Искрящ цианкалий

ГЛАВА ПЪРВА

Люсила Дрейк цвърчеше. Това беше думата, която винаги се използваше в семейството по неин адрес и наистина много добре характеризираше звуците, които излизаха от благата й уста.

Тази сутрин тя беше загрижена за много неща — толкова много, че й се струваше невъзможно да съсредоточи вниманието си само върху някое от тях. Прибирането им в града наближаваше и заедно с него — всички обичайни за такива случаи домашни проблеми. Прислуга, домакинство, продукти за зимата, хиляди дребни подробности — и всички те се бореха за надмощие над тревогата й за външния вид на Айрис.

— Наистина, мила, много се притеснявам за теб! Толкова си пребледняла и отпусната… Сякаш не си спала… Спа ли? Ако не можеш да спиш, можеш да си вземеш от хубавия препарат за сън на доктор Уайли… или доктор Гаскъл?… Това ми напомня, че трябва лично да поговоря с бакалина… Или прислужниците поръчват каквото си искат, или сам той умишлено лъже. Стотици калъпи сапун… а аз не позволявам да се купуват повече от три на седмица! А може би малко тоник ще е по-добре? Когато бях малка ми даваха сироп „Ийтън“. И спанак, разбира се. Ще кажа на готвачката днес за обяд на направи спанак.

Айрис беше твърде отпаднала и привикнала с начина, по който разговаряше мисиз Дрейк, за да се поинтересува защо споменаването на доктор Гаскъл й напомня за местния бакалин. Все пак, ако беше попитала, щеше незабавно да получи отговор:

— Защото името на бакалина е Кранфърд, мила. Логиката на леля й винаги беше безупречно ясна за самата нея.

Айрис отговори със силите, които успя да събере:

— Нищо ми няма, лельо Люсила.

— Имаш сенки под очите — не престана мисиз Дрейк. — Преуморяваш се.

— Но аз не съм правила абсолютно нищо… от месеци.

— Така си мислиш, мила. Многото тенис също може да преумори едно младо момиче. И си мисля, че въздухът тук не е здравословен. Сякаш се намираме в някаква хралупа. Ако Джордж се беше посъветвал с мен, а не с онази жена…

— Жена?

— Тази мис Лесинг, за която има толкова високо мнение. Може и да е добра в офиса му, но мисля си, голяма грешка е да я използва за всичко. Да я окуражава да си мисли, че е едва ли не член на семейството. Не че тя има нужда от кой знае какво окуражаване…

— О, лельо, Рут наистина е част от семейството!

Мисиз Дрейк изсумтя презрително.

— Иска й се да е, това е съвсем ясно. Горкият Джордж! Истинско бебе е, когато става дума за жени. Само че, няма да позволим, Айрис. Трябва да го пазим от самия него и ако бях на твое място, щях много ясно да дам да се разбере, че колкото и симпатична да е тази мис Лесинг, за никакъв брак не може и дума да става.

Айрис се стресна и за миг излезе от апатията си.

— И през ум не ми е минавало, че Джордж може да се ожени за Рут.

— Не виждаш какво става под собствения ти нос, дете. Разбира се, ти нямаш моя жизнен опит — Айрис се усмихна въпреки нежеланието си. Понякога леля й Люсила наистина беше много смешна, — но, казвам ти, тази млада дама е излязла на лов за съпруг.

— Има ли някакво значение? — попита Айрис.

— Значение? Разбира се, че има значение.

— — Няма ли да бъде много хубаво, ако стане? — леля й се втренчи в нея. — Искам да кажа, хубаво за Джордж. Мисля, че си права за Рут. Така е, тя е ужасно привързана към него. Би му станала чудесна жена, би се грижила…

Мисиз Дрейк изсумтя отново и на овчето й добродушно лице се появи едва ли не възмущение.

— За Джордж и сега има кой да се грижи както трябва. Какво повече би могъл да иска, ще ми се да знам? Отлична храна, има кой да кърпи нещата му. За него е много приятно вкъщи да има младо хубаво момиче като теб, а един ден, когато се омъжиш, надявам се, все още ще мога да се грижа за удобството и здравето му. Не по-зле, дори по-добре, отколкото може едно момиче, работило цял живот в офис — какво знае тя за домакинската работа? Цифри, формуляри, стенография и машинопис — каква полза от това в дома на един мъж?

Айрис се усмихна и поклати глава, но не продължи да спори. Мислеше за гладката черна копринена коса на Рут, за чистия цвят на лицето й и за фигурата, така добре очертана от строгите костюми, които носеше. Горката леля Люсила… в главата й имаше само „удобства“ и домакинска работа… романтиката беше толкова далеч от нея, че вероятно дори не помнеше какво означава думата… Ако, мислеше Айрис, спомняйки чичо си, изобщо някога е означавала нещо за нея.

Люсила Дрейк бе половин сестра на Хектор Марл — дете от предишен брак. Беше се грижила като майка за много по-малкия си брат, когато неговата собствена майка почина. Беше се занимавала с домакинството на баща си и се беше оформила като заклета стара мома. Наближаваше четиридесет, когато срещна преподобния Калиб Дрейк, сам той прехвърлил петдесетте. Брачният й живот продължи много кратко — около две години — след което тя остана вдовица със съвсем малък син. Майчинството, постигнало я неочаквано и късно в живота, беше най-върховното изпитание за Люсила Дрейк. Синът й вечно й създаваше грижи и неприятности, непрекъснато изсмукваше оскъдните й средства, но тя никога не се почувства разочарована от него. Никога не би се съгласила, че той е нещо друго, освен човек с добър, но слаб характер. Виктор беше твърде доверчив — прекалено лесно се поддаваше на влиянието на лошите си приятели, защото сам вярваше в тях. Виктор нямаше късмет. Виктор го лъжеха. Виктор го мамеха. Той беше маша в ръцете на порочни хора, които се възползваха от невинността му. Приятното й, доста глуповато овче лице мигом се изопваше щом някой се осмелеше да критикува Виктор. Тя познаваше много добре собствения си син. Той беше добро момче, пълно с жизненост, и така наречените негови приятели непрекъснато го използваха. Тя знаеше по-добре от всички, колко той мрази да я моли за пари. Но след като е изпаднал в такова наистина ужасно положение, какво друго би могъл да направи? Та към кого другиго би могъл да се обърне, ако не към родната си майка?

Независимо от всичко, поканата на Джордж да дойде у тях и да се грижи за Айрис беше сякаш изпратена от Бога в момент, когато материалното положение на Люсила Дрейк беше повече от отчайващо. През последната година тя се чувстваше много доволна и щастлива, а знайно е, че човек не може да гледа с добро око на възможността да бъде изместен от пробиваща си път млада жена, модерна, способна и пълна с енергия, която, убеждаваше сама себе си мисиз Дрейк, и без друго иска да се омъжи за Джордж само заради парите му. Разбира се, че заради това! Добър дом и богат добродушен съпруг! Никой не можеше да убеди леля Люсила, че може да има млада жена, която иска да изкарва хляба си с труд. Момичетата винаги са били едни и същи — ако могат да си намерят мъж, който да ги издържа, ще предпочетат него. Тази Рут Лесинг беше умна, пробиваше си път към едно осигурено положение подобно на червей — даваше съвети на Джордж за домакинството, за какво ли не, искаше да стане незаменима в очите му… но, слава Богу, вкъщата имаше поне един човек, който виждаше каква е целта й!

Люсила Дрейк поклати няколко пъти глава, от което двойната й брадичка потрепери, повдигна вежди с чувство за върховна човешка мъдрост и изостави темата, за да заговори за нещо още по-интересно, а може би и по-належащо.

— Виждаш ли, мила, не мога да реша какво да направя с одеялата. Джордж не ми казва ясно и определено дали смята да идваме тук през почивните дни или ще заключим къщата до идната пролет. Не казва и туй то.

— Предполагам, че не знае — Айрис се стремеше да задържи вниманието й към тази маловажна тема. — Ако е хубаво времето, може би ще е чудесно да идваме тук от време на време. Макар и да не мога да кажа, че особено много ми се иска на мен лично. Е, ако пожелаем, къщата няма да избяга.

— О, мила моя, човек трябва да знае такива неща предварително. Защото, ако няма да идваме до следващата година, одеялата трябва да се приберат и да се поръсят с нафталин. Но ако дойдем, това няма да е необходимо, защото ще ги използваме…, а миризмата на нафталин е толкова неприятна…

— Ами не слагай нафталин.

— Да, но лятото беше толкова топло… сигурно ще е пълно с молци. Всички говорят, че тази година ще има много. Може би и оси. Вчера Хоукинс ми каза, че е унищожил тридесет гнезда на оси това лято… Тридесет… Представи си само!

Айрис си представи Хоукинс — крачещ в тъмното с цианкалия в ръка… Цианкалий… Розмари… Защо всичко й напомняше за онова…?

Тъничкият несекващ звук на гласа на леля Люсила вече поставяше други проблеми:

— … и дали трябва да занесем сребърните прибори на съхранение в банката? Лейди Александра разказваше колко много кражби стават… Макар че имаме здрави кепенци… На мен лично не ми харесва как носи косата си… Лицето й става толкова строго… Но трябва да кажа, че тя е студена жена. И много нервна. В наше време всички са нервни. И това ми напомня, че напоследък не ми харесва вида на Джордж… Чудя се дали и той няма да се разболее от инфлуенца? Веднъж или два пъти ми се стори, че има треска. Може само да се е тревожел за търговията си, но аз имам чувството, разбираш ме, нали, че нещо му е легнало на сърцето.

Айрис потрепери, а Люсила Дрейк възкликна тържествуващо:

— Ето, казах ти, че си настинала!

ГЛАВА ВТОРА

— О, как искам никога да не бяха идвали тук!

Сандра Фарадей произнесе тези думи с такава горчивина, че съпругът й се обърна и я погледна изненадано. Сякаш беше изразила неговите собствени мисли — мислите, които толкова упорито се бе мъчил да скрие. Значи и Сандра се чувстваше като него? И тя бе усетила, че „Феърхейвън“ вече не е това, което беше, че спокойствието тук е нарушено от новите съседи, настанили се на миля от другата страна на парка. Той импулсивно изрази удивлението си:

— Не знаех, че и ти имаш същото мнение за тези хора.

Веднага, или поне така му се стори, тя се затвори в себе си.

— Съседите в провинцията са много важно нещо. Или трябва да сте приятели или изобщо да не си говорите. Не може както в Лондон, само любезно да си кимате.

— Да — съгласи се Стивън, — наистина е така.

— И сега трябва да се отзовем на тази чудата покана.

Двамата млъкнаха и си припомниха случилото се днес на обяд. Джордж Бартън се бе държал дружелюбно, дори весело. Те и двамата бяха доловили у него някаква прикрита възбуда. Напоследък Джордж Бартън наистина беше много особен. В дните преди смъртта на Розмари, Стивън никога не му беше обръщал кой знае какво внимание. Тогава Джордж някак си се сливаше с фона — скучноватия добродушен съпруг на красивата жена. Не беше изпитал никакво угризение или безпокойство заради него, заради това, че жена му го мами — имаше чувството, че е от онези съпрузи, които са родени, за да им изневеряват. Толкова по-възрастен от нея — напълно лишен от всички качества, необходими, за да се задържи една млада и привлекателна жена. Дали се е оставил да бъде заблуден? Стивън не мислеше така. Според него Джордж познаваше Розмари твърде добре. Обичаше я, а беше от мъжете, които нямат високо мнение за собствената си способност да поддържат интереса на жените си.

Въпреки всичко, трябва да е страдал…

Стивън започна да се пита как ли се е чувствал, когато Розмари умря.

В месеците, последвали трагедията, той и Сандра не го бяха виждали често. Едва когато неочаквано се появи като техен съсед в „Литъл Прайърз“, той отново влезе в живота им и още в самото начало, така мислеше Стивън, им се бе сторил различен.

По-жив, по-активен. И… да, определено по-странен.

Днес също беше особен. Тази неочаквано изстреляна покана. Празненство за осемнадесетия рожден ден на Айрис. Толкова се надявал Стивън и Сандра да могат да дойдат! Те били толкова мили с него като съседи!

Сандра веднага отговори, че да, би било чудесно. Естествено, когато се приберат в Лондон, Стивън ще е извънредно зает, а тя самата ще бъде затрупана с множество уморителни ангажименти, но все пак се надява да успеят да дойдат.

— Тогава най-добре да се уговорим за кой ден. Лицето на Джордж — зачервено, усмихнато, настойчиво:

— Мислех си да го направим през по-следващата седмица… сряда или четвъртък? Четвъртък е втори ноември. Става ли тогава? Но мога да го организирам във всеки друг ден, който е удобен за вас.

Това беше една от тези покани, от които не можеш да се измъкнеш — някак си, липсваше й деликатност и такт. Стивън забеляза, че Айрис Марл се изчервява и изглежда смутена. Сандра се държа перфектно. Тя усмихнато се предаде на неизбежното и каза, че четвъртък, втори ноември е съвсем удобен за тях ден.

Изведнъж Стивън изрази гласно мислите си:

— Можем и да не отидем.

Сандра извърна лице към него. Тя също беше замислена.

— Наистина ли?

— Лесно е да намерим някакво оправдание.

— Ще настоява да отидем друг път. Той… стори ми се, че много държи да присъстваме.

— Не мога да разбера защо. Все пак Айрис има рожден ден. Не мога да повярвам, че самата тя държи толкова много на компанията ни.

— Не, не — каза Сандра замислено. След това попита:

— Знаеш ли къде ще е това тържество?

— Не.

— В „Люксембург“.

Изненадата едва не го лиши от говор. Усети как кръвта се оттегля от лицето му. Помъчи се да се съвземе и погледна жена си в очите. Струваше ли му се, или нетрепващият й поглед искаше да му каже нещо?

— Но това е абсурдно! — избухна той малко пресилено, за да прикрие собствените си чувства. — В „Люксембург“, където… Да си припомняме всичко това! Този човек трябва да е полудял!

— Помислих си и това — отвърна Сандра.

— Но в такъв случай ние просто трябва да откажем! Всичко това е… просто ужасно неприятно! Спомни си цялата шумотевица, снимките във вестниците!

— Помня неприятностите — каза Сандра.

— Той дава ли си сметка колко неприемливо е това за нас?

— Той има своя причина, Стивън. Сподели ми я.

— И каква е тя?

Беше благодарен, че жена му не го гледа, докато говори.

— След обяда ме дръпна настрана. Каза ми, че иска да ми обясни. Каза ми, че момичето, Айрис, изобщо не се е съвзело след смъртта на сестра си.

Тя замълча и Стивън призна неохотно:

— Е, така е. Това е напълно вярно. Тя не изглежда никак добре. Дори си помислих, че е болна.

— Аз също забелязах… Макар че след това ми се стори в отлично здраве и в добро разположение на духа. Но аз ти предавам думите на Джордж Бартън. Той каза, че оттогава Айрис правела всичко възможно, за да избягва „Люксембург“.

— Никак не е чудно.

— Според него, това е много лошо. Изглежда се е консултирал по въпроса с психиатър, един от тези модерните доктори, и той му е казал, че след всякакво сътресение, пострадалият трябва да се изправи лице в лице срещу причината за него, а не да я отбягва. По силата на този принцип, доколкото разбрах, след самолетна катастрофа изпращали пилотите незабавно отново в полет.

— А специалистът не е ли препоръчал още едно самоубийство?

Сандра отговори тихо:

— Обяснил му е, че асоциациите с ресторанта трябва да бъдат преодолени. В края на краищата, това е само един ресторант. Предложил е да се организира тиха и спокойна вечеря, на която да присъстват горе-долу същите хора.

— Колко чудесно ще се почувстват те!

— Наистина ли толкова много не искаш да отидеш, Стивън?

Прониза го тревога. Отвърна бързо:

— Не че не искам. Просто идеята ми се стори абсурдна. Аз лично не възразявам… Всъщност, мислех за теб. Ако ти нямаш нещо против…

Тя го прекъсна:

— Имам, Имам много против. Но по начина, по който Джордж Бартън постави нещата, беше много трудно да откажа. В края на краищата, след онзи случай съм ходила в „Люксембург“ много често… Ти също. Непрекъснато ни канят там.

— Но не при такива обстоятелства.

— Да, наистина.

Стивън продължи:

— Права си, трудно е да се отклони поканата… Ако кажем, че в този ден не можем да отидем, ще промени датата. Но, Сандра, няма никаква причина и ти да търпиш всичко това. Ще отида само аз, а ти ще биеш отбой в последната минута… Главоболие, настинка, нещо женско.

Той видя как брадичката й се повдига.

— Това би било малодушие. Не, Стивън. Ако отидеш ти, ще отида и аз. В края на краищата — тя сложи ръка върху неговата, — колкото и малко да означава бракът ни, поне трябва да споделяме трудностите.

Но той я гледаше втренчено — беше онемял заради последната фраза, изплъзнала се от устата й толкова лесно, сякаш съобщаваше добре известен и незначителен факт.

Окопити се и попита:

— Защо казваш това? Колкото и малко да означава бракът ни.

Тя го погледна, без да трепне, с широко отворени, прями очи.

— Нима не е вярно?

— Не, хиляди пъти не! За мен бракът ни означава всичко на света!

Тя се усмихна.

— Предполагам, че е така. Донякъде. Ние сме добър екип, Стивън. Справяме се заедно и постигаме забележителни резултати.

— Нямах предвид това — той усети, че диша неравномерно. Улови ръката й с двете свои и я придърпа към себе си. — Сандра, не знаеш ли, че за мен ти си всичко на света?

И изведнъж тя разбра, че е така. Беше невероятно, непредвидимо, но беше така.

Оказа се в прегръдките му, той я притискаше и целуваше, без да спира да шепне несвързани думи:

— Сандра… Сандра… мила моя… обичам те… толкова се боях да не те загубя!

Тя чу собственият си глас да казва:

— Заради Розмари?

— Да.

Той я пусна и отстъпи назад. Лицето му изглеждаше комично в изненадата.

— Ти… знаеше за Розмари?

— Естествено. През цялото време.

— И разбираш?

Тя поклати глава.

— Не. Не разбирам. И не мисля, че трябва да разбирам. Обичаше ли я?

— Не истински. Винаги съм обичал теб.

Изведнъж я обзе горчивина. Тя цитира собствените му думи:

— „Още от първия момент, когато ме видя в другия край на стаята?“ Не повтаряй тази лъжа. Защото наистина е лъжа.

Той не се стъписа от тази атака. Замисли се над думите й.

— Да, тогава те излъгах… И все пак, някак си не съвсем. Започнах да вярвам, че е било истина. Сандра, опитай се да разбереш. Знаеш ли, съществуват хора, които винаги имат на разположение благороден и добър мотив, с който да оправдаят долните си действия. Хората, които „трябва да са честни“, когато се държат грубо, които смятат, че е „техен дълг да кажат това и това“, които са толкова лицемерни дори пред самите себе си, че стигат до края на живота си, убедени, че всяко тяхно отвратително и долно деяние е било извършено, защото не са егоисти! Опитай се да разбереш, че съществува и пълната противоположност на тези хора. Това са такива циници, които дотолкова не вярват на себе си, че могат да приемат за истински мотиви за действията си само най-лошите възможни. Ти беше жената, от която имах нужда. Това поне е вярно. И сега наистина вярвам, като се замисля, че ако не беше така, никога нямаше да докарам нещата докрай.

Тя каза горчиво:

— Ти не си ме обичал.

— Не съм. Не бях обичал никого. Бях гладно, безполово същество, което се гордееше с целомъдрената студенина на природата си. И после се влюбих „от другия край на стаята“ — глупава, безумна, кучешка любов. Нещо като лятна буря — ненадейна, неземна, кратка. — Той добави с горчивина:

— Наистина думи казани от идиот, пълни с шум и бесове, незначещи нищо…

Той замълча за малко и продължи:

— Тук, във „Феърхейвън“ се събудих и разбрах истината.

— Истината?

— Че единственото, което има значение в живота ми, си ти… И любовта ти…

— Ако знаех…

— Ти какво си мислеше?

— Предполагах, че кроиш планове да избягаш с нея.

— С Розмари? — той се изсмя. — Това наистина щеше да е доживотна присъда.

— Нима тя не искаше да заминеш с нея?

— Искаше.

— Какво се случи?

Стивън пое дълбоко въздух. Бяха се върнали там. Пред тях отново бе неясната заплаха.

— Случи се това в „Люксембург“ — отговори той.

И двамата млъкнаха, виждайки, че мислят за едно и също нещо. Посинялото от цианкалия лице на една красива жена.

Двамата гледат изумено мъртвата, след това вдигат очи, за да срещнат погледите си…

Стивън каза:

— Забрави това, Сандра! За Бога, нека го забравим!

— Безполезно е. Няма да ни позволят да забравим. Последва пауза. После Сандра попита:

— Какво ще правим?

— Каквото каза преди малко. Ще посрещнем нещата заедно… Ще отидем на това проклето празненство каквато и да е причината за него.

— Вярваш ли, че Джордж Бартън казва истината за Айрис?

— Не. А ти?

— Би могло и да е така. Но дори и да е, не това е причината да ни покани.

— Каква според теб е истинската причина?

— Не знам, Стивън. Но се боя.

— От Джордж Бартън?

— Да. Мисля, че знае.

— Какво знае? — попита Стивън рязко.

Сандра обърна бавно глава към него и погледите им се срещнаха. Тя прошепна:

— Не бива да се страхуваме. Трябва да бъдем смели. Повече от всякога. Ти ще станеш голям човек, Стивън. Светът има нужда от теб… Нищо няма да се изпречи на пътя ти. Аз съм твоя жена и те обичам!

— Защо мислиш, че Джордж прави всичко това?

— Предполагам, че е капан.

— И ние сме готови да се хванем в него? — попита той бавно.

— Не можем да си позволим да му покажем, че знаем какво е намислил.

— Така е, наистина.

Изведнъж Сандра отметна глава назад и се разсмя.

— Прави, каквото искаш, Розмари! Няма да спечелиш!

Той я стисна за рамото.

— Тихо, Сандра. Розмари е мъртва.

— Дали? Понякога… понякога имам чувството, че е жива…

ГЛАВА ТРЕТА

Някъде към средата на парка, Айрис попита:

— Имаш ли нещо против да не се върна с теб, Джордж? Разхожда ми се. Ще ми се да се изкача на Фрайърс Хил и да се спусна през гората. Цял ден ужасно ме боли глава.

— Разбира се, че нямам, дете. Върви. Аз няма да дойда с теб, защото очаквам един приятел днес следобед и не съм много сигурен кога точно ще пристигне.

— Добре. Довиждане до чая, тогава.

Тя се обърна рязко и тръгна под прав ъгъл, към малката горичка на склона на хълма.

Когато се изкачи най-горе, спря и пое дълбоко въздух. Беше влажен — типично за октомври. Листата на дърветата също бяха покрити с влага, а един сив надвиснал отгоре облак, обещаваше скорошен дъжд. Едва ли на върха имаше повече въздух, отколкото в подножието, но въпреки това на Айрис й се струваше, че тук може да диша по-свободно.

Тя седна на един повален дънер и се загледа надолу към долината, където „Литъл Прайърз“ се гушеше в малка горичка. По-далеч вляво се виждаха розовочервените тухли на имението „Феърхейвън“.

Айрис отправи замислен поглед към околностите, с брадичка подпряна на дланите й.

Лекият шум зад нея едва ли беше по-силен от шумоленето на листата, но тя рязко извърна глава, за да види как клоните се разделят и между тях се промушва Антъни Браун.

Тя извика почти ядосано:

— Тони! Защо винаги трябва да се появяваш като… като демон в пантомима!?

Антъни се отпусна на дънера до нея. Извади табакерата си, предложи й цигара и когато му отказа, запали сам. След като изпусна дима, отговори ядосано:

— Защото аз съм това, което вестниците наричат „мистериозно лице“. Обичам да се появявам изневиделица.

— Откъде знаеш къде съм?

— Имам чудесен бинокъл. Разбрах, че си била на обяд у Фарадей и от хълма видях кога си тръгваш.

— Защо не дойдеш вкъщи като нормален човек?

— Но аз не съм нормален човек! — каза Антъни с престорена изненада. — Аз съм много необикновен.

— Мисля, че си прав.

Той я погледна бързо и попита:

— Случило ли се е нещо?

— Не, разбира се, че не. Поне…

Тя млъкна. Антъни повтори настойчиво:

— Поне?

Тя въздъхна.

— Омръзна ми да стоя тук. Ненавиждам това място. Искам да се върна в Лондон.

— Скоро ще си ходите, нали?

— Другата седмица.

— Значи това тържество у Фарадей беше прощално, така ли?

— Не беше тържество. Бяха само те и някаква стара братовчедка.

— Харесват ли ти тези Фарадей, Айрис?

— Не знам. Не мисля, че ми харесват особено…, макар че не бива да казвам това. Те бяха много мили с нас.

— Мислиш ли, че те те харесват?

— Не, не мисля. Струва ми се, че ни мразят.

— Интересно.

— Така ли?

— Нямам предвид мразенето… Ако изобщо е вярно. Интересно ми е защо казваш „ни“. Въпросът ми се отнасяше лично до теб.

— А, разбирам… Изглежда, че ме харесват доста… Някак си, наопаки… Струва ми се, че имат нещо против да сме им съседи като семейство. Ние не бяхме кой знае колко близки… Те бяха приятели на Розмари.

— Да — каза Антъни, — като спомена „приятели на Розмари“… Не мога да си представя, че Сандра Фарадей и сестра ти са били неразделни.

— Не бяха — отвърна Айрис. Тя изглеждаше леко смутена, но Антъни пушеше невъзмутимо.

— Знаеш ли какво ме впечатлява у тях? — попита той.

— Какво?

— Именно това, че са семейство Фарадей. Никога не мисля за тях като за Стивън и Сандра — два индивида, свързани от държавата и официалната църква — а като за едно двойнствено цяло — семейство Фарадей. Това не се среща толкова често, колкото може би си мислиш. Те са двама души с еднакъв начин на живот, с еднакви надежди, страхове и убеждения. И най-странното в цялата работа е, че всъщност са много различни по характер. Стивън Фарадей, трябва да кажа, е човек с много голям интелектуален потенциал, но твърде чувствителен към чуждите мнения, ужасно неуверен в себе си и донякъде му липсва смелост. От друга страна, Сандра има ограничен средновековен ум, способна е на фанатична преданост и е смела до безразсъдство.

— Той винаги ми се е струвал — каза Айрис — доста надут и глупав.

— Въобще не е глупав. Той е само един от многото нещастни преуспели хора.

— Нещастни?

— Ами да. Повечето преуспели хора са нещастни. Именно затова постигат успехите си — трябва да убедят сами себе си в собствената си стойност, като извършат нещо, което светът ще забележи.

— Какви необикновени мисли са това, Антъни…

— Ако погледнеш малко по-внимателно, ще видиш, че са правилни. Щастливите хора не успяват в живота, защото са в толкова добри отношения със самите себе си, че пет пари не дават дали ще успеят или не. Както е с мен. Освен това с тях се живее много леко и приятно — пак както с мен.

— Имаш много добро мнение за себе си.

— Просто насочвам вниманието ти към добрите си страни, в случай, че не си ги забелязала.

Айрис се засмя. Настроението й се бе подобрило. Потиснатостта и страхът се бяха махнали от главата й. Тя погледна часовника си.

— Ела у дома да пием чай. Дай възможност на още няколко души да се порадват на приятната ти компания.

Антъни поклати глава.

— Не днес. Трябва да се връщам.

Айрис се обърна рязко към него.

— Защо никога не искаш да дойдеш у дома? Трябва да има някаква причина!

Антъни сви рамене.

— Приеми, че съм доста особен, когато става дума за приемане на предложеното ми гостоприемство. Твоят зет не ме харесва — показа ми го съвсем ясно.

— Не бива да се притесняваш от Джордж. Ако леля Люсила и аз те поканим… тя е мила старица, ще ти допадне.

— Сигурен съм, че е така, но все пак няма да дойда.

— Когато Розмари беше жива, ти идваше.

— Онова — отговори Антъни — беше доста по-различно.

Някаква студена ръка докосна сърцето на Айрис. Тя попита:

— Какво те накара да дойдеш тук днес? Да не би да имаш работа в тази част на света?

— Имам, при това много важна. С теб. Дойдох, за да те попитам нещо, Айрис.

Студената ръка изчезна. Вместо нея се появи някакъв трепет, пулсиращото вълнение, което жените познават от незапомнени времена. И на лицето й се появи същото неразбиращо въпросително изражение, което може би е имала и баба й, няколко минути преди да каже: „Но, мистър-X, всичко това е толкова неочаквано!“

— Да? — Тя обърна абсолютно невинното си лице към него.

Антъни я гледаше с мрачни, почти строги очи.

— Отговори ми честно, Айрис. Имаш ли ми доверие? Това е моят въпрос.

Беше разочарована. Очакваше друго. Той забеляза.

— Не мислеше, че ще те питам това, нали? Но въпросът е много важен. За мен той е най-важният на света. Задавам ти го пак. Имаш ли ми доверие?

Тя се поколеба за миг и отговори със сведен поглед:

— Да.

— Тогава, ще те питам нещо друго. Би ли дошла в Лондон и би ли се омъжила за мен, без да казваш на никого?

Тя се втренчи в него.

— Но как бих могла!? Просто… не мога да направя такова нещо!

— Не би могла да се омъжиш за мен?

— Не по този начин.

— Но ме обичаш. Обичаш ме, нали?

Тя чу собствения си глас да казва:

— Да, обичам те, Антъни.

— Но няма да дойдеш с мен в Лондон, за да се венчаем в църквата „Света Елфрида“, Блумсбъри, енорията, в която съм живял няколко седмици и в която следователно имам право да получа удостоверение за брак?

— Но как бих могла да направя такова нещо? Джордж би бил страшно обиден, а леля Люсила никога няма да ми прости! И освен това още не съм достатъчно голяма. Само на осемнадесет съм.

— За възрастта ти ще трябва да излъжем. Нямам представа какви санкции ме очакват, за сключване на брак с непълнолетна, без съгласието на настойника й. Кой е той, между другото?

— Джордж Бартън. Освен това той е попечител на наследството ми.

— Както казах, не знам какво е наказанието за подобно деяние, но каквото и да е, то не може да ни развенчае, а всъщност това е, което ме интересува.

Айрис поклати глава.

— Не мога да го направя. Не мога да бъда толкова ужасна. И във всеки случай, защо? Какъв е смисълът от всичко това?

— Ето, затова най-напред те попитах дали ми имаш доверие — каза Антъни. — Ще трябва да приемеш обяснението ми на доверие. Да кажем, че това е най-простият начин да го направим. Но няма значение.

Айрис каза умолително:

— Ако само Джордж те познаваше малко по-добре… Ела сега с мен. Вкъщи са само той и леля Люсила.

— Сигурна ли си? Помислих си… — той замълча. — Когато тръгнах нагоре по хълма забелязах как един човек се приближава към къщата ви. Най-чудното е, че този човек ми е известен като… — той се поколеба. — Срещал съм го.

— Разбира се, бях забравила. Джордж спомена, че очаква някого.

— Този, когото видях, ми заприлича на Рейс, полковник Рейс.

— Може и да е бил той — съгласи се Айрис. — Джордж познава човек на име Рейс. Той също беше поканен на вечерята, когато Розмари…

Тя замълча. Гласът и трепереше. Антъни я стисна за ръката.

— Престани да мислиш за това, мила. Беше ужасно, зная!

Тя поклати глава.

— Не мога. Антъни…

— Да?

— Мислил ли си някога… Минавало ли ти е през ум… — Беше й трудно да намери нужните думи. — Хрумвало ли ти е, че… че Розмари може и да не се е самоубила? Че може да е била убита?

— Боже мой, Айрис! Кой ти мушна това в главата?

Тя не отговори, просто повтори въпроса си:

— Никога ли не ти е минавало през ум?

— Разбира се, че не. Разбира се, че Розмари се самоуби!

Айрис не каза нищо.

— Кой ти наговори тези неща?

За миг тя почувства изкушение да му разкаже невероятната история на Джордж, но се въздържа. Каза само:

— Просто ми хрумна.

— Забрави това, мила безумке! — Той я изправи на крака и леко я целуна по бузата. — Мила болна безумка. Забрави за Розмари. Мисли само за мен.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Полковник Рейс пуфкаше с лулата си и гледаше с любопитство Джордж Бартън.

Познаваше го още от малък. Чичо му беше съсед на семейство Рейс. Между двамата мъже имаше почти двадесет години разлика. Полковник Рейс беше висок, изправен, с военна осанка и загоряло от слънцето лице, с нископодстригана стоманеносива коса и проницателни тъмни очи.

Двамата никога не бяха чувствали някаква голяма близост помежду си, но за полковника, Джордж си оставаше „младия Джордж“ — един от многото изрази, свързани с отминалите дни.

Сега си мислеше, че всъщност не е имал никаква представа що за човек е „младия Джордж“. В малкото случаи, когато се бяха срещали през годините, те не бяха намерили много допирни точки помежду си. Рейс обичаше живота на открито — беше от хората, които изграждаха Империята и по-голямата част от живота си бе прекарал в чужбина. Джордж, от своя страна, беше типичен градски човек. Интересите им бяха напълно различни и когато се срещаха, разменяха единствено поизбелели спомени от „старото време“, след което обикновено настъпваше неловка тишина. Полковник Рейс не обичаше да води дребни разговори и спокойно би могъл да бъде модел за мълчаливия мъж, така любим на писателите от по-старото поколение.

Сега също мълчеше и се чудеше защо „младия Джордж“ толкова беше настоявал за тази среща. Също така бе установил, че у него е настъпила някаква незабележима промяна, откакто го видя за последен път преди година. Винаги беше смятал Джордж Бартън за олицетворение на скуката — винаги предпазлив, практичен, лишен от всякакво въображение.

Сега му се струваше, че нещо с приятелчето никак не е наред. Изглеждаше сякаш всеки миг е готов да подскочи като подплашена котка. Вече три пъти запалваше изгасналата си пура… Това никак не беше характерно за Джордж Бартън.

Полковник Рейс извади лулата от устата си.

— Е, Джордж, какво те тревожи?

— Прав си, Рейс. Нещо наистина ме тревожи. Много се нуждая от съвета ти… и от помощта ти.

Полковникът кимна и зачака.

— Миналата година трябваше да дойдеш да вечеряш с нас в Лондон… В ресторант „Люксембург“. Наложи се да заминеш за чужбина в последната минута.

Рейс кимна отново.

— За Южна Африка.

— Тогава, в ресторанта, жена ми умря.

Полковникът се размърда смутено.

— Знам. Прочетох във вестниците. Не го споменах досега и не ти изказах съболезнованията си, защото не исках да събуждам спомените ти. Но съжалявам за случилото се, старче, знаеш това.

— О, да, да. Но не за това ми е думата. Предполага се, че жена ми се е самоубила.

Рейс се хвана за най-съществената дума и повдигна вежди:

— Предполага се?

— Прочети това.

Джордж мушна двете писма в ръката му. Веждите на Рейс се вдигнаха още по-високо.

— Анонимни писма?

— Да. И аз съм убеден, че в тях пише истината.

Рейс бавно поклати глава.

— Опасно е да вярваш на такива неща. Нямаш представа колко много лъжливи, изпълнени със злоба писания се творят след всяко събитие, отразено малко по-обстойно в пресата.

— Известно ми е. Но тези не са били написани тогава… Написани са шест месеца по-късно.

Рейс кимна.

— Това е нещо друго. Кой, според теб, ги е писал?

— Не знам. Не ме интересува. Важното е, че вярвам на това, което се казва в тях. Жена ми е била убита.

Рейс свали лулата си и се изправи в стола.

— А защо мислиш така? Тогава имаше ли някакви подозрения? Ами полицията?

— Когато се случи, не бях на себе си… Напълно излязох от релси. Просто приех резултатите от следствието и експертизата. Жена ми беше прекарала инфлуенца, беше изтощена. Нямаше никакви подозрения за нищо, освен за самоубийство. Намериха отровата в чантата й.

— Каква беше тя?

— Цианкалий.

— Спомних си. Изпила го е с шампанското.

— Да. Тогава всичко изглеждаше съвсем логично и обяснимо.

— Заплашвала ли е някога, че смята да се самоубие?

— Не, никога — каза Джордж Бартън. — Розмари обичаше живота.

Рейс кимна. Виждал бе жената на Джордж само веднъж. Беше я сметнал за красива празноглавка, но в никакъв случай не и за меланхолична натура.

— Какви бяха резултатите от медицинската експертиза, за душевното й състояние и така нататък?

— Нейният домашен лекар — възрастен човек, който се е грижил за семейство Марл, откакто сестрите са били деца — беше на някакво морско пътешествие. Когато Розмари боледуваше, за нея се грижеше помощникът му, млад човек. Единственото, което каза той, спомням си, беше, че този вид инфлуенца често причинявала сериозни депресии.

Джордж направи пауза и продължи:

— Едва след като получих писмата, разговарях с истинския лекар на Розмари. Не му казах нищо за тях, естествено, просто си поговорихме за случилото се. Тогава той ми сподели, че е много изненадан и никога не би повярвал, че е възможно. Розмари изобщо не била от склонните към самоубийство хора. Това показвало, според него, как дори и пациент, когото си мислиш, че познаваш много добре, може да свърши нещо напълно непредвидимо.

Джордж отново направи пауза и продължи:

— Именно след разговора си с него осъзнах колко неубедителна ми се струва версията за самоубийство. В края на краищата, аз познавах жена си много добре. Наистина, понякога я спохождаха остри пристъпи на тъга, можеше много да се ядосва за това или онова, от време на време вършеше напълно необмислени и прибързани неща, но никога, никога не е изпадала в настроение, което би я подтикнало да сложи край на живота си.

Полковник Рейс промърмори с леко притеснение:

— Не би ли могло да има друг мотив за самоубийство освен депресията? Съществувал ли е повод за някакво дълбоко и пълно разочарование?

— Не, не. Може би беше доста нервна.

Избягвайки да гледа към приятеля си, Рейс попита:

— Беше ли сантиментална, имаше ли склонност към мелодраматизъм? Виждал съм я само веднъж, знаеш. Но има хора, които…, които могат да изпитат удоволствие от опит за самоубийство… особено, ако са се скарали с някого. Детинското обяснение: „Ще ги накарам да съжаляват“. Знаеш какво имам предвид.

— С Розмари никога не сме се карали.

— Да. И освен това, фактът, че е използван цианкалий, премахва тази възможност. Всеки знае, че това не е отрова, с която можеш да си играеш и да оцелееш.

— Това е така. И още нещо. Дори и да е искала да сложи край на живота си, не мисля, че би избрала този начин. Болезнено и грозно е. По-вероятно ми се струва, че би предпочела свръхдоза от някакво приспивателно.

— Съгласен съм. Има ли някакви сведения как се е сдобила с цианкалия?

— Не. Но беше гостувала на някакви приятели в провинцията и един ден те унищожавали гнездо на оси. Предположи се, че тогава е взела кристалите.

— Възможно е. Никак не е трудно да се сдобиеш с този химикал. Повечето градинари държат запаси от него.

Рейс замълча за малко и каза:

— Нека да обобщим. Нямало е никакви сведения за предразположение към самоубийство или за подготовка за такова. Всичко дотук означава, че липсват факти, подкрепящи версията за самоубийство. Но ако е имало някакви други факти потвърждаващи версията за убийство, полицията щеше да ги открие. Те си отварят очите на четири в такива случаи, знаеш това.

— Дори мисълта, че може да е била убита, тогава изглеждаше фантастична.

— Но не ти се стори фантастична шест месеца по-късно.

— Вероятно през цялото време съм се съмнявал. Сигурно, когато прочетох писмата, вече подсъзнателно съм бил готов да приема съдържанието им за истина, без да изпитвам никакво съмнение.

— Да — кимна Рейс. — Добре, кажи тогава. Кого подозираш?

Джордж се наведе напред. Мускулите на лицето му трепереха.

— Това е най-ужасното. Ако Розмари е била убита, трябва да го е направил някой от хората, присъстващи на масата… Нашите приятели. Никой друг не се е приближавал.

— Келнерите? Кой наливаше шампанското?

— Чарлз. Главният келнер на „Люксембург“. Знаеш ли го?

Рейс кимна. Всички познаваха Чарлз. Изглеждаше абсолютно невъзможно той да отрови клиент умишлено.

— А ни обслужваше Джузепе. Познаваме го много добре. От години. Когато съм там, винаги ми сервира той. Приятен, весел дребен човек.

— Добре, стигаме до вечерята. Кои присъстваха?

— Стивън Фарадей, депутат в Парламента. Жена му, Александра Фарадей. Секретарката ми, Рут Лесинг. Един младеж на име Антъни Браун, сестрата на Розмари, Айрис и аз. Всичко на всичко седем души. Ако беше дошъл и ти, щяхме да сме осем. Понеже отпадна в последната минута, не можехме да измислим никой подходящ на твое място.

— Аха… Добре, Джордж, кой според теб го е направил?

— Не знам! — извика Джордж Бартън. — Казвам ти, че не знам! Ако знаех…

— Добре, добре… Помислих си, че имаш конкретни подозрения. Предполагам, че не е било трудно. Как бяхте седнали? Започни от себе си.

— Вдясно от мен беше Сандра Фарадей, разбира се. До нея — Антъни Браун. След това Розмари. После Стивън Фарадей, Айрис и Рут Лесинг. Тя ми беше отляво.

— Така. И жена ти пи шампанско и преди това?

— Да. Пълниха чашите няколко пъти. Случи се… случи се, докато продължаваше вариететната програма. Имаше много шум. Беше някакво негърско шоу и ние всички гледахме към подиума. Тя се свлече върху масата точно преди отново да запалят осветлението. Може да е извикала… или простенала…, но никой не чу нищо. Лекарят каза, че смъртта трябва да е настъпила моментално. Благодаря на Бога за това.

— Да, наистина. Е, Джордж, на пръв поглед нещата изглеждат съвсем ясни.

— Какво искаш да кажеш?

— Стивън Фарадей, разбира се. Той е седял отдясно на жена ти. Чашата й със шампанско трябва да се е намирала близо до лявата му ръка. Най-лесното нещо на света е било да пусне отровата, когато осветлението е било загасено и всички са насочили вниманието си към сцената. Не виждам кой друг би имал толкова добра възможност да го направи. Знам какви са масите в „Люксембург“. Около тях могат да насядат много хора. Не ми се вярва някой да е могъл да се протегне, например от отсрещната страна, и да пусне нещо в чашата, без да бъде забелязан. Същото важи и за този отляво. Той би трябвало да се протегне пред самата нея. Има и още една възможност, но нека първо помислим за очевидната. Има ли някаква причина, поради която Стивън Фарадей, депутат, би искал да убие жена ти? Джордж отговори сподавено:

— Те… те бяха доста добри приятели. Ако…, ако Розмари го е измамила с нещо, би могъл да търси възмездие.

— Звучи доста мелодраматично. Само този ли мотив можеш да предложиш?

— Да — отвърна Джордж. Лицето му беше силно зачервено. Рейс го погледна бегло и продължи:

— Да видим втората възможност. Някоя от жените.

— Защо?

— Драги Джордж, нима е отбягнало от вниманието ти, че щом сте били компания от четири жени и трима мъже, вероятно е имало периоди от време, през които трите двойки са танцували, а на масата е оставала сама една жена? Всички танцувахте, нали?

— О, да.

— Добре. Сега, можеш ли да си спомниш коя от четирите остана сама непосредствено преди вариететната програма?

Джордж се замисли за минута.

— Струва ми се, че да. Айрис, а преди това Рут.

— Помниш ли кога жена ти пи шампанско за последен път преди това?

— Нека да помисля… Танцува с Браун… Спомням си, че се върна на масата и каза, че се чувства уморена… Той е доста буен танцьор. След това изпи виното от чашата си. Няколко минути по-късно започнаха да свирят валс и тя… тя танцува с мен. Знаеше, че валсът е единственият танц, с който се справям сравнително добре. Фарадей беше с Рут, а лейди Александра — с Браун. Айрис остана сама. Непосредствено след това започна програмата.

— Тогава да помислим за сестрата на жена ти. Тя наследи ли нещо след смъртта й?

Джордж започна да пелтечи:

— Рейс, не бъди абсурден! Та Айрис беше дете, още ходеше на училище!

— Познавам две ученички, които убиха човек.

— Но тук става дума за Айрис! Тя обожаваше сестра си!

— Няма значение, Бартън. Имала е възможност да го направи. Искам да знам дали е имала мотив. Доколкото знам, жена ти беше богата. Кой наследи парите й? Ти ли?

— Не. Наследи ги Айрис. Чрез попечителски фонд. Той обясни положението, а Рейс го изслуша внимателно.

— Доста странно. Богата сестра и бедна сестра. Някои момичета биха възнегодували срещу такова нещо.

— Не и Айрис, сигурен съм.

— Може би си прав. Но несъмнено е имала причина. Да се опитаме да разнищим това. Кой друг е имал мотив?

— Никой! Абсолютно никой! Розмари нямаше никакви врагове, сигурен съм. Мислил съм за това. Задавах въпроси, мъчех се да разбера. Дори купих къща в близост до имението на Фарадей, за да…

Той млъкна. Рейс взе лулата си и започна да я чисти.

— Не е ли по-добре да ми кажеш истината, Джордж?

— Какво искаш да кажеш?

— Премълчаваш нещо. Личи си от цяла миля. Може да се мъчиш да спасиш репутацията на жена си и едновременно с това да се опиваш да разбереш дали е била убита или не но ако последното е по-важно за теб, ще трябва да свалиш всички карти.

Двамата замълчаха.

— Добре тогава — каза Джордж сподавено. — Печелиш.

— Поради някаква причина си сметнал, че жена ти е имала любовник, това ли е?

— Да.

— Стивън Фарадей?

— Не знам! Кълна ти се, че не знам! Може да е бил той, а може да е бил и онзи другия — Антъни Браун. Не можах да разбера. Беше истински ад!

— Кажи ми що за човек е този Антъни Браун. Интересно, струва ми се, че съм чувал това име.

— Нищо не знам за него. Никой не знае каквото и да било. Той е симпатичен, забавен тип… Но хората нищо не са чували за него. Предполага се, че е американец, но говори без никакъв акцент.

— Е добре, може би в посолството ще имат някакви сведения. Ти не можеш да кажеш със сигурност кой от двамата е бил?

— Не, не мога. Ще ти призная, Рейс. Тя пишеше някакво писмо и аз погледнах попивателната след това. Беше любовно, без съмнение, но не можах да видя никакво име.

Рейс отклони поглед замислено.

— Виж, това ми дава още един повод за размисъл. Например лейди Александра… Ако съпругът й е имал интимна връзка с Розмари, тя също би имала мотив. Тя е от онези жени, които приемат нещата много навътре. На външен вид са тихи и спокойни, но ако нещо ги предизвика не биха се поколебали и да извършат убийство… Продължаваме… Тайнственият Браун, Фарадей и жена му, младата Айрис Марл. А какво ще кажеш за другата жена, Рут Лесинг?

— Тя не би могла да има нищо общо с това. Поне няма никакъв мотив.

— Казваш, че ти е секретарка. Що за човек е?

— Най-милото момиче на света — заговори Джордж възторжено. — Тя на практика е член на семейството. Дясната ми ръка. Няма друго същество, за което да имам по-високо мнение и в което да имам повече доверие.

— Ти си привързан към нея — каза Рейс замислено.

— Аз я боготворя. Това момиче, Рейс, а абсолютен коз. Разчитам на нея за всичко. Тя е наистина най-почтеното, най-доброто същество на света.

Рейс измърмори нещо, което звучеше като „аха“ и смени темата. Нищо в държането му не подсказа на Джордж Бартън, че мислено е набелязал много сериозен мотив за секретарката му Рут Лесинг, която сам той не познаваше. Не беше трудно да си представи, че това „най-мило момиче на света“ всъщност имаше защо да пожелае изпращането на Розмари Бартън на оня свят. Съществуваха две възможности: или стремеж към материални облаги — да се е виждала като втората мисиз Бартън, или наистина да е била влюбена в работодателя си. Но и в двата случая мотивът беше налице.

Вместо да обяснява това Рейс каза внимателно:

— Хрумвало ли ти е, Джордж, че и сам ти имаш много сериозен мотив да я убиеш.

— Аз!? — Джордж изглеждаше като ударен от гръм.

— Е, спомни си Отело и Дездемона.

— Разбирам какво имаш предвид. Но…, но между мен и Розмари нещата не стояха така. Обожавах я, разбира се, но винаги съм бил наясно, че ще има неща, които ще трябва да изтърпя. Не че тя не беше привързана към мен. Беше. При това — много. И винаги е била мила. Но аз съм стар и скучен, няма спасение от това. Никаква романтика. Както и да е, още когато се ожених, ясно си дадох сметка, че не всичко ще върви по мед и масло. Тя направо ме предупреди в този смисъл. Заболя ме, разбира се, но да си мислиш, че бих могъл да и направя нещо…

Джордж замълча и след малко продължи с друг тон:

— Дявол да го вземе, дори и да съм го направил, защо ще ми е отново да мътя водата? След като официално беше прието, че става дума за самоубийство и духовете са успокоени? Това би било лудост!

— Точно така. Ето защо не мога да те заподозра сериозно, приятелю. Ако беше неразкрит убиец и получеше две такива писма, ти незабавно би ги хвърлил в камината и би замълчал. И това ме навежда на мисълта за единственото наистина интересно нещо в цялата тази история. Кой е написал тези писма?

— Моля? — попита Джордж стреснато. — Нямам никаква представа.

— Изглежда този въпрос не ти се е сторил интересен. Но за мен е. Най-напред те попитах това. Можем да приемем, че не са били написани от убиеца. Защо ще му е да мъти водата, както казваш, след като всички са приели версията за самоубийство и духовете са успокоени? Тогава кой ги е написал. Кой има интерес всичко да започне отначало?

— Прислугата? — предположи Джордж несигурно.

— Възможно е. Ако е така, кой точно и какво е знаел. Розмари имаше ли прислужница, на която се доверяваше?

Джордж поклати глава.

— Не. По онова време имахме готвачка, мисиз Паунд, тя е още при нас, и две камериерки. И двете напуснаха. Не се задържаха много дълго.

— Добре, Джордж. Ако искаш да ти дам съвет, а доколкото разбрах, искаш точно това, ще трябва да обмисля всичко много внимателно. От една страна Розмари е мъртва. Това е факт. Не можеш да я съживиш каквото и да направиш. Няма много категорични доказателства, че се е самоубила, но няма доказателства и че са я убили. Да приемем, че наистина е била убита. Сигурен ли си, че искаш отново да бръкнеш в раната? Би могъл да последва твърде неприятен шум, пране на мръсно бельо пред хората, любовните приключения на жена ти ще станат достояние на всички…

Джордж Бартън трепна и каза разпалено:

— Наистина ли ме съветваш да оставя някоя свиня да се измъкне безнаказано? Тази върлина Фарадей например с помпозните си речи и безценната си кариера… Ами ако през цялото това време се е спотайвал, а е малодушен убиец?

— Просто искам да си наясно с последствията.

— Трябва да знам истината.

— Добре. В такъв случай, ще отида с тези писма в полицията. Вероятно няма да се затруднят особено да разберат кой ги е писал и дали авторът им знае нещо определено. Но трябва да си наясно, че щом полицаите веднъж тръгнат по следата, няма да можеш да ги спреш.

— Не искам да се занимавам с полицията. Затова те повиках. Смятам да заложа капан за убиеца.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Слушай, Рейс. Ще уредя празненство в „Люксембург“. Искам да дойдеш и ти. Ще присъстват същите хора — семейство Фарадей, Антъни Браун, Рут, Айрис и аз. Всичко съм измислил.

— Какво смяташ да правиш? Джордж се засмя.

— Това е тайна. Всичко ще пропадне, ако кажа на някого предварително… дори и на теб. Искам да бъдеш с неповлиян от нищо ум и да видиш какво ще стане.

Рейс се наведе напред. Гласът му изведнъж стана рязък.

— Това не ми харесва, Джордж. Тези мелодраматични идеи, взети от книгите, не вършат никаква работа. Обърни се към полицията. Няма по-добри специалисти от тях. Те знаят как да се справят с такива проблеми. Професионалисти са. Когато става дума за престъпление, аматьорските представления не са за препоръчване.

— Затова искам да присъстваш. Ти не си аматьор.

— Скъпи приятелю. Мислиш така, само защото някога работех за MI5? Освен това, ти желаеш да ме държиш в неведение.

— Това се налага.

Рейс поклати глава.

— Съжалявам, но не мога. Идеята ти не ми харесва и няма да допринеса за осъществяването и. Вразуми се, Джордж, и се откажи от тази работа.

— Няма да се откажа. Всичко съм обмислил.

— Не бъди толкова дяволски упорит. Знам за тези неща малко повече от теб. Не ми харесва замисъла ти. Нищо няма да направиш. Може да бъде и опасен. Мислил ли си за това?

— За някой без съмнение ще е опасен. Рейс въздъхна.

— Нямаш представа, с какво се захващаш. Добре, добре. Не казвай, че не съм те предупредил. За последен път те моля да се откажеш от тази безумна идея. Джордж Бартън само поклати глава.

ГЛАВА ПЕТА

Сутринта на втори ноември дойде дъждовна и мрачна. В трапезарията на къщата, на площад „Елвастън“, беше толкова тъмно, че за закуска се наложи да запалят лампите.

Айрис, противно на навика си, вместо да получи кафето и препечените си филийки горе в стаята си, сега седеше долу на масата, пребледняла като призрак, и побутваше в чинията си неизядената храна. Джордж шумолеше нервно с вестника си, а от другата страна на масата, Люсила Дрейк ронеше обилни сълзи в носната си кърпа.

— Знам, че милото ми момче ще направи нещо ужасно. Той е толкова чувствителен! Никога не би написал, че става дума за живота му, ако наистина не беше така.

Джордж отново изшумоли с вестника си и каза рязко:

— Моля те, не се тревожи, Люсила. Вече ти обещах да се погрижа за това.

— Знам, скъпи Джордж, винаги си толкова мил! Но чувствам, че всяко забавяне може да е фатално. Всички тези запитвания, за които говориш ще отнемат много време!

— Не, ще ги направим достатъчно бързо.

— Пише, че не бива да се бави след трети, а трети е утре. Никога няма да си простя, ако стане нещо със скъпото ми момче!

— Нищо няма да стане. Джордж отпи бавно от кафето си.

— Имам още от онези облигации…

— Слушай, Люсила, остави всичко това на мен.

— Не се тревожи, лельо Люсила — намеси се Айрис. — Джордж ще успее да уреди всичко. В края на краищата, това не се случва за първи път, нали?

— Не се е случвало от дълго време.

— Три месеца — вметна Джордж — Откакто онези ужасни мошеници не го измамиха за проклетото ранчо.

Джордж избърса мустаците си със салфетката, стана, потупа мисиз Дрейк внимателно по рамото и излезе от стаята.

— Престани да се тревожиш, мила. Ще накарам Рут да се обади веднага.

Айрис го последва в антрето.

— Джордж, не смяташ ли, че трябва да отложим празненството довечера? Леля Люсила е толкова разстроена! Не е ли по-добре да останем вкъщи с нея?

— Разбира се, че не! — розовото лице на Джордж стана пурпурно. — Откъде-накъде този проклет млад мошеник, ще се бърка в живота на всички ни? Това е шантаж… шантаж и нищо друго. Ако зависеше от мен, нямаше да получи нищо.

— Леля Люсила никога не би се съгласила с това.

— Тя е глупава, винаги е била. Жените, които раждат след като навършат четиридесет, изглежда никога не могат да се научат на ум и разум. Разглезват децата още от люлката. Дават им всяко проклето нещо, което те пожелаят. Ако някой поне веднъж беше казал на Виктор Дрейк сам да се измъкне от собствената си каша, той би могъл и да стане човек. Не, недей да спориш, Айрис. До довечера ще уредя всичко, така че леля ти Люсила ще може да си легне спокойно. Ако е необходимо, можем и да я вземем с нас.

— О, не. Тя ненавижда ресторантите… И толкова й се доспива на горката… А пък горещината и задимения въздух възбуждат астмата й.

— Знам. Не го предложих сериозно. Отиди и я успокой колкото можеш. Кажи й, че всичко ще се оправи.

Джордж се обърна и излезе през пътната врата. Айрис тръгна бавно към трапезарията. Иззвъня телефонът и тя вдигна слушалката.

— Ало? Кой? — Лицето й се промени. Бледата безнадеждност, изписана на него се превърна в радост. — Антъни!

— Самият той. Търсих те вчера, но не те намерих. Да не би да си обработвала Джордж по някакъв начин?

— Какво искаш да кажеш?

— Е, той толкова настояваше да дойда на празненството за рождения ти ден довечера. Съвсем не в типичния му стил: „Долу ръцете от прекрасната ми подопечна“. Настояваше да дойда на всяка цена и реших, че може би си започнала тактично да го обработваш.

— Не… не, няма нищо такова.

— Значи променил се е от самосебе си.

— Не точно. Това е…

— Ало? Да не би да затвори?

— Не, не съм.

— Започна да казваш нещо. Какво има, скъпа? Чувам как въздишаш. Случило ли се е нещо?

— Не… Нищо. Утре ще се оправя. Утре всичко ще бъде наред.

— Каква трогателна увереност. Не казваха ли хората, че нищо не бива да се оставя за утре?

— Не знам.

— Айрис, нещо се е Случило.

— Не, нищо. Не мога да ти кажа. Обещах, разбираш ли?

— Кажи ми какво има, скъпа.

— Не, наистина не мога. Антъни, отговори ми на един въпрос.

— Стига да мога.

— Някога… някога бил ли си влюбен в Розмари?

Последва пауза и после смях.

— Значи това било. Да, Айрис. Бях мъничко влюбен в Розмари. Беше много хубава, знаеш. Но един ден както си говорех с нея те видях да слизаш по стълбите и за секунда всичко свърши. Сякаш го отнесе вятърът. В света за мен не остана нищо друго освен теб. Това е прозаичната истина. Не мисли за такива неща. Дори и Ромео, знаеш, преди да бъде запленен от Жулиета за вечни времена, е имал своята Розалин.

— Благодаря ти, Антъни. Радвам се.

— Ще се видим довечера. Днес ли е рожденият ти ден?

— Не, след една седмица. Днес само ще го празнуваме.

— Не ми звучиш много ентусиазирана.

— Не съм.

— Предполагам, че Джордж знае какво прави, но идеята да е на същото място ми се струва доста безумна…

— О, ходила съм в „Люксембург“ няколко пъти след това… след Розмари… Искам да кажа, това не може да се избегне.

— Така е. И по-добре. Имам подарък за теб, Айрис. Надявам се да ти хареса. Au revoir.

Той затвори.

Айрис се върна при Люсила Дрейк, готова да спори, убеждава и успокоява.

Джордж повика Рут Лесинг още с влизането си в офиса.

Когато тя дойде в кабинета му, спокойна и усмихната, с елегантното си черно сако и пола, тревогата донякъде изчезна от напрегнатото му лице.

— Добро утро.

— Добро утро, Рут. Отново проблеми. Погледни това.

Тя взе телеграмата и я прочете.

— Пак Виктор Дрейк!

— Да, дяволите да го вземат!

Тя замълча за миг с телеграмата в ръка. Слабо, загоряло от слънцето лице, сбърчено около носа, когато се смее. Подигравателен глас: „…момиче, което трябва да се омъжи за шефа си…“ Колко ясно си го спомняше. „Сякаш беше вчера“ — помисли си Рут. Гласът на Джордж я върна към реалността:

— Не го ли изпратихме да замине преди около година?

Тя присви очи.

— Мисля, че да. Струва ми се, че беше двадесет и седми октомври.

— Каква изумителна жена си ти! Каква памет имаш само!

Рут си помисли, че има по-сериозна причина да запомни тази дата, отколкото той може да си представи. Все още силно впечатлена от Виктор Дрейк, тя беше чула небрежните думи на Розмари и беше решила, че мрази жената на работодателя си.

— Предполагам, трябва да сме му благодарни — каза Джордж, — че се е задържал там досега. Независимо, че преди три месеца се наложи да му изпратим още петдесет лири.

— Сега иска триста лири. Това не са малко пари.

— Да, никак не са малко. Но няма да получи толкова. Както обикновено, ще трябва да проучим как точно стоят нещата.

— Най-добре е да се обадя на мистър Огълви. Александър Огълви — сериозен, упорит шотландец — беше техният представител в Буенос Айрес.

— Да, изпрати телеграма веднага. Майка му, както обикновено, отново е изпаднала в криза. Държи се направо истерично. Това може да попречи на празненството довечера.

— Да отида ли при нея.

— Не — противопостави се Джордж твърдо. — В никакъв случай. Само ти липсваш там. Имам нужда от теб, Рут. — Той взе ръката й. — Ти мислиш за себе си твърде малко.

— Не е вярно — усмихна се тя и предложи:

— Няма ли да е по-добре да се опитам да се свържа с мистър Огълви по телефона? До довечера ще можем да приключим с този въпрос.

— Добра идея. Струва си разходите.

— Ще се заема веднага.

Тя много внимателно освободи ръката си от неговата и излезе.

Джордж се залови за ежедневната си работа.

В дванадесет и половина взе такси и отиде в „Люксембург“.

Чарлз, добре познатият на всички главен келнер, тръгна към него, сведе благородната си глава и му се усмихна.

— Добър ден, мистър Бартън.

— Добър ден, Чарлз. Всичко наред ли е за довечера?

— Мисля, че ще останете доволен, сър.

— Същата маса, нали?

— Да. Средната в нишата.

— И разбрахте за допълнителното място?

— Всичко е наред.

— Намерихте ли розмарин?

— Да, мистър Бартън. Боя се, че няма да е много красиво. Можем да добавим някакви цветя, няколко хризантеми, например?

— Не, не. Само розмарин.

— Добре, сър. Предполагам, ще искате да погледнете менюто. Джузепе!

С едно щракване с пръсти, Чарлз повика усмихнатия италианец на средна възраст.

— Менюто за мистър Бартън. Джузепе го донесе.

Омари, бульон, соле „Люксембург“, яребици, пилешки дробчета и бекон.

Джордж го прегледа с безразличие.

— Да, да. Много добре.

Той го върна на келнера. Чарлз го придружи до вратата и като сниши глас, промърмори:

— Позволете да отбележа, сър, колко много ценим факта, че отново…, че се връщате при нас.

На лицето на Джордж се появи усмивка, доста зловеща усмивка. Той каза:

— Трябва да забравим миналото, Чарлз. Не можем да живеем само с него. Всичко това вече е свършило.

— Така е, мистър Бартън. Знаете, колко много ни шокира случилото се тогава. Надявам се… сигурен съм, че мадмоазел ще отпразнува рождения си ден много добре и всичко ще бъде както пожелахте.

Чарлз се поклони елегантно, обърна се и се втурна като разгневено водно конче към някакъв начинаещ келнер, който не правеше, каквото трябва на масата до прозореца.

Джордж излезе на улицата със злокобна усмивка. Нямаше достатъчно въображение, за да изпитва съчувствие към „Люксембург“. В края на краищата, ресторантът не носеше никаква отговорност за това, че Розмари беше решила да сложи край на живота си именно в него или че някой беше решил да я убие точно там. Всичко това се отразяваше много зле на заведението, но като повечето хора, които са си наумили нещо, Джордж Бартън не можеше да мисли за нищо друго.

Той обядва в клуба си и след това отиде на директорски съвет.

На път за офиса си след това, от една телефонна кабина набра номер в Мейда Вейл. Излезе с въздишка на облекчение. Всичко щеше да стане както го беше замислил.

Върна се на работното си място.

Рут дойде при него веднага.

— За Виктор Дрейк.

— Да?

— Боя се, че положението е сериозно. Възможно е да го дадат под съд за криминално деяние. В продължение на доста време е присвоявал пари от фирмата.

— Огълви ли каза това?

— Да. Говорих с неготази сутрин и той ми се обади преди десет минути. Каза също, че Виктор Дрейк се държал доста нагло.

— Нищо друго не съм и очаквал!

— Но мистър Огълви обясни, че няма да го съдят, ако възстанови сумата. Говорил е със старшия съдружник. Става дума за сто шестдесет и пет лири.

— Значи мистър Виктор Дрейк се кани да сложи в джоба си чисти сто тридесет и пет лири от тази операция?

— Боя се, че е така.

— Е, поне това ще предотвратим — каза Джордж с известно задоволство.

— Помолих мистър Огълви да уреди въпроса. Добре ли съм постъпила?

— Лично аз с удоволствие бих видял този млад мошеник зад решетките… Но трябва да мислим за майка му. Тя е глупава жена, но с чувствителна душа. И мистър Дрейк печели както винаги.

— Колко сте благороден — каза Рут.

— Аз?

— Мисля, че сте най-добрият човек на света.

Джордж се почувства трогнат. Беше му приятно и неудобно в същото време. Взе ръката й импулсивно и я целуна.

— Мила Рут. Ти наистина си най-добрата ми приятелка! Какво щях да правя без теб?

Стояха много близо един до друг.

Тя си мислеше: „Бих могла да съм много щастлива с него. И него бих направила щастлив. Ако само…“

Той си мислеше: „Трябва ли да послушам съвета на Рейс? Трябва ли да зарежа всичко? Няма ли това да е най-доброто решение?“

Нерешителността го обзе само за миг, после си отиде.

— Ще се видим в девет и тридесет в „Люксембург“ — каза той.

ГЛАВА ШЕСТА

Дойдоха всички.

Джордж въздъхна с облекчение. До последната минута се беше страхувал, че някой може да се откаже — но всички бяха тук. Стивън Фарадей — висок и вдървен, малко надут. Александра Фарадей — облечена в строга черна рокля, с огърлица от смарагди. Тази жена наистина имаше потекло, не можеше да й се отрече. Държеше се съвършено естествено, може би малко по-изискано от обикновено. Рут също беше в черно, без никакви бижута, освен обеците си. Гарвановочерната й коса беше изрядно вчесана, раменете и шията й бяха бели — по-бели от тези на другите жени. Тя работеше и нямаше достатъчно време, за да се сдобие със слънчев загар. Погледите им се срещнаха и тя му се усмихна окуражително, сякаш бе забелязала притеснението му. Сърцето му се отпусна. Преданата Рут. Айрис седеше до него необикновено мълчалива. Единствено на нея й личеше, че осъзнава колко необикновено е това празненство. Беше пребледняла, но някак си това й отиваше, придаваше й някаква тържествена, непреходна красота. Беше с права, семпла рокля в дървеснозелено. Антъни Браун дойде последен и Джордж си помисли, че стъпва крадешком, като някакво диво животно — пантера или леопард. Този приятел очевидно не беше съвсем цивилизован.

Всички бяха там — уловени в капана на Джордж. Сега, представлението можеше да започне…

Коктейлите бяха пресушени. Станаха от барчето в преддверието и се запътиха към запазената за тях маса в самия ресторант.

Танцуващи двойки, приглушена негърска музика, забързани келнери.

Появи се Чарлз и усмихнато ги поведе към масата им. Намираше се в дъното на залата, в малка сводеста ниша, в която имаше общо три маси — една голяма в средата и две по-малки за двама души всяка. Край едната седяха един чужденец на средна възраст с нездрав вид и русокоса хубавица, а край другата — момче и момиче, съвсем млади. Голямата маса беше запазена за компанията на Джордж Бартън.

Той ги настани любезно по местата им.

— Сандра, би ли седнала тук, вдясно от мен. Браун, до нея. Айрис, мила, това е твоят рожден ден и трябва да си до мен. Фарадей, до Айрис… След това ти, Рут…

Той замълча. Между Рут и Антъни оставаше един празен стол — масата беше подготвена за седем души.

— Приятелят ми Рейс може да закъснее малко. Каза да не го чакаме. Все някога ще дойде. Искам да се запознаете с него — чудесен човек, пътувал е по целия свят и може да ви разкаже доста интересни неща.

Когато зае мястото си, Айрис почувства гняв. Джордж го правеше нарочно… да я сложи отделно от Антъни… Рут трябваше да бъде на нейния стол, до работодателя си. Значи Джордж все още не се доверяваше и не харесваше Антъни Браун.

Тя погледна крадешком към отсрещната страна на масата. Антъни се мръщеше. Не се обърна към нея. Само стрелна с очи празния стол до себе си и каза:

— Радвам се, че ще дойде още един мъж, Бартън. Има малка вероятност да си тръгна по-рано. Нищо не мога да направя. Срещнах един познат.

Джордж се усмихна:

— Работиш в часовете за почивка, така ли, Браун? Твърде млад си за това. Всъщност, аз не знам какво точно работиш.

В този момент разговорите бяха замрели и отговорът на Антъни се чу съвсем ясно и отчетливо:

— Занимавам се с организираната престъпност, Бартън. Винаги, когато ме попитат, отговарям така. Планирани грабежи, умишлено предизвикани пожари, шантажирани семейства.

Сандра Фарадей се засмя:

— Занимавате се с оръжейния бизнес, нали мистър Браун? Производителите на оръжия в наши дни винаги са считани за злодеи.

Айрис видя как очите на Антъни се разшириха от изненада. Той отговори шеговито:

— Не бива да ме издавате, лейди Александра. Всичко това е много потайно. Шпионите на вражеските сили са навсякъде. Говорите невнимателно.

Той поклати глава с престорена сериозност.

Келнерът прибра чиниите от омарите. Стивън покани Айрис на танц.

Скоро всички започнаха да танцуват. Атмосферата се разведри.

След малко дойде ред на Айрис и Антъни.

— Колко злобно постъпи Джордж, като не ни сложи един до друг! — промърмори тя.

— Напротив. Много мило. Така ще мога да те гледам през цялото време.

— Наистина ли трябва да си тръгваш рано?

— Може и да се наложи.

След това Антъни попита:

— Знаеше ли, че ще идва полковник Рейс?

— Не, изобщо нямах представа.

— Доста странно, нали?

— Познаваш ли го? О, да. Онзи ден спомена, че го познаваш. Що за човек е той? — попита тя.

— Никой не знае.

Върнаха се при масата. Вечерта продължаваше. Напрежението, което сякаш бе изчезнало, бавно започна да се покачва отново. Сякаш нервите на всички бяха изопнати. Единствено Джордж изглеждаше безгрижен и в добро настроение.

Айрис го видя да поглежда часовника си.

Изведнъж оркестърът засвири туш и осветлението изгасна. От пода се издигна подиума. Посетителите се облегнаха назад и завъртяха столовете си настрани, за да могат да гледат. На подиума се качиха трима мъже и три жени, които започнаха да танцуват. Последва ги човек, който можеше да имитира различни звуци — влакове, парни валяци, самолети, шевни машини, мучащи крави. Публиката го хареса. След него излязоха Лени и Фло, чието изпълнение напомняше повече акробатичен номер, отколкото танц. Още аплодисменти. Още едно изпълнение на шестте танцьори от „Люксембург“. Запалиха осветлението. Всички примигнаха. В същото време, сякаш някаква вълна на облекчение премина през насядалите около масата. Сякаш всички подсъзнателно бяха очаквали да се случи нещо, но то не се беше случило. Предишния път, при запалването на светлините, върху масата бяха видели мъртвата Розмари. Сега сякаш миналото наистина беше минало — отиваше в забвение. Сянката на тогавашната трагедия се разсейваше.

Сандра се обърна оживено към Антъни. Стивън направи някакъв коментар пред Айрис и Рут се наведе, за да се присъедини към разговора. Единствено Джордж седеше с втренчен поглед — втренчен в празния стол срещу него. На масата там имаше прибори. Чашата беше пълна с шампанско. Всеки момент някой можеше да дойде и да седне…

Към реалността го върна Айрис:

— Събуди се, Джордж! Ела да танцуваме. Още не си танцувал с мен!

Той се изправи и усмихнат вдигна чашата си.

— Първо искам да вдигна един тост. За младата дама, чийто рожден ден празнуваме. За Айрис Марл, дано винаги е така прекрасна!

Те пиха усмихнати, след това станаха да танцуват — Джордж и Айрис, Стивън и Рут, Антъни и Сандра.

Свиреха някаква весела джазова мелодия. Върнаха се всички заедно, оживени и усмихнати. Седнаха.

Тогава, неочаквано, Джордж се наведе напред.

— Искам да помоля нещо всички ви. Преди около една година, ние бяхме тук и преживяхме една вечер, която завърши трагично. Не искам да събуждам у вас тъгата от миналото, но не искам и да забравим Розмари напълно. Нека пием за нея… в нейна памет.

Той вдигна чашата си. Останалите послушно го последваха. Лицата им се превърнаха в учтиви маски.

Джордж каза:

— За Розмари, вечна и памет.

Вдигнаха чаши до устните си. Отпиха.

Последва пауза, после Джордж се олюля напред и се свлече на стола си. Ръцете му трескаво се вдигнаха към яката на ризата, лицето му почервеня докато се бореше да си поеме дъх.

След минута и половина беше мъртъв.