История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001

ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Правителството на д-р Стоян Данев е заменено още по време на Междусъюзническата война (на 4 юли 1913 г.) с правителството на т.нар. „патриотична концентрация“. То е съставено от народнолиберали, либерали и младолибера-ли (радослависти, генадиевисти и тончевисти). Правителството поема управлението в изключително критичен момент и се надява, че ще привлече активна намеса на Австро-Унгария а чрез нея и на Германия (колко наивни сме понякога!) и, уповавайки се на непознаващото поражение българско оръжие, ше изведе страната от критичния момент, в който е изпаднала. Това, разбира се, не се осъществява. Виена запазва пълен неутралитет и само по дипломатически път уведомява Карол Румънски да не прекалява с „безнаказаната си инвазия в България“. Германия не прави дори и това, а по време на преговорите за мир в Букурещ се явява основен фактор за откъсване на Кавала от българска територия и предаването на това изключително важно пристанище на Гърция (това, разбира се, по чисто роднински път — тъй като гръцката кралица е сестра на кайзер Вилхелм II).

След приключване на войната и подписването на мира, независимо от „горчивия урок“, който е получило правителството на „патриотичната концентрация“, независимо от традиционната проавстрийскогерманска ориентация на партиите, които го съставляват, обективните условия насочват вниманието на България за коригиране неправдите на Букурещкия мирен договор именно към Австро-Унгария.

След анексията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария, Дунавската империя и Сърбия са в крайно изострени отношения. Подкрепата на Русия, дадена на Сърбия и Гърция (а и на Румъния) в ущърб на българските национални интереси, е поляризирала още по-активно интересите на великите сили на Балканите. Все по-ясно изпъкват условията за избухването на Общоевропейска война.

Пламналото през лятото на 1913 г. Тиквешко въстание на българското население във Вардарска Македония е последвано от Охридско-Дебърското въстание през септември същата година — и двете потушени от сръбските власти без-пощадно. Това обаче почти не дава отзвук в една все повече настръхваща за военен сблъсък Европа.

За стабилността на българската икономика през този период (който отбелязваме с гръмкото определение „Първа национална катастрофа“) заслужава да се спомене само следния фрапиращ факт. След всички изпитания, материални и човешки жертви прекарани през двете Балкански войни, цените в България нарастват през 1914 г. в сравнение с тези преди войните само със 7%. (Във връзка с това уместно е да се направи едно сравнение. В изкуствено предизвиканата от определени политически сили у нас през втората половина на 1992 г. и началото на 1993 г. правителствена и политическа криза, цените растяха на всяка седмица с по 8% до 9%, а през 1996/1997 г. за някои продукти по 10-20% дневно. Критерии, които трябва да имаме предвид при определяне на понятието „национална катастрофа“.)

Още в началото на 1914 г. обаче Европа живееше в тревожно очакване. Наближава нова буря.

Правителството на Радославов-Генадиев по начало не бе в състояние да потърси разумен диалог със Съглашението. Опозицията, попарена от резултатите на войната, която тя подготви и осъществи, и през настъпващата 1914 г. продължаваше да бъде в определен смисъл пасивна. Радославов, дори и в малцинство след ноемврийските избори от 1913 г., продължава да управлява. Успява също така да разпусне XVI обикновено народно събрание в последния ден на годината и насрочва следващите парламентарни избори за началото на 1914 г., при които успява да си осигури минимално предимство.

Почти еднакво силни с политическите бяха и икономическите фактори, които в следващите няколко месеца щяха да определят политическата ориентация на България. Традиционно оформилите се пазари на България играят решителна роля в това отношение. Въпреки опитите на някои български търговци, Англия и Франция показват определена мудност в преориентирането на българската външна политика чрез пазара. Икономическите сведения от тези години говорят твърде красноречиво за това:

Внос за България 1914 Износ от България 1913

Австро-Унгария 26.20% 15.44%

Германия 22.30% 18.09%

Англия 14.28% 8.52%

Франция 8.09% 5.45%

Въпреки тежката война и икономическите последици, България остава през цялата 1914 г. с най-добри икономически показатели на глава от населението за Балканския полуостров. Планомерно и без колебание започва възстановяването на въоръжените сили на страната.

Тази стабилност в икономиката и живота на страната се запазваше, въпреки че България бе залята от нова вълна (трета по ред след освободителната война 1878 г.) бежанци от Тракия и Македония. Турците принудиха след нахлуването си в Източна Тракия през лятото на 1913 г. само от тази сравнително малка територия да се изселят над 100 000 българи (предимно онези, които се бяха спасили от геноцида). Стотици хиляди наши сънародници бяха сега бежанци от Вардарска и Беломорска Македония. А от Беломорска Тракия щяха да бъдат изселени десетки хиляди българи дори през 1926 г. съгласно спогодбата Моллов-Кафандарис. Вълни от изселници и бежанци от Вардарска, Беломорска Македония и Тракия щяха да продължават и след приключване на Втората световна война, след изтегляне на българската армия от новоосвободените през 1941–1944 г. земи. Притокът на българи от Беломорска Македония и Тракия по време на гражданската война в Гърция 1945–1948 г. щеше да нахлува от юг в България.

Чрез изселвания и активна асимилация съседните държави целяха и провеждаха системно ликвидиране на българското мнозинство в заетите от тях територии. Но самите изселнически вълни от безимотни, безработни и лишени от материално състояние хора, бяха тежко бреме за българската икономика, с което държавата трябваше да се справя.

Но сега нека се върнем в съдбоносната за Европа 1914 г. За всеки обективен наблюдател е било безспорно, че наближава общоевропейски конфликт. Страните от централна и западна Европа са били в трескава подготовка за това. Двойно по-голяма се е налагало да бъде подготовката в прекаралата две Балкански войни България. За попълване нуждите в армията обаче са били необходими средства.

И царят, и правителството били на мнение да не се показват едностранни предпочитания в това отношение и да се потърсят контакти най-напред с френските заемодатели, традиционни финансови партньори на България. За съжаление обаче, въпреки яснотата по характера на заема и значението му за взаимните отношения, французите създават редица пречки по сключването му, предлагайки необичайно високи лихвени проценти. Преговорите се проточват дълго, през което време България, макар и насочила определено вниманието си към Австро-Унгария, търси възможност да подобри отношенията си с Русия и дори с изигралата коварна роля в развоя на Междусъюзническата война Румъния.

При тези обстоятелства германската банка „Дискон-то-Гезелшафт“ предлага огромен заем на България от 500 милиона лева, с подходяща лихва в срок за изплащане 50 години. Заемът е подписан и с това икономическата обвързаност на България с Централните сили е още по-силно подчертана.

Въпреки това правителството и царят правят всичко възможно да укрепят отношенията си с всички велики сили.

На 28. VI. 1914 г. в Сараево е убит австроунгарският престолонаследник Франц Фердинанд при терористичен акт. Това, в по-малко от месец, става повод за началото на подготвяната отдавна Общоевропейска война.

Формулата, по която избухва войната, беше определена почти година преди това от френския президент Поанкаре. Според него Франция ще се намеси в една война, ако Австро-Унгария нападне Сърбия, Русия окаже помощ на Сърбия, а Германия нападне Русия. Както се вижда изключително сложна реакция, по същество неблагоприятна за България. Тази формула обаче се оказва изключително точно предсказана.

В първите дни на август 1914 г. войната се разгъна именно така, като към нея се присъедини и Великобритания. Въпреки че в момента на започване на войната Централните сили имаха преимущество във военен потенциал (за огромните империи на Великобритания и Русия беше необходимо време за мобилизация и натрупване на въоръжения), цар Фердинанд разбираше добре преимуществото на Съглашението преди всичко в материални ресурси, пространства и евентуална подкрепа на Съединените щати. Този факт не е чужд и на членовете на правителството. Именно заради това със започването на войната, проавстрийският ентусиазъм на правителството Радославов и царя охладнява и те чувстват нужда от една по-задълбочена и трезва рекогнос-цировка и изясняване на положението. Тъкмо заради това, веднага след избухването на войната България обявява строг неутралитет и търси най-благоприятната възможност за осигуряване на заветната цел — общонародното обединение.

За това поведение на правителството, а до голяма степен и на царя, помагат някои обстоятелства. Пренебрегваната след Междусъюзническата война България сега е отново обект на особено внимание, както от страна на Тройния съюз, така особено от Съглашението. Централното и изключително благоприятно стратегическо положение на страната, реалната представа за нейната армия я правят желан партньор.

В продължение на повече от година след започването на Общоевропейската война, българското правителство (независимо от външнополитическата ориентация на партиите, които го съставят) провежда внимателно проучване на положението и в двете страни на воюващите блокове.

Междувременно Австро-Унгария среща непреодолима съпротива от страна на Сърбия, Германия осъществява дълбоко проникване в територията на Франция (почти до Париж). Френското правителство се евакуира в Бордо. След неуспехите на австроунгарската армия в южната част на Източния фронт, германците осъществяват също така няколко решителни удара срещу руската армия.

В края на 1914 г. и началото на 1915 г. д-р Никола Генадиев, външен министър от правителството на Радославов, предприема сондажно пътуване в Италия и Франция. Тук той има срещи с видни политически дейци и дълги разговори с френския министър на външните работи Делкасе (убеден привърженик на идеята, че България ще трябва да се присъедини към Съглашението). Като либерал, показващ винаги интерес към връзките на България с Германия и Австро-Унгария, д-р Генадиев се връща от обиколката си с твърдото становище, че ако се наложи да воюва, България трябва да се ориентира на страната на Съглашението.

Въпреки това обаче Съглашението не е направило никакви сериозни и конкретни предложения на България. Едва в края на м. май 1915 г., с нота до България, то предлага присъединяването й към своята воюваща коалиция, като й предлага да започне военни действия срещу Турция (която вече месеци воюва на страната на Централните сили). При такова положение Съглашението „дава съгласие“ за присъединяване на Източна Тракия към България по линията Енос-Мидия. Дори сега, когато са в критично положение и няма какво съществено да предложат на България, под влиянието на Русия, те не допущат България до линията Ми-дия-Родосто, т.е. до контрол върху Мраморно море и Дарданелите (а оттам вероятна заплаха от българите за Цариград). Що се касае до Македония, нотата признава (!) правата на България над „безспорната зона“ и дори на част от „спорната зона“, като уверява, че след приключване на войната ще направи всичко възможно за задоволяване на справедливите български искания към Сърбия и Гърция. И двете последни страни обаче, непосредствено след узнаване съдържанието на нотата до София, категорично отхвърлят съгласие за каквито и да било „отстъпки“ на България. Това превръща обещанията на Съглашението в къс хартия.

Всички политически партии, с изключение на тесните социалисти, постепенно идват до заключението, че България трябва да влезе във военни действия единствено за осъществяване на националните интереси. Все по-настойчиво обаче се поставя въпроса — с кого?

Традиционните русофилски партии и приятелски настроените към съглашенските сили Англия и Франция — на-родняци, прогресивно-либерали, демократи, впоследствие и земеделците — държат, ако трябва да се определим — това да стане със Съглашението, като се направят нови искания за по-конкретни техни предложения.

Такива сондажи се правят, като се предлага дори „безспорната зона“ да бъде предварително окупирана от съглашенските сили, за да се гарантира нейното предаване на България след приключване на войната, ако тя влезе в нея на страната на Съглашението. Париж, Лондон и Петербург обаче мълчат по въпроса, защото Сърбия и Гърция са изразили категоричното си несъгласие.

Междувременно тесните социалисти у нас развиват все по-активна антивоенна дейност, разпространявайки мита, че националните интереси на България ще се решат единствено чрез „Балканска федеративна република“. Докато техните съидейници от Сърбия, Гърция и Румъния, въпреки „декларации“ и „балкански социалдемократически конгреси“ все по-определено защитават националните интереси на своите страни (дори германският социалист Парвус и руският социалдемократ Г Плеханов апелират към България да се присъедини към една от двете военни групировки, които те представляват съответно — Централните сили или Съглашението), тесните социалисти у нас активно деморализират определени слоеве от обществото и дори се канят да проникнат всред армията.

При тази напрегната обстановка през лятото на 1915 г. няколко събития определят преждевременното решение на българското правителство за включване във войната.

Първото протича почти незабелязано около посещението на френския министър Крюпи в София. Всъщност това е една широкомащабна афера. Планът за нея е бил подготвян вероятно твърде дълго и ходовете в нея са били добре предвидени. След като Съглашението вижда, че няма убедителните аргументи да привлече България на своя страна или те са съвсем оскъдни, и след като е убедено, че аспира-циите на България са справедливи и че именно за тяхното осъществяване тя ще воюва, това ги кара да приемат, че най-вероятно София ще премине на страната на Централните сили. Тогава Съглашението решава да проведе тайна операция, при която всички житни запаси на страната да бъдат изкупени и изнесени от България. В такъв случай страната не ще бъде в състояние да проведе мобилизация и ще бъде принудена да търси храна за населението си (Германия и Австро-Унгария нямат никакво излишно зърно) пак от Съглашението.

Изпълнението на плана започва още от пролетта, но се провежда в решителна фаза през лятото. Основният изпълнител е французинът Фернан дьо Клозие, който успява само през м. юли 1915 г. незабелязано да закупи огромни количества зърно и да раздаде подкупи на видни дейци от опозицията (включени в аферата) за над 20 милиона лева.

Правителството успява да влезе в диря на тъмната сделка, но главните действащи лица от страна на Съглашението успяват да се измъкнат от страната. В капана остават само подкупените опозиционни дейци.

Също през този период германските войски нанасят нови удари на руската армия и проникват дълбоко в руска територия. Берлин подканя почти ултимативно България да се включи на тяхна страна, за да може да осъществи националните си въжделения, защото войната е пред победен край за Централните сили. На това психологическо въздействие пригласят и правителствените депутати и политически дейци, създавайки обстановка непозволяваща трезва преценка. Изтъква се дори, че следващият щурм на Централните сили ще бъде на юг и австрийците ще се настанят трайно в долината на Вардар.

Повърхностно се поглежда обаче на факта, че Тройният съюз е вече Двоен, защото Италия е влязла през м. май във войната на страната на Съглашението (обяснява се това само с непримиримите чрез преговори териториални спорове между Италия и Австро-Унгария). Без особено внимание се оставя и фактът, че Гърция и Румъния — основни фигури в шахматната дъска на Балканския полуостров — не са определили позицията си в конфликта. Румъния само привидно изразява симпатии към Централните сили (въз основа на старата си договореност с тях), а в Гърция се борят две крила — това на краля и военните, което клони явно към Германия и Австро-Унгария, и политиците зад Елефтерос Венизелос, които са за присъединяване към съглашенската коалиция.

Австро-Унгария навлиза вече във втора година на войната си със Сърбия, без да може да осъществи планираното бързо „смазване“ на южната си съседка. Това контрастира с внушителните победи на германската армия и намалява възможностите за бързо решаване победния край на Източния или Западния фронт — както дълбоко е уверено германското командване и преди всичко кайзерът. Така в Берлин и Виена става ясно, че въпросът с разгромяването на Сърбия може да бъде решен чрез включване във войната на България. Това активира до пределна степен дипломацията на Централните сили. В югоизточната част на континента, англичаните, дебаркирали в Галиполския полуостров, търпят също несполуки и търсят изход от положението. На 3 август 1915 г. Съглашението отправя последна нота до България, в която в общи черти повтаря позицията от нотата си през м. май, без да дава никакви конкретни гаранции за задоволяване справедливите искания на България. Централните сили бяха пределно ясни в това отношение: цяла Вардарска Македония и Поморавието след освобождението им от българските войски се считаха за част от Царството. Претенциите към Гърция и Румъния щяха да бъдат решавани съобразно поведението на тези две страни във войната. Германия беше убедила Турция да отстъпи на България около 2000 кв. км от Източна Тракия по протежение на река Марица.

Погледнато от дистанцията на времето българското правителство е могло да изчака още няколко месеца до окончателното определяне поне на една от двете съседни неутрални държави — Румъния и Гърция. Било е ясно също така обаче, че англичаните ще се изтеглят от Галиполския полуостров в Солун, а при предстоящата офанзива от север срещу Сърбия (в която са щели да участват мощни германски формирования) в Македония е могло да се настанят наистина трайно австроунгарски войски (!!)

Тази обстановка лишава българското държавно ръководство от възможност за окончателна трезва и спокойна преценка на положението (у нас се пренебрегваше винаги значението на икономическия потенциал на Съглашението).

При тези условия на 24 август 1915 г. е подписан съюзен договор между България и Германия. Започва мобилизацията на българската армия, като в съвсем кратък срок (въпреки активната агитация на опозицията и особено на тесните социалисти) България успява да свика под знамената невероятен по размер военен контингент от 878 536 души.

Почти милионната българска войска е разделена на три армии. Първа армия под командването на ген. Климент Бояджиев заема изходни позиции в два сектора: северен — Видин-Кула-Белоградчик, и южен — Трън-Цариброд. Задачата на армията е да разгроми Тимошката армия и Втора Сръбска армия, да превземе Ниш (където временно се е настанило сръбското правителство), да се съедини с напредващите от север австроунгарски и германски войски (преминали от 24 септември в офанзива и прехвърлили се на юг от Дунав) и след това с помощта на Втора българска армия (от юг) и австроунгарските войски (от север) да обкръжи, унищожи или плени основното ядро на сръбската армия, притискайки я към Албанските планини.

Втора армия с командир ген. Георги Тодоров има за задача да напредне през Царево село и Кочани, да овладее Калиманското плато, да пресече долината на Вардар в направление Скопие, Битоля, Охрид и по този начин да пресече възможното придвижване на съглашенските подкрепления за сърбите от Солун, където бе формиран вече (при това на „неутрална“ гръцка територия) Съглашенски корпус под командването на ген. Морис Сарай и съставен от оттеглящи се от Галиполския полуостров английски войски и непрекъснато прииждащи по море френски подкрепления: В Плевен, под командването на ген. Стефан Тошев се концентрира Трета армия.

На 1 октомври 1915 г. българските войски минават в настъпление. Частите на Първа армия след тежки сражения превземат на 24 октомври Нишката крепост и продължават настъплението си на запад и югозапад. През това време Втора армия е овладяла долината на Вардар, но е принудена да срещне, а след това при Кавадарци и Гевгели да разбие и отхвърли насочилите се на север (с цел разгро-мяване на Втора българска армия и свързване с отстъпващите на югозапад сръбски войски) англофренски бойни съединения.

След победата при Кавадарци се открива отлична възможност за преследване на съглашенските войски, заемането на Солун и ликвидиране (след унищожаване на сръбската армия) на Балканския фронт. Идеален вариант за българската армия в няколко седмици да реши основните си задачи във войната.

Тук обаче настъпва нещо неочаквано. На първо място германските войски спират настъплението си от север към полуобградената от българските войски от юг и изток в Косово поле над 130 000 сръбска армия. По този начин не се осъществява пълното й обкръжаване и пленяване. Германия и Австро-Унгария заявяват, че основните задачи в Балканската операция (създаване на пряка връзка Виена-Белград-София-Цариград) е приключена, а сръбските войски в Косово поле, според германското командване, няма да успеят да се измъкнат през Албанските планини в настъпващата вече зима. Българското командване има съвсем друго гледище: войната, която води България, е за обединение на намиращите се под чуждо робство българи, а оставената без обкръжение и обезвредяване над стохилядна сръбска армия ще успее да премине при зимни условия Албанските планини, ще бъде спасена на адриатическото крайбрежие от Съглашенската флота и след възстановяване и подготовка ще бъде хвърлена отново срещу българската армия.

Тъкмо това се случва. Съглашенската флота спасява преминалата Албанските планини сръбска армия (с правителството и краля) и я настанява за възстановяване на остров Корфу. След това я хвърлят на Солунския фронт, където през есента на 1918 г. тя изиграва съществена роля при пробива на Добро поле.

Втората капитална грешка още в първите месеци на войната (наложена пак от германското командване и преди всичко от кайзер Вилхелм II) е, че устремно напредващите на юг (след победата си над англичаните при Кавадарци) български войски е трябвало да спрат на два километра от гръцката граница. Гърция формално е „неутрална“ (но е допуснала на своя територия съглашенски войски). Кайзер Вилхелм II, основавайки се на обстоятелството, че сестра му е съпруга на гръцкия крал (повод за което е и намесата му по време на Букурещките преговори през лятото на 1913 г. за даване Кавала от България на Гърция), не позволява на българската армия влизане в Гърция, вярвайки дълбоко, че Гърция ще мине на страната на Централните сили, недо-оценявайки ролята на Венизелос и просъглашенските политици около него, които всъщност в 1917 г. въвеждат Гърция във войната на страната на Съглашението.

Това спиране на напредването на българите към устието на Вардар и изтикване на Съглашенския корпус от Солун (след победата на българите над английските и френски войски при Кавадарци и Гевгели и устремяването им на юг, съглашенците са започнали бързо евакуиране на Солун с цял да го напуснат) се оказва съдбоносно за цялата война. Българските войски са поставени в положение на неизгодна за тях позиционна война на един фронт разгънат на повече от 600 км, което продължава под все по-засилващия се съглашенски артилерийски огън почти три години. Съглашенското командване непрекъснато изпраща на Солунския фронт нови пехотни сили и артилерия. През лятото на 1918 г. съотношението на оръдейната мощ на съглашенците спрямо българската достига 4:1, а бойният състав на съглашенците по това време достига и надминава 600 000 души.

Като се прибави към това пораженската пропаганда, която се води печатно (вестници и листовки на тесните социалисти) или чрез агитатори (най-често депутатите им защитени от парламентарен имунитет), всичко това облагодетелствано от тежките условия по планинските позиции, влошената храна и битово осигуряване, продължителната отдалеченост от родните села — довежда в средата на септември 1918 г. до пробива на Добро поле, а оттук, като верижен процес, до отпадането една след друга на държавите от Централните сили и по този начин (както не веднъж бе предупреждавало българското командване) до решаването на Първата световна война не на Западния или Източния фронт, а на Балканския. Несъгласието на германското командване с българския план за водене на войната (съгласно който можеше да бъде ликвидирано всяко съглашенско присъствие на Балканите още през есента на 1915 г.), желанието на Берлин да използва Солунския фронт като постоянно съществуваща „помпа“ за изтегляне на бойна и огнева мощ от Западния фронт, се оказа една от фаталните причини за края на войната.

През септември 1916 г., уверена вече в победата на Съглашението, Румъния напада Австро-Унгария. Нейната артилерия обстрелва Русе и Свищов. Сега влиза в действие Трета българска армия под командване на ген. Тошев и при пряката подкрепа на легендарната българска конница на генерал Иван Колев освобождава Южна и Северна Добруджа, преодолявайки румънските и руските полкове. В две денонощия чрез вихрен щурм е превзета Тутраканската крепост, при която попадат в плен близо 30 000 румънски войници и над 150 оръдия. През декември българските войски се оказаха в Букурещ, преминаха делтата на Дунава и стигнаха река Серет в Молдова, където разбиха две руски бригади.

Революцията в Русия през февруари 1917 г. и пълното поражение на Румъния извадиха тези две страни от войната. В Северна Добруджа бе наложен „кондоминиум“ — съвместно управление на български, германски и турски военни органи (турски части бяха участвали в боевете в Северна Добруджа) до края на войната. Започваха преговори за мир с Румъния и Русия.

В Европейската война обаче се намесиха на страната на Съглашението Съединените американски щати със своята могъща икономика. За щастие България не обяви война на САЩ и имаше в американско лице толерантно застъп-ничество по-късно, по време на парижките мирни преговори, което за жалост не можа да преодолее жестоката ненавист към българите на Клемансо.

В края на юни 1918 г. правителството на д-р Васил Радославов (с внушение на цар Фердинанд) подаде оставка, формално като протест срещу кондоминиума в Северна Добруджа, а в действителност поради липса на перспектива в бъдещото му управление. Сформирано бе правителство на демократи и радикалдемократи начело с Александър Малинов.

Този кабинет обаче, въпреки просъглашенската си ориентация, не можа да спаси страната от катастрофа и да сключи благоприятен сепаративен мир за България. Огромната концентрация на съглашенски сили на Солунския фронт (независимо от блестящата и непреодолима българска съпротива при Дойран дори до последните дни на войната) можа да доведе до пробива при Добро поле на 14, 15, 16 и 17 септември 1918 г.

България бе победена без да е губила, до тези месеци, в цялата кървава световна война нито една съществена битка (с изключение на тази за Битоля и Каймакчалан през есента на 1916 г.). Никоя армия, воювала с войските на Третото българско царство, не притежава пленено българско бойно знаме (в нашия Военно-исторически музей пленените чужди бойни знамена са десетки). Тези факти са съществени и заслужават добре да бъдат проучени от политици, военни историци и военни психолози.

Без съмнение за пробива при Добро поле играят роля два съществени факта. Първият е решителното превъзходство във военна мощ на съглашенските сили в този сектор, а вторият е без съмнение изключително продължителната позиционна война, лошото тилово снабдяване и постепенно деморализиране на войската. Последното не без помощта на пораженски агитатори. През комунистическото управление у нас „Партиздат“ пусна от печат два обемисти тома документални доказателства за тази подривна дейност на БКП и резултатите от нея, едва ли не като заслуга на партийната политика.

И все пак трудно е да се обясни само с това как пробива при Добро поле се превърна в погром (не е за премълчаване и фактът, че на запад от „пробива“ остава почти в бездействие 100 000 българска армия) — и то само за четири дни.

Само три години преди това (есента на 1915 г.) имаме достатъчно убедителен пример, че сръбската армия след година и четири месеца неравна, безмилостна, но и безкомпромисна схватка с огромната австроунгарска армия, окървавена, но не и духом смазана, заедно с правителството и краля си, се изтегли през снежните Албански планини, прегрупира се и след възстановяване на о-в Корфу бе хвърлена в шест дивизии на Солунския фронт, където оказа безспорно влияние за повишаване потенциала на съглашенските сили и пробива на Добро поле.

Подобен вариант проектира и министър-председателят Васил Радославов (а и генералният щаб) през пролетта на 1918 г., когато нарастването на военната мощ на съгла-шенците на Южния фронт е вече застрашително и става очевиден масиран удар срещу българските позиции. Правителството и главното командване обсъждат, при необходимост, изтегляне на българската отбрана по Старопланинската верига и дори прехвърляне на цялата ни армия на север от Дунава и продължаване на съпротивата. Нищо подобно обаче не се случва в средата на септември 1918 г. Пробивът е кратък и поражението — окончателно!

След щурма на Тутраканската крепост в 1916 г. Фердинанд I заявява: „Не познавам нищо по-красиво от моята армия“. Това могат да потвърдят и десетки български военачалници на Третото българско царство, които са били очевидци и свидетели на вихрените атаки на българската войска по всички фронтове. Но тогава се поставя въпросът: Само в щурмуване ли е годна да води сражение съвременната българска армия? И ако е така, къде е причината — в обучението, в тактикостратегическата концепция на българската военна доктрина или много по-дълбоко и много по-съдбоносно — в личната и социална психология на съвременния българин? Това е въпрос, който не е загубил нито давност, нито актуалност и не трябва да бъде подминаван.

Така, в Първата световна война, докато Германия капитулира едва след като 78% от армията й излиза от строя, Австро-Унгария — дори при 87% изчерпване, Румъния със 71%, а Франция удържа победа със 76,4% излизане на армията й от строя и с над 73% жертви, то България в същата война бе елиминирана от бойната сцена само с един-един-ствен пробив и със само 20% загуби от личния си състав. (Като при Междусъюзническата война прибягва до примирие при още по-малки загуби на личен състав — под 20% от Балканската и Междусъюзническата война заедно.) Не искам да правя още по-фрапантни сравнения и аналогии за Втората световна война, когато през есента на 1944 г. ние предадохме в ръцете на самопровъзгласилия се противник една 100% отлично съхранена армия, която бе използвана след това не за защита на националните интереси — обединена България, а тъкмо за ликвидиране на тази осъществена без кръв придобивка и използване на армията ни като пушечно месо на хиляди километри далеч от границите ни. Всички тези изводи от преломната за България Първа световна война са били обект, но и подлежат, на много внимателно проучване, на обективна оценка, на съпоставяне с народопсихологични черти и характеристика на съвременното поколение, за да не се подвеждаме от емоции и от политически спекулации, а да имаме пред себе си точна и неподправена равносметка.

Непосредствено след пробива при Добро поле правителството на Малинов започва преговори за прекратяване на войната. На 29 септември 1918 г. първият делегат на българското правителство Ан. Ляпчев подписва акта за примирието. Три дивизии с численост около 90 000 души, намиращи се западно от Скопския меридиан, трябва да останат в унизително заложничество.

Правителството дава амнистия на политическите затворници и един от най-темпераментните между тях — Александър Стамболийски — в нова среща с цар Фердинанд (след драматичната му от 4 септември 1915 г., която му коства и затворническата присъда) го уверява, че със своите съмишленици ще омиротвори разбунтувалите се войници, които през Главната квартира в Кюстендил и Радомир се насочват към София (подстрекавани от съидейниците на Стамболийски и тесните социалисти) да „търсят възмездие“. Създава се възможност при тази анархия цялата страна да бъде окупирана от колониалните войски на съглашенците, с всички зловещи последствия от това. Факт, който ни най-малко не тревожи самопровъзгласилите се главатари на метежните части. Тъкмо в този момент Райко Даскалов, сподвижник на Стамболийски, обявява в Радомир „република“ и възбужда безредно пристигащите от юг и югозапад войнишки маси, насочвайки ги към София за „разправа с виновниците“.

Въпреки изключителните обстоятелства, обявената от Райко Даскалов „Радомирска република“, братоубийствените сражения в околностите на София със загубилите организация и команда метежни части, правителството на Малинов (макар и с помощта на юнкерите от Военното училище и проходящи германски подразделения) не загубва контрол върху положението.

Дори в последните дни от царуването си, цар Фердинанд не нарушава изискванията на Търновската конституция. На 30 септември, непосредствено след съобщението за сключване на Солунското примирие, той отправя своето Тронно слово за откриване заседанията на Народното събрание.

Сега и до края на живота си той ще бъде наясно не само по основните и конкретни грешки в политиката си, но и по онова, което е играло важна негативна роля в царуването му — изключително сложното геополитическо положение на България, негативните последствия от историческото развитие на българския народ под многовековно робство несъответствието между амбициите му и политиканстващия манталитет на доморасли български политици. Като изключим Стамболов и в известна степен Петко Каравелов Константин Стоилов и Александър Малинов, Фердинанд I няма нито един свой сътрудник, който да е в състояние, при сложните европейски и балкански взаимоотношения, да използва пълноценно потенциала на българския народи да моделира разумно и в допустими граници тщеславието и имперските мечти на владетеля за осъществяване друго, достойно бъдеще на най-голямата и най-перспективната в края на XIX и началото на XX в. народност на Балканите.

След изслушване на всички лидери на политическите партии, сутринта на 3 октомври 1918 г. той предава абдикацията си на министър-председателя „като последна жертва пред олтара на отечеството“.

Надвечер отива за последен път със синовете си до „Врана“, а вечерта в единадесет часа напуска България завинаги. На гарата по негово желание е изпратен само от младия цар Борис III, министър-председателя Малинов, министъра на войната и представителна рота войници.

Отсега нататък, в продължение на 30 години, той ще живее затворен в имението си в Кобург, свързан мислено с България, с голямата, но несбъдната мечта на живота си. Възможна реалност, която е останала обаче илюзия, в известна степен благодарение и на неговите увлечения. Една потискаща самовглъбеност, която ще става все по-тежка с годините. Бившият цар ще отправя многобройни молби до сина си и министрите на България да посети страната, на която посвети живота си и която напусна така драматично и тъжно, но няма да получи положителен отговор на нито една от тях.

Прочетете личния архив на Фердинанд I и вие ще се убедите, че въпреки личните странности и ексцентричнос-ти на характера му България за него — от встъпването му на престола, до края на живота му — е била не авантюра или добре пресметната възможност, а житейска съдба.

Цар Фердинанд ще преживее и Втората световна война, смъртта на цар Борис III, окупацията на България от съветските войски, установяването на комунистическата власт в страната ни, разстрела на по-малкия му син, изгнанието на внука му, малкия цар Симеон, в Египет. Ще живее почти в усамотение, забравен сред тътена на нови събития. Съветската окупация ще стигне почти до Кобург, но той няма да го напусне никога. Следи вестниците до последните месеци на живота си. България не е споменавана вече почти за нищо. Мракът на чужда окупация е покрил слънчевата страна, в която той някога е отишъл с толкова мечти и надежди. Разпитва всекиго от малко появяващите се в Кобург посетители за това, което става в България. С часове разгръща документи и преписки от личния си архив. Почти де-ветдесетгодишен, в един интимен разговор, няколко месеца преди смъртта си, ще пожелае останките му някога да бъдат пренесени в България, ако това е възможно.

В последните месеци от живота си царственият гран-дьор става необикновено мълчалив и смирен пред великото тайнство, което го очаква. Умира на 10 септември 1948 г. и последните му думи, произнесени в полусъзнанието на агонията, са: „Кота тръгваме за България?“

Погребението му е необикновено скромно. Ковчегът му е обвит в националното знаме на България.