Императрицата на седемте хълма

ГЛАВА ПЪРВА

ВИКС

Още на тринайсет един астролог ми предсказа, че някой ден ще предвождам легион, а легионерите ще ме наричат Версенжеторикс Червения. Астролозите обикновено са конски фъшкии, но този дребен смешник се оказа прав за всичко – лепнаха ми прозвището, получих дори легиона, макар и с известно закъснение. Защо обаче този астролог не ме предупреди за важните неща? Защо не ми каза, че императорите заслужават преданост, но трябва и да се боиш от тях. Защо не ми каза, че ще убия най-добрия си приятел по заповед на най-злия човек, когото съм срещал? И защо, по дяволите, не ми каза нищо за момичето със синия воал, което срещнах в деня, когато чух предсказанията му?

Тази кучка. Не че предполагах – когато се срещнахме за пръв път, бяхме деца. Аз – кльощав роб, а тя – красиво момиче със син воал, цялата насинена (няма значение защо). Първото момиче, което целунах. Устните ѝ бяха сладки. Затова сигурно се размекнах, когато пътищата ни се пресякоха отново по-късно, след като пораснахме. Щом онзи астролог е бил толкова добър, защо не ме предупреди за нея? "Момиче в синьо! Отваряй си очите на четири!" Какво щеше да му коства? А на мен тя ми коства много през годините, честна дума.

Но да не изпреварвам събитията. Аз съм Версенжеторикс. Викс за приятелите, Червения – за войниците ми, и "онова плебейско копеле" – за враговете. Служих на четирима императори – убих един, обичах друг, сприятелих се с трети и навярно трябваше да убия четвъртия. Аз съм Версенжеторикс и искам да ви разкажа историята си.

Пролетта на 102 г. след Христа

Няма да ви отегчавам с потеклото си. То и без това не е чак толкова забележително – майка ми беше робиня, а баща ми – гладиатор, а от това по-ниско положение – здраве му кажи. Ако следите игрите в Колизеума, несъмнено сте чували за баща ми, но няма да ви кажа името му. Мислят го за мъртъв и на него му харесва така. В края на краищата се засели на планински връх в най-северната част на Британия. Измъчва парче земя, което нарича градина, и е щастлив. Мама също е щастлива. Работи, тананика си и произвежда бебета, за да напълни къщата, която получи, задето направи услуга (не питайте каква) на една императрица. Когато обаче навърших осемнайсет след почти пет години в Британия, ми доскуча. Бяхме по-добре оттам, откъдето идвахме, но бях свикнал с вълненията, а в планинска къща, пълна с бебета, няма кой знае колко вълнения. Освен това едно момиче от съседните къщи ми хвърли око и макар да се бяхме забавлявали веднъж-дваж в плевнята, не исках да се женя за нея. Същевременно не разчитах на някакви шансове, ако баща ми решеше, че трябва да се задомим. На осемнайсет бях едър, той обаче беше по-едър от мен, и боравех сръчно с оръжия, ала бледнеех пред него. Затова офейках в Рим, центъра на всичко. Татко се подвоуми, но ми даде амулет, да ме пази невредим, и кесия да ме храни. Мама се разплака, впрочем не знам дали не беше от поредното бебе в корема ѝ.

Не си струва да описвам пътуването. Беше мокро и дълго. Изгубих си кесията заради арменски моряк. Лъжеше на зарове, кучият му син. И си губех вечерята безброй пъти през палубата. Мразех лодките. И досега ги мразя. Но пристигнах в Рим. Родителите ми ненавиждат Рим от дъното на душите си и сигурно имат право след всичко, което преживяха. Но аз слязох от онзи клатещ се проклет кораб, поех дълбоко дъх и разбрах, че съм си у дома.

Всички се опитват да опишат Рим. Всички се провалят. Той не прилича на нищо друго на света. Метнах торбата по-високо през рамо и се завъртях в кръг, ококорил очи. Отраснах в Брундизиум[1], когато мама беше още робиня, и дойдох по-късно във великия град. По онова време не успях да го разуча добре и да го опозная. Ала сега нищо не ме спираше да го попия целия – шума, миризмата, блъсканицата, уличниците в тъмни мантии и моряците с месингови обеци; уличните търговци, размахващи стоката си под носа ми и бездомните хлапета, опитващи се да пъхнат мръсните си пръсти в кесията ми. Това беше животът – суров и шумен, шурнал като кръв от вена.

Докът се люлееше под краката ми. Проправих си път по кея с една ръка върху ножа в колана ми. Мнозина в Рим предпочитат първо да те намушкат, а после да проверят дали притежаваш нещо, което си струва да откраднат.

– Моят град – казах на глас и една домакиня, понесла кошница под мишница, ме изгледа кръвнишки.

Изпратих ѝ въздушна целувка и тя се отдалечи бързо. Втренчих се в хълбоците ѝ под грубата дреха – хълбоци като варели, но цял месец не бях слизал от проклетия кораб и не бях зървал жена, та не подбирах много-много. Момиче ми трябваше повече от храна, но в кесията ми нямаше достатъчно монети дори за евтино.

Момичетата щяха да почакат.

– Как да стигна Капитолийския хълм? – попитах един моряк на ръждясалия си латински и той набързо ме отпрати по дяволите.

Но търговец, превъзнасящ месинговите си тигани, се оказа по-услужлив и аз метнах торбата си през рамо и тръгнах, тананикайки си.

Странно колко добре си спомнях града. Не го бях виждал, откакто навърших тринайсет, а ми се струваше, че съм го напуснал едва вчера. Тълпата пооредя, когато подминах Римския форум[2] с изкусителното му ухание на хляб и месо, и аз отпуснах ръката, стиснала дръжката на ножа, и закрачих по-бавно. Полюбувах се на разточителния мраморен дворец, покрил половината Палатински хълм, припомняйки си черноокия безумец и игрите му, докато един преториански гвардеец в червено и златно не ми нареди да се махам.

– Всички дворцови стражи ли са красиви като теб? – изстрелях в отговор. – Или съм се застоял прекалено дълго на кораба?

– Изчезвай – изръмжа той и ме подкара по улицата с дръжката на копието си.

Преторианци[3]. Никакво чувство за хумор.

Позадържах се повечко пред мраморния овал на Колизеума. Не го виждах за пръв път, разбира се, но бях забравил заплашителната му снага. Няма друго място по света като това – с арките и плинтовете му, с нишите, където стоят статуи със слепи, невиждащи очи. Ивицата пясък вътре пазеше всички таткови кошмари, а и някои от моите. Не му го бях казвал, но той го знаеше. Всички, били се някога за живота си на това място, го знаеха.

Оттогава са изминали много години и аз съм на средна възраст. Водил съм повече битки, отколкото мога да преброя, никоя обаче не се връща в сънищата ми като онези в Колизеума. Върху този пясък убих за пръв път човек, когато бях още дете. Огромен гал, който всъщност не искаше да ме убива, и колебанието му подписа смъртната присъда. Не го смятам за кой знае какъв старт в света на мъжеството.

Взирах се в арената, стиснал малкия амулет от татко, и се питах как е възможно хората да строят толкова фантастични постройки с една-единствена цел – масови убийства. Накрая свих рамене и поех към Капитолийския хълм. По-тихо място, с гладко павирани улици и жени в коприна вместо във вълна и забързани роби с гербовете на прославени родове. Подминах огромната Капитолийска библиотека, където половин дузина сенатори в тоги влизаха и излизаха припряно, смръщили разсеяно чела, и забавих крачка. От мама знаех, че къщата е някъде тук...

– Да? – Роб в спретната туника ме изгледа подозрително от главата до петите. – Какво желаете?

– Това ли е къщата на сенатор Маркус Норбан?

– Не пускаме просяци...

– Не съм ти просяк, по дяволите. Това ли е къщата на сенатор Норбан, или не?

– Да, но...

– Добре. Искам да го видя.

Робът беше едър, но аз бях по-едър. Избутах го и се вмъкнах в тясното преддверие, където дузина мраморни бюстове се вторачиха в мен със злостно неодобрение.

– Стига си мърморил – сопнах се на роба, който шляпаше със сандали по петите ми. – Сенаторът знае кой съм.

След десетминутна препирня ме отведе в малък атриум и ме остави да чакам.

– Имай търпение – изсумтя робът. – Сенаторът е много зает.

Изгледа ме подозрително за последно, сякаш се чуди дали е безопасно да ме остави сам при ценностите, и най-сетне се предаде.

Вдигнах глава и огледах мястото. Слънчевите лъчи струяха през открития покрив, по пода имаше мозайка с виещи се лози, а по средата на помещението – тихо езерце със сини плочки. Статуя на нимфа ме гледаше през рамо от ъгъла и момичетата толкова ми липсваха, че дори нейните мраморни гърди ми се струваха изкусителни. Оставих торбата си върху мраморна пейка и коленичих. Потопих длани в езерцето и си наплисках лицето. Вдигнах очи и забелязах мило момиченце да се взира в мен, стиснало дървено конче и пъхнало палец в устата си.

– Здрасти, дребосъче. – Изглеждаше пет-шест годишна, колкото моята сестричка. – Коя си ти?

Тя продължи да ме наблюдава сериозно през кичури руса коса.

– Дете на сенатор Норбан ли си?

Огледа миниатюрния си палец за секунда и пак го пъхна в устата.

– Ще ме заведеш ли при баща си?

Продължи да смуче енергично палеца.

– Ще ми кажеш ли поне къде е лаваториумът[4]? Пишка ми се.

– В дъното на коридора – долетя глас иззад гърба ми.

Обърнах се и видях друго момиче, горе-долу на моята възраст.

Стройна, с кафява коса, в синя рокля.

– Чакам сенатор Норбан – обясних аз.

– Има време.

Тя вдигна малкото момиче, извади нежно палеца от устата ѝ и тръгна по коридора с онази сляпа вяра, характерна за патрициите, че непременно ще ги последвам и не е необходимо да се обръщат. Последвах я към лаваториума.

– Има вода, ако искаш да се измиеш – уточни тя и аз схванах намека.

Римляните се къпят по-често и от най-големите чистници в Британия. Използвах леген вода и измих корабния прахоляк от лицето и врата си.

– По-добре ли е? – усмихна се момичето, когато се върнах в коридора.

– Много, благородна. – Възнаградих я с най-умелия си поклон, поръждясал, понеже отдавна не бях го използвал. В Британия няма нито много бани, нито много хора, на които да се кланяш. – Благодаря.

Изгледа ме изпитателно и внезапно се усмихна. Имаше дребни зъби, малко криви, но миловидни.

– А! – възкликна тя.

– Какво "а"?

Набита русокоса жена в жълта коприна се появи с енергична крачка по коридора, понесла бебе върху хълбока си.

– Сабина, да си виждала... А, ето я и нея. – Взе момиченцето и го подпря върху другия си хълбок. – Фаустина, защо не си при бавачката си? Кой е този?

Жената ме погледна разсеяно, жонглирайки с двете ококорени деца.

– Това е Версенжеторикс – обясни нехайно момичето в синьо и аз подскочих. – Чака да говори с татко.

– Е, не го задържай – посъветва ме жената. – Съпругът ми работи много. Фаустина, Лин, време е за баня.

Децата загукаха над раменете ѝ и тя се отдалечи като жълто петно.

– Откъде ми знаеш името? – попитах, когато момичето в синьо тръгна към атриума.

Погледна ме през рамо.

– Не ме ли помниш?

– Мм...

– Няма значение – махна с ръка. – Защо искаш да видиш татко?

– Току-що се върнах от Британия. Мама каза, че може да ми помогне... Виж, как разбра...

– С право си дошъл тук. Татко помага на всички. – Тя извика иконома и му прошепна нещо. – Ще те преместят в началото на опашката.

Просто ей така и бях вътре.

Сенатор Маркус Норбан беше от хората, които те принуждават да се държиш благопристойно. Татко оказваше същия ефект, но предимно защото му личеше, ще ти откъсне главата, ако го ядосаш. Сенатор Норбан не беше войнствен типаж – сигурно беше навършил шейсет, косата му сивееше, рамото му беше изметнато, а пръстите му – оплескани с мастило. Веднага обаче изопнах рамене и си отбелязах наум да внимавам как се изразявам.

– Версенжеторикс – удиви се той. – Питах се как сте ти и семейството ти.

– Много добре, сенаторе.

– Радвам се да го чуя. За постоянно ли се върна в Рим?

– Той е центърът на всичко.

– Вярно. – Завъртя перото между пръстите си. В кабинета му цареше ведра бъркотия; пера, свитъци и плочки покриваха всяка повърхност. Имаше повече пергаменти, отколкото бях виждал през целия си живот. – Какво смяташе да правиш тук?

– Мислех си за легионите.

Навремето исках само едно – да стана гладиатор, – но още щом опитах, желанието ми се изпари. Ако не броим гладиаторската арена, за момче с дарба да борави с оръжия не оставаше кой знае какво друго освен легионите. А и в римската армия дори момче с робско потекло може да се издигне...

– Питам се дали си наясно каква всеотдайност се изисква от постъпилите в легионите. – Сенатор Норбан остави перото. – На колко си години?

– Двайсет – отвърнах.

Погледна ме.

– Деветнайсет – поправих се аз.

Пак ме изгледа.

– Деветнайсет! Навършвам ги след няколко месеца.

– Значи на осемнайсет. Искаш, предполагам, да се издигнеш във войската?

– Не възнамерявам цял живот да съм обикновен войник! – изсумтях аз.

– Примири се, че ще си обикновен войник следващите двайсет години, защото няма начин да станеш дори центурион, преди да навършиш трийсет.

– Трийсет!

– И тогава няма гаранция. Ще ти трябва покровител, за да станеш центурион, а мен може и да ме няма след двайсет години.

Сенаторът прокара тъжно ръка през сивата си коса.

– Е... – опитах се да сменя тактиката, – възможно е да не остана в легионите, докато навърша трийсет. Има и други професии.

Той ме погледна нетърпеливо.

– Легионерите са длъжни да служат двайсет и пет години, Версенжеторикс. Постъпиш ли сега, ще бъдеш на четирийсет и три, когато ти разрешат да помислиш за друга професия.

– Двайсет и пет години?

– Не си ли направи труда да научиш нещо за легионите, преди да си избереш поприще?

Свих рамене.

– Младост – измърмори сенатор Норбан. – Сигурно не знаеш и каква е надницата? Триста денарии годишно, ако те интересува. Минус оръжията, ризницата и дажбите, разбира се.

– Дяволска работа – изсумтях. – Римляните били много стиснати.

– Не са ти известни, предполагам, и законите за браковете на легионерите. Войниците нямат право да се женят поне докато не станат центуриони. Дори тогава им е забранено да вземат жените си на поход. Ще добавя, че понякога ги изпращат на далечни постове и остават там години наред.

– Не искам съпруга – отвърнах аз, но въодушевлението ми за легионите несъмнено избледня.

– Размисли – посъветва ме сенатор Норбан и раздразнението му се посмекчи. – Не искам да те разубеждавам, но поне знай какво те чака. Има и други варианти.

Вече ги изреждах мислено.

– Например?

– Да станеш телохранител. Винаги се търсят добри телохранители, а помня колко умело боравеше с меча още като малък.

– Може би...

Телохранителите не жънеха кой знае какви лаври.

– Къде ще отседнеш, Версенжеторикс?

– Не знам. Току-що слязох от кораба.

– Мой подопечен притежава малка гостилница в Субура[5]. Ще се съгласи да те настани безплатно за седмица-две, докато си намериш работа. Ще му напиша писмо.

Известно време перото скрибуцаше енергично, а аз обмислях мрачно бъдещето си. Двайсет и пет години. Кой би се обрекъл на това?

– Готово – сенаторът запечата писмото. – Отбий се да хапнеш в кухнята, преди да тръгнеш. И ако ти хрумне още нещо за бъдещето, ела пак. Задължен съм на родителите ти и помощта ми ще изкупи донякъде този дълг.

– Благодаря, сенаторе.

– И като стана дума за родителите ти – погледна ме с неочаквано охладнели очи, – надявам се да не сглупиш да споменеш имената им пред някого. Или нещо за Домициан. Всички са мъртви или поне се водят мъртви и е най-добре това да си остане така.

– Да, доминус. – По дяволите, планирах да използвам под сурдинка името на баща си. Навярно някои почитатели на игрите все още го помнеха, но сенаторът ме изгледа строго и аз се постарах да си придам невинно изражение.

– Нека Фортуна те закриля.

Подаде ми свитъка. Поех го, поклоних се и излязох от стаята, чудейки се какво, по дяволите, ще правя, ако не се запиша в легионите. Умеех единствено да се бия.

САБИНА

– Получи ли каквото искаше? – попита Сабина, вдигайки поглед от свитъка, когато високото момче, отпуснало рамене, влезе в атриума. Мръщеше се мрачно и прокарваше груба длан през чорлавата си коса.

– Не съвсем.

Той спря пред фонтана и прокара палеца на крака си по облицования със сини плочки ръб.

– Очаквах баща ти да ми помогне да постъпя в легионите, но сега не съм сигурен, че го искам.

– Защо?

– Не си струва да си продавам душата за някаква си работа.

– О, Рим винаги иска душата ти. Сега ли го разбра? – Сабина отбеляза с показалец докъде е стигнала. – Но повечето смятат, че сделката е справедлива.

– Не и аз.

– Винаги можеш да станеш гладиатор – предложи тя.

Той подскочи и я погледна.

– Наистина не ме помниш, нали?

Тя го позна веднага, макар да бяха минали четири-пет години. Беше същият – ръждивокафява коса и смугли ръце, големи стъпала и широки рамене с все още некоординирани крайници. Същият, само че по-едър.

Гледаше я предпазливо.

– Трябва ли да те помня?

– Вероятно не, но всички твърдяха, че денят е паметен. Коя си ти, домина?

Тя остави свитъка и стана. Пристъпи по-близо до него и обви с длан загорелия му врат. Надигна се на пръсти, отметна глава и се усмихна.

– Спомни ли си сега?

Забеляза искрицата в очите му.

– Сабина – рече той бавно. – Домина Сабина, нали?

– Да.

– Не те познах без синините. Иначе не си се променила много. – Огледа я от главата до петите. – Първото момиче, което целунах.

– Младия варварин? Поласкана съм. – Сабина усети как ръцете му се прокрадват върху кръста ѝ и се отдръпна. – Всички момичета бяха влюбени в Младия варварин. В годината, когато се биеше в Колизеума, всички ученички в Рим линееха по теб. Казах на приятелките ми, че съм се запознала с теб, но не ми повярваха.

– Казала си им, че те целунах?

Пристъпи към нея. В ъгълчетата на устните му заигра усмивка.

– По-точно аз те целунах. – Сабина взе свитъка и седна на мраморната пейка. – Какво ще правиш, ако се откажеш от легионите?

– Едно е сигурно – няма да стана гладиатор. – Облегна се на колоната, скръсти ръце и я погледна втренчено. – Вече си омъжена, предполагам.

– Всемогъщи богове! Не!

На седемнайсетия ѝ рожден ден миналата година баща ѝ подари перлена огърлица и ѝ обеща да си избере сама съпруг. В рамките на разумното, разбира се. За Сабина обещанието беше много по-ценно от перлите.

– Мислех, че бебето е твое.

– Не, това е малкият Лин. Той и Фаустина са на Калпурния – втората ми майка.

При тези думи Сабина насочи вниманието си към книгата, готова да се наслади на последните стихове, когато Одисей се разправя с ухажорите на съпругата си. Прииска ѝ се Омир да е описал по-подробно как е живяла Пенелопа в отсъствието на мъжа си. Ала огромните стъпала в сандали не помръднаха и Сабина вдигна отново очи към червенокосия посетител, който изглеждаше съвсем не на място в тихия атриум, засенчен от лозници. Леката усмивка на Викс разцъфна в нещо ведро и лукаво и тя се засмя.

– Нека Фортуна те закриля, Версенжеторикс.

– Сам кова съдбата си – отвърна самодоволно той.

– Така ли? Хубав похват, ако го владееш.

Тя взе свитъка, намери докъде е стигнала и се отдалечи, вглъбена в четивото. Не се налагаше да поглежда през рамо, за да разбере, че Викс я изпраща с поглед.

ВИКС

Гостилницата, където ме изпрати сенатор Норман, не беше лоша. Ханджията не остана доволен, че трябва да ме настани безплатно за цяла седмица, но изсумтя при вида на сенаторския печат.

– Добре ще е да ми помагаш от време на време – добави той. – Едро и силно момче като теб ще ми свърши работа. Окъснелите клиенти плащат на някой с нож да ги придружи до дома.

– Добре ли плащат?

– Не е зле. Още повече се печели, когато си освободят телохранителя и ги приклещиш в някоя тъмна уличка.

Повдигнах вежди.

– Искам половината.

– Десет процента.

– Десет през първата седмица и трийсет, когато започна да си плащам наема.

– Дадено.

В стаята имаше бълхи, но пък леглото не се клатеше нагоре-надолу като река. Проснах се върху него и забелязах прислужница да слиза по скърцащите стъпала отвън. Пъпчива, но с гърди като пъпеши; изгледа ме косо, понесла кошница с чаршафи. Може би денят все пак не бе минал напразно.

Не мислех за Сабина. И защо? Някакво си патрицианско момиче – едва ли щях да я видя повече, след като излезе от онзи атриум със светлокестеняви коси, полюшващи се над тесния ѝ гръб. Момичета като нея са недостижими, а и гърдите ѝ бяха малки. По-скоро смокини, а не ябълки. А аз обичах ябълки. Или пъпеши... Втренчих се в усойния коридор, където изчезна прислужницата.

Ако знаех какви неприятности ще ми навлече това недостижимо патрицианско момиче с дребни гърди, щях да я удуша в атриума, вместо да я изпращам с поглед.

ГЛАВА ВТОРА

ПЛОТИНА

– Виналия. – Плотина произнесе неодобрително думата. – Отвратителен празник.

– Безобиден е – гласът на съпруга ѝ прозвуча приглушено през туниката, която навличаше през глава. – Малко тържество в чест на гроздовата реколта...

– Цял Рим се напива! Благовъзпитаните жени не смеят да се подадат навън.

Плотина се намръщи срещу огледалото от полирана стомана, спомнила си как пиян магазинер я ощипа по задника на Виналия преди двайсет години, когато беше още неомъжена девойка. Ощипа я. Нея, Помпея Плотина, която при желание би могла да стане весталка. Ако още тогава не предчувстваше, че ѝ е отредена по-велика съдба.

– Ще посетиш ли поне състезанията след церемонията? – попита сговорчиво съпругът ѝ. – Хората очакват да те видят.

– Ще остана на първото състезание – смили се Плотина. – И толкова. Зелена роба – каза на робините и те се втурнаха към нея с пищната тъмнозелена коприна. Коприна, толкова претенциозно, но положението ѝ го изискваше. Тя протегна ръце настрани, скрити благоприлично, разбира се, под дългите ръкави на туниката. Повечето римлянки разгалваха ръцете си като куртизанки, но Плотина никога нямаше да стане като тях.

– Милостиви богове! Не се престаравайте! – Съпругът ѝ отпъди като досадни мухи робите, които наместваха диплите на тежката му пурпурна роба. – Така е добре!

– Не се вдетинявай – подхвърли Плотина, без да се обръща. Мъж с толкова власт, толкова прославен, а пристъпва припряно от крак на крак като петнайсетгодишно момче.

"В много отношения той е на петнайсет", помисли си тя, наклонявайки глава, та прислужницата да я намаже зад ушите с лавандулова вода. Само уличниците си слагаха парфюм.

"Дали момичето се парфюмира? , запита се Плотина. Парфюмира ли се, ще трябва да премисля отново."

– Готова ли си? – попита развеселено съпругът ѝ. – Ако жена ми се е наконтила, да не караме жреците да ни чакат.

– Знаеш, че не обичам шегите.

Плотина погледна отражението си. Тъмна коса, сплетена спретнато на плитка, покрита с воал, както е редно. Бледо овално лице (без руж и почернени мигли) и надлежно сериозно изражение. Дълбоки очи, нос като бразда и подобаващо тънки устни. Два-три посребрени косъма над слепоочията или така ѝ се струва? Наведе се напред към огледалото с доволно изражение. Не харесваше младостта и младостта не я харесваше. Момичетата не бяха нищо; жените притежаваха власт. Момичетата не знаеха нищо; жените знаеха всичко. На младини Плотина беше дългуреста и тромава, но сега, на трийсет и пет, започваха да казват, че е красива.

– Готова съм.

Стана и улови съпруга си за ръка. Беше висок, но не ѝ се налагаше да вдига глава, за да го погледне в очите. Плотина отстъпваше по ръст само на най-високите мъже в Рим и това ѝ доставяше удоволствие. Всички небесни богини бяха стройни, нали? А Плотина обичаше да взема пример само от най-възвишените и най-великите.

Е, не би следвала примера на коя да е богиня. Равняваше се с Юнона, разбира се, царица на небесата и винаги безукорна, но други не бяха толкова порядъчни. Изгледа неодобрително статуята на Венера, когато влязоха тържествено в храма. Венера – къдрокоса празноглава кокетка и статуята ѝ го изобразяваше много точно. "Ако бях Юнона, не бих се примирявала с шавливата богиня на любовта и прищевките ѝ." Дори боговете трябва да държат в ред домовете си. В дома на Плотина цареше безупречен порядък.

Жрецът вдигна ръце с бокал младо вино, помоли се за добра предстояща реколта и благодари за обилния урожай. Съдейки по поруменялото му лице, беше започнал да дегустира виното преди няколко часа. "Ще назнача нов жрец", реши Плотина. Не че някой слушаше молитвите му. Мъжете пристъпваха от крак на крак, нетърпеливи да се докопат до виното; момичетата се кикотеха, закрили лица с длани; матроните си наместваха празничните венци. Съпругът ѝ си разменяше шеги с телохранителите.

– Дай пример – сръга го тя с лакът и приведе демонстративно глава, когато жрецът заприпява последната молитва към Венера и Юпитер.

Всички в храма сведоха припряно глави. Включително момичето със светлокестенява коса, което Плотина забеляза още щом влезе в храма.

Момичето.

О, какво терзание! Тя ли е достойната? Потеклото ѝ, разбира се... от майчина страна имаше какво да се желае, но несъмнено баща ѝ – сенатор Норбан – компенсираше пропуските. Лицето ѝ – скромно и с правилни черти. Не се изискваше да е красива; всъщност красотата по-скоро би била пречка. Лекомислието и суетата често вървят ръка за ръка с красотата, а избраничката на Плотина трябваше да притежава преди всичко сдържаност и достойнство. По тези съображения вече отхвърли две кандидатки. Плотина я наблюдава няколко минути, докато жрецът се молеше монотонно, но момичето стоеше спокойно, не се въртеше като връстничките си и не оглеждаше тоалетите на приятелките си. Сдържана – това беше добре. Стоеше почтително зад баща си със сведени очи – уважава възрастните, отлично. Плотина щеше да я възпита, да я насочи по правия път, да я обучи. Носеше друха от тъмночервена коприна. Е, осемнайсетгодишните са твърде млади за коприна, но баща ѝ се славеше с прекалената си снизходителност. И поне ръцете ѝ са покрити.

Момичето погледна към малката си светлокоса сестра, която се въртеше нетърпеливо до нея, и сложи показалец пред устните си да я усмири. Справя се с деца – много добре. Избраницата на Плотина ще трябва да ражда деца. Плотина щеше да ги възпитава, разбира се, лично щеше да се погрижи за образованието и морала им. Е, образованието на момичето... това вероятно щеше да създаде проблем. Сенатор Норбан се славеше не само като твърде снизходителен баща, но и беше образовал най-голямата си дъщеря далеч над общоприетите стандарти. И защо? На коя жена ще ѝ потрябват Омир и Есхил на практика? За щастие, третата съпруга на сенатор Норбан въведе доведената си дъщеря в изкуството на домакинстването, та излишното образование вероятно не представляваше чак такъв недостатък. Все пак щом се появят бебетата, книгите ще потънат в забвение.

Не биваше да се подценява и въпросът за зестрата. Плотина не ѝ придаваше основно значение като мнозина; други неща бяха далеч по-съществени. Но зестрата на момичето, повече от задоволителна, щеше да донесе несъмнена полза. Връзките – те бяха дори по-голямо предимство от зестрата. Сенатор Маркус Норбан остаряваше, вярно, но в Сената все още уважаваха думата му. Подкрепата му вероятно щеше да се окаже жизненонеобходима...

Жрецът приключи молитвата към Венера и вдигна високо бокала. От него потече вино като рубинен ручей. Момичето го наблюдаваше, наклонило глава, украсена с празничен венец от алени макове. Плотина усети как пеперуди запърхаха в стомаха ѝ и устата ѝ пресъхва. "Нея ли да избера? Тя ли е достойната?"

Не, никоя не е достойна. Беше невъзможно.

Подходящо момиче, което ще полага ежедневни усилия – това беше постижимо.

Тук. В образа на най-голямата дъщеря на сенатор Норбан – Вибия Сабина.

"Да, ще се справи. Ще свърши работа."

– Слава на боговете, че приключи! – чу Плотина съпруга си да мърмори, докато излизаха от храма на Венера.

Хората пред храма нададоха възторжени възгласи при вида му и се втурнаха напред с несдържани хвалебствия, протегнали ръце да докоснат края на пурпурната му тога. Преторианските стражи в червено и златно удържаха напора на тълпата, разчиствайки път към позлатената императорска носилка. Той подаде ръка на Плотина да се качи и после вдиша десница, поздравявайки ведро множеството. Възгласите се удвоиха – мъже, жени и деца крещяха с пълно гърло.

– А сега да вървим на арената – подкани Маркус Улпий Траян, понтифекс максимус и тринайсети император на Римската империя. Носилката се издигна върху гърбовете на шестима гръцки роби, които поеха тичешком към Марсово поле. – Небеса! Как мразя жреците и мрънкането им.

– Да, скъпи.

Помпея Плотина, съпруга на императора, първа дама на Рим, императрица на седемте хълма, не го слушаше. Състезанията нямаха абсолютно никакво значение, както и недодяланият празник на виното, когато мъжете и техните фусти прекаляват с пиенето и петнят обществения морал. Значение имаше само, че момичето, подходящото момиче, най-после е избрано. Плотина се позасмя; едва сега осъзна колко я беше терзала тази задача.

"Утре ще му кажа – помисли си доволно императрицата. – Ще му кажа, че съм я открила."

ВИКС

Не харесвам много патрициите и честно казано, те също не ме харесват. "Самонадеяно парвеню", мърморят обикновено, когато съм наоколо, и то достатъчно силно, за да ги чуя, но аз не им обръщам внимание. С малки изключения те са безполезна гмеж, ала човек трябва да си отваря очите за изключенията. Сенатор Норбан беше изключение. От добрите. По-късно срещнах още едно изключение – вероятно най-добрия мъж, когото познавам, но още не му е дошло времето да се появи в тази история. Време е за лошото изключение – мъжа, когото не биваше да изпускам от поглед от самото начало. Кучи син.

Денят вече не беше започнал добре. Привидно лесната плячка – богаташко момче, измъкнало се от опеката на учителите и баща си, за да тръгне на лов за проститутки в Субура, което е последното място да търчиш подир фусти – му разцепи устната. Младежът открил уличница и вероятно нещо неприятно, което ще му причинява сърбеж седмици наред. После открил гостилницата, където живеех, и много стакани с лошо вино. Ханджията ми кимна, когато момчето се заклатушка навън, и аз се прокраднах след него. Сутринта едва преваляше, но беше Виналия и всички се напиваха рано. Момчето продължаваше да се олюлява, когато му показах камата си в задънена уличка и му поисках кесията, а той беше достатъчно пиян да ме удари, вместо да ми я подаде. Сдобих се с разцепена устна, но и с кесията, а младежът пое към дома с нос, счупен на две места.

– Приеми го като белег за възмъжаване – извиках му, когато побягна, стенейки. – По-добър от сифилиса, който си пипнал от уличницата.

В кесията имаше доста монети и, разбира се, аз прибрах тайно няколко, преди да предам останалите на ханджията, за да отброи дяла ми.

– Избърши си кръвта от устата и си отваряй очите на четири – нареди ми той. – По празник има много лесни жертви.

– Намери си някой друг да им устройва капани – отсякох. – Аз ще празнувам като всички останали. Да живее проклетата Венера и да живее проклетото вино!

– Слушай, момче...

Прекъснах го с неприличен жест и излязох. Между краката ми се стрелна мръсно хлапе, сритах го и майка му се развика. И нея възнаградих с неприличен жест и се смесих мрачно с празничната тълпа. Истината е, че не си представях така завръщането си в Рим. О, беше лесно – след месец имах собствена стая, храна без много буболечки в нея, пари за баня или за театър, ако ми щукне да отида. Не беше трудно да прибирам кесиите на патрициите и богатите търговци и дори имах страничен източник на доходи – крадях това-онова от уличните търговци в Субура и го препродавах на търговците в Ескуилина. Лек живот. Но не съвсем...

През празничния ден Колизеумът беше отворен за гражданството. Несъмнено щеше да има игри – копиеносците щяха да убият хиляда лъва, стрелците – пет хиляди екзотични птици, стражите – няколкостотин затворници, а половината от кучите синове, осъдени да се бият на гладиаторската арена, щяха да минат през Портата на смъртта, набучени на куки. Заобиколих Колизеума и тръгнах към Марсово поле. Не че на състезанията с колесници не се лееше кръв понякога, когато впряговете се преобръщаха, но бяха по-добри от игрите. Плюс това на трибуните жените не седяха в специална ложа, което разкриваше съществена възможност да си намериш момиче и да го отведеш у дома.

Милостиви богове, колко време пропилявах тогава, за да накарам някое момиче да ми дойде на гости. Е, бях на осемнайсет.

Трибуните вече бяха претъпкани до небесата, семействата развяваха малки разноцветни знамена и окуражаваха любимите си отбори. Червени, Сини, Зелени и Бели – никога не съм подкрепял нито един отбор, но заради червената ми туника ме повлякоха към сектор, пълен с привърженици на Червените.

– Някое Синьо копеле ли ти сцепи устната? – полюбопитства здравеняк без предни зъби. – Проклети копелета!

– Да – съгласих се.

На конни състезания никога не спорете с фанатизирани фенове.

– Сините ще спечелят всички надбягвания днес, само почакай – изкрещя жена с боядисано в синьо лице от горната редица седалки.

– Ще останат последни! – изрева беззъбият и двамата започнаха да се блъскат.

Станах и тръгнах да си търся друго място. Оглеждах по-сенчестите редове и частните ложи, където седяха патрициите и еквитите[6]. Дали не бих могъл да се вмъкна...

– Версенжеторикс? – извика ми някой отзад.

Обърнах се – момиче в червена рокля с венец от макове върху светлокестенявата коса.

– Домина Сабина – сетих се да се поклоня аз. – Сбъркала си сектора. Патрициите са там, горе.

– Знам. Леля Диана има ложа. Но избягах от един ухажор.

– Имам място – побързах да обясня.

– Колко мило – хвана ме за лакътя тя.

Беше дребничка, стигаше ми едва до рамото, но хората се отместваха от пътя ѝ. Пак онова патрицианско нещо.

– Значи си привърженичка на Червените?

Забелязах червеното знаменце в другата ѝ ръка.

– Всички сме привърженици на Червените. Леля Диана е луда по Червените, ще ни лиши от наследство, ако подкрепяме другите. – Сабина седнала мястото, което ѝ предложих, и вдигна глава. – За теб няма място.

– Има. Изчезвай! – подвикнах на мъжа от другата ѝ страна и добавих смразяващ поглед. Той се омете, аз седнах и в отплата получих усмивка от сенаторската дъщеря. Дали пък денят ми не започваше да се разведрява? – Защо се криеш от ухажор? – попитах аз и се облегнах назад, подпрян на лакът.

– Въобразява си, че е водач на глутницата, и се опитва да измести другите.

– Имаш глутница?

– Да – отговори спокойно тя. – Не съм красавица като майка си, но съм наследничка на парите ѝ.

– Не съм сигурен за първото – възразих, но тя махна пренебрежително.

– Императорът дойде.

Посочи най-високата ложа, където влизаха върволица патриции. Разпознах от пръв поглед императора – никой не би сбъркал късата войнишка прическа, пурпурната мантия и грейналото в усмивка лице. Император Маркус Улпий Траян вдигна юмрук и тълпата избухна.

Апатичните патриции, групичките стеснителни ескуити, стотиците плебеи – всички до един скочиха на крака и нададоха възторжен възглас. Колесничарите и конярите спряха да сноват по пясъка на арената, конете, очакващи да се втурнат по пистата, отметнаха глави сякаш за поздрав, аз усетих как дланите ми парят и осъзнах, че крещя и пляскам като другите.

Сабина не крещеше и не пляскаше. Наблюдаваше замислено тълпата.

– Винаги го правят – кимна тя, когато седнах отново до нея. – Всеки път, щом Траян се появи. Обикаля града без телохранители и никой не го напада.

Видях как императорът се отпусна в златния си стол, прокара длан през косата си и се засмя гръмогласно. Коренна противоположност на последния император, когото бях виждал да седи в тази ложа.

– Щом не организира злокобни пиршества и не кара хората да го наричат "Бог" и "Господар", мисля, че е по-добър от предишния.

– Шшт! Започват!

Трибуните нададоха гороломен вик при появата на първия впряг – четири черни жребеца със зелени пера, танцуващи над главите им. Още две колесници за Зелените, после една – за Сините. Сабина изсъска, докато минаваха край нас като синя вихрушка, а аз се засмях.

– Сините са самото зло – заяви тя невъзмутимо. – Или поне така ми повтарят от малка.

Засмях се отново и я изгледах изненадано. Червените излязоха последни. Галът в колесницата размаха камшик с червени мъниста да изправи на задни крака кестенявите си жребци и Сабина развя знаменцето си. Аз пъхнах два пръста в устата си и изсвирих оглушително, което накара съседите ни да подскочат.

– Колко интересно! – възкликна Сабина. – Покажи ми как се прави.

Показах ѝ как да свие език зад зъбите. Тя ме наблюдаваше съсредоточено. После пъхна пръсти в устата си и на третия опит успя.

– Отлично – отбеляза доволно. – Благодаря, Версенжеторикс.

– Благодариш ми за нищо и никакво свирене?

– Нещо ново е. Гледам да научавам по нещо ново от всеки.

– И от лошите ли? – попитах учудено.

– Дори от злодеите може да се научи нещо интересно. Дори от майка ми.

– Какво... хмм... научи от нея?

Примигнах да отпъдя спомена как майката на Сабина – в ефирна зелена коприна и с благоуханни черни къдрици – ме уведомява с тихия си сладък глас, че съм страхлив досадник, който ще умре на арената. Да, помнех добре майката на Сабина. Питах се доколко я помни дъщеря ѝ, макар...

– Мама се обличаше красиво – отвърна Сабина. – Но признавам, иначе беше разглезена, злобна интригантка.

– Изчерпателно описание – съгласих се аз. – Щом си толкова любопитна да научаваш нови неща, мога да те науча не само как да свириш...

Сабина се поусмихна, но погледна към арената, сви майсторски език и изсвири пронизително.

– Давайте, Червени! – извика, а Траян размаха кърпичката си от императорската ложа и осемте колесници полетяха напред.

Последва обичайната блъсканица за вътрешната писта, впряг на Белите се преобърна сред вихрушка от копита, прахоляк и крясъци, останалите се спуснаха към другия край на арената – сини пера, следвани по петите от зелени и червени. Скриха се зад острия завой в далечния край на арената, викове и крясъци отекнаха от отсрещните трибуни и аз седнах отново.

– Значи имаш ухажори – подхвърлих небрежно на сенаторската дъщеря. – Кой предвожда глутницата?

– Един-двама – сините ѝ очи се насочиха спокойно от арената към мен. – Татко обеща да ми позволи да избера някой по свой вкус в рамките на разумното.

– Какво означава в рамките на разумното?

– Едва ли ще ми позволи да се омъжа за освободен роб, собственик на касапница – обясни Сабина. – Или за непрокопсан комарджия с купища дългове. Или за мъж, който пътува много.

– Какво му е на пътуването?

Колесниците профучаха край втория завой. Буря от възторжени възгласи възнагради Червените при опита им да изпреварят Сините откъм външната страна.

– Ако се омъжа за генерал или за провинциален губернатор, ще напусна Рим, а татко предпочита да съм наблизо. Но ще го разочаровам.

– Защо? Хвърлила си око на генерал ли?

– Не – очите ѝ се насочиха отново към арената. – Хвърлила съм око на света.

– Високо се целиш.

– Светът е голям.

– Виждал съм Британия – вметнах. – Лондиниум е затънтена дупка, но Британия е красива. Намира се на север.

– Разкажи ми.

– Планини – започнах аз. – Планини и море, хладно е, но мъглата се стеле над върховете и ти се привиждат странни неща...

Заразказвах за Британия и Сабина ме слушаше с цялото си тяло, попиваше всяка дума, докато конете изгромолиха още два пъти по пистата.

– Искам да видя Британтия – обяви тя, щом млъкнах. – Но искам да видя и всичко друго.

– Откъде ще започнеш?

– Юдея? Галия? Египет може би. Боговете им са с животински глави и това винаги ми се е струвало много интересно. Или Гърция. Искам да посетя Спарта и Атина, за да преценя къде наистина е по-добре.

– Спартанците имат по-добри армии. – Спомних си историите, които ми разказваше мама. – Така де, имали са някога.

– Да, но какво друго имат? – Сабина се замисли и конете профучаха отново край нас сред облак прахоляк и окуражителни възгласи. – Струва си да видя.

– Знаеш ли как се женят? – Знаех го от мама. – Нощем отвеждат всички момичета в планината, дават им преднина и пускат момчетата след тях. Всички са голи и която уловиш, ти става жена.

– Добре че не го правим в Рим. Не ме бива да тичам.

– Мен ме бива. – Измерих я с поглед. – Мога да те настигна, преди да се усетиш.

– Но ще поискаш ли? Сигурно ще предпочетеш някое калено спартанско момиче. По-подходящо за легионер.

– Няма да стана легионер.

– Така ли?

– Двайсет и пет години служба. Представяш ли си?

– Хмм... – очите ѝ се върнаха отново към арената, когато виковете се надигнаха с двойна сила. На петата обиколка Червените бяха изпреварили Сините. – Браво! Ще победят! – Тя размаха надлежно знаменцето.

– Хей! – Впих присвити очи в мъжа, седнал зад Сабина – едър брадат мъж, който ругаеше Сините, приведен напред. – Дръпни си коленете от гърба ѝ!

– Ами ако ѝ харесва? – ухили се мъжът и огледа Сабина от главата до петите.

– Разкарай това! – изревах и сграбчих шепа от туниката му.

Бях във войнствено настроение.

– Ще се биете ли? – полюбопитства Сабина.

– Как не! – отговорих, след като разкървавих носа на мъжа. Той офейка, ругаейки, а аз го изпроводих с размахан юмрук. – Сигурно ще се върне с приятели.

– Надявам се. Не съм виждала бой.

– Гледала си ме на арената, нали? Втората ми битка, когато бях на тринайсет и ми пронизаха рамото с копие.

Белегът още личеше.

– Да, гледах те. Беше добър. Но не се биеше за мен. Досега никой не се е бил за мен. Разбирам защо момичетата се вълнуват толкова.

– Странна птица си, домина.

Думите се изплъзнаха неволно от устата ми.

– Така ли мислиш? Според мен съм съвсем обикновена.

– Е, сега поне имаме място да се разположим удобно.

Облегнах се назад и отпуснах небрежно ръка върху раменете ѝ. Тя се подсмихна, но не се отдръпна.

Червените удържаха победа с една дължина, развели гордо алени пера над кестенявите си глави, и облечените в червено зрители закрещяха въодушевено. Последваха още две надпревари, докато слънцето се заспуска към хоризонта, преваляйки в горещ следобед. Червените победиха още веднъж, Зелените – два пъти и търпението ми започна да се изчерпва.

– Да хапнем? – предложих аз. – Коне да тичат в кръг не е неповторима гледка.

– Доскучава след известно време – призна Сабина. – Къде ще отидем?

Сетих се за няколко места с удобни равни полянки, които нямаха нищо общо с хапването, но все пак тя беше дъщеря на сенатор.

– Наоколо има улични търговци.

Проправих път през тълпата и Сабина ме последва.

– Наденички – посочи тя малка сергия.

– По-добре не. Вероятно са кучешки, а не свински.

– Чудя се какво му е на кучешкото. Ядем гъски и прасета, а те са питомни като кучетата. Ядем змиорки и миноги, а те изглеждат толкова страшни, когато са живи. Но кучешкото е табу.

– Искаш ли да опиташ?

– Не, признавам, че не искам. Но се питам защо?

– Ти все се питаш.

– А ти?

– Аз се питам как ще се нахраня утре. Или какво ще правя след година.

– Аз вече знам какво ще правя след година. – Мушна ръката в сгъвката на лакътя ми. – Сигурно затова се чувствам свободна да се дивя на странните неща.

– Какво ще правиш след година?

– Ще съм омъжена. Какво друго?

Купих ѝ препечен хляб с крехко месо, поне не беше кучешко. Догледахме петото състезание прави, дъвчейки, и когато Сините спечелиха, научих сенаторската дъщеря на няколко ругатни, които да им изкрещи.

– Дано ви овъглят на бавен огън, Сини копелета! – извика тя към пистата, където се перчеше колесничарят на Сините. Аз се разсмях, а тя добави още няколко уместно подбрани израза. После чух зад нас хладен патрициански глас.

– Домина Вибия Сабина, да не сте се изгубили?

– Съвсем не – тя се обърна, уловила ме през ръката. – А вие, трибуне[7]?

Щях да разбера, че е аристократ дори без ранга, който Сабина му отреди. Само богатите и могъщите носят блестящи от чистота тоги и ги носят, без да се спъват в диплите като нас, простосмъртните.

Въпросният трибун, висок мъж, вероятно метър и деветдесет, имаше широко, невъзмутимо лице и дълбоки очи. И брада – нещо необичайно за римлянин. Придържаше диплите на тогата си пред гърдите с едра длан, украсена с пръстени, и наблюдаваше Сабина с търпеливо неодобрение.

– Не бива да сте тук, домина.

– Защо?

– Баща ви има ложа. По-безопасно е за момиче.

– В безопасност съм с придружителя ми.

Очите му се насочиха към мен. Един бърз поглед и разбрах, че дори и след година ще успее да ме опише до най-малката подробност – от износените ми сандали до чорлавата коса и татковия амулет около врата ми, който, съдейки по трепването на тежките му клепачи, явно му се стори варварски.

– Версенжеторикс – представи ме Сабина. – Запознай се с Публий Елий Адриан, трибунус плебис.

– Какво е това? – попитах, без да се покланям. – Офицер в легион ли?

– Не, това е друг трибун. Адриан е нещо като магистрат. Първата стъпка към поста на претор[8].

– Има други отговорности – очите на Адриан отново ме обходиха. – А кой е този? – попита той Сабина.

– Подопечен на татко.

– А! – Лека изненада. – Сенатор Норбан винаги закриля странници.

– Да – съгласи се Сабина. – На мен ми харесват. Научавам много.

– Особени вкусове имате, Вибия Сабина.

– Нали? – вметнах аз. – На мен ми харесва.

Очите на трибуна се позадържаха върху лакътя ми, където ръката на Сабина все още беше пъхната, после ме пренебрегнаха.

– Ако не желаете да ви придружа до ложата ви, Вибия Сабина, ще си тръгвам. Не обичам състезанията.

Още един поклон към Сабина и той се отдалечи с типичната сляпа самоувереност, принуждаваща тълпата да се отдръпва от пътя му.

– Превзето патрицианско копеле – изръмжах аз.

Така се запознах с Публий Елий Адриан. Колко неприятности щях да предотвратя, ако бях убил кучия син на място!

САБИНА

Колко е приятно, мислеше си Сабина, да разполагаш със здравеняк от мъжки пол в тълпата. Вървеше спокойно след Викс, който си пробиваше път с рамене през въодушевеното множество от привърженици на Червените. Червените, спечелили последната надпревара, имаха най-много победи.

– Леля Диана никога няма да ми прости, ако не отида да я поздравя – изкрещя Сабина, за да надвика бурните аплодисменти, отправени към Червените в края на последната им тържествена обиколка, а Викс си запроправя път през червеното море, наводнило арената.

– Триста дяволи! – Досега Викс не бе виждал отблизо състезателните жребци – огромни и потни, задъвкали червените кожени юзди. – Качвам се на кон само в краен случай. Какви чудовища! Кой би поискал доброволно...

– Сабина! – леля Диана изскочи иззад гърбовете им и прегърна Сабина през кръста с неизискано загорелите си ръце. Както обикновено червената ѝ рокля и сламенорусата ѝ коса миришеха на сено. – Червените спечелиха пет от девет, видя ли? Поканих колесничарите на пиршество във вилата ми. И ти ще дойдеш, разбира се...

– Мисля да се прибирам вкъщи, лельо Диана.

– Всемогъщи богове, момиче, на твоята възраст се надпивах с колесничарите и печелех! Както решиш... Аз ще нагледам конете си.

Тя се извърна и се отдалечи.

– Това ли е леля ти? – Викс я проследи с възхитен поглед.

– Не точно. Пада ми се далечна братовчедка по бащина линия, но я наричам леля – усмихна се Сабина. – Не се притеснявай, че я зяпаш. Не си изключение.

– На младини сигурно е била невероятна гледка.

– Да. Мъжете се обръщаха и се втренчваха в нея, където и да влезеше. Мама се вбесяваше. Тя искаше мъжете да се обръщат и да гледат само нея.

Сабина отново улови Викс през ръката и двамата последваха множеството, напускащо Марсово поле. Краката им газеха по огризки от храна и лепкави локви вино, вехнещи празнични цветя и захвърлени знаменца. Привържениците на Червените се смееха самодоволно, а на Сините се мусеха; децата хленчеха и капризничеха, а влюбените се шмугваха в тъмните ъгълчета. Небето горе, тъмно виолетово, преливаше в здрачносиво. Сабина вдигна глава да погледне внушителната овална сянка на Колизеума в далечината и се запита колко ли мъже са умрели там днес. Викс също гледаше Колизеума – за пръв път през този ден живото му лице застина.

– За него ли се замисли? – попита Сабина. – За Колизеума?

– Не – гласът на Викс прозвуча рязко и той изблъска пияницата, изпречил се на пътя им, с повече сила от необходимо. Пияният се ухили широко и изломоти завалено "Аве Виналия!", преди да изчезне в сумрака. – Понякога го сънувам – додаде ненадейно Викс.

– Завиждам ти – призна Сабина. – Не сънувам, откакто епилепсията ме напусна.

Като дете страдаше от гърчове, но я излекуваха с обичайния цяр – гладиаторска кръв. Най-подходящият гладиатор беше Викс – тринайсетгодишен, ранен и за пръв път стъпил на арената. Тя беше сред зрителите, когато го раниха – с меч в рамото, което нямаше да е толкова зле, ако Викс не беше се протегнал нагоре, за да достигне по-едрия си противник и да го убие. "Сигурно затова го целунах, когато го срещнах – помисли си Сабина. – Каква гледка беше само!"

– Липсва ти епилепсията ли? – изненада се Викс.

Розовеещото небе вече тъмнееше виолетово.

– Хмм... не припадъците. Но ми липсват сънищата. Боговете ни говорят в сънищата. Означава ли, че никога повече няма да ми проговорят?

– Не знам дали искам да разговарям с бог.

– Сигурно е интересно. Има всякакви богове.

– Може да се натъкнеш на някой от онези с животинските глави. Страховито!

– О, не се плаша лесно.

– Вярвам ти, домина.

Сабина му подаде ръка да я преведе край дебел мъж, припаднал на улицата. Много гуляйджии бяха прекалили с младото вино по Виналия и сега се валяха край стените и похъркваха под притъмняващото небе. Сандалите на Сабина отекваха глухо по плочника, докато криволичеха из тесните улички и тя тъкмо се канеше да се пошегува, че я води по дългия път към дома, когато някой изскочи от сенките и удари Викс по главата.

– Хареса ли ти? – изръмжа дрезгав глас и Сабина позна привърженика на Сините, чийто нос Викс разкървави на Марсово поле.

Явно наистина е събрал приятели, помисли си Сабина, и тогава втори изникна изневиделица, блъсна я по рамото и я събори на земята. Тя се подпря на ръце и усети остра болка в хълбока на мястото, където падна. Видя Викс да нанася един добър юмручен удар, преди двамина да извият лявата му ръка зад гърба. Първият мъж в синята туника се олюля назад с приглушено стенание. От носа му отново се стичаше кръв, но той отвърна с яростен замах. Викс изкрещя и ушите на Сабина писнаха. В този момент друг приятел на Синята туника изскочи от сенките и улови дясната му ръка. Викс се напрегна, изруга диво и Синята туника тъкмо замахваше отново с юмрук, когато един камък се приземи върху тила му.

– Богове! – възкликна Сабина, когато мъжът падна, и огледа камъка, който беше извадила от канавката. – Издаде много интересен звук... Туп!

– Удари го пак! – изкрещя Викс, забивайки чело в главата на мъжа вляво.

– О, съжалявам – каза припряно Сабина и коленичи с камъка.

Огледа Синята туника – все пак не искаше да го убива – и най-после реши да го халоса с умерена сила над другото ухо. Това прекрати замаяните му опити да се изправи и Сабина стана да види дали Викс има нужда от помощ, но той явно бе овладял положението. Беше обезвредил единия побойник, забивайки лакът в гърлото му, последван от коляно в корема, и тъкмо се обръщаше към другите двама. Налетя им, оголил зъби като вълк, и те тутакси си плюха на петите, профучаха край Сабина и се втурнаха нагоре по улицата.

– Трябваше да си избере по-добри приятели – констатира Сабина.

– Мислиш бързо – похвали я задъхано Викс. Избърса с ръкав кръвта от устната си. Беше висок, с мускулесто тяло, все още изопнато от напрежение. – Благодаря, домина.

– Няма защо – изправи се тя и захвърли камъка, доволна от себе си. – Първият ми бой и повалих един сам-самичка. Хубав ден!

– Да – съгласи се Викс, стигна до нея с две дълги крачки, притисна я към стената на близката сграда и я целуна.

"Е, този път е различно" – рече си тя. Бяха я целували, разбира се – Викс, например, макар да бяха деца, и неколцина ухажори наскоро. Сабина ги насърчаваше, защото цялата тази работа я изпълваше с любопитство, но устните им само докосваха леко нейните и следяха бдително вратата да не би баща ѝ да влезе. С изключение на един, който явно смяташе, че трябва да напъха езика си възможно по-надълбоко в гърлото ѝ, все едно се опитва да разбере какво е вечеряла...

– Много си дребна – изръмжа Викс в ухото ѝ и я отлепи от земята, за да му е по-удобно.

Сабина се изкикоти тихо, отметна глава назад и го прегърна през врата. Беше сплескана между твърдата стена и твърдите му гърди, но те бяха топли, толкова топли, сякаш в жилите му течеше по-гореща кръв. Усещаше как сърцето му бие срещу гърдите ѝ. Докосна го по тила и върха на пръста ѝ изписа бавен кръг. Викс простена приглушено и устните му се плъзнаха към рамото ѝ.

Грубата му длан се впи в косата ѝ, събаряйки венеца от увехнали макове.

– Махнете се от прага ми, мръсници!

В тъмното преддверие нахлу светлина и Сабина усети как я удрят по главата. Викс изруга и двамата се втренчиха в широко, разярено женско лице.

– Развратници! Не давате мира на почтените хора...

– Още не сме стигнали до разврата, дърта краво! – изкрещя Викс, но Сабина го улови за ръката, тресейки се от смях, и го дръпна настрани.

Тръгнаха в нощта, изпроводени от гневните крясъци на жената.

– Колко забавно! – Сабина си закри устата с длан и се заля от смях. Чувстваше се волна и щастлива като пълна луна. – И това ми е за пръв път.

– Да се целуваш пред вратите?

– Да ме наричат развратница. Колко забавно!

– Може да е по-забавно.

Викс пристъпи отново към нея. В мрака очите му приличаха на черни сенки. Сабина обаче опря длан в гърдите му и го спря.

– Страхувам се, че татко скоро ще ме потърси. Ще се притесни, защото се стъмни, а аз не обичам да го тревожа. Освен това къщата е наблизо.

Викс се намръщи, но се отдръпна.

– Обещах да те науча на нещо по-добро от свиренето с уста, нали?

– Да.

По лицето му се изписа нескрито разочарование, когато след още една пресечка неловко мълчание наближиха къщата и той забеляза, че пред портата чакат роби.

– По дяволите.

Сабина се засмя.

– Очакваше целувка за лека нощ, а?

– Нещо такова – измърмори той.

Всъщност и Сабина размишляваше дали е разумно да го целуне... Робите обаче вече бързаха да я посрещнат.

– Домина Сабина, трябваше да се приберете, преди да се стъмни!

Тя тръгна към тях, покривайки глава с палата[9] си, надявайки се Викс да не е оставил белези по врата ѝ, за които ще се наложи да дава обяснения. Чу как зад гърба ѝ Викс се отдалечава по улицата.

Обзета от ненадеен порив, нареди на робите да се прибират и се обърна.

– Викс!

Той я погледна – висок, с разгневено лице, огряно от пламъка на факлата.

– Какво, домина?

– Сега се целуваш много по-добре, отколкото когато беше на тринайсет – усмихна се Сабина и се скри в къщата.

ГЛАВА ТРЕТА

ПЛОТИНА

Императрицата на Рим се гордееше от факта, че се смее много рядко. Все пак животът е сериозно нещо и статутът ѝ в света изискваше преди всичко достойнство. Но тя не успя да сдържи напушилия я смях, когато забеляза изражението на Адриан.

– Скъпи Публий, не ме гледай толкова мрачно. Не е смъртна присъда. Само брак.

– Което е вид присъда. – Той се поколеба. – Вибия Сабина?

– Да, избрах нея. Възразяваш ли?

Адриан раздвижи неспокойно рамене и закрачи напред-назад из стаята. Плотина вдигна очи от плочката за писане и се наслади на осанката му – висок и жилав, олицетворение на римско достойнство в безупречната тога, с красиво лице, озарено от пролетните лъчи, струящи от прозореца. Боговете не бяха решили да я дарят с деца, но я бяха дарили с Публий Елий Адриан. Повереник на съпруга ѝ от десетгодишен. От пръв поглед съзря потенциала му. Траян нямаше време да изпълнява настойническата си роля и тя пое грижите за момчето. Нейният Публий...

Той продължаваше да снове из стаята и тя посочи:

– Нали се споразумяхме, че е време да се ожениш. – Точно тук.

Приятна слънчева утрин – Адриан винаги се отбиваше при нея преди пладне, ако задълженията му позволяваха, и тя побърза да отпрати робите от уютния си кабинет, за да го осведоми, че най-после му е намерила невеста.

– Крайно време е да си избереш съпруга – продължи Плотина. – И ме помоли да ти намеря подходяща кандидатка.

– Не и Вибия Сабина. Не ми харесва.

– Защо? Тиха е, възпитана, от порядъчно семейство. Има добра зестра и още по-добри връзки.

– Майка ѝ беше по-похотлива уличница от Месалина!

– А в жилите на баща ѝ тече императорска кръв и е сред най-уважаваните сенатори. Подкрепата му ще ти осигури блестяща кариера – усмихна се Плотина. – Толкова искам някой ден да те видя консул, скъпи Публий. Преди да навършиш трийсет, ако успея, както очаквам.

– Не и с такава съпруга. Изглежда тиха, но се обгражда се недостойни особи. На състезанията беше в плебейска компания.

– Щом се ожените, ти ще избираш компанията ѝ – уточни Плотина. – Нима не си в състояние да вкараш в правия път една блудна жена?

– Много е млада – оплака се Адриан. – Не харесвам млади момичета.

– Ще ми се да беше още по-млада – въздъхна Плотина. – Съзряващо смирено девойче, готово да изпълнява каквото ѝ кажат – идеалната снаха. – Баща ѝ трябваше да я омъжи преди три-четири години, вместо да я оставя да лентяйства и да чете Омир. Но пък тогава нямаше да е свободна за теб. Боговете знаят как да подредят нещата.

Плотина беше открила, че боговете обикновено подреждат нещата в нейна угода. А където не успееха, се намесваше тя.

– Не ми се вижда момичето да е толкова сговорчиво – продължи да се противи Адриан. – Казва каквото трябва, но усещам, че ми се присмива.

– Глупости, кой би ти се присмял? – Плотина сведе очи към восъчната си плочица. – Остави я на мен, аз ще я обуча както се полага. Подай ми перото, моля те.

– Пак ли проверяваш домашното счетоводство? – Адриан поклати глава. – Римската императрица разполага с армия от икономи, но смята сама!

– Последният ми иконом се опита да ме измами. Наложи се за назидание да наредя да му отсекат ръцете. – Плотина изстърга плочицата и започна начисто. – Освен това винаги съм си водила лично домашното счетоводство. Не виждам причина да не го правя само защото домакинството е по-голямо. Помниш, скъпи Публий, как когато за пръв път влязох в двореца...

– Да, да, заяви, че ще го напуснеш непроменена. – В очите на Адриан проблеснаха шеговити искрици. – Сто пъти си ми го повтаряла.

– Надявам се да не е останало само на думи.

– Несъмнено, уважаема. – Той се приведе и я целуна по главата. – Не си се променила ни най-малко.

– Ти си се променил и не съвсем за добро – потупа го Плотина по брадясалата буза. – Не ми харесва тази брада.

– И на мен не ми харесва съпругата, която си ми избрала – намръщи се отново той и се отпусна тежко на стола срещу нея. – Защо Вибия Сабина?

– Трябва ти съпруга с потекло и връзки, способна да общува на равна нога с колегите и враговете ти, докато се изкачваш в йерархията.

– Досега ти изпълняваше тази роля – напомни той.

– И ще продължавам. – Плотина започна да преписва колонка с числа върху плочицата. – Но съпругата ще ти роди синове, а мъжете трябва да имат синове.

– Траян...

– Също е привързан много към Сабина – прекъсна го невъзмутимо Плотина. – Като се ожениш за нея, ще спечелиш и неговата благосклонност.

– Вече би трябвало да съм я спечелил – промърмори Адриан.

Плотина усети как сърцето ѝ се свива.

– Редно е да се интересуваш повече от скъпия Публий – повтаряше тя на съпруга си. – Той ти е повереник. Трябва да ти е като син.

– Но не е – срязваше я Траян. – Изпълнил съм дълга си към него, нали? Като малък беше студенокръвен мрачен досадник и сега си е същият. Направих достатъчно!

"Не – помисли си Плотина – не е достатъчно". Но разбираше кога се налага да отложи разговора. Понякога Траян беше крайно неотстъпчив.

– Ожени се за малката Сабина – обърна се тя към Адриан – и ще се спогаждаш по-добре със съпруга ми. Той ѝ се пада дори далечен прачичо по бащина линия. Сватбата ще ви сроди, няма да ти бъде просто настойник. Императорът ще те вижда по-често, ще те оцени по достойнство. Ще видиш.

– Една сватба няма да е достатъчна, за да ме хареса императорът.

"Ако си беше държал ръцете настрани от онзи танцьор, по който Траян се беше увлякъл, щеше да си му по-мил сега", помисли си Плотина. Каква катастрофа! Траян се беше ядосал, задето му отмъкнаха любимеца изпод носа, и в крайна сметка се наложи Плотина да отпрати кьосето в бордей в Остия[10] само и само да опази мира в дома си. Всички младежи имат трески за дялане, но не е ли редно да са по-предпазливи? Плотина не споделяше тези съображения. Младежите невинно смятат, че майките им тънат в неведение. Майките знаят всичко, разбира се, но мъдрите държат езика си зад зъбите. А имаше ли по-мъдра от Плотина, която беше не само майката, която скъпият Публий трябваше да има, но и Майка на Рим?

– Този брак ще те отведе на правилния път – продължи тя. – Траян харесва Сабина и ако се ожениш за нея, ще хареса и теб. Защо не се отбиеш у Норбанови този следобед?

– Ще поговоря с баща ѝ – отвърна неохотно Адриан. – Ще подготвя почвата.

– Опасявам се, че се налага да се обърнеш и към Сабина, скъпи. Сенатор Норбан ѝ е предоставил известна свобода на избор – въздъхна Плотина. – Накъде отива този свят? Той винаги е бил твърде либерален баща.

– Тогава ще възпитавам по-строго внуците му. – Адриан стана и ѝ целуна ръка. – Печелиш, достопочтена. Нека бъде дъщерята на сенатор Норман.

– Ще обръснеш ли тази брада? – помоли Плотина. – Сигурна съм, че никое момиче не иска да се омъжи за жив плет.

САБИНА

– Прекрасна е! – Сабина погледна дребната фигурка от мрамор. – Чичо Парис, не знам как го правиш!

Той прие ведро благодарностите ѝ, вдигайки само за миг поглед от новия мраморен къс върху работния му плот. Сабина тръгна из ателието, свикнала с мълчанието му. През високите прозорци нахлуваше бледожълтата утринна светлина, късчета мрамор и прахоляк покриваха всяка повърхност. Десетките рафтове гъмжаха от мраморни статуетки. Бюст на император Траян с жизнерадостно изражение, недовършено изваяние на нимфа с изящни рамене и ръце, издялани от грубия камък, гранитен Херкулес с лъвска кожа и тояга... Чичо Парис остаряваше, косата му побеля, а очите помътняваха, но ръцете с чука и длетото явно не губеха силата си. Като млад сигурно е бил трън в очите на обществото – Сабина си представяше мълвите. Патрицианско момче да дяла скулптури като занаятчия? Срамота! Но семейството, вече примирено, го оставяше на спокойствие с мрамора и с таланта му да го извайва.

– Как ми се иска да бях талантлива – въздъхна гласно Сабина пред бюст на бившия император Траян с подозрителни очи.

Дори чудат талант да извайва мрамор или страстта на леля Диана към конете щеше да улесни живота ѝ. Щеше да знае какво са ѝ отредили боговете. Щеше да е единствено необходимо да разчисти пречките по пътя и да продължи напред.

Прииска ѝ се да цапардоса Викс. Онзи ден на състезанията. Всеки. Дори и слепец би видял какъв трябва да бъде, а той се прокрадва в задънени улички, чуди се с кого да се сбие и целува момичета, които не бива да целува.

Дълбок глас долетя иззад гърба ѝ.

– Вибия Сабина...

– Публий Елий Адриан – обърна се тя, имитирайки едва доловимо официалния му тон. – Чакай! Не мърдай!

– Какво има? – намръщи се той и широката му длан стисна диплите на тогата.

– Протегни ръка напред. Сякаш ще държиш реч. Така. Задръж! – Сабина извиси глас. – Чичо Парис, ела да го скицираш за следващата си статуя. "Съвършеният римски сенатор."

Адриан отпусна ръка.

– Виждам, че обичаш да се шегуваш, Вибия Сабина.

– А ти?

Той не отговори. Погледна чичо Парис, впил очи в миниатюрна пукнатина в мраморния къс.

– Чичо ли каза?

– По-скоро братовчед – обясни Сабина. – Татко е роднина с половин Рим, а Калпурния – с другата половина. Всички са ми братовчеди.

Включително императорът. И затова несъмнено Публий Елий Адриан стоеше тук, скован и благовъзпитан, и се опитваше да завърже разговор с глупаво момиче, което обича шегички. Малко след Виналия реши да започне да я ухажва. Сабина не съумяваше да прецени дали това я забавлява, или я дразни. За пръв път в живота си имаше толкова неохотен ухажор.

– Получи ли подаръка, който ти изпратих вчера? – прекъсна той възцарилото се за пореден път мълчание.

– Улова ти? Да, втората ми майка остана много доволна. Ще ядем сърнешко цял месец.

– Ще изпратя още. Ловувам всяка седмица, но не ми трябва толкова дивечово месо.

– Защо тогава ходиш на лов всяка седмица? – Сабина огледа безупречно поддържаните ръце, тогата без нито едно мастилено петънце. – Не те ли отблъсква мръсотията?

– Нищо подобно.

Отново настана мълчание.

– Поръчала си нещо, предполагам. – Адриан посочи с ръка към рафтовете със статуетки. Зад всяка дума прозираше отегчение. – Бюст на баща си?

– В известен смисъл.

Сабина погали дребна фигурка от розов мрамор – коленичил мъж с изпъкнали жили по ръцете и врата и рамо, превито под тежестта на съвършена сфера.

– Атлас. Прегърбен под бремето на небесата. – Адриан огледа изваяното лице, аристократичния нос и широкото чело, устните, стиснати от непосилно напрежение. – Така ли изглежда баща ти?

– Браво! – възкликна Сабина. – Калпурния иска да го изненада. Да му напомни със статуетката, че не бива да прекалява с работата.

– Добра съпруга – одобри Адриан. – Перла сред жените.

– След изпитанията, на които го подложи мама, татко заслужаваше една перла.

Адриан примигна леко.

Сабина се усмихна широко.

– За бюст ли си дошъл?

– Да. Подарък за императора. Хрумна ми, че ще му отива да го изваят като Еней.

– По-добре като Александър. Траян мечтае да завладее света.

– Нека бъде Александър тогава. И светът, проснат в краката ми. – Адриан се наведе да огледа още веднъж малкия Алтас и Сабина забеляза искриците в очите му. – Чичо ти Парис сигурно е изучавал философията на Поликлет. Действието и бездействието са съвършено изобразени. Виждала ли си Дорифор на Поликлет? Аз съм виждал скици, но... – Адриан се изправи. – Прости ми, Вибия Сабина. Това, разбира се, не те интересува...

– Откъде знаеш какво ме интересува? – попита Сабина. – От няколко седмици ме засипваш с цветя, но не сме провели нито един интересен разговор.

– Обикновено момичетата не изучават архитектурните школи и...

– По-интересен си, когато не се отнасяш снизходително към мен – сподели откровено Сабина. – Трябва по-често да разговаряш като човешко същество. Така, какво му е забележителното на Дорифор на Поликлет?

Адриан наведе глава и я изгледа. За миг Сабина си помисли, че пак ще се впусне в отегчителни безсмислици, но той протегна почти неволно ръка и докосна малкия Атлас.

– Виждала ли как са разположени краката, за да поемат тежестта? Съвършен синхрон между действие и бездействие. Гръцкият скулптор Поликлет е открил, че това е най-изящният начин да изобразиш красотата на атлетичната фигура. Неговият Дорифор е най-добрият пример, но той е изваял много майсторски и една Хера в храма в Аргос и една бронзова амазонка в Ефес...

Но ти не си скулптор, нали?

Сабина погледна големите ръце на Адриан. Нежни и меки, с гладки и безупречно изрязани нокти, пълна противоположност на дланите на чичо Парис, огрубели от длетото.

– Не, аз съм просто дилетант – отговори Адриан със скромност, която се стори подозрителна на Сабина. – Правя скици и архитектурни планове. Същият принцип е характерен и за гръцката архитектура. Женските фигури – кариатиди, които красят сградите в Ерехтейон, не служат само като опорни колони! Вдигнали са коляно, сякаш се канят да слязат от постамента...

Той размахваше възбудено ръце.

– Някой ден ще си построя вила – продължи той. – Съвършено съчетание на гръцките и римските архитектурни принципи. Изяществото и красотата на Гърция – ние нямаме с какво да им съперничим, – но подсилени със солидни римски куполи. Подготвил съм предварителни проекти, продължавам обаче да проучвам въпроса. Искам да обиколя Гърция, да видя Акропола, храмовете. Гърците имат най-изящните храмове на света.

– Според теб гърците имат всичко най-хубаво – подкачи го Сабина, но погълнат от темата, той не обърна внимание на шегата.

– Не всичко – възрази той категорично. – Рим има най-доброто управление, най-добрите инженери, най-добрата организационна система. Ала по отношение на културата отстъпва на Гърция. Архитектура, философия, театрално изкуство. Ние можем да предложим само скучни фарсове с пантомима, нищо, което да съперничи на Софокъл и Еврипид. Колкото до литературата...

– Цицерон – прекъсна го бързо Сабина. – Марциал, Виргилий...

Адриан изсумтя.

– Превъзнасят ги незаслужено...

– Не и Виргилий – възрази Сабина. – "Виждам войни, ужасни войни и Тибър, прелял от кърви."

– Бомбастично и превзето – отсече Адриан. – Ако искаш да научиш за Еней, по-добре прочети Аналите на Ений. Добра непретенциозна римска проза.

– Няма да ме разубедиш. Оставам привърженичка на Виргилий. А какво ще кажеш за Катон?

– За Катон съм съгласен. Написал е учебник за ораторското майсторство, базиран върху гръцката реторика...

– Да, чела съм го.

– Нима? Странно. А "Начала"?

Изведнъж гласът на чичо Парис прекъсна разискването.

– Вървете си! – отпрати ги той, без да вдига поглед от длетото. – Разсейвате ме.

Сабина осъзна, че са разговаряли на висок глас, разпалено, повече от час. Уви припряно в кърпа статуетката на Атлас.

– Тръгваме, чичо Парис.

– Исках да поръчам бюст на император Траян – спомни си Адриан. – Изобразен като Александър...

– Скучно – отсече чичо Парис и захлопна вратата на ателието.

– Не му се сърди – помоли Сабина, когато излязоха на улицата.

Робите, възползвали се от отсъствието ѝ да пофлиртуват с неколцина робини, запътили се към пазара, вдигнаха бързо носилката ѝ.

– Чичо Парис – продължи Сабина – работи за удоволствие, а не за да се издържа. Ако поръчката не е интересна, няма да я приеме.

– Истински скулптор. – Адриан поглади късата си брада. – Завиждам на такива хора. Великият талант понякога е бреме, но те освобождава от тревогите да прозреш съдбата си. Талантът е съдба.

– И аз си помислих преди малко същото – призна Сабина. – Но ти се изрази по-добре. Какъв е твоят талант?

– Пиша поезия. Елегии в гръцки стил. И имам известна художническа дарба. Свиря на флейта и на лира. Но никога няма да стана велик творец.

– Значи се налага сам да прозреш съдбата си – заключи Сабина. – Като повечето от нас.

– Вече знам какво ми е отредено – отвърна спокойно Адриан.

Тя наклони заинтригувано глава, но той вдигна ръка и извика носилката си.

– Опасявам се, че трябва да тръгвам, Вибия Сабина. Бих те изпратил до вкъщи, ала тази вечер съм канен на вечеря у зет ми Сервиан.

– Луций Урсус Сервиан? – попита Сабина. – Познавам го.

– Казват, че е най-достойният човек в Рим.

– И аз не го харесвам.

Адриан се засмя гръмко, улови ръката ѝ и я поднесе към устните си.

– Колко интересно същество си – изгледа я той и Сабина не забеляза нито следа от отегчение в дълбоките му очи.

ВИКС

Признавам, че се притесних, когато ме повикаха в дома на сенатор Норбан.

– По дяволите – изругах, когато получих учтиво формулираната покана, подадена ми от не толкова учтив роб.

Но отидох. Щом сенатор в Рим щракне с пръсти, безработни бивши роби като мен подскачат като жаби.

– Виждам, че се справяш добре – очите му се плъзнаха по сребърната верижка около врата ми и той се облегна на стола. Нищо не беше се променило в претъпкания кабинет – бюрото с купища плочки за писане, уютната неразбория, десетките рафтове със свитъци. – Намери ли си вече работа?

– Свързвам двата края, доминус.

– Знам как се свързват двата края в онзи квартал. Родителите ти очакват друго от теб, сигурен съм.

Кожата между лопатките ме засърбя и едва се удържах да не се почеша. Почесването издава гузна съвест.

– Сабина ми разказа на какви неприятности сте се натъкнали преди няколко седмици край Марсово поле.

Мамка му. Знаех си, че момичето няма да си удържи езика зад зъбите.

– Нищо страшно, доминус – излъгах. – Дреболия.

– Много майсторски си обезвредил двама крадци.

– Преувеличава.

– Рядко.

Тъмните му очи ме огледаха замислено и имах чувството, че погледът му прониква през черепа ми. Мнозина патриции умеят да гледат така, но той печелеше приза. Разбираше всичко за главорезите, разбираше, че съм целунал дъщеря му, разбираше какво бих искал да направя с дъщеря му, ако разполагах с време и равно място и, по дяволите, Версенжеторикс, сега не е моментът тези мисли да нахлуват в дебелата ти глава. Отклоних очи над ухото на сенатора и ги заковах върху нечий бюст – император или просто философ – с надеждата лицето ми да не поруменее. Червените лица издават гузна съвест.

– Бих искал да те назнача за домашен телохранител. – Предложението дойде толкова ненадейно, че успях само да примигна. – Вкъщи е спокойно, но от време на време се нуждаем от охрана пред главната порта. Ще ти предоставя стая в имението, ще се храниш тук и ще получаваш по три туники годишно. И заплата.

Съобщи ми щедрата сума.

Задишах по-спокойно. Едва ли щеше да ми предлага работа, ако знаеше.

– Защо, сенаторе? Много стари войници ще ви служат по-добре. Не съм опитен телохранител.

– Помня как едно дванайсетгодишно момче прониза император, за да защити майка си – каза сенатор Норбан. – Не е ли опит това?

– Беше преди много време.

– Пет години. Цяла вечност наистина. – Оплесканите му с мастило пръсти забарабаниха по бюрото. – Ще съм доволен, ако с подобен ентусиазъм защитаваш и домочадието ми. Имам неколцина врагове, от които очаквам неприятности. Няма да ме убият, разбира се, но току-виж ми попречили да стигна до Сената за някое важно гласуване. А дъщеря ми има навика да скита по странни места. Силна десница до нея няма да е излишна.

– Тя ли ви придума? – не се сдържах да попитам. – Да ме наемете?

– Не. Сабина замина за Баие[11] с втората си майка и с децата.

Жегна ме разочарование. Сабина ме отблъсна в нощта, когато я целунах, както се полага на добро момиче, но пръстът ѝ рисуваше онези бавни кръгове по тила ми, от които косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. И други неща настръхнаха, честно казано, но и за това не беше моментът да мисля. Пристъпих полека зад близкия стол.

– ... Сабина предложи да заведе Калпурния край морето за малко – продължаваше сенаторът, забравил за съществуването ми.

– Съпругата ми чака дете – усмивка озари лицето му, смекчавайки неузнаваемо строгите му, сякаш изваяни от мрамор черти – и през първите месеци често ѝ се гади, та Сабина препоръча морски въздух.

Той се осъзна и ме погледна.

– Във всеки случай идеята да ти предложа работа е моя. Хрумна ми, че съществува опасност да станеш бандит. Родителите ти несъмнено не биха го искали, а аз им дължа услуга.

– Хей! – възкликнах. – Не съм бандит!

– Придружаваш пияни момчета по улиците за... какво тогава?

Явно го бях подценил.

– За да се прехранвам.

– Не е кой знае какво препитание.

– Да си телохранител също не е кой знае какво.

– Възприеми го като отправна точка. В тази къща ще срещнеш интересни хора и нищо чудно някои да ти помогнат. Способен млад телохранител може да привлече вниманието на влиятелен легат[12], който да пожелае да го финансира за центурион[13].

– Срещу определени услуги – изкикотих се. – Не, благодаря.

Той си позволи усмивка.

– Съществува известен риск, вярно. Но ползите оправдават риска. Император Траян винаги търси способни млади воини и офицерите му също започват да се оглеждат.

Император Траян. Във винарните се носеха слухове, че скоро ще тръгне на север, към Германия, за да сломи веднъж и завинаги бунтовния цар на Дакия, който носел лъвска кожа. Нямах нищо против да видя император по-отблизо, а не в ложата на арената. Защо пък от работата тук да не излезе нещо, нещо повече от квартира, леност и редовна заплата... Представих си кадифена коса, осеяна с цветя, която изтича между пръстите ми, но примигнах да прогоня този образ.

– Добре. Приемам.

– Отлично. – От каната до лакътя му сенаторът отсипа бледа струя вино в чаша и я побутна към мен. – Добре дошъл в дома на Норбанови, Версенжеторикс.

Сигурна заплата или не, всъщност не ми беше приятно отново да наричам някого "господарю".

Влажно и горещо лято смени пролетта и аз се притаих в дома на Норбанови като змиорка в мътна плитчина. И не беше зле.

Работата беше лека. Имаше само още двама телохранители – обветрени и с прошарени коси, – доволни, че могат да хвърлят зарове в прохладната градина, докато аз съпровождам господаря до Сената. Сенатор Норбан беше добър господар – измерваше свитъците с орлов поглед, но нехаеше за домакинството. В отсъствието на съпругата и децата му предпочиташе да се храни в кабинета, ръсейки разсеяно трохи върху восъчните плочици. Понякога вземаше от готвача кошница с хляб и сирене и изкуцукваше до библиотеката на Капитолийския хълм, където преполовяваше деня, зает с проучвания. В неговата къща не биеха никого, робите не бягаха нощем и не ги налагаха за счупена чиния. Имах нова мантия – достатъчно плътна да ме пази от летните порои. Редовно ми даваха почивни дни – да гледам игрите или състезанията, да обикалям гостилниците или каквото пожелая. Най-тежката ми задача беше да нося наръч свитъци на сенатор Маркус Норбан, докато го съпровождам до Сената.

Защо тогава се чувствах толкова вкиснат?

– Много си намръщен, Викс – присмиваше ми се луничавата робиня.

Казваше се Гая, гъркиня, отраснала в дома на Норбанови, и скоро броях луничките не само по носа ѝ. Беше позакръглена и все се кикотеше – мека като памук нощем, но... аз лежах намръщен и се взирах в тавана, след като излезеше от стаята ми със сънен кикот. А през почивните дни пиех, наливах се и се връщах с такъв махмурлук, че дори сенатор Норман не ме поздравяваше с обичайното разсеяно "добро утро" на път за Сената.

Сабина и втората ѝ майка се застояха в Баие и това също ме вкисваше. Виждах как баща ѝ им пише всеки следобед. Няма как да не е споменал, че е назначил нов телохранител, нали? Надявах се това да я накара да се върне по-рано, но тя не се връщаше. И защо да се връща? Навярно всички патрициански момичета целуват плебейски момчета след състезанията. Нещо пикантно в ежедневието им, евтина тръпка, преди да се омъжат, да надебелеят и да се превърнат в копия на майките си – гримирани и с оскубани вежди.

Не само аз исках да видя дъщерята на сенатор Норбан. Мине не мине ден и някой многообещаващ кандидат в тога се появяваше на прага. Млади и стари, всички сбърчваха разочаровано чела, когато им съобщавах, че не е тук.

– Защо я търсят толкова? – попитах патрицианско момче, по-младо от мен, цъфнало пред вратата с букет лилии и чисто нова тога. – В Рим има много сенаторски дъщери. Сигурно повечето са по-красиви от нея.

– Но нямат връзките ѝ. – Беше твърде млад да си вири носа и не се свенеше да разговаря с телохранители. – Племенница е на императора. Или далечна братовчедка. Както и да е, във всеки случай е най-близката му неомъжена родственица. Дядо казва, че ако я спечеля, ще напредна в кариерата.

Остави букета върху първата мярнала му се масичка. Дребно момче, хилаво като вейка, но с приятно лице с изтънчени черти и тъжно изражение. Съобщи ми името си пред прага, някаква невъзможно дълга патрицианска скороговорка, но аз запомних само Тит.

– Не си ли млад да се жениш? – не се сдържах да попитам.

– Не беше моя идея, повярвай ми. Дядо е болен и иска да се установя. – Тит или както там му беше името започна да бърника цветята. – Каза, че може би имам шанс. Дядо е близък приятел на баща ѝ и вече е подметнал нещичко за мен.

– Няма да ти помогне – отвърнах. – Тя ще си избира сама съпруг.

– Е, загубен съм – тъжно посочи хилавото си тяло. – Кой ще ме избере?

– Не се знае – засмях се. – Ела, когато се върне от Баие.

– Ще дойда. Ще посъбера опит в ухажването, дори да нямам никакъв шанс. "Страхливците не достигат върха", както е казал Сир. – Младежът взе букета от лилии и ми го подаде. – Подари ги на приятелката си.

– Следващия път донеси виолетки – посъветвах го. – Домина Сабина мрази лилии.

Харесах го, Тит еди-кой си, но другите бяха надменни фукльовци. Отби се и онзи мазен червей – трибун Адриан – и гъстите му вежди се събраха над носа, когато му съобщих, че напразно е бил път.

– Кога ще се върне Вибия Сабина? – благоволи да ме попита той.

– Не знам – пъхнах палци в колана си. – да не мислите, че ме осведомява.

– О... – измери ме с очи и ме позна. – Момчето от арената. Държа се грубо.

– Както обикновено – ухилих се.

Адриан ме изгледа с хладно неодобрение.

– Трябва ти един хубав бой, момче. Ще се погрижа да те поступат някой ден.

– И как по-точно, уважаеми?

– Изобретателен съм.

Извърна се, развял обточена с пурпур тога, а аз възнаградих гърба му с неприличен жест.

Друго премеждие преживях точно седмица след деветнайсетия ми рожден ден, когато в едно топло и влажно утро реших да прекарам почивния си ден на Колизеума. Не исках да ходя, знаех, че ще се почувствам омерзен, но другите телохранители ми се подиграха, защото ще пропусна игрите в чест на Веста[14], и аз отидох. Гледах как копиеносците умират в лапите на леопардите и още преди екзекуциите по пладне се напих.

– По мое време игрите бяха по-интересни – изломотих, когато изведоха върволица оковани във вериги роби-бегълци, осъдени на бързо обезглавяване. – Тогава правилата не бяха толкова строги. Лееше се истинска кръв.

– Ти пък какво знаеш? – присмя се другият телохранител.

– За твое сведение съм се бил там, долу. – Махнах с бокал към окървавения пясък, където един стражар принуждаваше съпротивляващ се мъж да коленичи, и си разлях бирата. – Аз съм Младия варварин.

– Кой?

– Младия варварин – повторих разярен. – Най-младият, бил се някога в Колизеума! Тоест, най-младият, водил истинска битка... – Много деца умираха на арената – еретици, избягали роби или затворници, но не им даваха меч да се защитят. Няколко деца се гушеха долу до родителите си и сега в очакване острието да се спусне върху вратовете им, отвърнах очи. – Хайде де, спомняш си Младия варварин!

Телохранителите се спогледаха и се разкикотиха.

– Звучи ми като измишльотина. Не си бил гладиатор!

Ударих го с бокала, той ме удари и около нас се разрази бой.

Масов бой, заради който ме изхвърлиха от трибуните, преди да започнат главните битки, но аз не се натъжих особено. Напуснах арената, олюлявайки се и със силно насинено око и кървящо ухо, повърнах в близката канавка, после повърнах отново, когато чух рева на тълпата в Колизеума и разбрах, че гладиаторите са се нахвърлили един срещу друг. "Горките кучи синове", помислих си и коленете ми се огънаха. Седнах на паважа, провесил ръце между краката.

– Тук не е място за разтакаване – скастри ме домакиня, поспряла да намести кошницата в ръцете ѝ.

– Аз съм Младия варварин – озъбих ѝ се. – Не ми се изпречвай пред погледа!

– Наистина си варварин – изсумтя тя и се отдалечи.

В дупката на липсващия камък между стъпалата ми се беше събрала дъждовна вода и аз неспокойно подритвах локвата. От огромната арена зад гърба ми се надигна нов вой. Запитах се дали да не стана пак гладиатор. Присъдата поне нямаше да е двайсет и пет години. На пръсти се брояха гладиаторите, оцелели две години, камо ли двайсет и пет. Кратък живот, но не тънеш в съмнения – биеш се или умираш.

Сегашният ми живот не беше никак ясен. Пред мен се простираха години, а аз нямах представа какво да правя с тях... Докоснах малкия амулет, провесен на кожен ремък около врата ми. Най-обикновен месингов медальон с лика на Марс, римски бог на войната; продават ги по уличните сергии по десет за меден грош. Баща ми го подари, когато тръгвах за Рим.

– Щом ще се връщаш в тази дяволска дупка, някой римски бог трябва да се грижи за теб – обясни той малко колебливо.

– В битките на Колизеума Марс ли те опази жив? – попитах аз.

– Нещо ме опази – сви рамене той и надяна амулета около врата ми. Върху медальона беше изобразено строго, намръщено лице с шлем – Марс приличаше на вкиснат главорез.

Прокарах палец по суровите му черти и погледнах към небето.

– Посъветвай ме нещо – извиках обнадеждено. – Гладиатор? Легионер? Друго?

Дъждовна капка падна върху врата ми и небето се отприщи. Стоях там, мокър до кости, и обмислях дали това е поличба.

– Бил ли си се, Викс? – изгледа ме икономът неодобрително, когато се върнах подгизнал в къщата. – Телохранител с насинено око петни реномето на господаря. Няма значение, събирай си багажа.

– Багажа? – олюлях се аз, омаломощен, мокър и все още много пиян.

– Сенатор Норбан заминава за Баие при домина Калпурния. Тръгваме утре. Ще помагаш при пътуването.

– Какво красиво синьо око – отбеляза кротко сенатор Норбан на сутринта. – Вземи тези свитъци и ги качи в носилката. Плиний... хмм... най-добре да го взема. Плюс Марциал и Катон... Не мога и без Катул...

Волската талига подскачаше по грапавия път. Стигнахме в Баие. Никога не бях ходил там. Малко градче. Бял мрамор, сини води, просторни къщи. Жени в хавлии излизаха и влизаха в прочутите серни бани. Тук се тълпяха повече патриции, отколкото където и да било другаде. Дори проститутките с шафранени перуки по уличните ъгли изглеждаха високомерни.

– Марк! – втурна се домина Калпурния през портата на вилата, когато талигата спря.

Беше се наконтила, за да посрещне както подобава съпруга си – в ефирна жълта коприна и кехлибарени обеци със златен обков, елегантна версия на домакинята, която не се свени да пече сама хляба и да бърбори с робите. От същите тези роби бях научил, че домина Калпурния е една от най-богатите наследнички в Рим.

– О, когато се ожениха, тя донесе на господаря половин Тарачина и Тоскана!

За пръв път видът ѝ го издаваше.

– Красива, богата и ви обича – прошепнах на сенатор Норбан, когато закуцука към съпругата си. – Извадили сте късмет, доминус. Всеки мъж в Рим би я взел само заради хляба ѝ.

Той ме изгледа по вече познатия ми начин – полуядосано, полуразвеселено, – но не ме укори за безочието. Никога нямаше да свали от трона император, ако не бях аз – нито той, нито аз го бяхме планирали предварително, но се случи и ни свърза трайно. Той ми позволяваше повече волности, отколкото е редно. И раздразнението му се изпари бързо, когато домина Калпурния влетя в прегръдките му. Всъщност сцената ми напомни за миг баща ми, огрубял в гладиаторски битки, който улавяше лицето на мама в длани по съвсем същия начин.

Красавиците невинаги са най-омайни. Влюбят ли се във вас жени като домина Калпурния и като майка ми, влизат ви под кожата и сте изгубени. Чувствайте се предупредени.

– Маркус, очите ти са се подули – укори го домина Калпурния нежно. – Пак ли си чел на слаба лампа? Викс, върни тези свитъци в талигата, съпругът ми няма да работи във вилата. Милостиви богове, Викс, какво е станало с окото ти?

– Нищо – измърморих аз.

– Скрий свитъците в кабинета – прошепна ми сенаторът, когато съпругата му се обърна с гръб към нас, и аз тръгнах послушно към къщата, разминавайки се с малката Фаустина, втурнала се да получи прегръдка от баща си.

Просторна вила – фонтани под отворените покриви, коридори с изящни колони, мозайки със скачащи риби и преплетени лози по подовете. Кабинетът вече беше зает, когато влязох вътре.

– Здрасти, Викс. – Сабина вдигна поглед от книгата си без капчица изненада. – Пристигна ли татко? Явно сте пътували леко. Вече си чул, предполагам, мнението на всички за насиненото ти око?

– Да – отвърнах. – Всички забелязаха проклетото насинено око.

– Изглежда впечатляващо. – Тя стана от канапето, боса, с голи ръце и светлокестеняви коси, спускащи се по гърба ѝ. – Е, аз няма да те питам как си се сдобил с него.

– А трябва. – Неохотна усмивка надделя над раздразнението ми. – Интересно е. Крадци, бандити, дракони.

– Дракони! Много любопитно! – Сабина нави свитъка. – Ще отида да видя татко. Радвам се, че си дошъл при нас, Викс.

Излезе и се размина на прага с втората си майка.

– Дай ми свитъците, Викс. Знам, че ти каза да ги скриеш от мен...

Подадох ѝ чинно свитъците и ненадейно ободрен, тръгнах да търся иконома.

– Къде ще спя?

– Ще делите стая с един от другите телохранители. Знаеш ли как изглежда окото ти?

– Знам.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

САБИНА

Сабина харесваше терасата на вилата в Баие. В топлите дни нареждаше на иконома да изнесе канапетата, за да вечерят на открито, галени от нежния летен бриз, да наблюдават как сенките се удължават върху плочника и как сияе синята шир отвъд. Понякога вдигаше очи над купите с грозде и си представяше, че погледът ѝ стига отвъд хоризонта, чак до големите провлаци, издадени в морето. Адриан, роден в Испания, ѝ беше описвал тези места с блеснали очи и размахвайки ръце. Колоните на Херкулес с ореол от солена пяна, океанската шир и още по-широкия свят отвъд.

– Толкова е хубаво да отпочинем заедно – прекъсна мислите ѝ Калпурния, прегърнала с една ръка малкия Лин, докато с другата се опитваше да си обели нар. С последното бебе ѝ се ядяха стриди, а сега – нарове. – Маркус, обещай ми да не се връщаш в Рим поне един месец. Трябва ти отдих.

Сабина ядеше разсеяно парче печена гъска, вперила очи в хоризонта. Какво ли има отвъд Колоните на Херкулес? На север, разбира се, е Британия. Но на запад? Далеч на запад? Адриан не знаеше и не го интересуваше особено.

– Диви места – беше ѝ отговорил пренебрежително. – Защо да мислим за пустошта, Вибия Сабина, след като цивилизованият свят предлага повече, отколкото ще успееш да видиш, дори да живееш хиляда години?

– Не мога да остана тук цяло лято – възрази баща ѝ. – Пиша нов трактат.

Защо повечето сенатори, замисли се Сабина, изглеждат притеснени и уязвими без тогите си, все едно са костенурки, неочаквано останали без коруби. Нейният баща обаче, отпуснат спокойно на канапето в обикновена туника и прегърнал през рамо малката Фаустина, приличаше на император.

– Трактатът ще почака – настоя Калпурния. – Ще отидем заедно на серните бани, за да отмием мръсния градски въздух от дробовете ти.

За да заглуши протестите му, тя пъхна с порозовели пръсти зрънце от нара в устата му.

– Знаеш правилата, татко – усмихна се Сабина. – Един ден тук за всяко зрънце нар, което изядеш. Като Пропесрина и Плутон.

– О, добре, значи десет дни. – Калпурния изрони още зърна. – Единайсет, дванайсет, тринайсет...

– А аз мислех, че е добре да дам класическо образование на дъщеря си – поклати глава Маркус.

– Наистина трябва да останеш, татко. На Калпурния ѝ призлява от бременността, но се чувства по-добре, когато си тук.

По лицето на Маркус изведнъж се изписа тревога и той улови ръката на съпругата си, лепкава от плодовия сок. Калпурния, стисна пръстите му и погледна Сабина. Миглите ѝ потрепнаха едва доловимо, а Сабина скри усмивката си в чашата. Втората ѝ майка беше жилава като планинско пони, но със Сабина бяха сключили мълчаливо споразумение, че всякакви методи – от невинните заблуди до откровените лъжи – са позволени, стига да са в интерес на мъжа, когото и двете обожаваха.

– Тогава ще прекараме лятото тук – обяви Маркус. – Петимата. Тъкмо ще имам време да започна да обучавам Фаустина. Малко гръцки, малко реторика...

– Маркус, скъпи, тя е само на шест. За какво ще я готвиш? За кариера в Сената?

– Ако вметнеш по някой гръцки глагол в хубава приспивна приказка, мозъкът ги попива лесно. – Маркус разроши русата коса върху малката главица, сгушена под ръката му.

– Обичам приказки – обади се Фаустина с уста, пълна с печено гъше месо. – Татко знае най-хубавите приказки. Като онази за царя, когото убили в банята! И за принца, който убил майка си!

Калпурния стрелна с очи съпруга си, а Сабина потисна напушилия я смях.

– Гръцки трагедии ли ѝ разказваш, Маркус? Вместо приспивни приказки?

– Адаптирани – отвърна гузно той. – Без страшните подробности... Фаустина, защо не пробваме нещо по-леко това лято? Иторията за Ифигения в Таврида, да речем? Аз ще чета мъжките роли, а Сабина – женските...

– Всъщност – прекъсна го небрежно Сабина – мислех да се върна в Рим.

– Но защо? – Калпурния спаси купата си с плодове в последния момент, преди малкият Лин да я събори. – През лятото в Рим е горещо като в пещ и мирише по-зле от клоака.

– Знам – сви рамене Сабина. – Но ако се върна в града, ще избегна ухажорите. Всички ще се изсипят в Баие и ще се препъвам в тях. Татко, останаха ли стриди?

– Няма да се тълпят пред прага ни, ако си избереш един – уточни Маркус.

– Подай ми целия поднос. – Сабина гребна цяла шепа стриди.

– Разбираш прекрасно какво имам предвид.

– Кого ще избереш, Сабина? – Калпурния взе малко сребърно ножче да обели следващия нар.

– Чудя се... – отвърна ведро Сабина.

– Не бива да отлагаш дълго. На осемнайсет години си. На твоята възраст някои вече имат бебета.

– Искаш да се отървеш от мен ли?

– Глупости! – намеси се баща ѝ. – Никога не съм бил привърженик на ранните бракове. Осемнайсет е достатъчно крехка възраст.

– Скоро ще избера. – Сабина разтвори поредната стрида. – Но моля за още месец-два спокойствие. Трибун Адриан е много настойчив.

– Мислех, че вече го харесваш. Разговаряте с часове, когато дойде.

– Той поне говори с часове – поклати весело глава Маркус. – Обича да слуша гласа си.

– Не ми пречи – обясни Сабина. – Интересно ми е, ако успея да го накарам да разказва за пътешествията си. Обиколил е цяла Испания и Галия. Татко, защо не приемеш да те назначат за провинциален губернатор? Така ще посетя някое интересно място. Испания или Галия? Или Египет?

– Колебая се за Адриан – обади се замислено Калпурния. – Чаровен е, несъмнено...

– С теб е чаровен, разбира се – вметна Сабина. – Смята те за олицетворение на римската женственост.

– Да, много мило от негова страна. Харесвам мъже, които умеят да отправят красноречиви комплименти.

– Неодобрение ли усещам? – попита Маркус.

– Адриан е способен, освен че е чаровен. Тоест сигурно го очаква блестящо бъдеще. Но... – Калпурния вдигна розов показалец точно като съпруга си, когато нападаше Сената заради някоя вратичка в закона. – Адриан върви със свекърва.

– Майка му е починала – възрази Сабина.

– Императрицата обаче не е – напомни злокобно Калпурния. – Гледала го е по-дълго от родната му майка. А императрица Плотина не е свекърва-мечта.

– Затова ли се омъжи за мен? – засмя се Маркус. – Не заради милите комплименти, а защото майка ми лежеше обезвредена в гроба?

– О, не се шегувайте! – Калпурния улови юмручето на малкия Лин и го размаха да привлече внимание. – Последното, от което се нуждае една млада съпруга, Вибия Сабина, е свекърва ѝ да си вре носа навсякъде, да критикува домакинските ѝ умения, характера ѝ и децата ѝ. – Калпурния потрепери. – А императрица Плотина има много дълъг нос.

– Разбирам... Свекърва, която ще ми се меси – усмихна се Сабина. – Други възражения срещу Адриан?

– Репутацията му далеч не е неопетнена. Настанил е един певец в много луксозно жилище на Авентинския хълм и... хмм, не пред децата. – Калпурния вдигна вежди. – Да не споменаваме, че е осем години по-голям от теб.

– Ти ли го казваш! – засмя се Сабина. – На колко беше татко, когато се ожени за него, Калпурния? На шейсет и три?

– Това е различно. Баща ти беше мъж с кариера, стабилен и готов за брак. Мъжете на двайсет и шест не са. И аз бях лудо влюбена в баща ти, а ти не си влюбена нито в Адриан, нито в когото и да било, доколкото съм наясно.

– Твърде стар съм за такива беседи – запротестира Маркус и както се надяваше Сабина, разговорът се отклони към невинни шеговити забележки, а на другия ден Сабина вече си товареше книгите и дрехите на носилката, за да отпътува за Рим.

– О, татко – прошепна тя на баща си, когато един от възрастните закръглени телохранители се накани да я съпроводи, понесъл копието си, – не може ли да дойде Викс? Това лято искам да се разхождам на воля, а все се притеснявам, че Целзий ще си изметне гърба, ако се наложи да свърши нещо по-тежко, отколкото да помести чаша с вино. Да? Много мило, благодаря.

Всъщност засега не беше решила какво да прави с Викс, но искаше да е на нейно разположение.

За всеки случай.

– Блаженство – въздъхна Сабина, когато влезе в летния полумрак на къщата на Капитолийския хълм, изтупвайки прахоляка от дрехата си. – Никакви гости, никакви роднини. Най-после сама...

Обичаше баща си, Калпурния и децата, но... е, напоследък копнееше единствено за тишина. Пространство. Време – време за себе си и време да размисли, да прецени. Чувстваше се притисната от решенията, които се налага да вземе.

– Плодове на терасата, Квинт – нареди Сабина на иконома на баща си. – И после си свободен. Отиди на състезанията, на игрите, обикаляй гостилниците. Прави каквото пожелаеш.

ТИТ

Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин пое дълбоко дъх и погледна баща си в очите.

– Какво ще ме посъветваш?

Баща му го погледна благосклонно, но мълчаливо.

– Знаеш, че ми е за пръв път – напомни Тит. – Тоест никога не съм ухажвал момиче. Отбих се веднъж, но тя не си беше вкъщи. Сега се е върнала и не искам да протакам повече. Не бих отказал някое поучение.

Баща му го погледна окуражително, ала пак не продума. Така е, когато баща ти е мъртъв и имаш само негов бюст върху постамент в атриума.

Тит поизопна слабоватите си рамене.

– Е, пожелай ми късмет.

Огледа тогата си за лекета, намести диплите над ръката, напразно се опита да приглади туфата коса, която стърчеше на тила му, независимо колко късо я подстригваше бръснарят. Последния път, когато отиваше при дъщерята на сенатор Норбан, положи отчаяни усилия да я приглади с гъша мас и дядо му го оприличи на бициниански скитник.

– Зарежи триковете, момче! Името ти ще свърши работа. С баща ѝ сме като братя. Вече разговарях с него. Трябва само да поомаеш малко момичето.

Тит въздъхна. Приятелите му в училище се оплакваха от свидливи бащи, неотзивчиви чичовци, взискателни дядовци. А Тит имаше дядо, който се смяташе за съвършен, и баща, някога наистина бил съвършен, но вече беше починал, а да живееш с подобен товар е твърде трудно. Намираше за абсолютно безсмислено да обяснява на дядо си, че наследница, сродница на императора и ухажвана от половин Рим няма да остане впечатлена от момче на шестнайсет, чието най-голямо достойнство са поднесеният букет виолетки и шест непроизносими имена. Навярно ще му се присмее и ще го отпъди още на прага.

– Днес си късметлия – посрещна го широкоплещестият млад телохранител. – В библиотеката е. Ще те заведа.

– Благодаря за съвета за виолетките – отвърна Тит, забързвайки ход, защото самоувереният телохранител вече крачеше енергично напред. От все сърце му се прииска и той изпита поне малко увереност.

– Тя обича обикновени цветя, а не префърцунени модерни измишльотини – обади се телохранителят. – Казах на онзи негодник трибун Адриан, че душа дава за лилии, от онези най-огромните и най-скъпите, и сега ѝ изпраща цели купища, а тя храни с тях конете. – Изкикоти се и добави: – Не понася аромата им.

– Трибун Адриан?

Нима дядо му очаква да измести мъже като трибун Адриан с изискания му глас, сигурната му блестяща кариера и предостолепната му осанка? Изгубен съм!

Телохранителят го потупа по рамото.

– Успех!

– Благодаря – преглътна тежко Тит и нахълта в библиотеката, преди смелостта да го напусне.

Е... Вибия Сабина не изглеждаше като момиче, ухажвано от половин Рим. Беше я виждал преди, дори ги бяха запознали. Тогава тя стоеше, изискано облечена и мълчалива, до баща си – сенаторска дъщеря като всяка друга. Сега лежеше по корем на пода в библиотеката, преметнала коса през рамо, и гризеше ябълка. Около нея бяха разгърнати карти и тя явно прокарваше линия през тях с перото. Погледна към Тит и той забеляза, че е синеока.

– О, не! – Очите се втренчиха във виолетките. – Няма да понеса още един.

– Моля?

– И ти си кандидат-жених, нали? Съжалявам, не исках да съм груба. Но днес не съм в настроение да ми предлагат брак.

– И аз не съм в настроение да предлагам брак – изненада се Тит от собствената си откровеност. – Защо просто не ме отпратиш да си вървя?

До ъгълчето на устната ѝ се появи трапчинка.

– Не е ли редно първо да разбера кого отпращам?

Той се поклони.

– Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин.

– Вибия Сабина – протегна му ръка тя. Той я пое и домакинята се изправи. – Съжалявам за бъркотията. Планирам екскурзия из Империята и се колебая дали да започна от изток на запад или от запад на изток.

– "Онези, прекосили морето, променят небето, но не и душите си" – отвърна Тит, преди да успее да се възпре.

– Какво?

– Извинявай. Просто цитирах Хораций. Лош навик.

– Ти откъде би започнал? – настоя тя. – От запад? От Британия? Или от изток, от Сирия?

– Опасявам се, че не мога да ти помогна. Не ми се ходи много-много нито в Британия, нито в Сирия.

– О, драги, наистина ще трябва да те отпратя. Искам съпруг, който пътешества. – Остави недоядената ябълка и му махна да седне. – Баща ти ли те изпрати да ме ухажваш?

– Дядо ми. – Тит седна вдървено на ръба на канапето, отбелязвайки мислено колко непринудено се отпусна Сабина на стола срещу него. Около единия ѝ глезен имаше фина сребърна верижка, а краката ѝ бяха боси. – Татко е починал.

– Да, сега се сещам, че съм чувала за него.

– Всички са чували – въздъхна Тит. – Беше велик човек.

– Трудно е да следваш такъв пример, а? – усмихна се Сабина. – Мисля, че и на брат ми ще му е трудно, когато порасне. На момичетата им е по-лесно. Никой не очаква да вървя по стъпките на баща си, трябва само да го обичам. – Плесна с ръце. – Е, да чуем предложението за брак.

– Не каза ли, че ще го отхвърлиш?

– Ще го отхвърля. Съжалявам. Но напоследък колекционирам предложения, та нищо чудно да ти помогна с нещичко. За да не се притесняваш толкова следващия път.

Тит усети как започва да улавя нишката на този странен разговор и свитото му от напрежение сърце се отпуска.

– Откъде се започва?

– Обикновено не се предлага на момичето – обясни Сабина. – Аз съм изключение, защото татко ми позволява да проучвам лично кандидатите. Следващия път най-вероятно ще се обърнеш към бащата на момичето. Ще се престорим, че съм старец, който се мръщи критично срещу теб зад писалището... – Тя изправи рамене и сбърчи сурово вежди. – Сега ми изреди всичките си добри качества.

– Така ли се прави? – Тит облегна кокалестите си лакти върху коленете и се замисли. – Ако ми беше дъщеря, а аз разпитвах ухажорите, бих предпочел да чуя недостатъците им.

– Точка за оригиналност – Сабина отметна косата си зад ушите. – Е? Да чуем слабостите ти.

– Като начало – на шестнайсет съм – подхвана той. – Тъкмо приключвам с образованието си и логично още нямам кариера. Нямам и пари, с изключение на издръжката от дядо. Тоест не мога да ти предложа собствен дом.

– Продължавай.

– Ужасна лепка съм – призна той. – Не съм остроумен. Не съм талантлив. Определено не блестя с външен вид. Никога не успявам да измисля нещо оригинално, затова цитирам другите. Хораций например. Или Катон. Мога да те отегча до смърт с Катон.

– Справяш се прекрасно – похвали го Сабина. – Продължавай.

– Кариерата ми, предполагам, ще е най-обикновена – трибун, квестор[15], претор и така нататък. Аз съм муден и педантичен и се съмнявам, че ще прославя семейството.

– Това притеснява ли те?

Усмивката ѝ се беше стопила; тя го гледаше сериозно.

– Не особено – изненада се отново той от откровеността си.

– Империята съществува благодарение на съвестните труженици. Ще си върша работата и ще я върша добре. Но няма да се издигна много. Просто ще служа. Съпругата ми положително няма да стане императрица. – Разпери ръце. – Е, това е всичко. Няма кой знае какво за разказване за незначителен човечец като мен.

Сабина наклони глава.

– Предавам се – каза тя след малко. – Не ти трябва помощ от мен как да предлагаш брак, Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин. Изнеси тази реч пред подходящото момиче и то ще падне в прегръдките ти.

Той се усмихна широко и сведе очи, приглаждайки с длан щръкналия си кичур.

– Сигурна ли си, че не искаш да се омъжиш за мен? – вдигна поглед Тит. – Вярно, не съм много запален по Сирия, но с теб определено ще си прекарваме приятно.

– Изкушавам се. – Сабина стана. – Но в дългосрочен план ще откриеш колко незадоволителна съпруга съм. Мразя увеселенията, обичам приключенията и много държа да постигам своето. След като ми призна недостатъците си, честно е и да разбереш моите.

– Харесвам недостатъците – той също стана и ѝ подаде виолетките. – Изглежда, никога не избираме човека, чиито недостатъци ни подхождат. Винаги предпочитаме неподходящите хора.

– Да – съгласи се Сабина със замислено изражение. – Понякога много неподходящи хора.

– Набелязала ли си някого? – попита той малко тъжно.

Тя се усмихна.

– Благодаря за цветята. Обожавам виолетки.

– Телохранителят ти ми каза.

– Викс? – тя се разкикоти. – Колко мило от негова страна. Трябва да намеря начин да му благодаря.

ВИКС

– Викс?

Заковах се рязко на място. Обикалях като насън градината. Беше се стъмнило и нямаше луна, та да ми покаже кой ме вика. Ръката ми се плъзна върху камата, която носех по навик, затъкната в колана, дори когато излизах да обърна набързо една-две чаши.

– Кой е там?

– Аз съм.

Смътно подобие на ръка ми помаха над чернотата на тревата.

– Домина Сабина?

Пристъпих напред.

– Не ме пронизвай.

Още едно движение в мрака и я различих – легнала върху тревата размахваше лениво ръка.

Пръстите ми охлабиха хватката върху дръжката на камата.

– Какво правиш тук?

– За пръв път от седмица не вали през нощта.

Вярно, досега се точеха все горещи и влажни дни. Откакто се върнахме от Баие, топъл въздух обгръщаше града като влажна вълнена мантия и почти всяка нощ се изливаше горещ неумолим порой, но само громолеше по водостоците, без да облекчава жегата. Нищо чудно защо патрициите предпочитаха крайбрежните вили. Изпитах смътен копнеж по Баие с надменните ѝ курви и хладния морски бриз, ала пристъпих още една крачка по сухата трева в градината.

– Какво правиш тук, домина?

През изминалата седмица тя се усамотяваше с книгите и картите в кабинета на баща си, а дойката ѝ се суетеше край нея с ветрила и студени напитки, докато и малцината от ухажорите ѝ, останали в града, отпътуваха към по-прохладни ветрове и по-сговорчиви обекти. Очите ми вече се бяха приспособили към тъмнината и аз видях сенаторската дъщеря, изтегната по гръб върху тревата с кръстосани глезени и ръце, пъхнати под главата.

– Любувам се на звездите – вирна брадичка към мен. – Вино ли носиш?

– Ммм... да. Взех кана от гостилницата. – С надежда да придумам луничавата прислужница Гая да пийне с мен и евентуално да ме пусне отново в леглото си. – Тази нощ съм свободен. Не пия, когато работя.

– Бъркаш ме с иконома, Викс. Няма да ти чета конско. Особено ако ми дадеш малко.

– Не е разредено с вода.

– Така ли? Татко не ми позволява изобщо да пия вино, камо ли неразредено.

– Така и трябва. Много е силно.

Тя приседна на тревата.

– Подай ми го тогава.

Седнах до нея и ѝ връчих каната. Намирахме се сред море от сенки – ароматни сенки на жасминови храсти, по-бледи сенки на нещо сребристо и цъфтящо нощем, високи сенки на колони, обрамчващи цялата градина – но нямаше нито една факла. Всички в къщата спяха.

– Няма чаши – предупредих я.

Тя отпи направо от каната и потрепери.

– Уф... Разбирам защо цивилизованите хора го разреждат с вода.

– Върни ми го тогава. Неразреденото вино е за варвари като мен.

Тя отпи още една оптимистична глътка и ми подаде каната. И аз отпих голяма глътка, отметнал глава назад. Нямаше луна, но нямаше и облаци – само звезди, хиляди звезди, и аз се запитах дали в легионите на римляните има толкова войници, колкото са звездите по небето.

– Версенжеторикс, ако те попитам нещо, ще ми отговориш ли?

Поизправих се смутено.

– Разбира се.

– Кажи ми какво се случи в деня, когато те целунах. Преди пет години.

– Има ли значение? – Отскубнах стрък трева току до крака ми, после още един. – Бяхме деца. Ти на колко беше? На дванайсет?

– Викс. Срещнахме се случайно, аз те целунах и се прибрах у дома. Докато чаках вкъщи, брат ми умря, мама умря и императорът на Рим умря. А татко се прибра у дома с вид на мъртвец и ми съобщи, че има нов император.

– Какво те кара да мислиш, че знам?

– Всички знаеха, че Младия варварин е любимец на император Домициан. И след смъртта на Домициан Младия варварин потъна вдън земя.

Понечих да стана, но хладната ѝ малка длан улови китката ми.

– Попитай баща си какво се е случило, домина.

– Казва, че онеправдан роб убил императора. Казва, че брат ми е загинал геройски. Казва, че мама е била убита в суматохата.

– Баща ти е добър човек. Не би излъгал.

– Да, но понякога пропуска истината. Това е най-добрият начин да лъжеш, без в действителност да лъжеш. – Тя представляваше смътен силует в мрака, само сянка с овално лице, сплетени коси и голи ръце. – Моля те, Викс.

Отпих глътка от каната, после още една.

– Заключих майка ти в един килер – подхванах бавно и ѝ разказах от игла до конец за онзи странен ден, когато императорът умря, как родителите ми го убиха, а аз видях всичко. Тук-там зейваха празноти – празноти, които запълвах с подробности, дочути от мама, празноти, в които просто не исках да потъвам, защото денят беше кошмарен и исках да го забравя. Но дъщерята на сенатора чакаше търпеливо в мрака, без да продума, докато не приключих, и първият ѝ въпрос ме изненада:

– Оцеляха ли родителите ти?

Поколебах се, замислен за нескопосната вила върху прибуления в мъгла планински връх, където мама раждаше бебета, а татко изтезаваше градината си – и двамата мъртви за Рим и щастливи, че е така. Поколебах се, но усмивката на Сабина разсея мрака.

– Добре.

Взе каната от ръката ми и отпи смела глътка.

– Чиста отрова! Брат ми наистина ли загина геройски?

– Да.

Харесвах по-големия ѝ брат, чернокос преториански офицер, който се опитваше да угоди на всички. Не се получаваше, но той упорстваше.

– Беше герой.

– Липсва ми. – Сабина вдигна колене и скръсти ръце върху тях. – Хубаво е момичетата да имат братя.

– Имаш Лин.

– Да, но той е по-малък от мен. Докато е жив, аз ще се грижа за него. А да имаш по-голям брат вдъхва увереност.

– Заплаши да ми откъсне главата, задето съм те целунал – спомних си. – Предупреди ме да си държа мръсните ръце далеч от теб.

– Ето, виждаш ли?

– Съжалявам за майка ти. – Отпих от каната. – За килера и прочее.

– Аз не съжалявам – призна Сабина. – Не беше кой знае каква майка. Не беше и кой знае какво човешко същество, честно казано.

– Да... – Майка ѝ беше първокласна кучка и се радвах, че Сабина не прилича на нея, макар да беше красавица, защото не бих целунал момиче, което прилича на онази пепелянка. – Но не знам кой я уби в килера – добавих. – Не бях аз.

– Имаше много врагове. Някой се е възползвал от суматохата. – Сабина издърпа каната от ръката ми. – Това противно вино започва да ми харесва.

– Така става.

Тя отпи и полегна върху тревата.

– Благодаря ти, че ми разказа, Викс.

– И аз се радвам, че ти разказах. – Подпрях се на лакът и вдигнах глава към тъмното небе. – Обичаш ли да се любуваш на звездите?

– Да. После всичко тук долу изглежда толкова дребно!

– Веднъж един астролог ми предсказа бъдещето. – Всъщност в деня, когато умря императорът. – Каза, че някой ден ще имам легион. И ще ме нарекат Версенжеторикс Червения.

– Повярва ли му?

– Не знам. Беше смешен дребосък – дундест веселяк. Не приличаше на астролог. Но нещата, които казваше, често се сбъдваха.

Сабина продължаваше да се взира в небето.

– Аз не вярвам много-много на предсказания. Защо ще си правят труда боговете да предопределят живота ни? Предпочитам да ни държат в напрежение.

– Аз вярвам в своите звезди. Ще ги накарам да се подредят както пожелая.

Погледна ме замислено.

– Мисля, че ще успееш.

Отметнах глава назад.

– Тази нощ звездите са добри.

– Викс...

– Какво?

– Ще ме целунеш ли? Или трябва да поговорим още малко за звездите?

Замислих се какво да отговоря – да или не, но нито едното, нито другото ми се струваше правилно. Затова просто се наведох и я целунах. Усетих вкус на вино и дъх на трева и лято. Гърдите ѝ изпълниха дланта ми, а хладните ѝ пръсти заочертаваха отново бавни кръгове по тила ми и този път нямаше разгневени римски домакини, които да ме халосат по главата и да ме спрат да свлека дрехата на Сабина от рамото ѝ. Зарових глава във врата ѝ и разплетох хлабавата ѝ плитка, та косите ѝ да се разпилеят върху тревата. И в този момент ръката ѝ опря в гърдите ми и ме отблъсна.

– Толкова ли за тази нощ? – проснах се по гръб. Не изпитвах разочарование, но не се и изненадах. Все пак щом миналия път получих целувка, а този път – целувка плюс гърди, значи следващия... – Къде отиваш? Да поговорим още за звездите, да пийнем от противното вино...

– Млъкни, Викс. Цялата къща ли искаш да събудиш? – Изправи се и изтупа сламките от дрехата си. Подаде ми ръка.

Присвих очи.

– Какво правиш, домина?

Тя ме сграбчи за ръката.

– Ела с мен.

– Къде отиваме? – попитах, докато тя ме дърпаше през атриума и по тъмния коридор.

– В стаята ти. Няма да задават много въпроси, ако има кръв. Натам ли е?

– Кръв?

Чувствах се като писклив папагал, винаги на крачка зад нея и повтарящ като ехо думите ѝ. Прокраднахме се край кухнята и тръгнахме към стаичката ми.

– Мислех, че след това понякога има кръв – обясни ми тя шепнешком. – Първия път поне. Никой няма да задава въпроси, ако твоето легло е оплескано с кръв, понеже винаги се връщаш посинен и ожулен след побоите. Но в моето легло? Точно това търсят любопитните робини!

Зави ми се свят, но не от виното.

– Обмисляла си го, нали?

– Разбира се. От доста време всъщност. Тук ли е? – Посочи тясна врата.

– Да.

Бях оставил кепенците отворени и по стената пробягна светлина от факлата пред задната порта, когато я дръпнах вътре. Тя сложи ръце върху раменете ми и ме избута на заден ход, докато ръбът на леглото не опря зад коленете ми и ме накара да седна. На светлината на факлата я видях как се усмихва – лека щастлива усмивка, която чертаеше мрежа от бръчици около сините ѝ очи. През обзелия ме ужас у мен се надигна ненадейна предпазливост, замислих се за хубавата си работа, за сенатор Норбан и как ще ме накажат, задето съм се осмелил да докосна дъщеря му, ала след тази усмивка всички мисли се изпариха. Придърпах я в скута си и я целунах, а устните ѝ се разтвориха сладко.

– Защо? – промърморих. – Защо аз? – Защото това беше повече, отколкото мечтаех да получа, повече, отколкото би трябвало да получа, защото момичета като нея просто не правят така. – Защо?

– Викс, да отложим разговорите за после. – Устните ѝ се преместиха върху ухото ми. – Малко съм нервна все пак и предпочитам да не се помайваме.

И аз не се помайвах повече, защото, когато си на деветнайсет и когато някое момиче ти придърпва главата надолу, а полата си – нагоре, – спираш да задаваш въпроси. Предадох се и я побутнах да легне върху тясното легло.

"Бъди нежен", ми каза веднъж мама. Собствената ми майка, представете си, след като преди две години ме спипаха в компрометираща поза с дъщерята на съседния фермер. Баща ми изръмжа и заплаши да ме наложи с камшик, ако някое момиче забременее от мен, но мама ми даде полезни съвети и един от тях беше: "Бъди нежен с момичетата, особено ако са неопитни." Не че досега бях имал шанс да се възползвам от него, понеже момичето, запознало ме с удоволствията на плътта, беше жизнерадостна едра бригантианка, три години по-голяма от мен, и отдавна завличаше момчета в любимата си копа сено, а момичетата след това бяха горе-долу от същия калъп. Но някъде в мекия мрак с мъждукащите сенки от факлата аз си спомних съвета да бъда нежен и се постарах с всички сили. Не знам доколко успях, защото по едно време Сабина пое дълбоко дъх и прехапа устни.

Замръзнах.

– Заболя ли те?

– Малко – гласът ѝ прозвуча странно в тъмнината. – Но не спирай, моля те.

Обви длани около врата ми, придърпа ме по-близо и аз я целунах отново, напомняйки си да съм бавен и нежен, докато накрая забравих всичко, включително името ѝ, а вероятно и своето.

После лежахме в запотено мълчание, което би могло да стане неловко, но Сабина умееше да разсейва смущението.

– Богове! – възкликна тя и преплете спокойно пръстите си в моите. – Май разбирам защо вдигат толкова шум.

– Съжалявам, ако те е заболяло. Не исках...

– Не болеше много. Едва ли ще има кръв – гласът ѝ звучеше доволно. – Вече добих представа и следващия път ще съм по-добра.

– Следващия път?

Вдигнах глава от възглавницата.

– Да, моля. – Намести глава върху рамото ми. – Ако не възразяваш.

– Не – засмях се смаяно в мрака. – Но повечето момичета не се изразяват така. Странна птица си, домина.

– Мисля, че вече може да ме наричаш Сабина.

– Сабина... – Внезапно изпитах смущение въпреки спокойствието, което излъчваше притиснатото ѝ до мен тяло. – Не отговори на въпроса ми.

– Какъв въпрос?

– Защо аз? Защо изобщо? Момичета като теб не лягат току-така с телохранители.

Тя се изкикоти дрезгаво с извиращия някъде дълбоко от гърлото ѝ характерен смях, който вече обожавах.

– Ще се изненадаш, но грешиш – отвърна тя.

– Не мисля. Повечето патрицианки пазят всичко за съпрузите си или поне така се предполага. Каква е причината?

– Ти например. – Тя се надигна над гърдите ми в мрака и ме целуна отново. – Ти си много неустоим, Викс.

Копринените ѝ коси прибулиха лицето ми и аз плъзнах длани по гладкия ѝ кръст и забравих въпроса.

Глупаво момче. Вибия Сабина никога не правеше нищо без причина.

ГЛАВА ПЕТА

САБИНА

"Колко жалко – помисли си Сабина, – че Викс не може да лъже."

О, стараеше се, но изобщо не го биваше. Лицето му пламваше, после поаленяваше в тон с косата му, а той пъхаше палци в колана си и започваше да заеква. Последния път, когато го видя да говори с баща ѝ, тя едва се сдържа да не простене гласно.

– Хубав ден, нали? – подхвърли разсеяно Маркус, когато Викс се спусна към носилката, закопчавайки канията на меча си в движение. – Не е толкова горещо.

– Да, доминус.

Сабина се помайваше край носилката, след като получи целувката си за сбогом, и видя как червенината започва да се надига над яката на Викс.

– Разбрах, че лятото тук било много влажно. Жалко, че дъщеря ми настоя да остане в града. В Баие беше по-приятно.

– Намирахме си работа – намеси се Сабина и Викс ѝ хвърли толкова ужасен поглед над главата на Маркус, че тя едва сдържа напушилия я смях.

– Добре, добре. Подайте на куция старец две силни ръце.

Помогнаха на баща ѝ да се качи в носилката. Сабина се надяваше баща ѝ да е твърде погълнат от предстоящото разискване в Сената и да не забележи пламналото лице на телохранителя си.

– Да не си полудяла? – просъска ѝ Викс, когато носилката се отдалечи надолу по улицата. – Няма да се измъкнем безнаказано, помни ми думата.

– Напротив – тя изпърха с мигли вместо целувка. – Довечера ще сляза при теб.

– Къща, пълна с роби, подозрителната ти дойка, дето ти се води компаньонка, всичко виждащата ти мащеха и сенаторът, който знае всичко! – Викс прокара длан през косата си и я разчорли съвсем. – Някой ще забележи и тогава ще настане истински ад.

– Не мисля – успокои го Сабина. – Татко ще се разочарова от мен, разбира се, но се съмнявам да ме накаже с камшичен бой или да ме отлъчи от семейството.

– А аз? Ще ме оковат в някоя галера, защото съм дефлорирал патрицианско момиче...

– Няма, защото няма да те хванат.

Викс не умееше да лъже, но Сабина умееше. Нима не наблюдаваше от малка как баща ѝ обработва колегите си от Сената, за да прокара някой нов закон или указ, толкова вещо, че те не усещаха как ги разиграват като марионетки? Нима не знаеше какви усилия изисква кукловодството, колко грижливо подготвя спектаклите си в Сената баща ѝ?

В сравнение с тях една тайна любовна афера беше детинска игра.

– Е, не точно детинска игра – обясни Сабина на Викс същата вечер, когато ѝ отвори да влезе.

Тя се хвърли върху окъпаното в лунна светлина легло, скръсти ръце зад главата си и се втренчи в него.

– Просто трябва да подготвиш почвата, това е. Например няколко седмици да се преструваш пред робите, че страдаш от безсъние, да се измъкваш често от спалнята си в горещите нощи и да четеш в кабинета на баща си...

– Измъквала си се, за да се срещаш с друг ли? – намръщи ѝ се Викс и скръсти ръце. – Онова кльощаво момче Тит, което толкова харесваш? Не че разбирам защо...

– Не изглупявай, Викс. Наистина четях в кабинета на татко. Трябва да те хванат няколко пъти в невинни простъпки – обясни Сабина. – После си свободен да преминеш към порочните. Едва тогава започнах да се промъквам в кухнята след среднощното четене и да си вземам нещо за хапване, преди да си легна. А кухнята е на дузина крачки от стаята ти.

Устните на Викс понечиха да се разтегнат в усмивка, но той ги възпря.

– И?

– С две думи, нито един роб в тази къща няма да се учуди, ако ме види да се шмугвам в крилото на робите посред нощ, запътила се към кухнята вместо към леглото си.

– Не е сигурно – предупреди я Викс. – Ако се натъкнеш на неподходящ човек в неподходящ момент...

– Принесох жертва на Фортуна да ни дари с късмет – прекъсна го Сабина. – И жертвах много красива перлена гривна за пари в брой, в случай че се наложи да подкупим някой любопитен роб.

– Помислила си за всичко, нали?

Викс се предаде и се усмихна. Свали меча и го захвърли в ъгъла на стаята.

– Защо според теб чаках толкова, преди да се върна от Баие? – Сабина седна и започна да изважда фибите от косата си. – Нямаш представа колко усилия ми струваше да подготвя почвата. Първо се наложи да внушавам на татко да ти предложи работа...

– Знаех си, че идеята е твоя.

– Разбира се, но той трябваше да смята, че е негова, а е много умен и не биваше да прибързвам. – Тръсна глава и косата ѝ се спусна върху раменете. – После разузнах как се предотвратяват бебетата...

Викс се закашля.

– Какво?

– Бебета, Викс. Така се правят, доколкото разбирам. Нямаш представа колко време ми отне да открия какво действа наистина. Калпурния иска дузини деца и не използва нищо, а няма и разпуснати приятелки, от които да почерпиш сведения. Майка ми сигурно е знаела някой полезен трик... както и да е, накрая се наложи да се допитам до няколко услужливи проститутки. Препоръчаха ми песар от Египет. Бил безпогрешен...

Викс се стовари върху леглото и я притисна с цялата си тежест, Разпери ръцете ѝ настрани без никаква съпротива. Целуна ямката между ключиците ѝ – любимото му място – и устните му се насочиха към ухото ѝ.

– Родена си за интригантка, нали?

– О, да.

Сабина го поцелува малко и сетне му заразказва отново за кроежите си. Изпълваше я искрено задоволство, сетеше ли се колко ловко бе действала, и нямаше нищо против да я възнаградят с малко аплодисменти. Разходката до бордея за съвета срещу бебета на места беше страшничка, но пък уличниците се оказаха извънредно услужливи, когато разбраха, че е дошла за информация, а не за някаква екзотична перверзия. Мили момичета всъщност и след като ѝ дадоха буркан от въпросния египетски песар, прибавиха всякакви полезни съвети за предстоящото ѝ еротично преживяване, включително една демонстрация с дървена флейта, която наистина ѝ отвори очите. Викс обаче сякаш се смути, докато я слушаше.

– Даваш ли си сметка в какви неприятности можеше да се забъркаш? – Той се раздвижи неспокойно. – И откога го планираш всъщност?

"От онзи ден, когато ме целуна след надбягванията." Макар че се двоумеше дали да предприеме решителната стъпка до деня, когато чу предложението на Тит. Това мило, непохватно момче с изненадващо спокоен поглед спомена как избираме хората с неподходящи недостатъци... и думите му ѝ въздействаха някак си. А се оплакваше, че никога не успявал да измисли нещо оригинално!

Сабина обаче реши да не споделя тези мисли и се върна на първия въпрос на Викс.

– Веднъж един много мъдър човек ми каза нещо за неприятностите. – Улови го за ръката и преплете тъничките си пръсти в неговите – дебели и груби. – Навличаш си неприятности независимо какво правиш, така че е по-добре да правиш всичко, което можеш.

– Кой го е казал? – Викс наведе глава към нея.

– Не е Платон, бъди сигурен.

– Звучи сякаш аз съм го казал.

– Ти наистина го каза, Версенжеторикс. Преди години, когато се срещнахме за пръв път. – Обви длани около врата му. – Не съм го забравила.

Той се засмя гръмогласно и я сграбчи толкова силно, че дъхът ѝ секна.

– Е, поне оценяваш по достойнство мъдрите съвети.

– Духни лампата – разкикоти се Сабина, когато успя да си поеме дъх. – И ми позволи да пробвам нещо. Имай предвид, че съм виждала да го правят само с флейта...

ВИКС

Сабина. Вибия Сабина.

Хубаво име. Но ми беше трудно да го изричам, независимо колко пъти се промъкваше в стаята ми, независимо колко пъти я прегръщах гола и топла. Сабина. Дори в мрака на нощта езикът ми завалваше неловко името ѝ.

И, милостиви богове, нощите бяха много!

Нищо не може да се сравни с лудостта на младостта. По света имаше по-красиви момичета от Сабина. По принцип харесвах момичета с повече гърди и по-малко въпроси. Но никое друго момиче не ме съблазни и не ме размекна като глина в ръцете си. През повечето време. Ала Сабина не можеше да ми се насити. На мен, Версенжеторикс, син на робиня и гладиатор, и скоро аз също не можех да ѝ се наситя. През дългите горещи, дъждовни дни пристъпвах нетърпеливо от крак на крак пред портата, докато дежурството ми свърши, изгълтвах припряно вечерята – възгореща и лепкава, въртях се в леглото, докато изгрее луната, и когато сянката се вмъкваше в стаята ми и залостваше вратата, половината ми кръв вреше и кипеше и аз се спусках и я притисках към стената. После се изтягахме на леглото и разговаряхме часове наред и това също беше нещо ново за мен. Не бяха разговарял много-много с момичета. Обикновено се кикотехме под завивките и първата ми грижа беше да не ме забележат бащите или братята. А и не бях интересен събеседник.

– Толкова си сладък, Викс – каза ми веднъж момичето от Британтия, което се погрижи за бойното ми кръщене. – Но не си от най-умните, нали?

Не бих я опровергал, но въпреки това Сабина ме караше да говоря.

– Брундизиум... – проточваше тя, подпряла брадичка върху дланта си в тъмнината. – Там си отрасъл, нали? Разкажи ми!

– Никога ли не ти се приспива? – прозях се.

– Не и когато има какво да науча. Детството ти е било много по-различно от моето. Разкажи ми някаква случка от детството си. Нещо забавно.

Замислих се.

– Бях на седем, разхождах се из Брундизиум и един плешив мъж в тога ме спря на улицата и ми предложи стриди за вечеря. Разбрах какво иска всъщност, но не смятах да пропусна безплатните стриди.

– Не! И какво стана?

– Оставих го да ме заведе в къщата си и след като се натъпках със стриди, той започна да прокарва ръка по бедрото ми. Стиснах показалеца и средния му пръст – показах как – и ги дръпнах в двете посоки. Докато пищеше и подскачаше из стаята от болка, аз избягах през прозореца.

– Това забавна история ли е?

– Беше смешно как се валяше по пода и ме ругаеше. Получи си заслуженото. Освен това пътьом откраднах и една много скъпа ваза.

– Варварин! – Сабина ме изгледа със светнал поглед. – Разкажи ми още нещо.

– Крадях всичко и от всички – глътки бира от чашите в кръчмата, сладкиши от кухните на господарите, монети от просяците. А когато станах на осем и продадоха мама в Рим, избягах от господаря си, за да отида при нея. Изминах сам-самичък целия път от Брундизиум до Рим. Примолвах се на каруцарите да ме откарат донякъде и крадях храна от уличните сергии.

– Брундизиум – произнесе замислено Сабина. – Искам да отида там. После може би ще се кача на кораб до Гърция. Адриан говори непрекъснато за Гърция.

– Адриан? – Обърнах се на една страна и я придърпах към гърдите си. – Има ли значение какво мисли този проклет подлизурко?

– Не е подлизурко – засмя се Сабина.

– Само дето непрекъснато ти лиже подметките – изръмжах. – Защо излизаш толкова често на разходка с него?

– Ако започна да отблъсквам всичките си ухажори, хората ще се замислят защо. Когато лъжеш, Викс – поучи го тя, – трябва да предоставяш на хората поводи за размисъл, за да не си задават други въпроси.

– Не е необходимо да се престараваш, нали? – настоях. – да го държиш под ръка, да свеждате глави над книгите...

– Ревнуваш ли? – подкачи ме тя.

– Не!

Може би малко. Сабина не даваше пет пари за ухажорите си, с изключение на двама – стеснителното патрицианско момче Тит, към което се беше привързала много, и трибун Адриан. Хилавият хлапак с виолетките не ме притесняваше – беше само на шестнайсет и едва събираше смелост да ѝ подаде по някой букет и да изпелтечи един-два комплимента. Адриан обаче... идваше поне два пъти седмично и със Сабина се разхождаха из градината, събрали глави. Говореха ли говореха и Сабина го наблюдаваше съсредоточено, както гледаше мен от възглавницата нощем.

– Не разбирам защо ревнуваш – Сабина нежно потърка нос в моя. – Мислиш, че Адриан ме засипва с комплименти? Последния път говорихме за архитектура, преди това – за гръцки философи, а преди това – за Елевзинските мистерии.

– Именно.

Все неща, за които не знаех нищо.

– Той говори предимно за Гърция – продължи невъзмутимо Сабина. – Непрекъснато ми повтаря, че Атина е центърът на цивилизацията, а не Рим. Може да разисква темата часове наред. Зад гърба му го наричат Гърчето.

– Аз го наричам безмозъчен кучи син и ще му го кажа в лицето.

Тя се засмя тихо в мрака.

– Искам да видя Атина. И Брундизиум. И десетки други места.

– Рим е достатъчно голям.

– А ти защо се върна в Рим? – облегна брадичка върху рамото ми и сините ѝ очи ми заприличаха на тъмни езера в тъмнината. – Родителите ти го мразеха.

– Аз не го мразя.

– Рим те пороби. Рим те принуди да се биеш за живота си на арената. Рим едва не те уби.

– Заради онзи безумец. Него го няма и няма причина да не се върна. Татко се опита да ме спре, но...

– Аха...

Намръщих се.

– Какво "аха"?

– Баща ти мрази Рим и следователно ти го обичаш.

Свих рамене.

– Планината в Британтия щеше да ни отеснее. А той е огромен мъж.

– Помня. Приличаш на него.

– Знам, знам.

Малкият ми брат беше тъмноок и тъмнокос като мама, но аз бях копие на баща си и ми беше омръзнало да ми го повтарят. И двамата бяхме червенокоси и сивооки, бях висок и широкоплещест като него, служех си по-добре с лявата ръка като него и бях наследил сръчността му с оръжията. И какво от това?

– Не съм като баща си.

– Не си – съгласи се Сабина. – Ще станеш по-голям от него.

– Искаш да кажеш по-висок? Бих искал...

– Не, не по-висок. По-голям. Твърде голям за Британия, да не говорим за някакъв хълм. Дори Рим няма да те побира.

– Благодаря... – отвърнах несигурно, притиснах я с прозявка към рамото си и скоро започнах да се унасям.

– Мечтай, Викс – прошепна тя или поне така ми се стори. – Мечтай за звездите си, за звездите, които ще те отведат към славата. Вдигаш много шумотевица, но мисля, че си по-голям мечтател и от мен.

Сенатор Норбан и семейството му вечеряха в Домус Августана веднъж седмично с императора и императрицата, но аз никога не ги придружавах. Възможно беше някои роби и стражи да ме помнеха от времето, когато император Домициан беше жив. Но с наближаването на Сатурналия[16] разбрах, че най-сетне ще ми се отдаде възможност да видя отблизо император Траян, защото той и антуражът му щяха да гостуват на Норбанови за вечеря.

– Не разбирам каква е тази суетня – оплака се кротко сенатор Норбан, когато съпругата му влетя като полудяла в стаята. – Той е войник, не е претенциозен. Слагаш парче месо в чинията му и е предоволен.

– Но императрица Плотина забелязва всичко – проплака Калпурния. – И не искам да бърчи дългия си нос в дома ми.

Вече много натежала, Калпурния се клатушкаше из къщата, следейки с показалец списъци, менюта и притеснени роби. Дори голямата дъщеря в семейството беше принудена да помага и аз видях в кухнята Сабина, покрила главата си с кърпа и с брашнено петно върху брадичката, да се сражава храбро с буца тесто.

– Покажи ми – настоя тя, наблюдавайки как сръчните ръце на готвача го мачкат и млатят. – Колко интересно!

Подсмихнах се тайничко, защото миналата седмица ми каза същото със съвсем същата интонация, когато ѝ показвах нещо под завивките (няма значение какво).

– Богове! Студено е! – потрепера тя, пъхайки се в леглото ми същата вечер. – Стопли ме.

– Както наредиш, господарке моя. – Увих ръце около нея. – Закъсня.

– Калпурния ме задържа. Избирахме меню за вечерята с императора.

– Ще съм на седмото небе, когато проклетата вечеря мине.

– Не искаш ли да видиш императора?

– Виждал съм императори и преди. Не искам да виждам повече.

– Лъжец.

Винаги усещаше кога лъжа. Наистина бях любопитен да видя този император. Войник, казваха, но сенаторите го харесвали, макар обикновено да не си падали по войници. Популярен. Интелигентен. Но какво още?

Сабина заби показалец в гърдите ми.

– Само толкова ли можеш да ме стоплиш?

– Ще се постарая, домина...

Прокарах длан по голия ѝ гръб и по-надолу и както обикновено разговорът приключи. Правихме любов няколко пъти – на деветнайсет си в разцвета на силите си, – както предишната и както следващата нощ.

– Виждаш ми се изморена напоследък, Сабина – възкликна Калпурния на сутринта. – Под очите ти има сини кръгове! Да не би да те претоварвам с тази нелепа вечеря?

– Просто не спя много – отговори прямо Сабина и на мен ми се стори, че домина Калпурния се втренчи остро в доведената си дъщеря.

Но нямаше какво да види. Сабина никога не ми хвърляше светнали погледи, не ме докосваше по ръката, когато се разминавахме по коридорите, не проявяваше към мен повече от дружелюбния интерес, с който се отнасяше към всички роби и свободни прислужници. Същият дружелюбен интерес, с който ме посрещна първия път в атриума на баща си, на конните надбягвания след това... същият като интереса, който будех у нея и сега между другите ни занимания.

Което всъщност беше добре. Едно-две момичета се бяха захласвали по мен преди и само ме поставяха в неудобно положение. Влюбените момичета винаги започват да разпитват за чувствата ти и обикновено резултатът е порой от сълзи (за тях) и плесник в лицето (за мен). А Сабина не изглеждаше ни най-малко захласната и това беше добре. Не можех да ѝ се наситя, вярно, но и аз не бях захласнат по нея. Честно казано, не знаех какво изпитвам към нея. С две думи, беше добре, че е благоразумна.

Много добре.

ГЛАВА ШЕСТА

ПЛОТИНА

Понякога Плотина се отчайваше. Наистина. От четири години съпругът ѝ беше император на Рим, но беше ли се научил на обноски?

– Толкова се радвам да ви видя – промърмори Плотина на сенатор Норбан и съпругата му, когато влязоха в атриума, ала гръмогласният поздрав на Траян заглуши думите ѝ.

– Маркус! Ти, куци кучи сине с ум като бръснач, честита Сатурналия!

Плотина вдигна очи към небето, когато съпругът ѝ стисна сенатор Норбан в мечешка прегръдка. Сенаторът изглеждаше развеселен, след като римският император го пусна да стъпи отново на краката си.

– Милостиви богове, Калпурния, да не би да се каниш да изтърсиш жребчето всеки момент? – Траян млясна звучно бузата на домакинята. – Ако е момче, кръсти го на мен и, ще направя нещо хубаво за него. Не, по-добре го кръсти на по-големия му брат. Не познавам по-добър човек от Паулин. Далеч по-добър е от мен...

Плотина вдигна ръка да даде знак на антуража им. Много гости се бяха събрали на вечерята у сенатор Норбан – сенатори и сенаторски съпруги с фризирани коси, кикотещи се момичета и засмени млади мъже, елегантни пажове, преторианци в червено и златно и постоянната свита на Траян, състояща се от легати и легионерски офицери с груби езици.

– Не бива винаги да се движиш сред рояк войници! – възразяваше Плотина.

– Защо? Така няма опасност да скучая.

И, разбира се, всички войници от свитата му бяха красиви мъже. Личните предпочитания на съпруга ѝ наистина не бяха нейна работа, но нима не можеше да спи с послушни роби като повечето мъже с неговите вкусове? Тогава на празненствата ѝ нямаше да се тълпят огромни здравеняци с груби гласове и ризници.

– Императрица Плотина! – възкликна Калпурния. – Колко прекрасно изглеждате! Ще посрамите и Юнона с тези смарагди!

– Бижутата не ме интересуват – Плотина сведе глава, за да докосне дискретно по страните дребничката съпруга на Маркус в синя коприна. – Нямах никакви, преди да дойда в двореца. Недоумявах как една спестовна жена е способна да преглътне подобно разточителство.

– Е, бижутата ми помагат през последните месеци. – Калпурния погали окръгления си корем, а сапфирите на ушите и около врата ѝ просияха като сини очи в светлината на лампите. – Дрехите вече не ми стават за разлика от огърлиците.

Бременна отново – Маркус определено не си губеше времето. Толкова благоразумен човек, истински гръбнак на Сената, но всички знаеха колко сляпо обича съпругата си (на неговата възраст при това!). Калпурния обаче беше мила жена, макар и склонна към лекомислие. Да не споменаваме разголените деколтета!

– Калпурния, ще извиниш, надявам се, съпруга ми, че изглежда като дрипльо. Така и не успях да го придумам да сложи прилична тога за вечерята.

– По половин ден се задушавам в проклетата тога! – оплака се Траян добродушно. – Знам, че Маркус няма да възрази, ако старият войник загърби протокола в името на удобството.

– Мъже! – Плотина погледна Калпурния с многозначително повдигнати вежди.

Атриумът вече гъмжеше от гости; разхождаха се наоколо и разговаряха; жените и мъжете си разменяха шеги и се смееха звънливо на фона на бълбукащия фонтан в центъра на атриума и трелите на лютните, долитащи откъм нишата. Траян вече се смееше най-гръмогласно от всички, подхвърляше шеги и потупваше със замах събеседниците си по гърбовете.

– Такова дете е! – каза Плотина на Калпурния. – Като повечето мъже, естествено, но някои са по-вдетинени. Може ли да разменим няколко думи насаме? Искам да обсъдим нещо важно...

– Разбира се, императрице. Вино?

– Овесена отвара. Не пия вино.

Не го ли знаеха всички?

Двете жени закрачиха бавно край колоните в дъното на атриума. Калпурния поспираше от време на време да даде нареждания на робите, да прошепне нещо на иконома, да поздрави гост, да се помоли дискретно: "Отиди да спасиш Маркус от онзи ужасен досадник Серван", а Плотина отговаряше с царствено кимване на поклоните, които я следваха като шлейф из залата.

– Става дума за доведената ти дъщеря.

– Знаех си, че ще забележите закъснението на Сабина – сподели тъжно Калпурния. – Сигурна съм, че още се конти. Такива са си момичетата.

Нищо подобно. Плотина никога не се кипреше пред огледалото, дори на младини. Но си замълча. Трябваше да разреши съществения въпрос, и то още тази вечер.

– Искам да поговорим за сватбата ѝ. Не бива да отлагате повече.

– Опасявам се, че още не е взела решение. Маркус ѝ е предоставил свобода на избор. В границите на разумното, разбира се.

– Сенатор Норбан е твърде либерален към нея. Едно неопитно момиче е неспособно да вземе толкова важно решение.

– Сабина не витае из облаците – усмихна се Калпурния. – По-мъдра е от мен, когато бях на нейните години.

Плотина усети как главоболието започва да стяга слепоочията точно там, където плитките ѝ бяха прихванати с дълги фиби. Когато главоболието се развихреше, фибите сякаш се впиваха в черепа ѝ.

– Ще бъда откровена, Калпурния. Скъпият Публий е очарован от нея.

– Нима? – възкликна небрежно Калпурния. – Наистина ли?

– Да – Плотина се насили да отпие глътка от овесената отвара. – И не искам да страда. Очевидно той е най-добрата партия за доведената ти дъщеря.

За всяко момиче, навсякъде.

– Той несъмнено е приятен млад мъж, императрице.

"Той е съвършен млад мъж – прииска ѝ се на Плотина да отсече. – Доведената ти дъщеря трябва да благодари на колене на боговете за него."

– Нали ще ѝ поговориш за него? Ако се намесиш, ще разсееш колебанията ѝ.

– О, Сабина никога не се двоуми.

Капурния спря да каже нещо надве робини, които се поклониха и тръгнаха из атриума с подноси с пълни чаши и плодове.

– Тогава поговори със съпруга си – Плотина стисна ръката на Калпурния в знак на женска солидарност. – Не е необходимо много, сигурна съм. Всички в Рим знаят, че го въртиш на малкото си пръстче.

– Не знам какво намеквате – отвърна с охладнял глас Калпурния.

– Лесно е. Просто го накарай да стегне дъщеря си.

– Не мога да заповядвам на Маркус, императрице. А и не искам.

Не беше признак на добро възпитание да подбелваш очи, но Плотина се изкуши. Калпурния не знаеше ли правилата на играта? Мъжете се заливат от смях на празненствата, важничат в центъра на вниманието, въобразяват си, че коват закони. Жените остават в сянка, та съпрузите им да обират овациите. Да е тиха и смирена, разбира се, е дълг на всяка съпруга. Но дълг на всяка съпруга е и да се погрижи от мъжката показност да произтекат правилните решения. Нима се налагаше да ѝ го обяснява?

Очевидно.

– Съжалявам, ако с Адриан сте неудовлетворени от поведението на Сабина – гласът на Капурния вече не звучеше любезно. – Но баща ѝ не е склонен да я пришпорва, нито пък аз. А сега ме извинете, виждам, че готвачът се опитва да привлече вниманието ми. Надявам се да не е прегорил охлювите.

Отдалечи се бързо от гостите и Плотина остана сама, стиснала чашата с овесена отвара, до обрасла с лозница статуя на Пан. Не биваше да възлага надежди, че съпругата на Маркус Норбан ще помогне на скъпия Адриан. Калпурния очевидно е простодушна жена за разплод и нищо повече.

Плотина вдигна ръка и започна да масажира слепоочията си. Главоболието определено се надигаше – от онези, които я измъчваха, когато хората ѝ противоречат. Ако знаеха как боли, никога нямаше да си позволят да се държат така.

– Сабина! – извика Траян сърдечно, когато фигура в сребристо влезе в атриума. – Закъсняваш, малка Сабина!

– Простете ми, цезаре. – Момичето се поклони, после се вдигна на пръсти да го целуне по бузата.

– Не, разбира се, липсваше ми! – Прегърна я, после отстъпи одобрително назад. – Красива си, Вибия Сабина. Разбирам защо половината ми офицери искат да се оженят за теб.

"Не е за тях! – прииска ѝ се на Плотина да го среже. – Тя е за моя Публий, никой ли не разбира? За моя Публий!"

Зад рамото ѝ прозвуча успокоителният глас на Публий – дълбок, образован и самоуверен.

– Двоумя се коя изглежда по-красива тази вечер – моята императрица или бъдещата ми съпруга.

– Ласкател.

Плотина подаде буза за целувка. Тази брада – още не беше я обръснал, но беше много изтънчен в тогата от фин памук, уравновесен и красив, с гравирана сребърна чаша в ръка, върху която сияеше пръстен с печат. Той кимна на познат, който му махна от другия край на залата, но остана при Плотина.

– Искам да ти благодаря. Беше права за Вибия Сабина. Сега разбирам, че е съвършената съпруга за мен. – Устните му грейнаха в усмивка сред късо подстриганата брада. – Не биваше да поставям под съмнение преценката ти.

– Понякога и аз се съмнявам. – Само пред скъпия Публий си позволяваше да признае такова нещо. Майката на Рим никога не бива да се колебае. – Виждам, че момичето още те държи в напрежение, надявах се въпросът вече да е уреден.

– Нищо подобно. Отсрочката ми дава шанс да я опозная. – Адриан погледна към Сабина в отсрещния край на атриума, приклещена между двама трибуни и с учтиво отегчено изражение. – И харесвам това, което виждам.

– Аз не. – Момичето нямаше да получи от нея нито една похвална дума, докато не станеше съпруга на скъпия Публий. Тогава щеше да ѝ бъде като дъщеря, но сега беше само източник на неприятности. – Не ми харесва как е облечена.

Всъщност нямаше нищо нередно в тясната сребристосива дреха с висока яка, но някак си изглеждаше...

– Думата, която ти убягва, е ослепителна. – Адриан разклати замислено виното в чашата. – Другите момичета тук са се постарали просто да са привлекателни. И след десетина години ще заприличат на майките си – дебели и наплескани с грим. Не и моята Сабина.

– Колко мило, че я хареса – стисна устни Плотина.

– Помня как веднъж-дваж съм срещал чудовищната ѝ майка – продължи Адриан. – Ужасна жена, но никой не може да отрече, че имаше стил. Успяваше много майсторски да привлече всички погледи, когато се появи някъде... Вибия Сабина явно не прилича на нея, но и тя притежава стил. Дори още по-добре, притежава ум. С течение на времето... – Адриан вдигна чашата си за доволна наздравица – ще се превърне в истинско произведение на изкуството.

– Хмм... – Плотина затвори очи. Слепоочията ѝ вече пулсираха, в помещението беше шумно и гостите се насочваха към триклиниума[17] за вечерята. – Придружи ме до трапезата – помоли тя скъпия Публий, който веднага ѝ протегна ръка. – Налага се да изпълня дълга си, въпреки че не съм в състояние да преглътна нито една хапка. Главата ме боли ужасно.

ТИТ

Тит наблюдаваше дискретната борба с лакти, докато гостите се настаняваха по лектусите[18]. Всички искаха да са до почетното канапе на императора, украсено с копринени възглавнички и бръшлян. Никой, от друга страна, не искаше да дели място с императрицата. И цял рояк младежи се блъскаха да седнат до Вибия Сабина. Трибун Адриан се настани от лявата ѝ страна, но Тит (настъпвайки решително крака на млад едил[19]) успя да се намести ндясно от нея.

– Здрасти – поздрави я той. – Изглеждаш прекрасно.

Вместо момичето с нехайна плитка и обикновена туника, което виждаше по време на периодичните си срамежливи визити най-често в библиотеката, сега тя изглеждаше неузнаваемо изтънчено – сияйна нимфа, изтегната върху тапицирания с коприна лектус, в тясна сребриста дреха, разкриваща глезените ѝ, с вдигната високо и старателно пригладена коса. Никакви бижута, за разлика от другите момичета, накичени, за да заслепят ухажорите – само една обеца в египетски стил, дълга сребърна обеца с проблясващи гранати, докосваща рамото ѝ.

– Радвам се, че не изглеждаше така, когато ти предлагах брак – уточни искрено Тит. – Нямаше да съумея да обеля нито дума.

Сабина се засмя, но трибун Адриан от другата ѝ страна се намръщи. Първата върволица роби влязоха със сребърни подноси и се разнесе изкусителен аромат на печено свинско и пушени стриди.

– Кой си ти, млади човече?

– Тит Аврелий Фулвий Бойоний...

– Да, чувал съм за теб. По-скоро за баща ти. Не трябва ли да си още на училищната скамейка? – Трибун Адриан насочи вниманието си към Сабина, пренебрегвайки напълно Тит. – Надявах се да продължим разговора си за архитектурните възгледи на Аполодор, Вибия Сабина. Куполите му изобщо не ме вълнуват...

Тит така и не успя да продума повече. Адриан обсеби Сабина с лекота, на която Тит завидя. "Де да бях на двайсет и шест, а не на шестнайсет. Да бях очарователен, а не срамежлив." Представи си, че е светски мъж, облегнат нехайно до Сабина, че беседва със съвършена смесица от интелигентност и чувство за хумор, предлага ѝ подбрани хапки от всяко ястие с небрежен вид, знае кога точно да докосне китката ѝ с пръст, за да придаде на разговора интимна атмосфера. Как копнееше да е трибун Адриан, а не Тит, който трябва да е на училищната скамейка!

Тит сви тъжно рамене и се зае с храната. Докато дойде денят, когато няма да е най-младият на празненството, вероятно е обречен да кима мълчаливо и да изслушва другите. Изяде пушените си стриди и подлютените морски таралежи и насочи вниманието си към разговорите, течащи гладко между лектусите. Помисли си, че се дължи на Траян – беше император, но очевадно не изпитваше необходимост да е център на вниманието. Насърчаваше другите да говорят и ги изслушваше съсредоточено. Веднъж дори погледна добросърдечно Тит и подхвърли:

– Е, момче, ти си от тихите води, нали? Познавах баща ти. Преди стотина години бяхме заедно трибуни. И ти ли планираш да си пробваш късмета в легионите, млади Тит?

Тит не си представяше нещо по-ужасно. Кал? Походи? Битки? "Предпочитам да ме изядат вълците." Но не можеше да го каже на високия, добре сложен император, енергичен и загорял от слънцето, в обикновена туника и къса военна подстрижка, със засмени очи, насочени благодушно към най-маловажния гост. Неговият император, който на четирийсет и девет изглеждаше с десет години по-млад и готов да скочи в миг от лектуса и да се впусне в битка.

– Цезаре! – възкликна ведро Тит, а Траян се засмя и зададе някакъв въпрос на сенатор Норбан.

Тит знаеше от опит, че заговори ли те влиятелен мъж, понякога е достатъчно да повториш името му (с подходяща за случая интонация) и да си придадеш благоговейно изражение. Слава на боговете, никой друг не го заговори до края на вечерята. Тит похапваше стриди и пийваше вино, доволен да е незабележим. Боят започна едва когато отнесоха подносите с плодове и ядки.

Тит, вече станал от канапето, излезе да погледа как луната изгрява над открития покрив на атриума, но чу виковете. Последва шумотевицата в засенчената градина, осветена от лампите, запалени по колоните. Един от телохранителите на Норбанови мина край него, издърпал меча си до половината от ножницата, и Тит го докосна по ръката.

– Мисля, че са гостите. – Погледна към тъмните силуети, които се щураха по заравнените алеи.

Двамина от младите трибуни на императора се бяха счепкали за сребърната обеца на Сабина като знак за нейното благоволение и бяха съборили ваза с орхидеи. Император Траян ги беше хванал за вратовете като кученца и ги бе изхвърлил навън.

– Разрешете спора като войници – извика им той, – вместо да рушите къщата на домакина си. Калпурния, извини хората ми...

Но Калпурния се смееше и гостите наизлизаха от триклиниума да се поразтъпчат в свежия благоуханен въздух на тъмната градина и да погледат двамата трибуни, които, извадили мечове, бяха сключили приятелски облог да се бият, докато на някого му потече кръв.

– И гледайте да е само драскотина – подвикна им императорът, настани се на мраморна пейка и се облакъти върху коленете. – Ще ми трябвате, млади нехранимайковци, когато догодина се върна в Дакия. Не искам да се избиете.

"Дакия? – учуди се Тит. – Милостиви богове, дано дядо да не реши да ме изпрати на война." Чуваше думите му: "Военната служба закалява най-добре младите." Нямаше никакъв смисъл да протестираш, ако си въпросният млад човек, който не изгаря от желание да се закалява.

Повечето гости вече бяха излезли в градината. Тит виждаше Маркус Норбан, застанал до дъщеря си с развеселено лице, а Сабина гледаше снизходително ухажорите си и единствената ѝ обеца блещукаше в мрака. Трибуните се спуснаха един към друг със силни викове, но дори Тит разбра, че са прекалено пияни да поднесат зрелищен двубой. Кръстосаха шумно мечове, позалитнаха насам-натам и единият – по-скоро благодарение на късмета, отколкото на сръчността си – успя да отпрати оръжието на противника си на земята.

– Аз печеля – обяви той и размаха нестабилно меч към нощното небе. – Домина Сабина, настоявам да си получа наградата – вашата обеца, символ на... хлъц! ... символ за любов...

– Не я заслужаваш – отвърна Сабина, гарнирайки думите със смях, за да не прозвучат обидно. – Искам да я подаря на някой, демонстрирал истинско умение. Нашият телохранител ще те скълца за половин минута.

– Как не! – настръхна трибунът. – Обикновен... хлъц! ... телохранител не може да ми се опре.

– Да видим – каза тя и Тит се почуди дали наистина в очите ѝ заискри задоволство, когато обходи с поглед тълпата. И добави: – Ще дадеш ли урок на патрициите, Версенжеторикс?

Младият телохранител, който подсказа на Тит да донесе виолетки вместо лилии, не се поколеба нито миг. Захвърли настрани мантията си, размаха ръце за бърза загрявка и извади меча си от канията, проправяйки си път през подпийналата тълпа.

– Нямам нищо против, домина.

Трибунът нададе боен вик и вдигна меч. Приятелите му изръкопляскаха подигравателно. Тит се наведе да вдигне мантията на телохранителя и докато се изправи, трибунът беше разоръжен.

Тит примигна и веждите му отскочиха нагоре.

– Не беше честно – запротестира трибунът.

Телохранителят – Сабина го наричаше Викс – сви подканващо показалец и усмивката му проблесна като саблено острие.

– Да опитаме пак тогава.

– Това не е подходящо забавление за вечерно празненство – жалваше се императрица Плотина, но никой не я чуваше.

Този път Тит успя да проследи схватката, доколкото я имаше. Удар, контраудар, финт и острието отново се озова на земята.

– Някой друг? – Телохранителят, наречен Викс, закрачи в кръг, разперил ръце. – Тъкмо загрях.

Беше висок, самоуверен, дързък, дори не беше се задъхал. Лампите набраздяваха със сенки голите му мускулести ръце. "Възпявам оръжията и воините." Тит цитира мислено Вергилий и огледа собственото си хилаво и безлично тяло. Никой нямаше да възпее неговите подвизи, това поне беше сигурно.

Трима трибуни приближиха с предизвикателни викове към Викс. Първият съумя да нанесе един-два удара, които Тит си спомняше смътно от уроците за саблено майсторство, но в крайна сметка бе разоръжен с пробив отляво; вторият беше пиян и остана с празни ръце за по-малко от минута; третият успя да окаже съпротива. Гостите ръкопляскаха, окуражавайки противниците, кръстосали мечове върху заравнената градинска алея. На Тит му се стори, че веднъж-дваж Викс можеше да сложи край на битката, но на червенокосия телохранител като че ли му беше все едно. Движеше се спокойно и лениво, сякаш мечът се е сраснал с ръката му, и накрая с широка усмивка замахна и изби оръжието от дланта на съперника си.

Трибуните и приятелите им замърмореха, недоволни, че ги унижава домашен телохранител, но Тит заръкопляска и останалите гости се присъединиха към аплодисментите, готови да се насладят на всякакви развлечения. Викс се поклони демонстративно и Тит забеляза как намигна на Сабина. Тит се запита тъжно колко години от живота си би дал, за да се поперчи пред такова момиче. Десет му се струваха прекалено много, но пет...

– Казах ли ви, цезаре? – обади се развеселено Сабина. – Добър е, нали?

– Много. – Очите на императора се взираха във Викс дружелюбно и замислено. – Обзалагам се, че са те обучавали за гладиатор.

– Как разбрахте, цезаре?

– По ударите, момче! Все едно косиш сено. Ако те бяха обучавали за легионер, щеше да държиш ръцете си прибрани зад щита и да замахваш пестеливо. – Траян показа как. – Стоиш в плътен строй зад щитовете и използваш върха. Върхът винаги побеждава острието.

– Ако си в боен строй, цезаре. – Викс отпусна върха на меча върху чакъла. – Но ако строят се разкъса?

– Моите войски никога не се огъват – отвърна императорът с несъзнателна самонадеяност.

Императрица Плотина вдиша очи към небето, но Тит се усмихна. Викс също се усмихна и разпери широко ръце, стиснал меча.

– Защото аз не съм се опитал да го огъна, цезаре.

– Искаш ли да пробваме, момче? Моят начин срещу твоя? – повдигна вежди Траян.

"Ще откаже! – помисли си Тит. – Няма да приеме предизвикателството! Няма да се изправи срещу императора на Рим!"

Но Викс само се поклони в знак на съгласие и император Траян скочи от пейката като юноша.

– Някой да ми даде меча си.

Гостите зашушукаха.

– Цезаре, това е под достойнството ти – сгълча го съпругата му.

Той обаче ѝ извика:

– Милостиви богове, Плотина! От седмици не съм се бил като хората! Никой не носи щит, нали? Тогава просто ми дайте меч и ще уредим въпроса.

На Тит първите удари му се сториха бавни, предпазливи. Викс вече не се усмихваше; със съсредоточено изражение изпробваше рефлексите на римския император. Траян действаше по-прибрано от противника си, стабилно вкопал крака, с наведена глава, за да не стане лесна мишена. Да, така се прави, спомни си Тит напътствията на учителите си. Така обучаваха всички легионери, така печелеха битките си по цял свят срещу надаващите боен рев варвари. Всеки римлянин го знаеше. Викс се придвижваше съвсем различно, нашироко, изкусителна мишена, просеща сякаш да я пронижат. Късият меч на Траян започна да се стрелка като змийски език – към врата, към коляното, към лакътя на противника. Викс отблъскваше върха на острието и нападаше на свой ред, но Траян отстъпваше невъзмутимо. Викс се спускаше след него, замахваше, ала твърдото като скала рамо на почти петдесетгодишния император го отблъскваше. Отдалечиха се един от друг и отново закръжиха един срещу друг.

"Богове! – помисли си Тит. – Той не се шегува! Наистина смята да се пребори с римския император!"

А на императора на Рим това очевидно му харесваше.

– Докога ще подскачаш насам-натам? – оплака се Траян, докато описваха дъги един срещу друг. – Мислиш, че печелиш предимство, като ме караш да те преследвам?

– Не съм ли прав, цезаре?

Викс замахна отново към рамото му.

Траян отби удара.

– Сигурно, ако разполагаш с цяла пясъчна арена, из която да обикаляш, но бойното поле не е просторно. – Посегна към коляното на Викс и телохранителят отскочи. – Битките те поставят натясно. Като в капан!

Викс отговори с порой от удари. Тит забеляза, че нито един не е насочен към лицето – дори буен младеж като Викс не смееше да ослепи императора на Рим. Но замахваше бързо и силно към раменете и ребрата и императорът едва успяваше да се защити. Викс насочи острието си към външната страна на рамото на Траян и той вдигна щита си. Само дето нямаше щит. Дъхът замръзна в гърлото на Тит. Пръсна кръв, лъскава в светлината на лампите, и гостите поеха ужасено дъх. Императорът опипа ръката си. Между пръстите му се процеди кръв. Викс отстъпи назад с посивяло лице, а императорските телохранители го заобиколиха в плътен обръч от мрачни лица.

Траян отметна глава и се засмя.

– Победи, момче!

– Не съвсем, цезаре. – Викс пристъпи от крак на крак. – Ако имахте щит...

– Но нямах и забравих. Лош навик. Поздравявам те с победата.

– Махна с ръка на телохранителите да се отдалечат и потупа Викс по рамото. – Все пак сенокосният ти стил не е за изхвърляне. Как се казваш?

– Версенжеторикс, цезаре.

Гостите наобиколиха императора с угрижени лица, но той ги отпрати с длан.

– Драскотина, нищо повече. Порязвал съм се по-лошо, докато се бръсна. – Очите му отново се приковаха в младия телохранител. Гледаше го дружелюбно, сякаш са стари приятели след тренировка в гимназиума[20]. – Догодина ще тръгна с легионите си на север, Версенжеторикс. Един тамошен цар плаче да го понапердаша. Нужни са ми добри войници. Винаги ми трябват. Ти ще си истинска придобивка в легионите ми. Искаш ли да ми помогнеш да воювам?

– Може би, цезаре.

Тит забеляза, че Викс се колебае. "Ако тази ръка лежеше върху моето рамо и тези очи се впиваха в моите, сигурно щях да се запиша с песен на уста в легионите. Аз, момчето, готово да го изядат вълците, вместо да стане войник!".

– Може би дрън-дрън, Версенжеторикс – отвърна императорът. – Ще те направя римски легионер. Върхът побеждава острието, не забравяй. – Потупа още веднъж якото рамо и се обърна. – Някой друг иска ли да премери сили с този млад воин? Легате? Млади Тит? Или ти, трибуне Адриан?

– Няма да се бия с него – гласът на Викс прозвуча звънко и презрително. – Кога за последен път са го виждали да си цапа ръцете?

Траян се засмя и гостите му запригласяха.

– Момчето напипа слабото ти място, Адриан. – Императорът прибра оръжието си в ножницата. – Бъди мъж, вдигни меч!

– Благодаря, цезаре. – Заобиколен от разсмени лица, единствен Адриан не се усмихваше. – С перо мога да нанеса по-жестоки рани.

– Моят меч срещу твоето перо – вдигна Викс острието си. – да видим кой ще спечели.

Последва нова вълна от смях и Адриан отвори уста, но за свое удивление Тит усети как от устните му се изплъзва:

– Ще ми покажеш ли няколко удара? – предложи той на Викс.

– Но признавам, че съм безнадежден с меча.

– Ето това е дух! – засмя се Траян и прегърна с една ръка сенатор Норбан, а с другата – Сабина и тръгна към триклиниума.

Адриан понечи да го последва, но някак си го изтикаха настрани... Тит не успя да се сдържи и се усмихна.

Градината опустяваше, гостите се оплакваха, че е застудяло – вече нямаше какви вълнения да ги сгреят, и се прибираха вътре да се почерпят с греяно вино. Викс си беше взел мантията и я носеше, преметната през ръка. Докато си прибираше меча в ножницата, Тит приближи до него.

– Няма смисъл да ме учиш как да използвам това нещо – кимна към оръжието на Викс. – Винаги ще си остана безнадежден случай. Опитвах се просто да отвлека вниманието на трибун Адриан. Изглеждаше готов да си отреже главата и да я изпече на бавен огън, задето ги накара да му се надсмеят.

– Не ми пука дали този превзет кучи син...

– Не биваше да нараняваш императора, младежо – прозвуча женски глас зад гърбовете им, отмерен и дълбок.

Тит се обърна и се поклони много ниско на императрицата. За пръв път я виждаше отблизо – достолепна като статуя жена с много смарагди, висока почти колкото него, тоест наистина много висока. Дълбоките ѝ очи се стрелнаха край Тит и той се зарадва, че остава невидим, когато тя смръщи императорски вежди към Викс.

– Всъщност не биваше изобщо да приемаш да се биеш с него. На съпруга ми може и да му изглежда забавно, но на мен не ми изглежда забавно.

Тя се завъртя на място като статуя, която извеждат от храма, и се отдалечи с плавна походка.

– Императрици! – възкликна погнусено Викс. – Винаги създават неприятности, коварните му кучки! Императорите може и да ти простят, ако ги ядосаш, но не и императриците.

– И колко императрици познаваш?

– Ще се изненадаш, ако разбереш – отговори телохранителят, току-що разкървавил ръката на римския император, и се отдалечи, подсвирквайки си.

ВИКС

– Видях те как се биеш с императора – с тези думи ме посрещна Гая, когато се шмугнах в кухнята. – Умът ми не го побира как посмя. Императорът! Императорът е великолепен...

Да. Много точно описание. Дружелюбният му гърлен глас, силата зад ударите, които си разменихме, мускулите на лявата му ръка, по-яка от дясната, защото този стар воин, макар и император, все още се упражняваше всеки ден с тежък щит. Ръката му с имперския печат ме беше прегърнала през рамо, сякаш съм приятел. И колцина императори посрещат раните с усмивка?

По дяволите, изпитах приятно чувство да усетя отново меча в ръката си. Плавното движение на краката напред-назад, спокойствието на мускулите, работещи меко и гладко, отблясъците на метала и шепотът на остриета, кръстосващи се отново и отново. Липсваше ми. Липсваше ми удоволствието от хубавата битка. Забавлявах се от цялото си сърце и през ум не ми минаваше да се оставя да ме победят – нито патрицианските момчета, нито дори Траян. Беше добър, вярно, но дори императорът на Рим не беше извадил късмета най-великият римски гладиатор да го обучава от осемгодишен.

Познатото нетърпение се раздвижи отново в гърдите ми. Сабина го беше поукротила за малко – когато си на деветнайсет, няма по-добро средство да отвлечеш вниманието от удоволствията на плътта, – но не беше изчезнало. Погледнах двамата други телохранители, заяждащи се незлобливо над заровете в ъгъла на кухнята. Като тях ли щях да стана след трийсет години? Щях ли да надебелея, да оглеждам похотливо робините и да разказвам до втръсване историята как съм кръстосвал меч с императора?

– Налей ми вино – подвикнах рязко на Гая.

– О, сега искаш услуга? – Тя повдигна вежди. – Мислех, че вече си прекалено извисен да разговаряш с робите, Викс. Не съм те виждала да се навърташ край вратата ми напоследък.

Отървах се от нея, откраднах поднос с медени сладкиши и гарафа с вино и се прибрах в стаята си. Още чувах гостите в атриума да разговарят с провлечената си патрицианска интонация, но празничното ми настроение вече се бе изпарило.

Долових ясно характерния дълбок глас на трибун Адриан да дърдори нещо, за да впечатли Сабина или някой друг търпелив слушател. По-рано разпитваше двамата по-възрастни телохранители, подкупвайки ги с по няколко монети, дали Сабина не предпочита някой друг ухажор пред него и дали затова не приема предложенията му.

– Баща ѝ те смята за отчайващ досадник – уведомих го, без да ме питат. – Съветвам те да се откажеш от Сабина, трибуне. Няма да те вземе за съпруг за нищо на света.

Надявах се да се изчерви или да свие юмруци, но той само ме изгледа високомерно.

– Какво ли знаеш ти, войнико?

На върха на езика ми беше да изредя няколко неща, известни ми за момичето, което ухажва – как извива гръб, когато я целувам в ямката между ключиците, как затваря очи и се задъхва, когато целувам нещо друго. Но замълчах. Само се усмихнах невинно и проследих с поглед как се отдалечава със златния си бокал и с надменното си изражение.

"Изглеждаше готов да ти изтръгне сърцето и да го опече – каза ми хилавото момче, защото му се присмяха заради теб".

Да върви в Хадес[21]! Не съжалявах.

Изпънах се по гръб на леглото и запреживях сладкишите. Капки мед се стичаха по завивките, а аз наблюдавах как луната наднича в тесния прозорец. Видях как носилките идват една по една да отведат благородните гости, видях как другите телохранители обикалят градината да изгасят лампите, чух готвачката да се оплаква от пришките си, тътрейки крака по коридора към стаята си. Чух домина Калпурния да се горещи добродушно в атриума:

– Няма да повярваш какво ми каза императрицата!

Чух и тихия смях на Маркус Норбан, докато я отвеждаше на горния етаж.

Лека-полека къщата заспа. "Тази вечер няма да дойде", помислих си, но след час една сянка се прокрадна в стаята ми, понесла сребърни сандали в ръка.

– Краката ме болят – оплака се Сабина. – Мразя тези обувки.

– Не ги носи.

– Но са красиви, нали?

Седнах в леглото.

– Ти ли го скрои?

– Кое?

– Знаеш кое. Боя.

– Може би.

– Защо?

– Реших, че императорът ще те хареса.

Спомних си императрица Плотина и злобното ѝ предупреждение.

– Съпругата му не ме хареса.

– Плотина? – изкикоти се Сабина. – Нищо чудно. Тя не харесва никого. Особено онези, които се забавляват:

– Как император Траян си е намерил такава жена? – попитах. – Все едно да спиш с мраморна статуя.

– Какво общо има леглото? – изненада се Сабина. – Тя се грижи за домакинството му и му дава разумни съвети. Той управлява империята и спи със стройни млади войници. Спогаждат се отлично. – Тя захвърли сребърните сандали. – Малко съпрузи са като Калпурния и татко, Викс. И много – като Траян и Плотина.

– Харесва войници? – вдигнах вежди. – Затова ли реши, че ще му допадна? Защото аз не...

– Не, глупчо – засмя се Сабина. – Реших, че ще те хареса, защото, ако не броим предпочитанията му в леглото, ти си точно като него.

– Глупчо ли станах? – Пресегнах се и я улових за кръста.

Придърпах я към себе си. Все още беше с изящната сребристосива дреха, а сребърната обеца с гранатите блещукаше до гърлото ѝ.

– Ти си глупчо, който се би храбро с императора и затова получава наградата. – Свали обецата и я пусна в дланта ми. – Трибуните се домогваха до нея, макар да не разбирам защо. Ти ги победи и следователно е твоя.

– Ами ти?

– О, аз вече съм твоя – отвърна ведро тя. – Обичам те, Викс. Всъщност те обичам много.

Стомахът ми се сви неспокойно, докато се мъчех да измисля как да се измъкна. За пръв път се държеше като влюбена, това беше сигурно, но пък разговаряше с мен и ме заглождиха съмнения, предвид факта, че родителите ми винаги разговаряха – за всичко и непрекъснато и бяха свързани до живот, а вероятно и в отвъдното. Бащата на Сабина и домина Калпурния също разговаряха непрекъснато, като се замисля... Дали разговорите под завивките са главното, а не просто смехът и забавлението? Разговорът ли хвърля мъжа в дълбокото, откъдето няма измъкване?

Не знаех какво да кажа. Не знаех какво мисля, не знаех какво чувствам и какво искам. Всъщност не знаех почти нищо и се чудех как да се измъкна от това, но Сабина се позасмя и легна върху мен за целувка. Зарових ръце в копринената ѝ коса, пристегната на тила, развързах я, тя се разпиля и мигът отлетя.

ГЛАВА СЕДМА

САБИНА

– Тази година не се намират лесно. – Сабина взе нара от сбръчканата ръка на продавачката на плодове и ѝ подаде монета. – Благодаря, че си ми запазила, Ксанте.

– Разбира се, домина – усмихна се широко старицата и се поклони припряно.

Сабина се отдалечи с усмивка, поднесла нара под носа си. Малко повехнал, но все още сладък.

– Знаеш името ѝ – изненада се Адриан и ѝ протегна малък сребърен нож да обели кората на нара.

– На Ксанте? Разбира се, винаги си купувам плодове от нея. Добре е да помниш имената на хората.

– Дори на плебеите ли?

– Особено на плебеите. – Сабина извади първото зрънце от нара и го лапна. – Татко знае имената на всичките си подопечни и те са готови на всичко за него. А император Траян познава всичките си преторианци и семействата им. Знае как центурионите кръщават конете си.

– Да – кимна замислено Адриан. – Върши му работа, нали?

В студеното и ветровито утро сивото небе се чумереше над главите им. Навесите и завесите плющяха по Римския форум и изнервените търговци ругаеха, пристягайки краищата на непокорните платнища, гонеха шапките си, политнали върху плочника. Сабина се разхождаше бавно край сергиите и павилионите, увита плътно в розова вълнена пала. Адриан крачеше до нея, висок и спокоен в снежнобяла тога. Превеждаше я край разбунените от вятъра локви, а телохранител на Норбанови ги следваше чинно. Не беше Викс – много благоразумно Сабина беше помолила да я придружи един от другите телохранители, когато Адриан се отби да я покани на разходка из града. Тази сутрин не искаше Викс да подслушва всяка дума от разговора и да я измерва с навъсен поглед, щом Адриан я докосне по ръката.

– Чакай, ще купя това. – Сабина спря до сергия с кожени топки, взе една, подхвърли я и я улови. – Достатъчно мека е. Бебето на Калпурния ще си играе с нея, като се роди.

– Добър избор – похвали я търговката. – Защо не му вземете и една халка, за да си търка венците.

– Да, Лин се измъчи много, докато му никнеха зъбите... – Сабина събра в шепа зрънца нар и попита търговката как са децата ѝ. Изслуша дълга история за любимата ѝ дъщеря, която проходила цял месец по-рано от очакваното, и сподели рецепта за облекчаване на подути венци. – Малкият ми брат нямаше да оцелее без карамфилово масло – сподели тя и извади няколко монети.

– Много добре се справяш – отбеляза Адриан, когато се отдалечиха от търговката, която се кланяше и им махаше за сбогом.

– Не е толкова трудно. Трябва просто да се интересуваш от хората.

– Хората не ме интересуват – призна Адиран. – Освен ако не са умни.

– Знам. И аз не те интересувах, докато не показах, че имам мозък в главата си. – Сабина подаде плика с топката и халката за чесане на венци на телохранителя. – Но защо не се преструваш, че се интересуваш, за да спечелиш симпатията им?

– Не притежавам твоя талант, Вибия Сабина. – Полускритите зад брадата устни на Адриан се разтегнаха в усмивка. – Да се държа непринудено с хора от всички прослойки.

– Като начало се постарай да им запомняш имената – посъветва го Сабина. – Усмихвай се, когато те поздравяват. Разговаряй с тях. Помниш ли поправката на Лекс Корнелия, предложена от баща ми. Онази за корупцията сред държавните служители? Идеята му хрумнала, след като разговарял с бивш роб, запознат с подкупните служители по-добре от всеки друг. Роби, освободени роби, плебеи – ти ги подценяваш, а не бива. От тях можеш да научиш много.

– Вероятно. – Късо подрязаната брада на Адриан беше с един оттенък по-тъмна от косата му, но отблизо Сабина различаваше тънките златисти косъмчета в нея. – Ако се омъжа за теб, ще предразполагаш робите, освободените роби и плебеите заради мен.

– Кое място заема това умение в списъка с качествата ми?

– По-високо от зестрата ти несъмнено. Сестерциите не са нищо особено. Обаянието е съвсем друго нещо.

Сабина облиза поредното зрънце нар от пръста си и вдигна глава да се полюбува на африканския мрамор, осеян с паяжина от нишки, с който беше облицован Храмът на Конкордия[22]. Подмина ги жена с измъчено изражение, опитваща се да усмири мантията си, пазарската кошница и двете си деца в бурния вятър.

– Вчера императрица Плотина ме покани в двореца. Да ѝ помогна да тъче.

– Харесва те много.

– Всъщност я разочаровах. Оказа се, че не ме бива със стана, плетката ми е хлабава, а дрехата ми е неприлична, защото е без ръкави. Теб обаче те превъзнасяше до небесата. Целият разговор се въртеше около теб. Вярно ли е, че когато си бил малък, си разделил градината ѝ на провинции и си ги редувал да им бъдеш губернатор? Оцени административната ти система като впечатляваща за единайсетгодишен. Разказа ми и как на четиринайсет си убил вълк по време на лов и как си спал, завит с кожата му, докато всички косми не опадали...

Адриан се изкашля смутено.

– Знаеш ли, че императрицата ще стане Августа? – попита припряно. – Това е голяма чест. Траян предложи да ѝ отреди титлата и по-рано, но тя отказа. Обясни, че няма да приеме нито да я нарекат Майка на Рим, нито почестите на Сената, преди да ги заслужи.

– Заслужава ги, убедена съм – Сабина подхвърли нарово зрънце във въздуха и го улови ловко с уста. – Едва ли щях да бъда образцова императрица, ако бях съпруга на Траян.

– Ти ли? – Адриан спря. – Обсъждали са такава възможност?

– Не точно. Но когато император Домициан умря, предложиха империята на татко.

– Какво? – Адриан се озърна ужасено. – Как ти хрумна?

– Като малка често подслушвах пред вратите – обясни Сабина и извади още няколко зрънца, блеснали като скъпоценни камъни. – Никой не ми казваше нищо и аз ги подслушвах. Няма да повярваш какво чувах... Както и да е... Ако татко беше станал император, щеше да осинови Траян и да ме омъжи за него, за да скрепи съюза им. Тоест Траян щеше да ми бъде съпруг, а не любим роднина. Но татко отказа да надене пурпура и затова сега Траян обявява Плотина за Августа на Рим, а ти ме ухажваш.

– Милостиви богове! – възкликна тихо Адриан. – Не разказваш, надявам се, тази история на всеослушание.

– Разбира се. Умея да си държа езика зад зъбите. И се радвам, че не станах императрица. Сънувала съм го понякога като повечето момичета, пък и не е съвсем безинтересно, предполагам. Но е длъжност, която изпълняваш до живот. А аз не искам да ме затворят с диадема в двореца до края на дните ми. Въпреки че с Траян щяхме да се спогаждаме. Обожавам го.

– Всички харесват простовати войници като него – измърмори недоволно Адриан.

– Той не е само войник! – възрази Сабина. – Умее да държи юздите и на Сената, и на легионите... Създава впечатление, че е обикновен войник, но прост легионер не би успял да съчетава и двете.

– По-добре да се съсредоточи върху администрацията на империята, вместо да я разширява. – Гласът на Адриан придоби нравоучителната интонация, с която ѝ говореше за гръцките философи, независимо дали ги е чела, или не. – Необходимо е да подеме строителна програма – храмове, акведукти, нов форум. Повтарял съм му го стотици пъти, но не ми обръща внимание. – Той се намръщи. – Не го интересуват съветите ми. Нито пък аз.

Видя го онази вечер на празненството у вас. Когато телохранителят ти ме направи за смях.

Лицето му се изопна леко.

– Не мисля, че Траян не те харесва. Не точно. – Сабина сметна за по-уместно да отклони разговора от Викс. – Той е с гореща кръв. Ти си по-хладен. Топлото и студеното не си подхождат.

Като Викс и Адриан. Но аз също съм разумна, а с Викс си подхождаме чудесно.

В момента обаче не биваше да мисли за това.

– Както и да е – продължи Сабина, – дори да не си любимец на Траян, императрица Плотина те подкрепя. А той се вслушва в съветите ѝ. Възможно е да осъществиш строителната си програма.

– Да, ще съм толкова зает да разхубавявам града, че няма и да помисля да го напусна. – Думите се изляха от устата на Адриан като потоп от спукан бент. – Ще се посветя на разисквания в Сената, ще държа речи, ще надзиравам служители, ще преглеждам списъци, а по света има толкова интересни места! Пълноводният Нил, Делфийската Сибила, прибулените в мъгла планини в Британтия, за които ми разказа... – Размахваше ръце както винаги, когато го обземеше въодушевление. – Храмът на Артемида в Ефес, вековните гори в Дакия...

– Ще ги видиш ли някога? – попита Сабина. – Плотина ми каза, че е решена да те види консул, преди да навършиш трийсет. А консулите не пътуват много.

– Да – съгласи се мрачно Адриан.

Известно време вървяха мълчаливо.

– Императрицата ми възлага големи надежди – подхвана сдържано Адриан и вятърът развя диплите на снежнобялата му тога. – Опитвам се да не я разочаровам. Все пак тя ме е отгледала. Дължа ѝ много.

– И ще изживееш дните си както иска тя?

Отново замълчаха. Край тях мина нумидийска[23] робиня, понесла кошница върху рамото си. Пътьом отпъди с ръка моряк, който ѝ подвикна цинично от винарната. Астролог с няколко дрипави звездни диаграми махаше подканващо на минувачите и Сабина спря.

– Да го попитаме ли какво вещаят звездите ни? Така ще разрешим въпроса. Ако вярваш в астролози, разбира се.

– О, вярвам.

– И се наричаш разумен човек! – подкачи го тя.

– Несус, астрологът на император Домициан, ми предсказа бъдещето, когато за пръв път облякох тога на зрял мъж – спомни си замислено Адриан. – Предсказанието ми се стори толкова странно, че не знаех какво да мисля. Научих се да разчитам посланията на звездите, за да проверя думите му. Всеки път предсказанието му се потвърждаваше.

– Така ли? – Сабина наклони глава на една страна. – Това ли имаше предвид онзи ден в ателието на чичо Парис, когато ми каза, че вече знаеш съдбата си? Какво гласи предсказанието?

– Че никой човек няма да види повече свят от мен. Мисля, че плановете на Плотина за бъдещето ми ще ударят на камък. – Адриан погледна Сабина – не снизходителен, нито назидателен, а сериозен, светнал поглед. – Ела да видиш света с мен, ако искаш.

Сабина издържа погледа му няколко секунди и после се взря в нара. Укори се, че не е броила изядените зрънца... Пръстите ѝ розовееха като утринно слънце.

– Колко зрънца има според теб в един нар?

– Около шестстотин – отвърна бързо Адриан.

Винаги знаеше отговорите на такива въпроси.

– Аз съм изяла повече от две трети – продължи Сабина. – Ако приложим метода на Просперина от мита – един месец брак с Плутон за всяко изядено зрънце... мисля, че ще разполагаме с повече от трийсет и пет години да разгледаме света. Достатъчно ли ти се струва?

ВИКС

Не открих Сабина нито в стаята ѝ, нито в библиотеката, нито в атриума. Най-сетне я видях в най-отдалечения край на градината, седнала на мраморна пейка пред фонтан, спрян за зимата. Беше си наметнала бледосиня мантия, а в скута ѝ имаше полуразгърнат свитък. По това време вече се бях ядосал страшно, та просто се втурнах към нея и изкрещях:

– Адриан?

– Здравей, Викс – отбеляза с показалец докъде е стигнала ѝ ме погледна. – Закъсня, знаеш ли? Тук е студено, но избрах място, където да се накрещиш на спокойствие.

Не се предадох.

– Ще се омъжиш за сенатор Адриан? – Ококорена робиня ми съобщи новината, когато се върнах от Капитолийската библиотека, където ме бяха изпратили да свърша нещо. – Адриан! Този превзет задник с рибешка физиономия!

– Не е с рибешка физиономия – възрази Сабина. – Но ще ми трябва време да свикна с брадата – добави замислено тя.

– Защо? – изкрещях.

– Е, свикнала съм да целувам теб, а ти нямаш брада, та сигурно отначало ще ми се струва странно...

Изтръгнах свитъка от ръцете ѝ и го запокитих във фонтана. Фонтанът беше замръзнал и свитъкът само отскочи и се разгърна. Недостатъчно драматично според мен.

– Съжалявам, Викс – тя се изправи с разкаяно изражение. – Дразня те, а не бива. Да, ще се омъжа за сенатор Адриан? Защо не?

– Защо не?! – Не намирах думи.

– Все за някого трябва да се омъжа. – Изглеждаше толкова дребничка в ореола на зимното слънце, с коси, спускащи се по гърба ѝ като първия път, когато я видях. – Какво друго да направя? Да остана завинаги при татко, да чета и да си играя с Лин и с Фаустина? Или да стана весталка? Позакъсняла съм и за двете. Време е да се омъжа, а Адриан ще свърши работа не по-зле от когото и да било. Дори по-добре.

Закрачих напред-назад около фонтана, неспособен да се свъртя на едно място.

– Защо?

– Той иска да пътува. Обеща след сватбата да ме заведе в Атина. И в Тива, а вероятно и в Египет. Навсякъде. – Тя се усмихна. – По-добре е от някой скучен претор, който иска само деца и вечерни пиршества. Ще оставим Рим на политиците и ще обиколим света заедно.

– Не и ако онази кучка императрицата постигне своето – просъсках. – Императрица Плотина ще те държи под чехъл. Ще те проверява по десет пъти дневно да се увери доколко си подходяща за питомеца ѝ. Ако искаш да видиш свят, не се омъжваш за мамино синче, което не напуска града без разрешение от мама.

– Ще се справя с Плотина – каза Сабина. – Все пак тя не може да се мери с императрицата на Домициан.

– Ами аз? – изръмжах.

– Какво ти?

Думите отново ми убягнаха, поне за кратко.

– Какво беше тогава? Просто забавление?

– Не беше просто забавление. – Сабина се загърна по-плътно със синята мантия. – Но как си представяше, че ще продължи, Викс? Ще се ожениш за мен? Дори законът не позволява бракове между патриции и плебеи. А и да позволяваше, ако кажех, че искам да се омъжа за теб, ти щеше да зашариш с очи, както правиш винаги, когато те притиснат в ъгъла, и вероятно щеше да изчезнеш яко дим на сутринта. Затова напусна Британтия, нали? Защото някое момиче е поискало да се омъжи за теб?

Направих се, че не чувам, и се отклоних към по-сигурна тема.

– Ти ме използва.

– За свое удоволствие. Както ти ме използва за същото. – Гласът ѝ звучеше влудяващо спокойно. – Съжаляваш ли?

– Това ще ти е последното удоволствие. – Дръпнах я към мен, зарових пръсти в косата ѝ, а другата ми ръка посегна грубо към гърдите ѝ. – Очакваш ли Адриан да ти предложи нещо подобно? Ще се изненадаш, домина, но ще го заинтригуваш само в гръб – изръмжах яростно заключението, до което бях стигнал още при първата ми среща с Адриан. – Виждал съм как кучият син оглежда робите, идвайки да те навести. И нямам предвид момичетата. Оглеждаше и мен, когато си бях свалил туниката. Твоят Адриан си пада по момчета.

Сабина изсумтя.

– Знам.

Пуснах я рязко и се постарах да не изглеждам като идиот.

– Знам, разбира се, Викс. Калпурния отдавна ме осведоми, че Адриан издържа любовник – по-точно танцьор на двайсет години и много по-красив от мен. – Сабина седна отново на мраморната пейка. – Защо според теб Калпурния и татко се двоумяха за Адриан от самото начало? Искаха да си намеря съпруг, който да ме обича, да имаме деца. Но аз не искам деца и не искам съпругът ми да ме обича. С Адриан ще пътешестваме през деня и няма да си пречим през нощта. Ще бъдем добри приятели и това ме устройва напълно.

Сякаш камък заседна в гърлото ми. Ето го отговора на въпроса, който ме измъчваше още от първата нощ, когато сенаторската дъщеря се вмъкна в леглото ми.

– Затова избра мен, нали? Нарочно! Адриан за съпруг, а мен за жребец...

– Адриан за съпруг, а теб за любов – поправи ме Сабина.

– Не си прави труда да ме залъгваш.

Засновах отново напред-назад, забил пръсти в колана, за да не посегна да я удуша.

– Не очаквах Адриан да ми е от полза в леглото – продължи спокойно Сабина. – Надявах се ти да ми покажеш това-онова. Определено изглеждаше просветен. И подозирах, че и аз ще те заобичам, което беше бонус.

– По интересен начин го показваш – озъбих се.

– Не е така. – Следеше ме с ясни, невинни сини очи как крача. – И аз искам да съм влюбена като другите момичета, Викс. Просто не искам любовта да ме оковава. Адриан като съпруг няма да ме обвързва с нищо, ти като любовник – също. Още повече след като отидеш в легионите.

Това ме разяри повече от всичко, което ми беше казала досега.

– Няма да ходя в проклетите легиони!

– Напротив. Ясно е като бял ден. Такива като теб са духът и плътта на легионите. – Стана и обви врата ми с длани. – Някой ден ще имаш свой легион. Вероятно ще завладееш нова провинция и целият град ще скандира името ти и ще те обсипва с розови цветове.

Сграбчих я за китките, преди да се притисне към мен.

– Спри!

– Няма да застана на пътя ти, Викс. И не искам.

– Млъкни!

– Не разбирам защо си толкова ядосан – учуди се тя. – Аз трябва да съм ти ядосана. Казах ти, че те обичам, а ти дори не си направи труда да ми отвърнеш със същото.

– След като ме използва ли? – изръмжах пак.

– Кой кого използваше, Викс? Всяка нощ идвах в стаята ти, обичах те и не исках нищо в замяна. Ти изглеждаше доволен, че получаваш своето.

Пропуснах последното.

– Ако си въобразяваш, че ще ти позволя да стъпиш в стаята ми...

– Няма да идвам, ако не искаш – въздъхна тя. – Но се надявам да си промениш решението. До сватбата остава цял месец и ми се искаше да го оползотворя.

Отдръпнах се и насочих показалец към нея.

– Сабина – изкрещях името ѝ за пръв път, без да изпитам ни най-малко смущение, – вече не бих те докоснал и с пръчка.

– Откъде ли идва тази поговорка? – замисли се тя. – Защо пък пръчка? Каква пръчка? Защо не дъска или тояга? Трябва да проверя...

Взе свитъка си от замръзналия фонтан и се отдалечи. Втренчих се в нея. Свивах и отпусках юмруци и си спомних нещо, което бях дочул Адриан да казва на императрицата. Сабина изобщо не приличаше на красивата си коварна майка, но наистина ходеше, сякаш краката ѝ не досягат земята. Независимо дали е в залата за пиршества или – в този случай – в градината. Е, спокойно можеше да отлети от живота ми. С Адриан си бяха лика-прилика.

Но когато тази нощ почука на вратата ми, аз, който се бях зарекъл да не вдигам резето дори да ме моли на колене, станах, безмълвно отворих и тя ме прегърна, сякаш нищо не се е случило. Онази нощ не я щадях. Впивах болезнено пръсти в косата ѝ, целувах устните ѝ, докато се подуха, нарочно оставях синини по врата ѝ.

– Обясни ги на годеника си – прошепнах ѝ диво, но ръцете ѝ просто ме притиснаха безмълвно.

– Получи, за каквото дойде – казах, когато свърших. – Сега си върви.

В мрака прозвуча гърления ѝ кикот, който толкова харесвах.

– Викс – засмя се тя, докато си събираше дрехите. – Наистина те обичам.

ПЛОТИНА

– Виждаш, че всичко се разви добре – констатира доволно Плотина. – Знаех си. Скъпият Публий има съпруга и поема по своя път. И двете знаем накъде ще го отведе, нали?

Огромната статуя на Юнона се взираше доброжелателно над главата на Плотина. В Рим имаше много статуи на богинята на небесата, но Плотина предпочиташе тази на Капитолийския хълм в храма на всемогъщия Юпитер. Тук Юнона не беше изобразена като покровителка на жените и брака, която наблюдава поклонниците си като изрядна домакиня, докато те се молят за съпрузите и децата си. Тази Юнона с диадемата и мантията си от козя кожа седеше върху масивен трон до Юпитер и излъчваше строга красота. Юнона, императрица на боговете, както Плотина беше императрица на смъртните.

Плотина дойде в храма веднага след като научи новината, и жрецът отпрати другите просители, за да се помоли насаме. Тя обаче не се молеше. Приседна върху студения мрамор на подиума и си позволи да поотпусне рамене като никога, облегната на огромния мраморен трон на Юнона. После вдигна очи към колосалната статуя и ѝ съобщи вестта. Разбираха се много добре двете – Юнона и Плотина.

– Малката Сабина ще ми стане дъщеря – съобщи Плотина на посестримата си. – Изпратих ѝ перлена огърлица за добре дошла в семейството. Ще я поема лично, ще я обуча за скъпия Публий. Ще ѝ покажа как да смесва виното с вода по негов вкус, какви са любимите му ястия, как предпочита да се държат робите му и как да управлява домакинството му. Тя очевидно изслушва много охотно съветите ми...

Мислите на Плотина се отклониха към момента, когато Адриан бе довел годеницата си в двореца да ѝ съобщят новината.

– Мое скъпо момиче – възкликна Плотина и разцелува Сабина.

– Не мога да ти опиша колко ме ощастливи. Ти ще ми бъдеш дъщерята, която нямам. Ще организирам, разбира се, сватбената церемония и после двамата ще дойдете да живеете в двореца, докато ви подготвим подходяща вила. Къщата на скъпия Публий е крайно неподходяща за съпружески живот...

– На първо време няма да ни трябва дом – отвърна Сабина и се усмихна на Адриан, който я прегърна нежно през рамо. – Заминаваме за Гърция. А после? Кой знае?

– Казва, че ще я заведе в Гърция след сватбата – съобщи Плотина на Юнона. – Една година щял да бъде магистрат в Атина. Но това е нелепо. Трябва да остане в Рим, за да се развие кариерата му, както планирам. Искам да стане консул веднага щом навърши необходимата възраст. Как ще успее, ако се шляе из Атина?

Юнона я изгледа съчувствено.

– Ти имаш синове – продължи Плотина. – Знаеш какви неприятности създават младежите. Скъпият Публий открай време таи безсмислени мечти да обикаля света. От каква полза ще му бъде това за кариерата? Защо не помисли да отпътува, след като стане консул, когато му отредят да управлява провинция. Египет, мисля. Траян няма да възрази, след като скъпият Публий вече е част от семейството.

Плотина сбърчи чело. Единствено съпругът помрачаваше щастието ѝ. Вестта за предстоящата сватба очевидно не го зарадва.

– Малката Сабина можеше да направи по-добър избор отсече той.

– Не би могла – подхвана Плотина гневно, но Траян я сряза необичайно грубо.

– Край на приказките, Плотина! Момчето е способно, спор няма, но не го харесвам. И не очаквай да се отнасям с него като към роднина само защото е успял да придума Сабина да се омъжи за него!

Траян излезе в лошо настроение и Плотина му позволи да се оттегли демонстративно.

– Съпрузи... – погледна тя Юнона. – Само главоболия създават; Юнона я разбра.

– Моят съпруг поне не ме унижава като твоя. – Плотина подпря лакът върху подиума и вдигна глава да погледне масивния мраморен Юпитер в центъра на храма. – Смъртни жени и незаконни деца – наистина, скъпа, аз не бих се примирила. Но Траян си пада само по мускулести младежи, които не ми създават неприятности.

Невинаги разсъждаваше толкова благоразумно. Ранните дни на брака ѝ бяха крайно разочароващи. Знаеше, че докато са ергени, мъжете имат определени вкусове, но те не им пречеха да изпълняват съпружеските си задължения. Някои в крайна сметка преодоляваха напълно влеченията си. Плотина чакаше търпеливо. Чакаше ли чакаше. До деня, когато Траян много любезно ѝ каза над чинията със сутрешната си порция круши онези неща.

– Ако мислиш, че ще си намеря любовник – отвърна му тя ледено, – изобщо не ме познаваш. И предложението ти ме наскърбява! Наскърбява ме!

– Милостиви богове, Плотина!

– Никак не ме успокоява фактът, че ти не възразяваш!

– Искам просто да си щастлива – обясни помирително той. – Мнозина го правят и живеят щастливо.

Той не повдигна темата повече. Вместо това разкаяно ѝ предложи да я направи Августа, след като стана император. Плотина отказа бързо и студено.

– Ако ме смяташ за жена, способна да наруши брачните си клетви – рече му тя с леден тон, – значи не съм достойна за титлата Августа.

Тогава той не настоя, но всяка година ѝ предлагаше отново. Тази година Плотина беше решила да приеме. Защо не? Вече съм Майка на Рим. Това само ще узакони статута ми.

– Скъпият Публий се гордее много с мен – похвали се тя на Юнона. – Моите постижения са и негови постижения, а неговите мои... Жалко че е като Траян в онова отношение, но вероятно и това е благодат. Той ще изпълни дълга си към малката Сабина. Дадох му да разбере колко е необходимо, но аз ще остана на първо място в сърцето му. Както се полага на всяка майка.

Юнона се съгласи.

– Сабина ще се примири. Бебетата ще я утешат. Поне трима синове. Скъпият Публий трябва да има наследници. Императорите трябва да оставят наследници, а той ще бъде император на Рим.

Юнона одобри.

Плотина стана и изтупа праха от полите си.

– Опасявам се, че е време да вървя, скъпа. – Потупа обичливо мраморното стъпало на Юнона на нивото на очите ѝ. – Трябва да организирам сватбената церемония и после да обмисля дали не мога да предотвратя пътуването до Гърция. Ама че хрумване!

Плотина забули косата си и повдигна целомъдрено дрехата си един-два сантиметра, докато се спускаше по външните стъпала на Храма на Юпитер. Дали да не нареди да изваят лицето на статуята наново, за да прилича на скъпия Публий, когато момчето стане император? Ликът на Юнона ще изобразява нейните черти, разбира се. На Сабина ще отредят някоя по-маловажна богиня. Веста вероятно. Дребна домашна богиня, която не създава проблеми на никого.

Плотина знаеше всяка стъпка от бъдещия път на скъпия Публий. Легат по време на скорошния военен поход на Траян в Дакия, после губернатор (на Галия може би), после консул, после префект[24] на Египет... и накрая император на Рим. Император Публий Елий Адриан. Беше съвършено сигурна. Както и Юнона.

И наистина, нима съществуваше разлика между двете?

ВИКС

– Съжаляваме, че ни напускаш, Викс. – Домина Калпурния остави миниатюрната роба, която бродираше за новото бебе. – Има ли начин да те убедя да останеш?

– Не, благодарен съм за всичко. Ще благодарите ли на сенатора от мое име? – Пристъпих от крак на крак. – Но да съм телохранител, не е работа за мен.

– Тогава ни изпрати вест как си. – Домина Калпурния ми подаде кесия. – И вземи това за службата си при нас. Няма ли да почакаш един час? Маркус току-що отиде да заведе Сабина до Капитолийската библиотека.

– Не, ще тръгвам. – Погрижих се нарочно да избера момент, когато Сабина и баща ѝ ги няма. – Благодаря, домина.

Напуснах дома на Норбанови през един студен и ветровит ден. Такава беше и работата ми досега. Такава щеше да бъде и предстоящата година. Градът изглеждаше сив и опустял след празненствата по случай Агоналия[25] предишната нощ. Забравени амулети се валяха в канавките, увехнали и смачкани празнични венци осейваха улиците. Мъжете се олюляваха и бърчеха болезнено чела след дългата пиянска нощ, а домакините изглеждаха измъчени и гневни заради целодневното чистене, което несъмнено ги чакаше. Ура за Новата година!

Миналата година отпразнувахме весело празника в къщата на баща ми в Британтия. Мама беше еврейка, но не спазваше стриктно традициите, защото беше отраснала в Рим; вярата на татко в небесните сили се беше изпарила почти до дъно през годините в Колизеума. Ала все пак посрещнахме Новата година с месо, медовина и игри. С татко си организирахме приятелски двубой на тревата с дървени саби, а мама и сестра ѝ ни окуражаваха. Малкият ми брат избра този ден да направи първите си стъпки и съседско семейство ни гостува за дълга приятелска вечеря край огнището.

Тази година преходът не беше толкова приятен.

Придърпах мантията и тръгнах към Субура, където поспорих с бившия си хазяин да ми даде пак стаята си под наем. Половината кесия на домина Калпурния го убеди и аз бързо излязох да похарча останалото.

Напих се жестоко. Намерих си момиче, намерих си второ. Надявах се Сабина да си изяде невярното сърце.

– За патрицианските кучки! – изревах, вдигнал чаша, и всички клиенти на гостилницата пиха с мен.

Изпразних кесията на домина Калпурния и започнах да ровя за монети по дъното, когато напипах нещо блестящо и звънтящо красива сребърна обеца, инкрустирана с дребни блещукащи гранати. Гледах я известно време, обзет от изкушение да я хвърля на масата, за да си платя сметката, но обецата струваше повече, отколкото бях изпил, а само богатите могат да си позволят грандиозни жестове. Рекох си, че е по-добре да взема цялата цена на обецата.

– Първата истинска полза от нея – изръмжах и я прибрах в кесията.

Запрепъвах се навън някъде към полунощ. Явно бях свикнал да живея в по-хубавите квартали на града, защото не помнех основното правило на Субура – не се движи сам.

– Това е трибун Адриан – просъска някой зад гърба ми и силен удар върху черепа ми ме събори на колене.

Бих се, но те бяха поне петима, а аз – смъртно пиян. Трима ме държаха, докато другите двама се редуваха да ме налагат. Най-после приключиха. Бях със счупен нос, няколко счупени ребра и толкова подуто и насинено лице, че собствената ми майка не би ме познала. Пуснаха ме и ме поритаха малко, а като се свих на кълбо да си опазя вътрешностите, водачът им се наведе и ми дръпна главата за косата.

– Следващия път, когато ти се прииска да направиш някого на глупак пред императора – зарецитира той запаметеното послание, – не избирай трибун Адриан.

– Предай на трибуна, че младоженката му е курва – изломотих аз. – Кажи му, че месеци наред сме го правили по три пъти всяка нощ.

Устата ми обаче беше пълна с кръв и главорезите вече си бяха отишли. Известно време лежах там и плюх кръв. Дойдоха няколко улични хлапета и ми откраднаха сандалите и мантията.

Седмицата определено не беше приятна.

ТИТ

Тит примигна и сведе очи.

– Здрасти! – поздрави той. – Какво правиш тук?

– Вдигни ме – нареди властно момиченцето и го дръпна отново за ръкава. – Искам да видя.

Тит вдигна малкото светлокосо момиченце в бродирана синя рокля.

– Не ми се струва редно да си тук.

– Напротив. Аз съм Антония, мама дойде на сватбата...

– Не, мошеничке, ти си Фаустина. Ти си малката сестра на Сабина и след сватбената церемония ясно чух майка ти да казва, че си твърде малка да придружиш сватбеното шествие.

Фаустина сбърчи чело, недоволна, задето е разобличена.

– Но аз искам да видя!

– И аз исках на твоята възраст.

Премести я върху дясната си ръка, усети топлината и сладкия аромат на шестгодишното ѝ телце и закрачи в края на шествието, извило се пред дома на Норбанови. По лицето на сенатор Норбан беше изписана гордост и лека тъга; вървеше ръка за ръка със съпругата си, седнала на носилка, защото бе заявила, че подутите ѝ крака не могат да направят нито крачка повече, камо ли да изминат едната миля до къщата на новия ѝ зет. Усмихнати роби осветяваха пътя с факли, които хвърляха сенки върху шумната тълпа. Трибун Адриан тържествуваше, току повдигаше масивната си красива глава към здрачното небе и разговаряше с императрица Плотина. От другата му страна крачеше дребничка фигура в златиста мантия – младоженката, усмихната ведро под аленото брачно було. Окъпано от светлината на факлите, булото приличаше на огнена завеса.

– Харесва ми червеното було – обади се разсъдително Фаустина. – Бина е много красива в червено.

– Да – съгласи се той. – Красива е.

Шествието се люшна по улицата сред вълна от смях и музика. Робите пееха сватбени песни, а по-дръзките рефрени караха императрицата да поема заплашително дъх. Адриан подхвърляше към гостите орехи – символ на бъдещото семейно благоденствие, а те го поздравяваха в отговор. Трима пажове придружаваха Сабина, по един от двете страни и трети – отпред със запалена факла. Закъснели минувачи сочеха и им махаха с пожелания за щастие. Тит вървеше бавно в края, а Фаустина точеше шия в ръцете му.

– Ето я къщата – посочи развълнувано тя. – Сега ще я пренесе през прага. Мама ми каза. Мама каза, че не искала татко да я пренася, когато се женели, мислела, че ще го заболи рамото. Но той я успокоил, че ще се справи. Дори не опитал с първите си две жени и виж какво станало. И той наистина я пренесъл. Така каза мама...

Тит наблюдаваше как благославят с молитва прага на новия дом на Сабина. После Адриан подаде на някого кошницата с орехи и застана до невестата си. Тя му се усмихна и протегна ръце. Той я вдигна като перце, подхвърли я нагоре и тълпата го поздрави с въодушевени възгласи. Пренесе я през прага и гостите ги последваха като пъстроцветен поток.

– Мисля, че не бива да гледаме повече – каза Тит на малката Фаустина. – Ако влезем вътре, майка ти ще ни види. Ще те заведа у дома и ще се пъхнеш в леглото, преди другите да се приберат. Никой няма нищо да разбере.

Фаустина кимна неохотно. Тит я премести в лявата си ръка и извика един носач на факла да им осветява пътя до къщата на Нрбанови. Почти се беше стъмнило. Само тънка ивица в червено и пурпурно багреше западния хоризонт, където се беше скрило слънцето.

– Тъжен си – обади се ненадейно Фаустина, когато свиха в друга улица и къщата на Адриан изчезна от погледите им.

– Така ли? – Тит се опита да се усмихне.

– Да. – Намръщи се непреклонно момиченцето.

Дори начумерена беше красива – миниатюрна русокоска с чип нос. Не приличаше никак на Сабина.

– Е, наистина съм малко тъжен.

– Защо?

– Защото съм влюбен в сестра ти.

"За пръв път го казвам", помисли си той изненадано. Дори пред себе си го признаваше за пръв път.

– Хлътнал съм до уши – продължи той. – А тя току-що се омъжи за друг.

Фаустина се намръщи отново.

– Можеше да се омъжи за теб.

– Бих искал. Но тя не ме избра. И има право – не си подхождаме. Адриан е умен и красив и ще ѝ поднесе света. Аз не мога да предложа света на никого. Само скучен живот тук, в Рим с муден и безинтересен съпруг.

– Аз ще се омъжа за теб – предложи Фаустина.

Той се засмя и разчорли косата ѝ. Тя се намръщи отново.

– Ти ще се омъжиш за принц, Фаустина. Или за император. Някой много по-добър от мен.

Скоро след това тя заспа върху рамото му и той я отнесе сред сгъстяващия се мрак в дома на Норбанови.

– Погрижи се да я сложат в леглото – разпореди той на роба с факлата. – И да знаеш, изобщо не е излизала.

– Не се безпокойте, доминус. – Робът погали любвеобилно главата на Фаустина. – Няма да навлека неприятности на малката господарка.

– Вече не е малката господарка – усмихна се накриво Тит. – Вече е единствената дъщеря в семейството.

– Прав сте, доминус. Богове! Помня господарката Сабина, когато беше колкото нея.

Робът се отдалечи, но преди да изчезне от поглед, малката Фаустина се поразбуди и помаха сънливо над рамото му. Тит ѝ помаха в отговор, после се обърна и тръгна бавно. Едва не заплака, но му се прииска и да се усмихне, когато си представи Сабина, легнала на пода в библиотеката и подпряла брадичка с длан, и си спомни как му каза:

– Поредният ухажор! О, не!

– Не го обичаш – каза ѝ той в мрака. – И той не те обича.

Но какво от това? Повечето бракове нямат нищо общо с любовта.

Основното бяха парите, семейството, кариерата или безизходицата. В случая с Адриан и Сабина – приключенията. "Няма да си като другите, Сабина – помисли си Тит. – Ти си винаги различна."

Както и Адриан. Чуеше ли "Нил", Адриан не се сещаше за крокодили като Тит например. Адриан си казваше "приключение". Адриан би обиколил дивите северни хълмове на Британия, без да му мигне окото. Или би изкачил скалистите пътеки в Делфи, за да види сибилата. На сватбеното тържество той обясняваше разпалено, че ще направят точно това, когато пристигнат в Гърция, а Сабина извади монета и се обзаложи, че ще стигне първа до върха. Адриан ѝ се усмихна доволно и прие облога, а Сабина се засмя и го целуна по бузата. Тит охотно би дал двайсет години от живота си, за да получи тази целувка.

"Но я получи той. Въпреки че не я обича."

Няма значение. Само скучни нищожества като Тит са толкова глупави да смятат, че мъжът трябва да обича жена си.

Вдигна очи към нощното небе. Вече се беше стъмнило напълно; звездите мъждукаха бледо през градската мъгла. Тит затършува из паметта си за някой цитат, нещо от Виргилий или Катон, или Омир, някой елегантен наниз от думи, сътворен от гений, способен да придаде красота на жалките му сърдечни болки. Паметта му изневеряваше. Цитатите за пръв път бяха освободили ума му, изпълнен докрай със Сабина. Сабина, хрупаща ябълка, Сабина, прокарваща перо по картата, Сабина с една обеца, блещукаща край врата ѝ. Една след друга се редуваха ярки и болезнени картини, а думите на всички поети се оказаха безсилни да му помогнат.

Единственото, което Тит успя да предложи на безразличните богове, беше голата истина:

– Наистина ще боли, нали?

ВИКС

– Пресрочил си с две седмици наема – озъби ми се гостилничарят.

– Плащай!

– По-късно – настръхнах аз.

Цял месец измина от новата година. Белезите по челото ми избледняха, но носът и ребрата ми все още зарастваха след побоя, поръчан от Адриан. Упражнявах се с меча в тесния двор на гостилницата и ругаех болежките, когато двете сипаничави прислужници в хана се върнаха от пазара.

– Добре че не се наложи да ходим до Форума снощи – казваше едната. – Сватбеното шествие беше блокирало улиците.

– Сенаторска дъщеря! Видя ли роклята ѝ?

За сватбата на Сабина и Адриан ли говореха? Вероятно. Внимавах да не разбера датата, но бяха минали седмици. Сигурно сватбата се беше състояла вече. И първата брачна нощ. Запитах се как ли ѝ се е сторило това на Сабина.

Онази нощ пак пих. Но не много. Просто седях и отпивах на бавни глътки, наблюдавах как начервените курви минават по улицата, как крадците се мръщят в сенките, как пияниците се олюляват на зигзаг.

После станах, забравих да си платя сметката и тръгнах да се запиша в легионите.