Искрящ цианкалий

За Розмари Бартън, умряла преди близо година, мислеха шестима души…

1АЙРИС МАРЛ

Айрис Марл мислеше за сестра си, Розмари.

В продължение на близо година, тя се бе мъчила да се отърве от спомените за нея. Не искаше да се връща към миналото.

Беше прекалено болезнено… прекалено ужасно!

Посинялото от цианкалия лице, конвулсивно стиснатите пръсти…

Контрастът между това и веселата хубава Розмари от предишния ден… Е, може би не точно весела. Беше преболедувала инфлуенца… чувстваше се подтисната, паднала духом… За всичко това стана дума при предварителното следствие. Самата Айрис го посочи. То обясняваше самоубийството на сестра й, нали?

След като следствието приключи, Айрис целенасочено се бе мъчила да прогони всичко от главата си. Каква полза има от спомените? Забрави изцяло! Забрави цялата тази ужасна история!

Само че сега тя разбра, че трябва да си спомни. Трябваше да се замисли за миналото… Внимателно да възстанови всичко, дори маловажните на пръв поглед подробности…

Необикновеният разговор с Джордж миналата вечер я подтикна към това.

Беше толкова неочакван, толкова шокиращ. Чакай! Чак толкова неочакван ли беше наистина? Нямаше ли някакви признаци и преди това? Джордж беше станал мълчалив, разсеян… вършеше необясними неща… беше… да… беше станал особен. Това е точната дума!

Всичко подсказваше, че ще се случи нещо такова… като миналата вечер, когато той извади писмата от чекмеджето на бюрото си и й ги показа.

Така че сега тя не можеше да направи нищо… Трябваше да мисли за Розмари… да си спомня за нея.

Розмари… сестра й.

Айрис изведнъж с ужас осъзна, че едва сега се замисля за сестра си за първи път. Тоест, за първи път се мъчеше да я погледне обективно, като личност.

Винаги я беше приемала без да си задава въпроси. Човек не разсъждава за баща си, за майка си или леля си. Те просто съществуват и толкова.

Никой не възприема близките си като обикновени човешки същества. Не се пита що за хора са.

Що за човек беше Розмари?

Сега отговорът на този въпрос беше толкова важен! Много неща биха могли да зависят от него. Айрис се потопи в миналото. Двете с Розмари като деца…

Розмари — с шест години по-голяма.

Пред очите й заиграха образи от миналото — кратки епизоди, хаотични проблясъци. Тя — съвсем малка — яде хляб и мляко, а Розмари — важна със завързаната си на две опашки коса — „учи уроците“ си, седнала на масата.

Лято на морския бряг — Айрис завиждаше на Розмари, защото е „голямо момиче“ и умее да плува!

Розмари отива да учи в пансион — идваше си за ваканциите. После, Айрис е ученичка, а Розмари се „шлифова“ в Париж. Ученичката Розмари — непохватна, краката и ръцете сякаш й пречат. „Шлифованата“ Розмари, завърнала се от Париж с някаква нова, непозната и респектираща елегантност, с мек говор, изящна, с поклащаща се заоблена фигура, със златисточервена кестенява коса, тъмносини очи и дълги черни мигли. Смущаващо красиво същество — пораснало в друг свят!

След това се виждаха много рядко. Пропастта от шест години между тях по онова време беше най-дълбока.

После Айрис ходеше на училище, а Розмари бе изцяло погълната от водовъртежа на „сезона“. Дори когато се върна у дома след пансиона, пропастта между двете остана. Животът на Розмари беше запълнен със сутрини, прекарани в леглото, обеди с други дебютантки и танци през повечето вечери. Айрис прекарваше времето си с мадмоазел в стаята за учене. Понякога се разхождаше в парка. В девет вечеряше и в десет вече беше в леглото. Контактите между двете сестри се свеждаха до кратки реплики:

— Здравей, Айрис. Позвъни за такси, агънце! Моля те! Ще закъснея убийствено!

Или:

— Не ми харесва тази рокля, Розмари. Не ти стои добре. Като раздърпана е!

След това дойде годежът на Розмари с Джордж Бартън. Възбуда, пазаруване, реки от подаръци, булчински рокли.

Сватбата. Айрис крачеше след булката в черквата и чуваше шепот:

— Колко е красива!

Защо Розмари се омъжи именно за Джордж? Още тогава Айрис беше изненадана. Толкова много вълнуващи млади мъже й се обаждаха, излизаха с нея. Защо избра тъкмо Джордж Бартън — петнадесет години по възрастен от нея? Наистина, беше мил и приятен, но съвсем определено — скучен.

Джордж беше заможен, но не в богатството му беше причината. Розмари също имаше пари при това никак не малко.

Парите на чичо Пол…

Айрис внимателно прерови паметта си, за да разграничи онова, което знаеше тогава, от това, което бе научила после.

Например чичо Пол.

Всъщност той не й бе истински чичо и Айрис знаеше това още от самото начало. Без да й казват, тя беше наясно с някои факти. Пол Бенет бе обичал майка им, но тя беше предпочела друг, по-беден мъж. Пол Бенет бе приел поражението си романтично — беше останал приятел на семейството и бе запазил платоническата си, романтична преданост. Беше се превърнал в чичо Пол и беше станал кръстник на първото дете — Розмари. Когато почина, стана ясно, че е завещал цялото си състояние на кръщелницата си — тогава момиче на тринадесет години.

Освен красотата си, сега Розмари имаше и наследство. А се беше омъжила за добродушния скучен Джордж Бартън.

Защо? Айрис си бе задавала въпроса тогава, задаваше си го и сега. Не вярваше някога сестра й да е била влюбена в Джордж. Но изглеждаше много щастлива и беше привързана към съпруга си — съвсем определено. Беше привързана. Айрис знаеше тези неща, защото след смъртта на майка им — деликатната, хубава Виола Марл — тя отиде да живее при Розмари Бартън и мъжа й. Тогава беше на седемнадесет години.

На седемнадесет. Айрис се замисли. Що за човек е била тя тогава? Какво беше чувствала, виждала, как бе разсъждавала?

Стигна до заключението, че младата Айрис Марл не се беше развивала достатъчно бързо — не беше използвала мозъка си, беше се примирила с нещата такива, каквито са. Била ли е огорчена от факта, че майка й изцяло беше отдадена на Розмари? В общи линии й се струваше, че не. Бе приела без никакво колебание, че Розмари е по-важната от двете. Розмари вече беше „излязла“ в обществото — естествено бе майка им да се грижи повече, доколкото й позволяваше здравето, за по-голямата си дъщеря. Нямаше нищо по-естествено от това. Някой ден щеше да дойде редът и на Айрис. Виола Марл беше доста далечна майка — заета преди всичко със здравето си, тя поверяваше децата си на бавачки, гувернантки, училища — но в кратките моменти, които прекарваше с тях, неизменно бе очарователна и мила. Хектор Марл почина, когато Айрис беше на пет годинки. Някак си, без да има представа откъде и как е научила, тя знаеше, че баща й е пиел повече, отколкото трябва.

Седемнадесетгодишната Айрис Марл бе приела живота такъв, какъвто е; беше тъгувала за майка си, беше носила траур, беше отишла да живее в къщата на сестра си и мъжа й, на площад „Елвастън“.

Там понякога много скучаеше. Айрис нямаше да „излезе“ от къщи официално до следващата година. Междувременно три пъти седмично вземаше уроци по френски, немски и някои науки. Често нямаше какво да прави и дори с кого да си поговори. Джордж беше мил, приятен и се държеше с нея като брат. Отношението му никога не се промени. И сега беше същият.

А Розмари? Айрис не я виждаше често. Повечето време сестра й прекарваше навън. Шивачи, коктейли, бридж…

Какво всъщност знаеше за родната си сестра? За вкусовете й, за надеждите й, за страховете й? Тръпки да те побият, като си помислиш колко малко можеш да познаваш човека, с когото си живял в една и съща къща толкова дълго! Сестрите не бяха близки помежду си.

Но сега трябваше да се замисли. Трябваше да си спомни. Би могло да е важно.

Без съмнение, Розмари изглеждаше щастлива…

До онзи ден — една седмица преди да се случи трагедията.

Тя, Айрис, никога нямаше да го забрави. Той беше запечатан в паметта й кристално ясно — всяка подробност, всяка казана дума. Блестящата махагонова маса, бутнатият назад стол, набързо изписаният лист…

Айрис затвори очи и си представи сцената.

Как влезе в стаята на Розмари, как внезапно спря.

Толкова се стресна! Това, което видя! Розмари, седнала до писалището с глава, опряна на дланите й. Розмари, разплакана, разтърсвана от дълбоки неукротими ридания. Никога дотогава не беше виждала сестра си да плаче и я обзе страх.

Наистина Розмари беше преболедувала от инфлуенца. Всички знаеха, че след тази болест „човек се чувства депресиран“. И все пак…

Айрис извика с детски, уплашен глас:

— Розмари! Какво има?

Розмари се изправи и махна косата от разкривеното си лице. Направи усилие да се овладее. Каза забързано:

— Нищо, няма нищо. Какво си ме зяпнала така? Стана и излезе от стаята.

Озадачена и разтревожена, Айрис направи няколко крачки напред. Погледът и се спря на писалището, където зърна собственото си име, написано с почерка на сестра й. Нима на нея беше писала Розмари?

Приближи се още и погледна синия лист, с големите, характерно разкривени букви, сега дори повече, заради бързането и вълнението.

Писмото свършваше тук, с дълга права линия, когато Розмари е хвърлила писалката и се е разплакала.

Айрис стоеше като вкаменена.

Какво означаваше това? Розмари не беше на смъртно легло, нали? Болестта й беше много тежка, но вече всичко бе минало. Пък и хората не умират от инфлуенца… поне понякога. А Розмари бе оздравяла. Сега беше съвсем добре — само малко отпаднала и слаба.

Айрис плъзна поглед по редовете още веднъж и една фраза й направи силно впечатление:

„… без това, парите ми ще получиш ти…“

Тогава за първи път разбра какви са условията в завещанието на Пол Бенет. От малка знаеше, че Розмари е наследила състоянието на чичо Пол, че е богата, докато тя самата е сравнително бедна. Дотогава изобщо не си беше задавала въпроса какво ще стане с богатството, ако сестра й умре.

Ако някой я беше попитал, щеше да отговори, че ще го получи Джордж като неин съпруг, само би добавила, че е абсурдно, тя да умре преди него!

Но листът, написан от ръката на сестра й, черно на бяло, стоеше пред очите й. Ако сестра й умреше, парите щеше да получи Айрис. Но нима това беше законно? Наследството трябваше да получи съпругът, не сестрата! Освен, разбира се, ако Пол Бенет не е поставил изрично това условие в завещанието си. Да, сигурно това беше обяснението. Чичо Пол беше пожелал тя да придобие състоянието му, ако Розмари умре. Това правеше положението по-малко нечестно.

Нечестно? Когато думата изскочи в мислите й, тя се стресна. Нима беше мислила, че е нечестно Розмари да получи всичките пари на чичо Пол? Предположи, че някъде дълбоко в себе си е чувствала именно това. Наистина беше нечестно. В края на краищата, тя и Розмари бяха сестри. Беше ги раждала една и съща майка. Защо чичо Пол трябваше да завещае всичко само на едната?

Розмари винаги бе имала всичко!

Празненства, рокли, млади влюбени в нея мъже, обожаващ я съпруг…

Единственото неприятно нещо, което преживя сестра й, беше заболяването от инфлуенца. Но дори и това не продължи повече от седмица.

Тя се поколеба, застанала до писалището. Този лист… нима Розмари го беше оставила, за да го види прислугата?

Моментната нерешителност я напусна, тя го грабна, сгъна го на две и го прибра в едно от чекмеджетата.

След фаталния рожден ден писмото бе намерено на същото място и бе прието като допълнително доказателство, ако въобще имаше нужда от доказателства, че след заболяването си Розмари се е чувствала депресирана и нещастна и че не е изключено още тогава да е мислила за самоубийство.

Депресия след прекарана инфлуенца. Това беше мотивът, приет от следствието. Мотивът, за чието установяване беше помогнала Айрис. Той може би беше недостатъчен, но тъй като нямаше никакъв друг, в края на краищата бе приет. Тази година инфлуенцата беше лоша.

Нито Айрис, нито Джордж Бартън, не можаха да открият някаква друга причина — тогава.

Сега, след като си мислеше за случката на тавана, Айрис се чудеше как е могла да бъде толкова сляпа.

Всичко е ставало пред очите й! И тя не е забелязала нищо!

Спомените й прескочиха към празнуването на рождения ден и разигралата се трагедия. Нямаше нужда да мисли и за това. То беше свършило — край. Не мисли за ужаса, за следствието, за тиковете по лицето на Джордж и за зачервените му очи. Спомни си какво имаше в куфара на тавана.

Това се случи около шест месеца след смъртта на Розмари.

Айрис продължи да живее в къщата на площад „Елвастън“. След погребението, адвокатът на семейство Марл — достолепен господин с блестяща плешива глава и неочаквано проницателни очи, проведе разговор с Айрис. Обясни й с възхитителна простота, че според завещанието на Пол Бенет, Розмари получава цялото му състояние, което при смъртта си трябва да остави на своите деца. В случай, че умре бездетна, всичко оставаше за Айрис. Адвокатът й каза, че наследството е много голямо и ще може да се разпорежда с него, когато — навърши двадесет и една или след като се омъжи.

Междувременно, най-напред трябвало да се уреди въпросът с местоживеенето й. Мистър Джордж Бартън бил настоял тя да остане в къщата и бил предложил да повикат сестрата на баща й — мисиз Дрейк, която била в много лошо финансово положение, заради сина си (черната овца на семейство Марл), който непрекъснато й искал пари — за да се грижи за нея. Одобрява ли Айрис този план?

Айрис напълно го одобряваше и беше благодарна, че не се налага да прави други такива. Тя помнеше Леля си Люсила като добродушна застаряваща овца, почти без собствена воля.

Въпросът беше уреден. Джордж Бартън, много радостен, че сестрата на жена му ще остане да живее при него, се отнасяше към нея като към своя собствена сестра. Мисиз Дрейк, макар и не особено стимулиращ въображението компаньон, беше готова безпрекословно да изпълнява желанията на племенницата си. Отношенията в домакинството се установиха прекрасно.

Почти шест месеца по-късно, Айрис откри онова нещо на тавана.

Таванските помещения в къщата се използваха за складиране на стари мебели, ракли, куфари.

Един ден тя се качи там, за да потърси, уви безуспешно, един стар червен пуловер, който много харесваше. Джордж я беше помолил да не слага траур за Розмари, тъй като самата тя винаги е била против подобни неща. Айрис знаеше, че това е така и се съгласи да носи обикновени дрехи, предизвиквайки неодобрението на Люсила Дрейк, която беше старомодна и обичаше да се спазва „приличие“, както се изразяваше. Самата мисиз Дрейк все още се обличаше в черно, заради съпруга си, починал преди около двадесет години.

Айрис знаеше, че в един куфар на тавана, са сложени най-различни стари дрехи. Започна да рови, за да открие пуловера, но вместо него попадна на множество забравени неща — сивото си сако и полата, куп стари чорапи, екипа си за ски и няколко бански костюма.

Намери и един пеньоар на Розмари, който по някаква случайност, не беше даден на никого, за разлика от другите й неща. Беше от коприна на точки и имаше големи джобове.

Айрис го разгърна и забеляза, че е в много добро състояние. После внимателно го сгъна и посегна да го върне в куфара, но — нещо прошумоля в ръката й. Тя бръкна в джоба и извади смачкан лист хартия. Изглади го и видя, че е изписан от ръката на Розмари.

Писмото прекъсваше.

Айрис стоеше безмълвна и го гледаше втренчено. Колко малко знаеше за собствената си сестра!

Значи Розмари е имала любовник, писала му е пламенни писма и е искала да избяга с него!

Какво се е случило след това? В края на краищата, тя изобщо не е изпратила това писмо. Дали е изпратила друго? Какво в крайна сметка са решили да правят Розмари и неизвестният мъж?

(Леопард!? Каква фантазия придобиват хората, когато се влюбят! Каква глупост! Леопард!)

Кой е този човек? Дали я е обичал така, както тя го е обичала? Сигурно я е обичал. Розмари беше тъй невъобразимо хубава. И въпреки това, според писмото й, той е предложил „всичко да свърши“. Какво означава това? Предпазливост? Той й е казал, че го прави заради нея. За нейно собствено добро. Да, но нима мъжете не казват подобни неща, за да спасят репутацията си? Не означава ли всичко това, че този човек който и да е той, вече е бил отегчен? Може би за него връзката е била само едно преходно развлечение! Може би изобщо не я е обичал. Някак си, Айрис беше добила впечатлението, че непознатият е бил твърдо решен да скъса със сестра й…

Но Розмари не е била съгласна. Не е искала да се съобразява с цената. Тя също е била изпълнена е решителност…

Айрис потрепери.

И да не е знаела абсолютно нищо… Дори и през ум не й беше минавало подобно нещо. Мислеше, че сестра й е доволна и щастлива и че с Джордж са напълно удовлетворени от живота си заедно. Каква слепота! Наистина трябва да е била сляпа, щом не е забелязала какво става със сестра й.

А кой беше мъжът?

Тя се замисли. Потъна в спомени. Толкова много мъже се бяха навъртали около Розмари, бяха излизали с нея, непрекъснато й се обаждаха по телефона. Никой от тях не се открояваше сред останалите. Но трябва да е имало някой, който е бил по-важен за нея — другите са били само камуфлаж. Айрис се смръщи объркано, мъчейки се да подреди мислите си.

В ума й изпъкваха по-отчетливо две имена. Трябваше, да, положително трябваше да е или единият, или другият. Стивън Фарадей? Сигурно е бил той. И какво ли толкова е видяла Розмари у него? Вдървен и надут млад човек… всъщност не и толкова млад. Наистина, хората говореха, че е много умен. Издигащ се политик, на когото предричаха в най-скоро време да стане заместник-министър, с цялата тежест на връзката си със семейство Кидърминстър зад гърба си. Дали заради това не се беше издигнал в очите на Розмари? Едва ли самият Фарадей би я накарал толкова да загуби ума си по него — такова студено и саможиво същество! Но, говореше се, че жена му е безумно влюбена в него, че с омъжването си за него — най-обикновено нищожество с политически амбиции — тя се е противопоставила на всички в могъщото си семейство. Щом като една жена може да изпитва такива силни чувства към него, значи и друга би могла. Да, сигурно е бил Стивън Фарадей.

Защото, ако не е бил той, оставаше Антъни Браун.

А Айрис не искаше да е бил той.

Наистина, той непрекъснато робуваше на Розмари, беше се поставил изцяло в нейна услуга, угаждаше й и за най-малкия каприз, а на хубавото му лице се изписваше престорено отчаяние. Само че отношенията им бяха открити и явни и не би могло да станат прекомерно дълбоки.

Странно защо той изчезна след смъртта на Розмари. Никой не го беше виждал оттогава.

И все пак, не беше чак толкова чудно — той пътуваше много. Беше им разказвал за Аржентина, за Канада и Уганда, за Щатите. Според нея той беше американец или канадец, но пък не говореше с акцент. Не, не беше чак толкова странно, че не са го виждали оттогава.

Антъни Браун беше приятел с Розмари. Това беше причината да идва при тях. Беше й приятел, но не и любовник! Би било ужасно, наистина ужасно, ако…

Тя погледна писмото в ръката си и го смачка. Щеше й се да го хвърли, да го изгори…

Единствено инстинктът я спря да не го направи.

Някой ден това писмо би могло да се окаже твърде важно…

Тя отново изглади листа, взе го със себе си и го заключи в сандъчето с бижутата си.

Един ден това писмо би могло да покаже защо Розмари се е разделила с живота.

„Какво друго желаете, моля?“

Нелепата фраза на продавачите дойде неканена в ума й и устните й се изкривиха в кисела усмивка. Този любезен въпрос изглежда съвсем точно отразяваше внимателно насочвания процес на мисленето й.

Нима не се опитваше да прави точно това като се връщаше към миналото? Беше си припомнила изненадващото разкритие на тавана. А сега… Какво друго желаете да си припомните, моля? Кое беше другото нещо?

Разбира се, все по-странното поведение на Джордж. То никак не беше отскоро. Дребните неща, които я озадачаваха, сега, в светлината на изненадващия разговор предишната вечер, изглеждаха напълно обясними и разбираеми. Несвързаните забележки и действия застанаха по истинските си места в потока на събитията.

А и повторното появяване на Антъни Браун. Да, може би именно то трябваше да бъде следващото по ред събитие, защото стана само една седмица след намирането на писмото.

Айрис не можеше точно да си спомни чувствата си…

Розмари бе умряла през ноември. През май следващата година, Айрис, под крилото на Люсила Дрейк, беше започнала да излиза в обществото като всяко младо момиче. Вече ходеше на танци, на обеди и следобедни закуски, но това не й харесваше особено. Чувстваше се неспокойна и неудовлетворена. Именно на една малко скучновата танцова забава, тя чу зад себе си глас:

— Но това е Айрис Марл, нали? Тя се обърна и се оказа лице в лице срещу мургавия чудат Антъни… Тони. Изчерви се.

— Не очаквам, да ме помните — каза той, — но…

Тя го прекъсна:

— Разбира се, че ви помня. Как да не ви помня?

— Чудесно! Мислех си, че сте ме забравили. Толкова много време мина!

— Зная. Не сме се виждали от рождения ден на… Тя млъкна. Думите бяха дошли сами, каза ги, без да се замисля. Кръвта се изтегли от лицето й и тя пребледня. Устните й започнаха да треперят. Очите й изведнъж се разшириха и се изпълниха с отчаяние.

— Ужасно съжалявам — каза Антъни бързо. — Трябва да съм истински звяр, за да ви го припомня.

Айрис преглътна.

— Не… няма нищо — отговори тя.

(От рождения ден на Розмари. От вечерта на самоубийството й. Няма да мисли за тази дата. Няма да мисли за нея!)

Антъни Браун повтори:

— Ужасно съжалявам. Моля ви, простете ми. Искате ли да танцуваме?

Айрис кимна. Макар че беше ангажирана за току-що започващия танц, тя се понесе по дансинга с Антъни. Видя как изоставеният й партньор — изчервяващ се неулегнал младеж, чиято яка изглеждаше прекалено голяма за него — я гледа втренчено. „От тези — помисли си тя, — чието присъствие дебютантките са принудени да изтърпяват. Не като този мъж — приятелят на Розмари.“

Прониза я остра болка. Приятел на Розмари. Онова писмо. Дали не беше предназначено за този тук? Нещо в котешката гъвкавост, с която танцуваше, я караше да си мисли за прякора „Леопард“. Дали той и Розмари…

Тя го попита рязко:

— Къде бяхте през цялото това време?

Той я отдалечи малко от себе си и се вгледа в лицето й. Сега не се усмихваше, в гласа му имаше хлад:

— Пътувах. По работа.

— Разбирам — каза тя машинално. — А защо се върнахте?

Той се усмихна отново и отговори с небрежен тон:

— Може би, за да видя вас, мис Айрис Марл. Изведнъж той я дръпна към себе си и двамата се понесоха между танцуващите със съвършено премерени движения — наистина я водеше прекрасно. Айрис се чудеше защо, макар че изпитваше истинско удоволствие, трябва да я е страх.

След това Антъни се превърна в част от живота й — виждаше го поне веднъж на седмица.

Срещаха се в парка, на различни танцови забави, когато я канеха на вечеря, той се оказваше седнал до нея.

Но никога не идваше в къщата на площад „Елвастън“. Трябваше да измине известно време, докато Айрис забележи това — толкова ловко и умело намираше извинение, когато го канеха на гости. След като се убеди, че е така, тя започна да се чуди защо го прави. Дали не беше защото той и Розмари…

Тогава, за нейно изумление, добродушният и дискретен Джордж заговори за него:

— Кой е този Антъни Браун, с когото излизаш напоследък? Какво знаеш за него?

Айрис го изгледа втренчено.

— Какво знам?! Но защо? Беше приятел на Розмари!

Лицето на Джордж трепна и той примигна.

— Да, разбира се — гласът му беше удебелен и звучеше глухо.

— Извинявай, не трябваше да ти напомням — каза Айрис със съжаление.

Джордж Бартън поклати глава:

— Не, не. Не искам да я забравя. Всичко друго, но не и това. В края на краищата — той говореше с притеснение, лицето му беше извърнато встрани — дори и името й, Розмари — розмарин, символизира спомените.

След това я погледна в очите и добави:

— Не искам да я забравиш и ти, Айрис.

Дъхът й секна.

— Никога няма да я забравя! — За този младеж, Антъни Браун… Розмари може и да го е харесвала, но ми се струва, че не е знаела кой знае колко много за него. Трябва да си внимателна, Айрис. Сега си много богата.

Обзе я гняв.

— Тони… Антъни… има достатъчно пари. Когато е в Лондон, отсяда в хотел „Кларидж“!

Джордж Бартън се усмихна леко и промърмори:

— Съвсем почтено място… И скъпо. Все пак, мила моя, изглежда никой не знае що за човек е той.

— Той е американец.

— Може би. Ако е така, чудно е защо изобщо не се отбива в посолството си. Не идва често и у дома, нали?

— Не идва. И мога да го разбера, щом си толкова ужасен с него!

Джордж поклати глава.

— Изглежда бръкнах в раната. Е, добре. Просто исках да те предупредя навреме. Все пак ще поговоря с Люсила.

— Люсила! — изрече Айрис презрително.

— Да не би да има някакви проблеми? — попита Джордж угрижено. — Искам да кажа, тя прави ли каквото трябва, за да прекарваш времето си добре? Излизаш ли достатъчно?

— О, да. Труди се като истинска пчеличка…

— Защото, ако нещо не е наред, просто трябва да ми кажеш, дете мое. Можем да вземем някой друг. Някой по-млад и с по-съвременни възгледи. Искам да се забавляваш.

— Но аз се забавлявам, Джордж! Наистина!

— Добре тогава — въздъхна той. — Не разбирам много от тези неща, никога не съм разбирал. Но искам да имаш всичко, което пожелаеш. Няма нужда да пестиш пари, знаеш го.

Ето това беше Джордж — мил, стеснителен, дори на моменти непохватен.

Верен на обещанието, или заплахата си, той „поговори“ с мисиз Дрейк относно Антъни Браун, но както беше отредила съдбата, моментът се оказа неподходящ и не успя да привлече напълно вниманието й.

Тя току-що беше получила телеграма от сина си, вечния неудачник, над когото трепереше сякаш беше зеницата на окото й и който много добре знаеше как да дръпне струните на майчиното й сърце, за да получи финансови облаги.

Люсила плачеше.

— Виктор е толкова почтен! Той знае колко съм притеснена и никога не би ми се обадил, освен, ако положението не е наистина сериозно!

— Не ми се вярва — отвърна Джордж безсърдечно.

— Ти не го познаваш! Аз съм му майка и много добре знам какво представлява синът ми! Никога няма да си простя, ако не изпълня молбата му! Ако продам онези акции бих могла да…

Джордж въздъхна.

— Люсила, слушай. Ще телеграфирам на един от сътрудниците си там и ще получа пълна информация, затова което е станало. Ще разберем точно в каква каша се е забъркал синът ти. Но моят съвет към теб е да го оставиш да изсърба каквото е надробил. Никога няма да си стъпи на краката, ако не го направиш.

— Толкова си коравосърдечен, Джордж! Горкото момче никога не е имало късмет…

Джордж задържа — мнението си по този въпрос за себе си. Няма голяма полза от споровете с жени. Той само каза:

— Ще накарам Рут да се заеме веднага. До утре сутринта ще знаем какво е положението.

Люсила се поуспокои. Двестата лири бяха сведени до петдесет, но тя твърдо настоя тази сума да се изпрати.

Айрис знаеше, че Джордж изпраща свои собствени пари, независимо че твърдеше, че е продал от акциите на Люсила. Възхищаваше се от щедростта му и му го каза. Отговорът му беше прост:

— Слушай, ето как гледам на тези неща — във всяко семейство има по една черна овца, някой, за когото всички останали трябва да се грижат. Някой все ще хрантути Виктор. Докато е жив.

— Но няма нужда това да бъдеш ти. Той не е от твоето семейство.

— Семейството на Розмари е и мое семейство.

— Джордж, ти си чудесен. Но не мога ли да го правя аз? Непрекъснато ми казваш, че не си знам парите?

Той се усмихна широко.

— Не можеш да направиш нищо такова, докато не станеш на двадесет и една. А ако си умна, няма да го правиш и тогава. Искам да ти дам един полезен съвет. Щом някой ти пише, че е готов да сложи край на живота си, ако не получи веднага двеста лири, обикновено се оказва, че и двадесет са предостатъчно… Бих казал, че и десет са много! Едва ли можеш да убедиш една майка да престане да изпраща пари, но значително можеш да намалиш сумите, не забравяй това. Естествено, Виктор Дрейк никога няма да сложи край на живота си, не и той! Хората, които заплашват, че ще се самоубият, никога не го правят!

Никога ли? Айрис се замисли за Розмари. След това прогони това от главата си. Джордж нямаше предвид нея. Имаше предвид един безскрупулен млад човек, намиращ се в Рио де Жанейро.

Чистата печалба на Айрис от тази история беше, че майчината загриженост на Люсила Дрейк не й позволи да насочи цялото си внимание към дружбата на племенницата си с Антъни Браун.

И така нататък… „Какво друго желаете, моля?“ Джордж! Обратът у него! Айрис вече не можеше да не мисли за това. Кога беше настъпила тази промяна? Какво я бе предизвикало?

Сега, когато се мъчеше да си спомни, Айрис не можеше да посочи точно момента, в който всичко бе започнало. Още със самата смърт на Розмари Джордж беше станал замислен, разсеян, изпадаше в пристъпи на меланхолия. Изглеждаше по-стар, по-мрачен. Ала това беше напълно естествено. А кога разсеяността му бе преминала рамките на естественото?

Струваше й се, че за първи път е забелязала да я гледа объркано, особено, след конфликта заради Антъни Браун. След това беше започнал да се прибира от работа рано и да се затваря в кабинета (си, без да има какво да прави там. Веднъж беше влязла и го бе заварила да седи на бюрото си и да гледа втренчено стената пред себе си. Очите му бяха изгубили блясъка си. Имаше вид на човек, преживял силно сътресение, но на въпроса й какво се е случило, той отговори само:

— Нищо.

Времето течеше, а Джордж продължаваше да изглежда разтревожен и подтиснат.

Никой не беше обърнал особено внимание на това. Айрис също. Тревогите си той винаги обясняваше с удобното „бизнес“.

След това, в най-неочаквани моменти и без видима причина, започна да задава въпроси. Тогава именно Айрис реши, че той се държи „странно“.

— Слушай, Айрис, Розмари разговаряше ли с теб?

Айрис го гледаше.

— Но разбира се, Джордж. Поне… Какво имаш предвид?

— Говорила ли ти е за себе си, за приятелите си… Как се е чувствала? Щастлива ли е била или не? Такива неща.

Айрис си помисли, че разбира какво му тежи. Вероятно беше узнал за нещастната любовна връзка на Розмари.

— Никога не ми е говорила за тези неща — отвърна Айрис замислено. — Беше… непрекъснато заета. Вечно правеше нещо.

— А и ти беше малка, разбира се. Да, зная. Все пак, предположих, че може и да ти е казвала нещо.

Той я изгледа умолително — напомняше изпълнено с очакване куче.

Тя не искаше да го наскърбява, а и без това Розмари не и беше споменавала абсолютно нищо такова. Поклати глава.

Джордж въздъхна тъжно:

— Е, няма значение.

Един ден неочаквано я попита, кои са били най-добрите приятелки на сестра й. Айрис се замисли.

— Глория Кинг. Мисиз Атуел… Мейзи Атуел. Джийн Реймънд.

— Беше ли близка с тях?

— Не знам доколко.

— Искам да кажа, смяташ ли, че би могла да е споделяла с тях?

— Наистина не знам… Не мисля, че е много вероятно… Какво да е споделяла?

Тя веднага съжали за последния въпрос, но отговорът на Джордж я изненада.

— Споменавала ли е Розмари, че се страхува от някого?

— Да се страхува?! Айрис се втренчи в него.

— Искам да разбера — обясни Джордж, — дали някога е имала врагове.

— Сред жените?

— Не, не това. Имам предвид истински врагове. Имало ли е някой… за когото знаеш… който да й е имал зъб?

Прямият й поглед изглежда го смути. Той почервеня, започна да се запъва:

— Звучи глупаво… знам… Мелодраматично… Но се чудех дали…

Ден или два след това, започна да я пита за семейство Фарадей. Често ли се е срещала с тях? Айрис не беше сигурна.

— Наистина не знам, Джордж.

— Говорила ли ти е за тях?

— Не, не си спомням такова нещо.

— Близки ли бяха?

— Розмари много се интересуваше от политика.

— Да. Това започна, след като се запозна с Фарадей в Швейцария. Преди това пет пари не даваше за никаква политика.

— Така е. Според мен Стивън Фарадей пробуди у нея този интерес. Даваше й да чете брошури и други подобни неща.

Джордж попита:

— А какво мислеше за това Сандра Фарадей?

— За кое?

— За това, че съпругът й дава на Розмари брошури.

Айрис отвърна неловко:

— Не знам.

— Тя е много въздържана жена — каза Джордж. — Изглежда студена като лед, но говорят, че е луда по мъжа си. От тези съпруги, които биха се възмутили, ако мъжете им дружат с други жени.

— Може би е така.

— Как се разбираха Розмари и Сандра Фарадей?

Айрис отговори бавно:

— Не мисля, че са се разбирали. Розмари й се присмиваше. Говореше, че е препарирана политиканка и й напомняла люлеещо се детско конче. (Тя прилича малко на кон, нали?) Казваше, че ако я боднеш с нещо, ще започнат да падат трици.

Джордж изсумтя. След това попита:

— Още ли се виждаш с Антъни Браун?

— Доста често.

Гласът на Айрис беше студен. Но Джордж не повтори предупреждението си. Сега изглеждаше заинтригуван.

— Доста е пътувал, нали? Сигурно е имал интересен живот. Разказвал ли ти е за себе си?

— Малко. Наистина е пътувал много.

— По работа, предполагам?

— Сигурно.

— С какво се занимава?

— Не знам.

— Няма ли нещо общо с фирми, произвеждащи оръжие?

— Не е споменавал.

— Е, не му казвай, че съм питал. Просто от любопитство. Миналата есен доста време беше заедно с Дюзбъри, а той е президент на „Юнайтед армс лими-тед“… Оръжейна компания. Розмари често се виждаше с него, нали?

— Да, така беше.

— Само че, не го познаваше от дълго време. Случайно ли са се срещнали? Водеше я на танци, струва ми се?

— Да.

— Доста се изненадах, когато го покани за рождения си ден. Нямах представа, че й е толкова добър приятел.

Айрис каза тихо:

— Той танцува много хубаво…

— Да, да. Разбира се…

Без да ще, в главата й се появи споменът за онази вечер.

Кръглата маса в „Люксембург“, меките светлини, цветята. Оркестърът и натрапващият се ритъм на музиката. Седмината, насядали около масата — тя, Антъни Браун, Розмари, Стивън Фарадей, Рут Лесинг, Джордж и вдясно на Джордж жената на Стивън Фарадей — лейди Александра Фарадей със светлата си права коса, леко извити нагоре ноздри и ясен надменен глас. Колко весела компания беше това… Весела ли беше всъщност?

И в центъра на всичко Розмари… Не, не… по-добре да не мисли за това. По-добре да си спомни как седеше до Тони — всъщност тогава се запозна с него както трябва. Дотогава той беше само едно име, сянка в гостната, гръб, придружаващ Розмари надолу по стълбата, към чакащото пред входа такси.

Тони…

Тя се стресна и се върна към реалността. Джордж повтори въпроса си:

— Чудно защо замина толкова скоро след това? Къде е бил, знаеш ли?

— О, в Цейлон… или в Индия — отговори тя неуверено.

— Онази нощ не спомена, че се кани да заминава.

— Откъде-накъде ще споменава? — попита Айрис рязко. — Трябва ли, наистина, да говорим за онази нощ?

Лицето му почервеня.

— Извинявай… Не, разбира се, че не трябва. Съжалявам. Между другото, защо не го поканиш на вечеря някой път? С удоволствие ще го видя отново.

Айрис беше във възторг. Джордж идваше на себе си. Поканата беше предадена и съответно приета, но в последната минута се наложи Антъни да замине на север по работа и не успя да дойде.

Един ден, в края на юли, Джордж смути Айрис и Люсила, с новината, че е купил къща в провинцията.

— Купил си къща? — Айрис не вярваше на ушите си. — Но аз мислех, че ще наемем за два месеца онази в Горинг!

— По-добре е да си имаме наша, нали? Ще можем да ходим там през цялата година.

— Къде е? На реката?

— Не съвсем. Всъщност, далече е от нея. В Съсекс. Град Марлингъм. Къщата се нарича „Литъл Прайърз“ — малка, с дванадесет акра земя.

— Искаш да кажеш, че си я купил, без дори да ни я покажеш?!

— Стана случайно. Тъкмо я обявиха за продан. Веднага я купих.

Мисис Дрейк каза:

— Предполагам, че ще трябва да се ремонтира и да се пребоядиса?

Джордж отговори небрежно:

— О, всичко е наред. Рут ще се погрижи за това.

Те приеха споменаването на Рут Лесинг — способната секретарка на Джордж — с почтително мълчание. Рут беше цяла институция — практически се беше превърнала в член на семейството. Елегантна по особен чернобял начин, тя бе самата ефективност, придружена с такт…

Когато Розмари беше жива, много често казваше:

— Хайде да помолим Рут да се погрижи за това. Чудесна е, да оставим на нея.

Умелите ръце на мис Рут Лесинг можеха да преодолеят всяка трудност. Усмихната, приятна и сдържана, тя се справяше с всякакви препятствия. Управляваше офиса на Джордж и, както можеше да се подозира, и самия него. Той я боготвореше и разчиташе на мнението й във всичко. Тя сякаш нямаше собствени нужди, собствени желания.

Въпреки всичко, в този случай Люсила Дрейк беше ядосана.

— Драги Джордж! Колкото и да е способна Рут… е, искам да кажа… жените от едно семейство, обичат сами да определят в какъв цвят да се боядисат стените в стаите им! Трябваше да попитате Айрис. Не говоря за тебе си. Няма нужда да се съобразявате с мен. Но за Айрис е обидно!

Джордж изглеждаше разкаян.

— Но аз… исках да ви изненадам!

Люсила нямаше как да не се усмихне.

— Какво дете си, Джордж!

Айрис се намеси:

— Не държа особено на цветовете. Сигурна съм, че Рут ще се справи отлично. Толкова е умна! А какво ще правим там? Има ли тенис корт?

— Има. На шест мили има и игрище за голф. Къщата е само на четиринадесет мили от морето. И нещо повече — имаме познати съседи. Винаги е по-разумно да отидеш някъде, където имаш познати.

— Какви познати? — попита Айрис рязко. Джордж отбягна погледа й.

— Семейство Фарадей. Те имат къща на около миля и половина, от другата страна на парка.

Айрис се вгледа в него. След миг вече беше абсолютно убедена, че цялата тази сложна работа — покупка и ремонт на къща — е била предприета единствено с цел Джордж да се сближи с Александра и Стивън Фарадей. Те неминуемо щяха да поддържат близки отношения, след като се познават отпреди и живеят в съседни имения. Иначе трябваше да се държат хладно и неприязнено.

Но защо? Защо този настойчив интерес към семейство Фарадей? И защо с такова скъпо средство да се постига една толкова неясна цел?

Дали Джордж подозираше, че Стивън Фарадей и Розмари не са били само приятели? Не беше ли това проява на някаква странна посмъртна ревност? Не, тази мисъл беше прекалено безумна, за да е вярна.

И все пак, какво искаше Джордж от семейство Фарадей? Защо непрекъснато задаваше на нея, Айрис, всичките тези странни въпроси? Не беше ли станал прекалено особен напоследък?

Защо вечер беше толкова смутен и объркан? Люсила считаше, че пие повече портвайн, отколкото трябва. Тя беше способна да повярва в такова нещо!

Не, напоследък Джордж наистина се държеше странно. Изглежда беше обзет от някаква възбуда, прекъсвана от големи периоди на пълна апатия, когато сякаш изпадаше в кома.

По-голямата част от лятото те прекараха в новата къща в провинцията. Беше ужасна! Айрис потрепери. Мразеше я! Беше хубава, добре построена, приятно обзаведена и боядисана (Рут Лесинг не можеше да сгреши) и въпреки, това някак си ужасяващо пуста! Не, те не живееха в нея. Те пребиваваха. Подобно на войници, които временно заемат някакъв наблюдателен пост.

Обикновените летни занимания още повече влошаваха нещата. В края на седмицата идваха гости; играеха тенис; вечеряха със семейство Фарадей. Сандра Фарадей се държеше мило с тях — чудесно отношение към нови съседи, които вече познаваш. Тя ги представи на други местни хора, даваше им съвети за ездитните коне, а към Люсила, като към по-възрастна жена, се държеше приятно почтително.

Но никой не можеше да отгатне какви мисли се крият зад маската на бялото й лице. Беше като сфинкс.

Стивън виждаха по-рядко. Той често беше зает и отсъстваше. На Айрис й се струваше, че нарочно гледа да се среща с тях колкото може по-рядко.

Така премина август, започна септември и те решиха, че ще се върнат в Лондон през октомври.

Айрис въздъхна с облекчение. Може би, като се приберат у дома, Джордж отново ще стане нормален.

И изведнъж, предишната нощ, на вратата на стаята й се почука и тя се събуди. Запали лампата и погледна часовника си. Беше едва един часа. Бе си легнала в десет и половина и й се струваше, че е много по-късно.

Наметна си пеньоара и отвори. Някак си, това й се стори по-естествено, вместо просто да извика: „Влез!“

На прага стоеше Джордж. Не беше си лягал и беше облечен с дрехите от вечерта. Дишаше неравномерно и лицето му имаше странен синкав оттенък.

— Айрис, ела долу в кабинета ми — каза той. — Трябва да поговоря с теб. Трябва да го кажа на някой!

Учудена, все още замаяна от съня, тя се подчини.

Долу в кабинета, той затвори вратата и й посочи стола срещу бюрото си. Бутна табакерата към нея и сам запали цигара, след един-два неуспешни опита, защото ръцете му трепереха.

— Какво има, Джордж? — попита тя. Наистина се беше разтревожила. Той изглеждаше злокобно.

Говореше като едва си поемаше дъх — сякаш беше тичал.

— Не мога повече да мълча! Не мога да го държа в себе си! Трябва да ми кажеш какво мислиш… дали може да е вярно… дали е възможно?!

— За какво става дума, Джордж?

— Трябва да си забелязала нещо, нещо да си видяла. Сигурно е споделила с теб. Трябва да има някаква причина…

Тя го гледаше, без да мигне. Той сложи ръка на челото си.

— Не разбираш за какво говоря. Знам това. Изглеждаш ужасно уплашена. Няма нужда да се страхуваш, дете. Трябва да ми помогнеш. Трябва да си спомниш всяка проклета подробност, която можеш. Знам… струва ти се, че говоря несвързано, но ще разбереш всичко, когато ти покажа писмата.

Той отключи едно от страничните чекмеджета на бюрото и извади оттам два листа.

Те бяха бледосини и на тях беше написано нещо с малки печатни букви.

— Прочети това — каза Джордж.

Айрис погледна горния лист. На него съвсем ясно и без никакви заобикалки беше написано:

На втория лист пишеше:

Докато Айрис гледаше с празен поглед писмата, Джордж продължи:

— Получих ги преди около три месеца. В началото си мислех, че някой си прави шега — жестока, долнопробна шега. След това се замислих. Защо ще се самоубива Розмари?

Айрис отговори машинално:

— Депресия, след прекарана инфлуенца.

— Да, но когато се замислиш, ти се струва доста невероятно, нали? Колко хора прекарват тази болест и след това се чувстват подтиснати? И какво от това?

Айрис изрече с усилие:

— Може да се е чувствала нещастна.

— Да, може и да е било така — Джордж каза това съвсем спокойно. — Но въпреки това, не мога да допусна, че е сложила край на живота си, защото се е чувствала нещастна. Би могла да заплаши, че ще го направи, но не би го направила наистина.

— Но тя го е направила, Джордж! Какво друго обяснение може да има? Нали намериха отровата в чантата и!

— Знам. Всичко говори за самоубийство. Но след като получих това — той чукна с нокът двете анонимни писма, — започнах да се замислям. И колкото повече мисля, толкова повече ми се струва, че нещо не е както трябва. Затова ти задавах всичките тези въпроси… Дали Розмари е имала врагове… Дали някога е споменавала, че се бои от някого или от нещо. Този, който я е убил, би трябвало да има причина…

— Джордж! Ти си луд!

— Понякога си мисля, че наистина съм луд. Понякога чувствам, че съм на прав път. Все едно, трябва да науча истината. Трябва да я разбера. А ти трябва да ми помогнеш, Айрис! Искам да се замислиш! Да си спомниш! Това е… да си спомниш! Да се върнеш към събитията от онази нощ отново. И отново…, защото, виждаш ли…, ако е била убита, убиецът е бил някой от присъстващите на масата! Разбираш това, нали?

Да, тя разбираше това. Повече не можеше да отбягва мислите за онази вечер. Трябваше да си спомни всичко… Музиката, бумкането на барабаните, загасването на лампите, вариететната програма, после отново светлината и простряната върху масата Розмари, с посиняло и изкривено от конвулсии лице.

Айрис потрепери. Беше уплашена… ужасно уплашена…

Трябваше да мисли… да се върне в онази нощ… да си спомни…

Розмаринът символизира спомените… Не можеше да има забрава.

2РУТ ЛЕСИНГ

Рут Лесинг, през един от редките й свободни от, работа моменти, мислеше за съпругата на работодателя си. Розмари Бартън.

Ненавиждаше я. И разбра колко, едва след онази ноемврийска сутрин, когато се запозна с Виктор Дрейк.

От този разговор с Виктор Дрейк започна всичко — той даде началния тласък. Преди него, нещата, за които мислеше сега, бяха толкова далеч от съзнанието й, че всъщност дори не си беше давала сметка за тях.

Беше се посветила на Джордж Бартън. От самото начало. Още, когато отиде при него — добре владеещо се, компетентно двадесет и тригодишно момиче — разбра, че той има нужда от някой, който да се грижи за него. Тя пое тези грижи. Бе му спестила много време, пари и тревоги. Дори започна да подбира приятелите му и да го насочва към подходящи хобита. Възпираше го от необмислени търговски операции и го поощряваше да поема разумни рискове. Нито веднъж през дългото им сътрудничество, Джордж не беше и помислил, че тя може да е нещо друго, освен изпълнителна, внимателна и изцяло подчинена нему секретарка. Външният й вид му доставяше истинско удоволствие — сресаната блестяща черна коса, елегантните й костюми и шумолящи блузи, малките перли на добре оформените й уши, бледото й, дискретно напудрено лице и приятният розов оттенък на червилото й.

Рут, мислеше той, е съвършена.

Харесваше улегналото й, сдържано поведение. Тя не показваше чувствата си и не фамилиарничеше. В резултат на това, той споделяше с нея доста от личните си проблеми, а тя го изслушваше със съчувствие и винаги намираше някакъв полезен съвет.

Но Рут Лесинг нямаше нищо общо с брака му. Не го одобряваше. Въпреки всичко го прие и помощта й при уреждането на подробностите около сватбата беше направо безценна. Спести на мисиз Марл доста усилия.

Известно време след това отношенията й с Джордж Бартън сякаш поохладняха и не излизаха от рамките на служебните. Той й поверяваше доста неща.

Независимо от всичко, Рут Лесинг се справяше с всичко толкова добре, че Розмари съвсем скоро се убеди, че е незаменима в много отношения. Секретарката на мъжа й беше винаги мила, усмихната и готова да услужи.

Джордж, Розмари и Айрис се обръщаха към нея на малко име и доста често я канеха за обяд или вечеря. Вече беше на двадесет и девет, но изглеждаше точно така, както беше изглеждала на двадесет и три.

Без някога да са разговаряли за интимните си проблеми, тя долавяше и най-малкото емоционално сътресение на Джордж. Разбра точно кога първоначалното му опиянение от брачния живот бе заменено от радостно задоволство, кога това задоволство отстъпи мястото си на нещо друго, което не можеше да се определи така лесно. Нарастващото му невнимание по онова време тя компенсираше със собствената си предвидливост.

Колкото й разсеян да беше Джордж, Рут Лесинг с нищо не показваше, че е забелязала. И той й беше благодарен за това.

Заговори й за Виктор Дрейк една сутрин през ноември.

— Искам да свършиш една доста неприятна работа, Рут.

Тя го погледна с очакване. Нямаше нужда да му казва, че ще я свърши. Това се разбираше от само себеси.

— Във всяко семейство има по една черна овца — продължи Джордж.

Тя кимна с разбиране.

— Става дума за един братовчед на жена ми. Боя се, че наистина е тежък случай. Почти е разорил майка си — себеотдайна сантиментална душа, която е продала повечето от акциите си заради него. Започнал е с фалшификация на чек в Оксфорд, която са съумели да потулят, а след това непрекъснато пътува по света, но никъде не е успял да постигне каквото и да било.

Рут го слушаше без особен интерес. Тя познаваше този тип хора. Те ту отглеждаха портокали, ту се захващаха с птицеферма, ту отиваха в Австралия, за да се занимават с овце или в Нова Зеландия, за да търгуват със замразено месо. Никога не успяваха, никъде не се задържаха за по-дълго време и неизменно похабяваха парите, вложени в начинанията им. Подобни хора не я интересуваха. Предпочиташе успелите.

— Сега отново се е появил в Лондон и разбрах, че е притеснявал жена ми. Не го е виждала откакто е била ученичка, но той е много убедителен мошеник и й е писал с молба да му изпрати пари. Това вече не мога да изтърпя. Уговорих среща с него днес в дванадесет часа, в хотела му. Искам да отидеш вместо мен. Истината е, че не искам да се срещам с него. Никога не съм го виждал, не смятам да го виждам, не желая и Розмари да го вижда. Мисля, че всичко може да приключи много по-бързо и делово, ако се заеме друг човек.

— Да, това е умно. А какво трябва да направя с него?

— Ще му дадеш сто лири в брой и билет за Буенос Айрес. Но парите трябва да получи след като се качи на кораба.

Рут се усмихна.

— Разбира се! Искаш да си сигурен, че е заминал.

— Точно така.

— Тези неща се случват доста често — каза тя с безразличие.

— Права си. Има много такива хора — Джордж се поколеба. — Сигурна ли си, че нямаш нищо против да се заемеш с тази неприятна история?

— Разбира се, че нямам — отвърна тя с лека изненада. — Мога да те уверя, че много леко ще се справя с него.

— Ти можеш да се справиш с всичко.

— Билетът му запазен ли е? Как се казва, между другото?

— Виктор Дрейк. Ето билета. Купих го вчера. Корабът е „Сан Кристобал“ и тръгва от Тилбъри утре.

Рут взе билета, погледна го, за да се увери, че всичко е както трябва и го прибра в чантата си.

— Считай въпроса за уреден. Ще се погрижа за всичко. Къде трябва да стане срещата?

— В хотел „Рупърт“, до „Ръсел Скуеър“.

Тя си го записа.

— Рут, скъпа, не знам какво бих правил без теб…

— Той сложи развълнувано ръка на рамото й. За първи път правеше такова нещо. — Ти си дясната ми ръка, моето второ „аз“.

Тя се изчерви от задоволство.

— Никога не съм ти казвал… Винаги съм приемал това, което вършиш за нещо съвсем естествено… Но не е така. Нямаш представа колко много разчитам на теб за всичко… — той повтори: — За всичко! Ти си най-милата, най-добрата, най-чудесната жена на света!

— Ще ме разглезиш като ми говориш такива неща — Рут се засмя, за да прикрие удоволствието и смущението си.

— Но това е самата истина. Ти си част от фирмата, Рут. Животът ми би бил немислим без теб.

Тя излезе стоплена от думите му. Когато пристигна в хотел „Рупърт“ тази топлина още не я беше напуснала.

Рут не чувстваше никакво притеснение, заради това, което трябваше да направи. Беше съвсем уверена в способността си да се справя с всякакви положения. Историите за лош късмет и неудачници никак не й допадаха. Прие срещата с Виктор Дрейк като част от ежедневната си работа.

Той се оказа почти такъв, какъвто си го беше представяла, само че много по-привлекателен. Предварителното й мнение и за характера му се оказа съвсем точно. Виктор Дрейк не беше стока. Беше безкрайно пресметлив и коравосърдечен, но прикриваше тези си качества зад фасада на непринуденост и приятна веселост. И изобщо не беше допускала, че може да притежава такава способност да чете в душите на хората и да влияе толкова силно на чувствата им. Или не беше оценила правилно собствената си устойчивост на мъжкия чар? Защото Виктор Дрейк наистина имаше чар. Посрещна я с радостно удивление:

— Изпраща ви Джордж? Но това е чудесно! Каква изненада!

Сухо и делово, тя изреди условията, поставени от Джордж. Виктор се съгласи с тях веднага.

— Сто лири? Никак не е лошо. Горкият Джордж! Бих се задоволил и с шестдесет, но не му казвайте! Условия? Да не тревожа прекрасната братовчедка Розмари, да не покварявам невинната Айрис, да не безпокоя чудесния Джордж? Разбира се, че няма! Кой ще дойде да ме изпрати на кораба? Вие, прекрасна мис Лесинг? Фантастично!

Той сбърчи нос и очите му заблестяха дружелюбно. Лицето му беше гладко и загоряло от слънцето, а нещо в маниерите му напомняше за тореадорите — колко романтично, наистина! Жените го харесваха и той знаеше това.

— От доста време работите при Бартън, нали мис Лесинг?

— От шест години.

— И той не би се справил с работата си без вас, нали? О, знам как стоят нещата. Знам и всичко за вас самата!

— Откъде? — попита Рут рязко.

Виктор се ухили:

— Розмари ми каза.

— Розмари? Но…

— Всичко е наред. Повече няма да я безпокоя. Тя вече прояви достатъчно съчувствие към мен. Даде ми една стотачка, между другото.

— Това говори зле за вас, мистър Дрейк.

— О, много ми се отдава да измъквам пари. Имам съвършена техника. Например въпросът винаги се урежда, ако изпратя телеграма с намек, че нещата опират до самоубийство.

— Би трябвало да се срамувате от себе си.

— Не смятам, че съм добър, мис Лесинг. Напротив, аз съм ужасно лош. И ми се иска да научите точно колко.

— Защо? — полюбопитства тя.

— Не знам. Може би, защото не сте като другите. Не бих могъл да ви приложа обичайната си тактика. С тези кристални очи… Не, би било безполезно. Номера с „вижте колко съм пострадал“ пред вас няма да мине. Вие нямате жалост.

Лицето й стана каменно.

— Презирам жалостта.

— Въпреки името си? Рут означава жалост, нали. Безжалостната Рут.

— Не мога да съчувствам на слабостта — отговори тя.

— А кой твърди, че съм слаб? Не, това не е вярно. Може да съм порочен, но не съм слаб. Все пак, има едно хубаво нещо, което може да се каже за мен.

Тя сви устни — очакваше неизбежното оправдание.

— Какво е то?

— Обичам да се забавлявам — кимна той. — Забавлявам се невъобразимо много. Видял съм доста от този живот, Рут. Правил съм какво ли не. Бил съм актьор, магазинер, келнер, момче за всичко, носач на гарата и даже реквизитор в цирка! Бил съм моряк, участвал съм в президентска предизборна кампания в Южна Африка. Бил съм в затвора! Само две неща не съм правил на този свят — не съм прекарал нито ден в честен труд и никога не съм плащал, за това, което получавам.

Той я погледна и се засмя. Тя чувстваше, че би трябвало да е отвратена. Но Виктор Дрейк притежаваше дяволска сила. Той можеше да представи и най-голямото зло като някаква шега. Очите му бяха толкова проницателни.

— Няма смисъл да си така самодоволна, Рут. Ти не си толкова добродетелна, колкото си мислиш. Успехът е твоят фетиш. Ти си от тези, които най-накрая се омъжват за шефа си. Трябваше да се омъжиш за Джордж. Той сгреши с тази малка гъска Розмари. Трябваше да те вземе теб. Щеше да е сто пъти по-добре за него, ако го беше направил.

— Мисля, че тонът ви е неподходящ.

— Розмари е проклета глупачка. Винаги е била такава. Красива като самия рай и тъпа като галош. Тя е от онези, по които мъжете лапват още в първия миг, но само за кратко. А ти… ти си друга. Боже! Ако някой се влюби в теб, никога няма да му омръзне!

Беше засегнал уязвимата й точка.

— Ако! Само че Джордж никога не би се влюбил в мен — каза тя в изблик на искреност.

— Ти са мислиш така. Не бъди глупава, Рут! Ако нещо се случи с Розмари той би се оженил за теб веднага!

(Да, това беше то. Началото на всичко.) Виктор продължи, без да отделя очи от нея:

— Но ти знаеш това не по-зле от мен.

(Ръката на Джордж върху нейната, мекият му топъл глас… Да това беше истина… Той разчиташе на нея, зависеше от нея…)

— Мило момиче — каза Виктор, — трябва да си по-уверена в себе си. Можеш да въртиш Джордж на малкия си пръст. Розмари е само една обикновена глупачка.

„Вярно е — мислеше Рут. — Ако не беше Розмари, бих могла да го накарам да се оженим. Бих била добра съпруга. Бих се грижила за него както трябва.“

Изведнъж я обзе безсилен гняв и тя се изпълни с негодувание. Виктор Дрейк я наблюдаваше с интерес. Обичаше да мушка разни идеи в главите на хората. Или, както беше в този случай, да им показва, че те вече са там…

Да, ето така започна всичко… от тази случайна среща с мъжа, който на следващия ден щеше да отпътува за другия край на земята. Тази Рут, която се върна в офиса на Джордж Бартън, съвсем не беше като онази, която излезе оттам преди известно време, макар и никой да не би могъл да забележи това по външния вид или държането й.

Скоро след като се прибра на работното си място, по телефона се обади Розмари.

— Мистър Бартън току-що отиде на обяд. Мога ли да помогна с нещо?

— Да, Рут, много те моля. Този отегчителен полковник Рейс е изпратил телеграма, в която казва, че няма да се върне навреме за рождения ми ден. Попитай Джордж кого да поканя на негово място. Трябва да е мъж. Вече има четири жени… Айрис, Александра Фарадей и… коя, дявол да я вземе, беше другата? Не мога да си спомня!

— Мисля, че става дума за мен. Бяхте така любезна да ме поканите…

— О, да, разбира се! Как бях забравила! Розмари се засмя леко и непринудено. Тя не можеше да види внезапната червенина и стиснатата челюст на Рут.

Поканена на рождения ден на Розмари като един вид услуга — като жест към Джордж. „О, да! Ще поканим твоята Рут Лесинг. В края на краищата, на нея ще й стане приятно, а е ужасно полезна. Освен това и видът й позволява да бъде представяна на публично място.“

В този момент Рут разбра, че мрази Розмари Бартън.

Мразеше я, защото беше богата и безгрижна, невнимателна и безмозъчна. Никога не беше работила по цял ден в офис — всичко й се поднасяше на златна табла. Любовни приключения, съвестен съпруг… никаква нужда да се труди, да крои планове за бъдещето…

Омразна, надменна, надута своеволна красавица!

— Искам да умреш! — каза тихо Рут в замлъкналата телефонна слушалка.

Думите й я стреснаха. Толкова не й подхождаха! Никога не беше избухвала, никога не беше проявявала невъздържаност, винаги бе успявала да запази самообладание, да се владее, да работи както трябва.

„Какво става с мен?“ — попита се тя.

През онзи следобед бе изпитала омраза към Розмари Бартън. Изпитваше я и сега, цяла година по-късно.

Някога, може би, щеше да е в състояние да забрави тази жена. Но това време още не беше дошло.

Тя се замисли за онези октомврийски дни.

Седеше и гледаше втренчено телефона… в сърцето й се надигаше гняв…

Предаде на Джордж за телефонния разговор с жена му с приятен, овладян глас. Предложи тя самата да не отива на тържеството, за да има равен брой мъже и жени. Джордж не пожела и да чуе за такова нещо.

На следващия ден му докладва за отплаването на „Сан Кристобал“. Той беше облекчен, благодарен.

— Значи замина, така ли?

— Да. Дадох му парите миг преди да вдигнат трапа. — Тя се поколеба и добави:

— Когато корабът се отдели от кея, той махна и извика: „Много целувки на Джордж! Довечера ще пия за негово здраве.“

— Какво безсрамие! — отбеляза Джордж и полюбопитства:

— Какво мислиш за него, Рут?

Гласът й умишлено беше безцветен и неутрален:

— Точно както предполагах. Човек без капка воля.

И Джордж не забеляза нищо… не долови нищо!

Искаше й се да извика: „Защо ме изпрати при него? Не знаеше ли, какво може да направи с мен? Не разбираш ли, че от вчера нещо у мен се промени? Не виждаш ли, че вече съм опасна. Че не се знае какво мога да направя?“ Вместо това, тя каза с делови тон:

— А онова писмо от Сан Паоло… Отново беше компетентната секретарка… Още пет дни.

Рожденият ден на Розмари.

Спокоен ден в офиса… посещение при фризьора… новата черна рокля, умело поставеният грим… Лицето, което я гледаше от огледалото. Сякаш не беше нейното. Бледо, решително, огорчено лице.

Виктор Дрейк беше прав — у нея нямаше никаква жалост.

По-късно, когато гледаше посинялото сгърчено лице на Розмари, също не изпита жалост.

Сега, единадесет месеца по-късно, тя изведнъж почувства страх…

3АНТЪНИ БРАУН

Антъни Браун, вперил намръщено поглед в далечината, мислеше за Розмари Бартън.

Какъв глупак е бил, за да се забърка с човек като нея! Макар че това не беше необяснимо. Тя наистина беше прелестна. Онази вечер в Дорчестер, той не можеше да гледа нищо друго. Беше красива като хурия, а защо не и толкова интелигентна?

Хлътна доста сериозно. Употреби много енергия, докато намери някой, който да го запознае с нея, а това беше непростимо по времето, когато би трябвало да се занимава единствено с работата си и с нищо друго. В края на краищата, не беше отседнал в „Кларидж“ за удоволствие.

Но Розмари Бартън беше достатъчно хубава, за да го накара, въпреки угризенията на съвестта, да се отклони за малко от задълженията си. А сега си блъскаше главата и се чудеше как е могъл да бъде толкова глупав. За щастие не се случи нищо, за което да съжалява. Нещата скоро се върнаха към нормалното си състояние. Това не беше любов, не беше дори и увлечение. Просто трябваше да прекарват времето си добре — това беше всичко.

Наистина той изпитваше удоволствие. Розмари — също. Тя танцуваше като ангел и когато бяха заедно, мъжете се обръщаха да я гледат. Беше му приятно. Докато не й се наложеше да заговори. Той благодареше на небето, че не е женен за нея. Какво би станало, ако човек се привърже към перфектно красивото й лице и фигура? А тя дори не умееше да слуша интелигентно! Беше от онези момичета, които очакват всяка сутрин на закуска да им казваш, че ги обичаш до полуда!

Много хубаво, че се сеща за тези неща чак сега.

Тогава беше сериозно хлътнал по нея, нали?

Как ли не се стремеше да й угоди. Обаждаше й се, излизаха заедно, танцуваха, целуваше я в таксито. Беше започнал да се прави на истински глупак… до онзи странен, невероятен ден.

Спомняше си точно как изглеждаше тя, кичурът кестенява коса, падащ свободно върху едното й ухо, спуснатите надолу мигли и блясъка в тъмносините очи под тях. Нацупените меки червени устни.

— Антъни Браун. Хубаво име. Той отговори небрежно:

— Добре утвърдено в обществото и напълно почтено. В двора на Хенри осми е имало висш сановник на име Антъни Браун.

— Потомък ли си му?

— Не бих се заклел.

— И по-добре.

Той повдигна вежди и каза:

— Аз съм от колониите.

— А не си ли италианец?

— О — той се засмя, — това, че съм малко мургав ли? Майка ми беше испанка.

— Това обяснява нещата.

— Какви неща обяснява?

— Много неща, мистър Антъни Браун.

— Изглежда много харесваш името ми.

— Вече казах, че е така. Хубаво име. И добави като гръм от ясно небе: — Във всеки случай е по-хубаво от Тони Морели.

Той не вярваше на ушите си. Беше невероятно, невъзможно!

Улови я за ръката. Тя изкриви лице от болка и се дръпна.

— Заболя ме!

— Къде си чула това име?

Гласът му беше дрезгав, заплашителен. Тя се засмя, доволна от реакцията, която беше предизвикала. Безмозъчната малка глупачка!

— Кой ти го каза?

— Някой, който те познава.

— Кой е той? Розмари, това е много сериозно нещо. Трябва да ми кажеш!

Тя го погледна косо.

— Един мой пропаднал братовчед. Виктор Дрейк.

— Не познавам човек с такова име.

— Предполагам, че когато сте били заедно, той е използвал друго. Искал е да спести неприятностите на семейството си.

— Разбирам — каза Антъни бавно. — Било е в затвора?

— Да. Четях конско на Виктор… говорех му как позори всички ни и така нататък. Разбира се, той не даваше и пет пари. След това ми се ухили и каза: „И ти не винаги държиш на почтеността, миличка. Снощи те видях да танцуваш с един бивш пандизчия. Всъщност, той е един от най-добрите ти приятели. Твърди, че се казва Антъни Браун, но в главата ми се върти нещо друго — Тони Морели.“

— Трябва да подновя познанството си с този приятел от младежките години — каза Антъни шеговито. — Ние бившите затворници трябва да се държим един за друг.

Розмари поклати глава:

— Късно е. Вчера го изпратиха в Южна Америка.

— Аха — Антъни пое дълбоко въздух. — Значи само ти знаеш тайната ми.

Тя кимна:

— Няма да я издам.

— И добре ще направиш — гласът му стана строг.

— Слушай, Розмари. Това е много сериозно, дори опасно. Не искаш хубавото ти лице да бъде обезобразено, нали? Има хора, които не биха се спрели пред нищо, да не говорим за такава дреболия като женската красота. А може да стане и нещо по-лошо. Могат да те очистят. Това не се случва само в книгите и филмите. Има го и в живота.

— Заплашваш ли ме, Тони?

— Предупреждавам те.

Щеше ли да го послуша? Разбираше ли тя, колко опасно е положението му? Такава глупачка! В празната и глава нямаше и капка разум. Не можеше да се разчита, че ще държи устата си затворена. Въпреки всичко, трябваше да опита… да я накара да осъзнае за какво става дума.

— Забрави, че изобщо си чувала името Тони Морели. Разбираш ли какво ти говоря?

— Но Тони, за мен няма никакво значение. Дори е вълнуващо да се запознаеш с бивш престъпник! Не бива да се срамуваш от това!

Абсурдна идиотка! Той я изгледа ледено. За миг се зачуди как изобщо е могъл да си въобрази, че я харесва. Никога не бе понасял глупаците дори когато са с красиви лица.

— Забрави, че си чувала за Тони Морели — повтори той мрачно. — Говоря съвсем сериозно. Никога повече не споменавай това име!

Налагаше се да се махне. Само това беше спасението. Не биваше да разчита, че тази жена ще мълчи. Щеше да се разприказва, когато й хрумне и нищо под слънцето не можеше да я спре.

Тя му се усмихна очарователно, но той не се трогна.

— Не бъди толкова лош. Заведи ме на танци в „Джароуз“ другата седмица.

— Няма да съм тук. Заминавам.

— Няма да заминеш преди рождения ми ден, нали? Не можеш да ме изоставиш така. Разчитам на теб. Не, не казвай „не“. Прекарах тази ужасна болест и още се чувствам много слаба. Не бива да ме тревожиш. Непременно трябва да дойдеш!

Би могъл да бъде по-твърд. Би могъл да зареже всичко и да замине веднага.

Вместо това, през отворената врата той видя как по стълбите слиза Айрис. Айрис, висока и стройна, с бледото й лице, черната коса и сивите й очи. Айрис, далеч не толкова красива, колкото сестра си, но с качества, които Розмари никога нямаше да притежава.

В този момент Антъни съжаляваше, че е станал жертва, макар и в малка степен, на външния чар на Розмари. Към нея вече изпитваше това, което е чувствал Ромео към Розалин, когато за първи път е видял Жулиета.

Антъни Браун промени намеренията си. За част от секундата, той реши да направи нещо съвсем друго.

4СТИВЪН ФАРАДЕЙ

Стивън Фарадей мислеше за Розмари — мислеше за нея със същото недоверчиво удивление, което тя винаги беше предизвиквала у него. Обикновено той успяваше да прогони спомените за нея от главата си, но понякога, упорита в смъртта си колкото и приживе, тя отказваше да се махне толкова лесно.

Винаги, когато си спомнеше сцената в ресторанта, първата му реакция беше една и съща — побиваха го силни и неудържими тръпки. Поне за това нямаше нужда да мисли! Спомените му отлетяха по-назад, към живата Розмари, усмихната, дишаща, впила поглед в очите му…

Какъв глупак! Какъв невероятен глупак беше той!

Обзе го изумление — чисто и просто изумление. Как се бе случило всичко? Умът му не го побираше. Сякаш животът му бе разделен на две части — едната, по-голямата, беше разумна, уравновесена, подредена, тогава той напредваше; другата беше пропита от някаква краткотрайна, нехарактерна за него лудост. Тези две части просто не можеха да се съчетаят.

Въпреки всичките си способности и острия си, проницателен ум, Стивън не можеше да види, че всъщност те бяха напълно съвместими.

Понякога се вглеждаше в досегашния си път и го преценяваше хладно, без излишни емоции, макар и с известно суетно самодоволство. Още от съвсем малък беше решен да успее в живота и независимо от трудностите и неизгодността на първоначалното си положение, той наистина беше постигнал много.

Възгледите и разбиранията му бяха до известна степен опростени. Той вярваше във волята. Човек би могъл да направи всичко, стига да има нужната за това воля!

Още от малък Стивън Фарадей упорито бе възпитавал волята си. В живота си той не можеше да разчита на нищо, освен на собствените си усилия. Когато беше дребничко момче на седем годинки, с високо чело и решително лице, той бе пожелал да се издигне, при това значително. Вече знаеше, че родителите му няма да са му от голяма полза. Майка му се беше омъжила за човек с по-ниско положение от нейното и съжаляваше за това. Баща му — дребен строител, хитър, лукав и стиснат — беше презрян както от жена си, така и от сина си. Майка му — объркана, непостоянна и изпадаща в най-невероятни настроения — го изпълваше единствено с удивление и неразбиране, до деня, в който я намери паднала върху масата. До ръката и имаше празно шишенце от одеколон. Никога не беше допускал, че настроенията й могат да се обяснят с пристрастяване към алкохола. Тя никога не употребяваше концентрати или бира, а слабостта й към одеколоните, според него, беше свързана с неясните й оплаквания от главобол.

В онзи момент той разбра, че не изпитва обич към родителите си. Предполагаше, че и те не държат кой знае колко на него. Беше дребен за възрастта си, затворен, понякога заекваше. Баща му го наричаше „мамино синче“. Беше тихо момче и не създаваше никакви проблеми вкъщи. Очевидно баща му би предпочел да има по-буен син. „На неговата възраст непрекъснато правех лудории.“ Понякога гледаше Стивън и чувстваше неудобство заради собственото си по-ниско социално положение. Стивън бе взел чертите на майчиния си род.

Без много шум, с все по-голяма решителност, Стивън чертаеше собственото си бъдеще. Трябваше да успее. Като първо изпитание за волята си, той реши да овладее заекването. Стремеше се да говори бавно, с малки паузи между думите. След време усилията му се увенчаха с успех. Престана да заеква. В училище влагаше цялото си старание. Смяташе да стане образован човек. С образование можеше да се стигне далеч. Учителите му скоро го забелязаха и започнаха да го насърчават. Успя да спечели стипендия. Училищните власти се обърнаха към родителите му — момчето беше обещаващо. Мистър Фарадей, който печелеше не лошо от един ред зле построени къщи, в края на краищата се остави да го убедят, че трябва да вложи средства в по-нататъшното образование на сина си.

На двадесет и две години Стивън напусна Оксфорд с научна степен, с репутация на остроумен оратор и с умение да пише статии. Също така, той се бе сприятелил с някои полезни личности. Привличаше го политиката. Беше преодолял вродената си срамежливост и си бе изработил онова достойно за възхищение скромно и дружелюбно отношение към хората, което подпомогнато от ума му, ги караше да казват: „Ето това момче ще стигне далеч“. Макар че по убеждения беше либерал, той много ясно си даваше сметка, че Либералната партия е бита карта. Записа се в редовете на лейбъристите. Скоро за него започнаха да говорят като за „изгряващ“ политик. Но Лейбъристката партия не го удовлетвори. Разбра, че не е така открита за нови идеи, че по традиция е по-потайна от могъщия си съперник — Консервативната партия. Консерваторите, от друга страна, търсеха обещаващи млади таланти. Стивън Фарадей беше одобрен. Беше точно това, от което имаха нужда. Последваха изборите, в които той спечели с много малка преднина пред кандидата на лейбъристите. Зае мястото си в Камарата на общините със самочувствието на победител. Кариерата му, възможно най-подходящата за него, бе започнала. В нея той вложи цялото си старание, всичките си амбиции. Чувстваше се способен да управлява, при това добре. Умееше да работи с хора, знаеше кога да ги ласкае и кога да им се противопоставя. Един ден се закле, че ще влезе в правителството.

Въпреки всичко, когато еуфорията от факта, че е станал член на Парламента поутихна, той усети остро разочарование. Трудно спечелените избори го бяха поставили за кратко в светлината на прожекторите, а сега беше попаднал в коловозите на ежедневието, беше най-обикновено колелце в партийната машина, трябваше да се подчинява на величията и да си знае мястото. Никак не беше лесно да се измъкнеш от сивата маса. Тук на младостта гледаха с недоверие. Човек имаше нужда не само от способности. Трябваше и влияние.

Имаше политически интереси, зад тях стояха известни фамилии. Необходима му беше нечия подкрепа.

Замисли се за брак. Дотогава не беше отделял много внимание на това. Някъде в периферията на съзнанието му се въртеше представата за красиво същество, което би стояло рамо до рамо с него и би споделяло живота му, би му родило деца и пред което той би разтоварвал тежестта на мислите си и проблемите си. Трябваше да бъде жена, която мисли като него — готова да насърчава успехите му и да се гордее с мъжа си, когато преуспее.

Един ден Стивън отиде на прием в дома на Кидърминстър. Тази фамилия беше една от най-могъщите в Англия. Още от край време тя беше свързана с политиката. Лорд Кидърминстър, с малката си брадичка и висока, снажна осанка, беше познат навсякъде. Жена му, лейди Кидърминстър, с продълговатото си конско лице, беше чест гост на различни форуми и членуваше в най-различни комитети, пръснати из цялата страна.

Имаха пет дъщери, три, от които красиви (но всички бяха сериозни момичета) и един син, който все още учеше в Итън.

В семейството считаха, че е много важно да се насърчават младите обещаващи членове на партията. Оттук и поканата за Стивън Фарадей.

На приема той не познаваше почти никого и около двадесет минути след пристигането си все още стоеше сам до един прозорец. Постепенно тълпата около масата със закуски изтъня и хората се пръснаха из другите стаи. Тогава Стивън забеляза едно високо момиче, застанало недалеч от него. То беше облечено в черно и имаше притеснен вид.

Стивън Фарадей беше много добър физиономист. Същата тази сутрин в метрото, той бе взел изоставеното от някаква жена списание, за да го прегледа. Там имаше доста неясна снимка на лейди Александра Хейл, третата дъщеря на граф Кидърминстър, под която в клюкарски стил бяха написани някои подробности: „… винаги е била стеснителна и мълчалива… обича животните… преминала е курс по водене на домакинство, тъй като майка й, лейди Кидърминстър, е убедена, че дъщерите й трябва да са добре запознати с всички домашни проблеми…“

Сега пред него стоеше самата лейди Александра Хейл и с безпогрешното си чувство на срамежлив човек, Стивън разбра, че тя също е свенлива. Най-семплата от петте дъщери, Александра винаги бе страдала от чувство за малоценност. Макар и да беше получила същото образование като сестрите си, тя никога не бе достигнала тяхното умение да се държат в обществото и това много ядосваше майка й. Сандра трябва да направи усилие… абсурдно е да е толкова притеснителна, толкова непохватна!

Стивън не знаеше тези подробности, но беше наясно, че момичето се чувства неудобно и че не е щастливо. Изведнъж го изпълни увереност. Това беше неговият шанс! Рискувай, рискувай, глупак такъв! Сега или никога!

Той прекоси стаята и застана до масата със закуски.

Взе си сандвич. След това се обърна към момичето и заговори нервно и с усилие (това не беше поза, наистина бе нервен). Каза:

— Бих… бих искал да си поговоря с вас… Имате ли нещо против? Не познавам почти никого тук, а както виждам и вие сте в същото положение. Не ме отблъсквайте… аз с-с-с-ъм уж-ж-асно срамежлив — заекването, от години забравено, се върна във възможно най-подходящия момент. — И в-в-вие се стеснявате, н-н-нали?

Момичето се изчерви, долната му устна увисна. Както той предполагаше, тя не намери сили да му каже коя е. Твърде трудно можеше да събере нужните думи, за да изрече: „Аз съм дъщеря на лорд Кидърминстър“. Вместо това, тя призна тихо:

— Така е, наистина съм стеснителна. Винаги съм била.

Стивън продължи веднага:

— Такова ужасно чувство! Не зная, дали човек някога може да го преодолее. На моменти сякаш езикът ми е завързан!

— И аз изпитвам същото.

Той не престана — говореше бързо с леко заекване, държеше се по момчешки, трогателно. Това бяха естествените му обноски само допреди няколко години. Умишлено ги бе запазил и усъвършенствал — държеше се като млад, невинен, очарователен човек.

Той скоро насочи разговора към театъра, спомена една пиеса, която се играеше в момента и бе привлякла голямо внимание. Тя я беше гледала. Започнаха да я коментират. В нея ставаше дума за държавните служители и скоро двамата се увлякоха в разговор на тази тема.

Стивън не прекали. Видя как в стаята влиза лейди Кидърминстър и търси с очи дъщеря си. В плановете му не влизаше да го представят на семейството сега и се сбогува.

— Беше ми приятно да разговарям с вас — каза той. — Всичко това ми беше ужасно противно, докато не попаднах на вас. Благодаря ви.

Той напусна дома на семейство Кидърминстър с приповдигнато настроение. Беше се възползвал от шанса си. Оставаше да затвърди постигнатото.

В продължение на няколко дни след това, той се навърташе около къщата. Веднъж Сандра излезе с една от сестрите си. Веднъж беше сама, но явно бързаше. Той поклати глава. Случаят не беше подходящ — тя очевидно имаше някаква конкретна работа. Тогава, някъде около седмица след приема, търпението му беше възнаградено. Една сутрин тя се появи на входната врата с малко черно кученце и с бавни крачки се насочи към парка.

Пет минути след това, един млад мъж, забързан в обратна на нейната посока, спря внезапно и възкликна:

— Виж ти късмет! Чудех се, дали някога ще ви видя пак.

Гласът му звучеше радостно, а тя се изчерви съвсем мъничко.

Той се наведе към кучето.

— Какво хубаво животинче! Как се казва?

— Мактавиш.

— Шотландско име.

Известно време разговаряха за кучето. Изведнъж Стивън замълча притеснен.

— Онзи ден забравих да ви се представя! Казвам се Фарадей, Стивън Фарадей, и съм депутат. Но не от парламентарните лъвове.

Той я погледна въпросително и видя как отново се изчервява:

— Аз съм Александра Хейл.

Стивън реагира на това много умело. Все едно, че още беше в драматичния клуб на университета. Изненада, възхищение, разочарование, смущение!

— Вие… вие сте лейди Александра Хейл… Вие… Боже мой! За какъв ли глупак сте ме взели онази вечер!

Реакцията й беше неизбежна. Както произходът й, така и естествената й доброта я задължаваха да го успокои, да го окуражи.

— Трябваше да ви кажа още тогава.

— Не, аз трябваше да се досетя! Кой знае какво си мислите за мен!

— Но как можехте да предположите? И какво значение има, в края на краищата? Моля ви, мистър Фарадей, не се тревожете толкова. Хайде да отидем до езерото. Вижте как ме дърпа Мактавиш.

След това те се срещнаха няколко пъти в парка. Той й сподели амбициите си. Разговаряха на политически теми. Тя беше интелигентна, добре информирана и разбираща. Умът й беше на мястото си, преценките й бяха обективни и безпристрастни. Станаха приятели.

Следващата голяма крачка напред осъществи, когато го поканиха на вечеря у дома им, след което трябваше да отидат на танци. Един от гостите беше отпаднал в последния момент. Когато лейди Кидърминстър, се чудеше кого да покани на негово място, Сандра сама предложи:

— А защо не Стивън Фарадей?

— Стивън Фарадей?

— Да, той беше на приема ви и съм го виждала веднъж или два пъти след това.

Поискано бе мнението на лорд Кидърминстър и тъй като той беше изцяло за поощряването на младите обещаващи участници в политическия живот, не възрази.

— Великолепен млад човек — отбеляза лордът, — наистина великолепен. Никога не съм чувал за семейството му, но съм сигурен, че някой ден сам ще си създаде име.

Стивън отиде на вечерята и се представи добре.

— Полезно е да познаваш такива хора — каза лейди Кидърминстър с присъщата си надменност след това.

Два месеца по-късно Стивън подложи съдбата си на изпитание. Бяха в парка до езерото и Мактавиш лежеше, подпрял глава на обувката на Сандра.

— Сандра, знаеш ли… Искам да знаеш, че те обичам. Желая да се омъжиш за мен. Не бих казал това, ако не бях сигурен, че един ден ще постигна много. Убеден съм. Няма да се срамуваш от избора си. Кълна се!

— Не се срамувам — отвърна тя.

— Значи не съм ти безразличен?

— Нима не си разбрал?

— Надявах се, но не можех да съм сигурен. Знаеш ли, обичам те още от първия миг, когато те видях на другия край на стаята и събрах целия си кураж, за да те заговоря. Никога през живота си не съм се страхувал повече.

— Мисля, че и аз те обичам оттогава — отвърна тя.

Не всичко обаче мина гладко. Тихата непреклонност, с която Сандра заяви, че смята да се омъжи за Стивън Фарадей, хвърли семейството й в смут. Та кой е този младеж? Какво се знае за него?

С лорд Кидърминстър Стивън беше пределно прям относно семейството и произхода си. Все пак спести появилата се в главата му мисъл, че за бъдещето му е по-полезно, че и двамата му родители са вече мъртви.

На жена си лорд Кидърминстър каза:

— Хм, би могло да е и по-лошо.

Той познаваше дъщеря си много добре. Беше наясно с тихия й непреклонен характер. Щом бе решила да се омъжи за този човек, щеше да го направи и толкова. Никога нямаше да отстъпи!

— Той има перспективи. С малко подкрепа, ще стигне далеч. Бог само знае какво бихме могли да постигнем, ако се сдобием с малко млада кръв. А и изглежда приличен.

Лейди Кидърминстър се съгласи неохотно. Стивън Фарадей изобщо не отговаряше на представите й за подходящ съпруг на дъщеря й. И въпреки това Сандра беше „най-трудната“ от семейството. Сюзън беше красавица, а Естер имаше мозък. Диана — също умно дете — се беше омъжила за младия дук на Харич — това бе събитието на сезона. Сандра определено не беше така очарователна…, а и срамежливостта й… Е, щом този младеж има бъдеще, както смятат всички…

Тя капитулира и измърмори:

— Разбира се, човек трябва да използва влиянието си…

Така Александра Катрин Хейл улови под ръка Стивън Леонард Фарадей и облечена в бяла коприна с брюкселски дантели, следвана от шест шаферки и двама пажа, застана с него пред олтара за добро или за лошо. Меденият си месец прекараха в Италия и когато се върнаха, заживяха в тиха очарователна къща в Уестминстър. Скоро след това кръстницата на Сандра почина и и остави в наследство малко имение в провинцията. За младото семейство всичко вървеше добре. Стивън се впусна в парламентарния живот с подновена енергия, Сандра го подпомагаше и насърчаваше всячески; приемаше амбициите му като свои собствени. Понякога той просто не можеше да повярва, че съдбата е била толкова благосклонна към него. Съюзът му с могъщата фамилия Кидърминстър му осигуряваше бърз напредък в кариерата. Собствените му способности и умът му щяха да затвърдят позицията, достигната благодарение на шанса. Той искрено вярваше във възможностите си и беше готов да работи за страната си без да щади сили.

Често, когато гледаше жена си, седнала срещу него на масата, той с радост си мислеше какъв идеален помощник е тя — както винаги си беше представял. Харесваше добре оформената глава, шията й, прямите й лешникови очи под равните вежди, високото й бяло чело и леката надменност в извивката на носа й. С нещо му напомняше състезателен кон — добре гледан, породист, горд. За него тя беше идеалният събеседник — умовете им достигаха едновременно до едни и същи заключения. „Да — мислеше той, — Стивън Фарадей, някогашното малко неспокойно момче, се справи много добре с всичко.“ Животът му се подреждаше точно както го бе планирал. Едва беше прехвърлил тридесетте, а вече държеше успеха в ръцете си.

Изпълнен с това задоволство от победата, Стивън Фарадей отиде с жена си за две седмици в Сейнт Мориц. Там, в хотела, той погледна към другия край на фоайето и зърна Розмари Бартън.

Не разбра какво се случи с него в този момеят. По силата на някакво романтично отмъщение, думите, които бе изрекъл пред друга жена, станаха реалност. Той се влюби. Дълбоко, безумно, до полуда. Беше нещо като отчаяната пламенна юношеска любов, която всеки би трябвало да преживее на младини и да преодолее.

Винаги беше смятал себе си за уравновесен човек. Едно или две повърхностни приключения, един два флирта — за него съдържанието на думата „любов“ се изчерпваше с това. Чувствените удоволствия просто не го привличаха. Казваше си, че е над тези неща.

Ако някой го попиташе дали обича жена си, веднага би отговорил: „Разбира се“… И все пак знаеше, че не би си и помислил да се свърже с нея, ако тя беше, да кажем, дъщеря на някой беден провинциалист. Харесваше я, възхищаваше й се, беше дълбоко привързан към нея и освен това изпитваше искрена благодарност за това, което му е осигурила с положението си.

Че е в състояние да се влюби безразсъдно и безумно като някой обикновен дрипльо, за него беше истинско откритие. Не можеше да мисли за нищо друго освен за Розмари. Хубавото й усмихнато лице, наситеният цвят на косата й, полюшващото се, чувствено тяло. Не можеше да се храни, не можеше да спи. Ходеха заедно да карат ски. Танцуваха. И като я държеше в прегръдките си, разбра, че не иска нищо друго на света освен нея. Значи тази агония, този болезнен копнеж… значи това било любовта!

Макар и изцяло погълнат от чувствата си, той благославяше съдбата, че го е дарила с естествено невъзмутим външен вид. Никой не трябваше да се досети, никой не трябваше да знае за чувствата му. Освен самата Розмари.

Семейство Бартън си тръгна една седмица преди тях. Стивън каза на Сандра, че Сейнт Мориц не е много приятно място. Дали да не скъсят престоя си и да не се върнат в Лондон? Тя се съгласи без никакви възражения. Две седмици след завръщането си, той стана любовник на Розмари.

Това беше един странен, изпълнен с екстаз и трепет период — трескав, нереален. Продължи… Колко време? Най-много шест месеца. Шест месеца, през които Стивън се занимаваше с работата си както обикновено. Посещаваше избирателния си район, отправяше питания в Парламента, държеше речи пред различни събрания, обсъждаше със Сандра политически въпроси, но мислеше само за едно — за Розмари.

Тайните им срещи в малкия специално нает апартамент, красотата й, безбройните любовни думи, с които я обсипваше, страстните й силни прегръдки. Като сън. Чувствен, безпаметен сън.

И след това — събуждането.

Случи се съвсем неочаквано.

Сякаш излизаше от някакъв тунел и отново видя дневната светлина.

Един ден той беше захласнатият влюбен, а на следващия — Стивън Фарадей, който си мислеше, че може би не трябва да вижда Розмари Бартън толкова често. Дявол да го вземе, та те поемаха ужасен риск. Ако Сандра дори заподозреше нещо… Той я погледна крадешком през масата, на която закусваха. Слава Богу, не подозираше нищо. И през ум не й минаваше. И въпреки всичко, някои от последните оправдания за отсъствията му бяха доста крехки. Друга жена би се усъмнила. Слава Богу, Сандра не беше такава.

Той въздъхна. Наистина с Розмари постъпваха прекалено безразсъдно. Цяло чудо, че съпругът й още не е усетил нищо. Той беше от онези глупаво доверчиви приятелчета… а и с години по-възрастен от нея.

Колко красива беше тя…

Изведнъж се замисли за игрището за голф. Свежият вятър вее над пясъчните дюни, той крачи със стиковете, удря топката — чист удар, точно на място. Мъже. Мъже седят по четирима на масите в клуба и пушат лули. Не се допускат никакви жени!

Изведнъж той попита Сандра:

— Не можем ли да отидем до „Феърхейвън“?

Тя вдигна поглед изненадана.

— Искаш ли? Ще можеш ли да се измъкнеш от работа?

— За около седмица. Искам да поиграя малко голф. Чувствам се уморен.

— Ако искаш можем да тръгнем още утре. Ще трябва да откажем поканата на Астли и да отложа срещата в четвъртък. А какво ще правим с Ловац?

— Хайде да не ходим. Все ще измислим някакъв предлог. Искам да се измъкна за малко.

Във „Феърхейвън“ Стивън се чувстваше спокойно — със Сандра и кучетата, на терасата и в оградената с каменен зид градина, с голфа в Сандли Хийт и вечерните разходки с Мактавиш по петите му.

Чувстваше се като човек, който се възстановява след тежка болест.

Когато видя почерка на Розмари се намръщи. Беше й казал да не му пише. Бе твърде опасно. Не че Сандра се интересуваше от кого са писмата му, но все пак беше неразумно. И на слугите не винаги можеше да се вярва.

Той разкъса плика с раздразнение след като се затвори в кабинета си. Страници. Цели плътно изписани страници.

Докато четеше, старите чувства го завладяха отново. Тя го обожаваше, обичаше го повече от всякога, не можеше да живее без него, не можеше да издържи да не го вижда цели пет дни. Той същото ли чувства? Копнее ли леопардът за своята етиопка?

Той въздъхна и се усмихна. Тази нелепа шега — беше се родила, когато й купи мъжкия халат на петна, който й бе харесал. Леопардът, сменящ петната си… Той й каза:

— Но ти не бива да сменяш кожата си, мила. След това тя започна да го нарича „Леопард“, а той нея — „Черната красавица“.

Страшно глупаво наистина. Да, ужасно глупаво. Доста мило от нейна страна да изпише толкова много страници. Но все пак, не биваше да го прави. Дявол да го вземе, трябваше да внимават! Сандра не беше от жените, които биха търпели подобно нещо. Ако само усетеше нещо… Писането на писма е толкова опасно. Беше предупредил Розмари. Толкова ли не можеше да изчака, докато се върне в града? Нали щяха да се видят след два или три дни!

На следващата сутрин, на масата го чакаше ново писмо. Този път Стивън изруга мислено. Стори му се, че погледът на Сандра се спря върху плика за няколко секунди. Но тя не каза нищо. Слава Богу, не беше от жените, които задават въпроси за кореспонденцията на мъжете си.

След закуска той отиде с колата до града, намиращ се на осем мили. Не можеше да се обади по телефона от близкото селце. Най-накрая се свърза с Розмари.

— Ало! Розмари, ти ли си? Не пиши повече, чуваш ли!

— Стивън, мили! Колко се радвам да чуя отново гласа ти!

— Бъди внимателна! Може ли някой да те чуе?

— Разбира се, че не. О, колко ми липсваш! А аз липсвам ли ти?

— Да, да. Но не пиши повече! Прекалено рисковано е!

— Скъпи, хареса ли ти писмото ми? Почувства ли се сякаш си с мен? Мили, искам да съм с теб всяка минута! Ти искаш ли да си с мен?

— Да, но не по телефона, скъпа.

— Колко абсурдно предпазлив си! Нима има някакво значение?

— Страхувам се за теб, Розмари. Не искам да си имаш неприятности заради мен.

— Пет пари не давам какво ще ми се случи. Знаеш това!

— Но аз се безпокоя, мила. Знаеш това.

— Кога се връщаш?

— Във вторник.

— И в сряда ще се видим ли в апартамента?

— Да… да.

— Скъпи, не мога да чакам толкова дълго! Няма ли как да измислиш нещо и да дойдеш още днес? О, Стивън, би могъл! Политиката или някоя друга подобна глупост!

— Боя се, че е абсолютно невъзможно.

— Не ме обичаш и наполовина колкото аз теб!

— Глупости! Разбира се, че те обичам.

Когато затвори телефона се чувстваше уморен. Защо жените са толкова ужасно безразсъдни? В бъдеще той и Розмари трябваше да бъдат по-внимателни. И да се срещат по-рядко.

След това нещата станаха много проблематични. Той беше зает — много зает. Бе му абсолютно невъзможно да отделя много време на Розмари и всичко се усложняваше допълнително от това, че на нея сякаш не и се отдаваше да разбере. Той се мъчеше да и обясни, но тя не искаше да слуша.

— Ох, стига с тази глупава политика! Като че ли има някаква полза от нея!

— Но разбира се, че има…

Тя не разбираше. Не се интересуваше. Не се интересуваше нито от работата му, нито от амбициите му, нито от кариерата му. От него искаше единствено да повтаря до втръсване, че я обича.

— Колкото винаги? Кажи ми още веднъж, че наистина ме обичаш…

„Дявол да го вземе — мислеше той, — досега би трябвало да го е осъзнала!“ Тя беше прекрасно същество, прекрасно… Но бедата беше, че с нея не можеше да се разговаря.

Бедата беше и че се виждаха прекалено често. Една такава любовна авантюра не можеше вечно да се върти на бързи обороти. Трябваше да се срещат по-рядко… да забавят темпото.

Но тя се противеше. Не искаше и да чуе. Започна непрекъснато да го упреква.

— Ти не ме обичаш вече както преди.

И той трябваше да я убеждава, да се кълне, че не е права. Тя имаше този ужасен навик да му припомня всичко, което някога й е говорил.

— Помниш ли като ми каза, че би било чудесно, ако умрем заедно? Да заспим вечния си сън прегърнати! Помниш ли като ми каза, че ще си вземем една каравана и ще отидем в пустинята? Ще живеем сред пясъци и камили и ще забравим всичко останало на света!

Какви ужасни глупости може да надрънка човек, когато е влюбен! На времето не му се бяха стрували чак толкова безумни, но пък да ги изтърсиш ей така, без да ти мигне окото… Защо жените не могат да оставят нещата на спокойствие? Един мъж не би искал непрекъснато да му напомнят какво магаре е бил.

Изведнъж тя започна да предявява абсолютно неразумни желания. Не могло ли да замине за Южна Франция, където да се срещнат? Или да отидат в Сицилия, или Корсика… някое от тези места, където е невъзможно човек да срещне каквито и да било познати? Стивън мрачно обясни, че такова място не съществува под слънцето. По тези места човек винаги попада на някой скъп приятел от ученическите години, когото не е виждал цяла вечност:

Тогава тя каза нещо, което го изплаши.

— Добре, и така да е. Има ли някакво значение?

Той беше нащрек, внимаваше, изпълни го студенина.

— Какво искаш да кажеш?

Тя му се усмихваше — със същата усмивка, която някога бе накарала сърцето му да се преобърне и бе изпълнила тялото му с копнеж. Сега просто го дразнеше.

— Леопард, мили, понякога си мисля, че е абсолютно глупаво да се мъчим да играем на криеница до безкрай. Не си струва. Хайде да заминем някъде заедно. Да престанем да се преструваме. Джордж ще ми даде развод, жена ти също ще ти даде развод и ще можем да се оженим!

Ни повече, ни по-малко! Иска да предизвика катастрофа! Разруха! И не може да го разбере!

— Не бих те оставил да постъпиш така.

— Но мили, не давам пет пари. Не съм никак старомодна.

„Но аз съм! Но аз съм!“ — мислеше Стивън.

— Според мен, най-важното нещо на света е любовта. Не ме интересува какво ще кажат за нас хората.

— За мен това има значение, скъпа. Един такъв скандал ще сложи край на кариерата ми.

— И какво значение има? Би могъл да се занимаваш със стотици други неща.

— Не бъди глупава.

— А и защо ти е да правиш каквото и да било? Знаеш, че имам ужасно много пари. Мои, собствени, не на Джордж. Можем да обикаляме света, да ходим по най-очарователните усамотени места, на които още не е стъпвал човешки крак. Или на някой остров в Тихия океан… Помисли си само… Топлото слънце, синьото море и кораловите рифове…

Той си помисли. Остров в Южните морета! От всички възможни идиотски идеи… За какъв го вземаше тя? За някакъв плейбой?

Погледна я сякаш я виждаше за първи път. Удивително красива жена с мозък на кокошка! Трябва да е бил луд! Абсолютно, напълно луд! Но сега отново беше нормален. И трябваше да се измъкне от това положение колкото се може по-бързо. Ако не внимаваше, тя беше в състояние да унищожи целия му живот!

В писмото си й каза нещата, които преди него бяха казвали хиляди други мъже. Трябва да прекратят всичко. Така е по-добре за нея. Не би могъл да рискува и да й навлече нещастия. Тя не разбира… и така нататък и така нататък.

Всичко е свършило — трябваше да я накара да го осъзнае.

Но именно това тя отказваше да приеме. Нямаше да му е никак лесно. Тя го обожавала, тя го боготворяла, обичала го повече от всякога! Не можела да живее без него! Единственото честно нещо, което можели да направят, било тя да каже истината на съпруга си, а Стивън на жена си! Той си спомни тръпките, които го побиха, докато четеше писмото й.

Малката идиотка! Малката прилепчива идиотка! Беше готова да отиде при Джордж, да му издрънка всичко, той да заведе бракоразводно дело и да посочи него, Стивън, като главен виновник за скандала! Сандра също щеше да бъде принудена да се разведе. Тук не можеше да има никакво съмнение. Веднъж я бе чул да говори за някаква нейна приятелка. В гласа й имаше изненада:

— Но разбира се, след като е разбрала, че мъжът й има любов с друга жена, какво би могла да направи, освен да се разведе?

Точно така мислеше Сандра. Беше горда. Никога не би го делила с друга.

Той самият щеше да бъде унищожен, свършен — мощната подкрепа на Кидърминстър щеше да му бъде отнета. Един такъв скандал той не би могъл да преживее, независимо, че общественото мнение сега беше доста по-либерално, отколкото по-рано. Само че не и в такъв крещящ случай. Сбогом на мечтите му, сбогом на амбициите му! Всичко ще бъде разрушено, унищожено, разсипано — само заради увлечението на една глупава жена! Пубертетска любов — ето това беше цялата им история! Пубертетска любов, настъпила на зряла възраст.

Щеше да загуби всичко, което бе натрупал. Позор! Падение!

Щеше да загуби Сандра…

Изведнъж, с изненада, той разбра, че от това би го заболяло най-много. Да загуби Сандра. Сандра с голямото й бяло чело и лешниковите очи. Сандра, приятелката и съратничката му, неговата надменна, горда, вярна Сандра. Не, не би могъл да я загуби… не би могъл… Всичко друго, но не това.

По челото му изби пот.

Някак си трябваше да се измъкне от тази каша.

Някак си трябваше да накара Розмари да се вслуша в гласа на разума… Но би ли успял? Розмари и разум — две несъвместими неща. Какво би станало, ако и кажеше, че в края на краищата, обича жена си? Не. Тя просто не би повярвала. Беше толкова глупава! Празноглава, прилепчива, егоистична! И още го обичаше — това беше най-лошото в цялата работа.

Обзе го някакъв сляп гняв. Как, по дяволите, да я накара да мълчи? Да й затвори устата? „Само малко отрова би свършила работа — мислеше той с горчивина. — Нищо друго!“

Край него забръмча оса. Беше влязла в бурканче от сладко и се мъчеше да излезе.

„Като мен — помисли си Стивън, — примамена от сладостта и сега… Сега не може да излезе, бедно създание.“

Само че той, Стивън Фарадей, все някак щеше да се измъкне. Време, трябваше му време.

В момента Розмари беше болна от инфлуенца. Изпрати й обикновеното за случая съчувствено писмо и голям букет цветя. Болестта й му осигури кратка пауза. Следващата седмица с жена си щеше да вечеря със семейство Бартън — заради рождения ден на Розмари. Тя беше казала:

— Няма да направя нищо, докато не мине рожденият ми ден. Не искам да бъда жестока с Джордж, той положи толкова усилия! Толкова е мил. След като мине празненството, ние с него ще се разберем.

Какво щеше да стане, ако й кажеше, че всичко е свършило, че вече не я обича? Потрепери. Не, не смееше да направи това. Би изпаднала в истерия и би отишла при Джордж. Би могла дори да отиде при Сандра! Сякаш чуваше разплакания й, объркан глас:

— Каза ми, че вече не ме обича, но аз знам, че това не е вярно! Опитва се да бъде почтен… да играе пред теб…, но знам, ще се съгласиш с мен, че когато двама души се обичат, честността е единственият възможен изход. Затова те моля да му върнеш свободата.

Точно такава помия би се изляла от устата й! А Сандра, горда както винаги, би отговорила:

— Той е свободен да прави каквото поиска.

Не би повярвала — как би могла? Но Розмари можеше да й покаже писмата — писмата, които беше достатъчно глупав да й напише в началото. Само Господ знаеше какво има в тях. Във всеки случай, достатъчно и предостатъчно, за да накарат Сандра да повярва — той никога не беше писал такива писма на нея самата…

Трябваше да измисли нещо — някакъв начин да накара Розмари да мълчи. „Жалко — мислеше той, — че не живеем в дните на Борджиите…“

Една чаша отровно шампанско беше единственото нещо, което би могло да запуши устата на Розмари.

Да, той наистина си бе помислил това.

Калиев цианид в чашата и, калиев цианид в дамската и чанта. Депресия след прекарана инфлуенца.

Очите на Сандра, седнала срещу него, срещат неговите.

Преди близо година. Не можеше да забрави.

5АЛЕКСАНДРА ФАРАДЕЙ

Сандра Фарадей не бе забравила Розмари Бартън.

Мислеше за нея и сега — представяше си я просната върху масата… Онази нощ в ресторанта.

Спомни си как дъхът й секна и как след това, когато вдигна поглед, видя, че Стивън я наблюдава…

Беше ли прочел истината в очите й? Беше ли видял омразата, смесицата от ужас и радост?

Беше преди близо година… а споменът беше толкова свеж в главата й, сякаш всичко се бе случило вчера! Розмаринът символизира спомените. Колко ужасно вярно! Каква полза има някой омразен човек да умре, щом продължава да живее в спомените ти? Точно така беше с Розмари. В спомените на Сандра… и в тези на Стивън ли? Не беше сигурна, но вероятно бе така.

„Люксембург“ — това неприятно място с отлична кухня, с бързо и майсторско обслужване, с луксозния си интериор. Не можеш да не ходиш в такъв ресторант — хората непрекъснато те канят там.

Би искала да забрави, но всичко сякаш бе влязло в заговор, за да й попречи. Дори и „Феърхейвън“ не беше изключение сега, след като Джордж Бартън бе дошъл да живее в „Литъл Прайърз“.

Наистина странно от негова страна. Но нима той самият не беше странен? Тя не би искала да има такива съседи. Присъствието му в „Литъл Прайърз“ помрачаваше очарованието и спокойствието на „Феърхейвън“. Винаги досега, до това лято, имението им беше място за почивка и възстановяване, място, където тя и Стивън се чувстваха щастливи. Тоест, ако изобщо някога са били щастливи!

Сандра стисна устни. Да, хиляди пъти да! Можеха да бъдат, ако не беше Розмари! Именно тя разруши крехката конструкция от взаимно доверие и нежност, която със Стивън бяха започнали да изграждат. Нещо, някакъв инстинкт, я беше накарало да скрие от мъжа си собствените си чувства, собствената си искрена преданост към него. Обичаше го от момента, в който той прекоси стаята онази вечер у дома й, когато се правеше на срамежлив, когато се преструваше, че не знае коя е тя.

Защото е знаел! Тя не можеше да каже, кога точно е осъзнала този факт. Известно време след сватбата им, един ден, когато той обмисляше някаква ловка политическа манипулация, нужна за прокарването на някакъв законопроект…

„Това ми напомня за нещо — мина тогава през ума и. — За какво?“ По-късно си даде сметка, че по същество това е същата тактика, която беше приложил и тогава, на приема. Тя осъзна това без изненада, като нещо, с което отдавна е била наясно, но едва сега изплува на повърхността на съзнанието й.

Още от деня на сватбата им разбра, че той не я обича така, както тя него, но реши, че може би не е способен на такава любов. Силните чувства бяха нейно собствено тежко бреме. Тя се отдаваше отчаяно, безрезервно — с жертвоготовност, която малко жени притежаваха. Беше готова да умре заради него, беше готова да лъже, да заговорничи, да страда! Заради него! Прие с достойнство и сдържаност мястото, което Стивън искаше тя да заеме в живота му. Той се нуждаеше от помощта й, от съчувствието й, от интелектуалната й подкрепа. От нея искаше не сърцето, а умът й, материалните предимства, които тя имаше по рождение.

Тя никога нямаше да направи едно нещо — нямаше да го накара да се чувства неудобно, като проявява чувства, на които той не може да отвърне, адекватно. Беше убедена, че я харесва, че изпитва удоволствие, когато са заедно. И очакваше в бъдеще товарът й да олекне неизмеримо. Очакваше едно бъдеще, изпълнено с нежност и приятелски чувства.

„Той ме обича — мислеше тя, — по свой начин.“

И тогава се появи Розмари.

Понякога се чудеше, болезнено свиваше устни, как е възможно Стивън да си въобрази, че тя не знае! Беше узнала всичко още от първия миг — там, в Сейнт Мориц — когато го видя как гледа тази жена.

Разбра, че му е станала любовница още в същия ден.

Разбра какъв парфюм използва онова същество…

На лицето на Стивън — деликатен както винаги, с разсеян поглед — можеше да прочете какво си мисли, какви са чувствата му… Към онази жена… жената, с която току-що е бил!

„Трудно може да се окачествят страданията — разсъждаваше тя трезво, — които й бе причинил. — Да търпиш ден след ден мъченията на прокълнатите, без да можеш да разчиташ на нищо, освен на собствения си кураж, на собствената си вродена гордост.“ Нямаше да му покаже, никога нямаше да му разкрие какво чувства! Тя отслабна, стана бледа, костите на раменете и лицето й започнаха да се открояват съвсем ясно под опънатата кожа. Застави се да се храни, но не можеше да се застави да спи. Прекарваше дълги нощи, изпъната в леглото, със сухи очи, вперени в мрака. Считаше вземането на лекарства за слабост. Щеше да издържи. Да показва, че е наранена, да се моли, да протестира — тези неща я ужасяваха.

Имаше трошичка утеха — Стивън не искаше да я напусне. Макар и не от любов към нея, а от загриженост за кариерата си, но това беше факт. Не искаше да я напусне.

Някой ден, може би, увлечението му щеше да премине…

Какво, в края на краищата, виждаше той у тази жена? Беше красива, привлекателна, наистина… Но имаше и други като нея. Кое толкова го бе запленило у Розмари Бартън?

Тя беше безмозъчна, глупава и — Сандра много разчиташе на този факт — не беше особено интересна. Ако имаше поне малко ум, чар, провокативност… ето такива неща задържат мъжете. Тя упорито вярваше, че един ден всичко ще свърши. — че Стивън ще се отегчи.

Беше убедена, че главното в живота на мъжа й е работата му. Беше му отредено да постигне много и той го знаеше. Имаше превъзходен държавнически ум и с радост го използваше. Това бе неговото предопределение. Не можеше, когато някога увлечението му избледнее, да не осъзнае този факт.

Сандра нито за миг не си помисли, че би могла да го напусне. Дори и през ум не й мина. Беше негова — духом и телом — можеше да я приеме или да я захвърли. Той беше нейният живот, нейното съществувание. Любовта й я изгаряше с древната си сила.

В един момент я изпълни надежда. Отидоха във „Феърхейвън“. Сега Стивън повече приличаше на себе си. Тя почувства, че старата близост между тях се възражда. Надеждата изпълни сърцето й. Той още я желаеше, радваше се на присъствието й, разчиташе на мненията й. За момент се бе измъкнал от ноктите на онази жена.

Изглеждаше и по-щастлив, и по-естествен.

Нищо не беше загубено безвъзвратно. Той се съвземаше. Само ако можеше да събере сили да скъса с нея…

След това се върнаха в Лондон и Стивън отново се промени. Изглеждаше уморен, разтревожен, болен. Сякаш му беше трудно да се съсредоточава върху работата си.

Тя смяташе, че знае причината. Вероятно Розмари настояваше той да остане само с нея… А той се мъчеше — да вземе решение, да направи крачката… Да скъса с всичко, което някога е имало значение за него! Безумие! Лудост! Та Стивън беше от хората, за които работата винаги е стояла на първо място — типичен англичанин. Би трябвало сам да е наясно с това, някъде дълбоко в себе си… Да, но Розмари беше много хубава… и много глупава. Стивън нямаше да е първият мъж, зарязал кариерата си заради жена, който след това щеше да си блъска главата!

Сандра беше дочула няколко думи — един ден на някакъв коктейл.

— … ще кажа на Джордж, трябва да се решим!

Скоро след това Розмари се разболя от инфлуенца.

У Сандра отново затрептя надеждата. Ами ако прерасне в пневмония? Това често се случва — миналата зима една нейна приятелка умря точно така. Ако Розмари също умре…

Не се опита да подтисне тази мисъл — не се ужаси от себе си. Характерът й беше достатъчно средновековен, за да може да мрази, без угризения на съвестта.

Мразеше Розмари Бартън. Ако мислите можеха да убиват, щеше да я убие.

Но мислите не могат да убиват…

Мислите не са достатъчни…

Колко красива беше Розмари онази нощ в „Люксембург“, когато лисичата кожа непрекъснато се свличаше от раменете й в дамската тоалетна! Беше по-слаба, по-бяла след болестта, слабостта правеше красотата й още по-деликатна. Стоеше пред огледалото и докосваше лицето си…

Сандра, застанала зад нея, гледаше отражението. Нейното собствено лице напомняше скулптура, беше студено, безжизнено. Нямаше чувства — ледена, безчувствена жена, би си помислил човек. Тогава Розмари каза:

— О, Сандра, заела съм цялото огледало! Свършвам веднага. Тази ужасна болест ме изтощи напълно. Виж на какво приличам! И още се чувствам толкова слаба! Все ме боли глава.

— Сега боли ли те? — попита Сандра с учтиво внимание.

— Съвсем малко. Имаш ли случайно аспирин?

— Да, на капсули.

Тя отвори чантата си, извади опаковката и я даде на Розмари.

— Ще я взема цялата. Ако пак ми се наложи да…

Компетентната тъмнокоса секретарка на Джордж Бартън гледаше всичко това, застанала зад тях. После пристъпи към огледалото и си сложи малко пудра. Хубава жена, дори красива. Сандра имаше чувството, че и тя не харесва Розмари.

След това излязоха от тоалетната — най-напред Сандра, после Розмари и накрая мис Лесинг… О, и разбира се, Айрис — сестрата на Розмари. Тя също беше там. Много възбудена, с големи сиви очи, с бяла, съвсем ученическа рокля.

Отидоха при мъжете в преддверието.

Келнерът дойде забързано и ги отведе до масата им. Минаха под големия сводест таван и нищо, абсолютно нищо не подсказваше, че една от тях няма да излезе жива от този ресторант…

6ДЖОРДЖ БАРТЪН

Розмари…

Джордж Бартън свали чашата от устните си и се вгледа в камината като бухал.

Бе пил достатъчно, за да се чувства залят от сълзливо самосъжаление.

Колко красива беше тя! Беше луд по нея и тя го знаеше, но той винаги бе смятал, че само ще му се изсмее.

Дори когато за първи път й предложи да се оженят, беше изпълнен с неувереност.

Мънкаше и се запъваше. Държеше се като абсолютен глупак.

— Знаеш… момичето ми… по всяко време, само кажи… Знам, че е безполезно. Не би ме и погледнала… Винаги съм се държал като пълен глупак… Имам и шкембе… Но ти знаеш какви са чувствата ми, нали? Искам да кажа… винаги съм на разположение… Знам, че нямам никакъв шанс, но просто реших да ти го кажа…

Розмари се засмя и го целуна по челото.

— Джордж, ти си разкошен и няма да забравя предложението ти, но в момента не смятам да се омъжвам за никого.

Той отвърна напълно сериозен:

— Съвсем правилно. Имаш много време, за да направиш добър избор.

Никога не се беше надявал истински.

Затова се почувства толкова изумен и замаян, когато Розмари му заяви, че иска да му стане съпруга.

Разбира се, тя не беше влюбена в него. Той ясно си даваше сметка за това. Всъщност, самата тя му го призна.

— Разбираш, нали? Искам да се установя в този живот, да се чувствам щастлива и сигурна. С теб ще бъде така. До гуша ми дойде да съм влюбена. Винаги нещо се обърква и всичко завършва кошмарно. Харесвам те, Джордж. Ти си мил и смешен, и сладък, и мислиш, че съм чудесна. Точно това искам.

Той отговори доста объркано:

— Постоянството оправя всичко. Ще бъдем щастливи като крал и кралица.

Да, това не беше далеч от истината. Бяха щастливи. Вътрешно той винаги се бе чувствал примирен. Е, не можеше да няма подводни камъни. Нямаше как Розмари да бъде удовлетворена от живота си със скучен човек като него. Щеше да има премеждия. Беше се заставил да приеме това — премеждия! Щеше да си наложи увереността, че ще бъдат краткотрайни. Розмари винаги щеше да се връща при него. Всичко щеше да е наред, трябваше само да се примири с тази мисъл.

Защото тя беше привързана към него. Чувствата й бяха постоянни, непроменливи. Те съществуваха независимо от флиртовете и любовните й приключения.

Убеждаваше себе си, че трябва да ги приеме. Казваше си, че това е неизбежно за жена с податливия темперамент и необикновената красота на Розмари. В сметката не беше сложил единствено собствените си реакции.

Флиртуването й с този или онзи младеж не го тревожеше особено, но когато за първи път долови, че става дума за нещо сериозно…

Разбра го веднага, почувства разликата у нея. Стана възбудена, разхубави се още повече, сякаш цялото й същество излъчваше нещо особено. После догадките му бяха потвърдени от жестоки, конкретни факти.

Един ден влезе в стаята й и тя закри с ръка писмото на писалището пред нея. Стана му ясно. Пишеше на любовника си.

После, когато тя излезе от стаята, Джордж погледна попивателната. Розмари беше взела писмото, но бяха останали следи. Той отиде до огледалото и видя отражението на думите „любов моя“. Написани с нейния почерк.

Кръвта зашумя в ушите му. В този момент Джордж разбра как се е чувствал Отело. Обмислена реакция!? Глупости! Само природата имаше думата. Искаше му се да я удуши! Беше готов да убие съперника си съвсем хладнокръвно! Кой беше той? Това приятелче Браун? Или онази върлина Стивън Фарадей? И двамата я гледаха като овчици!

Той видя лицето си в огледалото. Очите му бяха кръвясали. Изглеждаше, сякаш всеки миг може да изпадне в някакъв пристъп.

Когато си спомни този момент, чашата падна от ръката му. Отново усети задушаването, пулсирането на кръвта в слепоочията си. Дори сега, след толкова време…

С мъка заглуши спомените си. Не трябваше да преживява всичко отново. Беше минало — свършено. Повече никога нямаше да страда така. Розмари бе мъртва. Мъртва и намерила спокойствие. Той също беше спокоен. Никакви страдания повече…

Като си помисли само… Какво означаваше смъртта й за него… Да, спокойствие…

Дори на Рут не беше казал за това. Добро момиче беше Рут. Имаше глава на раменете си. Наистина не знаеше какво би правил без нея. Без помощта й. Без съчувствието й. И нито намек за секс. Не беше луда по мъжете като Розмари…

Розмари… Розмари, седнала край кръглата маса в ресторанта; С леко изопнато от болестта лице… малко слаба…, но красива, толкова красива! И само един час по-късно…

Не, няма да мисли за това. Не сега. Планът му. Ще мисли за Плана.

Първо ще поговори с Рейс. Ще му покаже писмата. Как ще обясни той тези писма? Айрис остана като гръмната. Очевидно и през ум не й беше минавало подобно нещо.

Както и да е, сега положението беше в негови ръце. Беше обмислил всичко.

Планът. Внимателно подготвен. Датата. Мястото. Втори ноември. Задушница. Добро хрумване. Разбира се, в „Люксембург“. Ще се опита да запази същата маса.

Същите гости. Антъни Браун, Стивън Фарадей, Александра Фарадей. Разбира се, Рут, Айрис и самият той. Седмият гост щеше да бъде Рейс. Рейс, който трябваше да присъства тогава…

И ще има един празен стол.

Ще бъде чудесно!

Драматично! Повтаряне на престъплението.

Не, не точно повтаряне…

Мисълта му се върна назад…

Рожденият ден на Розмари…

Розмари, просната напред върху онази маса… мъртва…