В стария килер на хижата имаше два вехти войнишки ботуша. Те стояха в един сандък кой знае откога, забравени от всички. Но това не им пречеше да живеят със своите спомени за ония чудесни дни, когато храбро се носеха по войнишките пътища и смайваха света с ехото на грубите си подкови.
Нещо повече, те и сега мечтаеха за онова време и желаеха час по-скоро да удари техният час. Но тъй като този час не идваше, двата войнишки ботуша предпочитаха да мълчат и търпеливо да чакат в прашния килер. От болка сърцата им се свиваха, кожата изсъхваше и те се смаляваха от ден на ден.
Веднъж над планината загърмя, затрещя. Остра светкавица освети стъклата на хижата. Двата ботуша в килера се размърдаха.
— Хей, левако, събуди се, приятелю! Не чуваш ли, че се гърми? Забрави своите стари рани и да тръгваме! Дойде нашето време!
От ъгъла на сандъка другият ботуш веднага се обади:
— Прав си, братко, на барут мирише! Но кой ще ни измъкне от тоя прашен кафез? Няма ли да бъде по-добре, ако си излезем сами?
— Штт… от половин час чувам стъпки в хижата. Сигурно това е нашият кавалер от пехотата, който ни дири. Обзалагам се срещу два петака, че пазачът кисне в града и се налива като стара войнишка бака… Хайде, приятелю, нека се представим на нашия кавалер, както подобава на истински войници!
Бурята се усили. Облакът разсипа хиляди ведра дъжд върху покрива на хижата. Старият котарак Мър, който дремеше край огнището, усети как няколко тежки капки тупнаха в пепелта и го опръскаха. Това го накара да се премести на миндера. В килера двата войнишки ботуша продължаваха да надават радостни викове.
— Слушай, левак, не мога повече да чакам, заврян в тази проклета дупка! Земята се тресе, неприятелят напира, а нашият кавалер не идва. Сигурно е подушил надениците на дядо Чауш. Право да си кажа, щом свърши боят, ще дам рапорт за него до командира!
— Плячката е войнишка работа! — обади се левакът. — Мигар забрави думите на нашия славен командир: „Войници, спечеленото в сражението е ваше!“ Ах, какви хубави времена бяха!
— Стига въздишки, приятелю — каза другият ботуш. — Войникът трябва да има кораво сърце. Въздишките и сълзите са за слабите. По-добре помисли как да се измъкнем оттук, преди да е свършило сражението…
— Нашият кавалер е една дребна душа — рече левакът. — Спотайва се като плъх в хижата и не идва да ни вземе. Друго нещо са кавалеристите, храбър народ. Сабите лъщят в ръцете им и втурнат ли се в атака, настава истинска паника… Но ти никога не си виждал кавалерийско стреме, как ще можеш да разбереш това?
— А белезите от сабя върху сухата ми кожа? Грешиш, приятелю! Още ме боли от последната битка. Моят пехотинец се спаси само благодарение на това, че успя навреме да скочи от моста в реката. Право да ти кажа, това бяха трудни минути.
— На война винаги е трудно!… — каза левакът. — Но аз вече измислих. Ако нашият кавалер не е надникнал в килера, това е, защото той не се е сетил за нас. Помниш ли нашия войнишки марш?
— Разбира се, че го помня! Забравя ли се лесно онова, което е на сърцето ти?
— Тогава не ни остава нищо друго, освен да го запеем. Войникът ще ни чуе и ще дойде при нас. Бурята още не е свършила. Хайде, приятелю, дай глас! Едно, две, три! Започваме!
И двата войнишки ботуша запяха една съвсем проста войнишка песен, която всекиго би накарала да се замисли, ако чуеше нейните думи:
Ние сме храбри войнишки ботуши,
газим през огън, газим през пушек,
газим ний всичко наред!
Знаем умело да се сражаваме,
знаем навсякъде да побеждаваме…
Войници, напред!
Така пееха двата войнишки ботуша в сандъка сред стария килер, докато бурята вън продължаваше да цепи въздуха с остри гръмотевици.