите за гети. Сведението на Йордан за движението и разселванетона гетите (готи) в посока юг-север и север-юг пък е преповторена от руската Повесть временных лет от XI в. Това движение се открива и в Именника, но в неговата втора част — връщането на българите на юг от р. Дунав. Връзката на славянобългарите с античността както изглежда е много по-силна от предполагаемата и с право източноевропейските писатели държат много повече на приемствеността от западноевропейските хронисти, при които легендарните сведения изобилстват. А не при византийските и славянските писатели.

• Испор е следващият владетел от Апокрифния летопис и наследява цар Слав.

Цар Испор е носен в кошница 3 години. Това е съпоставително с библейския разказ за пускането на Мойсей в кошница по водите на Нил по време на египетския плен. Годините на царуване на Испор отново са огромни — 172 г. Забележителното събитие на неговото управление е строежа на градовете Дръстър и Плиска. Плиска е наречен в оригинала „Плюска“ и е посочен като столица на държавата. Изхождайки от значението на град в смисъл на религиозен център, тук може да се мисли за езическия храм (или голямата християнска базилика?) в Плиска. Изглежда строежа на храмове и религиозни средища не е техническо понятие, а държавно строително — административно и политическо. Факт, е че Дръстър остава епископален център и дори втори по значение град в славянобългарската държава до падането й под византийска власт през 1018 г. Усиленото администриране в земите на новосъздената държава на юг от р. Дунав през 681 г. е потвърдено от византийския хронист св. Теофан Изповедник и от археологическата картина на областта. Сведения за религиозно-административния характер на градовете се съдържат и в каменните надписи от началото на IX в.

Най-любопитното сведение в рубриката за Испор е провъзгласяването му за враг на измаилтяните, т.е. хазарите, които са юдеи. В това отношение Апокрифния летопис не противоречи на казаното от византийските хронисти, останали непреведени през Средните векове, но не среща открито потвърждение в Именника, който остава безмълвен за противоборството между юдеите и българите. Апокрифния летопис тук обаче е подкрепен от Повест временных лет и от руско-слаявнската традиция, свидетелстваща за борбата на слявните против „жидовете“.

Второто впечатляващо съобщение в рубриката за Испор е двойното народностно назоваване на българите, разглеждащо тяхното име в синхрон и диахрон. Летописецът настоява за родство, съжителство или съседство с етиопите, което несъмнено преставлява препратка към антични текстове, най-вероятният от които е Омировата „Илиада“, защото е най-разпространена през Средновековието. „Етиопският“ произход на българите предполага разпознавателно обвързване на народностната терминология на средновековния историк с речника на античните писатели, поети и митописци. Според Омировата версия етиопите живеели близо до Индия, но имало също така и етиопи, които живеели на север, близо до Океана. Именно с тези вторите етиопи най-вероятно българският писател отъждествява и славянобългарите преди заселването им на юг от р. Дунав. Именника има косвена връзка с етиопите, защото остригването на главите — факт, подчертан от съставитля на Именника — се свързва от старогръцкия писател Херодот с източните етиопи. В тази връзка се намират и куманите, които често пъти се наричат „скити“ от византийските писатели, а остригването в кръг, както и в Именника е скитски обичай.

Досредновековното обвързване на кумани и българи (вторите се нарекли така по времето на пророк Исай според Апокрифния летопис от XI в.) обяснява някои любопитни факти от историята.∗ Разработката на сведението за куманския произход е важна за ранната българска история и в частните изследвания върху Именника. Куманите нямат дванадесетгодишно циклично летоброене с животински названия на месеците и годините. За куманите съществува и запазен словник, наречен „Codex cumanicus“, където са запазени редица думи от кумански, имащи успоредици в българския език. Връзката кумани-българи, напълно действителна в средновековната ни история поставя по такъв начин съмнение относно съществуването на някакъв животински календар в летоброенето на славянобългарите. След като го няма при куманите, с които най-често освен с хуните са сравнявани българите, то и при владетелите от Велика и Дунавска България не може да се търси дванадесет степенен животински цикличен календар от китайско-тюркски тип.

Испор е отъждествяван в историографията с Исперих (Есперерих) княз от Именника. Пояснението за куманите и за създаването на Плиска отговаря почти дословно на сведението в Именника за преместване на центъра на властта на степната империя на „другата страна на Дунав“.

• Изот наследява Испор и царува 100 години и 3 месеца, като също издига градове. Важният политически факт от управлението му е победата над юдеите (или хазарите), представени с името на техния владетел Осий, чието име е ветхозаветно. Изот е събирателно име на останалите имена от Именника, или е отделно име, което се разграничава от традицията на Севар и Кормисош. Напълно е възможно Изот да бъде един от българските областни управители, подвластни на върховния български княз.

• Борис, единият от синовете на Изот наследява царството и покръства българите. Вместо да остави построени градове, този знаменит български цар строи черкви.

Строежът на черкви както личи по всичко казано от създателя на Българския апокрифен летопис ознаменува избора на новата вяра — християнството. Вярата в Христа определя и новата характеристика на достопаметните владетелски дела — построеният храм, заменил езическото светилище — град. Или могила. Впрочем редно е човек да се сети за десетки хилядите могили на територията на съвременна България и да попита техните разкопвачи чие дело се те — Първобългарско или тракийско? Интересното сведение в рубриката за св. цар Борис I е отсъствието на жена в живота му. Монашеският обет на българския владетел, известен също така и от византийските хроники стои подчертан с явно одобрение. Царят-аскет впрочем е важна личност в средновековното политическо битие и стои противопоставен на езическото многоженство и разпуснатост, засвидетелствани за Крум и отхвърлени от папа Николай I в Отговорите по допитванията на българите. Отсъствието на жена в рубриката за св. цар Борис I Покръстителя представлява и своеобразна засечка с изложенията в Именника, където отсъства име на жена, докато в руските и сръбските владетелски родословия присъства жени-владетели или основатели на рода.

Покръстителят управлява 16 години „без грях и жена“.

Естествено изследователят би си задал въпроса „Защо Именника спира до св. цар Борис I и защо въпреки своята езическа характеристика присъства в християнски Хронограф?“ Отговорът е следният: Защото Именника е част от общата история на степната империя, и той е включен от съставителя на Хронографа, за да не се получат празноти в разказа, продължен впрочем с византийските преведени хроники и текстовете за българската християнска история — историята на книжовниците и епископите.

• Симеон, брат на Борис (sic!), царува след него 130 години и отново създава градове — Преслав, Звечан. Отбелязано е преместването на столицата от Плиска в Преслав.

Изненадваща е липсата на каквато и да била податка за войните на цар Симеон срещу византийците и маджарите. Напротив — епохата на управлението му е описана като мирна и благородна!?!?.

• Петър, син на Симеон, благочестив цар царува 12 години без грях и жена, подобно на чичо си Борис.

Времето на св. цар Петър I е датирано по много интересен начин. От една страна се съобщава и за византийския василевс Константин VII Багрянородни. От друга страна обаче събитията в рубриката се връщат назад във времето, когато император Константин Велики основава Константинопол. Смесените данни за българското Покръстване и приемането на християнството като държавна религия по времето на император Константин, както и спомена за намирането на Христовия Кръст по любопитен начин се пресичат в Българския апокрифен летопис от XI. Тук Апокрифния летопис следва близките нему „Историкии“ и „Кратък летописец“.

• Селевкий (?), наречен Симеклит, е следващият български цар, който царува в Средец 37 години и създава 5 града — Пловдив, Срем, Брезник, Средец, Ниш.

В Апокрифния летопис е отбелязан, макар и негласно, един много важен факт. Става дума за разделението на българската земя на две части — Източна и Западна, всяка от тях вероятно с автономно управление. Всички изброени градове без Пловдив могат да бъдат открити в западната част от политическата карта на България. Преместването на владетелския център от Източна в Западна България през X в. е неоспорим факт.

Рубриката за Селевкий (Симеклит) е помощна при разчитането и обясняването на Именника, защото указва съществена черта в политическата традиция на българите — владетелите да притежават прозвища (втори имена). В списъка на князете Дуло е наречен Вихтун, а в Апокрифния летопис Селевкий е наречен Симеклит. Това двойно назоваване е важно, защото то свидетелства за двойно наименование в летописите и в народната памет. Така пред историка се очертава още една трудна задача — да определи къде и в кои случаи е използвано прозвище и къде — владетелско име.

• Константин цар следва след Селевкий. Новият владетел създава 9 града и град Бдин, наречен „Седмовърхи Вавилон“, царува 62 години в своята страна и заселва българската земя.

Впечатление прави обстоятелството, че дейносттта на владетелите отново засяга Западна, а не Източна България.

• Симеон цар наследява Константин и царува 12 години без да се запомни с нищо.

• Никифор идва след Симеон като царува 43 години — създава Мотик, Морунец, Сяр, Белград, Костур и Никопол.

Отново действието се развива в Западна България или казано с езика на християнските административни и културни понятия — в диоцеза на Охридската архиепископия.

• Симеон, наследника на Никифор е представен като зъл цар, разорил българското и гръцкото царство. Неговото пребиваване в царството е определено на 4 години.

Цитираното съобщение е важно, защо то показва интересна особеност при политическото броене в българската историческа книжнина, когато иде реч за определяне годините на властване. Изглежда принцип на съставителя е като години на управление да приема само онези, през които царят пребивава в страната или престолния град. Тази подробност означава, че ако същата политико-философска идея от Българския апокрифен летопис е заложена и в Именника, то броят на посочените години в края на княжеските рубрики не би отговарял на „тюркския календар“, защото различините глаголи „жытъ“ за Авитохол и Ирник, и „дръжа“ за Коуртъ и събирателното управление на петимата князе, предполагат различно смислово тълкование. Средновековният български летописец изглежда прави някаква тънка разлика между време на живот и време на управление. В това ключово различаване се крие и особеното отношение на летописеца към всеки различен княз дошъл на власт. Властта от своя страна е приемана не само като осъществяване на светска военно-родова институция, но и като религиозна абстракция, свързана с представите за отвъдното. Силно впечатление прави обстоятелството, че и в Именника, и в Апокрифния летопис от XI в. легендарните царе-благодетели живеят дълги години и пребивават в държавата си. Обратно, злите и лошите живеят малко и умират извън пределите на страната. Ако това не е прост морализаторски похват, то тогава може да се мисли за съществуването в средновековна България на особена политическа философия.

• Василий е новият цар, дошъл на власт от друго коляно. Това съобщение на Българския апокрифен летопис е много важно. Първо, то преповтаря Именника на князете в частта му за смяна на характера на управлението посредством смяна на князуващите родове. Второ, използваното понятие „коляно“ разкрива един от синонимите на ключовата в българския език дума „род“, както и нейното значение за политическата и културна история на българите. Изглежда поставянето на „коляно“ като равнозначно на „род“ подсеща за по-голям обхват на думата „род“, извеждаща я като междинно или синонимно понятие на „племе“ и „народ“. Това тълкование разширява възприемането на родовите имена в Именника, които може и да не са само семейни названия. Предпочитанието на библейски термин от страна на средновековния летописец е указание за непосредственото използване на Библията като народностен и политически първообраз за съставянето на Български апокрифен летопис от XI в. Управлението на цар Василий е 30 години, като отново символ на благочестието е отсъствието на жена и грях.

• Мойсей, Аарон и Самуил, които са синове на пророчица по времето на Василий.

Личността на пророчицата и имената на владетелите отново насочват вниманието към старозаветните библейски образци, какъвто образец е ползвал и съставителя на Апокрифния летопис. Годините на управление на тримата братя не са указани и това е прецедент за летописта. Времето на синовете на пророчицата ознаменуват годините на безвластие (народовластие и изборност на предводител) и една любопитна логика в ранната българска държавност. Овластяването по избор на народа винаги е свързано със силни пророчески дарби и свръхестевени способности. Боговдъхновеността е основно изискване за владетелскта легитимност в дните на изпитания и трусове в княжеския или царския двор. Същата зависимост между пророчества и владетелско изборно право се забелязват и в други случаи от българската история — Ивайло или въстанието на Асен и Петър. Присъствието на особена Божия промисъл във властта проличава и във възхвалявания аскетизъм от страна на писателя, когато иде реч за благочестието на владетелите.

Важното съобщение на Българския апокрифен летопис е присъствието на жена-пророчица. В Именника на князете, както и в главите на Апокрифния летопис до появата на Самуил и неговите братя отсъства какъвто и да било намек за жена. Вероятно тук отново се следва първообразецът на св. Библия, защото жената-пророчица се появява в Стария Завет, когато иде дума за военни изпитания, робство или плен — например такъв е случаят с Юдит или Естир.

• Августиан, синът на Самуил, царува 37 години, онаследявайки властта от братята.

• Друг цар от вдовица (безименен владетел) 3 години.

Тази рубрика на летописа е важна, защото напомня изтритото место в Именника, където според някои изследователи следва да се намира пропуснато име на български княз, управлявал преди преврата на Кормисош от рода Вокил.

• Роман цар наследява безименния владетел и пребивава в страната си 9 години. Голяма част от времето му е заето с походи, насочени срещу източни владетели.

Исторически съответствено на византийските текстове Роман е наследник на цар Петър. Роман е воювал против русите, въздигнали се на Изток след унищожението на българската държавност и хазарския хаганат през X в. Рубриката за цар Роман е третото (!) по ред споменаване на някакви източни военни сблъсъци. Най-вероятно те са имали религиозен характер. Затова съсредоточаването на историографията през ХX в. единствено върху византийските кампании пропуска съществени епизоди от обяснението на миналото. Без перспективата на руските, полските, арабските и кавказки документи Именника остава висящ и без пълно обяснение, както впрочем и интегралната история на Първото българско царство.

• Безименен владетел, син на Теодора е поредният управник в Апокрифния летопис, който остава в страната си 23 години и построява много манастири в българската и гръцката земя.

• Гаган с прозвище Оделян, приема българското и гръцкото царство. Създава три града 1. Червен 2. Несебър 3. Щип — бива посечен и умира след 28 г.

Както при Селевкий и Симеон, така и тук Български апокрифен летопис предлага двойно наименование — факт, непроверен в Именника на българските владетели за онези князе, които присъстват в него само с едното си име. Двойната именна система, както се вижда практика в политическия език позволява да се мисли за нуждата от съвременен каталог на прозвищата в българските исторически документи.

• Арев, нов цар, царува в Константинопол 7 години.

• Тургий — взима венеца на Константин, цялото българско и гръцко царство, като царува 17 години. Последните рубрики от документа изглежда се отнасят за периода след възстановяването на Втората българска държава в навечерието на турското нашествие и притежават изцяло пророчески характер, необясним със средствата на класическото историческо разследване.

И така — Кое е характерното за Българския апокрифен летопис от XI в. ако трябва да се обобщава в цялост? Книгата върви в посока история-настояще-бъдеще, като имената на царете понякога носят символна натовареност. В подредбата на текста на първо място любопитно за учения е създаването на отделни рубрики, посочващи името на владетеля, неговия произход, делата му, имената на градовете, които е направил и годините на управление. Навсякъде родствените му връзки с неговите предшественици са обяснени подробно. Големите дела на владетелите се изразяват в строеж на градове, черкви и манастири, а походите са отделени настрана и често пъти са считани за нещо лошо в духа на християнската представа за мир в света. Главният противник на българската религиозна и държвана идея, според автора на летописа се намира на Изток — измаилтяни и източни царе, т.е. езическите и нехристиянски владетели.

Първите владетели управляват държавата в продължение на огромен период от време — 130–170 години. Големите промени в религиозно отношение се извършват при цар Борис, докато политическите промени започват след цар Петър, когато вече не се говори за царство, а за „българска земя“. Както при Именника, така и тук липсват общи суми от годините на управление.

В сюжетната логика на текста ясно се открояват два големи дяла, разминаващи се по верска и идеологическа характеристика, но свързани държавно-политически. Първото деление е приемането на християнството, а второто е загиването на държавата при византийския император Василий, който бил от „друго коляно“. Прави впечатление при подробното и задълбочено изследване, че византийските императори често биват равнопоставени с царете, владяли българската земя.

Освен приликите, посочени за всяка статия на Апокрифния летопис, съществуват и разлики между нейното изложение и написаното в Именника на българските князе. Вижда се, че имената на владетелите в „Сказание на пророк Исайя“ държат сметка за славянското предание и свидетелстват за открита симпатия към Западните български владетели, вероятно заради безрезервната им поддръжка на християнството през всички периоди на изпитание в средновековната ни история.

Що се отнася до имената на владетелите, то последователния преглед показва, че единственото общо име в Именника и Апокрифния летопис е съответно Исперих-Испор, или Аспарух при св. Теофан Изповедник, което е прието от като достоверното име в историографията. Българските първенци в преводните византийски хроники, които в случая могат да се използват като знак за обобщение на историческата приемственост в България, биват наречени с имената, представени в Именника. Исперих, Тервел, Кормисош и Телец — присъстват в сведенията на Теофан Изповедник и патриарх Никифор, които пишат за езическата българска държава. Всички цитирани там владетели се свързват с Източната политическа традиция. Обратно, имената от Апокрифния летопис се срещат в съчиненията на Михаил Псел, Лъв Дякон, Лъв Философ, т.е. при по-късните автори, свидетелстващи за християнството. Те представят както изглежда Западната политическа традиция или казано другояче това е откъснатата от степите държавна идея, дълбоко християнизирана посредством разпространението на старобългарската писменост и делото на св. св. Кирил и Методий. Впрочем и самият Именник не казва нищо за Крум и Омуртаг, докато именно от последния са останали най-много надписи по българската земя! Вероятно това деление на Изток и Запад следва делението на слаявните при Прокопий Кесарийски — анти и славини.

Другата разлика, освен липсата на пълни успоредици във владетелския списък и Апокрифния летопис е отсъствието на родово име. Родове като Дуло или Оукил в списъка на князете, отсъстват като податка в Апокрифния летопис. За всеки цар там обаче е посочен неговият наследник заедно с указание на характера на връзката — син, брат или просто приемник от друго коляно. За Именника отсъстват указания за преките връзки, а съставителят му се ограничава единствено с посочване на рода. Дали обаче в княжеския списък иде реч за синове и братя или за приемници и племенници — не може да се каже със сигурност.

Третата разлика между двата документа се състои в липсата на специфичен владетелски белег в политическия знак на царете от Българския апокрифен летопис от XI в., разпознат за князете от Именника, които „дръжаха княжение остриженами главами“. Царете нямат физически характеристики на законната си власт, докато за князете това е остриганата коса. Владетелите в Апокрифния летопис притежават нравствени качества напълно в духа на християнската политическа теория и личностна аскетика.

Несъмнен факт е, че синонимът на „българин“ в Апокрифния летопис е християнин и заедно с верската обвързаност, чрез името на цар Слав, показва славянската родова (народностна) зависимост. В Именника липсва открито изказана религиозна принадлежност, освен може би податките на неразчетените словосъчетания, обявени за „животински календар“. Липсва също така и непосредствено указание за народностната принадлежност на князете. Точно тук се намира и големият въпросителен знак при тълкуванието на Именника на князете.

Сравнителният преглед на двата исторически паметника на българската политическа история от епохата на Първото българско царство показва и други особености. Внимателното вглеждане в духа на кратката владетелска хроника, наречена Именник на българските князе, установява принципно деление на два главни периода. Първият период започва от Авитохол и завършва с посочването на последния, 5-ти княз Безмер, управлявал България отвъд (от север) на р. Дунав, тъй като летописеца гледа най-вероятно от мястото на Московското княжество или Новгород. Вторият период започва след преминаването на реката и продължава до неизвестната дата на съставяне на първоначалния ръкопис. Ударението в текста на Именника попада върху три неща — управлението на рода Дуло и преврата, остриганите глави и преселението отатък р. Дунав. В краткия текст съществува и трети подпериод, отбелязващ времето на преврата на Кормисош. Някои учени, занимаващи се с Именника приемат преврата за главна разделителна черта на управлението, защото тогава се сменя управляващата династия. Логиката на пояснение на Именника наистина позволява такова разделение. Но основното пояснение за законността на властта не е толкова присъствието или отсъствието на второто име (прозвище) на Дуло — Вихтун, а владетелският белег — остриганите глави. От тази гледна точка интерес представлява и използвана от съставителя на Именника дума за преврат — „измени“. На български език тази дума означава смяна, промяна, но значи и предателство към държавното управление. „Измяната“ обаче не е попречила на безименния съставител да включи Кормисош и наследниците му в следващите княжески рубрики. Това означава, че измяната не е държавно-политическа, а религиозна и като се вземат предвид все повече нараставащите сведения за ранното покръстване на Кубрат и Тервел предположението за езически преврат през средата на VIII в. вече става прекалено сериозно.

Неясни остават и събитията във времето, запълващо празнините (ако съществуват), оставени в управлението на владетелите докато трае прехода на властта от север на юг. Никъде не е отбелязана в текста на Хронографите пряката приемственост между Исперих и Безмер. Ако допуснем, че малкото години означават време на война по аналогия със системата на отбелязване при Апокрифния летопис, то управлението на Безмер несъмнено е съпътствано от военни сблъсъци. Това предположение отговаря на данните у византийските хронисти, които свидетелстват за българо-хазарски сблъсък преди преселението на Исперих. Дали обаче трети княз не е застанал между него и Исперих, изследователят може само да гадае. Краткостта на княжеския списък подсказва, че липсата на „междинни“ князе не означава, че не ги и имало. Или че по-късните князе не са по-малки владетели на по-малки и незначителни области.

Сравнен с по-пространния разказ на Апокрифния летопис, Именника показва липса на достатъчно данни за достойнството на владетелите в разнообразните служби на властта. Единствено Гостун е споменат като наместник, но каква е била логиката и подредбата на цялата политическа йерархия — дали пророците заемат непосредствено високо място във властта или други лица стоят в близост до владетелите — това Именника не съобщава. Липсват също така сведения и податки за строеж на градове от страна на князете, въпреки изричното указание за строежите на Испор в Апокрифния летопис и косвените податки във византийските непреведени хроники през Средновековието. Тази липса е сериозна, защото в сравнителен план и съобразно логиката на българската народна култура (потвърждваща впрочем силата и значението на обичая да се строят градове и черкви) градовете трябва да присъстват в Именника. Но напълно е възможно това да бъдат неразчетените словосъчетания от вида „шегор вечем“ в края на отделните рубрики.

Отделянето на общи места в Именника и Апокрифния летопис, съчетано с поддръжката на византийски или латински успоредици означава, че отбелязаните събития или факти са по-малко спорни или дори безспорни. Именно от тези безспорни като общи места факти изследователят следва да тръгне при опитите за разчитане на Именника, който е по-фрагментарен и някак си по-различен документ на българската средновековна история.

Тройното засичане — в сведението на св. Симеон Логотет от преведената му хроника, данните в Апокрифния летопис и известието в Именника, потвърждаващо преселение на българите от север на юг (защото отправната точка е р. Дунав) доказва неговата истинност. Съвпадението на имената в един от преписите на Именника — Исперих∗ и данните на Апокрифния летопис — Испор, също доказват безусловно историчността на владетеля. Ако в случая се използва датировката на Теофан Изповедник, който също разказва за преселението на българите, но предпочита Аспарух∗∗ наместо Исперих или Испор, то събитието устойчиво ще се датира през VII в., около 680 г. по времето на император Константин IV Погонат.

Оттук вече може да се тръгне при изясняване времевите пояси при Именника и Апокрифния летопис, като бъдат съотнесени не само със събитията от дунавската история, но и с миналото на цяла Източна Европа.

Наставяйки периодите в двете летописни съчинения, на човек му се хвърля в очи факта, че Авитохол, Ирник, Гостун, Курт и Безмер управляват държавата през времето, когато според Апокрифния летопис българите са били първо „етиопи“, а после „кумани“. Това е времето на скитската или готска история както политически съвсем точно я определят и византийските хронисти от времената преди VII в. Следователно Безмер предхожда или е съвременен с пророк Исай от Апокрифния летопис, но е малко вероятно да бъде един и същ с него. Втората възможност от съпоставянето на периодите и годините е княз Безмер да бъде един и същ владетел с цар Слав от Апокрифния летопис. В такъв случай отделянето на българите от куманите е извършено по времето на княз Курт. Следователно останалите владетели от Именника засягат българската история дотолкова, доколкото българите са били част от управляваната от тях конна империя, наследила без съмнение страшната хунска държава на Атила или направо единосъщна с нея.

Последващите Исперих владетели в Именника на князете — Тервел, Севар, Кормисош, Винех, Телец, Оумор нямат буквални именни успоредици в „Сказание на пророк Исай“. По всяка вероятност те стоят на мястото на цар Изот, баща на Борис и Симеон в Апокрифния летопис. Не е изключено текста да пропуска или обобщава периоди в българската история, излъчвайки един владетел като представителен за дадена епоха. След Изот, т.е. след езическия период идва времето на християнския владетел Борис и с това започва новото, проречено богоопределено начало в българската история. Управлението на Изот отговаря по данни от други хроники като тази на св. Симеон Логотет и на св. Теофан Изповедник на времето на управление на кесаря Тервел, отбелязан и в Именника. Към такова положение на нещата насочва и привичката на двойното наименование в българския политически живот. Разликата в годините на управление на Тервел и Изот съдържа в себе си времето на останалите, неспоменати владетели от Именника в Апокрифния летопис.

Испор в „Апокрифния летопис“ управлява 172 години + 3 години носен в кошница. Това прави 175 г. без да се брои времето, когато пораства и става от дете юноша или от юношата-мъж. Ако се приспадне и времето на съзряване, то тогава живота и властването на Испор се определят приблизително на около 190 години и то в най-добрия случай. Същевременно Исперих княз държи властта 61 години според Именника — разликата е тройна!!! Големият брой години при Испор позволяват да се мисли за съществуването на „скрити“ князе, най-вероятно това да са Курт и Безмер от Именника или пък само Безмер. В такъв случай легендарният Слав от Апокрифния летопис би отговарял като исторически тип на Ирник или Авитохол. Очевидно Слав (славянско име-прозвище) се засича с тях, ако не са едно и също лице. Кръстосаната съпоставка на годините от Именника и личностите на князете, управляващи Княжеството към годините от Апокрифния летопис, отнасящи се към личностите на царете би могло да отвори неочаквани ниши между общите и близки рубрики.

Втората възможност, обясняваща отсъствието на Тервел, Телец и Кормисош в Апокрифния летопис е вероятното административно или политическо разделение на Западна и Източна България, състояло се около или веднага след създаването на българската държава през 681 г. Косвени данни, потвърждаващи подобно деление се намират във византийските извори, свидетелстващи за преселение на славяни на запад, данните за българско присъствие в Охридско и Солунско, медальоните на Кубер, Мавър и др. владетели, извадени от територията на днешната Македония.

Фактът, че „дългите периоди“ на управление в Именника и Апокрифния летопис са точно пет, и че отбелязват пренасянето на столицата от север на юг от река Дунав недвусмислено доказва общият възглед върху начина на съставяне на историческо съчинение. Ако годините се нанесат в сравнителна таблица, засечена в общото име и общите данни — Испор княз (цар) — биха се отворили пролуки, в чиите места могат да бъдат поставени неупоменатите владетели, известни от други извори.

Ето как изглежда сравнителната таблица на годините в Апокрифния летопис и Именника на българските князе:

Отношението от годините на управлението на Авитохол и Исперих до времето на Тервел (или Изот в Апокрифния летопис) е равно на годината, от която започва държавната идея на българските князе с княз Авитохол според Именника. Следователно ако бъдат събрани годините на управление на Авитохол, Ирник, Гостун, Курт и Безмер от Именника ще получим 515 г. Прибавяйки годините на Исперих от Именника ще получим 576, което означава, че към 700 година българската държавна идея има вече близо 580-годишна история. Следователно времето, когато Авитохол се възкачва на престола би могло да се определи към 120 г. сл.Хр., или II в. Тази епоха обаче е много далече от времето на Атила, с когото досегашните изследователи, като сър Стивън Рънсиман например, непрекъснато отъждествяват Авитохол. Ако бъдат извадени годините от Именника за Авитохол — 300 г. — то тогава би се получила 420 година (120+300), т.е. приблизително по времето, когато умира Атила. Ясно е, че за княз Ирник летоброенето някак си би излязло. Но началото на държавната идея, изразена в Именника при всички случаи се намира в тези отдалечени от 681 г. времена, когато римляните нямат достатъчно сведения за северната част на Европа и наричат нейните обитатели германци и сармати. Това е епохата на скитската генеалогия, свързваща скити, сармати, хуни, българи и кумани „преди наричани етиопи“ в една и съща политико-културна традиция и една и съща повествувателна нишка в хрониките. Авитохол е представител на тази обощена скито-сармато-хунска епоха.

Ако същата сметка бъде направена за Апокрифния летопис и бъде събрано времето на царете Слав и Испор, то тогава би се получила сумата от 291 години. Извадено от 700 (701) — годината на смъртта на княз Исперих — това прави 410 (409) г. Близостта в годините на идване на власт за Слав и Ирник изглежда възможна, което означава, че сигурно иде реч за едно и също лице.

Посредством легендарните години на управление на князете Именникът прави политико-легитимна връзка с наследниците на скитите и предшествениците на хуните — сарматите, описани в началото на първите столетия след Рождество Христово от римския географ Клавдий Птолемей и римския историк Тацит. По всяка вероятност в средата на V в., след смъртта на Атила през 453 г. се извършва политико-социалното отделяне на българите от останалите народи в хунския военнополитически съюз, след което последва завземането на властта. Подобна историческа хипотеза съвпада с казаното от византийски наблюдатели като Приск Панийски, свидетел на събитията в двора на Атила, както и от сведенията на Анонимния римски хронограф и податките за българите у Йордан.

Българският апокрифен летопис от XI в. е един от важните текстове на българската средновековна историография към когото Именника първично следва да бъде отнесен като вид исторически документ. Общите места между средновековните български документи и историите на византийските (и латински) писатели от една страна и многобройните събития, свързващи българското минало с миналото на южноруските степи от друга, позволяват да се търсят съответствия с историческите съчинения на славянските народи — руси, поляци и чехи. След като типологически и фактологически Именника намира успоредици с домашни извори, какъвто е Българския апокрифен летопис от XI в., то привличането на данни от славянските текстове в разтълкуването на неясните понятия в края на рубриките от княжеския списък може да се счита за напълно правомерно и обосновано.

Фактът, че Именника на българските князе намира успоредици сред славянските и преводните византийски книжовни съчинения през Второто българско царство силно намалява вероятността неразчетените или неразбираемите в него думи да бъдат от тюркски произход.