Искрящ цианкалий

ГЛАВА ПЪРВА

Полковник Рейс влезе във входа на Ню Скотланд Ярд. Попълни формуляра, който му подадоха и само няколко минути по-късно, вече се здрависваше със старши инспектор Кемп в кабинета му.

Двамата се познаваха добре. Кемп донякъде напомняше ветерана на службата си, Батъл. Наистина, тъй като беше работил под негово ръководство в продължение на много години, може би несъзнателно беше придобил някои черти от поведението на по-възрастния мъж. Сякаш беше издялан от едно цяло парче дърво — но докато Батъл напомняше повече дъб или бук, инспектор Кемп би могъл да се асоциира с нещо по-атрактивно, да кажем махагон или старомоден палисандър.

— Хубаво е, че се обаждаш, Рейс — каза инспектор Кемп. — Мисля, че в този случай ще имаме нужда от помощ.

— Струва ми се, следствието е попаднало в добри ръце — отговори полковникът.

Кемп не прояви излишна скромност. Той просто приемаше неподлежащия на съмнение факт, че на него поверяваха само най-деликатните, най-нашумелите и най-отговорните случаи. Той каза замислено:

— Замесено е семейство Кидърминстър. Можеш да си представиш колко внимателно трябва да се работи.

Полковник Рейс кимна. Беше виждал лейди Александра Фарадей няколко пъти. Тя беше една от онези небиещи на очи жени с непоклатимо обществено положение, които е невъзможно дори да си представиш свързани със сензационните новини в пресата. Беше я слушал да говори на обществени форуми — без кой знае какво красноречие, но ясно и компетентно, с разбиране и чудесна дикция.

Тя беше от жените, чиято социална дейност се отразява във всички вестници, но личният им живот на практика не съществува за обществеността.

Въпреки всичко, мислеше той, тези жени имат личен живот. Те познават и отчаянието, и любовта, и агонията на ревността. Както всички останали, ако попаднат във водовъртежа на страстите, те също могат да изгубят самоконтрол и да посегнат дори на човешки живот.

Рейс попита учудено:

— Ами ако го е направила тя, Кемп?

— Лейди Александра? Мислиш ли, че може да е тя?

— Нямам представа. Но ако е тя? Или съпругът й? Той също е част от семейството.

Инспектор Кемп погледна невъзмутимо полковник Рейс с нетрепващите си морскозелени очи.

— Ако някой от тях е извършил убийство, ще направим всичко възможно да си получи заслуженото. Знаеш това. В тази страна никой не се бои от престъпниците, нито пък ги толерира които и да са те. Но ще трябва да сме абсолютно сигурни в доказателствата си… Обвинението ще настоява за това.

Полковник Рейс кимна.

— Да видим с какво разполагаме — каза той.

— Джордж Бартън е отровен с цианкалий. Подобно на жена си миналата година. Ти спомена, че всъщност си бил в ресторанта?

— Да. Бартън искаше да вечерям с тях. Аз отказах, разбира се. Не ми харесваше това, което е намислил. Опитах се да го разубедя, да го накарам, ако има съмнения относно смъртта на жена си, да се отнесе, към когото трябва… към вас.

Кемп поклати глава.

— Това трябваше да направи.

— Да, но той упорито настояваше да осъществи собствения си план — искаше да заложи някакъв капан за убиеца. Не ми каза точно какъв е този капан. Цялата работа много ме безпокоеше… Толкова много, че снощи отидох в „Люксембург“, за да видя какво ще стане. Масата ми, разбира се, беше доста далеч от тяхната — не исках да ме забележат. За жалост, не мога да ти кажа кой знае колко. Не видях абсолютно нищо подозрително. Единственият човек, който се доближаваше до масата им, освен тях, беше келнерът.

— Да — каза Кемп. — Това стеснява кръга, нали? Значи го е направил или някой от тях, или келнера, Джузепе Болсано. Тази сутрин отново го повиках. Реших, че може би ще искаш да го видиш. Но не ми се вярва, че би могъл да има нещо общо с цялата тази каша. От дванадесет години е в „Люксембург“. Уважават го, има три деца, жена… доволни са от работата му. Клиентите също го хвалят.

— Значи остават гостите.

— Да. Същите хора, които са присъствали, когато мисиз Бартън… е умряла.

— Какво ще кажеш за това, Кемп?

— Извадих делото отново. Двата случая очевидно са свързани помежду си. Тогава е разследвал Адамс. Самоубийството не е доказано по безспорен начин, но пък е било най-правдоподобното обяснение. Не е имало никакви улики, подкрепящи версията за убийство и е трябвало да приемат самоубийството. Това е било единствената възможност. Имаме много други подобни случаи, знаеш. Самоубийство с въпросителен знак. Хората не знаят за този знак, но ние го имаме предвид. Понякога продължаваме разследването тихомълком. Понякога нещо излиза наяве, понякога не. В този случай нищо не излезе.

— Досега.

— Досега. Някой е подхвърлил на Джордж Бартън идеята, че жена му е била убита. Той се залавя за работа… Прави го така, все едно публично е обявил, че е напипал вярната следа… Дали наистина е научил нещо, аз не знам… Тогава убиецът започва да се притеснява и ликвидира Бартън… Мисля, че това е станало… Съгласен си, надявам се.

— О, да. Изглежда доста правдоподобно. Бог знае какъв е трябвало да бъде „капанът“. Забелязах, че на масата имаше празен стол. Може би е очаквал някакъв никому неизвестен свидетел. Но при всички случаи, планът му доведе до непредвидени и неочаквани последствия. Виновният, или виновната, толкова се е разтревожил, че не е дочакал капанът да се затвори.

— Добре — каза Кемп. — Имаме петима заподозрени. И трябва да преразгледаме предишния случай… мисиз Бартън.

— Вече си напълно убеден, че е била убита, така ли?

— Струва ми се, че сегашното убийство го доказва. Но не можеш да ни обвиниш за тогавашното заключение. То беше най-вероятното. Имаше някои факти, които го потвърждаваха.

— Депресия след прекарана инфлуенца?

Каменното лице на Кемп трепна в усмивка.

— Това беше официалната версия. Тя съвпадаше с медицинската експертиза и освен това щадеше чувствата на близките й. Такива неща се правят всеки ден. Имаше и едно недовършено писмо до сестра й, в което пишеше на кого да се дадат личните й вещи… То показва, че идеята да сложи край на живота си не й е била чужда. Наистина е била депресирана, в това няма съмнение, но в девет от десет случая при жените в дъното на всичко е някаква интимна драма. При мъжете най-честите причини са от финансово естество.

— Значи сте знаели, че мисиз Бартън е имала любовна авантюра?

— Да, научихме почти веднага. Крили са се, но не беше никак трудно да разберем.

— Стивън Фарадей?

— Да. Срещали са се в малък апартамент в града. Продължило е малко повече от шест месеца. Ако са се скарали… или на него му е омръзнало… Тя не е първата жена, която се самоубива в пристъп на отчаяние.

— С цианкалий в ресторант?

— Да. Ако е искала да го направи много драматично… пред очите му… и така нататък. Някои хора имат слабост към зрелищата. Доколкото разбрах, тя не е държала кой знае колко на приличието. Всичките предпазни мерки е вземал той.

— Жена му знаела ли е какво става?

— Доколкото може да се каже, не е знаела нищо.

— Може и да е, Кемп. Тя има сърце.

— Да, така е. И двамата са възможни извършители. Тя от ревност. Той — заради кариерата си. Разводът би пратил всичко по дяволите. Не че сега на тези неща се отдава толкова голямо значение, но в неговия случай разводът би означавал конфликт с клана Кидърминстър.

— А секретарката?

— Тя също не е извън подозрение. Не е изключено да си е падала по Джордж Бартън. Били са много близки, може и да е била влюбена в него. Всъщност, вчера следобед една от телефонистките разправяла на колежката си, че Джордж Бартън държал ръката на секретарката си й и говорел, че не може без нея. Рут Лесинг влязла при тях и чула. Платила й за месеца и я уволнила още същия миг. Изглежда е била доста чувствителна на тази тема. Също така не трябва да забравяме, че сестрата е наследила доста пари. Изглежда добро момиче, но човек никога не може да е сигурен. И другият приятел на мисиз Бартън…

— Бих желал да чуя какво знаете за него?

— Удивително малко — отвърна Кемп замислено. — И то не върши никаква работа. Паспортът му е в ред. Американски гражданин, за когото не можем да научим нищо. Нито добро, нито лошо. Дошъл е тук, отседнал е в „Кларидж“ и е успял да се запознае с лорд Дюзбъри.

— Доверен човек?

— Възможно е. Дюзбъри изглежда го е харесал… Поканил го да остане при него. Точно тогава беше доста критичен период.

— Оръжеен бизнес — каза Рейс. — По онова време имаше проблеми с изпитанията на новите танкове, произвеждани в заводите на Дюзбъри.

— Да. Този Браун се е представил като човек от бранша. Не много след като си тръгнал от там, разкрили опит за саботаж… разминало се е за една бройка. Браун се запознал с много от приближените на Дюзбъри… Изглежда се е сприятелил с всички, свързани с производството на оръжия. В резултат на това е видял много неща, които според мен не е трябвало да вижда. Веднъж или два пъти, скоро след заминаването му, в заводите, в които е бил, е имало сериозни проблеми.

— Интересна личност, нали?

— Да. Очевидно е много чаровен и използва това си качество в пълна степен.

— А каква е ролята му в нашия случай? Джордж Бартън няма нищо общо с оръжейния бизнес.

— Няма. Но с жена му са били доста близки. Може да е изтървал нещо, което не е трябвало, пред нея. Знаеш, полковник, колко неща може да измъкне от мъжа една красива жена.

Рейс кимна. Предположи, както и беше в действителност, че думите на инспектор Кемп се отнасят до факта, че навремето беше ръководил Отдела за контрашпионаж, а не бяха, както би помислил някой незапознат, намек за допуснати лични слабости.

След малко той попита:

— Намерихте ли анонимните писма, които е получил Джордж Бартън?

— Да. Открили са ги в бюрото му снощи. Мис Марл ни ги предаде.

— Тези писма са много интересни, Кемп. Какво казват за тях експертите?

— Евтина хартия, обикновено мастило. Има отпечатъци от пръстите на Джордж Бартън и Айрис Марл. Освен това десетки други на неизвестни хора по пликовете — пощенски служители и така нататък. Написани са с печатни букви и експертите считат, че е бил човек с добро образование и в добро здраве.

— Добро образование? Не от прислугата?

— Вероятно не.

— Това прави нещата още по-интересни.

— Да. Значи някой друг също е имал подозрения.

— Някой друг, който не се е обърнал към полицията. Някой, който е искал да събуди подозренията на Джордж, но не е довел нещата докрай. Тук има нещо странно, Кемп. Би ли могъл да ги напише сам?

— Би могъл. Но защо?

— Като подготовка за самоубийство. Самоубийство, което е трябвало да изглежда като убийство.

— При което Стивън Фарадей се явява главният заподозрян? Това е идея… Но той би направил така, че всичко недвусмислено да сочи към Фарадей. А срещу него в момента ние не разполагаме с никакви улики.

— Как стоят нещата с цианкалия? Открихте ли къде е бил?

— Да. Под масата намерихме малко книжно пакетче с остатъци от кристали. Никакви отпечатъци. В криминалните романи то сигурно щеше да бъде от някаква специална хартия или кой знае какво. Ще ми се да обясня на тези писатели, какво означава ежедневната ни работа. Че в повечето случаи изобщо не можеш да разбереш откъде се е взело това или онова, че най-често никой нищо не забелязва!

Рейс се усмихна.

— Доста силно твърдение! Е, а снощи някой забелязал ли е нещо?

— Точно с това смятам да се занимавам днес. Веднага взех кратки показания от всички присъстващи и след това отидох с мис Марл да прегледам бюрото и вещите на Джордж Бартън. Днес ще разпитам по-подробно всички, включително и хората на другите две маси… — той зашумоля с някакви листа. — Да, ето ги. Джералд Толингтън от Кралската гвардия и Патриша Брайс-Удуърт. Млада сгодена двойка. Обзалагам се, че през цялата вечер не са гледали нищо друго, освен себе си. Другите двама са мистър Педро Моралес — великолепна „стока“ от Мексико, златото се оглежда и в бялото на очите му — и мис Кристин Шанон — русокоса хубавица златотърсачка. Бас хващам, че не е видяла нищо — по-глупаво същество не можеш да си представиш… Освен ако не става дума за пари. Вероятността да разбера нещо от тях е едно към сто, но все пак за всеки случай взех имената и адресите им. Ще започнем с келнера, Джузепе. Тук е. Ще го повикам.

ГЛАВА ВТОРА

Джузепе Болсано беше мъж на средна възраст, слаб, с интелигентно лице, което доста приличаше на маймунско. Беше нервен, но не прекалено. Говореше английски свободно тъй като, както сам обясни, живеел в страната от шестнадесетгодишен и бил женен за англичанка. Кемп се отнасяше към него внимателно.

— Джузепе, кажи ми дали ти дойде наум още нещо.

— За мен това много неприятно. Аз сервира тази маса. Аз налива вино. Хора кажат аз полудял щом слага отрова в чаша на клиент! Това не вярно, но така кажат хора. Мистър Голдстейн вече казал, че аз по-добре взема две седмици отпуск… Да не сочат хора с пръст и не питат въпроси. Той честен човек и справедлив, знае, че не аз виновен и че работил там тридесет години и не ме уволнил както щял направи друг собственик. Мистър Чарлз и той бил добър, но все едно, за мен голямо нещастие сполетяло… Прави ме страхувам. Да не би да има враг, пита се аз?

— Е — подкани го Кемп с най-каменното си изражение, — имаш ли?

Тъжното маймунско лице на Джузепе се изкриви в усмивка. Той протегна напред двете си ръце:

— Аз? Аз няма враг. Приятели има много, но няма враг.

Кемп изсумтя.

— А сега за снощи. Кажи ми за шампанското.

— Много хубаво и скъпо шампанско …Кликоу, реколта 1928 година. Мистар Бартън бил такъв… Обичал хубава храна и хубаво вино…

— Предварително ли беше поръчал виното?

— Да. Бил уговорил всичко с Чарлз.

— Ами празния стол на масата?

— И това уговорил. Казал на Чарлз и казал на мен. Млада дама щяла седне по-късно.

— Млада дама? — Рейс и Кемп се спогледаха. — Знаеш ли коя е тази млада дама?

Джузепе поклати глава.

— Нищо не знае. Щяла дойде късно, само това чул.

— Продължавай за виното. Колко бутилки бяха?

— Две бутилки и трета готова, ако има нужда. Първа свършила много бързо. Втора отворил малко преди програма започне. Напълнил чаши и сложил бутилка в леда.

— Кога за последен път забеляза, че мистър Бартън пие от чашата си?

— Да помисли… Кога програма свършила, пили за здраве на млада госпожица. Рожден ден бил, така разбрал. После отишли да танцуват. После това се върнали и мистър Бартън пил и след малко… ето така! Умрял!

— Пълнил ли си чашите им докато бяха на дансинга?

— Не, мосю. Кога пили за мадмоазел били пълни, а не пили по много. Само по глътка. Много останало в чаши.

— Докато танцуваха, някой, който и да било, приближавал ли се е до масата?

— Не, сър. Никой. В това сигурен.

— Всички ли отидоха да танцуват едновременно?

— Да, всички.

— И се върнаха заедно?

Джузепе погледна към тавана и напрегна паметта си.

— Мистар Бартън върнал първи… с млада дама. Той бил по-пълен от останали и не танцувал много дълго, вие разбира. После дошъл рус джентълмен, мистар Фарадей, с млада дама в черно. Лейди Александра Фарадей и чернокос джентълмен дошли последни.

— Познаваш Стивън Фарадей и лейди Александра?

— Познава, сър. Често идвали в „Люксембург“. Те много знатни.

— Джузепе, ако някой от тези хора беше пуснал нещо в чашата на Джордж Бартън, ти би ли забелязал?

— Това не може каже, сър. Аз имал сервира маси… двете други в ниша и още две в голяма зала. Сервира чинии и не гледа маса на мистар Бартън. След програма всички почти става и танцува и аз стои неподвижно. Затова може каже сигурно, че тогава никой не ходил до тяхна маса. Но щом хора върнат и седнат, веднага пак много работа.

Кемп кимна.

— Аз мисли — продължи Джузепе, — че много трудно направи това без забележат. Мисли, само мистар Бартън могъл би направи го. Но вие не мисли така, да?

Той погледна инспектора въпросително.

— Значи така смяташ ти?

— Аз не знае нищо… Но чуди се… Само година преди… онази красива дама, мисис Бартън убила се. Не може ли мистар Бартън толкова стане тъжен, че убива се също като нея? Туй поетично. Не хубаво за ресторант, разбира се, но джентълмен, кой смята убие се, не мисли такива неща.

Джузепе погледна напрегнато единия, после другия. Кемп поклати глава.

— Не съм убеден, че е толкова лесно — каза той. Зададе още няколко въпроса и осврбоди Джузепе. Когато вратата се затвори зад него, Рейс попита:

— Чудя се, дали някой не иска да си помислим точно това?

— Съсипан от скръб съпруг слага край на живота си в деня на годишнината от смъртта на жена си? Макар че не е пълна годишнина, но все пак е наближавала.

— Беше Задушница — каза Рейс.

— Наистина. Да, възможно е и това да е бил замисълът. Но който и да го е направил, не е знаел за анонимните писма, не е знаел, че мистър Бартън се е съветвал с теб и че ги е показал на Айрис Марл.

Той погледна часовника си.

— В дванадесет и половина трябва да съм при Кидърминстър. Преди това имаме време да поговорим с хората от другите две маси в нишата… Поне с някои от тях. Ще дойдеш ли с мен, полковник?

ГЛАВА ТРЕТА

Мистър Моралес беше отседнал в хотел „Риц“. В този сутрешен час мексиканецът едва ли представляваше приятна гледка — все още небръснат, с кървясали очи и всички други признаци на тежък махмурлук.

Мистър Моралес беше американски поданик и говореше някаква разновидност на американски английски. Макар и да заяви, че ще се помъчи да си спомни всичко от предната вечер, това не се оказа никак лесно.

— Отидох с Криси… каква жена само е тя… Каза, че онова било добра бърлога. Миличка, викам й аз, ще отидем, където поискаш. Тузарско заведение беше, не мога да отрека… И знаят как да те оскубят! Отърваха ме от близо тридесет долара! Ама оркестърът им беше слаб. Изобщо не знаят как се свирят такива парчета…

Наложи се да отклонят мистър Моралес от разказа за това как сам той е прекарал вечерта и да настоят да си припомни голямата маса в средата. И тук той не им помогна много.

— Наистина имаше маса и седяха някакви хора… Не се сещам как изглеждаха, обаче. Много-много не им обръщах внимание, докато онзи тип не хвърли топа. Отначало помислих, че не издържа на пиячката. Сега си спомням една от мадамите. Беше с черна коса и всичко си й беше както трябва.

— Имате предвид момичето със зелената рокля?

— Не не тази. Тя беше кльощава. Другата беше в черно и беше добре закръглена.

Мис Рут Лесинг бе привлякла блуждаещия поглед на мистър Моралес.

Той сбърчи нос с възхищение.

— Гледах я как танцува… Нямаше грешка, казвам ви. Смигнах веднъж-два пъти, но тя сякаш не ме видя — гледаше през мен, както правите вие англичаните.

Нищо по-съществено не успяха да измъкнат от мистър Моралес и той призна, че когато е започнала програмата, вече е бил доста пиян.

Кемп му благодари и се приготви да си тръгва.

— Утре тръгвам за Ню Йорк — каза Моралес изпълнен с копнеж. — Ако искате мога да остана тук?

— Не, благодаря. Не мисля, че показанията ви ще са от значение за следствието.

— Виждате ли, тук ми харесва и ако остана заради полицията, фирмата няма да вдига врява. Щом полицията ти каже да си на разположение, значи оставаш на разположение и толкоз. Може би, ако се замисля по-дълбоко, все пак ще успея да си спомня нещо…

Но Кемп отказа да се хване на тази въдица и с Рейс отидоха на Брук стрийт, където ги посрещна един сприхав джентълмен — бащата на Патриша Удуърт.

Генерал Удуърт ги заля с водопад от недвусмислени слова. Що за идея, по дяволите, да се предполага, че дъщеря му, неговата дъщеря, може да е замесена в подобно нещо! Ако едно момиче не може да отиде с годеника си на ресторант, без да бъде тормозено от детективи и Скотланд Ярд, докъде ще да стигне Англия? Та тя дори не познава онези хора, как им беше името… Хъбърд? Бартън? Някакъв си никому неизвестен човек! Това показвало, че колкото и да внимаваш къде ходиш, пак не можеш да избегнеш неприятностите. „Люксембург“ уж бил прилично място, а вече за втори път в него се случва такова нещо. Джералд трябва да е глупак, за да води Патриша там. Сегашните млади хора си мислят, че знаят всичко. Във всеки случай, той няма да позволи дъщеря му да бъде тормозена и подлагана на кръстосан разпит — не, ако не се посъветва с адвоката си. Щял да позвъни на стария Андерсън, в „Линкълнс Ин“ и да го попита дали…

Тук генералът млъкна и се вгледа в полковник Рейс.

— Виждал съм ви някъде — каза той. — Къде ли може да е било…?

Рейс отговори незабавно и с усмивка.

— При Бадерпор, през 1923 година.

— Боже мили! — възкликна генералът. — Ако това не е Джони Рейс! Как така си се забъркал в този цирк?

Рейс продължи да се усмихва.

— Когато стана дума за разпита на дъщеря ви, случайно бях при инспектор Кемп. Предположих, че за нея ще е много по-добре, ако дойде той, вместо да я вика в Скотланд Ярд. Реших да се отбия и аз.

— А… да, много любезно от твоя страна, Рейс.

— Естествено — намеси се инспектор Кемп, — искахме да тревожим младата дама колкото се може по-малко.

В този момент вратата се отвори и влезе самата мис Патриша Брайс-Удуърт, която веднага взе положението в свои ръце със самочувствието и невъзмутимостта на най-младите.

— Здравейте — каза тя. — Вие сте от Скотланд Ярд, нали? Заради снощи? Очаквах ви с нетърпение. Да не би татко да ви е наговорил разни неща? Татко, престани най-накрая! Знаеш какво каза лекарят за кръвното ти налягане! Защо трябва да се ядосваш за всичко, не мога да разбера! Просто ще поканя инспекторите или полицаите, или каквито са, в стаята си и ще изпратя Уолтърс да ти донесе малко уиски със сода.

Генералът изпитваше желание в отговор да изстреля няколко унищожителни фрази едновременно, но успя само да промърмори:

— Майор Рейс, стар мой приятел.

При това представяне момичето моментално загуби интерес към полковника и отправи главозамайваща усмивка към инспектор Кемп.

След това неумолимо затръшна вратата на бащиния си кабинет и ги поведе към стаята си с генералска самоувереност.

— Горкият татко — забеляза тя. — Винаги се държи така. Но всъщност никак не е трудно да го укротиш.

Последва дружески разговор, но с много малко полезни резултати.

— Беше ужасно, наистина — каза Патриша. — Вероятно друг път в живота ми няма да се случи да присъствам на местопрестъплението, когато се извършва убийство. Убийство беше, нали? Във вестниците не пишеше нищо определено, но аз казах на Джери по телефона, че трябва да е било убийство. Като си помисля само! Да се случи толкова близо до мен и аз дори да не погледна!

Съжалението в гласа й беше несъмнено.

Стана съвсем ясно, че, както песимистично бе предположил инспектор Кемп, младите хора, сгодени само преди седмица, не бяха обръщали внимание на нищо, освен на самите себе си.

Колкото и да се мъчеше, Патриша Брайс-Удуърт успя да си припомни само някои личности.

— Сандра Фарадей изглеждаше много елегантно, но тя винаги се носи така. Беше с тоалет от „Скиапарели“.

— Познавате ли я? — попита Рейс.

— Само по физиономия. Винаги съм си мислила, че е много скучна. Надута, като повечето политици.

— Познавате ли някой от останалите?

Тя поклати глава.

— Не, не съм виждала никой от тях. Поне така си мисля. Всъщност, не бих обърнала внимание и на Сандра Фарадей, ако не беше тоалетът й.

— Ще видиш — каза инспектор Кемп, когато си тръгваха, — че мистър Толингтън ще отговори съвсем същото… Само дето въобще не е имало какво да привлече вниманието му.

— Да, наистина — съгласи се Рейс. — Кройката на костюма на Стивън Фарадей едва ли му е причинила душевни терзания.

— Мисля — каза инспекторът, — че е по-добре да отидем при Кристин Шанон. Така ще свършим с външните свидетели.

Мис Шанон, както бе споменал инспекторът, беше красива блондинка. Изрусената й, внимателно вчесана назад коса, откриваше бялото й като на бебе лице. Можеше и да е празноглава, както твърдеше Кемп, но определено беше приятна за гледане и стаената в големите й, бебешко сини очи хитрост, подсказваше, че празноглавието й е само в интелектуалната сфера и че когато става дума за финанси и земна пресметливост, умът й е съвсем на място.

Тя посрещна двамата мъже безкрайно любезно, предложи да им налее нещо за пиене и когато отказаха, настоя да си вземат цигари. Апартаментът й беше малък, с евтино модерно обзавеждане.

— С удоволствие ще се опитам да ви помогна, инспекторе. Питайте ме, каквото пожелаете.

Кемп започна с няколко стандартни въпроса относно поведението на компанията от съседната маса.

Кристин Шанон се оказа необикновено наблюдателна.

— Настроението им не беше добро, личеше си отдалеч. Вдървени, притеснени… Стана ми жално за възрастния човек, сигурно бяха негови гости. Как ли не се стараеше да оправи нещата, но и той беше нервен като котка пред куче. Както и да се мъчеше, не успя да стопи леда. Високата жена, която седеше от дясната му страна, беше изопната сякаш беше глътнала ръжен, а пък хлапето отляво трябва да беше побъркано от мъка, защото не седеше до хубавото момче отсреща. Високият рус приятел до нея изглежда имаше болен стомах… Хранеше се като че ли очакваше всеки момент да се задуши. Жената до него се опитваше всячески да го съживи, но и нейните нерви май бяха изопнати до краен предел.

— Изглежда сте забелязали много неща, мис Шанон — каза полковник Рейс.

— Ще ви издам една тайна. Аз самата не се забавлявах кой знае колко. Трета вечер под ред излизам с този мой приятел и беше започнал да ми омръзва. Искаше да види Лондон, особено тузарските заведения и трябва да призная, че никак не беше стиснат. Шампанско навсякъде. Ходихме в „Компрадор“, после в „Мил Фльор“ и най-накрая в „Люксембург“. Той се забавляваше отлично. Може да се каже, че беше трогателен, но не бих нарекла разговорите ни интересни. Обясняваше ми надълго и нашироко за някакви сделки в Мексико и някои от тези истории вече чувах за трети път. Разказваше ми и за всичките си жени и колко били луди по него. След време много се отегчих, а и ще признаете, че Педро не е кой знае какъв хубавец, така че се съсредоточих върху ястията и започнах да се оглеждам наоколо.

— Това е чудесно от наша гледна точка, мис Шанон — усмихна й се инспектор Кемп. — Надявам се, да сте забелязали нещо, което да ни помогне да разрешим проблема.

Кристин поклати глава.

— Нямам представа кой подреди старото момче. Никаква представа. Той само отпи шампанско, почервеня и се свлече.

— Помните ли, кога пи от тази чаша за последен път преди това?

Блондинката се замисли.

— Да, струва ми се… беше точно след програмата. Запалиха осветлението, той вдигна чашата си и каза нещо, другите също вдигнаха чаши. Предполагам беше някакъв тост.

Инспектор Кемп кимна.

— И после?

— После засвири оркестърът и всички отидоха да танцуват. Смееха се. Изглежда за първи път се бяха отпуснали. Шампанското може да направи чудеса и с най-вдървената компания.

— Всички тръгнаха заедно и на масата не остана никой, така ли?

— Да.

— И никой не докосна чашата на мистър Бартън?

— Никой — отговори тя веднага. — Абсолютно сигурна съм.

— Докато тях ги нямаше, някой приближавал ли се е до масата?

— Никой… освен келнера, разбира се.

— Келнерът? Кой келнер.

— Един от помощниците, беше с престилка. Около шестнадесетгодишен. Не истинският келнер. Той е симпатичен дребен човек и ми прилича на маймуна… Мисля, че беше италианец.

Инспектор Кемп кимна при описанието на Джузепе Болсано.

— И какво направи това младо момче? Напълни чашите?

Кристин поклати глава.

— О, не. Не докосна нищо на масата. Само вдигна чантата, която една от жените беше съборила, когато ставаха да танцуват.

— Чия беше тази чанта?

Мис Шанон се замисли за малко и каза:

— Точно така. Чантата на хлапето. Зелена със златни орнаменти. Другите две жени имаха черни.

— И какво направи келнерът с чантата?

Кристин го изгледа с изненада.

— Сложи я на масата, нищо повече.

— Сигурна ли сте, че не е пипал никоя от чашите?

— Не, не е докосвал нищо. Само остави чантата и хукна нанякъде, защото един от истинските келнери му просъска да отиде да свърши нещо или не знам какво.

— И само тогава някой се е доближавал до масата?

— Само тогава.

— Но някой може да го е направил, без да го забележите?

Кристин поклати глава уверено.

— Не, никой не би могъл. Виждате ли, бяха извикали Педро на телефона и още не се беше върнал. Аз нямаше какво да правя, освен да се озъртам наоколо и да се отегчавам. Доста наблюдателна съм, а от мястото си нямаше много-много какво да гледам, освен празната маса до нашата.

— Кой се върна първи? — попита Рейс.

— Момичето със зелената рокля и възрастният. Те седнаха и тогава дойдоха русият и жената в черно. Най-накрая се появиха хубавото момче и надутата дама. Той танцуваше добре. Когато всички се настаниха, а келнерът започна да подгрява някаква чиния на спиртника, възрастният се наведе напред и дръпна нещо като реч. После всички вдигнаха чашите си и онова се случи.

Кристин замълча за малко и добави ведро:

— Ужасно, нали? Разбира се, помислих си, че е получил удар. Леля ми получи удар и се свлече по същия начин. Тогава Педро се върна и аз му казах: „Слушай, Педро, онзи човек получи удар“. А той вика: „Нищо му няма, нищо му няма. Само се е натряскал.“ Всъщност Педро се беше натряскал. Трябваше да го държа под око. В ресторант като „Люксембург“ никак не обичат такива работи. Ето затова не си падам по жабарите. Когато пийнат малко, забравят всякакви обноски. Никога не знаеш какво могат да ти сервират.

Тя се замисли за миг, после погледна хубавата гривна на дясната си китка и добави:

— Но не мога да отрека, че са щедри.

Кемп внимателно я отклони от темата за изпитанията и възнаграждението й и я накара да повтори разказа си още веднъж.

— Това беше последният ни шанс да научим нещо от външен човек — каза инспектор Кемп, когато излязоха от апартамента на Кристин Шанон. — И щеше да е много добре, ако бяхме имали късмет. Момиче от тези свидетели, които харесвам най-много. Забелязва нещата и ги помни с подробности. Ако имаше какво да види, щеше да го види. Значи не е имало нищо. Просто невероятно! Сякаш е било магия! Джордж Бартън пие шампанско и отива да танцува. Връща се, пие от същата чаша, която никой не е докосвал и, дявол да го вземе, тя се оказва пълна с цианкалий. Умът ми не го побира. Ако не се беше случило, щях да се закълна, че такова нещо е невъзможно!

Той замълча.

— Този келнер… момчето. Джузепе не спомена за него. Ще трябва да го разпитам. В края на краищата, само то се е приближавало до масата докато са танцували. Може да не е случайно.

Рейс поклати глава.

— Ако момчето беше сложило отровата, мис Шанон щеше да го забележи. Не би пропуснала такава подробност. В главата й няма нищо, което да задържа вниманието й и затова вижда всичко. Не, Кемп. Трябва да има някакво много просто и елементарно обяснение. Въпросът е да го открием.

— Съгласен съм. Има едно обяснение. Сложил е цианкалия сам.

— Започвам да вярвам, че именно това се е случило. Но ако е било така, убеден съм, че не е знаел, че в ръцете си държи цианкалий.

— Искаш да кажеш, някой му го е дал и му е казал, че е някакво лекарство… За кръвно налягане или нещо такова?

— Възможно е.

— А кой е бил този „някой“. Едва ли един от двамата Фарадей.

— Така е, това ми се струва малко вероятно.

— Същото бих казал и за Антъни Браун. Остават двама души — любящата сестра на жена му и…

— Преданата секретарка.

Кемп го погледна.

— Да, тя би могла да направи такова нещо… Сега трябва да отида до Кидърминстър. Ти какво смяташ да правиш? Ще се видиш ли с мис Марл?

— Смятам първо да поговоря с другата. В офиса. Ще поднеса съболезнованията си за стария приятел. Бих могъл да я поканя на обяд.

— Значи мислиш, че…

— Още не мисля нищо. Мъча се да открия някаква следа.

— Все едно трябва да видиш Айрис Марл.

— Ще я видя… Но предпочитам да отида у тях, когато нея я няма. Знаеш ли защо, Кемп?

— Сигурен съм, че не знам.

— Защото там има една жена, която цвърчи… цвърчи като малка птичка. „Една малка птичка ми каза…“ помниш ли този израз от детството си. Така е, Кемп. Тези хора могат да ти кажат много неща, ако само ги оставиш да… си цвърчат!

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Двамата мъже се разделиха. Рейс взе такси и отиде в офиса на Джордж Бартън в града. Инспектор Кемп, с мисъл за ежедневните си разноски, се качи на автобус и слезе не далеч от къщата на Кидърминстър.

Когато се изкачи по стъпалата и натисна звънеца, лицето на инспектора беше доста мрачно. Знаеше, че се намира в особено положение. Фамилията Кидърминстър имаше огромно политическо влияние и разклоненията й опасваха като мрежа цялата страна. Той имаше пълно доверие в безпристрастността на съдебната система. Ако Стивън или Александра Фарадей бяха замесени в убийството на Джордж Бартън, никакви „връзки“ или „натиск“ не биха ги спасили от последствията. Но ако бяха невинни, или ако доказателствата срещу тях не бяха достатъчно категорични, за да осигурят осъждането им, тогава отговорният следовател трябваше да внимава как действа, защото висшестоящите му непременно щяха да го ударят през пръстите. При тези обстоятелства, беше съвсем разбираемо защо инспектор Кемп не изпитваше радост от това, което го очаква. Струваше му се съвсем възможно, както сам се изразяваше, Кидърминстър да „заиграе грубо“.

Но инспекторът скоро разбра, че предположенията му са били донякъде наивни. Лорд Кидърминстър беше твърде опитен дипломат, за да си позволи да прибегне до грубости.

След като изложи задачата си пред внушителния иконом, инспектор Кемп веднага бе отведен в една сумрачна стая с покрити с книги стени в задния край на къщата, където вече го очакваха лорд Кидърминстър, дъщеря му и зет му.

Лордът направи крачка напред и подаде ръка на Кемп.

— Идвате точно навреме, инспекторе. Длъжен съм да изразя благодарността си за любезната ви готовност да дойдете тук, вместо да извикате зет ми и дъщеря ми при вас в Скотланд Ярд. Разбира се, те бяха напълно готови да се отзоват, ако се беше наложило, но… Оценяваме любезността ви. Сандра каза тихо:

— Да, така е, инспекторе.

Роклята и беше от някакъв тъмночервен мек плат и както седеше с гръб към високия тесен прозорец, напомняше на Кемп за един стъклопис, видян в една катедрала в чужбина. Впечатлението се подсилваше от овала на лицето й и от кокалестите й рамене. На стъклото беше изрисуван някакъв светец… но лейди Александра далеч не беше светица. И все пак, някои от старите светци му се струваха доста странни — не обикновени смирени християни, а нетолерантни, фанатични, жестоки към себе си и околните. Истинската им човешка природа беше добре замаскирана, но не бяха лишени от нея. В това инспектор Кемп беше убеден.

Заговори лорд Кидърминстър, който доста умело даваше насока на разговора:

— Няма да крия от вас, инспекторе, че случилото се е много болезнено и неприятно за всички нас. Това е вторият път, когато дъщеря ми и зет ми присъстват на насилствена смърт на публично място. — едни и същи членове на семейството, в един и същи ресторант. Излишно е да казвам, че шуменето в пресата за подобни неща винаги се отразява неблагоприятно на хората, които се занимават с обществена работа. Разбира се, ние не можем да избегнем това. Всички добре си даваме сметка, че колкото-по-бързо се разреши проблемът, толкова по-бързо ще спадне интересът към събитието и затова дъщеря ми и зет ми са готови да отговорят на всички ваши въпроси.

— Благодаря ви, лорд Кидърминстър. Високо ценя отношението ви към случилото се и смятам, че то със сигурност ще улесни работата ми.

Александра Фарадей каза:

— Питайте ни, каквото пожелаете, инспекторе.

— Благодаря, лейди Александра.

— Още нещо, инспекторе — добави лорд Кидърминстър. — Разбира се, вие имате собствени източници на информация и доколкото разбрах от своя приятел, член на комисията по вътрешните работи, смъртта на този човек, Джордж Бартън, се счита за убийство, а не за самоубийство, което би се сторило по-вероятното обяснение на външните наблюдатели. Самата ти, Сандра, смяташе, че се е самоубил, нали?

Готическата фигура леко наведе глава.

— Толкова очевидно ми се струваше снощи! — отвърна Сандра. — Бяхме в същия ресторант и дори на същата маса, на която миналата година се отрови бедната Розмари. През лятото се виждахме с мистър Джордж Бартън в провинцията и ни се видя много странен… просто не приличаше на себе си… Решихме, че смъртта на жена му не му дава спокойствие. Той беше много привързан към нея и не мисля, че успя да надмогне мъката си. Ето защо ми се стори, че самоубийството е най-естественото обяснение… поне най-вероятното. Но изобщо не мога да си представя защо някой би искал да убие Джордж Бартън.

— Аз също не мога — намеси се Стивън Фарадей.

— Бартън беше прекрасен човек. Сигурен съм, че не е имал никакви врагове.

Инспектор Кемп огледа последователно трите очакващи отговор лица пред себе си и се замисли преди да заговори. „По-добре да им кажа“ — реши той.

— Това, което казвате, лейди Александра е точно така. Но, виждате ли, има някои неща, които вероятно още не знаете.

— Не бива да се бъркаме в работата на инспектора — намеси се лорд Кидърминстър. — Единствено той може да реши, кои факти може да направи публично достояние.

— Благодаря, милорд, но няма причина да не дам някои пояснения. Ето за какво става дума. Преди смъртта си, Джордж Бартън е споделил с двама души увереността си, че жена му не се е самоубила, а е била отровена от някой друг. Също така, той е бил убеден, че е открил следите на този „друг“ и на вечерята снощи, привидно дадена заради рождения ден на мис Марл, всъщност се е надявал да разбере точно кой е убиецът.

Последва тишина и в тази тишина инспектор Кемп, който въпреки непроницаемото си лице беше чувствителен човек, долови нещо което би могло да се окачестви като тревога. Израженията на събеседниците му не показваха нищо такова, но той би могъл да се закълне, че е прав.

Пръв се съвзе лорд Кидърминстър. Той каза:

— Но, предполагам, самото това негово убеждение би могло да извади нещастният Бартън от… от релси. Терзанията около смъртта на жена му може да са нарушили душевния му баланс.

— Точно така, лорд Кидърминстър. Но това показва, че той определено не е бил от хората склонни към самоубийство.

— Да, да. Разбирам какво имате предвид. Отново се възцари тишина. Неочаквано я наруши Стивън Фарадей:

— Но откъде-накъде на Бартън му е хрумнало такова нещо? В края на краищата Розмари наистина се самоуби, нали?

Инспектор Кемп го погледна благосклонно.

— Мистър Бартън не е смятал така.

Намеси се Лорд Кидърминстър:

— Но полицията тогава се съгласи с версията за самоубийство. Никога не е ставало дума за нещо друго.

— Фактите — отговори тихо инспектор Кемп — не противоречаха на версията за самоубийство. От друга страна, нямаше никакви данни за друг извършител.

Той знаеше, че човек от калибъра на лорд Кидърминстър би схванал точното значение на думите му.

С малко по-официален тон инспектор Кемп продължи:

— Бих искал да ви задам няколко въпроса, ако не възразявате, лейди Александра.

— Моля — каза тя и леко се обърна към него.

— Снощи вие нямахте никакви подозрения, че Джордж Бартън може да е бил убит, така ли?

— Не, нямах. Бях напълно убедена, че се е самоубил. И сега съм убедена — добави тя.

Кемп не реагира на думите й и продължи:

— Получавали ли сте анонимни писма през последната година, лейди Александра?

Изглежда спокойствието й беше нарушено от неподправено изумление:

— Анонимни писма! Не, никакви!

— Сигурна ли сте? Този тип писма са нещо твърде неприятно и човек се стреми да не им обръща внимание, но в този случай могат да се окажат от голямо значение. Ето защо, искам специално да подчертая, че ако има такова нещо, аз трябва да го зная.

— Разбирам, инспекторе, но мога да ви уверя, че не съм получавала анонимни писма.

— Много добре. Казахте, че това лято мистър Бартън ви се е сторил странен. В какво точно се изразяваше тази странност?

Тя се замисли за миг.

— Ами… беше нервен, напрегнат. Изглежда му беше трудно да се съсредоточи върху това, което се говореше. — Тя се обърна към съпруга си:

— На теб какво ти направи впечатление, Стивън?

— Да, мисля, че тя е права. Освен това изглеждаше физически нездрав. Беше отслабнал.

— Забелязахте ли някаква разлика в отношението му към вас или съпруга ви? Да е охладнял, например?

— Не, точно обратното. Той купи къща съвсем близо до нашата и изглеждаше много благодарен за това, което направихме за него… имам предвид запознанствата с местните хора и така нататък. Разбира се, за нас беше удоволствие да помогнем на него и Айрис Марл, която е едно очарователно момиче.

— Беше ли починалата мисиз Бартън ваша близка приятелка, лейди Александра?

— Не, не бяхме много близки — тя се засмя весело. — По-скоро беше приятелка на Стивън. Започна да се интересува от политика и той й помагаше да… да се ограмоти в тази област. Сигурна съм, че и на него му доставяше удоволствие. Тя беше много красива и привлекателна жена, знаете това.

„А ти си много умна — помисли си Инспектор Кемп. — Чудя се колко ли знаеш за тези двамата… Доста, без никакво съмнение.“

Той продължи:

— Никога ли мистър Бартън не е изказвал пред вас съмнения, че може би жена му не се е самоубила?

— Не, никога. Затова и съм толкова изненадана сега.

— А мис Марл? Тя също ли не е говорила пред вас за смъртта на сестра си?

— Не, не е.

— Имате ли представа защо Джордж Бартън е купил къща в провинцията? Вие със съпруга си ли му дадохте идеята?

— Не. Бяхме доста изненадани.

— И винаги се е държал приятелски с вас?

— Да, така е.

— Лейди Александра, какво знаете за Антъни Браун?

— Нищо. Абсолютно нищо. Срещали сме го няколко пъти, това е всичко.

— А вие, мистър Фарадей?

— Предполагам, че за него знам дори по-малко от жена си. Изглежда ми симпатично момче. Американец, доколкото разбрах.

— Можете ли да прецените, от личните си наблюдения, дали той е бил близък с Розмари Бартън?

— Не мога да твърдя нищо с положителност, инспекторе.

— Интересуваше ме впечатлението ви, мистър Фарадей.

Стивън се намръщи.

— Бяха приятели, само това мога да кажа.

— А вие, лейди Александра?

— Само впечатлението ми ли инспекторе?

— Да, само впечатлението ви.

— Тогава, доколкото не съм се заблудила, струваше ми се, че двамата са много добри приятели и че отношенията им са интимни. Просто… съдя от начина по който се гледаха… нямам конкретни доказателства.

— Дамите често преценяват тези неща много добре, лейди Александра — кимна Кемп. Глуповатата усмивка, — с която направи забележката си, би се сторила забавна на полковник Рейс, ако присъстваше. — Какво ще кажете за мис Лесинг, лейди Александра?

— Мис Лесинг беше секретарка на Джордж Бартън. За първи път я видях вечерта, когато умря мисиз Бартън. После съм я срещала само веднъж, когато беше дошла в провинцията, и снощи.

— Ако позволите още един неофициален въпрос, имахте ли впечатлението, че е била влюбена в Джордж Бартън?

— Не, нямам никаква представа.

— Тогава да преминем към събитията от снощи. Той разпита подробно Стивън Фарадей и жена му за всичко, случило се през трагичната вечер. Не се беше надявал да научи кой знае колко много, но все пак получи потвърждение за това, което вече знаеше. Всички показания съвпадаха в най-важното — Джордж Бартън беше вдигнал тост за Айрис и веднага след това беше отишъл да танцува. Всички други го бяха последвали и на масата не беше останал никой. Джордж и Айрис се бяха върнали първи. Никой от разпитаните не можеше да обясни наличието на празния стол, освен с думите на самия Бартън, че очаква своя приятел, полковник Рейс, да дойде по-късно — твърдение, което инспекторът знаеше, че не може да бъде вярно. Сандра Фарадей си спомни, а мъжът й потвърди, че когато след програмата са запалили осветлението, Джордж Бартън се е втренчил по много особен начин в празния стол и известно време е бил толкова разсеян, че не е чувал какво му се говори. След това се съвзел и вдигнал тоста за Айрис.

Единственото ново нещо, за което научи инспектор Кемп, беше разговорът между Александра Фарадей и Джордж Бартън във „Феърхейвън“, когато той беше настоявал толкова много тя и съпругът й да присъстват на вечерята по случай рождения ден на Айрис.

Претекстът, изложен от Джордж беше доста правдоподобен, според инспектор Кемп, макар и да не беше истинският. Той затвори бележника си, в който беше драснал един-два йероглифа и се изправи.

— Много съм ви благодарен, милорд, и на вас мистър Фарадей и лейди Александра, за помощта и оказаното ми съдействие.

— Присъствието на дъщеря ми ще бъде ли наложително при дознанието?

— Не, на този етап всичко ще бъде формалност. Трябва да се изслушат заключенията на медицинската експертиза и идентификацията на трупа. След това всичко ще се отложи за след една седмица. Дотогава — тонът на инспектора леко се промени, — се надявам да сме напреднали значително.

Той се обърна към Стивън Фарадей:

— Между другото, мистър Фарадей, има една-две малки подробности, за които бихте мигли, да ми помогнете. Няма нужда да безпокоим лейди Александра. Можете да ми се обадите в Скотланд Ярд и ще си уговорим среща, в удобно за вас време. Доколкото знам, вие сте много зает.

Изрече го любезно и нехайно, но за тримата слушатели тези думи прозвучаха особено.

— Разбира се, инспекторе — успя да каже Стивън Фарадей услужливо и погледна часовника си. — Трябва да бързам за Парламента.

Когато Стивън Фарадей и инспекторът тръгнаха, лорд Кидърминстър се обърна към дъщеря си и я попита направо, без заобикалки:

— Да не би Стивън да е имал нещо с онази жена?

Сандра Фарадей отговори само след миг:

— Разбира се, че не. Иначе щях да разбера. И освен това, Стивън не е такъв.

— Слушай, мила моя, няма никакъв смисъл да опъваш уши назад и да забиваш копита — в земята. Тези неща рано или късно се разчуват. По-добре е да знаем отсега.

— Розмари Бартън беше приятелка на Антъни Браун. Навсякъде ходеха заедно.

— Добре — промърмори лорд Кидърминстър. — Ти знаеш най-добре.

Той не повярва на дъщеря си. Когато излизаше бавно от стаята, изражението на лицето му беше мрачно и объркано; Качи се горе в стаята на жена си. Беше й забранил да присъства на срещата с инспектора, защото много добре познаваше високомерието й и склонността й да предизвиква конфликти, а чувстваше, че в настоящия момент отношенията им с полицията трябва да бъдат хармонични.

— Е? — подкани го лейди Кидърминстър. — Как мина?

— Съвсем добре на пръв поглед — отговори лордът замислено. — Този инспектор Кемп е вежлив човек… държи се много приятно… Проведе целия разговор тактично… струва ми се прекалено тактично.

— Значи нещата са сериозни, така ли?

— Да, сериозни са. Не трябваше да позволяваме на Сандра да се омъжва за този приятел, Вики.

— Тогава ти го казах.

— Да, да — съгласи се той. — Ти беше права, а аз сгреших. Но повярвай ми, тя щеше да се омъжи за него въпреки всичко. Когато Сандра реши нещо, никой не може да й попречи. Самият факт, че срещна Стивън Фарадей беше трагедията — човек, за чието потекло и произход не знаем нищо. Как може да се предвиди как ще се държи такъв човек във време на криза?

— Значи — каза лейди Кидърминстър, — смяташ, че сме взели убиец в къщата си?

— Не зная. Не искам да го осъждам, без да съм сигурен, но ми се струва, че така смята полицията. А те никак не са глупави. Имал е авантюра с жената на този Бартън… това е повече от ясно. Или тя се е самоубила заради него, или той… Все едно, каквото и да е станало, Джордж Бартън се е досетил и е искал да устрои публичен скандал… Предполагам, че Стивън просто не е могъл да понесе това и…

— И го е отровил?

— Да.

Лейди Кидърминстър поклати глава.

— Не мога да се съглася.

— Може и да си права, но някой го е направил.

— Ако питаш мен, Стивън просто няма кураж да извърши подобно нещо.

— Той се безпокои за кариерата си, знаеш. Има голям талант и може да стане истински държавник. Никой не може да каже, как би реагирал такъв човек, ако го притиснат до стената.

Жена му отново поклати глава.

— Въпреки всичко смятам, че не би имал нужния кураж. За такова нещо човек трябва да е способен на безразсъдство и да има душа на комарджия. Боя се, Уилиам, ужасно се боя!

Той я погледна втренчено.

— Да не би да искаш да кажеш, че Сандра… Сандра…!

— Не бих искала дори да си го помисля, но няма полза, ако страхливо се свиваме в черупките си и отказваме да погледнем реалностите. Тя си е загубила ума по този човек… от самото начало… У нея има нещо особено. Никога не съм я разбирала напълно, но винаги съм се страхувала за нея. Би рискувала всичко… всичко… за Стивън. Без да мисли за цената. И ако е проявила безумието или безразсъдството да направи нещо такова, трябва да бъде защитена.

— Защитена? Какво искаш да кажеш?

— Трябва да й помогнеш! Не можем да изоставим собствената си дъщеря, нали? За щастие, ти имаш възможност да дърпаш доста конци…

Лорд Кидърминстър се вгледа в жена си. Макар и да смяташе, че познава характера й добре, той беше ужасен от силата и смелостта на нейния реализъм — от факта, че дори окото й не трепваше при мисълта за такива непобиращи се в ума неща, а и от безскрупулността и.

— Значи ми предлагаш, ако дъщеря ми е убила човек, да използвам положението си, за да я отърва от последствията?

— Разбира се — отвърна лейди Кидърминстър.

— Мила Вики! Ти не можеш да разбереш! Човек не прави такива неща. Един подобен акт би бил безчестен!

— Глупости! — каза лейди Кидърминстър.

Очите им се срещнаха — двамата бяха толкова далече един от друг, че никой не можеше да разбере гледната точка на другия. Така биха могли да се гледат Агамемнон и Клитемнестра с името Ифигения на устните им.

— Можеш да упражниш натиск върху полицията, за да изоставят всичко и да обявят официално, че Джордж Бартън се е самоубил. И друг път е ставало така, не се прави, че не знаеш.

— Ставало е, когато са били засегнати държавните интереси, когато е била намесена политиката. В този случай няма нищо подобно. Никак не съм сигурен, че ще мога да направя такова нещо.

— Ще можеш, ако решиш.

Лорд Кидърминстър избухна ядосано:

— Дори и да можех, нямаше да го направя! Никога не бих злоупотребил с общественото си положение!

— Ако я арестуват и съдят, поне ще си направиш ли труда да наемеш най-добрите адвокати? Ще направиш всичко възможно, за да я освободят?

— Разбира се! Но това е съвсем различно нещо! Изглежда вие жените не можете да схванете разликата!

Лейди Кидърминстър замълча необезпокоена от думите му. От петте си дъщери тя обичаше Сандра най-малко и въпреки всичко, в момента тя беше майка — единствено майка — и беше готова да защити децата си по всякакъв начин — честен или безчестен.

— Във всеки случай — каза лорд Кидърминстър — Сандра няма да бъде обвинена, ако срещу нея няма абсолютно неопровержими доказателства. Аз лично не мога да допусна, че моя дъщеря е способна на убийство. Изумен съм, Вики, че дори за миг можеш да си помислиш такова нещо.

Жена му не отговори и той смутено излезе от стаята. Не можеше да приеме, че Вики Вики… която познаваше от толкова много години, имаше в характера си такива неподозирани и наистина ужасяващи потайни кътчета.

ГЛАВА ПЕТА

Полковник Рейс завари Рут Лесинг, седнала зад голямото бюро и потънала сред документи. Беше облечена с черно сако и пола, с бяла блуза. Впечатлиха го спокойствието и рутината й. Забеляза тъмните кръгове под очите й и тъжната извивка на устата й, но скръбта й, ако това беше скръб, беше също така добре овладяна, като и останалите й чувства.

Рейс обясни защо идва при нея и тя реагира веднага.

— Много се радвам, че дойдохте. Разбира се, че знам кой сте. Мистър Бартън ви очакваше снощи, нали? Помня, че го каза.

— Споменавал ли го е преди това?

Тя се замисли за момент.

— Не. Каза го, когато сядахме на масата. Спомням си, че бях малко учудена… — Тя замълча и леко се изчерви. — Разбира се, не заради това, че ви е поканил. Вие сте му стар приятел, зная. Трябваше да присъствате и онази вечер преди година. Изненадана бях, че след като е имал предвид вас, мистър Бартън не е поканил още една жена, за да се изравни бройката… Разбира се, очакваше се да закъснеете и можеше и изобщо да не дойдете… — Тя изведнъж млъкна. — Колко глупаво от моя страна… да говоря всичките тези неща, които нямат никакво значение! Днес съм ужасно глупава!

— На работа сте както обикновено?

— Разбира се — тя изглеждаше изненадана, почти шокирана. — Това е мое задължение! Има толкова неща за уреждане!

— Джордж винаги ми е говорил колко много разчита на вас — каза полковник Рейс тихо.

Рут извърна лице. Той видя как преглъща и как клепачите й трепват. Тя не демонстрираше никакви емоции и това почти го убеди в невинността й. Почти, но не напълно. И преди беше виждал добри актриси, чиито зачервени клепачи и черни кръгове около очите бяха резултат На умение, а не на естествени причини.

Въздържайки се от преценка, той си помисли: „Във всеки случай се владее отлично“.

Рут отново се обърна напред и в отговор на последната му забележка, каза тихо:

— Работихме заедно много години… през април ще станат осем… Знаех изискванията му и си мисля, че ми имаше доверие.

— Сигурен съм в това.

— Наближава обяд — добави той след малко. — Надявах се да дойдете да обядваме някъде на спокойствие. Има доста неща, който бих желал да ви кажа.

— Благодаря. Ще дойда с удоволствие.

Заведе я в малък спокоен ресторант, в който беше ходил и друг път. Там масите бяха сложени на достатъчно голямо разстояние и можеше да се разговаря спокойно.

След като поръча и келнерът се отдалечи, той погледна към събеседницата си.

Беше красива с правата си черна коса, със стиснатите си устни и волева брадичка.

Докато донесат поръчката им, полковник Рейс се впусна в случайни теми, а тя го остави да води разговора, показвайки интелигентност и чувствителност.

Най-накрая, след една пауза Рут Лесинг каза:

— Искахте да разговаряме за това, което стана снощи. Моля ви, не се колебайте. Всичко беше толкова невероятно, че просто имам нужда да говоря за него. Ако не бях видяла с очите си, просто нямаше да повярвам, че е станало.

— Разбира се, вие се видяхте с инспектор Кемп?

— Да, снощи. Стори ми се умен и опитен — тя замълча. — Наистина ли е било убийство, полковник Рейс?

— Кемп ли ви каза това?

— Той не каза нищо определено, но въпросите му съвсем ясно подсказваха какво има наум.

— Вашето мнение, мис Лесинг, по въпроса дали Джордж се е самоубил, или не, е може би по-меродавно от това на всеки друг. Вие го познавахте добре, вчера сте били заедно, предполагам. Как изглеждаше той? Както обикновено? Или беше разстроен… объркан… възбуден?

Тя се поколеба.

— Трудно е да се каже. Наистина беше ядосан и объркан, но за това имаше причина.

Тя обясни случая с Виктор Дрейк и съвсем кратко описа живота му досега.

— Хм — изсумтя Рейс. — Неизбежната черна овца. И Бартън беше ядосан заради него?

— Трудно ми е да преценя. Знаете ли, аз наистина познавах мистър Бартън много добре. Беше ядосан и разтревожен от всичко това. Предполагам, че мисиз Дрейк у дома му също е била разтревожена и е плакала, както обикновено в такива случаи… Естествено той е искал да уреди въпроса. Но останах с впечатлението че…

— Да, мис Лесинг? Сигурен съм, че впечатлението ви е точно.

— Добре тогава. Стори ми се, че раздразнението му не беше съвсем обикновено, ако мога да се изразя така. Защото това нещо се беше случвало и преди. Миналата година Виктор беше тук и отново беше изпаднал в беда. Наложи се да го изпратим в Южна Америка, но още миналия юни той телеграфира у дома за пари. Така че, реакциите на мистър Бартън ми бяха познати. Този път ми се стори, че раздразнението му е преди всичко резултат от това, че телеграмата пристигна точно когато беше напълно погълнат от подготовката за рождения ден на мис Марл. Наистина, толкова много мислеше за събитието, че се ядосваше на всеки друг възникнал ангажимент.

— Този рожден ден не ви ли се стори малко странен, мис Лесинг?

— Да, така беше. Мистър Бартън се държеше много особено. Беше възбуден… като дете.

— Не ви ли се струва, че е организирал всичко това с някаква специална цел?

— Намеквате за това, че тази вечер досущ приличаше на онази преди година, когато се самоуби мисиз Бартън?

— Да.

— Честно казано, идеята ми се стори много странна.

— И Джордж не ви даде никакво обяснение? Не сподели с вас нищо?

Тя поклати глава.

— Кажете ми, мис Лесинг, съмнявала ли сте се някога, че мисиз Бартън се е самоубила?

Тя го изгледа изненадано:

— О! Не!

— Джордж Бартън не ви ли е споделял, че смята жена си за жертва на убийство?

Тя се изненада още Повече.

— Джордж е смятал това?

— Виждам, че за вас то е нещо ново, мис Лесинг. Джордж е получил анонимни писма, в които пише, че жена му не се е самоубила, а е била убита.

— Ето защо беше толкова странен това лято! Представа нямах какво става с него!

— Значи не са ви били известни тези писма?

— Не. Много ли бяха?

— На мен показа две.

— А аз не съм знаела нищо!

В гласа и се прокрадна горчивина.

Той продължи да я гледа още известно време и каза:

— Е, мис Лесинг, според вас възможно ли е Джордж да се е самоубил?

Тя поклати глава:

— Не… Не.

— Но казахте, че е бил възбуден и разтревожен?

— Да, но това продължаваше от доста време. Сега разбирам защо. И разбирам защо толкова го вълнуваше снощното празненство… Сигурно си е бил наумил да… Надявал се е като възпроизведе точно тогавашната обстановка да научи още нещо… Горкият Джордж! Как ли трябва да се е чувствал!

— А какво мислите за Розмари Бартън, мис Лесинг? Още ли смятате, че се е самоубила?

Тя се намръщи.

— И през ум не ми е минавало, че може да е нещо друго.

— Депресия след инфлуенца?

— Може би не само това. Тя наистина беше нещастна. Личеше си отдалеч.

— Имате ли представа защо?

— Да. Тогава имах. Разбира се, може и да не съм била права, но жените като мисиз Бартън са много прозрачни… Изобщо не си правят труд да скриват чувствата си. За щастие, мисля, че мистър Бартън не се досещаше нищо… О, да, беше много нещастна. Освен това онази вечер я болеше ужасно главата, освен другите последствия от болестта.

— Откъде знаете, че я е боляла главата?

— Чух я да го казва на лейди Александра в тоалетната. Искаше нещо за главобол и за щастие мисиз Фарадей имаше някакви капсули, които й даде.

Ръката на полковник Рейс, хванала чашата, замръзна във въздуха.

— И тя ги взе?

— Да.

Полковникът сложи чашата си на масата и погледна жената пред себе си. Тя изглеждаше спокойна и сякаш не разбираше значението на това, което беше казала току-що. А то наистина беше съществено. Значи Александра Фарадей, за която би било най-трудно да сложи незабелязано каквото и да било в чашата на Розмари, е имала друга възможност да даде отровата. Може би е била в капсулата. Обикновено капсулите се разтварят само за няколко минути, но тази може да е имала допълнително желатиново покритие или нещо друго. А може Розмари да не я е глътнала веднага, а по-късно.

Полковник Рейс попита внезапно:

— Видяхте ли я да я взема?

— Моля?

По озадаченото й изражение той разбра, че мислите й са се насочили другаде.

— Видяхте ли Розмари да гълта капсулата?

Рут сякаш се сепна.

— Не, не. Не я видях да го прави. Само благодари на лейди Александра.

Значи Розмари би могла да е пуснала лекарството в чантата си и по-късно, по време на програмата, главоболът й да се е увеличил и да го е изпила. Предположение… чисто предположение, но все пак — една възможност.

Рут го погледна:

— Защо ме питате това?

Погледът й изведнъж стана напрегнат, пълен с въпроси. Той наблюдаваше, така му се струваше, как интелектът й работи.

След това тя каза:

— О, разбирам. Разбирам защо Джордж купи онази къща в съседство с имението на Фарадей. И виждам защо не ми е казал за онези писма. Стори ми се много странно. Но разбира се, той е повярвал… а, това означава, че жена му е убил някой от нас, от хората около масата. Смятал е, че би могло…, че би могло дори да съм аз!

Рейс попита много тихо:

— Имахте ли причина да убивате Розмари Бартън? Отначало си помисли, че не е чула въпроса му.

Седеше съвсем неподвижно, със сведени очи. Изведнъж тя въздъхна и го погледна.

— Хората не обичат да говорят за такива неща. Но мисля, че е по-добре да знаете. Обичах Джордж Бартън. Обичах го още преди да се запознае с Розмари. Не мисля, че е знаел. Във всеки случай, беше му все едно. Беше привързан към мен… много привързан… но само толкова. Все пак, мислех си, че мога да му стана добра съпруга…, че мога да го направя щастлив. Той обичаше Розмари, но не беше щастлив с нея.

— Вие не харесвахте ли Розмари? — попита Рейс внимателно.

— Не! О! Тя беше много красива и привлекателна… Беше очарователна, мила. Но никога не се държеше така с мен. Ненавиждах я. Ужасих се, когато умря… и от начина по който умря, но не изпитах съжаление. Боя се, че дори се радвах!

Тя замълча.

— Моля ви, нека говорим за нещо друго.

Рейс започна веднага:

— Бих искал да ми кажете точно, с подробности, всичко, което можете да си спомните за вчера… още от сутринта. Особено нещата, които е казал или направил Джордж.

Рут разказа какво се бе случило преди обяд — за раздразнението на Джордж заради безобразията на Виктор, за телефонните и разговори с Южна Америка, за направената уговорка, удоволствието на Джордж, когато всичко се уреди. След това описа пристигането си в „Люксембург“, възбуденото и припряно поведение на Джордж като домакин. Тя продължи до самия трагичен край на вечерта. Всичко в разказа й съвпадаше с това, което полковникът вече беше чул.

Рут се намръщи объркано и изрази на глас собствените си притеснения:

— Не се самоуби… сигурна съм, че не се самоуби… Но възможно ли е да е убийство? Искам да кажа, как е било извършено? Отговорът е, че е невъзможно! Никой от нас не би могъл да го направи! Дали някой не е пуснал отровата в чашата на Джордж, докато сме танцували? Ако е така, кой е той? Струва ми се абсурдно!

— По всичко личи, че никой не се е доближавал до масата, по време на танца.

— Но това наистина е някакъв кошмар! Цианкалият не може сам да попадне в чашата му!

— Нямате ли някакви предположения… подозрения дори… кой може да е сложил отровата? Замислете се внимателно. Нямаше ли нещо, някаква дребна случка, която да събужда подозренията ви, па макар и в най-малка степен?

Той видя как лицето й се променя, как за миг в очите й се прокрадва несигурност. След малка, едва доловима пауза, тя каза:

— Не, нямаше нищо такова.

Но е имало! Полковник Рейс беше сигурен в това. Тя е забелязала, чула или видяла нещо, но поради някаква причина не желае да му го каже.

Не настоя. Знаеше, че с жена като Рут, това няма да доведе до нищо. Ако поради някаква причина е решила да мълчи, той не би могъл да промени решението й, беше сигурен в това.

Но е имало нещо. Това донякъде го успокои и му вдъхна нова увереност. Върху бялата стена, изправена срещу него, се бе появила първата пукнатина.

Сбогува се с Рут Лесинг и се отправи към къщата на площад „Елвастън“, без да спира да мисли за тази жена.

Възможно ли е Рут Лесинг да го е извършила? Беше склонен да вярва, че не. Бе му се сторила напълно искрена и пряма.

Способна ли беше да убие? Ако се замислиш, повечето хора са. Не да убиват по принцип, а да убият някой конкретен човек. Затова е толкова трудно да посочиш някого с пръст. Тази млада жена можеше да бъде безмилостна. И имаше мотив, даже няколко. Премахвайки Розмари Бартън, пред нея се откриваше възможността да се омъжи за Джордж. Дали заради парите му или по любов няма значение. Отстраняването на съпругата беше от първостепенна важност и в двата случая.

Рейс беше склонен да смята, че омъжването заради пари не е достатъчен мотив. Рут Лесинг беше хладнокръвна и предпазлива, едва ли би рискувала само за да си осигури охолен живот като съпруга на богат човек.

Любов? Може би. Колкото и уравновесена да беше, той подозираше, че е от тези жени, у които може да пламне неподозирана страст към определен мъж. Ако е била влюбена в Джордж и е мразела Розмари, нищо чудно, трезво да е обмислила и извършила първото убийство. Фактът, че всичко беше минало без усложнения, че всички бяха приели без съмнения версията за самоубийство, само доказваше вродените й способности.

Но пък Джордж беше получил тези анонимни писма (от кого? Защо? Този проблем не преставаше да измъчва полковник Рейс) и беше станал подозрителен. Беше подготвил капан. И Рут решава да затвори устата му завинаги.

Не, това не беше така. Не звучеше правдоподобно. Издаваше паника, а Рут Лесинг не можеше лесно да изпадне в паника. Умът й беше по-добър от този на Джордж и би могла много умело да избегне всяка клопка, която той измисли.

Струваше му се, че в края на краищата, нямаше голяма полза от разговора с Рут.

ГЛАВА ШЕСТА

Люсила Дрейк се зарадва много на полковник Рейс.

Щорите бяха спуснати и тя влезе в стаята, облечена в черно, с притисната към лицето си носна кърпичка. Когато протегна треперещата си ръка, за да стисне неговата, тя обясни, че, разбира се, не би могла да разговаря с никого, абсолютно никого, освен с такъв стар приятел на милия, милия Джордж… И колко ужасно е да няма мъж в къщата! Когато няма мъж в къщата, човек не знае как да се справи с каквото и да било! Само тя — бедната самотна вдовица, Айрис — безпомощното младо момиче и Джордж, винаги се били грижили за всичко. Толкова мило от страна на скъпия полковник Рейс… Тя му е толкова, толкова благодарна… Не знаят какво да правят… Разбира се, мис Лесинг ще се занимава с бизнеса… трябва да се уреди и погребението… ами какво ще стане със следствието? Толкова ужасно е полицаи да идват в къщата ти… с цивилни дрехи, разбира се и много внимателни, но тя самата се чувства толкова объркана и всичко това е такава ужасна трагедия и не мисли ли полковник Рейс, че всичко това е резултат на внушение… нали психоаналитиците казвали, че всичко е внушение? И бедният Джордж на това ужасно място, „Люксембург“, със съвсем същите хора сигурно си е спомнил как е умряла горката Розмари… трябва да му е дошло прекалено много на клетия. Само да бе послушал какво му е говорила тя, Люсила, и да беше взел отличния тоник на добрия доктор Гаскъл… През цялото лято отпаднал, милия… да, напълно отпаднал.

На това място Люсила също почувства отпадналост и Рейс получи възможност да заговори.

Той изказа дълбоките си съболезнования и обясни на мисиз Дрейк, че може да разчита на него за всичко.

Тук Люсила се съвзе отново и отговори, че това е наистина мило от негова страна, че шокът наистина е бил ужасен, вчера е тук, а днес го няма, както пише в Библията, поникнал като трева и покосен до вечерта, само че, това не било съвсем вярно, но скъпият полковник Рейс ще разбере какво иска да каже тя, и толкова било хубаво да знаеш, че има на кого да разчиташ. Мис Лесинг нямала лоши чувства, естествено, и била наистина работлива, но доста студена и понякога се нагърбвала с прекалено много неща, а според нея, Люсила, Джордж винаги е разчитал на това момиче прекалено много и по едно време сериозно се бояла той да не извърши нещо глупаво, което щяло да бъде много жалко и вероятно тя би го тормозила безжалостно, веднъж след като се оженят. Разбира се, тя, Люсила, видяла накъде отиват нещата. Милата Айрис била толкова тиха и скромна и било чудесно, не мислили така полковник Рейс, младите момичета да не са разглезени и да са скромни. Айрис е много незряла за годините си и винаги мълчалива — човек не знае какво си мисли през повечето време. Розмари била толкова хубава и толкова весела, непрекъснато излизала навън, а Айрис линее в къщи, което не било съвсем добре за младо момиче — те трябва да ходят на курсове — по готварство и може би шев. Това ангажира вниманието им, а и човек никога не знае, кога ще му е от полза. Наистина цяло щастие, че тя, Люсила, била свободна и могла да дойде да живее в къщата след смъртта на бедната Розмари… тази ужасна инфлуенца, от доста странен вид, така казал доктор Гаскъл. Толкова умен човек и толкова приятни маниери.

Тя искала Айрис да се прегледа при него това лято. Момичето изглеждало толкова пребледняло и отпаднало. „Но всъщност, полковник Рейс, мисля, че всичко беше заради самата къща. Ниска, разбирате ли, и влажна, с ужасни миазми вечер.“ Бедният Джордж отишъл и я купил на своя глава, без да попита никого… колко жалко! Казал, че искал да бъде изненада, но колко по-добре щяло да е, ако бил потърсил съвета на някоя по-възрастна жена. Мъжете не разбират нищо от къщи. Джордж трябвало да знае, че тя, Люсила, би се нагърбила с всякакви неприятности. Защото, в крайна сметка, какво представлявал сега животът й? Скъпият й съпруг — починал преди много години, а Виктор, милото й момче — скита немил-недраг в далечна Аржентина… Искала да каже Бразилия… не, не било ли все пак Аржентина? Толкова добро и хубаво момче!

Полковник Рейс вметна, че е чувал, че синът й е в чужбина.

През следващия половин час тя се впусна в пространен разказ за разнообразните дейности на Виктор. Толкова жизнено момче, готово да се захване с всичко — последва списък на многото му професии. Винаги любезен, без да изпитва никаква злоба към никого! „Той винаги е бил нещастен, полковник Рейс. И властите в Оксфорд се опозориха и не го оцениха правилно. Хората не искат да разберат, че за едно умно момче, което обича да рисува, е чудесна шега да имитира нечий почерк. Направил го е, за да се забавлява, не за пари.“

Но той винаги е бил добър син на майка си и никога не се е колебаел да й пише, когато изпадне в беда, която показвало, нима не е така, че й се доверява. Само било малко странно, дето работата, която му намират хората, винаги е извън Англия. Не можела да не мисли, че ако му дадат някоя подходяща служба, в „Банк ъв Ингланд“ например, той ще се установи най-накрая и ще заживее както трябва. Може би ще живее близо до Лондон и ще има малка кола.

Минаха цели двадесет минути, преди полковник Рейс, изслушал търпеливо за всички неволи и добри качества на Виктор Дрейк, да успее да насочи разговора към прислугата.

Да, колко прави били думите му, старият тип прислужници отдавна вече ги няма. Какви неприятности имат хората тези дни! Не, че тя има от какво да се оплаче, защото те специално сполучили. Мисиз Паунд, макар че имала нещастието да е малко глуха, била чудесна жена. Сладкишите й ставали малко тежки и обичала да слага повече пипер в супата, но като цяло на нея можело да се разчита… и освен това била пестелива. Работела у тях още, откакто Джордж се оженил и изобщо не се възпротивила за отиването в провинцията това лято, макар че с другите си имали проблеми и камериерката си била отишла… Но пък по-хубаво, защото била младо, нахално момиче, което имало навика да отговаря, когато й се прави забележка, освен, че счупило шест от най-хубавите чаши за вино, не една по една и по различно време, което може да се случи на всеки, а всичките наведнъж! Нима полковник Рейс не смята, че това е ужасна небрежност?

— Ужасна небрежност, наистина.

— Тъй й казах и аз. И й казах, че се чувствам задължена, да напиша това в препоръката й, защото смятам, че човек е длъжен да направи такова нещо, полковник Рейс. Искам да кажа, човек не бива да заблуждава! Наред с добрите качества, трябва да се споменават и недостатъците. Но това момиче беше… наистина нахално и каза, че се надява в следващата къща, в която отиде на работа, да не пречукват хора — ужасно невъзпитан израз, чут в киното, според мен, а и нелепо неуместен, защото бедната Розмари сама сложи край на живота си, макар че, още не беше достигнала възрастта, в която хората носят пълна отговорност за постъпките си… следователят, много правилно, подчерта това… и този ужасен израз се отнася, струва ми се, за гангстерите, които се избиват с автомати и пистолети. Толкова се радвам, че нямаме такова нещо в Англия! И както казах, написах в препоръката и че Бети Арчдейл разбира много добре работата си като камериерка, че е честна и сериозна, но че чупи прекалено много и има склонност към непочтително отношение. И ако аз бях на мястото на мисиз Рийс-Талбоу, щях да чета между редовете и да не я взема на работа. Но хората в наши дни се хващат за каквото им попадне и могат дори да наемат момиче, което за един месец е сменило три къщи!

Когато мисиз Дрейк спря, за да си поеме дъх, полковник Рейс я попита бързо дали не става дума за мисиз Ричард Рийс-Талбоу. Ако е така, значи я познавал от Индия.

— Не съм сигурна — отвърна Люсила Дрейк. — Мисля, че адресът беше някъде на площад „Кадутън“.

— Значи са моите познати.

Люсила отбеляза, че светът е ужасно малък. И че старите приятели са най-добри приятели. Дружбата е най-хубавото нещо. Винаги била смятала историята на Виола и Пол за толкова романтична. Милата Виола, толкова хубаво момиче и толкова много мъже били влюбени в нея, но, о, Господи, та полковник Рейс не знаел за кого става дума! Човек толкова често си спомня за миналото!

Полковникът я подкани да продължи и в отговор на тази си любезност научи биографията на Хектор Марл — как го е отгледала сестра му, какви слабости и особености имал и накрая, когато почти беше забравил откъде започна разказа, как се оженил за красивата Виола. „Тя беше сираче на разноски на общината.“ Полковникът бе осведомен как Пол Бенет, надвивайки разочарованието си след отказа на Виола да се омъжи за него, се превърнал от влюбен мъж в семеен приятел и колко много обичал кръщелницата си, Розмари. Също така, чу за смъртта му и за условията в завещанието му. „Което за мен винаги е било най-романтичното… такова огромно състояние… не, че парите са всичко… не, не са. Само като си помислиш за трагичната смърт на Розмари… И дори за милата Айрис не се радвам много!“

Рейс я погледна въпросително.

— Намирам това за много обезпокоително. Фактът, че тя наследява толкова пари, разбира се, е известен на всички. Аз много добре знам какво мислят неподходящите млади мъже, но какво мога да направя, полковник Рейс? Сега човек не може да се грижи за едно момиче както едно време. Айрис има приятели, за които не знам абсолютно нищо. „Покани ги вкъщи“ — казвам й, само че, както разбирам, някои от тях въобще не искат да идват. Бедният Джордж също се тревожеше. Заради някакъв младеж на име Браун. Аз самата никога не съм го виждала, но изглежда, че Айрис се среща с него доста често. А имам чувството, че би могла да си намери по-добър. Джордж не го харесваше, сигурна съм в това. А винаги съм мислила, полковник Рейс, че мъжете по-добре преценяват хората. Спомням си за полковник Пуси, един от нашите църковни настоятели, толкова мил човек, но мъжът ми винаги стоеше настрана от него и ме караше и аз да правя същото… И, съвсем сериозно, една неделя, когато обикаляше с подноса за даренията, направо падна на пода в църквата. Беше напълно пиян! И разбира се, след това… човек винаги научава за тези неща след това, а колко хубаво би било, ако можеше да ги научаваме преди това… разбрахме, че всяка седмица от дома му Се изнасят с дузини празни бутилки от бренди! Много тъжно, наистина, защото той беше дълбоко религиозен човек, макар и да беше евангелист по убеждения. Мъжът ми и той се караха страховито около подробностите по службата за Деня на вси светии. И само като си помисля, че вчера беше Задушница…

Лек шум накара полковник Рейс да вдигне поглед над главата на Люсила към отворената врата. И преди беше срещал Айрис… в „Литъл Прайърз“. Въпреки това, имаше чувството, че сега я вижда за първи път. Порази го необикновеното напрежение, стаено зад неподвижността и. В големите и очи, когато срещнаха неговите, имаше нещо, което му се струваше, че би трябвало да разпознае, но не успяваше. Люсила Дрейк също се обърна.

— Айрис, скъпа, не чух кога влезе! Познаваш ли полковник Рейс? Той е толкова мил!

Айрис се приближи и се ръкува мрачно с полковника. Черната й рокля я правеше да изглежда дори по-слаба и по-бледа, отколкото последния път, когато я бе видял.

— Дойдох, за да видя дали не мога да ви помогна с нещо — каза полковник Рейс.

— Благодаря, много мило от ваша страна. Очевидно беше преживяла тежко сътресение и още не можеше да преодолее последиците от него. Дали толкова много е обичала Джордж, че смъртта му да й се отразява така?

Айрис погледна леля си, а Рейс забеляза, че очите й са наблюдателни.

— За какво говорехте ей сега, преди да вляза? — попита тя.

Люсила порозовя и се притесни. Рейс предположи, че не иска да споменава младия човек на име Антъни Браун.

— А… да… чакай да помисля… да, за Деня на вси светии… и че вчера беше Задушница… Толкова странно ми се струва всичко това… такова съвпадение, човек никога не би повярвал, че може да се случи…

— Да не искаш да кажеш — попита Айрис, — че Розмари е дошла вчера, за да вземе Джордж?

Люсила нададе лек писък.

— Айрис, мила, недей! Каква ужасна мисъл! Нехристиянска!

— Защо нехристиянска? Това е денят на мъртвите. В Париж хората ходят на гробищата и слагат цветя.

— О, да, зная, мила, но те са католици, нали?

По устните на Айрис заигра лека усмивка. След това тя каза направо:

— Стори ми се, че говорите за Антъни… Антъни Браун.

— Е — цвърченето на Люсила стана съвсем пискливо и птиче, — всъщност, ние само го споменахме. Аз казах, че не знаем нищо за него…

— Защо трябва да знаеш каквото и да било за него? — прекъсна я Айрис рязко.

— Не, мила, разбира се, че си права. Но си мисля, че би било по-приятно, ако го познавахме.

— Ще имаш пълната възможност да го опознаеш съвсем скоро — каза Айрис. — Защото смятам да се омъжа за него.

— О, Айрис! — Това беше нещо средно между вой и блеене. — Не бива да правиш безразсъдни неща! Искам да кажа, в момента нищо не може да бъде решено…

— Вече е решено, лельо Люсила.

— Но, мила, човек не може да говори за женитба, преди още да е минало погребението! Не е прилично! И това ужасно следствие и всичко останало… Наистина, Айрис, не мисля, че Джордж би одобрил това! Той никак не харесваше този мистър Браун!

— Така е — отвърна Айрис. — Джордж не харесваше Антъни и нямаше да одобри решението ми, но това няма никакво значение. Ще се женя аз, а не Джордж… И освен това, той вече е мъртъв…

Мисиз Дрейк започна да вие отново:

— Айрис, Айрис! Какво е станало с теб!? Как можеш да кажеш нещо толкова коравосърдечно?

— Съжалявам, лельо Люсила — момичето говореше уморено. — Знам, че ти се е сторило коравосърдечно, но не исках да прозвучи така. Исках да кажа само, че Джордж вероятно е намерил покой някъде и повече не се налага да се тревожи за мен и бъдещето ми: Аз сама трябва да решавам какво да правя отсега нататък.

— Глупости, мила! Във време като сегашното нищо не може да се решава… Няма да е уместно. Въпросът просто не може да се постави!

Айрис неочаквано се засмя.

— Но той вече е поставен. Антъни поиска да се оженим още докато бяхме в „Литъл Прайърз“. Искаше да заминем за Лондон още на следващия ден и да се омъжа за него без да казвам на никой. Сега съжалявам, че не го направих.

— Доста странно предложение — намеси се полковник Рейс деликатно.

Айрис го изгледа предизвикателно.

— Нищо подобно. Това щеше да спести много главоболия. Защо не му се доверих? Той ме помоли да му се доверя, но аз не го направих. Както и да е, сега ще се оженим веднага, щом поиска.

Люсила избухна в несвързани протести. Отпуснатите й бузи трепереха и очите й се напълниха със сълзи.

Полковник Рейс веднага пое положението в свои ръце.

— Мис Марл, може ли, преди да си отида, да поговоря с вас? По съвсем делови въпрос.

Доста изненадана, Айрис промърмори: „Да“ и тръгна към вратата. Когато тя излезе, полковникът се приближи до Люсила Дрейк и й каза:

— Не се тревожете, мисиз Дрейк. Знаете, че колкото по-малко говорим, толкова по-лесно се поправят нещата след това. Ще видя какво може да се направи.

Той я остави поуспокоена и последва Айрис, която го поведе към малка стая с изглед към задния двор, където един чинар меланхолично се разделяше с последните си листа.

Рейс заговори съвсем делово.

— Исках само да ви уведомя, мис Марл, че инспектор Кемп е мой личен приятел и съм убеден, че ще ви допадне. Работата му не е от най-приятните, но съм сигурен, че ще я свърши по възможно най-добрия начин.

Тя го погледна мълчаливо за момент и после рязко попита:

— Защо не дойдохте снощи, Джордж каза, че ви очаква?

Рейс поклати глава.

— Джордж не ме очакваше, мис Марл.

— Но той каза, че ще дойдете!

— Може и да е казал, но не е било истина. Джордж много добре знаеше, че няма да дойда.

— А този свободен стол — попита тя. — За кого е бил?

— Не знам. Но не за мен.

Тя притвори очи и лицето и побеля.

— Бил е за Розмари… — прошепна тя, — сега разбирам…

Рейс си помисли, че момичето ще припадне. Той бързо отиде до Айрис, подхвана я и я накара да седне.

— Успокойте се…

— Добре съм — каза тя тихо, останала без дъх. — Нищо ми няма. Н-не знам какво да правя… Не знам какво да правя…

— Мога ли да помогна с нещо?

Тя го погледна. Очите й бяха тъжни и сериозни.

— Трябва да си изясня нещата. Трябва да си ги изясня — тя започна да опипва стола — едно по едно. Най-напред, Джордж е бил уверен, че Розмари не се е самоубила, а е била убита. Бил е убеден заради тези анонимни писма. Полковник Рейс, кой ги е писал?

— Не знам. Никой не знае. Вие имате ли някакви съмнения?

— Не, никакви. Нямам представа кой може да е. Както и да е, Джордж е повярвал и е организирал празненството снощи, предвидил е един свободен стол… беше Задушница… Това е денят на мъртвите… в този ден духът на Розмари би могъл да се върне… и да му разкрие истината…

— Не бива прекалено да се отдавате на въображението си.

— Но аз сама чувствах присъствието й… понякога беше съвсем близо до мен… аз съм й сестра… и си мисля, че искаше да ми каже нещо.

— Успокойте се, Айрис.

— Но аз трябва да говоря за това! Джордж пи в памет на Розмари и… умря. Може би тя е дошла да го вземе…

— Душите на мъртвите не слагат цианкалий в чашите с шампанско, мис Марл.

Тези думи сякаш възстановиха равновесието й.

— Толкова е невероятно — каза тя с по-нормален глас. — Джордж беше убит… да, убит. Така смята полицията и сигурно е вярно. Но ми се струва необяснимо…

— А не смятате ли, че не е толкова необяснимо. Ако Розмари е била убита и Джордж е започнал да подозира някого…

Тя го прекъсна.

— Да, но Розмари не беше убита. Ето затова е необяснимо. Джордж повярва в тези глупави анонимни писма, отчасти, защото официалните обяснения за депресията след болестта й не звучат много убедително като повод да сложиш край на живота си. Но Розмари е имала причина да го направи. Чакайте, ще ви покажа.

Тя изтича навън от стаята и се върна след малко със сгънато писмо в ръка. Подаде му го.

— Вижте това. Убедете се сам. Полковникът разгъна леко намачкания лист. „Леопард, мили…“

Той го прочете два пъти и й го върна.

— Видяхте ли? — Айрис беше развълнувана. — Била е нещастна, съсипана. Не е искала да живее повече.

— Знаете ли, на кого го е писала?

Айрис кимна.

— На Стивън Фарадей. Не е бил Антъни. Била е влюбена в Стивън, а той се е отнесъл жестоко с нея. Взела е отровата със себе си в ресторанта и я е изпила, за да видят всички как умира. Може би се е надявала той да изпита угризения.

Рейс кимна замислено, но не отговори нищо. След малко каза:

— Кога намерихте това писмо?

— Преди около шест месеца. Беше в джоба на една стара дреха.

— Джордж виждал ли го е?

— Как бих могла да му го покажа?! — извика Айрис разпалено. — Как бих могла?! Розмари беше моя сестра. Как бих могла да я издам на Джордж? Той беше толкова сигурен, че тя го обича… Как можех да му покажа това, след като нея я нямаше повече? Той се бе заблудил, но как да му обясня, че не е прав? Искам само да знам какво да правя сега. Показах го на вас, защото бяхте приятел на Джордж. Трябва ли да го види и инспектор Кемп?

— Да. Кемп трябва да го вземе непременно. Това е веществено доказателство, разбирате, нали?

— Но тогава… сигурно ще се наложи да го прочетат публично в съда.

— Не непременно. Не е свързано с делото. В края на краищата, става дума за смъртта на Джордж. Нищо, което не се отнася строго до случая, няма да стане публично достояние. По-добре е да ми го дадете още сега.

— Вземете го.

Тя изпрати полковника до пътната врата. Когато той я отвори, за да излезе, Айрис попита неочаквано:

— Но писмото показва, че Розмари се е самоубила, нали?

— Показва със сигурност, че е имала причина да го направи.

Тя въздъхна дълбоко, а той тръгна надолу по стъпалата. След малко се обърна и видя, че тя още седи на прага и гледа след него.

ГЛАВА СЕДМА

Когато видя полковник Рейс пред себе си, Мери Рийс-Талбоу възкликна изненадано:

— Боже мили! Не съм те виждала, откакто изчезна толкова тайнствено в Алахабад! А защо си тук сега? Сигурна съм, че не защото ти е домъчняло за мен. Ти никога не ходиш на гости просто ей така! Хайде, изплюй камъчето, няма нужда да се правиш на дипломат.

— Дипломатичният подход към теб си е чисто губене на време, Мери. Винаги високо съм ценял рентгеновия ти ум.

— Остави увъртанията и карай по същество, миличък.

Рейс се усмихна.

— Прислужницата, която ме въведе тук, Бети Арчдейл ли е?

— А, значи това било! Само не ме убеждавай, че това обикновено момиче, типична лондончанка от бедняшките квартали, е прословут европейски шпионин, защото няма да повярвам.

— Не, няма нищо такова.

— Не ми казвай и че работи за контраразузнаването, защото и това няма да повярвам.

— Разбира се, че няма. Тя е една най-обикновена камериерка.

— И откога проявяваш интерес към най-обикновените камериерки? Не че Бети е съвсем обикновена. Повече й подхожда да я наречеш „изпечен мошеник“.

— Струва ми се — каза полковник Рейс, — че би могла да ми каже някои неща.

— Ако я помолиш учтиво? Няма да се изненадам, ако си прав. Тя толкова добре е усвоила умението да се навърта край вратата, ако става нещо интересно, че няма къде повече. И какво трябва да направи добрата Мери?

— Добрата Мери много любезно ще ми предложи напитка и ще позвъни на Бети да я донесе.

— И когато я донесе?

— Дотогава Мери тактично ще е излязла от стаята.

— За да послуша самата тя пред вратата?

— Ако желае.

— И след това ще се пукам по шевовете от поверителна информация за последната европейска криза?

— Боя се, че не. Това няма нищо общо с политиката.

— Колко жалко! Добре, ще участвам в играта.

Мисиз Рийс-Талбоу, жизнена, почти брюнетка, на четиридесет и девет, позвъни и нареди на хубавата камериерка да донесе на полковник Рейс уиски със сода.

Когато Бети Арчдейл се върна с подноса и чашите, мисиз Рийс-Талбоу вече стоеше до вратата в дъното на стаята.

— Полковник Рейс иска да те пита някои неща — каза тя и излезе.

Бети насочи дръзките си очи към високия сивокос военен и в дълбините им се появи безпокойство. Той взе чашата от подноса и се усмихна.

— Четохте ли вестниците днес?

— Да, сър.

Бети го гледаше враждебно.

— Прочетохте ли, че снощи в ресторант „Люксембург“ е умрял мистър Джордж Бартън?

— О, да, сър — в очите й заблестя радостен трепет. — Ужасно, нали?

— Била сте на работа при тях, ако не се лъжа?

— Да, сър. Напуснах миналата зима, малко след като умря мисиз Бартън.

— Тя също умря в „Люксембург“.

Бети кимна.

— Не е ли чудно, сър?

Полковник Рейс не смяташе, че е „чудно“, но знаеше какво иска да каже тя. Отговори мрачно:

— Виждам, че имате ум и сте съобразителна.

Бети плесна с ръце и изпрати сдържаността си по дяволите:

— И него ли го утрепаха? Във вестниците не пишеше как точно е станало.

— Защо казвате „и него“? Следствието прие, че мисиз Бартън се е самоубила.

Тя го стрелна с ъгълчето на окото си. Толкова стар, а изглежда хубав. От онези, тихите. Истински джентълмен. Ако беше по-млад, можеше да й даде златен суверен. Чудно, тя дори не знаеше как изглеждат златните суверени. Какво ли иска от нея?

— Така е, сър — отвърна Бети свенливо.

— Може би не смятате, че Розмари Бартън се е самоубила?

— Така е, сър. Не смятам.

— Много интересно. Наистина много интересно. А защо не смятате?

Тя се поколеба и започна да опипва престилката си.

— Моля ви кажете ми. Това може да е много важно.

Толкова приятно говори, толкова сериозно! Караше я да се чувства важна и сама да иска да му помогне. Както и да е, тя наистина знаеше нещо за смъртта на Розмари Бартън. Изобщо не успяха да я заблудят!

— Умориха я, сър, нали?

— Възможно е и да е така. Но как стигнахте до това заключение?

— Е… — Бети се поколеба. — Един ден чух нещо…

— Да?

Гласът му беше спокоен и окуражаващ.

— Вратата изобщо не беше затворена. Искам да кажа, аз нямам навика да подслушвам. Не обичам такива неща — започна Бети с укор в гласа. — Един ден минавах през вестибюла, за да отида в трапезарията с приборите и ги чух да говорят много силно. Тя казваше нещо, мисиз Бартън де, че Антъни Браун не било истинското име на господина. И той стана наистина лош. Не можех и да си помисля, че той може да е такъв… Толкова хубав и приятен през повечето време… Каза нещо, че лицето й можело да бъде обезобразено! О-о-о! После й каза, че ако не направи, каквото й казва, ще я затрие. Ни повече, ни по-малко! Повече не можах да чуя, защото по стълбите слизаше мис Айрис и разбира се, по онова време не обърнах много внимание. Само че, когато заприказваха, че се е самоубила и като разбрах, че и той е бил на масата през цялото време… Бр-р-р! Тръпки ме побиха. Така си беше, наистина.

— Но не казахте нищо?

Момичето поклати глава.

— Не исках да си имам работа с полицията. А и не знаех нищо по-сериозно. Освен това, ако се бях разприказвала можеха да ме затрият и мене. Да ми видят сметката, както казват.

— Разбирам — каза полковник Рейс с най-благия си тон. — И вместо това решихте да напишете анонимните писма до мистър Джордж Бартън?

Тя го изгледа изумено. Той не долови никакво смущение. Нищо, освен чиста изненада.

— Аз?! Да пиша на мистър Бартън? Никога!

— Не се страхувайте да ми кажете. Това наистина е било добро хрумване. Предупредила сте го, без да се издавате. Много умна постъпка.

— Но аз не съм правила такова нещо, сър! И през ум не ми е минавало! Да пиша на мистър Бартън, че жена му е била пречукана!? И през ум не ми е минавало!

Тя отричаше толкова упорито, че въпреки нежеланието си, полковник Рейс започна да се колебае. Всичко съвпадаше толкова добре! Ако това момиче беше написало писмата, обяснението ставаше очевидно. Но Бети Арчдейл продължаваше да отрича, при това сериозно, без смущение и без преиграване. Неохотно, той разбра, че й вярва.

— На кого казахте за това нещо? — смени той темата.

Тя поклати глава.

— Не съм казвала на никой. Да си призная честно, сър, много ме беше страх. Помислих си, че ще е по-добре да си държа устата затворена. Опитах се да забравя всичко. Само веднъж стана дума… когато казах, на мисиз Дрейк, че ще напускам… такава патардия вдигаше тя тогава! Нормален човек не може да издържи такова нещо! Искаше да отида с тях и да се заровя в провинцията, дето и автобус не минава! След това започна да съска за препоръката ми, щяла да пише, че много чупя и така нататък! Тогава и казах злобно, че ще се опитам да си намеря къща, в която не трепят хора… Уплаших се, като и го казах, но тя не обърна никакво внимание. Може и да е трябвало да се обадя още тогава, но не бях сигурна… Ами ако се бяха шегували, откъде да знам? Какви ли не ги приказват хората, а мистър Браун наистина беше много мил и симпатичен, обичаше да се шегува. Не бях сигурна, сър. Как можех да бъда сигурна? Рейс се съгласи, че не е можела и продължи:

— Мисиз Бартън е казала на Антъни Браун, че това не е истинското му име. А каза ли, кое е истинското?

— Да, сър. Той й се сопна: „Забрави за Тони“. Как беше… Тони някой си… Приличаше на черешово сладко…

— Тони Черитън? Черабъл? Това са известни марки.

Тя поклати глава.

— По друго. Започваше с „М“ и звучеше чуждестранно.

— Не се притеснявайте. Може би ще си го спомните по-късно. Ето визитната ми картичка. Ако се сетите, пишете ми на този адрес.

Той й подаде визитната си картичка и една банкнота.

— Ще го направя, сър. Непременно, сър. Много благодаря.

„Истински джентълмен — помисли си тя, докато тичаше надолу по стълбите. — Цяла лира, не десет шилинга. Сигурно много приятно се е живеело, когато е имало златни суверени…“

Мери Рийс-Талбоу се върна в стаята.

— Е? Постигна ли успех?

— Да, но остава още едно препятствие. Дали съобразителността ти не би могла да ми помогне? Сещаш ли се за име, което да ти напомня черешово сладко?

— Е, такова нещо наистина не бях очаквала!

— Помисли, Мери. Аз не съм домошар. Помисли как се правят сладката и най-вече черешовото.

— Човек не прави черешово сладко много често.

— Защо?

— Защото става много захарно. Освен, ако не използваш специалния сорт череши „Морели“.

Полковник Рейс възкликна:

— Това е то! Това е, сигурен съм! Довиждане, Мери, безкрайно съм ти благодарен. Имаш ли нещо против да натисна този звънец, за да дойде онова момиче да ме изпрати?

Когато той се втурна навън от стаята, мисиз Рийс-Талбоу извика след него:

— О, черен неблагодарнико! Няма ли поне да ми кажеш за какво става дума?

— Ще дойда и ще ти разкажа всичко друг път — извика полковник Рейс през рамо.

— Как ли пък не — измърмори под носа си мисиз Рийс-Талбоу.

Долу чакаше Бети с бастуна и шапката му. Той ги пое и й благодари. На прага спря.

— Между впрочем, името не беше ли Морели?

Лицето на Бети светна.

— Точно така, сър! Това беше! Тони Морели. Той й каза да забрави това име. И й каза, че е лежал в затвора.

Рейс тръгна надолу по стъпалата усмихнат. От Първата телефонна кабина се обади на инспектор Кемп. Разговорът им беше кратък и делови. Кемп каза:

— Ще изпратя телеграма веднага. Трябва да получим отговор още днес. Ще съм много доволен, ако си прав.

— Мисля, че съм прав. Връзката изглежда съвсем ясна.

ГЛАВА ОСМА

Старши инспектор Кемп не беше в много добро настроение.

През последния половин час бе разпитвал един уплашен шестнадесетгодишен заек, който поради високото положение на чичо си Чарлз се надяваше някой ден да достигне нивото, изисквано от „Люксембург“, за да стане келнер там. Засега беше само един от шестимата помощници, които тичаха насам-натам с престилки около кръста, за да се отличават от по-висшата разновидност келнери, и чиято главна задача беше да са виновни за всичко, да донасят и отнасят, да сервират кифлички с масло и непрекъснато да слушат съскане на френски и италиански, а от време на време и на английски. Чарлз, както подобава на издигнал се човек, беше далеч от мисълта да показва снизхождение към кръвен роднина и ругаеше, кълнеше и крещеше на момчето дори повече от останалите. Въпреки това, Пиер се надяваше един ден да стане ни повече ни по-малко главен келнер в някой шик ресторант.

В момента обаче, кариерата му изглежда беше блокирана и доколкото успя да разбере, го подозираха не в какво да е, ами в убийство.

Кемп не го остави намира, докато със съжаление не се убеди, че момчето е направило само това, което казва — вдигнало е една дамска чанта от пода и я е сложило на масата до чинията.

— Точно отивам със соса при мистър Робърт, а той вече е станал нетърпелив, и младата дама си бутна чантата от масата. Тъкмо ставаше да танцува. Аз я вдигнах и я сложих на масата, а мистър Робърт ми махаше ядосано с ръка. Това е всичко, господине.

И това наистина беше всичко. Кемп ядосано го пусна да си върви. За малко да му каже: „И да не съм те видял друг път да правиш така!“

От мислите му го извади сержант Полък, който му съобщи, че са се обадили от пропуска, където някаква млада жена питала за него или по-скоро, за инспектора, занимаващ се със случая в „Люксембург“.

— Коя е тя?

— Казва се Клой Уест.

— Да се качи — махна с ръка Кемп примирено. — Мога да й отделя десетина минути. След това идва ред на мистър Фарадей. Нищо няма да му стане, ако се наложи да почака малко. Такива като него се изнервят от подобни неща, а това при нас е полезно.

Когато мис Клой Уест влезе в кабинета, инспектор Кемп изведнъж бе обзет от усещането, че я е виждал някъде. След малко обаче, това чувство го напусна. Да, беше абсолютно сигурен, че не я е срещал никога, но все пак у нея имаше нещо смътно познато и това го измъчваше.

Мис Уест беше двадесет и петгодишна и много хубава — висока, с кестенява коса. Контролираше дикцията си твърде внимателно и определено беше нервна.

— Е, мис Уест, какво мога да направя за вас? — попита я Кемп оживено.

— Прочетох във вестника за това, което се е случило в „Люксембург“… За човекът, които е умрял там.

— Мистър Джордж Бартън? Да? Вие познавахте ли го?

— Не, не съвсем. Не в истинския смисъл на думата.

Кемп я огледа внимателно и се отказа от първоначалното си заключение за нея.

Клой Уест изглеждаше много зтънчена и добродетелна — чак до крайност. Той я подкани учтиво:

— Моля ви най-напред да ми кажете името и точния си адрес. Трябва да знам с кого разговарям, нали?

— Клой Елизабет Уест, „Меривейл Коурт“ номер 15, Мейда Вейл. Актриса съм.

Кемп я погледна още веднъж с ъгълчето на окото си и реши, че наистина е такава. Вероятно с постоянна работа — въпреки облеклото си, тя имаше вид на усърден и трудолюбив човек.

— Е, слушам ви, мис Уест.

— Когато прочетох за смъртта на мистър Джордж Бартън и че… че полицията разследва случая, реших, че е по-добре да дойда и да се срещна с вас. Говорих и с приятелката си и тя ме посъветва същото. Според мен едва ли има нещо общо, но все пак… — мис Уест замълча.

— Дали има нещо общо ще преценим ние, мис Уест — каза инспектор Кемп любезно. — Обяснете ми за какво става дума.

— В момента нямам ангажимент — започна да говори мис Уест.

Инспектор Кемп едва не каза „в почивка сте“, за да покаже, че знае как се изразяват колегите й, но се въздържа.

— Името ми го има в почти всички агенции, а снимката ми беше публикувана в „Спотлайт“… Предполагам, че мистър Бартън я е видял там. Той ми се обади и ме помоли да направя нещо за него.

— Какво?

— Каза ми, че е поканил хора на вечеря в ресторант „Люксембург“ и че иска да изненада гостите си. Показа ми една снимка на жена и каза, че иска да се дегизирам като нея. Много сме си приличали и без това, така ми каза.

На Кемп му просветна. Снимката на Розмари. Беше я виждал на бюрото в стаята на Джордж в къщата на площад „Елвастън“. Ето защо Клой Уест му се бе сторила позната. Тя наистина приличаше на Розмари Бартън — приликата не беше поразителна, но все пак двете имаха много общо помежду си.

— Донесе ми и една рокля. Трябваше да я облека за вечерта. Тук е. От сивозеленикава коприна. Трябваше да си направя прическа като на жената от снимката и да подсиля някои черти с грим. Каза ми да отида в „Люксембург“ по време на вариететната програма и да седна на масата на неговата компания. Щяло да има свободно място за мен. Покани ме там на обяд и ми показа къде ще бъде.

— А защо не спазихте уговорката, мис Уест?

— Защото някъде около осем часа вечерта някой… мистър Бартън, ми се обади и каза, че всичко се отлага. Каза, че ще ме предупреди, когато му дойде времето. На следващата сутрин прочетох във вестника съобщението за смъртта му.

— Много разумно е, че дойдохте при нас, мис Уест — каза инспектор Кемп. — Благодаря ви за това. Помогнахте ни да разберем защо е имало празен стол. Между другото, преди малко казахте, че ви се е обадил „някой“ и чак след това „мистър Бартън“. Защо?

— Защото в началото си помислих, че не е мистър Бартън. Гласът му звучеше различно.

— Беше мъжки глас, нали?

— Да, така мисля. Беше доста пресипнал, сякаш беше настинал.

— И каза само това?

— Само това.

Кемп й зададе още няколко въпроса, но не научи нищо повече.

— Значи това е бил грандиозният „план“ на Джордж Бартън — обърна се той към сержанта, когато Клой Уест си отиде. — Ето защо всички казваха, че след програмата е гледал втренчено празния стол и е имал разсеян вид. Просто планът му се е объркал.

— Значи не смятате, че сам той й се е обадил да не идва?

— Не разбира се. Не съм толкова сигурен дали и гласът е бил мъжки. По телефона пресипналостта може да те прикрие много добре. Както и да е, напредваме. Повикай мистър Фарадей, ако е дошъл.

ГЛАВА ДЕВЕТА

Външно спокоен и невъзмутим, Стивън Фарадей беше дошъл в Скотланд Ярд, изпълнен с вътрешни терзания. Измъчваше го непоносима тежест. Тази сутрин всичко бе тръгнало толкова добре! Защо инспектор Кемп го повика тук с такъв многозначителен тон? Какво знаеше той, в какво се съмняваше? Може би подозренията му бяха само смътни и недоказуеми. Трябваше единствено да запази самообладание и да не признава нищо.

Без Сандра се чувстваше странно подтиснат и самотен. Струваше му се, че когато двамата заедно се изправят пред някаква беда, тежестта намалява наполовина. Заедно те имаха сила, смелост, власт. Сам, той беше нищо — дори по-лошо. Дали и Сандра мислеше така? Дали сега седеше в къщата на баща си — мълчалива, сдържана и горда, но изпълнена с усещането за ужасна уязвимост?

Инспектор Кемп го посрещна учтиво, но свъсено. На масата встрани седеше униформен полицай с писалка и листове хартия. Гласът на инспектора, след като покани Стивън да седне, беше официален и строг.

— Мистър Фарадей, трябва да взема показанията ви. Те ще бъдат записани. Преди да си тръгнете, ще трябва да ги прочетете и да ги подпишете. В същото време съм длъжен да ви уведомя, че имате право да откажете да свидетелствате и да изискате да присъства адвокатът ви.

Стивън се стресна, но външно не се издаде. Усмихна се с пресилена, хладна усмивка.

— Това звучи страховито, инспекторе.

— Искаме всичко да е напълно ясно, мистър Фарадей.

— Всичко, което кажа, може да бъде използвано срещу мен, така ли?

— Ние не употребяваме думата срещу. Всичко, което кажете, може да бъде използвано в съда.

— Разбирам, инспекторе — каза Фарадей тихо. — Но не мога да разбера какво повече бих могъл да ви кажа. Тази сутрин чухте всичко.

— Срещата ни тази сутрин беше неофициална, нещо като отправна точка. Освен това, мистър Фарадей, има някои факти, които реших, че ще предпочетете да обсъдим тук. Опитваме се да бъдем максимално дискретни, доколкото разкриването на истината позволява. Предполагам, вече имате представа за какво намеквам.

— Боя се, че не.

Старши инспектор Кемп въздъхна.

— Ще ви помогна. С починалата мисиз Розмари Бартън сте били в интимни отношения…

Стивън го прекъсна:

— Кой твърди това?

Кемп се наведе напред и извади от бюрото си изписан на машина лист.

— Това е препис от писмо, намерено сред вещите на починалата. Оригиналът е заведен при нас и ни беше донесен от мис Айрис Марл, която припозна почерка като този на сестра си.

Стивън прочете: Леопард, мили…

Започна да му се гади. Гласът на Розмари… умоляващ, настояващ… Никога ли нямаше да умре миналото? Нямаше ли най-после да бъде погребано?

Той се съвзе и погледна инспектор Кемп.

— Може би сте прав в предположението, че мисиз Бартън е писала това, но по нищо не личи, че е било адресирано до мен.

— Отричате ли, че сте плащали наем за апартамент, намиращ се на „Ърлс Коурт“, двадесет и едно, жилищна собственост „Малънд“?

Значи знаеха! Стивън се зачуди дали не им е било известно още от самото начало. Той сви рамене.

— Изглежда сте много добре информирани. Мога ли да попитам защо личният ми живот трябва да се изважда на показ?

— Това няма да стане, освен, ако не се докаже, че е свързано със смъртта на Джордж Бартън.

— Разбирам. Хрумнало ви е, че най-напред съм имал любов с жена му, а после съм го убил.

— Оставете това, мистър Фарадей, ще бъда съвсем искрен с вас. Вие и мисиз Бартън сте били много близки… Разделили сте се по ваше желание, а не по желание на дамата. От това писмо личи, че се е канела да ви създава неприятности. След това е умряла — много навременно.

— Тя се самоуби. Признавам, вината отчасти може и да е моя. Аз може и да упреквам себе си за това, но то не касае законността.

— Може да се е самоубила, а може и да не е. Джордж Бартън е смятал, че не е. Опитал се е да разбере истината… и умря. Това е много показателно.

— Просто не мога да проумея защо… смятате, че може да съм аз?

— Нима смъртта на мисиз Бартън не дойде в много удобен за вас момент? Един скандал, мистър Фарадей, би бил пагубен за кариерата ви.

— Нямаше да има скандал. Мисиз Фарадей щеше да се вразуми.

— Дали? Жена ви знаеше ли за тази връзка, мистър Фарадей?

— Естествено, че не.

— Сигурен ли сте в това?

— Да, напълно. Тя нямаше представа, че между мен и Розмари Бартън има нещо повече от обикновено приятелство. Надявам се никога да не научи истината.

— Жена ви страда ли от ревност, мистър Фарадей?

— Ни най-малко. Никога не е показвала и най-дребен признак. Тя е твърде разумна за такова нещо.

Инспекторът остави последното изречение без коментар и попита:

— През последната година разполагал ли сте с калиев цианид, мистър Фарадей?

— Не.

— Но в имението ви в провинцията има известно количество?

— Градинарят може и да има. Аз не знам нищо за това.

— Лично вие никога не сте купували от аптека, за фотографски нужди например?

— Нищо не разбирам от фотография и повтарям, че нямам и никога не съм купувал цианкалий.

Кемп го попритисна още малко, след което го пусна да си върви.

— Много бързо отрече, че жена му е знаела за връзката му с Розмари — замислено каза Кемп на подчинения си след това. — Защо, според теб?

— Вероятно се страхува тя да не разбере.

— Може и да е така, но ми се струва, че има достатъчно ум, за да схване, че въпреки неведението си, жена му всеки момент би могла да научи и да заиграе грубо с него. Това в нашите очи би му дало допълнителен мотив да накара Розмари Бартън да млъкне завинаги. Ако искаше да запази кожата си, обаче, би трябвало да твърди, че жена му е знаела за приключението малко или повече, но не му е обръщала внимание.

— Предполагам, че не се е замислил за това, сър.

Кемп поклати глава. Стивън Фарадей не беше глупак. Имаше остър и проницателен ум. И много държеше да убеди инспектора, че Сандра не е подозирала нищо.

— Е — каза Кемп след малко, — полковник Рейс е доволен от това, което е открил и ако е прав, семейство Фарадей отпада. И двамата. Ще се радвам, ако е така. Този човек ми допада, а и лично аз не смятам, че е убиец.

Стивън отвори вратата на всекидневната и извика:

— Сандра!

Тя излезе от полумрака и сложи ръце върху раменете му.

— Стивън?

— Защо стоиш на тъмно?

— Не можех да понасям светлината. Какво стана? Кажи ми?

— Те знаят — отвърна Стивън.

— За Розмари?

— Да.

— И какво мислят?

— Разбира се, виждат, че имам мотив… О, мила моя, виж в какво те заплетох! За всичко съм виновен аз! Трябваше веднага след смъртта на Розмари да се махна, да замина за някъде, да те освободя… Така поне ти нямаше да се забъркаш в това…

— Глупости! Стивън, никога не ме оставяй, никога! Тя се притисна към него разплакана. Той почувства тръпките по тялото й.

— Стивън, ти си моят живот! Никога не ме оставяй!

— Сандра, наистина ли… Не знаех, че…

— Аз не исках да знаеш. Но сега…

— Да, сега… В тази ужасна каша сме заедно, Сандра… Ще се борим заедно… каквото и да се случи… Заедно.

Прегърнати в полумрака, те почувстваха, че силите им се връщат.

— Това няма да разруши живота ни — каза Сандра решително. — Няма! Няма!

ГЛАВА ДЕСЕТА

Антъни Браун погледна визитната картичка, която му показа дребният пиколо.

Намръщи се и сви рамене:

— Добре — каза той на момчето. — Нека се качи.

Когато полковник Рейс влезе, Антъни стоеше до прозореца и слънцето грееше косо над рамото му.

Той се обърна към високия мъж с войнишка стойка, бронзово лице и стоманеносива коса — познаваше го отпреди, но не го беше виждал няколко години. Беше слушал много за него.

Рейс видя очертанията на добре оформената глава и стройната фигура пред прозореца.

— Полковник Рейс? — заговори Антъни Браун с приятен глас. — Бяхте приятел на Джордж Бартън, зная. Последната вечер той спомена за вас. Искате ли цигара?

— Да, благодаря.

Антъни му подаде запалена клечка кибрит и добави:

— Вие бяхте седмият гост онази вечер, но не дойдохте. По-добре за вас.

— Тук грешите. Това място не беше предвидено за мен.

Антъни вдигна вежди.

— Така ли? Бартън каза, че…

Рейс го прекъсна:

— Бартън може да е казал всичко, но плановете му за вечерта са били съвсем други. Това място, мистър Браун е трябвало да бъде заето от една актриса на име Клой Уест, когато загасне осветлението.

Антъни го погледна с изненада.

— Клой Уест? Не съм чувал за нея. Коя е тя?

— Тя е млада актриса, не много известна, която на пръв поглед прилича на Розмари Бартън.

Антъни подсвирна.

— Започвам да разбирам.

— Дал й е снимка на Розмари, за да си направи същата прическа, а освен това и роклята, която е носела в деня на смъртта си.

— Значи това е била идеята на Джордж? Лампите се запалват и… але хоп! Свръхестествен ужас! Розмари се е върнала! Виновникът рухва и признава всичко: „Аз, аз го направих!“ — той замълча и добави:

— Ужасно глупаво… дори и за магаре като горкия стар Джордж.

— Не съм сигурен, че ви разбирам — каза полковник Рейс.

Антъни се засмя.

— О; няма нищо за разбиране, сър… Един закоравял престъпник не би се държал като истерична ученичка. Ако някой е отровил Розмари Бартън най-хладнокръвно и е бил готов да даде същата доза цианкалий на съпруга й, би могло да се предположи, че тази личност има доста здрави нерви. Само една актриса, облечена и гримирана като Розмари, не би могла да извади от равновесие такъв човек чак дотам, че да го докара до самопризнания.

— Спомнете си как Макбет, доста закоравял убиец, рухва, когато вижда призрака на Банко на пиршеството.

— Да, но Макбет е видял истински призрак! Не е видял второстепенен актьор преоблечен като Банко. Готов съм да призная, че един истински призрак носи със себе си атмосферата на отвъдния свят. Всъщност, признавам, че вярвам в призраци… особено в един… от шест месеца насам.

— Така ли? И чий призрак е това?

— На Розмари Бартън. Можете да се смеете, ако желаете. Не съм го виждал, но съм чувствал присъствието й много пъти. Поради някаква причина бедната Розмари не може да намери покой.

— Мисля, че знам защо.

— Защото е била убита?

— Ако използваме друг израз, била е ликвидирана. Не ви ли харесва повече, Тони Морели?

Последва тишина. Антъни хвърли цигарата си в камината и запали нова.

— Как разбрахте? — попита той след малко.

— Признавате ли, че сте Тони Морели?

— Не бих си губил времето да отричам. Вероятно сте телеграфирали в Америка и сте научили всичко.

— Признавате ли, че Розмари Бартън е разкрила самоличността ви и че сте я заплашвали да я ликвидирате, ако не си държи езика зад зъбите?

— Наистина, направих всичко възможно, за да я уплаша и да я накарам да мълчи — съгласи се Тони примирено.

Полковник Рейс се чувстваше особено. Този разговор не се развиваше така, както бе очаквал. Той се вгледа в човека, изтегнал се на стола пред него… и го обзе странното чувство, че го е виждал някъде.

— Ще позволите ли да резюмирам това, което ми е известно за вас, Морели?

— Ще ми бъде забавно.

— В Щатите сте съден за опит за саботаж. В авиозаводите „Ериксън“. Получили сте няколкогодишна присъда. След излежаването й, властите са изгубили дирите ви. После се появявате в хотел „Кларидж“, тук в Лондон, но под името Антъни Браун. Успявате да се запознаете с лорд Дюзбъри и чрез него се свързвате с някои други известни производители на оръжие. Бил сте гост в къщата на лорда и като такъв сте бил запознат с неща, които изобщо не е трябвало да виждате. Любопитно съвпадение, Морели, е, че след посещенията ви в различни военни заводи и фабрики, следват редица с нищо необясними инциденти и аварии, някои, от които едва не са довели до катастрофа.

— Съвпаденията — каза Антъни, — са удивително нещо.

— Най-накрая, след още известно време, вие се появявате в Лондон и подновявате запознанството си с Айрис Марл, като всячески избягвате да посещавате дома й, така че да не се разбере колко близки сте станали всъщност. Най-накрая вие сте се опитал да я убедите да се омъжи за вас тайно.

— Знаете ли — отвърна Антъни, — учудва ме начинът, по който сте разбрали всичко това. Не, нямам предвид оръжейния бизнес… Имам предвид заплахите към Розмари и нежните гугукания, които сме си разменили с Айрис. И това ли влиза в кръга на интересите на MI5?

Рейс го погледна изпитателно.

— Имате да обяснявате много неща, Морели.

— Нищо подобно. Дори и тези, които изредихте да са верни, какво от това? Излежал съм присъдата си. Запознал съм се с някои интересни личности. Влюбил съм се в очарователно момиче и естествено нямам търпение да се оженя за него.

— Толкова нямате търпение, че искате да се ожените преди семейството на това момиче да е разбрало каквото и да било за миналото ви. Освен това Айрис Марл, е много богата.

Антъни кимна в знак на съгласие.

— Знам. Когато имат много пари, семействата обикновено проявяват голямо любопитство. А Айрис, виждате ли, не знае нищо за тъмното ми минало. Честно казано, предпочитам да не знае.

— Боя се, че ще трябва да научи.

— Жалко — каза Антъни.

— Може би не си давате сметка…

Антъни го прекъсна със смях.

— О! Мога да го кажа вместо вас. Розмари Бартън е знаела за престъпното ми минало и затова съм я премахнал. Джордж Бартън е започнал да ме подозира и затова съм убил и него. Сега целта ми е да пипна парите на Айрис. Много правдоподобна и стройна теория, но нямате грам доказателства.

Рейс продължи да го гледа още известно време и след това стана.

— Всичко, което казах е вярно — отбеляза той. — Но няма да мине.

Антъни го изгледа с присвити очи.

— Какво няма да мине?

— Това, което искате вие.

Рейс се заразхожда напред-назад из стаята.

— Теорията беше много стройна и всичко съвпадаше, но след като ви видях… няма да мине. Вие не сте престъпник. След като не сте престъпник, трябва да сте от нашия бранш. Това е така, нали?

Антъни не каза нищо и се усмихна. След това започна да си тананика тихо.

— Не е ли чудно… Как човек разпознава себеподобните си? Затова именно не исках да се срещам с вас. Можеше да се досетите с какво се занимавам. Тогава беше абсолютно наложително никой да не знае… до вчера. Сега, слава Богу, всичко е наред. Шайката терористи и саботьори е прибрана на топло. Работя по тази операция от три години. Посещавах събрания, агитирах сред работниците… създавах си нужната репутация.

Най-накрая свърших една важна работа и ме вкараха зад решетките… Всичко трябваше да изглежда автентично… Трябваше да ми имат доверие.

Когато излязох, работата се задвижи. Малко по малко се добрах до центъра — голяма международна банда, ръководена от Централна Европа. В хотел „Кларидж“ дойдох като техен агент. Задачата ми беше да се сприятеля с лорд Дюзбъри… трябваше да се правя на светски човек. Така се и запознах с Розмари Бартън — в качеството си на симпатичен младеж, търсещ развлечения. Неочаквано, за мой ужас, се оказа, че тя е научила за присъдата ми в Америка и че съм лежал в затвора под името Тони Морели. Уплаших се за нея. Тези, за които работех биха я убили без никакво колебание, ако разберяха, че знае това. Направих всичко възможно, за да я уплаша, да я накарам да си затваря устата, но не се надявах много. Розмари не можеше да мълчи. Помислих си, че ще е най-добре да се махна… И тогава видях Айрис Марл да слиза по стълбите… Заклех се да се върна, след като свърша работата си и да се оженя за нея.

Когато основната част от операцията приключи аз отново дойдох и се обадих на Айрис, но не исках да ходя у тях, защото нейните хора със сигурност щяха да направят проучвания, а аз трябваше да се крия още известно време. Но се притесних за нея. Изглеждаше болна и уплашена, а Джордж Бартън се държеше странно. Настоях да се омъжи за мен тайно, но тя отказа. Може би е била права. След това дойде поканата за вечеря… нямаше как да я отклоня. Джордж Бартън спомена, че очаква да дойдете, едва когато сядахме на масата. Веднага казах, че съм срещнал един познат от Америка и че може да се наложи да си тръгна по-рано. Всъщност наистина бях видял познат — Колмън Маймуната — макар че той едва ли ме помнеше. Не исках да се срещам с вас. Работата ми още не беше свършена.

Знаете, какво се случи после. Джордж умря. Нямам нищо общо нито със смъртта му, нито със смъртта на Розмари. Не знам кой ги е убил.

— Нямате ли някакви предположения?

— Или е бил келнерът или някой от петимата на масата. Не мисля, че е бил келнерът. Не съм аз и не е Айрис. Може би Сандра Фарадей или Стивън Фарадей. Може би двамата заедно. Но според мен, най-добрата хипотеза е Рут Лесинг.

— Можете ли да я подкрепите с нещо?

— Не. Просто ми се струва най-вероятно да е тя. Но не мога да си представя как го е направила. И в двата случая седеше така, че беше абсолютно невъзможно да сложи отрова в шампанското… И колкото повече мисля, толкова повече ми изглежда невъзможно Джордж да е бил отровен… И все пак това стана! — Антъни направи пауза. — И още нещо… Разбрахте ли кой е писал тези анонимни писма, които го подтикнаха към всичко това?

Рейс поклати глава.

— Не. Мислех, че съм разбрал, но се оказа, че греша.

— Защото тези писма означават, че някой, някъде знае, че Розмари е била убита. И този човек, освен, ако не бъдете много внимателни, може да се окаже следващият мъртвец!

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Антъни Браун научи по телефона, че в пет часа Люсила Дрейк ще отиде да изпие чаша чай с някаква стара приятелка. Той взе под внимание всички обстоятелства, които биха забавили излизането й (връщане за портмонето; решение, в края на краищата, да си вземе чадъра, за всеки случай; продължителни разговори на прага) и пристигна на площад „Елвастън“ точно в пет и двадесет и пет. Искаше да види Айрис, а не леля й. А и ако попаднеше в присъствието на възрастната дама, шансовете му да я прекъсне, за да каже нещо самият той щяха да бъдат минимални.

Прислужницата, момиче, напълно лишено от дръзкото нахалство на Бети Арчдейл, му каза, че мис Айрис току-що се е прибрала и е в кабинета.

— Не се притеснявайте — успокои я Антъни с усмивка. — Знам как да стигна дотам.

Той се промуши покрай прислужницата и отвори вратата на кабинета.

Айрис се обърна рязко, видимо стресната.

— О, ти ли си!

Той бързо отиде при нея.

— Какво се е случило, скъпа?

— Нищо.

Тя замълча и добави бързо:

— Нищо. Само дето едва не ме блъсна кола. Сама съм си виновна, предполагам. Толкова се бях замислила, че пресякох улицата без да се огледам. Автомобилът се появи иззад ъгъла и мина на косъм от мен.

Той я разтърси леко.

— Трябва да внимаваш, Айрис! Тревожа се за теб. О, не за това, че за малко не си попаднала под колелата на някаква кола, а заради мислите, които са те накарали да забравиш, че пресичаш улицата. Какво има, скъпа? Усещам, че нещо не е наред. Прав ли съм?

Айрис кимна. Вдигна поглед към него и очите й бяха потъмнели и разширени от страх. Той разбра това, още преди тя да прошепне:

— Страхувам се.

Антъни възвърна спокойствието и уравновесеността си. Усмихна се и седна до нея на канапето.

— Хайде — подкани я той. — Кажи ми какво има.

— Не знам дали да ти кажа това, Антъни.

— Хайде, мила, не се дръж като героиня на третокласен любовен роман, която още от първата глава не иска да каже нещо важно, единствено, за да разпали въображението на героя и книгата да може да продължи още петстотин страници.

Тя се усмихна леко.

— Искам да ти кажа, Антъни, но не знам какво ще си помислиш… Не знам дали ще повярваш…

Той вдигна ръка и започна един по един да свива пръсти:

— Едно. Незаконно дете. Две. Шантажиращ любовник. Три…

Тя го прекъсна:

— Разбира се, че не! Няма нищо такова!

— О, какво облекчение е това! — въздъхна Антъни.

— Хайде, глупаче, кажи ми!

Лицето на Айрис помръкна отново.

— Няма нищо смешно… То е… свързано с онази вечер…

— Да? — гласът му отново стана сериозен.

— Тази сутрин ти беше на предварителното следствие и трябва да си чул…

Тя млъкна.

— Чух много малко — каза Антъни. — Полицейският лекар обясни съвсем професионално какво представлява цианкалия по-принцип и какъв ефект е имал върху Джордж в частност. Изслушаха и полицейските сведения, но ги даде не инспектор Кемп, а онзи с тънките мустачки, който първи дойде в „Люксембург“ онази вечер. Тялото беше идентифицирано от секретарката на Джордж. След това всичко се отложи за след седмица.

— Имам предвид същия инспектор — каза Айрис.

— Той спомена, че под масата е намерил книжно пликче, по което е имало остатъци от цианкалий.

Антъни я погледна с интерес.

— Да. Очевидно този, който е пуснал отровата в чашата на Джордж, след това е хвърлил пакетчето под масата. Много е просто. Никой не би рискувал да го намерят у него. Или нея.

За негова изненада Айрис започна силно да трепери.

— Не, Антъни! Не. Изобщо не стана така!

— Какво искаш да кажеш, скъпа? Забелязала си нещо важно?

Айрис отговори:

— Аз пуснах пакетчето под масата!

Той я изгледа изумен.

— Антъни, спомняш ли си как Джордж отпи от чашата си и после падна?

Той кимна.

— Беше ужасно… като някакъв кошмар. Стана, когато атмосферата започна да се разведрява. Искам да кажа, след като запалиха осветлението, сякаш нещо се свлече от раменете ми… Почувствах такова облекчение… Защото именно тогава, спомни си, умря Розмари и някак си, не знам защо, имах чувството че всичко това ще се повтори… Имах чувството, че тя е там… мъртва на масата…

— Мила…

— Знам, знам. Било е от нерви. Но както и да е… ние седяхме, а не се беше случило нищо лошо, и изведнъж ми се стори, че с всичко това вече е свършено и че мога… не знам как да го обясня… да започна отначало… Танцувах с Джордж и наистина се чувствах добре. После се върнахме при масата. Той заговори за Розмари и вдигна тост за нея, след това умря и кошмарът започна отначало… Бях като парализирана. Цялата треперех. Ти се приближи, за да го погледнеш, аз се отдръпнах назад, дойдоха келнерите и някой извика за лекар. През цялото време стоях като вкаменена. Тогава изведнъж на гърлото ми застана буца и се разплаках. След това бръкнах в чантата си, за да извадя кърпа. Започнах да ровя в нея, защото не можех да виждам както трябва от сълзите… Най-накрая успях да извадя кърпата си, но в нея беше увито нещо… Сгънато пакетче от твърда бяла хартия, като тези, в които аптекарите слагат разни прахчета. Само че, Антъни, това пакетче въобще не беше вътре, когато тръгнах от къщи. Нямаше нищо такова! Сама сложих всичко в чантата си. Преди това тя беше съвсем празна! Червилото, пудрата, гребена с калъфката, няколко шилинга, това беше всичко. Някой го е сложил след това, сигурна съм. И си спомних как в чантата на Розмари, след смъртта й, намериха също такова пликче и в него имаше отрова. Уплаших се, Антъни. Ужасно се уплаших! Пръстите ми изтръпнаха и го изпуснах под масата. Оставих го там и не казах нищо. Много ме беше страх! Някой е искал да излезе, че аз съм убила Джордж! Но аз не съм го направила!

Антъни подсвирна.

— И никой не те видя?

Айрис се поколеба.

— Не съм сигурна — каза тя замислено. — Може би Рут гледаше към мен. Но изглеждаше толкова вцепенена, че не знам дали изобщо е видяла нещо.

Антъни подсвирна още веднъж.

— Това — отбеляза той — е голяма каша.

Айрис каза:

— И става все по-лошо и по-лошо. Толкова се боях да не разберат!

— Чудя се защо по хартията не е имало отпечатъци от пръстите ти. Това е първото нещо, което са изследвали.

— Сигурно, защото го държах през кърпата.

Антъни кимна.

— Да, тук си имала късмет.

— Но, кой може да го е сложил в чантата ми? Тя беше у мен през цялата вечер!

— Това не е толкова трудно, колкото си мислиш. И не е била у теб през цялата вечер. Когато след програмата отиде да танцуваш, си я оставила на масата. Някой може да го е направил тогава. Другата възможност са жените. Можеш ли да ми опишеш как се държат жените в дамската тоалетна? Няма как да знам такова нещо. Една до друга ли стоите, за да си приказвате, или всяка застава пред отделно огледало?

Айрис се замисли.

— Застанахме пред едно огледало и оставихме чантите си на масичката отдолу. Гледахме се в огледалото, знаеш как става.

— Не, не знам, но продължавай.

— Рут си напудри носа, а Сандра си пооправи косата, сложи си фиба. Аз си свалих шапката и забелязах, че съм си изцапала ръката… така че, отидох до умивалника, за да се измия.

— И остави чантата си пред огледалото?

— Да. Измих си ръцете. Струва ми се, че Рут още оправяше лицето си, а Сандра отиде, за да даде палтото си на гардеробиерката. След това се върна пак до огледалото, а Рут дойде да се измие. Аз отидох до Сандра и само поставих в ред косата си.

— Значи и двете са имали възможност да пуснат нещо в чантата ти?

— Така е, но не мога да допусна, че Рут или Сандра биха могли да направят такова нещо.

— Ти не познаваш хората, скъпа. Сандра е готическо същество. Ако живееше в средните векове, би горила враговете си на кладата. А от Рут би излязла невероятна отровителка.

— Ако го е направила Рут, защо не каза че ме е видяла като изпуснах пакетчето.

— Тук си права. Ако тя е сложила отровата в чантата ти, би направила всичко възможно, за да се разбере, че е била у теб. Така че, може и да не е Рут. Всъщност, струва ми се, че е най-вероятно да е бил келнерът. Келнерът, келнерът! Ако само беше непознат келнер, странен келнер, келнер, нает само за тази вечер… Вместо това имаме Джузепе и Пиер, а те просто не се вписват в мозайката…

Айрис въздъхна.

— Радвам се, че ти казах. Никой друг няма да научи, нали? Ще знаем само ти и аз?

Антъни я погледна доста смутено.

— Няма да е толкова просто, Айрис. Всъщност, сега смятам да се качим на едно такси и да отидем при стария Кемп. Не можем да крием такова нещо.

— Антъни, но те ще си помислят, че аз съм убила Джордж.

— Може би да, може би не. Но съвсем сигурно ще си го помислят, ако сега не им кажеш нищо и по-късно научат какво е станало от друго място. Обясненията ти тогава ще звучат доста наивно. Ако им кажеш доброволно сега, има по-голяма вероятност да ти повярват.

— Моля те, Антъни!

— Слушай, Айрис. Разбирам много добре в какво положение си. Но има и нещо, наречено истина. Не можеш да се грижиш единствено за собствената си кожа, когато става дума за справедливост и правосъдие.

— О, Антъни, наистина ли трябва да си толкова добродетелен?

— Това — отвърна Антъни — беше много остроумна реплика. Но във всички случаи отиваме при Кемп. Още сега.

Тя тръгна, неохотно към вестибюла. Палтото й беше захвърлено на един стол и той го вдигна, за да й помогне да се облече.

В очите й имаше и страх, и непокорство, но Антъни беше неумолим. Той каза:

— Ще вземем такси в края на площада.

Когато тръгнаха към стълбището, някой натисна звънеца на пътната врата.

— Съвсем забравих! — възкликна Айрис. — Това е Рут. Трябваше да дойде след работа, за да уговорим подробностите около погребението. Ще бъде вдругиден. Реших, че ще се разберем по-добре, ако леля Люсила я няма. Тя толкова обърква всичко!

Антъни пристъпи напред и отвори вратата, изпреварвайки прислужницата, която изтича от сутерена нагоре по стълбата.

— Всичко е наред, Еванс — каза Айрис и момичето отново се прибра.

Рут имаше уморен вид и косата й беше разрошена. Носеше голямо дипломатическо куфарче.

— Съжалявам, че закъснях, но днес в метрото имаше ужасно много хора. Трябваше да изчакам три препълнени автобуса, а не се появи никакво такси.

„На деловата Рут никак не подхожда да се оправдава — помисли си Антъни. — Още един признак, че смъртта на Джордж е повлияла на почти нечовешките й качества.“

— Няма да мога да дойда с теб, Антъни. С Рут ще трябва да се уговорим за погребението — примоли се Айрис.

— Боя се, че другото е по-важно — отговори Антъни непреклонно. — Ужасно съжалявам, мис Лесинг, че се налага да измъкна Айрис по този начин, но наистина става дума за нещо важно.

— Няма нищо, мистър Браун — отвърна Рут веднага. — Подробностите мога да уточня и с мисиз Дрейк, когато се върне.

Рут се усмихна бегло и добави:

— С нея се справям много добре.

— Сигурен съм — каза Антъни с възхищение, — че можете да се справите с всеки, мис Лесинг.

— Айрис, ако имаш някакви специални изисквания, можеш да ми ги кажеш и сега.

— Не, няма нищо специално. Предложих да обмислим това само двете, защото леля Люсила променя решенията си на всеки две минути. Реших, че ще ти дойде прекалено много. Имаш толкова работа! Все едно ми е какво ще е погребението. Леля Люсила обича погребенията, но аз ги мразя! Хората наистина трябва да се погребват, но не виждам защо около това трябва да се вдига толкова много шум. За самите мъртъвци няма никакво значение. Те вече са се отървали от всичко и никога няма да се върнат.

Рут не отговори и Айрис повтори със странна настойчивост:

— Мъртвите никога няма да се върнат…

— Хайде — каза Антъни и я издърпа през отворената врата.

През площада мина свободно такси, Антъни го спря и помогна на Айрис да се качи.

— Отговори ми, Айрис — попита той след като каза на шофьора да кара към Скотланд Ярд, — кой ти се струваше, че е край теб, когато реши, че е необходимо да повториш онова за мъртвите? Джордж или Розмари?

— Никой! Абсолютно никой! Мразя погребенията, това е всичко. Казах ти!

Антъни въздъхна.

— Сигурно — каза той — съм се побъркал.

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Край малката мраморна маса седяха трима мъже.

Полковник Рейс и старши инспектор Кемп пиеха тъмнокафяв, богат на танин чай, а пред Антъни имаше чаша, пълна с това, което в английските кафенета смятат за „хубаво кафе“. Идеята не беше негова, но той трябваше да я изтърпи, за да бъде допуснат да участва на равна нога в разговора на другите двама. Инспектор Кемп с много усилия беше успял да установи самоличността му и в края на краищата, се беше съгласил да го приеме за колега.

— Ако питате мен — каза инспекторът, като пусна няколко бучки захар в черната течност пред себе си и започна да я разбърква, — този случай никога няма да стигне до съда. Никога няма да намерим нужните доказателства.

— Мислиш ли? — попита Рейс.

Кемп поклати глава и с одобрение отпи от чая си.

— Единствената надежда беше да установим, че някой от тези петимата е купувал или е притежавал цианкалий. Навсякъде ударих на камък. Това е едно от онези престъпления, които знаеш кой е извършил, но не можеш да докажеш нищо.

— Значи знаете кой го е извършил? — Антъни го погледна с интерес.

— Е, дълбоко съм убеден, че е лейди Александра Фарадей.

— Значи смятате така. А защо?

— Ще ви кажа защо. Според мен тя е болезнено ревнива натура. И властна. Като онази кралица… Елеонор или нещо подобно, която успяла да намери красивата Розамунд и й предложила да избира — кама или чаша с отрова.

— Само че, в този случай — вметна Антъни, — Розмари не е имала никакъв избор.

Старши инспектор Кемп продължи:

— Някой пуска мухата на Джордж Бартън. Той става подозрителен… и мога да твърдя, че подозренията му са били съвсем конкретни. Иначе никога не би стигнал дотам, да купува къща в провинцията, само и само, за да е близо до семейство Фарадей. Вероятно, те от своя страна съвсем ясно са разбрали какви са били намеренията му… след като толкова е настоявал да дойдат в ресторанта… Сандра Фарадей не е от онези, които изчакват, за да видят какво ще стане. Тя е властна и дейна… И го премахва. Това дотук, казвате вие, е само теория и се основава само върху някои особености на характера й. Но аз мисля, че единственият човек, който би могъл да пусне отрова в чашата на Джордж Бартън малко преди той да пие от нея, е дамата седяща вдясно от него.

— Но никой не я е видял да го прави — възрази Антъни.

— Така е. Биха могли и да забележат, но не са. Тя, ако щете, е доста сръчна.

— Истинска магьосница.

Рейс се прокашля. Той извади лулата си и започна да я пълни.

— Една малка подробност. Дори лейди Александра да е властна, ревнива и напълно посветила се на мъжа си, дори и да не би се поколебала да убие, смятате ли, че е способна да пусне пликчето от отровата в чантата на едно невинно момиче? Напълно невинно момиче, което не й е навредило никога с нищо. Така ли постъпват хората от рода Кидърминстър?

Инспектор Кемп се размърда смутено и се загледа в чашата си.

— Жените не винаги играят почтено — каза той. — Ако това ви безпокои.

— Истината е — отвърна Рейс и се усмихна, — че по-често играят почтено. Но се радвам да видя, че се притесни, приятелю.

Кемп се спаси от дилемата, като се обърна по бащински снизходително към Антъни.

— Между другото, мистър Браун, все още ви наричам така, не се сърдете, искам да знаете, че съм ви много признателен за бързината, с която убедихте мис Марл да дойде при нас тази вечер и да ни разкаже за случилото се.

— Трябваше да го направя веднага — отвърна Антъни. — Ако бях изчакал, може би никога нямаше да я убедя.

— Естествено, тя не е искала да го направи — добави полковник Рейс.

— Наистина много се притесни — потвърди Антъни. — Напълно нормално, според мен. Горкото дете!

— Нормално е, наистина — съгласи се Кемп и си наля още една чаша чай. Антъни отпи кафе с погнуса.

— Е — каза Кемп, — мисля, че я успокоихме и си тръгна към къщи в по-добро настроение.

— Надявам се след погребението да отиде за известно време в провинцията. Някой и друг ден настрана от неспиращата уста на леличка Люсила ще й се отразят съвсем добре, според мен.

— Може да замине. Ние няма да настояваме да остане в града — каза Кемп. — За щастие реших да не стенографираме показанията на леля й. Ако го бяхме направили, след това горкият стенограф щеше да влезе в болница.

— Инспекторе — каза Антъни, — струва ми се, че сте прав да смятате, че този случай няма да стигне до съда…, но такъв край е много неудовлетворителен… А има и едно нещо, което все още не знаем. Кой е написал тези анонимни писма до Джордж Бартън? Нямаме никаква представа.

Рейс попита:

— Браун, все още ли имаш същите подозрения?

— Рут Лесинг? Да, смятам, че е тя. Пред теб е признала, че е била влюбена в Джордж, нали? По всичко личи, че Розмари е била трън в очите й. Ако изведнъж е открила добър шанс да се отърве от нея и ако е била убедена, че ако го направи ще може да се омъжи за Джордж без никакви проблеми…

— Всичко това е така — съгласи се полковник Рейс. — Рут Лесинг наистина е спокойна, практична и действена жена — качества, безспорно необходими, за да се обмисли и осъществи едно убийство. Освен това тя едва ли е склонна да изпитва жалост, тъй като жалостта е характерна за по-емоционалните натури. Да, нищо чудно да е извършила първото убийство. Но не мога да се съглася, че би могла да извърши и второто. Не мога да си представя, че именно тя може да изпадне в паника и да отрови мъжа, когото обича. И още нещо, което я изключва като възможен извършител — защо премълча, след като е видяла как Айрис пуска под масата пликчето от отровата?

— Може и да не е видяла — каза Антъни неуверено.

— Почти напълно съм сигурен, че е — възрази Рейс.

— Когато я разпитвах, останах с впечатлението, че не ми казва всичко. Освен това самата Айрис Марл смята, че Рут Лесинг я е видяла.

— Полковник, твой ред е да кажеш какво мислиш — подкани го инспектор Кемп. — Имаш хипотеза, нали?

Рейс кимна.

— Кажи ни я. Трябва да изслушаме и теб.

Полковник Рейс погледна замислено първо Кемп, после Антъни.

Антъни повдигна вежди.

— Не казвай само, че аз съм злодеят.

Рейс бавно поклати глава.

— Не виждам никаква причина да убиваш Джордж Бартън. Мисля, че знам, кой го е убил… А и Розмари.

— Кой?

Рейс продължи замислено:

— Любопитно е, че вие и двамата подозирате жени. Аз също подозирам жена. — Той замълча и добави тихо:

— Мисля, че е Айрис Марл.

Антъни рязко дръпна стола си назад и стана. Лицето му пламна, но след малко се овладя. Когато заговори, гласът му леко трепереше, но тонът му както обикновено беше насмешлив:

— О, разбира се, нека обсъдим тази възможност — каза той. — Защо Айрис Марл? И ако е така, защо и беше да ми казва, че е пуснала пакетчето от отровата под масата?

— Защото — отговори Рейс, — е знаела, че Рут Лесинг я е видяла да го прави.

Извърнал глава, Антъни се замисли над думите му и след малко кимна:

— Аргументът се приема. Продължавай нататък. Най-напред, защо я подозираш?

— Какъв е мотивът й? Розмари е получила в наследство огромно състояние, а Айрис — нищо. Може би от години е страдала заради тази несправедливост. Знаела е, че ако Розмари умре, без да има деца, всичко ще наследи тя. Розмари е била в депресия, преживяла е нещастия, изобщо, била е в състояние, което с голяма вероятност би било прието като причината самоубийство.

— Много добре. Можеш да продължиш да изкарваш това момиче истинско чудовище! — каза Антъни.

— Не я изкарвам чудовище — отвърна полковник Рейс. — Има и друга причина, поради която я подозирам… Може да ти се стори доста пресилено, но… Виктор Дрейк.

— Виктор Дрейк?! — изненада се Антъни.

— Лошата кръв. Виждате ли, не си направих труда да изслушвам Люсила Дрейк напразно. Знам всичко за семейство Марл. Виктор Дрейк — не толкова слаб, колкото порочен. Майка му — немощен интелект и неспособност да се съсредоточава. Хектор Марл, баща й — слаб човек, порочен, алкохолик. Розмари — емоционално нестабилна натура. Семейната история е пълна със слабости, пороци и неуравновесени характери. Това означава, че тези хора са естествено предразположени към подобни деяния.

Антъни Браун запали цигара. Ръката му трепереше.

— А не може ли понякога, върху лоша почва да поникне хубаво цвете?

— Разбира се, че може. Но не съм убеден, че Айрис Марл наистина е добро цвете.

— А моята дума не може да се вземе под внимание — каза Антъни бавно, — защото в случая съм пристрастен. Джордж й е показал тези писма, тя се е уплашила и го е премахнала? Това ли мислиш е станало?

— Да. Страхът би я подтикнал към такава постъпка.

— А как е сложила отровата в чашата на Джордж?

— Това, признавам, не мога да обясня.

— Радвам се, че има нещо, което не можеш да обясниш — Антъни се наклони със стола си назад и после отново се отпусна напред. В очите му имаше гняв и заплаха. — И имаш дързостта да говориш всичко това пред мен?

— Разбирам те — отвърна полковник Рейс тихо. — Но реших, че трябва да се каже.

Кемп ги гледаше с интерес, но не се намеси в разговора. Продължи разсеяно да разбърква чая си.

— Много добре — каза Антъни и се изправи. — Нещата се промениха. Вече и дума не може да става да седим около една маса, да пием отвратителни течности и да предъвкваме академични теории. Това убийство трябва да бъде разнищено. Трябва да преодолеем всички трудности и да достигнем до истината. Налага се да направим това и все някак ще се справим! Трябва да се доберем до нещата, които все още не знаем. След това всичко ще се изясни.

Ето ги главните въпроси: Кой е знаел, че Розмари е била убита. Кой е писал на Джордж, за да му каже това? Защо му е писал?

А сега за самите убийства. Оставете първото. Беше твърде отдавна и не можем с точност да възстановим действията на всеки. Но второто стана пред очите ми. Видях какво се случи. Следователно би трябвало да знам какво е било направено. Най-удобното време да се пусне отровата в чашата на Джордж, беше вариететната програма. Но тогава това не е било направено, защото той пи от тази чаша, без да му стане нищо, непосредствено след края й. Видях го с очите си. След като остави чашата, никой не е слагал нищо в нея. Никой не я е докосвал. И въпреки това, следващият път, когато отпи, тя се оказа пълна с цианкалий. Просто няма как някой да го е пуснал вътре… И въпреки това Джордж беше отровен. В чашата му има цианкалий, по никой не би могъл да го сложи там. Разбирате ли?

— Не — каза старши инспектор Кемп.

— Да — продължи Антъни. — Значи се оказваме в царството на магиите. Или на призраците. Ето сега ще ви изложа една теория, която обяснява всичко. Докато ние танцуваме, духът на Розмари витае в близост до чашата на Джордж и пуска вътре малко цианкалий, материализиран с ловкост — всеки призрак може да направи цианкалий от ектоплазма. Джордж се връща, пие за нейно здраве и… О, Боже!

Другите двама го гледаха с любопитство. Той държеше главата си с ръце и се поклащаше назад-напред. Очевидно бе изтерзан от мисли. Най-накрая каза:

— Това е… Разбира се… Чантата… Келнерът…

— Келнерът? — инспектор Кемп беше нащрек. Антъни поклати глава.

— Не, не. Не каквото си мислите. По едно време си смятах, че за да обясним всичко това, ни трябва келнер, който не е келнер, а магьосник; келнер, ангажиран предишния ден. Вместо това, имаме келнер, който винаги си е бил келнер… и малко келнерче, от висше келнерско потекло, келнерче херувим, келнерче извън всяко подозрение. И все още е извън всяко подозрение… но е изиграло своята роля.

Антъни се втренчи в тях.

— Не разбирате ли? Шампанското би могло да отрови някой келнер, но не го е направил този келнер. Никой не е докосвал чашата на Джордж, но Джордж беше отровен. Чаша въобще — и конкретна чаша. Джордж — и чашата на Джордж! Това са различни неща! Парите — много, много пари! И кой знае, може би и любовта? Не ме гледайте сякаш съм полудял! Елате ще ви покажа.

Той бутна стола си назад, скочи на крака и улови Кемп за ръката.

— Елате с мен!

Инспекторът погледна със съжаление недоизпития си чай.

— Трябва да платим!

— Не, не! Ще се върнем след минутка. Налага се да излезем навън. Хайде, Рейс!

Антъни дръпна масата настрана и ги поведе към преддверието.

— Виждате ли онзи телефон?

— Да. И какво?

Той бръкна в джобовете си.

— По дяволите! Нямам монета. Все едно. Като се замисля, струва ми се, че е по-добре да не го правя по този начин. Да се връщаме.

Те влязоха отново в кафенето — най-напред Кемп, после Рейс и накрая Антъни, сложил ръка на рамото му.

Когато седна на стола и взе лулата си, Кемп беше намръщен. Той я изтърси и започна внимателно да я чисти с една фиба, която извади от джоба на жилетката си.

Рейс гледаше Антъни с недоумение. Взе чашата си и пресуши останалата в нея течност.

— Дявол да го вземе! — изруга той ядосано. — Тук има захар!

Вдигна очи и видя как по лицето на Антъни се разлива усмивка.

— Ей! — извика Кемп, когато отпи от своята чаша. — Какво по дяволите е това?

— Кафе — отвърна Антъни. — И предполагам, че няма да ви хареса. Във всеки случай, на мен ми се стори отвратително.

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Антъни с удоволствие видя как в очите на двамата му събеседници проблясва разбиране.

Задоволството му обаче не трая дълго, защото се сети нещо друго и мисълта сякаш му нанесе физически удар.

— Боже мили! — извика той силно. — Онази кола! Скочи веднага.

— Какъв глупак съм бил! Пълен идиот! Тя ми каза, че една кола едва не я е блъснала, а аз не й обърнах внимание! Идвайте, бързо!

— Когато си тръгваше от Скотланд Ярд, тя твърдеше, че ще си отиде направо вкъщи — обади се Кемп.

— Разбира се! Но защо не останах с нея!

— Кой е у тях сега? — попита полковник Рейс.

— Рут Лесинг. Чакаше да се върне Люсила Дрейк. Може би още обсъждат погребението!

— И всичко останало под слънцето, доколкото познавам мисиз Дрейк — вметна Рейс и попита веднага:

— Айрис Марл има ли други роднини?

— Не ми е известно да има.

— Мисля, че виждам накъде биеш. Но дали физически е възможно?

— Според мен да. Само си помисли колко много неща са били приети за чиста монета само защото един-единствен човек ги е твърдял!

Кемп плати сметката и тримата излязоха забързано.

— Сигурни ли сте, че опасността е сериозна? — попита той в движение. — За мис Айрис Марл се безпокоите, нали?

— Да, мисля че е сериозна.

Антъни изруга под носа си и спря такси. Тримата се качиха и казаха на шофьора да кара към площад „Елвастън“, колкото се може по-бързо.

— Горе-долу разбрах за какво става дума — обади се след малко Кемп. — Двамата Фарадей отпадат автоматически.

— Да.

— Слава богу. Но втори опит… толкова скоро?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — обясни Рейс. — За да нямаме време да се насочим по вярната следа. Трети път — или всичко или нищо, това е идеята, предполагам.

След това добави:

— Айрис Марл заяви пред мен и мисиз Дрейк, че смята да се омъжи за теб веднага щом поискаш, Антъни.

Разговорът им често беше прекъсван, защото шофьорът бе приел молбата им да кара бързо съвсем буквално и сега вземаше завоите, и пресичаше пълните с автомобили улици, прекалено ентусиазирано.

Най-накрая таксито стигна до площад „Елвастън“ и спря пред къщата със страхотен вой на спирачки.

Площадът никога не бе изглеждал по-спокоен.

Антъни, който с усилие възстанови обикновеното си самообладание, промърмори:

— Точно като на кино. Кара те да се чувстваш глупак.

Но докато Рейс плащаше на шофьора, а Кемп се качваше по стъпалата, той вече натискаше звънеца. Отвори прислужницата.

— Върна ли се мис Айрис? — попита Антъни нетърпеливо.

Еванс изглеждаше малко изненадана.

— О, да, сър. Върна се преди половин час.

Антъни въздъхна облекчено. Всичко в къщата изглеждаше толкова нормално и спокойно, че той се засрами от страховете си.

— Къде е тя?

— Предполагам, че е във всекидневната с мисиз Дрейк.

Антъни кимна и хукна нагоре по стълбите. Кемп и Рейс го последваха.

Във всекидневната, много уютна с мекото си осветление, завариха мисиз Дрейк да тършува из бюрото, погълната от заниманието си подобно на ловджийско куче, надушило следа.

— Боже, Боже! — мърмореше тя на себе си. — Къде ли мушнах писмото на мисиз Маршъм? Я да видя и тук…

— Къде е Айрис? — попита Антъни рязко.

Люсила се обърна и го изгледа.

— Айрис? Тя… извинете! — Люсила Дрейк се изправи. — А мога ли да попитам, кой сте вие?

Рейс излезе напред и лицето й се проясни. Все още не беше видяла инспектор Кемп, който влезе последен.

— О, скъпи полковник Рейс, колко мило, че идвате! Но ми се ще да бяхте дошли малко по-рано… Бих искала да се консултирам с вас за погребението… Съветите на мъжете са толкова ценни…, а аз се чувствах тъй разтревожена, както казах и на мис Лесинг, че дори не можех да мисля като хората… И трябва да кажа, че за първи път тя беше наистина много мила и ми предложи да направи всичко и да свали този товар от раменете ми… само че… тя тук има донякъде право… смята, че аз съм човекът, който най-добре знае кои са били любимите химни на Джордж. Не че наистина знам, защото се боя, че Джордж не ходеше често на църква, но естествено, като жена на свещеник… като вдовица, искам да кажа… мога да преценя кои са най-подходящи…

Рейс се възползва от моментната пауза, за да попита:

— Къде е мис Марл?

— Айрис? Дойде си преди известно време. Каза, че я боли глава и се качи веднага в стаята си. Младите момичета, струва ми се, в наше време никак не са издръжливи… не ядат достатъчно спанак… и според мен тя ужасно мрази да говори за погребения, но нали все някой трябва да се грижи и за тези неща… на човек му се иска да е сигурен, че всичко ще бъде както трябва и че на мъртвия ще се засвидетелствува дължимата почит… никога не съм смятала моторните катафалки за особено достойни… не са като старите, с конете, с дългите им черни опашки…, но, разбира се, аз се съгласих и Рут, нарекох я Рут, а не мис Лесинг… справих се чудесно… можеше спокойно да остави всичко да свършим ние…

— Мис Лесинг отиде ли си? — попита Кемп.

— Да, ние уговорихме всичко и мис Лесинг си тръгна преди десетина минути. Взе със себе си обявите за вестниците… Без цветя, при тези обстоятелства, и службата в…

Докато водопадът от думи продължаваше, Антъни се измъкна заднешком от стаята. Беше вече навън, когато Люсила прекъсна разказа си, за да попита:

— Кой беше този млад човек, който дойде с вас? В началото не разбрах, че вие сте го довели. Помислих, че е някой от онези ужасни репортери. Толкова проблеми сме си имали с тях…

Антъни тичаше нагоре по стълбите. Чу стъпки след себе си и се усмихна, когато видя инспектор Кемп.

— И вие ли дезертирахте? Горкият Рейс!

— Той се справя с подобни неща отлично — измърмори Кемп. — Мен не ме бива по тази част.

Бяха на втория етаж, когато Антъни чу, че някой слиза по стълбите от третия. Дръпна Кемп в банята, намираща се недалеч в коридора.

Стъпките продължиха надолу.

Антъни излезе и изтича нагоре. Знаеше, че стаята на Айрис е в дъното. Почука леко на вратата.

— Айрис?

Не последва отговор и той почука отново. След това натисна дръжката. Вратата беше заключена. Започна да удря с всички сили и да вика:

— Айрис! Айрис!

След секунда погледна към краката си и видя, че е стъпил върху едно старомодно килимче, от онези, които се слагат пред вратите, за да не спират течението. То беше избутано плътно напред. Антъни го изрита встрани. Отворът под вратата беше доста голям. Антъни реши, че някога под нея е имало килим, а не само голи дъски. Наведе се към ключалката, но не успя да види нищо. Изведнъж обаче подсмръкна. После легна на пода и прилепи нос до процепа под вратата.

— Кемп! — изкрещя той.

От старшия инспектор нямаше и следа. Антъни извика отново.

Вместо Кемп, нагоре по стълбите изтича полковник Рейс. Антъни не го остави да каже каквото и да било:

— Газ! Вътре мирише на газ! Трябва да разбием вратата!

Рейс имаше здрава физика и двамата с Антъни се справиха с препятствието бързо. С трясък бравата се счупи и вратата се отвори.

Отдръпнаха се за миг назад и Рейс извика:

— Тя е там до печката. Аз ще изтичам и ще счупя прозорците, а ти я изнеси навън.

Айрис Марл лежеше до газовата отоплителна печка — носът и устата й бяха точно срещу отворената дюза. След минута, кашлящи и задъхани, Антъни и Рейс я изнесоха от стаята и я сложиха да легне на стълбищната площадка, като отвориха прозореца, за да става течение.

— Аз ще се занимавам с нея — разпореди се Рейс.

— Ти повикай лекар веднага.

Антъни хукна надолу по стълбите.

— Не се тревожи — извика полковникът след него.

— Ще се оправи. Дойдохме навреме.

Във вестибюла Антъни заговори по телефона, прекъсван от възклицанията на Люсила Дрейк.

Най-накрая постави слушалката и въздъхна с облекчение:

— Заварих го у дома. Живее в другия край на площада и ще дойде след минута-две.

— … но аз трябва да знам какво се е случило? Айрис ли е болна?

Това беше поредният вой на Люсила.

— Намерихме я в стаята й, заключена отвътре. Лежеше върху газовата печка, а газта беше пусната.

— Айрис! — мисиз Дрейк нададе пронизителен писък. — Айрис се е самоубила! Не мога да повярвам! Няма да повярвам!

На лицето на Антъни се появи някакво подобие на предишната му усмивка.

— Няма нужда да вярвате — каза той. — Това не е истина.

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

— Тони, моля те разкажи ми всичко.

Айрис лежеше на едно канапе, а през прозорците на „Литъл Прайърз“, храброто ноемврийско слънце показваше на какво е способно.

Антъни погледна към полковник Рейс, който се бе облегнал на перваза и му се усмихна подкупващо.

— Айрис, нямам нищо против да призная, че очаквах този момент с нетърпение. Ако не обясня на някого колко умен се показах, просто ще се пръсна по шевовете. Няма да проявявам излишна скромност. Възнамерявам да надувам гордо тромпета си и да правя паузи, само колкото да възкликнеш: „О, Антъни! Колко си умен!“ или „Тони! Колко прекрасно“, или някоя друга фраза с подобен смисъл. Хм. Е, представлението започва. Внимание.

В началото нещата изглеждаха съвсем прости. Искам да кажа, на пръв поглед всичко беше като поредица причини и следствия. Смъртта на Розмари, на времето обявена за самоубийство, се оказва, че не е била самоубийство. Джордж започва да подозира нещо, опитва се да разбере какво е станало, по всяка вероятност достига близо до истината и преди да успее да разобличи убиеца, на свой ред бива убит. Дотук нещата изглеждат много логични.

Само че, почти веднага, се натъкнахме на някои противоречия. Ето какви: Джордж няма как да бъде отровен. Но Джордж е отровен. Никой не е докосвал чашата на Джордж, но някой е сложил в нея отрова.

Всъщност, не бях обърнал внимание на един много важен факт. Значението на предлога „на“. Ухото на Джордж без съмнение е негово ухо, защото се намира на главата му и не може да бъде отстранено без хирургическа операция. Но под „часовника на Джордж“, се разбира само часовника, който той носи на ръката си в момента — може да е негов собствен, а може и да го е взел назаем. Когато стана дума за „чашата на Джордж“, осъзнах, че всъщност значението на това словосъчетание е твърде неопределено. И наистина, под „чашата на Джордж“ се разбира тази, която той използва в момента, а тя по нищо не се отличава от много други чаши със същата форма и същите шарки.

За да се убедя, че съм прав, направих един експеримент. Рейс пиеше чай без захар, Кемп — чай със захар, а аз — отвратително кафе. И трите течности бяха с почти еднакъв цвят. Седяхме на малка кръгла мраморна маса, поставена сред няколко други, съвсем същите кръгли мраморни маси. Под претекст, че ми е хрумнало нещо, аз накарах двамата господа да станат от местата си и да дойдат с мен до преддверието, като бутнах столовете настрана и без Кемп да забележи, успях да преместя лулата му до моята чаша, в съвсем същото положение. Веднага щом излязохме, аз се извиних и се върнахме обратно. Кемп вървеше малко напред. Той седна на стола срещу чашата, до която беше оставена лулата му, Рейс — вдясно от него, както преди, а аз — отляво. Но забележи — за ситуацията могат да се кажат две неща: „В чашата на Кемп има чай със захар“. И: „В чашата на Кемп има кафе“. Очевидно това са две противоречащи си твърдения, които не могат едновременно да бъдат верни… Но на пръв поглед излиза, че са! Просто фразата „чашата на Кемп“ води до заблуждения. Когато е тръгнал чашата му е била една, а когато се е върнал — друга.

Точно това, Айрис, се е случило и в „Люксембург“ онази вечер. След програмата, когато всички отидохме да танцуваме, ти си съборила чантата си на пода. Вдига я някакъв келнер — не келнерът, обслужващ нашата маса, който знае къде седиш, а някакъв друг келнер — угрижен и забързан хлапак, на когото всеки се кара и който тича насам-натам със сосове и други подобни. Той минава оттам, навежда се бързо, вдига чантата и я поставя на масата до някаква чиния — всъщност до чинията вляво от тази, срещу която си седяла първоначално. Двамата с Джордж сте се върнали първи и ти без да се замисляш си седнала на мястото отбелязано от чантата ти — точно както Кемп седна на стола, пред който беше лулата му. Джордж сяда вдясно от теб и мисли, че е на своето място. Когато предложи тоста за Розмари, той е смятал, че държи в ръката си своята чаша, но всъщност е държал твоята. А тя съвсем лесно би могла да бъде отровена по време на програмата без никакви магии. Спомни си, че единственият човек, който не пи веднага след запалването на лампите беше ти, Айрис. Тостът беше за теб!

Сега, когато си мисля, нещата се подреждат съвсем различно. Не Джордж, а ти, Айрис, си била набелязаната жертва. Джордж е бил използван само за улеснение. Как би изглеждала смъртта ти за околния свят, ако планът не се беше провалил? Повторение на празненството отпреди една година и повторение на… самоубийството! Ясно е, биха си казали всички, че в това семейство има склонност към самоубийства. В чантата ти намират пакетче, в което е имало цианкалий! Всичко е ясно! Горката, не е понесла смъртта на сестра си. Много тъжно…, но тези богати момичета понякога са ужасно невротични! Айрис го прекъсна:

— Но защо някой ще иска да ме убива? — извика тя. — Защо? Защо? Защо?

— Заради чудесните парички, с които разполагаш, ангел мой. Пари, пари, пари! След смъртта на Розмари, ти наследи цялото й състояние. Какво би станало, ако и ти умреш… неомъжена? Какво би станало с всичкото това богатство? Отговорът е, че трябва да отиде у най-близката ти роднина — леля ти Люсила Дрейк. Сега трябва да кажа, че от многото разкази за добрата стара дама, не можах да си създам впечатлението, че тя е убиец номер едно. Добре. А няма ли някой друг, който би спечелил от подобно развитие на нещата? Има, разбира се. Виктор Дрейк. Ако Люсила има пари, все едно, че ги има самият той — много лесно би се погрижил за това. Винаги е успявал да прави с майка си, каквото си поиска. И няма никакъв проблем да си представим именно Виктор Дрейк като убиец номер едно. От самото начало се споменава името му. Той винаги е някъде наоколо, в сянката, небиещ на очи, зъл.

— Но Виктор е в Аржентина! Там е повече от година!

— Дали? Сега идваме до това, за което се казва, че лежи в основата на всеки разказ — едно момче среща едно момиче. Нашата история е започнала, когато Виктор Дрейк е срещнал Рут Лесинг. Той я е запленил. Вероятно е била много увлечена по него. Тихите, уравновесени и зачитащи закона жени много често се свързват със самото зло.

Замисли се. Всички считат, че Виктор се намира в Южна Америка, единствено защото Рут казва така. Никой не си е правил труда да провери дали наистина е така, защото главният проблем не е този! Рут казва, че се е качил на кораба преди Розмари да умре. Именно Рут е предложила да телефонира в Буенос Айрес в деня преди смъртта на Джордж… и по-късно е уволнила телефонистката, която случайно би могла да спомене, че не е правила такова нещо.

Разбира се, сега не беше никак трудно да проверим точно как стоят нещата. Виктор наистина е заминал за Буенос Айрес с кораб, само че един ден след смъртта на Розмари. В деня, в който умря Джордж, Огълви в Буенос Айрес не е разговарял с Рут за положението на Виктор Дрейк. И Виктор Дрейк е тръгнал от Буенос Айрес за Ню Йорк преди няколко седмици. Едва ли е било проблем да помоли някой да изпрати телеграма от негово име в определен ден — една от тези телеграми, с които моли за пари и които се считаха за необоримо доказателство, че се намира на хиляди мили разстояние. Вместо това…

— Да, Антъни?

— Вместо това — продължи той, доближавайки се до развръзката с истинско удоволствие, — той е бил на съседната маса в „Люксембург“, с една не много глупава блондинка!

— Нима онзи ужасно изглеждащ човек…

— Никак не е трудно очите ти да кървясат, а кожата ти да пожълтее и да стане на петна… това доста променя външния вид. Всъщност, от всички нас на масата, освен Рут Лесинг, единствено аз бях виждал Виктор Дрейк, но никога не ми се беше представял под това име. Във всеки случай, аз седях с гръб към него. Когато влязохме в барчето преди ресторанта, ми се стори, че виждам една особа, която познавам от затвора — Колмън Маймуната. Само че сега вече водех много почтен живот и естествено не исках да ме разпознае. Никога, нито за миг не съм допускал, че Колмън Маймуната може да има нещо общо с това престъпление, че той и Виктор Дрейк са едно и също лице.

— Но не мога да разбера как го е извършил.

Разказа пое полковник Рейс:

— Нищо по-лесно от това. През време на програмата той отиде да телефонира и мина покрай вашата маса. Дрейк е бил актьор и, още по-важно, бил е келнер. Да приеме външния вид и маниерите на Педро Моралес, за един актьор е детска игра, но да се движи умело между масите с автентична походка и маниери, да пълни чашите с шампанско както трябва — това вече не може всеки. Всяко тромаво движение или действие би привлякло вниманието. Но Виктор Дрейк е бил истински професионалист и затова не сте го забелязали. Гледали сте програмата, а не келнера, който е част от обзавеждането на ресторанта!

— А Рут? — попита Айрис колебливо.

Отговори Антъни:

— Разбира се, Рут е сложила пакетчето от цианкалия в чантата ти… вероятно в тоалетната, още в самото начало. Същото, което е направила преди година с Розмари…

— Винаги ми се е струвало странно, че Джордж не е казал на Рут за анонимните писма. Той се съветваше с нея за всичко.

Антъни се засмя.

— Разбира се, че и е казал. Това било първото нещо, което е направил. Тя е била уверена, че ще го направи. Затова и ги е написала. След това е измислила и целия му „план“… след като добре го е обработила, разбира се. И така, тя е подготвила сцената за самоубийство номер две… а, ако Джордж случайно си помисли, че ти си убила сестра си и след това си се самоубила от угризения на съвестта или от страх, какво пък, за Рут би било все едно.

— Като си помисля, колко я харесвах! Наистина много! Дори исках да се омъжи за Джордж!

— Може би наистина щеше да стане добра съпруга на Джордж, ако не беше попаднала на Виктор — сви рамене Антъни. — Извода е: Всяка убийца в началото е била добро момиче.

— И всичко това за пари! — потрепери Айрис.

— Невинна душа, разбира се, че тези неща се вършат преди всичко за пари. Ако не бяха те, Виктор не би се захванал с това. Рут се е съгласила да участва отчасти заради парите, отчасти заради Виктор и отчасти, защото е мразела Розмари. Да, по времето, когато се е опитала да те блъсне с колата и после, когато е оставила Люсила във всекидневната, затръшнала е пътната врата и тихо се е промъкнала горе при теб, вече е била изминала много дълъг път. Как изглеждаше тя? Възбудена ли беше?

Айрис се замисли.

— Не, съвсем не. Просто почука леко, влезе и ми каза, че всичко за погребението е уточнено. Надявала се, че се чувствам добре. След това взе голямото ми покрито с гума електрическо фенерче, отбеляза, че било много хубаво и повече не помня нищо.

— Естествено, скъпа — каза Антъни. — Защото с хубавото ти фенерче те е ударила доста добре по тила, макар и не много силно. Сложила те е край печката, затворила е прозорците, пуснала е газта, излязла е, заключила е вратата и е мушнала ключа под вратата, после е запушила процепа с килимчето и тихо е слязла по стълбите. С Кемп успяхме да се скрием в банята тъкмо навреме. После аз изтичах до стаята ти, а той проследи Рут Лесинг до не знам къде — където е оставила колата си… спомняш ли си, тогава почувствах, че има нещо нередно в начина, по който се опитваше да ни убеди, че е дошла с автобус и метрото.

Айрис потрепери.

— Ужасно е! Да си помислиш само, че някой е решил да те убие на всяка цена! Дали ме е мразела толкова много?

— Не, не мисля. Но мис Рут Лесинг е много оправна млада жена. Тя вече е била съучастница в две убийства и не би рискувала кожата си, ако нямаше сериозна причина. Без съмнение Люсила Дрейк, още същия ден, е изчуруликала пред нея за желанието ми да се оженим, а в такъв случай Рут не е имала повече време за губене. Ако се омъжиш, наследството автоматично получава мъжът ти, а не Люсила.

— Горката леля Люсила, толкова я съжалявам!

— За съжаление е, наистина. Тя е безобидна добра душа.

— Виктор арестуван ли е?

Антъни погледна ПОЛКОВНИК Рейс, който кимна:

— Тази сутрин, когато е пристигнал в Ню Йорк.

— Смятал ли е да се ожени за Рут, когато всичко свърши?

— Това е била нейната идея. И ми се струва, че е щяла да я осъществи.

— Антъни… Не ми харесват тези пари…

— Добре, скъпа… С тях ще направим нещо благородно, ако желаеш. Аз имам достатъчно средства, за да живея и да осигуря на жена си комфорт в някакви разумни граници. Ако искаш, можем да ги дарим всичките. Има домове за сираци, ще осигурим безплатен тютюн за възрастните хора… А какво ще кажеш за една кампания за подобряване на кафето в английските кафенета?

— Ще си оставя малко — каза Айрис, — така че един ден, ако поискам, да мога да стана гранд дама и да те изоставя.

— Според мен, Айрис, това не са най-добрите мисли за началото на брачния ни живот. И освен това ти нито веднъж не каза: „Тони, колко прекрасно!“ или: „Тони, колко си умен!“

Полковник Рейс се усмихна и се изправи.

— Канен съм на чай у Фарадей — обясни той. Клепачът му леко потрепна, когато добави: — Предполагам, че не искаш да дойдеш, Антъни.

Антъни поклати глава и Рейс тръгна към вратата.

Преди да излезе, той се обърна и каза през рамо:

— Добро представление.

— Това — каза Антъни, когато полковникът затвори вратата след себе си — означава най-горещо английско одобрение.

— Полковник Рейс мислеше, че съм го направила аз, нали? — попита Айрис със спокоен глас.

— Не бива да му се сърдиш — отвърна Антъни. — Виждаш ли, през живота си той е имал работа с толкова привлекателни шпионки, предаващи държавни тайни и измъкващи секретни сведения от разни генерали, че природата му се е повредила и вече не може да преценява нещата правилно. За него престъпникът просто трябваше да бъде някое красиво момиче.

— А ти откъде знаеше, че не съм аз, Тони?

— Защото те обичам, предполагам — отговори той с насмешка.

След това изведнъж лицето му се изопна и стана сериозен. Докосна с ръка малката ваза до леглото на Айрис, в която имаше клонка със сивкавозелени листа и бледоморав цвят.

— Защо това е цъфнало по това време на годината? — попита Антъни.

— Понякога се случва…, ако есента е мека…

Той извади клонката и я опря до бузата си. Затвори очи и видя кестенява коса, засмени сини очи и чувствени червени устни…

— Тя вече не е тук, нали? — каза той тихо.

— Коя?

— Знаеш коя имам предвид… Розмари… Айрис, мисля си, че е знаела, че те грози опасност.

Той докосна леко клонката с устни и я изхвърли през прозореца.

— Сбогом, Розмари… Благодаря ти… Това е спомен… — каза Айрис тихо.

— Любовта недей забравя само… — добави тя още по-тихо.