История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001

ЕТНИЧЕСКИ СЪСТАВКИ ПРИ ОБРАЗУВАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНОСТ

Съвременните археологически данни показват, че първите земеделско-скотовъдни общини са били установени в Месопотамия още в IX хилядолетие пр.Хр. Именно от тази далечна прародина на заседналото обработване на земята неолитът е започнал да се развива и разпространява в посока юг-север. Природната среда в югоизточна Европа, където по-късно, през VII в. възниква българската народност, представлявала добри условия за заседнал живот и производство на храна.

От данните, с които разполагаме, личи, че през почти целия период на неолита, дори и през времето на еонеолита (края на V и първата половина на IV хилядолетие пр.Хр.) съставът на населението на Балканския полуостров остава почти непроменен. Преобладаващото до преди няколко десетилетия схващане за идването на индоевропейците от север не се потвърждава от историческите находки. Много по-убедителни са възгледите, че ентологичният процес на Балканите е осъществяван на основата на местна идеоевропеизация и че този процес е усложняван, но и ускоряван при частични нахлувания от север.

Откритият неотдавна на северния бряг на Варненското езеро некропол (североизточна България) ни дава изобилен материал за едно раннокласово общество в края на V или през първата половина на IV хилядолетие пр.Хр. Като преминем през бронзовата епоха (IV хилядолетие пр.Хр. до XII в. пр.Хр.) и ранножелязната (XII в. до края на VI в. пр.Хр.) ние добиваме известна представа за формирането на тракийската народност, спомената за пръв път от Омир в „Или-адата“. Това са били племенни обединения с централна власт, която се е крепяла вероятно на създадената още през II хилядолетие пр.Хр. „тракийска орфическа доктрина“, осъществявана с подчертан държавно-религиозен характер. „Орфическият“ тракийски цар е бил едновременно и върховен жрец, при което в някои случаи е бил не само хероизиран, но и обожествяван.

Между края на IV в. пр.Хр. и началото на II в. пр.Хр. са се появявали и изчезвали различни тракийски царства. Едно от най-стабилните между тях е било това на одрисите, разположено по долините на реките Тунджа, Марица и Арда.

Одриското царство е преживявало и възход, и изпитания. При Котис I (383–360 г. пр.Хр.) одриската държава се е простирала от устието на Дунав до Мраморно море. Фактически това е била най-голямата и богата държава на Балканския полуостров. Котис I е сякъл сребърни и бронзови монети с името си.

Междувременно в този период на Балканския полуостров възниквали и други, понякога твърде ефимерни държави. В по-големите тракийски държавни формации царят е имал своеобразни областни губернатори, наричани „пара-династи“.

Старогръцките градове-колонии по Черноморското крайбрежие и преките съприкосновения на траките с елинистичните центрове са оказвали определено влияние върху културата и изкуството на тракийските племена.

В края на III и началото на II в. пр.Хр., с илирийските и македонски войни, Рим започнал нашествието си срещу елинистичните държави, образувани след разпадането на огромната държава на Александър Македонски освен в Близкия изток и Египет, но и по южните части на Балканския полуостров.

Преодолявайки съпротивата им и поставяйки ги под владичеството на Рим, завоевателите нахлули и в земите на траките както на юг, така и на север от река Дунав.

Настъплението на римските кохорти през тракийските земи съвсем не било леко. Запазени са достатъчно исторически паметници за редица въстания на траките, които отблъсквали нашествениците далеч на юг.

През 45 г. Тракия била вече римска провинция, но романизирането на траките не бил един всеобщ и дълбокоп-роникващ процес. В много отношения траките запазили обичаите, нравите си и духовната си култура. Дори онези от тях, които постъпвали на римска гарнизонна служба не променяли нравите и възгледите си, макар и поставени под непосредствено и трайно римско въздействие.

Елинизацията, свързана с проникването на гръцкия език, а след IV в. с настъпващото християнство, проповядвано пак на гръцки из тракийските земи, също така не са променили дълбоко вековните обреди, обичаи и традиции на траките. Всяко древногръцко влияние в областта на религията и изкуството е придобивало и свой тракийски оттенък. Дори християнизираните страни са запазвали най-същественото от езическите традиции в новите християнски обреди и многобройни елементи от този християнизиран паганизъм или паганизирано християнство преминават по-късно в духовния живот на новообразуваната и покръстена вече българска народност.

Около седалищата на римските гарнизони в завладените тракийски земи се образували първите по-трайни градове — Бонония (Видин), Алмус (Лом) в Горна Мизия, Сердика (София), Адрианопол (Одрин) и др. Разраснали се и бившите гръцки колонии по крайбрежието — Аполония (Созопол), Месамбрия (Несебър), Анхиало (Поморие), Одесос (Варна). Градовете били центрове за създаване и разпространение на античната култура.

Под ударите на варварите през V в. рухнали западните провинции на Римската империя. Източната й половина обаче оцеляла в границите от Константин Велики като Византия, чак до нашествията на славяните и арабите през VII в.

Тракийската народност, запазила се до VII в. из по-малките планински или полупланински селища, макар отчасти романизирана, елинизирана, а в не малко от случаите съответно християнизирана, съставлява един от главните три етнически субстрата на образуващата се през следващите два века българска народност. Потомци на отчасти елинизирани и романизирани траки се запазват в трудно достъпни планински масиви на Балканите не само при славянското и прабългарското нахлуване, но дори и до наши дни под името каракачани и куцовласи.

В духовната и материалната култура на новата българска народност траките оказват трайно влияние чрез самобитното си, макар и повлияно от елинистичния свят, изкуство, с многобройните типоними и хидроними и преди всичко с трайните останки от тракийската езическа култура, съхранена повече или по-малко в душевността на българския народ през всички следващи векове на съществуването му. Вторият, и в действителност най-многоброен, субстрат при формирането на българската народност са славяните.

Славяните също така принадлежат към индоевропейската етническа общност. Най-ранното им заселване е обхващало територията между реките Одер, Висла и Днепър. През втората половина на I хилядолетие пр.Хр. започнало разселването на славянските племена от тяхната прароди-на. В следващите няколко столетия се обособили основните славянски племенни групи — източни, западни и южни — наричани от древните автори съответно: анти, венеди и славини.

В средата на V в. южнославянската група се придвижила на юг от Карпатите и стигнала бреговете на Дунав. Няколко десетилетия по-късно в началото на VI в. Славяните и антите, заедно с идващите, все още на малки групи, от прикаспийските степи прабългари, започнали своите непрекъснати набези на юг от Дунава. През края на VI в. и първата половина на VII в. славянското нашествие на Балканския полуостров достигнало брега на Егейско море, някои от егейските острови и дори Пелопонес.

Почти навсякъде по тези места се установили трайни заселвания от славяни. В средата на столетието балканските земи променили коренно етническия си характер — в голямата си част те били пославянчени.

Някогашните хроники и летописи — предимно византийски — са запазили местонахождението и названието на много от славянските племена по земите, на които по-късно се обособява българската народност. Така в земите между Дунав и Балкана живеели „седемте славянски племена“, сегашна Добруджа била населена от „северите“, край река Тимок живеели „тимочани“, край Морава — „моравяни“, край Струма — „стримоните“, около Солун — „сагудатите“ и „дра-гувините“, край Света гора — „ринхините“, в Епир — „ваю-натите“. Трайни заселвания на славяни е имало дори далеч на юг, в Пелопонес — това са били „езерците“ и „милингите“.

Основната социална единица в славянските племена е била патриархалната родова община. Общините били ръководени от старейшини. На повечето места общините са били обединявани в племена, ръководени от племенни вождове — князе.

Икономиката на славяните е имала предимно затворен натурален характер, въпреки че много от племената са водели и оживена търговия с византийските търговски центрове.

Върховен бог на славяните бил Перун — творец на мълнията и единствен господар на всичко. Почитани били и боговете на плодородието — Дажбог, на огъня — Сварог, на мъдростта и красотата — Лада, на стадата — Волос и др.

Основната част от славяните на Балканския полуостров са се занимавали със сравнително уседнало земеделие, но са упражнявали и някои занаяти — преди всичко грънчарство.

Нашествието и установяването на славяните на балканските земи не са били временни явления, а коренна и трайна промяна в етническия състав и облика на населението в голяма част от балканските земи.

Третият, вероятно най-малоброен, но и най-съдбоносен, субстрат на новата българска народност са били прабългарите на хан Аспарух.

Прабългарите принадлежали към тюркско-алтайската племенна общност. Тяхната прародина се е намирала в Западен Сибир по долината на река Иртиш. Придвижването към Източна Европа е започнало през ТИ в. За определен период от време те се установяват в прикаспийските степи, на север от Кавказ.

Има различни версии за произхода на названието „българи“. Някои го свързват с името на река Волга, други — с тюркския глагол „булг“ (смесвам, размесвам) — в смисъл на „смесен“, „нееднороден“, с аланската дума „билгерон“ — т.е. „крайненци“, живеещи в покрайнините. Най-вероятно обаче името „българин“ е от тотемен произход, възникнало още когато прабългарите са живеели в Централна Азия. То произлиза от „булгар“ — название на животно, прилично на белката, което номадските племена са отглеждали заради скъпата кожа.

Всъщност в прикаспийските степи прабългарите продължават да живеят по принципа на номадските общини. Племенно разкъсани са, което личи от многобройните племенни названия: оногондури, утигури, кутригури и др.

В периода 377--453 г. прабългарите попаднали под властта на хуните. Една част, увлечена от хунски орди, се заселила в Централна Европа и започнала да играе роля в Хунския племенен съюз. Именно поради това за пръв владетел на прабългарите в „Именника на българските ханове“ се сочи Авитохол — вероятно хунския вожд Атила. След разпадането на Хунския съюз, част от прабългарите се заселват в Панония.

Тези прабългари се появяват за пръв път на Балканския полуостров през 480 г., когато воюват като съюзници на византийския император Зенон срещу остготите. По-късно те скъсват съюза си с Византия и започват да нападат империята. Някои от тези нападения били извършвани съвместно със славяните. Летописецът Прокопий Кесарийски ни дава сведения за едно голямо прабългарско нападение през 540 г., което обхваща земите между Адриатическо море и Константинопол. В ръцете на прабългарите попаднали 32 крепости и били пленени и отвлечени над 120 000 души.

По това време, през средата на VI в., прабългарите, обитаващи земите на север от Кавказ започнали междуособна война. Сблъскали се кутригури и утригури. Кутригурите претърпели тежко поражение и потърсили убежище във византийска Тракия (обхващаща по това време и Влашката низина) със съгласие на императора. Не след дълго обаче кутригурите предприели голям поход срещу столицата Константинопол. Водени от хан Заберган през зимата 558--559 г. те обсадили византийската столица, но не успели да я превземат. Към края на VI в. приазовските българи били покорени от западните тюрки, а една част от панонските българи — от Аварския хаганат.

През 631 г. панонските прабългари се опитали да надделеят аварската власт, но били победени и се отправили, водени от Алцек, към земите на франкския крал Дагоберт. Друга част от същите панонски прабългари се спуснали по Апенинския полуостров и достигнали чак областта Неапол и остров Искиа.

Също така в началото на VII в. — 632 г. приазовските българи отхвърлили тюркското робство.

Разпокъсаните и борещи се за освобождение прабългарски племена се обединяват около вожда на едно от племената (оногондурите) — хан Кубрат. Така бил създаден обширен по територия военно-племенен съюз наречен във византийските хроники „Старата Велика България“. Границите му се простирали на изток до река Кубан, на запад — до Днепър, на север — река Донец, на юг — Азовско и Черно море.

Основната социална единица в прабългарското общество била семейната патриархална номадска община. Стопанският живот на прабългарите, основаващ се на широко развито скотовъдство, бил предимно натурален. Заедно с това обаче те водели активна търговия с околните земеделски славянски племена и с византийския градски и занаятчийски център — Херсон. Прабългарите упражнявали активно и редица занаяти — грънчарство, ковачество и особено художествената обработка на метала, обработка на кожи и изработването на кожени изделия. Прабългарската керамика и метална торевтика, както и изделията от кост притежавали необикновено разнообразие на формите и високи художествени стойности. Богатство на декоративното изкуство, което се запазва по-късно и в произведения създавани през първите векове от съществуването на българската държава на Балканите.

Прабългарската религия била синкретична. Тотемис-тичните вярвания били най-старите и най-широко разпространените. Определено животно — вълк, куче, кон, тигър — се смятало за прародител и покровител на даден род.

Върховен бог на прабългарите бил Тангра, чието име означава „небе“. Върховният жрец бил ханът.

През 635 г. хан Кубрат сключил мирен договор с византийския император Ираклий, от когото бил почетен със сан патриций. След смъртта на Кубрат (651 г.) Велика България била нападната от хазарите. Най-напред била покорена онази част от държавата, управлявана от първородния му син Батбаян. Той управлявал най-западната част от бащината си държава, която била впоследствие завладяна от хазарите, но запазила определена самостоятелност. Хронистите я наричат „Черна България“. Вторият син Котраг се изселил с част от прабългарските племена на север по бреговете на река Волга, създавайки самостоятелна държава, известна като Волжско-Камска България. Хронистите я наричат „Бяла България“, със столица богатия и красив град Болгари. В 922--925 г. Волжска България приема исляма. През X в. територията на Волжска България надвишава един милион кв. км и могъщата държава се простира от Северен ледовити океан до Каспийско море и от Волга до Енисей. През 1237 г. Чингисхан с ордата си подчинява Волжска България, като самоуправляваща се област на Монголската империя. В 1552 г. руснаците на Иван Грозни заличават окончателно „Бяла България“ и разрушават столицата й Болгари.

Най-съдбоносен за съхранение историческото име на племето се е оказал онзи поток от прабългари, който под напора на хазарите и воден от най-малкия син на Кубрат — Аспарух се насочили на юг към устието на Дунава.

Заседнали на север от Дунавската делта прабългарите на Аспарух преминавали реката и безпокояли все повече византийските владения. Тази реална заплаха накарала византийския император Константин IV Погонат през пролетта на 680 г. да организира голям поход по суша и море срещу Аспарух. Операцията на византийците обаче се провалила и в паниката и бягството си голяма част от византийската пеша войска била разгромена от конниците на българския хан. Преследвайки императорските войски Аспарух се настанил трайно на юг от Дунава в Малка Скития, днешна Добруджа, и стигнал проходите на Балкана. Сключил съюз със славянските князе като разпределил задълженията на двете племенни групи. „Седемте славянски племена“ населяващи територията между Дунав и Стара планина трябвало да осигуряват защита на западните граници от аварите, „северите“, които се разпростирали вече до Източна Стара планина, трябвало да осигуряват стратегическите й проходи от нападения на византийците. Прабългарите, разполагащи с многобройна и бързо-подвижна конница, поели освен защитата на цялата територия, но и охраната на черноморския бряг от нападенията на византийската флота. Тяхна задача била и справяне с набезите на хазарите на север от Дунавската делта.

Държавното обединение на славяните и прабългарите, оглавявано от хан Аспарух, сложило началото на българската държава. В 681 г. император Константин Погонат, сключвайки мирен договор с Аспарух и приемайки задължение да му плаща ежегоден данък, признал официално новообразуваната държава.

През 685 г. живеещото под владичеството на Аварския хаганат славянско племе „тимочани“ (по долината на р. Тимок) било освободено и присъединено към младата българска държава.

В последната четвърт на VII в. друг поток панонски прабългари, освободили се също от аварския гнет, водени от Кубер, преминал Дунава значително по на запад. Те се спуснали на юг и се заселили сред славянските племена по долината на Вардар и Битолското поле. През 685 г. Кубер начело на сплотилите се в едно прабългари и славяни направил дори опит да превземе Солун.

Между Аспаруховите и Куберовите прабългари се е поддържала по всяка вероятност връзка.

Прабългарите са играли изключително голяма роля при образуването на ранносредновековната българска държава. Те са дали името на държавата и на новосформиращата се единна народност. Много по-важен обаче е фактът, че те са организирали военно-административното държавно устройство на страната, а така също са оставили забележителни следи в самобитния характер на българската култура.