История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001

ОБЯВЯВАНЕ НА НЕЗАВИСИМОСТТА

Княз Фердинанд за разлика от своя предшественик Александър I Батенберг влиза в държавния живот на България предпазливо и внимателно. Основна причина за това е не само фактът, че изпълнителната власт се намира в ръцете на един показал само в няколко месеца превъзходни управленчески качества държавник — Стефан Стамболов, но и поради вродената съобразителност на новия владетел. Роля играе тук и обстоятелството, че докато княз Александър встъпва на българския престол като любимец и протеже на императора всерусийски, княз Фердинанд пристига почти „инкогнито“ в България, непризнат от никоя велика сила и от никоя европейска държава.

Докато княз Александър още с встъпването си на престола предприема една след друга решителни, но не добре обмислени стъпки (пренебрегване либералното мнозинство, непризнаване резултатите от парламентарните избори, суспендиране на конституцията), княз Фердинанд внимателно наблюдава и изучава както новата си родина, така и отношенията на външния свят към нея. Това съвсем не значи нерешителност на амбициозния кобургски принц. Напротив. Именно по решителност на позициите и действията си, той ще се окаже най-решителният монарх на Балканите. По време на правителството на Константин Стоилов, князът продължава възприетия (а и наложен му от обстоятелствата) принцип „царят царува, но не управлява“.

След оставката на Стоилов обаче, прозрял психологията на българския политик, на котериите и партийните страсти в нашата страна, придобил ясна представа за сложното положение, в което се намира България, княз Фердинанд влиза решително в управлението на страната. Докато в цялото първо десетилетие на заемане на българския престол Фердинанд I ще се ограничава само в даване на становища за лицата, заемащи постовете във военното министерство и дипломатическия корпус, непосредствено след оставката на Стоилов князът все повече определя (а и налага) отношението си по избора на министър-председателя. Това става винаги по начин, който не противоречи на конституцията и в този смисъл т.нар. „личен режим“ на Фердинанд през мирния период на неговото управление е служил главно за предотвратяване на безконечни кабинетни кризи и отстраняване на един кабинет, след като практически е изразходвал възможностите си. Фердинанд I се стреми винаги към създаване на хомогенни, дори при възможност еднопартийни кабинети, което увеличава личната отговорност, но и осигурява ефективност на управлението в един период, когато България показва забележителен възход във всички сфери на своето развитие.

В началото на нашето столетие обаче основен въпрос за народа, княза и правителството си остава обединението на единната българска народност. Събитията след поражението на Илинденско-Преображенското въстание налагат все по-интензивно търсене на българско лоби и добре защитени позиции всред великите сили. Развитието на търговските отношения с Австро-Унгария, Франция, все повече нарастващият стоков обмен с Германия определят до известна степен насоката на интересите на България към външния свят, а и на Европа към България.

Поражението на Илинденско-Преображенското въстание довежда до засилване репресиите на турските власти. Едновременно с това настъпва отдавна тлеещ разкол в македонското революционно движение. Така наречената „левица“ — Яне Сандански, Христо Чернопеев, Димо Хаджи-димов — се противопоставя на основната линия на ВМОРО и започва агитация за „Балканска федеративна република“, което в един изключителен критичен момент елиминира българския характер на освободителната борба в поробена Македония. Този момент е сякаш „отключващ“ за засилване на сръбската и гръцката пропаганда и четническа дейност. Създават се условия за намеса в съдбата на тази хилядолетна българска културно-етническа общност на нови и чужди сили. За това спомага и определено етническо разнообразие на Македония, значително по-пъстро (независимо от ясно преобладаващото българско население) от онова, което съществуваше в другите освободени вече области на България. По всички официално публикувани в Европа етнографски и социологически изследвания основното население на Македония се състои от българи. Никой не оспорва това до този период. Заедно с това обаче в южната област на Беломорска Македония е проникнало и прониква гръцко население, а в доста от големите селища определен брой от българите се гърчеят. На много места населението все още се дели на екзархисти (привърженици на Българската екзархия) и патриаршисти (привърженици на Вселенската патриаршия). Това разделение става още по-чувствително след поражението на Илинденското въстание. От запад към Дебер, Тетово, Гостивар и на север, дори към Поморавието, все по-чувствително става албанското етническо присъствие. Подложили на яростна асимилация българите в Поморавието, сърбите сега се опитват да се промъкнат дори към Куманово и Скопие. Без да реализират особени успехи, те разчитат повече на щедро платени добре въоръжени терористични чети. Турското правителство, считайки като реално най-опасни и потенциално най-активни българските чети, подпомага пряко, а понякога и открито гръцките и сръбските формирования с определена цел да нанесат решителен удар на респектиращата ги вече десетилетия българска революционна организация.

На коварния разкол на „левицата“ в македонското революционно движение се противопоставя по-значителната и авторитетна част на ВМОРО, наричана условно „десница“, ръководена от д-р Христо Татарчев, Христо Матов, Иван Гарванов, Борис Сарафов и др. Тяхната линия е основната цел на ВМОРО за осигуряване автономия, но при определена трайна връзка с българския народ и свободната част на майката-родина.

До пролетта на 1908 г. ВМОРО не успява да преодолее вътрешните си противоречия. Напротив, улеснени от вътрешното противоборство в българското революционно движение, гръцки и сръбски чети реализират на места определени успехи. В това направление действат чрез въоръжени акции и живеещите в югозападна Македония т.нар. „ару-мъни“ или „куцовласи“, които често подпомагат гръцките чети. Не бива да се избягва и фактът, че турското и помоха-меданченото население в някои райони на Македония надхвърля 20-25% от общия брой.

Всичко това дава ясна представа за сложния възел, който все повече представлява Македония в българската съдба.

Общо взето съдбата на македонските българи и положението на Македония безпокои Европа. Усложняване положението в тази част на Балканския полуостров заплашва реално мира в континента. Не е тайна за европейските правителства и интензивното въоръжаване на българската армия.

Междувременно правителството на „стамболовистите“, оглавено най-сетне от лидера на партията Димитър Петков, се насочва определено към създаване на най-потенциалната армия на Балканите. Министър-председателят подхваща с привичната си енергия развитието на нов възход в българската промишленост, ж.п. строителството и земеделието. Тъкмо тогава обаче едно незначително събитие се оказва фатално за съдбата на Петков.

При откриване новата сграда на Народния театър на 3 януари 1907 г., студенти освиркват пристигането на княз Фердинанд. Въпреки че няма никакви данни за подчертано политически характер на акцията, князът приема демонстрацията много болезнено. Димитър Петков взема крути мерки по този повод, затваря Университета и уволнява всички професори. Именно в известна степен това е повод за готвеното отдавна отмъщение към верния приятел и съратник на Стамболов. На 26 февруари 1907 г. едноръкият и безкомпромисен министър-председател е застрелян на бул. „Цар Освободител“.

Неговият приемник Петър Гудев, вместо да се опита да успокои положението, налага редица ограничителни мерки в обществения живот, което засилва още повече общественото недоволство. Въпреки икономическите и културните постижения в страната, реализирани от това управление на „стамболовистите“, княз Фердинанд е принуден, макар и с неудоволствие, да се раздели с него.

На проведените избори Демократическата партия получава чувствително мнозинство в парламента. Съставеното от лидера на партията Александър Малинов правителство не скрива определени русофилски настроения, които княз Фердинанд подкрепя с готовност. След възстановяването на приятелските отношения с Петербург от правителството на Стоилов, Русия заема основно място в стратегическите прогнози на княза за решаване на националното обединение.

Поведението на новото правителство идва като добра алтернатива за княза. В този период Фердинанд 1 е в определена степен на изострени отношения с австро-унгарските управляващи среди. Австро-Унгария проявява недвусмислени намерения да използва долината на Вардар, за да достигне пристанището на Солун и бреговете на Бяло море. От друга страна, Русия се опитва да осъществи стратегически важния за нея южнославянски съюз между България и Сърбия.

Проследил много внимателно промените на руската дипломация от освобождението насетне, нарастващото значение на Сърбия в политиката на Петербург, като противодействие срещу реализацията на австрийските намерения, княз Фердинанд решава, че всяко закъсняване повече на разрешаването на общонародното обединение с подкрепата на Русия ще бъде все по-трудно и по-неблагоприятно за България.

Тъкмо затова правителството на Малинов установява незабавен контакт с Петербург в този смисъл. Предхождащите правителства са подготвили вече бойния и материален потенциал на една наистина първокласна армия за освободената само преди три десетилетия България.

За да се осъществят реални стъпки обаче, в които България може да участва като равностоен партньор, е необходимо обявяване на независимостта на страната. Заветна мечта на народа и правителството.

Обявяването на независимостта на България ще бъде второто знаменателно събитие след Съединението и крачка напред към третата и последна фаза на обезсилването на Берлинския договор и обединението на Македония и Тракия към майката-родина.

Основание за подготовката на този акт са и взетите решения при срещата на английския крал Едуард VII и руския император Николай II в Ревал (Талин) през шии 1908 г., които предлагат мерки за реформи в Македония (останали обаче толкова неефективни, колкото и предхождащите).

Дипломатическите сондажи от София до столиците на великите сили показват, че почти никоя от тях няма да подкрепи (а дори ще се противопостави) на такава решителна стъпка от страна на България.

През юли 1908 г. Европа е изненадана от още едно събитие. Извършен е преврат на младотурските политически сили, представени от комитета „Единение и напредък“. Въстаналите турски гарнизони в Македония и Тракия поставят на власт младотурското правителство. Възстановена е конституцията от 1876 г. Гръмко е обявено равноправие и свобода на всички народности в Отоманската империя. Този ход дава основание на великите сили отново да прекратят натиска си за въвеждане на реформи в поробените български земи. Българските чети, които досега водят сражения не само срещу турските гарнизони, но и срещу все по-нарастващите и подкрепяни дори от турците, нахлуващи от север и юг сръбски и гръцки чети, слизат в градовете и предават оръжието си на новата младотурска власт. Яне Сандански дори активно сътрудничи на новата турска власт при заемането на възлови учреждения в турската столица по време на преврата.

Излезлите от затворите или слезли с четите български революционери в Македония и Тракия са обезоръжени и превърнати в мирни граждани, се стремят да започнат нов легален политически живот, който младотурците им обещават. „Десницата“ се обединява в „Съюз на българските конституционни клубове“ (СБКК), по-късно групировки на „левицата“ създават своя организационна форма „Народо-федеративна партия“. Едновременно с това под влияние на проникващата отвсякъде пропаганда са създадени „социалистически“, „анархолиберални“, „учителски“ и най-различни други дружества. На практика могъщата сила на ВМОРО престава да съществува. Под зоркото наблюдение на младотурците, новите български политически партии в Македония заменят практическата си цел за политическа автономия с хилава програма за „областно самоуправление“ в състава на вече „конституционна“ Турция.

За княза, българските държавници и огромната част от европейските политици, превратът в Цариград не е нищо повече освен отчаяна стъпка за спасяване на разпадащата се Отоманска империя, превръщайки гражданите й в едно единно отоманско население. В това постепенно се убеждават и дейците на революционното освободително движение в Македония. По един или друг повод, младотурците започват преследване на все повече от бившите революционери, превърнали се сега в лидери на легални партии. Твърде скоро тези партии престават съществуването си.

Ходът на нещата във втората половина на лятото на 1908 г. се преценява от княза и правителството на Малинов като благоприятен за обявяване на независимостта. Направените отново дипломатически сондажи обаче показват същата непреклонност към обявяване на българската независимост. Дипломатическите стъпки се затрудняват от шума, който чуждите дипломати и журналистите в София вдигат периодично, предричайки съвсем близо обявяването на българската независимост.

Склонен към сложни, но добре премислени ходове, княз Фердинанд заминава в средата на лятото за Европа, за да извърши сам необходимите проучвания, а заедно с това да отклони вниманието на света, че се готви непосредствено действие. При това положение почти всички дипломатически представители в София са вече сигурни, че „опасността“ от обявяване на независимостта е преминала, щом като князът е вън от България.

От сондажите княз Фердинанд разбира, че всички европейски велики сили са категорично против обявяване на българската независимост. Опитите му да промени становището поне на Русия в това отношение остават напразни. При това положение единствена Австро-Унгария „приема“ да подкрепи българската акция и то поради обстоятелството, че срокът, определен от Берлинския договор за австроу-нгарската окупация на Босна и Херцеговина изтича (империята на Хабсбургите трябва да ги върне на Турция), а всъщност Виена има намерение да ги анексира.

Князът и министър-председателят Малинов се срещат в Карпатите в края на август и решават принципно обявяването на независимостта да стане около датата, в която Австро-Унгария ще обяви анексията на Босна и Херцеговина.

В началото на септември младотурското правителство извършва един гаф, известен в дипломатическата история като „аферата с пилафа“. Външният министър на Турция поканва дипломатическите представители на традиционния прием-информация за състоянието на страната. На това протоколно събрание обаче, младотурците си позволяват да не поканят българския дипломатически представител в Цариград Ив. С. Гешов, под претекст, че България е васална на Турция страна.

Скандалът избухва веднага, но Фердинанд задържа ефекта му, за да го използва малко по-късно.

Подготовката за събитието в България започва тихомълком.

На 8 септември 1908 г. в кралския дворец в Буда, където се чества шестдесетгодишният юбилей от възкачването на Франц Йосиф на престола, нещата се съгласуват в подробности. По пътя си към България княз Фердинанд се спира при крал Карол Румънски, без обаче да издава намеренията си.

На 21 септември княжеската яхта „Цар Крум“ акостира на русенското пристанище, посрещната от министрите. Князът ги поканва в салона и след размяна на любезности, заявява: „Утре ще обявим независимостта“. Впрочем всички са били вече готови за такова изявление.

През нощта специалният влак пътува към старата българска столица, където ще стане тържествената церемония. На гара Търново огромно множество с национални знамена посреща влака. Князът обаче го няма. Майстор на психологическо въздействие, Фердинанд е слязъл незабелязано на спирка „Трапезица“ и се е отправил пеш към историческата църква на българските царе „Свети четиридесет мъченици“. Тук именно го посрещат прииждащото човешко множество и официалните лица. Оттук всички се отправят към Царевец. След тържествен молебен е прочетен манифестът на княза за обявяване на независимостта. „С благословията на Всевишния — завършва манифестът на държавния глава — прогласявам съединената на 6 септември 1885 г. България за независимо Българско царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ни акт ще намери одобрение от великите сили и съчувствие на целия просветен свят.“

Под звъна на камбаните и тържествения салют на оръдията, Търновският митрополит коронясва на историческия хълм първия след 512 години български цар.

След като е повел решително България, доскорошната турска провинция, към европеизация и изграждане на съвременна държава, Фердинанд I осъществява първата си голяма мечта — провъзгласяване на независимостта. Наистина предстои отново „ходене по мъките“ из европейските столици за признаване на това ново и поредно нарушение на Берлинския договор, но българският цар и неговото правителство знаят, че това ще бъде постигнато сега значително по-леко, отколкото признаването му за легитимен български владетел след избирането от Великото народно събрание през 1887 г., мимо волята на Русия.

Най-големите трудности все пак са „пазарлъците“ за компенсацията, която Турция поставя като задължително условия за признаване на независимостта. Определена отначало от Цариград на баснословната сума 650 милиона златни франка, тази компенсация среща твърдата съпротива на българското правителство. Турция намалява стойността й постепенно на 150 милиона. България застава твърдо на сумата 82 милиона. В Русия разбират, че ходът за обявяване на българската независимост в съгласие с Австро-Унгария е чувствителен минус за намеренията на Петербург да сформира южнославянски блок на Балканите, затова в крайна сметка тя предприема завършващия ход в „пазарлъците“, като дава на България заем от 82 милиона зл. франка и изплаща разликата по турското искане с част от дълга, който Цариград има към Русия още от войната 1877–1878 г.

Това дава възможност на правителството на демократите да предприемат отново сондажи за създаване на Балкански съюз под покровителството на Русия.