История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))

Историческа основа

Отделните нации на Балканския полуостров не се появяват на историческата сцена едновременно. Националноконсолидационните процеси тук започват през XVII–XVIII век в условията на чуждо господство (османско и хабсбургско) и продължават своето развитие и избистряне и след учредяването на балканските национални държави, а в някои случаи, както изглежда, и до нашето съвремие. Балканските нации, разбира се, не възникват от „нищото“. Напротив, много са факторите, които обуславят „националния“ им старт. Няма съмнение, че един от тези фактори ще да е идващият от историята етнически произход. Защото е очевидно, че съвременните балкански нации водят началото си от съответните народи на първите държавни образувания на Балканите. Това обаче не може да се въздигне до ранга на задължителна норма, според която от един етнически произход да възниква една нация — ето например сърбите и черногорците имат общ етнически произход, а се изявяват като две национални общности. Същото може да се каже и за българите и македонците — последните се отделят в своя собствена национална общност.

Друг фактор, който се вписва в националноконсолидационните процеси на Балканите, очевидно е езикът — говорещите един език образуват една национална общност. Но и това не може да се въздигне до положение на задължително общо правило — в повечето случаи е така, но има изключения. И отново примерът са сърбите и черногорците, които говорят един език, но вече не са една нация. Сърбите и хърватите също говорят един сърбохърватски език, но са два народа. А не е ли такъв случаят и що се отнася до българите и македонците или румънците и молдованците?

Религията и църквата също играят значителна роля в националноконсолидационните процеси на Балканите. Веднага можем да констатираме, че източноправославният е или грък, или българин, сърбин и черногорец, но в никакъв случай хърватин, словенец или турчин, обратно — католикът става хърватин или словенец, а мюсюлманинът — турчин, в смисъл на национална принадлежност, в България пък турчин или българомохамеданин, в Босна и Херцеговина нито сърбин, нито черногорец, нито хърватин, нито турчин, а мюсюлманин. Но и това не може да се въздигне до ранг на универсално правило, тъй като не важи за албанците — и източноправославни, и католици, и мюсюлмани тук стигат до образуването на една обща албанска нация.

Етнически произход, език, религия и църква, всичко това не е продукт на XVII или XIX век, а идва от историята, то е историческата основа на балканските нации. Към същата категория можем да отнесем и територията, на която всяка балканска нация започва своя първоначален старт. Многовековното чуждо господство обаче води до съществени демографски промени на Балканите: колонизация от Мала Азия, обезлюдяване на местности и райони, идване на нови заселници на обезлюдени места, бягства, преселвания отвъд Дунав, изобщо голямо разместване на човешки маси. Главната последица от това е наличието на области със смесено население, териториални единици, чието население принадлежи към две и повече националности (Босна — сърби, мюсюлмани, хървати), където национални граници не могат да се прокарат, без да се засегнат нечии интереси.

Важен национал ноконсолидационен фактор, идващ от историята, е и държавността и държавната традиция на балканските народи. През XVII–XVIII век тя се развива или в Османската империя, или в Хабсбургската монархия, а основна нейна форма е вътрешното самоуправление и автономия. Автономният статут, макар и несигурен, временен и непълен, допуска създаването на местна администрация, става бариера срещу чуждото господство, съдейства за запазване на държавността и държавната традиция на балканските народи. Тук не става въпрос само за запазване на спомена за собствена държавност, а за нещо ново, което се вписва в националноконсолидационните процеси на Балканите. Някогашната феодална класа като организатор на средновековните балкански държави е унищожена или се приспособява към наложения от чуждите империи държавно-политически статут. В резултат на това тя слиза от сцената като носител на държавността и държавната традиция. В балканското общество обаче съзряват сили, зародили се в условията на чуждото господство, които стават наследници на средновековната държавност и традиция на балканските народи. Възникват предпоставки за преобразуване на средновековната държавност и създаване на тази основа на качествено нова, модерна по своята същност държавна концепция за организация на обществото. Тъкмо запазването на едни или други елементи на собствена държавност, появата и развитието на идеята за отхвърляне на чуждото господство и учредяване на собствена държава лягат в основата на националноконсолидационните процеси на Балканите.

Материална основа

Материалната основа на тази идея е проникването и развитието на капиталистическите отношения на Балканите. Още от XVII век започва процес на разложение на османската социално-икономическа и държавно-политическа систима. Свързването на Османската империя с европейската търговия открива перспективи пред тимариоти и лихвари, откупвачи на данъци и др. да се обогатяват чрез изнасянето на излишъка селскостопанска продукция на пазара. И те започват да заграбват селскообщински и пустеещи земи и да ги превръщат в частни владения, чифлици. Наистина мирийската собственост върху земята формално остава незасегната, но успоредно с нея възниква и се разраства частното земевладение, чифликчийството, което руши и измества някогашната военноленна тимарска система.

От друга страна, войните от доходно предприятие още през XVII век стават неуспешно, поради което спахиите се отклоняват от изпълнението на основното си задължение. Главната тежест на военните походи поема еничарският корпус или набирани срещу заплащане временни войници, а бейлербейовете, санджакбейовете и спахиите от военачалници и организатори на спахийската конница се превръщат в обикновени управители на области, облечени с икономически и финансови правомощия (като арендатори на държавни приходи). Така възниква нова частновладелска аристокрация, обхваната от небивала алчност, корупция, рушветчийство и всеобща поквара. Изражда се и еничарският корпус. От боеспособна армия с течение на времето той се превръща в недисциплинирана и опасна въоръжена тълпа, която се грижи главно за своите привилегии, меси се в политическия живот, вдига бунтове и сваля везири и султани.

Онова, което най-много подкопава султанския авторитет и власт, са възникналите през XVIII век сепаратистки движения. В резултат на сепаратизма Портата фактически губи властта в Тунис, Алжир, Триполи, Египет и Сирия. Местните владетели там основават едва ли не свои династии и започват да действат независимо от султана в Цариград. През втората половина на XVIII век отцепничеството намира пълен израз и на Балканите. В Шкодренския санджак властта заграбва Мехмед бей Бушатли, в Епир и Южна Албания установява господството си Али паша Тепеделенли, във Видин — Осман Пазвантоглу, а в Североизточна България (Силистра, Русе, Търново, Никопол) — Исмаил ага Тръстенеклията. Още по-безлична се оказва султанската власт в Босна и Сърбия: босненските управители изпълняват заповедите на Портата само когато съвпадат с интересите на местната аристокрация, а еничарите от Белградския пашалък изобщо не се подчиняват и установяват свой отцепнически чифлигарско-деспотичен режим. Навсякъде връх взема грубият произвол, разбойничеството става повсеместно явление, възниква всеобща несигурност и опасност за живота, провинциите обедняват, по градовете се тълпят бедняци и скитници, готови да подкрепят какво да е бунтовническо начинание. Всичко това смущава нормалната стопанска дейност, липсва нормален правов ред, митническата политика на държавата не осигурява защита на местната промишленост, а грабежите и произволите обричат всяка предприемаческа дейност на сериозен риск.

Въпреки това в османските провинции на Балканите започва зараждане и развитие на капиталистически отношения. Това става по пътя на разширяване на стоково-паричното стопанство, увеличаване на търговския обмен и поява на капиталистически предприятия. Носители на новите отношения не са представители на османците — те предпочитат да влагат средствата си в лихварско-откупвачески операции — а представители на потиснатите балкански народи.

Проникването на стоково-паричните отношения и въвличането на Османската империя в европейския пазар влияят преди всичко върху селското стопанство. Основа на селскостопанското производство съставляват дребните селски домакинства, обработващи наследствена земя със собствен инвентар и добитък. Наред с тях обаче се появяват по-едри селскостопански земевладения, приспособяващи се към условията на стоковото производство. Селското стопанство се обвързва с пазара, започва разслоение сред селячеството, възниква и непрекъснато нараства групата на напълно безимотните селяни, появяват се нови форми на стопанисване и експлоатация в балканското село.

Появяват се освен това манифактурни, занаятчийско-промишлени, корабостроително-корабоплавателни (Гърция) и други предприятия от чисто капиталистически тип. Издигат се промишлено-занаятчийски градчета и паланки (Гърция, България, Сърбия), чието производство все повече се откъсва от непосредствения консуматор, като се диктува от потребителското търсене на пазара. Въпреки това обаче промишлеността в Османската империя е в зачатъчно състояние, големи промишлено-индустриални центрове и комплекси не възникват, темповете на създаване на промишлени предприятия не съответстват на темповете на пролетаризиране на селското и градското население. Малко по-благоприятно е положението в търговията. Още от втората половина на XVII век стават важни изменения в характера на търговските връзки на Балканите с Европа. Установява се системата на капитулации, западните държави откриват свои консулства в балканските търговски центрове, формира се прослойка от балкански търговци, които създават свои кантори и търговски колонии в чужбина — Виена, Венеция, Марсилия, Лайпциг, Москва, Анверс, Лондон и др. Израстват големи центрове на транзитната и международната търговия — Брашов, Белград — Земун, Солун и пр. Гръцките търговци образуват мощни компании, нараства ролята на гръцкия търговски флот, балканските търговци често приемат чуждо поданство, пътуват из разни европейски страни или за дълго отсядат в търговските кантори на европейските градове. При това търговията в условията на XVIII–XIX век вече не е обикновена размяна, а дейност, свързана с търсене и завладяване на нови пазари и осигуряване на суровини за промишленото производство. Търговията е тази, която нанася удар по системата на държавните монополи и доставки в империята и стимулира развитието на онези отрасли от икономиката, които се свързват със свободния пазар. Свързването на балканското производство чрез търговията с европейския пазар води до диференциация и специализация на производствените дейности по градове и райони: подбалканските градове — занаятчийско-промишлени изделия; Гърция — производство на маслини, стафиди, смокини, вино; Дунавските княжества, Добруджа, България — зърнени храни, пласирани в Цариград и Европа; Албания и Черна гора — скотовъдство с пазар в Италия; Сърбия — производител на свине и месни произведения за Австрия.

За разлика от Османската империя условията за развитие на капиталистическите отношения в балканските провинции на Австрийската империя са значително по-добри. Наистина през XVIII и първата половина на XIX век феодализмът тук още господства, но въпреки това капиталистическото развитие се осъществява сравнително свободно. Още през XVI век в Словения възникват предприятия от ранно-капиталистически тип. През XVIII век тук настъпва подем в развитието на рудодобивната промишленост (Идрия, Крайна), възникват големи текстилни и други манифактури (Любляна, Целовец, Горица и др.), процъфтява търговията с приморските градове, стоково-паричните отношения се налагат, формират се нови класи — буржоазия и пролетариат. Значителни успехи завоюва стопанското развитие също така на Трансилвания и Хърватия.

Всичко това води в крайна сметка до възникването и укрепването на един заможен слой от обществото, една средна класа, която става главен носител на обновителните процеси не само в областта на икономиката, но и в културно-политическата област, тя именно става двигател на националноконсолидационните процеси на отделните балкански народи. Нейната заслуга е колкото в материалната сфера, в развитието на производството и търговията, толкова и в духовната сфера, в подготовката на собствена интелигенция, която по-нататък поема и развива националната идея. Интелигенцията именно е тази, която развива просветата и културата, пренася идеите на европейското Просвещение на балканска почва и по този начин прави националната идея достояние на широки маси, на цели народи, които започват да се изявяват като модерни нации със свои собствени национални програми.

Културно-просветна основа

Османското нашествие и последвалото неколковековно чуждо господство на Балканите става огромна пречка за нормалното културно развитие на балканските народи: средновековните културни центрове и школи са унищожени, просветните и културните дейци са принудени да търсят убежище в чужди страни, единствени средища на грамотност остават църквите и манастирите и съществуващите към тях килийни училища, а единствената литература — разни летописи и жития с ярко изразен религиозен характер. Настъпва период на пълен творчески застой, затваряне в кръга на манастирското преписвачество, което запазва книжнината и грамотността, наследена от миналото, но не допринася за културния възход на балканските народи.

Тази нерадостна картина се променя през XVIII–XIX век, когато настъпва време на културно-просветно възраждане на балканските народи: борба между светското и религиозното мислене, интерес към миналото, създаване на ново училище и разпространяване на светска просвета, формиране на национални литературни езици, пренасяне на идеите на европейското Просвещение на балканска почва, общ културно-творчески подем на балканските народи.

По-важните конкретни измерения на културно-просветните постижения на балканските народи от онова време очертават следната картина:

Гърция

Културно-просветното движение тук започва твърде рано. Още през XVI век настъпва известно оживление в учебното дело. В основаната към Цариградската патриаршия Висша национална школа освен теологията се преподават светски науки — старогръцки език, риторика, философия, математика, астрономия. Патриарх Кирил Лукарис (първата половина на XVII век) открива гръцка печатница в Цариград, полага грижи за издигане на равнището на обучението в школата, изказва се за възприемане на говоримия гръцки език и като богослужебен, и като литературен език. Под влияние на европейската Реформация Лукарис се противопоставя на корупцията и развалата в православната църква, бори се против католическата пропаганда, внася елементи на рационализъм в дейността на патриаршията, за което заплаща с главата си — през 1638 г. е свален от патриаршеския престол и екзекутиран.

Новите идеи и знания, макар и в схоластична форма, проникват и зад стените на цариградската Висша национална школа. Откриват се училища с по-широка образователна програма в Атина, Месолонгион, Патмос, на о. Крит и пр. През втората половина на XVII век в Букурещ се основава т.нар. Висша академия, която дава образование на много видни гръцки и други балкански културни и политически дейци.

През XVIII век мрежата от гръцки училища, в които се преподават светски знания, бързо нараства — такива училища се отварят в Янина, на о. Корфу, в Мала Азия и пр. Развива се гръцка литература с ново, светско съдържание, която започва да измества предишната църковно-религиозна литература. Повежда се остра борба между патриаршията и църквата, от една страна, и идеите на тогавашната европейска философия, от друга. Църковната реакция насочва ударите си срещу свободомислието, волтерианството и идеите на Френската революция, но не се оказва в състояние да спре Просвещението.

Един от най-видните представители на гръцкото просвещение през XVIII век е Евгениос Вулгарис(1716–1806). Получил университетско образование и запознал се с идеите на френските просветители, Вулгарис развива активна педагогическа, научна и политическа дейност, ръководи откритата в Света гора през 1753 г. Атонска академия, популяризира волтерианството, работи като библиотекар и сътрудник на Екатерина II, издава брошури с патриотично съдържание и т.н. Друг голям представител на гръцкото просвещение е Адамантиос Кораис (1748–1833). Завършил образование във Франция и възприел идеите на свободолюбието и свободомислието, той развива значителна просветна и обществена дейност. Кораис осъжда духовенството, отправя остра критика срещу фанариотите и, потисниците, пропагандира принципите на модерното правосъдие, става борец за просвещение на народа на достъпен нему език. Според него политическото освобождение е немислимо без предварително духовно възраждане и освобождение.

Един от най-важните въпроси на гръцкото просвещение става въпросът за езика — създаване на духовни ценности на новогръцкия език или запазване на старогръцкия като литературен език. Възникват три течения: за запазване на старогръцкия език, за използване на простонародния говорим език и за компромис, т.е. приемане на говоримия език като основа, но при използване на някои стари гръцки думи и създаване на нови от старогръцки корени. Налага се третата линия, чийто най-силен застъпник е Адаматиос Кораис с многобройните си последователи.

Балканските славяни

Просветното движение сред балканските славяни има съдържание, подобно на това в Гърция: ново светско училище и образование, усвояване на постиженията на европейската наука и култура, популяризиране на просвещенските идеи на времето. Онова, което донякъде отличава просвещението на балканските славяни, е ярко изразеният стремеж към изучаване и популяризиране на историята като средство за национално пробуждане. Пишат се и се издават съчинения, които възвеличават средновековните славянски държави, разкриват историческата държавна традиция на славяните, показват пример на славно минало, развиват идеята за славянска взаимност и единство. Още Иван Гундулич (1589–1639) се проявява като поборник на славянското единство и певец на свободата и независимостта на славяните. През XVII век се появяват първите исторически съчинения, които представят славянството на Балканите като един голям народ със славна история и велико бъдеще (Мавро Орбини и неговото „Славянско царство“ от 1601 п, Юрай Крижанич със своята „Политика“ като апология на идеята за славянско единство, Павел Ритер Витезович със своите исторически хроники и пр.).

Впоследствие, през XVIII век, южнославянската историография бележи значителна крачка напред. В своята „Стематография“ (1741) Христофор Жефарович помества ликовете на българските и сръбските царе и светци и дава гербовете на всички славянски страни, като към всеки герб прибавя стихотворение, характеризиращо съответния славянски народ с неговата историческа съдба. Черногорският владика Василие Петрович отпечатва през 1754 г. в Москва „История на Черна гора“. През 1761 г. Захарий Орфелин издава във Венеция книгата си „Плачът на Сърбия“, посветена на живота на войводинските сърби, а през 1773 г. — книга за мощта и величието на православна Русия под заглавие „Житие и славни дела на господаря император Петър Велики“. През 1762 г. Паисий Хилендарски излиза със своята „История славяноболгарская“ — въодушевено повествование за миналото на българския народ, за неговата някогашна могъща държава и църква. В началото на втората половина на XVIII век се появява „Разговор угодний народа словенског“ — исторически песни на хърватския просветител Андрия Качич Миошич, които продължават историографската линия в южнославянското просвещение. Тази линия следва и видният сръбски възрожденец Йован Раич (1726–1801), издал в края на XVIII век своята „Историjа разных славянских народов и най-паче Болгар, Хорватов и Сербов“.

Освен това в края на XVIII и началото на XIX век настъпва подем в просветното дело на балканските славяни. Откриват се общообразователни училища и гимназии, възникват културно-просветни центрове (Карловци, Нови Сад, Земун, Белград, Загреб, Любляна, подбалканските градове в България), издават се книги със светско съдържание, разпространяват се учебници за новите училища, появяват се периодични издания и вестници. Виден представител на Просвещението по това време е Доситей Обрадович (1742–1811). Високообразован, посещавал много страни и усвоил постиженията на европейската просвета и наука, Обрадович се застъпва за разширяване на просветата, изявява се като поборник срещу църковно-религиозните традиции, създава своя книжовна школа и става първият сръбски „попечител“ на просветата. Под негово ръководство във временно освободения Белград се основават Велика (висша) школа (1808) и семинария (1810).

Значителни постижения бележи националнопросветното движение в края на XVIII и началото на XIX век в Словения. Главната задача тук се оказва преодоляването на немското културно-политическо влияние. За успешното решаване на тази задача твърде много допринася кръжокът на словенския богаташ и меценат Сигизмуд Цойс (1747–1810). Ученик на френските енциклопедисти и горещ патриот, Цойс работи за развитието на словенската култура и националното пробуждане на словенския народ. Най-видните членове на неговия кръжок, Марко Похлин и Антон Линхарт, и двамата историци и писатели, издават исторически съчинения, книги и граматики на словенски език, поощряват откриването на словенски училища и пр. В края на XVIII век в Словения вече съществува значителна група от дейци за културно-национално издигане на словенския народ, която издава свой вестник на словенски език — „Люблянске новице“.

Освен развитие на учебното дело и разпространение на просветителските идеи на Европа през първата половина на XIX век просвещението сред балканските славяни намира редица нови форми и прояви. Особено голямо значение придобива т.нар. Матица Сръбска, основана от войводинските сърби като научно и културно дружество, което неуморно изучава и популяризира историята, културата, езика, фолклора и пр. не само на сърбите, но и на другите славянски народи. Възниква също така мощно културно-просветно и политическо движение в Хърватия, наречено Илиризъм, със своя Матица Илирска, което намира отражение и сред другите славянски народи. А в България пламва борба за църковна независимост, която се слива с народното движение за общо културно-просветно и националнополитическо издигане.

Наред със създаването на научно-просветни дружества от типа на споменатите вече „матици“ сред всички южнославянски народи възниква цяла мрежа от обществени библиотеки, читални (в Княжество Сърбия, Войводина, Хърватия), читалища (в България), слагат се в повечето случаи на самодейни начала и основите на първите музейни сбирки и художествени галерии. Както в Гърция, така и при славянските народи на Балканите на дневен ред излиза въпросът за книжовния език. И навсякъде побеждава демократичното начало, налага се народният говор като книжовен сърбохърватски, словенски или български език. В многогодишните филологически спорове особено изпъква името на големия сръбски филолог и реформатор Вук Караджич (1787–1864), както и дейността на редица български, хърватски и словенски просветители, учени и общественици. Голямо значение за утвърждаването и практическото усъвършенстване на книжовните езици изиграват първите постижения на изграждащите се национални литератури.

Със създаването на отговарящи на повелите на възрожденската действителност художествени произведения творци като С. Милутинович, Бр. Радичевич, Й. Ст. Попович, П. Р. Славейков, Л. Каравелов, Хр. Ботев, Ст. Враз и др. допринасят за окончателното налагане на книжовните езици. Значителен принос внася също така черногорският владика и държавник Петър II Петрович Негош, който същевременно е и един от най-даровитите сръбски поети на XIX век. Със своята поема „Горски венец“, с откриването на училища и печатница, с цялата си обществена културна дейност в Черна гора Негош активно съдейства за създаването на литература на народен език.

Влахия и Молдова

Просветното движение във Влахия и Молдова има някои особености, свързани с историческото развитие на Дунавските княжества. Особено значение тук придобива въпросът за изместване на старата влахобългарска книжнина, разпространила се в княжествата през XIII–XIV век под влияние на средновековната българска държава. През XVII век започва създаването на литература на румънски език. Възникват училища с полусветски характер, които постепенно еволюират, а основаната през втората половина на XVII век Висша академия прераства в известния по-късно Букурещки лицей. Виден представител на румънското просвещение от това време е княз Димитър Кантемир. Получил образованието си в гръцката Висша национална школа в Цариград, запознат с много езици и култури, Кантемир заема в началото на XVIII век молдовския престол, развива идеята за освобождение на Дунавските княжества от османска зависимост и става съюзник на Петър I във войната му против Османската империя през 1710–1711 г. Господарят на Влахия Константин Бранковяну също покровителства образованието и книгопечатането.

Започналата румънизация на културния живот във Влахия и Молдова обаче се забавя поради налагането на фанариотското господство в княжествата. Фанариотските князе подпомагат просвещението, но не на румънски, а на гръцки език. Букурещката академия бива „реорганизирана“, за преподаватели в училищата се привличат гръцки интелигенти, в княжеските канцеларии се настаняват гърци, Влахия и Молдова стават едва ли не колонии на цариградския квартал Фенер, сред болярството и богатите румънци прониква гръцко влияние. Така успоредно с румънизацията започва и процес на елинизация на културния живот във Влахия и Молдова.

Борбата между двете тенденции продължава повече от един век и завършва с победа на румънизацията. С усилията и средствата на редица влашки и молдовски просветни и други дейци се откриват нови училища, развива се румънският литературен език, подчертава се латинският му произход, търсят се корените на румънския народ във времето на римското владичество на Балканите, превеждат се съчинения от западни и класически автори, пропагандиращи идеите на светското знание, философия и морал, внасят се книги от Европа, заменя се употребяваната дотогава кирилица с латинска азбука и т.н. Всичко това допринася за формирането на румънската национална култура. Твърде големи заслуги в това отношение има молдовският митрополит Венеамин, както и т.нар. Трансилванска школа от учени и просветители.

Албания

През първите векове на османското владичество в Албания се формират три религиозно-културни общини: католици, свързани с Италия и римската църква, с италианските училища на латински език; православни, намиращи се под влияние на гръцката църква, култура и училища; мюсюлмани, свързани с Турция, обучаващи се на турски език в медресетата. Затова главна задача на албанското възраждане и просвещение се явява създаването на единен книжовен език и формирането на единна албанска нация. Този процес в условията на албанската действителност започва доста по-късно, едва през средата и втората половина на XIX век, за което ще стане дума по-нататък.

Отражение на Френската революция на Балканите

Силно влияние върху балканските народи оказва Френската революция от края на XVIII век Идеите на просветения абсолютизъм, на френските просветители и култура намират широка почва за разпространение сред многобройните гръцки колонии в чужбина, сред гръцката аристокрация и интелигенция, сред по-образованите хора в Дунавските княжества и южнославянските области под австрийска власт. Френската революция и нейните лозунги намират горещ прием сред балканските народи, а Наполеоновите войни в Европа и Средиземноморието вдъхват надежда за скорошно освобождение на балканските народи с помощта на Франция.

Най-виден и ревностен последовател на Френската революция на Балканите става Ригас Велестинлис (1757–1797). Убеден републиканец и революционер, през 1790 г. Ригас организира в Букурещ тайно общество със задача да готви въстание в Гърция, установява връзки със свои сънародници, служещи на Френската революция, и съставя основните програмни документи на една общобалканска революция: декларация, конституция и бойна песен. Велестинлис предлага създаването на една демократична обществена уредба на Балканите, т.нар. Гръцка република, в която да се обединят всички балкански народи. Жителите на тази република — „гърци, българи, албанци, власи, арменци, турци и от всеки друг род“, упражняват суверенните си права в рамките на своите провинции чрез избрани пратеници за народния парламент. Гръцкият език се приема за задължителен в училищата на бъдещата обединена република. Ригас апелира за единство и солидарност на балканските народи в името на свободата, равенството, сигурността за живота и неприкосновеността на имотите. Макар и да признава свободата и равенството на народите „без разлика на религия и език“, той отдава предпочитанията си на гръцката нация, предвижда гръцка хегемония в бъдещата обединена държава.

Ригас Велестинлис не се ограничава само с пропаганда на своята програма, а се опитва да съчетае предлаганата общобалканска „революция“ с войните на Френската република. През 1797 г. той се отправя от Виена през Триест за Гърция, но е заловен от австрийските власти, предаден натурците и екзекутиран в Белград (1798). Идеите на Ригас стават съставна част на идеологията на най-демократичните кръгове на гръцкото и балканското националноосвободително движение.

Силно влияние оказват също така Наполеоновите войни, още повече че те предизвикват държавно-политически промени и на Балканите. През 1797 г. е ликвидирана Венеция, а нейните владения в Средиземно море се разделят между Австрия и Франция. Към Австрийската империя минават Дубровник и Далматинските острови, към Френската република — Йонийските острови (Корфу, Кефалония и др.). Една година по-късно Наполеон започва поход в Египет, в резултат на което се озовава във война с Османската империя, а адмирал Ушаков атакува френските гарнизони на Йонийските острови. През 1800 г. в Цариград е подписан протокол, който учредява „Република на седемте съединени острова“, при пълна вътрешна автономия под сюзеренитета на Портата. Изработва се конституция, по която Йонийските острови се управляват до 1907 г., когато отнова са окупирани от Франция и стават френска провинция. А след окончателния разгром на Наполеон в 1814 г. островите от Йонийско море минават под английска власт.

Наполеоновите войни водят до известни изменения и в най-западните предели на Балканския полуостров. От завладените словенски и хърватски територии през 1809 г. Наполеон създава отделна френска провинция — Илирия, просъществувала до 1813 г. Личната зависимост на селяните е отменена, премахват се привилегиите на феодалите, въвежда се френски кодекс от закони, ограничават се правата на църквата, признава се словенският език като официален, откриват се училища и гимназии с обучение на роден език и пр.

Както населението на Йонийските острови и Гърция, така и дейците на словенското национално-просветно движение с въодушевление и надежда посрещат идването на френските войски. Като най-въодушевен привърженик на провинция Илирия се изтъква словенският поет и общественик Валентин Водник (1758–1819), който възторжено приема идеите на Френската революция и установяването на френската власт в Словения, става директор на Люблянската гимназия и инспектор на словенските начални училища. Скоро обаче става ясно, че Наполеонова Франция съвсем не мисли за свободата на балканските народи, че нейните войни в най-добрия случай само заменят едно чуждо господство с друго. Поради това разочарованието идва бързо. При всички превратности обаче продължава започналото духовно и политическо раздвижване на Балканите, което съдейства за още по-тясното въвличане на балканските народи в обхвата на съвременния им свят.

Някои особености

От изложеното дотук се вижда, че от XVII век на Балканите възникват Националноконсолидационни процеси, чиито контури най-общо могат да се очертаят така: разложение на османската социално-икономическа и държавно-политическа система, проникване на капиталистически отношения, замогване на средна класа, свързана с производството и пазара, създаване на местна интелигенция; просвета и наука, естествено научно мислене, търсене на корени в миналото, самоопознаване и преоткриване; приемане на идеите на европейското Просвещение, борба срещу средновековните представи за изместване на религиозното съзнание (християнско или мюсюлманско) от светското национално съзнание; на дневен ред по-нататък ще излезе въпросът за ръководството на духовния и политическия живот на нацията, за отнемане на това ръководство от църквата, за хегемония на светското училище, светското образование, светската наука, литература, изкуство, за националния език, за неговия правопис; и накрая естествено ще дойдат националните програми с основно искане за създаване на своя собствена национална държава.

Всичко това, разбира се, не става навсякъде еднакво. Напротив, налице са съществени различия и специфични особености при различните балкански народи. И това е напълно естествено. Различията в държавно-политическия статут, държавно-историческататрадиция, църковно-религиозните отношения, социално-икономическото, политическото и културното развитие, връзките с Европа, проникването на просвещенските идеи и пр. са факторите, които обуславят различията и в националноконсолидационните процеси при отделните балкански народи. Да вземем например Гърция. Османското господство тук се упражнява преди всичко в социално-иконо-мическата област, но що се отнася до духовната сфера — там се разпорежда Цариградската патриаршия. Може би затова гърците нямат период в историята си, през който да са били изоставили или забравили гърцизма. Напротив, Цариградската патриаршия векове наред работи и за разширяване на гърцизма далеч извън пределите на Гърция. Освен това като средиземноморска страна Гърция има преки връзки с Европа, а и много богати и влиятелни хора (търговци, фанариоти, корабопритежатели), както и просветени люде. Всичко това обуславя по-ранното възникване на предпоставките за консолидация на гръцката нация и нейната борба за политическа свобода и национална държава.

Или да вземем сърбите — османска власт, тимарска система, но собствена църква и патриаршия; Пречанските сърби — австрийска власт, но автономно управление и собствена църква и църковно-училищна автономия; черногорците — автономен статут, свой живот, бит, култура, религия. На всичко отгоре босненски мюсюлмани се издигат до най-високи постове в султанската администрация, а в султанския двор се чува сръбска реч. Същевременно сърбите са в непосредствен досег с просветения абсолютизъм на Австрийската империя, а Виена, Нови Сад и други места под Хабсбургите са и сръбски културни центрове, там се развива ново светско училище и образование, оттам идват просвещенските идеи на времето, а изучаването на историята служи като средство за национална консолидация и мобилизация. И не само че няма период на изоставяне и забравяне на сръбството, а напротив, непрестанно се пее, говори и разказва за битката на Косово поле, за Милош Обилич, кнез Лазар и други герои на сръбската съпротива срещу османското господство. Може би тъкмо затова сърбите първи на Балканите въстават в името на националното си освобождение и първи стигат до създаването на своя национална държава.

Друго е положението на българите. Те имат двама господари — в социално-икономическата и политическата област Османската империя, султанът, спахията и кадията, а в духовната сфера Цариградската патриаршия и гръцкото духовенство. При това България достига до европейската цивилизация и култура по-трудно и не непосредствено, а преди всичко чрез Гърция, Сърбия или Русия, и то с голямо закъснение. И тя има период на „гърчеене“, та се налага Паисий да се провиква „О, неразумни юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин“. Преди да поведе борба за своята политическа еманципация, тя трябва да постигне своето духовно освобождение. Може би тъкмо в това положение се крие причината, поради която българите не вдигат голямо въстание в началото на XIX век едновременно с въстанията на сърби и гърци.

Приблизително такова е положението и на Дунавските княжества — автономна власт, но османско-фанариотско господство, както и влияние на средновековната българска държава и влахобългарска книжнина. Оттук и процесът на румънизация на културния живот в княжествата като съществен елемент на румънското възраждане и просвещение.

Още по-неблагоприятно е положението на Албания: османска власт, три църкви и религии, влияние на гърцизма чрез Цариградската патриаршия, на Запада чрез католицизма и особено на Османската империя чрез исляма. Единственото, което напомня за албанската идентичност, са говоримият език и племенно-патриархалният бит на албанците. И въпреки близостта на Албания до Италия (респ. Европа) националноконсолидационните процеси тук закъсняват — едва в края на XIX и началото на XX век след преодоляване на много пречки и предубеждения се стига до обединяването на албанците мюсюлмани, католици и православни в единна албанска нация, която да поведе борба за своята еманципация, национално освобождение и собствена държава. При това и в този случай може да се констатира, че албанските колонии в чужбина са тези, които пренасят и внедряват на албанска почва просвещенските идеи на времето, в това число и албанската национална идея.

И все пак албанците стават нация още преди изтласкването на Османската империя от Балканите, докато босненските мюсюлмани и македонците — доста по-късно. В османския период от своята история мюсюлманите от Босна са част от господстващата класа в Османската империя или представляват своего рода привилегировано население, но не знаят и не говорят турски език. След оттеглянето на Османската империя настъпва австро-унгарски период от историята на Босна и Херцеговина (1878–1918 г.). Сега тамошните мюсюлмани ратуват за запазване на старите си привилегии, като търсят закрилата и на султана. След разпадането на Хабсбургската империя пък влизат в състава на Югославия и попадат между сърби и хървати като между чук и наковалня. И крайният резултат се оказва сегашното положение — нито сърби, нито хървати, нито турци, а нещо по-особено, мюсюлмани не само като религиозна, но и като национална общност. Освен религиозния очевидно голяма роля тук играе политическият фактор, респ. държавно-политическото развитие на Босна и Херцеговина от времето на ислямизацията насам.

Още по-фрапантна е тази роля в случая с черногорците — сърби по произход, език и територия (областите Зета и Рашка са първоначалните територии на средновековната сръбска държава), национално те се изявяват не като сърби, а като черногорци. Очевидно освен някои своеобразия в бита и културата важна роля тук играе черногорската държава (автономия и впоследствие независимост, собствена династия, международно признание, съюзничества, успешни войни и пр.).

Подобно е положението и в случая с македонците. В османския период от историята на Балканите за македонци в смисъл на някаква национална обособеност не се говори и не може да се говори — основната маса от населението там е част от българския народ и участва със свой принос в националноконсолидационните процеси на българите. След 1878 г. обаче Македония остава вън от пределите на учредената българска държава. И въпреки многото усилия обединение не може да се постигне, напротив, крайният резултат от развитието на събитията е раздалечаване, собствена македонска държава и поява на македонска национална общност.

Що се отнася до хърватите, то векове наред те защитават своето държавно-историческо право, своя език и култура, своята хърватска идентичност. Наистина, има прояви на маджаризация и германизация, но има и мощно противодействие (културно, просветно и политическо), което винаги устоява на външния натиск.

Малко по-друго е положението при словенците — слаба държавно-историческа традиция и масова германизация. За сметка на това пък словенците имат непосредствен контакт с Европа, особено с Наполеонова Франция. Тук икономическото развитие върви с по-ускорен темп, а интелигенцията е богата и влиятелна. И преоткриването, националната консолидация на словенците, не закъснява.

Задачи и перспективи

Веднъж преоткрили и почувствали се, тръгнали по пътя на своя възход, всички нации търсят своята национална изява, национална еманципация, национална свобода и в крайна сметка собствена национална държава. И тъй като Европейският югоизток е под властта на две чужди империи, Османската и Хабсбургската, историческото развитие на този район за дълго време се определя от задачата да се разрушават тези империи, без което не може да се постигне национално освобождение на балканските народи. Решаването на тази задача определя главното в историческото развитие на Балканите в продължение на повече от едно столетие.

Следва в случая да се констатира, че Османската империя бавно, но сигурно губи историческа перспектива. Тя е страна с уродлива икономика и деспотичен режим, който се крепи на провинциалната аристокрация от изостаналите райони, кюрдските водачи, реакционното офицерство и висшата държавна бюрокрация. Наистина през първата половина и средата на XIX век се осъществяват реформи (Селим III, Махмуд II), в резултат на което укрепва централната власт и нараства военната мощ, но нищо не може да спаси „болния човек“ край Босфора: национално обособяващите се народи (сърби, гърци, българи, арменци и др.) отказват покорство, тяхното националноосвободително движение става главната причина за вътрешната нестабилност и разпадането на империята.

Другата империя, Хабсбургската, е средноевропейска и балканска сила, чието разпадане още никой не предвижда. Нещо повече, докато империята на султаните започва да губи територии, то Хабсбургската монархия разширява владенията си на Балканите. Въпреки това и Австрийската империя (след 1867 г. Австро-Унгария) не успява да постигне вътрешната си консолидация и не може да приобщи поданиците си (хървати, словенци, сърби, чехи, словаци и др.). Така и в този случай историческата перспектива започва да сочи по посока на разпадане (или в краен случай някаква реорганизация, в резултат на която да бъдат задоволени националните искания на всички народи на империята).

Разрушаването на чуждите империи, разбира се, не е единственият проблем на балканските народи. Не по-малко важен и особено труден е въпросът за подялбата на тяхното наследство. Решаването на този въпрос неизбежно се свързва с учредяването и териториалния обхват на балканските национални държави. Тук на преден план излиза въпросът за взаимоотношенията на балканските народи едни с други или с външни сили, участващи в решаването на балканските проблеми. И съвсем естествено се появяват редица нови производни проблеми: „за всяка нация — държава“ или някакво общо федерално обединение; пътища и средства за решаване на спорни проблеми, начертаване на граници, установяване на „равновесие“, съдба на областите със смесено население, малцинства и малцинствени права и пр.

Движещи сили

От разрушаването на чуждите империи, т.е. от собственото си освобождение, най-заинтересовани са самите балкански народи. Още с появяването си на историческата сцена балканските нации повеждат борба срещу чуждите империи за премахване на съществуващата социално-икономическа и политическа система с нейната средновековна идеология и култура, за национална свобода, за собствена национална държава. Тази борба се развива като националноосвободително движение на отделните балкански народи, което непрекъснато набира сили, за да стигне до създаването на националноосвободителни организации и формулирането на конкретни националноосвободителни задачи, до въвличането на най-широки слоеве от населението в националноосвободителната борба, до национална революция от широк мащаб.

Основната движеща сила на тази революция е селячеството. Като най-многобройна част от населението, която носи при това главната тежест на чуждия икономически и националнополитически гнет, то се включва в борбата за национално освобождение и създаване на собствена национална държава с надеждата, че едновременно със сриването на чуждото господство ще се установи по-справедлив социален ред в аграрните и обществените отношения. Участието на селячеството в борбата я превръща в общонародно дело.

Възникващата и възхождаща буржоазия на отделните балкански народи е класата, която на този етап единствена може да възглави и възглавява националноосво-бодителното движение. Възприела основните принципи на новото време за икономическа и политическа организация на обществото, тази класа върви заедно с народа си срещу средновековието, в това число и срещу чуждите империи. През XIX век тя е водеща сила във върхови моменти от развитието на отделните балкански народи и играе прогресивна, а нерядко и революционна роля. В повечето случаи обаче тя е твърде слаба. Освен това част от буржоазията, нейният най-богат горен слой, стои настрана от националноосвободителното движение или е против него, свързана е с господстващите класи и управляващите среди в Османската в Хабсбургската империя и не споделя народните въжделения за национална свобода, държавна самостоятелност и независимост.

Особено важна роля в националноосвободителното движение на балканските народи играе свързаната с народа интелигенция. Тя стои начело на борбата срещу средновековното мислене, като го замества със светска просвета, наука и култура. Интелигенцията е тази, която моделира целия духовен и политически живот на всяка нация, без нейната предварителна работа на научно-просветно-културното и националното поприще не би била възможна никаква революция, никакво голямо националноосвободително въстание. Тя развива националната идея и формира националноосвободителната идеология, нейни представители най-често стават организатори на въстанически движения или стоят начело на национални организации.

Етапи

До края на XVIII век съпротивата на балканските народи срещу османското господство на Балканите носи белега на спомагателна акция: европейски държави (Австрия, Венеция, Папската държава, Испания, Русия) водят войни с Османската империя, а балканските народи се включват със свои сили в тия войни. От началото на XIX век вече не е така — националноосвободителното движение на Балканите става самостоятелен фактор в историческия процес, в балканските страни започва движение, което се развива независимо от Европа, а след това тя, Европа, предприема една или друга стъпка за намеса. През XIX век на Балканите се развива организирано националноосвободително движение, сега освободителните акции в един или друг район не са локални бунтове или изолирано явление, а водят към раздвижване на цели народи, стига се до големи въстания, които на няколко пъти като мощна лавина заливат полуострова.

Първият тур националноосвободително въстаническо движение на Балканите започва в самото начало на XIX век и трае 30 години. В центъра на събитията по това време са сръбските въстания от 1804 и 1815 г. и гръцкото въстание от 1821 г. Вторият националноосвободителен въстанически тур на балканските народи в Османската империя се развива през средата на XIX век. По това време съществува Гърция като независима държава, учредява се Сърбия като автономно княжество, укрепва автономията на Влахия и Молдова, признава се автономията и на Черна гора. Все по-актуален сега става въпросът за създаването на българска държавна организация, в центъра на въстаническите движения на Балканите от 30-те години насам се намират българските въстания. Третият тур е през 70-те години на XIX век, с който се слага началото на Източната криза от 1875–1878 г.

И така, ако съпротивата на балканските народи срещу османското нашествие и господство на Балканите до края на XVIII век се определи като „участие“, то през XIX век тя ще е „самостоятелно действие“. Балканските народи, разбира се, не „узряват“ едновременно за този обрат. През 1804 г. първи сърбите от Белградския пашалък се показват достатъчно „зрели“ да започнат голямо въстание преди и независимо от каквито и да било действия на Европа. Последват ги гърците със своето въстание от 1821 г. Българите по това време са все още на етапа „участие“, а албанците воюват на страната на Османската империя за потушаване на въстанията.

Балканите, Русия, Европа

Въпросът за националното освобождение на балканските народи, респ. за създаването на балкански национални държави и техния териториален обхват и граници, се оказва не само вътрешнобалкански въпрос. Балканите и Близкият изток заемат важно място в международната политика, към този район проявяват интерес великите сили, които също имат претенции към османското балканско „наследство“. Затова пропадането на Османската империя се съпровожда с остра борба между европейските държави за влияние и господство в този район. Тъкмо затова националноосвободителните борби и въстания на Балканите винаги предизвикват международни усложнения, а балканските проблеми най-често се решават по пътя на войните. Затова и изграждането на отделните балкански национални държави не става дело само на съответните балкански народи, а се свързва с плановете, интересите и стремежите на една или друга европейска сила, зависи от международната конюнктура като неделима част от международните отношения.

Всъщност още с установяването на османското господство в Европейския югоизток възниква т.нар. Източен въпрос. И ако по време на най-силната османска експанзия през XV–XVI век на преден план е задачата да се спре османското проникване на запад, то в периода на разложението на Османската империя Източният въпрос прераства в борба за подялба на османското наследство. Главен претендент са балканските народи, а тяхното националноосвободително движение е оная революционна сила, под ударите на която се подготвя почвата за ликвидиране на османското господство на Балканите. Изключително важна роля в Източния въпрос играят също така европейските сили. Австрийската империя има приоритет в борбата за спиране на османското нашествие на запад, а главен двигател на борбата за ликвидиране на „болния човек“ става Русия.

Руската политика изхожда от предпоставката за подялба на османските владения, при което Русия би си осигурила преобладаващо влияние на Балканите и в Проливите, а Англия и Франция — в Близкия изток и Египет. Тази политика разчита на националноосвободителното движение на балканските народи за разрушаването на Османската империя. Затова Русия подпомага това движение и работи за създаването на самостоятелни национални държави на Балканите. Антипод на руската политика по Източния въпрос е Англия, към която в повечето случаи гравитират и останалите европейски сили. Осигурили си силни позиции (икономически и политически) в Османската империя, Англия и Франция се обявяват против нейното окончателно разпадане и подялба.

Така се оформят две линии на международна политика по Източния въпрос — за подялба на Османската империя и за запазване на статуквото. В центъра на вниманието на всички, разбира се, е османското наследство — всеки се стреми към по-голямо парче от султанската погача. И се заплита един сложен възел от противоречия и борби (между отделните балкански народи и Османската империя, между самите балкански народи и техните новоучредени държави, между Русия, Османската империя и западноевропейските държави, между балкански народи и национални държави и външни претенденти за наследството на още неиздъхналия „болен човек“ и пр.), за разплитането на който няма да стигне цял един век.

Сърбите от Белградския пашалък на границата между XVIII–XIX век

Като отделна административна единица Белградският пашалък се формира след австро-турската война от 1736–1739 г., когато Северна Сърбия отново минава под османска власт. Става дума за сръбските земи по десния бряг на р. Дунав и долното течение на Морава, а на запад до р. Дрина. В състава на пашалъка влизат 12 нахии. На североизток Белградският пашалък граничи с Видинския, а на югоизток, юг и югозапад — с Нишкия, Лесковачкия, Новопазарския и Босненския пашалък. На север, северозапад и запад се намира Австрия.

В края на XVIII и началото на XIX век Белградският пашалък е територия, обрасла с гъсти гори, подходяща за развитие на скотовъдство, особено за отглеждане на свине — с право тази област се нарича Шумадия. Населението тук е пръснато по села и паланки, преобладаващо сръбско (мюсюлмани има само в градовете), съставено предимно от свободни селяни, търговци и занаятчии. По време на двете австро-турски войни от първата половина на XVIII век (1716–1718 и 1736–1739) и османците, и австрийците, когато отстъпват или настъпват, опустошават всичко, откъдето минават, поради което Шумадия е доста обезлюдена. Впоследствие, особено през последното десетилетие на XVIII век, обстановката се подобрява и населението на пашалъка нараства. В началото на XIX век тук живеят около половин милион души. Населението е в постоянни връзки със сърбите оттатък Дунав и Сава, респ. с Австрийската империя (търговски, военнополитически, културно-просветни, роднински и други връзки).

Всичко това е една природна и демографска даденост, която не е без значение за преминаването на сърбите към самостоятелно националноосвободително действие. Но, разбира се, не е само това. Много по-важно е обстоятелството, че в края на XVIII век тук укрепва местното сръбско самоуправление. Пограничното положение на Белградския пашалък и масовото участие на сърбите като доброволци в австро-турската война от 1788–1791 г. заставят Портата да вземе мерки за осигуряване на вътрешния ред и мир в Шумадия. Спокойствието там се нарушава главно от еничарите. От края на XVIII век квартируващите в Белград еничарски началници вече не се подчиняват на централната власт в Цариград. Те заграбват земите на цели села и ги обявяват за „читлуци“, а себе си — за „читлук-сахиби“. Така освен спахията, който прибира една десета част от реколтата, се появява още един господар, читлук-сахибията, който взема една девета (често пъти и много повече) част от производството на селяните. Освен това селяните са задължени да работят ангария върху заграбените от еничарите и превърнати в читлуци земи. Всичко това пряко засяга живота на селяните, води до увеличаване на експлоатацията, до насилия и безчинства от всякакъв характер. Това накърнява местното самоуправление — кнезовете са лишени от традиционните им функции като представители на местното население пред властите. Засегнати са интересите и на спахиите, понеже се подкопават устоите на тимарско-спахийската система, тя на практика се подменя с „почитлучване“.

След сключването на Свищовския мир от 1791 г. Портата забранява на еничарите да основават свои читлуци в сръбските села и да живеят на територията на Белградския пашалък. Създадените по-рано там читлуци се обявяват за разтурени, възстановява се тимарско-спахийският статут на селата, селяните запазват владението на земите и плащат десятък на спахиите. Недоволни от тези мерки, еничарите се опитват със сила да възстановят загубените си позиции. Те обявяват, че не признават султанската власт и изпратения от нея везир в Белград, и повеждат война с централната власт като съюзници на видинския отцепник Осман Пазвантоглу.

Всъщност през последното десетилетие на XVIII век анархията в Османската империя придобива едва ли не характер на гражданска война. За да изправи империята на крака, султан Селим III възнамерява да осъществи реформи, които се посрещат от османското общество с протести и организиран отпор. Борбите на централната власт с непокорните еничари в Белградския пашалък са само един конкретен израз на наложилото се в империята общо противоречие: за реформи или против тях.

В борбата на централната власт срещу отцепниците се ангажира и местното сръбско население. През 1793 г. се сключва и споразумение между белградския везир Мустафа паша Бушатли като султански човек, от една страна, и сърбите, от друга, за съвместни действия срещу отцепниците еничари. Във връзка с това се издават и няколко султански фермана, потвърждаващи и разширяващи сръбското самоуправление: разрешава се от всяка нахия да се избира по един главен сръбски кнез, а по селата — селски кнезове; гарантират се личната сигурност и имуществото на селяните; дава се свобода на вероизповеданията и правото на строеж на църкви; установява се размерът на спахийските и държавните налози; забраняват се всякакви насилия и безчинства; главните кнезове получават правото те да събират от сръбското население предназначените за държавата данъци, та по селата да не вилнеят турски бирници. Срещу привилегиите и правата, които получава, сръбското население се задължава да участва в борбата на централната власт срещу отцепниците еничари. Създават се и специални сръбски въоръжени отряди (около 15 000 души) с командири сърби, начело със Станко Харамбашич, които участват в борбите срещу еничарите и Осман Пазвантоглу.

По този начин се развиват институции на сръбско народно управление: старейшина в голямата семейна задруга, кмет в общината, кнезове по селата — кнежини, главни кнезове по нахии. Със своите кнезове и своята „народна войска“ сърбите се бият заедно със „султанските турци“ против другите, „лошите“ турци и неведнъж отбиват атаките на отцепниците. Тяхното самоуправление нараства, те имат свои авторитетни водачи, представители и защитници пред официалната султанска власт. Наличието на такива водачи без съмнение е важна предпоставка за преминаване на сръбското общество към новия етап на национална еманципация и борба.

Но не само това. През последното десетилетие на XVIII век в Белградския пашалък е налице относително спокойствие. В резултат на това възникват благоприятни условия за нарастване на селскостопанското производство, преди всичко на скотовъдството. За развитието на този отрасъл, особено на свиневъдството, освен благоприятните природни дадености способства и наличието на близък широк пазар в пределите на Австрийската империя. Много хора се замогват, засилват се търговските връзки с Пречанските краища, Земун и Панчево стават големи търговски центрове, сърби държат в ръцете си търговските дела между населението от двете страни на австро-турската граница. И на сцената се появява сръбско търговско съсловие. Това също е важна предпоставка за преминаване на сръбското общество към самостоятелно организирано действие за освобождение: сърбите имат не само водачи и военачалници, но и зараждаща се средна класа, търговци, селяни, занаятчии, забогатяващи хора, т.е. материалната сила, необходима за самостоятелно националноосвободително движение.

Освен това те имат свой интелектуален елит, учени и просветни люде, които, макар в повечето случаи да работят в Пречанските краища, правят сръбската национална идея достояние на цялото сръбство. Тази идея, извървяла своя романтичен етап на развитие, стига до формулирането на национална програма, основното съдържание на която се определя от задачата да се отхвърли чуждото господство и да се създаде собствена национална държава.

Тук е мястото да оспоря твърдението на един съвременен български историк, който пише, че Първото сръбско въстание започнало като стихиен бунт, то нямало за цел отхвърляне на османското владичество и създаване на собствена сръбска държава, но така в крайна сметка след много перипетии се получило. За разлика от българите, които вървели от възраждане към нация, въстание, война и държава, при сърбите било обратно — въстание, държава, нация и тук-там война. Излиза, че сърбите започват голямо въстание едва ли не още преди да са станали нация.

Следва да припомним, че след ликвидирането на сръбската средновековна държава държавността и държавната традиция на сърбите продължават развитието си или в рамките на Османската империя, или в пределите на Хабсбургската монархия. Основна форма става вътрешното самоуправление и автономия: османска власт и администрация, тимарска система, но и собствена църква и патриаршия, както и сръбски кнезове като посредници; автономен статут, собствен живот, бит и култура на черногорцте; австрийска власт, но собствена църква и църковно-просветна автономия за Пречанските сърби. Всичко това, разбира се, съвсем не задоволява сръбството. Задачата е да се постигне освобождение от двете чужди империи и обединение в собствена национална държава.

След падането на Сърбия под османска власт сръбската държавотворна идея се развива в две направления — църковно и светско. Като религиозен и духовен представител на сръбския народ, притисната от исляма и католичеството, сръбската църква старателно пази спомена за мналото. За нея средновековната сръбска държава е единствено възможната държавна организация, а външната сила, на която Сърбия би могла да се опре, е само православна Русия. Затова през 1688 г. сръбският патриарх Арсений Черноевич моли руския император да прогони турците от Европа и да не допусне идването на австрийци и венецианци на Балканския полуостров. Нещо повече, предлага се православните балкански народи да се обединят в една държава със столица в Цариград и под скиптъра на руския император, т.е. да се замени мюсюлманската държава с православна християнска.

По време на Виенската война (1683–1699)се лансира и сръбска светска държавническа концепция. Неин идеолог е граф Джордже Бранкович II, родом от Унгария, мним потомък на стара сръбска владетелска фамилия. В свой мемоар до австрийския император от 1688 г. той предлага да се създаде „Илирско царство“, в което да се включат всички православни народи на Балканите. Това царство би признавало на Хабсбургите правото на върховна защита и би им давало въоръжена помощ срещу външни неприятели. Иска се същевременно войска, която под командата на „илирския деспот“ да освободи балканските народи от османското владичество и да създаде необходимите условия за учередяване на предлаганата държава. През лятото на 1689 г. Бранкович се обръща с възвание към сръбския народ за общо въстание, като се надява да влезе в Смедерево в качеството си на легитимен наследник на сръбските деспоти. Но в същото време и австрийското командване отправя апел към сърбите да въстанат, а акцията на Бранкович е обявена за неприятелска дейност, той е арестуван и завършва живота си на заточение.

Идеята на Бранкович за създаване на светска държава, в която властта поемат законните наследници на последните сръбски деспоти, далеч превъзхожда концепцията на църквата за създаване на православна държава под скиптъра на руския император. Тъкмо концепцията за собствена светска държава ще залегне по-нататък в основата на сръбската националноосвободителна идеология и борба. Тук, разбира се, не става дума за просто възстановяване на сръбската държава и държавна традиция, а за нещо ново: някогашната феодална класа като организатор на средновековната държава е унищожена или се приспособява към държавно-политическия статут на победителя. Поради това тя слиза от сцената като носител на държавността и държавната традиция. Същото до голяма степен се отнася и за църквата, която постепенно губи позициите си на водеща идеологическа сила. В сръбското общество съзряват сили, зародили се при робските условия, които стават наследници на средновековната държавност и традиция. Възникват предпоставки за преобразуване на тази държавност и традиция и за създаване върху нейната основа на качествено нова, модерна по своята същност държавно-правна концепция за организация на обществото. Намерили се помежду или по-точно в рамките на две чужди империи, които си оспорват „правото“ на господство в Средна и Югоизточна Европа, сърбите многократно воюват като съюзници на императора против султана, но не за да предадат земите си на Хабсбургската корона, а за своето собствено освобождение, за създаване на своя собствена национална държава.

До края на XVIII век съпротивата на сърбите срещу османското господство носи белега на спомагателна акция: Австрийската империя, респ. Европа, води войни с Османската империя, а сърбите (и другите балкански народи) се включват със свои сили в тези войни. От началото на XIX век вече не е така — националноосвободителното движение на сърбите става самостоятелен фактор в историческия процес, в Сърбия започва движение, което е независимо от Европа, а след това тя, Европа, предприема една или друга стъпка за намеса. Причините за този обрат могат да се търсят най-малко в три направления: първо, състоянието и историческите перспективи на Османската империя — тя е в процес на отслабване, става „болен човек“ край Босфора и губи историческа перспектива; второ, силите на Европа, тяхната способност или неспособност, желание или нежелание за изгонване на османците от Балканите и трайно решаване на Източния въпрос — само Русия е сериозен противник на Османската империя, докато европейският Запад мисли повече за приспособяване на „болния човек“ към настъпващите промени чрез реформи; трето, състоянието и историческите перспективи на сръбското общество, развитието на сръбската национална идея — налице са материални и духовни сили, за да се стъпи в акция. Събитията показват, че освобождението на балканските народи от османско господство не ще може да стане дело на Европа, то трябва да се извоюва със собствени сили, при използване, естествено, на съответната международна конюнктура. През 1804 г. сърбите от Белградския пашалък се оказват достатъчно „узрели“, за да се впуснат тъкмо в такова опасно и рисковано предприятие. И ако все пак „сътрудничат“ с режима на Мустафа паша, то е, защото съществува по-голямо зло — еничарският „зулум“. И когато Портата не може да се справи с този „зулум“ и той става факт — Сърбия въстава.

Бунт срещу еничарите

Реформените планове на султан Селим III срещат отявлен отпор във всички слоеве на османското общество: спахии, еничари, духовенство, феодали сепаратисти и пр. Освен този вътрешен враг в последните години на XVIII век се задава и една голяма външна опасност — Наполеонова Франция: френски успехи в Италия и ликвидиране на Венеция, превземане на Йонийските острови, пропаганда в Далмация, Босна и Гърция, експедиция в Египет. Султанът не може да издържи във война на два фронта, изоставя реформите и търси помирение с отцепниците. В началото на 1799 г. Портата признава Осман Пазвантоглу за видински везир и разрешава на неговите съюзници — белградските еничари — да се завърнат в Белградския пашалък.

Връщането на еничарите в Сърбия означава връщане и на зулумите. Еничарите бързат да си възвърнат предишните читлуци, да създадат нови, да грабят и да се обогатяват. Султанският везир Мустафа паша се оказва безсилен да спре техния натиск, още повече че Портата нарежда да се обезоръжават сърбите, командирът на сръбските отряди Станко Харамбашич е убит, има избити или взети в плен като заложници и други сръбски водачи, кнезове и бивши хайдути. През 1801 г. четирима еничарски главатари превземат и Белград, пленяват везира, след което го убиват. Избити са и много други турци, привърженици на реформеното движение. Установява се кървав еничарски терористичен режим.

Така четиримата еничарски главатари стават господари на Белградския пашалък. Наистина в Белград идва нов султански везир, Хасан паша, но той става играчка в ръцете на еничарските отцепници. Портата не е в състояние да ги застави да се подчиняват, официално им прощава убийството на Хаджи Мустафа паша. Сега пашалъкът се разделя на четири части и насилствено се възстановяват читлук-сахибските отношения. Селяните се задължават безплатно да работят на еничарските читлуци, въвеждат се нови налози, по селата се строят ханове и се назначават специални чиновници — субаши, търговските стоки се облагат с нови такси, местното самоуправление се премахва — вече не се зачитат старейшини, кметове и кнезове. Настъпва период на обща несигурност, безчинства, насилия и терор.

Този „зулумаджийски“ режим засяга всички слоеве на сръбското общество: селяни, търговци, кнезове и дори турските спахии, т.нар. добри турци, поддръжници на предишното управление на Мустафа паша. Отговорът на сръбското общество, естествено, не може да бъде друг, освен организирана съпротива. Още през 1802 г. в Земун се събират спахии и сърби, които се опитват да предизвикат движение против еничарите, но акцията е преждевременна и завършва безуспешно. Въпреки това навсякъде започва да се шушука, че трябва да се предприеме нещо. През

1803 г. вече се провеждат тайни срещи и събрания, полагат се клетви, преговаря се с австрийските власти в Земун за доставка на оръжие, правят се опити да се заинтересува руският двор за образуване на едно „славяносръбско царство“ и пр. Очертават се два центъра на подготовка на въстание: Западна Сърбия, Валевската нахия, където най-авторитетна фигура е кнез Алекса Ненадович, и Шумадия, където отново се развива хайдушкото движение. Тук се подвизава старият хайдушки войвода Станое Главаш, тук е бившият хайдутин и търговец Караджордже Петрович, който скоро ще стане сръбският „вожд“.

Сръбската подготовка за въстание обаче става известна на еничарските главатари. Писмо на кнез Алекса Ненадович до австрийския комендант в Земун с молба за помощ в оръжие и офицери попада в ръцете на еничарите. Следва известната „сеча кнезове“: през януари 1804 г. еничарските управници на Белградския пашалък устройват масово клане на сръбските първенци. Избити повече от 70 души — кнезове, търговци, свещеници. Загива и Алекса Ненадович. Идват и за Караджордже в Топола, но той ги посреща подготвен — със своя дружина влиза в сражение с екзекуторите си, разбива ги и заедно с хайдушкия войвода Станое Главаш слага началото на бунта.

Резултатът от клането на сръбските кнезове е точно противоположен на онова, което очакват еничарските управници — вместо сплашване на сърбите и предотвратяване на всякаква съпротива клането служи като непосредствен повод за въстание. Почти едновременно в няколко нахии на пашалъка се образуват въстанически отряди, ръководени от кнезове, търговци, хайдути или бивши участници в последната австро-турска война (1788–1791). Най-силно е въстаническото движение в Шумадия. Тук, в Орашац, на 2 февруари 1804 г. се свиква общосръбско въстаническо събрание, в което участват оцелелите най-видни представители на сърбите от Шумадия — кнезове, свещеници, търговци, бивши булюбаши от народната войска, изтъкнати хайдути и старейшини на семейни задруги. Решава се да се започне общо въстание, на което Караджордже да бъде вожд.

И въстанието веднага пламва: разбиват се ханове, прогонват се или се избиват ханджии и субаши, превземат се села и градове. „Уста рая ко из земллье трава“ (въстана раята както никне тревата). За кратко време въстанието обхваща целия пашалък. Малките еничарски гарнизони бързо са пометени. Прогонен е от Ягодина и кърджалийският главатар Халил Гушанац, който с 900 конници бяга към Белград. За два месеца и половина са освободени десет от дванайсетте нахии. Във Валевската нахия начело на въстанието са Яков и Матея Ненадовичи, в Източна Сърбия — Миленко Стойкович и Петар Добърняц, в Руднишката нахия — Милан и Милош Обренович.

През пролетта на 1804 г. въстаническата войска вече брои около 25 хиляди души. До май 1804 г. почти целият пашалък е очистен от еничарски гарнизони, а Белград, където се укриват четиримата еничарски главатари и дошлият им на помощ кърджалийски водач Халил Гушанац, е обсаден.

От преговори до война с Портата

Първоначално сръбското въстание се развива като движение против еничарите, незачитащи централната султанска власт. Поради това Портата заема изчаквателна позиция, още повече че на страната на сърбите са и някои спахии от Белградския пашалък, т.нар. султански добри турци. Сръбските ръководители от своя страна подчертават, че са верни на султана и централната власт. Същевременно те запазват контактите си с военните власти на Австрия в Земун. Подготвят се и австро-сръбско-турски преговори, в които участват и представители на еничарите от обсадения Белград. Сърбите настояват еничарите завинаги да напуснат Белградския пашалък, да се възстанови сръбското самоуправление и да има един сръбски върховен кнез, който заедно със султанския везир да решава всички въпроси на отношенията между сърби и турци. В същото време Караджордже Петрович предлага на Австрия да стане покровител на Сърбия, гарант на нейната сигурност.

Преговорите, разбира се, се провалят: еничарите отказват да напуснат Белградския пашалък; Австрия не приема да стане покровител и гарант. Империята на Хабсбургите по това време има много сериозни проблеми с Наполеонова Франция и предпочитала не се заплита в конфликт на Балканите. Затова тя се придържа към политиката на неутралитет в сръбско-турските разпри.

По това време, през първата половина на май 1804 г., в Остружница заседава първата сръбска Народна скупщина. Освен признаването на Караджордже Петрович за главен ръководител на въстаническите сили се взема решение за обсадата на Белград с 25-хилядна войска. Решава се също така да се изпрати молба до руския посланик в Цариград за руска помощ и застъпничество.

Портата пък, макар и да следи събитията с известно спокойствие, възлага на босненския везир Бекир паша, известен със своята непримиримост към еничарските отцепници, да възстанови реда и мира в Сърбия. И през лятото на 1804 г. войските на Бекир паша пристигат. Еничарските главатари са прогонени и избити, но властта в Белград завзема един от дотогавашните им сътрудници — Халил Гушанац, който се опира на голям отряд кърджалии. Бекир паша обещава на сърбите от името на Портата, че ще се възстанови старото положение, т.е. порядките от времето на Хаджи Мустафа паша, и без да завърши мисията си, се завръща в Босна. Сърбите от своя страна не се задоволяват с това, а искат разширяване на сръбската автономия и нейната международна гаранция.

Така че и интервенцията на Бекир паша не въвежда ред и мир в Сърбия. Въстаниците продължават обсадата на Белград и подготвят изпращането на своя делегация в Русия. През септември 1804 г. затам заминава Матея Ненадович. Освен за помощ и застъпничество сърбите говорят за създаването на „сербское правление“, чийто гарант и застъпник да бъде Русия. Последната се оказва по-благосклонна, предоставя известни помощи в пари и оръжие и съветва сърбите да поставят исканията си направо пред Портата. След завръщането на делегацията от Русия отново бива свикана сръбската Народна скупщина (април 1805 г.). Съгласно руската препоръка, сега се взема решение за изпращане на една делегация в Цариград, която да изложи сръбските искания пред Портата. Решено е също така да се активизира въстаническото движение. И наистина през лятото на 1805 г. въстаниците разширяват обсега на своите действия, а има въстанически прояви и извън Белградския пашалък — в Тимошко, Пиротско, Лесковачкия край.

Исканията, които Народната скупщина от пролетта на 1805 г. формулира, надхвърлят рамките на по-раншните искания. Сърбите и сега заявяват, че не водят борба срещу султана, но искат всички турски военни чиновници, в това число и спахиите, да напуснат сръбските села, като отбраната на границите и градовете се повери на сръбски войски. Освен това те искат в пашалъка да управляват само избрани от тях старейшини, начело с главен кнез, а зависимостта им към империята да се състои в плащането на точно определен данък, събиран от кнезовете и предаван чрез техен представител непосредствено на султана.

Както се вижда, вече става дума не само за премахване на чифликчийството, чиито носители са еничарите, но и за премахване на спахийската система. Сега за Портата става ясно, че събитията в Белградския пашалък излизат извън рамките на борбата срещу отцепническата дейност на еничарите. Затова и въстаническата делегация, която на 1 юни 1805 г. представя сръбските искания в Цариград, въпреки застъпничеството на Русия се връща с празни ръце. Султанското правителство променя курса — край на изчакването и на преговорите, разгромяване на сръбското въстаническо движение със сила.

Тази задача сега Портата възлага на везира на Нишкия пашалък Хафъз паша, който е назначен за белградски везир на мястото на незаелия този пост Бекир паша. Портата нарежда също шкодренският везир Ибрахим паша да удари сърбите от юг, а босненският Сейди Мустафа — от запад. Но в началото на XIX век Османската империя е в такова състояние, че султанските заповеди трудно се изпълняват. В началото на август 1805 г. само войските на Хафъз паша потеглят от Ниш към Белград. Решителните боеве се разиграват на 6–8 август в района около Парачин и Иванковац, на границата между Нишкия и Белградския пашалък. Въстаническата войска начело с Миленко Стойкович и Петар Добърняц напълно разбива турците. Самият везир е ранен и впоследствие умира.

Така от бунт срещу еничарите отцепници сърбите стигат до война с Портата. Въстаническа Сърбия скъсва с Османската империя: сърбите вече не плащат данъци на султана, премахват спахийската система на земевладение и земеползване, узаконяват частната собственост и свободното селско земевладение, разделят напуснатите и незаети земи между малоимотни семейства, унищожават всички институции на султанската власт, заменят навсякъде турското със сръбско. Изобщо Сърбия придобива всички белези на независима от Османската империя страна, макар подобна декларация да няма.

Ръководителите на сръбското въстание хвърлят усилията си в организиране на отбраната. Всички мъже от една семейна задруга без един стават войници. Мобилизацията се извършва по кнежини и нахии. Създава се народна войска, съставена от пехота, кавалерия и артилерия, чиято численост достига 40–50 000 души. Върховен главнокомандващ е Караджордже Петрович, подпомаган от войводи и подвойводи, булюбаши и подбулюбаши. Разработва се план за разширяване на въстанието в съседните нахии извън Белградския пашалък. В началото на 1806 г. въстаническите сили превземат Парачин, Ражан, Алексинац, Крушевац и други места на изток, въстанически отряди проникват и на юг и югозапад, към Новопазарския и Босненския пашалък. Изгражда се и силното укрепление Делиград.

През пролетта и лятото на 1806 г. се водят нови решителни сръбско-турски боеве. На западния фронт, откъм р. Дрина, настъпват босненските феодали, а от изток — силите на румелийския валия Ибрахим паша, които се насочват към Делиград. Военното щастие и този път е на страната на сърбите: на 1 август 1806 г. Караджордже, който командва въстаническите войски на западния фронт, нанася тежко поражение на турците при Мишар, недалеч от Шабац; през юли и август на няколко пъти сърбите громят турците и на източния фронт, при Делиград. В края на 1806 г. сръбското въстание постига нова голяма победа — падат Белград и Шабац, с което се слага край на отцепническата власт на Халил Гушанац.

След всичко това Портата става по-отстъпчива, още повече че нейните отношения с Русия се изострят, подготвя се нова руско-турска война. Ръководителите на сръбското въстание използват създадената обстановка за уреждане на сръбско-турските отношения. За Цариград заминава поредната сръбска делегация, този път начело с търговеца Петър Ичко. От името на Сърбия тя предявява следните искания: султанската власт в Белград да се представлява от един турски финансов чиновник — мухасил; един сръбски върховен кнез заедно с нахийските кнезове да решава всичко, което засяга сърбите; сърбите да плащат всички данъци наведнъж; да се изгонят от Сърбия еничарите и компрометиралите се пред народа турци; всички служби в Белградския пашалък да се заемат от сърби; отбраната на границите на пашалъка да се повери на сърбите. Заинтересована от ликвидирането на сръбския въпрос, Портата показва готовност за компромис. Тя приема сръбските искания, като изпраща заедно с Петър Ичко и един турски мухасил. Споразумението обаче не е санкционирано със султански ферман. Затова сърбите връщат Петър Ичко отново в Цариград да издейства съответния султански акт. През януари 1807 г. окончателно бива сключен т.нар. Ичков мир, и то след като малко преди това е избухнала очакваната руско-турска война. Без да чакат повторното завръщане на Петър Ичко от Цариград, сръбските ръководители решават да прекъснат всякакви преговори с Портата и да свържат съдбата на въстанието с изхода от войната. Сега въстаническото движение вече не се задоволява с автономия, неговата цел е независимост, която, както се надяват сръбските водачи, може да се постигне само чрез продължение на войната в съюз с Русия.

Руско-турската война и сръбското въстание (1807–1812)

След скъсването на отношенията си с Портата главните сръбски сили се съсредоточават на източния фронт. През юни 1807 г. се осъществява съединяване на сръбските сили с дясното крило на руската армия. Обединените сръбско-руски войски под командването на Караджордже и ген. Исаев нанасят поражение на турските сили при Щубрик и Малайница. В резултат на това се осигурява постоянна сръбско-руска връзка през Дунав. В сръбския лагер при Неготин пристига представител на руския император — маркиз Паолучи, с пълномощие да сключи военнополитически съюз със Сърбия. Преговорите завършват с договор за сръбско-руски съюз, който предвижда съвместни военни операции на двете войски. Предвижда се също така установяване на руски гарнизони в сръбски градове, оказване на помощ на Сърбия с военни специалисти и болници, както и изпращане на един руски представител в Сърбия, който да подпомогне организацията и уреждането на сръбската държава. Това всъщност е първото споразумение на възникващата нова сръбска държава с една велика сила. В изпълнение на това споразумение през август 1807 г. в Белград пристига като руски представител Константин Родофиникин, грък на руска служба.

Междувременно обаче международното положение на Сърбия се влошава. През юни 1807 г. Русия сключва договор за мир и съюз с Франция (Тилзитски мир). Руският император Александър I приема посредничеството на Наполеон за сключване на мир с Турция. Крайният резултат на тази комбинация е сключването на руско-турско примирие в Слобозия (август 1807 г.). Военните действия на руско-турския фронт се прекратяват, руският отряд, намиращ се дотогава в Сърбия, се изтегля, връзката между сръбските въстаници и руските части се прекъсва. Този обрат на събитията предизвиква разочарование сред въстаниците, а Караджордже прави опити отново да заинтересува Австрия: предлага Сърбия да се организира като военна граница под закрилата на Австрия. На това Русия незабавно реагира и австро-сръбските преговори са прекратени. Същевременно руската дипломация упражнява натиск върху Портата да не предприема действия против Сърбия. Настъпва затишие по фронтовете, което трае около две години, време, необходимо за организиране на Сърбия като държава и за закрепване на отбраната на страната.

По време на примирието и руско-турските преговори за сключване на мирен договор Портата проявява готовност за отделно споразумение със сърбите. Ръководителите на сръбското въстание обаче отхвърлят всички сондажи и предложения на Цариград. Като мислят, че войната е най-сигурният път за извоюване на независимост, те разработват широк план за настъпителни операции на всички фронтове. И когато през 1809 г. Руско-турската война е подновена, те пристъпват към реализация на своите намерения.

В Сърбия обаче възникват сериозни вътрешни противоречия и борби, които се отразяват неблагоприятно върху по-нататъшните военни операции. Наистина до въстанието от 1804 г. от етническа и социална гледна точка сръбското общество е доста хомогенно. По време на въстанието бързо се обогатява ръководният слой в обществото — кнезове, войводи, търговци. И неизбежно възниква ново противоречие — между обогатяващия се ръководен слой и основната маса на сръбския народ.

От друга страна, възникват противоречия и борби сред ръководителите на въстаническа Сърбия относно върховната власт. Успехите на Караджордже, неговата огромна популярност сред народа, както и положението му на върховен вожд предизвикват ревността на другите войводи. Свикнали да бъдат пълни господари в своите кнежини и нахии, те се обявяват против усилията на Караджордже за създаване на централизирано управление. Възниква силна опозиция в лицето на Яков и Матея Ненадович (Западна Сърбия), Милан Обренович (Руднишка нахия) и др. Всеки иска да управлява и да господства на съответната територия по своя воля, Сърбия се разглежда едва ли не като някаква съюзна нахийска държава. На страната на опозицията минава и руският дипломатически представител в Белград Родофиникин. По съвета на Русия е създаден Правителствен съвет на сръбския народ, в който всяка нахия се представлява от един свой представител. Опозицията разглежда този орган като най-висша власт в Сърбия, на която трябва да се покорява и Караджордже. Последният пък мисли, че съветът трябва да бъде своего рода парламент, който да се занимава с частноправни въпроси. В повечето случаи се налага върховният вожд, но противоречията остават и в хода на събитията се изострят.

Вътрешните противоречия и борби имат пряко отношение към подновената през пролетта на 1809 г. сръбско-руско-турска война. По това време Сърбия има 50-хилядна войска. Вождът Караджордже предлага основните сръбски сили да се съсредоточат към Ниш, но противниците му налагат друго решение: въстаническите войски да настъпват в четири направления — към Босна, към Нови пазар, към Видин и към Ниш. Вождът поема командването на силите, които развиват операции в Новопазарския санджак, а командването на действащите към Ниш войски се поверява на бездарния Милое Петрович, като в негово подчинение се поставя популярният войвода Петар Добърняц. При това въпреки уверенията на руския княз Ал. Прозоровски руската офанзива се забавя, а турското командване хвърля значителни сили срещу сърбите тъкмо в нишкото направление. Сръбските войводи пък са скарани помежду си, никой никого не слуша, всеки действа на своя глава. И резултатът е печален: на 31 май 1809 г. се разиграва решителната Чегарска битка (недалеч от Ниш), в която въстаническите войски търпят тежко поражение, турците разбиват сърбите и при Делиград и проникват по долината на р. Морава чак до Дунав. В Белград настъпва паника, мнозина започват да бягат и да се прехвърлят на австрийска територия. За да сплаши сърбите, главнокомандващият турските войски Хуршид паша нарежда да се издигне кула от черепи (Кьеле кула) на паднали в Чегарския бой сръбски въстаници, която да стърчи до главния път Цариград — Белград от източната страна на Ниш.

В това време Караджордже развива успешни операции в Новопазарския санджак и е на път да осъществи пряка връзка с Черна гора. Вестите за поражението при Ниш и Делиград го заставят да прекрати започнатата акция и да се върне със своите сили за спасяване на онова, което още може да се спасява. Все пак турското настъпление е спряно на десния бряг на р. Морава. След това руските войски минават в настъпление и облекчават положението на сърбите. Освен това Русия посредничи за помиряване на сръбските ръководители: сменяне на руския представител Родофиникин, арестуване на Милое Петрович, връщане на побягналите войводи Петар Добърняц и Миленко Стойкович и пр. И страстите се успокояват, а военното щастие отново минава на страната на сърбите: те не само отново освобождават територията на Белградския пашалък от османско присъствие, но и разширяват въстаническото движение на североизток — Неготин, Кладово, Прахово, Варварин и пр. Засилват се и сръбско-руските връзки, идва руска помощ, в началото на 1811 г. в Белград и Шабац се установяват постоянни руски гарнизони, а Караджордже укрепва своето положение на върховен вожд.

През 1812 г. обаче отново обстановката се изменя във вреда на въстаническа Сърбия: между Австрия и Франция се сключва съюз, а Наполеон предприема поход на изток. И Русия набързо сключва мир с Турция в Букурещ (май 1812 г.). Член 8 от този мир предвижда сърбите да получат вътрешна автономия и амнистия за участниците във въстанието. Условията на тази автономия не се уточняват — следва да се водят отделни преговори между Сърбия и Портата по този въпрос. Русия признава правото на Османската империя да настани свои войски в Белградския пашалък и да разруши укрепленията на сърбите, изградени по време на въстанието.

Поражението

Букурещкият мир от 1812 г. дава по-малко на сърбите, отколкото Ичковият мир от 1806 г. Сега Русия вече не може да оказва непосредствена помощ на сръбските ръководители, но не ги и уведомява за точното съдържание на Букурещкия мир. Едва през август 1812 г. е свикана сръбската Народна скупщина, пред която руски представител обяснява условията на руско-турския мир.

Сърбите приемат руските внушения за отделни преговори с Портата и изпращат своя делегация в Цариград. Те обаче не искат да върнат градовете и крепостите си на Османската империя и да се задоволят само с амнистия и неопределена автономия.

Портата от своя страна се стреми да покори сърбите. Тя проявява готовност за преговори, но при условие първо да се разпусне сръбската войска и да се пуснат турски войски в градовете и крепостите на Сърбия. За султански везир в Белградския пашалък е назначен победителят в Чегарската битка Хуршид паша, който иска сърбите да се покорят и да приемат онова, което им се даде. Първо да се сложи оръжие, „а след това ще видим“. След десетгодишни борби и победи сърбите не могат да приемат подобен ултиматум. В началото на 1813 г. Народната скупщина формулира сръбските предложения така: Сърбия да остане в границите, които има през 1812 г., а султанът да издаде фермани, с които да признае Караджордже за върховен кнез и да потвърди сръбската автономия. Срещу това сърбите приемат да плащат годишен данък, да оказват военна помощ на Портата в случай на нужда и да допуснат един турски паша със свой отряд в Белград. Сърбите поемат върху себе си грижата за поддържане на градовете в пашалъка.

Както се вижда, сръбските искания и турската позиция напълно се разминават. Затова и втората сръбска депутация, заминала за преговори в Цариград, не постига нищо. Тогава, през май 1813 г. сърбите изпращат трета депутация с минимални искания: 1. Сърбите се разоръжават, като им се оставя само „ситно оръжие“; 2. Изгонените турци не се връщат повече в пашалъка; 3. В Белград се приема султански везир с определен брой войска, която по договор със сърбите се разпределя в градовете; 4. Всички други въпроси се разглеждат допълнително. Портата не приема и тези предложения, тя иска пълно подчинение.

При това положение за сърбите не остава друг избор, освен отбрана. И Караджордже нарежда военна мобилизация (всички мъже от 15- до 70-годишна възраст), укрепване на стратегическите пунктове, въоръжаване и подготовка за всенародна отбрана. През юли 1813 г. той се обръща към сънародниците си с нарочна прокламация — призовава сръбския народ на съдбоносна решителна битка и съпротива до последни сили. Неговият военен план предвижда предварителна евакуация на населението от пограничните райони и съкращаване на фронта с оглед използването на съществуващите природни фортификации. За пореден път обаче се налага друго решение: позиционна война на всички фронтове на вече утвърдените позиции. Сръбските сили са разделени натри сектора: Неготин с около 3000 души (под командването на Хайдут Велко), Дели град с около 12 000 бойци и на Дрина с около 10 000. Има и други сръбски войски по стратегически места, а в Топола е Караджордже с 5 хиляди души като резерв.

Портата пък съсредоточава три армии — от Видин към Неготин, от Ниш към Делиград и от Босна през Дрина, общо 70-хилядна войска. Турската офанзива започва през есента на 1813 г. на всички фронтове. Най-напред сръбската отбрана е разбита при Неготин. Османските войски навлизат в Източна Сърбия, обхождат Делиград и се насочват по долината на р. Морава към Дунав. В настъпление преминават турските сили и откъм Босна през Дрина. Османците водят своя „свещена“ война, „джихад“, а сърбите са с оскъдно въоръжение, обезверени и скарани помежду си. Самият Караджордже е доста обезверен, очаква поражението и преминава на австрийска територия. Настъпва общо разпадане на сръбската съпротива. Към австрийска територия бягат повечето сръбски водачи и много народ. За около два месеца и половина Сърбия е победена и прегазена. Белградският пашалък отново се връща под османска власт, а сърбите пък стават рая.

Окупация и окупационна власт

Османската окупация на Белградския пашалък през есента на 1813 г. се осъществява при повсеместни грабежи и терор. Завземането на сръбските крепости е придружено със страшни зверства — движимо имущество, селскостопански инвентар, добитък, всичко се разграбва. В продължение на 12 дни всеки участник във войната срещу сърбите получава правото да убива, заробва и плячкосва населението. Много хора, в това число жени и деца, се вземат като роби. Други пък бягат през Сава и Дунав — на австрийска територия се оказват повече от 120 000 бежанци, които живеят във временни лагери, в повечето случаи на открито. Мнозина се укриват в горите, там са и някои бивши войводи на Караджордже — Станое Главаш, Милош Обренович и др. Сърбите гинат масово — едни от турски ятаган, други от болести и епидемии.

Всичко това обаче не може да продължи безконечно. Необходими са умиротворяване, нормална стопанска дейност, възстановяване на крепости, т.е. на Османската империя е нужно мирно население, което да произвежда, да плаща данъци и да работи на господарите си. Освен това и международното положение се променя: Наполеоновата мощ е сломена, Русия вече има свобода за действие и може да поиска сметка на Портата за неизпълнение на чл. 8 от Букурещкия мир. А няма сигурност и откъм Австрия — там са повечето сръбски войводи, които Хабсбургите отказват да предадат на турските власти в Белград.

Ето защо в края на октомври 1813 г. Портата обявява амнистия и призовава намиращите се в горите войводи и участници в предишните борби да се върнат към мирен живот. За везир на Белградския пашалък е назначен Сюлейман паша Скопляк, който се бие със сърбите още през 1805 г. Пашалъкът е възстановен в старите му граници — шест нахии, овладени от сърбите по време на въстанието, отново са върнати на пашалъците, към които принадлежат по-рано. Избягалите спахии и чифликчии се връщат и пристъпват към възстановяване на старите порядки. Същевременно укрилите се или излезли в горите сърби се връщат по селата. Идват и повечето от избягалите преди това в Австрия сърби. Турските власти приемат добре не само обикновените бивши въстаници и бегълци, но и техните бивши войводи. Милош Обренович отново е назначен за главен кнез на Руднишката, а след това и на Пожегската и Крагуевачката нахия. Станое Главаш пък става главен пазител на пътя от Кюприя до Белград. Първоначално Сюлейман паша възстановява и всички по-раншни сръбски институции, както и ония данъци, които сърбите плащат преди 1804 г.

Всичко това обаче се оказва краткотрайно. В началото на 1814 г. Сюлейман паша, отмъстителен и брутален, създава специални въоръжени отряди, които кръстосват сръбските села, за да търсят укрити хайдути и оръжие. Навсякъде, откъдето минат тези отряди, оставят писък, пушек и пустош. Увеличените данъци се събират от специални комисари, придружени от въоръжени лица. И всеки бърза да вземе за себе си каквото може — пари, накити, облекло и пр. Установява се отново полицейски терористичен режим, наподобяващ еничарските зулуми от преди 1804 г.

Притесненията, на които е подложен сръбският народ, не остават без съответната реакция. Много хора, заплашени от зулумите, отново хващат гората и образуват хайдушки дружини. През септември 1814 г. избухва бунт в района на Чачак, Пожега, Крагуевац и Ягодина. Начело на движението застава хаджи Продан Глигориевич. Планът на водачите е да се вдигнат и съседните нахии и въстанието да обхване цялата страна. Някои сръбски кнезове, в това число Милош Обренович, обаче смятат въстанието за ненавременно и съдействат на турските власти за неговото потушаване. Разбунтувалите се хора се разпръскват, а хаджи Продан бяга през Сава в Австрия.

Бунтът на хаджи Продан дава повод на Сюлейман паша с нова сила да се нахвърли срещу сърбите. Заловени са неколкостотин селяни, калугери, свещеници и в Белград са посечени или набити на кол около 300 души. Паника и страх обземат сръбското общество, сърбите се страхуват от турците, а те подозират сърбите. Турските зверства преливат чашата на търпението, предстои нещо да се случи и то се случва — на зулумите се отговаря с въстание.

Подготовка и обявяване на Второто сръбско въстание

Първи в акция се включват представители на сръбския народ, намиращи се в Австрия. Част от водачите на въстаническа Сърбия, в това число и Караджордже, са задържани от австрийските власти, а след това прехвърлени в Русия. Други бивши сръбски войводи остават на австрийска територия. Най-влиятелна фигура между тях е Матея Ненадович. В негова услуга се поставят издателите на виенския вестник „Српске новине“. Целта на първо време е да се запознае Европа с турските произволи в Сърбия и да се поиска защита. Главната надежда и този път се възлага на Русия. През декември 1814 г. Ненадович донася във Виена сръбска „Народна молба“, подписана от Милош Обренович и други сръбски кнезове. По това време в австрийската столица е събран цветът на европейската дипломация. Сръбската молба е предадена на монарсите на Русия, Австрия, Прусия и Англия. Австрийският император обещава, че ще се застъпи пред султана да облекчи положението на сърбите, а руският цар иска Виенският конгрес да направи нещо в този смисъл. Различните позиции на европейските държави по отношение на Османската империя обаче не позволяват да се предприеме каквато и да била съгласувана акция.

Въпреки пасивноста на Европа, сърбите тръгват към своето второ голямо въстание. Събитията се развиват много бързо: през средата на февруари 1815 г. Сюлейман паша докарва в Белград много народ за ангария по възстановяване на Белградската крепост. Повикани са в Белград и сръбските кнезове и по видни хора на страната. След като съобщава размера на данъка, който предстои да платят, пашата се заканва, че зле ще си изпати всеки, който не изпълнява заповедите му. Сръбските първенци са освободени, но Милош Обренович е задържан. Очаква се най-лошото, още повече, че много от повиканите сръбски първенци не се явяват на срещата в Белград, а бившият войвода Станое Главаш е убит. При крайно напрегната обстановка през март 1815 г. вече се организират тайни срещи на сръбските първенци от Руднишка, Валевска и Белградска нахии, на които се решава да се започне въстание. Неочаквано Милош Обренович е освбоден и се завръща в Руднишка нахия. Между него и Сюлейман паша е уговорена сделка: пашата държи стотина роби, предлага Милош да ги откупи за 50 000 гроша, последният приема, при условие робите да бъдат пуснати на свобода, а той да отиде сред народа, за да събере парите. Уловката минава, Милош се измъква от Белград, отива в Шумадия и оглавява вече почти разбунения народ.

Въстанието започва през април 1815 г. Обявено е на Цветница в с. Таково. На този ден там има голям народен събор и Милош тържествено обявява пред насъбралия се народ, че започва ново въстание. Най-напред то обхваща Валевската и Руднишката нахия, но бързо се разширява. Общопризнат водач става Милош Обренович. Включват се и други войводи, стари кнезове, калугери, търговци, както и почти всички оцелели бивши бойци и командири от Първото сръбско въстание. Идват и много сърби от Австрия, в това число и сърби граничари от Военната граница. През май 1815 г. въстаническата войска вече брои 15 000 души. Освободени са Валево, Чачак, Пожаревац и други места. Целият Белградски пашалък е във въстание. В началото на лятото на 1815 г. там вече няма турска власт, турците са разбити и се затварят в Белградската крепост.

От война към преговори и споразумение

За разлика от Първото сръбско въстание, когато от преговори сърбите стигат до дълга война с Портата и губят, при Второто сръбско въстание е обратно: след кратка война с Портата се преминава към дълги преговори за „изнудване“ на сръбската автономия. Може и случайно да е, но това съответства на личностната характеристика на двамата сръбски ръководители, Караджордже и Милош. Защото, ако е вярно, че първият е повече войник, отколкото дипломат, то не по-малко вярно е, че вторият е повече дипломат, отколкото войник.

Както и по време на Първото сръбско въстание, оглавяваните от Милош сръбски ръководители и сега, през 1815 г., се опитват да убедят Портата, че се борят само против насилията на Сюлейман паша Скопляк, а не против султанската власт. В Цариград обаче не вярват в това. Напротив, започва концентрация на сили за потушаване на въстанието. Срещу Сърбия са изпратени войските на босненския везир Хуршид паша, от югозапад, и тези на румелийския валия Марашли Али паша, от изток. Към Сърбия се придвижват османски сили и откъм Албания и Македония. Султанът обещава награди на всички, които вземат участие в борбата за потушаване на въстанието.

Но през юни 1815 г. на Дрина сърбите нанасят поражение на една част от войските на Хуршид паша. Загиват около хиляди и двеста османци, а един от военачалниците им, Ибрахим паша, е пленен. Милош се отнася много внимателно към пленниците, освобождава Ибрахим паша от пленничество и изпраща поздравления на Хуршид паша. Малко по-късно, на 9 август 1815 г., ръководителят на сръбското въстание отива в Главната квартира на турското командване на Дрина, носи дарове, изразява покорност, оплаква се от режима на Скопляк и моли за мир чрез предоставяне на известно самоуправление на сърбите.

В същото време е спряно турското настъпление и от изток, а войводи на Милош преговарят от негово име с Маршали Али паша. Последният се показва по-благосклонен към сърбите, иска те само да изразят покорност към султана, но не настоява за тяхното разоръжаване. Сърбите пускат един турски отряд да замине за Белград, а пашата — една сръбска депутация да замине за Цариград. В края на август 1815 г. се урежда среща между Милош и Маршали Али паша. Започват преговори с перспектива за постигане на споразумение.

Към такава стъпка Милош отива без колебание. Той си дава сметка, че военните успехи могат лесно да се превърнат в поражения и че на Сърбия е необходимо политическо решение. Портата пък отчита измененията в международната обстановка: Русия настоява за прекратяване на турската офанзива срещу Сърбия и съсредоточава войски на р. Прут.

През септември 1815 г. руският посланик в Цариград предава нарочна нота на Портата с искане за изпълнение на чл. 8 на Букурещкия мир от 1812 г. Въстанието в Белградския пашалък е неприятно за управляващите среди в Цариград, но едно продължаване на войната може да доведе до по-големи усложнения.

Затова сръбските депутации се приемат добре в османската столица, а Маршали Али паша и Хуршид паша, чиито войски са на границите на Белградския пашалък, получават указания да водят преговори със сърбите. Портата обаче не бърза, а и не желае да се обвързва с официално споразумение. От Цариград само обещават да накажат зулумаджиите и да вземат мерки за подобряване на положението на сърбите. За ръководителите на въстанала Сърбия това все пак е нещо. Милош възприема тактиката на постепенното действие: на първо време приемане на по-малки отстъпки, а след това, при друг случай — искане на още и още. Той усърдно се труди да създаде впечатление, че не е против султанския суверенитет над Белградския пашалък, но същевременно работи за разширяване на властта на автономните институции за сметка на органите на турската власт. С всички възможни легални средства — преговори, подкупи и пр., Милош просто започва да „изнудва“ различни отстъпки от Портата, насочени към учредяването на сръбска държава.

Първата стъпка в случая е устното споразумение между Милош и Маршали Али паша: сърбите сами да събират всички налози; при съдене на сърби освен османски муселим във всяка нахия да участва и по един сръбски кнез; спахиите да получават само това, което им е определено по съответните берати; създава се специална сръбска Народна канцелария от 12 кнеза (от всяка нахия по един) като върховно сръбско съдебно и административно тяло; Милош Обренович се утвърждава като главен измежду сръбските кнезове; не се разрешават основаването на читлуци и заселването на еничари в пашалъка; сръбските бежанци могат свободно да се завърнат от Австрия.

Това споразумение се оказва достатъчно, за да се въдвори относително спокойствие и мир в Сърбия. Сюлейман паша Скопляк е преместен в Босна, а белградски везир става Маршали Али паша, който установява сравнително умерен режим. Белградският пашалък е възстановен в границите от преди 1804 г. — шестте нахии, присъединени към Сърбия по време на Първото сръбско въстание, са върнати на съседните пашалъци. Еничари вече няма, те са изключени и от турските гарнизони в сръбските градове. Наред със султанския везир и неговите органи сърбите имат свой кнез и своя Народна канцелария като автономно държавно учреждение. Настъпва период на своеобразно двувластие — власт на сръбските кнезове начело с Милош и власт на султанския везир и неговите органи.

Споразумението „Милош — Маршали Али паша“ осигурява полуавтономен статут на Сърбия и дълго време служи като основа на сръбско-турските отношения. Традициите от времето на Мустафа паша, Ичковия мир и Букурещкия договор (неговия чл. 8) са изходните позиции, въз основа на които се преминава от една неопределена и крайно ограничена полуавтономия към изграждане на модерна сръбска национална държава. В началото на 1816 г. султанът издава няколко фермана, които до голяма степен узаконяват споразумението. Признава се правото на сърбите да имат по един свой кнез във всяка нахия, както и един „постоянен съвет“ (т.е. Народна канцелария). Султански берат, който да потвърждава положението на Милош като главен кнез, обаче не се получава.

Утвърждаване на сръбската автономия

Върховен постоянно действащ орган на полуавтономна Сърбия е Народната канцелария в Белград, където заседават 12 сръбски кнезове. Султанската администрация работи с Милош като главен сръбски кнез, но това не задоволява сръбския ръководител — той се стреми не само към официално признаване, но и към сръбски престол: през ноември 1817 г. сръбската Народна скупщина го провъзгласява за наследствен кнез. Позовавайки се на Ичковия мир от 1806 п, сърбите формулират нови искания, които започват да надхвърлят рамките на споразумението „Милош — Маршали Али паша“.

Всичко това, особено искането за признаване на Милош като наследствен кнез, е неприятно за Портата. На сръбска страна обаче е Русия. Сръбски представител в руската столица е довереният на Милош българин от Разлог Михаил Герман, който се застъпва за сръбската кауза пред руските управляващи среди. Руски представител в Цариград пък е барон Строганов, който от името на своето правителство упражнява натиск върху Портата за разширяване на сръбската автономия. Международноправна основа на руския натиск е чл. 8 на Букурещкия мирен договор от 1812 г. А Османската империя изпитва големи трудности поради феодалните размирици, а след това и поради въстанията в Дунавските княжества и Гърция. И Портата волю-неволю трябва да прави нови отстъпки.

През 1820 г. сърбите изпращат две свои депутации в Цариград — едната през пролетта, другата през есента. Исканията този път са: пълно самоуправление на Сърбия, признаване на Милош за наследствен кнез, връщане на 6-те нахии, влизали в пределите на Сърбия през 1812–1813 г. Вместо това султанът издава ферман, според който се признава съществуващата дотогава ограничена автономия на Сърбия. По съвета на Русия сръбските представители не приемат този султански акт. Изострят се не само сръбско-турските, но и руско-турските отношения, а сръбската депутация е хвърлена в затвора. В Цариград подозират Милош, че поддържа връзки с гръцките етеристи, и заработват за неговото сваляне: установяват връзки с противниците му, изпращат войски в Ниш, спахиите предизвикват инциденти по сръбските села и пр. Гръцкото въстание обаче поглъща силите на Портата и тя не може да предприеме офанзива срещу Сърбия. И положението се замразява за още няколко години.

Времето обаче работи в полза на сърбите. Международната обстановка продължавала се изменя във вреда на Османската империя: европейската демократична общественост искрено съчувства на въстаническа Гърция. Русия постепенно изоставя „Свещения съюз“ с Метерних и се готви за намеса; Англия не иска да допусне едностранна руска намеса и съгласува действията си с дипломацията на Петербург по линия на умиротворяване на Балканите; османците търпят поражения в Гърция; руският престол се заема от по-енергичен император — Николай I. И следва руски ултиматум: да се освободят затворените в Цариград сръбски представители, на сърбите да бъдат предоставени обещаните им привилегии, турски делегати да се изпратят на руската граница за преговори с Русия по всички въпроси за приложението на Букурещкия мир от 1812 г.

В крайна сметка след известно протакане от турска страна през есента на 1826 г. е подписана т.нар. Акерманска конвенция между Русия и Османската империя. Портата признава, че е длъжна да изпълни чл. 8 на Букурещкия мирен договор от 1812 г. Тя се задължава в 18-месечен срок да уреди сръбския въпрос чрез преговори с депутати на сръбския народ, което да намери място в съответен хатишериф. На практика това означава поражение на султанската дипломация, връщане на Сърбия в границите й от 1812–1813 г. и признаване на нейното национално самоуправление.

Окончателно решение все пак не последва веднага. То идва едва след Руско-турската война от 1828–1829 г. Според точка 6 на Одринския мир султанът се задължава да издаде хатишериф, с който да утвърди сръбската автономия, да разшири територията на Сърбия с 6 нахии и да признае Милош за наследствен сръбски кнез. Султанският хатишериф от 1830 г. признава Сърбия за васално княжество начело с Милош Обренович като наследствен кнез.

Равносметка

Сръбската национална революция представлява цялостен процес на освобождаване на Сърбия от османско господство, който се развива през първите 30 години на XIX век. В развитието на този процес ясно се разграничават три периода: 1. Първо сръбско въстание (1804–1813); 2. Възстановяване на османската власт (1813–1815) и 3. Второ сръбско въстание и учредяване на автономно Княжество Сърбия (1815–1830). Тази революция коренно променя сръбското общество от онова време в много направления — социално-икономическа област, Държавно-политическо развитие и политически живот, културно-просветно дело, национална психология и пр.

Главната сила на сръбската национална революция е селячеството. Още от избухването на Първото сръбско въстание тази сила ратува против еничарските читлуци, но и против цялата спахийска система на производство и отношения. Сръбският селянин престава да се подчинява, да работи и да плаща данъци на предишните си господари. Още през април 1805 г. сръбската Народна скупщина формулира искането сърбите да плащат на султана само един точно определен данък. Сърбите вече не признават каквито и да било задължения към читлук-сахиби и спахии. В хода на събитията впоследствие се унищожават всички институции на чуждата власт, сръбският селянин получава пълна икономическа независимост и става пълновластен господар на земята си.

Свободен селянин на своя земя, независимо частно селскостопанско имение и производство, при спазване на принципа всекиму толкова земя, колкото със собствени сили може да обработва — това е един от най-големите резултати на сръбската национална революция в социално-икономическата област. Това на практика означава край на османската феодална система, развитие на сръбското общество на основата на частната собственост, свободната конкуренция, личната способност и инициатива.

Следващото голямо постижение е създаването на сръбската национална държава. Свободният гражданин с неговото частно имение и производство, селско или градско, наследено или придобито, може да бъде защитен и да разгърне способностите и силите си само в самостоятелна национална държава. И от искане за свои избрани старейшини, начело с главен кнез и плащане на определен данък на Портата (1804–1806), въстанала Сърбия преминава към изграждане на независима национална държавна организация (1807–1813): Народна скупщина, Правителствен съвет на сръбския народ, върховен вожд (Караджордже), магистрати и войводи като местни органи на властта, собствена въоръжена сила и т.н.

Всичко това, разбира се, не минава гладко. Напротив, състезават се две коренно противоположни държавнически концепции, борбата между които от време на време придобива жестоки форми и взема своите жертви. Става дума за абсолютистко-централистичните усилия на Караджордже и Милош, от една страна, и опозицията срещу това, от друга. Налага се обикновено абсолютистко-централистичното начало.

Сръбската национална държава се ражда в огъня на Първото сръбско въстание. Нейният държавно-политически строй се определя от сръбската държавно-историческа традиция, развитието на държавноправните отношения в света и съотношението на силите между различните групировки и течения в обществото. На основата на историческата си традиция сърбите периодично свикват своя Народна скупщина, която решава най-важните въпроси. На основата на държавноправната теория и практика в света пък си създават един постоянно действащ орган — Правителствен съвет, който има законодателни, изпълнителни, финансови, съдебни, стопански и просветни функции, продава турски имоти, събира такси и налози, управлява т.нар. Народна каса и пр. Изграждат се и местни органи на властта по нахии — магистрати като съдебна и изпълнителна власт.

На основата на собствената си традиция и в съответствие с тогавашната световна теория и практика се развива и монархическото начало в Сърбия. В края на 1808 г. Правителственият съвет на сръбския народ признава Караджордже за наследствен върховен предводител. С това се слага началото на нова сръбска династия — тази на Караджорджевичите. При това „върховният предводител“, „вождът“ не е някаква титла или представителна функция, а най-висша реална власт. В създаващата се сръбска национална държава през 1804–1813 г. може да се прави и се прави само онова, което Караджордже одобрява или на което той не се противопоставя.

Това положение намира потвърждение в приетата от Народната скупщина през януари 1811 г. нова държавна уредба, имаща характер на конституция: Караджордже е върховен вожд; създава се правителство. Начело на отделните отрасли на държавното управление стоят попечители (министри). Като такива се назначават и противници на „вожда“, а тези, които не приемат определените им постове, се изгонват от страната (Миленко Стойкович и Петар Добърняц); представителите на изпълнителната власт полагат клетва пред върховния вожд; нито едно народно дело не може да се предприема, в страната или извън нея, без знанието и одобрението на върховния вожд.

В действителност като върховен вожд Караджордже дели властта с Правителствения съвет, но предимствата винаги остават на негова страна. В клетвата, която вождът полага съгласно конституцията от 1811 п, изрично се казва, че и той няма да предприема нищо без споразумение с Правителствения съвет, но няма и да позволи на никого да си присвои незаконно каквато и да било власт. Като водач на въстание, което е преди всичко война, изявил се като блестящ стратег, пълководец и държавник, Караджордже не допуска никой да му оспорва властта. Неговата държавническа мъдрост и сила е насочена към създаването на национална държава с модерни за своето време народни и държавноправни институции, необременени от сепаратизъм, самоуправство или съперничество между държавните органи и дейци. В това отношение неговата централистична държавотворна концепция далеч превъзхожда автономистичната концепция за държава, в която никой никому не се подчинява.

Ако държавотворната концепция на Караджордже съчетава сръбската историческа традиция с държавотворните постижения на новото време, то концепцията на неговите опоненти се базира на нахийското сръбско самоуправление от миналото. Става дума в случая за две категории носители на консервативно мислене и поведение в сръбското общество: първо, стари кнезове, бивши турски посредници, които трудно разбират повелите на времето, респ. повелите на сръбската национална революция: второ, войводи, бивши хайдути и търговци, издигнали се до положението на самовластни господари в своите области, които трудно съгласуват действията си с каквото и да било централно ръководство. Налага се линията на Караджордже, защото тя се ползва с подкрепата не само на сръбския народ, но и на мнозинството сръбски въстанически водачи.

Абсолютистко-централистичното начало в изграждането на сръбската национална държава се отстоява и по време на Второто сръбско въстание, но Сърбия тогава е повече сръбски пашалък на Милош Обренович, отколкото модерна европейска държава. Сравнението между сръбската държава на Караджордже и тази на Милош е определено в полза на първата: Милош заменя старите кнезове със свои предани слуги, взема всички административно-политически и финансови дела на Народната канцелария в свои ръце, Сърбия няма министри и държавни чиновници, а лично предани на върховния кнез слуги, сръбската администрация е твърде примитивна, самото обкръжение на Милош е доста простовато, склонно към сплетни, груби шеги и подигравки.

На всичко отгоре Милош много се страхува от възможни конкуренти за върховната власт. В стремежа си да се задържи на върха и да се наложи като абсолютен владетел той стига и до тежки престъпления: през 1815 г. от Австрия се завръщат бивши войводи от Първото сръбско въстание — Стоян Чупич, Петар Николаевич, Петар Молер, Павле Цукич и др. Те поставят въпроса за подялба на властта с Милош. Отново се очертават две партии: абсолютистко-централистична, начело с Милош, и автономистка, начело с П. Молер. През 1816 г. Молер е обвинен в злоупотреби, предаден на пашата в Белград и убит. През 1817 г. са избити и войводите Сима Маркович и Павле Цукич, чиито глави са изпратени на султана в Цариград. Не е пощаден и Караджордже, който през 1817 г. тайно се завръща в Сърбия с намерение да се включи в освободителната борба — неговата глава също е изпратена в Цариград.

Опозицията срещу Милош не идва само от бивши войводи и водачи. Основания за недоволство от неговия режим има сред по-широки слоеве от населението: Милош въвежда собствен монопол над търговията със сол, установява контрол над търговията със свине и едър добитък, самоволно използва народни средства за свои лични цели, управлява еднолично и се държи като селски тиранин. От всичко това страда населението, принудено да издържа две администрации — тази на Милош и тази на пашата. И следват недоволства и бунтове: през 1821 г. се вдига бунт в Пожаревачката и в Моравската нахия под водачеството на главните им кнезове Марко Тодорович — Абдула и Стефан Добърняц (син на войводата от Първото сръбско въстание Петар Добърняц). Бунтът е бързо потушен, Марко Абдула е убит, а Добърняц бяга. През 1825 г. има бунтовническо движение в Смедеревската и в Пожаревачката нахия под водачеството на Милое Попович — Дяк. Изпратеното от Милош опълчение минава на страната на въстаналите. След успокояване на населението, в това число и чрез обещания, по-главните водачи заедно с Милое Попович са избити. През 1826 г. има заговор начело с Джордже Чарапич, завършил с разкриване и ужасяваща разправа с участниците (сечене на ръце, рязане на езици).

Сръбската национална революция оставя много нерешени въпроси, които могат да се разглеждат в две направления: първо, Държавно-политическо развитие, проблеми на държавното строителство; второ, проблеми на националната политика, довършване освобождението на сръбството и неговото обединение в обща сръбска национална държава. В областта на държавното строителство Сърбия си създава един династичен въпрос. И Караджордже, и Милош основават съперничещи си династии, а съществува отделна династия и в Черна гора. Появява се и един конституционен въпрос. По време на Първото сръбско въстание има конституционни опити, а Милош управлява без конституция не само до 1830 г., но и след това. Решението на конституционния въпрос трябва да сложи край на борбата между абсолютистко-централистичното и автономисткото направление в държавното строителство. Сръбската национална революция дава преднина на абсолютистко-централистичната концепция, защото без централизирано и дори еднолично ръководство не е възможна никаква победа. Следващото развитие обаче ще даде преднина на неговия антипод, автономизма, прераснал в конституционна парламентарна концепция за държавна организация на обществото. Що се отнася до втората област, то става дума в случая за въпроси на сръбската национална политика, които ще бъдат обект на по-нататъшно отделно разглеждане.

Сръбската национална революция извежда сръбското общество на нов етап на развитие и в културно-просветната област, в духовната сфера. Ако Караджордже и Милош са великани на революцията, всеки по своему, то Доситий Обрадович и Вук Караджич не са по-малко великани, отново всеки по своему, в областа на науката, просветата и културата. Освен тях в Сърбия работят и много други учени и просветени люде, дошли от Войводина сърби, които дават своя принос както в изграждането на Сърбия като държава, така и в културното възраждане на сръбския народ. Наистина и през първата четвърт на XIX век сръбското общество още малко знае четмо и писмо, но вече е отворено към света, достатъчно пробудено и политически грамотно, за да може да отстоява себе си при всички случаи.

Сръбската национална революция оказва силно въздействие върху сръбското общество и в националнопсихологическата област. Заражда се чувство на национален патриотизъм, сърбинът вече е готов за борба не само за освобождението на своя край, а за освобождението на цялото сръбство. Освен това сърбинът вече не се бои от турчина, той се е научил да воюва и да побеждава и да гине. Еничарската „Сеча кнезове“ не сплашва сърбите, а само ги предизвиква да въстанат; „Кьеле кула“ не сплашва сърбите и не ги принуждава да сложат оръжие и да се покорят, а става „знамениена сръбския народ“.

Сръбската национална революция изважда на бял свят и немалко отрицателни страни от националната характеристика на сръбството. Научено да се измъква от изпълнение на своите задължения, сръбското население трудно свиква с организация, общ ред и дисциплина, още повече че „неговата“ национална държава често е по-лоша от чуждата. Революцията развива бунтовнически манталитет и непокорство, тя дава оръжие и власт и на хора, които не я упражняват в интерес на обществото, а в свой личен интерес. Изобщо сръбското общество, макар все още да е единно от етническа и социална гладвна точка, трудно се управлява. И ако по време на въстанията то съсредоточава обединените си усилия главно срещу османското господство, след 1830 г. на преден план ще излязат вътрешните проблеми и сръбството ще започне повече да се занимава със себе си, със своята собствена държавна организация и политика.

Гръцкото общество в началото на XIX век

До началото на XIX век Гърция прави значителна крачка напред в своето обществено-икономическо развитие. Проникват стоково-паричните отношения, зараждат се първите форми на капиталистическо производство, възникват манифактурни предприятия, полупланинското източно крайбрежие на страната се оформя като промишлено-занаятчийски район, силно развитие получават търговията, корабостроителството и корабоплаването. Гръцките острови и пристанища постепенно отнемат първенството на Венеция в транзитната търговия, богати гръцки търговци образуват мощни компании, основават свои кантори и търговски колонии по Европа, строят кораби и управляват богат и силен търговски флот — към края на XVIII век целият гръцки търговски флот разполага с повече от 600 кораба с товароподемност над 150 хиляди тона и около 37 хиляди моряци. При това търговията не е вече обикновена размяна на стоки, а обслужва производството и участва в търсенето и завладяването на пазари и източници на суровини.

Заедно с това силно развитие получава корабостроителството. Възникват едри корабостроителни и корабовладелски компании, притежаващи големи капитали. В тази сфера напълно се налага капиталистическото предприемачество. Корабите често се строят не за да се ползват от самите собственици, а за да се дават под наем. Всъщност, преди още да се учреди като национална държава, Гърция става морскотърговска „държава“ в рамките на Османската империя.

По-особено е положението на Гърция и в политическата област. Гръцките земи имат различен държавно-политически статут в Османската империя — един за островите, друг за областите Мани и Сули, трети за Пелопонес или Континентална Гърция. Навсякъде обаче се запазват някакви форми на самоуправление. Да вземем например Пелопонес. След 1715 г. той става османски пашалък начело с назначен от султана паша и разделен на окръзи (епархии) начело с назначени от пашата войводи. Окръзите се състоят от общини, които се управляват от изборни старейшини. Тези именно старейшини образуват своего рода общински парламент, местно събрание като съвещателен орган при войводата. Един или двама избрани от общинското събрание първенци влизат и в изпълнителния съвет на войводата. Тези именно първенци са т.нар. коджабашии. Най-често те са едри земевладелци или монополисти в пелопонеската търговия и играят ролята на посредници между населението и османските власти. Двама коджабашии имат пелопонесците и в Цариград като свои посланици пред Портата.

Всъщност коджабашиите стават част от османската управленска система, но са и част от гръцкия народ. Те не се избират от цялото население на даден район, а от определен брой имотни хора, по-точно от общинските старейшини. Като част от османската управленска система те се проявяват като консерватори, но като част от гръцкия народ не са далеч и от неговите националноосвободителни стремежи. Друга подобна групировка съставляват фанариотите и висшето гръцко духовенство. В квартала „Фенер“ на османската столица се намира седалището на Цариградската патриаршия. Там живеят най-богатите и образовани гърци. Техни хора участват в османската администрация и заемат важни държавни постове: велик драгоман — частен секретар на великия везир, драгоман на флотата — посредник между капудан пашата и гръцките острови, князе на Влахия и Молдова и др. Фанариотите служат на Османската империя като преводачи и посредници, участват в дипломатически преговори, играят ролята на посредници с чужденците, научават много тайни от кухнята на турската и европейската политика, придобиват огромно влияние в империята. Те приемат Османската империя като гаранция на своята дейност и религиозна хегемония, но като гърци държат на гърцизма и православието, разминават се с радикалната революция, но не одобряват и османското господство на Балканите.

Следващата имотна и влиятелна социална групировка в гръцкото общество, средната класа, буржоазията, е свързана повече с Европа, отколкото с Османската империя. Тя е много по-богата в сравнение със средната класа в коя да е друга балканска страна. Затова гръцката национална революция е и най-добре обезпечена с материални и финансови средства за своето успешно реализиране. Тази социална групировка естествено е заинтересована от националноосвободителното движение. Тя, разбира се, не е единно хомогенно съсловие. Неговият най-горен слой проявява колебание и нерешителност, като се стреми да развива националната революция в приемливи от неговата гледна точка социални рамки.

По-нататък следва народът — селячество, моряци, рибари, занаятчии, дребни търговци, нисше духовенство, наемници. Всички те са против османската социално-икономическа и политическа система и съставляват основната движеща сила на гръцката национална революция. При това всички очакват освен постигане на национална свобода получаване и на други облаги: едни — да се сдобият с плодородни земи, други — да се доберат до власт и да направят лична кариера, трети — да спечелят богатства или да заграбят плячка. Към народа следва да отнесем също така хората, които изпълняват мисията на посредници между Гърция и Европа в областта на знанието и идеите, в духовната сфера, сиреч интелигенцията. Такива хора Гърция има по-рано и в по-голям размер в сравнение с останалите балкански народи под османска власт. Те са, които пресаждат на гръцка почва идеите на европейското Просвещение и Френската революция.

Гърция има и немалко въоръжени хора. На първо място тук ще отнесем гръцкия флот — гръцките кораби кръстосват по Средиземноморието въоръжени (за да се защитават от пирати или сами да пиратстват). Освен това в гръцкото общество съществуват три вида други военизирани хора — клефти, арматоли и капои. Клефтите съответстват на българските хайдути. Те се въоръжават без разрешение от властите и ходят по планините на чети. Главният им мотив за четничество е личното отмъщение, а главен обект на нападенията — представители на османската администрация. Арматолите са призната от властите полицейска сила. Тяхното предназначение е да осигуряват обществения ред, да пазят проходите и да участват в преследване на клефтите. Капоите пък са полицейски части, набирани от провинциалните власти. Ръководителите и на трите формирования се наричат капетани. Докато клефтите преминават от един район в друг, то арматолите имат в подчинение определена област, наречена капетанлък, която се ползва с вътрешна автономия.

И така в началото на XIX век Гърция се оказва достатъчно „узряла“ за започване на своята национална революция: военизирани хора за започване на битката, образовани, подготвени и свързани с европейските идеи влиятелни люде за организиране на гръцка национална държава, народ, готов да се впусне в борбата за своето национално освобождение и достатъчно богата средна класа за материално и финансово обезпечаване на победата.

Филики етерия

В последните години на XVIII и началото на XIX век в гръцкото общество си пробива път идеята, че свободата на Гърция няма да е дело на външни сили, а трябва да се постигне от самите гърци чрез всеобщо въстание. За победа на едно такова въстание е необходима широка народна организация. И през 1814 г. се полага началото на такава организация: гръцки търговци създават в Одеса организация, която наричат Филики етерия (Дружество на приятелите). Тя се изгражда като строго конспиративна мрежа — с централно ръководство, с низови организации при разделяне на членовете на степени (побратими, препоръчани и йереи), с посвещаване, полагане на клетва, шифър за кореспонденция, псевдоними и пр. А целите й са да подготви и осъществи общо въстание за ликвидиране на османското господство и освобождение на Гърция.

В продължение на няколко години Филики етерия се масовизира и става мощна освободителна организация. Към нея се устремява най-будната и революционна част на гръцкото общество. В организацията влиза и водачът на полунезависимата област Мани в Пелопонес Петро Мавромихалис, към етеристите се присъединяват видни клефтски войводи (кап. Тодор Колокотронис и др.), основават се областни настоятелства — ефории, за ръководство на революционната дейност по места, събират се пари и оръжие. Централното ръководство на Филики етерия се премества в Цариград, по-близко до Гърция, назначават се апостоли, започва трескава подготовка за въстание.

Програмата на Филики етерия има предвид не само гръцко, а и общобалканско антиосманско въстание. Затова водачите на организацията установяват връзки с представители на другите балкански народи, а нейната мрежа се разпростира и извън пределите на Гърция. Етеристите създават свои организации в Сливен, Пловдив, Габрово и други български градове. Като апостол на организацията за България е назначен Димитър Ватикиоти, грък, офицер на руска служба, командир на българските доброволци в руската армия по време на войната от 1806–1812 г. Чрез Йоргаки Олимпиос, водач на клефтите, взели участие в Първото сръбско въстание, е постигнато съглашение с Караджордже Петрович да се върне в Сърбия и да съдейства за нейното въвличане в една обща освободителна борба на Балканите. Усилията в това отношение обаче се провалят, тъй като завърналият се в Сърбия Караджордже е убит от Милош Обренович. Етеристите създават своя мрежа от организации и в Дунавските княжества, като се свързват с влашкия революционер Тудор Владимиреску. Започва подготовка на въстание и във Влахия.

За да придадат по-голяма тежест на започнатото дело, основателите на Филики етерия се стремят да привлекат за ръководител на организацията граф Йоан Каподистрия, по произход от аристокрацията на Ионийските острови, от 1809 г. на руска служба, а от 1816 г. министър на външните работи на Русия. Усилията в това отношение обаче не дават резултат: Йоан Каподистрия смята, че освобождаването на Гърция може да се постигне само с помощта на Русия, а тя след Виенския конгрес е свързана с европейската реакция и има отрицателно отношение към всякакви революционни организации. След отказа на Каподистрия ръководството на Етерията се обръща към Александър Ипсиланти, генерал-майор в руската армия, с молба да застане начело на организацията. Ипсиланти приема и през пролетта на 1820 г. става неин върховен ръководител с пълномощно на генерален инспектор.

В качеството си на ръководител с неограничена власт Ал. Ипсиланти предлага на Милош Обренович гръцко-сръбски съюз с широк диапазон на взаимни ангажименти: братска взаимопомощ, право на преминаване на войски на Филики етерия през сръбска територия, гръцко-сръбски антиосмански военни действия, признаване на наследствено право на Милош на сръбския княжески престол от гръцка страна и пр. От тази акция обаче не излиза нищо. (Не толкова защото изпратените от Ипсиланти предложения до Милош попадат в турски ръце, а преди всичко, защото сръбският княз предпочита да изнудва отстъпки в полза на създаващата се сръбска държава самостоятелно и по свой начин.)

След поемането на ръководството на Филики етерия Ал. Ипсиланти се установява в Одеса. През средата на октомври 1820 г. се свиква военен съвет на организацията в Измаил. Събралите се там дейци на организацията обсъждат и приемат план на предстоящите действия: Въстанието да започне след два месеца. Негов център да бъде Пелопонес. Ипсиланти да замине през Триест за Гърция като главнокомандващ с неограничена власт. Цариград и турската флота да бъдат опожарени. Гърците на руска служба, както и тези в други страни (Египет, Италия и пр.) да оказват финансова помощ или да отидат в Гърция за непосредствено участие в борбите. Влахия и Молдова няма да участват във въоръжени действия — те ще служат като база за снабдяване с оръжие и продоволствие. В България въстание също няма да има — ще се формират български отряди, които да се използват според обстоятелствата. Разчита се на съюзничеството на Милош, който пръв трябва да започне военни действия и да ангажира турските сили на северозапад. Очаква се също така Черна гора да действа съвместно със Сърбия. Сериозни надежди в тази насока се възлагат и на отцепника Али паша Янински, които от лятото на 1820 г. е във война със султана. На пряко руско участие не се разчита, но на благосклонно отношение — да.

Планът обаче е едно, а реалната действителност — друго, трудно е да се отчете и да се предвиди всичко. И в този случай събитията се развиват съвсем не по предварително начертания план. Наскоро след неговото приемане Ипсиланти из основи го изменя, като решава въстанието да започне от Дунавскте княжества — там да се съберат въстаническите сили, които да си пробият път през Западна България и Македония до Гърция. Последвалите събития ще опровергаят и този план.

Въстанието в Дунавските княжества. Владимиреску и Ипсиланти

В съгласие с намеренията на Ипсиланти в началото на 1821 г. избухва въстание във Влахия. Селските маси от Олтенския край, а след това цяла Мала Влахия се вдигат за премахване на социалния гнет, което придава антифеодален характер на въстанието. Същевременно румънският народ се бори срещу османското господство, за национална независимост. И понеже османското господство във Влахия и Молдова се олицетворява от фанариотите, които управляват княжествата като оръдия на Портата и султана, движението тук има ясно изразен антифанариотски характер. Настъпва раздвижване и сред болярството, което издига идеята за сваляне на фанариотите от власт и създаване на „национална династия“.

Начело на въстанието на румънския народ застава Тудор Владимиреску. По произход дребен болярин, участник в Руско-турската война от 1806–1812 г. като командир на отряд доброволци в руската армия (съставен от румъни, българи и албанци), свързан с демократичните идеи на Филики етерия и застъпник на исканията на селячеството за социални реформи, Владимиреску спечелва голяма популярност. На призивите му се отзовават селските маси, в това число и преселените във Влахия българи, с надежда да постигнат националното освобождение на България. Движението придобива масов характер, съставя се значителна въстаническа войска, с която Владимиреску потегля към Букурещ.

В същото време Ипсиланти минава в Молдова и застава начело на едно „етеристко“ въстание. Отвсякъде прииждат доброволци — гърци, българи, сърби, албанци, съставя се „етеристка“ въстаническа войска (около 7 хиляди души), която също се насочва към Букурещ. Ипсиланти и Владимиреску почти едновременно влизат в столицата на Влахия. Веднага обаче избухват разногласия, които прерастват в непримирим конфликт. Ипсиланти не подкрепя нито социалните, нито антифанариотските искания на движението на Владимиреску. Сам произлязъл от виден фанариотски род и свързан с князете фанариоти, водачът на Филики етерия защитава фанариотското господство във Влахия.

Междувременно Портата предприема мерки за ликвидиране на въстаническо-то движение в Дунавските княжества. В началото на май 1821 г. турски войски минават Дунав. Руският император от своя страна декларира, че осъжда въстанието на Ипсиланти, лишава го от генералския му чин и не възразява срещу нахлуването на османските войски във Влахия. За да избегне стълкновение с Османската империя, Владимиреску пък обявява, че движението му е насочено само срещу фанариотите гърци. Той не оказва съпротива на настъпващите към Букурещ султански войски, което става причина за широко недоволство в неговите части. Въстаниците, особено българските доброволци, приемат отказа на Владимиреску да воюва с Портата едва ли не като предателство спрямо освободителното движение. Авторитетът на Владимиреску мигновено пада, той е арестуван от етеристите пред очите на войниците му, а след това по нареждане на Ипсиланти е екзекутиран. Войската на Владимиреску се разпръсва, движението търпи неуспех.

Наскоро след това заглъхва и движението на Ипсиланти във Влахия. При новосъздадената обстановка етеристката въстаническа войска не може да продължи движенито си към Гърция и Ипсиланти се отказва от тази идея. Под натиска на турската армия той напуска Букурещ и се изтегля на северозапад. В генерално сражение между настъпващите турски сили и етеристите, състояло се на 19 юни 1821 г. войската, на Ипсиланти е напълно разбита. Разпаднала се на дребни отряди, тя лесно е ликвидирана от нашествениците. Самият Ипсиланти се прехвърля в Австрия, но е арестуван и умира в затвора (1828 г.).

Избухване на въстанието в Гърция. Националното събрание в Епидавър

Още по време на борбите в Дунавските княжества избухва въстание и в самата Гърция. То започва под ръководството на апостола на Филики етерия Папафлесас, водача на клефтите Колокотронис и старейшината на маниотите Мавромихалис. Най-голям размах още през пролетта на 1821 г. въстанието добива в Пелопонес и гръцките острови. По това време там няма реална османска власт — валията на Пелопонес Хуршид паша е изцяло ангажиран във войната срещу Али паша Янински. И въстаналите гърци започват с необикновена жестокост да изтребват „друговерците“ — погроми над мюсюлмански селища, избиване на собственици на чифлици, административни служители, изобщо турци и мюсюлмани, независимо от пол и възраст, виновни или невинност. Твърди се, че избитите мюсюлмани в Пелопонес през първата половина на 1821 г. не са по-малко от 15 хиляди души.

В отговор на това Портата обявява „свещена война“ на гърците: масово клане на гръцкото население, повсеместни арести, насилия и убийства, чували с отрязани глави на влиятелни гърци и християни по цялата империя. Масовите репресии на турските власти, в това число и срещу цариградските гърци и патриаршията, отблъскват от Портата и върхушката на гръцкото общество. Въпреки някои колебания едрите търговци и корабопритежатели подкрепят движението, правят дарения или блокират с флотата си турските крепости по Пелопонеското крайбрежие. До края на 1821 г. почти целият Пелопонес е очистен от турски войски и гарнизони. Освободена е също така значителна част от Континентална Гърция, както и много гръцки острови, които стават морска база на въстанието.

В условията на общ въстанически подем са произведени избори и през декември 1821 г. започва работата си първото Национално събрание на Гърция в Епидавър. То приема декларация, с която отхвърля османското господство и провъзгласява независимостта на Гърция. В началото на януари 1822 г. Националното събрание приема конституция, която провъзгласява Гърция за република. Законодателната власт в републиката принадлежи на Националното събрание, а изпълнителната — на един изпълнителен съвет от 5 души, който от своя страна назначава правителство.

Гръцкото въстание се подготвя и избухва по инициатива и под ръководството на етеристите, т.е. емигрантската буржоазия и дребнобуржоазните слоеве в страната. Тези слоеве именно дават сила на демократичната тенденция в гръцкото въстание. Начело на тази тенденция застават споменатите по-горе дейци и войводи Колокотронис, Папафлесас и Мавромихалис. От лятото на 1821 г. към тях се присъединява Димитър Ипсиланти, брат на Ал. Ипсиланти, дошъл в Гърция да оглави въстанието. Към демократичната линия гравитират редица дейци и революционери, някои от които (Марко Боцарис, Георги Караискакис и др.) се проявяват и като блестящи организатори на народа в борбата му срещу непрестанните походи на султанските войски за потушаване на гръцкото въстание. Ръководството на събитията обаче все по-определено минава в ръцете на присъединилите се към движението земевладелци, корабопритежатели и едри търговци, които държат под свой контрол икономическия живот на Гърция. Тези слоеве пък стават социална основа на по-умереното и дори консервативно течение в гръцкото въстание. Начело на това течение застава видният фанариот и политик Александър Маврокордато.

Умерено консервативната тенденция в гръцкото въстание се проявява още в Националното събрание в Епидавър: приетата конституция провъзгласява равенство на гражданите пред законите, гарантира живота и имота им, но не предвижда раздаване на земя на селяните. Националното събрание приема освен това резолюция, в която обявява емблемата и знамето на Филики етерия за символи на метежни идеи. И все пак в първото Национално събрание противоречията не се изявяват открито и остро, установява се известно равновесие между двете тенденции. Основа на постигнатия временен и негласен компромис става подялбата на властта: за председател на съставения законодателен съвет се избира Димитър Ипсиланти, за председател на изпълнителния съвет — Ал. Маврокордато, а негов заместник — Петро Мавромихалис, председател на правителството пък става Тодор Негрис, бивш султански посланик във Франция и привърженик на умерено консервативното течение. Започва формирането на гръцка национална държава с републиканска форма на управление при автономия на областите с техните местни власти. Тази концепция на държавна организация на Гърция се отстоява от Ал. Маврокордато против проекта на Д. Ипсиланти за централистично устройство на държавата.

Опити за потушаване на въстанието. Гърция в борба за независимост

Гръцкото въстание предизвиква незабавна реакция от страна на Портата. Първото, което предприемат османските власти, са масовите погроми над гръцкото население: още през лятото на 1821 г. са избити хиляди гърци от Цариград и други градове, в това число и видни фанариоти, между които цариградският патриарх и одринският владика. Впоследствие, със затягането на борбите и разрастването на въстаническото движение, турските зверства и погроми стават най-често прилаганото средство за потушаване на въстанието. В резултат на това гръцкото население изживява големи трудности и дава огромни жертви за своята свобода и независимост: избиване на по-голямата част от населението на о. Хиос, унищожаване на Месолонгион и жителите му, опустошаване на Пелопонес, повсеместни погроми и жестокости навсякъде, където минават или се установяват султански войски. Всичко това изкопава дълбока пропаст в гръцко-турските отношения, придава ожесточеност на борбата, прави невъзможно по-нататъшното оставане на Гърция под османска власт.

Ако се обърнем към хода на военните действия в Гърция след избухването на въстанието, ще видим, че те се развиват с променлив резултат. Ако през 1821 г., когато въстаническото движение е в подем, турците търпят редица поражения, то през 1822 г. положението се променя в полза на Портата. Янинският отцепник Али паша е разбит и принуден да капитулира, което дава възможност на Портата да мобилизира повече сили за потушаване на гръцкото въстание. Всъщност през пролетта и лятото на 1822 г. три султански армии предприемат общо настъпление към Пелопонес. Настъпват османските войски и в Югозападна Гърция срещу полунезависимите сулиоти в планинските райони, в Етолия и Акарнания, към гр. Месолонгион. Над Гърция и нейното правителство, установило се в гр. Аргос, надвисва смъртна опасност. Появяват се признаците на паника, правителството на Негрис се евакуира на корабите.

Въпреки всичко въстаническите сили устояват на османския натиск. За това твърде много допринасят Тодор Колокотронис и Димитър Ипсиланти. Те не следват примера на правителството, не се установяват на корабите, а се заемат с организиране на съпротивата. С част от бойците Ипсиланти се затваря в Аргос, решен да брани крепостта, Колокотронис събира други войски, с които непрекъснато напада армията на Махмуд паша Драмали, започнала обсада на града. При това гърците опустошават отстъпваната под силата на османското оръжие своя земя, поради което турските войски остават без продоволствие и гладуват. През август 1822 г. османците снемат обсадата на Аргос, оттеглят се към Коринт, но са нападнати от отрядите на Колокотронис (около 9 хиляди души) и търпят големи загуби. Армията на Махмуд паша Драмали се разпада.

Неуспех търпят османците и при Месолонгион. Гръцката отбрана тук се ръководи от Ал. Маврокордато, Марко Боцарис и Петро Мавромихалис. Предприетата в началото на 1823 г. атака срещу града завършва с пълен провал. Турските части, подложени на непрекъснати нападения от страна на гръцките чети и оставени без продоволствие, загубват способност за сериозни действия, поради което отстъплението им от Месолонгион се превръща в истинско бягство, разложение, дезертьорство, разпадане. В резултат на това Гърция получава временен отдих.

През лятото на 1823 г. Портата предприема нови решителни действия за потушаване на гръцкото въстание: османският и алжирският флот дебаркират на остров Евбея с 10 000 души; към Гърция се устремяват нови османски армии — едната, предназначена за нахлуване в Пелопонес, другата — за поход към Западна Гърция и Епир, третата — за превземане на крепостта Месолонгион. Но и този път гръцката революция отстоява независимостта на страната. Срещнали упоритата съпротива на гръцките отряди, султанските войски, определени за нахлуване в Пелопонес, се прехвърлят на о. Евбея. Армията, определена за нахлуване в Западна Гърция и Епир, пък се бунтува поради неполучаване на заплатите. Само частите, определени за действия срещу Месолонгион, се придвижват напред, но търпят много загуби в сражения с гръцките отряди. След двумесечна обсада на града османската армия е принудена да се оттегли към Шкодра. От есента на 1823 г. отново настъпва затишие по фронтовете в Гърция.

Най-опасен и труден период от развитието на борбата на гръцкия народ за свобода и независимост се явява експедицията на Ибрахим паша в Гърция. Разбрал, че не може със собствени сили да сломи гръцкото въстание, султан Махмуд II се обръща за помощ към своя египетски васал, като обещава да му предаде о. Крит. Постига се договореност египетският флот да подпомогне османския и алжирския в борбата срещу Крит и гръцките острови, а синът на египетския валия Ибрахим паша със сухопътни войски да усмири Гърция. През юни 1824 г. обединеният флот превзема о. Псара. През пролетта на 1825 г. османски войски навлизат в Континентална Гърция, а Ибрахим паша започва овладяването на Пелопонес, превзема Наварин, Триполица и се насочва към Месолонгион. След неколкомесечна обсада при непрекъснати сражения и бомбардировки на 23 април 1826 г. крепостта пада. По-голяма част от Континентална Гърция също е покорена, обезкръвена и опустошена. Към лятото на 1826 г. въстанието се оказва едва ли не потушено.

В този момент изгрява звездата на талантливия клефтски войвода Георги Караискакис. С отряд от около 600 души той навлиза в Атика и отново започва освобождението на Гърция. Неговото име е всеизвестно, към него се стичат нови доброволци, армията му бързо расте. Тази именно лошо въоръжена, гладна и зле облечена „войска“ разбива редица османски гарнизони и прогонва османците от планинските селища. До началото на 1827 г. отново значителна част от Континентална Гърция е освободена. Продължава борбата за отстояване на гръцката независимост и в Пелопонес, където гръцките въстанически отряди организира и ръководи популярният вече народен войвода Колокотронис. Османските сили обаче още имат превъзходство и държат под свой контрол редица позиции и в Континентална Гърция, и в Пелопонес.

Изостряне на противоречията в гръцкото общество

Въпреки тежките изпитания, които преживява Гърция по време на въстанието, противоречията в гръцкото общество не се притъпяват и не изчезват, а напротив, задълбочават се. Особено остро се проявяват те в промеждутъците на затишие по фронтовете, в моментите, когато външната опасност изглежда отминала. Съгласно Епидавърската конституция от края на 1821 г. държавните органи на въстаническа Гърция имат едногодишен мандат. Налага се свикване на второ Национално събрание, което да „доучреди“ появяващата се нова държава. Това става в края на 1822 г. и началото на 1823 г. Второто Национално събрание на Гърция предоставя най-важните позиции в управлението на страната на умерено-консервативното течение — Ал. Маврокордато е избран за „архиканцлер“ и председател на законодателния съвет. Местните органи на самоуправление са премахнати и заменени с назначени управители на епархии (окръзи), подчинени на централната власт; Т. Колокотронис се назначава за главнокомандващ на въстаническите войски в Пелопонес, а Марко Боцарис — на тези в Етолия и Акарнания. Всъщност цялата власт се съсредоточава в ръцете на едрата буржоазия и земевладелците, а на представителите на демократичната линия се оставя само борбата срещу външната опасност и османското господство.

Изборът на Маврокордато за председател на съвета предизвиква остра реакция от страна на Колокотронис. Изпълнителният съвет също се изказва против съсредоточаването на всички власти в ръцете на водача на умерено консервативното течение. Тогава Маврокордато се оттегля на о. Идра и с военна сила разгонва противопоставилия му се изпълнителен съвет. През есента на 1823 г. всъщност в Гърция възникват две правителства — на едрата буржоазия начело с Маврокордато с резиденция в Триполица и на буржоазно-демократичните сили и народа начело с Колокотронис с резиденция в Кранидион.

Противоречия избухват и относно земята. Едрата буржоазия държи земите на турските чифликчии да бъдат разпродавани на селяните. Последните пък, разорени от постоянните войни, не могат да плащат исканите суми за данъци, а камо ли за закупуване на обработваната от тях дотогава земя. На редица места селските маси пристъпват към разпределяне на изоставените чифлишки земи. Колокотронис и другите народни войводи се обявяват в подкрепа на селяните, но правителството с военна сила усмирява броженията. Нещо повече, в края на 1824 и началото на 1825 г. Колокотронис и други популярни въстанически водачи са арестувани и дадени под съд, страната се оказва разцепена на враждуващи лагери, пред гражданска война. Срещу правителството се надига негодувание. И под натиска на масите, както и предвид нарастването на външната опасност поради експедицията на Ибрахим паша в Гърция, в началото на юли 1825 г. е публикуван декрет за обща амнистия. Излезлият на свобода Колокотронис поема върховното командване на гръцките войски в Пелопонес. Вътрешните борби временно стихват, силите на страната се насочват за преодоляване на отново надвисналата смъртна опасност.

Европейските сили и гръцкото въстание

Гръцкото въстание е типичен случай на антиосманско начинание на Балканите, започнато без Европа и едва ли не против нея. Официална Европа по онова време е подвластна на „Свещения съюз“ и осъжда гръцката революция. С течение на времето обаче нещата постепенно се променят: първо, гръцкото въстание предизвиква симпатията на Европа към гърците заради тяхната героична борба и издръжливост и антипатията към Османската империя заради нейната бруталност и жестокост. И възниква силно филелинистично движение, европейската демократична общественост съчувства на гръцкия народ и подпомага неговата справедлива борба, образуват се филелинистични дружества, събират се помощи, изпращат се доброволци. Това оказва влияние върху правителствата за промяна на тяхната политика към събитията в Гърция; второ, и европейските правителства не остават верни на „Свещения съюз“, защото неговите принципи невинаги им „отърват“. Русия няма интерес да се лиши от ролята си на „покровител“ на християнските народи на Балканите. При това тя има силен международноправен аргумент — Османската империя нарушава подписаните по-рано договори между двете страни. Още през лятото на 1821 г. руският посланик в Истанбул Строганов предявява руския ултиматум — да се прекрати преследването на християните, да се изтеглят султанските войски от Дунавските княжества и фанариотските князе на Влахия и Молдова да се заменят с местни владетели. Руско-турските противоречия бързо набират скорост, назрява идеята да се търси решение на Източния въпрос в полза на Русия чрез война с Османската империя. Колебанията в това отношение се прекратяват, след като на руския престол сяда император Николай I през декември 1825 г.

Англия пък не иска да допусне едностранна намеса на Русия в събитията. Подписва се един протокол (април 1826 г.) между двете сили, в смисъл, че те ще съдействат съвместно за умиротворяване на Гърция по пътя на превръщането й в автономно, васално на султана княжество. Една година по-късно, през юли 1827 г. в Лондон се подписва договор между Русия, Англия и Франция: трите държави установяват консулски отношения с гръцкото правителство и отново предлагат на Портата да се споразумее с ръководителите на гръцкото въстание. Трите сили предлагат: автономия на Гърция при точно определен годишен данък в полза на султанската хазна; ненамеса на османска администрация в местното гръцко самоуправление; право на гърците да изкупят цялата турска собственост на гръцка територия. Следва и предупреждение, че ако султанското правителство в срок от един месец не сключи примирие с гърците, Русия, Англия и Франция ще прибегнат до принудителни мерки. Същевременно в Източното Средиземноморие се появяват английска, френска и руска ескадра, които през октомври 1827 г. нанасят тежко поражение на флотата на Ибрахим паша при Наварин. Въпреки това Портата отхвърля предложенията на европейските сили и продължава военните операции в Гърция.

Освобождение и признаване независимостта на Гърция

Освобождението на Гърция и създаването на независима гръцка държава се свързва с изхода от Руско-турската война 1828–1829 г. Настъплението на руските войски от север принуждава Портата да изтегли основните си сили от Гърция и да ги съсредоточи на руско-турския фронт. Армията на Ибрахим паша, загубила перспективи за успех, също се евакуира. Възникват предпоставки за нов подем на въстаническото движение и очистване на Гърция от османска войска и османска администрация. При това през лятото на 1829 г. руските войски минават Балкана и завземат Одрин. Портата е принудена да подпише мир, по силата на който се задължава да изпълни Лондонския договор от юли 1827 г. — даване автономия на Гърция като трибутарно княжество.

Гръцкото правителство от своя страна протестира срещу споразуменията на европейските сили, според които Гърция се оставя в положението на васално на Турция княжество. Гръцките държавни органи, дейци и общественост решително се обявяват за пълна независимост на страната. Това искане се подкрепя и от Русия, нанесла поражение на Портата. В крайна сметка Англия е принудена да отстъпи и на 3 февруари 1830 г. в Лондон се подписва договор, който признава независимостта на Гърция, но при монархическа форма на управление. В границите на гръцката държава влизат само Пелопонес, районът на Атина и част от Западна Гърция. Солунско, Тесалия, Епир, о. Крит и други гръцки острови остават под османска власт. Гръцкото население от останалите под османска власт територии и области, в това число югозападния бряг на Мала Азия и Цариград, се оказва едва ли не повече на брой от получилите освобождение и влезли в пределите на гръцката държава гърци.

Гръцкото въстание от 1821–1829 г. се представя като ожесточена безкомпромисна борба на гръцкия народ за неговото освобождение от османска власт и създаване на собствена национална държава. То започва като национална революция, която се превръща във война за независимост, а на моменти придобива елементи и на гражданска война. Събитието е не само локално гръцко, то раздвижва цялата източна полвина на Балканите — замесват се румънци (Т. Владимирску) българи и други балкански народи. До голямо самостоятелно българско въстание не се стига (обяснение за това се дава на друго място). Събитие от такъв мащаб, естествено, не може да мине без намесата на Европа — демократична и консервативна, Русия и нейните западни партньори и конкуренти.

И всичко свършва с начертаване на ново държавно-териториално и национално-политическо статукво: на политическата карта на Балканите се появяват две нови държави — Сърбия и Гърция, едната автономно княжество, другата независима монархия.

Османската империя показва неспособност да брани своята териториална цялост и прави нова крачка назад. Този път обаче не толкова поради поражения във войни с Европа, колкото поради въстания на сърби и гърци, довели до намеса на външни сили; новосъздаденото статукво няма шанс да се наложи като трайна държавно-териториална и национално-политическа конструкция. Най-малко три са причините за провизорния характер на тази конструкция. Първо, Сърбия и Гърция включват в границите си само част от територията, на която живее съответната нация. Те ще се стремят към обединение на своята нация, сиреч териториално разширение за сметка на Османската империя. Второ, нараства националното самочувствие на българите, което означава поставяне на дневен ред и на българския (а в перспектива и албанския) въпрос. Трето, Балканите, Източното Средиземноморие и Близкият изток са средоточие на разнопосочни интереси на могъщи външни сили, всяка от които има своя източна политика. Както и да се развиват отношенията между тези сили, в крайна сметка потърпевша ще бъде Османската империя. Идва векът на нациите и на национализмите, в които империи, изградени въз основа на господството на едни над други, губят историческа перспектива.