Императрицата на седемте хълма

ГЛАВА ОСМА

САБИНА

Фаустина сложи юмручетата си на кръста и огледа критично новия атриум.

– Не ми харесва.

Сабина се засмя.

– Откога си толкова категорична?

Фаустина се намръщи на стените от снежнобял мрамор, увенчани с фриз от лаврови листа и богини със строги лица.

– Студено е.

– Адриан ще се разочарова. Сам измисли дизайна на фриза. Мисля, че целеше да постигне класически ефект.

– Сковано е – обяви Фаустина с единайсетгодишното си лице, огледален образ на Калпурния. – Всичко е сковано. В такава къща човек не може дори да се изцапа.

Сабина разроши косата на малката си сестра.

– Искаш ли да се изцапаш?

– Не, искам да пробвам роклите ти! Ти имаш най-хубавите дрехи...

Ръка за ръка двете прекосиха атриума и стигнаха стълбите, декорирани с мозайка със сини и зелени овали, също творение на Адриан. Къщата не беше архитектурното чудо, което той лично проектираше и непрекъснато усъвършенстваше.

– Ще почака – замечтано повтаряше той на Сабина, щрихирайки куполи и колони в полетата на официалните документи.

Ала беше обмислил всеки декоративен детайл в новата къща на Палатинския хълм, където императрица Плотина най-сетне успя да го убеди да се премести – от чистите линии на колоните в триклиниума до безупречно подбраните роби, наредени в мълчаливи симетрични редици от двете страни на Сабина и Фаустина.

– Защо стоят така? – прошепна Фаустина.

– Защото Адриан обича тишината.

– Аз обичам робите да говорят. Тези приличат на живи градински статуи.

Сабина се засмя отново. След Лин Калпурния роди още трима енергични синове, до един здрави и красиви, но малката русокоска Фаустина с вирнатата ѝ брадичка си оставаше любимка на Сабина

– Хайде, умнице. Имам нова зелена рокля, която ти позволявам да пробваш.

– В зелено приличам на аспарагус – отвърна тутакси Фаустина

– Нямаш ли нещо синьо?

– Мисля, че мога да ти предложа цяла колекция, мадам.

Сабина се настани с кръстосани крака на дългото канапе в спалнята и усмихнато проследи как сестра ѝ тършува целеустремено сред купчината дрехи.

– Нямам търпение да сложа истинска стола[26] – въздъхна Фаустина и се гмурна сред дипли от синя коприна. – Кога ще се омъжа?

– Трябва да си най-малко на шестнайсет. – Сабина ѝ подаде два колана. – Перли или сребро?

– Перли – посочи Фаустина. – Антония Луцила казва, че ще се омъжи на четиринайсет...

– Ще последваш примера ѝ само през трупа на татко. – Сабина повдигна сините поли, за да не ги застъпва сестра ѝ. – Но поне ще си избереш сама съпруга.

– Вече съм го избрала – осведоми я Фаустина. – А обеци?

– В кутийката от палисандър върху масата. Кого си избрала?

– Гай Рупилий! Баща му го доведе на татковото вечерно празненство. Много е красив и е на четиринайсет...

– Виждам, че си наследила влечението на майка си към по-възрастни мъже.

– Е, Гай поне няма да ме затвори да живея в градина със статуи. – Фаустина избра перлени обеци и огледа одобрително стаята. – Тук все пак са ти оставили малко безпорядък.

– Харесва ми – призна Сабина.

Спалнята ѝ беше осеяна с полуразгърнати свитъци и с възглавнички по пода, където да се настанява удобно и да чете. На едната стена висеше огромна карта на империята, редом с бюст на Траян, върху който Сабина явно окачваше шаловете си. Адриан обичаше чистотата и реда, но почти не влизаше в стаята на Сабина. Неговата спалня се намираше в отсрещното крило на къщата и взаимните посещения бяха... редки.

– Надявам се да си щастлива с Гай Рупилий, Фаустина.

– Дойката ми казва, че хората не се женят за това. За да са щастливи, имам предвид.

– Да, но е хубаво, когато се случи. Аз съм щастлива с Адриан.

– Но той е скучен. Онзи ден ломотеше за някакви ерехтиан... ерехтиански еди-какво си...

– Ерехтейонски кариатиди.

– Аха. Буболечки ли са?

– Не. Колони като женски статуи.

– Е, непрекъснато говореше за тях на вечерята вкъщи.

– Случва се понякога – съгласи се Сабина.

– Мама казва, че е ненадминат досадник.

– Понякога.

Фаустина се огледа критично – перлени обеци, синя копринена дреха, пристегната и повдигната с перлен пояс, за да подхожда на ръста ѝ.

– Много е дълга – оплака се тя. – О, защо не пораствам?

– Ще пораснеш. Надявам се да си по-висока от мен. Ето, пробвай червената стола и си сложи златните ми гривни над лакътя. Ще изглеждаш много екзотично.

– Господарке? – Млада робиня се поклони на прага. – Имате гост. Трибун Тит Аврелий Фулвий...

– Трибун? – Сабина се надигна от канапето. – О, не. Фаустина, облечи червената стола, аз трябва да видя...

Тит се поклони, когато Сабина изтрополи по стъпалата към атриума.

– Вибия Сабина – поздрави той.

Някогашното свенливо момче на шестнайсет, поискало ръката ѝ, сега беше висок мъж на двайсет и две, но безкрайно дългите крайници и особено сладката усмивка не бяха се променили.

– Привет, ослепителна нимфо, с очи като ясни небеса.

– Очите ми не са небесносини – възрази Сабина. – Още ли четеш Омировите химни?

– Да, за жалост. Посягам към поезията, когато не намирам думи – той се поклони ниско, – а зърна ли те, винаги онемявам.

– Днес аз съм стъписана. – Сабина огледа униформата му – чисто нова ризница и червена туника, броня на краката, мантия и под мишницата шлем с щръкнали пера. – Роднините ти най-сетне те придумаха? Да станеш трибун?

– Трибун...

Сабина въздъхна.

– Казах на дядо ти, че предпочиташ да те изядат вълци, отколкото да заминеш с легионите! На вечерята у татко...

– Да, но други роднини превъзнесли ползата от военната служба, която закалява младите. Повечето дори не са помирисвали легионите. "Войната е сладка за онези, които не са я преживели" както казва Пиндар.

Тит сведе тъжен поглед към униформата си.

– И татко е бил трибун на твоята възраст – успокои го Сабина. – Разказвал ми е, че гледал да си държи устата затворена и да не си цапа обувките. Къде те разпределиха?

– Десети легион в Германия. Някакъв противен граничен град с име, което не мога да произнеса. За жалост тръгвам утре.

– Германия... – въздъхна замечтано Сабина. – А ти дори не обичаш да пътуваш! Какво не бих дала да видя Германия!

– Е, видя Гърция.

– Не цялата.

Понякога Сабина сънуваше Гърция – скалистите зъбери, синьото море, слънчевите лъчи с неповторимото им сияние. С Адриан живяха една година в Атина, където го назначиха за магистрат, и Гърция наистина се оказа такава, каквато ѝ я описваше. Атина беше като бял скъпоценен камък, инкрустиран в сухите скали, и Сабина обикаляше, загоряла и щастлива, храмовете по височините, докато Адриан ловуваше глигани с масивни бивни и водеше разгорещени философски спорове с брадати мъже, на които той приличаше повече, отколкото на събратята си политици в Рим.

– Ти наистина си грък – подкачи го веднъж тя и той се засмя печално.

Крояха планове да посетят Спарта, Коринт, Тесалия... но Плотина писа за някаква криза в Рим, изискваща незабавна намеса от страна на скъпия Публий, и точка.

Сабина прогони мислите и махна на Тит да седне.

– Разкажи ми всичко. Ще си побъбрим хубаво, щом ни е за последно, преди да тръгнеш. Колко ще продължи службата ти в Германия?

– Една година.

Новото снаряжение заскърца, докато Тит се настаняваше.

– Цяла година? – Сабина разкриви лице. – Кой ще ме води на театър сега, когато Адриан е зает?

– Лесно ще си намериш друг придружител.

– Никой няма да ми казва, че очите ми са като ясни небеса, макар да са съвсем обикновено сини. Ще ми пишеш от Германия да ми разкажеш дали наистина варварите пекат римляни на шиш над лагерните огньове, както са правили по времето на император Август...

Недоволен гласец долетя откъм прага.

– Изобщо не изглеждам екзотично.

Сабина сдържа напушилия я смях при вида на Фаустина, скръстила ръце пред гърдите и потропваща с крак под въздългата пола. Златните гривни висяха като окови на китките ѝ и тя очевидно се беше докопала до бурканчетата с руж на Сабина.

– Според мен изглеждаш много екзотично – възрази сериозно Тит.

– Приличам на ябълка – намръщи се Фаустина. – Здрасти, Тит.

– Фаустина ще се омъжва за Гай Рупилий – обясни Сабина. – Реших да ѝ предложа да пробва дрехите ми, защото скоро ще ѝ трябват женски рокли.

– Той няма да се ожени за мен, ако не изглеждам красива в червено. – Фаустина подръпна диплите на робата. – Всички младоженки носят червено.

– Опитай с по-розов оттенък. – Тит облегна все още кокалестите си лакти върху все още кокалестите си колене. – С тези розови бузи ще си по-красива от всички младоженки на света.

– Няма да съм по-красива от Сабина.

– Не знам...

Тит стана и тръгна по плочките към Фаустина. Новите обувки скрибуцаха при всяка крачка. Той улови ръката на Фаустина, вдигна я високо и я завъртя в кръг, наблюдавайки я най-съсредоточено. Сабина се подсмихна тайничко. Тит беше станал всеобщ любимец – не само на Сабина, но и на цялото ѝ семейство. Всеки път, когато им гостуваше, сварваше Тит там – да моли смело Калпурния за парче от прясно изпечения ѝ хляб, да разисква книги с бащата на Сабина, да лудува с момчетата из градината.

– Трябваше да се омъжиш за него – скастряше я Калпурния.

– Не смятам да сменям съпруга си, благодаря.

Тит продължаваше да върти Фаустина като танцьорка.

– Права си за едно, Ания Галерия Фаустина – проточи замислено той. – Сестра ти е много привлекателна. И според мен ти няма да бъдеш привлекателна, когато пораснеш.

Слисана, Фаустина се закова на място.

– Така ли?

– Да. Ти ще бъдеш истинска, неповторима и неоспорима красавица. – Тит се поклони и целуна пухкавата ѝ ръчичка. – Елена Троянска имала четирийсет обожатели, но ти ще я надминеш с лекота. Ще се наложи младият Гай Рупилий да кръстосва меч с мъжете, които ще искат ръката ти.

– Така ли?

– Да.

– Ще ѝ липсваш, след като заминеш на север за Германия – каза Сабина, когато малката ѝ сестра заподскача по стълбите. – Ще липсваш на всички ни. Татко те цени високо.

– Не мога да повярвам! Толкова съм отегчителен. – Тит си взе шлема. – Време е да тръгвам.

– Защо не останеш още малко? Исках да ти разкажа няколко ужасни истории от времето, когато татко е бил трибун. Например как една нощ центурионите му замразили единствената тога. Заприличала на ледено кубче и...

– Звучи любопитно – прекъсна я Тит, – но трябва да отида до Форума да напазарувам необходимото за пътуването.

– Или как един ястреб се спуснал и отнесъл перата от шлема му – добави ведро Сабина. – Това е хубава история.

– Не ме обнадеждаваш.

– И брат ми Паулин ми е разказвал за времето, когато е бил трибун. Веднъж объркал картите и водил цяла кохорта[27] шестнайсет мили в погрешна посока...

– Тръгвам си!

– Усмихни се! – Сабина се вдигна на пръсти да го целуне по бузата. – Сигурна съм, че няма да е толкова зле.

ТИТ

Но беше.

– Някакви съвети? – попита Тит баща си.

Баща му го гледаше. Съчувствено, стори му се. Но за жалост си оставаше само мрамор. Малък бюст, побиращ се в длан, който дядо му пъхна в торбата му в деня, когато отпътува да се включи в Десети легион.

– За да те държи в правия път, момче. Ще си добре, стига да помниш баща си и да се подчиняваш на легата си.

– Нещо друго? – попита с надежда Тит.

– Гледай да не пипнеш сифилис от някоя германска курва.

Тит облегна брадичка върху скръстените си ръце. Трибуните живееха самостоятелно – скромно или охолно в зависимост от личните им доходи, – но той не би имал нищо против да дели помещението с другиго. Поне нямаше да разговаря единствено с Мраморния бюст.

– Да се подчинявам на легата – каза той на баща си. – Не особено полезен съвет. Легатът дори не знае името ми. Откакто съм тук, по цял ден гледам как писарите попълват документи и чистят калта от обувките си. Нищо друго.

Проблемът, реши Тит, е, че трибуните като цяло са абсолютно безполезни. Легионерите... о, тези мускулести, ругаещи създания с наперена походка, с белези и огрубели лица с набола брада, те изглеждаха откровено заплашително, но несъмнено бяха полезни. Сякаш нищо не им се опираше – от безкрайните военни обучения до безкрайните походи и строежа на безкрайни пристройки към грубото германско укрепление. После идваше ред на писарите и интендантите, които очевидно не се затрудняваха никак да поддържат – в дълбините на усойната германска гора – лагер, готов да побере три легиона наведнъж. Полезни хора, безспорно. Да не забравяме центурионите – предимно бивши легионери, издигнали се от редовата войска, още по-жилави и по-страшни от мъжете, които командваха – и едрия като скала префект на лагера, съумял да запомни имената на всичките пет хиляди мъже в легиона, ѝ накрая легата, който се мръщеше, сновеше с тежки стъпки напред-назад и раздаваше заповеди. Но трибуните?

– Ние сме нищо – каза Тит на баща си. – Шепа безделници, дошли тук, защото семействата са им купили постовете. Водим се втори в йерархията след легата, но всички ни прескачат и се обръщат или към префекта, или към центурионите. За какво сме тук изобщо? Да седим и да играем на зарове, да се оплакваме от дъжда и да чакаме да се приберем у дома с вписана военна служба в автобиографиите, за да ни изберат за квестори.

Дъждът ромолеше отвън и сега. Нищо не оставаше сухо в укреплението – през половината време лагерът приличаше на кално море, както и полупавираните градски улици, изникнали между лагера и реката.

– Наричат го Могунтиакум[28] – изрече завалено думата Тит. – Едва се научих да го произнасям. Цял месец се мъчих. Почти всички го наричат Мог. Не е кой знае какво място. Основната му задача е да осигурява гостилници и уличници на легионерите и всичко останало, което възпрепятства бунтовете през студените месеци.

Оскъдни забавления. Никаква арена, никакви библиотеки. Само гостилници с безкрайни игри на зарове и няколко подгизнали и запуснати светилища.

– Дядо не бива да се притеснява за уличниците – продължи да осведомява баща си Тит. – До една изглеждат толкова кисели, не бих посмял да предложа на никоя.

Всички останали жени бяха съпруги на легионери – по принцип на войниците не им позволяваха да се женят, но съпруги и любовници намираха начин да се настанят в укреплението. Нахлузили подковани сандали яки и страшни създания, достатъчно силни да прекършат гръбнака на Тит върху коляното си.

Цяла година щеше да прекара тук, а беше изминал само един месец. Цяла година в мокро и мрачно място, което звучеше като храчка, заседнала в гърлото, без хубави книги, без хубави жени и без прилични събеседници на петстотин мили околовръст.

– "Една и съща нощ очаква всички ни" – цитира той, но тази вечер Хораций не го утеши.

Някой похлопа отривисто по вратата.

– Трибуне!

Един от адютантите на легата го поздрави и се взря намръщено във восъчна плочица.

– Ти си този, който цитира, нали?

"Гордей се, татко – помисли си Тит. – Цял месец в Десети Фиделис[29] и вече си извоювах име. Всички ме знаят като "онзи, който цитира"."

– Аз съм – въздъхна той.

– Легатът иска изчерпателен рапорт за дакийските гарнизони – продължи адютантът. – Един трибун, един цетурион, един опцио[30] и двойна охрана. Ти ще заминеш.

– Аз? Дакийските гарнизони? Искаш да кажеш да прекося цяла Панония?

– Така се стига до Дакия, да – потвърди раздразнено адютантът.

– Трибун Целзий беше определен да води отряда, но се разболя тази сутрин.

"По-скоро не е искал да язди две седмици през калта и дакийските стрелци да го убият."

– Никога не съм участвал в разузнавателен поход – оправда се Тит. – Пристигнах миналия месец, дори не съм излизал от Мог...

– Легатът каза, че е добре за теб. Подготви се. Тръгват след час.

– Аз ли трябва да ги водя?

– Просто прави каквото ти каже центурионът – изгледа го презрително адютантът. – И вероятно ще се върнеш жив – добави.

– Това му е хубавото на Десети легион – заключи Тит. – Тук блика чувство за хумор, винаги те насърчават и те подкрепят. Изключително успокояващо за новодошъл като мен.

Адютантът вече се беше оттеглил, прехвърляйки купчина восъчни плочки.

– Наслаждавай се на дъжда, трибуне!

– Дакия е отвратително място – чу Тит как единият легионер шепне на другия през първата седмица по пътищата. – Лошо място и става още по-лошо. Царят им носи лъвска кожа и е висок два метра!

– Повече – възрази вторият легионер. – Ако броим рогата.

– Знаеш ли какво прави със заловените римляни? Чух, че последният разузнавателен отряд се върнал без глави.

Някой издюдюка зад гърба на Тит.

– Без глави нямаше да се върнат, нали?

– Казвах само...

Тит се обърна и погледна през рамо легионерите. Шестима – едри и еднакви в ризниците и плътните дрехи, увили лица, за да се топлят, и в неотличими шлемове. Двойна охрана, защото напоследък Германия се беше разбунила заради смутната Дакия. Преди няколко години Траян подчини дакийците, но Тит знаеше, че покорството им не е траяло дълго. Вече се носеха слухове за разузнавачи, заловени в Дакия, за прекъснати снабдителни линии, за куриери, убити със стрели из засада. Но шестимата легионери, охраняващи Тит и центуриона при експедицията до дакийските гарнизони, не изглеждаха притеснени. Смееха се и се шегуваха, ругаеха и пееха цинични песни и Тит им завиждаше. Поне имаха с кого да разговарят. Когато спираха да пренощуват в попътен пост, легионерите вдигаха крака на масата и си разменяха мехове с вино и пиперливи истории. Тит ги наблюдаваше завистливо от своята маса. Седеше сам, разбира се, защото и тук, както и в укреплението, легионерите страняха от офицерите. Тит не можеше дори да извади малкия бюст на баща си и да му поговори. Мъжете вече го презираха достатъчно заради чисто новите пера на шлема, заради гладките му ръце и заради абсолютната му безполезност. Не искаше да им дава допълнителни поводи да му се присмиват, говорейки със статуя.

Скоро павираните пътища и крайпътните ханове на Германия изчезнаха безследно. Замениха ги разкаляните пътеки и гористите хълмове по дакийската граница. Центурионът заповядваше да разпъват палатките близо една до друга и оставяше легионери на пост всяка нощ.

– Никой няма да ни изненада заспали – отсече лаконично центурионът и Тит се запита дали и той не е чул слуховете за главите.

– И аз мога да дежуря – предложи услугите си Тит.

Всички го изгледаха с празни погледи.

– Защо, трибуне?

Тит също не успя да измисли причина. "Милостиви богове! Искам да си отида у дома!"

Цели седмици яздеха по пътищата, а дъждът валеше ли валеше. Спря чак когато навлязоха в Дакия.

– Утре ще стигнем първия гарнизон – обяви центурионът – и ще си отспим.

Същата нощ обаче Тит излезе от палатката си и се отдалечи от гаснещия лагерен огън. Усещаше как калта джвака под краката му. Вдигна ръка за поздрав към неясния силует на легионера, получи поздрав в отговор и продължи по калната просека, която минаваше за път. Има ли звезди в Дакия? Дали облаците ще благоволят да се оттеглят?

Нападението беше тихо, сурово и ненадейно.

Избухнаха звезди, но не в небето, а пред очите на Тит, когато нещо се стовари зад ухото му с унищожителна сила. Намери се с лице в калта, преди дори да осъзнае, че пада, и обувки го заблъскаха по хълбоците. Той извика и се задуши с калта. Някой просъска предупреждение на непознат език и дръжката на копие се заби болезнено в корема му. Бореше се да си поеме дъх с уста, пълна с кал, опита се да се свие на топка, но едно коляно го срита, в гърба. Усети пръсти да се забиват в косата му и да му извиват главата назад, а после нещо стоманено докосна гърлото му.

Прозвуча внезапен крясък и се чу трясък на остриета.

Коляното се вдигна от гърба на Тит. Той чу вик и още забързани думи на непознатия език. Два силуета се прокрадваха в безлунната нощ по разкаляната пътека като смътни сенки. Чу се приглушено проклятие и двамата се строполиха. Единият силует улови главата на другия и я блъсна в земята. Мъжът се изправи нестабилно и дъхът на Тит замръзна в гърлото му, но после забеляза очертанията на легионерски шлем. Отнякъде, изникна втора фигура и стражът заби острието си под ръката, с която противникът му стискаше меча. В небето изгромоли мълния и заглуши стенанието му. Внезапно зашуртя порой. Легионерът вдигна меча си, но двата тъмни силуета побягнаха в мрака, влачейки ранения си другар. Капките напълниха очите на Тит, той примигна и в следващия миг силуетите вече ги нямаше.

– Триста дяволи! – изръмжа легионерът и се обърна към Тит.

– Жив ли си, трибуне?

– Надявам се да не съм. – Тит опипа предпазливо цицината, която вече туптеше зад ухото му. – Но ме боли прекалено много, та да съм мъртъв.

– Опитай се да станеш – предложи войникът.

Тит сгъна с мъка краката си, застина и се просна обратно.

– Богове! Това беше лоша идея!

– Идеята е много добра, освен ако не искаш да останеш тук като примамка за други дакийци. – Легионерът му протегна ръка и го дръпна. – Ставай, трибуне.

В черепа на Тит енергично заблъскаха чукове, но той успя да се изправи. Вече си набит от разбойници и спасен от прост войник трибун, защото си зяпал звездите и не си се сетил да си извадиш меча. Поне недей да повръщаш. Преглътна и чуковете удвоиха сила.

– Защо се шляеше край дакийската граница посред нощ?

Мъжът говореше прекалено високо.

– Дъждът беше спрял. Реших да се поразходя и да се полюбувам на звездите.

– В Германия сме. – Гласът на легионера звучеше по-скоро развеселено, отколкото презрително. – Няма звезди. Само дъжд. Трябваше да вземеш охрана. Моята глава ще хвръкне, ако някой те убие, докато съм дежурен.

– Съжалявам – каза Тит, преди да се сети, че офицерите никога не се извиняват на подчинените си. – Разбойници ли бяха?

– Вероятно не. – Легионерът намери щита, захвърлен от единия нападател, изруга тъмнината и го опипа. – Горите гъмжат от разбойници, дезертирали легионери и крадци. Но те не носят щитове.

– Дакийските бунтовници носят кръгли щитове – обясни Тит. Не че съм виждал дакийски бунтовници, но в рапортите пише...

– Прибирай се с мен, трибуне. – Войникът се изправи като тъмен силует сред дъждовната пелена. – Утре ще стигнем първия гарнизон в Дакия. Там ще се полюбуваш на звездите на воля.

– Дадено! – съгласи се Тит и тръгна след спасителя си. Пътят беше тъмен и тих. Барабанещият дъжд явно бе заглушил тревожните им викове и никой не беше се притекъл на помощ.

– Ти май ми спаси живота, войнико – рече Тит след кратко мълчание. – Как се казваш?

– Версенжеторикс от Десети легион. Повечето ме наричат Викс.

Тит спря.

– Познавам ли те?

– Най-после ме позна. – Този път гласът на легионера несъмнено прозвуча развеселено. – Преди пет години бях телохранител в дома на сенатор Норбан, а ти – дребосък с букет виолетки, ухажваше дъщеря му.

– Ти ли си това? – спомни си Тит. – Онзи, който се би с император Траян на празненството?

– Патрициите никога не запомнят лицата на плебеите. – Викс посочи дупка на пътя, в която Тит аха да се препъне.

– Но не съм забравил името ти – оправда се Тит. – Всеки би запомнил такова име.

– Какво му има?

– Е, всъщност не е име. – На латински "викс" беше просто прилагателно с мъгляв смисъл, нещо като "дребно", "малко", "оскъдно". – Не се срещат често хора, наречени Дребосък – усмихна се Тит.

Чуковете в главата му вече биеха по-слабо, но цицината зад ухото му се разрасна колкото слива.

– Версенжеторикс е галско име – отсече Викс. – Не е латинско. Означава "велик цар и воин". И ако някой ме нарече Дребосък, ще си изпроси боя.

– Поне е кратко – рече помирително Тит. – По-добре е от Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин.

Викс се ухили в мрака: Тит зърна как зъбите му просияват в тъмнината.

– Как ти прикачиха всичко това, трибуне?

– Тит е като баща ми. – Тит предположи, че е нередно да води такъв разговор – легатът току поучаваше трибуните да държат на разстояние легионерите и другите офицери, – но в дъждовната германска нощ кръвта се стичаше по темето му, а калта полепваше по тях от главата до петите и легионерският етикет сякаш нямаше кой знае какво значение. – Аврелий, защото е фамилното име. Фулвий, защото е второто име на татко и защото трябва да е възможно най-объркващо да сме двама с еднакви имена. Бойоний е името на богат чичо и мама се надявала да ми остави някакви пари. Антонин? Не помня. Арий е по майчина линия, но по-скоро се дължи на факта, че татко обичал гладиаторските игри. Не знам дали си чувал за него, но преди години имало известен гладиатор на име Арий Варварина...

Викс се разсмя гръмко.

– Какво?

Тит го изгледа изпитателно. Току-що бяха свили зад завоя на неравния път и стигнаха лагера.

– Нищо, трибуне – изкикоти се Викс. – Някой ден ще ти разкажа. Сега трябва да докладвам на центуриона, а ти най-добре се връщай в палатката си. В случай че не си забелязал, навън е мокро.

ГЛАВА ДЕВЕТА

ВИКС

След вчерашния дъжд настъпи слънчева и дъхава сутрин. Яхнахме конете. Трибун Шест-имена яздеше отпред с центуриона и с опциото, много величествен отново с перата и червената мантия, и аз предположих, че необичайната близост от предишната нощ се е изпарила в дневната светлина, възстановила надлежния ред. Но само след половин миля той се извърна на седлото и ми помаха да приближа от дясната му страна. Все още изглеждаше хилав за ръста си и снаряжението му определено скърцаше ново-новеничко, но лицето му беше дружелюбно.

– Разговорът ни снощи ме заинтригува – подхвана той помпозно. – "Щом сме сред човеци, да бъдем човечни", както е казал Сенека, а хубавият разговор е най-човечното от всички изкуства. Особено необходим, когато те заобикаля варварска атмосфера.

Сдържах напушилия ме смях и подкарах коня си редом с неговия. Младият негодник явно беше самотен. Трибуните обикновено общуваха със себеподобни, понеже никой друг не се нуждаеше особено от тях, а въпросният трибун Шест-имена от няколко седмици се клатушкаше по пътищата без приятел. Той се направи, че не забелязва неодобрителното смръщване на центуриона от другата му страна, и настоя да му разкажа нещо за миналото си, поклащайки се върху седлото и вдишвайки окъпания от дъжда въздух с удоволствието на истински легионер на приятен поход. Копитата на конете трополяха звучно по пътя и навсякъде се носеше ухание на влажна пръст и на листа, все още непопарени от наближаващата зима.

– Значи си дошъл чак от Британия да се включиш в легионите? – заключи той, след като чу житейската ми история (внимателно редактирана). Понеже пропуснах всички интересни сюжети (например императорите, за които помогнах да бъдат убити, и сраженията на арената, в които участвах), разказът беше кратък. – Не искам да съм груб, но, в името на боговете, защо?

– И аз съм се питал веднъж-дваж.

Да, задавал съм си въпроса особено през първата година, когато ме опипваха, теглеха и мереха критични офицери, набиращи войници; или когато ме обучаваха как да въртя меча, вещина, която усвоих на осем години; или докато стисках зъби, когато центурионите ме поучаваха на висок глас как върхът побеждава острието, колко пъти да ти повтарям, гладиаторски боклук! ... И знайте, че не бяха любезни, колкото император Траян.

Защо постъпих в легионите ли? Вече бях на двайсет и пет и все още не знаех. Но най-после се източих до пълния си ръст, по гърба ми имаше белези от бой с пръчка и се надявах да се сдобия с няколко белега от бойни рани и отпред. Имах приятели, които ми бяха като братя, и място в света. Независимо дали ми харесваше, или не, бях римски войник, Версенжеторикс от Десети легион, и дори сега стисвам зъби, когато се сетя колко права беше Сабина – че това е моето място.

– Трябва да правим нещо с живота си – отговорих накрая и само този отговор можех да предложа.

– Жалко обаче, че си попаднал в Германия – обади се съчувствено той. – Аз се надявах да ме изпратят в Африка. Някъде на топло, където не се случва нищо.

– Или Египет – съгласих се. – Чувам, там винаги било слънчево, имало сияйни реки, огромни храмове и жени с гримирани очи.

Въпреки че едва ли можеха да се мерят с момичето, което ме чакаше в Мог – беше истинска красавица, спор няма. Освен това какъв е смисълът да мечтаеш за Африка, за Египет или за други топли страни? Бях попаднал в студения Север и вероятно щях да остана тук още двайсет години.

А и в Германия беше напечено – ако не времето, то поне битките. Всички, които имаха очи да гледат, го виждаха. Аз не възнамерявах да остана завинаги легионер, но в римската армия се напредва по два начина – или благодарение на семейните връзки, или благодарение на бойната слава. Аз не разчитах на семейна подкрепа, уповавах се единствено на славата...

Злонравият ми кон отскочи от една локва и едва не ме събори. Стиснах седлото с проклятие.

– Кучи син, а? – подхвърли тактично патрицианското момче.

– Защо не си пъхнеш стъпалата в ремъците от двете страни? Така ще си по-стабилен.

– Всички коне ме мразят – изсумтях аз и се наместих върху седлото. – А и каква е ползата от конете? Единият край хапе, другият дриска, а четирите страни ритат.

– Не можеш да се задържиш на седлото, дори от това да зависи животът ти – подигра му се опциото. – Викс ще падне и от дървения Троянски кон – допълни той.

Изпепелих го с поглед. В Десети легион нямаше опцио, който да не е обект на всеобща ненавист. Всички центуриони имаха по един опцио – втори по старшинство – и повечето бяха нагли, устати и самодоволни копелета. Аз лично обмислях възможността да изкача стълбата до центурионския чин, без да ставам опцио. Но след пет години в Десетия не съзирах никакъв шанс.

– Не всички са умели ездачи като теб, опцио. Всеки с таланта си – усмихна се трибунът. Под шлема с пера профилът му беше като онези, каквито всички патриции се ласкаят, че притежават, но всъщност се срещат рядко. Чертите на трибуна говореха за поне петнайсет поколения благородни предци. Той вдигна изтънчения си нос и вдъхна доволно чистия въздух. – Предполагам, всички ще минем отново по същия път, ако обявим война на Дакия?

– Надявам се – отвърнах замечтано аз.

Той разкриви лице.

– Не ставам за войник.

– Защо си тук тогава? – попитах смело. Центурионът възнагради безочието ми с яростен поглед, но аз се направих на разсеян. – Не те ли устройва кариера в легионите?

Неволно му завидях. Трибун на двайсет и две – с неговите връзки щеше да стане легат за няколко години, дори да не притежава кой знае какви способности. Бих дал всичко за такава възможност.

– Дъжд. Студ. Кръв – започна да изброява трибунът. – Не, благодаря. Най-съкровеното ми желание е да се прибера у дома и да стана абсолютно скучен и нищожен държавен чиновник. От онези, които само стоят зад писалището и винаги се прибират у дома навреме за обилната вечеря.

– Поне няма да си мокър и да трепериш от студ – позасмя се центурионът. – В легионите има стотици като теб, не бой се.

– А ти как попадна в легионите, центурионе? Грък си, гласът те издава.

Двамата се разговориха и аз пръв забелязах пушека. Би трябвало да е центурионът, който се гордееше с орловото си зрение, но той се беше надул от доволство, че трибунът му обръща внимание, и не видя облачетата дим, извили се ненадейно зад следващия завой.

– Чакайте! – Прекъснах рязко аз ведрото бръщолевене от другата ми страна.

– Не спомена ли, че гарнизонът е съвсем близо? – попита трибунът, но центурионът зараздава заповеди наляво и надясно и аз пришпорих коня и препуснах напред. Черен пушек – винаги лош знак, – но очаквах пожар в хамбарите или в най-лошия случай набег на дакийски отряд пред външните стени.

Гореше обаче целият гарнизон.

Спрях, ругаейки, и извадих меча от ножницата едновременно с още шестима, защото легионерите и офицерите ме бяха настигнали. Но уви! Четирима стражи лежаха мъртви на пътя, и то отдавна убити. Телата им вече бяха претършувани и съблечени, а от мокрите керемиди по покрива на главната кула се издигаха рехави облачета пушек. Дори от една миля чувах крясъците, шума от трошащи се керемиди и статуи.

– Кръглият щит – изръмжах. – Трябваше да се досетя, трябваше да се досетя, пусто да остане!

През съборената порта се стрелкаха рошави мъже с кръгли щитове, понесли чували с плячка.

– Какво има? – извика трибунът от мястото, където центурионът му беше наредил безпрекословно да чака.

– Дакийци – изкрещях в отговор.

Очевидно бяха нападнали укреплението под прикритието на снощния дъжд. Онези тримата, нахвърлили се върху трибуна, сигурно бяха челен отряд.

– Какво ще правим? – попита момчето.

– Ще се молим.

Един от другите войници ругаеше безпомощно, стискаше дръжката на меча си, но не го вадеше. Нямаше смисъл. Хамбарите сигурно вече бяха плячкосани, стаята с документите – подпалена, а казармите – обезлюдени и мъжете – избити. Статуята на император Траян вероятно бе съборена от постамента и раздробена на мраморни късове. И всичко това беше сторено през нощта по време на пороя. Сега небето се беше прояснило и бяха дошли да опожарят останалата част от гарнизона.

Бяхме закъснели.

– Обратно към Десетия – заповяда центурионът. – Незабавно.

Но преди да обърнем конете, вик процепи въздуха. Появи се малък разузнавателен авангард от ездачи. Навярно същите, с които трибунът и аз се спречкахме снощи. Отдалеч забелязах как ни сочат с копие, чух дълъг крясък и конете се раздвижиха.

Десет коня.

Извих шията на коня си към завоя.

– Назад! – извика центурионът. – Назад! Назад!

Никой не се нуждаеше от заповеди. Всички побягнахме.

Патрицианското момче пребледня, ала също обърна жребеца си. Аз сръгах моя кон в ребрата, но изчадието само изцвили и се блъсна в друг кон. Легионерът излетя през главата на кобилата си и докато се уловя за гривата и се изправя в седлото, гороломен боен вик проглуши ушите ми и видях как първият от дакийците ни настига.

– Към мен! – изкрещях на мъжа, когото съборих, и пришпорих коня към него, докато кобилата му побягна паникьосана.

Той обаче изпищя и се отдалечи от мен към пътя, размахал ръце.

Обърнах коня си към първия дакиец, който се насочи към оглупелия беглец, и едва успях да зърна сплъстена брада, месести ръце в броня, уста с наполовина изпопадали зъби, когато очите му се приковаха в мен. Докоснах припряно мястото, където татковия амулет издуваше ризницата ми, и в същия миг дакиецът ме нападна. Копието му мина през рамото ми или по-скоро щеше да мине, ако конят му не беше се препънал, и аз използвах възможността да пречупя върха на копието и да му оставя само дървената дръжка. Блъснах я към него и му избих останалите зъби с тежката дръжка на меча. Той изпищя и аз се извърнах. Другите дакийци ни настигаха бързо, а мъжът, когото съборих от коня, тичаше по пътя с уплашени писъци. Центурионът се отдалечаваше в ритмичен галоп с хубавия си кон и пет пари не даваше колцина от нас ще загинат, стига да се добере до Мог с новината. Другите войници препускаха след него, без да се обръщат. Само трибун Шест-имена обърна коня си и протегна длан да вдигне беглеца. Легионерът дръпна толкова паникьосано ръката му, че събори високото момче от седлото и то се търкулна на земята.

Друг вик проехтя зад мен и аз видях две копия да се насочват надолу.

– Триста дяволи! – изругах и сръгах отново коня.

Легионерът, възседнал коня на трибуна, се отдалечаваше след центуриона. Момчето стоеше замаяно на колене в калта и след миг щях да съм го подминал. За секунда се изкуших да го оставя. Конят ми нямаше да стигне далеч с двама ездачи. Ала протегнах ръка и той някак си я улови и се стовари зад мен.

– Благодаря – рече задъхано.

– Освободи ми ръката, с която държа меча – изръмжах аз и известно време не продумахме повече.

Дакийците се спуснаха след нас и когато конят ми започна да изнемогва, се наложи да спрем и да се бием. Убих един, съборих втори от седлото с удар с опакото на свободната ми ръка и останалите изгубиха желание да мерим сили. В крайна сметка се оттеглиха към унищожения гарнизон с присмехулни крясъци, а аз пришпорих коня в галоп, докато от устата му заизлиза пяна под двойната тежест и най-сетне настигнахме нашия отряд.

– Съжалявам – промърмори засрамено войникът върху коня на трибуна, но аз го халосах с щита си и той се строполи в калта.

– Заслужаваш да те оставим тук да умреш – изръмжах. – Както изостави трибуна си!

– Стига приказки – пролая центурионът. – Ще си получи камшика, когато се върнем в Мог, спор няма. Да продължаваме. Секст, върни коня на трибуна. Ти си намери някой, готов да изтърпи страхливец като теб зад гърба си.

– Ще язди с мен. – Трибунът се плъзна от моя кон и протегна ръка на мъжа, който едва сдържаше сълзите си. – Не се бой. Ще се застъпя за теб пред легата. Няма да те бият.

– А трябва! – измърморих аз и прибрах със замах меча в ножницата. – Леко ще му се размине, трибуне.

– Може би. – Трибунът обходи с поглед центуриона, опциото и войниците. – Няма да го обсъждаме сега. Честно казано, искам да се отдалечим оттук възможно най-бързо и да се върнем в Десетия, за да съобщим за нападението.

ПЛОТИНА

Императрицата на Рим се гневеше. Вече мина цял час, а двата стана, работещи един до друг, отказваха да влязат в ритъм. Нейната совалка сновеше плавно напред-назад с отмерено "шшш", "шшш", но от другата се чуваше "шшш"... пауза... "шшш"... пауза.

– Ритъм, Сабина – повтори тя за четвърти път. – Трябва да тъчеш ритмично. Много бързо се разсейваш.

– Ммм... – съпругата на скъпия Публий прокара совалката през конците и се прозя. – Защо да не се поразходим навън? Следобедът е прекрасен, срамота е да се задушаваме вътре.

Сабина погледна към високите прозорци, чиито кепенци Плотина нареди да затворят плътно още щом пристигна.

– Нездравословно е – отвърна Плотина. – От вятъра кожата ти ще изгори и какво ще си помислят хората?

– Не знам дали някой си губи времето да мисли за кожата ми.

Плотина стрелна с поглед момичето. Досега вече трябваше да ѝ е станала като родна дъщеря, но някак си не беше. Лицето на Сабина не трепваше. Не би посмяла да се присмее на императрицата на Рим. Невъзможно!

Вибия Сабина обаче не оправда очакванията на Плотина да бъде задоволителна съпруга на скъпия Плотин. Беше ясно като бял ден. Дори сега беше боса, а косите ѝ се спускаха по гърба като на девойка. Ръцете ѝ прокарваха совалката небрежно напред-назад. Платовете ѝ винаги бяха рехави. Плотина ѝ помогна да започне наново мантията за скъпия Публий и я предупреди, че ако работи по един час дневно, ще я изтъче бързо. Тази сутрин обаче установи, че момичето не е пипнало стана! Какво разочарование! И не беше само това...

– Най-после успях да намеря препис на новия гръцки поет, за когото говорят всички – прекъсна мислите ѝ Сабина. – Адриан ще се зарадва много. Ако извадим късмет, поетът ще е ужасен. Докато вечеряме, ще разнищим строфите му на пух и прах и Адриан ще се сдобие с нов материал относно любимата си тема за упадъка на римския литературен вкус.

Плотина се намръщи. Пак поезия. Скъпото момче открай време проявяваше слабост към поезията. Поетите не бяха съвсем безполезни, поне за развлечение на лентяите, но бъдещият император на Рим не биваше да си губи времето с такива неща.

– Поощри го да наблегне на реториката, драга, вместо на гръцките поети. И без това в Сената вече го наричат Гърчето. Не бива да им предоставяме нови поводи.

– Успял ли е някой да отклони Адриан от интересите му? – усмихна се Сабина.

– Умните съпруги винаги насочват мъжете си в правилната посока.

– Е, и двете знаем, че не съм от най-умните.

Всъщност беше от умните, когато реши. Плотина го знаеше отлично. На последното празненство в императорския дворец Сабина се впусна в едночасов задълбочен интелектуален разговор, само че не го оползотвори в името на напредъка на кариерата на скъпия Публий, а го прахоса с някакъв отегчителен приятел на баща си. Едно нищожество! Пренебрегна всички губернатори на провинции, всички сенатори и всички полезни хора, които Плотина събра с цената на огромни усилия.

– Той беше интересен – сви рамене Сабина. – Те не бяха.

Плотина се помоли Юнона да я благослови с търпение. Такова поведение би изкарало от кожата ѝ дори богиня.

Няма значение. Плотина не се отби непоканена при снаха си, за да се разсейва с нескопосното ѝ тъкане и странните ѝ възгледи за гостите. Плотина носеше вест, и то каква вест!

– Кога ще се върне скъпият Публий? Подготвила съм му изненада, която ще го зарадва повече от всички гръцки поети.

– О, не следя кога си идва и кога излиза. Вино?

– Не пия вино, не го ли разбра? Овесена отвара, моля. И искам да видя ръцете на тази робиня... Така си и мислех. – Плотина изгледа смразяващо момичето. – Почисти си ноктите, преди да донесеш чашите, девойко! Вибия Сабина, откъде си намираш прислугата? Такива непохватни необучени създания...

– Тази е от бордей на Авентинския хълм – Сабина кимна към момичето, което излизаше от стаята. – Предложих ѝ да си смени професията. Засега се приспособява добре, макар понякога да обърква чашите.

Плотина примигна.

– Шегуваш се.

– Нали ти ми повтаряш, че дълг на всяка римска съпруга е да помага на злочестите?

– На чистоплътните злочести. На нравствените злочести. Не на мръсните уличници.

– Е, тя вече не е мръсна уличница. Учи се да тъче. След това ще я освободя и ще ѝ намеря работа в някоя занаятчийница. Няма да отнеме много време. Вече тъче по-добре от мен. Спомена за изненада?

Плотина се подвоуми дали да продължи с поученията, но изгаряше от нетърпение да съобщи новината, която таеше цял ден.

– Скъпият Публий е назначен за легат. Ще оглави легион!

Това накара момичето да подскочи.

– Легат?

– На собствен легион – повтори доволно Плотина.

О, колко усилия ѝ струваше, колко главоболия, колко хора, решени да ѝ попречат, но накрая успя. Постигна го – следващата му стъпка по пътя, виещ се все нагоре и по-нагоре.

– Кой легион? – Сабина дръпна несръчно совалката.

– Още не е решено. – Совалката на Плотина се придвижи напред-назад, без тя изобщо да я забелязва, сякаш беше омагьосана да снове безспир. – Съпругът ми не беше съгласен, както знаеш. Наложи се да го убеждавам дълго. Предишната длъжност на скъпия Публий в легионите... – Създаде ѝ неприятности. Натрупа много дългове, безделничейки като трибун в Дванайсети легион и Траян определено не остана доволен. – Скъпото момче понякога се държи много необуздано – довърши лаконично Плотина.

– Нека позная – усмихна се Сабина. – Ловни кучета и красиви младежи.

– Това е нетактична забележка.

Совалката се плъзна малко по-отривисто.

– Познавам съпруга си. – Сабина опря длани върху гърба си и се протегна като гъвкава и сънлива млада котка. – Какво друго да прави човек в пограничните градове, освен да ловува – дивеч и любовници. А той обича и двете.

– Скъпият Публий вече е по-уравновесен – стисна устни Плотина. – Ти, разбира се, ще го придружаваш, където и да го изпратят.

– Най-после сме единодушни – откликна Сабина със сладко гласче.

Значи момичето няма да създава проблеми. Добре.

– Провинциите са съвсем различни от това, с което сме свикнали в Рим – заобяснява Плотина по-сговорчиво. – По-скромни условия, по-неизтънчена компания и, разбира се, невъзможно е да намериш приличен хляб дори на трапезата на легата. Но е необходимо търпение.

– Твърд хляб? Богове! Как ще оцелея?

– Даже в тежки условия трябва да се спазват определени стандарти. Това важи особено за съпругата на легата. Не по-малко от три ястия за вечеря, може и да са скромни, и порядъчна стола, независимо от времето. – Плотина потупа строгите, елегантни дипли на сивата си копринена роба. – Никакво захласване по местните обичаи. Чувала съм как някои жени заминават за Британия и се връщат намацани в синьо и накичени с местни бижута.

– Дано изпратят и Адриан в Британия. Мисля, че синьото ще ми отива.

– Винаги готова да се пошегува... – повдигна многозначително вежди Плотина. – Та така... неизбежно ще се наложи да общуваш със съпругите на по-нисшите офицери, но най-добре да сведеш срещите си с тях до минимум. Съпругите на магистратите и губернаторите са по-подходяща компания. Ти, естествено, ще им даваш пример за образцово поведение.

– Дали ще му дадат легион в Египет? – замисли се Сабина. – Копнея да тръгна с кораб по Нил като Клеопатра.

– Няма да ти остава време за плавателни експедиции, драга. Кариерата на скъпия Публий зависи от теб. Приятелство с провинциалните губернатори, кореспонденция с влиятелни хора в Рим, празненства за полезни гости... – Сабина беше добра домакиня, Плотина не можеше да го отрече, макар да канеше прекалено много от така наречените интересни хора. И наблюдаваше тенденция вечерите ѝ да прерастват в разпуснати гуляи с обилно количество вино и бръщолевене, вместо да са сериозни събития със сериозни разисквания. Плотина потрепери при спомена за вечерята, когато всички нагазиха във фонтана и си подаваха каната с вино, все едно са разюздани плебеи в почивен ден. Наистина недоумяваше защо Траян и приятелите му останаха толкова очаровани.

– И най-важното – заключи Плотина, припомнила си, че изнася лекция – е да не позволяваш връзките на скъпия Публий с влиятелните хора в града да прекъснат само заради няколкостотин мили. Мъжете са толкова небрежни, стане ли дума за писма, затова ще разчитам на теб да ме държиш в течение...

– Така ли? – прекъсна я Сабина. – Значи ти няма да дойдеш с нас?

– Разбира се. Съпругът ми разчита на мен. Но, естествено, ще ви посещавам. – Плотина прочисти многозначително гърло.

–Например, Вибия Сабина, ако случайно забременееш в провинцията, ще дойда да помогна при раждането.

– О, ето я овесената отвара – възкликна Сабина.

– Не сменяй темата – императрицата остави совалката и изгледа строго Сабина. – Надявах се досега да си осигурила наследник на скъпия Публий, Вибия Сабина. Три-четири годишно дете не може, разбира се, да ви придружава извън града, нездравословно е, но аз с радост щях да се грижа за него, докато отсъствате...

– Колко мило.

– Да родиш в провинциите не е идеално. Трудно се намират добри лекари, какво пък остава за дойки! Но проблемите не са непреодолими. Пълна почивка, оттегляне от светски ангажименти, диета с овес и риба, за да се избегнат кръвотеченията.

– Калпурния твърди, че е глупаво по време на бременността да се залостваш у дома като инвалид. Тя се търкаля из къщата като огромна топка, докато бебето не започне да се ражда.

– Втората ти майка има много напредничави идеи, но аз не ги препоръчвам.

– Втората ми майка е родила пет здрави деца – примигна невинно Сабина. – Ти колко имаш?

Плотина я изгледа студено.

– Не всички сме благословени с деца.

– Имам чувството, че и аз няма да съм благословена с деца – промърмори Сабина. – Не и докато вкусовете на Публий не се променят драстично.

– Скъпият Публий ще изпълни дълга си, както и ти – отсече Плотина. – Всеки мъж се нуждае от син.

– Не и Траян.

– Уверявам те, че усеща остро липсата.

Е, това вероятно не беше съвсем вярно. Преди години Плотина беше сигурна, че щом стане император, Траян ще промени решението си и ще разбере колко важно е да остави наследник. Тогава тя беше едва на трийсет и две; не беше прекалено късно. Императорите се нуждаят от синове! Но когато му го каза, той ѝ отговори, без дори да се замисли:

– Когато му дойде времето, ще посоча наследник. И без друго така е по-добре. Кой знае какъв син ще ни отреди Фортуна? Така ще избера най-достойният да ме наследи, вместо да възлагам надежди единствено на кръвната връзка.

Плотина не повдигна повече темата, но тя продължи да я гложди. Император на Рим или не, все пак Траян не беше всезнаещ.

– Скъпият Публий е синът, за когото моят съпруг винаги е мечтал – осведоми тя Сабина. Вероятно и това не беше съвсем вярно, но всяко нещо с времето си. – Не искам скъпият Публий да страда като съпруга ми. Той трябва да има синове, и то скоро. Ти...

Познат дълбок глас я прекъсна:

– Колко уютна гледка сте двете. Юнона и нейната снаха Венера, вглъбени в становете си.

– Ласкател! – засмя се Сабина. – За пръв път някой ме сравнява с Венера.

И Венера е създавала на Юнона същите главоболия, каквито ми причиняваш ти. Но Плотина погледна скъпия си Публий, благороден като колона в безупречно чистата тога, и поднесе буза за целувка.

– Скъпи мой, надявах се да те видя.

– Нека позная. Вече съм легат?

– Колко добре си информиран – усмихна се Плотина. – Трябваше да се досетя, че ще придумаш някой бивш роб да те осведоми.

– Е? Кой легион получаваш? – Сабина го възнагради с отривист войнишки поздрав, когато Адриан се наведе да погали трите ловни кучета, които го бяха последвали по петите от градината и сега се въртяха около краката му. – Къде те изпращат?! В Египет? В Сирия, в Британия?

Адриан почеса по ушите любимата си хрътка и погледна към Плотина.

– Нашата любима императрица не ти ли каза?

– Нашата любима императрица знае всичко – изчурулика сладко Сабина. – Как се отглеждат деца, как се поощряват общественият морал и културните стандарти в провинциите. Но по този въпрос всевиждащите ѝ очи явно са ѝ изневерили.

Адриан се намръщи едновременно с Плотина, но не укори съпругата си. Никога не я упреква. Сабина разговаряше твърде саркастично със скъпия Публий, поне за вкуса на Плотина, ала той очевидно нямаше нищо против. Изглеждаше дори, сякаш му е забавно!

– Е? – Сабина заряза стана и изтича към него като дете, очакващо подарък. – Къде отиваме, легате?

Той остави кучетата и щипна Сабина по бузата с неприкрита любвеобилност. "Не биваше да се привързваш към нея – помисли си Плотина и едва се сдържа да не го изрече гласно. – Тя трябваше просто да е полезна."

Но тя не беше полезна, а той се беше привързал към нея и нищо не се бе развило според плановете на Плотина.

– Смятам, че е редно да вдигнем тост. – Адриан протегна ръка и добре обучен роб незабавно му подаде чаша. – За предстоящите ни дни в...

– Е? – Сабина се надигна на пръсти, а Плотина повдигна вежди.

– Германия – смили се той. – По-точно Могунтиакум.

ТИТ

Завръщането в Могутиакум им отне по-малко време от пътуването на изток, констатира Тит. Остави центуриона да наложи темпото, подписвайки всички документи, които му представяше, за да получават отпочинали коне на всяка междинна спирка.

– Всеки ден съм с нов кон – оплакваше се Викс. – Не се ли предполага, че поне веднъж ще ми се падне добро животно? Не! Всички ме мразят.

Тит свикна да се пресяга и да хваща Викс за туниката, та да го издърпа на седлото всеки път, когато започнеше да се свлича по хълбока на коня. Въпреки бясното препускане, обратният път не се стори толкова мъчителен на Тит. Вероятно защото сега имаше с кого да сподели вечерята в крайпътните ханове.

– Сигурен съм, че Цицерон или Ювенал бяха казали нещо мъдро за изтощението и мръсотията, които съпровождат появата ни на бял свят – каза той на Викс една нощ, облегнал глава назад и вдигнал крака върху масата като огледален образ на събеседника си пред огнището в стаята за редови войници. – Но този път съм прекалено изтощен да цитирам когото и да било.

– Слава на боговете! – отвърна Викс, затворил очи. – Подай ми хляба.

Тит се взря в огъня в неугледната тясна стая за простолюдието. От обувките му се вдигаше пара.

– Сигурно ще ме помислиш за невъобразим страхливец, ако ти призная какъв ужас изпитах – изплъзна се неволно от устата му. – Когато видях онези дакийци да се спускат към мен... – Краката му сякаш се вкамениха; наблюдаваше ги как приближават все по-близо и по-близо, докато ръката на Викс улови неговата и го издърпа толкова силно върху коня, че на другия ден не можеше да си помръдне рамото. – Меко казано – заключи Тит.

– Първия път, когато излязох на арената и видях към мен да крачи мъж с меч, се напиках. – Викс отчупи залък хляб и несъзнателно посегна да докосне малкия амулет, провесен през врата му. – Всеки се ужасява, когато погледне смъртта в очите.

– Какво направи тогава?

– Потиснах страха и го убих първи. Няма друг начин, ако не искаш да умреш.

– Аз щях да умра, ако не ме беше вдигнал от земята.

Тит се смути. Думите бяха безпомощни да изразят благодарността му.

– Няма проблем – изсумтя Викс, без да отваря очи. – И не споменавай пред никого, че съм се напикал, защото ще трябва да те убия.

– Обещавам. – Тит си отчупи парче хляб. – Какъв е този амулет около врата ти?

– Нищо особено.

– Докосна го, преди да нападнеш дакийците – отбеляза Тит. – Талисман ли е?

– Татко ми го даде – призна Викс. – Марс. Каза, че богът на войната ще ме пази в битките. Всъщност, когато го докосна, виждам лицето на баща ми. И той беше гладиатор. Оцеля осем години в Колизеума. По-добре да имам неговия късмет, отколкото на някакъв римски бог, размахващ копие. – Викс пъхна малкия диск под туниката си. – Засега ме пази.

– Баща и син гладиатори? – удиви се Тит.

– Е, един император ни мразеше и двамата...

След цял ден препускане стигнаха Мог по залез-слънце и едва успяха да минат през портите, преди да ги затворят до сутринта. Центурионът се запъти тутакси към помещенията на легата.

– Ела, трибуне. Ще иска да му рапортуваш.

– За какво съм ти? – почуди се Тит. – Нямам с какво да се похваля. Само ме събориха от коня.

– Хайде!

Легатът ги освободи чак по мръкнало. Тит влезе в главната кула, питайки се изнурено дали ще намери нещо за вечеря. През залата преминаваха забързани куриери, роби влизаха и излизаха от канцеларията, легионери поспираха да огледат стената за нови съобщения. Тит прочете, че ще се строят нови казарми, от Тракия щеше да пристигне отряд за временно пребиваване; едно съобщение напомняше строго да посещават местните жени само извън служба и отвъд стените на укреплението... Никакъв знак, че някой знае за експедицията на Тит до Дакия. Никакъв знак, че скоро ще воюват.

Тит усети леко мъждене в стомаха си – като първото стълбче дим, надигащо се от купчина съчки. Защо се оплаквах, че ми предстои цяла година отегчение и лъскане на обувки? По-добре чистене на обувки и скука, отколкото битки и кръв.

– Е? – Викс се беше облегнал на стената до бюста на императора, който внушаваше страхопочитание във всяко римско укрепление. Дори изваяно от камък, лицето на Траян излъчваше дружелюбие. – Някакви новини? Какво каза легатът?

– На мен нищо. – Тит си свали шлема и прокара пръсти през косата си. – Само стоях и кимах, докато легатът разпитваше центуриона за всичко. После ми нареди да вървя да вечерям и започна да диктува депеши.

– Знаех си. – Викс плесна дланта си с юмрук. – Ще има война! Траян няма да търпи да рушат гарнизоните му. Дакийският цар ще съжалява, че се е родил.

– Аз съжалявам повече, че пропуснахме вечерята – сбърчи чело Тит. – Не че е голяма загуба да пропуснеш легионерската дажба.

– Загорял овес и преварено свинско – съгласи се Викс. – Закопнял си за печен дивеч и за кълцано фламинго като в Рим, а, трибуне?

– Ти ми спаси живота поне два пъти, Дребосък. – Тит едва се сдържа да не потрепери. Имаше чувството, че виковете на дакийците ще продължат да го преследват в сънищата му още дълго. – Мисля, че може да ме наричаш Тит.

Викс се засмя.

– Центурионът ще ми нашари гърбината.

– Когато няма опасност да чуе тогава. Така е най-добре. Както казва Овидий: "Който живее добре, живее незабелязано."

– Овидий сигурно е познавал неколцина центуриони. – Викс пое малко неловко протегнатата му ръка. – Тит, щом искаш.

– Лека нощ, Викс. – Тит закри с длан огромна прозявка. – Отивам да проверя дали е останало малко от загорелия овес и превареното свинско. Толкова съм гладен, че мога да изям и жив кон.

Викс се поколеба малко.

– Трибуне... Тит... Имам момиче в града и тя е по-добра готвачка от легионерските касапи. Ако искаш...

– Води ме – прекъсна го Тит.

Агнешката яхния ухаеше изкусително, но Тит полагаше огромни усилия да не зяпа момичето, което току го поглеждаше страхливо, докато нареждаше чиниите по масата. Пълни устни, красиво овално лице, кожа, чиста като прясна сметана, и коса като тъмен мед, сплетена на дебела плитка, дълга чак до коленете. Момичето на Викс беше родено да носи коприна и бижута в златен дворец, а не набрашнена престилка в тясна стаичка над пекарната.

Тит опита яхнията.

– Богове! – преглътна първата хапка и затвори очи. – Омъжи се за мен, красива девойко!

– Казах ти, че моята Деметра умее да готви. – Викс я прегърна нехайно през кръста. Тя се усмихна, но пак изгледа нервно Тит. Беше пребледняла като платно, когато ѝ се представи.

– Трибун? – попита задавено. – Какво е направил Викс? Не ме посещава често, кълна се, господарю. Само когато не е на служба, а аз никога не стъпвам в укреплението. Знам правилата...

Тит изля цял порой уверения, за да я убеди, че не е дошъл да прибере Викс, за да го наложат с камшик, ала тя продължаваше да го поглежда крадешком, сякаш в кухнята ѝ е налетял дракон, въпреки възторжените възклицания, с които унищожаваше яхнията ѝ.

– Късметлия си! – прошепна той на Викс, когато момичето се отдалечи до печката. – Императори биха се борили за благоволението ѝ, Викс, само заради яхнията ѝ, да не говорим за красотата ѝ. Как я придума да ти готви?

– Неколцина адютанти я подкачаха миналата година на пазара и аз ги разгоних – отвърна самодоволно Викс. – Лесно е да си намериш момиче, когато си увенчан със славата на спасител.

Тит скъта този съвет за бъдеща употреба. От друга страна, от какво би могъл да спаси момиче? От неточен цитат?

Видя дъното на чинията, преди да се усети, и Деметра побърза да му досипе. Той ѝ благодари с поклон и огледа уютната стаичка. Служеше и за кухня, и за спалня, но сияеше от чистота и ведрост коренна противоположност на потната мъжествена недодяланост на укреплението. Върху леглото беше метната яркоцветна завивка, съшита от шарени парчета плат, върху паянтовата маса имаше букет от късни есенни астри, натопени в буркан, от пекарната долу се носеше ухание на пресен хляб.

Викс също начеваше втората си порция.

– Какво зяпаш?

– Всичко. – Тит се озърна завистливо. – Блажен домашен уют. Разбрах колко ми липсва, когато се озовах в спартанските ни казарми.

– Намери си момиче – посъветва го Викс. – Посещавай я, когато си свободен. Подкупи когото трябва и ще ти разрешат дори да спиш при нея.

– Вече има момиче, което искам. – В един опиянителен миг Тит си представи ведра стая като тази – книги по рафтове край стените, пресен хляб, свежи цветя и Сабина, легнала върху леглото, дъвче ябълка и чете. Около устните ѝ разцъфват трапчинки, когато Тит влиза при нея... – Но тя е в Рим – добави Тит.

А и не беше негово момиче.

Не че продължаваше да е влюбен в нея. Ако не друго, поне я познаваше далеч по-добре, отколкото когато на шестнайсет се прехласна по синеокото девойче, което деликатно не се разсмя на първия му опит да предложи брак. Сега тя му заемаше книги, водеше я на Марсово поле, когато съпругът ѝ беше зает, делеше трапеза с нея на вечерните празненства. И се изпълваше с гордост, когато я придружаваше на някое обществено събитие и тя влезеше в залата с ефирна стъпка, уловила го под ръка. Някак си другите момичета, които дядо му превъзнасяше като подходящи партии, му се струваха безинтересни, безстрастни и бледи копия на Сабина.

Не, не беше влюбен в нея. Но докато не намери момиче да го заплени като нея, защо да се жени?

– Значи имаш момиче в Рим – обади се Викс небрежно. – Какво от това? Нищо не пречи да имаш и тук. Няма никакъв шанс да се срещнат.

– Няма да удостоя с контрааргументи предложението ти.

Тит усети топла тежест върху крака си. Погледна надолу и видя момченце с кафяви очи и къдрава коса. Детето се беше отдръпнало уплашено, когато Тит влезе в стаята. Взе дървеното си конче и се притаи в ъгъла, откъдето ги наблюдаваше плахо. Сега обаче примигваше срамежливо пред госта на майка си.

– Цели седмици пътувахме – укори Тит Викс – до най-затънтените краища на империята и обратно, спаси ми живота, а не си ми казал, че имаш син. На колко е? На три?

– О, не е мой. – Викс обра соса от чинията си със залък хляб. – Баща му бил писар. Легатът го довел от Бициния преди няколко години. Писарят довел Деметра и момчето със себе си от селото им, но умрял през първата зима и ги оставил сами. Германските зими не са за всекиго. – Викс перна с юмрук ръката на Тит. – Гледай да не се разплачеш, когато ти измръзнат краката.

– Ще се постарая. – Тит разроши къдриците на момченцето със същия цвят на тъмна мед като на майка му. – Браво на теб, че се грижиш за него, след като е останал без баща.

– Не бива да ви безпокои! – Деметра се спусна и отнесе красивия си син, гълчейки го тихо на гръцки.

– Какво друго каза легатът, когато му рапортува? – Викс се пресегна към глинената кана върху масата. – Ще мобилизират Десетия със сигурност. Ние сме най-добрият легион извън Галия и сме по-близо. – По обувките му още имаше полепнала кал от безкрайната езда през изминалите седмици, но той изглеждаше готов да си надене мантията и да замарширува към Дакия на мига.

– Кога ще тръгнем на поход, как мислиш? След две седмици, три?

– По-скоро след три месеца – отпи Тит от чашата си. Студена местна медовина, резлива течност, но би я преглътнал, дори да беше оцет.

Не беше усещал такава топлина и уют, откакто... откакто беше пристигнал в Германия.

– Три месеца? – изръмжа Викс.

– Най-малко. Често седя в Сената, просто слушам от задните редове публичните разисквания, когато говори дядо, и съм чувал десетки разгорещени спорове за разквартируването на легионите.

Тит зачегърта с нокът едно кално петно, засъхнало върху туниката му. – Трябва време да организират всичко, да изпратят подкрепления, да свикат допълнителни легиони. Най-малко три месеца, по-скоро четири.

– Да мобилизират? – обади се Деметра иззад гърбовете им с ококорени кафяви очи. – Искате да кажете, че Десетият ще тръгне на изток ли, господарю? Да се бие?

– Още нищо не е сигурно – успокои я Тит.

– Дано този път да има сражения – изсумтя Викс. – Пет години в легионите и не съм видял нито една хубава битка! При първия набег на Траян срещу дакийците тъкмо бях приключил с обучението. Дакийците се разбягаха, преди да започне истинската битка, да ги вземат дяволите! Как ще стана центурион, когато нехранимайковците си уреждат сметките със споразумения?

– Сериозно ли искаш да си центурион? – удиви се Тит. – Не си ли виждал с колко работа ги товарят?

– Няма значение! – отвърна решително Викс. – Работата, рангът, битките, поощренията, плячкосаното злато, триумфалните шествия в Рим. Искам всичко!

– Колко грандиозно! – развесели се Тит. – Аз самият се надявам чисто и просто никой да не ме убие, докато съм трибун. След това искам тих пост – да оформям статистики или да отговарям за строителството на някой акведукт.

С тиха къща сред градина, здрави и красиви деца като сина на Деметра и съпруга, която няма да е Сабина. Сабина се поместваше трудно в мечти за домашен уют. Дори в собствената си безупречна къща в Рим тя не приличаше на доволна от живота римска матрона. По-скоро на весел, но нехаен гост, който всеки момент ще отлети през вратата и ще поеме към края на света.

Но каква полза от фантазии?

– Може и да станеш центурион – обнадежди го Тит. – Този път сблъсъкът с дакийците, струва ми се, няма да приключи със споразумение. Ще тръгнем след четири месеца вероятно, но...

Внезапно Деметра се обля в сълзи, грабна сина си и излезе от стаята.

Тит се надигна от стола, но вратата се захлопна зад гърба ѝ.

– Какво казах?

– Кой знае? Не ѝ е за пръв път. – Викс доизпразни невъзмутимо чинията си. – Обикновено я оставям да се наплаче. Отивам да спя някъде другаде. На улицата зад големия театър живее една червенокоска, която ми харесва...

ГЛАВА ДЕСЕТА

САБИНА

За съпругите на офицерите, които щяха да отпътуват на север, осигуриха две изискани колесници – закрити, тапицирани, с възглавнички и с кепенци за максимално удобство. След четири дни Сабина вече се разполагаше самостоятелно в едната, а останалите съпруги си намериха извинения да се возят във втората.

– Какво, в името на боговете, им причини? – попита Адриан, влизайки при нея.

– Отварях кепенците, за да гледам пейзажа.

Сабина вдигна очи от гнездото, което си беше свила – възглавничка за гърба, кожа, метната върху коленете, куче в краката ѝ и свитък в скута ѝ.

– Да се наслаждаваш на чистия въздух явно е престъпление. Май разказах няколко истории как германските канибалски племена горят жените живи в клетки от ракита.

– Необходимо ли беше? – попита кротко Адриан.

– Четири дни ги слушах да се жалват от непослушните си деца и крадливите си роби. Не знам за германските канибали, но на мен определено ми се прииска да изгоря тези ужасни жени в клетки от ракита.

Адриан я възнагради в обичайната си мимолетна усмивка, свали си ръкавиците и ги подаде на кучето да ги подъвче. Вече носеше легатската мантия и броня и изглеждаше много красив.

– Как е моята стара приятелка? – попита той и погали хрътката с посребрена муцуна, свита върху кожата в краката на Сабина. – Схваща се в студа...

Сабина се подсмихна. Адриан не се интересуваше от удобствата на робите си, но душа даваше за кучетата си. Водеше цялата си сюрия ловни кучета в Германия и твърдеше, че в околностите на Могунтиакум има много дивеч. Кучетата му подскачаха щастливо, зад огромния му кон – всички, с изключение на посивялата, хрътка, която според него беше твърде стара да изминава големи разстояния, и следователно трябваше да пътува изискано със Сабина. Повечето мъже биха я убили, защото вече не може да ловува, помисли си Сабина. Адриан обаче чешеше гальовно ушите на старата хрътка и опашката ѝ потупваше кожата, а всяка вечер той ѝ носеше подбрани кокали от порцията си.

– Уверявам те, че се грижа добре за нея – усмихна му се Сабина. – Искаш ли закуска? Явно ще спрем за почивка, преди да прекосим следващата река.

Около колесницата Сабина чуваше ведрата шумотевица на пътниците – воловарите ругаеха животните си, младите трибуни се смееха и пришпорваха конете напред-назад, роби? Е се щураха, търсейки храна, мантии и прочее удобства, необходими на господарите им. Небето беше сиво, а пътят – осеян с локви, но тълпата от офицери, служебни лица и войници, отправили се на север, беше жизнерадостна и гласовита.

– Хляб, мед и грозде – разпореди Сабина, когато робът влезе и започна да подрежда чиниите и чашите. – Обичайното.

Обикновено закуската на Адриан включваше прясно изпечен хляб (коричката не биваше да е твърде препечена); грозде (не в купа, а на чепки) и малко мед. Винаги едно и също, независимо дали закусваше в дома им на Палатинския хълм, или тук, по средата на пътя между Рим и Могунтиакум. Когато пристигне в Хадес, помисли си весело Сабина, съпругът ѝ ще нареди на лодкаря Харон[31] да му сервира хляб, грозде и мед. Половината от дългата върволица каруци и мулета, запътили се на север, носеха багажа на Адриан – книгите, без които не може, робите, необходими, за да се чувства удобно, кучета и коне и няколко гръцки скулптури.

– А казват, че жените пътуват с много вещи! – пошегува се Сабина. – Аз бях готова да тръгна с един сандък дрехи и две-три книги!

– Вярно е, че искам да видя света – отвърна високопарно Адриан, – но не мога без библиотеката си.

Е, сега поне ще видим света, рече си Сабина. Всяко бавно, скрибуцащо завъртане на колелетата ги отдалечаваше от Рим, от задълженията, от поученията на Плотина. Сабина се задържаше часове наред през прозореца на колесницата, замръзнала до кости, но твърде въодушевена, за да затвори капаците, и наблюдаваше как зелените ниви и спретнатите лозя постепенно преливат в сиви зъбери, тъмнозелени борове и тъмни сенки. Адриан каза, че вече са в Ретия и са преполовили пътя до Могунтиакум и легиона, който ги очаква. Германия. Какви тайни криеше?

Адриан погледна намръщено чашата, която Сабина му подаде, когато се настани на седалката срещу нея.

– Това пък какво е?

– Местната медовина. Харесва ми.

Той ѝ върна чашата.

– Ще се задоволя с римско вино, благодаря.

Сабина отпи глътка и разгърна свитъка по-надолу.

– Луций Нистерик явно също не е харесал медовината.

– Кой е Луций Нистерик?

Адриан преглеждаше кореспонденцията от Рим, която вече ги беше настигнала. Едва два дни след отпътуването им бяха започнали да се появяват куриери с бързоноги коне, понесли рула с писма.

– Луций Нистерик е бил легат, служил тук по времето на Август. Открих препис на дневника му, реших, че може да има нещо полезно за района.

– Нещо интересно?

Хрътката се излегна по гръб и той протегна разсеяно ръка и я погали по корема.

– "Местните са с груби нрави – зачете Сабина е помпозен бас, – но са свирепи воини".

– Наистина изглеждат груби. Забелязах го още щом прекосихме планините. – Дланта на Адриан забави ход върху корема на хрътката, когато се замисли. Тя го побутна с муцуна и той продължи да я гали. – Питам се дали и сега са свирепи. Ще ми дадеш ли книгата?

– Разбира се. – Сабина вдигна крака върху седалката и се уви по-плътно с кожата. – Има ли писма за мен?

– От императрицата...

Сабина взе свитъка с печата на Плотина и го изхвърли неразгърнат през прозореца.

– Нещо друго?

Той се намръщи неодобрително, но не продума.

– Писмо от малката ти сестра, съдейки по разпиления почерк; да те оставя ли да го прочетеш на спокойствие? Преди малко кучетата вдигнаха елен в гората. Беше с разкошни рога и понеже ще се забавим цял час...

– Върви да ловуваш – махна му тя. Той я целуна небрежно по бузата и тя усети наболата му брадичка. – Пак ли си пускаш брада?

Толкова много сенатори го подиграваха в Рим, че той се принуди да я обръсне. Цяла седмица след това беше в мрачно настроение.

Адриан прокара длан по лицето си.

– В провинцията няма да прави впечатление.

– Брадата ти отива. Придава ти философски вид.

И криеше белезите от младежки пъпки – истинската причина да си пусне брада. По-суетен си от мен, съпруже.

Той се усмихна, докосна я мимоходом по косата и погледна кучето.

– Какво ще кажеш, стара приятелко? Ще потичаш ли след елен?

Кучето зина щастливо, надигна се и скочи от колесницата по петите му. Сабина ги изпроводи с усмивка, допи си медовината и подаде чашата на пажа пред колесницата. Красив паж – тъмнокос, строен и мускулест; двайсетинагодишен младеж от Антиохия[32]. На това пътуване Адраиан беше взел повече кучета, отколкото роби, но някак си всички роби до един бяха красиви и мъже.

– Домина, искате ли да посетите другите дами, докато почиваме?

– Милостиви богове! Не, разбира се – отговори Сабина и се зачете в свитъка.

Отдавна покойният легат Луций Нистерик беше престанал да се оплаква от местните и се беше отдал на спомени за дните си в Гърция.

Скоро трябва да се върнем пак в Атина. На Адриан щеше да му хареса. Вече се жалваше от северния въздух, влажен и тежък за дробовете. Пълна противоположност на ослепително яркото гръцко слънце, съчетано с еднакво ослепителни пурпурни сенки. Сабина обаче реши, че навярно ще хареса мъглите в Германия, дълбоките гори и късните, мрачни дни. Ще науча нови неща и ме чака работа, помисли си тя и захвърли безполезния свитък с префърцунените му възгледи за местната медовина и местните жени. Независимо какво смята Луций Нистерик.

ВИКС

Могунтиакум изглеждаше неузнаваем с три и половина легиона, вместени в него. Обикновено градът беше тих – през деня пазарът гъмжеше от жени и деца, а гостилниците и бордеите оживяваха нощем, когато войниците излезеха в почивка. Освен пиенето и уличниците, над Рейн имаше мост, въпреки че аз лично нямах понятие какъв е смисълът да се щураш над Рейн. Имаше и гробница на отдавна споминал се римски принц, където се стичаха поклонници от цяла Германия, както и театрална зала, за която Деметра гордо ме уведоми, че е най-голямата на север от планините. Казах ѝ, че в Рим съм виждал три пъти по-големи театри, но тя не ми повярва. Според мен Рим я изпълваше само с недоумение. За Деметра Рим беше Елизиум[33] – съществуваше някъде, сияен и красив, но нямаше нищо общо с нея.

Сега обаче Мог не беше толкова задрямал. Беше отеснял и пълен до пръсване с войници. Проклетият дакийски цар беше въстанал не на шега и императорът беше свикал повече легиони, за да се разправи с него както трябва.

"Три месеца", каза Тит и излезе прав – зимата отмина и се запролети, а нямаше никакъв признак, че ще потегляме на военен поход. А легионите продължаваха да прииждат – първо пристигнаха Втори Адиутрикс[34] и започнаха да се перчат и надуват, че ще се погрижат за дакийския цар, без да се налага ние да напускаме уютното си укрепление. После дойде Четвърти Флавия Феликс[35] и започнаха да се перчат и надуват, че са галеници на Фортуна и не могат да се печелят битки без тях. Миналата седмица пристигна и дивизия от Шести Ферата[36] и започнаха да се фукат и дуят с подвизите си край Рейн. Жените в Мог вече не достигаха и момичетата като моята Деметра трябваше да внимават, когато излизат.

– Колко легиона ни трябват? – изръмжах пред останалите от моя контуберниум[37] една нощ, когато бяхме тръгнали да гоним фусти заедно.

Бях помъкнал и Тит, макар той и братята ми по оръжие да продължаваха да се оглеждат един друг с предпазливо изумление. Все пак той беше трибун, офицер, дори и извън служба, а тя бяха обикновени войници като мен – четиримата, с които бъбрех, спях, ядях, обучавах се и се сражавах. По принцип контуберниумът се състоеше от осмина, но дакийско копие повали единия в годината, когато постъпих, а други двама умряха от треска миналата есен. Останалите петима – Симон, Бойл, Филип, Юлий и аз, бяхме като родни братя.

– С Тит видяхме сметката на три дакийски копелета. Не разбирам защо Десети да не може да се разправи с другите, колкото и да са много – недоволствах аз.

– Поправка – промърмори Тит над халбата си с бира. – Ти видя сметката на дакийците. Аз се помайвах и се молех.

– И това помогна – уточних. – И двамата сме живи. Хей, защо нямаш момиче? Нали затова дойдохме?

– Не си падам много по уличниците – отвърна Тит.

В задимената стаичка сред събратята ми по оръжие той се набиваше на очи – седеше с кръстосани крака и отпиваше от бирата, сякаш е изтънчено вино, докато Филип от дясната му страна играеше на зарове с две полуразсъблечени курви, а Бойл вляво опипваше под дрехата момичето в скута му. Юлий от другата страна на масата вече преполовяваше любимата си история, че е потомък на Юлий Цезар.

– Освен това в града няма достатъчно жени за трите легиона. – Кимна любезно на няколкото полуголи жени около него и в отговор те грейнаха в усмивка. – Сигурен съм, че момичетата са изтощени от работа.

– Правилно – измърмори червенокосата в скута ми – любимката ми за нощите, които не прекарвах с Деметра. – Мъжете от Шести са нагли кучи синове. И най-стиснатите в цял Мог...

– Дай им да се перчат със знамената си с лъвски глави – изсумтя Симон и с дъното на халбата си строши един орех върху масата. – Сладка моя, ще ми донесеш ли още малко медовина. Седни после в скута ми да я изпием заедно...

– Не ме залисвай със сладки приказки. Чукането е два денария и сестерция за цяла нощ.

– Вече влизам в положението на Шестия. – Прегърнах през рамо моята червенокоска, предвкусвайки какъв фурор ще предизвикам с новината, която им бях подготвил. – Нашият центурион с безкрайната си мъдрост – пауза, в която всички плюхме и изругахме – е решил, че след пристигането на братята ни от Шести Ферата лагерът е пренаселен...

– И ние можехме да му го кажем!

– Всъщност аз му го казах – вметна Тит. – Не ме послуша.

– ... и мъжете, които имат възможност, могат да спят в града, стига да си плащат за удоволствието. – Наклоних стола си назад със самодоволно изражение. – Тоест, докато вие кучи синове, делите постеля с Шести и лъвоглавите им знамена, аз ще се гушкам в леглото с Деметра.

– Хей! – бодна с показалец рамото ми моята червенокоска.

– Не се тревожи, скъпа, ще ми остава много време и за теб. – Дръпнах главата ѝ за целувка.

Симон ме замери с орехови черупки. Юлий, който се хвалеше, че е потомък на легендарния Гай Юлий Цезар само защото имаше същата плешивина на темето и гърбав нос, ме възнагради с нецензурен жест, заровил глава между циците на курвата си, без да си поема въздух.

– Ще се тъпчете с бълвоча на легионерските готвачи – съобщих им доволно, – а аз ще закусвам с хляба на Деметра.

– Къде ми е копието? – попита Филип двете си ухилени полуголи момичета. Филип беше строен, нисък грък, дребен, но бърз и пускаше заровете само когато стискаше копието си, а стиснеше ли копието си, ти оставаше само да се молиш на боговете да не го насочи към теб.

– Знаеш къде ти е копието, войнико – разкикотиха се момичетата му. – Готово за бой като истински легионер...

– Всички, разбира се, сте добре дошли да похапнете хляб и печено свинско винаги когато поискате – довърших. – Пропуснах ли да го спомена?

– Защо не каза? – Бойл остави ножа, който се канеше да прокара през косата ми. – Предупреди я, че Бойл ще ви гостува утре след дежурство.

– Бойл... Интересно име – обади се Тит. – Как ти го лепнаха?

Аз се ухилих, а Бойл се намръщи. Беше най-младият от нас, на седемнайсет, светлокос гал, огромен като каменна кула. И когато го причислиха към контуберниума ни, имаше пришка на задника си колкото ябълка. В легионите само смъртта може да те отърве от такъв прякор.

Червенокоската ми ме изгледа нацупено.

– Затова значи си падаш по гръцкото момиче. Заради храната!

– Не ми се сърди, де...

– Намери си друга да ти топли постелята, Версенжеторикс – изсумтя тя и стана от скута ми. – Аз ще си намеря по-изтънчена компания. – Улови ръката на Тит и го дръпна от стола. – Искаш ли да видиш дали съм червенокоса навсякъде, трибуне?

– Не бих се осмелил да се усъмня в думите на дама – рече той любезно, но тя вече го теглеше настрани.

– Точно моята ли трябваше да отмъкнеш? – подвикнах след него, ала той само ме изгледа тъжно, докато червенокосата го дърпаше нагоре по стъпалата.

– Пада ти се! – ухили ми се Симон.

Симон беше най-старшият в контуберниума ни, смугъл, широкоплещест мъжага на четирийсет, към края на службата си в Десети Фиделис. Той ме посрещна в Десетия, когато пристигнах в Германия от подготвителния лагер на юг. Застанах пред него в чисто новата си ризница и сандали и той ме огледа от главата до петите.

– Версенжеторикс? От Галия?

Изсумтя и посочи най-разнебитената койка в контуберниума.

– Новобранците стават все по-млади – измърмори на иврит.

– А ветераните са все по-стари – отвърнах му на същия език и тежките му вежди отскочиха нагоре.

– Британец и евреин?

– Не. – Изоставих позабравения иврит. – Мама беше еврейка.

– Значи и ти си евреин – отсече Симон.

– Как така?

– Щом майка ти е еврейка, и ти си евреин. Така гласи законът ни.

– Защо майката? – учудих се. – Защо не бащата?

– Защото твърди войници като нас са кръстосвали Юдея и никой не знае със сигурност кой е баща му – изкриви лице Симон. Добър другар, който да крачи до теб в строя.

След няколко минути Тит се върна от стаята на червенокосата ми любимка. Изглеждаше чорлав и раздърпан.

– Свърши ли? – попитах. – Бързо действаш!

– Не, дойдох да ви кажа да се прибирате без мен – обясни той. – Предложи ми цяла нощ безплатно.

– На мен никога не ми пускат безплатно – оплака се Бойл. Издай тайната си.

– Казах ѝ, че има устни като тъмно вино. Цитат от "Одисея".

– Поезия – проточи замислено Филип. – Не съм пробвал досега. Ще ми кажеш ли няколко полезни цитата?

– Утре ще ти изготвя списък – обеща му Тит през рамо и изкачи тичешком стълбите.

След този случай те го харесаха, независимо че беше трибун. Преживяхме дълга и протяжна зима, макар да беше по-скоротечна и по-топла заради вкусните яхнии на Деметра в корема ми и стройното ѝ тяло в леглото ми. Другите четирима от контуберниума ми идваха на вечеря винаги когато успееха да се измъкнат от вечерно дежурство и толкова свикнаха с Тит, че започнаха открито да недоволстват, когато цитираше Цицерон. Деметра все още се притесняваше от Тит, както и от Симон.

– Сигурен ли си, че не е дявол? – прошепна ми веднъж тя, докато той мърмореше еврейските си молитви над чинията. – Казват, че евреите обезобразяват бебетата си!

Погледна неспокойно момченцето си, което си играеше съсредоточено с дървеното си конче.

– Само собствените си бебета – отвърнах нехайно.

– Но, Викс...

– Не вдигай врява!

Тя прехапа устни и аз също прехапах устни. Стълпотворението от мъже в Мог създаваше неприятности на Деметра – красиво момиче като нея не можеше дори да отиде на пазар, без да му налетят легионери в градски отпуск. Тя се опита да прикрие какво облекчение изпитва, като видя да си пренасям багажа в уютната ѝ стаичка, но се разплака благодарно първия път, когато натъркалях по паважа някакви пияни кучи синове от Втория, защото думкаха по вратата ѝ. Беше толкова щастлива, че същата нощ ми позволи да се любим върху завивките и да виждам в светлината на огъня колко е красива. Косата ѝ се сипеше върху, ръцете ми като меден водопад. Придърпах я под мен в леглото и тя обви врата ми с ръце. Изглеждаше обаче толкова притеснена, че се засмях и метнах завивките върху ни.

– Печелиш, свенливке.

– Не съм свенлива. Там, откъдето идвам, хората не правят любов на показ.

– Аз съм варварин – изръмжах и я ухапах по рамото. – Ние сме различни.

– Знам – изкикоти се тя и ме целуна.

Спокойна любов – лежеше под мен и ухаеше сладко на прясно изпечен хляб, а после облягаше глава върху рамото ми и бърбореше за дреболии. Клюките, дочути в пекарната, слуховете, че дакийският цар носел лъвска кожа и три рога, новата пиеса, която ще представят скоро в театъра. Не очакваше да я слушам и аз не я слушах, задрямал в люлката на косите ѝ. Унасях се и сънувах слава.

Тази година пролетта подрани и дойде кална, всъщност дойде тъкмо навреме, защото все по-упорито мълвяха как дакийците се събират на изток и аз се надявах най-сетне да тръгнем на поход. Но легатът ни се разболя – нещо скоропостижно и удобно, което го освободи от поста му и той се върна набързо в Рим, където не го заплашваха никакви войни. Представяте ли си колко забавно ни беше да защитаваме доброто име на Десетия пред кучите синове от Четвъртия и Шестия, чиито легати изгаряха от нетърпение да тръгнат на война, а нашият се беше върнал в къщата си край Тибър. Но дрязгите не продължиха дълго, защото императорът ни пристигна.

ПЛОТИНА

Светилището на весталките[38] гъмжеше от невръстни момиченца. Подскачащи от радост или ококорили благоговейно очи, те се трупаха на групички из дългия атриум с високи колони, спокойни езерца и две редици статуи. По-смелите притичваха до петимата жреци в бели роби, а по-плахите стискаха полите на майките си. Плотина обаче оставаше сляпа за децата.

– Скъпа моя, каква изненада! – Тя се поклони ниско на единствената жена в Рим, която заслужаваше почитта ѝ. – Не знаех, че ще дойдеш да гледаш как избират нова весталка.

– Една от десетките внучки на сестра ми е кандидатка тази година. – Домитиа Лонгина, вдовица на император Домициан и бивша императрица на Рим, подаде ръка на Плотина да се изправи. – Дойдох да я подкрепя.

– За мен е удоволствие да те видя, разбира се. – Плотина улови под ръка предшественичката си и преторианците им ги последваха на деликатно разстояние.

Бившата императрица рядко посещаваше Рим напоследък. След злочестото убийство на император Домициан тя се беше оттеглила в частна вила в Баие и рядко се явяваше пред обществеността.

– Смятах да ти погостувам скоро – каза Плотина.

Всъщност Плотина искаше да обсъди с предшественичката си една належаща тема и сега възможността ѝ се предостави сама. Несъмнено Юнона се е погрижила да ми помогне, помисли си Плотина. Непременно ще наредя за благодарност да ѝ пренесат в жертва една крава.

Момиченце в надиплена розова рокля притича с китка виолетки и ралици и огледа с объркано изражение двете императрици, чудейки се на коя да я поднесе. Плотина посочи скромно с ръка бившата императрица и тя я пое с великодушна усмивка. Беше висока – макар и по-ниска от Плотина, – имаше спокойно лице с изваяни черти и забулваше с обикновен воал сплетената си целомъдрено стоманеносива коса. Носеше проста бледосиня роба под бяла вълнена пала без никакви бижута. Съвършено олицетворение на скромност, достойнство и естественост. Плотина се погрижи да последва примера ѝ, след като зае мястото ѝ.

– Коя е твоята кандидатка за шеста весталка? – попита тя. Когато продължиха да крачат бавно край бистрото езерце. – Праплеменница ли каза?

– Малката Друсила Корнелия – бившата императрица кимна към момиченце в синя рокля, стиснало ръката на грейналата си в усмивка баба, от която очевидно беше наследила дълбоките трапчинки. – Не съм сигурна дали искам да спечели. Трудно ми е да пожелая трийсетгодишен обет за целомъдрие на деветгодишно момиченце, но това несъмнено е въпрос на чест.

– Избират много внимателно кои нови кандидатки да заместят оттеглилите се весталки – съгласи се Плотина. – Тази година, след като императорът замина за Германия, лично участвах в подбора. Весталките... хмм, излишно е да ти обяснявам колко важно е да посочат момиче с безукорна нравственост. – Все пак шестте весталки пазеха вечния огън на Рим. И римския морал в известен смисъл. – Не всяка лудетина, която се залива от смях, е достойна за такава задача.

– Не знам. Най-добрата весталка, която познавах, се кикотеше за щяло и не щяло. И не беше девствена.

Плотина примигна. Дали предшественичката ѝ се шегуваше? Но лицето на бившата римска императрица изглеждаше спокойно, замислено.

– Скъпа моя, може ли да те наричам Домитиа?

– Вече не използвам това име. Домициан ми го отреди. Ласкаеше се, че съпругата му ще носи неговото име. Вече го няма и аз предпочитам рожденото си име.

Невъзможно беше да разтълкува равнодушния ѝ глас. Несъмнено бившата императрица винаги говореше почтително за съпруга си, но се носеха какви ли не слухове... бракът им започнал със скандална изневяра (докато тя все още била омъжена за другиго!) и не продължил гладко. Мълвеше се за любовници, за развод след свада и за бърза повторна сватба... и най-упоритият слух – че убийството на император Домициан било замислено, планирано, подготвено и осъществено от собствената му съпруга. Високата жена, която стоеше до нея и любезно вдъхваше аромата на розовия храст.

Абсурдно, разбира се. Плотина знаеше по-добре от всички колко обичат хората да раздухват истории за високопоставени жени като тях. Завиждаха не само на статута, но и на вродената нравствена извисеност. Тя не вярваше на слуховете.

Макар да се питаше защо бившата императрица никога не сложи траур в памет на съпруга си.

– Рожденото ти име е Марсела Лонгина Корнелий, нали? – попита ведро Плотина. – Разбирам защо го предпочиташ. Не навява болезнени спомени.

Бившата императрица Марсела се подсмихна.

– Нещо такова.

Петте весталки се опитваха да обуздаят момиченцата и да ги поведат към храма. Бърборещи майки с горди бащи тръгнаха след тях, но Плотина докосна ръката на предшественичката си, когато понечи да ги последва.

– Може ли да поговорим, драга Марсела? Вълнува ме един въпрос...

– Разбира се.

Застанаха до статуя на отдавна умряла весталка, чието съвършенство се отразяваше в езерцето под нея.

Откъде да започна – запита се Плотина. Вероятно пред жена, която наистина ѝ е равна, трябва да е откровена. Все пак Марсела Лонгина е изпълнявала ролята на господарка на Рим, на императрица на Седемте хълма и също е сестра на небесната Юнона. Ще я разбере. Несъмнено.

– Познаваш повереника на съпруга ми Публий Аврелий Адриан, нали?

– Да, приятен млад мъж. Навремето беше така любезен да ми посвети няколко поеми. Забавни стихчета, но май ми се разсърди, когато му го казах. Гордостта на младите е толкова ранима.

– Аз го отгледах – каза скромно Плотина – и се гордея много с постиженията му, далеч надхвърлящи поезията. Повериха му легион в Германия, знаеш ли? Очаквам да се покрие със слава във войната с ужасните дакийци. Надявам се, естествено, да се издигне.

– Естествено.

Императрица Марсела закрачи отново със спокоен и царствен профил, очертан на фона на колоните. Плотина я улови съзаклятнически през ръка и сниши глас, макар че атриумът вече бе опустял. Само две жени – императрици, сестри, богини – разговаряха в него.

– Става дума за приемствеността. Траян отказва да посочи наследник, твърди, че е зловещо, след като е в толкова добре здраве. Не иска да чуе никакъв съвет по въпроса. Знаеш какви са императорите понякога. – Плотина въздъхна мъченически. – Но аз се тревожа. За Рим. Искам империята да попадне в добри ръце. Няма по-достоен от скъпия ми Публий.

Зачака съгласие. Императрица Марсела повдигна вежди.

Плотина продължи настойчиво:

– Въведох го в императорското семейство. Ожених го за Вибия Сабина. Надявах се да свърши работа. Не става дума за кръвна връзка. Траян цени високо баща ѝ. Маркус Норбан, един от най-почтените мъже в Рим...

– Поне през повечето време – промърмори Марсела.

– Мислех, че ще е достатъчно. Достатъчно Траян да отдаде заслуженото на скъпия Публий. Но сгреших. И сега се питам... – Плотина се позасмя. Обзе я необичайно въодушевление. – Прости ми, трудно ми е да се изразя. Знам, че скъпият Публий е най-достоен за Рим. Очаквах всички други да го разберат, щом го въдворя в императорската фамилия. Но сега виждам, че на хората им е нужен още малко... стимул. Доколко е редно да се меся? Съпругите трябва да се въздържат от такива начинания, но една императрица е длъжна да се грижи и за интересите на империята.

Този въпрос я глождеше от доста време. Съпруга или императрица? Императрица или съпруга? – Кое стои на първо място?

Плотина подръпна предшественичката си да спрат. Едвам си поемаше дъх.

– Несъмнено си помогнала на съпруга си да стане император. Доколко се намеси? Следвам примера ти във всяко отношение, драга Марсела, ще те послушам и за това. Какво е редно да направя за моя Публий?

– Поредната сплетница – императрица Марсела я изгледа студено и втренчено. – Чудесно.

– Не сплетнича – усмихна се Плотина. – Искам само да знам дали е възможно да... го подкрепя. Да помогна. При тези обстоятелства, които са много...

– Понеже ме молиш за съвет – прекъсна я Марсела, – чуй го. Никакви кроежи. Никакви заговори. Никаква жажда за власт.

– Не е необходимо да го представяш така – отвърна жегната Плотина. – За доброто на Рим е.

– Опазила ме Фортуна! Тази е моралистка – промърмори бившата императрица и поклати забулената си глава. – Аз поне не се преструвах, че съзаклятнича за нещо друго освен за собствено удоволствие. Не исках да спасявам Рим, исках да коронясвам царе. Също като теб, въпреки благовидните ти доводи.

– Аз не искам...

– Не се опитвай да подведеш вряла и кипяла сплетница като мен, драга. – Марсела потупа наследничката си по бузата. – По-опитна съм от теб и по-веща. Кроежите ми изпратиха в гроба не един император, но едва не погубиха и мен. Вече съм на възраст и се отказах да политиканствам. Съветвам те да спреш, преди да си започнала, и да оставиш скъпия си Публий на собствената му участ.

– Исках само да попитам... – заекна Плотина. "Аз! Смутена! Аз никога не изпадам в неловко положение!" – Искам да кажа...

– Не ме интересува – императрица Марсела вдигна ръка. – Напоследък съм се посветила по-скоро на политиката от миналото, а не на настоящите борби за власт. Пиша история на Републиката и се занимавам единствено със заговори на хартия, и то отпреди сто години. Предай поздравите ми на главната весталка, реших да не присъствам на избора.

Обърна се и със спокойно достолепие излезе от слънчевия атриум и изчезна в кръглата аскетична зала, където се помещаваше Храмът на Веста. Плотина забърза след нея, преглъщайки порой хапливи думи. Днес непременно трябваше да посети статуята на Юнона, но не за да ѝ принесе жертва в знак на благодарност, а за да потърси съчувствие. Не ти е истинска дъщеря, Юнона, не. Колко ли си страдала по времето на Домициан. Лишили са те от истинска императрица, която да направляваш. Слуховете са верни, нали? Че е спала с актьори и гладиатори, че е убила собствения си съпруг. Аз съм единствената ти истинска сестра, единствената, достойна за теб, а не тя, коварната сплетница!

Вече ѝ беше ясно като бял ден. Колко глупаво от нейна страна да моли за съвет такава жена. Нима нямаше собствена съвест? Нима не знаеше кое е най-добро за Рим? За Траян? За скъпия Публий?

Несъмнено ролята ѝ на императрица е по-важна от съпружеската. Ако дългът ѝ изисква да помогне на Траян да прозре правилния път, тя ще му помогне. И на скъпия Публий.

Главната весталка призова към тишина точно когато бившата императрица Марсела застана до семейството си. Плотина чу много ясно хладния ѝ и леко развеселен глас.

– Корнелия, дали да не приберем внучката ти у дома? – попита тя сестра си. – Имам предчувствие, че днес няма да я изберат.

ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА

ВИКС

– Не е ли величествен? – усмихнах се аз.

– Това ли е императорът? – Деметра отказваше да ми проговори цяла сутрин, но при вида на римския император, яздещ по улицата пред очите ѝ, красивите ѝ устни нарушиха упоритото мълчание. – Прилича на бог!

– Той е бог.

– Съгласен съм – намеси се Тит – хилава колона, изправена от другата страна на Деметра. Носеше тогата си, с която сменяше трибунската броня при всеки възможен случай, и незнайно как дори в блъсканицата по безупречните ѝ дипли не личеше нито една гънка. – Император Траян е неповторим.

Императорът ни препускаше по улиците на Могунтиакум в червена мантия и пълно бойно снаряжение, енергичен и жизнерадостен върху буйния си черен кон, махаше и отговаряше с пълно гърло на въодушевените възгласи на тълпата. Император за чудо и приказ.

– Навремето му раних ръката в битка – рекох замислено. – Белегът сигурно още личи.

– Не бива да лъжеш – скастри ме строго Деметра.

– Не лъжа! Беше хубав двубой. Ако имаше щит, щеше да ме отблъсне, но...

Един легионер се блъсна в мен и изруга, а аз вдигнах момчето на Деметра върху раменете си, за да не го стъпчат. Малкият изкрещя развълнувано и стисна с юмруци косата ми, когато преторианците на императора замаршируваха в безупречни червенозлатни редици.

– Може би сега няма да избухне война. – Деметра заслони очи с длан и се надигна на пръсти да погледне над рояка от глави пред нас. – Императорът сигурно ще сключи мир.

– Надявай се – подхвърли ѝ Тит. – Аз също се надявам. Но за жалост, мисля, че сме единствените. Никой друг – от императора до последния войник – не иска мир.

– Включително и аз. – Проточих врат да зърна отдалечаващата се червена мантия на Траян, която изчезна зад завоя към укреплението.

При нормални обстоятелства щях да го посрещна в стегнат строй с целия Десети легион, но нямаше къде да вместят всички ни и освободиха половината да приветстват императора заедно с гражданството. Клетите кучи синове, застанали мирно пред укреплението, сигурно едва се сдържаха – от цяла миля чувах как дръжките на копията им тропат по щитовете. Внезапно ме обзе желание да съм сред тях и да надавам гороломни викове сред мирис на желязо и пот.

– Военици – изкрещя момчето на Деметра и ме улови за ушите; аз го превъртях през глава, свалих го на земята и започнах да кривя лице в страшни гримаси, докато той се разкикоти. – Поне някой ме смята за забавен – рекох многозначително.

Деметра впи очи в земята и сви устни. Тит въртеше очи ту към мен, ту към нея.

– Днес ще празнуваме! – Хванах сина на Деметра за краката и го залюлях с главата надолу. Той се заля от смях.

Преторианците вече бяха отминали, последвани от каруци, имперски писари, секретари и икономи и от целия антураж, който пътуваше навсякъде с императора. Тълпата стихна, но трополенето по щитовете се усилваше, както и крясъците. Хората около мен бърбореха радостно, подаваха си мехове с вино, размахваха знаменца и ликуваха.

– Днес е празник, ще спреш ли да се цупиш?

– Цупя се значи... – гласът на Деметра се извиси истерично и секна.

– Е? – намеси се ведро Тит. – Мислех, че днес си часови, Дребосък, как се измъкна?

– Извадих късмет. Взеха Симон и Бойл, клетите копелета.

Намигнах на Тит да му благодаря за намесата. Той ми намигна в отговор и се обърна към Деметра.

– Подай ми ръка, моля те, не искам да те блъснат...

Деметра му кимна свенливо. Тит ни гостуваше често за вечеря и тя вече не падаше на колене, щом го види, но все още се държеше плахо и смутено в негово присъствие.

– Как си посмял да се сприятелиш с офицер? – попита ме тя веднъж благоговейно и малко неодобрително. – Всеки трябва да си знае мястото.

– Кой го казва? – срязах я аз.

– Чу ли новината? – продължи Тит. – Току-що я съобщиха. За новия легат. Няма ли да го обърнеш, Викс?

– Кого? Легата? О! – Осъзнах, че още държа момчето на Деметра за глезените и бързо го превъртях, преди лицето му да полилавее. Деметра го взе, вирнала брадичка, но момчето се усмихваше широко. Красиво хлапе, меднокосо и тъмнооко като майка си. – Е? Имаме ли вече нов легат? – попитах.

– Току-що е пристигнал от Рим. – Лицето на Тит просия, сякаш лично е превел легата по целия път на север, за да ме ощастливи. – Сродник на императора. По съпружеска линия.

– Точно това ни трябва – измърморих и си запробивах път с рамене през тълпата. Тит преведе вежливо Деметра през множеството, струпало се край моста, и се отправихме към площада.

– Поредното патрицианско нищожество.

– Аз съм патрицианско нищожество – напомни ми Тит. – Не всички сме противни.

– Въпреки всичко не бих искал да оглавиш легиона ми! Най-безполезният трибун в цяла Германия...

– Сигурна съм, че ще станете чудесен легат, господарю – намеси се тревожно Деметра. – Викс не искаше да каже...

– Напротив! Кой иска да го предвожда младок в тога? Трябват ни калени командири, заслужили центурионски чин и издигнали се нагоре...

– Като теб? Ще ходатайствам за теб, Викс, но си малко назад във веригата...

– Не чак толкова. Ще стана центурион, после – лагерен префект и накрая ще имам свой легион. – Стигнахме Форума и аз спрях да си купя шиш вкусно печено месо от улична сергия. – Лесно е.

– Първо трябва да станеш опцио – сряза ме Деметра. – А ти няма да станеш, защото всички те мразят...

– Кой иска да е опцио? – отхапах парче ароматно месо от шиша. – Безгръбначни са като невестулки.

– Тогава трябва да си намериш приятели, които да ти помогнат да станеш центурион без междинни спирки – посъветва го Тит. – Тази вечер ме чакай в главната кула и ще те запозная с тоя-оня. Императорът организира пиршество за офицерите си. Няма да успеем да се вмъкнем там, но наоколо ще се навъртат много влиятелни хора. Ако не изглеждаш толкова раздърпан като сега, ще те представя на неколцина.

– Ще ти бъде от полза – настоя Деметра. – Не разбирам защо се противиш да станеш опцио. Парите няма да са ни излишни. Особено тази есен...

– Не започвай отново. Казах ти.

Лицето на Деметра помрачня и тя отдръпна ръката си от моята. Вдигна сина си, който се опита да се изплъзне от прегръдката ѝ, и се устреми през тълпата.

– Триста дяволи! – намръщих се аз.

– Какво ѝ става? – попита Тит.

– Глупавата крава е бременна.

Захвърлих мазния шиш и разтърках длани.

– Поздравления – отвърна Тит.

– За какво?

– Традиционен поздрав, Дребосък. И поводът е радостен, нали? Тя е красиво момиче, от почтено семейство и готви като богиня. Всъщност се съмнявам, че богините готвят, значи е по-добра от богиня. Ще се ожениш за нея, предполагам?

– И тя предполага така. – Сподавих желанието да се оригна. – Преследва ме, откакто разбра. Да се оженим, да се преместим в по-широко жилище и кой знае още какво.

– Не е съдба, по-лоша от смъртта – отсъди Тит със замечтано изражение. – Аз не бих отказал някой да ми готви.

– Тогава ти се ожени за нея.

– И да отглеждам твоето дете? Ще ме вкара без време в гроба. – Тит кимна в посоката, накъдето отпраши Деметра. – Няма ли да я последваш?

– Защо? Вече се скарахме снощи.

– Носи детето ти, Версенжеторикс – напомни Тит с необичайно строг глас. – Заслужава уважението ти, ако не друго.

– Дяволите ви взели! – изръмжах и тръгнах след Деметра.

Тълпата бавеше показното ѝ оттегляне от многолюдния пазар и аз я настигнах точно когато свиваше в една странична уличка.

– Не прави сцени – улових я раздразнено за лакътя. – Къде си тръгнала сама? Днес следобед много войници си търсят забавление.

– Какво те засяга? – Устремила поглед напред, Деметра крачеше бързо по улицата с поаленяло лице. – Не искаш собственото си дете. Безразлично ли ти е какво ще стане с мен?

– Знаеш, че на войниците не им е позволено да се женят! Какъв е смисълът да се обвързваш? Едва смогваш да нахраниш едно кутре, какво остава за две!

Тя не отговори, само вирна треперещата си брадичка и се задърпа напред. Аз обаче не пуснах лакътя ѝ.

– Нали ти казах, че ще ти дам пари.

– За да се отърва от детето!

– Рано е, няма опасност. И ще ти платя за пропуснатата работа – добавих щедро.

Тя понечи да отговори, не намери думи и премина на родния си гръцки.

– Какво? – извиках, понеже тя се освободи и се втурна отново напред. – Какво толкова казах?

– Махай се!

– О, сега пък искаш да се махна! – изкрещях. – Но когато коремът ти се издуе като топка, ще ме молиш за помощ! Не помисли ли изобщо? Не взе ли мерки?

– Не!

Извърна се към мен точно когато сви в тясната уличка с пекарната, над която живееше. Видях сълзи в огромните ѝ очи, но не беше свела глава. Толкова красива беше, с букли като тъмно злато, обрамчили страните ѝ като диви рози... И толкова досадна.

– Не, не взех мерки. Не съм курва, Викс, откъде да знам такива неща?

– Значи само курвите са предвидливи? – сетих се за Сабина, за отварите и мехлемите ѝ, които ни спестяваха нежеланите последствия. – Признай, че си искала да уловиш на въдицата си нов съпруг...

– Не съм!

Към нас вече се бяха насочили много любопитни погледи. Опитах се да сниша глас.

– Виж, да бъдем разумни...

Деметра стисна толкова силно момчето си, че то изпищя. Обърна ми рязко гръб и се скри в пекарната.

– Знаеш, че съм прав! – изкрещях ѝ. – Ще ти дам пари и всичко ще се уреди.

– Не ти искам парите!

Искаше пари, разбира се. Какво друго да иска? Какво друго искат жените?

– Деметра...

Тя захлопна вратата на пекарната под носа ми. Сърцераздирателно хлипане долетя отвътре, после – нищо.

Заналагах вратата с юмруци, но тя не отвори и скоро разбрах, че половината домакини по улицата надничат ухилени през прозорците на къщите си. Изругах и си тръгнах. Проклети жени. Надявах се Десетият да поеме много скоро към Дакия.

Разгневените ми крака ме отведоха отново към моста над реката, където разбунената от пролетта вода подхождаше съвършено па настроението ми, и накрая по утъпканата пътека към лагера. Двама войници от моята кохорта ме извикаха, но аз им се намръщих толкова свирепо в отговор, че те продължиха без мен.

Стигнах главната кула и разгледах съобщенията, закачени на външната стена. Новините се появяваха първо тук – повишения, понижения, празници, предстоящи проверки. Ако бяха решили да нахлуем в Дакия – надявах се да е още утре – щеше да е написано тук. Но нямаше никакви обявления и аз изръмжах, обърнах се и се блъснах във висока фигура в тога.

– Гледай къде вървиш! – сопнах се.

– По-добре ти гледай къде вървиш, войнико – отвърна дълбок патрициански глас и аз го разпознах, преди да вдигна очи и да позная красивото брадато лице. Гласът се беше запечатал в паметта ми. Помнех и друг глас, гласът от покрайнините, който просъска: "Това ти е от трибун Адриан", преди да забие юмрук в лицето ми и ботуш в хълбока ми.

О, как ми се прииска да ударя кучия син! Ръцете ме засърбяха.

– Трибуне... – казах.

– Вече не. – В очите му блеснаха искри. – Познавам те. – Не беше въпрос.

– И аз. – Поклоних се, обмисляйки колко камшика ще получа от центуриона си, ако ударя висшестоящ, и дали си струва. – Уважаеми...

Забелязах как погледът му се изостри, когато откри спомена в купчината свитъци, които му служеха за мозък.

– Версенжеторикс. Телохранителят на Норбанови. Нищо чудно, че си станал легионер. Какво друго им остава на такива като теб. – Придърпа диплите на тогата си пред гърдите. – Свободен си.

Поклоних се, а той люшна обрамчените си с пурпур дипли и пое в обратната посока. Аз обаче зърнах, че крайчецът на финия плат се влачи по земята и нарочно го настъпих. Кракът му се подхлъзна в пролетната кал и той падна.

– Уважаеми! – Спуснах се енергично към него. – Нека ви помогна. Позволете... – Успях да залитна и да си оплескам ръката с кал, преди да му я подам, после се препънах отново и го запратих в най-голямата локва. – Много съжалявам, уважаеми. Калта, уважаеми, е много коварна напролет.

Той се надигна с безизразно лице и с огромно кално леке по едната ръка и единия крак и още едно по задника. Чух как групичка центуриони захихикаха в другия край на главната кула.

– Версенжеторикс – рече той замислено, – помня, че навремето получи урок от мен. Явно не е бил достатъчно убедителен.

– Съжалявам. Не помня.

– Значи наистина не е бил достатъчно убедителен.

– Моите почитания! – Заех показна поза "мирно", а той придърпа калните дипли на тогата си и влезе в кулата.

Ако този тъпоумен фукльо си позволеше да ме пипне и с пръст в Десетия, щеше да получи убедителен урок от мен. Само офицерите от Десетия имаха право да ме наказват и то само ако съм нарушил правилата на легиона. А ако Адриан си развихреше въображението и се опиташе да използва наемни побойници като предишния път, щеше да разбере, че имам приятел трибун и четирима предани събратя в контуберниума, всички до един готови да ме защитават до смърт.

Неочаквано поразведрен, тръгнах край редиците с казарми.

– Разбра ли? – Бойл си слагаше ризницата, когато влязох в тясното спално помещение на контуберниума с подредени плътно едно до друго легла. – Имаме нов легат.

– Тит ме осведоми. – Захвърлих пояса с меча върху походното легло, което напоследък използвах много рядко. Предчувствах, че след днешната разправия с Деметра вече ще го виждам по-често. Или него, или леглото на червенокосата ми курва. – Бил някакъв братовчед на императора.

– Има известен опит – обади се Филип от пода, където беше подхванал поредната безкрайна игра на зарове. – Бил е трибун еди-къде си и легат незнайно къде. Май в Четиринайсетия. Траян не назначава генерали само заради хубавите им очи. Този сигурно е приличен, щом му е поверил Десетия точно преди похода.

– Да се надяваме, че не си пада по боя с камшици – изсумтях аз. – Срещу кого играеш, Филип?

– Срещу себе си и непрекъснато губя. – Филип хвърли отново зара и изруга. – Нали видя новия легат, Бойл? Как изглежда?

– Висок. – Бойл натъпка шал около врата си под ризницата. – Има брада. Странно ми се стори. Не се срещат често брадати патриции.

Внезапно се вледених.

– Как се казва?

– Публий Елий еди-кой си. Оженил се за племенница на императора и затова се издигнал толкова, въпреки че още не е навършил трийсет и пет. Публий Елий... Адрианус?

Строполих се върху леглото със стенание и едва не се нанизах па меча.

– Адриан – поправих го кухо.

Новият ни легат, новият ни генерал, мъжът, който щеше да ни предвожда в битките срещу дакийците и да разполага с живота ни, беше съпругът на Сабина, Адриан.

ТИТ

Сабина се беше навела над сандък със свитъци.

– Тит! – възкликна тя и се изправи. – Щом Адриан каза, че са му поверили легион в Германия, се помолих да е твоят. Фортуна явно ме е чула.

Застана на пръсти и го целуна по двете бузи. Тит се надяваше кичура върху темето му да не е щръкнал.

– Още ли разопаковаш багажа? – попита той и тутакси се срита мислено по задника.

Какво прави според теб? Пече курабийки?

Напред-назад сновяха роби, понесли купища дрехи и възглавнички, притичваха ту в една, ту в друга стая, а навсякъде се валяха сандъци с разгърнати свитъци, шалове и спящи кучета, които надигнаха глави при появата на Тит и отново задрямаха.

– Да, пристигнахме преди няколко дни. Траян тръгна след нас и за малко да ни изпревари. – Сабина премести бюст на баща си от капака на един сандък и махна на Тит да седне. – Бих предпочела да е истински стол, но това е най-доброто, което мога да ти предложа в момента. Тази сутрин не успях да си открия дрехите.

Тит приседна на ръба на сандъка и се постара да не зяпа. Сабина, прибрала косата си на тила с перо, вместо с шнола, явно бе облякла туника на съпруга си, която разголваше краката ѝ под коленете. "Викс може да се любува на воля на светлокосата си бицинианска богиня – реши Тит. – Аз ги харесвам синеоки и палави."

Една робиня застана до Сабина с въпросителен поглед. Сабина надникна в кошницата в ръцете ѝ и посочи:

– Слагаме книгите отзад. По-късно ще ги подредя. Съобщение ли носиш, Тит?

– Покана от императора. Иска да вечеря с всички легати днес.

Всеки адютант или писар би могъл да донесе поканата, но Тит се бе възползвал от повода да я види.

Адриан влезе, изтупвайки засъхнала кал от ръкава си.

– Все още ли цари хаос?

– Открих библиотеката, но сандъкът с дрехите ми е в неизвестност. – Сабина стана и целуна съпруга си по бузата с нехайна нежност и Тит усети как стрела от чиста завист пронизва гърдите му. – Богове! Какво е станало с теб? – добави тя, забелязала, че тогата на Адриан е цялата покрита с кал.

– Злополука – намръщи се Адриан, смъкна калните дипли и ги подаде с върховете на пръстите си на застаналия до него роб.

– Но не е непоправима. Съобщение ли ми носиш, трибуне?

– Да, от императора.

Тит подаде поканата. Преди няколко дни се беше запознал официално с легата, когато му представяха младите офицери, и се удиви, че го удостоиха с внимание.

– Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин – изрече Адриан с очарователна усмивка. – Не очаквах да открия познато лице толкова далеч на север.

– Изненадан съм, че изобщо ме познахте, легате. Твърде незначителен съм да ме забележи човек с вашия ранг.

В Рим Тит беше срещал съпруга на Сабина десетки пъти, разбира се, на празнични вечери и официални случаи, но тогава Адриан не намираше време да обърне внимание на младока, приятел на съпругата му. Само кимваше мимоходом на Тит и го подминаваше, забързан към по-влиятелните гости. Ала открил Тит сред подчинените си в Германия, той му се усмихна като на стар приятел.

– Радвам се, че ще ми служиш, трибуне.

Наистина се радва искрено, помисли си Тит. Сега също пое посланието с доволно изражение и счупи печата.

– Ще вечеряме с Траян – обясни Сабина.

– На мен не ми позволява да го наричам по име – измърмори Адриан.

– Но аз съм привилегирована. Нали съм малката му любимка.

– А аз съм му повереник! Почти като син, или поне би трябвало да ме възприема така. Един роб блъсна Адриан по лакътя, извини се и се отдалечи бързо, понесъл купчина дрехи. Адриан огледа хаоса наоколо и поклати глава. Протегна ръка да погали наобиколилите го кучета

– Надявам се да ми намериш някоя официална тога сред таз бъркотия, Вибия Сабина.

– Твоята тога е най-малката ни грижа. – Сабина затършува най-близкия сандък и извади статуетка, обеца и шишенце мастило. – Ако не си открия дрехите, ще се наложи да дойда гола Ще предизвикам истински фурор.

Тит се постара с всички сили да прогони образа, тутакси изникнал пред очите му. Подобни помисли не бяха добре дошли присъствието на новия легат.

– Как намирате новия си легион? – попита припряно той.

– Войниците са нагли. – Адриан погледна калното петно върху мускулестата си ръка и се намръщи.

– Умеят да се сражават, уверявам ви.

– Предпочитам да са вещи в боя и с добри обноски. – Адриан упъти роб с купчина восъчни плочици към кабинета си. – Въздържай се от изследователски експедиции, Вибия Сабина. Дори съпругата на легата не е в безопасност край тези грубияни. Не са виждали порядъчна римлянка от години. Кой знае какво ще им щукне, ако те видят да обикаляш наоколо и миришеш цветята.

– Няма да скитам. Обещавам.

– Възнамеряваш ли да спазиш обещанието?

– Всъщност не – призна тя. – Но ще внимавам.

– Хитруша – скастри я той с пестеливата си усмивка. – Върви да се преоблечеш. Не искам да разголваш колене пред трибуна ми, въпреки че той е така добър да не ги зяпа.

Сабина му отдаде чест, изпрати въздушна целувка на Тит и изчезна в съседната стая. Тит прочисти гърло и се втренчи в тавана.

– Извини съпругата ми – измърмори Адриан и прочете набързо съобщението от Траян. – Знаеш добре, че понякога е невъзможна.

– "Често бодливите тръни раждат нежни рози."

– Не предполагах, че ще срещна почитател на Овидий в Могунтиакум.

– Донесох на север всички книги, които успях да взема – призна Тит. – Но вече ги изчетох.

– Ако поискаш, ще ти дам от моите. – Адриан се усмихна разсеяно, но дружелюбно. После го изгледа втренчено и попита:

– Ще ни придружиш ли на вечерята с императора?

– Аз ли? – Тит примигна и за миг се почуди дали съпругът на Сабина не флиртува с него.

"Богове! В какво неловко положение ще попадна." Но Сабина му бе доверила, че Адриан се увлича единствено по жилави млади атлети, а само един поглед беше достатъчен да потвърди, че Тит не попада в тази категория. А и топлотата в очите на легата излъчваше дружелюбие, а не съблазън.

– Ще ми бъде приятно да ми правиш компания – продължи Адриан. – Императорът е велик мъж, разбира се, но на трапезата му ще обсъждат предимно обсадни тактики и военни истории, а не философия и реторика. Ще се радвам да поговоря с любител на книгите, когато другите се впуснат в спомени за битката при Филипи[39].

– За мен е чест, уважаеми.

По обратния път Тит си заподсвирква с уста.

"Слава на боговете, че не забеляза как съм се вторачил в краката ѝ."

САБИНА

– Аз печеля – прошепна Адриан.

Сабина сбърчи чело, но пусна монета в дланта му, прикрита сред диплите на официалната му тога.

Император Траян и офицерите му устояха едва до второто блюдо, преди да се впуснат в разгорещено разискване на битката при Акциум[40], а не до третото, както се бе обзаложила Сабина. Робите, очевидно свикнали с привичките на императора си, поднесоха отново вино и се облегнаха по стените, вместо да приберат непотребните чинии. И те, и Сабина наблюдаваха Траян с неприкрита привързаност. Небрежно наклонен на една страна празничен венец се мъдреше върху посивялата му глава, а той сочеше с оглозгана гъша кълка един от легатите си.

– Не, не, изобщо не беше така...

Преподреди бързо кокалите от печената гъска, символизиращи разположението на египетската флота. Изглеждаше далеч по-щастлив в примитивния опушен триклиниум в далечния германски аванпост, отколкото седнал до Плотина в строга тога по време на протяжните ѝ имперски банкети.

– Малката Сабина! – извика той, когато с Адриан влязоха в залата надвечер, и я притисна в мечешката си прегръдка. Тя беше единствената жена сред гостите; никой друг легат не бе довел съпругата си в Германия. – Милостиви богове! Какво прави крехко създание като теб в тази затънтена дупка по средата на нищото?

– Избягах от поученията на съпругата ти – отговори абсолютно откровено Сабина.

Адриан се намръщи, но Траян отметна глава и се засмя гороломно.

– Май и аз се спасявам, а? Ела, ела, седни до мен...

Траян и офицерите му преминаха от Акциум към Алезия[41]. Сега кокалите на печената гъска представляваха легионите на Цезар, а кракът на печен глиган изпълняваше ролята на вражеското укрепление. Адриан, седнал от другата страна на Сабина, разискваше с Тит историята на Еней. Тит отстояваше художественото майсторство на Вергилий, а Адриан размахваше ръце в подкрепа на Ений. От време на време Тит вдигаше очи, опитвайки се да включи Сабина в разговора, но Адриан лееше безкраен поток от думи.

– Не, не, твърде е префърцунен и маниерен. Римската литература се нуждае от добра, откровена проза, а не от превзети техники на перото...

– Ще видим сметката на дакийския цар по-бързо, отколкото Цезар се е разправил с Версенжеторикс...

Сабина стана. Нито Адриан, нито Траян забелязаха как мята палата си върху косата и се измъква от триклиниума в черната германска нощ.

Какви звезди! Имаше ли такива звезди над Рим, скрити от пушека и прахоляка? Или нощното небе над Германия е съвсем различно? По-необятно, по-тъмно, осеяно със звезди от край до край като императорски плащ с диаманти. Сабина се отдалечи от светлия ореол, който лампите хвърляха пред императорското жилищно крило, и възпря с ръка стражите, понечили да тръгнат след нея. След кратко щуране из тъмните сенки на кулата откри полянка. От време на време минаваше по някой легионер, запътил се към нощния си пост, или адютант, понесъл купчина восъчни плочици, но никой не обръщаше внимание на Сабина и тя се просна по гръб върху тревата и се взря в небето. Затвореше ли очи, я обземаше усещане, че се държи за земната повърхност само с върховете на пръстите. "Ако се пусна, ще отлетя ли безвъзвратно нагоре? Ще ми се прииска ли изобщо да се върна тук, долу..."

– Оу! – възкликна мъжки глас и някой се блъсна в нея в мрака.

Сабина скочи рязко и дръжка на паднало копие ѝ препречи пътя. Другият се спъна в крака ѝ и едва не падна отново. Огромен мъж като сянка в ризница в тъмното.

– Кой си ти? – попита настоятелно глас, след като сянката успя да запази равновесие.

– Съпругата на легата – отвърна Сабина и придърпа черната пала над главата си. – Здрасти, Викс.

Настана дълго мълчание.

– Триста дяволи – рече най-сетне той.

– Допусках вероятността да се натъкна на теб – усмихна се Сабина в мрака. Очевидно се очертаваше нощ, изпълнена с изненади. – Но не толкова буквално.

– Домина – гласът му прозвуча безизразно и той се поклони сковано. – Императорският банкет е натам.

– Добре, отведи ме дотам – откри ръката му в тъмното и пъхна своята под лакътя му. – Траян и легатите му си припомнят републиканските войни и аз излязох да подишам чист въздух. Защо германските маслени лампи пушат толкова? Както и да е... сега май се изгубих.

– Наляво и после направо. – Викс издърпа ръката си от нейната. – Легатите винаги се помещават в далечния край на главната кула. Всички укрепления в империята са проектирани еднакво.

– Така ли? – заинтригува се Сабина. – Не знаех. Разкажи ми още нещо.

– Няма.

Ала тя отново го беше уловила под ръка и той я поведе неохотно по пътеката между казармите към императорското крило. Жълто сияние от факла освети пътеката, когато свиха зад ъгъла и той се превърна от анонимна сянка в броня във... Викс. Но този Викс беше различен от високото момче, споделяло постелята ѝ на осемнайсет. Стройното му тяло вече се беше наляло и дългите кости се бяха скрепили с мъжки мускули. Беше загорял от слънцето, гъвкав, с бдителен поглед, а ризницата и сабята сякаш се бяха сраснали с тялото му като драконови люспи. Огледа го с неприкрито възхищение.

– Изглеждаш добре, Викс.

– За разлика от теб – отвърна той грубо. – Ти изглеждаш изпита.

– Все още чета много нощем.

– Друго не ти и остава, подозирам. Не и със съпруг като твоя.

На минаване край втора факла очите му я обходиха от главата до петите и Сабина се зарадва, че е успяла да намери черната си стола сред хаоса. Знаеше колко ѝ отива – фино изтъканата материя блестеше и струеше като тъмен водопад в ореола на пламъка. Масивна златна гривна във формата на лъв обвиваше китката ѝ. Усети, че някак си и досега иска да изглежда красива за Викс, макар на него да му е все едно.

Той удължи крачка, сякаш възнамеряваше да продължи напред без нея, но Сабина не изоставаше, преметнала черната пала през ръка.

– Имаш ли си жена, Викс?

– Имам много – отсече той. – Много аристократки си падат по груби ласки.

Тя се засмя.

– Милостиви богове! Бях забравила колко лесно се гневиш. В Десетия си, нали? Татко ти написа препоръка.

– Десетият е най-добрият в Германия. Ние ще сме авангардът, когато Траян ни заведе в Дакия.

– Чух, че Четвъртият иска да е авангард.

– Четвъртият да се набучи на собствените си копия.

– Ще им предам, ако го срещна.

– Не ми пука какво ще кажеш и на кого. Стигнахме, домина.

Намираха се пред легатските помещения, заети временно от Траян. Вратите зееха отворени широко, робите чакаха да надянат мантиите на господарите си, а вътре Сабина видя как подпийналите гости се помайват из атриума, сбогувайки се със събеседниците си.

– Явно са приключили с битката при Алезия – съобрази тя. – Или са им свършили пилешките кокали за диаграми. Знаеш ли, че гази вечер императорът обяви началото на похода?

– Поход? – Викс се закова на място. – Кога?

– Следващата седмица, ако успее... как се изрази? – Тя погледна към черното небе, осеяно с диаманти. – Ако успее да срита всички легиони в задниците навреме.

– Десетият е готов – в ъгълчетата на устните му просия усмивка, независимо колко усърдно се стараеше да я прикрие.

– Ще ми се да го видя – призна Сабина. – Легионите в действие. Сигурна съм, че гледката е внушителна.

– Много ругатни. Много кал.

– И други неща сигурно. – Тя преметна мантията си през рамо. – Но военните походи не са място за жени. Адриан е категоричен. Дори за легатски съпруги. Нямам нищо против да се върна в Рим, ала там ме причаква императрица Плотина. Като цяло предпочитам дакийския цар с роговете пред нея. – Сабина погледна Викс. – Не се пази.

– Какво?

– Не се пази, когато тръгнеш на война – скръсти ръце пред кръста си и златният лъв върху гривната ѝ отрази жълтия пламък, на факлата. – Предпазливите войници не се прославят. Ако все още мечтаеш за слава.

– Да – отвърна Викс, без да се замисли. – И за лавров венец, за центурионски чин и накрая... – млъкна и се намръщи. – Не е твоя работа. Лека нощ, домина.

– Лека нощ, Версенжеторикс – усмихна се тя и се обърна към триклиниума, където Адриан и Тит все още бистреха поезията. – Радвам се, че те видях.

– Не мога да кажа същото – отсече той и изчезна в тъмнината.

ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА

ВИКС

Обичам походите. Стига слънцето да грее и да няма много кал, те са изключително приятни. Раменете ми обикновено се противят на тежката торба през първия час, но след малко тялото ми се отпуска и аз се понасям лек като перце в добро настроение и рева с пълно гърло маршовете, които държат легиона в крачка. Маршовете са различни – ако ви се падне особено благочестив и превзет центурион, песните са мрачни призиви към Марс или скучни патриотични стихове за римската слава. Император Траян обаче беше легионер по душа и присърце му бяха най-циничните песни, така че разполагахме с пълна свобода.

Изтеглихме се бързо от Мог. Половината от нас оставяха зад гърбовете си дългове и бременни жени и всички бяха доволни, че няма да бездействаме. Роби, трофеи, плячкосване – много награди ни очакваха, след като смажем дакийския цар. Дори редови войници като мен можеха да забогатеят.

– Не искам богатство – призна между маршовете Бойл, с когото крачехме редом. – Искам една от онези необуздани дакийски жени. Оставяли, казват, драскотини по гърба ти като диви котки. Ще я отведа с мен в Германия.

– И после ще те смени с някой гостилничар като предишната подразни го Симон.

– Това беше отдавна.

– Преди четири месеца! А онази преди нея те смени със свирач на лютня.

– Аз искам роби – обади се Филип от другата ми страна. – Дузина мускулести войници. Ще ги изпратя на жена ми. Тя ще ги храни и обучава.

– Ако не я убият.

– Виждал ли си жена ми? – потрепери Филип. – Ще я следват по петите като кучета. Носят голяма печалба на пазара. Гладиаторските школи плащат добре за варвари.

– За един месец ще проиграеш парите на зарове – изкоментирах аз и Филип ме цапардоса по главата с копието си. Залитнах назад.

– Ред в строя! – Центурионът ни препусна към нас и ние закрачихме примерно. – По-живо!

– Копелето изгаря от желание да се докаже – промърмори Симон.

– Като всички нас. – Юлий надигна глава да погледне през прахоляка към войниците от Четвъртия, които ускориха ход. – Да не би да искате Четвъртият да стигне пръв в Дакия? Както моят предшественик Юлий Цезар е прекосил пръв Рубикон, така и ние ще сме първи на изток.

Наместихме пътните си торби и се устремихме напред. Десети Фиделис с лекота прекосяваше осемнайсет мили на ден; двайсет и две, ако вървяхме бързо. Не беше зле за разквартируван в укрепление легион, който изпълнява един-два учебни похода месечно!

Въпреки че ако аз бях легат на Десетия, щях да постигна двайсет и четири мили.

Не бях виждал легат Публий Елий Адриан от началото на похода, когато, в червена мантия, яхна коня си с много благородна осанка. Яздеше далеч напред с императора и другите легати и ако питат мен, можеше да си стои там. Легионът се простира нашироко – над пет хиляди мъже, ако е в пълен състав. Достатъчно да избегнеш дори началството, ако си постараеш, а аз се стараех. Брадатото копеле нямаше да ме зърне до края на кампанията, зависеше ли от мен... Умът ми не го побираше как съборих легата си в калта пред групичка кикотещи се центуриони.

Няма значение. Имах легат, който ме мрази, но имах и война, и стълба да изкачвам. Достатъчно занимания и без допълнителни неприятности.

Денят беше дълъг. Изпяхме почти всичките си маршове и по пладне научих няколко нови от приятелски настроен писар от Шестия. Много мръсни.

– Години наред бяхме в Сирия – довери ми писарят. – Там няма нищо за чукане освен крави. Как мислиш, има ли красиви момичета в Дакия?

– Има – уверих го, – но ти оставят драскотини по гърба.

– По-добре, отколкото да ти опяват – ухили се той. – Имаш ли жена?

– Една. И тя ми е много.

Бях позагладил положението с Деметра най-вече защото Тит ме скастри строго.

– Носи детето ти – нахока ме той. – В много традиции това е достатъчно, за да ти стане законна съпруга, независимо дали сте декларирали брачни клетви пред олтара.

– Не думай – потреперах аз.

– А съпругът дължи на жена си поне едно сбогуване, преди да тръгне на война. – За такъв хилав и скромен младок Тит имаше изненадващо остър поглед. – Постъпи правилно, Версенжеторикс.

Всъщност бях загрижен повече да запазя приятелството си с Тит, отколкото с Деметра, но резултатът беше един и същ. Преглътнах тежко под суровия му поглед, подкрепих се със солидно количество чисто вино и прощално гушкане с червенокосата си любимка и отидох да видя Деметра в нощта, преди да тръгнем на похода. В общи линии лошите ми предчувствия се оправдаха – тя плака много, а аз се опитвах да я успокоя; тя си поплака още малко, а аз смутолевих, че утре трябва да ставам призори за похода, и това я разплака още по-силно.

– Ще те убият – хлипаше тя до гърдите ми. – Ще те у...убие онзи дакийски цар с лъвската кожа и рогата и... и няма да се върнеш.

– Нищо подобно – утеших я. – Няма да се дам на нищо и никакъв цар с рога. Ще се върна скоро с цял чувал злато, ще видиш.

– Наистина ли? Ще се върнеш при мен?

– Да.

Може би. Или пък не. Бях готов да обещая всичко, само и само да спре да плаче. Момченцето ѝ ме наблюдаваше от ъгъла с огромни кафяви очи, копия на нейните, само че не толкова червени и подути.

– Ще ти родя син – дланите ѝ се плъзнаха по все още плоския ѝ корем. – Знам, че ще го поискаш, когато го видиш, Викс. Всички мъже искат синове.

– Не е късно да... – заекнах предпазливо. – Преди да стане опасно. После ще се оженим, когато се върна. Така ще е по-лесно.

Отвърна ми с изнурена усмивка и аз потуших гневните искрици, пламнали в гърдите ми. Наистина се стараех с всички сили.

– Ще вдигнем истинска сватба – казах, вперил очи в луната, която чезнеше зад прозореца и отнасяше последните ми часове за отдих. – С пиршество, с червено було и прочее.

– Но моите сънароднички не носят червено було на сватбата.

– Каквото пожелаеш.

Наведох се и я целунах, побутвайки я към леглото. Предстоеше ми дълъг поход все пак и стройното ѝ, кадифено тяло щеше да ми липсва, а и си рекох, че така вероятно ще спре да плаче. Последва обаче нова суматоха. Явно жените от Бициния не правят любов, докато са бременни, и в крайна сметка прекарах нощта, преди да тръгнем към Дакия, облечен и прегърнал Деметра в леглото. Проломотвах и по някоя успокоителна безсмислица, когато тя спираше да плаче, което не беше често.

Нищо чудно, че походът ми доставяше удоволствие.

Благодарих на писаря от Шести легион и се върнах при другарите си от контуберниума с мех, пълен с вода. На сбогуване Деметра изглеждаше много достолепно – от среднощния плач очите ѝ бяха станали огромни, сияйни и изкусителни. Може би все пак щях да се оженя за нея, когато се върна. Тит беше прав, нямаше да намеря по-добра жена от Деметра. Красива, кротка, непретенциозна... всички качества, които харесвах. Всички качества, които Сабина не притежаваше.

Не ми беше трудно да отбягвам съпругата на легата след тази нощ, когато се натъкнах на нея пред главната кула. Пътищата на войниците и офицерските съпруги не се пресичат в ежедневния китейски порядък. Мътните да я вземат, изглеждаше красива. Бих се радвал да я видя бледа и нещастна, но тя се плъзгаше до мен със златните си сандали, гъвкава и безгрижна както винаги. Запитах се за миг дали ще успея пак да я вкарам в леглото си. Хубавичко щях да сритам Адриан по задника, спор няма. Но след като легатът ми вече ме мразеше, да спя със съпругата му не беше най-умният ход на света и на всичкото отгоре това момиче вече ме беше зарязало веднъж. Не исках да повтарям грешката и по-добре да се оженя за бицинианската си богиня и толкоз.

След пладне поехме отново. Император Траян яздеше край колоната, величествен в червената си мантия, с ведро момчешко лице под перестия шлем, и припяваше щастливо с пълно гърло най-циничните маршове. Гласът му секна, когато минахме край подпален гарнизон като онзи, за който с Тит докладвахме в края на... възможно ли е да е било едва миналата есен? Дакийският цар беше изпратил отряди дълбоко в Германия, за да ни покаже колко близо може да се промъкне, и гарнизонът приличаше по-скоро на купчина почернели греди и опушени керемиди. От ниша в рухналата порта се цъклеше череп, от чиито очни орбити стърчаха клони, а дрипите под него бяха овързани в странни възли. Приближавайки се, Симон промърмори молитва на иврит, а аз докоснах амулета, провесен на врата ми. Песните замряха от само себе си в гърлата ни, когато минахме край него, и всички аквилифери[42] сведоха знамената с орлите на легиона. Из редиците се понесе слух как императорът се взирал дълго в черепа върху портата на разрушеното му укрепление, после го свалил с копието си и го стъпкал под копитата на коня си. Сърцето ми едва не се пръсна от гордост. Ето това беше император! Това беше моят император.

С паднето на нощта бяхме подминали отдавна руините и призраците. Настана суматоха кой легион ще си разпъне лагера, пръв. Докато се обучавах, предприемахме дълги, безцелни тренировъчни походи през планините и разпъвахме лагери. Прибирахме шатрите и пак ги разпъвахме, понякога по три пъти дневно, докато се справим задоволително бързо, но Десетият се задържа твърде дълго в укреплението и бяхме изгубили форма. Симон взе шатрата ни от каруците, които се клатушкаха отзад, Филип отиде да копае защитния ров на лагера, аз клекнах да запаля огън, ѝ Бойл се препъваше с наръч дълги прътове за високата ограда. Върна се огромен, потен и отвратен.

– Четвърти вече са вдигнали лагера си.

– Ще ги бием утре – раздухах искрицата, която успях да подпаля. – Някой има ли мех с вино?

– Не прибързвай. Трябват им още хора за оградата. Да не искаш да останем последни? По-добре втори, отколкото последни. С Бойл се втурнахме да помагаме. Забивахме коловете по-бързо, отколкото смогваха да изкопаят дупките, и ругаехме под нос зяпачите, които стояха и си разглеждаха картите, вместо да запретнат ръкави и да си поизцапат ръцете. Едно муле ме ритна и когато спрях да подскачам и да проклинам, вдигнах поглед и видях стотици лагерни огньове, разцъфнали като цветя. Всеки контуберниум има шатра и огън; всяка каруца си има място, всяко муле – кол за връзване. Легионерите сновяха насам-натам с оръжията си, писарите – със свитъците си, центурионите – с восъчните си плочици. Малък и спретнат град, издигнат за по-кратко време, отколкото е необходимо да съблазниш жена. Утре сутрин обаче щяхме да го скътаме в пътните си торби, сякащ никога не е съществувал, ако не броим някоя дупка или купчина конски тор тук-таме.

Когато се върнах, Юлий беше окачил казан над огъня и другите се бяха събрали около него. Надуших овнешко месо и твърди овесени бисквити.

– Искаш ли?

– Не, щом ти си готвачът. – Наведох се да отбягна черпака, с който Юлий ме замери. – Ще си взема бисквита и ще се прибирам.

Вчера будувах цяла нощ в леглото с плачеща жена. Дано боговете се смилят над мен.

– Ще се наложи. – Симон ме изгледа странно. – Не си поплюваш, а?

– Какво?

Другите се разкикотиха.

– Не знаех, че имаш две – изсмя се Юлий.

– Две какво?

– Не, три. Забравяш червенокосата.

Нова порция кикот.

– Да не сте полудели? – скастрих ги и влязох в шатрата. И замръзнах.

– Изненада! – възкликна Сабина.

САБИНА

Сабина се настани върху навитата на руло постеля на Викс и се зарече да не се смее. Но само един поглед към лицето на Викс при влизането му в шатрата я принуди да наруши обета си.

– О, Викс – запревива се тя от смях. – Да можеше да си видиш изражението!

Закри уста с длан и продължи да се смее.

– Стой тук – подвикна той и излезе от шатрата. Сабина видя сянката му, надвиснала над огъня, край който седяха сенките на другарите му. – Мъртви сте – чу го да изръмжава и пак се разкикоти.

Подпря глава върху коленете си и се смя, докато сълзи потекоха от очите ѝ, включвайки се в хора от хихикане и дюдюкане отвън.

– Мъртви! – повтори Викс и влетя отново в шатрата с лице като тъмен облак. Сабина успя да се овладее що-годе, но под яростния му поглед раменете ѝ отново се разтресоха.

Викс скръсти ръце.

– Как се появи тук?

– Не успя ли да измислиш по-оригинален въпрос?

Сабина преглътна с усилие последния пристъп на смеха.

– Днес съм извървял двайсет мили и съм построил още двайсет мили ограда; не съм спал повече от два часа през последните четирийсет. Прекалено съм уморен, по дяволите, за да оригиналнича. Е? Как се появи тук?

– Приятелите ти не са виновни – тя огледа шатрата. – Казаха ми само коя е твоята рогозка.

Очите на Викс я обходиха от главата до петите. Сабина предположи, че изобщо не напомня елегантната легатска съпруга, която беше видял преди седмица след вечерното угощение на императора. Зае обикновена вълнена дреха от прислужницата си, а косата ѝ се спускаше върху гърба ѝ на хлабава плитка. Краката ѝ бяха обути в сандали с гвоздеи по подметките, подходящи за дълго ходене.

– Не знам какво си намислила – каза той най-сетне. – Но е време да си вървиш у дома.

– Домът ми е тук, Викс. Нали затова всички легионерски лагери са еднакви, където и да се намират? – Тя огледа чистите, здрави стени на шатрата, изопнати в съвършена симетрия. Рогозките вече бяха подредени безупречно и купчинки дребни притежания – зарове, амулети, лични талисмани, бележеха личното пространство на всеки. Сабина взе точилото, което Викс винаги оставяше до леглото си, когато живееше в къщата на баща ѝ, а сега отново лежеше до постелята му. – Дом далеч от дома, където и да си.

– Не е твой дом – издърпа той точилото от ръката ѝ. Връщай се в шатрата на съпруга си.

– Да не би да смяташ, че делим една шатра? – Сабина вдигна вежди. – Всъщност в момента той ми е много сърдит. Вече си беше уредил компания – трибун от Шестия, много по-красив от мен, и не искаше изобщо да го придружавам. Неуместно е да водиш съпругата си по незнайни земи. Но аз помолих мило императора и той не можа да ми откаже. Адриан ме настани в тила в специална колесница и нареди да разпъват шатрата ми далеч от всичко интересно – и ето ме тук.

– Защо изобщо помоли да дойдеш на похода?

Тя разпери широко ръце, сякаш да обхване шатрата и лагера отвъд.

– За да видя света.

– В тила на войската?

– Надявам се да бъде интересно.

– Кал, кръв, битки, опасности...

– По-добре, отколкото да си стоиш у дома, да тъчеш и да си правиш оглушки, когато императрица Плотина те засипва с полезни съвети. Освен това мога да направя нещо добро. От един ден пътувам с армията и вече разбрах, че обозът се нуждае от ревизия. Знаеш ли, че местните попълнения не получават същата дажба като римските легионери? Не съм наясно дали правилата го изискват, или офицерите, отговорни за снабдяването, ги мамят, но ще го обсъдя с Траян.

– Сигурно си полудяла – просъска Викс, – ако се надяваш кучият син, за когото се омъжи, да ти позволи да се навърташ край простите легионери!

– Кой казва, че Адриан ще разбере? – попита Сабина нехайно.

– Той ще се храни с офицерите си, ще спи с адютанта си и ще кръжи услужливо около императора. Съмнявам се дали по време на похода ще се виждаме повече от веднъж дневно. Щом ще ставам свидетел на война, смятам да го направя както трябва – пеш и от същата перспектива като теб.

– И реши, че ще съм ти благодарен да ме назначиш за екскурзовод? – Викс се обърна с гръб към нея и започна да развързва бронята си. – Нямаш срам!

Тя се усмихна.

– Радвам се, че помниш.

– След всичко, което... – Викс изхлузи бронята и я остави на земята до шлема. – Не съм забравил как ме използва преди пет години. Да не си въобразяваш, че ще ти позволя да се настаниш тук, при мен?

– Очевидно ще се наложи да плащам такса на четиримата ти приятели за привилегията – разсъди Сабина. – Поне според приятеля ти Юлий. Но може би ме баламосва. Вече ми разказа някаква небивалица, че бил потомък на Юлий Цезар...

– Махай се!

– Щом искаш.

Сабина стана и изтупа прахоляка от полите си.

– Ако искаш да се забавляваш с неизкъпани войници, потърси други – озъби се Викс. "Ушите му все още поаленяват, когато се ядосва", отбеляза заинтригувано Сабина. – Винаги ще се намери някой смрадлив опцио, готов да дели легло с курва.

– Едва ли ще стигна дотам – отвърна невъзмутимо Сабина. – Щом не искаш да остана, ще се върна в шатрата си и ще се наспя. Разбрах, че легионите тръгват рано-рано, и смятам да измина пеш първия етап. Може и да съм легатска съпруга с меки стъпала, но все някак ще успея да вървя редом с вас, след като не нося пътна торба и два пръта за ограда.

Викс се втренчи в нея.

Сабина взе мръсната овча кожа, която беше решила да използва като мантия вместо фината вълнена пала, за да не привлича вниманието на крадците, след като напусне офицерския периметър.

– Ще се отместиш ли, Викс?

Той стоеше като истукан пред входа на шатрата и се взираше в нея. Беше забравила колко е висок. Той се приведе, потършува в кесията си и ѝ подхвърли нещо.

– Вземи го!

Сабина погледна тежката обеца от сребро и гранат в дланта си.

– Мислех, че си я продал.

– Никой не поиска да ми плати добра цена – намръщи се той.

– Реших да я подаря на моето момиче, но тя не вижда смисъл от една обеца. Вземи си я. Не я искам!

Сабина усети как нещо леко и топло запърха в стомаха ѝ. Усмихна му се.

– Защо дойде? – изръмжа той.

– Казах ти. За да видя света. И може би да го направя малко по-добър.

– Не, искам да кажа... – Викс прокара ръка през косата си, почти оголил зъби като хищник. – Защо си тук? Защо не ме оставяш на мира?

– Искам да видя света – повтори Сабина. – И понеже и двамата сме тук... е, исках да го видя с теб.

Протегна ръце и я улови за раменете с огромните си длани. Вдигна я и очите ѝ застанаха срещу неговите. Лицето му беше студено и сурово.

– Ще съжалявам – простена той мрачно.

После я целуна.

– Привет! – Сабина поздрави останалите от контуберниума, когато с Викс излязоха от шатрата. – Аз съм Сабина. Понякога ще ви гостувам вечер, но винаги ще си плащам за привилегията. Кажете ми колко ви дължа. Ще се опитаме да не вдигаме много шум, поне занапред. Това яхния от леща ли е? Гладна съм. Бойл, как ти лепнаха прякора?

Тя сипа две паници леща, подаде едната на Викс и се настани с кръстосани крака пред огъня. Останалите от контуберниума я изгледаха, после изгледаха Викс.

– Нито дума – предупреди ги той, седна до нея и я прегърна през раменете.

ТИТ

След една седмица по пътищата, помисли си Тит, повечето легати проявяват признаци на умора. Кал по ботушите или набола брадичка по доскоро безупречно обръснатото лице или локвички по пода на шатрата. Не и Адриан.

– Погрижи се да изпратят тези писма и после събери следващата пратка с кореспонденция – нареди Адриан на Тит, без да вдига очи от восъчната плочица, върху която пишеше бързо цифра след цифра. – Предай на лагерния префект да дойде при мен утре сутринта, преди да тръгнем. Не ми харесва положението със запасите от жито. Някой краде и ако не е той, ще знае кой е.

Иначе лошо му се пише.

– А доклада за императора? – напомни Тит иззад купчината плочки и свитъци.

– Ще го напиша лично. Луций, рапортът на Първото копие за проявите на неподчинение в четвърта кохорта...

В безупречно спретнатата шатра на легат Адриан кипеше деятелност като в пчелен кошер. Един адютант прехвърляше книгите, подредени като по конец в сандъците им, върху бюрото се издигаха педантично струпани купчини със свършена работа, недовършена работа и предстояща работа; меха с вино държеше роб, лика-прилика с роба, който се грижеше перата да са подострени. Друг трибун чакаше с нова партида свитъци. Трети трибун тъкмо излизаше да предаде съобщение. Един секретар сортираше свитъци, докато трети роб чистеше калта от ботушите, които легатът беше носил през деня, за да са изрядни на сутринта. Адриан диктуваше писмо на друг секретар.

– Подпиши го "Собственоръчно от Публий Елий Адриан".

Същевременно самият Адриан довършваше доклада си със съвършен, спокоен почерк. В помещението единствено не се трудеше усърдно старото куче, заспало с глава върху краката на Адриан.

– Първото копие изпрати съобщение. – Тит се възползва от паузата в равномерната диктовка на легата. – Напомня, че сте пожелали да инспектирате втора кохорта утре.

– Благодаря, не съм забравил.

След едноседмична работа по време на похода у Тит се затвърди впечатлението, че Адриан не забравя нищо. Присъстваше лично на наказателни процедури и церемонии по повишаване в чин, незначителни или не; помнеше имената не само на висшите офицери, но и на центурионите; легионерите бяха разбрали, че имат ли оплакване, могат да го отнесат направо към легата и той ще ги изслуша и ще отсъди лично, вместо да прехвърля отговорността на трибуните. Вместо да използва носилка, Адриан яздеше цял ден в пълно бойно снаряжение, сраснал се с едрия си черен кон като кентавър; работеше до късно нощем, изтощавайки да краен предел секретарите, адютантите и трибуните; ставаше рано сутрин като обикновен легионер. Винаги изглеждаше спокоен, чист и безупречен в съвършено излъскана броня и със спретнато подрязана брада, сякаш току-що излиза от банята.

– Съпругата ви също изпрати съобщение – докладва Тит. – Пита дали днес ще вечеря с вас?

– Не, ще работя. Предай ѝ извиненията ми.

Тит въздъхна леко. Зарадва се, когато разбра, че Сабина ще участва в дакийската кампания. Надяваше се да я вижда всеки ден, щом работи за Адриан. Но тя почти не стъпваше в оживената шатра на Адриан. И последния път, когато препусна с коня си до луксозната ѝ носилка, откри, че я няма.

– Излезе на проучване – обясни прислужницата ѝ.

– Удобно си се настанила, а? – не се стърпя да отбележи Тит.

Прислужницата, изтегнала се върху възглавничките на господарката си, разпръскваше прахоляка, размахвайки ветрилото ѝ от пера.

– Не ме издавайте, господарю – усмихна се прислужницата, свадливо сираче на тринайсет, което просеше на уличен ъгъл в Брундизиум, откъдето Сабина я прибра. Сабина винаги намираше момичета на странни места и им предлагаше работа в дома си. Половината я ограбваха най-безочливо и побягваха, но тя не се отчайваше и приютяваше все нови и нови. – Домина Сабина каза, че няма нищо против да си почивам.

– За нищо на света – успокои я Тит. Все пак се надяваше да вижда по-често господарката ѝ.

– Благодаря, трибуне. – Адриан сложи печата си в края на доклада, взе второ писмо от секретаря да го подпише, вдигна ръка за подострено перо и същевременно намери време да вдигне поглед и да се усмихне на Тит. – Мисля, че те преуморих тази вечер. Свободен си.

– Преуморих е точната дума – промърмори недоволно един от другите трибуни, когато с Тит излязоха от шатрата. – Защо не остана старият легат? Не ни караше да вършим нищо, освен да доливаме вино в чашата му.

– О, не знам... Аз харесвам Адриан. Не мога да отрека, че работи повече от нас.

– Е, аз не бих възразил да намалим темпото. Трибуните на легат Парминий не сноват по цял ден напред-назад край колоната да разнасят кореспонденцията му. Ловуват, возят се в носилки. Моите крака са целите в мазоли!

– Натрий ги с гъша мас – посъветва го Тит.

Беше научил този лек от Викс. Размисли дали да не се отбие в контуберниума му – за пръв път, откакто бяха тръгнали, имаше свободна вечер.

– Дано не си дошъл гладен. – Викс вдигна очи от казана, който разбъркваше над слабия огън. – Юлий сготви яхнията, преди да застъпи на стража. Има вкус на варени обувки.

– Ще преглътна вечерята в името на компанията, Дребосък.

Тит се настани до огъня, сгънал дългите си крака под туниката. Винаги сваляше трибунската броня и отличителните знаци, когато гостуваше на Викс и събратята му от контуберниума, за да им спести двоуменето дали да му отдават чест, или не. Те го погледнаха – дребният грък Филип, неизменно подхвърлящ заровете си, огромният светлокос Бойл, задрямал пред огъня, и брадатият Симон, който дялаше пръчка, и му кимнаха приятелски. Тит им кимна в отговор и взе паницата с яхния, подадена му от Викс. Беше се мръкнало, последните ивици на червения залез се стопиха зад дърветата и треперливите пламъци на огъня чертаеха топло езерце в мрака. Мрак, осеян с хиляди мънички езерца, помисли си Тит, обхождайки с очи ширналия се околовръст лагер. От всички страни блещукаха огньове, защото всички войници от всеки контуберниум от Десети Фиделис вечеряха, точеха саби, лекуваха мазоли и си разказваха истории, както щяха да правят ѝ утре, и вдругиден, и така, докато дакийският цар не умре.

– Прав си – рече Тит на Викс, след като вкуси яхнията. – Варени обувки, опасявам се, е меко казано. Предполагам, че ти липсва Деметра с нейните агнешки специалитети.

Симон и Филип се разкикотиха в хор.

– Не точно – отвърна Викс и се почеса по темето. – Имам си друго момиче.

Тит вдигна неодобрително вежди.

– Не е необходимо, надявам се, да ти напомням, че майката на детето ти заслужава не само уважение, но и вярност?

Викс продължи да яде.

– Ни най-малко.

– Тогава е излишно да се притеснявам.

Тит беше чувал старата поговорка за мъжа, който, дори да падне в клоака, излиза, ухаещ на рози. Викс, помисли си той, може да падне в клоака и да излезе с по едно красиво момиче от двете страни.

Иззад Тит долетя женски глас.

– Има ли място за още един?

Сабина?

Тит вдигна удивено очи. Съпругата на легата му, която с мантия от овча кожа, изгорял от слънцето нос и плитка, преметната през едното рамо, никак не приличаше на легатска съпруга. Вибия Сабина.

Мен ли е дошла да търси? Ала задоволството едва бе започнало да стопля гърдите му, когато тя прекрачи напред и и се хвърли в прегръдката на Викс.

За миг Тит се почуди дали не сънува. Понякога сънищата са такива – хора и места се смесват по безумен, недействителен начин. Но му хрумна, че ако е сън, Сабина ще скочи в неговата прегръдка и ще вдигне лице, за да я целуне той. Не Викс щеше да зарови пръсти в косата ѝ и да отметне главата ѝ назад, за да залепи устни в ямката между ключиците ѝ. Щеше да е Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин.

"Не е сън – рече си зашеметено той. – Не е никакъв сън."

– Тит! – засмя се Сабина, когато Викс най-после я пусна на земята. – Не те видях! Откога с Викс сте се сдружили толкова?

Тит се изненада колко невъзмутимо прозвуча гласът му.

– Мога да те попитам същото.

Тя му се усмихна и опря показалец в устните си, завъртайки очи към мястото, където Симон, Бойл и Филип се бяха оттеглили с паниците си да играят на зарове.

– По-късно, моля те. Милостиви богове, Викс, не ми казвай, че си оставил Юлий да сготви!

Тит усети как стомахът му се свива от нехайния тон, с който произнесе името на Викс. Не си никакъв Дребосък, ако имаш такова момиче... Защото Сабина явно идваше често и сядаше пред този огън, съдейки от начина, по който подкачаше Флип, че мами на зарове, и молеше Симон да я научи на еврейската молитва преди хранене; от начина, по който седеше в скута на Викс и облягаше глава върху рамото му, докато той шиеше скъсания хастар на шлема си. Тит се съсредоточи върху яхнията. Изгреба старателно и преглътна и последната капчица. Сипаха му нова порция и той продължи в същия дух, без да усеща изобщо вкуса ѝ. Втората паница му стигна, докато Бойл и Симон най-сетне влязоха с прозевки в шатрата на контуберниума, а Филип се запъти да си търси курва. Едва чак тогава Тит вдигна поглед.

Сабина се усмихна.

– Е? Как се срещна с Викс тук?

– Той ми спаси живота веднъж-дваж, когато за пръв път стъпих в Дакия. – Тит пое дълбоко дъх. – А ти?

Викс и Сабина се спогледаха за миг, после отлепиха очи един от друг и се разсмяха едновременно. В този момент Тит усети как го пробожда стрела от чиста ревност. Ревността изобщо не е зелена, отбеляза мимоходом той. Беше жълта като жлъчка.

– Дълга история – успя да отрони Сабина, превивайки се от смях.

– Обичам дългите истории. – Но всъщност предчувстваше, че тази няма да му хареса.

– Не успя да ми устои преди пет години, когато бях телохранител в дома на баща ѝ. – Викс я целуна самодоволно по врата. – И досега не може да ми устои.

– Е, историята май не се оказа толкова дълга – заключи Сабина. – Въпреки въпроса кой на кого не може да устои, Викс...

Преди пет години. Когато аз ѝ носех виолетки, а Адриан ѝ рецитираше поезия...

Милостиви богове! Адриан!

– И двамата сте полудели! – избухна Тит. – Да не мислите, че легат Адриан няма да разбере? В легиона няма тайни!

– Аз нямам тайни – обади се спокойно Сабина от прегръдката на Викс. – На фона на трептящите пламъци двамата представляваха забележителна картина – олицетворение на умиротворението и доволството. Сабина беше преплела деликатните си ръце около мускулестата ръка на Вик, а дългите му, здрави пръсти си играеха небрежно с краищата на плитката ѝ. – Адриан вече знае, че съм по-любознателна, отколкото трябва. И вероятно допуска, че имам любовник. Неведнъж ми е показвал, че не възразява, стига да съм дискретна.

"Сега ли намери да ми го кажеш? – възропта неволно Тит. – Ако го знаех в Рим, след като се омъжи..." Пропъди тези мисли, поне за момента.

– Колкото и да си дискретна, не вярвам Адриан да се примири, че си избрала... хмм... обикновен легионер.

Тя се усмихна на Викс.

– Не е обикновен.

Тит също погледна Викс.

– Ще те наложат с камшик. Нищо чудно да те екзекутират.

– Само ако разбере. – Викс го изгледа самонадеяно над нежната глава на Сабина. – Кой ще му каже, Тит? Ти?

Той размисли за миг. Но само за миг.

– И двамата сте полудели – повтори той.

– Вероятно – съгласи се Сабина. – Ето, донесох мех с вино. Пийни, преди да припаднеш.

Тит наля чаша вино и за пръв път в живота си го погълна неразредено. Дори не усети как изгаря гърлото му, когато подаде меха на Сабина.

– Не мислех, че си от жените, които си намират любовници – прошепна той.

– Паднах ли ти в очите? – Усмивката ѝ помръкна леко. – Ще ми бъде много мъчно, ако стане така.

– Какво толкова? – избоботи Викс. – Днес няма верни съпрузи. Нито сред плебеите, нито сред патрициите.

– Само старомодни типажи като мен. – Тит не успя да прикрие студенината, прокраднала се в гласа му. – Които съзират добродетелта на предаността. Особено към майките на децата ни, Версенжеторикс.

Очите на Викс му изпратиха мрачно предупреждение над главата на Сабина: "Да не си посмял да споменеш Деметра!" Тит се подвоуми дали да си замълчи.

Сабина продължаваше да го гледа сериозно.

– Съжалявам, ако съм те разочаровала, Тит.

Той въздъхна.

– Не си.

Имаше ли някой право да вини жена, омъжена за човек с вкусовете на Адриан? Всички в Десетия знаеха за връзката на Адриан с един трибун, колега на Тит, да не споменаваме близостта му с красив млад адютант и още по-красив инженер.

– Не си ме разочаровала – повтори Тит и усмивката се върна! В очите на Сабина.

"Но защо не избра... другиго?", помисли си той. Вместо грубия, самонадеяния, ухиления, неверния недодялан Викс?

Или пък Сабина виждаше високия, силен, смел, амбициозен, самоуверен Викс? Тит се погледна – краката му все още стърчаха въздълги и кокалести изпод туниката, кльощавите му китки не заякваха, въпреки че носеше сабя.

Косата му сигурно стърчеше на темето.

– Ще работя с легата през следващите шест месеца или докато свърши войната – обади се Тит след малко, колкото да каже нещо, – и ще внимавам да не разбере, че вечер седя около огъня със съпругата му и легионера, който ѝ е любовник.

– Точно така – съгласи се Сабина. – Слава на боговете, че лицето ти няма да те издаде. Сигурно е въпрос на възпитание. Всички патриции умеят да лъжат хладнокръвно.

– Извинете! – възрази Викс. – Вулгарният плебей е оскърбен.

– Признай си! Ти не би могъл да скриеш чувствата си, дори от това да зависи животът ти.

"А аз мога – помисли си горчиво Тит. – И, милостиви богове, нямам избор".

ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА

ВИКС

Паметта е осеяна с дупки като червива ябълка. Мислех, че си спомням дакийската война кристално ясно – дори сега, десетки години по-късно, се събуждам посред нощ и усещам острия мирис на тъмните борове. Никои други борове не миришат така, поне не в местата, където съм бил, а съм обиколил почти цялата империя. Помня боровете, сякаш е било вчера, помня и други неща, но предимно дребни подробности. По-големите неща са се изтрили.

Траян го няма отдавна. Издигнаха му паметна колона на Квириналския хълм северно от Римския форум. Мраморната колона, украсена с фризове, изобразява войните му, включително войната в Дакия, и аз я посещавам поне веднъж седмично. Поглеждам фризовете и виждам, че армията на Траян е напредвала в три колони и е навлизала все по-дълбоко в Дакия към столицата Сармизегетуза[43]. Личи ясно на фриза, но когато си обикновен войник, виждаш само пътя под краката си и потния, загорял от слънцето врат на войника пред теб. Едва когато разгледах картите и фризовете, разбрах нещо, което не съм знаел тогава: първата колона на Траян е следвала поречието на виещите се реки, придвижвала се е от гарнизон до гарнизон и накрая се е сляла с втората колона, напредвала на север през долините. Мъжете, марширували в тези колони, се бяха сражавали, бяха водили тежки битки срещу отчаяни дакийски отряди, връхлитащи по периферията на колоната. Аз обаче бях в третата колона под командването на Траян и не помня никакви сражения.

Помня слънчеви дни, изсушаващи росата час след изгрев-слънце и вдигащи бели облаци прахоляк под сандалите ни с подметки, обковани с гвоздеи. Помня стръмните планински хълмове, обрасли с онези дъхави борове, издигащи се над равни долини и кристали езера. Помня как се вееше червената мантия на Траян, докато препускаше не в безопасност зад телохранителите си в центъра на колоната, а напред-назад по фланговете с очи, обхождащи хоризонта.

Унищожавахме села по пътя, обикновено защото са помагали на бунтовниците, но не помня да съм подпалвал с факла нито един покрив. Помня едно момиче с червен шал над косите и огромните влажни очи на дакийките, втренчени в нас над гърбовете на овцете им. Бойл се влюби до полуда в дакийско момиче, което срещна край един кладенец, и го поведа с нас. Няколко седмици тя делеше шатрата ни, добавяше странни зеленчуци към еднообразните ни яхнии и научи Сабина на няколко думи от родния си език, но накрая напусна Бойл и се прибра у дома, защото ѝ дойде до гуша от дългите походи, и ние подкачахме Бойл, докато го изкараме от кожата му.

Помня, че гледах като хипнотизиран как орелът на легиона се развява сред ореол от светлина. Издигаше се гордо върху високата дръжка, която аквилиферът в мантия от лъвска кожа носеше също толкова гордо. Орелът, реещ се над полята с чуждоземно жито, изглеждаше невероятно царствено и предизвикателно. Не се стърпях, отметнах глава и нададох възторжен вик, а моят центурион, кучият му син, препусна с коня си към нас и ме шибна през раменете с тоягата си.

Помня контуберниума. Кафявите пръсти на Филип, премятащи непрестанно заровете, Бойл, дялкащ гривна от копринено буково дърво за дакийското си момиче, за да я хвърли после мрачно в реката, когато момичето го напусна, Симон, опитващ се да налучка в коя посока се намира Йерусалим. Моите братя. Вече нито един не е сред живите. Останах само аз.

Помня Тит, който не би трябвало да е част от контуберниума ни, защото беше свръхобразовано хлапе с една-единствена цел – да се прибере у дома след войната и повече да не припари до легион. Но някак си той стана част от контуберниума, сядаше пред огъня ни през вечер, след като изпълнеше трибунските си задължения, сгъваше дългите си крайници под безупречно чистата си туника и разказваше смешни истории за другите офицери и повтаряше едни и същи истории за Траян, защото не можехме да им се наслушаме. Помня изражението му, когато за пръв път опита поска, киселото войнишко вино, което ни раздаваха понякога.

– Какво е това?

– Поска – ухилих се аз. – От най-хубавото вино в империята. Става и за почистване на рани. Пий!

– Първо го сипи в шлема си – посъветва го Симон – и си натопи краката в него. Най-доброто средство за отмора след дълъг поход. Банята с поска излющва мъртвите мазоли между пръстите.

– Нали не го пиете след това? – ужаси се Тит.

– Добре де, първо го прецеди, щом си толкова придирчив – смили се Бойл и всички се запревивахме от смях, когато Тит си изля чашата на земята.

Помня първия път, когато видях Адриан да си изцапа ръцете. Колоната спря край брега на придошла река и земемерите си блъскаха главите над картите заради някакво укрепление, което трябвало да е там, а го нямало. Седнах на пътя, изохках, свалих си торбата и си протегнах изтощените крака. Повечето други легионери направиха същото, докато трибуните пришпорваха конете си в близката ливада, крещяха и се забавляваха с глупави игрички. Сред дърветата ненадейно се появи подплаши елен, самец с рога като корона. Адриан, спрял коня си на известно разстояние, наблюдаваше с подигравателна усмивка върху брадатото си лице лудориите, но усмивката му изчезна, щом видя елена. Измести я напрегната съсредоточеност и той грабна копието на най-близкия легионер. В миг препусна светкавично след побягналия елен и след още един миг го свали с един съвършено премерен удар в сърцето. Тъмен фонтан кръв бликна върху крака му, но той само примигна бавно, все едно убийството го беше приземило от някакво далечно място. Сетне се усмихна.

– Обича да ловува – обясни ми Сабина след това. – Сърни, глигани, всичко, което може да преследва с кон или пеша. Странно, нали? Никак не прилича на ловец.

Тази картина също ме буди понякога посред нощ – Адриан стиска копието и се усмихва на кървавата струя, къпеща крака му. Кръвта беше тъмна, но в съня ми сияе яркочервена.

Помня Сабина.

Копринената ѝ коса на плитка, която винаги изглеждаше хлабава. Пръстите, безмилостно търкащи, мачкащи и месещи стъпалата ми след двайсетте мили ходене, докато всичките ми мускули се размекнат като желе. Помня как повтаря "Колко интересно!"когато Филип ѝ показва как да скрие зара в дланта си, когато Симон я учи на еврейската молитва преди хранене, когато Бойл ѝ показва как да почиства ръжда от броня. Помня как чипият ѝ нос първо потъмня под слънцето, а после се покри с лунички. Не знам дали подкупваше прислужницата и телохранителите си, или просто ги беше заклела да пазят тайна, ала по цял ден крачеше в жегата до колесницата, която трябваше да я вози в уединение и удобство, и повечето от половината нощи прекарваше в шатрата ми, където приятелите ми дори не осъзнаваха, че тя е съпругата на легата им. Веднъж седмично се обличаше в коприна, вечеряше с императора и изглеждаше достолепна като храмова статуя, достойна да ѝ поднасят жертвоприношения, но през останалото време във вълнената роба и грубите сандали можеше да мине за кална, жилава домакиня, последвала съпруга си в легиона. Бях чувал истории за богини, слизали предрешени на земята и никой не прозирал истинската им същност. У моето момиче навярно имаше искрица божественост.

Помня как ѝ се присмивах. На изражението ѝ, когато за пръв път вкуси ечемичена супа, сварена в шлем над лагерния огън; когато подскачаше в празната шатра, гола-голеничка, надянала само въпросния шлем, и имитираше безпощадно центуриона ни. Помня и как ѝ се възхищавах – че без да хленчи, превързва покритите си с мехури крака, докато заякнаха от ходенето, че натовари луксозната си карета с жени и деца, за да преминат невредими реката, вместо да се борят със силното течение, че се осмели да се опълчи на старшия лекар от Десети Фиделис. Докторите в легионите не обичаха да лекуват жените на войниците и децата им: "И без това мястото им не е тук; няма да хабим медицинските запаси за тях." Пред Сабина обаче старшият лекар се превърна в треперещо зайче. Тя го заплаши, че ще накара Адриан да го накаже с камшичен бой. След този случай започнаха да лекуват жените на войниците и децата им от треска и да наместват счупените им кости.

Помня как правехме любов със Сабина под завивките в тъмната шатра, как се стараехме да не вдигаме шум и невинаги успявахме. Веднъж Филип заплаши, че ще ни залее с кофа вода, за да успее да поспи.

– Върви да чукаш някоя кобила – посъветва го любезно Сабина в мрака и аз се разсмях, толкова силно, че едва не умрях.

Помня как Тит ми напомняше укоризнено за Деметра, която ме чака в Мог.

– Сигурно вече е наедряла с твоето дете – повтаряше ми той сурово, – а ти ѝ намери заместничка още на първия ден. Мислиш ли изобщо за нея?

– Не – отговорих честно. – И да не си посмял да кажеш на Сабина за нея.

Опитах се да си представя Деметра, вероятно вече с окръглен корем, как меси хляб след хляб и си играе с момченцето си. Стройната като богиня Деметра с гъстата медна коса, толкова по-красива от Сабина с нейното дребничко тяло и луничаво лице. Поглеждах Сабина – замислено повтаря поредната нова дума от странния дакийски език или кастри опциото на груб легионерски жаргон – и разбирах колко ме е отегчавала моята красива, благочестива Деметра.

Кому остава време за угризения? Беше лято, имах император, на когото да служа, и враг, когото да убия; имах дълги пътища, които да ме изтощават през деня, и тънко като вретено момиче да ме изморява нощем. Това помня от месеците в Дакия, а не по-мащабните щрихи на политиката и стратегията. Интересува ви историята на войната ли? Отидете при колоната на Траян на Квириналския хълм и огледайте проклетите фризове, застинали и безцветни. Те ще ви разкажат фактите, но няма да ви покажат колко величествено изглеждаше Траян, колко буен и богоподобен беше, когато крачеше пеш до маршируващите си, ликуващи мъже. Няма да ви разкажат подробностите, дребните неща, които и досега събуждат посред нощ у мен, стария войник, чувството, че това е била най-хубавата част от живота ми.

Лятото преваляше, когато стигнахме Сармизегетуза. От този момент, за жалост, спомените ми се проясняват.

ПЛОТИНА

Писмо от скъпия Публий!

Плотина прокара пръсти по релефа на личния печат на момчето. Писмата му пристигаха доста по-рядко от нейните ежеседмични послания и, разбира се, тъй беше редно. Разстоянията бяха огромни, пътищата – несигурни и все пак сега той беше влиятелен командир с безброй задължения, запълващи времето му. Дори най-преданите синове трябва да поставят дълга пред майките си. Никой не би укорил Помпея Плотина, че е обсебваща! Майка. Но все пак той намираше време да ѝ пише, при това собственоръчно. Знаеше какво задоволство изпитва при вида на стегнатия му, съвършен почерк. Тя го ограмоти лично, насочвайки пухкавата му момчешка ръчица, стиснала перото.

– Хайде, момичета! – извика тя на подопечните си, които вдигнаха стреснато глави, изненадани от ненадейната ведрост на императрицата. – Денят е прекрасен. Ще поработим навън.

Всъщност денят не беше толкова прекрасен – римска есен, ветровита и сива. И градините не бяха в най-изрядния си вид. Лилиите изглеждаха дрипави, а розите – кафеникави и попарени. Трябваше да го обсъди с градинарите. Но по-късно. Плотина избра малка беседка, чиято мраморна пейка сякаш я подканваше да поседне край нежно ромолящия фонтан, раздипли пурпурната си копринена роба върху тревата и се взря в ширналите се под краката ѝ имперски градини. Свитата ѝ се разположи смирено около нея – робини с кошници за шиене, писарки с кореспонденцията ѝ, девойки, готови да изпълнят всяка нейна поръчка.

– Тишина, моля – извика Плотина и с удоволствие отбеляза, че вече са се заели за работа в пълно мълчание.

Беше ги обучила добре, но робите, като кучетата, се нуждаят от непрекъсната дресировка. Отклонеше ли зоркия си поглед, щяха да започнат да се размотават и да бръщолевят като кокошки, ровещи в пръстта. Плотина хвърли последен поглед върху покорната си прислуга, разположи се удобно върху пейката и отвори писмото.

Да, скъпото момче беше добре. Работеше усилно, разбира се – беше твърде скромен да го признае, но тя знаеше, че легионът процъфтява под вещото му ръководство. Траян, за жалост, все още се държеше хладно...

"Дори от другия край на империята виждам ясно как се мръщиш – пишеше скъпият Публий, – но се опасявам, че съм принуден да се напивам с императора и офицерите му всяка вечер. Няма да одобриш и аз безспорно не съм привърженик на неразреденото вино и на военните истории, ала очевидно това е единственият начин да се води задушевен разговор с Траян." Плотина наистина се намръщи, но не на скъпия Публий. Траян, тъй прозорлив в много отношения, оставаше сляп за собственото си семейство. И продължаваше да пиянства и да си разменя мръсни шегички с приближените си, сякаш е юноша! Слава на боговете, че Адриан премина тази фаза в подходящата възраст.

"Твоят съпруг императорът работи усърдно – пишеше по-нататък Адриан – и е достоен за пример във всяко отношение. Нито една подробност от похода не му убягва и въпреки това намира време за наболелите въпроси в Рим. Знаеш колко присърце прие благотворителната система, предложена от Вибия Сабина."

Плотина се намръщи отново. Все още не можеше да повярва, че Сабина се включи в похода. Римска съпруга да марширува с армия? Що за идеи раждаше празната ѝ глава? Скъпият Публий не беше доволен, но, разбира се, благородството не му позволяваше да я критикува. Жлъчните писма на Плотина обаче компенсираха скрупулите му. Тя разбираше съвършено всичко.

– Снахи... – обърна се към закръглената етиопка, на която поверяваше най-фините бродерии в императорското домакинство. – Само главоболия създават, нали?

– Да, домина – отвърна жената, без да отлепя поглед от иглата.

Всички знаеха, че императрицата не очаква робите да ѝ отговарят дори когато се обръща към тях. Плотина кимна одобрително и се уви по-плътно в мантията си от тъмен пурпур, за да се предпази от резливия есенен вятър.

"Като стана дума за благотворителната система, Сабина иска да подпомогне програмата с лично дарение."

Идеята, отбеляза неохотно Плотина, има достойнства. Да се създадат имперски фондове, предлагащи ежегодна издръжка на осиротели деца на свободните граждани – звучеше прекрасно. Но замисълът не беше на Сабина! Скъпият Публий беше предложил на Траян подобна схема преди по-малко от две години, ала той я отхвърли. Щом обаче идеята идваше от Сабина, съпругът ѝ я приемаше с отворени обятия. Готов на всичко за любимката си.

"Сабина иска да дари сто хиляди сестерции от собствения си джоб, за да даде тласък на благотворителната програма. Знам, че ще останеш доволна."

Сто хиляди сестерции? Плотина изобщо не остана доволна; О, момичето най-сетне е решило да се залови с порядъчно добротворство, вместо да прибира курви от бордеите и да им предлага работа, но един символичен жест щеше да е предостатъчен. Сто хиляди сестерции се равняват на една четвърт от таксата, плащана от плебеите, за да ги допуснат до класата на еквитите! И какво означава "лични средства"? Съпругата не разполага с лични средства. Парите принадлежат на скъпия Публий и никак няма да са му излишни. Общественият живот е толкова разточителен – данъци, подкупи, публични изяви, угощения. По-добре да похарчи стоте хиляди сестерции, за да подпомогне кариерата на скъпия Публий!

Момичето, естествено, е наясно. Прави го само за да подразни Плотина, чиито съвети винаги подминава и не си прави труда да чете писмата ѝ. Да не би да е отговорила на едно-едничко писмо от десетките, които Плотина ѝ изпрати от началото на войната? Писма със заръка и нравоучения и с най-уместни съвети?

Не беше.

Плотина пое рязко дъх и вдигна поглед от писмото на Публий. Малкият фонтан струеше тихо зад нея, двойната редица кипариси размахваха черните си клони, без да успеят да разведрят императрицата на Рим. Настроението ѝ беше помръкнало.

– Ниобе, разший го и започни отново – нареди рязко тя на робинята, която тъкмо сгъваше парче плат.

– Да, домина.

"Поверявам ти грижата за дарението на Сабина", заключаваше скъпият Публий и с леко сърце подхващаше други теми. Споделяше, че вече успява да ловува, защото са стигнали Сармизегетуза и легионите са обсадили града, лагерувайки около него. Плотина обаче остави писмото. Не бива да пропилява удоволствието от писмата на скъпия Публий, когато е в лошо настроение. А и имаше по-добра идея как да прекара следобеда...

Императрицата на Рим седя неподвижно още половин час, втренчена в ширналата се надолу по хълма градина. Тъмните пурпурни дипли на робата се развяваха около краката ѝ. Вятърът се развилия още по-силен и по-студен, но никоя от жените край нея не се оплака. Загръщаха се по-плътно в шаловете си и продължаваха да работят, докато тя потупваше с писмото по пейката.

– Доведете ми новия ми помощник-секретар от Атина – разпореди Плотина най-сетне. – Казваше се Басус, нали? Искам да се консултирам с него за новата благотворителна програма.

Прецени, че ако ръководи лично проекта, ще разполага с повече власт, информация и свобода на действие. "Поверявам ти грижата за дарението на Сабина", пишеше ѝ скъпият Публий. И тя ще се погрижи. Несъмнено сто хиляди сестерции могат да послужат за по-полезна цел от изхранването на стотици мързеливи и сополиви деца из провинциите.

Бившата императрица Марсела положително би го нарекла вмешателство. Плотина го наричаше дълг.

– Хайде! – подкани ведро жените Плотина и стана. – Твърде студено е да работим навън. Защо никоя от вас не продумва?

– Да, домина – отвърнаха тихо подопечните ѝ и я последваха чинно към двореца.

САБИНА

– Явно не се задържаш много в колесницата си – отбеляза Адриан. – Почерняла си.

Сабина се усмихна.

– На Траян му харесва.

– На мен не ми харесва.

Сабина знаеше какво не харесва на Адиран и то не беше загорялата ѝ от слънцето кожа. Беше нехайната забележка на императора. На последната вечеря Траян потупа одобрително Сабина по луничавото лице:

– Приспособяваш се към войнишкия живот далеч по-добре от съпруга си, малка Сабина.

– Не ти се подиграваше – отговори прямо тя на Адриан. – Само те подкачаше.

– Няма причина. Изпълнявам задълженията си. Работя три пъти повече от който и да било легат в армията му.

– Знае. Но знае и че войната не ти е по вкуса.

– Войници! – измърмори недоволно съпругът ѝ и побутна настрани купчина восъчни плочици. – Всички са еднакви – от императора до последния легионер. Никой не вижда полза от мъж, който предпочита книгите пред меча.

– Не го приемай толкова навътре – успокои го Сабина. Както беше предсказала на Викс, напоследък рядко се срещаше с Адриан повече от веднъж дневно. Но ѝ харесваше от време на време да се отбива вечер при него, за да разменят по няколко приятелски думи. Особено сега, когато легионите лагеруваха около Сармизегетуза, принудени да водят отегчителна и изнервяща обсадна война. Което според Сабина си беше чисто и просто чакане.

– Всъщност да се воюва е безполезно! – жалваше се Адриан.

– Трябва да потушим дакийското въстание, разбира се, но щом обсадата приключи, Траян възнамерява да продължи да разширява територията си в Сарматия[44]! Сарматия! Колко години и колко сестерции ще ни струва? Завземането на нови територии е скъпо и безсмислено. Империята е достатъчно голяма.

– О, но ние обичаме да завладяваме нови провинции – отвърна Сабина. – Не е ли по-добре легионите да вършат нещо, вместо да се отегчават и да създават проблеми?

– Аз бих им възложил друга работа. – Адриан потупваше замислено с перото. – Строителна програма вероятно...

– Траян не иска да строи. Иска да е Александър.

– Всеки император иска да е Александър – прекъсна я с нехарактерно рязък тон Адриан.

– Но не и ти?

– Да загина на трийсет и две и всичко изградено да рухне, преди погребалната ми клада да е изтляла? Не. Искал да съм... Адриан.

Сабина подпря брадичка.

– Тоест?

Очите му заискриха.

– Нещо, което светът още не е виждал.

Сабина погледна съпруга си – спретнато подрязаната му брада, тежките плещи, още по-внушителни в ризницата, неспокойните ръце и очите, вглъбени в безплътно видение. Сабина нямаше представа какво е видението... но понякога се питаше дали съпругът ѝ е бил напълно искрен с нея, когато ѝ каза, че мечтае просто да пътешества по света. Явно имаше и други идеи, идеи, които тя не споделяше толкова охотно.

– Жалко че сме обречени да чакаме тук, докато приключи обсадата – отбеляза тя ведро. – Дакия е толкова красива, изгарям от нетърпение да я разгледам.

Унесеното му изражение изчезна, заменено от въодушевление, което ѝ харесваше повече.

– Да, имаш право! Не съм виждал толкова добро за ловуване място! Вълците са колкото мечки, миналата седмица кучетата убиха два – досущ като Ромул и Рем. Запазих кожите, ще покрият леглото ми, при това без да броим опашките.

– Легате! – Влезе трибун, отдаде чест и си свали шлема. Беше Тит. – Пратеници от Рим. Да ги доведа ли?

– Да, веднага.

С една последна замечтана въздишка за ловните полета на Дакия Адриан се върна зад писалището. Сабина побутна чашата си настрани и стана.

– Ще ме изпратиш ли до шатрата ми, трибуне?

Тит се взираше старателно встрани от нея.

– С радост, уважаема.

Адриан им пожела разсеяно лека нощ и Сабина улови Тит под ръка.

– Да поспрем край потока – предложи тя, когато се отдалечиха. – Най-после придумах Викс да си свали туниката, за да я изпера. Станала е толкова корава от мръсотия, че стои изправена.

Тит въздъхна дълбоко, но замълча, когато тя извади вързопа за пране от колесницата си. Винаги се стараеше да преглъща недоволството. След ужаса, който съзря в очите му през онази първа нощ, Сабина се надяваше – по-силно, отколкото допускаше, че е възможно – да не изгуби приятелството му. Той продължаваше да се отбива за вечеря пред лагерния огън на контуберниума и все така отвръщаше очи от нея и Викс, но го правеше по-скоро от учтивост, отколкото от неодобрение.

Стигнаха потока. Сребристите му води розовееха в здрача. Дузина войници и няколко жени търкаха подплати на шлемове и туники край брега и се оплакваха добросърдечно колко ги болят краката и гърбовете от дългото ходене през деня. Някои се втренчиха любопитно в Тит и в безупречно излъсканата му трибунска броня, но никой не обърна внимание на Сабина със сплетената ѝ коса и мантия от овча кожа. Защо да я поглеждат? Приличаше на робиня или на прислужница, поредната жилава и калена жена, последвала легионите.

Над педантично разположения лагер се издигаше Сармизегетуза, която мъжете вече наричаха Старата Сарм. Сабина вдигна поглед над дърветата към столицата на Дакия – стръмен скалист зъбер, възправен в сумрака и увенчан от крепост. Легионите нададоха дрезгав възглас, когато за пръв път я различиха в далечината, а Сабина заслони с длан очи, за да огледа по-добре. Рим беше построен геометрично, разположен около форуми, хълмове и храмове. Дакийците бяха издигнали град, чиито заострени покриви се изкачваха почти отвесно по планинския склон. Стръмни улици се виеха по заравнени тераси, увенчани най-горе с масивна крепост, където дакийският цар се криеше с воините си с буйни коси и диви очи.

– За една седмица ще я сринем със земята – хвалеха се в началото инженерите, но Сабина не се изненада, че месец по-късно армията все още беше тук, неспособна да проникне през планинската твърд.

Тя се отърси от унеса, коленичи върху влажния пясък на речния бряг и започна да плакне туниката на Викс в студената вода.

– Прането не е любимото занимание на легатските съпруги – обади се Тит. – Защо не го възложиш на робите? Или обичаш да плакнеш мръсотия от дрехите?

– Не съвсем. – Сабина търкаше упорито петно кал. – Но приключението не е истинско, ако само се забавляваш, нали? Викс не нарежда на робите да му лъскат ботушите или да му чистят бронята. Защо аз да го правя? Не искам да си остана най-обикновен дилетант.

– Ясно – отвърна Тит. – Аз не мога да се похваля с приключенски дух.

– Можеш да се похвалиш с дух на учен – предложи Сабина.

– О, нищо подобно. Не се отличавам с нищо особено. Но не възразявам. "Усърдието е от огромна полза дори за посредствения интелект."

– Сенека?

Тит се поклони.

– С радост преотстъпвам приключенията и подвизите на по-великите от мен мъже. Очаквам с нетърпение да се върна у дома и повече да не се тревожа как да опазя туниките си бели.

– Давай ги на мен, аз ще ти ги пера. – Сабина изстиска туниката на Викс и я вдигна гордо. – Прането не е най-интересната дейност на света, но вече съм я усъвършенствала.

Всъщност всичко беше интересно. Дори нещо повече – забавно! Да крачиш до колесницата и да вдъхваш с пълни гърди уханието на боровете. Да помагаш на някой ругаещ писар да подкара инатливо муле с пръчка по пътеката беше забавно. Да помагаш на легионерските съпруги с по едно дете във всяка ръка да ги пренасят през реката, беше забавно, макар сандалите ти да джвакат цял час след това. Да научаваш незлобливо неприличния легионерски жаргон, все едно усвояваш чужд език, беше забавно. Приятелите на Викс бяха забавни – Филип ѝ показа как да мама на зарове; Симон я изгледа подозрително, когато чу акцента ѝ, но постепенно недоверието се смени с грубовато одобрение; Юлий лъжеше за щяло и нещяло и с леко сърце приемаше, че Сабина също послъгва; Бойл отначало се червеше в нейно присъствие но сега я следваше по петите с бледа надежда да се откаже от Викс и да стане негова жена.

И когато другите легионерски съпруги я питаха "Кой е твоят", Сабина сочеше високия войник, червенокос, загорял от слънцето, трескав и широко усмихнат, и отвръщаше нехайно: "Този."

Това беше най-забавно!

– Надявам се, изпрах калта. – Сабина изплакна за последна туниката и вдиша тежкия памучен плат, от който се стичаха струйки вода. – Вече не виждам, затова ще се задоволим с толкова.

Легионът се бе превърнал в гора от лагерни огньове с хиляди миризми се издигаха в мрака към далечните звезди – пушек и масло, печено месо и съхнеща вълна, кожа, пот, тор и стомана. Сабина ги вдишваше с пълни гърди, докато с Тит криволичеха из лабиринта от шатри и огньове. Дали съпругът ми харесва миризмата на легиона? По-скоро не. Император Траян обаче – да, той несъмнено я обичаше. И колкото и да се оплакваше Викс от Десетия, от центурионите, традициите и миризмата му, той също я обичаше.

– Открадна ми туниката – възнегодува Викс, когато с Тит се появиха в ореола от лагерния огън на контуберниума. – И се навърташ край трибуна. Момичета! Не устояват на офицерите!

Седеше с кръстосани крака пред огъня, с меч върху коленете му. Пламъците играеха по косата му и я багреха в червено и златисто, а мускулите му изпъкваха под кожата на голите му ръце, когато прокарваше точилото напред-назад. Сабина вече знаеше какъв е трикът да наостриш добре оръжието. Първо изстъргваш ръждивите петна с малък нож, после търкаш усърдно с бруса – дълги движения за острието и къси за върха. После изглаждаш внимателно меча с мек плат, напоен с дървено масло. Който си мисли, че не можеш да повериш бебе на мъж, помисли си Сабина, настанявайки се до Викс, не е виждал как легионерите се грижат за меча си.

– Донесох вино – обяви Тит и вдигна меха. – Щях ли да донеса вино, ако ти бях отнел момичето?

– Дай ми виното и ти я отстъпвам!

– Наистина ли? – попита Тит, но Викс прегърна Сабина през раменете, притисна я до себе си и я целуна по слепоочието.

– Къде са Симон и другите? – озърна се Сабина.

– Тази нощ Бойл и Филип са на стража, горките кучи синове. – Викс взе отново точилото. – А опциото привика Симон за разузнавателна обиколка. Огънят е само за нас.

"А после и шатрата – изгледа той Сабина с блеснали очи. – Ще вдигаме шум, колкото си щем." Безброй пъти съм делила постелята му, помисли си Сабина, но погледне ли ме така, сърцето ми още се обръща.

Тит се прокашля, сипа вино в тенекиени чаши и тримата се отпуснаха спокойно сред подскачащите сенки на пламъците. Или по-скоро Сабина и Тит се отпуснаха. Викс тупаше ритмично с крак и говореше ли говореше за обсадата.

– ... повече катапулти – горещеше се той. – Ако построим достатъчно, стените ще рухнат.

– Ако построим още обсадни машини, дърветата ще свършат.

– Дори когато спореше, тонът на Тит оставаше благ. – Аз лично бих платил, за да ни отворят вратите. Според Катон "Всяка крепост може да бъде завзета с пари".

– Цицерон – поправи го небрежно Сабина. – Цицерон го е казал.

Викс и приятелите му обикновено посрещаха с учудени погледи литературните сентенции на Тит, но тя почти винаги успяваше да го засипе с повече цитати.

– Нощна атака може би – продължи замислено Викс, без да им обръща внимание. – Впи очи в черния силует на Старата Сарм, издигаща се величествено и презрително над обкръжилите я легиони, обсадни машини и платформи. – Няколко подбрани мъже да прескочат стените и да отворят портите...

Той атакува отново меча си с точилото. Чакането не беше стихията на Викс, според него един месец обсада си е чисто ѝ просто прахосано време. Сабина застана зад него и се вдигна на колене, за да помасажира раменете му, и той млъкна с въздишка.

– Лявото рамо... по-силно... Май го изкълчих днес в двубоя.

– Винаги се схващаш отляво. – Тя заби пръсти точно под лопатката в мускула, който поемаше цялото му напрежение. Лявата ти ръка така и не свикна, че е обречена да държи щита.

– В обучителния лагер вдигнаха ужасна врява, понеже държа меча с лявата ръка. Принудиха ме да се науча да се бия и с дясната. Ох!

– Но на лявата това явно не ѝ харесва. – Сабина пъхна длан под туниката му и започна да разтрива рамото. Усещаше колко е топла кожата му под пръстите ѝ, ала не от лагерния огън. Викс никога не се нуждаеше от огън, за да се сгорещи. Тялото му винаги излъчваше топлина, сякаш кръвта му кипеше.

Той улови пръстите ѝ със своите, загрубели от меча и мазни от кърпата с дървено масло, и ги стисна леко, продължавайки да бърбори за дакийците.

– Прекарайте ме над тези стени с въже...

– Отказвам се... – Сабина вдигна ръце. – Вече няма начин да те успокоя. Е, има, но по-късно, след като те съблека гол.

Пропълзя от другата му страна, погледна меча върху коленете му и отпусна глава в скута на Тит.

– ... и ще отворя вратите – измърмори Викс.

– Не се напрягай – успокои го Тит. – Градът ще падне или няма да падне. Не е толкова важно.

– Моля? Как така не е важно? Не съм бил път цяло лято, за да се върнем с празни ръце у дома.

– Кой казва, че си бил път за нищо? Лятото беше прекрасно; времето – приятно, радвахме се на красиви пейзажи и укрепнахме телом. Почти се убедих, че във войнишкия живот има известен чар.

– И аз – додаде Сабина, без да вдига глава от скута на Тит.

Отначало откри с огорчение, че след час-два ходене се изморява и е принудена да се качи в колесницата да отдъхне. Разтриваше подутите си крака, превързваше мехурите и проклинаше схванатите си мускули. Недоумяваше колко дълго и крепко вървят легионерите, при това натоварени с оръжия, брони и тежки торби. Постепенно обаче тялото ѝ заякна и сега успяваше да върви цял ден; здравите ѝ крака я носеха леко и ѝ оставаше въздух да припява ругателските походни песни. Понякога дори съчиняваше неприлични стихове и ги рецитираше на Викс и другарите му през смях.

– Всичко е безсмислено – жалваше се Викс, – ако не набучим няколко глави на кол, за да ги покажем накрая. За какво постъпих в легионите? За да получавам заплата и да ме налагат с пръчка?

– Наистина си варварин – информира го Сабина.

– Съгласен съм – додаде Тит. Беше започнал да гали Сабина по косата, много леко, сякаш се страхуваше да не се отдръпне. Тя обаче примижа доволно. – Няма нужда от драстични мерки срещу Сармизегетуза, Викс. Знаем, че там, горе, нямат водоизточник и рано или късно ще ожаднеят.

– Имат тръби, които им доставят вода.

Викс хвърли нова цепеница в огъня, разпилявайки искри към обсипаното с блещукащи звезди небе.

– Вярно е и всяка нощ в шатрата на императора обсъждат разгорещено тръбите. Стоя в дъното и държа известията му, докато той спори с легатите си. – Тит продължаваше да гали Сабина по косата. Ръцете му бяха приятно нежни. Съпругата му ще е щастливка. – Легат Адриан иска да отрови водата, но средството е ненадеждно, а императорът се чудеше дали в тръбите ще се поберат неколцина войници, за да се промъкнат под стената, но се оказаха прекалено тесни...

Викс отметна глава и се засмя. Подхвърли меча си високо във въздуха и го улови. Сабина го погледна и сърцето ѝ подскочи.

– Обичам императора – възкликна Викс през смях. – Обичам и теб, Тит. Но разсъждавате като патриции. Отрова, нощни нападения... Поне веднъж помислете като варвари! Счупете проклетите тръби!

– Възможно е само ако знаем къде излизат – отвърна Тит. – А не знаем.

Викс се ухили.

– Аз знам.

ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА

ТИТ

– Смяташ ли, че не сме обмисляли да счупим тръбите, момко? – попита благодушно император Траян. – Няма достъп.

– Има, цезаре. Ще ви покажа на картата. – Тит пристъпи от крак на крак. – Един от легионерите ми открил мястото, когато бил на стража. Знае къде излизат тръбите. Счупваме ги и прекъсваме водоснабдяването. Не е елегантно решение, но е най-простото. Дакийците ще ожаднеят и ще отворят портите.

Императорът се намръщи, но не сърдито, а замислено.

– Извикайте инженерите ми! – нареди той и настана суетня.

Тит се оказа в центъра на суматохата. Обзе го странно вълнение. Едва събра кураж да дръзне да предложи на императора безумния план на Викс.

– Сам ли очакваш да го предложа? – изсмя се Викс. – Няма да допуснат кален легионер като мен да припари до императора. Ще го направиш вместо мен.

– Аз? Не мога!

– Разговарял си с него, нали?

– Мимоходом – отвърна Тит. – Веднъж-дваж. По няколко думи. Не обичам да разговарям надълго и нашироко с императори и с всякакви влиятелни хора. Поглеждат ме и аз започвам да заеквам и изобщо предпочитам да избягвам подобни сцени.

– Ако споделиш с Адриан, той ще обере лаврите – предупреди го Викс. – Тогава ще те смеля от бой, задето си помогнал на тази невестулка да се издигне благодарение на моята идея. Бъди мъж!

– Звучиш като дядо – примигна Тит и на другия ден надяна най-хубавата си броня, сложи парадните пера върху шлема си, изтърка всичко до блясък и поиска да разговаря с императора. Който сега оглеждаше замислено Тит.

– Как ти беше името? – попита Траян. – Ти си от Адриановите, нали? Онзи, който цитира?

– Да – отговори примирено Тит. – Аз съм онзи, който цитира.

– Добре е, че в главата ти не се въртят само епиграми. Не казвам, че планът ти ще проработи, но си струва да опитаме.

Шатрата се напълни бързо с хора – адютанти, разпъващи карти, приближените офицери на Траян вече разискваха разгорещено, инженерите обсъждаха техническите подробности с характерния си надменен, носов тон... Императорът обитаваше тясна легионерска шатра, обзаведена семпло с импровизирано писалище; рогозка и няколко спартански походни стола, но неизменното му добро настроение разведряваше обстановката.

– Адриан! – извика той, когато съпругът на Сабина влезе в шатрата. – Защо си крил този любител на Цицерон от мен? Очевидно е способен трибун.

Адриан се намръщи.

– Съжалявам, ако ви е обезпокоил, цезаре.

– Нищо подобно. Ако идеята му за водопровода проработи, ще го причисля към личния си персонал. Разкажи ни пак, момко...

– Ако беше толкова лесно да им прекъснем водоснабдяването, вече щяхме да сме го направили – заклати глава Адриан, преди Тит да успее да довърши. – Няма да стане.

– Ще стане – отвърна неволно Тит за своя собствена изненада:

– Знаем, че горе нямат водоизточник, който да подхранва целия град. Разчитат на тези тръби.

– Момчето има право – изсумтя един от инженерите. – Мястото, което е открил легионерът ти, трибуне... Сигурен ли е, че е видял откъде излизат тръбите. Няма го на картите ни.

– Виждате ли? – усмихна се Адриан. Ако имаше достъп, щяхме да разберем.

– Не е задължително. Мястото е скришно. Погрижили са се да не попадне на картите ни. – Тит пристъпи напред и посочи картите. – Ето, ще ви го покажа...

Последва мърморене, спорове, хипотези и песимистични забележки, ала оптимизмът на императора постепенно зарази всички. Той вече кроеше планове, крачеше напред-назад в очуканата си броня, разискваше с офицерите си и Тит доволно отстъпи в ъгъла на шатрата. Остана незабелязан, както предпочиташе.

Не съвсем незабелязан обаче.

– Трябваше да споделиш идеята си с мен, трибуне.

Гласът на Адриан прозвуча до рамото на Тит с отчетливо студени нотки.

– Съжалявам, легате – отвърна Тит. – Мислех... мислех, че само ще ми се присмеят, и реших да ви спестя унижението.

– Но се оказа голям умник. Постигна целта си.

– Не, легате... Нямам особени амбиции. Влече ме само спокойният живот.

Адриан го изгледа смаяно и се отдалечи.

– Цезаре, искам да привлека вниманието ви към това място. Ето тук, на картата... С моя трибун го обсъждахме по-рано, анализирахме слабите пунктове...

"Никой не ми вярва, когато кажа, че не искам много от живота", помисли си Тит. Адриан, който се стремеше да стане консул и да стигне още по-далеч... Императорът, който искаше да превземе целия свят... Викс, който изгаряше от желание да му помогне... Сабина, която щеше да се задоволи едва когато преброди всички морета и хоризонти. "Толкова много целеустремени хора – рече си Тит, – и сред всички грандиозни амбиции – аз! " Без никакви амбиции.

Освен може би някой ден да се сдобие с друг прякор вместо Онзи, който цитира.

– Трибуне – побутна го след малко Траян по покритата с ръкавица длан. – Ще те наблюдавам, бъди сигурен. Някаква епиграма за случая?

– "Думите пресядат в гърлото ми – подхвана неусетно Тит. – Невидим огън разжарва ръцете и нозете ми." Катул го е казал за жена, цезаре, но толкова нервен се чувствах и аз, когато вървях към тази шатра.

Траян се засмя, потупа рамото на Тит с имперско благоволение, което подкоси коленете му и приближените му тутакси му запригласяха. Устните на Адриан обаче се извиха в бледа сянка на усмивка.

ВИКС

– Кажи ми. – Сабина вдигна глава към мен. – Тръбите бяха счупени и дните се нижеха, топли и лениви като преди, докато цялата армия чакаше дакийците да ожаднеят. – Защо ти е толкова неприятен съпругът ми? Признай, че все пак е добър легат.

Изсумтях, но не можех да отрека с чисто сърце. Не ми харесваше Публий Елий Адриан да ми е командир, но той се оказа по-способен от очакванията ми. Отсъждаше непредубедено, предоставяше свобода на центурионите си, изискваше дисциплина, без да е привърженик на боя с камшици.

– Имитира императора – рекох презрително. – Много ум ли се иска да следваш най-добрия пример?

– Прав си – съгласи се Сабина. – Много внимателно наблюдава Траян. Започна да поздравява всички по име като него и да ги потупва дружелюбно по рамото. Изглежда превзето, но Адриан винаги се стяга, когато влиза в нова роля.

– Точно така! Изтъкан е от роли!

– Но ги играе сполучливо, признай. Защо си го нарочил? Нищо не ти е направил.

– Нае главорези да ме набият!

– Всеки ден някой се опитва да те набие! Но до другата сутрин си забравил.

– Той е надменно мекотело.

– Да – съгласи се Сабина, – и какво от това?

– Защо го защитаваш? Не го ли мразиш?

– Не, разбира се.

– Но не го обичаш. – Думите ми убягваха. – Така си мислех поне...

– Любов и омраза? И нищо между тях? – Сабина наклони развеселено глава. – Така ли го чувстваш?

Позамислих се.

– Горе-долу.

Тя се разкикоти.

– Моят съпруг е малко по-сложен. Не е любвеобилен може би, но е интересен. Разговаряме много.

– За какво?

– Гръцка поезия. Сирийска архитектура. Лов на лъвове. Залезът на римската литература. Защо египтяните боготворят котките. Книгите на сибилите и какво е пишело в тях. Как се свири на флейта. Принципите на ораторското изкуство. Дали е възможно да предприемем експедиция по течението на Нил по време на пролетното пълноводие. Дали квадратните или многоъгълните павета са по-издръжливи на тежест. Кой е най-добрият начин да построиш трирема[45]...

– Ясно, ясно – прекъснах я недоволно. – Той ти е най-добрият приятел...

Не знаех дори какво означават половината неща, които изреди.

– Приятел? – замисли се Сабина. – Ммм... не. С Адриан се държим приятелски, но не сме приятели. Той няма приятели. Не обича да се сближава с хората.

– И това е добър съпруг? – попитах пренебрежително.

– Любезен е, внимателен е и е приятен събеседник на вечерната трапеза. На мен това ми стига.

Приемливо, рекох си, след като между Адриан и Сабина нямаше кой знае какво след вечерята. Това беше първият ми въпрос.

– През първата ни брачна нощ Адриан беше по-нервен от мен – разсмя се Сабина – и легна на една страна през първата ни нощ в Дакия. Имал е афери с омъжени жени, но едва ли с девствено момиче. Или с момиче, което смята за девствено... Както и да е... силно облекчен, че не плача и не кървя, остана и разговаряхме чак до сутринта. За "Илиада", доколкото си спомням, и как и двамата смятаме Ахил за мускулест идиот. Още на другия ден се преместих в спалня в отсрещното крило на къщата. Нощем се посещаваме приблизително веднъж годишно. Когато на Плотина ѝ писне да ми опява, че трябва да му родя наследник, и започне да му чете конско.

Веднъж годишно. Не е зле.

– Разговаряйте си колкото ти душа иска – позволих ѝ щедро, – стига да няма друго.

– Благодаря за разрешението – усмихна се Сабина. – Бях стаила дъх...

Тя ме дръпна да наведа глава за целувка и заочертава бавни кръгове по тила ми. Направеше ли го, в стомаха ми винаги запърхваха пеперуди. Вдигнах я и я внесох в шатрата, където Бойл шиеше нова подплата на шлема си.

– Излизай – наредих му, отлепяйки за секунда устни от нейните.

– Ти ще ми дошиеш подплатата – предупреди ме той и изчезна.

– Побързай – засмя се Сабина, когато я хвърлих върху рогозката си. – След петнайсет минути имаш учение и опциото ще те наложи с пръчка, ако пак закъснееш.

– Мътните го взели.

И него, и проклетия Адриан. Целунах Сабина по извивката на хълбока и се усмихнах, представяйки си изражението по лицето на надменното копеле, ако ме види сега. Ако ни видеше, сигурно щеше да се наложи да го убия, но това не ме тревожеше особено. Щях да хвърля тялото в някой ров и да обвиня дакийските стражи... После тялото на Сабина се притисна в моето и аз забравих Адриан. Забравих и Старата Сарм, надвиснала горе в сухото лято без нито капчица дъжд и бавно умираща от жажда.

Фризовете върху паметника на Траян рисуват победата като най-простото нещо. Портите се отварят и римските легиони влизат триумфално в града. Но не беше толкова лесно.

Портите се отвориха, вярно, и легионите се строиха с въодушевени възгласи. Аз се напъхах между Филип и Симон с един завързан и един незавързан сандал, с шлем, кацнал върху главата ми като птица с развети криле, и полуоблечен. Победоносният зов на тромпетите прозвуча призори. Филип ругаеше ликуващо на мекия си гръцки, а Симон крещеше като зъл дух. Ала слънцето се вдигна горещо на небосклона, пратеници яздеха напред-назад и ние пристъпвахме от крак на крак, докато конниците разнасяха искания нагоре-надолу по планината. Едва следобед редица военопленници се предадоха и легионите тръгнаха по виещата се пътека към града. Милосърдното настроение на Траян вече се бе изпарило.

– Къде е царят ви? – извика дрезгаво той и дори отзад, във втората кохорта на легиона, аз долових остротата в гласа му.

– Виждаш ли го? – прошепна по-ниският от мен Филип и се надигна да погледне над шлема на войника пред него. – Сигурно се забелязва лесно. Чух, че носи мантия от лъвска кожа!

– Може да е свалил мантията, идиот такъв!

Гласът на императора плесна отново като камшик:

– Къде е!

Пленниците се спогледаха и замърмориха.

– Ще се погрижим – изръмжа императорът и в следващия момент кавалеристите му скочиха върху конете си.

– Кучият син сигурно е избягал, преди да се предадат – изсумтя Симон до мен.

– Значи няма да се бием? – попитах разочаровано, когато тромпетите затръбиха отново.

– Предадоха се! Няма да се бием, разбира се.

– О... – Въодушевлението помръкна и се запитах дали и императорът се чувства така.

Той се взираше в крепостта, навярно спомняйки си опожарените римски гарнизони с черепите, цъклещи се като божества от нишите в стените, където преди са се развявали гордо легионерските орли.

– Изгорете града – заповяда рязко той и отново всички чуха гласа му. – Изгорете го до основи.

Не след дълго пламъците заоблизваха небето. Дакийските войници ги поглеждаха и тутакси отклоняваха очи.

Няколко центурии нахлуха в града да потушат съпротивата, останалите се разположихме около храмовете. Римските храмове са правоъгълни постройки с колони и високи покриви – величествени домове на величави богове, – но дакийците явно принасяха жертвоприношения върху каменни кръгове, гравирани с руни, под открито небе. Върху тревата имаше огромен равен кръг от плътно подредени един до друг камъни, напомнящи слънчев диск, и аз видях как Траян скочи от коня си и тръгна към него с лице като буреносен облак. Грабна знамето от аквилифера ни, който застина стреснат на място, и застана в средата на каменния кръг. Спря задъхано за миг, сякаш забравил какво иска да направи или да каже, и после без нито дума заби пръта в пролуката между два камъка. Орелът на Десетия се развя гордо над езическия олтар.

Усетих как гърлото ми пари и осъзнах, че крещя с още хиляди други. Траян вдигна ръка да ни смълчи, но ние тропахме с копията върху щитовете и мрачното му изражение започна да се разсейва. Той се усмихна доволно като момче и очите ни се насълзиха от пушека, който вятърът довяваше от горящата крепост и го завихряше около прекрасния ни, дързък орел.

После дойдоха жреците на легиона да издекламират дълга благословия и да обявят Траян за господар и завоевател на Сармизегетуза, но ние непрекъснато ги прекъсвахме с триумфални възгласи и те размахваха ръце да ни усмирят. Помпозни глупци, кому бяха нужни благословиите им? Траян беше станал господар на Старата Сарм в мига, щом заби орела в каменния кръг. Виждах как дакийците – жена, прегърнала бебе, старец, момче, няколко години по-младо от Тит – ни наблюдават безпомощни, с горчива омраза, но не мислех за тях. Мислех само за великия ни император.

Лошото му настроение вече се бе стопило. Когато жреците престанаха да бръщолевят, той погледна към горящата крепост и разкриви лице.

– Ще я построя отново – заяви. – По-величествена отпреди, обещавам.

Обърна се към нас и изрева дружелюбно:

– Следвайте заповедите на центурионите си. Нещастните кучи синове, които ще останат на пост, да внимават да не се напият. Другите да разполагат с нощта както намерят за добре. Но заловят ли някого с дакийска жена, която не изглежда доволна, ще му отрежа петела с тъп нож.

Ние изревахме в отговор и забарабанихме отново с копията. Той вдигна ръка и почернелият от дима вятър развя късата му коса.

– Утре тръгваме по петите на проклетия дакийски цар. Ще го намерим – и него, и лъвската му кожа – дори да се е скрил в Хадес!

Нов рев.

– Свободни сте!

Размислих дали да не сляза да доведа Сабина, която сигурно изгаряше от нетърпение да чуе нещо ново след монотонното лагеруване, но се отказах. Въпреки стражите и отрядите, бдящи за размирни дакийски войници, тази нощ в Старата Сарм щеше да се лее кръв. Нямаше да се мине без изнасилени жени и подпалени къщи, без римляни, проснати на сутринта мъртви, с ножове, стърчащи от коремите им. Най-добре да не я въвличам в това – щеше да е прекалено интересно дори за нея.

С Филип открихме гостилница, обрах го на зарове, после той ме обра и излязох навън с половин кесия и значително по-ясен разсъдък от него. Тъмните улици се виеха причудливо за разлика от правите ъгли на Рим. Усещах как невидими очи наблюдават червената ми мантия и качулатия ми шлем. За да си спестя уличните боеве с помътена глава, пих умерено в гостилницата и се чувствах почти отвратен от себе си. Нима започвах да се превръщам в предпазлив старец като центурионите, винаги претеглящи всички последствия? Приятелите ми се присмиваха и продължиха да се наливат до несвяст, но аз изпих половин халба силна дакийска бира и излязох рано от гостилницата. Реших да се върна да поспя в лагера, щом утре ще тръгваме рано сутринта. Пак проявявах предпазливост, не, по-лошо, отговорност. Но макар да не бих го признал пред никого, предпочитах да прекарам нощта в леглото до момичето си, вместо да се напивам в гостилница, където половината клиенти искат да ме убият. Успокоих се, че утре ще се забавлявам безмилостно, подигравайки се на стенещите си и повръщащи събратя по оръжие.

Пресякох тесния площад и се запътих към градските порти. Група легионери ме подминаха с радостни възгласи – сигурно отиваха да сменят отряда, останал на пост до храма, където Траян заби орела на Десети Фиделис. Зърнах нещо бледо да просиява около храма и след кратко колебание се върнах при странния дакийски олтар. Сабина харесваше непознати богове, дори необикновени варварски идоли с рога и нокти, каквито боготворяха дакийците. Разкажех ли ѝ нещо ново и интересно, щеше да се зарадва повече, отколкото ако ѝ подарях диамантена огърлица. Моето необичайно момиче.

Сиянието, което бях забелязал от тъмната улица, беше отражението на трите четвърти лунен диск върху гладък каменен кръг сред тревата. Подпорните камъни и грубите колони бяха изчезнали в мрака, но кръгът отразяваше бледо луната. Погледна я отново и прецених, че ще застане точно над каменния кръг когато се издигне най-високо на небосклона.

– Какво е това? – попитах, улавяйки за яката мъж в кожени панталони и мантия от овча кожа, който се опита да ме заобиколи, стрелвайки с очи меча ми. – Каменен олтар ли?

Онзи ме изгледа с мрачна омраза.

– Слънчев диск.

– За какво служи?

Той се измъкна от хватката ми и потъна в сенките. Преметна щита си през рамо и тръгнах любопитно напред през тревата Облян от лунната светлина, кръгът изглеждаше по-голям, разполовен от сянката на знамето, забито в средата му. Орелът на Десетия чернееше под лунното сияние, но продължаваше да се издига гордо. Зад него крепостта приличаше на купчина лава и пепел тлееща в мрака. Забарабаних замислено с копието си по земята^. За какво им е слънчев диск? Да не би дакийците да принасят върху него жертвени овни, когато слънцето се издигне най-високо над хоризонта? Или коронясват тук царете си и устройват сватбените церемонии на принцовете си? Сабина несъмнено щеше да попита...

Докато размишлявах, войниците прекосиха слънчевия диск и застанаха до орела. Размениха по няколко думи със стражите орлите никога не остават без надзор. Видях как си отдадоха почест и мъжът в средата се наведе и извади знамето измежду камъните. Лунната светлина посребряваше лъвската кожа, наметната през главата му. Разбрах, че е аквилиферът ни, и му завидях. Аквилиферът на легиона носи знамето в битка – най-голямата чест, с която възнаграждават смелите войници. Аквилиферът носи лъвска кожа с лапи, кръстосани гордо пред гърдите, плащат му двойна надница и е само с едно стъпало под центурионите. Късметлия!

– Ще слагаш Орела да спи ли – поздравих го, когато слезе от слънчевия диск и тръгна през тревата.

Той изсумтя стреснато и отстъпи назад. Едната му ръка се вкопчи в дръжката на меча, а другата стисна по-здраво знамето. Двамата мъже зад него също вдигнаха копия и аз пристъпих на светло, за да ме видят.

– Версенжеторикс, втора кохорта, трети центурий от Десети Фиделис. Спокойно!

Да изгуби Орела си беше най-големият срам за легиона; аквилиферите и помощниците им предпочитаха първо да размахат меч, а после да задават въпроси. Мрачна шайка, макар и добре платена.

– Просто се разхождам – обясних аз.

– Свободен си – отсече един от копиеносците. – Наредиха ни да го изнесем от Сармизегетуза и да го върнем в лагера.

Изгледах с присвити очи мъжа в лъвската кожа.

– Откога аквилиферите носят дакийски щитове?

– Изгубих моя – рече грубо той.

– Ще ти орежат заплатата – предупредих го и отстъпих настрани. Зад нас повечето стражи, дежурили около слънчевия диск, се бяха разпръснали и запътили към леглата си.

– Сложете Орела да си отспи. Цял ден бдя зорко над нас.

– Имаш право – съгласи се един от копиеносците и в този момент аз метнах копието си към него.

То изтрополи върху рамото му меко и звънливо, съвсем различно от звука, който издава стоманата на римските брони. Плетена ризница, а не от пластини и кръгъл щит, вместо правоъгълен... Мъжът с копието се обърна озъбен към мен и дългата му коса се разпиля изпод шлема, дълга коса, каквато никой центурион не би позволил на легионерите си да носят.

– Дакийци! – изревах към отдалечаващите се стражи, оставили трима врагове да си тръгнат с Орела им, и се хвърлих към първия копиеносец.

Той ме посрещна с ръмжене, замахна с копието към лицето ми и аз вдигнах щита. Острието се плъзна по издатината в средата му с глухо тупване и аз надзърнах бързо към слънчевия диск. Дузина стражи пазеха Орела, но се бяха пръснали да търсят вино и курви. Само двама чуха вика ми и се върнаха. Видях как измъкват мечове от ножниците си и другите двама дакийци се обръщат към тях. Трима от нас срещу трима от тях, а римският легионер струва колкото двама дакийски метежници. Триста дяволи. Вече започвах и да говоря като центурион!

Копието отново се насочи към мен и аз се скрих зад щита. Мечът ми се стрелкаше около ръба му с къси, резки движения и пред очите ми изплува безумно ясен спомен – император Траян кръжи около мен в осветената от факлите градина и повтаря "Върхът побеждава острието, момче, върхът побеждава острието!" Копието се заби в щита и заседна там. Дръпнах диво щита и изтръгнах копието от ръката на дакиеца. Той извади брадва от колана си и я размаха в къса, зловеща дъга. Вместо да се забие някъде между ушите ми обаче, острието отчупи къс от щита ми и препарира ръката ми. Зад мен долетя задавен крясък и видях как дакиецът в лъвската кожа забива брадвата си в главата на светлокос легионер. Беше се втурнал да ми помогне толкова бързо, че не беше успял да си върже шлема.

Горната една трета от щита ми се разлетя на трески под следващия удар на брадвата. Изревах и халосах с него дакиеца си. Висок здравеняк в червена мантия, несъмнено съблечена от някой нещастен мъртъв римлянин. Очите му бяха черни бездни в тъмнината; виждах само блясъка на оголените му зъби сред гъстата черна брада. Отбягнах следващия удар на брадвата и прехвърлих меча в лявата си ръка.

Умеех да се бия като римлянин с дясната ръка, когато съм в строй зад щита. Къси, резки движения, върхът побеждава острието, всичко, което ми бяха втълпили по време на легионерското обучение. Но лявата ръка беше обучена от варварин, от най-великия римски гладиатор, по една случайност мой баща. С лявата ръка убих за пръв път, когато бях на тринайсет години. Лявата ръка не признаваше правила, не се биеше във формация. Върхът побеждава острието, знаеше дясната ръка. Върви по дяволите, мислеше лявата.

Докоснах амулета, даден ми от татко, и замахнах със сабята към гърдите на дакиеца. Щях да го разпоря от гърлото до корема, ако не беше ризницата. Той се олюля за миг и аз скочих към него. Ревях, че майка му е курва, баща му – куп лайна, че ще го разкъсам на парчета и ще се изпикая върху костите му. Отсякох гребена на откраднатия шлем върху главата му, пронизах коляното му и той се запрепъва. Срязах половината му щит и половината му пръсти с него. Той изпусна брадвата, но не помоли за милост, само ме гледаше стоически и понеже беше смел, отнех живота му с един бърз замах през гърлото.

Строполи се едновременно с легионера. Извърнах се в мига, когато войникът изкрещя. Точно под ръба на нагръдника му стърчеше копие. Той падна, а мъжът в лъвската кожа го повлече по тревата към края на слънчевия диск. Тръгнах към него и осъзнах, че сме останали само ние двамата. Аз и Лъвската кожа, сребърна под лунната светлина.

Тогава той се обърна и ме видя. Едната му ръка стискаше Орела, а другата – брадвата. Вдигнах меча и закрачих напред. Той започна да се отдалечава с предпазливи стъпки. Орелът сияеше над главата му.

За моя изненада той проговори:

– Ти вдигна тревогата.

Латинският му беше добър, почти без акцент. Нищо чудно, че е успял да заблуди стражите да го помислят за аквилифера на Десети Фиделис.

Посочих Орела с меча си. Кръвта продължаваше да бушува в ушите ми.

– Върни го – рекох задъхано. – И лъвската кожа. Не са твои.

– Кожата е моя. Убих лъва с копие, когато бях на дванайсет. Първата ми жертва.

Нещо прещрака в главата ми. Не само аквилиферите носят лъвска кожа. Сетих се какви слухове бях чувал, слухове за мъж, висок три метра, който предвождал войски срещу Рим и криел рогата и опашката си под лъвска кожа.

– Ти си... дакийският цар.

Изгледа ме невъзмутимо. Беше по-висок от мен, което не се случваше често, и имаше къса черна брада, пълни устни и нос, прав като саблено острие. Грубата лъвска кожа се смесваше е черната му коса, а лъвските лапи бяха кръстосани върху широките му гърди. Орелът изпищя мълком над главата му. Моят Орел, уловен в лъвски лапи.

– Казаха, че си заминал на изток.

– Трябваше – изръмжа той.

– Сигурно е имало по-лесен начин да се измъкнеш.

Ала още преди да довърша, се разколебах. Аквилиферите ходеха, където пожелаят. Стражите пред портите на Старата Сарм щяха да погледнат Орела и да му махнат с ръка да минава, без да си направят труда да погледнат лицето под лъвската кожа. Би могъл да вземе коне от лагера, да захвърли Орела и да препусне бързо накъдето поиска, за да поднови борбата си.

Не че Десетият щеше да участва в тази борба. Нищо не може да изкупи унижението на легион, изгубил Орела си.

Вдигнах отново меча си и посочих Орела.

– Дай ми го и ще те убия бързо.

– Царете не умират бързо – възрази той изморено. – Отвеждат ги в Рим във вериги и умират на арените ви. Как го наричате, когато убивате хора там – игри?

Смътно безпокойство сви сърцето ми и аз се опитах да го потисна.

– Върни ми го.

Той отново отстъпи предпазливо назад и прекрачи върху изсветлелия от луната слънчев диск, без да го поглежда.

– Не приближавай – предупреди ме, когато се втурнах напред. Сниши Орела и насочи брадвата си не към мен, а към него. – Ще го накълцам на парчета, преди да ме достигнеш.

– Защо? – изсъсках. – С теб е свършено.

– Повече, отколкото предполагаш. – Усмихна се и аз видях какво усилие му струва. – Но и вие взехте нещо мое, нали?

Погледнах димящата крепост зад гърба му.

– Не съм го направил. Аз просто дойдох... тук. С моя легион.

– Защо?

– Защо какво? Заповядват ми да тръгна на поход и аз тръгвам. Просто е.

– Знаеш ли как се казвам?

Бях чувал името му хиляди пъти, нещо странно, което усуква езика. Нещо, което не си бях направил труда да запомня. Какъв смисъл имаше?

Погледнах Орела в ръката му. Кръвта бушуваше във вените ми и ме зовеше да се хвърля в битка, ала езикът ми бе окаменял в устата. Защо не беше тук Тит да се изправи срещу този умен цар? Тит щеше да го смълчи с мекия си глас, щеше да цитира нещо мъдро и трогателно за благородството да се предадеш. Но мен не ме биваше с думите. Никога не ме е бивало.

Спогледахме се, дакийският цар и аз, и внезапно той седна, по-скоро падна. Изстена тихо и положи Орела върху камъните, но вдигна предупредително брадвата си над гордото крило.

– Добре, добре – отпуснах меча си и седнах внимателно върху ръба на слънчевия диск. Царят притисна свободната си длан някъде под лъвската кожа, а кокалчетата на другата му ръка, която стискаше брадвата, побеляха.

– Левичар – констатирах аз. – Като мен.

– Забелязах. Жалко. Синът ми така и не се научи да се сражава с левичари.

– Синът ти?

Кимна към мъжа, когото бях убил, после към другия дакиец, проснат върху тревата с меча на мъртвия легионер, забит в гърлото му.

– И двамата.

Не знаех какво да отвърна. Допуснех ли грешка, моят Орел щеше да стане на парчета. Видях черната сянка под него, разстлана върху камъните.

– Как се казваш? – попитах внезапно.

– Децебал.

Гласът му изневеряваше.

– Хубаво име.

Означава Силен за десетима. По-добре от Дребосък.

Сянката под него нарасна, пълзейки като черен поток към Орела.

– Какво ни издаде? – попита Децебал. – Защо реши да ни нападнеш?

– Не го наричаше Орела – обясних. – За нас знамето не е "то", а "той".

– Ах... – Полегна внимателно върху камъните, без да изважда ръката си изпод лъвската кожа. Понечих да пристъпя към него, ала брадвата в другата му ръка се изви като дъга и застина във въздуха. – Не ме предизвиквай, момче.

Вдигнах помирително длан.

Той погледна оцъклената луна, застанала почти точно над главите ни.

– Тук ме коронясаха – промърмори той сякаш на себе си. – Но по пладне. Слънцето грееше ослепително.

Помислих си, че Сабина ще се зарадва да научи това.

– Дай ми Орела – повторих аз.

Той издаде нечленоразделен звук през стиснатите си зъби. Сви юмрук под лъвската кожа и по камъните рукна ярка кръв. Орелът се даваше в нея.

Станах и тръгнах към него. Очите му се завъртяха в орбитите.

– Погреби ръката, с която държа меча.

– Императорът ще я поиска – отвърнах безпомощно.

Траян се беше заклел, ако царят умре, да отнесе в Рим поне главата му и ръката, вдигнала се срещу империята.

– Занеси му дясната ми ръка. Няма... няма да разбере. Левичарите не се срещат често, нали?

Разкикоти се. Зъбите му бяха почернели от кръв. Едната лъвска лапа се свлече назад и аз видях ужасната рана под нея, Римският легионер беше разпорил корема на царя, преди да умре.

Децебал изпусна Орела и той изтрополи върху каменния слънчев диск. Царят притисна брадвата към гърдите си, потупа я леко и посегна към камата, затъкната в колана му. Зъбите му се оголиха отново като на скелет и аз си спомних изпепеления гарнизон на дакийската граница, спомних си четиримата войници, захвърлени мъртви на пътя, изтезаваните мъже и черепа, оставен в нишата на портата.

– Трябваше да си стоиш мирно и тихо тук – рекох му, докато се мъчеше да извади камата от колана.

В крайна сметка пръстите му не успяха да се сключат около дръжката ѝ. Дори да беше притежавал сила за десетима, сега кръвта я бе отнесла. Погледна ме. Аз издърпах камата от ръката му. Не знаех какво да кажа, не знаех с какви молитви се сбогуват дакийците с умиращите си воини, затова просто докоснах амулета, даден ми от друг воин, също притежавал сила за десетима. Докоснах амулета, положих длан върху челото на умиращия цар и му прерязах гърлото.

– Викс? – примигна Тит, когато се олюлях пред прага на безупречно чистата шатра на приятеля ми. – Мислех, че си се отдал на пиянство в Старата Сарм с всички от легиона?

– Отнеси това на императора.

Хвърлих вързопа в краката на Тит. Лъвска лапа с кървави нокти се отпусна безжизнено върху сандала му. Той надникна предпазливо във вързопа и отскочи назад.

– И това – забих пръта на Орела в земята. – Погрижи се за него. Преживя тежка нощ.

– Викс?

– Трябва да го измият – рекох завалено. – Подгизнал е от кръв.

Олюлявайки се, излязох, от шатрата на Тит. И меча ми се нуждаеше от почистване; беше покрит със съсирена кръв, а центурионът щеше да ме изпече жив, ако я прибера в този вид в канията. Ръцете ми обаче трепереха толкова неудържимо, че изругах и продължих напред. Тази нощ лагерът беше почти безлюден. Както спомена Тит, всички легионери се напиваха в Старата Сарм, с изключение на неколцината клетници, охраняващи лагера.

– Викс?

Сабина стоеше пред шатрата на контуберниума ми, стиснала ведро с вода в едната ръка. В другата държеше купчина мръсни туники. Пране, разбира се. Винаги неотложно, дори когато се печелят войни и умират царе.

– Знаеш ли, че переш дрехите на герой? – попитах аз.

Тя вдигна вежди и остави ведрото.

– Така ли?

Разперих ръце и се усмихнах широко.

– Аз съм герой.

Защо ми беше толкова трудно да се усмихна? Убих царя на Дакия, сложих край на войната, щяха да ме окичат с лавров венец, щом императорът научи, щяха да окачат наниз медала върху колана ми... Защо тогава не можех да се усмихна?

Сабина ме гледаше със сериозно и предпазливо изражение, каквото бях видял да се изписва по лицето на Тит.

– Дакийците имат някакъв слънчев диск – осведомих я и захвърлих шлема си настрани. Той цопна във ведрото и разплиска водата, но аз не обърнах внимание. – Знаеше ли, че имат слънчев диск?

– Не, не знаех. – Сабина пристъпи към мен.

– Нещо за измерване на слънцето. Сигурно и на луната. Кръгло е и е от бели камъни, подредени като тухли, и защо ме, гледаш така?

Тя разпери ръце и аз се хвърлих в прегръдката ѝ. Паднах на колене и зарових лице в гърдите ѝ.

– Върху тях коронясват царе...

– Шшт... – тя прокара пръсти през косата ми.

Очите ми бяха сухи, но се тресях като листо. Треперех от главата до петите и не знаех защо. Не разбирах защо.

– И върху тях умират царе.

– Мълчи, любов моя. Мълчи...

Притиснах се замаяно към нея и върху тази необятна зелена, земя усетих, че я обичам повече от всичко на света.

ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА

ВИКС

– ... проявява героизъм, рискувайки живота си не за злато, а за честта на легиона...

За кого ли бръщолевеше центурионът ми? За мен? Невъзможно. Центурионите не ме хвалят. Гледат ме страшно и от време на време ме налагат с пръчка.

– ... благодарение на бдителността си разкрива вражеското коварство...

Пристъпих от крак на крак и се постарах да си придам тържествено изражение, докато центурионът продължаваше да описва качествата ми с безучастния си, креслив глас. Внезапно в главата ми изплува Сабина, сновяща гола-голеничка из шатрата ми. Представих си как, надянала шлема ми, имитира съвършено гръмогласния центурион, монотонната му интонация и навика му да подсмърча, преди да избоботи поредната банална фраза.

– ... Убил собственоръчно двама, единия от които най-върлия ни враг – самия Децебал. – Подсмърчане.

Прехапах си бузата, за да не се разкикотя гласно и да проваля тържествения момент.

А моментът наистина беше тържествен. Целият легион беше строен, излъскан и стегнат, центуриите бяха подредени с математическа прецизност и всички погледи бяха вперени напред. Центурионите, изопнали гърбове, стискаха шлемовете си под мишница; трибуните се прозяваха и се въртяха, както само отегчени патриции умеят, въпреки че от задния ред лицето на Тит грееше гордо. Бях си излъскал бронята до блясък, върху шлема ми се развяваше кичур червеникави конски косми, а Сабина успя да приглади острата ми коса след няколко мъчителни опита да я усмири с вода и гъша мас.

– Десети Фиделис ще се гордее с теб – заяви тя и приятелите ми закимаха одобрително – Юлий и Симон, Бойл и Филип, събратята ми по оръжие, които вече не бяха моят контуберниум.

Центурионът се прокашля и аз разбрах, че съм пропуснал реда си. Свалих си припряно шлема и сведох глава. Той приближи до мен.

Венецът се оказа лек, толкова лек – няколко сплетени клонки и листа. Беше прекалено голям и се наложи да го побутна назад, за да не се смъкне върху ушите ми. Опипах го с пръсти – лавровия венец, за който мечтаех часове наред, и тържественото ми изражение се пропука. Вдигнах очи над рамото на центуриона към императора в броня и червена мантия, застанал мирно като всички нас, войниците, и му се усмихнах широко.

Той ми отвърна със заразителната си усмивка и заобиколи центуриона, който продължаваше да опява с монотонния си глас.

– Дай ми това – нареди той и грабна кожата от ръцете на суетящия се опцио. – Не се хили като глупак, момче! Наведи глава, това е сериозен момент, мамка му!

Наведох глава, сподавяйки напушилия ме смях. Легионерите от първите редици, дочули думите му, се разкикотиха сподавено. Император Траян преметна лъвската кожа през раменете ми; гривата покри лавровия ми венец, а пожълтелите зъби обрамчиха челото ми. Той завърза лапите през гърдите ми и ноктите изтрополиха върху бронята. Вдигнах ръка, за да не се плъзне кожата, и пръстите ми докоснаха грубата козина. Миришеше на суха трева и слънце, на кръв и пот и най-много на цар, загинал върху каменен кръг. Траян ми предложи нова кожа, но аз отказах.

Пъхнаха прът в лявата ми ръка, а императорът стисна дясната.

– Поздравления, аквилифере – каза той и ме бутна да се обърна към легиона.

Вдигна ръката ми във въздуха и Десети Фиделис избухна.

Видях Сабина в безупречна зелена коприна да аплодира с любезна сдържаност на легатска съпруга, но в очите ѝ различих сълзи. До нея стоеше Адриан – моят легат от неприятна плът и кръв, който събра длани точно два пъти, преди да приключи с аплодисментите. Равнодушното му брадато лице стърчеше над бронята, която вероятно никога не беше се цапала с кръв. Чух, че се противопоставил на повишението ми. Императорът обаче не го послушал.

Въодушевените възгласи ме заляха като порой. Императорът ме улови за раменете с гордо бащинско изражение и ме целуна тържествено по двете бузи. Изкрещя нещо, ала виковете и барабанящите по щитовете копия заглушиха думите му и аз вдигнах зашеметено очи към Орела, разперил криле над главата ми с клюн, застинал в ням повелителен писък. Вече нямаше да нося легионерска торба, а само Орела.

Моят Орел.

Това е един от най-прекрасните ми спомени.

ТИТ

– Лъвските кожи сгорещяват – оплака се Викс, когато Тит забави коня си, за да застане редом до новия аквилифер. – Не знам как ги изтърпяват лъвовете.

– Дочака да те повишат и пак започна да мърмориш – поклати глава Тит. – Знаеш, че само добродетелните заслужават почести.

– Кой го е казал?

– Наистина ли те интересува?

– Не. Но ще те обидя, ако не попитам.

Тит се усмихна и отметна кичур от гривата на скопения си жребец от другата страна на шията му. Усещаше как по врата му се стича пот, макар още да не беше пладне. Безоблачно синьо небе като купол над обширно зелено поле и път като бяла панделка

– Сякаш целия свят празнуваше с легиона. Ликуваше, че Десети Фиделис се прибира у дома.

"Мог", помисли си Тит. Когато пристигна, градът му се струваше толкова затънтен, недодялан и сив с безкрайните му гостилници, шумни театри и полупавирани улици. Сега в ума му се въртеше само: "Истински легла, а не рогозки! Печено свинско и грозде, а не ечемичена супа и червиви бисквити! Чисти завивки, а не въшлясали одеяла!". Мог изглеждаше като райско кътче.

Явно целият легион споделяше мнението му и крачеше двойно по-бързо, припявайки маршовете фалшиво, но ведро и гръмогласно. Императорът също пееше, яздейки пред колоната върху едър черен кон, заобиколен от легатите си. Тит чуваше силния му грубоват глас да се присъединява към по-неприличните строфи.

– Изглежда, всички предвкусват виното за добре дошли – отбеляза Тит. – От императора до последния войник.

– Предвкусват, че ще ни посрещнат като герои – поправи го доволно Викс. – Момичетата ще се проснат по гръб още щом ни зърнат. Кой не харесва победители?

– Мисля, че вече имаш достатъчно момичета, Дребосък.

– Само две!

– Сабина знае ли за Деметра или...

– О, не започвай пак. Сабина е първото ми момиче, Деметра е второто. – Викс погледна към Орела, който пореше ведро въздуха над главата му.

Тит го изгледа смразяващо от висотата на коня.

– Знаеш, че детето на Деметра ще се роди скоро. Твоето дете.

– Ще ѝ дам пари, за да се грижи за него – Викс си заподсвирква безгрижно. – После ще си намери нов мъж. Момиче с нейната външност не остава дълго само. Искаш ли да ѝ направиш предложение? Повишиха те! Сега си имперски трибун!

– Не разбирам защо – призна Тит. – Просто му занесох главата. Нямам нищо общо с нея. Дали не е награда, задето не го оповръщах целия, когато му я подавах? Това наистина ми струваше героични усилия.

Викс отметна лъвската грива от главата си и погледна напред към едрата бронирана фигура на Траян върху черния кон.

– Готов съм да умра за този мъж. – Говореше честно. – Мисля, че го обичам.

– Тихо. Сабина ще започне да ревнува.

– О, тя знае, че обичам и нея.

Каза го толкова безгрижно, сякаш не е кой знае какво да обичаш момиче и то да те обича. "Щастливец си, Дребосък – помисли си Тит. – Но не заради лъвската кожа и лавровия венец."

– Представях си го по-различно – довери му Викс, премествайки знамето върху другото си рамо. – Все едно ловят риба. Някое момиче най-сетне забива кукичката си в теб. Но се оказа по-лесно. Като дишането.

– Лесно е благодарение на нея – изплъзна му се неволно и Тит се срита мислено. "Глупак. Глупак." Викс обаче не забеляза как го е подвел езикът.

– Онази нощ, когато убих Децебал, само ме прегръщаше. Не продума. Обикновено говори непрекъснато, но знае кога да замълчи. – Викс се подвоуми. Уверената му крачка се разколеба за момент. – И досега недоумявам защо. Все едно ми забиха нож в корема, когато го убих. А съм убивал и преди, без да ми мигне окото.

– "Правилно е да се учиш дори от враговете" – цитира Тит. – Не си първият войник, изпитал възхищение от мъжа, когото е победил. Мисля, че това чувство измъчва мъжете откакто свят светува.

– Ако се бях родил в Дакия, щях да го следвам предано. – Тит за пръв път виждаше Викс да намира трудно думите. Липсваше му красноречие, но не и категоричност. – Случайност е, нали? Къде се раждаме? Но това определя всичко. Премести родителите ми няколкостотин мили на североизток и щях да съм отрасъл с кръгъл щит и с брада и никога нямаше да съм стъпвал в Колизеума, а сега вероятно щях да лежа мъртъв край онзи слънчев диск до своя цар.

– Направи ли каквото те помоли? – попита Тит. – Погреба ли лявата му ръка?

– До диска. В тревата. С брадвата му.

В този момент един легат извика Тит и той пришпори коня си напред към началото на колоната. Но когато лагеруваха нощем, той пак вземаше мех, пълен е вино, и сядаше край огъня на Викс, докато седмиците се нижеха и Десетият напредваше на запад. Тъмните борове постепенно отстъпиха пред открити поля и за пръв път от месеци Тит започна да мисли за Рим.

"Ще се кандидатирам за квестор – реши той. – Сенатор Норбан обеща да ме подкрепи. Обществена дейност и организиране на празненства; ще се справя по-добре, отколкото начело на разузнавателен отряд." Щеше да се премести в самостоятелно жилище в града. Недалеч от дядо си, но в собствен дом. Мъжки дом. Все пак преброди империята, участвал във война, имаше право да впише грандиозното "трибун" на първо място в списъка с постиженията си. "За човек със скромни мечти като моите вече съм изминал половината път до върха на стълбата." Навярно това е предимството да мечтаеш пестеливо. На Викс му предстоеше дълго изкачване, докато оглави легион.

– Между другото – обяви Сабина, когато прекосиха половин Панония и се намираха на две седмици езда от Могунтиакум, – заминавам за Мог преди войската. Утре поемам с колесницата, в която не съм стъпвала цяло лято.

– Защо? – погледна я Викс, който я прегръщаше, увита в лъвската му кожа.

– Защото Адриан настоява да побързам, за да посрещна императрицата и да помогна да организират триумфалното посрещане – потрепера Сабина. – Била е целия път на север до Германия, само и само да приветства него и Траян. И да ме засипе със съвети, които е трупала цяло лято. Предпочитам да се влача последна зад легиона с обкованите ми с пирони сандали. С надеждата шокът да я убие.

– И нея, и Адриан. Тогава ще се отървем от тях – целуна я звучно Викс.

Тит си помисли, че напоследък очите му сияят по-меко, когато я гледа, и не излъчват предишното небрежно собственическо чувство. Улавяше я автоматично за ръка винаги когато застанеше до него, и огромният му палец галеше нежно опакото на дланта ѝ...

"Трябва ми момиче – реши Тит. – Симпатична любовница която ще настаня в жилището си в Рим." Можеше да си го позволи с квесторската заплата. Някое мило момиче, склонно да търпи отегчителните цитати от Хораций и да умее да готви Агнешка яхния...

– Триста дяволи! – изръмжа Викс на другия ден, след като Сабина го обсипа с целувки за сбогом и същия следобед Адриан ѝ помогна извънредно елегантно и учтиво да се качи в колесницата, за да потегли напред със свитата си от стражи и роби, забогатели много това лято, защото са си затваряли очите и не са я охранявали.

– Не ми харесва да спя без нея – оплака се той. – Обичам косата ѝ да се разпръсква по лицето ми. Обичам през час-два да ме сръгва с лакът и да ми казва: "Обърни се, по дяволите, по корем и спри да хъркаш."

– Свиквай, Дребосък, защото безумните ви срещи няма как да продължат в Мог.

– Защо не?

Тит го изгледа гневно.

– Обмислял ли си последното си желание?

– Момичето ми може да надлъже и най-умните от тях. Ще се справим.

– Но Адриан ще става губернатор. – Тит беше чул новината от императора, когато му помагаше да изготви списъка с бъдещи назначения. – Панония или Сирия, някъде далеч.

– Тя няма да остане с него завинаги.

Тит реши да се опре на Сенека:

– "Дори гладиаторите обмислят атаката си на арената."

– Това пък какво означава?

– Означава, че трябва да се планира.

– О, аз имам план. Сабина се развежда с Адриан. Аз си откупувам с парите ѝ достъп до класата на еквитите. Получавам съпруга, малко по-бляскава от мен. Така успявам да се сдобия с легион.

– Това ли е всичко?

– По-просто, здраве му кажи!

Тит подбели очи. Десети Фиделис продължи на запад.

САБИНА

– Много почерняла изглеждаш – очите на императрицата обхождаха Сабина от главата до петите. – Трябваше да използваш по-усърдно слънчобрана си. Застани до мен.

– Разбира се.

Сабина тръгна след фигурата в тъмносиньо с дълбоки очи и строго изопнати назад плитки. Елегантните бели кичури изпъкваха още по-ясно в тъмната коса на императрицата, но иначе тя изглеждаше в обезкуражаващо добра форма, носейки се към храма. Не беше кой знае какъв храм – светилището на Юпитер в Мог представляваше няколко стъпала, отвеждащи към скромен олтар.

– Паметникът на Друзус е по-величествен – опита се да поспори губернаторът на Германия. – По-подходящ е за посрещане на легионите.

Ала императрица Плотина отхвърли енергично идеята му.

– Юпитер поднесе победата на съпруга ми – заяви тя. – Ще поздравим легионите в този храм и в никой друг.

Губернаторът я изгледа недоволно, но вече нямаше значение какво смята той. Плотина беше поела юздите, откакто стъпи в Мог.

Все пак, помисли си Сабина, най-важната роля при посрещането на войниците се пада на жените. Мястото всъщност няма значение. От високата като колона Плотина в тъмносиня коприна и диадема до легатските съпруги, които чакаха, непоклатими и достолепни, до Сабина; от съпругите на центурионите, бъбрещи оживено зад тях, до обикновените жени, застанали по двете страни на улицата, накичени с крещящи бижута и заобиколени от шайки хлапета – всички обхождаха хоризонта с очи и се надигаха на пръсти, нетърпеливи мъжете им да се върнат у дома.

Сабина се запита дали другата жена на Викс е тук, онази, за която не ѝ разказа, но несъмнено беше останала в Мог, когато легионът потегли. Жената, която Тит видимо се изкушаваше да спомене.

Императрицата огледа Сабина и констатира неодобрително:

– Дрехата ти е много ярка.

– Радвам се, че ти харесва.

Жълта коприна и две златни брошки във формата на златни орли, закопчани на раменете. Досегът на меката коприна представляваше истинско блаженство след грубата вълна, която носи цяло лято. Много блаженства съпровождаха завръщането към цивилизацията. Луксозната колесница на Сабина и бързоногата ѝ свита я доведоха в жилището на Адриан в Мог далеч преди Десети Фиделис и тя се наслади на цяла седмица мечтано уединение. Спеше до късно сутрин в меко легло, отрупано с кожи, закусваше, удобно изтегната, със студена настойка от черници и пресни плодове, излежаваше се в горещата вана в банята си. Робите на Сабина се споглеждаха, докато изтупваха бълхите, загнездили се в дрехите ѝ, а слугините в банята вдигаха вежди при вида на мазолите, които трябваше да изстъргват от стъпалата ѝ, но никой не продума. Вчера пажът, донесъл на господарката си куп писма, я свари да плаче тихо в библиотеката над разгърнат свитък; остави писмата и се оттегли със сведени очи.

Сълзите не бяха много. На сутринта Сабина се събуди, затананика си, изрисува клепачите си със златен прашец и се усмихна, представяйки си Викс, докато закопчаваше жълтата коприна със златните орли.

– Дрехата е прекалено ярка – дълбокият глас на Плотина произнесе заключението като присъда. – Отиди да се преоблечеш, Вибия Сабина.

– Вече чувам легионите. Три легиона вдигат много шум, нали?

Императрицата възнагради Сабина с изражение, което не беше ѝ липсвало ни най-малко през изминалите шест месеца, но от хоризонта наистина долиташе грохот и жените, скупчени на улицата, се люшнаха като вълна. Последваха още вълни, шепот и накрая развълнуван вик и Сабина разбра, че са забелязали Орлите.

Знаеше, че това е нищо в сравнение с триумфа, който вече организираха в Рим.

– Бели бикове в жертва на Юпитер – изреждаше Плотина. – Черни бикове за Минерва и още за Марс и за Хадес. Състезания с колесници, гладиаторски двубои, вероятно инсценировка на обсадата в Колизеума...

Траян щеше да язди в колесница, надянал лавров венец, с лице, обагрено в празнична червена боя, а Викс и другите знаменосци несъмнено щяха да се върнат в Рим, за да маршируват с Орлите си, сподиряни от възгласите на хиляди граждани. Според Сабина обаче това беше истинският триумф, триумфът на живите, завръщащи се при жените си, и жените, които крещяха, размахваха знамена и едва удържаха порива да се втурнат към усмихнатите мъже, влизащи с маршова стъпка в Мог.

Траян предвождаше парада в червена мантия. Като момче скочи от седлото на черния си кон и изкачи бежешком стъпалата на Храма на Юпитер с усмивка, която би заслепила и слънцето. В отговор Плотина благоволи да се усмихне и да му протегне ръка за добре дошъл. Сред хор от приветствени възгласи той се насочи към губернатора на Германия и към другите официални лица, жадуващи да привлекат вниманието му. Едва изтърпя монотонните напеви на жреца, който съсече жертвения бик, и когато помаха на тълпата, виковете заглушиха благословиите. Притисна Сабина в мечешка прегръдка и я оплеска с бича кръв, но тя се засмя и го целуна по двете бузи и той я предаде в ръцете на Адриан с вик:

– Ето този мъж се е затъжил за теб. Нищо че не те е виждал само една седмица!

Адриан ѝ помогна да стъпи на крака и тя му се усмихна.

– Здравей отново.

– Вибия Сабина – той я целуна благовъзпитано по ръката, сякаш не са се виждали от месеци, което горе-долу граничеше с истината. – Изглеждаш значително по-чиста.

– Да, киснах дни наред в банята, когато се върнах в цивилизацията. Ти също си много изискан.

Легатската броня му отиваше и той беше скочил от огромния си кон с вродена елегантност. Никой не умееше да язди по-достолепно от съпруга ѝ, дори императорът. Навярно защото конете обожаваха Адриан – дори сега едрият жребец го побутваше с муцуна по ръката.

– Липсваше ми – каза тя и с изненада установи, че е искрена.

Всеки ден изпиваха по чаша вино или вечеряха заедно, но за дълги разговори не им оставяше време заради неговите легатски задължения и нейните часове с Викс.

Той сви удивено вежди, ала лицето му се изглади бързо, когато Плотина застана до него.

– Скъпи Публий – целуна го собственически по челото. – Отдавна не съм те виждала!

– Много отдавна – той я улови за ръката. – На теб ли трябва да благодаря за губернаторския пост?

– Разбира се, скъпо момче. – Императрицата помаха учтиво на войниците долу и предизвика буря от ръкопляскания. – Надявах се да те назначат в Сирия. Нали не си разочарован?

– Никак. Панония предоставя множество възможности.

– Панония? – Сабина вдигна вежди и се обърна към Адриан.

– Не си ми казал!

– Потвърдиха го вчера – вметна самодоволно Плотина. – Публий, разбира се, ще замине след триумфа в Рим. Императорът ще се разочарова, ако не си до него.

"Нима?", почуди се Сабина. Адриан наистина яздеше зад императора по време на парада, но редом с останалите легати. Дори сега Траян разговаряше гръмогласно и потупваше по раменете трибуните си, вместо да стои, да маха с ръка и да се кланя до съпругата и протежето си.

– Помахай и се усмихни – подвикна ѝ Плотина. – Така е редно.

– Съмнявам се мъжете да изгарят от желание да им помахам

– Отвърна Сабина. – Искат само да ги освободят и да се напият със семействата си.

– Да се надяваме, че ще прекарат деня трезви, благодарейки на боговете за победите – отсече императрицата.

– Истински късмет е да са трезви за победата и още по-голям

– За празненствата в нейна чест – засмя се Сабина.

– Тази дреха е прекалено ярка. – Адриан перна с пръсти една прашинка върху рамото ѝ. – А орлите са по-подходящи за знамена, отколкото за брошки.

Траян се върна с пружинираща походка при тях и вдигна ръка, предизвиквайки нова порция приветствени възгласи. Произнесе няколко благодарствени думи, които просълзиха легионерите, но не прекали. Сабина отдавна бе разбрала, че Траян умее да е лаконичен. Забелязал какъв отклик предизвиква императорът, Адриан започна да съкращава речите си по негов образец.

– Служителите ти очакват да говорят с теб – напомни Плотина, щом Траян застана до нея. – Подготовката за празничното угощение тази вечер...

– И аз искам да поговоря с тях – махна добродушно с ръка Траян. – Трябва да поканят всички трибуни и легати. Както и лагерните префекти.

– Шегуваш ли се, съпруже? Те са толкова недодялани.

– Милостиви богове, Плотина, те поне ще оживят обстановката. Ще поканим и още някого... – Траян размени няколко думи с адютанта си, който се смеси с тълпата. След няколко минути се върна, повел мъж в червена мантия, с лъвска грива върху главата и знаме в ръката.

– Цезаре. – Викс коленичи, но Траян му махна засмяно да стане.

– Това е мъжът, на когото трябва да благодарим, че уби Децебал! Ще забиеш главата му пред Сената, момче, по време на триумфа. Собственоръчно.

– Струва ми се, че губернаторът се опитва да привлече вниманието ти – прекъсна го студено Плотина.

– О, да, да. Тази вечер ще дойдеш на угощението, аквилифере, това е императорска заповед.

– Да, цезаре – ухили се Викс и отдаде стегнато чест.

– Добре, добре... – Траян протегна ръка към съпругата си.

Точно преди тълпата от доброжелатели да ги погълне, той погледна одобрително Сабина през рамо и извика:

– Орлите ми харесват!

Сабина се усмихна. Адриан понечи да последва императора; но Тит приближи до него, висок и достолепен в тогата, която облече веднага щом му се отдаде възможност да свали бронята. Беше слабоват по природа, но след летния поход тялото му изглеждаше приятно възмъжало. Вече приличаше на строен млад мъж, а не на притеснено момче.

– Легате, току-що разбрах, че ви назначават за губернатор. – В очите на Тит проблесна мимолетен ужас, когато видя Адриан, Викс и Сабина един до друг, но учтивата му маска не трепна. "Добър политик ще излезе от теб", помисли си Сабина. – Поздравления!

Адриан благодари с кимване, пренебрегвайки напълно Викс, застанал мирно зад Орела си.

– Поне по време на похода минахме през Панония – продължи Тит, стараейки се да не поглежда към Викс. – Добър знак, легате.

– Чух, че панонците носят панталони от вълча кожа и боготворят рогати божества – вметна Сабина. – Но какво ли не говорят хората. Аз лично не забелязах рогати богове по пътя, докато пътувахме към Дакия. Като се замисля, същите слухове се носеха и за даките, а те се оказаха съвсем цивилизовани. Видяхме слънчеви дискове и водопроводи вместо кървави ритуали и човешки жертвоприношения. С нетърпение очаквам да се запозная отблизо с панонийците.

– Ще придружите губернатора до Панония ли? – обърна се официално към нея Тит, сякаш никога в живота си не са делили мех с вино край лагерния огън.

– О, за нищо на света не бих го пропуснала – отвърна Сабина.

– Нови провинции, нови хоризонти. Ще броя дните.

Брадичката на Викс трепна под лъвската кожа.

– Разбирам – поклони се отново Тит на Адриан. – Приемете още веднъж моите поздравления, губернаторе.

Поклони се на Сабина, кимна на Викс, по чието лице се четяха ужас и насмешка в еднаква мяра. Сабина едва сдържаше напушилия я смях, но Викс не се усмихваше.

– Заминавате за Панония... домина? – попита той и едва не забрави почтителното обръщение.

– Разбира се.

Тя помаха на някой несъществуващ в другия край на стълбите и ги поведе встрани от Адриан, вглъбил се отново във восъчните си плочици. – Татко сигурно ще ми изпрати три свитъка с исторически данни за Панония, списък с препоръчителни четива и молба да проверя новия акведукт, за който е платил Сенатът: да му съобщя дали го строят по график. Казва, че е много полезно дъщеря му да пътува – предоставя му още две очи в империята.

– Колко ще останеш в Панония? – сниши глас Викс. Сабина видя как големите му, твърди пръсти стисват по-здраво знамето.

– Не знам – отметна кичур коса зад ухото си. – Губернаторите остават по няколко години в провинциите.

– Години... – Той присви устни. – Не помисли да ме уведомиш, нали? За плановете си.

– Защо да те уведомявам? – попита объркано тя.

– Мислех, че ще останеш с Десетия! – просъска той едва чуто. – С мен!

– Не си ме питал, нали?

Кокалчетата на пръстите му побеляха. Сабина се помоли да не прекърши на две знамето.

– Кучка! – прошепна той.

– Защо? – учуди се отново тя.

– Не ме спря... – отвърна яростно той. – Казвах ти, че те обичам, кроях планове...

– Какво става? – плъзна се студеният глас на Адриан между тях.

– Нищо – обърна се Сабина към него. – Един момент, скъпи.

Адриан се намръщи и подаде на адютанта си списък със заповеди. Тя се усмихна ведро на Викс, но когато застана между него и съпруга си, по лицето ѝ се изписа по-искрено изражение.

– Обичам те, Викс – каза прямо тя. – Но какво те накара да смяташ, че ще последвам твоите звезди, а не моите?

Той се втренчи в нея.

– Време е да си вървиш, аквилифере. – Адриан улови Сабина за ръката и погледна Викс с хладно неодобрение. – Колкото и малко да си общувал с благороднички, би трябвало да знаеш, че е грубо да ги зяпаш. По-добре използвай времето да си намериш подходящо облекло за угощението довечера, след като императорът е решил да събере всичките си... галеници.

По лицето на Викс се изписа сурова безучастност, тъй добре позната на Сабина. Той се взря безизразно в Адриан с очи като гладки, смъртоносни камъни.

Сабина застана бързо между тях.

– Не е галеник – изчурулика тя и потупа приветствено ръката на Викс, стиснала Орела. – Герой на Рим, както се убедихме със собствените си очи. И някой ден ще пожъне още по-грандиозни победи.

– Съмнявам се – изсумтя Адриан. – Много се съмнявам.

Викс продължи да се взира в него над главата ѝ още няколко дълги секунди. Мъжът в лъвската кожа срещу мъжа в броня, втренчени един в друг, сякаш забравили, че тя съществува.

Сабина стисна предупредително ръката на Викс.

След още един протяжен миг убийствените искри в очите му угаснаха. Той отдръпна рязко ръката си изпод дланта на Сабина и се извърна, развял червена мантия. Тълпата го погълна, но Сабина виждаше как Орела върху дългия му прът си проправя бързо и яростно път през ликуващото множество.

– Не ми е приятно да флиртуваш с обикновени войници – намръщи се Адриан.

– Бих могла да кажа същото за теб. – Сабина се постара гласът ѝ да прозвучи шеговито. – Освен това познавам Викс от години. Знаеш, че беше телохранител в къщата на баща ми. Защо се ожесточи срещу него?

– Не харесвам типове като него.

Адриан махна с ръка, сякаш да отпъди Викс от ума си. "Към коя ли тема се насочиха мислите му?", почуди се Сабина.

– Тази вечер пофлиртувай с губернатора на Горна Германия за разнообразие. – Адриан я улови за ръката и я поведе след Траян и Плотина. – Ще ми трябва подкрепата му, когато пристигна в Панония.

– Дали местните наистина носят вълчи кожи?

– Горещо се надявам да не носят. Довечера не слагай жълта дреха. – Той я изгледа изпитателно. – И орлите.

ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА

ВИКС

Тази кучка.

Тази студена, спокойна, сдържана, двулична курва.

Крачех побеснял към укреплението и ритах всичко, изпречило се на пътя ми. Надявах се някой да се сбие с мен, но целият проклет Десети Фиделис беше в добро настроение и още никой не беше се напил достатъчно, за да налети на бой. Видях един центурион, прегърнал жена си с една ръка, а с другата – сина си, надянал шлема му. Видях групичка гръмогласни усмихнати легионери, устремили се към най-близката гостилница, но две възторжени момичета, подхвърлящи цветя към тях през прозореца, ги отклониха от целта. Всички бяха щастливи, с изключение на проклетия герой.

Ужасно весел писар ме посрещна радушно в главната кула.

– Новият аквилифер? Чух за теб. Да, можеш да оставиш знамето при мен.

Предадох Орела. Сега щеше да живее в храма под постоянна охрана и да съзерцава гордо бюста на императора и всички останали ценности на легиона. Щях да го нося само по време на учебни походи или ако тръгнем отново на война. Погледнах го, когато го забиха на мястото му, и той ми отвърна с високомерни очи.

Сабина си беше сложила на раменете златни орли, наклонили самоуверено глави досущ като моя. Защо го направи?

– Ти ли уби Децебал? – попита ме писарят, но отстъпи стреснато назад, когато му изръмжах в отговор.

Излязох от кулата, обзет от гняв. Не исках да се напивам, не исках да празнувам, исках само да се сбия с някого. Не, всъщност исках война, нещо дълго и жестоко и за предпочитане кърваво.

Краката ми ме поведоха към предишната ми казарма, но след малко спрях и осъзнах, че вече не живея там. Вече нямах контуберниум, а само Орел и двойна надница, придружена от двоен риск. Нямах представа в кое помещение на укреплението спят аквилиферите.

Размислих дали да не се върна при писаря, но видех ли още веднъж радостната му физиономия, сигурно щях да я посиня и после онова копеле Адриан щеше да заповяда да ме наложат с камшик. Заля ме нова вълна гняв, когато си спомних студения му мрачен поглед да среща очите ми над лъскавите коси на Сабина. Сигурно щеше да я изчука тази нощ – една от ежегодните му визити. Щеше да я обърне по корем и да си представи, че е момче, а после двамата щяха да потеглят безгрижно за Панония. "Колко интересно", разкривих лице аз, имитирайки я, и постовият пред портата ме изгледа странно.

– Какво зяпаш!

– Нищо – отвърна припряно той. – Късметлия си, това е. Днес ще празнуваш, но някой трябваше да остане на пост и, представи си, избраха мен...

– Майната ти – изръмжах.

Целият град празнуваше, а аз не знаех къде да отида. Сигурно години наред нямаше да има при кого да отида. Десетият нямаше да помирише война, след като Дакия вече кротуваше. Щяхме да стоим на пост в укреплението и от време на време да ни водят на тренировъчен поход, колкото да не ръждясаме. Първо щях да участвам, разбира се, в триумфа в Рим, и щях да развявам Орела, но после щях да се върна в Мог, да стоя в укреплението и да гния. Струваше ми се невероятно, че същата тази сутрин ми изглеждаше възможно съвсем скоро да стана центурион и някой ден да имам свой легион. Ама че шега! Щях да гния в Мог още двайсет години. Бях се заклел да отслужа тези години и сега те се простираха пред мен като гроб.

Сабина, естествено, ще обикаля из Панония, ще проверява акведуктите, както ѝ е заръчал баща ѝ, и ще опознава всички нови хоризонти, които пожелае. Надявах се панонците да я изпекат на шиш и да я изядат.

Внезапно се почувствах нелепо в лъвската кожа. Развързах лапите, увили врата ми, и смъкнах гривата от главата си. Натъпках кожата във войнишката си торба; подминаха ме шепа центуриони. Размахваха победоносно мехове с вино над главите си и пееха с пълно гърло мръснишка пиянска песен. Не можех дори да се напия следобед заради проклетото угощение на императора и макар да не давах и пукнат грош за гостите му, заради него трябваше да съм спретнат и в блестяща форма. Освен това Сабина и гнусният ѝ съпруг щяха да са там, а аз предпочитах по-скоро да ме изпекат на шиш и да ме изядат, но не и да си помислят, че съм се спотаил от страх да не се изложа. Щях да отида и да зяпам Сабина цяла нощ, докато я накарам тя да сведе очи за разнообразие. Мина ми през ума да кажа на Адриан върху чия рогозка е спала през последните шест месеца, докато си е мислил, че е в собствената си шатра.

Сетих се обаче за студения поглед на Адриан и реших да не го ядосвам. Вероятно нямах особени шансове да стана легат, но щяха да се стопят съвсем, ако разкажех на командира си как съм обяздвал съпругата му.

Стоях с провесени ръце сред ликуващия град и ми идеше да закрещя с пълно гърло. Тази пресметлива малка кучка. Заряза ме веднъж, но научих ли си урока? Глупав варварин, забъркал се с патрицианско момиче. Никакви патрицианки повече! Никакви умни момичета, никакви момичета, мечтаещи за приключения, и никакви момичета, които ме държат буден с приказките си по цяла нощ. Мили обикновени момичета – от днес нататък щях да подбирам само такива. Дори глупав варварин като мен не би позволил да го преметнат трети път.

Деметра.

Не бях се сещал за нея от месеци или ако се сещах, беше колкото да я пропъдя тутакси от ума си, но сега си представих косата ѝ с цвят на тъмен мед, нежните ѝ устни, стройното ѝ тяло. Огромните ѝ кафяви очи, които винаги ме гледаха с възторг. Сладкият ѝ глас, когато бърбореше за прането, за пазара и за пекарната...

Триста дяволи! Беше красива, но ме отегчаваше.

Почудих се дали е родила бебето. Моето дете. Видях я за последно преди шест месеца. Сигурно се беше издула като диня или притискаше към гърдите си нещо дребно и пискливо. Или се беше вразумила и беше направила необходимото да изпразни корема си, преди изобщо да се уголеми.

Не бях ли ѝ казал, че ще се оженя за нея, когато се върна?

Простенах гласно, но насилих краката си да продължат напред. Бебе или не, нямаше да се женя. Това, че патрицианската змия ме заряза, не означаваше, че ще побягна обратно при Деметра. Щях да се отбия при нея, да погледна надлежно бебето, да ѝ оставя пари и евентуално да си легнем в името на добрите стари времена...

Улицата изглеждаше съвсем същата. По-шумна, с войници, които се олюляваха, играеха зарове или пиеха пред всяка трета врата, но иначе не беше променена. Извадих лъвската кожа от торбата и я преметнах през ръка. Деметра нямаше да се заинтересува от войнишки истории, но щеше да се впечатли, че съм станал аквилифер. Очите ѝ щяха да заблестят от възхищение. Сабина никога не ме гледаше така. Гледаше ме, сякаш ме познава до мозъка на костите, и понякога това ме караше да се чувствам ужасно неудобно.

Не исках да мисля за Сабина.

– Кой си ти?

Примигнах при вида на лицето, което открехна вратата на пекарната след любезното ми похлопване. Лице на старица, изпито и кисело.

– Търся Деметра.

– Не съм я чувала – отсече старицата. – Тук няма фусти за войници. Върви си по пътя!

Затиснах с крак вратата.

– Над пекарната живееше момиче. От Бициния. С дълга руса коса.

– Умря миналата седмица при раждане – осведоми ме старицата.

– Жената отсреща взе детето.

Изрита крака ми и затръшна вратата. Аз се втренчих смаяно в дъските на милиметри от носа ми.

– Аквилифере, да пийнем по едно, а? – долетя пиянски глас от група легионери, препъващи се по улицата. – Чухме, че си убил дакийския цар. Вярно ли е, че имал рога?

Избутах ги настрани и прекосих като насън улицата. Заналагах вратата на сградата срещу пекарната. Отвори друга жена – изморена и посивяла. Държеше едно дете, а второ я стискаше за полата.

– Познавам те – каза тя.

– Деметра – изкрещях. – Къде е Деметра?

– Онази вещица отсреща не ти ли каза? По-лоша съседка е от твоето момиче, да знаеш.

– Къде е Деметра?

Сърцето ми биеше като чук в гърдите.

– Умря – отвърна жената. – Бебето се роди по-рано. Случва се.

Потръпнах.

– Старицата каза, че си го взела.

– Бебето? Не. И то умря. Взех другото, момченцето.

– Момиче ли беше бебето, или момче?

Не го исках, не бях помислял за него от месеци, но внезапно ме обзе желание да разбера. Исках да разбера дали детето ми е било син или дъщеря.

– Откъде да знам? – рече безразлично жената. – Не бях там.

Щях ли да разбера някога? Имаше ли значение? Момиче или момче, бебето беше мъртво.

Първородното ми дете.

Ненадейно се запитах дали е било червенокосо като мен или русокосо като Деметра.

– Нямам нищо против да задържа другото. – Жената намести бебето върху хълбока си и едва сега забелязах момчето на Деметра. – Тих е и едно повече е нищо, ако имаш пет. Освен това, като порасне, може да стане красив като майка си. Ще ми бъде от полза.

Набутах малко пари в ръката ѝ и си тръгнах бързо.

ПЛОТИНА

– Ще ти призная, скъпо момче, че ще ликувам, когато напусна Германия – сподели Плотина със скъпия си Публий. – Нецивилизовано, студено, а робините, които се грижат за мен, са крадливи до една. Сигурна съм, че само чакат да ми видят гърба, за да приберат всичко, попаднало им пред очите. Свободна си! – обърна се тя към момичето, което изтупваше робата ѝ.

Германската прислужница с безизразно лице излезе, мърморейки мрачно, и Плотина вдигна ръце да закопчае сама аметистовата си огърлица.

– Много царствено – одобри скъпият Публий от ъгъла, където седеше да ѝ прави компания, докато се дооблече. – Наистина изглеждаш много царствено.

– Не мога да кажа същото за съпругата ти. Използва ли поне веднъж слънчобрана си в Дакия? Кожата ѝ е кафява като на германската повлекана, която току-що излезе...

Адриан приглади диплите на туниката си

– Благородна моя... – в гласа му прозвуча добродушно предупреждение. – Знаем, че не одобряваш Сабина. Но аз я одобрявам и това е по-важно.

– Не я одобрявам! – изсумтя Плотина.

Почти нищо в Могунтиакум не заслужаваше одобрението ѝ. Градът беше мръсен, робите – нагли, а отредените ѝ помещения не предоставяха прилични условия за живот. Стени от неодялан камък, възглавнички в крещящи цветове върху канапетата, германски лампи, които пушеха денем и нощем. Беше си донесла няколко скромни вещи от първа необходимост – сребърното огледало върху масата, малкото писалище, за да има къде да отхвърля множеството имперски задачи, принадлежности, които подобаваха на положението ѝ. Но, о, колко щеше да се радва да се върне в Рим! Нищо в Могунтиакум не допадаше на императрицата на Рим.

Най-малко мълвите, стигнали до слуха ѝ – по-точно мълвите, които се беше погрижила да узнае – за малката съпруга на скъпия ѝ Публий.

– Вибия Сабина се самопокани на похода – беше ѝ обяснил скъпият Публий. Радваше се да го види най-после във вечерна тога, красив и изискан и със спретнато подрязана брада вместо във вечната броня. Понякога Плотина си мислеше, че е обречена да прекара целия си живот, заобиколена от мъже в ризници. – Признавам, отначало недоволствах, но тя не ми създаваше неудобства. Дори ми помагаше. Беше полезна веднъж-дваж – заостри вниманието на императора за проблем с офицерите, отговорни за снабдяването, и уреди един въпрос със старшите лекари. Траян свикна да я кани на вечеря, а следователно и мен. А и тя очевидно се забавляваше по време на похода.

– Да – отвърна многозначително Плотина. – Чух.

– Какво искаш да кажеш?

Плотина повдигна вежди, но вместо да отговори, започна съсредоточено да си слага аметистовите обеци. Адриан закрачи зад нея, оглеждайки отражението си в полираното ѝ сребърно огледало.

– Толкова е приятно отново да разполагам с приличен бръснар – промърмори той, поглаждайки брадата си. – Ужасно е да усещаш наболите косъмчета по скулите си, но Траян не обръща внимание на такива неща и най-добре да следвам примера му... Намекваш, драга Плотина, че съпругата ми е имала любовник по време на похода?

– Изненадана съм, че го казваш толкова небрежно.

Адриан сви рамене.

– Съпругата ми може да разполага с леглото си както пожелае, стига да е дискретна.

– Възпитала съм те да разсъждаваш по-трезво – отсече Плотина. – Но сега няма да обсъждаме тази тема. Дискретността е над всичко, нали? Не вярвам Вибия Сабина да е била дискретна. Чух смущаващи слухове от робите, от адютантите в легиона дори от младшите офицери. Момичето е прекарвала нощите... хмм... неприятно ми е дори да го изрека гласно...

– По-добре недей.

Адриан погледна към робинята, застанала в ъгъла с кана ечемичена отвара, и към другата, която сгъваше копринените мантии на Плотина и ги прибираше в сандъка.

Плотина не отпрати момичетата. Искаше да разнесат мълвата. Не че беше редно да одумват член на императорското семейство, но беше време да помрачи малко авантюристичния блясък на Сабина, който Адриан намираше за толкова привлекателен.

Траян също беше запленен от Сабина вместо от скъпия ѝ Публий.

– Обикновени войници – продължи прискърбно Плотина. – Легионери правели компания на Сабина... по време на похода.

Адриан трепна.

– Винаги е имала склонност да завързва приятелства с нисшите слоеве, но...

– Приятелства е слабо казано този път, скъпо момче. Неприятно ми е да ти съобщавам лоши новини... – Е, не беше съвсем вярно. Плотина сведе глава да завърти пръстена си и да прикрие усмивката си. – Забелязали са съпругата ти да интимничи с прости легионери. Груби мъже от най-долна класа. Едва ли трябва да ти напомням какво ще си помислят хората, ако това стигне до Рим.

Скъпият Публий застина, въртейки напред-назад пръстена си с печата.

– Знам колко си привързан към съпругата си. – Плотина се погледна изпитателно в огледалото за последен път и остана доволна от строгата фигура в имперски пурпур, която срещна очите ѝ. Юнона също би одобрила. – Но не е ли време да стегнеш юздите на малката Сабина?

– Изглеждаш много добре – Адриан ѝ предложи ръка с безизразно изражение. – Тръгваме ли за угощението?

ВИКС

– Не гледай толкова мрачно! – примоли се Тит, теглейки ме към пелената от светлини, шум и музика. – Не се ли радваш, че ще участваш в угощението? За пръв път посещаваш императорски пир!

– Не е за пръв път – отсякох. – Опитах се да убия императора на едно пиршество.

Тит примигна, когато застанахме на опашката от гости, чакащи да ги приемат.

– Опита се да убиеш Траян?!

– Триста дяволи, не! Друг император. Луд за връзване.

– Имали сме много такива. Пак ли си съчиняваш историйки?

– Може би. Или не.

– Никога не разбирам кога се шегуваш. Не си дърпай дрехата.

– Тясна ми е.

Започнах да тегля фините бели гънки на официалната туника, която той ми зае.

– Е, за толкова кратко време не успях да направя нищо по-добро. Иначе трябваше да дойдеш гол под лъвската кожа.

– Обзалагам се, че щях да привлека вниманието на всички изтънчени благороднички.

Икономът на императора се спусна към нас, разпознал името и ранга на Тит. Погледна ме с безразличие и ни въведе в залата. Най-красивата вила в Мог не представляваше нищо особено в сравнение с именията, които бях виждал в Рим, но я бяха присвоили за императрицата и антуража ѝ, когато пристигнаха, а сега тя домакинстваше на тържеството в чест на победата. Подовете бяха от груби камъни без фини мозайки, а лектусите – от недодялано споен метал вместо от гравирано сребро, ала императорът седеше в центъра, пиеше и разказваше на висок глас истории за войната, а радостта му озаряваше всичко и го превръщаше в чисто злато. Музиката звучеше ведро, а смехът на гостите около него – още по-ведро, но на мен всичко ми се струваше безцветно. Ако бях довел Деметра, тя щеше да посрами всички напудрени хубавици. Грабнах бокал с вино от миловидна, дребна и разголена прислужница, която ми се усмихна широко, сякаш и тя е участвала в сразяването на даките, но виното ми приседна. Буца, твърда и упорита, запушваше гърлото ми.

– Какво? – попита ме Тит. – Пак помрачня.

"Деметра е мъртва – едва се сдържах да не отговоря. – Детето ми също." Но замълчах. Щеше да ме залее с топлото си съчувствие, мислейки, че заради това не се веселя, и аз нямаше да го понеса. Щеше да реши, че тъгувам, а аз нямах право да си приписвам такава заслуга. Защо тази буца в гърлото ми отказваше да се стопи?

Беше... облекчение.

Никакво дете. Никаква съпруга. Нищо, което да ме дърпа надолу, да изпразва кесията ми, да ме спира да следвам звездите си. Клетата, отегчителна, красива Деметра беше мъртва, детето ми беше мъртво и какво изпитвах аз? Малко тъга... но най-вече чудовищно, срамно облекчение.

Какво копеле бях! Нищо чудно защо Сабина не поиска да остане с мен.

Забелязах я веднага щом влязох в залата, но не я погледнах. Насилих се да пресуша бокала с вино и го протегнах към друга прислужница, която бързо го напълни отново. Хубаво вино, много по-хубаво, отколкото обикновено ми беше по джоба, но какво от това?

– Да се напием.

– Първо се поклони на домакинята си – посъветва ме Тит и ме побутна към ниския подиум, върху който бяха разположени лектусите на императорската двойка. – Императрица Плотина не одобрява пиянството. Честно казано, чудя се дали изобщо одобрява нещо.

Запробивахме си път през веселото множество и Тит произнесе изящна благодарствена реч пред императрицата, а аз се измъкнах само с поклон, докато благородничките ме оглеждаха с небрежно любопитство. Съпругата на Траян в строгата ѝ пурпурна стола, група легатски съпруги и Сабина, най-младата сред тях, която наблюдаваше гостите, сякаш би предпочела да пирува с войниците, вместо да седи между възрастните жени с намусени лица, изопнали порядъчно гърбове върху лектусите. Нищо чудно по време на похода да беше развила вкус към долнопробни забавления. Очите ѝ се насочиха към мен, когато Тит ме представи красноречиво, и за миг ми се прииска да побягна. Но аз не избягах от проклетите дакийци, нямаше да избягам и от тази патрицианска курва. Стиснах зъби и се втренчих в нея грубо, както аз си знам. Нямаше го лекомисленото яркожълто, което носеше на парада. Очевидно вразумена от императрицата, сега носеше бяла коприна, набрана около врата. Но така не изглеждаше добре, също като мен в тогата на Тит. От ходенето под лятното дакийско слънце кожата ѝ бе станала златистокафява и стройните ѝ ръце изпъкваха, кафяви и екзотични, на фона на снежнобялото. Спомних си тази златиста кожа, излегната върху рогозката ми, и усетих кисел металически вкус в устата си. Вероятно като вкуса в устата на безупречната императрица на Траян, която явно си мислеше, че задушаващата бяла рокля и задушаващата ленена тога не са успели да променят нито мен, нито Сабина и да ни превърнат в нещо, което би желала да види на вечерното си тържество.

– Преданата ти служба не е останала незабелязана – заяви императрицата с едно от типичните си строги кимвания и аз го приех като знак да си плюя на петите.

Не забелязах, изобщо не забелязах как ми се усмихна Сабина зад гърба на намръщената Плотина.

– Още вино – казах и се озърнах за прислужницата.

– След като ми обещаеш да не зяпаш съпругата на легата.

Тит ме придърпа зад обвита в бръшлян колона и ме изгледа строго.

– Не е твоя работа – отвърнах рязко, – но тази сутрин ѝ казах, че скъсвам с нея.

Тит вдигна вежди.

– Добре – рече накрая, но тонът му ми се стори странен. – Не искам да те видя убит, а нея – изпратена в изгнание. Което не бе невъзможно и сега, ако някой неподходящ човек разбере какво сте правили двамата през лятото. Адриан ще те убие. Аферите между омъжени жени и – моля за извинение – плебеи не се приемат с леко сърце.

– Тоест ти можеш да я яздиш по цял ден и да се измъкнеш безнаказано? – озъбих се аз. – Проклети патриции! Винаги сте дупе и гащи.

– Не, не бих могъл да я яздя по цял ден, както цветисто се изразяваш ти, и ще ти обясня защо. Защото служих на Адриан повече от шест месеца и му се възхищавам. Не бих дръзнал да си присвоя съпругата на мъжа, от когото се възхищавам, независимо колко ми се иска. Да не споменаваме факта, че той е странна злопаметна птица. Не бих се осмелил да му подлея вода. Същото се отнася и за теб, дори да не ти беше легат. – Тит подбели очи. – Съпругата на легата! Не е от най-блестящите ти идеи, Версенжеторикс.

– Млъквай.

В очите му припламнаха искрици.

– Обзалагам се, че тя е скъсала с теб.

– Изглеждаш много доволен – обвиних го аз

– Вярно е, честно казано. Ти получи всичко в тази война, Викс – славата, лавровия венец, повишение, благоразположението на императора. Не се гордея с това, но не мога да не изпитвам известно задоволство, че не получи и момичето.

Сетих се за Деметра, ала прогоних тази мисъл.

– Какво? Да не би да завиждаш? Не ми приличаш на такъв човек.

– Не завиждам за лавровия венец и за славата. Това е сигурно. – Тит ме огледа изпитателно. – Вече си разсипал вино по цялата ми тога.

– Съжалявам.

– Да си тръгваме – предложи приятелят ми. – Да се напием другаде. Никога не съм се напивал до несвяст, признавам. Тази вечер имаме повод. "Живей за нощта, не възлагай нищо на утрешния ден", както би казал Хораций.

– Ще се напия, обещавам. Но оставам тук. Няма да пропусна веселбата заради нея.

– Милостиви богове! – чух Тит да възкликва, когато се гмурнах в тълпата.

Имаше, помня, много вино и аз не само аз го поглъщах ненаситно. Угощението щеше да ми хареса, ако бях в настроение. Императорът беше пиян и изглеждаше по-сърдечен от всякога. По едно време ме забеляза, потупа ме по рамото и докато разказваше на прехласнатите гости как съм надвил Децебал, аз пристъпвах смутено от крак на крак. После половин дузина от генералите му ме поздравиха, мнозина с по-груби езици от моя, и при други обстоятелства щях да попия всяка тяхна дума. Преторианският префект на императора дори ми кимна одобрително и аз би трябвало да се изчервя от гордост, защото той олицетворяваше мечтата ми – устат войник, издигнал се от най-ниското стъпало в армията и станал дясната ръка на Траян. Аз обаче му изръмжах нещо нечленоразделно, докопах близкия виночерпец и му казах до края на вечерта да стои на една ръка разстояние от мен, ако не иска да му размажа носа.

– Не искаш ли вече да си тръгваме? – попита ме очаквателно Тит.

– Не.

Робите заприиждаха с отрупани подноси – огромни шишове с печено говеждо, пълнен глиган, гъска, печена с перушината. Императорът даде знак на гостите да заемат местата си около масите, разположени в елегантни полукръгове из помещението, но никой не му обърна внимание. Императорът просто откъсна крилото на печената гъска върху най-близкия поднос и го размаха, за да илюстрира някаква история за Старата Сарм, а гостите придърпаха лектусите и насядаха по тях както им падне, грабейки храна от минаващите край тях подноси. Императрицата въздъхна примирено и се оттегли, щом трупа полуголи танцьори влетяха в залата. Траян им помаха весело и после дръпна най-високия танцьор да седне до него.

Главата ми се въртеше, а горещината в залата ме задушаваше. Изтръгнах каната от ръцете на стъписания виночерпец и се отдалечих, олюлявайки се от шума. Излязох в атриума. В нишите по стената запалените факли мъждукаха съвсем слабо и някак си успях да падна в малкия фонтан в средата на атриума.

– Триста дяволи!

Намокрих се от главата до петите, но опазих каната с вино. Седнал в една педя вода, отметнах глава и отпих солидна глътка. През открития покрив над главата ми звездите се цъклеха студено. Моите звезди. Или поне така си мислех. Накъде ме водеха сега?

– Съзнаваш ли, че седиш във фонтан, Викс?

– Не знаех.

Отпих отново, за да не гледам към фигурата в бяло, приближаваща от отсрещния край на атриума.

Лунна светлина струеше върху лицето ѝ.

– Да те издърпам ли?

– Може би тук ми харесва...

Плиснах вода към нея и намокрих белия ръб на робата ѝ.

– Велики богове! – въздъхна тя. – Понякога си истинско дете!

– Не бях дете, когато те чуках – вирнах брадичка аз.

– Прибирай се вкъщи, Викс, пиян си.

– А ти си кучка.

Сабина се извърна и пристъпи към полуотворените врати, откъдето долитаха музика и дрезгави викове. Ръката ми се стрелна, улови ръба на роклята ѝ и тя спря.

– Тази сутрин каза, че не искаш да следваш моите звезди, домина. Справедливо е. Но аз поне имам звезди. А какво имаш ти? Тръгваш след всичко, което изглежда интересно, стига да е забранено ли? Знаеш ли как наричат такива жени? – Оголих зъби срещу нея в подобие на усмивка. – Наричат ги въртиопашки.

В ореола на лунната светлина, къпеща бялата ѝ рокля, тя приличаше на мраморна колона.

– Не го ли наричат "дълг", Викс? Може би предпочитам да остана с теб, но имам дълг към другите. Към Адриан, който винаги се е отнасял справедливо с мен. Към Рим, защото ми е дал хубав живот. Към света, защото, ако искам да го обиколя, съм длъжна и да го направя по-добър, доколкото мога. Засега приключенията ми се разминават безнаказано, но дългът също ме зове. – Погледна ме спокойно. – Изпитвал ли си чувство за дълг към някого, Викс, освен към себе си?

– О, сега ще ми четеш лекции за дълга на патриция? – изсъсках. – Да не би да го беше забравила през последните няколко месеца, когато се вмъкваше в леглото ми?

– Не те чух да се оплакваш, Викс. Ти също получаваше каквото искаш.

– Да видим какво ще стане следващия път, когато ти го поискаш? – Изправих се, подгизнал до кости, но без да усещам студа. Никога не се вледенявах по време на битка. – Какво ще стане следващия път, когато те засърби, но не можеш да се почешеш? Аз няма да ти помогна. Може и да съм безмозъчен варварин, но дори безмозъчните варвари не позволяват да ги преметнат три пъти.

– Не мисля, че си безмозъчен, Викс. Ни най-малко. – Гласът и звучеше студено като нощта и аз усетих искрица жестоко задоволство, че най-после съм разпукал твърдата ѝ черупка. – Достатъчно умен си да си подготвиш спасителен изход. Прие ли те момичето ти? Момичето, което те чакаше тук, в града, за което Тит намекна? Внимаваше да не разбера за нея, за да имаш при кого да се прибереш, в случай че с мен не се получи ли?

– Тя е красива – изсъсках аз, забравил за миг, че освен това е и мъртва. – Пред нея приличаш на спаружен плод на пазарска сергия.

– Очевидно недостатъчно красива, за да задържи вниманието ти. Откъде да знам колко дълго ще го задържа аз? Защо си ядосан, Викс? Защото си тръгнах или защото си тръгнах първа?

Вдигнах я и я пуснах във фонтана. Водата преля над ръба и наплиска раменете ѝ, а белите дипли на робата ѝ заплуваха около мокрите ѝ колене. Тя не отлепяше очи от мен.

– Наслаждавай се – изсъсках ѝ аз. – За последен път правя нещо за теб.

Обърнах се и я оставих там. Върнах се при шума и музиката в залата, приглаждайки назад мократа си коса. Банята и свадата ме отрезвиха напълно. Пиян трибун се блъсна в мен и аз го тласнах към статуя на къпеща се нимфа. Нимфата се катурна, трибунът хлъцна и ме изгледа щастливо. Всички изглеждаха щастливи. Императорът, излегнат върху лектуса, прегръщаше през рамо възхитен роб и го потупваше по коляното в ритъма на музиката. Свирачите на лютня дърпаха жизнерадостно струните и припяваха неприлични песни. Половината войници се включваха хорово в припева, а другата половина лежаха в несвяст между възглавничките. Дори кучият син Адриан, изглежда, се забавляваше, наблюдавайки група акробати, премятащи се по мозайката. Радостта му обаче се изпари мигновено, щом погледна към вратата. Остави чашата си с вино и прекоси бързо помещението, като едва не се блъсна в мен.

– Вибия Сабина, какво е станало с теб?

– Злополука с пиян войник и неуместно разположен фонтан – долетя гласът ѝ от преддверието зад гърба ми.

Облегнах се на съседната колона и се престорих, че гледам акробатите, но с ъгълчето на окото си следях Сабина, която изглеждаше много безгрижна и много, много мокра.

Очите на Адриан се стрелнаха над главата ѝ и той застана така, че да я скрие от гостите.

– Тази дреха е неприлична.

– Така ли? – Сабина подръпна белите дипли, полупрозрачни от водата и прилепнали към загорелите ѝ от слънцето крака. – Невъзможно! Плотина я избра лично. А тя никога не би направила нещо интересно, да не говорим за неприлично!

Адриан примигна.

– Пияна ли си?

Сабина се разсмя. Косата ѝ се спускаше на мокри кичури по гърба, а дрехата ѝ се свлече от рамото.

– Би трябвало. Всички са пияни.

– Прибирай се веднага вкъщи!

– Натам се бях запътила, Адриан! Да не мислиш, че ще продължа на пирувам вир-вода?

– Вече не знам какво изобщо правиш – гласът му прозвуча стъписващо студено. – Чух какви ли не слухове за поведението ти по време на похода. Обикновено не обръщам внимание на злите езици, но когато моята императрица ми съобщава, че те влече компанията на обикновени войници...

– Ти самият нагазваш в тези води, нали, Адриан? – Тонът ѝ беше ведър, шеговит. – През последните месеци неведнъж се натъквах на някой красив полугол легионер в шатрата ти...

– Не е същото! – Той сниши глас и аз пристъпих от крак на крак, преструвайки се, че съм погълнат от изпълнението на акробатите. – В такива случаи дискретността е всичко. Дискретно ли е според теб римска съпруга с патрицианско потекло да се явява на важна церемония като днешната, подгизнала и в прозрачна рокля? Или да се развлича в компанията на прости войници? Кариерата ми едва прохожда, не мога да си позволя скандали. Плотина смята...

Усмивката на Сабина изчезна.

– Да, скъпи Публий, изгарям от нетърпение да разбера какво смята Плотина.

– Смята, че е време да започнеш да се държиш както подобава. И аз споделям мнението ѝ.

При тези думи рискувах да ги погледна. Адриан и съпругата му стояха събрали глави, неподвижни. Накрая Сабина взе чашата с вино от ръката на Адриан и я пресуши.

– Прекалил си с виното, съпруже. Развинтило ти се е въображението. Ще се видим у дома.

Тя се обърна и излезе в атриума, отдалечавайки се с бавна, безочлива походка. През мократа коприна много ясно виждах извивката на смуглия ѝ хълбок, виждах овала на рамото ѝ...

– Не зяпай съпругата ми – сепна ме студен глас. Адриан, стоеше пред мен като висока ледена колона. – Забелязвал съм те и преди, аквилифере. Не е уличница, с която такива като теб да си плакнат очите.

– Доколкото подочух от разговора ви, тя е уличница – реши да избъбри устата ми, преди да се посъветва с ума ми дали идеята е добра, или не. – И съдейки от слуховете в Десети Фиделис, не си далеч от истината, легате. Всички знаят, че домина Вибия Сабина си пада по по-груби...

Широката му длан се стовари върху бузата ми. Имаше тежка ръка за мъж, който никога в живота си не е водил истинска битка. Плесницата ме залепи за стената. Без никаква връзка си спомних как уби елена в Дакия. Как го прониза с един сигурен замах на копието и после се усмихна при вида на кръвта, обляла краката му.

Изправих се с изтръпнало лице. На сутринта щеше да е разкрасено със синина във формата на ръка.

– Удряш ме за първи път. – Изненадах се колко тихо прозвуча, гласът ми. – Втори няма да има.

– Така ли?

– Да.

Забелязах как пръстите му се присвиха до хълбока и брадатото му лице трепна. Усетих как едва се удържа да не ме удари пак и моите пръсти също се свиха. Около нас увеселението се вихреше с пълна сила – императорът и преторианският му префект надигаха чаши с неразредено вино в шумна игра по надпиване. Аз обаче се чувствах като в ледена пещера. На света съществуваше само брадатото лице, втренчило в мен студени, яростни очи.

– Легате Адриан, подготвихте ли се вече за пътуването до Панония? – плъзна се учтив глас между нас. – Несъмнено първо ще се върнете в Рим за триумфа. Сигурен съм, че са устроили бляскав парад.

– Много бляскав – Адриан погледна Тит, застанал смирено и любезно до лакътя му, и аз се почудих дали не съм си въобразил мига на чиста, унищожителна омраза.

Не бях си въобразил.

– Ще ни извините ли, легате? Императорът иска да поговори с аквилифера си.

– Негов е.

Примигнах и ръката на Тит ме улови за лакътя и ме поведе настрани.

– Императорът иска да говори с мен?

– Не, разбира се, глупако. Трябваше да напомня някак на легата, че се радваш на императорското благоволение. Адриан изглеждаше готов да те удуши. За съпругата си ли разбра?

– Не. Не беше заради това. – Погледнах туниката си, оплескана с вода и вино. – Съжалявам, че ти съсипах дрехата.

– Забрави за нея. Тръгваме си. Клетите богове! Сигурно по цял ден бдят, за да те опазят жив.

Тит грабна мантията си от една сънена робиня и ме задърпа през тъмния атриум. Луната се беше издигнала по-високо и малкият фонтан под открития покрив тънеше в черна сянка.

– Хвърлих Сабина във водата – признах.

– Не искам да разбирам защо – простена Тит. – Сигурно затова Адриан беше решил да те убие.

– Не. Просто ме мрази. – Внезапно езикът ми натежа. Натежаха и краката ми. Препънах се в прага и Тит ме задържа да не падна. – Нищо чудно да се наложи да го убия.

– Млъквай.

– Всъщност съм съвсем сигурен, че ще се наложи да го убия.

– Млъкни!

– Или той, или аз.

Усещах го много силно. Тази сутрин, когато влизах с маршова стъпка в града, имах любовница. Изгубих я. Но намерих нещо друго.

Враг.

След седмица, ругаейки се мислено какъв глупак съм, се върнах в мизерната постройка срещу пекарната, над която някога живееше Деметра.

– Пак ли ти? – поздрави ме лаконично изморената жена. – Наконтил си се.

Бях си сложил бронята и лъвската кожа с надеждата да я впечатля, ако е необходимо.

– Дойдох за момчето. Сина на Деметра.

– Какво за него?

– Искам да го видя.

Тя изчезна във втората стая. Останах сред миризмата на мазнина и престояла храна. Две деца си играеха с купчина клонки. Погледнаха ме и аз забелязах гуреливите им очи, сплъстената им коса, лекьосаните им туники. Не приличаше много на уютния малък оазис на Деметра, блестящ от чистота.

Жената се появи, понесла момчето.

– Ето го.

Погледнах го. Беше пораснал, сигурно вече беше на четири. Носеше безформена туника. Медноруси къдрици, наследени от майка му, покриваха малката му главица и ми се стори, че изящните ѝ скули вече се очертават под пухкавите му бузи. Той се втренчи мълчаливо в мен.

– Красавец, нали? – подхвърли жената. – Като порасне, ще е истински хубавец.

Беше го казала и миналата седмица и думите някак си се бяха загнездили в мен. Не ми даваха мира.

– Ще го отгледаш ли? – попитах я.

– Като родно дете.

Тит щеше да ѝ повярва. Най-сетне му съобщих за смъртта на Деметра и детето ми и той изрази топло съчувствие, както се опасявах.

– Милостиви богове, Викс, съжалявам. Сега разбирам защо беше толкова мрачен. А синът ѝ, момченцето?

– Взела го е съседка – измърморих. – Вече има пет собствени деца.

– Това е добре – успокои се Тит. – Ново семейство за горкото хлапе, след като е изгубило майка си. Беше добра жена, дано боговете закрилят душата ѝ. Ще се радва, че ще се грижат добре за сина ѝ.

Дали щяха да се грижат добре за него? Втренчих се в жената и забелязах как отклонява поглед. Аз не бях Тит и не вярвах в доброто у всеки. Отраснах като роб и знаех какво се случва с красивите момченца, попаднат ли в лоши ръце. Щеше да сполети и мен, ако не бяха милостивите ми господари. Ако нямах майка, която да ме пази.

Какво щеше да стане с красивото момче на Деметра, ако отрасне в тази бърлога? Щеше да танцува пред перверзни старци, преди да навърши десет, че и по-зле. Спомних си плешивия мъж, който ми предложи стриди. Спомних си гнусните му ръце върху коляното му и как изпищя, когато му счупих пръстите и избягах.

Момчето на Деметра ме погледна за пръв път в очите. Плахо.

"Не е твой – прошепна вътрешният ми глас. – Не е твоя кръв, не е твой дълг." Моят дълг беше мъртъв. Бях се измъкнал чист.

Момченцето посочи с пухкавото си пръстче гривата върху главата ми.

– 'ъв! – избърбори завалено. – 'ъв!

– О, по дяволите! – възкликнах аз и го грабнах от ръцете на мръсната крава.

– Хей! – изпищя тя.

– Долу ръцете! – изръмжах. – Той идва с мен.

– Какво, ти ли ще го гледаш? В легиона?

Не, нямаше да го отгледам аз. Какво разбирах аз от деца? Нямах представа какво ще го правя. Просто не можех да го оставя тук. Той се отпусна спокойно в ръцете ми. Не се разплака.

– 'ъв! – повтори и запотупва гривата върху главата ми, докато го отнасях от смрадливата, мръсна стая.

– 'ъв – съгласих се и го преметнах, за да го сложа върху раменете си. Той се засмя и се хвана за гривата. – Не създаваш главоболия, а? Ще платя на някое мило семейство да се грижат за теб. Ще се отбивам през месец-два да проверявам как си.

– 'ъв – извика щастливо той.

– Триста дяволи! – измърморих аз и поех по улицата.