Историята на един пленник

1

След смирненското поражение аз се озовах с родителите си в Пунта; оттам ме взеха. И останах пленник в Турция.

Хванаха ме по обед заедно с други. Мръкна се, а патрулите все още докарваха мъже в казармите. Към полунощ, както се бяхме притиснали един до друг, стражите се нахвърлиха върху нас и почнаха да ни удрят където завърнат с дървета и да газят и ритат тези, които седяха на земята коляно до коляно. Накрая отделиха колкото им трябваха и ги подкараха, като ругаеха.

Уплашихме се, че ще съсипят всички ни.

Един писар, чиято канцелария беше до нашата врата, чу, че си говорим тъжно и ни направи знак да отидем при него.

— Когато идват и ви викат — каза ни той, — вие се дръпнете навътре. А това, което ви казах, пазете го в тайна, не го разправяйте другаде.

От нея вечер всяка нощ вземаха хора от помещенията. А ние слушахме изстрели откъм Катифе-Калеси и си казвахме: „Стрелят по цел.“

След няколко дни, които преминаха в страх, дойде един офицер с четиридесет войници и ни взе. Изкараха ни на двора и ни отделиха от цивилните; тогава видях и брат си; строиха ни на карета и ни заповядаха да коленичим, за да ни преброят. Офицерът, който ни гледаше от коня си, каза:

— Ще гледам да не остане и семе дори от вас.

И заповяда да тръгнем.

Цялата колона бяхме около две хиляди души.

Щом излязохме, и ни подкараха право към чаршията. Там тълпата от турци, която ни очакваше, се нахвърли като хала върху нас: от всички страни запращаха по нас каквото им попаднеше в ръка — маси, столове, чаши. Сред турците в кафенетата имаше и френски моряци, които също се забавляваха с нас.

Като стигнахме в Басмахане, пред нас излезе един хафузин. Изгледа ни.

— Аллах, аллах! — каза той. — Какво става тук?

И повика аскер-агата. Онзи спря.

— Капитанът тук! — извика отново той.

„Трак-трак“ — изчатка конят, капитанът отиде, изкозирува. Хафузинът го запита:

— „Китапът“ ни това ли казва?

Капитанът отново изкозирува.

А ние в това време се точехме край тях.

По пладне, към дванайсет, стигнахме в Халка-Вунар. Там ни затвориха зад телени мрежи, поставени околовръст. Когато се свечери, дойде един турчин ефе от нашето село и почна да ни вика по име да се покажем — уж че щял да ми отърве, а то, за да ни затрие. И ние се проснахме по очи на земята да не ни познае.

На разсъмване от Маниса дойде друг офицер и ни вдигнаха. Вървяхме с часове. Не знаехме къде ни карат. Само по местността разбрахме, че ни карат в Магнисия.

Вместо да ни водят по шосето, мъкнеха ни по баирите. И понеже не вървяхме по равно, почнахме да се пръскаме. Не можехме да запазим строя. А войниците викаха строго:

— В каретата! В каретата!

Мъчехме се да запазим строя, но отново го разваляхме. Онези, които нямаха сили и изоставаха, селяните ги замъкваха в гората и ги очистваха.

След много усилия излязохме на шосето. Там пък ни чакаха цели тълпи стари хора, от шейсет до към осемдесет години, с едновремешни ханджари, и когато стигнахме до тях, те се нахвърлиха отгоре ни, като викаха на капитана:

— Остави ни да правим каквото си щем!

А капитанът им викаше „не“ и се смееше.

Ние пък му викахме:

— Господин капитан, на теб разчитаме!

И вървяхме.

Пътищата, вдясно и вляво, бяха осеяни с вонещи трупове. По чешмите стояха часовои и не ни даваха да се приближим до водата, която течеше от чучурите; а ние, като я гледахме, ожаднявахме още повече.

По пътя мнозина бяха пукнали. Аз вървях до брат си и носех елека на един турчин от тези, дето ни пазеха; рекох си: „Имаме пари, да му дадем, за да пийнем вода.“ И казах на брат си:

— Много съм жаден, ще пукна просто.

— Дръж се, братко — вика ми той, — да не разберат, че имаме пари, защото ще ни утрепят.

— Не, не мога да изтрая повече, дай пари и да вървим да пием.

И той ми даде.

Изтичах право при турчина.

— Мъничко водица — му казвам, — още малко, и ще издъхна.

— Какво говориш, куче! Нито капка не ти давам!

— Аскер-ага, голямо добро ще сториш, на, вземи и тези пари.

— Дай ги — вика ми — и върви пий скришом.

Пих и дадох и на брат си да пие.

Това ставаше през август месец.

Най-сетне една вечер стигнахме пред Магнисия. А там хората ни чакаха със сопи в ръце и викаха:

— Пленници идат!

И тичаха към нас.

А пък капитанът сега им казваше:

— Дръпнете се надалеч! Когато ние воювахме, вие си гледахте кефа.

Тогава те се пръснаха, като викаха, че все някой ден ще ни пребият.

Ядосан, капитанът ни събра всички на едно място, като овце в кошара, и постави около нас часовои да ни пазят.

Това вода, хляб — нищо.

Ония, които имаха пари, даваха на часовоите и пиеха вода. Дадохме и ние от нашата група на един арапин, та ни донесе пълна тенекия.

— Карайте по-бързо — каза ни той, — капитанът не дава.

Пих, пих… брат ми ме дръпна да пие и той, нахвърлиха се и другите на тенекията и водата се разля.

На другия ден, още по тъмно, капитанът извика:

— Пригответе се!

Строихме се на карета и тръгнахме. Закара ни вътре в Магнисия. Там ни затвори в една болница, която се намираше сред борови дървета и беше опасана с желязна ограда, и ни предаде на един ефрейтор.

От умора не чувствувахме глад, само жаждата ни мъчеше. Налягали като болни под боровете, дъвчехме зелената трева. А когато на небето се появиха няколко облака, почнахме да се молим да завали. Те се разстлаха, потъмняха, спуснаха се ниско и отново полека-лека се разнесоха. Слънцето сега сипеше жарта си още по-страшно и ние отчаяно викахме.

— Вода! Вода!

Но никой не ни чуваше.

След пет часа дойде един рус, добре облечен ходжа и всички в един глас го замолихме:

— Ходжа, аллах ашкъна, жадни сме, вода! А на него сякаш му стана приятно от хала ни и каза:

— Така искам да ви гледам до края, да се влачите като змии.

И си отиде.

Този си отиде, но дойде друг, с кола. И ние отново завикахме:

— Аллах ашкъна, малко вода, жадни сме, не издържаме вече!

След като и той ни огледа хубаво, рече:

— Направих си кефа.

И заповяда на коларя да кара.

Седем дни прекарахме така. Тези, които имаха пари, пиеха вода, но онези, които нямаха, пиеха пикнята си.

Мнозина се тръшнаха на земята от глад и жажда. Конвойните ни казаха да дадем хора, за да ги изхвърлим оттук. И ние се карахме помежду си кой да отиде, защото щеше да пие вода.

Излязоха около двайсетина души с коли и ги захвърлиха далеч, извън града…

В болницата имаше и магнисалии пленници, които ни казаха, че в шадравана на двора имало вода.

Ние слушахме и не вярвахме.

През нощта се събудихме от викове и разбрахме, че магнисалиите счупили тръбата и потекла вода. Надигнахме се тогава всички и почнахме да се бием кой по-напред да пие. От крясъците часовоите ни усетиха и захванаха да стрелят. Паднаха доста убити, а след това ни оградиха с бодлива тел. И там взимахме кал и я смучехме.

След седем дни ходжата отново дойде и ние се развикахме и го замолихме.

— Мълчете — рече ни той, — защото ще си отида, ако викате. Дойдох, за да ви спасим.

Тъкмо каза това и донесоха кошници с войнишки хляб. Строиха ни в редици и ни дадоха по половин хляб на двама души. Сетне един по един ни пуснаха да пием вода от шадравана.

Него ден дошъл някакъв големец от Ахметли, разправяха ни войниците, оттук нататък ще бъдете добре.

А вечерта ни обраха! Взеха ни всичко, каквото имахме върху нас — пръстени, часовници. Изкъртиха дори и златните ни зъби от устата.

На сутринта ни вдигнаха. И докато се приготовлявахме, отвън се насъбраха зейбеци със зурни и тъпани, и като излизахме, почнаха да ни удрят с оръжията си. Дойде друг офицер. Прие ни и тръгнахме.

Вън от Магнисия, на три часа път, имаше едно голямо лозе, опасано с ограда. Там ни затвори и постави часовои да ни пазят, докато се съмне.

Пръснахме се из обраното лозе и ядяхме листа с коравия войнишки хляб.

А когато се мръкна, двама се опитаха да избягат. Часовоите ги хванаха и ги убиха пред нас. На сутринта капитанът ни каза:

— Неверни кучета такива! Аз ви правя добро, а вие ми бягате.

И заповяда да ни вдигнат.

Вървяхме с часове. Докато се бяхме спрели за малко до една гара, при нас дойдоха неколцина турци, граждани, и казаха на офицера да им позволи да потърсят между нас някого си, когото дирели, и ако го намерят, да го отведат.

— Добре — рече им той, — вижте и ако го откриете, вземете го.

— Аферим, аферим — отвърнаха те и потънаха сред тълпата. Намериха го. Беше някакъв арменец, градинар на гарата.

— А бре, керата арменецо, тебе търсим!

— Какво искате от мен? — рече им той. — Една душа имам само, вземете я!

И с високо вдигната глава, сякаш искаше всички да го видим, премина между нас.

— Вземете го! — извика капитанът.

Щом чу това, арменецът се нахвърли върху първия, който посегна към него, и със стръв го захапа за гърлото.

Другите го пребиха веднага; свари само да каже:

— Правете с мен каквото щете. Взех си за кръвта.

Оставихме зад нас топлия му труп, който турците все още търкаляха с ритници, и поехме към Касаба. Там всичко беше пепелище. Вкараха ни в едно оградено място. Оттам гледахме как минават други пленници и като слушахме отдалеч виковете им, благославяхме господа, че сме тук.

На сутринта ни подкараха към Ахметли. Когато стигнахме там, капитанът ни чакаше на гарата и от него научихме, че ще останем тук.

Закараха ни на едно голо място и ни оставиха на слънце. Ние го замолихме да ни пусне отсреща, където имаше дървета.

— Не — каза той, — на слънце. И си отиде.

След обяд заваля дъжд; зарадвахме се. Пихме с шепи вода, измихме се и се освежихме.

Като се мръкна, капитанът дойде и ни тури под един навес. Осъмнахме все на крак. Валеше през цялата нощ.

На сутринта капитанът пак дойде; водеше със себе си и един писар. Разпредели ни на роти и отдели занаятчиите — десетина фурнаджии, двайсетина железари, зидари, още толкова мазачи; докато ги отделяше, все разправяше:

— Вие ги разрушихте, вие ще ги изградите. И ги предаде на войниците.

Писарят извика:

— Няма ли някой мелничар между вас? Трябва да смелим зърно. Не знае ли някой от вас да мели?

Излязоха брат ми и още двама други.

Месачите отидоха във фурната и изпекоха войнишки хляб от непресят ечемик. И от него ден почнаха да ни дават по четвърт хляб на всеки.

Една вечер двама от месачите откраднаха малко тесто, защото бяха намислили да избягат. Но часовоят ги хвана тъкмо когато се измъкваха. На сутринта ги заведоха при капитана, който живееше наблизо в една къщурка.

— Тези тук снощи откраднаха тесто, за да избягат — му казаха.

Капитанът извади револвера си.

— На, ей така ще си отиде всеки, който върши такива работи — каза той и ги уби пред нас. След това ни накара да почистим гарата. Очите ни заболяха от мръсотията.

А един сержант, който ни надзираваше, Туран го викаха, ни ругаеше диво и ни биеше, та да се покаже пред жените във влака. На онези от нас, които се оплакваха, че ги болят много очите, казваше, че ще ги заведе в болницата на лечение, а ги закарваше в един дол и там ги очистваше.

Една вечер капитанът нареди на стражата да разгласи по селата, който иска да дойде да си избере ратаи измежду нас.

— Имаме, кажете им, от всякакъв вид — овчари, зидари, железари, каквито си щат.

На сутринта мухтарите пристигнаха и почнаха да подбират по петдесет, по осемдесет от нас, колкото си искаха, сякаш бяхме добитък.

Тогава се уговорихме, дванайсет души все съселяни, да научим за някое хубаво село и щом дойдат хора оттам за ратаи, да отидем всички заедно.

След няколко дни един ефрейтор, който ни жалеше, понеже му бяхме подарили още в началото, когато ни хванаха, един пояс, дето много му се харесваше, ни каза:

— Пригответе се, тук наблизо има едно хубаво село, Бунар-Баши, на Боздаг. Ще живеете добре.

Попитахме го дали и той ще дойде с нас.

— Не — отвърна ни той, — капитанът не ме пуска. Ще ви предам на мухтарина.

Предаде ни на него и тръгнахме.

По пътя попаднахме на една дива круша и се нахвърлихме на неузрелите круши.

— Хайде, бре, елате тук — викаше ни мухтаринът, — че замръкнахме.

И поехме отново по пътя, дъвчейки дивите круши.

В селото стигнахме по тъмно. Разпределиха ни на три места, по четири души.

Двайсет дни работихме в това село. И още от първия ден замислихме да избягаме и почнахме скришом да събираме хляб и каквото друго можеше да се отдели от храната ни, за да имаме за из път.

Най-сетне определихме и деня. В петък в полунощ да поемем. Когато наближи часът, събудих другаря си до мен и така, един от друг, събудихме се всички. Ала останалите се отказаха. Казахме им: „Решили сме се веднаж, ще бягаме.“ И избягахме.

Като повървяхме около час, в околностите на селото попаднахме на някаква пропаст, дере. Шумът от водата не се чуваше — толкова беше дълбока. Спряхме се там.

Наблизо имаше някакво село. Кучетата ни подушиха и взеха да лаят.

— Ще се издадем — казвам на другаря си, — трябва да я преминем още тази нощ.

— Да — вика ми и той.

И почнахме да се свличаме надолу, като се хващахме за камъните. Но не сварихме. Посред склона се спряхме в една пещера в скалите. Там осъмнахме.

Щом се развидели, чухме гласове над нас, над пропастта. Мало и голямо ни беше погнало с кучетата си.

След време гласовете се отдалечиха. Поседяхме още малко, скрити вътре, сетне отново се заспускахме по стръмнината.

Слънцето показваше почти пладне, когато стигнахме долу, в дъното на дерето.

„Леле, мале!“ — казахме си, като погледнахме другата страна, по която трябваше да се изкачим. Походихме малко, прави, край потока, който течеше буйно, сетне нагазихме в него, като се хлъзгахме по облите му камъни. Водата стигна до коленете ни.

Както си вървяхме, чухме наблизо някакъв дрезгав звук. Изплашихме се; притиснахме се един до друг и се огледахме. Ниско над нас врани се виеха в кръг. Наведохме се и пихме вода, без да сме жадни. Сетне излязохме от потока целите измокрени и поехме по стръмнината.

Слънцето грееше, когато се закатерихме, залавяйки се за корените на храстите. След много усилия успяхме да се изкачим. Беше почнало да се смрачава.

Като излязохме на равно, огледахме се наоколо. Не много далеч от нас се виждаха колиби на юруци. Кучетата залаяха. Овчарите завикаха помежду си:

— Кучетата джавкат, хора са.

И гръмнаха във въздуха.

Кривнахме към дерето и дълго време крачехме наведени, все по края, докато най-сетне попаднахме на едно запустяло село. Тръгнахме сред развалините. На няколко крачки пред нас чухме стенание. Приближихме се. Върху слама, изпразнена от някой дюшек, лежеше едно куче.

Когато ни видя, то понечи да стане. Но не можа. Само помаха с опашка, примига, очите му блеснаха на лунната светлина и отново изстена. Седнахме до него, върху ниската, полуразрушена стена на двора. Върху купища от непотребни неща бяха накацали проскубани кокошки, съсухрени от жажда. Рекохме да хванем някоя, ама откъде огън? Погледнахме още веднъж кучето и потеглихме. Цяла нощ вървяхме на луна и се плашехме от сенките си.

Към зори излязохме на ливадите на Боздаг, където пасяха кози; пазеше ги една жена. Забързахме през тях, но не сварихме да се измъкнем. Попаднахме сред стадото. Жената плетеше наведена, не ни забеляза, минахме така.

На четвъртия ден се намерихме пред Одемиш. Както си вървяхме, попаднахме на една воденица.

— Ей, другарю — казвам му аз, — къде ще излезе тая, все на път, на път?

И с кимване му посочих воденицата.

— Какво, да я строшим ли? — вика ми той.

— Да — рекохме и двамата, но после се отказахме.

Оттам излязохме на шосе. Оттеглихме се в гората, за да се скрием. Около пладне видяхме един ловец на отсрещния рид. Кучето му лаеше; изплашихме се.

Лазейки на четири крака, преминахме около десетина метра, спотаихме се зад едно дърво и задебнахме кога ще си отиде ловецът. Дотегна ни тая работа. Ловецът остана до късно вечерта. Прекръстихме се тогава и поехме.

Още преди да се съмне, бяхме стигнали пред град Банос. Маслиновите му дървета стигаха почти чак до Вайдири. От глад почнахме да ядем неузрелите маслини, та устата ни загорча.

Като позалъгахме глада си, спряхме се и се загледахме в града. Отсреща минаваше влак. Замина, върна се, така два-три пъти. Хората слизаха от него и се пръскаха из улиците; не можехме да минем. Здрачи се, а улиците все още бяха пълни с народ. Тръгнахме късно, по тъмно.

През Вайдири минахме бързо и нагазихме в река Мендерес. Водата ни дойде до кръста. Преминахме я.

И там отново попаднахме на овце. Не можехме да направим нищо, нагазихме сред стадото. Кучетата ни налетяха, а ние ги пропъждахме с тоягите, на които се опирахме по пътя. Ала те — нищо; залъгахме ги и полека-лека, наведени, се измъкнахме.

Като се отдалечихме доста от стадото, седнахме. Не можехме да пристъпим нито крачка повече. Дори едно малко дете можеше да ни залови.