История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))

Управление на Йоан Каподистрия (1828–1831)

Като национална държава Гърция се ражда в огъня на гръцкото въстание от 1821–1829 г. Едновременно с освободителната борба срещу Османската империя започва и изграждането на гръцката държава. И веднага възникват остри противоречия и борби в гръцкото общество по проблемите на държавната организация и управлението на страната. Две са главните политически фигури, около които се групират враждуващите сили — Ал. Маврокордато, като представител на богатите и умерено консервативните среди, от една страна, и Теодор Колокотронис, като народен водач и представител на по-радикално демократичните среди на обществото, от друга. И на няколко пъти Гърция изпада в състояние на истинска гражданска война.

Важен момент в началния етап на държавното строителство на Гърция е третото гръцко Национално събрание, заседавало през пролетта на 1827 г. То приема нова конституция, предложена от Ал. Маврокордато: държавата се организира като президентска република със силна изпълнителна власт, законодателната власт се осъществява от Националното събрание, а гражданите се ползват от конституционни права и свободи съгласно конституционната теория и практика от онова врме. По предложение на Колокотронис за президент на републиката е избран йонийският аристократ и бивш руски външен министър Йоан Каподистрия, поканен да дойде в Гърция, за да заеме предложения му пост. Каподистрия пристига през януари 1828 г. в столицата на въстаническа Гърция, градчето Навплион, сърдечно посрещнат от земя за оземляване на селяните — около 65 хиляди земевладелци мюсюлмани, избити или прогонени от Гърция, изоставят близо една трета от обработваемата гръцка земя. Именията са оплячкосани и разграбени, но Епидавърската конституция ги обявява за „национална“ собственост. Впоследствие режимът на Каподистрия потвърждава това решение, като оставя селяните в положение на изполичари и данъкоплатци вече в полза на държавата. Освен това голяма част от земята е в имения на гръцки земевладелци аристократи, които упражняват властта, а пък нямат интерес от преразпределение на земята. Режимът на Каподистрия е русофилски, което допада на мнозинството от гръцкия народ, но само това не стига за успокояване и умиротворяване на гръцкото общество. На гръцката политическа сцена по това време вече действат различни политически дейци и сили, които водят борба за властта и подкопават устоите на президентския режим. Очертават се контурите и на първите политически партии в страната, които се отграничават помежду си главно по външнополитически признак — руска, английска, френска. Като водач на русофилите се представя популярният Колокотронис. В този лагер е и самият президент Каподистрия, но своя партия той не може да създаде, нито пък има собствена социална база, на която да се опре. Англофилската партия обединява богатата част на гръцкото общество начело с Ал. Маврокордато. Нейни привърженици са много интелектуалци и способни администратори. Тя е малка, но сплотена партия, противник на режима. Между двата полюса (русофили — англофили) е френската партия начело с Йоан Колетис. Тя е по-многобройна от английската и също се противопоставя на президентската диктатура.

Всичко това съответства на международното положение на възникващата гръцка държава — Гърция е под опеката едновременно на трите велики сили (Русия, Англия и Франция). През септември 1827 г. в гръцки води се установяват една английска, една руска и една френска ескадра. Една година по-късно, в края на август 1828 г. в Пелопонес дебаркира контингент френски войски от 3 хиляди души. Резиденция в Гърция имат трима чужди адмирали, командни постове в гръцката армия заемат чужденци, тях ги има и в гръцката държавна администрация. Историографията обикновено оценява това положение с отрицателен знак — користни интереси, имперска политика, чужда намеса и пр.

И това е вярно, но вярно е и това, че Гърция сама не би могла да победи Османската империя и да се организира като национална държава. Нещо повече, и след оттеглянето на османците от част от гръцките земи гърците показват слаби държавотворчески способности, та се налага чужда намеса в учредяването и организацията на тяхната държава. Президентският режим на Каподистрия също не става обединителна сила в гръцкото общество. Напротив, от този режим са недоволни кажи-речи всички: едни заради това, че не получават земя, други заради проруския външнополитически курс на президента, трети заради едноличната президентска диктатура. Самият Панелениум, назначен от президента, се оказва недостатъчно послушен. Възниква силна опозиция, базирана на остров Идра, която се опълчва срещу президентския режим под лозунга за конституция. На всичко отгоре президентът влиза в остър конфликт с рода на водача на маниотите Петро бей Мавромихалис и плаща с живота си — на 6 октомври 1831 г. двама членове на този род го убиват.

Баварократия (1833–1843)

След смъртта на Й. Каподистрия Гърция изпада в положение на безвластие, междуособици, анархия, близка до гражданска война: в избраната Временна управителна комисия от трима души (Августин Каподистрия, брат на убития президент, Т. Колокотронис и Й. Колетис) настъпва разкол — Колетис срещу другите двама. Свиканото Национално събрание също се разцепва — привърженици на Колетис и привърженици на другите двама. Избухват военни стълкновения, през април 1832 г. Августин Каподистрия е принуден да бяга към остров Корфу, една част от страната е под контрола на Колокотронис с неговите поддръжници, друга част — под контрола на Колетис и неговите сили.

В същото време Англия, Франция и Русия търсят избраник за гръцкия престол. За такъв още приживе на Й. Каподистрия те определят Леополд Сакс Кобургготски (протокол на трите сили от З.И. 1830 г.). Недоволен от териториалния обхват на гръцката държава, той обаче отказва да заеме гръцкия престол. Следват нови пазарлъци, които завършват с договор от 7 май 1832 г.: за крал на Гърция се определя 17-годишният Отон, син на баварския крал, който до навършване на пълнолетието си да управлява чрез регентство. По силата на този договор Гърция следва да приеме 3500 баварски войници на своя територия и на издръжка от гръцкия бюджет, които да заместят френските войски в страната. Срещу обезщетение от 12 млн. франка Портата се задължава да отстъпи на Гърция владенията си на юг от линията Волос — Арта. Гърция пък получава заем от 60 млн. франка за посрещане на своите държавни нужди, в това число и за изплащане на предвиденото обезщетение на Портата.

Малолетният крал Отон I пристига в Гърция в началото на февруари 1833 г. заедно с назначеното от баща му регентство и придружаващите го баварски войници и офицери. Първа фигура в регентството и същевременно в политическия живот на Гърция става граф Армансберг. Висшите държавни длъжности в страната се заемат от баварци, назначавани от регентството, въвежда се немският език в гръцката администрация, баварски офицери обучават гръцката армия, баварският военен контингент установява „ред“ чрез усмиряване на селяните и преследване на „размирниците“. Това управление гърците с право наричат „ксенократия“ (управление на чужденци) или още по-точно — „баварократия“ (баварско управление).

Това управление също трудно се справя с положението в Гърция. Хиляди хора търсят места за заселване и земя за обработване, гръцкият износ далеч не покрива разходите по вноса, външнотърговският баланс е пасивен, държавата има дългове, 60-милионният заем не стига, а и вътрешнополитическата криза и борбата за власт не стихват. Баварократията предизвиква всеобщо недоволство, а Колокотронис застава начело на подготовката за преврат, но е заловен и осъден на смърт, след което присъдата му се заменя с 20-годишен затвор. В Пелопонес започва въстание срещу регентството, но и то е потушено. Опозицията обаче се разширява. Нейното основно искане и сега е искането за конституция, респ. за установяване на парламентарно управление в страната.

И все пак баварократията постига определен напредък в управлението на гръцката държава. Още през 1833 г. Гърция е разделена на 10 провинции (номархии), които от своя страна се делят на окръзи (епархии) и околии (деми) начело с назначавани от централната власт управители. Създават се освен това редовни съдилища — околийски, военни, апелативни и върховен съд, а съдопроизводството се основава на римското право. Определено решение получава и църковният въпрос — гръцката църква се отделя от Цариградската патриаршия, кралят назначава петчленен синод като орган за нейното управление, а манастирите с по-малко от 6 монаси се закриват. Прокарва се и закон за оземляване на селяни, предимно бивши участници в гръцката революция, но прилагането му се протака с години и е свързано с много злоупотреби. Дори до 60-те години на XIX век гръцката държава владее 35% от обработваемата земя, само 16% от земеделските семейства са собственици на земите, които обработват. Селяните плащат данък десятък на държавата и 30% от реколтата си в полза на поземления собственик, ако те самите не са собственици.

През 1835 г. крал Отон I навършва пълнолетие и поема властта в свои ръце. Първият регент граф Армансберг става председател на Министерския съвет и получава титлата държавен канцлер. Издава се същевременно прокламация с обещания за реформи, а Колокотронис е амнистиран и пуснат на свобода. По-нататък следват създаване на Държавен съвет, в който се включват най-активните опозиционни водачи, в това число и Колокотронис, преместване на столицата в Атина, женитба на краля, откриване на Атинския университет и т.н. През 1837 г. кралят се освобождава от граф Армансберг и започва да управлява с кралски кабинети, съставени от баварци и гърци. В управлението на страната се включват лица без особено политическо влияние, докато водачите на политическите партии са изпратени като дипломати в чужбина — Маврокордато в Лондон, Колетис в Париж, Андреас Метаксас (водач на руската партия след смъртта на Колокотронис) в Мадрид. През 1838 г. баварският военен контингент напуска гръцка територия — остават само група офицери с високи чинове за обучение и командване на гръцката войска.

Режимът обаче не променя своята същност — Гърция си остава абсолютна монархия с централистично-абсолютистки държавен апарат, командни позиции в който държат чужденци. Освен това има редица трудни нерешени проблеми — оземляване на селяните, модернизация на данъчната система, подобряване на финансите, постигане на вътрешна стабилност и пр. Три са главните теми, които в края на 30-те и началото на 40-те години все по-настойчиво започват да занимават гръцкото общество: първо, премахване на баварократията и „гърцизиране“ на държавата, нейната администрация и въоръжена сила; второ, приемане на конституция и ограничаване на монархическия абсолютизъм, т.е. преход към парламентарно управление на страната; трето, активизиране на външната политика, завършване на националното освобождение на гърците и териториално разширение на гръцката държава.

В целия сложен комплекс от проблеми на държавното строителство централно място заема въпросът за конституция и либерализация на обществено-политическия живот. И ако през втората половина на 30-те години „гърцизирането“ на държавната администрация все пак започва (изтегляне на баварските войски, създаване на Държавен съвет и правителства, доминирани от гърци), то въпросът за конституция е още на мъртва точка — режимът не иска и да чуе за подобно нещо.

Следователно решаването на този въпрос не може да се постигне по пътя на легитимната политическа борба, необходимо е някакво насилие — преврат, въстание, революция? Още по-немислимо е постигане на териториално разширение на Гърция за сметка на Османската империя по мирен начин. Следователно трябва да се води война.

Конституция от 1844 г. и развитие на гръцката държава до началото на 60-те години на XIX век

Към началото на 40-те години абсолютната монархия на Отон I бързо се изчерпва. След оттеглянето на баварските войски нейният репресивен апарат отслабва. В същото време нараства влиянието на опозицията, която чрез своите печатни органи разширява критиката си срещу режима. На нейна страна минават много гръцки офицери и бивши участници във въстанието от 1821 г. Постига се при това единодействие между политическите партии, които започват да действат като трипартийна коалиция. Английската и френската партия се изказват за трансформирането на монархията от абсолютна в конституционна при оставане на династия на Отон на гръцкия престол, а руската — за заменяне на католика Отон с православен крал. Англия и Франция от своя страна също оттеглят подкрепата си за абсолютизма на Отон. Русия е по-резервирана, но това няма особено значение. По-голямо значение в случая имат финансовите трудности на страната: външните дългове нарастват, великите сили налагат ограничения в бюджета, особено в частта за военни разходи, а ответните мерки на краля (отпращане на баварските офицери, уволняване на част от гръцките офицери и намаляване на заплатите на оставащите на военна служба) още повече влошават политическото положение на режима.

В такава обстановка на 2 срещу 3 септември 1843 г. в Атина се извършва преврат: части на атинския гарнизон обграждат кралския дворец; народът масово се присъединява към движението. Навсякъде се произнасят лозунги за конституция; изплашеният крал е принуден да отстъпи; свиква се Държавният съвет, назначава се ново правителство и се обявява, че ще следват избори за Национално събрание, което да приеме конституция на страната.

След този акт политическият живот в Гърция се активизира, има пълна свобода на действие на политическите партии и техните печатни органи, а новото правителство известно време се радва на обща подкрепа. През септември 1843 г. се произвеждат избори за Национално събрание в състав от 260 депутати, в това число 40 души от Тесалия, Епир, Македония и островите Крит и Самос — територии, намиращи се в пределите на Османската империя. Най-силни позиции в Националното събрание има френската партия на Колетис (100 депутати), следвана от руската (80 депутати) и английската (50 депутати). Това Национално събрание изработва и приема отдавна чаканата конституция, публикувана на 30 март 1844 г.

Гръцката конституция от 1844 г. има за образец френската конституция на Юлската монархия от 1830 г. Съгласно тази конституция Гърция става конституционна монархия. Законодателната власт в страната принадлежи на краля и на парламента. Последният се състои от две камари, Камара на депутатите и Сенат. Долната камара се състои от 126 депутати, избирани от граждани, навършили 25-годишна възраст и имащи определен имот или упражняващи независима професия. Горната камара се състои от сенатори с най-малко 40-годишна възраст, назначавани от краля. Изпълнителната власт принадлежи на краля, която той упражнява чрез правителство, отговорно както пред него, така и пред парламента. Законодателната власт се осъществява от несменяеми съдии, назначени от краля. Гражданите са равни пред законите и имат съответни права и свободи. Кралят е глава на държавата, главнокомандващ армията, назначава и сменя държавни служители, помилва осъдени, одобрява или не законите, неговата личност е свещена и неприкосновена. Както се вижда, всичко зависи от монарха, а той от никого.

След прокламирането на конституцията следват парламентарни избори и съставяне на правителство начело с Метаксас и Колетис, водачи съответно на руската и френската партия, докато Маврокордато с неговата проанглийска партия остава в опозиция. През следващата 1845 г. Колетис сам съставя правителство на профренската партия, всестранно подкрепян от краля.

Установява се всъщност авторитарна диктаторска власт на Отон — Колетис, която малко държи сметка за конституцията. Монархията само от формална гледна точка е конституционна, сиреч ограничена, а в действителност си остава абсолютна. След внезапната смърт на Колетис (1847 г.) кралят често сменя правителствата и упражнява властта си напълно в духа на монархически абсолютизъм. Политическата нестабилност се запазва, нараства политическата раздробеност на партийнопо-литическите сили, в държавното строителство на Гърция настъпва период на своеобразна стагнация, която ще се наруши чак в началото на 60-те години. От 1844 г. насетне гърците малко се занимават с вътрешнополитическото развитие на държавата си и нейната модернизация — главно поприще на тяхната мисъл и дейност става националният въпрос.

Национална доктрина и външна политика

Разрушаването на Османската империя и подялбата на нейното балканско наследство поставят на дневен ред въпроса за териториалния обхват на балканските национални държави. Нито една от тях при учредяването си не обединява в своите граници цялата нация, т.е. принципът „за всяка нация — държава“ се спазва, но без да се постига поне приблизително съвпадение между нация, територия и държава (идеално съвпадение между впрочем е и невъзможно, понеже населението на някои области на Балканите е смесено). Османската империя продължава да господства над значителни балкански територии, за които претенции имат вече учредените балкански национални държави (Гърция, Сърбия, Черна гора, Румъния) или такива, които в бъдеще ще се учредяват (България, Албания). Тъкмо довършването на националноосвободителното дело и осъществяването на националното обединение стават главна мисия на отделните балкански национални държави. И те започват да въздействат върху националноосвободителното движение на още несвободните народи, като се стремят да изиграят ролята на освободители и обединители. Възникващите балкански национални държави, също както и националноосвободителното движение на отделните народи, не са в състояние, всяка поотделно, да победят Османската империя (особено след създаването на редовна османска армия) и да осигурят освобождението на „брата роб“ при справедлива подялба на чуждото наследство. Остава перспективата да се обединят усилията на националноосвободителното движение и балканските държави в един освободителен съюз. В балканските национални държави обаче пускат корени и се развиват противоположни и взаимно изключващи се концепции за решаване на балканските проблеми, което пречи за реализирането на тази перспектива. Гърция най-напред пристъпва към формулиране на своя национална програма, в основата на която заляга великодържавната идея. Още Ригас Велестинлис в края на XVIII век предлага създаването на една „Гръцка република“ върху развалините на Османската империя, която да включва в пределите си Средиземноморието, Мала Азия, почти целия Балкански полуостров, в това число Влахия и Молдова, до реките Сава и Уна на северозапад. Макар и да говори за свобода и равенство на Балканите и да апелира за единство и солидарност в борбата срещу османското господство, Ригас е за хегемония на гръцката нация в бъдещата негова република. Той публикува и карта на Гърция и нейните острови, с една част от нейните многобройни колонии в Европа и Мала Азия, която става програма на панелинизма.

Тази програма получава своето по-нататъшно развитие през 40-те години на XIX век. Налага се т.нар. Мегали идея, която обосновава правото на съществуване на голяма гръцка държава, наследник на някогашната Византийска империя, на мястото на пропадащата Османска империя. Един от най-видните радетели на панелинизма от онова време е Й. Колетис. В разпалена реч в гръцкия парламент на 15 януари 1844 г. той заявява: „Кралство Гърция не е цяла Гърция, а само една нейна част — най-малката и най-бедната част на Гърция. Грък е не само този, който живее в кралството, но и този, който живее в Янина, Солун, Серес, Одрин, Цариград, Трапезунд, Крит, Самос… Има два центъра на елинизма — Атина и Цариград. Атина е само столица на кралството. Константинопол е голямата столица, градът, блянът и надеждите на всички елини.“ Поставяйки си като първостепенна задача освобождението на гърците и обединението им в една държава, гръцките правителства от 1844–1845 г. насетне разгръщат активна панелинистична пропаганда. Гръцката външна политика почива върху искането за създаване на Велика Гърция. В унисон с тази политика в гръцкия парламент участват и представители на населението от области под османска власт. Създават се освен това различни организации на гръцка територия и сред гърците извън кралството, развива се широка пропаганда в духа на гръцката Мегали идея, никнат „етерии“, подготвят се въстания, изпращат се чети и пр.

Историографията обикновено обявява гръцката Мегали идея за буржоазна великодържавна идеология и програма. Истината е, че гръцкото общество единодушно застава зад тази идеология и програма и се екзалтира от нея. Доколкото има противоречия или дебати, то те са не по въпроса за крайните й цели, а по въпроса за пътищата и средствата за тяхното Достигане. Управляващите среди в Гърция, а и на Балканите изобщо, всички политически партии и водачи, различни отговорни и неотговорни фактори, съсловия и професии смятат териториалното разширение на своята държава едва ли не като магическо средство, което автоматически ще доведе до всеобщ просперитет и разрешаване на всички проблеми на обществото. Великодържавието става национален комплекс, който колкото обединява (всяка нация поотделно), още повече разединява и противопоставя (народите и държавите една на друга).

Гръцката Мегали идея безусловно и категорично противопоставя Гърция най-напред на Османската империя. Портата протестира против участието на депутати от нейните предели в гръцкия парламент и подсилва военните си активи в Тесалия и Епир, за да ги защитава от гръцки нападения. Отношенията дотолкова се изострят, че се стига до репресивни мерки срещу гърците на османска територия и дори до скъсване на дипломатическите отношения между Цариград и Атина (1847 г.).

По-нататък следва влошаване на отношенията с Англия. Няколко са причините за това: първо, през средата и втората половина на 40-те години се засилва влиянието на Франция в Гърция. Проводник на профренската гръцка политика е самият Колетис — бивш посланик в Париж и кръстник на Мегали идея. От това е недоволна Англия; второ, английската политика е за запазване на целостта на Османската империя, следователно гръцката Мегали идея има не само антиосманска, но и антианглийска насоченост. Налице е в този пункт и сериозно разминаване между Лондон и Париж — Франция води борба за Алжир и други османски провинции, поради което е по-благосклонна към гръцките претенции, докато Англия е твърдо на страната на Портата; трето, от 1815 г. Англия владее Йонийските острови, към чиято съдба Гърция съвсем не е безразлична. През 1848–1849 г. там избухват локални въстания, след потушаването на които англичаните въвеждат военно положение, създават военен съд и произнасят смъртни присъди. Освен това Англия иска да присъедини към групата Йонийски острови под своя власт още два малки острова (Серви и Сапиенца), а Гърция е против, като доказва, че в миналото те не са били венециански, а османски, следователно сега трябва да са част от гръцката територия. Възникват остри спорове и по незначителни поводи — накърнени права на английски поданици на гръцка територия, ограбване на йонийски лодки до бреговете на Гърция и пр.

В крайна сметка отношенията се затягат и през пролетта на 1850 г. Англия пристъпва към брутална блокада на Гърция: английска ескадра акостира в пристанището на Пирея; няколко гръцки търговски кораба са задържани като залог. Англо-гръцкият конфликт обаче излиза на международна сцена — другите две протекторки на Гърция — Русия и Франция — се обявяват против блокадата и отправят протестни ноти до Форин офис. Започват преговори за решаване на споровете, а Англия вдига блокадата. Макар и да показва готовност за приемане на английските искания, Гърция не капитулира, а това издига престижа на крал Отон I и неговото правителство — сега общественото мнение започва да клони към Русия: тя единствена от трите сили протектори води политика на разрушаване на Османската империя, следователно работи в една посока с целите на гръцката Мегали идея; руската дипломация въздейства върху Цариградската патриаршия да приеме отделянето на гръцката църква, в резултат на което се постига окончателното уреждане на гръцкия църковен въпрос (1852 г.). И кралството постепенно се преориентира от профренски към проруски курс на своята външна политика.

Това особено отчетливо се проявява по време на Кримската война. Гръцкото правителство смята, че настъпва момент да се реализира с помощта на Русия ако не изцяло, то поне една част от великогръцката национална доктрина. И на територията на кралството се организират чети начело с офицери от гръцката армия, които се прехвърлят в Епир, Тесалия и Македония, области, които на първо време Атина мисли да присъедини към гръцката територия. През зимата на 1853–1854 г. там действат гръцки отряди, чиято численост достига до около 7 хиляди души. И избухва въстаническо движение, получило най-широк размер в Южен Епир и района на Арта.

На тази гръцка активност, естествено, първа реагира Портата — ултиматум Гърция да спре подкрепата си за въстаниците, прогонване на гръцки поданици от пределите на империята, изпращане на войски за разбиване на гръцките отряди и въстанически сили. Към усилията на Портата се присъединяват европейските противници на Русия: Австрия настоява Русия да прекрати поддръжката си за Гърция, а Англия да вземе мерки за потушаване на въстаническото движение; Англия и Франция — ултиматум гръцкото правителство да прекрати подкрепата си за въстаническите действия, преследване на гръцки кораби, пренасящи оръжие за въстаниците, стоварване на английски и френски войски в пристанището на Пирея и окупация на част от гръцката територия. Крайният резултат от всичко това е вече предопределен — Гърция се подчинява, Русия търпи поражение, а въстаническото движение в Епир, Тесалия и Южна Македония заглъхва, нищо от Мегали идеята още не може да се реализира, на гръцка територия остават англо-френски окупационни войски, а след тяхното изтегляне (1857 г.) там остава да действа до 1859 г. една англо-френска контролна комисия.

Детрониране на крал Отон I. „Коронована демокрация“

Едноличната власт създава много неудобства за тези, които я упражняват — упреците за всички неблагополучия на страната се стоварват само върху тях. Така става и в Гърция — за неуспехите по реализирането на Мегали идеята цялата вина се стоварва върху короната. Крал Отон I е принуден от обстоятелствата да мирува, но въпреки това широки кръгове на гръцката общественост го обвиняват в пасивност, нерешителност и некадърност — националистическите среди са нетърпеливи и искат резултатна активност.

Освен това след Кримската война Гърция е в началото на икономически подем — нараства флотата, увеличава се търговският обмен, богати гърци от пределите на Османската империя влагат капитали в кралството, нараства производството, увеличава се броят на населението (през 1839 г. населението на Кралство Гърция възлиза на 823 хиляди и 773 души, а през 1861 г. — на 1 милион 96 хиляди и 810 души). Заедно с това в политическия живот на страната влиза ново поколение политически лидери и авторитети, които настояват за промени в държавно-политическата система. Става дума всъщност за действително ограничаване на кралската власт, а защо не и за смяна на династията, още повече че крал Отон остава без потомство.

И напрежението започва да расте, като през 1861–1862 г. достига до степен на въоръжени сблъсъци: септември 1861 г. — неуспешен атентат срещу кралицата; февруари 1862 г. — въстание в Навплиои; октомври с.г. — въстание в Артския залив, Патрас и Месолонгион, към което се присъединяват гражданите на Атина, в това число и атинският гарнизон. Движението завършва с победа, кралят е отпратен за Бавария, а в Гърция се съставят регентство и ново правителство. Новите актьори на политическата сцена сега са Димитриос Вулгарис, Константин Канарис, Венизелос Руфос (регенти) и Епаминондас Делигеоргис, Тразивулос Заимис, Александър Кумундурос (правителство). Канарис, Вулгарис, Заимис, Делигеоргис са водачи на безформени партийни групировки, които вече не се отграничават по външнополитически признак както през 30-те и 40-те години.

Веднага след прогонването на Отон Гърция пристъпва към преуреждане на своя държавен статут: избиране на ново Национално събрание, изработване и приемане на нова конституция, настаняване на нов крал на гръцкия престол. През март 1864 г. Националното събрание гласува конституцията, изработена по образеца на тогавашната белгийска конституция — държавата е конституционна монархия при върховния суверенитет на народа, законодателната власт се осъществява от еднокамарно Национално събрание, избирателни права имат мъжете, навършили 21 — годишна възраст и притежаващи определено имущество, изпълнителната власт принадлежи на краля, която той упражнява чрез парламентарно правителство, кралските разпореждания стават валидни само след приподписването им от съответния министър, гражданите се ползват с общопризнатите по онова време права и свободи.

Междувременно се водят преговори за избор на нов крал. Короната последователно се предлага на няколко князе от дребни кралски фамилии в Европа, като същевременно се иска присъединяване на Йонийските острови към Гърция. В крайна сметка на гръцкия престол е избран принц от датския кралски дом, който през октомври 1863 г. пристига в Атина и се коронясва под името Георг I. Новият крал всъщност е английски кандидат и още преди да заеме гръцкия престол, уговаря връщането на Йонийските острови на Гърция — това е цената, която Англия плаща, за да има начело на Гърция свой човек.

Крал Георг I пристига в Гърция на 18-годишна възраст, придружен от своя съветник, датския граф Спонек. Неговото управление съществено се различава както от баварократията, така и от „ограничената“ монархия на Отон I — новият крал не надвишава прерогативите, които има според конституцията от 1864 п, а режима му гърците определят като „коронована демокрация“. Кралският абсолютизъм като етап в развитието на гръцката държавност остава в историята, Гърция влиза в етап на преход към парламентарно управление.

Новияй крал е протестант, но приема престолонаследникът да бъде източноправославен. През 1866 г. се жени за руската княгиня Олга, а през 1868 г. му се ражда син, който получава името Константин и ще наследи гръцкия трон.

Политическият живот в Гърция след династичната промяна от 1863–1864 г. съществено не се променя — нови са само политическите играчи. Правят се избори, съставят се разни изборни коалиции, налице е постоянна административна въртележка — чиновниците се сменят при всяка смяна на правителствата и министрите, а те, правителствата, се сменят често — за времето от 1864 до 1880 г. се произвеждат 9 пъти парламентарни избори и се изреждат 31 правителства.

През първата половина на 60-те години на XIX век Гърция постига и първия си успех по линия на териториалното разширение на гръцката национална държава. През октомври 1863 г. парламентът на йонийските гърци приема решение за присъединяване на Йонийските острови към кралството. След дълги преговори в края на март 1864 г. бива подписан договор, с който се урежда този въпрос: островите се предават на Гърция, като два от тях, Корфу и Паксос, се неутрализират; Гърция поема ангажимент да плаща пенсии и обезщетения на работилите там английски чиновници; остават в сила договорите, които Англия е сключила от името на Йонийските острови, запазват се привилегиите на католиците на островите, от които се ползват дотогава. Английските войски разрушават съществуващите укрепления и напускат островите, а йонийските депутати влизат в гръцкия парламент, който прокламира единството на елините от цял свят.

Това, разбира се, съвсем не задоволява гърците, понеже тяхната Мегали идея има предвид много повече — Крит, Тесалия, Епир, Македония, Цариград, Мала Азия, Черноморието, Тракия и пр. През 60-те години на XIX век на първо място излиза въпросът за присъединяване на о. Крит към кралството, тъй като критските гърци често се бунтуват срещу османското господство на острова. Положението там постоянно е неспокойно. През 1821 г. критските гърци въстават, но са усмирени от египетския васал на султана Мехмед Али. По споразумение между султана и пашата островът се включва в състава на египетския пашалък. През 1840 г. султанът си възвръща „правата“ над него. През средата на XIX век Крит има около 160 хиляди жители, една трета от които са мюсюлмани. Критските гърци са за еносис (присъединяване към Гърция), гръцкото обществено мнение — също, но критските мюсюлмани — не. През 1866 г. за пореден път гърците от острова въстават. Те отправят петиция до Портата с искане за реформи и разширяване на правата им, а когато тази петиция се отхвърля — свикват свое Национално събрание и провъзгласяват присъединяването на острова към Гърция. Гръцкото правителство пряко не се намесва, като обявява „неутралитет“, но в действителност с всички възможни средства подпомага Критското въстание: образуване на комитети за събиране на помощи в пари и оръжие, изпращане на доброволци и офицери от гръцката армия за военно ръководство на въстанието, пренасяне на боеприпаси и храни с гръцки кораби и пр. Освен това гръцкото правителство прави опит да предизвика въстание в Епир, Тесалия и Македония и по този начин да отклони силите на Османската империя от о. Крит.

И този път Гърция не постига целите си — всичко се повтаря както по времето на Кримската война: Портата отправя ултиматум Гърция да прекрати подкрепата си за Критското въстание, великите сили са на страната на султана, а британският флот влиза в пристанището на Пирея. До открита гръцко-турска война не се стига, Гърция се подчинява на външния натиск и прекратява помощта си за въстанието, след тригодишни тежки борби критските гърци слагат оръжие, а Портата обещава да дари поданиците си от острова с „Органически устав“.

Гръцката Мегали идея противопоставя Гърция не само на Портата и силите, които през средата на XIX век държат за целостта на Османската империя. Тя противопоставя гърците и на повечето балкански нации, имащи или още не свои национални държави. На основата на тази идея се ражда гръцкият мегаломански национален стереотип, който съдържа в себе си самочувствието за превъзходство над „другите“ — Гърция е страна с минало величие, пряк наследник на древна Елада и средновековна Византия, тя първа става независима държава на Балканите и първа формулира своята национална доктрина и пр. Следва в случая да се отбележи, че в този гръцки национален стереотип непрекъснато присъстват два компонента: османският фактор като обект на политиката, опасност и конкуренция, от една страна, и славянският фактор като претендент за османското наследство или част от него, от друга. И съвсем естествено отношенията както с Османската империя, така и с балканските национални държави и нации са по-скоро негативни, отколкото позитивни.

Управление на княз Милош (1830–1839)

Изграждането на сръбската национална държава започва едновременно с освободителната борба на сръбския народ, по време на сръбските въстания от началото на XIX век, но не завършва нито до 1813 г., нито до 1830 п, а се развива и усъвършенства по-нататък. Това развитие и усъвършенстване продължава да се определя от външни и вътрешни постоянно действащи фактори: международни договори и споразумения, регламентиращи държавно-политическия статут на Сърбия; развитие на държавноправната теория и практика в света; съотношение на силите между различни концепции на държавно строителство вътре в страната. Първият международен договор, който регламентира държавно-политическия статут на Сърбия, е Одринският мир от 1829 г. и последвалият го султански хатишериф от 1830 г.: Сърбия е автономно, трибутарно княжество; тя е в териториалния обхват от 1813 г., т.е. 12-те нахии на бившия Белградски пашалък, към който се прибавят още 6 нахии от други пашалъци в източна посока, влизали в нейните предели по време на Първото сръбско въстание; нейната зависимост към Османската империя се изразява в плащането на един данък в размер на 2 млн. и 300 хил. гроша годишно; Портата запазва правото си да държи свои гарнизони в 6 сръбски града — Белград, Шабац, Смедерево, Ужице, Соко и Кладово, където още могат да живеят турци.

Във всяко друго отношение Сърбия става самостоятелна държава: самоуправляваща се монархия начело с наследствен княз и собствени държавни институции (войска, съдилища, църква, болници, печатници, пощенска служба, дипломатически представителства в други страни и пр.), в работата на които турските власти вече не могат да се месят. Всъщност от формална държавноправна гледна точка султанът делегира на Милош като наследствен княз правата си да управлява Сърбия.

Одринският мир от 1829 г., разбира се, не решава всички въпроси на Сърбия. Първото нещо, което предстои да се осъществи, е връщането на 6-те нахии. Предвижда се създаването на смесена руско-турска комисия, която да се заеме с този въпрос. За допълнително решаване е оставен и сръбският църковен въпрос — предстои сключването на отделен договор, който да регулира отношенията между сръбската църква и Цариградската патриаршия. Дори и наследственото право на Милош на сръбския княжески престол не е узаконено — специален султански берат трябва да потвърди това право.

Сърбия приема новия си държавноправен статут с въодушевление. Султанският хатишериф от 1830 г. е прочетен пред многохиляден народ в Белград под звуците на църковна камбана. На сградите е поставен сръбски герб, сърбите празнува своето освобождение, а Милош е на върха на своята мощ и слава. И с право, защото за кратко време под негово ръководство Сърбия прави грамадна крачка напред в много направления. Главната грижа и след 1830 г. остават отношенията със „сръбските“ турци и Портата. Под натиска на сръбските власти, които прибягват до насилствени мерки, сръбските села са очистени от мюсюлманско население. Остават неизселени само две мюсюлмански села в югозападната част на страната. Спахилъците са премахнати, спахиите напускат Сърбия, а земите им минават в ръцете на сръбските селяни (чрез покупко-продажба или чрез заграбване). През 1834 г. това преразпределение на земята е узаконено, селянинът получава своята „бащина“ като свободно и независимо имение, спахийските аграрноправни отношения окончателно отиват в историята.

През 1835 г. и 1836 г. влизат в сила закони, които гарантират общинската селска собственост върху гори и пасбища срещу присвояването им от частни лица. Запазват се и по-нататък десятъкът като данък в полза на държавата и задължението кулук — безплатна работа на селяните при прокарване на пътища, строеж на мостове и обществени сгради, както и в именията на Милош и други първенци.

Следващият голям успех на Милошева Сърбия е освобождението на въпросните 6 нахии. Може във връзка с това да се отбележи, че Милош предлага Сърбия да вземе участие в Руско-турската война от 1828–1829 г. на страната на Русия, след което да получи Ниш и Видин. Руското военно и политическо ръководство не приема тези сръбски внушения. След сключването на Одринския мир е образувана руско-турска гранична комисия, която изработва карта за разграничаване и предаване на спорните територии на Сърбия. Портата обаче не бърза, а Милош проявява нетърпение. През есента на 1832 г. във въпросните Тимошки и Моравски нахии избухват въстания, инсценирани и подпомагани от Сърбия. Няколко хиляди бойци от сръбската народна войска идват на помощ на разбунените селяни в този район. В крайна сметка една руско-турска комисия осъществява разграничаването, в резултат на което територията на Сърбия се разширява на изток — новоприсъединените нахии съставляват една трета от общата територия на Сърбия. Следва нов султански хатишериф (1833), който узаконява извършените териториални промени. Веднага след това се пристъпва към премахване на тимарско-спахийската система и в новоприсъединените територии.

Голям успех на Сърбия от онова време е решаването на сръбския църковен въпрос: през 1832 г. сръбската православна църква добива свое независимо вътрешно устройство начело с Белградската митрополия. Сърбия извоюва освен това пълна митническа независимост. През 1831 г. започва работа Държавна печатница и от началото на 1834 г. Сърбия има свой официален вестник — „Новине српске“, от Пречанските краища идва интелигенция, развива се просвета, основана е санитарно-медицинска служба, отворена е аптека и т.н.

Макар и неграмотен и простоват, с поведение на турски паша, Милош разбира ролята на образованите люде в изграждането на държавата. По негово време Сърбия прави първите крачки на своето културно-просветно издигане — през 1839 г. в княжеството вече функционират повече от 70 първоначални училища, няколко лицея, една „велика школа“ и една семинария, а в Нови Сад, на австрийска територия, от 1827 г. работи културно-просветно дружество „Матица српска“.

Но като всяко управление и това на Милош не жъне само успехи, а има и много негативни характеристики и минуси. Главният минус е в липсата на основен закон, разграничаващ и регламентиращ правомощията и функциите на държавните органи и власти, в едноличната власт, тиранията и абсолютизма на Милош.

Султанският хатишериф от 1830 г. предписва сръбският княз да управлява с помощта на един несменяем съвет от сръбски първенци (старейшини). Милош обаче не желае да дели властта с никого и не бърза да създава такъв съвет. Неговото разбиране е, че и да се създаде и когато се създаде подобен съвет, той трябва да има само административни, но не и законодателни и политически функции. Князът създава една „законодателна комисия“ от хора непрофесионалисти, а и се меси в нейната работа. През 1834 г. са създадени и 5 попечителства (министерства), но попечителите получават административни функции, а Милош продължава да управлява с наредби, укази и наставления. Сърбия получава и ново административно деление — нахиите изчезват и са образувани околии, окръзи и области (сердарства). Заедно с това изчезват кнезовете — единствено Милош е кнез, но вече се титулува княз. Всъщност осъществява се централизация на властта, местните управи са напълно подчинени на Милош и зависими от него, тяхната задача е само да се грижат за поддържането на реда в съответните райони.

Администрацията на Княжество Сърбия по времето но Милош още е незначителна — 672 души през 1839 г., от които 201 в полицията, всички кой повече, кой по-малко корумпирани. На върха на пирамидата е самият княз, за кратко време натрупал огромно състояние: собственост върху част от конфискуваните земи на прогонени мюсюлмани, ангариен труд на селяните в именията му, огромни стада свине, монопол върху износа на животни и продажбата на сол, присвояване на приходи от данъци, такси и мита плюс големи имения и 17 села във Влахия.

Борба за конституция

И след 1830 г. Сърбия си остава селска страна с преобладаващо дребностоко-во селско стопанство. Главен отрасъл на народното стопанство продължава да е скотовъдството, преди всичко отглеждането на свине. И земеделието, и скотовъдството са на твърде ниско ниво. Премахването на тимарско-спахийската система и развитието на стоково-паричните отношения водят към разпадане на патриархалната задруга, разслояване и диференциация на сръбското общество. Появяват се богати хора — търговци, земевладелци, чиновници в администрацията на Милош, т.нар. великаши, които образуват върхушката на сръбското общество. Така че след ликвидирането на тимарско-спахийската система в Сърбия възниква ново противоречие — между основната маса от селячество и великашите. Това противоречие се засилва и поради абсолютизма на Милош.

От друга страна, великашите не са доволни от режима на Милош. Както свидетелства Вук Караджич, „от днешното управление на Ваша Светлост“ в Сърбия „никой не е доволен, тъй като никой не е сигурен за своя живот, имот и чест“. Суровите мерки на Милош срещу възможните претенденти за властта не премахват противоречията в лагера на върхушката относно управлението. През 30-те години вече съществува силна опозиция срещу режима на Милош. Великашите са недоволни от всесилието на върховния княз и се стремят да ограничат неговата власт. Те действат под лозунга за конституция (устав) и получават прозвището уставобранители. Най-видни между тях са Тома Вучич Перишич и Аврам Петрониевич. Те искат ограничаване на властта на княза, гарантиране на частната собственост, свободата на търговията, правна гаранция на личността и имуществата на гражданите, регламентиране на положението на чиновниците и пр.

През 1835 г. уставобранителите вдигат бунт срещу режима на Милош: разбунтувалите се няколко хиляди селяни от Ягодинска, Крушевачка и Крагуевачка нахия идват в Крагуевац. Начело на движението е расинският сердар Милета Радойкович.

Присъединяват се и други видни уставобранители — Аврам Петрониевич, Милислав Здравкович, Ранко Майсторович. С бунта е съгласен и братът на Милош — Йеврем Обренович. Тома Вучич Перишич обаче отказва да се присъедини. Нещо повече, той води преговори с Милета Радойкович и постига споразумение за прекратяване на бунта. Предвижда се селяните мирно да се приберат по домовете си, а след това да се свика сръбска Народна скупщина, която да се занимае с основните въпроси на сръбското общество — конституция, данъци, народни права и т.н. Милош приема това споразумение и допуска през февруари 1835 г. да се събере Народна скупщина в Крагуевац на ден Сретене Господне. Тази скупщина приема нова конституция (т. нар. Сретенски устав), подготвена от Димитрие Давидович, журналист, съветник и министър на княз Милош. Конституцията прокламира принципа за разделение на властите — законодателна, изпълнителна и съдебна. Три са институциите, които трябва да осъществяват първите две власти: 1. Несменяем Държавен съвет, съставен от 6 министри и неопределен брой съветници. Той е законодателно тяло, а министрите са от неговия състав; 2. Наследствен княз като втори законодателен фактор, който има ограничено право на вето — ако Държавният съвет три пъти поред приема едно и също решение, князът е длъжен да го потвърди. Министрите се — отчитат пред княза и пред Държавния съвет. Законодателна инициатива имат министрите; 3. Народна скупщина. Състои се от 100 души, избирани от народа, свиква се веднъж годишно, няма законодателна власт, но приема бюджета на страната и определя данъците — без нейно одобрение данъци не могат да се налагат. Всеки данък се определя само за една година. Освен това скупщината изслушва молби и жалби на населението и взема съответни решения.

Съдебната власт се осъществява от независими съдии. Провъзгласява се равноправие на гражданите, неприкосновеност на имотите, несменяемост на чиновниците и т.н. Както се вижда, приета е една модерна за онова време конституция, която отслабва връзката на Сърбия с нейния сюзерен — Османската империя, и слага преграда пред абсолютизма на княза. Тъкмо за това тя е посрещната неприязнено не само от Милош, но и от Турция, Русия, Австрия. Един месец след нейното обявяване тя е отменена, което още повече изостря отношенията между Милош и уставобранителите. Князът напълно скъсва връзките си с повечето от великашите, ограничава свободата на търговията, налага нови такси и данъци, меси се в работите на съдебните органи, управлението му все повече става полицейско. Освен това Милош се отдалечава и от Русия, като търси подкрепата на английския консул в Белград.

Опозицията от своя страна критикува режима на Милош и обещава намаляване на данъците, премахване на пречките за свободна търговия, въвеждане на ред в разглеждането на съдебни дела и пр. С това уставобранителите увличат и част от селячеството на своя страна. Противоречието селяни — великаши обаче си остава, тъй като великашите продължават да се обогатяват за сметка на селската неволя, те събират държавните данъци, техните частни имения селяните обработват ангария (т.нар. кулук). Известно влияние в случая има и пропагандата на Милош, която изтъква, че уставобранителите искат олигархически режим — създаване на доживотен съвет, който да се постави над всички, в това число и над княза.

В действителност уставобранителското движение си остава великашко. То обаче получава подкрепата на Портата, а от 1837 г. и на Русия и Австрия. В крайна сметка Милош е принуден да се съгласи с учредяването на една смесена комисия от представители на режима и на опозицията, която в съгласие с Портата като върховен сюзерен на Сърбия да изработи конституция на страната. През декември 1838 г. султанът в съгласие с Русия утвърждава такава конституция, известна под името „турска“. Тази конституция напълно игнорира Народната скупщина. Носители на върховната власт според нея са князът и един Държавен съвет. Съветът се състои от 17 несменяеми членове, назначени от княза измежду сръбските първенци. Законодателната власт принадлежи на съвета и на княза заедно. Изпълнителната власт се осъществява от княза и министрите. Никой не може да бъде министър, ако не е съветник, а и никой не може да стане съветник, без да е предложен предварително от Държавния съвет. Всъщност властта се съсредоточава в този олигархичен съвет от 17 души, от него зависи цялата държавна администрация, включително и министрите, той назначава чиновниците, приема бюджетите и т.н.

Освен това „турската“ конституция узаконява ликвидирането на тимарско-спахийската система, отменя ангарията на селяните в полза на чиновниците, провъзгласява свобода на личността и гаранция на имотите, независимост на съдилищата от изпълнителната власт и пр. Наред с това тя ограничава властта на княза в полза на Портата: самата конституция не може да се изменя без съгласието на султана, членовете на Държавния съвет могат да се сменят само с негово съгласие. Всъщност тази конституция е своего рода споразумение между Портата, Русия и уставобранителите. И всеки получава по нещо: уставобранителите — влизане в управлението на Сърбия; Портата — Сърбия с по-малка автономия, отколкото по Одринския мир от 1829 г. и султанския хатишериф от 1830 г.; Русия — срещу опитите на Милош и Англия за промяна на политиката на страната.

Само княз Милош няма основание да бъде доволен от „турската“ конституция. И той не се помирява с ограничаването на неговата власт. Князът е в непрестанен конфликт с току-що формирания Държавен съвет, в който господстват уставобранителите, прави неуспешен опит за въстание и отмяна на конституцията, загубва властта, отказва се от престола, напуска Сърбия (юни 1839 г.) и заминава с по-малкия си син Михаил в имението си във Влахия.

Управление на уставобранителите (1839–1858)

С изгонването на Милош властта в Сърбия фактически преминава в ръцете на уставобранителите. Княз на Сърбия става по-големият син на Милош Милан, който е тежко болен и след един месец умира. Назначено е регентство в състав Йеврем Обренович, Аврам Петрониевич и Тома Вучич Перишич. Веднага се свиква Народната скупщина (юни 1839 г.), пред която уставобранителите обявяват оставката на Милош, задоволяват някои дребни молби и народни искания, в това число и намаляване на данъците (от 6 на 5 талера), и назначават комисия, която да обиколи страната, за да „тълкува“ конституцията и да „съветва“ народа.

По-нататъшното развитие на събитията води до разцепление на сръбското общество: за уставобранителите или за Обреновичите. Добрали се до властта, уставобранителите агитират не само против сваления княз Милош, но и против династията на Обреновичите. Те разрешават на вдовицата на Караджордже и сина му Александър да се установят в Сърбия, уволняват някои привърженици на Обреновичите от държавна служба и развиват пропагандата си като държавна политика. Позициите на Обреновичите временно отслабват, още повече че Русия и Турция са против тях, а Сърбия остава временно без княз. При това в лагера на самите Обреновичи има раздвоение — привърженици на Милош и привърженици на сина му Михаил. През март 1840 г. пристига княз Михаил от Влахия. По искане на уставобранителите обаче той идва със султански берат не като наследствен, а като изборен княз. Понеже е непълнолетен (няма 17 навършени години), му са определени като съветници Тома Вукрич Пешич и Аврам Петрониевич.

Оттук нататък в продължение на около две години се води ожесточена борба между уставобранителите и Обреновичите за надмощие в политическия живот на страната. Първоначално княз Михаил успява да се наложи, като прогонва най-видните уставобранители — едни се установяват в Цариград, други в Австрия, трети във Видин. Неговото управление обаче не получава народна подкрепа, първо, защото е абсолютистко, деспотично, второ, защото увеличава данъците (от 5 на 6 талера), и трето, защото налага нови такси — за издръжка на училища, за сечене на гори, за религиозни услуги и пр. Освен това под натиска на Русия и Портата режимът е принуден да разреши на прогонените уставобранители да се завърнат в Сърбия. Те развиват активна агитация в полза на династията на Караджорджевичите. Привържениците на Милош от своя страна също не приемат Михаил и искат връщането на стария княз. Намесва се Портата, която настоява за оставка на някои министри на Михаил. И режимът изпада в изолация и криза.

При такова положение в началото на септември 1842 г. избухва т.нар. Вучичева буна: въстаниците начело с Тома Вучич Перишич влизат в Крагуевац, към тях се присъединява част от редовната войска. Верните на княз Михаил части претърпяват поражение и на 7 септември 1842 г. князът напуска Сърбия и преминава в Земун, а в Белград се образува „привременно правление“ от уставобранителски първенци. На 19 септември се свиква сръбска Народна скупщина, която избира за княз Александър Караджорджевич, сиреч сменя династията.

По време на управлението на Ал. Караджорджевич (1842–1858) фактически властта се съсредоточава в ръцете на олигархическия Държавен съвет, в който господстват уставобранителите. Тяхното управление представлява значителна крачка напред в държавно-политическото развитие на Сърбия в сравнение с времето на княз Милош. През 1844 г. е приет граждански законник, изработен по австрийски образец. Частната собственост става пълна, неограничена и абсолютна. „Всички неща, имущества и права, които принадлежат на сърбина, са негова собственост“, т.е. всеки сърбин е „пълен господар на своите имущества…“, се казва между другото в този законник. По-добре е организирана съдебната власт. Съгласно конституцията от 1838 г. са създадени помирителни съдилища по селата, първостепенни съдилища в окръжните градове и един апелационен съд в столицата. През 1846 г. е създаден и Върховен съд като последна съдебна инстанция. Влизат в сила много разпоредби за чиновниците. От слуги на княза те стават държавни служители със специални права, заплати, пенсионно осигуряване и пр. Организацията на чиновничеството се изгражда в унисон с идеята, че народът като „проста селска маса“ трябва да бъде управляван от интелигенция, която заема съответните чиновнически постове. За подготовката на тази интелигенция се отделя повече внимание, открити са средни училища, лицеи и други просветни учреждения. Създава се една чиновническа бюрокрация с високи заплати, униформи и титли, която получава широки пълномощия, в това число и правото да наказва селяните (полицейски закон от 1850 г.).

Сърбия прави известна крачка напред и в редица други области: отмяна на кулука, строителство на нови пътища, държавна поща и телеграф, държавна кредитна каса (6% лихва с право да се теглят суми само над 300 дуката, което лишава селяните от възможността да ползват кредити), свободно развитие на търговията, откриване на първи индустриални предприятия (стъкларско предприятие в Ягодина, пивоварна в Белград, военна фабрика в Крагуевац, разработване на рудници в Майданпек). Настъпват съществени изменения и в сръбското село: изкореняват се гори и се разширява обработваемата площ, селянинът вече е преди всичко земеделец, а не скотовъдец; разпада се селската фамилна задруга, навлизат „градски“ изделия в селския живот и бит и т.н.

Независимо от проведените по време на уставобранителското управление реформи и осъществения напредък в развитието на Сърбия тя не се превръща в модерна държава. В унисон със своята пропаганда от предишните години уставобранителите намаляват основния селски данък на 5 талера, но държавата няма пари, поради което перманентно е във финансова криза. Сърбите искат Народната скупщина да бъде постоянен орган на върховната власт и да се свиква веднъж годишно, а уставобранителите изобщо не я свикват. Популярна е идеята Държавният съвет да се организира като представителен орган, а местните власти да станат органи на местно самоуправление, но вместо това в страната е наложен суров полицейско-бюрократичен режим, а и отношенията между новия княз Ал. Караджорджевич и уставобранителските първенци не се развиват добре: князът не желае да играе роля на фигурант и започва да ги отстранява от държавните работи. Те от своя страна почват да се делят на групи — туркофили (Аврам Петрониевич) и русофили (Тома Вучич Перишич). През средата на 40-те години се появяват искания за конституционна реформа, има и няколко проекта за такава реформа — на уставобранителския деец от Войводина Йован Хаджич, на полския емигрант на сръбска служба Франьо Зах и на сръбския политик и чиновник Матия Бан, но нито един от тях не е реализиран.

На всичко отгоре и Обреновичите не се отказват от борбата за власт, а организират чести бунтове и заговори: есента на 1842 г. — заговор начело със Стоян Иованович — Цукич; началото на 1844 г. — „Смедеревски заговор“; есента на 1844 г. — „Катанска буна“; 1846 г. — „Мирчин заговор“. Уставобранителското управление има и сериозни външни проблеми: Русия не е добре разположена към повечето уставобранителски първенци, а и отношенията с Австрийската империя са много трудни. Има и доста силно селско недоволство: много селяни се залавят за търговия и пропадат, други вземат заеми от частни лица с високи лихви и задлъжняват, на сръбска територия се установяват много бежанци от съседните турски предели (особено след Нишкото въстание от 1841 г.), поради което свободни земи повече няма. Изобщо селянинът обеднява и негодува. По време на Кримската война (1853–1856) на сръбската граница се съсредоточават както руски, така и австрийски и турски войски. А след войната съгласно Парижкия мирен договор (1856 г.) руският протекторат над Сърбия е заменен с колективен протекторат на 6 държави — Англия, Франция, Австрия, Прусия, Сардиния и Русия.

Недоволството на сръбското общество от вътрешното и международното положение на Сърбия през 50-те години нараства и заради колебливата, а след Кримската война направо австрофилска политика на княз Караджорджевич. Опозиционните сили на режима вече се представят като две отделни партийнополитически течения — консерватори и либерали. Консервативното течение (Илия Гарашанин, Тома Вучич Перишич) произхожда от олигархическия Държавен съвет, създаден съгласно „турската“ конституция от 1838 г. По време науставобранителския режим между княза и съвета възникват разногласия, които през средата на 50-те години прерастват в остър конфликт. Самият съвет се разделя на две — привърженици на княза и привърженици на опозицията. През 1857 г. е разкрит заговор, в който участва Стефан Стефанович, председател на съвета, с още трима съветници и председателя на Върховния съд на Сърбия. Заговорниците са осъдени на смърт, но се намесва Портата и принуждава княза да ги помилва и да върне пенсионираните преди това съветници на постовете им. Някои лидери на консервативното течение нямат нищо против връщането на династията на Обреновичите на престола, но смятат, че никакви други промени във вътрешнополитическото развитие на Сърбия не трябва да се правят. По своята социална база тяхната група е твърде слаба — членове на съвета, издигнали се и забогатели по време на уставобранителския режим бюрократи и чиновници.

Либералите от своя страна (Йеврем Груич, Йован Илич и др.) пък настояват за промени във вътрешното управление на страната — ежегодно свикване на Народната скупщина, развитие на парламентарната система по европейски образец, прочистване на държавния апарат от привърженици на олигархическия режим, засилване на обществения контрол над управлението и пр. Те агитират за сваляне на Ал. Караджорджевич от княжеския престол и връщане на династията на Обреновичите на власт. Макар и да не са още партия, либералите обикалят страната и правят своята програма достояние на широки обществени среди в Сърбия.

Така обществените настроения се подготвят за династична смяна. И отново както при други случаи на помощ идва Народната скупщина — на 30 ноември 1858 г. започват нейните заседания в Белград. Тази т.нар. Светоандреевска Народна скупщина взема решение за сваляне на династията на Караджорджевичите от власт и връщане на стария Милош Обренович за княз на Сърбия, който в началото на 1859 г. пристига в Белград и повторно заема сръбския престол.

Национална доктрина и външна политика

XIX век в историята на Европейския югоизток е век на Източния въпрос. Всичко се свързва с националноосвободителното движение на балканските народи, респ. учредяването на балканските национални държави и техния териториален обхват, от една страна, и с политиката на великите сили, от друга. Възниква сложен комплекс от проблеми, които всеки иска да реши в своя полза. При това този своеобразен балкански комплекс от проблеми не е постоянна величина, а непрекъснато се изменя, като въвлича нови субекти на противоречията и споровете или принуждава участниците в решаването на Източния въпрос да съгласуват позициите си с изменящите се реалности.

И съвсем естествено възникват различни концепции, проекти и комбинации за решаване на балканските проблеми. Всъщност тази тема непрекъснато занимава лидерите на балканските нации и държави. Сърбия, разбира се, съвсем не изостава, а напротив — дава пример. Още Първото сръбско въстание набелязва основните контури на сръбската национална политика: освободените територии се организират като сръбска национална държава; сръбските ръководители приемат ако въстаници и бежанци от съседните турски пашалъци, а също и от австрийските предели — заявка за тяхното освобождение и в перспектива присъединяване на съседните под чужда власт територии към основаващата се сръбска държава; в началото на 1809 г. въстанала Сърбия планира настъпление във всички посоки, а Караджордже развива военни операции в Новопазарския санджак с намерение да съедини своите сили с тези на Черна гора — нова заявка за разширяване на територията на Сърбия за сметка на османските владения в централната част на Балканския полуостров.

Такава е политиката и на Милошева Сърбия: искане за участие в Руско-турската война от 1828–1829 г. и за влизане в Ниш и Видин, последователност и настойчивост за присъединяване на 6-те нахии, тайна подкрепа на народните движения в съседните османски владения, посредничество пред Портата във връзка с отделни бунтове и въстания в полза на местното население, приемане и подпомагане на бежанци от съседните под турска власт земи, грижа за засилване на сръбското влияние в Стара Сърбия, Босна и България чрез подпомагане на културно-просветни начинания и пр. Обстоятелствата не позволяват на Милош да се противопостави на османското господство на Балканите — Сърбия е слаба, а Европа стои на позициите за запазване на статуквото в Югоизтока (само Русия е за подялба на Османската империя, но и тя не е безкористна, а нейните антиосмански действия срещат съпротивата на Запада). Оттук и „туркофилството“ на Милош, неговата позиция за постепенност в решаването на Източния въпрос, т.е. реализиране на задачите на сръбската национална политика не веднага, а в определена историческа перспектива.

Няма съмнение, че в основата на сръбската национална политика от времето на Караджордже и Милош лежи националноосвободителният мотив. Става дума за освобождение на сръбството и неговото обединение в единна национална държава. Но на практика през първата половина на XIX век вече има две сръбски държави — Сърбия и Черна гора. И естествено съществен пункт на сръбската национална политика става въпросът за тяхното обединение. Друга тема на сръбската национална политика е въпросът за съдбата на Стара Сърбия, Босна и Херцеговина — населението там в мнозинството си е сръбско, а и сърбите от бившия Белградски пашалък в много случаи са потомци на сръбски бежанци и преселници от въпросните краища. Следователно сръбската национална политика и в този пункт не може да се преценява другояче, освен като националноосвободителна.

Това обаче не е цялата истина, а само съществена част от нея. Защото в сръбското общество непрекъснато битува и идеята за реставрация на Душановото царство, т.е. за създаване на голяма и силна сръбска държава върху развалините на Османската империя. Този въпрос занимава повечето сръбски духовни и политически водачи, в това число и Караджордже и Милош. Обикновено никой обаче не разграничава националното от наследствено-историческото право. По време на въстанията от първата четвърт на XIX век, а и дълго след това доминира „националното“, но още първите стъпки на сръбската държава на балканска сцена показват, че в перспектива ще се развие „наследствено-историческото“. И не просто ще се развие, а направо ще прерасне в завоевателно-хегемонистичен мотив на сръбската национална политика. Първата стъпка в това направление безспорно е „Начертанието“ на Гарашанин от 1844 г. — основен документ на сръбската национална доктрина.

Автор на този документ е видният представител на уставобранителския режим Илия Гарашанин, тогава министър на вътрешните работи на Сърбия. Върху неговото „Начертание“ силно влияние оказва полската емиграция, последвала поражението на полското въстание от 1831 г. Неин водач е бившият руски външен министър Адам Чарторийски с резиденция в Париж, който има свое представителство в Цариград и постоянен агент в Белград. В началото на 1843 г. Чарторийски съставя една програма на тема сръбска политика — каква трябва да бъде сръбската политика, за да се постигне обединение на южните славяни под ръководството на Сърбия. Като емисар на полската емиграция и същевременно драгоман на френското Генерално консулство в Белград през 1843 г. се установява Франьо Зах, чех от Холомоуц, участник в полското въстание, впоследствие управител на сръбското артилерийско училище, висш офицер на сръбската армия и влиятелна личност в Сърбия. Той именно донася в Белград разработената от Чарторийски програма за бъдещата сръбска национална политика. Препоръчва се Сърбия сама да си състави подобен план. Илия в края на 1844 г. Ил. Гарашанин съчинява т.нар. Начертание, или програма за външна и национална политика на Сърбия.

Това всъщност е сръбската национална доктрина. Нейните основни положения биха могли да се резюмират, както следва: Османската империя е исторически обречена и ще пропадне. Възможни са два варианта на решение. Първо, османските владения на Балканите да бъдат разделени между Русия и Австрия по линията Видин — Солун. В такъв случай Сърбия би останала под австрийска власт. Второ, върху развалините на Османската империя „нейните християнски жители“ на Балканите да изградят нова държава. В такъв случай Сърбия би могла да играе ръководна роля. Начертанието преценява първия вариант като голяма опасност за Сърбия и сочи Австрия като изначален враг на сръбството, поради което съюз с нея е невъзможен. Следователно остава да се работи за реализирането на втория вариант.

Следват по-нататък някои по-конкретни обяснения: с пропадането на Османската империя се отваря вакуум, който ще трябва да се запълни от едно сърбо-славянско царство. Англия и Франция са против подялбата на османските владения между Русия и Австрия, но не биха били против една силна християнска (разбирай сръбска) държава на Балканите, която да възстановява равновесието. Сърбия ще даде всички гаранции на Европа, че може да съществува между Австрия и Русия. Тя трябва да се разшири териториално и има за това основание в историята, в сръбското царство от XIII–XIV век. Твърди се при това, че само идването на османците на Балканския полуостров било попречило пропадащата Византийска империя да бъде заменена с издигащото се тогава сърбо-славянско царство на Душан Силни. Но ето сега е дошло време да започне да действа „онзи дух, който отново да потърси своите права, като продължи прекъснатото дело“. Така „ние сърбите ще излезем пред света като истински наследници на нашите бащи, които нищо друго не правят, а само възстановяват своята татковина“.

Както се вижда, сръбската национална доктрина още преди съставянето й излиза извън рамките на „националното“. Тя не се занимава толкова с въпроса за освобождението на сръбството, колкото с въпроса за териториалното разширение на сръбската държава. Смесват се в случая два принципа — националният и историческият. Начертанието от 1844 г. съдържа в себе си разминаващи се помежду си компоненти — държавноисторическото право, което взема за основа средновековната сръбска държава в периода на нейния апогей, от една страна, и народностния принцип, който предполага национално освобождение и обединение на сръбството. При това и на самото сръбство се преидава такъв териториален обхват, какъвто то в действителност няма — в Начертанието се говори не само за Черна гора, Босна и Херцеговина, но и за Северна Албания и България. От южнославянските области под австрийска власт се споменават само Срем, Бачка и Банат — Гарашанин не желае да насочи Сърбия към борба на два фронта, срещу Османската империя и Австрия едновременно. На този етап стига разширение на Сърбия за сметка само на едната империя, Османската.

Особено внимание сръбската национална доктрина посвещава на отношенията на Сърбия с двете най-заинтересовани сили на Балканите — Австрия и Русия. Те не трябва да бъдат предизвиквани, но Сърбия да работи за подкопаване на тяхното влияние на Балканите. За да се отърве от икономическата си зависимост към Австрия, Сърбия трябва да строи път до Улцин, където да се установи сръбски агент с влияние в Черна гора и Северна Албания. В Босна трябва пък да се влияе за приемане на династията на Караджорджевич, сръбската конституция и сръбските закони в тази турска провинция. Изисква се също така Сърбия да разширява влиянието си не само сред православните християни, но и сред католиците — да им открие печатница и чрез културно-просветна дейност да въздейства за освобождението им от австрийско влияние. Що се отнася до Русия, то въпросът се оказва по-сложен: между Сърбия и Русия е България, там се срещат интересите на двете държави. Както Сърбия, така и Русия желае отслабването и разпадането на Турция, но намеренията им не са еднакви — Русия иска да завладее Цариград и няма да позволи създаването на голяма и силна държава в замяна на пропадаща Турция. Оттук и препоръката Сърбия да внимава да не бъде излъгана — тя най-лесно би могла да бъде в съюз с Русия, но само ако тази последната приеме сръбските условия, т.е. ако осигури нейното бъдеще „в пространен смисъл“.

Така сръбската национална доктрина предвижда ликвидиране на османското владичество на Балканите и създаване върху развалините на Османската империя на нова държава с доминираща роля на сръбството. Според Начертанието освобождаващите се от турска власт балкански народи трябва да се присъединят към Сърбия, която да изиграе ролята на обединителен център и ръководна сила. В резултат на това новата държава би се разпростряла върху огромна територия — от Бихач в Босна на запад до Черно море на изток и до Битоля и Шкодра на юг. Авторът на Начертанието може би не знае (или не иска да знае), че и Гърция, вече независима държава, има подобни аспирации. Албания, Македония и още по на изток България — това са областите, в които двете национални доктрини, сръбската и гръцката, неизбежно ще се срещнат и противопоставят една на друга, но Начертанието на Гарашанин не се занимава с този въпрос.

Начертанието на Гарашанин правилно отчита стремежа на населението от съседните на Сърбия области под турска власт за освобождение. То също така допада и на южнославянските народи под австрийска власт, които се стремят към собствена изява, еманципация и освобождение. Програмата на Гарашанин естествено най-мно-го допада на сърбите под чужда власт, османска и австрийска. Тя обаче има един съществен минус и той е нейната великосръбска насоченост: не се отчита националното развитие на другите балкански народи, не се предвижда националното освобождение и обединение на южнославянските народи въз основа на принципа за самоопределение, а се изисква присъединяване на тези народи към Сърбия по пътя на постепенното разширяване на територията на сръбското княжество. По този начин Начертанието, т.е. сръбската национална доктрина, игнорира борбата на българи, хървати, албанци за национална независимост и самостоятелно национално развитие, като подчинява тази борба на Сърбия.

Тайна организация

Начертанието на Гарашанин от 1844 г. не е публичен, а секретен документ. За първи път то е публикувано през 1906 г. Неговото съдържание още през 1845 г. е изпратено със съпроводително писмо на тогавашния княз на Сърбия Ал. Караджорджевич. То става известно впоследствие на князете Милош и Михаил, както и на крал Милан. По него работят самият му автор Ил. Гарашанин и неговият помощник във вътрешното министерство Йов. Маринович. По-късно с този документ се запознават и други държавници и политически дейци на Сърбия.

Начертанието, разбира се, не е само общи разсъждения за задачите на сръбската национална политика. Напротив, то е своеобразен план за политическа пропаганда, чиято цел е „освобождение на нашия народ от австрийска и особено турска власт и обединение в една обща държава под ръководството на Сърбия“. Това обединение трябва да се осъществи чрез „общо въстание, което трябва напълно да се подготви и добре да се организира“. Самото Начертание набелязва и средствата за постигане на целите: изпращане на верни хора в подвластните на Турция и Австрия райони, създаване на мрежа от агенти, които работят по инструкция от Белград, с една дума — създаване на нелегална организация, която да готви въстание. От цялото съдържание на документа ясно следва, че щом като Сърбия не може да очаква нищо добро от Русия, а още по-малко от Австрия, то тя трябва да търси съюз с народите, които я заобикалят. И тъкмо в тази насока започва активна дейност.

Най-напред Гарашанин установява връзки с черногорския владика Петър Петрович Негош, който приема предложението да се включи в делото. Срещу това Черна гора получава годишна финансова помощ от Сърбия, а владиката — обещание, че ще има висок сан в църковната йерархия в бъдещата обща държава. В Босна доверено лице на Гарашанин става търговецът Стево Богданович, човек с много познанства и връзки. Подходящи и сигурни хора за работа по замисленото предприятие се намират навсякъде — Херцеговина, Северна Албания, България, югославянските земи под Хабсбургите. Особена настойчивост проявяват Матия Бан и Тома Ковачевич, които пътуват по Хърватия, Далмация, Черна гора, Стара Сърбия, Македония и Югозападна България и информират Гарашанин за обстановката в посетените краища и за извършената от тях работа.

Ил. Гарашанин и неговият пряк помощник Йов. Маринович успяват за кратко време да създадат своя нелегална организация с разклонения в Босна и Херцеговина, Черна гора и Северна Албания, Новопазарски санджак, Македония, България и районите около хърватско-славонската граница. Цялата тази обширна територия е разделена на две части — северна и южна. Шеф („коловоза“) на северната половина е Тома Ковачевич, а на южната — Матия Бан. Те имат свои агенти по места, агентите назначават началници в нахиите, а началниците — кметове по селата. Всеки участник познава само своя непосредствен шеф и никого другиго от организацията. На върха на пирамидата е министърът на вътрешните работи Гарашанин. Води се кореспонденция, изплащат се заплати, а много хора работят и без заплати, цялата дейност се издържа от Сърбия. През 1849 г. е изработен план за дейността на организацията под заглавие „Конституция на политическата пропаганда, която трябва да се води в славяно-турските земи“. Става дума за изработване и на военни планове за въстания в тия „славяно-турски“ земи.

Макар и тайна, сръбската национална доктрина в лицето на Начертанието на Гарашанин пуска дълбоки корени в почти всички среди на сръбското общество. През 1844 г. в Белград е основано „тайно демократично панславистическо дружество“. Негов основател е полският емисар в сръбската столица Франьо Зах, който развива активна дейност в духа на още несъставеното Начертание. Една година по-късно, през 1845 г. Стефан Херкалович, сърбин от Хърватия, основава в Белград казино и читалище, чиято дейност е в същия дух. През 1846 г. пък е основано ученическо дружество „Душанов полк“ с подчертано великосръбска насоченост — активна политика, изгонване на турците от сръбските земи, създаване на „велико сръбско царство“. Такива дружества възникват и във Войводина, а през 60-те години там се развива цяло движение — Омладината. Между членовете и водачите на тия дружества има немалко бъдещи либерални лидери. Либерализмът именно става най-последователният носител на великосръбската идея.

Ако в историята на сръбската национална политика 40-те години представляват определен подем (формулиране на национална доктрина, създаване на тайна организация), то следващото десетилетие е равно на спад. Една пукнатина се открива в отношенията с основателя на Илирийското движение Людевит Гай. През 1852 г. Гаевият вестник „Народне новине“ в два поредни броя отпечатва статия с подчертано антисръбска насоченост — твърди се, че сръбският народ никога не е съществувал и че трябва да се унищожи „сръбското племе и име“. Това предизвиква общо възмущение в Сърбия и сред сърбите в Хърватия. Гай се оправдава, че авторът не е той, а негов сътрудник, след това идва в Белград, но е посрещнат неприязнено.

Великосръбството и великохърватството влизат в конфликт, който ще налага своя отпечатък върху цялото по-нататъшно развитие на сръбско-хърватските отношения.

Отваря се пукнатина и в отношенията с Черна гора. През 1851 г. умира владиката Негош, а на черногорския престол идва Данило Петрович. През 1852 г. той иска за жена дъщерята на сръбския княз Клеопатра, но получава отказ. През след ващата година Данило посещава Виена и във връзка с това плъзват слухове, че се готви съюз на Черна гора с Обреновичите Милош и Михаил. Сръбско-черногорският конфликт се задълбочава, понеже Белград се стреми към създаване на голяма и силна сръбска държава, а Цетина не желае това — тя иска да се запази черногорската държава, която да разшири територията си по посока на Херцеговина, Северна Албания и Новопазарския санджак и Босна. Там именно се кръстосват програмите на двете сръбски държави и династии, поради което и сътрудничеството между тях се поставя на изпитание.

При това сръбският княз Александър Караджорджевич проявява колебание в осъществяването на сръбската национална доктрина. През 1853 г. той отстранява Ил. Гарашанин от поста министър на вътрешните работи и създадената преди това тайна сръбска организация започва да замира. Сърбия временно се оттегля от активна национална дейност, за да я поднови няколко години по-късно, при княз Михаил през 60-те.

Второто управление на Милош и Михаил (1859–1868)

Избраният отново за княз Милош Обренович заема повторно сръбския престол на 76-годишна възраст. В началото на 1859 г. той пристига в Сърбия, посрещнат възторжено от сръбското население, вече забравило отрицателните страни на неговото управление от преди 20 години. За тези 20 години обаче Милош нищо старо не е забравил и нищо ново не е научил. Неговото намерение е да управлява сам, т.е. отново да установи самодържавен деспотичен режим. Но сега обстановката е по-различна, съществуват две политически течения, които се стремят да ограничат властта му: консерваторите чрез олигархическия съвет, либералите чрез Народната скупщина.

След идването си в Белград Милош е обкръжен от либералите, които имат най-големи заслуги за повторното му възкачване на престола и с право са наричани „партия на Обреновичите“. Князът обаче не иска да дели властта с никого и не мисли да прави реформи, които биха ограничили княжеската власт. Още в началото на 1859 г. той предприема настъпление срещу олигархическия Държавен съвет и висшите чиновници консерватори. Някои от тях са направо уволнени, а други са принудени сами да си подадат оставките. Милош не е в състояние да премахне съвета, тъй като зад тази институция стои Портата, но сменя целия му състав и свежда неговите компетенции до минимум. Той назначава министрите по свое усмотрение, независимо от съвета или Народната скупщина. Последната става напълно послушен съвещателен орган на княза, а съветът — обикновена колегия, която има за задача само да работи по проектозаконите. В действителност всички държавни органи — скупщината, съветът, министрите, чиновниците — се оказват зависими от княза и послушни изпълнители на неговите заповеди. Войската и полицията също се намират под негово непосредствено ръководство.

Всичко това води до разочарование и ново недоволство на сръбското общество. Най-напред Милош отблъсква консерваторите на Гарашанин и Вучич. След това настъпва разрив между княза и либералите. Милош не иска и да чуе за отговорно пред Народната скупщина правителство. Той подозира, че либералите работят против династията му, и започва да ги преследва.

Милош заема по-твърда позиция и спрямо Портата. Той иска признаване и наследствени права за неговата династия, право Сърбия да може сама да изменя конституцията си и настоява турците окончателно да напуснат страната, т.е. да се изселят и от сръбските градове, в които още има турски гарнизони. През февруари 1860 г. за Цариград заминава сръбска депутация, която да представи горните искания пред Портата и да издейства благоприятно за Сърбия решение. Нищо обаче и по тази линия не се постига, а през септември 1860 г. Милош умира.

Негов наследник на престола става княз Михаил (1860–1868). При възкачването си на престола той обявява прокламация: иска помирение в обществото и обещава да направи закона най-висша власт в Сърбия. Опитът му обаче да включи в правителството и в Държавния съвет и либерали, и консерватори се проваля. Концепцията на княз Михаил за държавно-политическото развитие на Сърбия не се различава много от тази на баща му: абсолютистко деспотично управление, единство на властта в лицето на владетеля — просветен деспот, който управлява, а народът слуша. И в унисон с тази концепция се прокарват няколко конституционни закона: закон за Народната скупщина (1861), според който тя се свиква веднъж на три години и е съвещателен орган; закон за Държавния съвет (1861) — съветниците вече не са несменяеми, а се назначават и сменят от княза. Законодателната власт принадлежи на този съвет и на княза; закон за народната войска — всички мъже от 20- до 50-годишна възраст са военно задължени. Така освен малобройната редовна войска (около 3000 души), обучавана в казарми, цялото мъжко население става „народна войска“, разпределена по родове войски и съответно командване, обучавана в общините и околиите в неделни и празнични дни; закон за организацията на централното държавно управление (1862) — създава се Министерски съвет като изпълнителен орган на властта. Министрите се назначават и сменят от княза и отговарят за своята дейност само пред него. Всеки министър има голяма власт в своя ресор, но всички са под контрола на княза. По това време в Сърбия има седем министерства: на външните работи, на вътрешните работи, на правосъдието, на финансите, на просветата, на строителството и на войната.

Абсолютистко-деспотичната система на управление, установена от Милош и развита по-нататък от Михаил, не задоволява нито либералите, нито консерваторите. Водачите на консервативното течение все пак се оказват по-близо до разбиранията на княз Михаил относно вътрешното управление на страната. Тяхната концепция за властта и управлението изхожда от презумпцията, че народът не е узрял за самостоятелно мислене и поведение и трябва да се управлява според принципите на просветения абсолютизъм, от просветен монарх с деспотично-абсолютистки маниери, какъвто в случая е княз Михаил. Последният напълно споделя тази философия и в края на 1861 г. назначава за министър-председател на Сърбия лидера на консерваторите Илия Гарашанин, който заема този пост в продължение на 6 години, до ноември 1867 г. Вътрешен министър пък е старият бюрократ, консерваторът Никола Христич. Целият държавен апарат е в ръцете на консерваторите и в подчинение на княза. Либералите и техните симпатизанти са прогонени от държавната администрация и минават в опозиция.

Либерализмът в борба срещу абсолютизма

Политическата поляризация в сръбското общество през 60-те години все още е двуполюсна — консерватизъм и либерализъм. Консерватизмът води началото си още от 30-те години на XIX век — земеделци, търговци, висши чиновници, т.е. върхушката на сръбското общество, т.нар. великаши или уставобранители. В периода от 1842 г., а до голяма степен и след това, по време на второто управление на Михаил, те участват в управлението и разширяват своя олигархически кръг сред висшата чиновническа (а и военна) бюрокрация. Именно тази в повечето случаи управленска олигархия става носител на сръбския консерватизъм.

Като реакция на консерватизма на политическата сцена закономерно излиза либерализмът. Той тръгва в унисон с изискванията на своето време. Неговите първи носители са търговци, млади интелектуалци и офицери, завършили образованието си в чужбина. Техният Либерален клуб изтъква като пропаганда две основни начала: стопанска и политическа свобода; национално освобождение и национална независимост. Политически идеал на либералите е: парламентарна конституционна монархия, ненамеса на държавата в стопанската дейност, права и свободи на гражданите. Те непрекъснато оперират с понятия като народен суверенитет, право на самоопределение, парламентаризъм, граждански права и свободи, общо избирателно право, свобода на мисълта, словото и печата и др. Либералите не признават класовата борба и революцията, те са противници на каквото и да било самодържавно управление, в което силата преобладава над правото.

През 60-те години либералите повеждат борба срещу абсолютизма на Михаил. През 1864 г. техният идеолог Вл. Йованович отива в Женева и там започва да издава вестниците „Слобода“ и „Српка слобода“ на френски и сръбски език. Две години по-късно, през 1866 г. той се премества в Будапеща и заедно с водача на войводинските либерали Светозар Милетич издава вестник „Застава“ („Знаме“), на страниците на който продължава борбата против режима на княз Михаил. Установяват се връзки и единодействие между либералите от Сърбия и тези от Войводина. Съпротивата срещу абсолютистко-полицейския режим в Сърбия става по-сериозна и по-масова — в нея се включва младото поколение в Сърбия и Войводина.

През август 1866 г. сръбските и войводинските либерали свикват свой конгрес в Нови Сад, който полага началото на независима от Белград общосръбска организация, известна под името „Обединена сръбска младеж“ (Омладина). Тази организация обединява различни литературни кръжоци, студентски съюзи, политически дружества и групи. Тя не си поставя открито политически цели, но цялата й дейност е насочена към извоюване на политическо единство на сръбските земи. Най-силно е влиянието на Омладината в сръбските земи под австрийска власт. Войводина става център на омладинското движение, а вестник „Застава“ в продължение на няколко години е негов главен орган.

Още от възникването на омладинското движение в него се очертават две крила: буржоазно-либерално и революционно-демократическо. Виден теоретик на първото крило е водачът на сръбските либерали от Войводина Светозар Милетич, а на второто — първият сръбски социалист Светозар Маркович. И двамата са против абсолютистко-полицейския режим на княз Михаил, но Милетич е доста по-умерен, докато Маркович е не само против абсолютизма, но и против монархията.

Понеже омладинското движение в Сърбия и Войводина ратува против абсолютизма на княз Михаил, то се посреща с неприязън от управляващите и е подложено на гонение. През 1867 г. Омладината се събира на конгрес в Белград. Първоначално властите дават разрешение, след това министърът на вътрешните работи забранява заседанията в сградата на Великата школа, а накрая участниците в конгреса са прогонени от Белград. Преследвана от сръбските и австро-унгарските власти и неединна отвътре, впоследствие Омладината се разпада.

Либералното движение от 60-те години играе положителна роля в сръбската история. То съдейства за укрепване на сръбското национално съзнание, за подем на сръбската култура, за популяризиране на държавноправната теория и практика от онова време, за повишаване на политическата активност на сръбския народ.

Както се вижда, във вътрешнополитическата област второто управление на Михаил е безплодно: Сърбия си остава държава с еднолична абсолютистко-деспо-тична полицейска система на управление. Малко по-друго е положението с автономния статут на тази държава, т.е. с връзката Сърбия — Османска империя. На 3 юли 1862 г. избухва стълкновение между турци и сърби в Белград, турският гарнизон в продължение на няколко часа обстрелва града. Настъпва криза в сръбско-турските отношения. Сръбското правителство се обръща към европейските държави за съдействие. Свиква се международна конференция в Цариград за уреждане на конфликта. Постига се компромис — мюсюлманското население се изселва от Сърбия, с изключение на турските крепости по Сава и Дунав; крепостите Соко и Ужнице се разрушават; Сърбия дава обезщетение на изселващите се (около 8000 души); в оставащите на сръбска земя турски крепости (тези по Сава и Дунав) стационират само редовни турски войски.

При този статут, като автономно трибутарно княжество с присъствие на редовни турски войски в Белград, Шабац, Смедерево и Кладово, Сърбия остава до 1867 г. През есента на 1866 г. княз Михаил иска от Портата да отстъпи и тези крепости на Сърбия. Под натиска на Русия и другите европейски сили Турция е принудена да приеме. През март 1867 г. княз Михаил с възвание към сръбския народ съобщава за съгласието на султана да отстъпи въпросните крепости на Сърбия. Още същия месец князът посещава Цариград и е приет от султана. В течение на 1867 г. турските крепости и гарнизони на сръбска територия са ликвидирани. С това се прави нова крачка по пътя на по-нататъшното освобождение на Княжество Сърбия от османска зависимост.

Само този успех обаче не стига. Абсолютистко-полицейският режим на Михаил настройва срещу себе си не само либералното и омладинското движение в Сърбия и Войводина, но и цялото сръбско население. За това допринася освен всичко друго още и намерението на княза след развода с жена си да сключи нов брак с внучката на рождения си чичо Йеврем Обренович — Катерина. Срещу този брак се обявява сръбската църква в лицето на митрополит Михаил, а също така и министър-председателят Илия Гарашанин, както и цялото обществено мнение в Сърбия. Към това се прибавят и колебанията на княз Михаил от есента на 1867 г. във външната политика: отказ от готвената преди това война срещу Турция, смяна на Гарашанин с Йован Ристич на поста министър-председател, охлаждане на отношенията с Русия и пр. В такава обстановка на недоволство вътре в страната и неопределена и неясна външна политика на 11 юни 1868 г. княз Михаил пада убит в резултат на заговор от привърженици на бившия княз Александър Караджорджевич.

Към независима парламентарна държава (1868–1878)

След смъртта на Михаил за княз на Сърбия е провъзгласен Милан Обренович, внук на брата на Милош Йеврем Обренович. През 1868 г. той е още малолетен (на 14 години), поради което се назначава регентство от трима души. Най-силна фигура в регентството е тогавашният военен министър Миливое Блазнавац. Вторият регент е Йован Ристич, дългогодишен представител на Сърбия в Цариград, а третият — Йован Гаврилович, личност без политическо значение.

Атентатът срещу княз Михаил от 1868 г. отстранява главния носител на абсолютистко-деспотичната теория и практика на управление в Сърбия. Караджорджевичите обаче не успяват да се възползват от това — готвеният държавен преврат се проваля. Остават да се състезават консерваторите и либералите. Печелят последните. Консерватизмът е в отстъпление, а либералите, свързали се с властта, стават все по-умерени. Като техен лидер се налага регентът Йован Ристич.

Главното дело на регентството (1868–1872) е новата конституция на сръбското княжество, приета от Народната скупщина през 1869 г. „Турската“ конституция от 183 8 г. окончателно отива в историята — Сърбия става наследствена конституционна монархия, все още васална на Османската империя, но с една форма на зависимост към Портата по-малко от преди. Страната прави крачка напред не само към своята независимост, но и към утвърждаването на парламентаризма.

Конституцията от 1869 г. утвърждава принципа на разделение на властите. Законодателна власт се осъществява от Народната скупщина и княза. Народната скупщина се свиква най-малко веднъж годишно. Три четвърти от депутатите избира народът, а една четвърт назначава князът. За депутати могат да кандидатстват навършили 30-годишна възраст, които плащат данък в размер най-малко 6 талера.

Всички, които получават някаква издръжка от държавата (чиновници, пенсионери, военни и пр.), не могат да избират и не могат да бъдат избирани. Народната скупщина приема законите, бюджета и данъците. Законодателна инициатива имат князът и правителството. Князът потвърждава и обнародва законите.

Княжеската власт е наследствена и принадлежи на династията на Обреновичите — никога не може да бъде избран за княз който и да било от потомството на Караджорджевичите, „върху които тегне народното проклятие“. Изпълнителната власт се осъществява от княза чрез Министерски съвет. Министрите се назначават и уволняват от княза. Те се отчитат пред княза и пред Народната скупщина, но нямат политическа отговорност пред парламента — могат да управляват и без неговото доверие. Съдебната власт се осъществява от независими съдилища. Държавен съвет, какъвто Сърбия познава съгласно „турската“ конституция от 1838 г., вече не съществува.

Впрочем има Държавен съвет, но той се състои от назначени от княза чиновници и се занимава с административни въпроси, като помощен орган на правителството.

През 1872 г. изтичат пълномощията на регентството — княз Милан навършва 18 години. Първото негово правителство възглавява дотогавашният регент М. Блазнавац, а след неговата неочаквана смърт (1873) — другият регент Йован Ристич. В продължение на няколко години правителството е в ръцете ту на либералите, ту на консерваторите, а мнозинство в Народната скупщина най-често имат либералите. Държавно-политическото развитие на Сърбия тръгва по линия на установяване на многопартийна система и парламентарно управление.

По това време политически партии със стегната организация, ясна програма, членство и дисциплина в Сърбия формално още не са учредени, но израстват лидери, около които се групират партийнополитическите сили. Освен консерваторите и либералите в политическия живот на страната през 70-те години влизат Светозар Маркович със своята социалистическа група и Никола Пашич със своята група радикали.

И никой не е доволен от държавно-политическата система, установена от конституцията от 1869 г.

Либералите искат парламентарно управление, т.е. правителствата да се утвърждават от Народната скупщина и да подават оставка, когато загубят нейното доверие. Социалистите пък говорят за пълна суверенна власт на народа (респ. парламента). През есента на 1869 г. новосадският вестник „Застава“, орган на Омладината, публикува статия на Светозар Маркович под заглавие „Наше обмане“ (нашите заблуди), в която се подлага на остра критика сръбската конституция от 1869 г. Светозар Маркович се обявява против цялото обществено-икономическо и Държавно-политическо устройство на Сърбия. Той обединява около себе си значителна група млади сили, почти цялата белградска младеж, издава свой вестник („Раденик“), превежда комунистическия манифест на Маркс на сръбски език, говори за необходимост от създаване на производителни и потребителски кооперации по села и градове и в началото на 70-те години създава такива кооперации. С цялата си дейност Светозар Маркович се налага като силен представител на социалистическата мисъл, която пуска дълбоки корени в сръбското общество.

От социалистическото движение на Светозар Маркович произхожда радикалния кръг на Н. Пашич — много привърженици на Светозар Маркович изоставят социализма и минават на позициите на радикализма. В областа на вътрешнополитическото развитие на Сърбия те настояват за изменение на конституцията от 1869 п, за въвеждане на всеобщо избирателно право, за превръщане на Народната скупщина в пълновластен законодателен орган, за опростяване на администрацията, за въвеждане на прогресивно-подоходни данъци, за задължително и безплатно основно образование и пр. Първоначално радикалите се декларират като републиканци и атеисти, но показват признаци на колебание и скоро приемат и монархията, и църквата, и религията. Още в края на 70-те години тяхното движение се масовизира и става голяма сила.

Съживяват дейността си и консерваторите. Обособява се една група „младоконсерватори“, която издава вестник „Буду!)ност“ (бъдеще) и пропагандира принципите на модерната държавноправна теория и практика: народен суверенитет, гражданско и политическо равноправие, местно самоуправление, всеобщо избирателно право, свобода на печата, сдруженията, събранията, вероизповеданията, науката, стопанската дейност, отговорност на правителството пред Народната скупщинаи пр.

През октомври 1874 г. един от лидерите на младоконсерваторите, Йован Маринович, оглавява правителството и за първи път в сръбската парламентарна практика иска вот на доверие от парламента. Нещо повече, като френски възпитаник премиерът подава оставка, защото даденият му вот е с мнозинство само от три гласа. Следващото правителство оглавява друг виден младоконсерватор, Аким Чумич, който позволява към правителството да се отправят питания от страна на депутатите в Народната скупщина.

Така политическият живот в Сърбия започва да надхвърля рамките на конституцията от 1869 г., която не предвижда процедура нито за вот на доверие, нито за парламентарен контрол. Деспотизмът и абсолютизмът на Милош и Михаил, господстваща теория и практика в политическия живот на Сърбия в продължение на близо половин век, отмира и си отива. Същото се отнася и за автономния статут на сръбската държава: избухва голямата Източна криза, в която Сърбия е активен участник и след две сръбско-турски войни (1876–1878) получава независимост.

Отстраняване на фанариотите от Влахия и Молдова

През първите две десетилетия на XIX век във Влахия и Молдова все още господстват фанариотите. Князете фанариоти са зависими от султана и гледат на своите княжески постове като на източник за лично обогатяване и облагодетелстване на доведените от Цариград техни прислужници.

През 1818 г. за княз на Влахия е назначен Александър Суцу, който пристига в Букурещ с повече от 800 души роднини и антураж. Не изостава в това отношение и молдовският княз Михай Суцу. Подкупите, грабежите и интригите са обикновено явление в политическия живот на княжествата. Със своето господство и поведение фанариотите предизвикват недоволство и омраза във всички слоеве на румънското общество.

В двете области господстват феодални порядки, независимо от това, че още през първата половина на XVIII век започват да проникват капиталистически отношения. Селячеството е зависимо от едрите феодали боляри и подложено на жестока експлоатация. Занаятчийството и промишлеността се развиват твърде бавно. Съществуващата система на монопол в търговията пречи на нейното развитие. Докато на султанското правителство не се доставят исканите количества храни или други стоки, никой няма право да търгува свободно с тях. Монополните цени на изкупуваните произведения са твърде ниски. При тези условия търговията с външния свят се води главно по контрабандни пътища.

Главната революционна сила в борбата срещу феодалното господство са селяните, които най-много страдат от притесненията на болярите. Наред със селячеството в борбата срещу феодалните порядки все по-активно се включва и зараждащата се буржоазия.

Развитието на националната просвета и култура прави все по-осезаемо за новата влахомолдовска интелигенция чуждото господство — както османското, така и фанариотското. Социалните противоречия добиват национална окраска. Противоречия съществуват и между влашките и молдовските боляри, от една страна, и фанариотските пришълци, от друга. Влашките и молдовските феодали също искат да заемат княжеските престоли, които носят големи доходи, а това означава да се отстранят от княжествата фанариотите.

В навечерието на събитията от 1821 г. в румънското общество се очертават три групи социално-политически сили: първо, фанариотските режими. С тях е свързана гръцката Филики етерия; второ, местното болярство. Недоволно е от фанариотите, иска местно болярско управление при османски сюзеренитет (или евентоално под руски протекторат); трето, селячеството, изобщо „третото съсловие“. Обременено е с всевъзможни задължения — ангария, данък десятък, доставки на стоки в полза на Османската империя и т.н. През първите две десетилетия на XIX областа Олтения се оказва заредена с остри социални противоречия и става взривоопасен район на Влашкото княжество. При това тук има и въоръжена сила — корпус пандури, милиция от свободни селяни, възникнала в началото на века за защита от кърджалийски набези и нападения на видинския отцепник Осман Пазвантоглу. Фанариотските режими също имат свои въоръжени отряди.

В обстановка на сложни и противоречиви интереси в началото на 1821 г. избухва въстание в Олтения и Мала Влахия. Негов вдъхновител и вожд е Тудор Владимиреску — дребен болярин, командир на пандурите и участник в Руско-турската война от 1806–1812 г. Не членува във Филики етерия, но поема ангажимент да вдигне въстание във Влахия, което да се съчетае с плана на Ипсиланти за преминаване през княжествата на път за Гърция. Някои местни боляри, влезли във временното правителство в Букурещ след смърта на Ал. Суцу (януари 1821 п), обещават да подкрепят въстанието, за да се постигне смяна на фанариотите с местни боляри на княжеските престоли.

Движението започва през втората половина на януари 1821 г. с възвание на Т. Владимиреску към селяните и болярите: не е за или против етерията на Ипсиланти, не е за или против султана, а против злото — „тези над нас, било духовници или политици“, които „смучат нашата кръв“. И народът масово въстава. Образува се въстаническа армия, която до март 1821 г. достига численост 60–65 хиляди души. Ядрото на тази армия съставлява пандурският корпус от около 8 хиляди бойци. Това е войска без редовно снабдяване, която тръгва към Букурещ и плячкосва де що свари, селяните нападат болярски имения и къщи, болярите започват да бягат към Трансилвания, а Владимиреску неуспешно се опитва да въведе ред и дисциплина и да насочи борбата само срещу „лошите“ боляри.

Така започва по същество една социална революция. В началото на април 1821 г. въстаническата войска на Владимиреску влиза в Букурещ. В същото време откъм Молдова се движи етериска войска на Ипсиланти, чиято численост е по-скромна — към 7 хиляди души. Двете движения тотално се разминават по своите намерения и цели: Владимиреску — против годподството на едрите земевладелци, а и против османското господство, олицетворявано от фанариотите; етеристите — общобалканско антиосманско действие с фанариотско гръцки привкус; Владимиреску настоява етеристите да се изтеглят от княжествата, за да не се дава повод на султана да праща войски там; Ипсиланти пък обвинява доскорошния си съюзник в предателство; Портата от своя страна иска въстаниците на Владимиреску или да прекратят борбата, или да станат съюзници на османската армия срещу етеристите на Ипсиланти. И всичко свършва с убийството на Владимиреску, разпадане на неговата армия и разгром на етеристите.

Въстанието на Т. Владимиреску би могло да се определи като румънска социална и национална революция. Нейните социални цели остават нереализирани.

Разногласията между Владимиреску и Ипсиланти са добре дошли за Портата и тя успява да потуши въстанието, след което се възстановява предишното Социално-икономическо статукво. Що се отнася до национално-политическата сфера, то тук нещата съществено се променят — слага се край на фанариотското господство във Влахия и Молдова. Постигането на тази победа е резултат от взаимодействието на няколко фактора: първо, фанариотският режим в княжествата се свързва с етеристите на Ипсиланти и настройва Портата и султана против себе си; второ, исканията на движението на Владимиреску се подкрепят активно от болярското съсловие в княжествата. През април две делегации от по 7 влашки и молдовски боляри пристигат в Истанбул за преговори по тази тема; трето, руска намеса в полза на румънските искания. След края на въстанята на Владимиреску и Ипсиланти Русия упражнява силен натиск за изтегляне на османските войски от княжествата. В крайна сметка през април 1822 г. Портата приема румънските искания, гърците се изключват от всички граждански и църковни служби във Влахия и Молдова и се заменят с румънски кадри, а османските войски се изтеглят от княжествата. Княз на Влахия става Грегоре Гика, а на Молдова — Йон Стурдза, водачи съответно на влашката и молдовската делегация на преговорите в османската столица.

Руско-турската война от 1828–1829 г. и Дунавските княжества. Органичният статут

Тази война има особено важни последици за княжествата. Според Одринския мир Влахия и Молдова получават широка автономия. Срещу определен откуп Портата е принудена да се откаже от правото да изисква доставки на храна и строителни материали от княжествата, турските укрепления трябва да бъдат унищожени, а градовете с турски гарнизони се предават на местната администрация. Влахия и Молдова получават право на собствени въоръжени сили. Султанското правителство е лишено от монопола върху външната търговия на княжествата, в резултат на което те получават достъп до европейския пазар. Одринският мир предвижда свобода на богослужението, пълна безопасност на гражданите, независимо управление и безпрепятствена търговия.

В продължение на няколко години след войната (до 1834 г.) в Дунавските княжества се установява временно руско управление. Върховната власт се осъществява от един назначен от руското правителство комисар (граф Киселев). Под негово ръководство се създава национална армия в двете княжества, организират се съдебна система, полиция, поща, отменят се вътрешните мита, прокарва се равенство пред законите, започва провеждането на отделни реформи, насочени против съществуващия дотогава порядък.

Провеждането на всички реформи в княжествата се оформя в така наречения Органичен статут (1831 и 1832 г.) за държавното устройство на Влашко и Молдова. Законодателната власт е съсредоточена в ръцете на специални органи — Дивани, съставени от боляри, а изпълнителната власт се осъществява от несменяеми господари, избирани от представителите на болярството, духовенството и градските първенци. Създават се и общи болярски събрания, в които влизат представители на едрото болярство и висшето духовенство. Както решенията на тези съвещателни болярски събрания, така и решенията на Диваните подлежат на утвърждаване от господаря. Министрите в княжествата се назначават и сменят също от господарите и напълно зависят от тях. Що се отнася до селяните, то Органичният статут само узаконява отношенията такива, каквито те са установени дотогава в княжествата.

Реформите, проведени от Временното руско управление във Влахия и Молдова, означават крачка напред в сравнение с дотогавашната система на произвол и грабеж. Те създават по-благоприятни условия за развитие на градовете и градското стопанство, за оживление на вътрешната търговия и нарастване на търговско-занаятчийското население. Увеличава се селскостопанското производство, на европейските пазари се появява пшеница от Дунавските княжества.

През 30-те и 40-те години на XIX век във Влахия и Молдова се създават по-благоприятни условия за развитие на производителните сили и на капиталистическите отношения. Развива се занаятчийството, възникват и по-едри предприятия, увеличава своята роля търговско-лихварският капитал. Но въпреки това румънската буржоазия си остава твърде слаба. Характерно за нея е срастването й с помешчиците, тъй като тя в повечето случаи произхожда от тях — собствениците на манифактурни и промишлени предприятия, търговците и лихварите са същевременно и земевладелци. Това оказва голямо влияние върху поведението на буржоазията и върху целия политически живот в румънските княжества по онова време. Това до голяма степен обяснява и колебанията на румънската буржоазия, нейната непоследователност и компромисно държание в събитията.

Реформите в Дунавските княжества от 30-те години на XIX век не засягат едрото земевладение и запазват пълното господство на „великото болярство“. Латифундиите на едрите боляри във Влахия и Молдова обхващат хиляди и десетки хиляди хектара. При новите условия след отстраняването на османското господство и проникването на капиталистическите отношения едрите земевладелци се приспособяват към стоковото производство, но не изоставят старите методи на земевладение и експлоатация на селячеството. Нещо повече, сега процесът на обезземляване на селячеството се ускорява, увеличава се и зависимостта му спрямо земевладелците. Поради всичко това селските маси си остават и след реформите главната метежна сила в Дунавските княжества.

Срещу всесилието на едрите земевладелци се борят и по-дребните боляри, както и развиващата се буржоазия. Либерално-земевладелските кръгове и буржоазията се обявяват против феодалните отношения и господството на латифундистите чокои, но заедно с това се страхуват от народните маси и техните революционни искания.

Наред с това либерално-буржоазно крило се оформя и революционно-демократическо направление, изразяващо интересите на народа. Виден идеолог и ръководител на това направление е Николае Бълческу (1819–1852). Той се бори против феодалния гнет, за освобождаване на селячеството от феодалните задължения и снабдяването му със земя. Поради преследванията от страна на княжеските власти през 1846 г. той е принуден да напусне родината си и се озовава в Париж. Тук през 1848 г. Бълческу участва в революцията против крал Луи Филип и организира живеещите в Париж емигранти от Влашко и Молдова. През 1848 г. той се завръща в Букурещ и застава начело на революционните сили.

Революцията в Молдова през 1848 г.

Още през 1846 г. в Молдова е образувано тайно дружество от буржоазията и либералното дворянство, т.нар. Патриотическа асоциация, което си поставя за цел да свали княз Стурдза от власт. В обстановка на остра политическа борба между управляващата върхушка и опозицията през 1847 г. са произведени избори за Държавен съвет. Разгръща се и селското движение в страната, предизвикано не само от жестоката експлоатация, но и поради настъпилите неплодородни години.

Вестта за революцията в Париж през 1848 г. служи като сигнал за действие в Молдова. На 27 март 1848 г. в Яш се провежда събрание на около 1000 боляри, търговци, учители, адвокати и пр. и се изработва петиция от 35 пункта. Петицията е изпратена на княз Стурдза и съдържа искания за премахване на злоупотребите на господаря и провеждане на някои ограничени реформи. В нея аграрният въпрос не се поставя. Князът приема почти всички искания, но отказва да разформирова своите наемни отряди и да проведе нови избори за общо болярско събрание.

Буржоазната опозиция се задоволява с постигнатия успех. Обаче по-радикалните елементи настояват за цялостно изпълнение на петицията. Появяват се и призиви за въстание и насилствено сваляне на княз Стурдза. Започват вълнения не само в селата, но и в столицата. Обаче движението няма определена и ясна програма и е твърде нееднородно. Това дава възможност на княза с около 1000 чуждестранни наемници да арестува повечето от противниците си в Яш. На 29 март 1848 г. Стурдза публикува прокламация, в която съобщава на населението, че революцията е потушена. Част от арестантите са изпратени в Цариград да бъдат наказани от султана. В Молдова се въвежда най-строга цензура.

Но това още не означава край на революцията, защото истинските сили на тази революция са в молдовското село. Разгръща се мощно селско движение срещу феодалните порядки. Селяните завземат земевладелските земи и сами разпределят земята помежду си. На много места те унищожават прокламацията на Стурдза. Всичко това плаши не само княза и управляващата върхушка, но и буржоазната опозиция. Срещу селските маси са хвърлени въоръжените отряди на Стурдза. Същевременно е засилена охраната на границата с цел да се попречи на селското движение да се свърже с революцията в Австрийската империя.

Революционното движение в Европа и специално в Молдова предизвиква безпокойство и в Петербург. Царска Русия се страхува да не би революционната вълна от Молдова да се прехвърли в Бесарабия. Затова царизмът съсредоточава войски на молдовската граница. Водят се преговори между Стурдза и намиращия се в Яш руски генерал Дюхамел за съвместна борба на молдовската олигархия и руския царизъм срещу революционното движение в Молдова. По молба на княз Стурдза в края на юни 1848 г. на молдовска територия преминават първите руски отряди. По този начин революцията в Молдова е задушена още в своя зародиш.

Революцията във Влахия

Управлението на княз Георги Бибеску във Влахия не е по-добро от това на Стурдза в Молдова. Крайната нищета на народните маси, от една страна, и засилената експлоатация на болярите, техните своеволия и злоупотреби, от друга страна, са главната причина за революционния взрив. Широкото недоволство от съществуващия режим на Бибеску и от експлоатацията на болярството и буржоазията се изявява през 1848 г. в мощно народно движение.

През 1840 г. във Влахия е образувана тайна революционна организация начело с Н. Бълческу, която се опитва да привлече на своя страна болярската и буржоазната либерална интелигенция, да вмъкне в революционното движение народните маси и чрез въоръжено въстание да организира свалянето на господарската власт. Организацията обаче скоро е разкрита и нейните организатори са арестувани. Бълческу е хвърлен в затвора, където престоява около 2 години. Наскоро след това, през 1843 г. е образувана нова тайна организация, наречена „Справедливост и братство“. Разработената от Бълческу програма на тази организация предвижда освобождаване на Влахия от националния гнет, образуване на национална армия, ликвидиране на феодалните привилегии и оземляване на селяните.

Макар и разнородна по състав, тази организация развива активна дейност. Тя изпраща свои представители в различни райони на страната, за да агитират против режима на Бибеску. Те организират въоръжени групи, снабдяват се с оръжие, привличат на своя страна офицери от действащата армия и пр.

Революцията във Влахия от 1848 г. започва от Мала Влахия по инициатива на дружеството „Справедливост и братство“. Пред многочислена маса селяни и строени войници на 9 юни в паланката Излаз (на Дунав, срещу устието на р. Вит) е прочетена от капитан Плешояну прокламация с искания за широки реформи, включително и за отменяне на крепостничеството. Селяните масово се присъединяват към движението, провъзгласено е образуването на ново правителство, настъпва небивал революционен ентусиазъм. Въстаналите сили се насочват през Каракал и Крайова към Букурещ.

На следващия ден (10 юни 1848 г.) се извършва покушение срещу Бибеску в Букурещ, но опитът за убийство на княза излиза неуспешен. Веднага след това започват масови арести. В това време Излазката прокламация става известна в Букурещ. Хиляди селяни и граждани се събират пред двореца на Бибеску с възгласи „Да живее конституцията“, излъчва се делегация, която поднася текста на прокламацията от 9 юни на княза. Събитията взимат твърде неблагоприятен за управляващата върхушка обрат и тя изпада в паника. Изплашеният княз Бибеску подписва (в присъствието на двама членове от революционния комитет) Излазката прокламация, която е обявена за конституция на страната. Образувано е ново правителство, а княз Бибеску се отказва от престола и напуска страната.

Разгръщането на революцията във Влашко плаши не само управляващата върхушка и едрите земевладелци, но и някои ръководители на движението. Те стават по-умерени и търсят пътища за компромис с болярството. По инициатива на ръководителя на влашката църква митрополит Неофит се свикват великите боляри на съвещание. В отговор на раздвижването на реакцията народът обсажда двореца на митрополита, където заседават великите боляри. Главата на църквата е принуден да се покаже, да целува знамето на революцията и да се кълне във вярност на конституцията. По този начин въстаналият народ бива успокояван, че никой не посяга на извоюваните от него придобивки. В същото време обаче се извършва реорганизация на правителството. Начело на правителството застава митрополит Неофит. Умерените елементи начело с Елиаде заемат най-важните постове в правителствената администрация, а привържениците на революционно-демократическото крило начело с Бълческу са представени в правителството като секретари. Обявени са и някои реформи: отменяне на цензурата, премахване на телесното и смъртното наказание, провъзгласяване на свобода на печата, обявяване на трицветния флаг с надпис „Справедливост и братство“ за държавно знаме, създаване на национална гвардия и пр.

На 15 юни 1848 г. се свиква събрание на Филаретово поле (оттогава Поле на свободата), където пристигат над 30 000 души — селяни, занаятчии, граждани. В обстановка на революционно въодушевление народът дава клетва за вярност към конституцията.

Въпреки победата над княз Бибеску и провеждането на някои реформи главният въпрос на революцията във Влашко — аграрният — остава нерешен. Селячеството малко се интересува от цензурата и държавното знаме, то иска премахване на феодалните повинности и ликвидиране на едрото земевладение чрез разделяне на земевладелските земи. Но буржоазните революционери, включително и някои от участниците в съставянето на Излазката прокламация, тръгват по пътя на компромиса. Те обещават на болярите, че ще държат сметка за техните интереси, и старателно се придържат към това обещание. На селяните се внушава, че трябва да запазят спокойствие, че въпросът за земята ще се реши впоследствие от учредително събрание, че трябва да се зачита частната собственост и пр. На 16 юни 1848 г. правителството издава и нарочно постановление за неприкосновеността на частната собственост.

Всичко това не задоволява контрареволюционните сили. Реакцията предпочита да има властта в ръцете си и да се отърве от „анархията“. На 19 юни 1848 г. тя прави опит чрез заговор и преврат да разгроми революцията. Група военни начело с полковник Одобеску и полковник Соломон нахлуват в двореца и започват арести на министрите. Набързо е съставено ново „правителство“, но разтревоженият народ започвала се стича на площада. Въоръжен с камъни и дървета, той помита отрядите на Одобеску и Соломон. Революцията отново е спасена. Сега обаче се разпространява слухът за навлизането на руски войски във Влахия. В лагера на умерените дейци в Букурещ настъпва паника. Елиаде настоява за бягство на правителството и на 28 юни сам бяга към Карпатите. Останалите членове на правителството следват примера на Елиаде. На 29 гони 1848 г. в Букурещ вече тържествува контрареволюцията. Започват арести и преследвания на революционерите. Митрополит Неофит обявява чрез листовка за прекратяването на „метежа“ и възстановяването на „реда“.

Реакцията обаче преждевременно тържествува. На 30 юни 1848 г. в Букурещ започват масови демонстрации. Демонстрантите нахлуват в домовете на реакционерите и реакционните офицери от казармата. Болярите се разбягват, а правителството, което на 28 юни напуска Букурещ, сега отново се завръща. Така и този път народът спасява революцията от посегателствата на реакцията. Характерно е, че народът не среща съпротива от страна на войниците от столичния гарнизон.

Завърналото се след 30 юни 1848 г. в Букурещ правителство отново започва своята работа. Образувани са комисии за провеждане на реформи в областта на просветата, финансите, администрацията, данъчната система, селското стопанство и пр. Започва обсъждане на въпроса за свикването и състава на Учредителното събрание. Сега в правителството още по-ясно се очертават двете групи: тази на умерените и компромисно настроените начело с Елиаде и групата на последователните революционери начело с Бълческу. Елиаде настоява Учредителното събрание да представлява съсловен орган, в който болярството и склонната към компромис буржоазия да имат мнозинство. Но повечето от министрите минават на страната на Бълческу и този план е провален. На 14 юли 1848 г. е издаден декрет за свикване на Учредително събрание, избрано чрез всеобщи двустепенни избори.

Народната победа от 30 юни 1848 г. още повече плаши умерените буржоазни дейци. Селячеството продължава да се вълнува, в редица околии селяните не изпълняват феодалните тегоби, завземат болярските жита и ливади, нападат отделни имения и дворци на земевладелците. Въпреки всичко това решаването на аграрния въпрос не се придвижва от мъртвата точка. Селяните са успокоявани, че е създадена комисия, която ще разглежда техните искания, и че те трябва да запазват спокойствие. Комисия наистина има, но тя е съставена от боляри и представители на селяните и трябва да започне работата си през август 1848 г. и да изработи проект за аграрна реформа.

Османската интервенция във Влахия

Вместо разрешаване на назрелите вътрешни проблеми умереното правителствено мнозинство в Букурещ се заема с външнополитически комбинации. Още поражението на контрареволюционните сили на 30 юни показва, че революцията във Влахия може да бъде потушена само с външна намеса. Затова болярите се обръщат към Турция и Русия за помощ срещу въстаналия народ. Опасността от интервенция се съзнава и от временното правителство в Букурещ. Ръководителите на това правителство обаче се надяват на стълкновение между Русия и Турция и работят в тази насока. В Цариград е изпратен като влашки посланик Йон Гика, който иска намеса на Портата в събитията. Същевременно е изпратен неизплатеният данък от Влахия. Но усилията на някои дейци в Букурещ да противопоставят възможните интервенти един на друг не дават резултати. На 19 юли 1848 г. османски войски на Сюлейман паша минават през Дунав, а руското правителство излиза с нота, в която оправдава турската интервенция.

Навлизането на османските войски във Влахия тревожи най-много народните маси. На 20 юли 1848 г. пак се стича многохиляден народ на Полето на свободата. Изработена е петиция до Сюлейман паша да се изтегли. В отговор на това Сюлейман паша в специален документ обвинява румънците, че са извършили незаконни действия, и ултимативно поставя въпроса за разпускане на временното правителство в Букурещ и назначаване на наместник. На 23 юли 1848 г. правителството на Елиаде се саморазпуска. На следващия ден е избрано наместничество, в което Бълческу вече не влиза. Властта преминава в ръцете на шепа съглашатели, които предпочитат турската интервенция пред „анархията“ и „безредието“. По искане на Сюлейман паша наместничеството декларира своето съгласие новите закони и реформи да влизат в сила след утвърждаване от султана. Едва след това Сюлейман паша го признава. В същото време в Букурещ се завръщат избягалите по-рано реакционери боляри.

В такива условия на 9 август 1848 г. започва работата си комисията по аграрния въпрос. Тя обаче се оказва неработоспособна, тъй като е съставена от боляри и селяни. Представителите на болярството са твърде неотстъпчиви, някои от тях предлагат на селяните само по един хектар земя, а други и толкова не искат да дадат и непрекъснато саботират работата на комисията. Представителите на селячеството пък се оплакват от прекомерната експлоатация и жестокост на болярите и излагат своите искания. Селските депутати в комисията настояват за земя, като искат от 4 до 8 хектара, и то не безвъзмездно, а срещу откуп. Работата на комисията протича в атмосфера на непрекъснати обвинения и без никаква възможност за постигане на компромис и споразумение. След деветото си заседание комисията е разпусната. Селяните остават излъгани в надеждите си.

В началото на септември 1848 г. се засилва турската интервенция във Влахия. Сюлейман паша е сменен от по-енергичния Фуад паша. Подготвя се навлизане на турските войски в Букурещ и окончателна разправа с революцията. Това предизвиква нова вълна на недоволство в столицата. На 6 септември разгневените маси изгарят в Букурещ текста на Органичния статут. Наместничеството обаче продължава да уговаря народа мирно да посрещне идващите турски войски. Сега и буржоазията, и либералното дворянство стават още по-умерени и полагат усилия да притъпят народното недоволство и да предотвратят избухването на въстание.

На 10 септември 1848 г. около 100 хиляди жители на Букурещ и съседните села се разполагат на лагер в околностите на столицата в очакване на пристигащите войски на Фуад паша. На 13 септември лагерът на пашата се установява в близост до народа. При него са повикани митрополитът, някои боляри и висши длъжностни лица. Пристига в лагера на Фуад паша и многочислена депутация. Представителят на Портата осъжда революцията и иска възстановяване на старите порядки. Същевременно той съобщава за назначаването на болярина К. Кантакузино за наместник в Букурещ. След това турските колони се устремяват към столицата. Стават истински сражения между нахлуващите интервенти и огромните тълпи от местното население, които препречват пътя на султанската армия. Румънските войски също оказват съпротива.

Силите обаче са неравностойни и войските на Фуад паша завземат Букурещ, като подлагат столицата на грабеж. Установен е кървав бял терор. Но това още не означава край на съпротивата, тъй като съществува укрепен лагер в Траяново поле. Под ръководството на генерал Магеру тук са разположени 15 хиляди души войници. Лагерът представлява сериозна сила, но не е използван. Английският посланик Колкун успява да убеди генерал Магеру да разоръжи своите войски, за да не „предизвика“ султана за репресивни действия спрямо Влахия. Ген. Магеру призовава своите подчинени да се разотидат по домовете, което предизвиква голямо разочарование сред населението и войската.

Наред с турската контрареволюционна интервенция през есента на 1848 г. във Влахия навлизат и руски войски. Руският царизъм гледа с подозрение на турската намеса в събитията във Влахия и не иска в никакъв случай да допусне едностранно господство на Турция в този район. Освен това царизмът не може да допусне победа на революцията в една страна, намираща се в непосредствена близост с Русия. Революцията се оказва притисната между две велики реакционни сили. Тя се развива при твърде неблагоприятна международна обстановка и поради това изгледите за победа не са големи. От друга страна, и румънската буржоазия съдейства за неуспеха на революцията. Тя непрекъснато проявява склонност за компромис с реакцията и не желае да се опре на най-широките маси в борбата срещу вътрешната контрареволюция и външната интервенция.

Дунавските княжества след революцията от 1848 г.

След поражението на революцията от 1848 г. Влахия и Молдова са окупирани от руски и турски войски. Окупацията продължава до 1851 г. и има тежки последици за княжествата. Влахия и Молдова са заставени да издържат със свои средства окупационните войски. През 1849 г. между Русия и Турция е сключено споразумение, според което княжествата са лишени дори и от ония права, от които те се ползват съгласно Одринския мир от 1829 г. Вместо княз начело на Влахия и Молдова са поставени администратори, назначени от Петербург и Цариград за срок от 7 години. За господари на Влахия и Молдова са назначени Барбу Щирбей, брат на Бибеску, и Грегор Гика, които управляват при изключително трудни условия. Образуван е съставен от едри боляри Диван, чиито решения подлежат на утвърждаване от турския султан и руския цар. Освен това за осъществяване надзор над управлението в Яш и Букурещ има специални представители на Русия и Турция.

Наскоро след прекратяването на съвместната руско-турска окупация Влахия и Молдова отново са поставени в клещи между великите сили. Когато през 1853 г. започва Кримската война, Влахия и Молдова са окупирани от Русия, а след това, през 1854 г., от юг навлизат турските войски на Омер паша. Но и те не се задържат дълго, защото в резултат на постигнатата договореност между Англия, Франция и Портата Влахия и Молдова се предоставят на Австрия, чиято армия влиза в княжествата.

През 1850 г. Николае Бълческу пише, че ако движението на Владимиреску от 1821 г. прокламира лозунгите за справедливост, свобода и равенство въобще, то революцията от 1848 г. е социална и поставя за решение проблемите на социалните отношения. Бъдещата революция според Бълческу ще постави на дневен ред въпроса за обединение на Влахия и Молдова в единна независима държава. „Нейните лозунги ще бъдат: Справедливост, Братство, Обединение. Тя ще бъде една национална революция“ — пише Бълческу.

Обединението на Дунавските княжества е необходимо както от гледна точка на икономическото, така и от гледна точка на обществено-политическото развитие. След революцията от 1848 г. този въпрос придобива първостепенно значение. Възниква движение за обединение на княжествата, което непрекъснато се разраства.

Движението за обединението на Влахия и Молдова се развива в обстановка на ожесточена борба между участващите в него класови сили. За селячеството обединението означава същевременно и дълбоки социални преобразувания. Селяните свързват въпроса за обединение на княжествата с въпроса за провеждане на широки демократични реформи и преди всичко с въпроса за премахване на крепостничеството и получаване на земя. Това искане поддържа и Бълческу, който продължава да призовава към разгръщане на борбата против феодалните порядки. След неговата смърт (1852) обаче революционно-демократическият лагер във Влашко губи своя най-влиятелен идеолог и водач и започва да отслабва.

Румънската буржоазия пък сега става още по-умерена. Тя непрекъснато е в съюз с либералните земевладелци и в никакъв случай не може да допусне движението за обединение на княжествата да прерасне в революционен пожар против съществуващите порядки. Буржоазията се стреми към „мирно“ обединение, което да й гарантира по-широк пазар и същевременно да й осигури политическа власт в страната. Подобна е позицията и на обуржоазяващото се дворянство. Консервативното болярство пък желае такова обединение, което не би било свързано с никакви социални реформи и при което би се запазила неговата икономическа и политическа мощ. Следователно всички класи и слоеве се обявяват за създаването на единна национална държава, но всяка изхожда от своите интереси и се стреми чрез обединението да постигне задоволяване на своите собствени интереси.

Значително влияние върху движението за обединение оказва румънската емиграция, която пропагандира идеята за създаване на обединена румънска национална държава. След смъртта на Бълческу популярност във Влахия и Молдова, както и сред емигрантските кръгове в чужбина, печели Михаил Когълничану — енциклопедически образован човек, виден историк и добър оратор. Той излиза с програма за широки демократични реформи, включително и в областта на аграрните отношения, но решително се противопоставя на всяка революционна проява.

Подготовка за обединение на Влахия и Молдова

Движението за обединение на Влахия и Молдова постига известни успехи още в първите години след революцията от 1848 г. Особено силна пропаганда в полза на обединението се развива в Молдова, където самият господар Грегор Гика е привърженик на юнионистите. По-голяма част от интелигенцията доказва необходимостта от обединение. Чрез статии и брошури, издавани не само в княжествата, но и на Запад, юнионистите популяризират лозунгите за обединение и запознават европейската общественост с проблемите на Влахия и Молдова. Те печелят благоволението на влиятелни среди във Франция и други страни за делото на обединението.

Френската политика през 50-те години на XIX век се стреми към ограничаване на ролята на Австрия на Балканите, към изтласкване на Русия от този район и засилване на влиянието на Париж в Турция. А това най-лесно може да се постигне чрез създаването на приятелски на Франция национални държави в Дунавския басейн. Ето защо Наполеон III подкрепя обединението на Влахия и Молдова.

През 1853 г. румънските емигранти предават на Наполеон III един мемоар, в койта се обясняват основанията за пълно обединение на румънския народ. В княжествата пък се разпространяват периодични издания — „Jurnalul craiovei“, „Timpul“, „Patria“, които излизат по време на Кримската война и доказват необходимостта от обединение. На 1 октомври 1855 г. започва да излиза вестник „Stea Dunarii“ („Звезда на Дунав“). В брой първи на вестника Когьлничану квалифицира обединението на княжествата като „Живо и логично желание на мнозинството от румънците“, което трябва „да консолидира“ тяхната националност, „да им осигури достойнството и необходимите средства за изпълнение на тяхната мисия“. Когьлничану смята също, че „само обединението ще консолидира мира на Изток“.

Обаче за обединение на княжествата още по време на Кримската война не може да се мисли. Влахия и Молдова са окупирани от австрийски войски, установен е окупационен режим, който, като и Руско-турската окупация от 1849–1851 г. и 1853–1854 г., става омразен на всички слоеве от населението на Влахия и Молдова. Войната и австрийската окупация се отразяват твърде тежко както върху материалното положение на масите, така и върху политическия живот. Затова всички погледи са обърнати към хода на военните действия на Кримския полуостров с надеждата за скорошно приключване на войната, премахване на австрийската окупация и създаване условия за осъществяване на обединението.

Още преди края на Кримската война, през 1855 г., се свиква международна конференция на представители на воюващите страни във Виена, на която се разглежда и въпросът за Дунавските княжества. Противоречията между участниците в конференцията са толкова големи, че не е възможно постигане на каквото и да било решение относно бъдещето на Влахия и Молдова. През юни 1855 г. конференцията прекратява своята работа.

Австрийската окупация на Дунавските княжества продължавало края на Кримската война. През февруари 1856 г. започват мирните преговори между Русия, Англия, Франция, Турция, Сардиния, Австрия и Прусия в Париж. Парижкият мирен договор заменя руския протекторат над Влашко и Молдова с „колективен протекторат“ на държавите, подписали договора.

По искане на румънските емигранти участниците в мирните преговори в Париж обсъждат и въпроса за обединение на княжествата. Развиват се ожесточени спорове между представителите на отделните държави по този въпрос. Австрия и Турция решително се обявяват против обединението на княжествата. В резултат на евентуално обединение Хабсбургите ще загубят възможността за намеса и оказване на влияние в този район. Освен това създаването на голяма румънска държава ще засили стремежа и на Трансилвания за обединение с Румъния. Портата пък се бои, че след обединението Румъния ще отхвърли всякаква зависимост към Цариград и по този начин ще даде пример и на другите народи на Балканския полуостров за засилване на своето националноосвободително движение.

След известни колебания английската дипломация също изразява отрицателно становище към искането на румънските емигранти за обединение на Влашко и Молдова. В борбата си срещу руското влияние на Балканите и в Близкия изток Англия се опира на Цариград. Затова Лондон и този път остава верен на принципа за „неприкосновеност“ на турските владения и за запазване на целостта на Турция.

Франция обаче се обявява за обединението. Тя, както и Англия, е против проникването на Русия на Балканите, в Средиземно море и Мала Азия, но за разлика от Англия Наполеон III търси опора за постигане на тази цел не само в Цариград, но и в новоформиращите се държави на Балканите и в Дунавския басейн. В полза на обединението се изказва и Русия. Руската политика преценява, че създаването на Румъния води към отслабване на позициите на Турция и Австрия — нейните непосредствени съперници в този район. Прусия и Сардиния, заинтересовани от отслабването на Австрия и сами борещи се за обединение на Италия и Германия, също подкрепят искането за обединение на Влахия и Молдова.

Парижката конференция не е в състояние да реши въпроса за обединението на Влахия и Молдова, тъй като този въпрос разделя държавите на две противоположни позиции — привърженици и противници на обединението.

Между участниците в конференцията все пак е постигнат компромис. Решено е в княжествата да се създадат съсловни представителни събрания, които да се изкажат относно бъдещото държавно устройство. Предложенията на събранията трябва след това да бъдат предадени на една специална международна комисия, която на свой ред трябва да докладва пред конференцията на държавите, подписали Парижкия мирен договор. Тези държави тогава окончателно ще се произнесат относно обединението на Влахия и Молдова. По този начин участниците в Парижката мирна конференция от 1856 г. си присвояват правото да се разпореждат със съдбата и бъдещото държавно устройство на Дунавските княжества.

След Парижкия мир австрийските войски се изтеглят от княжествата, но в Яш и Букурещ се назначават наместници сепаратисти, които пречат за провеждането на избори за предвидените събрания. Особено активно действа против обединението молдовският наместник Николае Конаки — Вогоридес. Подкрепян от Турция, Австрия и Англия, той използва всички средства, за да осуети победата на националната партия, забранява всякакви акции на юнионистите, арестува по-активните от тях и ги изселва от столицата, заплашва избирателите и селяните, че в случай на обединение положението им ще се влоши, и пр. Независимо от това движението за обединение непрекъснато се разширява. Създадени са комитети от юнионисти, които разгръщат широка пропагандна работа във Влахия и Молдова. По своя състав тези комитети са твърде пъстри — представители на консервативното дворянство, на либералната буржоазия и радикалната интелигенция. Идеята за обединение е обща за всички, при което въпреки революционния кипеж в селото юнионистите изключват аграрния въпрос от своята програма.

В условията на твърде остра политическа борба през юли 1857 г. са насрочени избори. Юнионистите обявяват бойкот на изборите и са подкрепяни от избирателите. Наместникът с помощта на полицията принуждава избирателите да гласуват. В резултат на това „избраното“ на 19 юли 1857 г. събрание в Молдова е с послушно на наместника сепаратистко мнозинство. Юнионистите обявяват изборите за незаконни и с нови усилия повеждат борба против наместническата власт. Обстановката непрекъснато се изостря и заплашва с избухване на революционен взрив. Франция, Прусия и Русия искат от Турция да отмени фалшифицираните избори в Молдова и когато тя отказва, те скъсват дипломатическите си отношения с Портата. Въпросът за обединението на Влахия и Молдова заплашва да се превърне в център на нова международна криза. Тогава английското правителство съветва Турция да отстъпи. Изборите в Молдова са анулирани и през септември 1857 г. трябва да се проведат отново.

При повторните избори в Молдова юнионистите печелят съкрушително мнозинство. Във Влахия също печелят привържениците на обединението. Двете събрания започват работата си през септември 1857 г. и набелязват своите искания: да се уважава автономията на княжествата, да се извърши тяхното обединение в една държава — Румъния, на румънския трон да се повика един чуждестранен принц, да се провъзгласи неутралитетът на княжествата, да се избере народно събрание със законодателни функции.

Конвенцията от 7 август 1858 г.

Исканията на румънските събрания за обединение стават предмет за обсъждане от специална международна комисия, която заседава в Париж. В работата на комисията участват представители на 7-те държави, подписали през 1856 г. Парижкия мир. След продължителни спорове участниците в конференцията постигат компромис и на 7 август 1858 г. подписват конвенция.

Според конвенцията от 7 август 1858 г. Влахия и Молдова запазват своите княжески права начело с отделни правителства. Двете княжества имат свои законодателни органи и въоръжени сили. Наред с това се създават и някои обединени органи — смесена централна комисия (с права да разработва проекти за общи закони), общ касационен съд и общо наименование „Съединени княжества“. Заедно с това се предвижда отменянето на някои средновековни привилегии на болярите и въвеждането на имуществен ценз вместо предишната съсловна избирателна система. От 5 милиона население на княжествата само 4 хиляди получават избирателни права. Създателите на конвенцията от 7 август 1858 г. само в най-обща форма се изказват за подобряване на участта на селяните, като не забравят да подчертаят своето „право“ по взаимно съгласие да се намесват за възстановяване на „реда“ във Влахия и Молдова.

Конвенцията от 7 август 1858 г. е незначителна крачка към обединението на румънските княжества. Тя показва колко противоречиви са интересите на държавите, в чиито ръце се намира делото на обединението. Затова и юнионистите започват да губят надежда, че „европейският концерн“ ще съдейства за победата на това дело. Те повеждат борба за поставяне на престола в Букурещ и Яш на свои привърженици, чрез които да се проведе обединението. И това им се удава. На престола в Молдова е избран Александър Йон Куза (1820–1873), участник в революцията от 1848 г. и последователен привърженик на идеята за обединение. Населението с въодушевление приветства новия княз.

По-сериозна съпротива оказва реакцията във Влахия. Избраното тук Народно събрание има по-реакционен състав и може да провали подготовката за обединение. Но народните маси и юнионистите осуетяват замислите на реакцията. В деня на откриването на Народното събрание, на 22 януари 1859 п, около 20 хиляди души обсаждат сградата на митрополита. Обстановката твърде много се изостря, ръководителите на реакцията се опитват да използват сила, но се оказват изолирани. На 24 януари 1859 г. юнионистите предлагат да бъде избран за княз на Влахия Александър Йон Куза. По този начин ще бъде съединена княжеската власт в Дунавските княжества в ръцете на едно лице, и то в ръцете на привърженик на обединението. Това предложение единодушно е прието от обкръженото от народа Влашко народно събрание.

Завършване на обединението на Влахия и Молдова

С избора на Йон Куза за княз на двете княжества обединението фактически е извършено. Необходимо е обаче то да бъде признато от европейските държави и да се създадат съответните органи на румънската държава. Против обединението на Влахия и Молдова и сега се обявяват Австрия, Турция и Англия. Обаче работата на свиканата за обсъждане на този въпрос международна комисия е наскоро прекратена поради войната на Франция и Сардиния срещу Австрия. Хабсбургската монархия търпи поражения, а на Европейския континент се появява нова обединена държава — Италия. В резултат на това позициите на противниците на румънското обединение значително отслабват. В епохата на развиващи се националноосвободителни и обединителни движения в Европа и след единодушно изразената воля на населението от Дунавските княжества за обединение съпротивата на Австрия, Турция и Англия се оказва неефикасна. При това и княз Куза действа решително, като концентрира войските на юг в случай на турска интервенция. Портата е принудена да отстъпи. Въпреки многочислените уговорки през септември 1859 г. тя признава избора на княз Куза на двата престола.

Налагането на княз Куза за княз на Румъния е значителна придобивка по пътя на осъществяването на обединението на Дунавските княжества. Портата е принудена да прави нови и нови отстъпки на формиращата се румънска държава. Княз Куза успява да наложи на Цариград да приеме обединението на двете армии на княжествата под командването на един щаб и изпраща за представител при Портата едно лице, което трябва да изпълнява функциите на посланик на двете княжества. Същевременно той непрекъснато подчертава стремежа на Румъния към независимост. През 1860 г. Куза изпраща меморандум до европейските сили с искане за утвърждаване и завършване на обединението на двете княжества. В отговор на това през есента на 1861 г. е свикана нова международна конференция, този път в Цариград, която е принудена да признае създаването на Румъния като свършен факт.

Румъния след обединението на княжествата

Обединението на Дунавските княжества не разрешава основния въпрос на румънската действителност по онова време — аграрния. Затова в страната не настъпва умиротворяване и след създаването на единна държава. Селските вълнения заплашват да прераснат в селска революция. Националното събрание, което започва своите заседания през януари 1862 г. в Букурещ и става единен законодателен орган на страната, прокарва редица закони, но все не може да стигне до решаването на аграрния въпрос. Едрите земевладелци начело с Барба Катарджи предлагат да освободят селяните, но без да им се предоставя земя. На тази позиция решително се противопоставя Когълничану, който смята, че лишаването на селяните от земя би означавало страшна катастрофа. Водачът на либералите Йон Брътиану пък предлага да се отложи въпросът за по-благоприятно време. Така че отделните слоеве на господстващата класа не са единни по този въпрос.

Княз Куза е привърженик на възгледите на Когълничану по аграрния въпрос и през 1863 г. го поставя за пръв министър със задача да проведе аграрна реформа. Най-напред е прокаран закон за секуларизация на манастирските земи, които съставляват около една четвърт от територията на княжеството. След това правителството излиза с проект за аграрна реформа. Обаче както болярството, така и представителите на компромисно настроената буржоазия решително се противопоставят на проекта на Когълничану. Мнозинството от Народното събрание гласува недоверие на правителството. На 2 май 1864 г. Когълничану дава оставка. В същия ден княз Куза излиза с възвание към народа с обвинение срещу „олигархията“, че иска да лиши 3 милиона селяни от земя. Същевременно той предлага нов избирателен закон и провеждане на някои реформи в държавното управление. След това е проведен плебисцит, който завършва с голям успех на княз Куза. Създаденият Държавен съвет изработва въз основа на проекта на Когълничану Закон за аграрна реформа, който е подписан на 14 август с. г. от княза и влиза в сила. Селяните са освободени от феодални повинности и получават малки участъци земя срещу откуп. Размерът на участъците се определя в зависимост от количеството на работния добитък на отделния селянин и възлиза на близо 4 хектара.

От реформата болярите в Румъния са озлобени, а селяните не са задоволени. Поради това кръгът на поддръжниците на княз Куза започва да се стеснява. Стремежът на княза за установяване на личен режим също му спечелва много врагове. Възниква силно опозиционно движение против княза, възглавено от Либералната партия начело с Йон Брътиану и Константин Росети, създаден е Таен централен комитет в Букурещ, който се заема да свали княза от престола. На 11 февруари 1866 г. Куза е заставен от група заговорници да се откаже от престола.

Превратът в Румъния е посрещнат враждебно от Портата, която се обявява против искането на либералите за повикване на чужденец на вакантния престол в Букурещ. Недоволна от преврата е и Русия и на тази основа се създават условия за известно турско-руско сближение. Турско-румънските отношения бързо се изострят. И двете страни преминават към военна подготовка. Същевременно ръководителите на преврата Брътиану и Росети търсят съдействието на българската емиграция в Румъния. Образуван е Български таен централен комитет начело с Ив. Касабов, който води преговори с представители на румънския комитет, и е създадена Свещена коалиция за общи действия против Турция. Румънският комитет ще доставя необходимите материали и ще осъществява върховното ръководство на движението. Българският таен комитет пък се задължава да образува още два централни комитета — един в България и един в Сърбия, които ще създадат свои поделения.

Веднага след свалянето на княз Куза от Букурещ са направени сондажи за установяване на съюз и със Сърбия. Гарашанин не отхвърля предложението, но протака преговорите в очакване на вътрешнополитическата стабилизация в Румъния. Изхождайки от вътрешнополитическото положение в Румъния и нейната военна неподготвеност, Гарашанин смята, че една евентуална румънско-турска война би довела до турска, а може би и до австрийска окупация на страната, което би било опасно и за Сърбия. Затова той не желае преждевременно да се свързва чрез военен съюз с новите румънски управници и ги съветва да намерят начин за помирение с Портата. Междувременно опасността от турско нападение срещу Румъния минава. Въпросът за румънския престол е обсъждан от международна комисия. За княз е повикан принц Карл от династията на Хохенцолерните, който през май 1866 г. идва в Букурещ. Властта преминава в ръцете на съюза на едрите земевладелци и буржоазията, т.нар. чудовищна коалиция, която поверява управлението на либералите.

През 1866 г. в Румъния се прокарва нова конституция, която регламентира правомощията на държавните органи и власти — княз, камара на депутатите, сенат, правителство и пр. Законодателната власт принадлежи не само на парламента, но и на държавния глава. Установява се освен това крайно консервативна избирателна система: имуществен и образователен ценз, избирателни колегии, двустепенни избори в селските колегии, назначаване на сенатори „по право“ и пр. Преобладаващата част от населението, милиони селяни и работници, изобщо не влизат в избирателните списъци. И все пак очертава се една тенденция на превръщане на Румъния в конституционна парламентарна монархия. При такъв именно държавно-политически строй Румъния, вече обединена и изоставила крепостничеството, влиза в седмото десетилетие на XIX век с неговата голяма източна криза (1875–1878 г.), от която ще излезе като независима държава

Османската власт в Черна гора

След падането си под османска власт (1499 г.) Черна гора е включена в състава на Шкодренския санджак. В областта са учредени 5 нахии — Катунска, Риечка, Цръмничка, Лешанска и Пиешивачка. Установена е тимарска система и е въведена османска администрация. Като представител на централната власт тук резидира един турски субаша (войвода) и специален турски кадия за Черна гора. Впоследствие османските власти премахват първоначално раздадените там тимари и започват да третират цялата област като султански хас, а населението като султански поданици. Причините за тази промяна лежат преди всичко в природните дадености: „Стара Черна гора е цялата от камък… Тук трева едва расте до 10 сантиметра, докато човешкият ръст достига до два метра.“

През 1570 г. Черна гора има 30 хиляди, през 1712 г. — 50 хиляди, през 1796 г. — 80 хиляди, през 1840 г. — 120 хиляди души население. Черногорците са освободени от многобройните данъчни задължения, които съществуват в Османската империя. Те плащат като данък само по един дукат (филурия) на къща и дават военна помощ на Портата като арматоли, но само в пределите на Черна гора. Черногорците приемат заповедите на Портата и допускат на своя територия представители на османската администрация и правосъдие, но в действителност черногорското население продължава да живее и да се управлява не според турските закони, а според своето обичайно право. Нещо повече, черногорците изобщо не са рая, а напротив — в продължение на 4 столетия, от XV век до 1878 г., водят повече от 400 кампании против османците.

Всъщност Черна гора под османска власт е самоуправляваща се област със своеобразна пряка кнежинска демокрация. Всяка нахия има по няколко кнежини. Начело на всяка кнежина стои изборен кнез. Всички въпроси на кнежината се решават на кнежински събор. Всяка нахия пък има свой изборен „баш кнез“, който свиква нахийски събори за решаване на общите въпроси за цялата нахия. Съществува и Общочерногорски събор, който се занимава с общите за областта въпроси и играе ролята на посредник между османската власт и Черна гора. От началото на XVII век вече се избира и кнез за цяла Черна гора като официален представител на тази област.

Черна гора запазва своята самостоятелност и в църковно-административно отношение. Съществува самостоятелна Черногорска митрополия в състава на сръбската църква. Нейното седалище е в Цетине. Черногорският митрополит се избира от Общочерногорския събор. Освен духовна власт той има голямо влияние и в политическия живот на областта. Цетинските владици се ползват с голям авторитет и се налагат като ръководители на черногорското население. Те играят важна роля в борбата на черногорците за освобождение и създаване на черногорска държава.

Черногорски племена

През XVI–XVII век преобладават териториалните кнежини, но още през този период се формира своеобразна племенна организация. Постепенно по време на борбите с османците се стига до вътрешно сливане на кнежините и създаване на племенно и междуплеменно сътрудничество, осъществявано чрез Черногорски събор. Окончателно племенната организация се оформя през XVIII век.

Черногорските, бърдските (планинските) и херцеговинските племена се развиват от скотовъдните катуни, които първоначално са организирани на родова основа. Племето представлява териториална, икономическа, военна и религиозна общност на свободни братства. Вътре в племето най-висш орган е племенният събор на всички пълнолетни членове на племето, чиито решения са задължителни за всички. Всеки член на племето е длъжен да се подчинява на племенното право.

Управлението в рамките на едно племе се осъществява от изборни старейшини. Всяко племе има обща собственост — гори, пасбища, води и пр., но наред с това всеки член на племето има и своя собственост. В рамките на племето се запазват отделните братства, кръвни роднини, произхождащи от един прародител. Отношенията в племето и между братствата се изграждат въз основа на черногорското обичайно право. Отделните племена са в значителна степен независими едно от друго и често враждуват помежду си. Най-висша власт в племето е племенната скупщина, съставена от всички пълнолетни мъже на племето. Най-изтъкнатите племенни старейшини и първенци на отделните племена представляват общата Черногорска скупщина. Макар и да враждуват често помежду си, племената все пак се свързват в общ племенен съюз, от който през XVIII век се развива държавната организация на Черна гора.

През XVII–XVIII век в Черна гора постепенно се издига и придобива голямо значение старейшинската върхушка. Наистина, всички племенни функции в страната са изборни, обаче както за общочерногорските, така и за нахийските изборни длъжности винаги са избирани едни и същи старейшински семейства. По този начин племенните функции на практика се превръщат в наследствени, в резултат на което постепенно укрепва своите позиции черногорската управляваща върхушка. Най-голямо влияние и политически авторитет в страната имат цетинските владици. Наред с тях в Черна гора се създава и т.нар. гувернадурски институт. Около „гувернадура“ като светски управител на Черна гора се групират недоволните от владиците черногорски първенци. Опирайки се на Венеция и Австрия, те се стремят да си осигурят господстващо положение в страната. Групата на цетинския владика обаче винаги излиза по-силна и, опирайки се на Русия, през първата половина на XIX век успява да ликвидира гувернадурския институт.

Племенната организация в Черна гора, изграждана в продължение на няколко века, е много устойчива и налага своя отпечатък върху целия живот и бит на черногорците. Освен това тя става пречка за изграждането на надплеменна държавна организация. В борбата си за извоюване на независимост на страната и създаване на черногорска държава цетинските владици дълги години трябва да преодоляват съпротивата на отделните племена и на племенната организация изобщо.

Като малка планинска област Черна гора изостава в своето икономическо развитие. Завладяването на равнинните области около Подгорица и Жабляк от османците лишава черногорците от плодородни земи, а присъединяването на Далматинското крайбрежие към Венеция (от Бока Которска до Бар) отнема възможността на Черна гора да поддържа постоянна връзка с останалия свят. Това е може би и една от причините, поради които твърде дълго остава непокътнат патриархално-племенният бит на черногорците.

Главното занятие на населението е скотовъдството, което обаче невинаги осигурява насъщния. Твърде често явление в живота на Черна гора са гладните години. Стопанството има натурален характер, макар че и тук през XVIII и XIX век има наченки на стоково-парични отношения. Търговията на Черна гора се развива главно чрез Бока Которска, където черногорците продават добитък и купуват хранителни продукти, сол, занятчийски изделия и пр. Впоследствие възникват и вътрешни пазари — Вир пазар и Риека Църноевича. Произвеждат се и стоки, предназначени само за продажба. Възниква и особена група търговци на добитък, а също и местни лихвари, които постепенно забогатяват и стават опора на държавната власт срещу племенната организация в страната. Черногорското население изкарва прехраната си от скотовъдството и земеделието на принципа на самозадоволяването. То бавно и трудно се освобождава от установените традиции и обичаи: селскостопанските работи и домашното производство на облекло по традиция остават задължения на жената, а мъжът е борец и върши по-тежките работи, понякога се занимава с търговия, но преди всичко и над всичко поставя четничестването и воюването. Доколкото има занаяти, то те са в ръцете на чужденци, тъй като черногорците се отнасят с пренебрежение към занаятчийството.

Освободителната борба на черногорците през XVII–XVIII век

През XVII век османците предприемат редица опити да ликвидират черногорската автономия. Съседните на Черна гора санджак-бейове неведнъж искат извънредни даждия от черногорците за потушаване на бунтовете в Албания и други краища на Османската империя. Обаче черногорските кнезове винаги отхвърлят тези искания и опирайки се на селячеството, с оръжие защитават своята автономия, като, разбира се, подчертават, че те са покорни само на централната власт в Цариград.

Освен това по време на венецианско-турските войни през XVII век черногорците вземат страната на Венеция и заедно с населението на Херцеговина и бърдските племена участват в борбите против Турция. През 1648 г. те дори приемат венециански протекторат, но по-нататъшното черногорско-венецианско сътрудничество е прекратено поради несполуки във военните действия срещу Османската империя.

Още по-активно се ангажират черногорците във войната на „Свещената коалиция“ срещу Портата (1683–1699). Присъединявайки се към коалицията и влизайки във война, Венеция призовава и християнското население на Херцеговина, Черна гора и Горна Албания да въстане, обещавайки му освобождение. Венецианският емисар Зено успява да спечели на своя страна някои водачи на черногорските племена, в това число и цетенския владика. Същевременно са прекратени и някои междуплеменни вражди в Черна гора и черногорците вземат участие в борбите като венециански съюзници. Обаче през 1685 г. турските войски начело със Сюлейман паша навлизат в Черна гора и в битката при Въртийелка разбиват главните черногорски сили. Венецианското правителство не оказва почти никаква помощ на своите съюзници. Едва през 1687 г. венецианците превземат чрез обсада Нови, след което черногорският владика Висарион активно се ангажира в полза на Венеция, а Черногорската скупщина взема решение за общо черногорско въстание.

През 1688 г. черногорците разбиват войските на Сюлейман паша, те се изтеглят от Черна гора, а в Цетине идват венециански части. Черногорско-венецианското сътрудничество продължава до 1692 г., когато турските войски отново проникват до Цетине и заставят венецианците да се оттеглят.

Освободителната борба на Черна гора, започната в края на XVII век по време на войната на „Свещената лига“ против Османската империя, е продължена още по-решително през XVIII век. Началният период на тази борба е свързан с името на черногорския владика Данило Шчепчевич (1679–1735), по-късно наречен Петрович. Той се проявява като един от най-енергичните ръководители на Черна гора. Нему народното предание приписва преследването на ислямизираните черногорци — т.нар. Истрага потурица. Твърди се, че тази „Истрага“ не била извършена изведнъж, а в продължение на много години, през целия XVIII век, и че Данило Петрович бил само инспиратор и организатор на началната фаза на преследването на „потурняците“. В действителност няма документи, които да доказват, че въпросното издирване и преследване наистина се е състояло.

Черногорците непрекъснато отказват да изпълняват задълженията си към Османската империя (плащането на определения им данък). Това ги излага на постоянни нападения от страна на османците. За да се защитят от тези нападения, те създават свои въоръжени чети. Освен това още в началото на XVIII век те стават постоянни съюзници на Русия и единодушно се отзовават на руските апели за съдействие. По време на войната на Петър I срещу Османската империя от 1710 г. за пръв път се установяват руско-черногорски политически връзки. През лятото на 1711 г. в Черна гора пристигат руски представители — полковник Михаил Милорадович и капитан Ив. Лукачевич. Под ръководството на владиката Данило черногорците се включват във войната и заедно с херцеговинците постигат значителни успехи. През 1712 г. османците предприемат наказателен поход срещу Черна гора и Цетинския манастир. През 1714 г. те нападат Черна гора с още по-големи сили. Въпреки мъжествената съпротива черногорците не могат да спрат османските войски и да им попречат да стигнат до Цетине. Това е най-тежката наказателна експедиция срещу Черна гора през XVIII век, по време на която самият владика Данило напуска страната, а през 1715 г. заминава за Русия да иска помощ.

В края на 1714 г. Портата обявява война на Венеция под предлог, че подпомага черногорците. По време на тази турско-венецианска война венецианската република използва затрудненото положение на черногорците, за да ги привлече на своя страна, и постига значителни успехи в това отношение. През 1717 г., след завръщането на владиката Данило в Черна гора, е взето решение за установяване на венециански протекторат над страната, при условие да се запази нейната вътрешна и църковна автономия. Тогава е установен и гувернадурският институт — черногорците избират един свой светски управител, наречен гувернадур. Черногорско-венецианското сътрудничество продължава до края на войната, а след сключването на По-жаревацкия мир (1718 г.) Венеция признава на владиката Данило правото на църковно управление над православните венециански поданици в Бока Которска.

Руско-черногорското сътрудничество, установено по време на войната на Петър I с Турция от 1711 г., е продължено и от наследниците на Данило Петрович. Новият владика Сава се оказва неспособен да ръководи освободителната борба на Черна гора, но той прави посещение в Петербург и съдейства за утвърждаване култа на Русия в Черна гора. Още повече в това отношение допринася неговият наследник Василие Петрович, който в действителност управлява Черна гора вместо владиката Сава. Василие Петрович на няколко пъти предприема пътуване до Русия, стреми се да запознае меродавните фактори в Петербург с проблемите в Черна гора и получава съответната подкрепа. Руското правителство редовно отпуска годишна помощ на Черна гора и обсипва с внимание и подаръци черногорските владици. През 1754 п, след завръщането си от първото пътуване в Русия, Василие Петрович обикаля цяла Черна гора, събира племенните водачи и народа, уговаряйки племената да се помирят помежду си. Заедно с това той говори за Русия като за най-силна и най-голяма държава в света и най-сигурен съюзник и опора на черногорците в борбата им с османците. Непрекъснатите руско-черно-горски връзки окрилят черногорското население в борбата му за свобода и независимост и то отказва да изпълнява задълженията си към Портата. През 1756 г. османците предприемат нов поход срещу Черна гора, но и този опит на Портата да подчини непокорното население от района завършва неуспешно. След оттеглянето на турците владиката Василие отново заминава за Русия, като иска увеличаване на руската помощ и съгласието на Петербург за създаването на един „черногорски полк“ на руска територия.

Култът към Русия през XVIII век в Черна гора е толкова силен, че дава възможност на един чужденец, Шчепан Мали, с помощта на неголяма група старейшини и калугери да се провъзгласи за руски цар и като такъв да застане начело на черногорското управление (1767–1773). Той се появява в Черна гора през 1767 г. и разпространява вестта, че е руският цар Петър III, което му дава възможността да отстрани владиката Сава и да заеме властта.

По време на Руско-турската война от 1768–1774 г. черногорците отново активно участват в борбите срещу Османската империя. В Черна гора пристига специален руски пратеник — княз Долгоруков. През 1768 г. срещу черногорците отново е предприет поход на турски войски, но тази наказателна експедиция завършва безрезултатно. Шчепан Мали обаче не се проявява като храбър войник и това се оказва пагубно за неговия авторитет. През 1773 г. той е убит.

В края на XVIII век черногорците водят тежки борби с полуавтономните шкодренски паши в Албания, които предприемат непрекъснати нападения срещу Черна гора. След смъртта на Шчепан Мали властта в страната фактически заема гувернадурът Радонич, който първоначално също се опитва да спечели благоволението на Русия, а след това се обръща към Австрия. През есента на 1781 г. в Цетине пристига австрийска делегация и австрийското правителство отпуска известна помощ за Черна гора. Във връзка с това възниква подозрение в Русия към черногорската политика и новият владика Петър I Петрович Негош (1782–1830) е изгонен от Петербург при своето пътуване в Русия.

Най-тежко се оказва положението на черногорците през 1785 п, когато шкодренският отцепник Махмуд паша Бушатли предприема поход срещу Черна гора и успява да превземе Цетине и да разруши Цетинския манастир. Владиката Петър I по това време не е в страната, племената и братствата са скарани, кръвното отмъщение взема много жертви, земите остават необработени, настъпва глад. А турските атаки следват една след друга.

По време на австрийско-турската война от 1787–1792 г. в Черна гора пристигат и австрийска, и руска мисия. Петър I Петрович успява до известна степен да помири скараните племена и братства и да възстанови престижа на митрополитската власт. Опиращата се на Австрия гувернадурска група постепенно губи позициите си. Същевременно продължават упоритите и тежки борби срещу шкодренския паша. През 1796 г. черногорците нанасят решително поражение на турците при Круси. Самият Махмуд паша загива, а неговите войски са напълно разбити. В резултат на тази победа турската опасност временно е отклонена и се създават благоприятни условия за вътрешнополитическа консолидация на Черна гора и формиране на черногорска държава.

Изграждане на черногорската държава

Процесът на създаване на надплеменна държавна власт в Черна гора се развива още от втората половина на XVIII век. Първите успехи в това отношение са отбелязани по време на управлението на Шчепан Мали. Представяйки се за руски цар, през първия период на своята власт (до турския поход срещу Черна гора през 1768 г.) той има изключителен авторитет, който не могат да разколебаят нито Венеция, нито Портата, нито дори Петербург. На Черногорския събор на 17 октомври 1767 г. Шчепан Мали формулира своите принципи във вътрешното управление: 1. Общ мир между племената; 2. Наказване с изгонване от пределите на Черна гора в случай на лично отмъщение и 3. Изгонване на крадците и разбойниците. За залавяне и наказване на крадците и разбойниците и особено на тези, които прибягват до кръвно отмъщение съгласно обичайното право, Шчепан Мали създава специален въоръжен отряд, който прераства във въоръжена сила, насочена против племенните порядки. Този отряд фактически е орган на първата надплеменна власт в Черна гора, който наказва заради кръвното отмъщение със смърт.

Решенията на Шчепан Мали и неговите мерки се приемат от черногорското население без съпротива. Това се обяснява не само с неговия авторитет, в лицето на когото населението вижда свой спасител, но и поради необходимостта да се тури край на непрестанните междуплеменни вражди и неприятните последици от тях както за сигурността и живота на всеки черногорец, така и с оглед на борбата против нахлуващите в Черна гора турски орди.

Формирането на черногорската държава се ускорява в края на XVIII век и през първата половина на XIX век от международната обстановка и от необходимостта да се организира и поддържа борбата за извоюване независимостта на Черна гора. Това става чрез провеждане на отделни реформи и узаконяване на различни нови органи на властта. Така през 1796 г. свиканата в Цетине Скупщина приема специална прокламация за съвместни политически и военни действия на всички черногорски и бърдски племена. Този акт, известен под името „стега“, е политическа платформа, въз основа на коята скоро след това е създаден първият централен орган на властта в Черна гора. През 1798 г. по решение на Скупщината е формирано „правителство суда черногорског и бърдског“. Този орган, известен под името „кулук“, се състои от 50 души, представители на всички племена, и изпълнява функциите на най-висша съдебна и изпълнителна власт. Начело на правителството се намира като шеф на държавата Петър I Петрович. Той е същевременно и върховен главнокомандващ по време на война, ръководител на външната политика на Черна гора и духовен глава в страната. При правителството е създадена специална народна канцелария начело със секретар, която ръководи администрацията. На заседанията на Скупщината от 1798–1803 г. е приет и първият черногорски закон, който предвижда смъртно наказание за кръвно отмъщение. Предвижда се и въвеждането на редовен данък на населението. Формирани са и съдилища по места като местни надплеменни органи на властта. Обаче патриархално-племенната организация се оказва твърде устойчива и създаването на нови държавни органи среща съпротивата на отделните племена и племенното самоуправление.

Черногорската държава е окончателно изградена по време на управлението на Петър II Негош (1830–1851). Решаваща помощ на черногорските ръководители в това отношение се оказва от Русия. Когато през 1830 г. умира Петър I Петрович, руското правителство, съблюдавайки да не би в Черна гора да се засили влиянието на Австрия чрез гувернадура Радонич, изпраща там двама свои представители — Иван Вукотич и Матей Вучикьевич — и двамата черногорци на руска службя. Те занасят в Черна гора една част от неизплатената руска помощ и помагат на Петър II Негош да проведе реформи и да засили борбата срещу гувернадурския институт.

През 1831 г. е формиран „правителствующи сенат църногорски и бръдски“, в който са включени най-изтъкнатие черногорски първенци, Вукотич и Вучикьевич са определени съответно за председател и подпредседател. Принципът за представителство на отделните племена в сената не е застъпен, както това е в по-раншния „кулук“. Сега членовете на сената получават заплата от държавната каса и не са представители на едно или друго племе, а действат от името на цяла Черна гора. Така със създаването на сената е нанесен нов решителен удар на патриархално-племенното самоуправление.

Наред със сената са създадени и местни органи на властта. Така наречената „гвардия“ решава някои спорове по места, а „перяниците“ са телохранители на владиката и органи на изпълнителната власт. От 1837 г. Негош назначава местни управители, т.нар. капетани, които имат широки пълномощия — в техни ръце е съсредоточена цялата изпълнителна, военна и съдебна власт в отделните области на Черна гора. Върховен и абсолютен господар на страната е черногорският владика, който одобрява решенията на по-долустоящите държавни органи, той е върховен главнокомандващ, ръководи външната политика, назначава и уволнява капетаните и пр. Гувернадурите са лишени от власт и това звание се премахва. От 1833 г. окончателно е въведен данък в Черна гора, който заедно с руската помощ от 80 хил. рубли годишно съставя държавните финанси на страната, управлявани от един казначей (касиер).

Изграждането на държавната организация в Черна гора се натъква на съпротива от страна на някои племена, особено в пограничните райони, които на няколко пъти се бунтуват против реформите. Владиката обаче последователно и методично сломява тази съпротива и постепенно ликвидира племенното самоуправление в страната. Патриархално-племенната организация е принудена да отстъпи пред формиращата се черногорска държава, която окончателно е изградена през средата на XIX век, когато наследникът на Негош, Данило Петрович (1851–1860), се провъзгласява за княз и превръща Черна гора в наследствено княжество. Сега се извършва ново административно деление на страната на капетании и се приема нов общочерногорски закон. Княз Данило Петрович и неговият наследник княз Никола(1861–1918) управляват Черна гора като абсолютни монарси.

Външна политика на Черна гора

Успоредно с борбата за изграждане на черногорската държава продължава и борбата за извоюване на пълна независимост по отношение на Турция. След успешната битка при Круси (1796) и формирането на първите черногорски държавни органи самочувствието на владиката и населението на Черна гора значително нараства. Петър I Петрович обмисля един план за освободителна акция срещу Турция в съседните на Черна гора области. Специални интереси има владиката към Бока Которска, чрез завладяването на която Черна гора може да си осигури излаз на море. За постигане на тази цел в началото на XIX век Петър I прави опит да се опре на Наполеонова Франция. Това предизвиква временно влошаване на черногорско-руските отношения, но впоследствие в Черна гора пристига нов руски представител и черногорците са ангажирани във военните действия срещу Франция.

Поради борбите за завладяване на приморските градове Черна гора не се включва активно в помощ на Първото сръбско въстание. До по-тясно сътрудничество между сръбските въстаници и черногорците се стига едва през 1809 п, когато Караджордже напредва до Сеница, а черногорските сили обсаждат Никшич и се готвят за съединяване със сърбите.

В началото на XIX век черногорските ръководители отделят най-голямо внимание на борбата за освобождаване на Приморието, надявайки се, че ще си осигурят излаз на море. Обаче тяхното намерение е осуетено от Австрия, която според мирния договор от 1805 г. отстъпва Далмация и Бока Которска на Франция. Вестта за установяването на Наполеоновата власт в Приморието безпокои не само Черна гора, но и населението на Бока. На своята скупщина от 1806 г. в Рисан то решава да поиска помощ от черногорците, които влизат в Бока, а руска ескадра идва в Адриатика. Започват сражения с френската армия, в които черногорците активно подпомагат Русия и имат няколко отлични прояви в битките при Цавтат и Дубровник.

По това време Петър I излиза с план за създаване на славяно-сръбска държава под върховното покровителство на руския император. В състава на тази държава трябва да влязат Черна гора, Бока Которска, Херцеговина и Далмация със столица Дубровник. Обаче Тилзитският мир отново разстройва плановете на черногорския владика. Според този договор Бока Которска е предадена на Наполеон.

След поражението на Наполеон през 1813 г. черногорските войски отново влизат в Бока Которска и е провъзгласено обединението й с Черна гора. Образувано е временно общо правителство („Централна комисия“) начело с Петър I Петрович. Но и сега надеждите на черногорските ръководители за излаз на море са провалени. През 1815 г. Виенският конгрес предава Бока Которска отново на Австрия, която крепи своето господство тук до края на Първата световна война.

Неуспешното завършване на борбата за излаз на море не сломява духа на черногорците. През втората четвърт на XIX век те продължават сраженията си с османците и извоюват нови придобивки в утвърждаването на своята независимост. През 1820 г., когато османците застрашават черногорските граници при р. Морача, черногорските сили оказват решителна съпротива и им нанасят поражение. В резултат на това в състава на Черна гора влизат племената морачи и ровци.

През 30-те години на XIX век Петър II Петрович Негош успешно използва феодалните размирици в Босна и Албания за разширяване на освободителната борба. През 1841 г. между Черна гора и Австрия е подписан договор за определяне на границата между двете държави. Тове е първият международен акт, с който една велика европейска сила признава черногорските държавни граници. През следващата 1842 г. Негош сключва мир с Турция, според който Черна гора се третира като „независима област“. Постигната е нова крачка към утвърждаване независимостта на Черна гора.

По време на управлението на Петър II Негош още повече се разширяват руско-черногорските връзки. Черногорският владика на два пъти посещава Русия, където му е оказан радушен прием, а руската помощ за Черна гора е увеличена. Освен това Петър II Негош е привърженик на идеята за южнославянско единство, съчувства на стремежа за културно и политическо сближение между южнославянските народи. В началото на 40-те години той води преговори и със сръбското правителство за обща борба срещу Турция и за създаване на обща южнославянска държава.

Черногорско-турските войни от средата на XIX Век

През 50-те и 60-те години на XIX век избухват чести вълнения на сръбските селяни от Босна и Херцеговина. Като важна задача в своята програма те поставят искането за присъединяване към Сърбия и Черна гора. В същото време черногорският княз Данило се стреми към международно узаконяване на черногорската държавност и разширяване на черногорската територия. Съставна част от тази политика става подкрепата на херцеговинското население в борбата му против османската социално-икономическа и държавно-политическа система. Главното действащо лице в броженията е войводата Лука Вукалович, който действа по инструкции на черногорския княз. Черна гора активно се намесва в събитията и те прерастват в черно-горско-турски войни. Само за едно десетилетие, от 1852 до 1862 г., се водят три такива войни.

През декември 1852 г. 30-хилядна османска армия нахлува в пределите на Черна гора. Черногорците се защитават упорито, като преминават към партизанска война в тила на османците, но търпят поражение. Само намесата на Австрия и Русия осуетява окупацията на страната от силите на Портата. Австрия сама се стреми към завладяване на Босна и Херцеговина, поради което не желае умиротворяване на този район и използва случая, за да се намеси и да се представя за защитник на населението.

През 1857–1858 г. избухва ново вълнение в Източна Херцеговина. Особено силно е то в Граховската област, където населението фактически не признава османската власт. Начело на вълненията отново е войводата Лука Вукалович. Този път въстаниците и Черна гора имат значително по-големи успехи. Още в първото въоръжено стълкновение с местните османски сили в района на Требине отрядът на Вукалович постига победа, която се възприема като сигнал за разширяване на въстанието по цяла Херцеговина. Отрядът на Вукалович непрекъснато нараства, към него се присъединяват не само сръбски, но и хърватски селяни. И избухва нова черногорско-турска война. Решителната битка се разиграва при Грахово (28 април — 1 май 1858 г.), в която османските войски търпят поражение, а черногорците и херцеговинските въстаници превземат Клобук и обсаждат Требине. Следва нова намеса на великите сили. Военните действия се прекратяват и се формира една международна комисия, която определя границата между Черна гора и османските владения на Балканите. Грахово и редица други погранични области са присъединени към Черна гора. Определянето на турско-черногорската граница с участието на европейските сили (Русия, Австрия, Англия, Франция и Прусия) на практика става ново признание на черногорската държавност. Формално Черна гора още е автономно княжество, чийто сюзерен е султанът, но в действителност води собствена политика и действа като независима държава.

Следващата трета поред турско-черногорска война от онова време е тази от 1861–1862 г. През януари 1861 г. старият войвода Л. Вукалович се прехвърля от Черна гора в племето зубци, което се извършва в споразумение с черногорския войвода Мирко Петрович, герой от битката при Грахово, баща на новия черногорски княз Никола. Наскоро след това една чета въстаници и черногорци начело с Вукалович влиза в с. Суторина. Въстанието бързо обхваща цяла Херцеговина. Племената баняни, рудиняни, пивляни, шаранци, дробняци и васоевичи въстават, като образуват свои въстанически отряди. Броят на въстаническите чети и отряди непрекъснато нараства. Подкрепяни от Черна гора, въстаниците влизат в бой с турските гарнизони и често пъти излизат победители и в схватки, в които турските части са по-многочислени от въстаническите.

Въстанието в Херцеговина от 1861 г. не остава без международна интервенция. Под натиска на великите сили Портата е принудена да се съгласи с образуването на една международна комисия за Херцеговина. За въстаналите райони заминава като представител на Портата Омер паша, който излиза със специална прокламация към въстаналото население. Прокламацията съдържа обещания за амнистия и някои отстъпки, които Портата е готова да направи. Тази прокламация е прочетена на свиканата през юни 1861 г. Скупщина на въстаналите племена и е отхвърлена като неприемлива база за преговори. В същото време заседава международна комисия в Мостар, но поради противоречията между европейските сили не се стига до решаване на проблемите, свързани с херцеговинското въстание.

Неуспехът на мисията на Омер паша и на международната комисия до голяма степен се дължи на позицията на Черна гора, която насърчава за съпротива въстаналото население. Поради това черногорско-турските отношения навлизат през лятото на 1861 г. в критична фаза. Омер паша организира блокада на Черна гора. Стига се до отделни черногорско-турски военни стълкновения. И двете страни се готвят за война. Руската дипломация полага усилия да застави Портата да се откаже от своите намерения за война, но турското правителство отхвърля руските внушения и в началото на пролетта на 1862 г. с около 50-хилядна войска напада Черна гора.

Черногорско-турската война от 1862 г. се развива неблагоприятно за Черна гора и въстаническото движение в Херцеговина. След упорити сражения турските войски преодоляват съпротивата на черногорско-херцеговинските отряди и се насочват към Цетине. През първата половина на август 1862 г. руското правителство получава телеграма от черногорския княз: „За два дни турците ще бъдат в Цетине, а за четири дни могат да изколят цялото останало население… Нямаме средства за защита. Застъпете се веднага и ни спасете от голямото нещастие, докато още има време.“

Намесата на великите сили, преди всичко Русия и Франция, и този път спасява Черна гора от пълен разгром. В края на август 1862 г. Омер паша изпраща ултиматум на черногорския княз, в който се излагат турските условия за установяване на мир: признаване на черногорско-турската граница, установена през 1859 г., зачитане на автономията на Черна гора от Турция, даване право на Портата да изгради свои крепости по протежение на пътя от Никшич до Шкодра и да държи там свои гарнизони, изгонване от Черна гора на войводата Мирко Петрович, главнокомандващ черногорската войска, отказ на Цетине от нейната предишна политика спрямо Херцеговина и др. След това военните действия са преустановени и е сключен мир, според който се запазва по-рано установената граница между Турция и Черна гора. Херцеговинското население от пограничния район е освободено от някои задължения — плащането на десетина и третина за 6 години (три минали и три предстоящи).

Войната от 1862 г. се съпровожда с големи загуби и жертви за Черна гора — османските войски запалват 60 села и разоряват 2 манастира и 23 черкви. Според сведенията на руския консул в Шкодра от 10 черногорци 8 са в траур заради загинали близки във войната. За сметка на това престижът на Черна гора не намалява, а напротив — европейската общественост и особено южнославянските народи със симпатия следят нейната мъжествена борба. Войните от средата на XIX век, особено тази от 1862 г., подготвят духовете за нейното превръщане в независима държава, което ще стане по време на предстоящата Източна криза (1875–1878 г.)

Реформи на Селим III и Махмуд II

Към края на XVII век свършва възходът в развитието на Османската империя. Оттам нататък започва нейният упадък, който продължава повече от два века. Основните видими прояви на този упадък биха могли сумарно да се представят така: разложение на „класическата“ османска държавно-политическа и социално-икономическа система, отслабване на централната власт, слаби финанси, сепаратистки движения, непослушна администрация, неспокойна провинция, неуспешни войни, кървави преврати, масово разбойничество, небивала корупция и т.н. Освен всичко друго в началото на XIX век балканските народи влизат в етапа на организирано националноосвободително движение, избухват големи въстания на сърби и гърци, а международното положение на империята е неблагоприятно.

При това положение пред управляващите среди в Цариград остро се поставя въпросът за намиране на изход от задълбочаващата се криза. Едни предлагат мерки за възстановяване на реда и дисциплината в еничарския корпус и спахийската войска, а други — създаване на редовна армия, изграждана и обучавана по европейски образец. Към втората групировка се числи властващият в края на XVIII и началото на XIX век султан Селим III. Той насочва главните си усилия към създаването на редовна войска. Нейното комплектуване започва през 1794 г. Нарича се низам и джедид. През 1801 г. новият военен корпус вече се състои от десетина хиляди души. Настанени са в казарми в Левенд чифлик, недалеч от столицата. От 1802 г. се пристъпва към наборна система на комплектуване на новата войска и през 1806 г. тя вече брои повече от 20 хиляди души. За издръжката на тази войска се въвеждат нови данъци, а обучението се води във военноучебни заведения от повикани за целта френски преподаватели.

Реформите на Селим III не засягат основите на османската социално-икономическа и политическа система. Те не премахват еничарския корпус и спахийската войска, а предписват комплектуването на редовна армия, която да съществува успоредно с еничарите и спахиите.

Въпреки това опитът за създаване на новата войска предизвиква яростна съпротива: еничари и спахии са против от страх да не бъдат разформировани, местни владетели сепаратисти са против от страх да не се наложи авторитетът на централната власт, производителното население е против новите данъци, консервативните сили в обществото обясняват неуспехите на Османската империя с изоставянето на „старите обичаи“ или прекалените „отстъпки“, които се правят на „гяурите“. Всичко това обрича реформите на Селим III на неуспех — през пролетта на 1807 г. в Цариград избухва метеж, Селим III е детрониран, събраната редовна войска се разпуска, а привържениците на реформеното движение са подложени на преследване.

Но в Сърбия се разраства въстаническо движение, а от север заплашва Русия. И отново голяма актуалност придобива искането за реформи. Обединителен център на силите, търсещи спасение за Османската империя в осъществяването на реформи, става русенският аянин Мустафа Байрактар, главнокомандващ османските войски, разположени в очакване на руското настъпление през Дунав. През лятото на 1808 г. Байрактар се отправя с войските си към Цариград, възкачва на престола Махмуд II и заема поста велик везир. На власт идва една върхушка, която търси изход от кризата в провеждането на реформи. През септември — октомври 1808 г. се взема решение за продължаване на реформи. Създава се самостоятелен корпус от 5 хиляди младежи пехотинци и кавалеристи, облечени в специални униформи и зачислени на заплата. Предстои тяхното военно обучение по европейски образец. Същевременно заплатата на еничарите се намалява наполовина. Но и от това нищо не излиза — през ноември 1808 г. избухва бунт на еничарите в столицата, новосформираният военен корпус се разпуска, Мустафа Байрактар и други реформатори загиват, на престола остава Махмуд II, но поради съпротива на консервативните сили не може да започне реформи. Към тях той ще пристъпи след близо две десетилетия, едва след като успява да укрепи централната власт и да отстрани повечето от непокорните местни владетели отцепници и да постави на висши командни постове в еничарския корпус свои верни хора.

През май 1826 г. разширен султански съвет отново взема решение да се възстанови военната мощ на империята чрез създаването на редовна войска. Предвижда се създаването на нов пехотен корпус от войници и офицери, които задължително живеят в казарми и ежедневно се обучават. Проектът не предвижда разформироване на еничарската войска. Въпреки това през средата на юни 1826 г. в столицата избухва еничарски бунт. Участват около 20 хиляди метежници. Този път обаче силата е на страната на султана реформатор. Бунтът е безпощадно потушен, разрушени са еничарските казарми, избити са хиляди еничари в столицата и други градове на империята, еничарският корпус представа да съществува. На сурови репресии са подложени всички, свързани по един или друг начин с еничарите — орденът на бекташите, корпорациите на водоносци пожарникари, хамали и др.

След премахването на еничарския корпус султан Махмуд II премахва и спахийската войска. През 1833 г. тимарите и зиаметите са иззети от спахиите и поставени под управлението на държавата. Доходите от тези ленове вече събира държавната администрация, а спахиите получават съответен откуп. Портата изоставя също така съществуващата в Османската империя система на държавен монопол върху най-важните стоки и суровини, като допуска свободна търговия. На тази основа се сключват и първите търговски договори между османската държава и някои европейски страни. Вътрешните мита се премахват, въвежда се единна митническа тарифа, която предвижда 12% мито върху изнесените и 3% мито върху внесените стоки. Извършва се също така реорганизация на Дивана, определят се заплати на чиновниците (от роби на султана те стават държавни служители), забраняват се конфискациите, създава се особен съвет със задача да обмисля и предлага реформи и т.н. През 1839 г. се прокламира т.нар. Гюлхански хатишериф, който обещава равенство на гражданите, мюсолмани и християни, неприкосновеност на живота, имота и честта на гражданите, справедливо разпределение на държавните данъци и т.н.

Главното предназначение на реформите очевидно е „европеизацията“ на Османската империя, нейното спасяване от чужда намеса и подялба. Те премахват най-уродливите черти на административно-политическата и военната система на империята. От особено значение се оказват реформите във военната област. На мястото на ликвидираната стара еничарска и спахииска войска се създава редовна армия. Портата наема пруски офицери за инструктори и прилага пруска система на обучение. В империята вече няма големи размирици, укрепва централната власт, нараства военната мощ. Портата започва по-успешно да се брани и срещу Русия, и срещу националноосвободителното движение на балканските народи. На всичко отгоре и западноевропейските държави все по-определено застават на страната на тази империя срещу руските домогвания към Проливите и Цариград.

Кримска война

Възелът от международни противоречия (Русия — Османска империя, западноевропейски държави — Русия, балкански страни — Османска империя и пр.) все повече се заплита и достига определена степен на кулминация през средата на XIX век. Израз на тези противоречия именно е Кримската война (1853–1856 г.), която от руско-турска се превръща във война на една европейска коалиция срещу Русия.

Както всички руско-турски войни, така и тази война предизвиква непосредствено отражение на Балканите. Руското правителство подготвя прокламация към балканските народи за въстание. Създават се доброволчески отряди от българи, сърби и албанци в помощ на руската армия. В Търновско и Видинско започва подготовка за въстание, въстава гръцкото население в Епир, Тесалия и района на Арта, активно подпомагано от гръцкото правителство чрез изпращане на чети. Руските войски влизат в Дунавските княжества, местните князе са отстранени, учредяват се временни управленски съвети, местната полиция се присъединява към руските войски, руското командване предприема активни действия на Дунав, обсажда Силистра.

Събитията обаче тръгват в неблагоприятна за Русия и нейните балкански поддръжници насока: съотношението на силите е на страната на Османската империя и нейните западноевропейски съюзници, войната се пренася на Кримския полуостров, Русия търпи поражение, а балканските народи остават сравнително мирни — Дунавските княжества са окупирани от Австрия (1854–1856), Търновският бунт (на капитан Никола Филипов) е потушен, Сърбия не се намесва от страх да не бъде нападната от Австрия, а Гърция, притисната от Англия и Франция и Османската империя, прекратява помощта за гръцкото въстаническо движение.

Следва Парижки мирен договор (1856 г.), който коригира установеното преди това статукво във вреда на Русия: потвърждава се васалната зависимост на Влахия, Молдова и Сърбия към Османската империя. Руският протекторат над тези автономни държави се заменя с колективен протекторат на държавите, подписали Парижкия мирен договор (Русия, Англия, Франция, Сардиния и Прусия). Бесарабия се отнема от Русия и се присъединява към Молдова под васалитета на султана. Дунав става международен воден път под наблюдение на европейските държави, а Черно море — неутрална водна територия, открита за търговски и закрита за военни кораби.

Парижкият мирен договор има не само антируска насоченост. Той гарантира независимостта и териториалната цялост на Османската империя, респ. неизменност на съществуващото държавнотериториално и националнополитическо статукво в Югоизточна Европа, което означава, че никакво национално движение на Балканите не може да очаква подкрепа от която и да било европейска държава. Напротив, открито се заявява, че европейските сили ще смятат „всеки акт и всяко събитие“, което би накърнило суверенитета и целостта на Османската империя, „като въпрос, засягащ общоевропейските интереси“.

Така Европа официално, по силата на един международен договор, си присвоява правото на намеса във всички следващи събития, засягащи съдбата на Османската империя и нейните балкански (и извънбалкански) провинции. Портата от своя страна приема „да участва в предимствата на европейското разбирателство“, което ще рече — да остане под опеката на европейския концерн и да играе ролята на равновесна сила между Русия и нейните западноевропейски опоненти за влияние на Балканите и в Близкия изток. Османската империя няма основание да бъде доволна от това положение, а още по-малко от постановленията на мирния договор за корабоплаването в Черно море и по р. Дунав, тъй като те ограничават нейния суверенитет там. При това като цена срещу англо-френската помощ във войната през март 1854 г. султанът подписва договор с Англия и Франция в смисъл те да гарантират целостта на империята му, а той да осъществи реформи. И след поражението на Русия султанът е на ход — освен засилване влиянието на западните държави в империята му трябва да осъществи обещаните реформи.

Танзиматът

Още с прокламирането на Гюлханския хатишериф от 1839 г. управляващата върхушка в Цариград обявява настъпването на нова епоха, епохата на танзимата, сиреч време на реформите. На 18 февруари 1856 г. султанът обявява т.нар. Хатихумаюн — нов декрет, който потвърждава дадените по-рано права на султанските поданици и очертава параметрите на по-нататъшните реформи в империята: пълна свобода на религията и вероизповеданията, равенство на мюсюлмани и немюсюлмани пред законите, право на собственост и имущества, достъп на немюсюлманите до обществени служби, училища, армия и пр., равно облагане с данъци без разлика на вероизповедание и религия, въвеждане на ред във финансите и държавния бюджет, реорганизация на администрацията, право на представителство на населението в управленските структури на страната, отваряне на банки, строителни работи и т.н. Въпросът пред султана и неговата Висока порта е как да се оздрави „болният човек“, как да се спасява империята, а отговорът — чрез реформи, които да европеизират и модернизират държавата, та тя да се нагоди към изменящия се свят, да стане силна и способна да отстоява себе си, своята независимост и териториална цялост.

Българската историография обикновено разглежда реформите в Османската империя от средата на XIX век като половинчати, които нищо съществено не променят. Изтъкват се при това предимно слаби страни: турската буржоазия не може да играе хегемонна роля в реформеното движение, то се ръководи от султанската върхушка и това била неговата главна слабост; Османската империя се отваря към Европа, изпада в зависимост от западните държави и става тяхна полуколония; проникват чужди стоки и капитали, които конкурират местното производство, империята задлъжнява, увеличават се данъци, влошава се положението на народните маси и други подобни.

В много отношения фактите обаче се разминават с тези оценки.

Първо. Държавата е преди всичко политическа организация, която осигурява ред и съответни условия за човешка дейност. Хората, които имат власт, са тези, които единствено могат да правят и правят реорганизации, преустройства, изменения в условията, т.е. реформи. Начело на Османската империя през средата и втората половина на XIX век стоят султани и министри (Абдул Меджид, Абдул Азис, Мустафа Решид паша, Мехмед Емин Али паша и др.) с високо образование, владеещи чужди езици и познаващи европейския държавно-политически модел, хора, искрено отдадени на реформеното дело. Те разбират, че ако реформите не спасят империята им, няма какво друго да я спаси. И инициативите идват от тях, от султанския дворец, от Високата порта и министерствата. Съществува обаче и цяла кохорта чиновници, експерти, юристи, технически кадри, офицери, идеолози, книжовници и други анонимни реформатори, всички малко или много под влияние на европейската цивилизация и култура. Те са, които правят реформите. Мястото на буржоазията, по-слаба или по-силна, не е сред тях, в нейна компетенция е и трябва да бъде стопанската дейност. Следователно разсъжденията за „хегемонна рая“ на буржоазията в случая нямат място.

Второ. Проследени по „ресори“ на държавно-политическата дейност, резултатите от реформите показват приблизително следната картина:

Централна администрация

Развиват се министерства (външно, вътрешно, правосъдно, финансово, по търговията, земеделието, строителството, за вакъфите, по военните работи, по религиозните дела и пр.) с множество отделни служби, които заедно със съвещателните органи (Висш съдебен съвет, Висше събрание по реформите, Държавен съвет, разни комисии) съставляват султанското правителство, един кабинет по европейски модел като централен орган на изпълнителната власт.

Провинциална администрация

Със закон от 1864 г. империята се дели на 27 провинции (вилаети), съставени от санджаци, кази и нахии. Най-малката населена единица е селото (кварталът) начело с изборен кмет, подпомаган от съвет на старейшините. Нахиите, казите, санджаците и вилаетите се управляват от назначени управители, подпомагани от общи събрания, в които участват и представители на немюсюлманското население на съответната административна единица. С това се слага началото на определена представителност на населението в управлението на държавата. Назначава се също така съответен административен персонал за различните области на дейност — съдебни дела, данъци, пътища, мостове и т.н.

Правосъдие

Осъществява се унификация на правната система — Наказателен кодекс, Търговски кодекс, Кодекс на морската търговия, Граждански кодекс, Земеделски кодекс. Империята се снабдява с нужните закони, най-често заимствани от френското законодателство и приспособени към изискванията на времето. Създават се и светски съдилища — низами. В нахиите такъв съд е съветът на старейшините, в казите и санджаците действат апелативни съдилища, в Цариград — Държавен съвет. В съдебните органи заседават и представители на малцинственото население. Делата се гледат под председателството на кадии.

Военно дело

Създава се редовна армия. Нейното комплектуване и обучение започва от времето на султан Махмуд II. Функционират няколко военни училища (военноинженерно, военномедицинско, училище за военни науки, военна академия). Обучението се води от френски и пруски военни специалисти. Войската се състои главно от мюсюлмани (немюсюлманите имат право да служат във войската, но могат и да се откупят, като плащат данъка бедел). През 1848 г. Османската империя има 6 армии, базирани на различни места (Цариград, Източна Тракия, Румелия, Анадола, арабските провинции, Багдад). Всяка армия има съответно командване и военни подразделения (бригади, батальони, полкове) както европейските армии от онова време. През 1870 г. на активна военна служба в султанската армия се намират 210 хиляди души, 190 хиляди са зачислени в запаса и 300 хиляди минават към опълчението.

Просветно дело

Още по времето на Махмуд II възникват първите светски училища за деца. През средата на XIX век се развива основно светско образование за юноши от 10-15-годишна възраст, а след това се отварят и средни училища с тригодишен курс на обучение за младежи. В тези училища се изучават светски науки — математика, естествени науки, философия, история, география, източни езици, френски език и пр. Времето, когато мюсюлманинът не е трябвало да учи „гяурски“ езици, е минало в историята. През 1868 г. се отваря султански лицей, възникват и първите висши училища — висше административно училище, висше педагогическо училище, висше медицинско училище и пр. Училищата са достъпни за всички поданици на султана независимо от етнически произход или религия. Малцина обаче са „другите“, които се ползват от това право — те си имат свои национални училища.

Финанси и данъци

Полагат се усилия да се премахне събирането на данъци чрез отдаването на тази дейност под аренда. През 60-те години едновременно действат по събирането на държавните вземания държавни служители (бирници, митничари и пр.) и данъчни арендатори (мюлтезими). Империята изпитва непрекъснато финансови затруднения и прибягва до пускането на книжни пари (каймета) в обращение и до външни заеми. За 20 години, от 1855 до 1875 г., тя сключва 14 външни заема, нейните дългове нарастват, разходите са повече от приходите, което сигурно води държавата към банкрут.

Църковно-религиозна сфера

Премахва се светската власт на ръководителите на църковните общности, в това число и на цариградските патриарси. Те получават заплати от държавата и в компетенция им се оставят само църковно-религиозните дела.

Както се вижда, става дума не за „половинчати“, а за сериозни реформи, които в една или друга степен засягат всички държавно-политически, военни, просветни, църковно-религиозни, финансови и други структури на османското общество. И в крайна сметка Османската империя постига известна стабилизация — през средата и втората половина на XIX век тя не е това, което е била две или три десетилетия по-рано. Що се отнася до отварянето към Запада, проникването на чужди капитали и индустриални стоки в империята, засилването на западното влияние („по-луколония“), разоряването на местните занаяти и пр., то от сегашната дистанция на времето и натрупания исторически опит на човечеството може би следва да се запитаме дали това не е по-скоро плюс, отколкото минус. Защото всъщност става дума за банки, заеми, капитали и средства, влагани в строителството на жп линии, гари, пътища, трамваи, пристанищни съоръжения, училища и други обекти, необходими за просперитета на всяко общество. Това до голяма степен се отнася и за „разоряването“ на местните занаяти — конкуренцията на индустриалното производство не само „разорява“, а и подтиква към развитие и модернизация.

Заслужава тук да се постави и въпросът за „шанса“ на националноосвободителните революции на Балканите, дали той е по-добър през първите 30 години на XIX век или някога по-късно. Вярно ли е твърдението, че през втората половина на 20-те години на XIX век гърците са „безнадежно слаби“, но „великите сили спасиха въстанието и направиха държавата им“3. Въпросът би следвало да звучи другояче — не колко са слаби гърците, а колко е слаба или силна Османската империя. Защото в първите 30 години на XIX век тази империя е в състояние на тежка криза, следователно тогава условията за победа на една национална революция са по-благоприятни, сърби и гърци въстават и печелят. След това се правят реформи, империята се стабилизира и „шансът“ на едно национално въстание става по-малък, отколкото преди това.

Историческата обреченост на Османската империя

В резултат на реформите през средата и началото на втората половина на XIX век Османската империя временно се стабилизира. Това обаче не може да промени отдавна очерталата се перспектива на историческа обреченост. И тази обреченост не се определя от съдържанието на реформите (половинчати, ограничени или сериозни), нито от това, кой играе хегемонна роля — управляващата султанска върхушка в Цариград или буржоазията в обширната империя, османска и турска или национална. Други са факторите, от които зависи бъдещата съдба на империята.

Османската империя е истинска мозайка от етноси, култури, религии и вероизповедания. За нейното оцеляване се предприемат реформи, които да обединят различните съставки на мозайката в един „братски съюз“ под жезъла на султана. Високата порта проявява по-голяма благосклонност към „другите“, надявайки се да ги приобщи. Резултатът обаче е точно обратен — реформите създават благоприятна почва не за „хомогенизиране“ на империята, а за нарастване на съпротивата на различните съставки на мозайката. Държавата се модернизира, но „помирение“ между нея и националните общности, от които е съставена, не може и няма как да се постигне. Точно това положение прави Османската империя през XIX век, века на националната идея, нациите и националните движения, исторически обречена.

Впрочем такава е съдбата на всяка многонационална империя, конгломерат от земи и народи, където има национално потисничество и господство на едни над други. Националната идея е главната сила, под ударите на която е осъдена да рухне не само империята на султана, но и империята на Хабсбургите. Същата тази идея дава живот на националните държави според принципа „за всяка нация — държава“. А и още нещо. Националната идея руши Османската империя, но заедно с това дава живот на великодържавието като политическо мислене и държавна политика на всяка новоучредявана балканска държава. И всяка национална държава ще поеме мисията на освободител и обединител на съответната нация, като ще се стреми да реализира едни или други завоевателно-хегемонистични аспирации, т.е. да отломи колкото може по-голямо парче от султанската баница. Следователно върху територията на някога могъщата Османска империя ще никнат национални държави, които ще късат парче по парче от нея, за да го присъединяват към себе си.

Естествено, не е само това, което прави Османската империя исторически обречена. Деветнайсети век не е само век на националната идея, нациите и националните движения, а и век на имперското мислене, колониалната политика и колониализма. Султанът и неговата Висока порта отдавна са престанали да мечтаят за нови завоевания, главното за тях е запазването на статуквото такова, каквото е. Европейските велики сили обаче съвсем не мислят така, при което Османската империя влиза в сферата на техните имперско-колониални интереси: Русия — източната част на Балканите, Проливите, Цариград и пр.; Хабсбургската монархия — западната и средната част на Балканския полуостров; Франция — Алжир, Тунис, евентуално Сирия, Ливан и пр.; Англия — морския път, Египет и други османски владения в Африка и Азия; Италия — Източното Средиземноморие, Триполитания и др. На историческата сцена като претендент за част от османското наследство скоро ще излезе и Германия. Парижкият мирен договор от 1856 г. „гарантира“ статуквото на Османската империя, но докога? Още първите години след подписването на този договор ще покажат, че установеното „равновесие“ се пука по всички шевове и че „болният човек“ не може да очаква нищо добро от положението си на пресечна точка на толкова много имперски и колониални интереси.

Османската власт в България

България влиза в състава на османския еялет Румелия. Там са санджаците Видин, Никопол, Силистра, Пловдив, Кюстендил и др. Българинът е селски човек, рая, която работи на своята бащина по тимари, зиамети, хасове и вакъфи. Установена е османска власт със собствена администрация, но има и местна селска община и местни първенци, които с течение на времето стават „чорбаджии“. Като източноправославно население българите са част от т.нар. Рум миллет, отначало под юрисдикцията на Охридската архиепископия, а слад 1767 г. — направо под Цариградската патриаршия. Развива се силно гръцко културно влияние — много църковни служби се заемат от гърци, богуслужението минава на гръцки език, българи добиват светска грамотност в гръцки училища, развиват бизнес отношения с останалия свят като гърци и т.н. За няколко века българските земи се сдобиват и с многобройно мюсюлманско население — силно турско присъствие плюс масова ислямизация на местно население в Родопите, Македония и на други места. До XVII век Европа малко или нищо не знае за съществуването на българския славянски народ.

Разложението на османския феодализъм, прераснало в криза на цялата социално-икономическа и държавно-политическа система на могъщата някога империя, пряко засяга и българските земи — всички прояви на тази криза имат своите еквиваленти и тук. Ще отбележим само две неща: първо, отцепничество. Българския еквивалент на това явление се нарича Осман Пазвантоглу. През 1794 г. вече богат чифликчия със собствена военна сила, Пазвантоглу прогонва видинския паша и става могъщ отцепник — в продължение на повече от едно десетилетие той господства във Видинско и предприема нападения по всички посоки — Враца, Никопол, Свищов, Плевен, София, Ниш, на север от Дунав, а и на юг от Стара планина. Едва след смъртта му през 1807 г. Видинската крепост отново минава под контрола на централната османска власт. Непокорен владетел в българските земи от онова време е и силистренският паша Исмаил ага Тръстениклията, чийто еялет включва цяла Североизточна Бъргария. Негов приемник става споменатият по-горе русенски валия Мустафа паша Байрактар.

Второ, „Кърджалийско време“. Това време е в края на XVIII и началото на X–IX век. За България то е време на кърджалийски опустошения и набези на бунтовния Пазвантоглу плюс извънредни военни данъци, болести и епидемии, а всичко заедно — всеобща несигурност. Кърджалийските банди се рекрутират главно от дезертирали войници от минаващи през българските земи османски войски. Те са неизвестно колко на брой конни отряди, съставени от разни народности (предимно турци и албанци, но и българи). Известни са имената на цяла дузина кърджалийски главатари, действали на български терен. Най-прочут измежду тях е Кара Феиз. Официалните османски власти ги таксуват като разбойници (каквито те действително са) и полагат усилия да се „отърват“ от тях, но все не успяват — в продължение на повече от две десетилетия те систематично опустошават цели райони в България.

Както се вижда, в българските земи в края на XVIII и началото на XIX век няма единна османска власт, а по-скоро е налице „многовластие“: официална централна власт на Османската империя; отцепническа власт на Осман Пазвантоглу и други паши и аяни; власт на селската община и местните първенци; разбойнически банди, незачитащи никаква власт. „Многовластието“ всъщност не е нищо друго, освен безвластие, т.е. анархия.

В същото време българите са в процес на консолидация като нация. Те имат Паисий Хилендарски с неговата история славянобългарска и хиляди участници във въстанията на сърби и гърци, както и в руско-турските войни от онова време. Ще споменем тук само българина Хаджи Христо, ръководител на конницата в гръцкото въстание, съставена предимно от българи, с право заел съответно място не само в българската, но и в гръцката история.

Българското „закъснение“

И така през първата четвърт на XIX век цялостното вътрешнополитическо и международно положение на Османската империя е крайно неблагоприятно — тя не може да се защити нито от националноосвободителното движение на потиснатите народи, нито от Русия, не може да брани някогашните си завоевания, териториалната си цялост. По това време условията за освободителното дело на балканските народи са добри, сърби и гърци вдигат мощни продължителни въстания и създават свои национални държави. Голямо българско въстание обаче не избухва — българи само участват във въстанията на сърби и гърци, както и в руско-турските войни.

Това участие е съществен принос в общия антиосмански фронт на Балканите от онова време. Неговите конкретни прояви биха могли най-сумарно да се представят така: формиране на самостоятелен български военен отряд, т.нар. Земское болгарское войскои през 1811 г. като съставна част на руската армия, която воюва с Османската империя, включване на българи във въстаническите сили на Караджорджева Сърбия, участие във Филики етерия и впоследствие в борбите на гърците в Пелопонес и Континентална Гърция (над 2000 души), създаване на български доброволчески корпус във Влахия за участие във войната от 1828–1829 г., въстаническо движение по Черноморското крайбрежие и в Югоизточна България в подкрепа на руската армия през 1829 г. и пр. Всичко това обаче е една спомагателна акция, до голяма степен зависима от руската политика или от действията, успехите и неуспехите на съседите. А крайният резултат е твърде неблагоприятен — Русия плете своята кошница, сърби и гърци също, а българите не получават нищо. Напротив, след приключване на войната от 1828–1829 г. и оттеглянето на руските войски оттатък Дунав в действие влиза репресивният апарат на Османската империя. И започва масово насилствено „преселение“ на българи от Североизточна България, Черноморието и Тракия, които напускат родните си огнища и търсят подслон във Влахия, Бесарабия, Южна Русия и Украйна.

През първата четвърт на XIX век българският въпрос, респ. въпросът за учредяване на българска национална държава, още не е на дневен ред, с такъв въпрос дипломатическите канцеларии в Европа не се занимават. Главната причина затова е, че няма голямо българско въстание едновременно с въстанията на сърби и гърци. До голямо българско въстание се стига около петдесет години по-късно (април 1876 г.) и то трае десетина дни, след което е потопено в кръв. Как може да се обясни това?

Българската историография обикновено не се занимава с този въпрос или ако нещо обяснява, то е неубедително. През 1951 г. в своите „Лекции по нова българска история“ Димитър Косев писа: „Като причина за това обикновено се изтъква близостта на българските земи до турската столица, гъстата турска колонизация и присъствието на по-големи военни сили в България. Всичко това е вярно, но главната причина е друга… — българската буржоазия била още твърде слаба и не била способна да организира в национален мащаб борбата за политическо освобождение.“ В своите „Балкански измерения на Гръцкото въстание от 1821 г.“ Николай Тодоров пък допълни, че Филики етерия готвела въстание и в България, но то не избухнало, защото османските власти взели мерки.

Тези обяснения, разбира се, не са без основание, но на фона на развиващите се събития в Сърбия и Гърция звучат твърде несериозно. Защото гръцките земи, респ. районите на гръцкото въстание от 1821 г., също не са много далеч от турската столица. А пък ако става въпрос за „мерки“ на османските власти срещу въстаническите движения в България и Гърция през 1821 г., то те са несравними величини: в България — обезоръжаване и малко арести и убийства, а в Гърция — избиване на десетки хиляди, в това число и видни фанариоти, дори патриарха, почти пълно обезлюдяване на остров Хиос, унищожаване на Месолонгион и избиване на жителите му, опустошаване на Пелопонес, повсеместни погроми и необикновени жестокости. Въпреки всичко обаче гърците не прекратяват въстанието и довеждат борбата си до успешен край. А какво да кажем за слабостта на българската буржоазия, сочена като главна причина за това, че в България няма голямо въстание заедно с въстанията на сърби и гърци? Ако сравним България със Сърбия по този показател, веднага ще констатираме, че сръбската буржоазия също не е кой знае каква сила, и то не само в началото на XIX век, но дори и сто години по-късно.

Очевидно даваните досега обяснения защо няма голямо българско въстание през първата четвърт на XIX век (близост до Цариград, слабост на буржоазията, турски мерки) не отразяват вярно историческата действителност, не казват цялата истина, а само една несъществена част от нея. Главният въпрос е „узрели“ ли са българите за голямо въстание по онова време, не „узряват“ ли те по-късно от сърби и гърци за такова мащабно дело и ако е така, тогава защо? Сравнението между националноосвободителното движение на сърби, гърци и българи показа едно „закъснение“ на българите с около половин век. На какво се дължи това? Наистина има известно закъснение в материалната сфера, в производството, в силата и слабостта на буржоазията (особено в сравнение с Гърция), но едва ли това играе първостепенна роля. Главното в случая е закъснението в проникването на просвещенските идеи на времето, в това число и на закъснение в развитието на националната идея, сиреч на закъснение в духовната сфера. Това пък на свой ред се определя от геополитическото положение на България — нейният достъп до Европа е по-труден, тя достига до европейската цивилизация и култура не непосредствено, а преди всичко чрез Гърция, Сърбия или Русия. Още Боян Пенев в своите лекции по новата българска литература забелязва това и говори за западно влияние, което идва в България чрез Гърция и Сърбия и със закъснение. Той не прави връзка между по-късното проникване на европейското влияние и по-късното „узряване“ на България за голямо националноосвободително въстание, но такава връзка без съмнение съществува.

Българското просветно движение

Заслужава във връзка с това още веднъж да подчертаем ролята на интелигенцията в развитието на обществото и по-специално в утвърждаването на националната идея. Безспорно важно е кога е отворена първата българска фабрика, респ. каква е силата и влиянието на средната класа, но още по-важно е кога е открито първото новобългарско училище и кога са излезли на историческа сцена първите български учени, учители, публицисти, писатели и духовни водачи.

И в това отношение българското общество е с няколко десетилетия по-назад от гърци и сърби. Още през XVII–XVIII век съществува цяла мрежа от гръцки училища, които разпространяват светски знания не само в Гърция, но и извън нейните предели, в това число и в българските земи. (Обучението, разбира се, е на гръцки език, а училището — проводник на гръцка пропаганда.) Още през XVIII век и пречанските сърби имат свои училища, в това число и гимназии, възникват сръбски културни центрове, създава се сръбска интелигенция, която усвоява идеите на европейското Просвещение и ги разпространява сред сръбството. През 1808 г. в Белград се основава Велика (висша) школа, през 1810 г. — семинария, през 1813 г. във Виена започва да излиза вестник „Српске новине“, чието издаване продължава до 1822 г. В България по това време и все до 1835 г. има само килийни училища.

Всъщност през първата четвърт на XIX век българското население е почти изцяло неграмотно. Доколкото има грамотни и просветени люде, то те са възпитаници на чужди училища, главно гръцки. Начало на движението за ново светско училище поставя д-р Петър Берон със своя „Рибен буквар“, излязъл от печат през 1824 г. Решителен прелом обаче настъпва едно десетилетие по-късно, когато едно след друго се откриват нови български училища: 1835 г. — Габрово, 1836 г. — Казанлък, Копривщица, 1840 г. — Плевен, 1843 г. — Враца, 1845 г. — Свищов, 1850 г. — Пловдив, и пр. За около 15–20 години цялата страна се покрива с мрежа от училища, в това число девически, класни и средни, които стават разсадник на светски знания и националноосвободителни идеи. До началото на 70-те години на XIX век техният брой надхвърля 1500. Наред с училищата изключително ползотворна културно-просветна и националнопатриотична дейност развиват българските читалища като самодейни културно-просветни институции. Епохата от 30-те до 70-те години на века „отглежда“ много способни и влиятелни организатори на просветното дело, учители, автори на учебници, читалищни дейци, художници, резбари и др. Тази епоха „ражда“ и бележити творци на новобългарската литература, тя ще зачене и българските революционери, тя ще отгледа и великия апостол на българската свобода Васил Левски, а също така и първите български политици на новото време.

И чак след всичко това ще стане възможна българската национална революция, т.е. българско националноосвободително въстание от голям мащаб. Положението в Османската империя обаче вече не е същото както през първата четвърт на XIX век.

Българското църковно-национално движение

Другата особеност на българската действителност е влиянието на Цариградската патриаршия и гръцкото духовенство в българските земи. Още от XV век се установява практика патриаршеският престол в Цариград да се заема срещу подкупи и „подаръци“. И започва повсеместна търговия с духовни длъжности, увеличаване на данъци и такси, злоупотреби, грабежи и безчинства, с една дума — обогатяване на гръцкото духовенство за сметка на българското паство. Освен това гръцките владици изхвърлят църковнославянския език от богослужението, развиват гръцка просвета, стават проводници на гръцка и гъркоманска пропаганда.

И естествено българите се противопоставят на всичко това. През 1824 г. избухва конфликт между врачанските първенци начело с Димитраки Хаджи Тошев и тамошния владика грък Методий.

Впоследствие, в края на 30-те и през 40-те години на XIX век борбата срещу гръцкото духовенство в България придобива масов характер и става движение: в Търново, Шумен, Самоков, Видин, Стара Загора, Пловдив, Пазарджик, Хасково, а също така и в Македония местните първенци — чорбаджии, търговци, занаятчии, представители на интелигенцията, се обявяват срещу гръцките свещенослужители; гласове на протест срещу злоупотребите на гръцкото духовенство в България издига българската емиграция в Румъния и Русия; в движението се включва българската колония в Цариград, османската столица става център на съпротивата срещу гръцкото духовенство по българските земи, а начело застават Неофит Бозвели и Иларион Макариополски.

Движението против гръцкото духовенство в България, разбира се, не е само и единствено българо-гръцки спор или конфликт. То има много по-дълбок смисъл. Народите в Османската империя се делят на „миллети“, при което българите изобщо не са признати като народ, те са съставна част на гръцкия „миллет“. Появилата се и укрепваща българска нация не може повече да се примирява с това положение, тя се стреми към самоопределение и еманципация и трябва да се разграничи от гръцкия „миллет“. Първата стъпка в тази насока е именно прогонването на гръцките владици от българските земи, отделянето на българската църква от Цариградската патриаршия, развитието на българско национално съзнание и българска национална пропаганда. И през 1845 г. Неофит Бозвели и Иларион Макариополски подават от името на българския народ изложение до Портата със следните искания: 1. В българските земи да се назначават български владици, които да получават заплати и да се избират и сменят от народа; 2. Българите да имат свои представители при Портата в Цариград; 3. Да се построи българска църква в Цариград начело с български владика. Както се вижда, става дума за признаване на българския народ като отделна нация в Османската империя.

В решаването на този въпрос участват различни сили и фактори:

Първо, българският народ, неговото движение против гръцкото духовенство в българските земи, за отделяне на българската църква от Цариградската патриаршия. През 40-те години на XIX век то е в подем, по време на Кримската война заглъхва и след известна стагнация в края на 50-те и началото на 60-те години достига своята кулминация. То се развива като легално движение, което в своите действия се позовава на реформените актове на Османската империя от средата на XIX век. През 1850 г. е отворена българска църква в Цариград и организирана българска църковна община като ръководен център на движението. През 1856 г. постъпва молба до султана, авторите на която от името на „шест милиона и четиристотин хиляди българи“ искат да се даде на българския народ правото да си избира един върховен църковен началник и един върховен граждански началник, с други думи, освен църковна самостоятелност българите да получат и административна автономия. През 1858 г. църковното настоятелство на българската църква в Цариград избира Иларион Макариополски за свой владика. На 3 април 1860 г. по време на великденската църковна служба България отхвърля властта на Цариградската патриаршия чрез една народна демонстрация — по споразумение с цариградските българи владиката не споменава името на патриарха, а накрая на литургията се изпява похвална песен за султана. Този акт се приема от българите като начало на възстановяването на самостоятелна българска църква, което предстои да се утвърди от султана.

Второ. Цариградската патриаршия, гръцкото духовенство в българските земи. То е непосредствен противник на българските искания, а главното средство на противодействие — оклеветяване на българите пред властите, заменяне на свалените гръцки владици с други гърци, репресии. През 1845 г. Цариградската патриаршия арестува и изпраща на заточение в Атон и двамата водачи на българското църковно движение, Бозвели и Макариополски, където първият умира (1848 г.), а вторият остава 5 години. При това патриаршията работи против българските искания както пред Портата, така и пред Русия. Благоприятен материал затова предоставя пребиваването на полски емигранти в османската столица, които съветват султана да задоволи българските искания с цел да ги спечели на своя страна в евентуална бъдеща коалиция срещу Русия.

Трето. Портата. Тя играе ролята на арбитър, заема неопределена позиция и протака. В неин интерес е да привлече българите на своя страна и да ги противопостави на Русия. Затова от време на време ръководните фактори в Цариград показват благосклонно отношение към българите. Те обаче не искат да настройват и патриаршията срещу себе си — по-добре българо-гръцкият спор да продължава колкото може по-дълго. Портата не осъжда „Българския Великден“, но и не прави нищо, за да узакони акта от 3 април 1860 г. И трябва да мине още едно десетилетие в безплодни срещи, разговори, събори, заседания на комисии и пр., докато се стигне до султанския ферман от 1870 г. за учредяване на Българската екзархия.

Четвърто. Униатското движение. През 1859 г. един от българските дейци, Драган Цанков, основава вестник „България“ в Цариград, който започва пропаганда за възстановяване на българската църква с подкрепата на католицизма. През декември 1860 г. Цанков връчва молба до папата с предложение за сключване на уния между българската и католическата църква. Водят се преговори, подписва се съответен документ, създава се българска униатска църква, призната както от Портата, така и от папата. Смята се първоначално, че това е само тактически ход — натиск върху Портата и патриаршията да признаят „Българския Великден“. Става ясно обаче, че униатското движение има антируска насоченост и не помага за разрешаване на българския църковен въпрос, поради което участниците в него започват да се отдръпват и то заглъхва.

Пето. Русия. Тя симпатизира на българите, защото държи на тяхната подкрепа в евентуална бъдеща война с Османската империя, но е против отделянето им от Цариградската патриаршия. Все до средата на 60-те години руската дипломация стои на позицията за запазване на единството на източно-православната църква в империята под ръководството на Цариградската патриаршия. Тя порицава „Българския Великден“ (акта от 3 април) и настоява за помирение на българи и гърци под похлупака на патриаршията. През 1866 г. обаче избухва въстание на о. Крит, влошават се гръцко-турските отношения, а Русия упражнява натиск върху съответните фактори за решаване на българския църковен въпрос. Започват дълги преговори, а крайният продукт е султанският ферман от 28 февруари 1870 г. за създаване на самостоятелна българска църква под името Българска екзархия.

Българското националнореволюционно движение

Борбата за българска просвета и самостоятелна църква е само един етап в българското националноосвободително движение. В хода на тази борба се развива българското национално съзнание и българите стават нация, която започва да търси своята свобода и независимост в рамките на собствена национална държава. Решаването на тази задача не може да се постигне само с легалните средства на борба за собствена просвета и църква. Историческият опит показва, че националните революции на потиснатите народи са главният „вътрешен“ фактор, който руши османската социално-икономическа и държавно-политическа система. Основният белег на тези революции е въоръжената борба, стигаща до размерите на общонародното въстание. През средата и втората половина на XIX век и българите тръгват по този път — възниква развиващо се по възходяща линия организирано българско националноосвободително движение.

Като първа проява на този нов етап може би следва да се приеме Велчовата завера от 1835 г. Две са главните основания за подобна квалификация.

Първо, става дума за един замисъл да се вдигне голямо българско въстание с център старата българска столица Търново, без да се разчита много-много на някаква помощ от външни сили. Второ, започва сериозна предварителна подготовка, създава се нелегална мрежа от организатори и съмишленици, полагат се клетви, събира се оръжие, кроят се планове и пр. В много отношения съзаклятието напомня гръцкото етеристко движение от предходните десетилетия. Сега не става въпрос за участие в нечие антиосманско надигане или война, а за самостоятелно въстаническо въоръжено действие. Главни организатори и ръководители на заверата са търновският търговец Велчо Атанасов Джамджията и котленецът Георги Мамарчев, капитан от руската армия, кмет на държания от руснаците гр. Силистра. В заговора са посветени много хора от Търново, Елена, Трявна, Враца и други градове, а ръководството се осъществява от Плачковския манастир край Търново, станал резиденция на неговите ръководители. Замисленото въстание обаче не се реализира — съзаклятието е разкрито, заловените организатори и водачи отиват на бесилото или на заточение, а въстание не избухва.

След провалянето на този опит избухват много селски бунтове и въстания в Берковско, Белоградчишко, Царибродско, Пиротско, Нишко и Видинско, сиреч по цялото протежение на източната сръбска граница с Османската империя в дълбочина на отделни места до стотина километра. Най-голямо от тези въстания е това от 1850 г. във Видинско, което обхваща цяла Северозападна България. Селяните въстават срещу т.нар. господарлъци: някогашните еничарски първенци са превърнали мирийските земи в свои частни владения, селянинът губи своята бащина и става длъжник на двама господари — местния чифликчия и държавата. Те искат премахване на чифлишкото земевладение, искат земята си, обвиняват местните господари в злоупотреби и беззакония, настояват в християнските села да не се допускат аги и субаши, но същевременно декларират лоялност към султана и империята му. Те излагат исканията си пред султанския пратеник Али Риза паша, изпращат и своя делегация в Цариград, която да търси защита „от царя и царския везир“, и след като получават съответни обещания, се разотиват по домовете си. Всичко това напомня на сръбския бунт срещу еничарите от 1804 г., с тази разлика, че с този бунт сърбите започват своята национална революция, докато селските въстания в Северозападна България завършват със скромни социално-икономически придобивки, без да прерастват в нещо повече.

През следващите години обаче положението съществено се променя: през 60-те и 70-те години на XIX век вече никой не въстава в името на едни или други отстъпки под скиптъра на султана, а за неговото прогонване от българските земи, за национално развитие в собствена държава. Българското националноосвободително движение вече има своя идеология и програма, чиято основна характеристика се определя от задачата за ликвидиране на османската социално-икономическа и държавно-политическа система и възстановяване на България като независима държава. Тази задача се приема като нещо, без което не може, което рано или късно трябва да стане. Въпросът е как да се постигне това, с какви средства и по какъв начин? Отговорът на този въпрос, който дават идеолозите, водачите и организаторите на българското националноосвободително движение, съвсем не е еднозначен.

През първите две десетилетия след Кримската война България вече има значителен потенциал интелектуалци и революционери, които непрекъснато се множат. Мнозина от тях временно пребивават като емигранти в Румъния, Русия или Сърбия, други са в Цариград, трети — пръснати по българските земи като учители, културно-просветни дейци и будители. България има и немалко богати хора, част от които също често пребивават в чужбина. Цариград, Букурещ, Одеса, Браила, Белград, Нови Сад и други градове стават средища, където се срещат и общуват помежду си представители на различни български интереси и поколения. Там се публикуват български литературни творби, издават се български вестници, установяват се контакти с външни фактори и сили, създават се организации, кроят се планове и т.н. В тия именно среди се твори българската националноосвободителна идеология и програма, която непрекъснато се доразвива, обогатява и избистря.

Първият въпрос в случая е как да се постигне българското освобождение — по мирен начин или чрез въоръжена борба. В българското националноосвободително движение битуват две течения — на „старите“ и на „младите“. Първите предпочитат еволюцията, по-умерените легитимни действия, мирните форми на борба и в крайна сметка освобождение, постигнато в резултат на някакви реформи или международни комбинации. За разлика от тази „философия“ „младите“ възприемат въоръжената борба като единствено възможно средство за постигане на българското национално освобождение. Историческата действителност показва, че Османската империя от само себе си няма да рухне, нито пък може безкрайно да се чака някой отвън да дойде и да я разруши, та българите да си направят своя държава. Това отлично се разбира и от много представители на имотните среди в българското общество (търговци, чорбаджии, предприемачи, манифактуристи и пр.), които също се включват в различните освободителни начинания. Всъщност от втората половина на 60-те години насетне в българското националноосвободително движение все по-определено доминира революционната линия на „младите“.

Налагането на тази линия обаче още не решава всичко. Стои въпросът за тактиката на въоръжената борба. От времето на Кримската война докъм края на 60-те години в българското националноосвободително движение господства т.нар. четническа тактика. Неин автор е големият политически деец на своето време Георги Раковски. Основните жалони на неговите разбирания могат да се резюмират така: подготвят се български военни формирования (чети) на територията на съседни държави, които в определен момент влизат в българските земи и вдигат народа на въстание; ръководството се осъществява от единен център на въоръжена борба; българското въстание се съчетава с определени действия на външни сили, чиято политика има антиосманска насоченост.

Раковски оглавява революционно-демократическото крило в българското националноосвободително движение. Той не е кабинетен учен и теоретик, а човек на действието. През 1860 г. идва в Белград и със съдействието на сръбското правителство през 1862 г. основава българска легия, в която се записват около 600 млади български революционери. Създава се и едно „Привременно българско началство“ като ръководен орган на движението и представител на българския народ пред външния свят. Очаква се сръбско-турска война, с която трябва да се съчетае българското въстание. Намерението на Раковски е легията да тръгне по билото на Стара планина от запад на изток и да стане ядро на мащабно въстание — до 500 хиляди въстаници, от които 100 хиляди добре въоръжени. Нищо подобно обаче не се случва: сръбско-турският конфликт се урежда по мирен начин, а легията се разпуска. Единствен отглас в България е т.нар. Хаджиставрева буна от лятото на 1862 г. — чета от 70 младежи се опитва да излезе в Габровския балкан, но е разбита и разпръсната.

След разпускането на легията и провала на опитите за въстание в Търновско-Габровския район повечето от българските легионери и революционери се озовават в Румъния. Непостигнал нищо от дипломатическата си мисия в Гърция и Черна гора и недоволен от великодържавната политика на Атина и Белград, в румънската столица пристига и Раковски. И отново пристъпва към подготовка за четническо нахлуване в България. През 1866 г. под негово ръководство в Букурещ е създадено „Върховно българско тайно гражданско началство“ от 7 души като политически и военен орган на въоръжена борба. Съставен е и устав, озаглавен „Привременен закон за народните горски чети за 1867-мо лято“. Подготвят се за преминаване на юг от Дунав и две чети — едната начело с Панайот Хитов, другата начело с Филип Тотю.

В същото време в Белград се създава „Български комитет“ начело с Л. Каравелов, който подготвя чета от български емигранти на сръбска територия (около 600 доброволци). Четниците се събират край Зайчар и една част от тях минават на българска територия. В последния момент обаче от Белград идват нареждания до съответните гранични власти акцията да се спре, а преминалите границата да се върнат обратно. Никакъв актив не успяват да отбележат и добралите се до Балкана четници на Панайот Хитов и Филип Тотю. През 1867 г. умира и Раковски, без да може да види реализирани предначертанията си.

Успоредно с „Гражданското началство“ на Раковски в Букурещ и „Българския комитет“ на Каравелов в Белград действа и т.нар. Добродетелна дружина, наричана от съвременниците й „комитет на старите“. Тази организация представлява богатата част на българската емиграция, има умерено консервативни разбирания и съгласува своята дейност с политиката на Русия. В унисон с руската балканска политика през 1866–1868 г. Добродетелната дружина води преговори със сръбското правителство за образуване на обща българо-сръбска държава (Югославянско царство). Тя участва в подготовката и екипирането на четите на Панайот Хитов и Филип Тотю (пролетта на 1867 г.) и уговаря със сръбското правителство създаване на Втора българска легия в Белград — военно училище, в което в продължение на няколко месеца (септември 1867 — юни 1868 г.) се обучават около 200 български революционери на военна наука. И този път обаче сръбско-турският конфликт се урежда мирно, Българската легия се разпуска, а от предполагаемото „Южнославянско царство“ не излиза нищо. С това и ролята на Добродетелната дружина в българското националноосвободително движение започва да намалява, още повече че тя се отдръпва от активна подкрепа на четническото движение — в приготовленията за формиране на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 г. „старите“ не участват и смятат изпращането й в България за нецелесъобразно.

През 1866 г. в Букурещ възниква още една организация на българското националноосвободително движение — т.нар. Български таен централен комитет (БТЦК). Тя заема мястото на своеобразен център между революционно-демократическото течение на „младите“ и реформисткото течение на „старите“. Става дума всъщност за едно либералреволюционно течение в националноосвободителното движение, което мисли да реши българския въпрос с всички възможни средства — преговори и политически комбинации или революционно действие, възстановяване на „българското царство самостоятелно, под зависимостта на Портата или конфедерация (съюз) със съседни народи“. В унисон с така обявената програма през 1866 г. комитетът е в „Свещена коалиция“ с детронаторите на княз Куза в Румъния, през 1867 г. предлага създаването на българо-турска дуалистична монархия, а през 1868 г. подпомага организирането на въстаническата чета на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През 1869 г. БТЦК изчезва от сцената, а основните му кадри минават към революционно-демократическото крило на българското националноосвободително движение.

През лятото на 1868 г. българската революционна емиграция в Румъния прави още един опит да постигне освобождението на България чрез въоръжено въстание, провокирано от четническа дейност. Повечето от участниците във Втората българска легия се записват в нова чета начело с Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Нейната подготовка е дело на различни среди на българската емиграция. Особено активна дейност в тази насока развива радикалното крило на БТЦК начело с Ив. Касабов. Прокламация от името на „Привременно правителство в Балкана“ призовава народа на въстание, Адрес до посланиците на великите сили в Цариград апелира за международна намеса, а Мемоар до султана заплашва, че ако не се даде самостоятелност на българите, те ще последват четата. Нищо подобно, разбира се, не се случва: османските власти са осведомени, от минаването си през Дунав до връх Буздлуджа четата води няколко сражения, загива цветът на българската революционна емиграция, а въстание не последва. Става ясно, че без предварителна организация и продължителна подготовка на народа вътре в страната голямо въстание не е възможно. Главната слабост на четническата тактика се оказва тъкмо това, че не държи сметка за готовността на народа за въстание или по точно, че надценява тази готовност.

Тази слабост по всяка вероятност се разбира от много български революционери от онова време. Открояват се и двама титани на българската национална революция, които разработват и налагат нова тактика на националнореволюционна борба — единият е Васил Левски, другият — Любен Каравелов. През 1869–1870 г. те обединяват и организират революционно-демократическите сили на България в стройна конспиративна комитетска организация, която започва да готви бъдещото българско въстание „отвътре“. Тази организация се нарича Български революционен централен комитет (БРЦК). Седалището му е в Букурещ, председател — Любен Каравелов, а печатен орган — вестник „Свобода“ (по-късно „Независимост“). Букурещ е само външен център на БРЦК, истинската организация е вътре в страната, където в стихията си като организатор действа Левски. За около две години под неговото непосредствено ръководство страната се покрива с мрежа от тайни революционни комитети — около 500 на брой. Създава се и вътрешен ръководен център на организацията — „БРЦК в Българско“, със седалище в Ловеч.

Наред с изграждането на организацията по-нататъшно развитие търпят идеологията и програмата на българското националноосвободително движение. Целта е освобождение на България. Общата революция е единствено възможният начин за постигане на тази цел. Тя се осъществява от българския народ, от неговите „естествени сили“, без чужда намеса, но и без да се изключва възможността за взаимодействие и съюз с външни сили. Революцията започва само след като народните сили са достатъчно подготвени, за да могат да доведат делото до победен край. България се изгражда като демократична държава, в която има демократични свободи, национално равноправие и толерантност — „българи, турци, евреи и др. щат бъдат равноправни във всяко отношение, било във вяра, било в народност, било в граждански отношения, било в какво било. Всички ще спадат под един общ закон, който по вишегласие от всички народности щат се избере“ — пише Левски в „Наредата“ (устава) на революционната организация. Към това Каравелов ще прибави, че „трябва да наредим своята държава сами според най-добрите наредби у просвещените народи, т.е. у американците, белгийците и швейцарците“, а приетата през 1872 г. програма на БРЦК ще уточни, че българите искат да живеят в добросъседски отношения със сърби, черногорци и румънци и желаят да образуват с тях „федерация из свободни земи“.

Успешно наченатата подготовка за българската революция „отвътре“ обаче секва: в края на 1872 г. бива заловен Димитър Общи, изпратен от БРЦК в Букурещ за помощник на Левски, следват разкрития и масови арести, в ръцете на властите попада и главният организатор на комитетската мрежа, апостолът В. Левски, който на 19 февруари 1873 г. увисва на бесилото. Цялата вътрешна организация е сериозно разстроена и изпада в криза. И както обикновено в такива случаи става, възникват разногласия, появяват се съмнения, има объркване и несъгласуваност в действията. Едни искат незабавно да се върви към въстание, други показват склонност към връщане към четническата тактика, трети се притаяват в изчакване на по-спокойно време за съживяване и активизиране на организацията. През март 1873 г. по инициатива на Търновския комитет се свиква събрание на вътрешните комитетски дейци, които обсъждат мерки по възстановяване и укрепване на организацията. БРЦК в Букурещ пък назначава Атанас Узунов за заместник на Левски. И едва да потръгне работата, следва нов провал — Ат. Узунов и много други комитетски дейци от Южна България са заловени и изведени на подсъдимата скамейка. Това предизвиква нов упадък в организацията, който трае дълго. Едва през август 1874 г. Русенският комитет е упълномощен като централен за вътрешността на България, а за заместник на Левски е определен Стефан Стамболов, чиято апостолска дейност също скоро е преустановена. Кризата обхваща и БРЦК в Букурещ — настъпва разрив между Каравелов и Ботев. Вместо „Независимост“ Каравелов започвала издава сп. „Знание“, а Ботев — вестник „Знаме“, който става орган на БРЦК. Оздравяване обаче все не настъпва. Букурещкият БРЦК, чийто ръководител става Ботев, решава още през есента на 1875 г. да вдигне въстание в България, но е направен само неуспешен опит в Старозагорско, последван от нови арести и репресии.

След всичко това БРЦК в Букурещ изпада в нова криза. Членовете му се обвиняват едни други за претърпените несполуки, а Хр. Ботев подава оставка. Новодошлите от България апостоли обаче са убедени, че народът е готов за въстание и че борбата трябва да се продължи. Решени отново да влизат в огъня, те се събират в румънския град Гюргево и след дълги обсъждания (ноември — декември 1875 г.) вземат важни решения: Основава се нов Български централен революционен комитет — Гюргевският; Да се подготви ново въстание в България, което да започне на 1 май 1876 п; България се разделя на 4 революционни окръга — Търновски, Сливенски, Врачански и Пловдивски (Панагюрски); За всеки революционен окръг се определя по един главен апостол и по двама помощници; Всички незабавно трябва да заминат за местоназначенията си в България. Задачата им е да съживят революционните комитети и да основат нови, да въоръжават комитетската организация, да водят агитация, с една дума — да подготвят и да ръководят въстанието.

По-нататък събитията сладват своя предначертай ход и поставят България в центъра на голямата източна криза от 1875–1878 г.

Османската власт в Босна и Херцеговина

В териториално-административната система на Османската империя Босна е самостоятелен еялет със столица отначало Сараево (до 1703 г.), след това Травник (от 1703 г. до 1851 г.) и накрая отново Сараево. От втората половина на XV век до ден днешен на босненска територия съжителстват ислямът, източното православие и католицизмът като три църкви и религии на местното население. След падането на Босна под османска власт много босненски богомили, феодали и селяни приемат исляма, а други си остават източноправославни християни или католици Впоследствие на босненска територия периодично идват заселници от земите, които Османската империя губи в полза на Хабсбургите. В резултат на това съотношението между трите църкви и религии постоянно варира, но все пак в рамките на определени граници. През средата на XIX век мюсюлманите са 37,3%, източноправославните — 44,9%, а католиците — 16,5%. Нито една от трите общности няма определена територия — всички са навсякъде, църковно — религиозната карта на областта прилича на леопардова кожа. В повечето случаи босненските мюсюлмани са от славянски произход и не знаят турски език. Има, разбира се, и представители на централна администрация, мюсюлмани от други краища на империята. Като привилегировано население босненските мюсюлмани са лоялни към османската власт, източно-православните симпатизират на Сърбия и Черна гора, а католиците — на Хабсбургската монархия и Хърватия.

Приелите исляма босненски феодали се числят към висшата административна и военна бюрокрация. Те не губят земята си и получават титлата бег, бей. Техните земевладения стават бейлъци. Там селянинът е в положение на „кмет“, рая (християнска и мюсюлманска), сиреч работи в бейлъка по договор с неговия собственик като наемател. За бейовете се казва, че са „по-турци и от турците“; феодаликонсерватори, които освен тежкия ангариен труд си присвояват дори до 40% от реколтата на кмета. Друга категория земевладение и земеползване са т.нар. агалъци. Става дума за имения на спахии и еничари, в които земевладението и земеползването се основава на османската тимарска система — селянинът работи своята „бащина“ при определени плащания в полза на държавата и на съответния ага.

През XVII век Босна придобива особено положение в Османската империя. Като пограничен район тя непрекъснато е застрашавана от Австрия, Венеция и други противници на Портата и често пъти със собствени сили, без особена подкрепа от Цариград, воюва срещу европейските сили. Това повишава самочувствието на босненските бейове и еничари и те се стремят да разширяват своите привилегии. На базата на самоотбраната те извоюват самоуправление спрямо Портата и твърде неохотно се подчиняват на бейлербея на Босна.

Местната босненска аристокрация поначало се числи в състава на османската армия. Държателите на тимари и зиамети, спахиите, са основната воена сила на областта. Освен това на босненска територия периодично се заселват големи групи еничари. През XVIII век Сараево, Мостар и Травник вече са едва ли не еничарски градове. А има и трета група босненски военни — т.нар. капетани. Те имат наследствени феодални имения — капетанлъци, и отговарят за охрана на границите на еялета. През средата на XVIII век капетанлъците са близо 40 на брой и имат на разположение около 24-хилядна войска.

В Босна и Херцеговина, както и в другите области на Османската империя, още от XVII век се развива процесът на разложение на военноленната система. Тимарите и зиаметите постепенно преминават във владения на лица, които не участват във войните и не изпълняват съответната служба. От началото на XVII век се налага практика, потвърдена и със султански ферман, леновете на убити по време на война спахии да се наследяват от техни близки. Освен това бързо се развива процесът на създаването на чифлици. В изоставените земи и обезлюдените поради война, глад, болести и пр. села се заселват предимно християни от други области и се установяват чифлигарски отношения.

През втората половина на XVIII и първата половина на XIX век чифлишки стопанства създават и еничарите, което е свързано с безогледното ограбване имотите на селяните и непрекъснатите своеволия и беззакония. Еничарските главатари заграбват не само селски, но често пъти и някои спахийски владения и се превръщат в едри земевладелци. Успоредно с отслабването на авторитета на централната власт расте силата на местните управници и еничари, които действат самоволно и не зачитат властта на представителите на Портата. Процесът на разпадане на военноленната система особено се засилва през първата половина на XIX век, когато се създават едри чифлишки стопанства, а богатите и влиятелни босненски бейове повеждат открита борба срещу централната власт за отстояване и разширяване на своите привилегии.

Борба на босненските отцепници срещу централната власт

Опитите за реформи в Османската империя се посрещат враждебно от привилегированите елементи в Босна и Херцеговина. Бейовете и ходжите там тълкуват реформите на Портата като отстъпки пред християнската рая. По този начин те въвличат в борбата срещу реформите и значителна част от населението на Босна и Херцеговина, фанатизираните мюсюлмански маси. Затова в края на XVIII и началото на XIX век възниква остро противоречие между босненските феодали и централната власт в Цариград.

Това противоречие временно бива притъпено от избухналото сръбско въстание. Застрашени от революционното движение на селячеството, Портата и босненските управници временно се помиряват. Както Цариград, така и босненските феодали са заинтересовани да потушат сръбското въстание. Обаче Босна все пак твърде неохотно се отзовава на султанските позиви за война против Сърбия. Неуспехите на Портата в борбата й срещу Сърбия, особено отстъпките, които тя прави на сърбите след 1815 г., Босна окачествява като слабост, предизвикана от реформите. За усмиряването и подчиняването на Босна през 1820 г. пристига Джелаледин ага като представител на Портата. Много непокорни бейове и управители са избити. Обаче след заминаването на Джелаледин ага от Босна (1821 г.) тук отново се възцарява анархия и пълно господство на местните власти.

През 1826 г. Портата ликвидира еничарския корпус и започва организирането на съвременна армия. Босненските еничари обаче не се подчиняват на султана и вдигат въстание. Център на тяхната съпротива става гр. Сараево, наричан еничарска република. Еничарите от редица градове на Босна се присъединяват към еничарите от Сараево. Но липсата на единство между тях дава възможност на новия босненски везир да залови група ръководители на еничарското въстание, след което бунтът на еничарите е потушен.

Външнополитическите трудности на Турция, войната с Русия от 1828–1829 г., както и бунтът на шкодренския паша срещу Портата улесняват босненските отцепници в усилията им да запазват своите привилегии. Сега ръководството на съпротивата минава в ръцете на най-едрите босненски бейове, които искат да се прекрати провеждането на реформи и Портата да престане да се меси в работите на Босна. За ръководител на движението е избран от най-едрите босненски земевладелци Хюсеин Градашчевич. В началото на 1831 г. въстаниците нападат Травник, завземат властта и предявяват искане за автономия на Босна.

Стремейки се към обединяване на своите сили с тези на шкодренския паша, босненските отцепници извеждат през 1831 г. своите войски на Косово поле. Тук през юли с. г. става сражение между отцепниците и редовната султанска войска. Босненците извоюват победа над правителствените войски, след което Портата обещава на Хюсеин Градашчевич да го назначи за босненски везир. Подобни обещания обаче се дават и на други босненски земевладелци, което е резчетено с оглед по-нататъшното задълбочаване на противоречията в лагера на отцепниците.

След битката на Косово поле Хюсеин Градашчевич отвежда войската си обратно в Босна и без да чака потвърждение от Цариград на даденото му обещание, се обявява за босненски везир. През 1832 г. обаче пристига нова турска армия на границите на Босна и се приближава към Сараево. Този път правителствените войски нанасят решително поражение на босненските бунтовници, превземат Сараево и Травник и довеждат на власт нов валия на Босна.

Разгромът на Хюсеин Градашчевич не означава окончателна ликвидация на отцепническото движение на босненските феодали. Те саботират провеждането на танзимата в Босна и с всички сили се противопоставят на султанските реформи. Особено силна е тази съпротива през 1848–1850 г. За окончателно усмиряване на босненските феодали пристига със султански войски Омер паша Латас, който в открити боеве с бейовете от Посавина, Босненска Крайна и Херцеговина им нанася пълно поражение. Мнозина от тях, около 6000, са избити, а други около 400 бейове са оковани във вериги и откарани в Цариград.

По своя характер движението на босненските феодали е насочено срещу реформите на султанското правителство и за запазване и консервиране на техните привилегии. То увеличава анархията в Османската империя, отслабва централната власт и обективно спомага за успеха на освободителните движения на балканските народи, което, разбира се, в никакъв случай не се желае от босненските отцепници.

Селски вълнения и национални борби

Разложението на военноленната система и създаването на чифлишкото стопанство влошава положението на раята в Босна и Херцеговина. Селяните чифлигари дори нямат свои къщи и често живеят като наемници в къщите на агите. При това чифлик-сахибията може да прогони селянина от земята и къщата, без последният да може някому да се оплаче. По време на сръбските въстания и във връзка с участието на босненските феодали в походите срещу Сърбия са увеличени реквизициите в Босна и Херцеговина. Феодалната анархия, продължила през цялата първа половина на XIX век, също се отразява отрицателно върху селското стопанство. Танзиматът и другите реформи почти нищо не дават на трудовия народ, правата, които според реформите му се предоставят, остават в повечето случаи фиктивни, докато задълженията на селяните се изпълняват.

Тежкото икономическо положение на босненските селяни и притесненията, на които са подложени, предизвикват тяхното брожение. Още в началото на XIX век угнетените селски маси в Босна и Херцеговина възприемат въстаническата програма, която им предлагат някои политически дейци, дошли от Сърбия за подготовка на въстание. По време на Първото сръбско въстание някои сръбски въстанически части преминават на територията на Босна и намират активна подкрепа от страна на босненските селяни. Оживяват своята дейност хайдушките отряди, особено в планината Козара и в района на Сараево. През есентта на 1804 г. избухват и селски вълнения. През лятото на 1805 г. избухва въстание в Херцеговина. През 1806–1809 г. селски вълнения избухват и в Посавина и Босненска Крайна.

Селското движение в Босна и Херцеговина се разгръща с нова сила през 30-те години на XIX век. През 1833 г. един отряд от селяни и селски попове от района на Босненска Градишка начело с Павле Твърдкович преминава в Сърбия. Тук отрядът е екипирай и през февруари 1834 г. прави опит да вдигне въстание в Босна. Но княз Милош, вече взел 6-те нахии, не желае да влошава отношенията си с Турция и не подкрепя движението.

По същото време избухва селско въстание в Посавина. Начело на селските маси тук застава поп Йовица Илич. Въстават селата от Дервентския край. Създава се отряд от около 500–600 души, който на 10 март 1834 г. извоюва победа в сражение с турски сили. Въстанието обаче остава изолирано и силите на дервентските и банялукските феодали го разгромяват.

По своята същност селското движение в Босна и Херцеговина е антифеодално движение. Селяните се бунтуват срещу цялата аграрна система и особено срещу установилите се чифликсахибийски отношения. Главният спор, около който се води борбата между селянина кмет и чифлик-сахибията, е въпросът за размера на ангарията и натуралната рента. Селяните водят борба главно срещу така наречения кулук (ангария) в стопанството на чифлик-сахибията, както и срещу безправието, злоупотребите и високия размер на натуралната рента.

Селското движение обаче има повече или по-малко стихиен характер. То е лошо организирано и не прераства в общонародно въстание, а се изразява в отделни бунтове, вълнения и протести, които местните феодали с помощта на централната власт лесно потушават.

Главната причина за това трябва да се търси в ниската степен на обществено-икономическо развитие. Наистина и в Босна и Херцеговина, както и в другите райони на Османската империя, се формира млада интелигенция и местна буржоазия, която постепенно се превръща в носител на националноосвободителните идеи. Обаче капиталистическите отношения тук са още в зародиш, а за местна национална буржоазия (сръбска или хърватска) със самостоятелна икономическа и политическа програма не може да се говори.

В действителност националноосвободителното движение в Босна и Херцеговина се развива преди всичко под влияние на националноосвободителните идеи, идващи от Сърбия и Черна гора. Влиянието на Сърбия и Черна гора в Босна и Херцеговина нараства особено през средата на XIX век. Редица учители, свещеници, търговци и войводи установяват контакт с управляващите среди в Белград и Цетина и започват да играят ръководна роля в босненско-херцеговинското националноосвободително движение. Немалка роля за разгръщане на това движение изиграват „Начертанието“ на Гарашанин и усилията на Черна гора да разшири своята територия за сметка на съседните османски владения.

След усмиряването на босненските отцепници от Омер паша Латас през 1850 г. положението в Босна особено много не се променя. Наистина Портата полага усилия за осъществяване на известни реформи в аграрните отношения, но не постига забележителни резултати. Местните земевладелци и представителите на централната власт са загрижени за консервиране на съществуващата система в аграрните отношения и за нейното приспособяване към новите обществено-икономически процеси, а не за радикалното решение на аграрния въпрос. Издадената през месец сафер (втория месец от годината на арабското летоброене) 1859 г. наредба отново потвърждава съществуващото положение, като определя размера и характера на селските задължения към земевладелците — от 1/5 и 1/3, а на някои места дори до 1/2 от своето производство като натурална рента. Освен това Саферската наредба запазва ангарията в полза на земевладелеца в ония райони, където е установен по-малък размер на натуралните повинности. Земевладелецът няма право да изгони селянина от чифлика си, при условие че последният изпълнява задълженията си. Отношенията между земевладелеца и селянина се уреждат чрез писмен договор, написан на език, разбираем за двете страни.

По този начин Саферската наредба на практика узаконява аграрните отношения в Босна такива, каквито са те и дотогава. Същевременно нараства икономическото значение на градовете, появяват се първите фабрични предприятия, разширяват се външнотърговските връзки, развиват се стоково-парични отношения, осъществява се по-нататъшна диференциация в селото, възникват местна буржоазия и интелигенция и пр. В най-незавидно положение е селячеството. Селяните страдат не само от насилията, консерватизма, корупцията и пр. на босненските феодали, които малко се придържат към наредбите в областта на аграрните отношения, но и от експлоатацията на османската държава. Събирането на данъци, мита и пр. чрез системата на предварително откупуване се съпровожда с безогледно ограбване на населението. Често пъти откупилите правото да събират десятъка в полза на държавата вземат 1/5 и дори 1/3 част от реколтата на селяните. Всичко това води към по-нататъшно обезземляване на селяните. Ето защо селячеството, подложено на засилена експлоатация и оставено без перспектива за стопански напредък, остава главната революционна сила, заинтересувана от ликвидирането на икономическия, политическия и националния гнет на османската феодална система.

Не по-малко недоволна от тази система е и местната буржоазия, която се бори за създаване на условия за свободно и бързо развитие на капиталистическите отношения, за гарантиране на личността и имуществото и извоюване на граждански и национални свободи.

Националноосвободителното движение в Босна и Херцеговина през 50-те и 60-те години на XIX век в основата си остава движение предимно на селячеството. Естествено, и в това движение важна роля се пада на местната буржоазия — търговците, дребните предприемачи, занаятчиите, както и представителите на интелигенцията и духовенството. Главно от тези среди Гарашанин набира своите тайни агенти и създава организации за реализиране на своя план, прокламиран с „Начертанието“ от 1844 г. Не по-малко влияние в Босна и Херцеговина упражнява Черна гора. Самото съществуване на княжеството и неговите войни с Турция вдъхват надежда и оказват революционизиращо въздействие върху населението от Босна и Херцеговина.

Главните програмни искания на босненско-херцеговинското националноосво-бодително движение са исканията за ликвидиране на националния гнет. Тайните комитети в Босна, създадени от Гарашанин още през 40-те години на XIX век, съставят протести и меморандуми против турското управление. Тези документи са изпращани на европейските правителства, на султана и на местните власти в Босна или пък се публикуват в сръбската и австрийската преса. Някои от тези документи съдържат основните положения на националноосвободителната програма на босненско-херцеговинската буржоазия. Такъв е например меморандумът от 1 май 1850 г., излязъл от средите на католическото духовенство, от кръга около Иван Юкич. В този документ са изложени редица искания: за равноправие между гражданите независимо от вероизповедание; християните да не се наричат повече рая; премахване на хараджа и ангарията и други облекчения; свобода на вероизповеданията; право на строеж на църкви и училища; реформи на църковното управление; свобода на търговията и занаятчийството; свобода на дружествата за стопански и културни цели и т.н.

В началото на 1858 г. една депутация от босненски селяни начело с Ристо Йовичич предава чрез турския посланик във Виена петиция, адресирана до султана, с която селяните искат ликвидиране на читлуците, т.е. даването на третина, премахване на системата на откуп за десятъка, изравняване на християните с мюсюлманите по отношение на техните военни задължения и пр.

Молбите и изложенията на представители на босненското селячество, адресирани до султана, по разбираеми причини са твърде умерени и не съдържат главните пунктове в програмата на босненско-херцеговинското националноосвободително движение — ликвидиране на цялата османска икономическа и политическа система и присъединяване на Босна и Херцеговина към Сърбия и Черна гора. За сметка на това пък социалната и националната програма на националноосвободителното движение напълно ясно се очертава в хода на босненско-херцеговинските въстания през втората половина на века.

През 50-те и 60-те години на XIX век борбата на босненско-херцеговинското селячество против социалния и националния гнет намира израз в непрекъснатите въоръжени въстания. Само за едно десетилетие (1852–1862) в Босна и Херцеговина избухват четири въстания с повече или по-малко изразен националноосвободителен характер. Тези в Източна и Югозападна Херцеговина завършват с черногорско-турски войни, а едно, това от 1858 г., е в Босненска Крайна и Посавина.

През лятото на 1858 г. антифеодалното движение там прераства във въоръжено въстание. Център на въстаническото движение в Босненска Крайна е село Иванска в Крупската нахия. Важна роля в борбата на селяните от този край още от края на 1857 г. играят някои национални дейци и хайдути, като Ристо Йеич, Петър Пейица Попович, Петър Гарача и Симо Чосич, които се стремят да придадат по-организиран характер на борбите и да им дадат определена националноосвободителна насоченост. Особено активен е Ристо Йеич, който се опитва да заинтересува известни среди в Сърбия и Черна гора за съдбата на населението в Босна.

След първите сблъсквания от май 1858 г. селяните от Иванска и околните села, където християнското население живее в компактна маса, започват да се организират. Те се снабдяват с оръжие и създават свои укрепени позиции, а семействата и имуществата си прехвърлят на австрийска територия. В същото време започва организирането на башибозуците за разправа с въстаналите райони. В началото на юли 1858 г. в този край пристига Кяни паша, изпратен от Портата за усмиряване на населението.

Въстаниците от Босненска Крайна създават големи въстанически отряди и имат намерение да разширят въстанието преди всичко в околиите Бихач и Ключ. За тази цел Ристо Йеич потегля с около 500 души към Бихач, но при село Доляни е нападнат от един турски отряд и разбит. С около 150 души той се прехвърля на австрийска територия, където е принуден да предаде оръжието си. Жадните за мъст и плячка турски орди унищожават селата и избиват християнското население по поречието на р. Уна.

През втората половина на юли 1858 г. са разбити и другите отряди на въстаниците. Те водят упорито боеве с башибозуците и редовната турска войска, но въоръжението им е лошо, а съотношението на силите явно не е в тяхна полза. При това австрийските власти от Военната граница се държат резервирано или неприязнено към въстаниците, а политиката на Сърбия е твърде пасивна. Русия пък след Кримската война и Парижкия мир още не е готова за решителни действия на Балканите.

Обаче поражението на въстанието в Босненска Крайна през юли 1858 г. още не означава умиротворение на Босна. През есента на същата година въстание избухва в областта Посавина. И тук борбата започва по повод на насилственото събиране на третината и десятъка и прераства във въоръжено въстание. Начело на селските маси застават някои свещеници, кнезове, търговци и хайдути, като Стефан Аврамович, хаджи Петко Ягодич, поп Стоян и др. За да обезглавят съпротивата на селяните срещу насилията при събирането на десятъка и третината, властите започват да затварят сръбските първенци. В отговор на това през август 1858 г. Петко Ягодич образува въстанически отряд от около 1000–1500 души, организират се въстанически лагери и започва подготовка за съпротива. Решителните сражения с редовната османска войска и башибозуците се водят през октомври 1858 г., по време на които въстаническите отряди са разбити.

След поражението на въстанието в Босненска Крайна и Посавина през 1858 г. и издаването на Саферската наредба през 1859 г. в Босна настъпва временно затишие, което трае около 15 години, до голямата източна криза от 1875–1878 п, започнала с ново въстание в Босна.

Албанското общество

Съвременната историография приема, че албанците са потомци на някогашните илири — автохтонно население по Далматинското крайбрежие и западната част на Балканския полуостров. Османското нашествие ги заварва в днешните им земи в две групи племена — геги в средната и северната част и тоски в южната част на страната. Говорят различни диалекти, границата между които минава по реката Шкумби. Разделени са и по религиозен признак — гегите са католици, под духовната юрисдикция на папата в Рим, атоските са източноправославни, под върховенството на гръцката патриаршия в Цариград. Между геги и тоски съществува стара взаимна и едва ли не наследствена вражда. Населението изкарва прехраната си от скотовъдство, земеделие, по малко занаяти и търговия, по малко крайморски поминък и пр. Жизненият стандарт е на крайно ниско ниво — схлупени каменни къщи, съвместно битуване по няколко семейства под един покрив, недохранване, никаква хигиена, паразити, болести, голяма смъртност, но и голяма раждаемост, родово-патриархално мислене и поведение, обичайно право и кръвно отмъщение.

Османското владичество изменя физиономията на албанското общество преди всичко в църковно-религиозната област — към двете предишни вероизповедания, православие и католицизъм, сега се прибавя ислямът като нов претендент за духовен пастир на народа. Онова, което придава специфика от османско време до ден днешен, е масовата ислямизация на населението, осъществена главно през XV–XVIII век. Най-напред тя започва в градските селища, където се установява османска администрация или се заселват мюсюлмани колонисти, а след това обхваща и албанското село.

В резултат на това Албания става страна на три църкви и религии — ислям, източно православие и католицизъм. Средната част на страната е почти изцяло ислямизирана, на юг по крайбрежието на Химара остават малко албанци източноправославни християни, а на север в областта на племето мирдита и в някои планински местности на Шкодренския пашалък — малко албанци католици. Според едно сведение на белгийския консул в Солун през 1888 г. гегите мюсюлмани възлизат на 370 хиляди души, тоските мюсюлмани — на 250 хиляди души. В същото време източноправославните албанци са останали 150 хиляди души, а албанците католици — 235 хиляди души.

Главните фактори, които обясняват масовата ислямизация на албанците, биха могли да се резюмират в следното. Първо, политиката на ислямизация на османската държава. Тя се осъществява преди всичко чрез данъчната и социално-иконо-мическата дискриминация на немюсюлманите — всеки, който иска да преуспее, да направи някаква кариера, да плаща по-малко данъци, изобщо да подобри социалния си статус, трябва да стане мюсюлманин. Става дума в случая за икономическа принуда и косвено насилие. Друг стимул за преминаване към исляма стават „даренията“, които получават новопомохамеданчените — ритуални дрехи или парични суми за закупуването им, а нерядко и други помощи. Прилага се, разбира се, и пряко насилие — като проява на религиозен фанатизъм или като метод за умиротворяване на проявилите се в нелоялност към османската власт села и райони. Второ, албанската религиозно-психологическа специфика. Многовековното съперничество между римската и византийската църква на албански терен довежда албанците до известно религиозно безразличие — те не страдат от особени задръжки от религиозно, морално-етично и психологическо естество при преминаването им към новата религия. Трето, геополитическото положение. Албанците са на границата на Османската империя с Венеция, водят се чести венецианско-турски войни, на албанска територия развива акитвна дейност и пропаганда католическата църква, а албанците показват немалко признаци на нелоялност към султана. И Портата засилва натиска върху тях за приемане на исляма. Главното средство си остава икономическата принуда чрез увеличаването на поголовния данък (джизие), който се събира само от немюсюлманското население на империята. Така албанците попадат между Османската империя и Венеция като между чук и наковалня. Крайният резултат е известен — Венеция постепенно губи битката с Османската империя в Албания, а албанците в основната си маса стават мюсюлмани.

Особеност на албанското общество от XVII–XVIII век откъм неговата духовно-религиозна сфера е и т.нар. криптохристиянство (скрито християнство): новопомохамеданчените обикновено не изоставят веднага предишните си вероизповедания. Официално те изпълняват предписанията на Корана, но неофициално, в домашна среда, продължават да се придържат към християнските празници, обреди и обичаи. Това тайно изповядване на християнството обаче се преследва както от османските власти, така и от църковните институции — никоя религиозна догматика не допуска двуверие, всички държат на своята „чистота“. За католическите духовни пастири криптохристияните са „богохулници“, католическото племе мирдита заетавя всеки свой член, приел исляма, да напусне областта. Не по-малко непримирим е ислямът — приелият веднъж тази вяра при никакви обстоятелства не може да се откаже от нея.

Може в случая да се констатира, че криптохристиянството не надхвърля рамките на първото поколение новопомохамеданчени. Следващите поколения губят всякаква връзка с религията на предците си, сливат се с потомствените мюсюлмани и стават усърдни последователи на мохамеданската вяра. Нещо повече, с течение на времето Албания става балканска провинция на империята със собствени паши и бейове, влизащи в състава на османската господстваща класа. Албанците, наричани арнаути (Южна Албания заедно с Епир турците наричат Арнаут), се превръщат в синоним на войнственост и преданост, влизат като охрана и прислуга в съприкосновение с висши османски сановници, проникват и в султанския двор, а също и в армията, прославят се като отлични бойци и стават опора на османската власт в борбата й за защита на империята от националноосвободителните движения на другите народи. Някои от тях се издигат и до най-високи постове в османската администрация, в това число и до поста велик везир.

Османският период от историята на Албания води до важни промени и в нейната демография. Албанците вече не са само геги или тоски, а един „мюсюлмански“ народ, сиреч османлии. В Османската империя немюсюлманите се числят към отделни „миллети“, отграничаващи се помежду си по религиозен признак. Албанците, естествено, не спадат към никой от тях (гръцки, еврейски, арменски). Това на практика означава, че се задълбочава разделението на албанския народ на различни религиозни общности и се тласка една от тях, най-голямата, към сливане с останалите мюсюлмани османци в империята. Освен това албанският народ се пръска в различни посоки в рамките на Османската империя и извън нея. Възникват албански колонии в българските земи (Източните Родопи, Разградско), в Континентална Гърция и Пелопонес, по островите в Средиземно море, в Румъния, в Мала Азия, в Египет и пр. Едно сведение от средата на XIX век твърди, че албанците в Османската имеприя по това време възлизат на 1 милион и 600 хиляди души, от които около 200 хиляди живеят на територията на тогавашното Кралство Гърция. Същевременно в самите албански земи идват и неалбанци — гърци, власи и пр.

В резултат на „великото преселение“ на сърбите през 1690 г. областта Косово бива обезлюдена. Султанското правителство няма сметка от безлюдни територии и заселва там приели вече исляма албанци. Оттогава именно започва албанизацията на Косово и Метохия, област, наричана още Новопазарски санджак и Стара Сърбия. В компактни маси албанци се настаняват и в пределите на Австрийската империя и още повече на Апенинския полуостов. Тук те започват да идват още по време на войната на Скендербег с Османската империя — около 200 хиляди албанци тогава намират убежище в Неаполитанското кралство, в Сицилия и Калабрия. Там те се наричат арбереши, запазват своя език и култура и оказват силно влияние върху албанското общество за запазване на неговата идентичност и по-сетнешна национална изява.

Става ясно впрочем, че чрез приемането на исляма албанското общество се интегрира в Османската империя и става важен фактор в нейната по-сетнешна история. Освен това в османския период от своята история албанският етнос значително разширява територията, която населява. Особени промени в обществено-политическата организация на албанците, техния бит и култура обаче не настъпват. Труднодостъпните планински райони на Албания остават извън обсега на османската власт. Там господства племенната организация. Първична еденица на обществото е голямото домакинство, задруга. Няколко домакинства образуват братство, а няколко братства — племе. Отношенията между домакинствата, братствата и племената, както и между отделните хора, се основават на обичайното право, т.нар. Закон на Лека Дукагини. Съществува общо племенно събрание, което решава възникващите вътрешни проблеми. Решенията му подлежат на утвърждаване от пашата, чието седалище е в град Шкодра. Има и посредник между племената и пашата — булюбаша. Племената излъчват и военни ръководители, байрактари, които водят своите байраци на война. Обществото е твърде примитивно, тотално неграмотно, подчинено на предаваните по наследство неписани закони и обичаи, в това число и кръвното отмъщение.

Албанският сепаратизъм

Както навсякъде в обширната империя, така и в албанските земи през втората половина на XVIII век османската социално-икономическа и държавно-политическа система е в пълно разложение. Класическата тимарска система се разпада, тимарите, зиаметите и хасовете изчезват, земите минават в собственост на бивши спахии и местни властници, които основават чифлишки земевладелски стопанства, а селяните губят своята стара бащина и се превъплътяват в изполичари, арендатори и аргати на чифликчиите. Добрали се до големи богатства и неограничена власт, местните първенци престават да зачитат разпоредбите на султана и Портата и стигат до сепаратизъм и открита война с центъра. В края на XVIII и началото на XIX век Албания познава двама такива свои големци — единият, владетел на Шкодра от фамилията на Бушатлиите, другият — Али паша в Янина.

Бушатлиите идват на власт в Шкодра около 1756–1757 г. Опирайки се на собствена въоръжена сила, Мехмед бей Бушатли успява да си издейства султански ферман за заемане на длъжността мютесариф (административен управител) на Шко-дренския санджак. За кратко време той побеждава владетелите на съседните санджаци (Елбасан, Охрид, Дукагин), получава титлата паша и става фактически господар на целия албански север. Портата не успява да го победи в открита война и организира отравянето му (1775 г.), но властта в областта минава в ръцете на втория му син Кара Махмуд Бушатли. Срещу него султанът предприема военна наказателна експедиция (1786 п), след това изпраща войски на румелийския бейлер-бей, след това на босненския паша, но все не успява да си възвърне властта над Северна Албания. Неуспехите на Портата до голяма степен се дължат на подкрепата, която местното албанско население предоставя на Махмуд Бушатли, а това пък на свой ред се обяснява с факта, че местният владетел не допуска султански бирници и чиновници на своя територия.

Освен със султана Махмуд Бушатли години напред воюва и с Черна гора с цел да разшири владенията си за нейна сметка. През 1785 г. той успява да превземе черногорската столица Цетине и да разруши Цетинския манастир. Същевременно шкодренският владетел установява контакти и с Австрия, Русия и Франция. През 1795 г. той приема в Шкодра един френски консул и няколко военни специалисти, изпратени му от Наполеон. Една година по-късно обаче черногорците нанасят решително поражение на неговите войски в паметната за тях битка при Круси (1796 г.) — войските му са напълно разбити, а пашата загива. По този начин всъщност черногорците свършват работа, която султанът в продължение на 20 години не успява да свърши. Управител на Шкодренския пашалък сега става Ибрахим Бушатли (брат на загиналия Махмуд), който управлява до края на живота си (1810) като верен на султана мютесариф. Така временно се възстановява централната султанска власт в Северна Албания. Това обаче няма да продължи дълго, защото през следващите две десетилетия Бушатлиите отново ще надигнат глава и ще откажат послушание.

Другият албански отцепник, Али паша, започва кариерата си като водач на група албански мартолози, няколко години броди по Южна Албания и Епир, натрупва определено богатство и успява през 1785 г. да се добере до титлата паша и поста мютесариф на санджака Трикала. Три години по-късно Али вече е утвърден със султански ферман за управител на Янинския санджак. По това време Янина е голям град (25 хил. жители) и център на търговия и занаятчийство в Епир. Оттук именно започва възходът на новопоявилия се самостоятелен владетел — територията си той постепенно разширява във всички посоки и става независим от централната власт владетел на Южна Албания, Епир и Тесалия. Властта си Янинският паша утвърждава и в областите Химара и Сули, разположени близо до бреговете на Йонийско море и ползващи се с автономни права в Османската империя.

Две са основните средства, с които Али паша упражнява властта в своя обширен Янински пашалък: богатството и въоръжената сила. Негова собственост са десетки села и стотици чифлици, в касите му се стичат огромни приходи от данъци, търговски операции, производствени дейности, подаръци и пр., които добре се управляват. Богатството позволява да се държи на заплата добре екипирана постоянна въоръжена сила — около 8 хиляди бойци. На младини сам разбойник, в своята зряла възраст, вече като управител на обширна област, Али паша тръгва да изкоренява разбойничеството — срещу разбойниците и грабителите в неговите владения се действа с максимална строгост (обезглавяване, обесване, набиване на кол и пр.). И в крайна сметка разбойничеството значително намалява или съвсем изчезва. Освен това се строят мостове, пресушават се блата, издигат се модерни сгради. Всичко това има своето значение както за владетеля, така и за поданиците му: по-голяма сигурност, подобряване на условията за стопанска дейност и търговия, а оттам и за понататъшно увеличаване на богатствата на владетеля; повишаване на авторитета на местната власт за сметка на центъра в Цариград, масова подкрепа на управлението на пашата от страна на албанското население. Съвременник на Али паша не без основание твърди, че „в цялата територия под негово влияние султанските фермани се ползват с малко уважение, докато едно писмо с подписа на Али предизвиква неограничено подчинение“. И още — „всички албанци… говорят с възторг и готовност за своя сънародник и в сравнение с него подценяват качествата на други паши“.

Въпреки това обаче и Али паша не се издига до нивото на водач на албанския народ за свобода и независимост. Неговото движение не е нито освободително, нито национално, а отцепническо движение на обикновен османски владетел. В края на XVIII и началото на XIX век както отцепникът, така и неговите поданици са още твърде далеч от националната идея. Албанците много повече от българите закъсняват в приемането и усвояването на тази идея. Причината за това очевидно е особеното положение на Албания: османска власт, влияние на гърцизма чрез Цариградската патриаршия, на Запада чрез католицизма и особено на Османската империя чрез исляма, включването на мнозинството от албанците в османо-мюсюлманския миллет. Затова, когато сърби и гърци въстават като модерни нации за своята свобода и независимост, а българите им помагат, албанците се представят като ревностни пазители на целостта на империята и подпомагат усилията на властите за потушаване на въстанията.

През първите десетина-петнайсет години от началото на XIX век Али паша е на върха на своята мощ, но перспективите да се задържи задълго като независим владетел започват да намаляват — на власт в Цариград идва силен султан реформатор (Махмуд II), който се съюзява с шкодренския владетел Мустафа паша Бушатли срещу янинския отцепник. Войната продължава дълго и завършва в началото на 1822 г. с пълно поражение на Али паша. Няколко години по-късно Портата стига до открит конфликт и с шкодренския владетел Мустафа паша Бушатли, престанал да се подчинява на разпоредбите на централната власт. През 1830 г. избухва война, следва обсада на крепостта Шкодра, пленяване на отцепника и край на албанския сепаратизъм.

Начало на албанското възраждане

След ликвидирането на албанския сепаратизъм се възстановява авторитетът на централната власт в Албания: подчинена на Портата държавна администрация (в много случаи чужда, комплектувана не от местни жители), преброяване на населението, въвеждане на ред в данъчното облагане (включително повишаване на данъците, особено за планинците скотовъди), събиране на доброволци за формиращата се редовна армия и пр. Еничари вече няма, спахии също, но местните земевладелци чифликчии никой не закача. В техни земи работят безимотни селяни като арендатори и изполичари. Реформите в Османската империя с нищо не променят положението на селяните земеделци или скотовъдци. Икономическата неразвитост, прекалената бедност и повсеместният консерватизъм — това са някои от основните характеристики на Албания от онова време. В страната господства патриархален бит и култура, а албанците продължават да вървят подир племенните си водачи, байрактари и местни първенци. Те са разделени на три конфесии, които съжителстват помежду си, но за консолидирането им като нация още не може да се говори. Единственото, което напомня за албанската идентичност, е говоримият език, но и той е в две наречия, без собствена азбука, литература и граматика.

През 30-те и 40-те години на XIX век в Албания възниква съпротива срещу реформите в Османската империя. Две са основните дейности на властите, които предизвикват брожения и бунтове: данъчните тежести и набирането на донаборници за формиращата се редовна армия. Въстанически движения в страната се развиват през 1835 г., през 1842–1843 г. и през 1847 г. Най-голямо е това последното — въстаниците прогонват турските бирници, превземат Делвино и Берат и се насочват към Янина. Понякога властите отлагат събирането на данъците или рекрутирането на младежи за войската, но при всички случаи са крайни победители и постигат своето, при което прибягват и до сурови мерки и жестокости. Съпротивата в Албания срещу реформите на Махмуд II и неговите последователи придобива характер на селски бунтове без никакви перспективи за прерастване в някакво албанско „национално“ движение.

В Албания под османска власт се развива и просвета. Първите си крачки тя прави още през първата половина на XVIII век. За това способства подемът на градчетата и създаването на търговско-занаятчийска прослойка, особено в Южна Албания. Най-значителен културно-просветен център в албанските земи става Воскопоя (Москополис). През 1710 г. тук се открива основно училище, през 1740 г. — печатница, която издава книги на гръцки, турски, латински език, а през 1744 г. — средно училище, т.нар. Нова академия. В тази именно „академия“ преподават или получават образование и албански мислители и просветни дейци, преводачи на религиозни книги на албански език, радетели за създаване на албански литературен език. В действителност обаче „академията“ не е албанска, а гръцка, или по-скоро космополитна. По това време Воскопоя е голям процъфтяващ и самоуправляващ се град, огнище на православна гръцка култура, а произведенията на албански език (мюсюлманска религиозна литература) се пишат с арабски, гръцки или латински букви. Наистина, през втората половина на XVIII век се правят опити за създаване на албанска азбука, но те не успяват. При това Воскопоя не устоява на постоянните албански разбойнически нападения — в края на XVIII век е разорен, а неговите културно-просветни богатства са унищожени.

Всъщност за албанска национална просвета през XVIII век не може да се говори. За начало на албанското просвещение и национално възраждане по-скоро може да се приеме първата половина и средата на XIX век. Пръв негов виден представител е Наум Векилхарджи (1779–1866). Намирайки се в тесни връзки с националнореволюционните и просветителските кръгове на другите балкански народи, в това число и с д-р Иван Селимински, той възприема идеята за развитие на албанско национално просвещение, съставя албанска азбука и през 1844 г. печата албански буквар в Цариград. Но поради преследванията на османските власти и съпротивата на чуждите пропаганди в Албания (османска, гръцка, католическа) инициативата му не получава широко разпространение — в Албания още няма национална интелигенция, издигнала се над конфесионалната разединеност, която да възприеме и наложи азбуката на Векилхарджи.

Друг виден деец на албанското национално възраждане става Константин Кристофорди (1830–1895). По негова инициатива през 1864 г. в Цариград се свикват няколко събрания на албански дейци, които обсъждат идеята за създаване на албанско просветно дружество, въвеждане на албански език в училищата и приемане на единна албанска азбука. Поради възникналите спорове и тогава тези най-важни въпроси на албанското просвещение и възраждане остават без отговор. Началото обаче се поставя и дава своите плодове през следващите няколко десетилетия. Съществен принос в това дело имат албанските колонии в чужбина — те са, които пренасят и внедряват на албанска почва просвещенските идеи на времето, в това число и албанската национална идея. След преодоляването на много пречки и предубеждения в края на XIX и началото на XX век и албанците (мюсюлмани, католици и православни) стигат до обединяването си в единна албанска нация.

Реформи на Мария Терезия и Йосиф II

В началото на XIX век Хабсбургската монархия е огромна средноевропейска и балканска държава. Освен наследствените владения на Хабсбургите в границите на тази държава влизат Чехия и Словакия, Унгария и Хърватия със Славо-ния, Словения и Далмация, в това число Дубровник, Военната граница, както и голяма част от Полша. След ликвидирането на Венеция и подялбата на нейното балканско наследство между османския султан и австрийския император на Балканите остават да господстват двете чужди империи — Османската и Хабсбургската, едната в отстъпление и криза, другата в настъпление и разширяване на своята балканизация. Границата между тях излиза на Дунав, върви по река Сава и заобикаляйки Босна, завива на юг и югоизток, като достига Адриатика, южно от Дубровник.

В много отношения двете империи си приличат: и двете са твърде пъстри, съставени от много земи и народи с различен държавно-политически статут, различни религиозни вярвания и църковни институции, и двете имат свои провинции на Балканите, но и извън тях, и двете са нехомогенни и имат области със смесено население, и двете са абсолютни монархии и т.н. В много отношения обаче те се и различават: империята на Хабсбургите далеч изпреварва тази на османците както в икономиката и политиката, така и в развитието на светското образование, просветното дело, науката и изкуството. Австрийската империя е държава на просветния абсолютизъм, а Османската — държава на султанския абсолютизъм, едната е Европа, другата — Ориент, в едната дискриминация по отношение на част от населението се осъществява на религиозна основа, в другата — на народностна и социалнокласова основа, и в двете се осъществяват реформи, но разликата във времето между тях е равна на цяло едно столетие, и т.н.

Онова, което дава преднина на Австрийската империя пред Османската, е своевременното реагиране на настъпващите промени, своевременното реформиране на тази империя. Мария Терезия (1740–1780 г.) и Йосиф II (1780–1790 г.) осъществяват реформи, които засягат цялата държава и до известна степен я обновяват. Целта е да се премахнат или притъпят вътрешните антагонизми, да се постигне административно-политическа централизация на властта, да се ограничи влиянието на църквата, да се развият просветата, търговията и манифактурата, да се въведе по-добър ред в данъчната система, в крайна сметка — да се засили империята икономически, политически и военно според модерните за онова време идеи на просветния абсолютизъм. Става дума всъщност за следното:

Аграрни отношения — облагане на едрите земевладелци с данъци и даване лична свобода на селяните. Селянинът не става собственик на земята, която обработва, но феодалът не може да го прогони от нея. Селянинът е свободен да избира местожителството си, да се залавя за търговия и занаяти, да посещава училища и пр. Ангарията на селяните в полза на феодалите (тлака) се заменя с точно фиксирани парични плащания. Осъществява се преброяване на населението и се води статистика на имотите, ограничават се своеволията и насилията на феодалите, определя се големината на земеделския участък на селянина и неговите задължения.

Търговска и стопанска дейност — премахват се феодалните ограничения за пътуване и размяна на стоки, въвеждат се единна парична система и единна митническа тарифа, строят се пътища, които свързват Подунавието с Адриатика, насърчава се развитието на търговията и занаятите, отварят се рудници и корабостроителници, създава се „Ориентална компания“ за бизнес в Изтока и пр.

Военна област — премахват се привилегиите на феодалите във военното дело, вече не само те и техните потомци могат да правят военна кариера, това право и възможност получава всеки поданик на императора. Осъществява се реорганизацията на Военната граница. Нейната хърватска част се дели на регименти, а те от своя страна на батальони, компании и общини, местното самоуправление се премахва и се замества с централизирана военноадминистративна власт, действат строги военни съдилища, офицерите получават високи заплати и привилегии, а немският език става задължителен. Сръбската част на границата пък се дели на Потиски дистрикт със седалище в Бечей и Великокикиндски дистрикт със седалище в Кикинда. Извършва се разграничаване между гражданското и военното управление в Славония и Срем. Навсякъде се съкращава местното самоуправление за сметка на централизацията на властта и военната дисциплина.

Църковно-религиозни отношения — издава се „Патент на толерантността“ (1781 г.), по силата на който различните вероизповедания в империята са в положение на равнопоставеност. Църквата се подчинява на държавата, описва се църковното имущество, ограничават се приходите на висшето духовенство, предоставят се църковни имоти за просветни и културни нужди, регулират се различни църковни въпроси (пости, празници, такси и пр.) и т.н.

Просветно дело — създава се т.нар. Терезианум — елитно училище за подготовка на високообразовани и предани на династията на Хабсбургите хора, училищата стават държавни и разпространяват светска просвета, насърчава се проникването на идеите на европейското Просвещение, отварят се професионални и технически училища, функционират университети и академии, основават се издателства, издават се списания, възникват научни дружества и т.н.

Съдебна система — започва унификация на съдебното дело и правото. Създава се Висша съдебна камара като ръководен орган на съдопроизводството. Забраняват се изтезанията на обвиняемите по време на следствието, прекратява се съдебното преследване на вещици.

Управленска система — целта на реформената дейност на Мария Терезия и Йосиф II е да се превърне империята от своеобразна федерация на слабо свързани помежду си феодалносъсловни провинции в единна централизирана държава. Остава все пак делението на общата държава на австрийска и унгарска част. Към австрийската част се числят наследствените територии на Хабсбургите, както и Чехия, Словения и Военната граница, а към унгарската — всичко останало, в това число „Триединното кралство Хърватия, Далмация и Славония“.

Вътрешното управление на австрийската част на империята се предава в компетенция на специална висша държавна институция, наречена „Обединена дворска канцелария“, която функционира от 1761 г. до 1848 г. Създават се освен това още два други висши държавни органа — Дворска финансова камара и Държавен съвет. Местните автономни органи на самоуправление навсякъде губят предишното си значение, като се заменят с административно-бюрократичен апарат, подчинен на централната власт. Политиката на централизация на държавата се съчетава с политика на нейната германизация — немският език става официален език за австрийската част на империята, а тези от чиновниците, които не го знаят, се задължават в определен срок да го научат.

В унгарската част на империята най-висша власт е унгарският „Наместнически съвет“. През 1790 г. Виенският двор признава Унгария за „свободна държава“ в рамките на общата империя. Част от тази „свободна държава“ е и Хърватия. Тя още има свой Бан, но той е само посредник между унгарската висша власт в лицето на унгарския Наместнически съвет и Хърватия. Унгарските управляващи среди, също както и техните колеги от Виена, се стремят да хомогенизират унгарската част на империята чрез поунгарчване на нейното неунгарско население. И следват усилия за налагане на унгарски език като задължителен за поданиците на унгарската корона.

Понемчване и поунгарчване от днес за утре, разбира се, не става. Напротив, опитите на властите от Виена и Будапеща в тази насока само противопоставят народите едни на други и увеличават вътрешните антагонизми в империята. Освен това поради съпротива на феодалната аристокрация и католическата църква много от реформите на Йосиф II биват изоставени, но и много от тях влизат в сила и се изпълняват. От особено значение за оцеляване и укрепване на империята, за нейния икономически и културен напредък е налагането на централната власт над феодалния партикуларизъм. Още по-голямо значение в случая има увеличаването на нейната стопанска и военна мощ предвид възникналата в края на XVIII век сериозна опасност в лицето на Наполеонова Франция от запад.

Хабсбургската монархия през първата половина на XIX век. Режимът на Метерних

Австро-руско-турската война от 1788–1791 г. е последната война, която Хабсбургската монархия води с Османската империя. През следващите повече от две десетилетия тя е в смъртна хватка с Наполеонова Франция и търпи поражение след поражение. В резултат на това Хабсбургите временно губят много свои владения на запад, в това число Италия, Словения, голяма част от Хърватия с Далмация, а също и част от Военната граница. В крайна сметка Европа в лицето на Англия, Австрия, Прусия и Русия надделява над Наполеон, Виенският конгрес (1815 г.) възстановява европейското „равновесие“, а Хабсбургите отново господстват над Словения, Хърватия, Военната граница, Далмация и Дубровник.

След Виенския конгрес на границите на Хабсбургската монархия се установява мир, който трае повече от три десетилетия. През това време империята е в „Свещен съюз“ с Русия и Прусия, чиято цел е запазването на санкционираното от Виенския конгрес в Европа статукво. Налага се принципът на легитимизма, засилва се влиянието на католическата църква, главна „опасност“ за европейските монарси и техните поддръжници, консерватори и реакционери, са свободомислието, либерализмът и революцията. Един от основните стълбове на тази политика е Виенският двор, а първа фигура край императора там е княз Клеменс Метерних, външен министър на империята от 1809 г. до 1848 г. През 1821 г. той става и канцлер „на императорския дом, двор и държава“.

Консервиране на установеното положение не е цел само на външната политика на империята. Такава е и нейната вътрешна политика — никакви промени, никакви освободителни движения, никакви нови идеи, никакъв либерализъм, всесилна полиция, строга цензура, управление чрез наредби и декрети, постоянен надзор над местни органи и власти — това са някои от основните характеристики на Метерниховия режим. Опора на този абсолютистки реакционен режим стават едрите земевладелци, дворяните, католическата църква и силовите органи на държавата. Поддръжка на режима предоставя и унгарското дворянство, срещу което получава част от властта и облагите от това. И отново се развихря маджаризаторската им политика. Унгарският сейм в Пожун (Братислава) през 1825 г. лансира теорията за Унгария на Короната на Свети Стефан като „единна политическа нация“. Приложението на тази теория на практика води до насилствено разширяване на унгарския език и култура за сметка на славянското население в унгарската част на империята. Управляващите кръгове в Будапеща настояват унгарският език да стане официален език в земите на Короната на Свети Стефан и да се изучава в училищата. През 1830 г. е прокаран и закон в този смисъл, одобрен от Виенския двор. Подобна политика, само че в полза на германизма и с по-слаби темпове, следват и управляващите среди във Виена по отношение на ненемското население на хабсбургските владения на империята.

Този режим, разбира се, забавя обновителните процеси в империята, развиващи се от десетилетия преди това, но не може да ги спре. Феодализмът като социално-икономическа система постепенно си отива, което води до съкращаване на социалната опора на политическата реакция и монархическия абсолютизъм. През първата половина и средата на XIX век вече не става въпрос само за стоково-парични отношения, търговия, занаятчийство и манифактури, а за много повече: развитие на индустрия, оформяне на промишлено-индустриални области и центрове (Чехия, Словения), начало на промишлено-индустриална революция с всички произтичащи от това следствия. Режимът на Метерних не може да предотврати „отглеждането“ на противостоящи сили, способни да го свалят.

Най-сумарно тези сили биха могли да се представят така:

Селячество: то е най-многобройният бунтовнически елемент в държавата. Селяните са лично свободни, но искат да станат собственици на земята, която обработват и на която живеят, сиреч да се отърват от всякакви задължения към земевладелците. Буржоазия: тя става икономически все по-силна, не приема абсолютизма и консерватизма в икономиката и политиката и се стреми да наложи либерализма като мислене, поведение и управление. Част от дворянството, т.нар. либерални дво-ряни. И сред дворяните като рожба на отиващия си феодализъм се появяват немалко хора с авангардистки настроения, мисли и действия, които не одобряват Метерниховия режим и възприемат либерализма като по-перспективна политика и практика. Интелигенция: Хабсбургската империя става родина на много науки и изкуства, в това число мощна славистика, Виена, Прага, Нови Сад, Загреб и други градове стават и големи културни средища, там се раждат идеи и движения, всички малко или много подкопаващи устоите на съществуващия режим. Работници, дребни занаятчии и разни бедни градски съществувания като недоволно население, готово да се включва в бунтовнически действия с всякаква програма, включително най-радикална и лява.

Нарастват антагонизмите в империята и на национална основа. Доминиращите нации, немци и унгарци, се стремят да германизират или маджаризират многомилионно славянско население. Това население обаче вече е консолидирано в отделни нации, които имат свои национални програми и ратуват за национална еманципация и свобода. Ето един пример: през 1790 г. се свиква сръбска Народна скупщина в Темишвар (сега Тимишоара в Румъния), която заявява, че сърбите от Унгария трябва да получат такива права, каквито имат другите народи в Европа. Иска се освен това създаване на отделна от Унгария сръбска административна държавна единица под името Илирия, гарантиране на национални и религиозни права за сърбите, сръбски национален характер на техните училища и пр. Не остават по-назад в отстояването на своята национална идентичност и другите народи на империята. Тъкмо поради това маджаризаторската и германизаторската политика на управляващите среди в Будапеща и Виена няма шансове да успее.

Революцията от 1848 г.

През 1848 г. почти цяла Европа е обхваната от революции, започва т.нар. пролет на народите. Революционните събития, разбира се, не отминават и империята на Хабсбургите. На 13–14 март 1848 г. във Виена започва манифестация и въстание и режимът на Метерних бързо се сгромолясва: предрешеният доскоро всемогъщ канцлер бяга зад граница, провъзгласява се свобода на печата, обявява се създаването на Национална гвардия, обещава се свикване на Райхстаг (парламент) и приемане на демократична конституция. На 15 март с.г. движението се прехвърля в Унгария и скоро обхваща цялата империя. Императорът Фердинанд I приема исканията на унгарските либерали за създаване на самостоятелно унгарско правителство начело с умерения либерален граф Батияни. Следват публикуване на проект за нова конституция (23 април 1848 г.), парламентарни избори и откриване на заседанията на Райхстага във Виена (юли 1848 г.). Освен обещаната конституция парламентът приема и закон за премахване на феодалните повинности на селяните, но не безвъзмездно, а срещу откуп. Подобно решение взема и унгарският сейм.

През пролетта и лятото на 1848 г. императорският двор и подкрепящите го сили са в състояние на уплаха и отстъпление. Скоро обаче се окопитват. През септември 1848 г. императорът публикува декрет за разпускане на унгарския сейм. Същевременно срещу унгарската революционна армия се насочват австрийски войски под командването на хърватския Бан Йелачич. На 6 октомври 1848 г. във Виена избухва ново въстание в защита на революцията, но срещу въстаниците се съсредоточава императорска армия начело с фелдмаршал Виндишгрец, която на 1 ноември влиза в столицата. Формира се ново контрареволюционно правителство, започва необуздан терор, Райхстагът се разпуска, революцията в австрийската част на империята търпи поражение и се прекратява.

С това положението на Унгария рязко се влошава. През януари 1849 г. австрийските войски влизат в Будапеща, а унгарското правителство се установява в Дебрецен. На 14 април 1849 г. Унгария провъзгласява независимост, а правителството възглавява Ференц Кошут. По това време тя има около 170-хилядна революционна армия, с която Хабсбургите трудно могат да се справят. Те обаче си намират съюзник в лицето на руския император Николай I. През май 1849 г. една руска армия влиза в Унгария, друга — в Трансилвания. През лятото на 1849 г. се водят тежки сражения, крайният резултат от които е потушаването на революцията. Някои от водачите на унгарската революция, в това число и Ференц Кошут, заминават в емиграция, други, в това число и много военни, а също и първият унгарски министър-председател, граф Батияни, са екзекутирани, трети пълнят затворите. Тържествува контрареволюцията.

Опирайки се на щиковете, императорският двор начело с новия император Франц Йосиф (1849–1916) веднага след потушаването на революцията пристъпва към налагане на абсолютизма и централизма в управлението на обширната империя. През 1851 г. е отменена октроираната на 25 април 1848 г. и никога неприложена в политическия живот на страната конституция. В цялата империя се възстановява абсолютистки режим, който по името на министъра на вътрешните работи Ал. Бах бива наречен „Бахов абсолютизъм“.

Октроираната конституция от пролетта на 1848 г. изхожда от принципа на централизма в държавното управление на монархията, но все пак обещава свободи и автономни права на националните райони. След 1851 г. всички прояви на местно самоуправление са ликвидирани. При това Виенският двор отново се връща към политиката на германизация — обучение на немски език в училищата, попълване на чиновническия апарат с немци и понемчени поляци, чехи и др., подигравателно наричани „Бахови хусари“, обявяване на немски език в учрежденията за официален, въвеждане на строга цензура, преименуване на населени места, забрана на политическа дейност и пр.

Установяването на „Баховия абсолютизъм“ все пак не означава, че в областта на икономическите отношения империята се връща към времето отпреди революцията. Напротив, сега селяните могат чрез откуп да се освобождават от феодалните си задължения, а промишлено-индустриалното развитие бележи нов напредък. През 1850 г. са премахнати митническите граници в империята, в това число и с Унгария. През 1851 г. са премахнати и редица ограничения за вноса и износа. Започва строителство на жп линии, разширява се вътрешният пазар, налагат се капиталистически отношения и в областта на селското стопанство. Въпреки това Виенският двор няма основание за успокоение. Империята не успява да се стабилизира. Главният проблем си остават вътрешните антагонизми, особено тези между Австрия и Унгария. Значителна роля в случая през 50-те и 60-те години на XIX век играят и външни фактори.

Австро-унгарският дуализъм

През 50-те и 60-те години на XIX век австрийската политика търпи редица поражения. По време на революцията от 1848–1849 г. между Австрия и Русия съществува съюз, но съществува и съперничество относно османското наследство. Когато през 1853 г. Русия окупира Дунавските княжества, Виена протестира и в ултимативна форма иска изтегляне на руските войски от Влахия и Молдова. Тя повежда преговори с Англия и Франция, които завършват с договор за съюз. Австрийските войски окупират Дунавските княжества, но Австрия не е в състояние да се присъедини към европейската коалиция във войната срещу Русия. След Парижкия мир тя се оказва в изолация и е принудена да изтегли войските си от Влахия и Молдава. Мечтата за разширяване на империята и за превръщане на Дунав в австрийска река изчезва, австро-руският съюз се разпада, а Франция започва да се сближава със Сардиния и да подкрепя обединителното движение в Италия.

Съпротивата на Виенския двор срещу обединителното движение в Италия довежда до ново поражение: през 1859 г. обединените сили на Сардиния и Франция нанасят съкрушителен удар на австрийската армия при Солферино. Австрия е принудена да се откаже от Ломбардия и Средна Италия. Създадената под ръководството на италианския демократ Гарибалди национална армия овладява Папската област, Сицилия, Неапол и Умбрия. През ноември 1861 г. се образува нова държава, Италия, включваща в пределите си почти всички италиански области.

През 1866 г. Хабсбургската империя търпи ново поражение — този път от Прусия. В битката при Кьониггрец (Храдец Кралове в Чехия) австрийската армия е разбита, а Австрия трябва да се откаже от каквото и да било по-нататъшно участие в германската политика. Съперничеството относно обединението на Германия се решава в полза на Прусия.

Военният неуспех на Австрия във войната й със Сардиния и Франция през 1859 г. и свързаните с това икономически и политически трудности намират най-широк отзвук в Унгария. Кипежът е толкова силен, че във Виена основателно се опасяват от нова 1848 г. Настъпва известно брожение и в други национални райони на империята. Всичко това заставя Хабсбургите да правят отстъпки. През лятото на 1859 г. Ал. Бах е отстранен. През есента на 1860 г. императорът обявява т.нар. Октомврийска диплома — нова октроирана конституция, която обещава граждански свободи и политически права, както и известно самоуправление на Унгария и другите национални райони на империята. Появата на този документ веднага активизира политическия живот в цялата държава — започва отстраняване на всичко свързано с „Баховия абсолютизъм“ и политиката на германизация.

На преден план и сега излиза въпросът за бъдещото устройство на държавата. И отново политическата борба е между двете главни направления — централизма и автономизма, едното се защитава от австрийския двор, другото от ръководителите на националните движения. През 1862 г. живеещият в емиграция унгарски деец Лайош Кошут предлага свой план за дунавска конфедерация, в която да влизат Унгария, Хърватия, Трансилвания, Сърбия и Румъния. Този международен съюз трябва според Кошут да се ръководи от един съюзнически съвет, като столиците на отделните държави стават по за една година последователно неговото седалище.

Унгарските господстващи класи обаче не приемат този план, а се стремят към съглашение с Хабсбургите и подялба на властта с австрийския двор.

Политическата борба относно бъдещото държавно устройство на империята в началото на 60-те години завършва с победа на централизма. През февруари 1861 г. австрийският двор обявява т.нар. Февруарски патент, по силата на който държавата трябва да се организира като конституционна централистична монархия. Документът предвижда монархията да има централно правителство и парламент за цялата държава, като се запазват и местните парламенти по национални райони.

„Февруарският патент“ също остава неприложен. В състава на империята Унгария е най-силният и опасен противник на централизма и абсолютизма и Хабсбургите са принудени да се съобразяват с това. Те търсят пътища за компромис и възприемат курс на отстъпки пред Будапеща. В резултат на това през 1867 г. се постига съглашение за реорганизация на Хабсбургската монархия на дуалистична основа: в империята се обособяват две парламентарни държави — Австрия и Унгария, независими една от друга по отношение на вътрешното управление. Като „общи дела“ се смятат само външната политика, военните работи и свързаните с тях финанси, както и митническият съюз, който трябва да се подновява на всеки 10 години. Австрийският император е и крал на Унгария. За воденето на общите дела във Виена се учредяват общи министерства, контролирани от комисия, избрана от парламентите на Австрия и Унгария с равен брой членове. Унгария поема част от държавните дългове и плаща 30% от общите разходи.

След тази реорганизация Чехия, Словения, част от полските земи и част от Хърватия (п-в Истрия, Далмация и Военната граница) влизат в състава на австрийската част на империята, а всичко останало (Словакия, Хърватия, Славония, Войводина, градът Риека, Трансилвания) — в унгарската част. Общата държава след 1867 г. вече се именува Австро-Унгария.

Съглашението от 1867 г. в действителност означава съюз на господстващите класи и управляващите среди във Виена и Будапеща за политическа стабилизация и укрепване на империята като велика средноевропейска и балканска сила. Този съюз дава възможност на дунавската монархия да преодолее кризата от 60-те години и временно да се приспособи към икономическото и политическото развитие на Европа от края на XIX и началото на XX век.

За разлика от Османската империя през XIX век Хабсбургската монархия не изглежда да е „болен човек“. Напротив, в нейните предели се развива модерна за онова време промишленост, тя има висока материална и духовна култура и се представя, поне от формална гледна точка, за правова конституционна държава. Освен това тя е сериозна военна сила и активно участва в голямата политика. Пред нея не стои въпросът за защита на статуквото, поне що се отнася до балканската част на империята, а по-скоро за по-нататъшна експанзия и нови завоевания. Следователно трудно е да се предрече нейната скорошна гибел. Подобно нещо през XIX век почти никой не предвижда и никой не се кани да дели наследството J.

И все пак налице са немалко признаци за нестабилност. Вековната борба между централизма и автономизма, респ. федерализма в Хабсбургската империя, е в основата на тази нестабилност, която от време на време прераства в остра криза. Националната идея е тази, коята движи огромни маси и цели народи, от които е съставена империята. Както показва историческият опит, националната идея руши всяка многонационална държава. В един момент историята решава огромни многонационални империи вече да няма и една след друга те изчезват.

Хърватия в края на XVIII и началото на XIX век

Многовековното чуждо господство на Балканите има тежки последици за Хърватия с дългосрочно действие в няколко направления. Първо, разпокъсване на хърватските земи. Хърватия се състои от няколко области (Банска Хърватия, Славо-ния, п-в Истрия, Далмация с Дубровник, Военна граница) с различни господари, които често се сменят. До началото на XIX век част от хърватските земи е под властта на Венеция, друга — в пределите на Хабсбургската монархия, а дълго време до господство над хърватските земи се домогва и Османската империя. От началото на XIX век до 1814 г. в Далмация се разпорежда Наполеон, а след това — Австрия. Хабсбургите са пълни господари и във Военната граница. Същинска Хърватия със Славония пък е в подчинение на Унгария. Оттук и неизменното искане на хърватите за обединение на хърватските земи, проблем, който занимава много поколения хърватски политически дейци и държавници.

Второ, смесване на огромни човешки маси на хърватска територия. По време на Кандийската война (1645–1669 г.) многобройно население православни християни се установява в Далмация под венецианска власт, което образува ядрото на по-сетнешния сръбски етнически елемент около Задар и Шибеник. По същото време много хървати и черногорци се преселват на п-в Истрия, в района на гр. Пула. По време на следващата голяма война, тази на „Свещената лига“ срещу Османската империя (1683–1699 г.), многохиляден поток косовски сърби залива Славония и Южна Унгария. Там се настаняват и много немци и унгарци, в това число и много влиятелни и богати унгарски фамилии. Преселванията продължават на тласъци десетилетия наред и водят до съществени изменения на етническия състав на населението в хърватските земи във вреда на хърватския етнос.

Трето, ограничаване на хърватската държавност, опасност от ликвидиране на хърватската държавноисторическа традиция и право. В стремежа си за централизация на Австрийската империя Хабсбургите непрекъснато ограничават автономните права на Хърватия. На хърватска територия от края на XVI век трайно се организира една особена област, Военната граница, отделена като самостоятелно тяло под властта на Хабсбургите и независима от Кралство Хърватия. Освобождаваните от османска власт хърватски земи след успешни войни с Портата се присъединяват не към „Кралството“, а към Военната граница. Австрийските власти приемат сръбски бежанци на хърватска територия, като им предоставят съответни привилегии, срещу намеренията на хърватското (и унгарското) дворянство да ги превръща в зависими селяни. След отвоюването на Далмация от Венеция и Наполеон тя също остава вън от Кралство Хърватия като австрийска провинция.

Централизаторската политика на Хабсбургите насочва хърватските първенци към сътрудничество и единодействие с Унгария. Същевременно хърватската държавност в империята е застрашена от унгарското дворянство, което се стреми да наложи своята хегемония над Хърватия. Този стремеж се проявява най-напред в искането за уеднаквяване на хърватското с унгарското законодателство. За да се защитят от унгарската хегемония, хърватите търсят опора във Виена. През 1712 г. Хърватският събор приема т.нар. Хърватска прагматическа санкция, с която се признава правото на Хабсбургския дом да наследява хърватския престол и по женска линия. В специална декларация хърватите подчертават, че по отношение на Унгария Хърватия е напълно свободна, че някога тя е била в уния с нея, но по собствено желание, а не по принуда. Като награда затова Виенският двор гарантира на Хърватия нейните държавни права и упражнява натиск върху Унгария тя също да признае „Хърватската прагматическа санкция“.

„Хърватската прагматическа санкция“ десетилетия наред е опорен пункт на „хърватското държавноисторическо право“. Тя обаче се оказва слабо оръжие, което не може да защити хърватската държавност нито от централизаторската и германизаторската политика на Хабсбургите, нито от опитите за налагане на унгарска хегемония. Наистина, няколко жупи от Военната граница и отнетите по-рано владения на Зринските и Франкопаните се включват към хърватската държавна територия, но същевременно Хърватия е разделена на няколко окръга, управлявани от кралски комисари, а банската власт в Загреб губи по-раншното си значение. Става ясно, че Виенският двор държи сметка повече за Унгария, отколкото за Хърватия: градът Риека е обявен за „автономен град на Короната на Св. Стефан“, образуваното през 1767 г. отделно автономно хърватско правителство („Кралско вече“ под председателството на хърватския Бан) през 1779 г. се премахва, а неговите функции поема унгарското правителство. Застрашено повече от германизма и централизаторската политика на Хабсбургите, хърватското дворянство приема по-малкото зло — Унгария. През 1790 г. Хърватският събор решава Хърватия със Славония да остане в подчинение на унгарското правителство. Това решение, разбира се, съвсем не означава, че Хърватия прекратява съпротивата си срещу унгарския хегемонизъм и национален експанзионизъм. Напротив, хърватско-унгарският антагонизъм остава и се задълбочава — на искането за единна унгарска нация от Карпатите до Адриатика се противопоставя хърватското държавноисторическо право, което отстоява политическото равноправие на Хърватия в рамките на хърватско-унгарската общност под похлупака на общата империя.

Илиризмът

През първата половина на XIX век възниква силно хърватско национално движение. Разложението на феодалните отношения и проникването на капитализма в Хърватия, формирането на хърватска нация, повдигането на националното съзнание — ето главните предпоставки за разрастване на това движение и за засилване на съпротивата както срещу режима на Метерних, така и срещу маджаризаторската политика на унгарското дворянство. Носител на тази съпротива са млади хърватски интелектуалци, произхождащи от редовете на буржоазията или от икономически пропадащото дворянство. А главната движеща сила на борбата са народните маси — селяни, занаятчии, студенти, дребна буржоазия, работници.

Първата половина на XIX век дава на света видни представители на славянската наука като П. Шафарик, Ян. Колар, Е. Копитар, В. Караджич и др. Идеята за славянска етническа, историческа и езикова общност, която те развиват, прониква дълбоко в хърватското общество, става основа на хърватското национално възраждане. Един от представителите на хърватската интелигенция, видният поет, историк и лингвист на своето време Людевит Гай, става проводник на тази идея в Хърватия и родоначалник на движението, получило известност под името „Илиризъм“.

Илиризмът възниква през средата на 30-те години на XIX век. По своя състав Илирийското движение не е еднородно. В него участва значителна част от дворянството, хърватската интелигенция, част от търговско-промишлената буржоазия, много чиновници, свещеници и др. Виден ръководител на движението наред с Л. Гай е граф Янко Драшкович, дворянин и аристократ.

Илирийското движение си поставя за задача да развие националното съзнание не само сред хърватите, а сред всички южни славяни. То се противопоставя на маджаризаторската политика на унгарското дворянство и излиза главно с националнокултурна програма: признаване и употреба на хърватски език, създаване на общ книжовен език и правопис за всички южни славяни и пр. Единството на езика и правописа трябва според ръководителите на Илиризма да създаде културно единство, въз основа на което пък трябва да се изгради националното единство на южните славяни. Идеолозите на Илиризма смятат южнославянските народи за един-единствен илирийски народ и издигат идеята за създаване на „Велика Илирия“. В състава на тази „Велика Илирия“ Драшкович включва словенските земи, Хърватия и Славония с Военната граница, Далмация с Дубровник, Южна Унгария, Сърбия, Босна и Херцеговина, Македония, Албания, Черна гора и България.

В организационно отношение Илирийското движение е твърде неоформено, без строги организационни и програмни норми. Още през 30-те години в Илиризма се очертават две направления: буржоазно-дворянско начело с Людевит Гай, което обединява напредничавото дворянство, буржоазията, интелигенцията, част от духовенството и студентството, и консервативно направление начело с Янко Драшкович, към което гравитира голяма част от дворянството и духовенството, както и някои аристократи. И двете направления са далеч от революционните методи на политическа борба. Ръководителите и идеолозите на Илиризма не се опират на угнетените селски маси и очакват с помощта на реакционните сили на империята (императора, княз Метерних и пр.) да постигнат известни успехи в борбата срещу маджаризаторската политика на Унгария.

Илирийското движение развива активна културно-просветна дейност. През 1835–1836 г. започва издаването на „Илирске народне новине“ и списание „Даница илирска“. Основани са читалища, издателско дружество „Матица илирска“, което издава книги на хърватски език, и пр. Всичко това упражнява своето влияние върху Хърватския събор, който през 1847 г. решава да се въведе хърватският език в администрацията.

Въпреки своята обща южнославянска програма Илирийското движение си остава преди всичко хърватско националноосвободително движение. В политическо отношение неговата програма се свежда до две искания: 1. Обединение на хърватските земи (Хърватско, Славония, Далмация, Военната граница, Истра, Риека) в една държавноправна единица; 2. Разширяване самоуправлението на Хърватия по отношение на Унгария.

Още през 30-те години на XIX век в Хърватия се формират и първите политически партии. Противниците на Илиризма създават т.нар. Маджаронска партия, съставена от едри земевладелци и свързани с империята представители на буржоазията. Тази партия ратува за засилване на връзките на Хърватия с Унгария. Представителите на Илиризма пък образува т.нар. Народна партия. През 40-те години на XIX век в Илирийското движение се формира и демократично течение, което поставя въпроса за демократични изменения, за избирателни права и демократизация на Хърватския събор, за свобода на печата, създаване на отделно хърватско правителство и пр. Тази програма се възприема от народните маси, чиято роля в политическия живот на Хърватия бързо расте.

Революцията от 1848 г.

Преплитането на социалния гнет с националното потисничество в Хабсбургската монархия обуславя преплитане и на класовата и националната борба. Масите въстават срещу феодалните порядки за Социално-икономическо освобождение. Селяните от различните националности — сърби, хървати, чехи, немци, унгарци — се борят срещу феодалния строй, а заедно с това и за извоюване на национални права. Представителите на германската либерална буржоазия искат създаването на обединена Германия, италианците вдигат въстание за освобождение, чехите поставят въпроса за автономия в рамките на една реорганизирана на федеративен принцип Австрия, унгарските революционери водят борба за пълна независимост.

Южнославянските народи на Австрийската империя също поставят въпроса за своите национални права. При това националното движение на отделните народи в Австрийската империя поставя въпроса не само за освобождение на тези народи от австрийския гнет. Не по-маловажен, особено през втория етап на революцията през 1848 г., става и въпросът за взаимоотношенията между самите народи, влизащи в състава на империята. Това с особена сила важи за взаимоотношенията между сръбското и хърватското националноосвободително движение, от една страна, и унгарското — от друга, които се оказват на противоположни позиции.

Обществено-икономическото развитие в Австрийската империя следователно поставя за непосредствено решаване редица проблеми: ликвидиране на феодалните отношения, премахване на националното потисничество, създаване на национални държави и отстраняване на пречките за по-нататъшно развитие на капитализма. Революционните сили — селячеството, работниците, студентите, дребната буржоазия — се борят за революционно-демократическо разрешаване на тези проблеми. Австрийският двор, феодалната аристокрация, едрите земевладелци и висшата администрация, т.е. силите, свързани със съществуващия строй и режим, са главното препятствие пред революционното движение. А в лагера на буржоазията преобладаващо влияние имат представителите на едрия капитал, които се страхуват от революцията и се стремят към компромис с австрийския двор. Мартенските събития от 1848 г. във Виена дават тласък на революционните движения и в Хърватия. Вестите за падането на Метерниховия режим се посрещат с ентусиазъм. Навсякъде селяните въстават срещу представителите на феодално-бюрократичната администрация, прекратяват плащането на каквито и да било данъци, завземат общините, унищожават документацията за техните задължения и на отделни места пристъпват към разпределяне на земевладелските земи и инвентар. Освен това се съставят многобройни „Народни искания“, които се изпращат на Хърватския събор в Загреб, на бана или пък на други депутати. В тези „Народни искания“ се настоява за пълно ликвидиране на феодалната система, за премахване на всички феодални задължения и данъци, за снабдяване на безимотните селяни със земя за сметка на именията на феодалите и църквата, за пълна свобода на търговията и занаятите, установяване на народна власт на базата на народното самоуправление и т.н.

Сръбското и хърватското селячество, както и унгарското и словенското селячество се бори главно срещу феодалните порядки. През първия етап на революцията националните противоречия все още не се проявяват отчетливо и отстъпват на по-заден план. Хърватските, сръбските и унгарските селяни се борят като бедняци и дребни селяни против едрите земевладелци, но заедно с това, и то главно поради националистическата пропаганда на отделните нации, постепенно започва все по-остро да се чувства националната поляризация, която впоследствие прераства в открита национална вражда и ожесточена война.

Активно участие в събитията от 1848 г. взема, разбира се, и местната буржоазия. Най-влиятелна в Хърватия по това време е Народната партия и особено представителите на нейната левица — Богослав Шулек, Людевит Вукотинович и др., които издават вестниците „Словенски юг“ и „Приятел пука“. На 25 март 1848 г. ръководителите на Народната партия и хърватските либерали свикват т.нар. Велика народна скупщина в Загреб, която избира за хърватски Бан граничарския полковник Йосип Йелачич, офицер на австрийска служба. Освен това Скупщината излиза с програмен документ, в който са формулирани хърватските „народни искания“. Поставя се въпросът за обединяване на Далмация и Военната граница с Хърватия и Славония в „Триединно кралство“, иска се създаване на автономно хърватско правителство, отговорно пред Хърватския събор, въвеждане на хърватския език като официален в администрацията, училищата, църквата и пр., както и разширяване на избирателните права. Наред с това „Народните искания“ предвиждат свобода на словото, свобода на вероизповеданието, право на обучение, организации, събрания, петиции, равенство на гражданите пред съда и законите, въвеждане на общо данъчно облагане, освобождаване на селяните от феодални повинности и пр. Всички тези искания трябва да бъдат осъществени в рамките на общата империя — Скупщината изразява своята вярност към унгарската корона и династията на Хабсбургите. На 26 март 1848 г. една делегация от 400 души потегля от Загреб към Виена, за да връчи „Народните искания“ на Виенския двор.

Още през март 1848 г. хърватската буржоазия проявява сериозно безпокойство във връзка с революционните искания на селячеството. В Загреб, Карловац и други градове възниква Национална гвардия, чиято задача е да защитава обявените свободи, но и да ограничава народните вълнения. На 25 април Бан Йелачич издава манифест, с който се отменят феодалните задължения на селяните, а два дни след това, на 27 април — документ за създаване на полеви съдилища срещу всички, които посягат на чуждо имущество без разрешение на съответните власти.

През втория етап на революцията в Австрийската империя, етапа на нейното развитие по низходяща линия и поражение, все повече се изострят националните противоречия в империята, в това число и хърватско-унгарските противоречия. Освен с някои социално-икономически промени през юни 1848 г. Хърватският събор се занимава и с въпроси от държавноправен и национален характер. Съборът предлага да се реорганизира Австрийската империя като федерация на равноправни общности, ползващи се с вътрешна автономия. Хърватия и Славония трябва да запазят своята връзка с Унгария, но на основата на свободата и равенството. Отхвърлят се всякакви компетенции на Унгария във вътрешното управление на Хърватия, а Йелачич е тържествено въведен на поста Бан на страната. Върховната власт според решенията на събора следва да се предаде на държавно вече начело с бана. Съборът отново се изказва за обединение на Хърватия и Славония в „Триединно кралство“. Освен това съборът излиза с декларация за солидарност с Всеславянския конгрес в Прага и за тесен съюз на „Триединното кралство“ със Сръбска Войводина.

Унгарското правителство обаче продължава да третира Хърватия като територия, принадлежаща на Унгария. То не признава решенията на Хърватския събор и не иска да удовлетвори хърватските национални искания. В отговор на тази позиция в Хърватия започва широка национална пропаганда, която подготвя общественото мнение за война срещу унгарската революция.

Революционните движения в Австрийската империя през 1848 г. се ръководят от няколко национални центъра с различни тенденции и цели, като в повечето случаи ръководството е в ръцете на умерени политици, страхуващи се от разгръщане на революционната борба. Това дава възможност на австрийския двор да маневрира и да използва едни народи срещу други.

През март — април Виена непрекъснато маневрира, като показва готовност ту за подкрепа на хърватските национални искания, ту за приемане на унгарските предложения. Впоследствие Хабсбургите насърчават противниците на унгарската революция, но не изпълняват и националните искания на сърби и хървати в империята. Едва след като сръбското и хърватското национално движение сигурно е насочено в изгодна за австрийския двор посока — против революцията, Виена формално решава да изпълни най-важните национални искания на хърватите. Банът Йелачич е назначен от императора и за началник на Военната граница и управител на Далмация и Рийека. По този начин привидно е извършено обединение на хърватските земи, като единството олицетворява Бан Йелачич. Фактически това означава поставяне и на Хърватия под австрийска власт, тъй като банът не е в зависимост от Хърватския събор, а в зависимост от Виена.

От лятото и есента на 1848 г. хърватското националноосвободително движение главно поради националните вражди и националистически изстъпления се превръща в резерв на австрийския двор за потушаване на революцията. В началото на септември 1848 г. Йелачич обявява война на Унгария, преминава река Драва и начело на десетки хиляди хърватски войски се включва в контрареволюционния лагер. Поради упоритата съпротива на унгарските революционни войски на 29 септември той е принуден да отстъпи към австрийската граница. На 1 ноември неговите войски разгромяват избухналото още на 6 октомври въстание в австрийската столица. С това съотношението на силите преминава решително в полза на контрареволюцията.

Хърватското национално движение през 50-те и 60-те години на XIX век

След поражението на революцията от 1848 г. главните политически сили в Хабсбургската монархия — придворната аристокрация, австрийската буржоазия, дво-рянството и част от либералната буржоазия в Унгария, Чехия и Хърватия, са готови да приемат и оправдаят възстановяването на абсолютизма и централизма в империята. А силите на революцията са слаби, разбити и неорганизирани, много от водачите им — избити или избягали в емиграция. В края на 1849 г. по-голямата част от Средна Европа е заета от австрийски военни части. Най-надеждните от тях са разположени в Унгария и Ломбардия за сподавяне на националните движения там. Виенският двор по образния израз на един съвременник по това време има четири опори: изправена армия, седящо чиновничество, коленичещи свещеници и пълзяща тайна полиция.

Въпреки всичко това през 50-те и 60-те години настъпват редица промени, които засягат и Хърватия. Селяните се освобождават постепенно от феодални повинности, настъпва процес на диференциация, неколкостотин едри земевладелци владеят около една четвърт от земята, селяните задлъжняват към земевладелците, градските търговци и лихвари, ускорява се процесът на разслоение сред селячеството, настъпват промени и в градското стопанство, но в сравнение с Чехия, Словения, Австрия и Унгария индустриалното развитие на Хърватия изостава. Най-изостанал район в случая се оказва Далмация — там промишлеността е в зачатъчно състояние, а селското стопанство почива на полуфеодални форми на стопанисване при голяма разпокъсаност на поземлените участъци.

„Баховият абсолютизъм“ не се натъква на особена съпротива в Хърватия, Й. Йелачич продължава да е Бан на страната, но не представлява нищо повече от един императорски наместник. Хърватският събор вече не се свиква и се прекратяват всякакви политически акции. Това не означава, разбира се, че Хърватия се е примирила. Напротив, хърватските национални сили само временно се притаяват, а когато в началото на 60-те години Хабсбургската монархия изпада в криза, те отново се раздвижват.

Наскоро след провъзгласяването на „Февруарския патент“ се свиква в Загреб Хърватският събор (1861), който да определи становището на Хърватия спрямо Виена и Будапеща. В разискванията е отразено желанието за обединяване на хърватските земи в едно цяло, но заедно с това се появяват и сериозни разногласия. На този събор фактически се очертават отделни политически партии, които започват да играят все по-важна роля в политическия живот на Хърватия през втората половина на XIX век. В Хърватския събор от 1861 г. мнозинство има Илирската народна партия. В нея обаче се очертават три групи: десница, в която важна фигура е Иван Мажуранич и която се бори за постигане на известен компромис с монархията; център — с най-виден представител Й. Щросмайер, който е за широка вътрешна автономия на Хърватия и е привърженик на идеята за южнославянска взаимност и единство; левица — начело с Анте Старчевич и Еуген Кватерник, която излиза с радикална политическа програма за самостоятелност на Хърватия. Тази програма се основава на историческото държавно и народностно право на Хърватия и се възприема от дребната буржоазия, интелигенцията и богатия слой в селото. Това крило от Народната партия впоследствие се организира в самостоятелна партия, наречена Партия на правото (Правашка партия).

Въпреки разликата между отделните групи, представени в Хърватския събор, при решаването на въпроса за изпращането на хърватски представители в централния парламент надделява схващането, че Хърватия въобще не трябва да изпраща такива представители във Виена. В отговор на това през февруари 1861 г. австрийският двор разпуска Хърватския събор и образува във Виена специална Хърватска канцелария начело с Иван Мажуранич, на която са предоставени известни пълномощия относно вътрешното управление, образование, правосъдие и пр.

Настъпва раздвижване в политическия живот и на Далмация. През 60-те години на XIX век представителите на сръбската и хърватската интелигенция в Далмация отново излизат с искане за обединение с Хърватия и употреба на народния език в администрацията и училищата. При поддръжката на част от земевладелците, търговската и селската буржоазия те създават Народна паритя, която пропагандира идеите на парламентаризма и демократичните свободи. С подкрепата на Щросмайер през 1862 г. тази партия започва да издава свой вестник „Народен лист“ в Задар.

Против Народната партия се обявява италианската и италианизираната буржоазия, както и някои едри земевладелци и чиновници от Далмация, които не знаят сърбохърватски език. Те излизат с лозунга за „автономия“, като заявяват, че далматинците не са хървати или сърби, а особен народ. Австрийските власти подкрепят тези именно „автономисти“.

Хърватско-унгарското споразумение от 1868 г.

Австро-унгарското споразумение от 1867 г., осъществено без и независимо от обществено-политическите движения в другите национални райони на империята, се посреща враждебно от обществеността на Хърватия. На 1 май 1867 г. се насрочва свикване на Хърватския събор, който според създателите на австро-унгарското споразумение трябва да избере свои делегати, които да присъстват на коронацията на австрийския император за унгарски и хърватски крал. По този начин Виенският двор смята да застави Хърватия да приеме свършения факт. Същевременно водачът на Народната партия Й. Щросмайер е повикан на аудиенция при императора и не е допуснат да участва в работата на Хърватския събор. Въпреки това Хърватският събор отказва да приеме австро-унгарското съглашение и да изпрати свои делегати за участие в коронацията. Поради това той бива разпуснат.

Като не успява да принуди Хърватския събор, в който мнозинство има Народната партия на Щросмайер, да приеме унгарската хегемония над хърватските земи, унгарското правителство назначава за хърватски Бан маджарона барон Левин Раух. Същевременно се налага нов избирателен закон. На новите избори за събор в Хърватия мнозинство получават привържениците на Маджаронската партия. От 66 депутати в събора 34 са чиновници.

Този събор избира една делегация, която води преговори с Унгария и през 1868 г. сключва унгарско-хърватско споразумение. Според това споразумение Хърватия си остава в рамките на Унгария, но получава известна вътрешна автономия, като има свой държавноправен статут — събор, Бан, хърватско правителство и пр.

Обаче банът и другите органи на хърватската автономна власт са поставени в зависимост от унгарското правителство. Споразумението не предвижда обединение на хърватските земи, искане, под знака на което се развива хърватското национално движение през XIX век. Далмация остава и по-нататък под властта на Австрия, а Риека и Междумурието — под унгарска власт. По въпросите за финансите, търговията, съобщенията, отбраната и пр. Хърватия не получава автономия — тези въпроси остават в компетенция на парламента в Будапеща, като към съответните унгарски министерства са образувани отдели за Хърватия.

Хърватско-унгарското споразумение от 1868 г. предизвиква общо недоволство в Хърватия. Против споразумението е най-силната политическа партия по това време — Народната партия. При следващите избори тя отново получава мнозинство в Хърватския събор, но този събор е разпуснат още преди откриването му. Особено активна дейност против Хърватско-унгарското споразумение развива Партията на правото начело с Анте Старчевич и Еуген Кватерник. Ръководителите на тази партия постепенно изоставят традиционната хърватска политика на лавиране между Виена и Будапеща и тръгват по линията на по-откритата борба за извоюване на независимост на Хърватия.

Най-активен в това отношение е Кватерник. В борбата си против Австрия той търси подкрепа от различни места: Франция, Италия, Русия, чешки, полски и унгарски революционери емигранти. Най-големи надежди обаче Кватерник възлага на граничарите от Военната граница, които се вълнуват поради слуховете за предстоящото нейно разтурване, за тяхното разоръжаване и превръщане в бедни селяни. Кватерник се надява, че едно открито въстание в Хърватия, подкрепено от Военната граница и Далмация, ще доведе до осъществяване на неговия идеал — независима и обединена хърватска държава. С помощта на свои близки сътрудници и приятели — А. Ракияш, П. Върдоляк, В. Бах, Р. Чуич и др., в началото на октомври 1871 г. Кватерник се опитва да вдигне въстание във Военната граница с център село Рако-вица. Още в началото на бунта е образувано „хърватско народно правителство“ начело с Кватерник и е издадено възвание към народа, в което се казва, че всички народни сили трябва да се насочат за „освобождаване на народа от швабско-маджарското господство“.

Бунтът не е добре организиран и не взема широки размери. В основната си маса граничарите от Военната граница остават верни на Хабсбургската монархия. Бунтът в Раковица и нейната околност е бързо потушен, а Кватерник загива.

След бунта на Кватерник унгарските управляващи среди проявяват по-голяма готовност за известна ревизия на Хърватско-унгарското споразумение от 1868 г. Десницата на Народната партия начело с Ив. Мажуранич също е примиренчески настроена към това споразумение и е готова да го приеме. През 70-те години тя оперира с лозунга за „реална политика“. Центърът в Народната партия също се отказва от главните точки на своята програма и възприема идеята за ревизия на Хърватско-унгарското споразумение. Самият Щросмайер се съгласява в края на 1871 г. и началото на 1872 г. да участва в преговорите с унгарското ръководство.

През 1873 г. е постигнат хърватско-унгарски компромис за ревизия на споразумението от 1868 г. Тази ревизия не изменя по същество положението на Хърватия в рамките на Унгария, но създава условия за известно смекчаване на политическото напрежение. Хърватия получава право да използва 45% от финансовите средства за вътрешни нужди. Сега Щросмайер се оттегля от активна политическа дейност, а партията на Мажуранич си осигурява подкрепата на унгарските власти и след като през 1873 г. получава мнозинство в Хърватския събор, идва на власт.

Управлението на Мажуранич (1873–1880) осъществява редица реформи, насочени към модернизация на държавното управление. Същевременно са постигнати известни успехи в областта на просветната политика — намаляване на контрола на църквата над училището, откриване на нови училища и институти, включително и на университета в Загреб (1874 г.). Освен това по време на управлението на Мажуранич се разиграват изключително важни външнополитически събития на Балканите, които намират своето отражение и в Хърватия. По време на въстанието в Босна от 1875 г. населението на Хърватия искрено подпомага въстаниците със средства и доброволци. Руско-турската война и освобождението на България пък се посрещат почти от всички слоеве на населението с особено въодушевление. Непрекъснато нарастват надеждите за собствено национално освобождение. А окупацията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария предизвиква всеобщо недоволство и разочарование. Заедно с това се проявява и стремежът на хърватската буржоазия за присъединяване на Босна и Херцеговина към Хърватия.

Обаче от разигралите се през 1875–1879 г. събития на Балканите Хърватия не получава нищо. Единствена придобивка, осъществена по време на управлението на Мажуранич, е присъединяването на територията на Военната граница към Хърватия (1881 г.).

Преустройството на Австрийската империя на дуалистична основа и вътрешнополитическите борби относно по-нататъшната съдба на южнославянските народи в Австро-Унгария предизвикват раздвижване на политическите сили и в Далмация. Борбата тук се води между двете партии: Народната и Автономистката, които сочат две различни линии в политическото развитие на Далмация. Народната партия излиза с лозунги за обединение на Далмация с Хърватия, докато италианската и италианизираната буржоазия, представена от Автономистката партия, оперира с лозунга за автономия. Поради реакционния избирателен закон и подкрепата на австрийските власти изборите за Далматинския събор през 1867 г. биват спечелени от автоно-мистите и тази консервативна група проваля акцията за присъединяване на Далмация към Хърватия. Независимо от това Народната партия постепенно засилва позициите си и на следващите избори (1870 г.) постига победа над автономистите. Но Далмация и по-нататък си остава австрийска провинция с твърде ограничени автономни права. След укрепването надуализма в Австро-Унгария Народната партия не снема лозунга за обединение на Далмация с Хърватия, но на практика постига само частични отстъпки.

През втората половина на XIX век значително разпространение в Далмация получават идеите на южнославянската взаимност и единство. Но докато през 60-те години далматинските хървати и сърби излизат в единен фронт, през 70-те години и тук прониква хърватска и сръбска националистическа пропаганда. Бързо се разпространява идеологията на правашкото движение на А. Старчевич. Великохърватите не признават правата на сърбите в Далмация. Това води до изостряне на сръбско-хърватските отношения и създаване на отделна Сръбска народна партия (1879 г.), която се обявява против присъединяването на Далмация към Хърватия. Сред сръбското население се лансира идеята за обединение на всички земи, населени със сърби, в една обща сръбска държава. Великосръбството и великохърватството влизат в остра схватка, която ще сложи отпечатък върху цялото по-нататъшно историческо развитие на сърби и хървати.

„Пречанските сърби“

Понятието „пречанин“, „пречански сърбин“ възниква още в османския период на балканската история. Така сърбите — поданици на султана, започват да наричат своите сънародници, преминали на австрийска територия и станали поданици на австрийския император. По данни на военно преброяване общият брой на сърбите в пределите на Хабсбургската империя през 1851 г. възлиза на повече от един милион и 400 хиляди души. През първата поливина на XIX век те вече са мнозинство от населението на областите Банат, Бачка, Бараня и Срем, които получават общото име Сръбска Войводина или само Войводина. Освен сърби там съжителстват помежду си и много други народности — унгарци, немци, румънци, словаци и пр. Пречанските сърби живеят при два различни държавно-политически статута: един за Военната граница, друг за районите с гражданско управление, т.нар. Провинциал. И в единия, и в другия случай те запазват и отстояват своята автономия в управлението на вътрешните си работи. До края на XVIII век духовен, политически и културно-просветен обединител на сръбството е сръбската православна църква. Пречанските сърби имат своя източноправославна митрополия с резиденция в Сремски Карловци, епископии и редица сръбски църковни общини в империята на Хабсбургите. Особена роля в църковния и политическия живот на сърбите играят народно-църковните събори, които решават различни църковно-просветни и политически въпроси на сръбството. Главната фигура тук е сръбският митрополит (след 1848 г. патриарх), който назначава, съди, потвърждава търговски и занаятчийски статути и пр.

Източноправославната църква на Пречанските сърби, първоначално дадените им привилегии, тяхната църковно-училищна автономия — това безспорно са едни от факторите за оцеляването на сръбството на територията на Хабсбургската монархия. Друг фактор сигурно е развиващата се сръбска национална идея. Всъщност Пречанските сърби никога не скъсват връзките си с останалото сръбство, въпреки всички изпитания те никога не губят своята религия, език и народностна памет. Напротив, и те, както и сърбите от Османската империя непрекъснато се самозареждат и себепатриотизират със спомени от минали времена, с легенди и приказки за Душан Силни, Косово поле, Милош Обилич, Сибинянин Янко или Кралевич Марко.

Освен това Пречанските сърби се възползват от реформите на Мария Терезия и Йосиф II, за да открият свои училища и да развият сръбската просвета и наука на територията на Австрийската империя — повечето от сръбските селища там имат свои основни училища, откриват се сръбски гимназии, възникват сръбски културни центрове (Виена, Сремски Карловци, Нови Сад, Земун), създава се сръбска интелигенция, която усвоява идеите на европейското Просвещение и ги разпространява сред сръбството. Там именно се отглежда сръбският интелектуален елит, който постепенно измества сръбската православна църква от ръководството на духовния и политическия живот на Пречанските сърби.

Особено важна предпоставка за възникване на сръбското национално движение във Войводина е проникването на капитализма и появата на сръбска буржоазия. Наистина, Банат, Бачка, Бараня и Срем остават земеделски райони, където индустрия през първата половина на XIX век още няма, но се развиват занаятчийство и търговия, възникват градски средища, които се откупват от феодални и военни задължения и стават свободни кралски градове. Там се развива градски живот, там намират прием лозунгите на Френската революция, а оттам те се разпространяват и сред граничарското и селското население. И постепенно започват да се променят понятията за обществото и държавността, за дворянството и църквата, за съсловията и властите. Още през 1688 г. се появява сръбска светска държавническа концепция за създаване на „Илирско царство“ начело с потомци на някогашните сръбски деспоти. В началото на XIX век тази концепция се трансформира в искане за създаване на „славяно-сръбско царство“. Сръбската държавническа концепция от онова време още не владее умовете на Пречанските сърби, но реализирането на една част от нея — учредяването на собствена самостоятелна териториална държавна единица в рамките на Хабсбургската монархия — е въпрос на непосредствена политика и практика.

Революцията от 1848 г.

Сръбското национално движение във Войводина е насочено главно срещу абсолютисткия режим на Метерних. Против този режим са, разбира се, и унгарската буржоазия и унгарското либерално дворянство. Въпреки това между сръбското и унгарското национално движение не се постига единодействие, тъй като Унгария се противопоставя на националноосвободителното движение на другите народи в унгарската част на империята. Ръководителите на унгарското национално движение, борейки се против Австрия, се стремят да подчинят сърбите от Войводина на своята власт. Това води до противопоставяне на сръбското (и хърватското) национално движение на унгарското, което се оказва в полза на Хабсбургската реакция.

Събитията от пролетта на 1848 г. бързо въвличат в своята орбита и Пречанските сърби. Още в първите дни на революцията населението на войводинските градове въстава срещу съществуващото военно и гражданско управление. В Панчево и Земун е свалена военнобюрократичната власт и на 22 март 1848 г. е прокламирано присъединяването на граничарските градове към областите с гражданско управление. В Нови Сад революционният комитет на гражданите провъзгласява равноправие независимо от народност и вероизповедание и създава своя гвардия. Подобни акции има през март — април 1848 г. и в други градове от Войводина.

Разгръща се широка кампания за съставяне на петиции. В края на март и началото на април 1848 г. в различните войводински градове са свикани народни скупщини, които съставят петиции с искания пред австрийските власти за отделни отстъпки. Петицията на Новосадската скупщина от 29 март например иска въвеждане на сръбски език, свобода и равенство на вероизповеданията, възстановяване на правата на събора да се разпорежда в църковно-училищните въпроси, право на сърбите да заемат чиновнически места, пълна собственост на граничарите върху земята и пр. Както се вижда, тази петиция по-малко се занимава със социално-икономическите въпроси, а засяга преди всичко национални и църковно-религиозни искания.

За разпространението на сръбската национална програма във Войводина има благоприятна почва, тъй като селячеството в основната си маса е сръбско, а помешчиците — унгарци. Затова борбата против унгарския гнет се схваща от селячеството като борба за ликвидиране господството на феодалите земевладелци. Твърде важна роля в това отношение играе и отрицателното отношение на унгарското правителство към сръбските национални искания. Тезата на унгарските представители за съществуването само на един-единствен народ в Унгария, тяхната националистическа позиция безспорно е важна предпоставка за изостряне на националните вражди във Войводина.

В такава обстановка на непрекъснато изостряне на отношенията между сръбското национално движение и Унгария през май 1848 г. в Сремски Карловци се свиква голяма Народна скупщина, съставена от представители на всички сърби от Унгария и Хърватия. Скупщината решава да поиска създаването на „Сръбска Войводина“, включваща в своя състав Банат, Бачка, Бараня и Срем, включително и територията на сръбската Военна граница. Същевременно е прокламиран политически съюз между „Сръбска Войводина“ и „Триединното кралство“ (Хърватия, Славония, Далмация). Избран е граничарският полковник Стефан Шупликац за първи войвода, а митрополитът Раячич е провъзгласен за патриарх. Избран е и главен комитет от 50 души, който трябва да ръководи изпълнението на приетите решения до свикването на общ народен събор. Начело на този комитет застава Джордже Стратимирович, привърженик на идеята за федеративно преустройство на Хабсбургската монархия.

Унгарските власти обаче обявяват всичко това за незаконно, в резултат на което още повече се изострят сръбско-унгарските противоречия. И от едната, и от другата страна закипява трескава подготовка за война, която скоро става факт. Някои градове и селища по няколко пъти минават от ръце в ръце. Особено тежки боеве се водят около Сентомаш (наречен по това време Сърбобран), Вършац, Бечкерек и др. В събитията се намесва и Сърбия, като подпомага движението на войво-динските сърби с пари, оръжие и доброволци. В Белград е създаден „Демократичен панславистки клуб“, чиито членове заминават за Войводина. Събрани са и много доброволци (от 5 до 8 хиляди души), които получават издръжка от сръбското правителство, за да се бият по бойните полета оттатък Дунав и Сава в защита на сръбската автономия. Техен командир става Стефан Кничанин, съветник в Сърбия и доверено лице на Гарашанин. Като емисари на княз Александър Караджорджевич и Илия Гарашанин действат и сръбските политически мъже Стоян Симич и Стефан Стефанович, които често пътуват за срещи и разговори с патриарха Раячич и командващия сръбските доброволци във Войводина Ст. Кничанин.

Крайният резултат от сръбско-унгарската война от лятото и есента на 1848 г. би могъл да се изрази с българската поговорка „Двама се карат — трети печели“. Третият в случая е Австрия, Хабсбургите. Ръководните фактори във Виена привидно допускат обединение на хърватските земи чрез личността на Бан Й. Йелачич и признават „Сръбска Войводина“, но не като самостоятелна автономна държавна единица, а като област под австрийско управление. Сръбското национално движение от своя страна става резерв на австрийския двор за потушаване на унгарската революция. В същата насока действа и хърватското национално движение, а накрая се намесва и Русия и всичко се подрежда в полза на Хабсбургите. Обективно и Сърбия им прави голяма услуга, макар намерението на Гарашанин да не е такова — той изпраща Кничанин и сръбските бойци във Войводина да отстояват автономията на Пречанските сърби, а не да спасяват Хабсбургската империя. Затова и отказва след разгрома на унгарците през 1849 г. да приеме предложения му австрийски орден.

Съдбата на Войводина след революцията от 1848 г.

По време на революцията от 1848 г. Виенският двор създава отделна от Унгария административно-териториална единица под името „Сръбска Войводина и Тамишки Банат“. В състава на тази единица са включени и някои несръбски национални райони, за сметка на което пък Срем остава в рамките на Хърватия, а Петроварадински окръг — в състава на Военната граница. Дори центърът на сръбската патриаршия Сремски Карловци не влиза в състава на Сръбска Войводина. След поражението на революцията Войводина временно остава да съществува като отделна административна единица (до 1860 г.). Виенският двор обаче успява временно да задуши почти всички прояви на сръбско национално движение в тази област.

След революцията от 1848 г. областите на Пречанските сърби (Банат, Бачка, Бараня и Срем) си остават сравнително изостанал селскостопански район. Доколкото се развива промишленост, то тя е представена почти изключително от дребни предприятия, занимаващи се главно с преработка на селскостопански суровини: мелници, спиртоварни, консерви, обувки и пр. Значителна част от предприятията имат сезонен характер и експлоатират неквалифицирана и нископлатена работна сила. През 1870 г. общата мощност на машините в предприятията на Войводина не надминава 2 хил. конски сили. При това както в другите южнославянски земи на Хабсбургската монархия, така и във Войводина австрийският и унгарският капитал имат привилегировано положение. Сръбската буржоазия е твърде слаба и влага своите капитали не толкава в промишлеността, колкото в търговията, земеделието и банковото дело и кредита. Тя не оказва сериозна съпротива на Баховия абсолютизъм, но не приема провеждания от Виена курс на отстъпки пред Будапеща за сметка на сръбските национални завоевания. И когато през 1860 г. Войводина е ликвидирана като отделна административна единица и обявена за съставна част на Унгария, сърбите протестират. През 1861 г. те свикват конференция на представители на сръбската църква и либералната буржоазия в Сремски Карловци, чието главно искане е да се възстанови Войводина, която да включва областите Срем, Банат, Бачка и Бараня и част от Военната граница.

От средата на 60-те години на XIX век сръбското население от Войводина все по-определено подкрепя позициите и лозунгите на либералната буржоазия начело със Светозар Милетич. Сега ръководството на борбата за национално признаване, автономия и политически права на сърбите в империята преминава от висшето духовенство към Либералната партия. Заедно с това центърът на политическия живот на сърбите се премества от Сремски Карловци в Нови Сад.

Известни изменения в политическия живот на Войводина настъпват и след австро-унгарското споразумение от 1867 г. Съгласно това споразумение Войводина не е възстановена като самостоятелна административно-политическа единица и остава в рамките на Унгария. Нова вълна на маджаризация на неунгарското население залива тази област. В такива условия през 1869 г. се свиква конференция на сръбските представители във Велики Бечкерек, на която най-силно влияние имат представителите на сръбската либерална буржоазия начело със Светозар Милетич. Тази конференция учредява Сръбска либерална партия и приема нейната програма.

Програмата на Либералната партия изисква утвърждаването на национални административни и избирателни окръзи там, където съответните националности имат мнозинство, свободно ползване на родния език в административно-служебните дела, обучение на роден език и пр. Тя изхожда от предпоставката за съюз на сръбската либерална буржоазия с унгарската либерална опозиция и с другите угнетени народи — румънци, словаци, унгарци. В областта на външната политика Либералната партия си поставя за задача да води борба против завоевателната политика на Австро-Унгария на Балканите и против намесата на други държави в освободителното движение на балканските народи под турска власт. Социално-икономически искания в програмата на партията не са включени.

Създаването на Либералната партия представлява крачка напред в обединяването на сръбските национални сили за борба срещу икономическото ограбване, националното потисничество и реакционните режими. Обаче унгарските власти предприемат редица мерки с оглед задушаване на политическата активност и ликвидиране на националното движение във Войводина. На особено преследване е подложен политическият водач на войводинските сърби Светозар Милетич. Преследванията и затворите правят своето. Милетич е физически и духовно изтощен и е принуден да напусне политическата арена. Заедно с това все по-подчертано избухват противоречия в самия лагер на сръбската буржоазия във Войводина. Едни изтъкват като необходимост политиката на сътрудничество с Будапеща. Те се опитват да създадат и своя партия със самостоятелна програма, но поради съпротивата на привържениците на Милетич този опит не успява. Други пък агитират в полза на идеята, че борбата за запазване на църковната автономия е най-добрият път за предпазване на сръбското население от маджаризация. При това църквата, заинтересована за запазване на своите имения и привилегии, се стреми без особени сътресения да съгласува църковноправославните и националните си чувства с политиката на Виена и Будапеща. Няма единство и в самата Либерална партия. В нея постепенно се очертава групата на по-умерените, които още през 70-те години на XIX век се обединяват около Михаил-Полит Десанчич и вестника „Браник“. По-радикалните елементи от Либералната партия се обединяват около Яша Томич и образуват Сръбска радикална народна партия. Това разцепление се отразява неблагоприятно върху националното движение във Войводина и дава възможност на унгарските власти да засилят маджаризацията на населението. Така политическата борба във Войводина постепенно замира и е сведена всъщност до въпросите на църковното самоуправление.

Държавно-политическо положение

До края на XVIII век Словения неизменно принадлежи към австрийската част на Хабсбургската монархия. Наполеоновите войни на границата между двата века, XVIII и XIX, временно променят това положение: през 1797 г. изчезва Венеция от политическата карта на Европа, а нейните владения по Далматинското крайбрежие минават под австрийска власт. През 1805 г. Наполеон побеждава Австрия и отнема бившите владения на Венеция (южната част на п-в Истрия и Далмация) от нея (По-жунски мир). През 1806 г. Франция образува от Далмация отделна френска държавна област, управлявана от генерал-губернатор със седалище в Задар. Разделена е на 4 административни окръга (Задар, Шибеник, Сплит и Макарска) и 17 кантона. Управлява се от наместнически съвет, който има няколко отдела — за вътрешни работи, просвета, правосъдие, финанси и пр. Губернатор на областта става Наполеоновият генерал Мармон.

През 1807 г. към тази област французите присъединяват Бока Которска, а през 1806 г. — Дубровник (Тилзитски мир). Формално Дубровнишката република прекратява съществуването си през 1808 г. През 1809 г. Наполеон завладява Словения (Западна Корушка, Кранска, Горица, Триест), част от Хърватия и от Военната граница (Шьонбрунски мир). Така Наполеон откъсва Австрийската империя от Адриатика. От завладените южнославянски територии той създава отделна административна единица, наречена „Провинция Илирия“, подчинена на френското правителство под непосредственото управление на генерал-губернатор, чието седалище е в Любляна. Създава се съвсем нова администрация, извършва се ново административно деление (дистрикт, кантон, градска и селска община), съдебната власт е отделена от изпълнителната, въведен е принципът на равноправие на съсловията и гражданите пред закона, както и при изпълнението на техните задължения (данъци, военна служба, задължителен граждански брак и пр.), осъществяват се и някои мерки в полза на селяните, пресушават се блата, организират се панаири, строят се пътища, провъзгласява се свобода на търговията и занаятчийството.

Развива се просветното дело, влиза в употреба словенският език, местни кадри заемат обществени служби и постове, афишира се словенската национална идентичност.

След поражението на Наполеон през 1813 г. Словения се връща под властта на Хабсбургите. Словенските земи стават австрийско „Словенско кралство“, в състава на което до 1822 г. влизат и части от хърватските територии до р. Сава. Словения е разделена на различни териториално-административни единици (Кранска, Корушка, п-в Истрия, Триест), подчинени пряко на Виена. Селската община е не само административно-управленска, но и данъкоплатна единица. Френският език, въведен в администрацията на френската „Провинция Илирия“, се замества с немски (в Далмация служебен език става италианският). Властите осъществяват описване и класификация на имотите и създават модерен кадастър, който се използва до най-ново време. Както в цялата империя, така и в словенските земи в продължение на няколко десетилетия вилнее духът на абсолютизма и реакцията, чийто синоним става канцлерът Метерних.

Социално-икономическо развитие

Словения е най-развитата в икономическо отношение област от южнославянските земи под австрийска власт. Тук още през XVI век възникват манифактурни предприятия, развиват се градове, занаятчийство, търговия, рудодобивна промишленост и пр. През първата половина на XIX век старинните предприятия от манифактурен тип вече изчезват под ударите на конкуренцията на фабриките и заводите. Развива се по-нататък промишлеността: рудодобивна, металообработваща, питейна, текстилна, строителна, дървообработваща, хартиена, стъкларска и пр. Любляна, Марибор, Целе, Йесеница, Търбовле и други градове стават големи промишлени центрове. През 50-те години на века се строи жп линията Виена — Любляна — Триест, която придобива важно значение в икономиката на Словения, а Триест става голям индустриален и търговски център. Важни позиции в икономиката на Словения както и по-рано държи чуждестранният капитал — австрийски, немски, отчасти френски и английски.

Промишленото развитие на Словения води до промени в социалната структура на обществото. Нараства градското население, заето в разни занаятчийски работилници, манифактурни предприятия, фабрики, търговия и услуги. Възниква и местна буржоазия, сравнително слаба — най-големите собственици на манифактури и индустриални предприятия са чужденци, а словенските занаятчии, дребни търговци и индустриалци си остават зависими от тях. Що се отнася до селското стопанство, то словенският селянин е в още по-неблагоприятно положение. Той е лично свободен, но не може да се откупи и да обзаведе собствено проспериращо стопанство. Пред него има само две възможности — да продължи да работи земята, на която живее, като изпълнява феодалните си задължения към земевладелеца (ангария, парични плащания), или да отиде в града и да стане работник. При това както капиталистите, така и земевладелците на територията на Словения в мнозинството си са чужденци. И тук както в много други области на Хабсбургската монархия социалното потисничество се преплита с национално, най-често социалното и националното потисничество се олицетворява от едно и също лице — чужденеца капиталист, земевладелец или чиновник.

Национално движение

Започналият още в края на XVIII век процес на преодоляване на немското културно и политическо влияние чрез развитие на словенско национално просветно движение бележи значителен успех по време на френската окупация на словенските земи и особено през първата половина на XIX век. Абсолютизмът на Метерних не се оказва в състояние да спре този процес. През 30-те и 40-те години прогресивните сили в словенското общество все по-настойчиво поставят въпроса за ликвидиране на феодалните отношения, селячеството активно се включва в борбата срещу земевладелците и феодалната аристокрация, на политическата сцена се появява нова сила — работническата класа. Наред с борбата против социалния гнет се води и борба срещу националното потисничество. Редица народни будители и писатели като Матия Чоп, Урбан Ярник, Антон Сломшек, Валентин Станич, Станко Враз, Лнез Блайвайс, Франц Прешерн, Фран Миклошич и др. съдействат със своята обществена и културна дейност за окончателното формиране на словенската нация и за разгръщане на словенското национално движение.

Това движение обаче не е единно. В него се оформят два лагера: консервативен и демократичен. Консервативната група има подкрепата на висшето духовенство, чиновничеството, еснафството и пр. Привържениците на консервативния лагер в словенското национално движение поставят въпроса за известни отстъпки относно въвеждането на словенския език в училищата и администрацията и смятат, че всички въпроси трябва да бъдат решавани в сътрудничество с властите. Те се страхуват от антифеодалното движение и от развитието на промишлеността и нарастването на пролетариата. През 1843 г. един от ръководителите на консервативната група, Янез Блайвайс, започва да издава вестник под наслов „Новице“.

Демократичната група в словенското национално движение има демократично-национална програма. Начело на тази група е поетът Франц Прешерн, който през 1833 г. излиза със стихотворението „Здравица“ и започва да издава списание „Кранска пчела“. Групата на Прешерн поставя като крайна задача на националноосвободителното движение въпроса за извоюване на пълна независимост и самостоятелност на словенския народ и ратува за свобода и равноправие на всички народи. Тази група е на страната на селячеството в борбата му за ликвидиране на феодалните порядки в Словения.

Известно разпространение в Словения намират и идеите на Илиризма. Най-последователен проводник на тези идеи сред словенския народ е Станко Враз. Привържениците на Илиризма в Словения доказват, че за литературен език в страната трябва да се въведе илирийският език (т.е. хърватският), а за селяните трябва и по-нататък да се издават книги на словенски език. Но като хърватско национално движение Илиризмът не може да пусне дълбоки корени в Словения.

Оживление в националнополитическата дейност на Словения предизвиква революцията от 1848 г. На 16 март работниците от Любляна и други градове излизат на улицата. Разгръща се силна антифеодална борба на селяните. В Словения също се създава национална гвардия. Представители на интелигенцията от отделни градове (Виена, Грац, Любляна) образуват дружества под името „Словения“ и излизат със своя програма, основното съдържание на която съставляват исканията за политическо обединение на словенските земи в една административно-политическа единица Словения, която да има свой парламент (събор) в Любляна, равноправие на словенския език в администрацията и училищата, откриване на университет в Любляна и пр., т.е. програма за административно-културна автономия на словенските земи в състава на империята. Програмата намира израз в лозунга за „Обединена Словения“ и е насочена против великодържавните планове на германската буржоазия за създаване на Велика Германия, включваща в състава си и словенските земи. Тази програма не предвижда отделянето на словенските земи от Хабсбургската монархия, а изхожда от идеята за нейното преустройство и запазване на нейната цялост.

Следващото поредно активизиране на словенските национални сили е свързано със събитията от 1859–1861 г. в Австрийската империя (Октомврийската диплома и Февруарският патент). Разгръща се широко движение против политиката на германизация, за въвеждане на словенския език в администрацията и в училищата.

В Марибор, Любляна, Триест и други градове възникват своеобразни клубове-читални и за кратко време се създава цяла мрежа от литературни, просветни и гимнастически дружества.

В словенското национално движение през 60-те години ясно се очертават двата лагера: консервативен начело с Янез Блайвайс, Лука Еран, Антон Сломшек и др., който се стреми да укрепи сред народа консервативната идеология като щит срещу разпространението на демократични и революционни схващания. Против тази линия водят борба либералите, представители на търговско-промишлената буржоазия начело с Фран Левстик, И. Юрчич, А. Томшич и др. През 1866 г. либералите от Марибор скъсват с десните лидери и основават вестник „Словенски народ“. Те подкрепят исканията за преобразувания в Австрийската империя, настояват за демократизация на политическия живот, отново издигат лозунга за „Обединена Словения“ като автономна единица в монархията и пр. Заедно с това либералите съчувстват на идеята за южнославянско сближение и виждат в нея сериозна сила срещу германизацията и австрийското господство.

Политическите борби в Хабсбургската монархия от края на 60-те години на XIX век, по-точно нейното преустройство на дуалистични основи, отново активизират националните сили в Словения. През периода 1868–1871 г. либералното крило в словенското национално движение организира редица митинги под лозунга за обединение на словенските земи, за равноправие на словенския език, за намаляване на данъците. Този период на митингите постепенно отминава, без особени постижения, а през 70-те години австро-унгарският дуализъм укрепва. Представителите на либералното течение в словенското национално движение минават на по-умерени позиции, постепенно изоставят либерализма и се сближават с консервативния лагер. Настъпва нов период на т.нар. съгласие между либерали и консерватори, под знака на което се развива Словения през следващите години.

Хабсбургската власт в Трансилвания

В самия край на XVII век Трансилвания сменя господарите си — от османска автономна провинция става съставна част на Хабсбургската монархия. Официално тя се включва в Унгарското кралство, но е подчинена повече на Виена, отколкото на Будапеща. Управлява се от губерниум, който се състои от един президент и 12 съветници, избирани от признатите „нации“ (унгарци, саксонци и секули) и религии (католици, протестанти, калвинисти, униати) Съществува и еднокамарен парламент (сейм, диета), съставен от представители на привилегированите нации и религии, както и от назначени от Хабсбургите представители на централната власт. Освен това в столицата резидира един трансилвански дворцов съвет, който направлява и контролира администрирането на Трансилвания.

Към средата на XIX век на територията на Унгария и Трансилвания живеят около 2 милиона румънци, непризната официално нация и без собствено представителство в управлението. Огромното мнозинство от тях са селяни, крепостни и свободни, обременени с тежки плащания в полза на земевладелците и държавата. Като източноправославни, без призната официално църковно-религиозна организация, те плащат и на чужди църковни институции, към които не принадлежат. Главната тегоба за селяните е ангариятадо 4 дни в седмицата. Реформите на Мария Терезия и Йосиф I 1 променят положението на румънците от Трансилвания съвсем слабо. През 1785 г. се отменя крепостничеството — трансилванските селяни получават лична свобода, но не и земя, нито пък се ограничават плащанията и ангарията им. По същото време селата в пограничния район с Влахия и Молдова се организират като трансилванска военна граница и местните селяни бързат да се наредят в пограничните формирования. Земевладелците обаче се противопоставят на освобождаването на селяните от крепостничеството и трудовите им повинности. Конфликтът прераства в селско въстание, съпроводено с много палежи, жертви и жестокости.

Известно значение за трансилванските румънци има и законът за толерантността на Йосиф 11 (1781 г.) — тяхното източноправославно вероизповедание получава подобри възможности за изява. През 1810 г. трансилванските румънци вече имат свои собствени православни епископи, гр. Сибиу става център на православието, а пък Алба Юлия — център на униатството.

Националноконсолидационни прояви

Начален импулс за поява на румънско национално чувство дава униатската църква в Трансилвания. Хабсбургите имат нужда от съюзници в равновестната им политика между народите и църквите в империята. Затова те подкрепят преминаването на източноправославните румънци от Трансилвания към униатството. Виена подпомага и просветно-образователните институции на униатската църква. Част от източно православното румънско духовенство се възползва от това, преминава към униатството и започва да работи за признаване на румънците като четвърта „нация“ в Трансилвания. Възниква т.нар. Трансилванска школа, която доказва, че румънците са мнозинство от населението на областта и че водят началото си от римско време. Откриват се впоследствие училища, румънски студенти се учат в Рим и Виена, печатат се книги, възниква група образовани духовници, един интелектуален елит, който развива румънската национална идея. Дело на този елит е съставената през 1791 г. петиция до австрийския имперотор Леополд II, която настоява румънците да получат пропорционално представителство в трансилванските държавни органи, както и признаване на източното православие и съответните му институции подобно на сръбската православна църква в империята.

Управляващите среди във Виена и Будапеща обаче не показват никакво желание за решаване на църковно-националните проблеми на трансилванските румънци. И през първата половина на XIX век продължава да е в сила установената от векове система, която не признава румънците за нация и източното им православие за религия. При това по времето на Метерниховия режим и системата на признатите нации и религии не функцинира нормално — от 1810 до 1834 г. трансилванският парламент нито веднъж не заседава. По това време културно-просветното развитите на румънците се осъществява под ръководството на румънското духовенство, източноправославно и униатско. Църквата осигурява религиозно образование на румънски език, съществуват висше униатско училище и униатска печатница, както и православна семинария.

През първата половина на XIX век в националнополитическия живот на трансилванските румънци се включва ново поколение интелектуалци и общественици, което пропагандира тезата за романския произход на румънския народ и латинската основа на неговия език. През 1838 г. в Брашов започва да излиза „Трансилвански журнал“ с литературна притурка на румънски език. Румънските национални искания за национално признаване, пропорционално представителство в държавните органи, светско образование и пр. получават широка гласност, което съдейства за консолидиране на трансилванските румънци като нация.

Революцията от 1848 г.

Революционните събития в Австрия и Унгария от пролетта на 1848 г. непосредствено засягат и Трансилвания. Както и в други части на обширната империя, така и в тази област събитията се насочват към противопоставяне на унгарската революция на другите национални движения. Новата унгарска власт провъзгласява обединението на Трансилвания с останалите унгарски земи. Това решение има предвид маджаризацията на областта чрез налагане на унгарски език и унгарско културно влияние там. Подобна перспектива, естествено, не може да получи подкрепата на румънците, които вече имат собствена национална програма, а и като селско население се стремят да се освободят от зависимостта си към земевладелците, най-често нерумънци. И съвсем естествено селяните подкрепят националната програма на румънските интелектуалци и духовници и се бунтуват срещу земевладелците. През май 1848 г. се провежда национална румънска конференция, която се изказва против обединението на Трансилвания с Унгария и решава да търси съдействието на Виена срещу унгарския национализъм. Националната програма на трансилванските румънци е огласена пред многохиляден народ на едно поле край гр. Блаж. Тя се излага под формата на петиция до императора. Сега не става въпрос само за признаване на румънците като четвърта нация на Трансилвания, а за нещо много повече — отлагане на обединението на Трансилвания с Унгария до свикването на учредително събрание, което да решава въпроса. Иска се освен това румънският език да се признае за официален и да се осъществят либерални реформи — свобода на словото и печата, премахване на ограниченията за търговия и стопанска дейност, освобождаване на селяните и пр. Специална депутация заминава за Виена да връчи петицията на императора. Създава се същевременно постоянна национална комисия от 23 души със седалище в гр. Сибиу. Неин председател става православният епископ Андрея Сагуна, а заместник — преподавателят по философия в университета в Блаж Симион Бърнуциу.

Хабсбургите от своя страна признават епископ Сагуна като представител на трансилванските румънци, но не се противопоставят на обединението на Трансилвания с Румъния. Трансилванският сейм, който заседава през лятото на 1848 г., също не подкрепя румънските искания. Междувременно обстановката дълго остава неясна, на редица места редовна власт не функционира, възникват въоръжени отряди, текат селски вълнения, водят се битки. Едва през есента на 1848 г. положението се изяснява в полза на противниците на революцията — във Влахия и Молдова влизат османски и руски войски, а Хабсбургската армия, останала вярна на империята, настъпва срещу Унгария. Очертава се перспектива на близка развръзка в полза на Хабсбургите. При тази ситуация румънските лидери се обединяват около искането за превръщане на Трансилвания в румънски автономен район. Те се надяват Хабсбургите, а и Русия, да ги защитят от унгарския агресивен национализъм.

Това, разбира се, не се получава. Наистина революцията търпи поражение, но това не носи никакви облаги на трансилванските румънци. По време на Баховия режим Трансилвания е разделена на райони начело с назначени от Виена управители, официален език е немският, а румънците остават в предишното си положение. Не постигат нищо за себе си те и през 60-те години на XIX век. През 1863 г. се произвеждат парламентарни избори в Трансилвания по нов избирателен закон и румънските представители получават мнозинство в местния парламент, който заседава в гр. Сибиу и взема важни решения: признаване на румънците като четвърта трансилванска нация, изравняване на православието и униатството с другите църкви и религии, обявяване на румънския за официален език. Тези решения обаче остават без приложение — Виена тръгва на съглашение с Будапеща, обръща гръб на трансилванските румънци, оставя Трансилвания под контрола на Унгария. Единственото, което румънците получават в условията на австро-унгарското споразумение от 1867 г., е отделянето на румънската православна църква от сръбския православен център Сремски Карловци и въздигането на епископ Сагуна в сан митрополит с център Сибиу.

Външнополитическата активност на Сърбия през 60-те години на XIX век

Второто управление на Милош и Михаил е важен период не само в политическата история на Сърбия, но и в националноосвободителното движение на балканските народи. Самото връщане на Обреновичите на власт в Сърбия означава край на безличната и непопулярна австрофилска и туркофилска политика на княз Александър Караджорджевич. Заемането на княжеския престол от Милош основателно се схваща като начало на нов период — период на борба против Турция и Австрия, борба за освобождение и обединение. Затова Портата обявява, че смята свалянето на Александър Караджорджевич за незаконно, и отказва да признае избора на Милош, а Виена заплашва, че ще завземе Белградската крепост. Но под натиска на Русия, Англия и Франция след известно протакане султанът признава избора на Милош за княз. Султанският берат, издаден по този случай обаче, не потвърждава наследственото право на Обреновичите на сръбския престол, дадено на Милош още през 1830 г. и препотвърдено през 1833 г.

Второто управление на княз Милош съвпада с австро-френската война и обединението на Италия. По това време Сардинското кралство в съюз с Франция има връзка с унгарските емигранти, които разработват план за нова революция в Унгария. Според този план италианските войски трябва да започнат операции от Далмация и през Хърватия да стигнат до Унгария. За осъществяването на този план е необходима подкрепата на Румъния и Сърбия.

Ръководителите на сръбската политика също желаят разбиването на Австрийската империя, тъй като без това е невъзможно освобождението и обединението на сърбите и останалите южнославянски народи под егидата на Сърбия и династията на Обреновичите. Още по-заинтересовани са те от разрушаването на Османската империя — без това е невъзможно нито пълното освобождение на сръбството, нито териториалното разширение на Сърбия за сметка на османските владения на Балканите. При това още от времето на революцията от 1848 г. националният въпрос в Средна и Югоизточна Европа застава в центъра на вниманието на европейската политика. Освен в Италия силно обединително движение се развива във Влахия и Молдова. В началото на 1859 г. двете княжества се обединяват и прераства в нова държава — Румъния. В Гърция пък се развива силно националистическо движение — иска се разширяване на територията на гръцката държава на север до Шар планина и по билото на Стара планина до Черно море. Черна гора от своя страна е в непрестанни борби с Турция и също крои планове за своето териториално разширение.

Всичко това оказва силно влияние върху външната политика на Сърбия. Непосредствено след заемането на престола Милош Обренович протестира срещу султанския берат, с който се признава изборът му за княз: сваленият княз Александър Караджорджевич не си е дал оставката, както се казва в берата, а е свален; Милош не е избран, а е възстановен на поста княз на Сърбия, той е наследствен княз. Всъщност Милош изменя политиката си спрямо Портата: от постепенност и „изнудване“ той тръгва към ултимативни искания — наследственост на княжеските права, ликвидиране на турските крепости, изселване на мюсюлманите. В същото време сръбската политика проучва настроенията в Европа и се опитва да влезе в голямата политика. През 1859 г. наследникът на сръбския престол княз Михаил посещава Виена, Париж и Лондон. Разговорите му с Наполеон III и водача на унгарската емиграция Кошут обаче показват, че няма изгледи възникналият конфликт да доведе нито до поставянето на Източния въпрос, нито до разбиването на Австрийската империя. Нещо повече, стремейки се да осигури неутралитета на Англия и Портата във войната с Австрия, Наполеон III дава да се разбере, че не споделя плана на ръководителите на унгарската емиграция за диверсия в австрийския тил. А Кошут предлага на Михаил да съдейства за постигане на споразумение между унгарците и сърбите от Войводина, както и за унгаро-хърватско споразумение, насочено срещу Австрия. В резултат на осъществяването на този план щяла да се създаде независима Унгария, а единствената облага за Сърбия щяла да бъде само разбиването на Австрия, без изгледи за териториално разширение.

Поставена между Австрия и Турция и оценявайки стремежа на Франция да локализира конфликта, Сърбия предпочита да запази резервираност и да не се ангажира в събитията. Това поведение на Белград се определя и от вътрешнополитическата нестабилност и крайно слабата военна подготовка на княжеството.

През 60-те години, вече под ръководството на княз Михаил Обренович, сръбското княжество активизира своята политика в две основни направления: обединяване и организиране на националноосвободителните сили в съседните османски провинции, от една страна, и сключване на съюзи с другите балкански държави за общи действия срещу Османската империя, от друга. Вдъхновител на тази програма сега става самият княз Михаил. Той възприема идеята на Илия Гарашанин, че Сърбия и останалите балкански народи не трябва да позволяват на великите сили и преди всичко на Австрия и Русия да разрешават Източния въпрос в своя полза. Михаил се стреми да свърже и обедини националноосвободителните сили на балканските народи и чрез една освободителна война с Турция да постигне нейното изтласкване от Балканите и създаване на голяма южнославянска държава под егидата на Сърбия и династията на Обреновичите. Осъществяването на тази програма трябва да стане без пряка намеса на великите сили, като максимално се използват противоречията между тях и подкрепата, която Русия и Франция оказват на националноосвободителните движения на Балканите.

Изпълнението на тези замисли изисква на първо място засилване на военната подготовка на Сърбия. И през 1861 г. излиза закон за създаване на „народна войска“. Ежегодно се отделят значителни средства за обучение, издръжка и въоръжение на тази войска, но в действителност Сърбия не успява да се подготви за сериозна война за изпълнение на набелязаната програма. По това време в сръбското общество, в това число и в държавното ръководство, битува схващането, че Османската империя е слаба и лесно ще рухне. Мисли се освен това, че е достатъчно селянинът да има пушка, и той вече е войник. (Колко несъстоятелни са тези разсъждения показват двете войни, които през следващото десетилетие Сърбия води с Турция. Портата има редовна войска с модерно въоръжение и командване, с което дори Русия трудно се справя, а сръбската „народна войска“ търпи поражение (1876 г.) или напредва в райони, от които турският аскер предварително се е изтеглил (1878 г.).

Що се отнася до обвързването на Сърбия с освободителните движения в областите под османска власт, то тази задача се изпълнява главно от Илия Гарашанин, заел от края на 1861 г. поста министър-председател на Сърбия. Макар и консерватори във вътрешното управление на Сърбия, Гарашанин и Михаил не се колебаят да се свържат с революционните и националноосвободителните сили в Европа и на Балканите. Те въобще си представят бъдещите действия срещу Турция повече като въстание и надигане на национално потиснатите народи в империята, отколкото като истинска война.

Гарашанин започва работа в духа на своето „Начертание“ още през 40-те години на XIX век, но истинска дейност в това направление развива в началото на 60-те години. Още през 1860 г. в Белград е образуван Сръбско-босненски комитет, чиято главна задача е подготовката на въстание в Босна. Създадена е цяла мрежа от тайни агенти и организации в пограничния район с Босна, както и в самия Босненски вилает, организират се тайни складове за оръжие, подготвя се план за бъдещи военни действия и въстанически операции. Освен в Белград такива комитети са образувани в самата Босна: в Сараево — Главен комитет и подкомитети във всички по-важни населени места, като Баня Лука, Маглай, Травник и др. Всички те действат с подкрепата и по указание от Белград. Главни агенти на Гарашанин тук са Стево Богданович, Тома Ковачевич, Сава Косанович, Стево Петранович и др. Доверено лице на Гарашанин е и войводата Мичо Любибратич, един от организаторите на Сръбско-босненския комитет в Белград и на комитетите в Херцеговина. Сръбското правителство има агенти и поддържа връзки с различни политически дейци извън Босна и Херцеговина — в Стара Сърбия, България и др. Мрежата от тайни организации на Гарашанин се разпростира и в славянските области под австрийска власт — Войводина и Хърватско. Много офицери и войводи от Военната граница са включени в тази мрежа. Главна роля тук играе австрийският капитан А. Обрешкович — доверено лице на сръбското правителство. Кроят се планове за използване на Военната граница и Далмация при вдигането на бунта против турците не само в Босна и Херцеговина, но и в Нишко и Видинско. В Загреб е образуван Главен комитет начело с Мразович, който има свои подразделения във Военната граница и Далмация. Установено е тясно сътрудничество и с някои видни хърватски и унгарски политически дейци. Самият Щросмайер не е далеч от идеята на Гарашанин за създаване на една голяма южнославянска държава на Балканите. Белград става център на подготовка за една обща освободителна акция на балканските народи. В края на 1861 г. тук е създадена и Първата българска легия начело с Г. С. Раковски.

В началото на 1862 г. Гарашанин основава „Сръбски комитет“, чийто председател става държавният съветник Лазар Арсениевич Баталака. По време на кризата в сръбско-турските отношения през 1862 г. във Валево е формиран доброволчески корпус от 2000 души, който се попълва от участници, идващи от съседните на Сърбия турски пашалъци.

Наред с това Михаил и Гарашанин старателно проучват международните отношения в Европа. В края на 1860 и началото на 1861 г. държавният съветник Йован Маринович посещава последователно Виена, Петербург, Берлин и Париж, където води разговори относно сръбско-турските въпроси (изселване на турците от крепостите, изменение на конституцията от 1838 г.) и сръбската външнополитическа дейност. От тези разговори ръководителите на Сърбия се убеждават, че още не са назрели условията за откриване на „Източната криза“ и че започването на преждевременна военна акция против Турция може да има опасни последици. Това наред с военната неподготвеност на Сърбия е главната причина, поради която княжеството се държи твърде пасивно по време на херцеговинското въстание и черногорско-турската война от 1861–1862 г. Наистина, между княз Никола и Михаил Обренович са установени в края на 1860 и началото на 1861 г. контакти и се водят преговори, но нищо конкретно не е уговорено и Черна гора е оставена сама да отбива настъплението на Омер паша.

Вместо влизане във война с Турция през пролетта на 1861 г. Гарашанин води преговори в Цариград с Портата относно статута на мюсюлманите в Сърбия. Преговорите обаче завършват безрезултатно, а сръбско-турските отношения започват бързо да се изострят.

По време на престоя си в Цариград Гарашанин води преговори с гръцкия посланик Рениерис за сключване на гръцко-сръбски съюз. Гръцкото предложение за такъв съюз изхожда от гръцката „Мегали идея“ за създаване върху развалините на Османската империя на една голяма гръцка държава, в коята по замислите на авторите на проектирания сръбско-гръцки съюз трябва освен чисто гръцките земи да влизат и териториите на юг и изток от Шар планина и балканския хребет. След дълги преговори относно бъдещата подялба на Балкана между Гърция и Сърбия е постигнато взаимно съгласие за сключване на една конвенция между двете страни и отделен договор за съюз, който трябва да подпишат Сърбия, Гърция, Румъния и Черна гора. Гърция се задължава да увеличи своята постоянна армия до 30 000 души, да засили флота и да въоръжи населението от Тесалия, Епир, Македония и Тракия за вдигане на въстание. Сърбия пък трябва да има 15-хилядна постоянна армия, да организира народната войска на най-широка основа и да въоръжи населението на Босна, Херцеговина и България. Принципът за подялба на Балканите не е изоставен. Гръцката страна настоява за Тесалия, Епир, Южна Албания, Македония, Тракия и островите на архипелага, а на Сърбия се предоставят Босна и Херцеговина, Северна Албания и Черна гора. На България се признава правото на независимост, но границите й щели да се определят допълнително.

След заминаването на Гарашанин от Цариград преговорите са продължени от сръбския представител Йован Ристич, но поради възникналото недоверие от сръбска страна спрямо териториалните претенции на Гърция подписването на споразумението е отложено.

Междувременно сръбско-турските отношения се изострят. За това твърде много допринасят решенията на Народната скупщина от август 1861 г. за Държавния съвет, за Народната войска, за създаването на Българска легия в Белград и пр. Военната подготовка на Сърбия, избухването на херцеговинското въстание и черногорско-турската война още повече увеличават напрежението. На 3 април 1862 г. в Белград избухва стълкновение между турците и сърбите, като турският гарнизон в продължение на няколко часа обстрелва града.

По това време Сърбия има в Белград само 1500 души от постоянната войска с 4 оръдия срещу турския гарнизон от 4000 войници и 200 оръдия. Веднага след това към столицата се прехвърлят части на „народната войска“, така че към края на юни на барикадите около крепостта се разполагат около 13 000 въоръжени сърби. Княз Михаил и правителството му се обръщат към европейските сили за съдействие, като се надяват да използват инцидента за изгонване на турците от крепостите и от страната изобщо. Кризата в сръбско-турските отношения влиза в дипломатическите канцеларии на Европа и става международен проблем.

В това време Сърбия забързано действа в много посоки: Първо, полага усилия за спечелване на държавите покровителки на своя страна. Установява се, че само Русия и Франция подкрепят Белград, Англия и Австрия са на страната на Портата, а другите две сили, Прусия и Италия, са с по-неопределени позиции; Второ, прави опити да спечели Гърция и Черна гора за воденето на война срещу Турция. Установява се, че обществените настроения в Гърция са за незабавно реализиране на гръцката „Мегали идея“, но поради неподготвеност и под натиска на Англия управляващите среди в Атина препоръчват отлагане. Черна гора пък търпи поражение и обвинява Сърбия за това; Трето, подготвя и прави опити за вдигане на въстание.

Става дума всъщност за две въстания, едно в Босна и друго в България. Планира се въстание в Босна да започне Валевският доброволчески корпус, разделен на две колони — едната се движи в югозападна посока, бунтува населението и нараства на 15–20 000 души, а другата — по поречието на Сава към Баня Лука и нараства на 10–15 000 въстаници. Едновременно с това Българската легия, предварително преместена в Алексинац, т.е. по близо до границата с България, се движи по посока на Търново и според пресмятанията на Георги Раковски нараства до 30 000, а впоследствие и до 100 000 души. Едва след успеха на тези въстания би дошъл редът на Сърбия, която би трябвало да започне война с Турция. Една сръбска войска от 20 000 души би се насочила през Ниш към България, а друга, също в състав от 20 000 бойци — през Нови пазар към Босна.

Нищо от това обаче не се реализира и не може да се реализира. В края на август 1862 г. Илия Гарашанин е вече наясно, че на босненци и на българи „освен желание за избавление всичко друго в голяма степен им не достига“. Недостига, разбра, се и на Сърбия — военно неподготвена и отвсякъде съветвана да не започва война, тя е принудена да приеме решенията на международната конференция в Цариград: разрушаване на крепостите Соко и Ужице и изселване на част от турците от Сърбия. Става очевидна още една заблуда на времето, т.е. на тогавашното сръбско ръководство и свързаните с него революционери и дейци: достатъчно е една добре екипирана чета от неколкостотин души да влезе отвън в пределите на Османската империя, за да се вдигне мощно всенародно въстание. Цялото следващо развитие опровергава подобно мислене.

Мисията на Раковски

Изострянето на сръбско-турските отношения през лятото на 1862 г. вдъхва надежди и на българските революционери начело с Раковски. Броят на записалите се в създадената в Белград легия достига около 600 души. През юни 1862 г. легията на Раковски взема дейно участие в уличните схватки с турците и в обсадата на крепостта. Същевременно Раковски пише горещ позив към българите за въстание. Самият Гарашанин обещава, че щом в България се вдигне въстание, веднага откъм Сърбия ще настъпят българските доброволци и сръбските войски.

Изглаждането на конфликта между Сърбия и Портата обаче осуетява всички планове. Сръбското правителство приема решенията на международната конференция в Цариград от 1862 г., а Българската легия се разпуска.

Наскоро след това става преврат в Гърция: крал Отон I е свален от престола и в Атина е образувано ново правителство. За Илия Гарашанин става ясно, че общата антиосманска акция на Сърбия и Гърция се отлага за неопределено време и той отзовава изпратения преди това в Атина свой представител. Недоверие съществува и в отношенията между Сърбия и Черна гора. При това на път за Сърбия на румънска територия е открита оръжейна пратка, поръчана преди това от сръбското правителство в Русия. И отново Сърбия е в центъра на вниманието на европейската дипломация. Още не приключила тази афера, в Полша избухва въстание (януари 1863 п), с което се ангажира Русия. Гърция пък е обект на по — специално внимание от страна на английската политика — предстои връщане на Йонийските острови на Гърция и избор на нов крал.

И при новите условия княз Михаил и неговият пръв министър Илия Гарашанин не се отказват от започнатата работа по обединяване на силите на балканските народи срещу Турция. В началото на 1863 г. те отново решават да проверят настроенията в Атина и Цетина. Изпълнението на тази задача се поверява на Георги Раковски. Неговата неколкогодишна работа в Белград в полза на българската националноосвободителна кауза му спечелва голям авторитет и доверието на сръбското правителство. При това той е високо образован, говори няколко езика, в това число и гръцки, и е привърженик на идеята за спора (умение и разбирателство между християнските народи на Балканите.

Мисията на Раковски е тайна. С паспорт на името на Пападопулос през март 1863 г. той заминава за Атина, където изтъква, че сърбите и българите са съгласни с плана за обща акция, и обещава, че в случай на война на Сърбия, Гърция и Черна гора с Турция, на страната на съюзните сили ще участват и 20 000 български доброволци.

Обаче в Гърция Раковски се натъква на едно неприязнено отношение към южните славяни. Великогръцките стремежи са известни от по-рано и той се отнася скептично към съюза с Гърция. Оставен без средства, загрижен за своята безопасност и разочарован, Раковски съобщава на сръбското правителство, че неговото по-нататъшно пребиваване в Атина е излишно, и в края на май 1863 г. потегля за Черна гора. В Цетине Раковски се среща с княз Никола и се натъква на известно недоверие и дори подозрение и съперничество между Черна гора и Сърбия по някои въпроси на освободителното движение в Херцеговина. През лятото на 1863 г. той се завръща в Белград и докладва на княз Михаил за резултатите от мисията си в Атина и Цетине.

Раковски е решителен противник на стремежите на гръцките управляващи среди за създаване на Велика Гърция. Той не одобрява и великосръбската програма на Михаил и Гарашанин. Както изглежда, различията в схващанията са главната причина, поради която през лятото на 1863 г. сръбското правителство прекъсва работата си с Раковски, след което той веднага заминава за Румъния.

През следващите години сръбското правителство продължава сондажите си в Цетине, Атина и Букурещ за евентуални общи действия, но все още нищо конкретно не може да постигне. Княз Михаил и неговият пръв министър Гарашанин отчитат, че европейските сили си гледат своите интереси, а Сърбия и другите балкански народи са още неподготвени сами да се справят в една война с Османската империя. Затова Белград се въздържа от преждевременна въстаническа акция в Босна и Херцеговина и други части на Балканите. Сърбия изчаква да настъпят по-благоприятни времена за действие. Същевременно Сърбия непрекъснато поставя своите искания пред Портата, държи всички въпроси отворени, търси съдействие навсякаде и работи за създаване на условия, които да позволят да се мине в общо настъпление за реализиране на нейната националноосвободителна и великосръбска програма.

Балканите в международната конюнктура от средата на 60-те години.

През 1866 г. Австрия търпи ново поражение — този път от Прусия. В битката при Кьонигрец (Храдец Кралове в Чехия) австрийската армия е разбита, а Австрия волю-неволю трябва да се откаже от каквото и да било по — нататашно участие в германската политика. Съперничеството относно обединението на Германия е решено в полза на Прусия. Това на практика означава, че екпанзионизмът на Хабсбургската империя в бъдеще ще се съсредоточи на югоизток — в Босна и Херцеговина, Вардарската долина и Егейско море. Първа ще бъде изложена на удара, естествено, Сърбия.

От друга страна, Австрийската империя преживява вътрешна криза. През 60-те години непрекъснато на дневен ред стои въпросът за нейната държавна организация и уредба. В състава на монархията Унгария е най-силен и опасен противник на надмощието на Хабсбургите в тази държава. И Виена поема курса на отстъпки в полза на Будапеща за сметка на националните движения на южнославянските народи. В резултат на австро-унгарското споразумение от 1867 г. империята на Хабсбургите излиза от вътрешната си криза и временно се стабилизира. Тя си остава средноевропейска велика сила, която активно участва в голямата политика и притиска Балканите от север и запад.

Важни събития разтърсват и източната част на Балканите. През 1864 г. в Румъния се прокарва закон за аграрна реформа, от която не са доволни нито болярите, нито селяните. Възниква силно опозиционно движение срещу княз Куза, възглавено от либералите. През февруари 1866 г. князът е заставен от група заговорници да се откаже от престола. Този акт се посреща враждебно от Портата (която е румънски сюзерен) и тя се обявява против искането на либералите на престола в Букурещ да се покани чужденец. Недоволна е от преврата и Русия. На тази основа възникват условия за известно руско-турско сближение. Същевременно турско-румънските отношения бързо се влошават. Ръководителите на преврата Йон Брътиану и Константин Росети търсят съдействието на българската емиграция в Румъния. Образува се Български таен централен комитет начело с Иван Касабов и се създава „свещена“ коалиция за общи действия срещу Турция. Предвижда се Румъния да доставя необходимите средства и да осъществява върховното ръководство на движението. Българският таен комитет пък се задължава да образува още два централни комитета — един в България и друг в Сърбия, които да създават свои поделения. От румънска страна се правят сондажи за установяване на съюз и със Сърбия.

Илия Гарашанин по принцип не отхвърля румънското предложение, но няма особенно доверие във вътрешнополитическата стабилност на новия режим в Букурещ, както и във военната подготовка на Румъния. Той смята, че една румъно-турска война би довела до турска, а може би и австрийска окупация на Румъния, което би било опасно и за Сърбия. Затова Белград не желае да се свързва посредством един военен съюз с новите румънски управници и ги съветва да намерят начин за помирение с Портата. Междувременно опасността от турско нападение отминава, въпросът за избор на нов румънски княз се обсъжда от една международна комисия. За княз на Румъния е повикан принц Карол от династията на Хохенцолерните, който през май 1866 г. идва в Букурещ. Положението постепенно се стабилизира, което дава основание на Сърбия в бъдещите си антитурски комбинации да започва да включва и Румъния.

Започва да набира скорост и българското националноосвободително движение — създават се националноосвободителни организации, избистря се националноосвободителната идеология, на историческата сцена излизат видни български революционери и борци за национално освобождение и пр. Мнозина от тях търсят подкрепата на Сърбия и са готови да работят съвместно с нея на антиосманска основа. Събитията не отминават и Гърция — династична смяна, присъединяване на Йонийските острови, въстание на остров Крит, стремеж за реализиране на гръцката „Мегали идея“ с подкрепата и на други антиосмански сили на Балканите.

И така, макар и в много отношения неясна, международната конюнктура от средата на 60-те години изглежда благоприятна за изтласкване на османците от Балканския полуостров, стига само да се постигне споразумение за общи действия на балканските народи срещу Османската империя.

Формиране на съюза (1866–1868 г.)

В такава обстановка през 1866–1868 г. са продължени преговорите между Сърбия и останалите балкански държави и е оформен първият Балкански съюз. През 1866 г. между Сърбия и Черна гора е подписан договор, според който княз Михаил и княз Никола се задължават искрено и съвместно да работят за подготовка на въстание на сърбите под турска власт за тяхното освобождение и обединение в една обща сръбска държава. В случай на победа на съюзниците, черногорският княз Никола обещава да се откаже от черногорския престол и да присъедини Черна гора към сръбската държава. Договорът съдържа редица обещания от страна на сръбския княз Михаил за предоставяне на материални и морални привилегии на княз Никола в бъдещата сръбска държава. Член 8 от договора задължава Сърбия и Черна гора да работят съвместно, всяка според възможностите си, за да се постигне споразумение с народите под турска власт и да се осигурят съюзници. Член 9 пък задължава Черна гора, „когато дойде време за въстанието“, веднага да се отзове на позива на Сърбия и с всички свои сили да започне война с Турция. За целта княз Никола се задължава колкото може по-бързо и по-добре да се готви за война, а княз Михаил обещава, че ще направи всичко, за да окаже помощ на Черна гора в това отношение. А членове 10 и 11 от договора задължават Сърбия и Черна гора да не предприемат нищо спрямо Турция независимо една от друга и да работят „в най-голямо съгласие“.

През пролетта на 1867 г. се водят преговори между Сърбия и българската Добродетелна дружина в Букурещ. Още през януари 1867 г. ръководителите на Добродетелната дружина предлагат на Сърбия една програма, в която се изтъква, че българският и сръбският народ като славяни „с еднаква кръв и вяра“ в бъдеще трябва да живеят „под едно управление и под едно знаме“, че в бъдеще трябва да носят едно име — сърбо-българи или българо-сърби, а тяхната обща държава — Българо-Сърбия или Сърбо-България. Според тази програма княз Михаил Обренович се провъзгласява за шеф на сърбо-българите и главнокомандващ на техните войски.

През април с.г. тази програма е обсъдена от едно събрание на Добродетелната дружина в Букурещ. В приетия от събранието специален протокол се уточнява, че „братското съединение“ между сърбите и българите трябва да се осъществи под името Югославско царство начело с Михаил Обренович като наследствен княз. Авторите на протокола отбелязват, че в новото югославско царство следва да влязат всички български земи (България, Тракия и Македония).

Наскоро след това, през май 1867 г. в Белград пристигат Георги Шопов и Михаил Колони, които от името на Добродетелната дружина предават на Гарашанин гореспоменатия протокол. Сръбското правителство с радост посреща българската инициатива, но избягва да подпише формален договор. В същото време то води преговори с Гърция и не иска да се свърже изцяло с Добродетелната дружина, преди още да е постигнато споразумение с Атина. Освен това в Белград отчитат, че Добродетелната дружина не е единствен представител на българската емиграция, тъй като по това време Българският таен централен комитет излиза с известния мемоар за дуализъм между Турция и България. Ето защо Гарашанин препоръчва веднага да се започне подготовка в България по създаване на комитети, популяризиране на идеята за южнославянско царство, подготовка на въстание в унисон с военната подготовка и плановете на Сърбия, обединяване на всички български „партии“ и „комитети“ под ръководството на Добродетелната дружина и пр. От името на сръбското правителство Гарашанин потвърждава приемането на протокола на Добродетелната дружина и уверява, че Сърбия е напълно съгласна с основните положения в този документ и като оставя настрана въпроса за по-нататъшните преговори, които ще доведат до пълно споразумение, се задължава да приеме всички необходими мерки, за да „помогне осъществяването на тези благородни цели“.

Опирайки се на покровителството на Русия, Добродетелната дружина приема декларацията на Гарашанин за достатъчна и двете страни пристъпват към подготовка на общата борба срещу Турция. С помощта на Добродетелната дружина в България са изпратени четите на П. Хитов и Филип Тотю. Освен това е постигнато споразумение със сръбското правителство за откриване на военно училище в Белград за обучение на български младежи като бъдещи ръководители на въстанието в България. Училището е открито през 1867 г. и в него се учат около 200 българи. Това е т.нар. Втора българска легия.

Успоредно с това се водят и сръбско-гръцки преговори за общи действия срещу Турция. Главната пречка за постигане на споразумение и сега се оказва въпросът за териториалните претенции на двете страни. Гръцката „Мегали идея“ и великосръбската национална програма на Гарашанин и княз Михаил трудно могат да се съгласуват. Докато сръбската управляваща върхушка смята, че по право й принадлежат не само Босна и Херцеговина, но и Стара Сърбия и Македония и дори българските земи до р. Искър, то гръцкото правителство намира, че Гърция трябва да владее Крит, Тесалия, Епир, Македония, Тракия, все до Стара планина.

След дълги преговори на 26 август 1867 г. все пак е подписан сръбско-гръцки договор за съюз против Турция. Сърбия се задължава до март 1868 г. да въоръжи и подготви 60 000 бойци, а Гърция — 30 000 бойци и колкото е възможно по-силен флот. В случай че Турция нападне една от двете държави преди този срок (март 1868 г), то другата се задължава с всички възможни средства да подпомага съюзницата си, а през март 1868 г. двете държави се задължават да започнат война с Турция. Предвижда се войната да завърши с пълно освобождение на всички християни в Европейска Турция и островите. В случай на непреодолими трудности за договарящите се страни се предвижда прекратяване на борбата само след като Гърция анексира Епир и Тесалия, а Сърбия — Босна и Херцеговина. В случай пък на пълна победа над Турция Гърция и Сърбия се задължават да сключат специален договор, който да установява техните граници и бъдещи държавни отношения. Двете държави обещават да зачитат волята на народите, които биха се присъединили към борбата, като същевременно се задължават да въздействат върху съседните християнски народи с оглед спечелването им за съюза и общата борба. Предвижда се също така присъединяването на Румъния и Черна гора към съюза и изработване на една военна конвенция. Такава конвенция е подписана в края на февруари 1868 г.

След сключването на сръбско-гръцкия съюз остава да бъде включена и Румъния в общата акция. През лятото на 1867 г. от румънска страна е предложен съюз на Сърбия за общи действия. Румънският проект също предвижда обща война и подялба на териториите в случай на разпадане на Турция. Румъния следва да получи според този проект островите по устието на Дунав и част от България на север и изток от линията Русе — Варна, а Сърбия — останалата част от България плюс Босна и Херцеговина и Стара Сърбия. Сръбското правителство обаче се отнася с известно недоверие към Румъния, смятайки, че тя е повече заинтересована в Средна Европа, отколкото на Балканите. Княз Михаил не полага особени усилия за нейното присъединяване към формиращия се съюз. В началото на 1868 г. между Сърбия и Румъния е сключен само общ договор за приятелство и разширяване на търговските отношения. Този договор осигурява приятелски неутралитет на Румъния в случай на сръбско-турска война.

Едновременно с работата по формиране на Балканския съюз сръбското правителство води борба за ликвидиране на турските крепости и гарнизони. През есента на 1866 г. княз Михаил иска от Портата да отстъпи тези крепости на Сърбия. За Европа пак заминава И. Маринович, натоварен от сръбското правителство да иска подкрепата на великите сили. По това време европейските държави са заети в Средна Европа и може да се очаква, че за да осигурят относителен мир на изток, ще заставят Портата на известни отстъпки. Тези надежди се оправдават. При активната дипломатическа подкрепа на Русия и със съгласието на другите страни Портата е принудена да отстъпи. В началото на 1867 г. въпросът е решен благоприятно за Сърбия. През март с. г. княз Михаил излиза с възвание към сръбския народ, в което се съобщава за съгласието на султана да отстъпи крепостите на Сърбия и готовността на княза да посети Цариград. Още през същия месец княз Михаил е приет от султана. В течение на 1867 г. турските крепости и гарнизони са ликвидирани.

Активната външна политика на княз Михаил през средата на 60-те години съдейства за разширяване на националноосвободителното движение на балканските народи. Тя обаче има сериозни недостатъци. Главен неин порок като обединителна сила на Балканите по това врме е великосръбската насоченост. Към това трябва да се прибавят колебанията на княз Михаил във външната политика. През август 1867 г. става среща между княз Михаил и австро-унгарския външен министър граф Андраши, по време на която, за да откъсне Белград от Русия, австро-унгарският държавник обещава да съдейства на Сърбия за получаването на част от Босна и Херцеговина. След тази среща княз Михаил се държи твърде резервирано към своя пръв министър Гарашанин, към руските офицери в Сърбия и към подготовката за война. Работата завършва с падане на Гарашанин от власт, назначаване на Й. Ристич, дотогавашен сръбски представител в Цариград, за външен министър и укрепване позициите на военния министър Блазнавац, който преди това е често упреквай за забавяне на военната подготовка на страната.

Следва засилване на недоверието на Русия към сръбския княз Михаил, а след това и неговото убийство (1868 г.). Сърбия изоставя външнополитическата програма на Михаил и Гарашанин (но без да я забравя!), а току-що формираният Първи балкански съюз отива в историята.

Както се вижда, първият балкански съюз от 1866–1868 г. остава дори и без опит за реализиране на онова, за което се създава. Всички действия, взаимодействия и противодействия по онова време се определят от два вида противоречия: първо, между балканските национални държави и народи, от една страна, и Османската империя, от друга; второ, между самите балкански национални държави (и народи), всяка от които има претенции да бъде „велика“. Първата група противоречия идва от историята, още от времето на османското нашествие на Балканите, а втората възниква с осъществяващата се на етапи подялба на оманското балканско наследство през XIX век. Във връзка с това се появяват „спорни“ и „безспорни“ територии. Още от началото на XIX век се приема, че Новопазарският санджак и Босна и Херцеговина рано или късно ще трябва да отидат към Сърбия. Затова в случай на разни международни кризи и спорове заради тия области освен Сърбия другите балкански държави не се намесват. По същия начин Тесалия, Крит и островите от архипелага се приемат като гръцки територии, поради което гръцко-турските (и международните) конфликти заради тях не предизвикват междубалкански усложнения. Друго е положението, когато става въпрос за териториите, върху които трябва да се учреди България (а впоследствие и Албания) като държава — там именно се кръстосват шпагите. И никой не се интересува от националната принадлежност на населението, никой не говори за самоопределение, важно е само максималното териториално разширение на тази или онази национална държава независимо за чия сметка. Това е главното, което скоро ще направи Балканския полуостров „барутен погреб“ на Европа.

Същност на Източната криза

Източният въпрос в средата на 70-те години навлиза в нова етап на развитие. Основното съдържание на този въпрос след Кримската война се определя от борбата на балканските народи за пълно национално освобождение. На дневен ред все по-императивно се поставя въпросът за ликвидиране на османското господство в Босна и Херцеговина, на о. Крит, в българските земи и Албания. Успоредно с анти-османската националноосвободителна тенденция в отделните балкански страни се развиват националистически и хегемонистични аспирации. Създава се един възел от балкански противоречия (между османска Турция и потиснатите народи, от една страна, и между националните държави и националноосвободителните движения на Балканите), който през 1875 г. прераства в остра политическа криза.

Източната криза се развива при прякото участие на великите сили, всяка от които има свои интереси и своя източна политика. След обединението на Германия под ръководството на Прусия австро-унгарската експанзия отново се насочва към Балканите. Австро-унгарската хегемония в тази насока обаче влиза в конфликт със Сърбия и националноосвободителното движение на балканските славяни. Сама потисник на милиони славяни, Австро-Унгария се превръща в пречка за освободителното дело на балканските народи. Тя се стреми да осуети създаването на нови държави, нейната цел е укрепване на господството си над западната половина на Балканския п-в, отслабване на Сърбия, непосредствено завладяване на Босна и Херцеговина и проникване във Вардарската долина и Егейско море.

Русия от своя страна се стреми да възстанови загубените си в резултат на Кримската война позиции на Балканите. За нея е добре дошло поражението на Австрия (1866 г.) и Франция (1870 г.) от Прусия — две от силите, подписали Парижкия мирен договор от 1856 г. Тя се държи благосклонно към Прусия и спечелва благоволението на Бисмарк (сам заинтересован от поведението на руския фактор в събитията) за промяна на Парижкия мир. През октомври 1870 г. Русия едностранно денонсира онези клаузи на този мир, които й забраняват да държи военен флот в Черно море, което означава, че тя се готви да активизира своята балканска и близкоизточна политика. Това, разбира се, не й пречи да влезе и вт.нар. съюз на тримата императори — германския, австро-унгарският и руският. Комбинацията е формирана през 1873 г. и се основава на принципа за запазване на съществуващото статукво.

Същевременно в Русия набира скорост панславизмът. През 1858 г. се създава Славянско благотворително общество в Москва, възникват клонове по цялата страна, включват се видни общественици, журналисти, индустриалци, търговци, православната църква, царедворци, висши държавни служители, в това число и руският посланик в Цариград граф Игнатиев. Панславистите симпатизират на славяните под чужда власт, като искат тяхното освобождение и някакво обединение под егидата на Русия. Това влияе върху руската външна политика, която открай време има за ръководно начало да покровителства националните движения на балканските народи и да подпомага създаването на национални балкански държави. В резултат на това Русия става решаващ фактор в развитието на събитията на Балканите. Нещо повече, тя става съюзник на славянските народи и в борбата им срещу австро-унгарската хегемония, пречи за осъществяване на експанзионистичните планове на Дунавската монархия на югоизток.

Англия пък се стреми към укрепване на влиянието си в Близкия изток и изгражда политиката си въз основа на принципа за запазване целостта на Османската империя. Най-важните интереси както на Русия, така и на Англия се съсредоточават в Проливите: за Русия те са важен стратегически пункт и единствен излаз за морската търговия на цялата й южна половина, а за Англия — база, осигуряваща господството й върху минаващите през Османската империя пътища от Европа към Индия. Заедно с морските пътища и Проливите в сферата на особените интереси на Англия влиза и Балканският полуостров (като хинтерланд на Проливите и стратегическо предмостие). Получава се положение, при което Русия не иска да допусне на Балканите да господстват нито Австро-Унгария, нито Англия, а те от своя страна решително са против утвърждаването на преобладаващо руско влияние в този район.

Османската империя в навечерието на кризата

Прерастването на съществуващите противоречия в обща политическа криза се обуславя между другото и от изоставането на Османската империя от развитието в Европа. Въпреки победата в Кримската война Парижкият договор от 1856 г. я поставя в положение на зависимост към големите европейски държави: потвърждават се всички капитулации и неравноправни договори, на чуждите поданици се гарантира екстериториалност, прилага се доктрината на „открити врати“, сключват се нови търговски договори, с които се разрешава внасянето на индустриални стоки в империята с ниски мита, империята е залята с по-евтини произведения на европейската промишленост, чужди капиталисти получават изгодни концесии, осбено в железопътното строителство — безплатна земя за прокарване на железниците, освобождаване от данъци, гарантиране на минимален доход от всеки километър жп линии и пр. През 60-те и 70-те години Портата сключва също така много заеми в чужбина, плащанията по които поглъщат все по-голяма част от националния доход. Назрява финансова криза, която управляващите среди в Цариград „преодоляват“ главно чрез увеличаване на данъците — събиране на десятъка в размер 12,5%, увеличаване на военния откуп, данъка върху тютюна и пр.

Не би следвало всичко това да се оценява само негативно. Наистина Османската империя изостава в развитието си, но показва определен стремеж да догонва Европа. Реформената дейност на управляващата върхушка в Цариград продължава с неотслабващо темпо и след Кримската война, като засяга всички сфери на икономиката, политиката и културата. Цялото законотворчество от 60-те години по аграрните отношения, търговията, съдопроизводството, управлението, просветата и пр. заменя постулатите на Корана и шериата със съвременни европейски понятия и модели. Откриват се учебни заведения и научни дружества, издават се списания и вестници, отглежда се интелектуален елит (Ибрахим Шинаси, Намък Кемал, Зия бей, Али Суави и др.), който популяризира прогресивни идеи и проправя път на свободомислието. Осъществява се всъщност процес на „обуржоазяване“ на турското общество, възниква търговско-посредническа буржоазия и буржоазно-либерална интелигенция, която застава в опозиция на средновековното мислене и султанския абсолютизъм.

През 60-те години на XIX век приложение намира и принципът на представителност на населението в управлението на провинциите — наред с назначени управители на административните единици (вилаети, санджаци, кази, нахии) се създават и местни парламенти (меджлиси), в които участват изборни представители на населението (двама мюсюлмани и двама немюсюлмани). Там се обсъждат въпроси на местната администрация и власт — финанси, данъци, полиция, обществени работи, аграрни отношения, селско стопанство и пр. През 1864 г. се учредява Дунавският вилает (чрез обединяване на предишните еялети Силистра, Видин и Ниш), чието управление поема един от големите реформатори на империята Мидхат паша. Строят се пътища, основават се земеделски кооперативни банки, отпускат се заеми на селяните, българските земи стават главен доставчик на зърно за столицата, подобрява се халът на селяните, процъфтяват села, градове и паланки.

Империята обаче продължава да се задръства от трудно решими и нерешими проблеми. Проблем номер едно е постоянният недостиг на пари. Сключването на заеми води до зависимост от заемодателите, увеличаването на данъците — до недоволство и брожение на поданиците, а пускането на „каймета“ в обращение — до инфлация. Друг проблем са рушветчийството и явашлъкът — нищо не става без подкуп, заникаъде не се бърза, обща поквара и ориенталска леност. Следва по нататък черкезко — татарският проблем: около 400 хиляди черкези и татари, прогонени от Южна Русия и Кавказ, търсят убежище в империята, в Анадола или в българските земи. Идват мръсни и гладни, носят болести и епидемии, настаняват се върху държавни земи и в домове на християни (повече насила, отколкото „по закон“), попълват османския аскер и башибозук, изострят противоречията в обществото (вместо тяхното притъпяване, към което се стремят османските реформатори).

Към всичко това следва да се добави появата на опозиция на официалната власт в империята. Става дума за движението на „новите Османи“. Укрепващите турски буржоазно-либерални кръгове искат прокарване на конституция и демократизиране на империята. Те мислят чрез натиск върху султана да постигнат ограничаване на абсолютизма, искат мерки за развитие на занаятите, търговията и селското стопанство, укрепване на финансовото положение на държавата и отстраняване на чуждото вмешателство в нейните вътрешни работи. През 1865 г. се създава „Дружество на новите Османи“, а две години по-късно се подготвя заговор против великия везир и правителството. Следват гонения и поява на турска политическа емиграция в Европа. Две са основните идеи с които движението излиза на османската политическа сцена: конституция и „османска нация“. Целостта на Османската империя може да се отстоява чрез прокарване на конституция и обединяване на всички народи на империята в единна „османска нация“. Конституцията щяла да модернизира държавата и да лиши Европа от основание за намеса в нейните вътрешни работи, а „османската нация“ щяла да неутрализира етно-религиозните различия между поданиците на султана и да лиши от основание националните движения на отделните народи на многонационалната империя.

Ако конституционализмът наистина е повеля на времето, то „османската нация“ е безпочвено умопостроение, което остава без покритие в реалната действителност. Това показва между другото и следващото историческо развитие на Балканите — основен проблем на Османската империя си остава националноосвободителното движение на нетурските народи. Със своите искания за автономия и независимост то заплашва целостта на империята и дава основание на Русия и другите сили за намеса. Тази „опасност“ еднакво добре се схваща и от управляващите среди, и от опозиционните буржоазно-либерални кръгове. Но докато султанът Абдул Азис „спасява“ империята от надигащата се национална революция на народите с брутална сила и жестокост, то „новите Османи“ и Мидхат паша прибавят към старата инерция една конституция и една измислена нация.

Въстанията в Босна и България

Националноосвободителното движение на Балканите през втората половина на XIX век навлиза в нов етап на развитие. Сърбия, Гърция и Черна гора подкрепят освободителното движение на намиращите се още под османска власт свои сънародници и издигат свои хегемонистични планове. Формира се освен това силно демократично течение в българското, сръбското и гръцкото националноосвободително движение, което се стреми не само към национално, но и към социално освобождение и демократично управление. Правят се опити за обединение на революционните сили на Балканите, създават се комитети и организации, установяват се връзки и сътрудничества, подготвят се общи въстанически действия. Почти навсякъде националноосвободителното движение се оказва в състояние да организира въстанически акции за освобождение със собствени сили.

Източната криза започва през юли — август 1875 г. с избухване на въстание в Херцеговина, Северна и Югозападна Босна. На борба срещу чуждата власт, срещу заптиетата и събирачите на увеличения десятък масово се вдигат селячеството, интелигенцията и местната буржоазия. Въстаниците блокират редица градове и крепости, създават свои укрепени лагери и успешно отбиват атаките на султанската войска и башибозука чак до Руско-турската война от 1877–1878 г. Начело на въстанието застават прехвърлилите се от Черна гора в Херцеговина стари войводи Мичо Любибратич и Пеко Павлович, както и редица местни революционни дейци, свещеници и търговци — Лазар Сочица, Петър Радович, Богдан Зимонич, Васо Видович, Голуб Бабич и други. Освободителната борба на босненското население намира широка подкрепа сред демократичната общественост във всички южнославянски области, а също така и в Европа. Възникват комитети за събиране на помощи, прииждат доброволци от Сърбия, Черна гора, Хърватия, Русия и др. страни. Създава се и международен комитет за подпомагане на въстанието със седалище в Париж.

Основното искане на босненското въстание от 1875–1876 г. е за ликвидиране на съществуващия социален ред. Що се отнася до бъдещето на въстаналите области, то въстаническата програма предвижда обединението им със Сърбия и Черна гора. Група босненски ръководители начело с Г. Бабич официално декларират обединението на Босна със Сърбия и провъзгласяват сръбския княз Милан Обренович и за босненски княз. Група херцеговински водачи пък провъзгласяват черногорския княз Никола и за херцеговински княз. Формира се и силна революционнодемократическа група начело с Васо Пелагич, която като изразител на интересите на селячеството, разоря ващото се занаятчийство и дребните търговци не е против обединението на въстаналите области със Сърбия, но иска осъществяването и на социално-икономически и политически преобразувания в обединената държава. Възниква също така династическо Караджорджевско течение начело с принц Петър Караджорджевич, което свързва обединението с династическа промяна — сваляне на династията на Обреновичите и заменянето й с тази на Караджорджевичите.

Въстанието в Босна и Херцеговина е последвано от въстания в България — Старозагорско и Априлско. Те стават звено в общата въстаническа верига на Балканите и бележат нов връх в развитието на българското националноосвободително движение. При това Гюргевският комитет, организатор на Априлското въстание, полага усилия да съгласува движението в България с въстанието в Босна и евентуална намеса на Сърбия. През април 1876 г. за Белград заминава Георги Живков за преговори със сръбското правителство и координиране на действията.

Най-плодотворна е подготовката за Априлското въстане в четвърти (Панагюрски) революционен окръг — почти цялото население се въвлича в движението, съставят се мобилизационни списъци, събира се оръжие, шият се униформи и пр. На 14 април 1876 г. в местността Оборище се свиква Народно събрание, което обсъжда положението и взема решение за започване на въстание на 1 май, както е предвидено и в решенията на Гюргевския Централен революционен комитет от декември 1875 г. Приема се също, че в случай на провал апостолите са в правото си да обявят въстанието и преди уречената дата. И точно това се случва: властите научават за събранието в Оборище, следва опит за арестуване на Тодор Каблешков (председател на революционния комитет в Копривщица) и преждевременно обявяване на въстанието (20 април 1876 г.).

С „кървавото“ писмо на Каблешков и тревожния звън на църковните камбани в Копривщица започва паметното българско Априлско въстание. Веднага въстават Панагюрище, Клисура, Стрелча и десетки други селища — Мечка, Поибрене, Мухово, Церово, Славовица, Лесичево, Брацигово, Перущица, Брестовица, Пещера, Батак и др. Въстанието обхваща и Търновския и Сливенския революционен окръг: край селата Кръвеник, Батошево, Ново село, в Дворянския манастир и на много други места се водят тежки сражения в името на българската свобода и независимост. Знамето на българската революция в продължение на няколко дни се вее над градове, села и паланки, по Средна гора и Стара планина, но силите са неравни — редовна османска армия и опълчение (башибозук) навсякъде разбиват въстаници и четници, опожаряват и мъстят с необикновена жестокост. Още преди да загаснат пожарищата, от север в България влизат две чети — едната начело с Христо Ботев, другата начело с Тоньо Стоянов, едната във Врачанския балкан, другата в Североизточна България. Последен героичен подвиг, с който трагично завършва Априлското въстание.

Равносметката: огромни български страдания и жертви в името на свободата и независимостта; необикновени, дори невероятни турски зверства и жестокости — до клане на хиляди хора на дръвник; дълбока пропаст между един народ и държавата (режима, властта, системата), в която е принуден още да живее; всеобщо възмущение на света от турските зверства и изобщо от султанската империя. Априлското въстание е още едно потвърждение за историческата обреченост на Османската империя и неопровержимо доказателство за достойнствата на българската нация и нейното право на свобода и независимост в собствена национална държава.

И все пак българското въстание не успява, за разлика от въстанията на сърби и гърци, станали половин век по-рано. Обяснението на тази разлика вече не се определя от това, кой колко е „узрял“ за своята свобода и независимост (през 70-те години на XIX век българите показват готовност за борба, стигаща до саможертва), а от това, какво е състоянието на Османската империя. Знае се, че през първата четвърт на XIX век, когато въстават сърби и гърци, нейното вътрешнополитическо и международно положение е крайно неблагоприятно — сепаратизъм, размирици, неуспешни войни и пр., изобщо неспособност да отстоява териториалната си цялост. Следователно „шансът“ тогава е на страната на тия, които въстават. Българите не използват този шанс. Впоследствие, през 60–70-те години, когато българите тръгват към свое собствено голямо въстание, Османската империя вече не е това, което е била 3–4 десетилетия по-рано — няма сепаратизъм и размирици, а има силна редовна армия и многочислено опълчение (башибозук). И шансът на противниците на империята на султана не се увеличава, а напротив — намалява. Още повече че през средата и втората половина на XIX век Европа много по-категорично се противопоставя на руската балканска политика, отколкото това е правела по-рано.

Великите сили и въстанията на Балканите

Както винаги, така и през 1875–1876 г. въстанията на Балканите нарушават спокойствието на дипломатическите канцеларии, предизвикват сериозни международни усложнения. Първоначално Австро-Унгария декларира, че ще пази „неутралитет“, и упражнява натиск върху Сърбия да не се намесва в подкрепа на босненско-херцеговинските въстаници. Същевременно сред управляващите среди във Виена и Будапеща си пробива път идеята за „приятелско“ споразумение с Русия на основата на подялба на Балканския полуостров, при което Дунавската монархия да завладее Босна и Херцеговина, а източната част на Балканите да се резервира за руското влияние. Подкрепяйки въстанията на балканските славяни, руската дипломация от своя страна също се стреми да избегне евентуален конфликт с Австро-Унгария. Така възникват предпоставки за австро-руско „сътрудничество“, което на практика се превръща в задължение двете съперници да не действат самостоятелно.

През август 1875 г. руската дипломация предлага Австро-Унгария и Русия съвместно да се застъпят на въстаналите области (Босна и Херцеговина) да се предостави автономия. Австро-Унгария обаче не приема тези внушения. Вместо това в края на 1875 и началото на 1876 г. със съгласието и на другите сили тя излиза с проект за ограничени реформи: освобождаване на селяните от данъци за изтеклите една-две години, амнистия, нормална мирна работа, възстановяване на разрушените жилища за сметка на Портата и пр. Под натиска на Австро-Унгария и Русия султанското правителство издава редица реформени актове, с които отново потвърждава равноправие между мюсюлмани и християни, равенство пред законите и пр. Ръководителите на босненско-херцеговинското въстание обаче отхвърлят всички проекти и „реформи“ — те искат свобода и свое собствено управление, изтегляне на турските войски, разоръжаване на мюсюлманското население, получаване на земя в собственост.

Следващата акция на великите сили е съгласуването на една колективна нота до Портата с искане да проведе реформи в Босна и Херцеговина (януари 1876 п). Предлага се между другото събираните в областта данъци да се изразходват само за нейни нужди. Иска се освен това съставяне на специална комисия от босненски християни и мюсюлмани (по равен брой), която да контролира осъществяването на въпросните реформи. В своя отговор (11 февруари 1876 г.) султанското правителство заявява съгласието си да проведе предлаганите реформи, но не приема искането данъците от Босна и Херцеговина да се изразходват само за нуждите на босненско-херцеговинското население. Същевременно Портата прави опит със силови действия да реши кризата — през първите месеци на 1876 г. султанска армия предприема наказателни операции във въстаническите райони, но освен предизвикващи възмущение изстъпления и жестокости друго не може да постигне.

След неуспеха на тази акция през май 1876 г. се срещат ръководителите на руската, австро-унгарската и германската дипломация в Берлин. Исканията на Русия задаване автономия на славянските области на Балканите се отхвърлят от Австро-Унгария и Германия. Изработва се т.нар. Берлински меморандум, с който отново се предлагат ограничени реформи в Босна и Херцеговина. Междувременно Априлското въстание в България бива потушено с големи жестокости. Окуражена от Англия, Портата отхвърля меморандума. Възниква мощно световно движение против турските зверства, а Сърбия и Черна гора обявяват война на Турция. Източната криза се задълбочава.

Сръбско-черногорско-турската война от 1876 г.

През лятото на 1875 г., когато избухва въстанието в Босна и Херцеговина, Сърбия се намира пред избори. Развивайки предизборната борба под лозунга за оказване на подкрепа на босненско-херцеговинското въстание, либералите спечелват изборите. Новият либерален кабинет обаче се озовава в трудно положение: цялата общественост настоява за активна политика за оказване на военна помощ на въстаниците, а Сърбия е неподготвена. При това великите сили, особено Австро-Унгария, държат за ненамеса, а княз Милан Обренович проявява колебание. Вместо война с Османската империя, което иска народът, той пристъпва към либерално-демократични реформи (разширяване на самоуправлението на общините, ограничаване цензурата и полицейския произвол и пр.), с които ангажира вниманието на политическите сили към вътрешните проблеми на страната. Но това не помага: демократизацията на политическия живот още повече активизира движението за намеса на Сърбия.

Народът, църквата и политическите партии настояват за оказване на помощ на босненското въстание, в това число и с цената на война с Османската империя.

На такава позиция е и Народната скупщина. През септември 1875 г. тя заседава в Крагуевац и взема следните решения: 1. За подпомагане на въстанието и за военната подготовка на Сърбия да се сключи външен заем от 36 млн. динара; 2. Парламентарна комисия да контролира правителството при сключването на заема и неговото усвояване; 3. В случай на война чиновническите заплати и пенсиите да не бъдат по-високи от 120 динара месечно. Князът е против тези решения, не присъства на заседанията на Скупщината и уволнява правителството. Новото правителство на Любомир Калевич, макар и прекалено миролюбиво, също смята войната за неизбежна. То проучва обстановката и установява, че освен Черна гора никоя друга държава не подкрепя Сърбия. Всички политически групировки в страната обаче се определят в полза на войната, а либералите обясняват, че в случай на ненамеса Австро-Унгария ще се настани в Босна. „Сега или никога“ — това е техният лозунг. И в крайна сметка през пролетта на 1876 г. и княз Милан решава да пробва силите си на бойното поле. На власт отново са повикани либералите, подписват се съюзен договор и военна конвенция с Черна гора (юни 1876 г.) и с писмо на княз Милан до великия везир се иска Портата да повери управлението на Босна и Херцеговина на Сърбия. Без да дочака отговора на това писмо, на 30 юни 1876 г. Сърбия обявява война на Турция. Два дни по-късно това прави и Черна гора.

Сръбско-черногорската война срещу Турция се посреща с въодушевление не само от въстаниците в Босна и Херцеговина, но и сред други народи. Веднага започва прииждането на доброволци в Сърбия. Още в навечерието на войната тук пристига руският генерал Черняев и заема поста главнокомандващ сръбските войски. В редовете на сръбската армия се сражават около 4 хиляди руски доброволци. Българската емиграция трескаво се заема да изпрати цяла дивизия в помощ на Сърбия. До септември 1876 г. числото на българските доброволци в сръбската армия достига около 2500 души.

Въпреки общия патриотичен подем войната се развива неблагоприятно за Сърбия. Нейната „народна войска“, която има характер повече на опълчение, отколкото на редовна армия, се оказва на твърде ниско ниво — лоша подготовка, старо и негодно оръжие, бездарно командване. На бойното поле Сърбия изкарва 123-хилядна войска срещу 133 хиляди редовен османски аскер, 20 хиляди башибозук и 25 хиляди в резерва. Сръбското командване мисли да настъпва по направлението Ниш—Бела паланка—Пирот и по направлението Зайчар—Кула—Видин, но турската армия взема инициативата, завладява Зайчар, Княжевац, Алексинац и се насочва по долината на р. Морава. Става решително сражение при Дюнис, спечелено от Турция. Наистина черногорските войски и херцеговинските въстаници нанасят няколко поражения на действащите срещу тях турски войски, но положението не се променя: Сърбия е изправена пред военен погром, пътят на турците към Белград остава открит. Намесва се обаче Русия: в края на октомври 1876 г. Портата получава руски ултиматум, прекратява настъплението и сключва примирие със Сърбия.

Цариградска конференция

Със Сръбско-черногорско-турската война Източната криза навлиза в нов етап на развитие. Войната изостря противоречията между Русия и Австро-Унгария: първата се ангажира в подкрепа на балканските славяни, а втората подготвя условията за завземане на Босна и Херцеговина. И двете обаче на желаят военен конфликт помежду си, всяка се стреми да неутрализира съперника си или ако това не се постигне, то да се издействат предимства в случай на евентуална подялба на османското „наследство“. Политиката на компромис и споразумение надделява и през юли 1876 г. се организира среща между руския и австро-унгарския император в Райхщадския замък в Чехия. Постига се споразумение, макар и в неопределена форма, според което в случай на поражение на Турция и подялба на нейните балкански владения Сърбия да се разшири към р. Дрина, Черна гора да получи Източна Херцеговина, Австро-Унгария да анексира останалата част от Босна и Херцеговина, България и Албания да се организират като автономни държави, Тесалия и Крит да се присъединят към Гърция, Бесарабия да се върне на Русия, а Цариград с неговата околност да стане свободен град.

Поражението на Сърбия осуетява реализирането на това споразумение. На международната сцена обаче все по-императивно се поставя българският въпрос. Руската политика вече не е чужда на идеята за война с Турция. От есента на 1876 г. руското командване пристъпва към частична мобилизация. Обезпокоени от това, западните сили, главно Англия, решават да търсят изход от кризата в една международна конференция, свикана през декември 1876 г. в Цариград. След дълги преговори Цариградската конференция изработва един проект, който предвижда България в рамките на съществуващата от 1870 г. Българска екзархия да бъде разделена на две автономни области: Източна със столица Търново и Западна със столица София. Двете автономни области следва да се управляват от губернатори, християни, назначени от султана и одобрени от великите сили. Създават се освен това областни събрания, изграждат се местна милиция и жандармерия, турската администрация се премахва, а турските войски се прибират в определени гарнизони. Подобен статут на автономни области се предвижда също така и за Босна и Херцеговина.

Междувременно в османската столица стават важни промени. Столичното мюсюлманско население негодува срещу европейското движение в защита на въстанията в Босна и България. То обвинява управляващите, че допускат намеса на чужди държави във вътрешните работи на империята. Следват брожения и сваляне на великия везир Недим паша от поста му, а след това и детрониране на султана Абдулазис (29 май 1876 г). Новият султан Мурад V заема трона само три месеца, след което също е детрониран и заменен с брат му Абдулхамид II (1 септември 1876 г.). В правителството влиза Мидхат паша, който впоследствие става велик везир. С ускорен темп се подготвя конституция — основен пункт в програмата на новите Османи. На 23 декември 1876 г. по време на заседанията на конференцията в Цариград тя е тържествено оповестена със 101 топовни гърмежи. Във връзка с това турските делегати обявяват, че султанът „дарява“ конституция на своите поданици. Османската империя се обявява за единно царство, а нейните поданици — за „Османи“. Предвижда се двупалатен парламент: долна камара от избрани депутати и сенат от назначени от султана сенатори. Официален език в империята е турският, а държавната религия — ислямът. Прокламират се граждански свободи и права.

В действителност конституцията от 1876 г., дело главно на Мидхат паша и неговите привърженици, се използва само като мотив за отхвърляне решенията на Цариградската конференция, но в практиката остава неприложена. В началото на февруари 1877 г. Мидхат паша е арестуван, започва утвърждаването на абсолютисткия режим на Абдулхамид II, а конституцията постепенно минава в забвение.

След неуспеха на Цариградската конференция Русия пристъпва към непосредствена дипломатическа подготовка за военно разрешаване на Източната криза. През януари тя сключва секретно споразумение с Австро-Унгария, по силата на което в случай на руско-турска война Дунавската монархия се задължава да пази неутралитет. Цената на този неутралитет е Босна и Херцеговина — Русия се съгласява след войната Австро-Унгария да окупира тези турски провинции. В началото на 1877 г. настъпва процес и на англо-руско сближение, което се развива в отговор на прекомерното засилване на Германия и заплахите на Бисмарк срещу Франция. През март 1877 г. е подписан т.нар. Лондонски протокол. Отново се предлага на Портата да осъществи реформи в духа на решенията на Цариградската конференция. В случай на отказ Русия получава съгласието на Англия да действа със сила.

Руско-турската война от 1877–1878 г. и балканските народи

Разчитайки на своята военна мощ и надявайки се на закрила от страна на Англия поради англо-руските противоречия, Портата отхвърля Лондонския протокол. Тогава Русия обявява война. Без да се спираме на развитието на военните действия, ще се опитаме да очертаем приноса на балканските народи в борбата на страната на руското оръжие в името на националната свобода и независимост.

Румъния. В началото на Източната криза румънското правителство обявява неутралитет. Румънската общественост обаче явно е на страната на въстаниците в Босна и Херцеговина. На освободителното дело на балканските славяни симпатизира и румънското правителство. По време на Сръбско-черногорско-турската война от 1876 г. румънските власти улесняват транспортирането на военни пратки и доброволци от Русия през Румъния в помощ на Сърбия. Освен това румънското правителство излиза с официален протест срещу извършените жестокости и зверства при потушаването на Априлското въстание в България. То предявява към Портата редица искания: Румъния да не се нарича повече „Обединени княжества Влахия и Молдова“, нейните представители в чужбина вместо агенти да се наричат дипломати, да се признават румънските паспорти, да се уточни границата между двете държави в района на дунавските острови, да се сключат румъно-турски търговски, пощенски и други конвенции и пр., с една дума Османската империя да се отнася с Румъния като с независима държава. Румънското правителство поставя тези искания в края на 1876 г. и пред Цариградската конференция, но не получава удовлетворение. И основателно предстоящата война, в която Румъния ще влезе като съюзник на Русия, ще се нарече румънска война за независимост.

По време на подготовката на Руско-турската война се повеждат преговори между Русия и Румъния относно преминаването на руски войски през румънска територия. Заинтересована от извоюване на пълна независимост спрямо Портата, Румъния проявява благосклонно отношение към намеренията на Русия. Подготвя се руско-румънска съюзна конвенция, подписана на 4 април 1877 г.: на руските войски се разрешава преминаване през румънска територия, а Русия гарантира териториалната цялост на Румъния и обещава да признае назависимостта й.

Конвенцията не задължава Румъния да се намеси във войната срещу Турция. Портата обаче разглежда Румъния не като неутрална, а като воюваща държава. Всъщност още през май 1877 г. войната засяга непосредствено и Румъния. Турската флота и артилерията от Дунав и крайбрежието обстрелват румънските градове, а башибозуци нахлуват на румънска територия и грабят. Така Румъния фактически става съвоюваща страна като съюзник на Русия. На 9 май 1877 г. румънският парламент провъзгласява независимост на Румъния и обявява война на Турция. Румънската армия оказва активно съдействие на руските войски при преминаването на Дунав, а след това се включва в обсадата на Плевен и дава значителен принос за разгрома на Осман паша. Освен това румънски войски участват в освобождението на Северозападна България — Никопол, Оряхово, Видин.

Сърбия и Черна гора. Сръбско-черногорско-турската война от 1876 г. завършва с примирие, което не прераства в действителен мир. Наистина започват преговори за сключване на съответни мирни договори, но особени резултати не се постигат. Черна гора предявява искания за териториално разширение, които Портата категорично отхвърля. Поради това състоянието на война в турско-черногорските отношения не се прекратява. А когато през април 1877 г. избухва Руско-турската война, военните действия на черногорско-турския фронт се подновяват. Така че Черна гора, вярна на своята историческа традиция, и този път става съюзник на Русия против Турция.

Още в навечерието на Руско-турската война Портата съсредоточава значителни сили срещу въстаниците в Босна. Турските войски предприемат генерално настъпление срещу главния въстанически лагер при Църни Потоци в Югозападна Босна. През август 1877 г. те разбиват въстаническите отряди. Заедно с тази акция в Босна 35-хилядна армия начело със Сюлейман паша настъпва срещу Черна гора. След кръвопролитни сражения през юни 1877 г. турските войски преодоляват черногорската съпротива и настъпват на черногорска територия. Пред непосредствена заплаха се оказва самата столица Цетине. В това време обаче започва руското настъпление през Дунав и турското командване прехвърля армията на Сюлейман паша от Черна гора в България за спиране устрема на ген. Гурко на юг. Черногорците си отдъхват и минават в настъпление, като продължават войната с Турция до сключването на руско-ту ре кото примирие (31 януари 1878 г.). Освободени са някои по-плодородни и равнинни територии с градски центрове (Никшич, Бар, Улцин), както и част от Адриатическото крайбрежие.

Що се отнася до Сърбия, то нейната политика за присъединяване на Босна и Херцеговина търпи пълен провал: поражението във войната с Османската империя не е най-голямото зло, по-голямо зло е руското споразумение с Хабсбургите за предоставяне на въпросните области на Австро-Унгария. След това споразумение Русия вече внушава на Белград примирение и сключване на мир с Турция. В края на февруари 1877 г. такъв мир е подписан — възстановява се сръбско-турската граница, съществувала преди войната от 1876 г. С прокламация от 5 март 1877 г. княз Милан обявява, че съдбата на християните под турска власт е в чужди ръце, а Сърбия остава в същите отношения с Османската империя, както и преди войната.

Положението обаче вече не е същото. Предвижданията на Гарашанин, че е възможна подялба на балканското наследство на Османската империя между Русия и Австрия, са на път да се сбъднат. Сърбия губи перспектива за териториално разширение към Босна, където ще се настани Австро-Унгария, а на изток предстои създаване на българска държава, в която ще доминира Русия. Наистина за ликвидиране на Сърбия като държава за момента не става въпрос, но за реализиране на великосръбската държавотворна програма перспективи няма. Пречка за това освен Австро-Унгария сега става и Русия, респ. създаваната от нея България.

Сръбските опасения от решаването на българския въпрос се проявяват още по време на учредяването на Българската екзархия през 1870 г. Белград тогава протестира пред Портата и Цариградската патриаршия срещу териториалния обхват на Екзархията — настоява се тя да действа като българска национална църква само в границите на някогашната Търновска патриаршия. По време на Източната криза от 1875–1878 г. идеята за Сърбо-България или Българо-Сърбия вече е забравена, сега на преден план стои съперничеството и противопоставянето, а Балканският съюз от 1866–1868 г. е погребан.

След избухването на Руско-турската война през 1877 г. Сърбия отново започва мобилизация, но не се решава веднага да се включи във военни действия, а и Русия първоначално не настоява за това. Затрудненията на Русия в боевете за Плевен обаче променят положението — руското командване иска незабавно влизане на Сърбия във войната. В Белград обаче на са сигурни в руската победа и изчакват развоя на събитията. Едва след падането на Плевен, през декември 1877 г., т.е. малко преди края на руско-турската война, Сърбия се намесва. Този път изгледите за успех във войната срещу Турция са значително по-добри: Русия разгромява главните турски сили, Сърбия получава руска финансова помощ, нейната армия е реорганизирана и разпределена в 5 корпуса, общо около 80 хиляди бойци.

Военният план на Сърбия и в тази сръбско-турска война е подобен на този от предишната война: настъпление към Босна и Херцеговина е невъзможно — подобна стъпка би означавала война с Австро-Унгария. Следователно за движение на сръбските войски остава свободна посоката изток и югоизток. И три от петте сръбски корпуса на 15 декември 1877 г. минават в настъпление на изток. Победата е сравнително лесна — без особени усилия сръбските войски обсаждат Ниш и превземат Бела Паланка и Пирот. На 12 януари 1878 г. те влизат в Ниш, а на 30 януари — във Враня. Някои сръбски части стигат дори до Сливница, Трън, Брезник и Радомир, други превземат Кула. След влизането на руските войски в София (5 януари 1878 г.) и при очертаващия се разгром на Турция руското командване губи интерес към сръбското придвижване на изток и съветва Сърбия да пренасочи войските си към Новопазарския санджак, където и без това настъпва един от сръбските корпуси. Скоро след това идва руско-турското примирие и прекратяване на войната.

Гърция. Източната криза от 1875–1878 г. предизвиква раздвижване и в Гърция. Засилва се освободителното движение на остров Крит, в Тесалия и Епир. Образуват се въстанически чети, които повеждат борба с турската власт и башибозука. Гръцката демократична общественост настоява за активна политика на Гърция за оказване реална помощ на националното движение на гръцкото население под турска власт. Възникват комитети, събират се оръжия и боеприпаси, формират се чети на гръцка територия, които навлизат в неосвободените гръцки области, в края на 1877 и началото 1878 г. Епир, Тесалия и Южна Македония стават арена на непрестанни сблъсквания и кръвопролитни сражения.

Въпреки това Гърция не взема активно участие в събитията. Тя отдавна е под влияние на „северната опасност“: Сърбия иска да играе „пиемонтска роля“ с претенции към някогашни византийски територии; в Русия и останалия славянски свят е в подем панславизмът; учредява се Българска екзархия и предстои създаване на българска държава върху територии, към които протяга ръце гръцката „Мегали идея“; големи славянски държави на Балканите плюс руско господство в Проливите не хармонира с мегаломанските идеи и намерения на политическия елит в Атина. Оттук и пасивността на Гърция в събитията. Гръцката държава, слаба икономически и финансово, при остри вътрешнополитически борби и чести правителствени смени, се намира под влияние на английския натиск в полза на териториалната цялост на Османската империя. Важен аргумент на английската дипломация за запазване на гръцкия неутралитет става заплахата, че освободителното движение на балканските славяни, поддържано от Русия, е опасно за Гърция. Този аргумент намира най-благоприятна почва сред панелинистичните кръгове в Атина. През пролетта на 1876 г. от сръбска страна идват предложения за гръцко-сръбски съюз и обща война с Османската империя, които гръцкото правителство не приема. То не само отказва да воюва срещу Турция, но дори въстаническите движения в Тесалия, Епир и на остров Крит не подкрепя. След спирането на руската армия пред Плевенската крепост руското командване настоява Гърция да започне война с Турция, но и този път гръцкото правителство не се намесва. Вместо това то поставя условия: Русия да даде гаранции, че след войната Гърция ще получи Тесалия, Епир, Македония и част от Тракия. Иска се освен това пристигане на руски кораби в гръцки води за защита срещу турския флот.

Същевременно в края на 1876 г. и началото на 1877 г. гръцкото правителство взема някои военни мерки: гласуване на извънреден бюджет за военни приготовления, закон за всеобща военна повинност и пр. Въпреки заплахите, че в случай на нарушаване на неутралитета Англия ще окупира Пирея, през август 1877 г. гръцкият външен министър Харилаос Трикупис декларира, че ако не спрат турските жестокости в Тесалия, Гърция ще започне война. Поради затягането на боевете при Плевен и заплахите на Англия гръцкото правителство обаче се въздържа от преки действия. Едва през януари 1878 г. след влизането на руските войски в Одрин управляващите кръгове в Атина изоставят линията на изчакване. Изплашено да не изпусне последния шанс за намеса и присъединяване на обхванатите от национално брожение гръцки области, правителството разрешава на формираните чети да заминат за Крит, Епир и Тесалия и започва мобилизация. Въстаническото движение пламва с нова сила. Съставя се временно правителство в Тесалия, което прокламира присъединяването на областта към Гърция. Такива „правителства“ се формират също в Епир и на остров Крит. А на 2 февруари 1878 г. един гръцки корпус навлиза в Тесалия. Но Турция, вече сключила примирие с Русия, насочва войски към Гърция, а западните държави настояват за прекратяване на военните действия. Още незапочнала, гръцко-турската война бива прекратена, а въстаническото движение в Тесалия и Епир постепенно замира. Продължава съпротивата само на Крит под лозунга за автономия на острова.

България. Както може да се очаква, в лицето на всеки противник на Османската империя по време на Източната криза от 1875–1878 г. българите виждат свой съюзник, приятел и брат. Това с особена сила се отнася за такива страни като Русия, Сърбия и Черна гора, славянски и източноправославни, с доказана антиосманска политика. След смазването на Априлското въстание българската емиграция в Румъния създава нов комитет, т.нар. Българско централно благотворително общество, което се заема да събере български доброволци за участие в сръбско-турската война на страната на Сърбия. То се кани да създаде цяла дивизия от 10 хиляди души. Поради бързото развитие на събитията тази цифра не се достига, но все пак в сръбско-турската война от 1876 г. участват около 2500 български доброволци.

Освен това българите посрещат с въодушевление Руско-турската война. Още преди преминаването на руските войски на българска земя Българското централно благотворително общество се обръща с възвание към българите да „въстанат всинца“… „като един человек“. И още в първите дни на войната в щаба на руската армия се явяват около 7500 български доброволци, от които се формират 6 дружини под командването на руския генерал Н. Столетов. Става дума всъщност за т.нар. Българско опълчение, което се записва в българската история с епичните боеве на Шипка през август 1877 г. И, разбира се, не е само това: хиляди други българи с готовност предлагат себе си като разузнавачи, строители на укрепления, водачи, превозвачи на товари и оръдия, санитари и организатори на медицински служби и т.н. Възникват и много български чети, които действат в тила на османската армия или по фланговете на руските войски.

Албания. Въпреки феодално-патриархалните отношения и религиозната раздробеност през XIX век се формира и албанската нация, която по време на Източната криза се изявява напълно. Панислямизмът, проповядван от Портата сред албанците мюсюлмани, не хваща дълбоки корени. Не намират благодатна почва и антиславянските настроения, насаждани сред албанските християни. Усилията на Портата да привлече албанското население и да го използва като съюзник в борбата срещу въстаническото движение на другите балкански народи се провалят. Нещо повече, в отговор на започналата през есента на 1876 г. насилствена мобилизация с оглед продължаване на войната с Черна гора в областта Мирдита в Северна Албания избухва въстание начело с Пренк Биб Дода. Въстаниците установяват връзка с черногорското правителство и повеждат борба за автономия на Северна Албания. Идеята за Мирдитска държава (автономна или независима) битува в политическото мислене на католическите планински албански племена още от 60-те години на XIX век. Тя се подкрепя от Сърбия и Черна гора, всяка с оглед своите намерения за завладяване на Северна Албания. През май 1877 г., при наличието на черногорско-турското примирие, Портата съсредоточава свои войски и след двуседмични сражения въстанието в Мирдита бива прекратено.

Избухването на Руско-турската война отново засилва въстаническото движение в Северна Албания начело с Пренк Биб Дода. В началото на 1878 г. някои турски гарнизони биват принудени да капитулират. На албанска територия навлизат също така и черногорски войски. Управляващите среди не само в Черна гора, но и в Сърбия и Гърция кроят планове за разделяне на Албания помежду си. Това, както и сключването на руско-турското примирие, води до ликвидиране на въстаническото движение в Албания, притъпява антиосманската насоченост на албанското национално движение и засилва неговата антиславянска и антируска насока.

Комбинацията „Мирдитска държава“ не е единственият политически проект, който се занимава с бъдещето на Албания. Племената от северната планинска част на Албания се бунтуват срещу реформите в Османската империя и защитават традиционното си самоуправление. Представители на албански колонии в Италия, България и други страни пък се изказват за независимост на Албания като обща държава на нейните племена. Най-голяма популярност получават т.нар. Янински меморандум, изпратен през пролетта на 1877 г. на султанското правителство. Меморандумът е дело е на албански възрожденски дейци начело с Абдул Фрашери, основали таен Албански комитет в гр. Янина. Исканията им са следните: обединяване на всички провинции, населени с албанци, в един вилает; назначаване на албанци за чиновници там; отваряне на албаноезични училища; военна служба на албанците само на територията на албанския вилает. Както се вижда, става дума за една автономистка национално-освободителна програма.

Султанското правителство, както може и да се очаква, съвсем не мисли да задоволява подобни искания. Още по-малък интерес от появата на нова държава на картата на Балканския полуостров имат албанските съседи — те мислят да делят Албания. А великите сили изобщо не признават албанците, те ги смятат за турци, а въстанията им преценяват като вълнения против едни или други правителствени мерки, но не и като национално движение.

Санстефански договор и Берлински конгрес

Победата на Русия в Руско-турската война намира своето отражение и реализация в Санстефанския договор (3 март 1878 п): Черна гора, Сърбия и Румъния получават независимост, а България става автономно трибутарно княжество; Към Черна гора се присъединяват Никшич, Подгорица, Жабляк и други територии, в това число и излаз на Адриатическо море; Територията на Сърбия се разширява в Новопазарския санджак, както и в областта на Ниш и Лесковац; Румъния получава Северна Добруджа като компенсация за Бесарабия, която се връща на Русия; Българското княжество се конституира в границите на двете български области, предвидени в проекта на Цариградската конференция, т.е. Северна и Южна България, Пирот, Враня, цяла Македония (без Солун) и Тракия с Кавала, Лозенград и Люле Бургас (без Гюмюрджина и Одрин); Босна и Херцеговина остават турски провинции, при условие там да се осъществят реформите, предложени от европейската дипломация на Цариградската конференция; Портата се задължавала приложи Органическия правилник за остров Крит от 1868 г.; Предвижда се изработването на подобен Органиченски регламент, осигуряващ известна вътрешна автономия също така за Албания, Епир и Тесалия.

Така Русия налага едно решение на Източния въпрос по свое усмотрение, което се оказва благоприятно за новоучредяваната българска държава. Придобивки имат и другите балкански национални държави и народи, но те са недоволни. Управляващите среди и общественото мнение в Сърбия са против териториалния обхват на Българското княжество — смята се, че то е неоправдано голяма държава, която включва в пределите си сръбски национални територии. В случая не става дума само за Пирот и Враня, а за много повече. Още преди подписването на Санстефанския договор Сърбия формулира исканията си така: независимост на страната и присъединяване на Ниш, Пирот, Враня, Трън, Видин и Лом, както и на Призренския, Скопския и Новопазарския санджак към нейната територия. На 1 февруари 1878 г. в Петербург пристига Милослав Протич като пратеник на сръбското правителство със задача да изложи и да отстоява пред руската дипломация сръбските претенции. В руската главна квартира пък се озовава Милойко Лешянин с писмо от княз Милан. Нищо обаче не може да се направи — Русия налага волята си: на Сърбия се оставят Ниш и Лесковац плюс разширение към Косовска Митровица и Нови пазар, но без двата града. Сърбия увеличава територията си със 150 кв км, а Черна гора — с 200 кв км, но без обща граница помежду им.

Не всичко обаче се оказва във властта на Русия. Англия и Австро-Унгария не приемат руското господство в източната половина на Балканския полуостров. От това бърза да се възползва Сърбия. Тя е много разочарована от Русия и приема, че като трябва да се прости с Босна (може би задълго, може би завинаги), то поне би могла да получи някакви компенсации на изток. Белград своевременно се ориентира в обстановката — става ясно, че Русия е притисната от европейските сили, че предстои разпокъсване на България, следователно Сърбия трябва да се възползва. За това обаче е необходима силна външна подкрепа, каквато само Австро-Унгария би могла да даде. И княз Милан решава да действа: сръбското правителство отказва да изтегли войските си от териториите, които следва по Санстефанския договор да влязат в Българското княжество, а Йован Ристич заминава за Виена с писмо от княза. Сърбия изразява своята готовност за сближение с Австро-Унгария и търси нейната подкрепа на предстоящия Берлински конгрес. От австро-унгарска страна още веднъж категорично се заявява, че Сърбия не може да се разширява нито на запад към Босна, нито на югоизток към Косовска Митровица и Нови Пазар. Австро-унгарският външен министър Андраши изразява готовност за подкрепа на сръбските искания за Враня, Пирот и Трън, но не безусловно — иска се засилване на австро-унгарското влияние в Сърбия (търговски договор, железопътна конвенция и пр). Сърбия приема. Оттук именно започва австрофилството, характерно за сръбската политика в края на XIX век, което означава отказ от борбата за освобождение на Босна и Херцеговина и разширяване на сръбската държава на югозапад, запад и север. С това княз Милан изменя на „Начертанието“ на Гарашанин, което определя Австрийската империя за исторически неприятел на сръбството, с който при никакви обстоятелства Сърбия не трябва да прави сближение и съюз.

Недоволна от руската политика е и Румъния. Проблемът тук е чия да бъде Бесарабия. Още преди края на Руско-турската война руският външен министър Горчаков уведомява румънската дипломация, че Русия възнамерява да си вземе Бесарабия. Предлага се на Румъния доброволно да се изтегли от там, срещу което може да получи Северна Добруджа като компенсация. Санстефанският договор утвърждава тази „трампа“ и Румъния волю-неволю трябва да я приеме. Тя получава независимост, което оправдава нейното участие във войната от 1877–1878 г., но губи Бесарабия, която смята за своя, срещу една „компенсация“ с територия, която й е чужда. Румънското обществено мнение протестира, а политиците търсят подкрепа от европейски сили, но руското решение става факт.

Недоволна, естествено, е и Гърция. Проблемът тук е, както и в сръбския случай, учредяването на българската държава в нейните Санстефански граници. Гърция вече няколко десетилетия живее със своята великогръцка национална доктрина, а пък сега се учредява нова балканска национална държава, която отломва огромно парче от погачата, наречена „Мегали идея“. Но какво да се прави, излиза невъзможно едновременно да се реализират сръбското „Начертание“, гръцката „Мегали идея“ и българският Санстефански идеал — Балканският полуостров е малък и за три и повече „велики“ място няма. Гърция ще е щастлива от предстоящото разпокъсване на България, но и след това достатъчно простор за „Мегали идеята“ няма да остане.

Не са очаровани от Санстефанския договор и албанците: Черна гора трябва да заеме Плав и Гусинье, области, населени с албанци; Сърбия влиза в Прокупле, Куршумлия, Лесковац и Вранье, територия с повече от 100 хиляди албанци. През декември 1877 г. тя започва брутално да ги прогонва от там; Санстефанска България също включва в границите си области с албанско население (напр. гр. Корча); Австро-Унгария пък туря ръка върху Новопазарския санджак, и той очасти населен с албанци. Само Гърция още нищо албанско не получава, но не защото не иска, а защото за момента не може.

Албанците, естествено, не могат да приемат подобно разпокъсване на територията им. В началото на 1878 г. група албански интелектуалци и авторитетни служители в султанската администрация в Цариград решават да образуват албански Централен комитет за защита на правата на албанската нация. Лидер на комитета става Абдул Фрашери, който работи за обединението на албанците като единна нация и за извоюване автономия на Албания. Поставя се началото на едно албанско автоно-мистко движение, което на 10 юни 1878 г. свиква общо събрание на своите активисти в Призрен. Присъстват представители от цялата страна, в това число и петима християни, а има и няколко души от Босна и Херцеговина и Новопазарския санджак. Решено е да се създаде Албанска лига (по подобие на някогашната лига на Скендербег) начело с Централен комитет. Веднага се пристъпва към основаването на местни комитети на Лигата и съставянето на апели и меморандуми до великите сили (а и до султана) в смисъл, че албанците са отделен народ и не желаят териториите им да се разпокъсват. Същевременно Призренската лига започва комплектуването на свои въоръжени сили, с които да се противопостави на съседните държави, когато се опитват да заграбват албански територии. Скоро тези сили ще влязат в действие в защита на Албания от домогванията на Черна гора, както и в защита на албанската автономия срещу стремежите на Портата и по-нататък да държи Албания под своя власт.

Обявеното със Санстефанския договор решение на Източната криза не отговаря и на интересите на Англия, Австро-Унгария и другите западноевропейски държави. И веднага започва кампания за ревизия на Санстефанския договор. Срещу Русия се формира едва ли не англо-австрийски съюз, една европейска коалиция, на която тя не може да се противопостави. Стига се до свикване на Берлински конгрес, който изработва нов договор: България се разделя на княжество със столица София и Румелия със столица Пловдив, а Македония, Източна и Западна Тракия се връщат на Турция; От Княжество България се отнемат Пирот и Враня, дадени на Сърбия, и Мангалия, която отива в пределите на Румъния; потвърждава се независимостта на Румъния, Сърбия и Черна гора, но се връща Новопазарският санджак на Турция. Австро-Унгария получава мандат да окупира Босна и Херцеговина; Англия пък окупира о. Кипър; Препоръчва се на Портата да отстъпи част от Епир и Тесалия на Гърция, по споразумение с гръцкото правителство. Оставя се на Портата да приложи Органическия правилник за остров Крит от 1868 г. и да изработи подобни правилници и задругите европейски владения (Македония, Албания, гръцките области).

Така Берлинският конгрес създава едно държавно-териториално статукво на Балканите, което не държи сметка за националните стремежи на балканските народи. В резултат на това противоречията между балканските държави и народи, от една страна, и османска Турция, от друга, не се изчерпват. Националното движение на балканското население от Европейска Турция за освобождение и национално обединение продължава с нова сила. Нарастват, от друга страна, противоречията и между самите балкански държави. Въпросът за окончателната подялба на османското „наследство“ остава и се решава при условия на засилващи се националистически и мегаломански настроения. Не се преодоляват противоречията и между великите сили. Всъщност Източната криза не слиза от сцената, а Балканският полуостров се зарежда с нови противоречия и поводи за конфликти.