Историята на един пленник

3

И закрачих свободно, отърсих се от страха. Реших се и излязох на открито пред едни юруци, които седяха наблизо около огъня. Знаех ги от по-рано. Бехчет Али го казваха единия. „Юруци са, кротки хора“, казах си аз и се отправих право към тях. Поздравих ги:

— Селям алейкюм!

— Алейкюм селям! — отвърнаха ми те.

— Какво правите тук? — запитах ги аз.

— Пасем камили.

— Ами от кой край сте?

— Не сме оттук, живеем в шатри, долу в дола.

— Моля ви се — рекох, — не съм оттук Покажете ми пътя за Тира.

— Голяма вода има По полето. Пътищата са затворени.

Отново ги попитах:

— Откъде да мина?

— Ето, оттук мини. Недей през колибите има кучета.

— Лека вечер — казах им аз.

— На добър час — отвърнаха ми те.

И поех.

Като се изкачих на билото, кучетата ме подушиха. Качих се веднага върху един голям камък и завиках силно:

— Хемшери! Хемшери!

Някакъв човек кладеше огън пред колибата си, явно ме чуваше, но се правеше на глух. Най-сетне дойде при мен. Прогони кучетата и ми каза:

— Буйрун, заповядай! Отде идеш?

— От Айдин — казвам, — отивам да търся работа в Тепе-Кьой. Какво да се прави? Голяма сиромашия.

— Гладен си навярно — рече ми той.

И постави пред мен една паница с кисело мляко и хляб.

Докато ядях, се правех, че не познавам този край, и го питах да ме упъти.

— Оттук ще слезеш в Халка и оттам ще поемеш към Тепе-Кьой. Не можеш да отидеш направо в Тира.

Наядох се и му благодарих.

— Лека вечер — казах му аз.

— Добър път — отвърна ми той и погледна небето, от което всеки миг можеше да рукне дъжд. Понечи да каже нещо, но се наведе над огъня, като потриваше ръце над пламъците.

Тръгнах, като потропвах с тоягата си по камъните.

Недалеч оттам попаднах на едно разрушено турско село. От една полусрутена къща се издигаше дим. Какъв човек ли има вътре, рекох си аз, мъж или жена? И се поспрях, дано разбера.

Малко след това отвътре изскочиха двама войници.

Изплаших се да не ми поискат документи, но те се отправиха тичешком към Белхем.

Почаках да мине малко време и влязох вътре. На огнището бяха запалили огън, за да се изсушат от дъжда. Посгрях се, огледах сред развалините стените с пъстри хартии по тях и излязох.

На няколко крачки пред мен вървяха пет-шест жени.

Дрехите им, види се, бяха направени от нашенско платно. Потръпнах. „Съселянките ми“ — помислих си аз и минах бързо край тях.

Те се пръснаха из дола и почнаха да събират треви. Малко по-нататък един човек ореше. Поздравих го.

— Кувет ола — казах му аз.

— Ейвала — отвърна ми той.

И продължих.

По едно време излязох на пътя. Пред мен яздеше на кон един старец. Знаех го още от преди шест години, когато бях войник. Беше добър стопанин, имаше семейство. Рекох си: „Къде ще ме помни оттогава!“ И се приближих смело към него.

— Селям алейкюм — казах му аз.

— Алейкюм селям — отвърна ми той равнодушно.

И продължихме да вървим така, той напред, а аз малко по-назад, встрани.

— Я ми кажи — рече той неочаквано, — откъде си ти?

— От Бруса.

— От града ли?

— Не, от село Кьостел — отвърнах аз.

— Ами къде отиваш сега?

— В Тира, в града.

— Какво работиш?

— Овчар съм.

— На работа ли си?

— Не — рекох.

— Ела при мен, имам камили.

— Не разбирам от камили, ако имаше овце, щях да дойда.

— Ще се научиш, ще свикнеш.

— Къде ще ти се уча сега и аз, фукара човек — му викам.

— Хайде тогава, уурларолсун — каза ми той.

— На добър час — отвърнах му и аз.

Вървях след него и ме беше смях на себе си за страха, който бях брал, да не би да ме познае.

След малко той свърна по една пътека. А аз крачех бързо, сякаш бях нетърпелив да се прибера в къщи.

Отсреща, на едно малко възвишение, ореше един турчин. Преди да стигна до него, той остави воловете си, за да си направи молитвата. А аз уж гледах да видя какво ще бъде времето. Щом турчинът свърши, отидох при него. Поздравих го, поздрави ме както му е редното и той.

— Къде отиваш? — запита ме той.

— В Тира — му казвам.

— Земляк, остани тук тази вечер; няма да свариш да стигнеш, мръкна се. И буря ще има. Ей къде е селото ми. Има си и мусафир ода. Остани, а утре ще продължиш. Чакай да отидем заедно.

— Не, благодаря — му викам. — Бързам да хвана влака, та утре да замина за Вайдири.

— Ще станеш за резил — ми вика, — ако се появиш в този хал. Ела тази вечер тук-и после ще видим.

— Не, земляк, по-добре да вървя.

И продължих, защото някога бяхме близки съседи и се боях да не ме познае.

По едно време заваля дъжд. Станах вир-вода. Треперех. Нощ, а аз обикалях по пътищата сам. Отчаях се. Идеше ми да взема един камък и да се бия по главата. Сторих го и заплаках.

Вече по мръкнало стигнах до някакво село. Чипни го казваха. Един овчар караше стадото си към кошарата. Тръгнах с него и почнах да му помагам. Като стигнахме до кошарата, се поздравихме:

— Мераба!

— Къде насам? — запита ме той.

— В града — отвърнах.

— На добър час — рече ми той и затвори вратата.

— Земляк, моля ти се — извиках аз, — една вяра сме, нека да остана тази вечер при теб и утре заран ще си тръгна.

— Не мога да те оставя — отвърна ми той, — аз съм ратай.

— Е, тогава кажи на чорбаджията си.

— Жени са — отвърна ми той. — Мъжете ги няма. Понеже по времето на гърците били водачи и Кемал ги хвърли в затвора.

— И какво от това, че са жени? Ще ги изям ли? И хляб дори не искам да ми дадат. На, само да прекарам там някъде нощта.

— Аз земляк, пет пари не давам; вземам си ямурлука и мога и навън да спя.

След това отиде при жените и те се съгласиха.

— Ела в кошарата — каза ми той доволен.

Влязох и затворих вратата.

След малко дойдоха и други овчари. Накладохме огън, насядахме около него и всички почнаха да ме разпитват откъде съм и къде отивам.

— От Айдин съм и съм тръгнал да търся работа.

— Какво работиш?

— Овчар съм и много ми се иска да остана при вас.

— Какво ще правиш тук? Трима сме. Ако искаш да намериш работа, иди в Тепе-Кьой. Щом се съмне, върви там.

Сложиха трапеза да хапнем.

— Цял треперя — рекох им аз, — не ми се яде.

— Посгрей се на огъня — казаха ми те — и хапни. А сетне легни да спиш при нас.

Както ядяхме, гледам някакви вързопи с дрехи, които не изглеждаха да са на овчарите, и ги запитах откъде ги бяха взели.

— Тук наблизо — отвърнаха ми те — имаше едно богато село, Киркиндже. И когато гяурите си отидоха, взехме им всичко. Всичко това, което виждаш тук, беше тяхно.

— Отървахте се — казах им аз. — Ами защо не ги изгорихте?

— Други села станаха на пепелища. Ти не взе ли нищо?

— Не, аз воювах. Не съм крал, убивах.

— Сторил си по-добре от нас — казаха ми те и се отместиха от огъня. — На, вземи този ямурлук и легни.

Легнах до тях. Цяла нощ не мигнах, да не изтърва някоя дума насън.

Станах по едно време, още по тъмно, преди да се развидели.

— Не бързай — казаха ми те, — седни да хапнем и след това ще тръгнеш.

— Не — рекох, — да вървя. Дайте ми само малко хляб, ако обичате.

И се сбогувах с тях.

Тръгнах на път. Около петдесетина конници идеха зад мен и пееха. Спрях настрани и ги поздравих. Отминаха. Следвах ги отблизо и гледах облаците, които се снишаваха. „Ще се измокря“ — мислех си аз и крачех.

Дъждът не закъсня, заръмя ситно. Изтичах и се сврях в една колиба. Дъждът се усили. Извадих хляба от торбата си — бяха ми сложили и сирене.

Както си ядях, гледам, един въоръжен конник идва в галоп право към колибата. Изплаших се. Приближи се, поздрави ме. Беше полският пазач.

— Какво търсиш тук? — ми вика той.

— Отивам в Тира да търся работа и дъждът ме свари.

— Какъв си?

— Овчар.

— В Тира има кошари — каза той и ми даде да свия цигара.

— Не знаеш ли някоя добра кошара — му викам, — да ми посочиш някъде наблизо?

— На, ей там, на Хаджимемет — отвърна ми той. — Стопанин човек, ще бъдеш добре. Със здраве!

И шибна коня си.

Щом дъждът спря, запътих се право към едно стадо овце. Овчарят дойде при мен.

— Какво искаш? — запита ме той.

— Работа искам — отвърнах му аз.

И веднага се разкаях. По говора му разбрах, че е албанец, а при албанци не исках да се главя, защото бяха отраканн хора; исках да се заловя на работа при турци, които добре познавах. Не се спрях и на приказки дори и продължих по пътеката, откъдето се чуваха звънци. Още отдалеч видях друго голямо стадо овце, които се спускаха и пасяха сред маслиновите дървета.

Като наближих, извиках на овчаря, защото кучетата почнаха да лаят. Овчарят идеше към мен, а аз към него, срещнахме се. Поздравихме се.

— На кого са овцете? — запитах го аз.

— На Хаджимемет — отвърна ми той, както ми беше казал и полският пазач.

— Чорбаджията ти търси ли овчар?

— Седем дни ще станат, откакто е отишъл в Тира за ратай и още не е намерил. Почакай, ако искаш, докато се върне. От каква работа отбираш?

— И да доя, и да паса овце знам.

— Е, тогава подкарай ги да ги пасеш, докато си дойде. Набутай ги в боба. Чорбаджията каза днеска да ги пуснем да пасат вътре в боба.

Тръгнах, като подсвирвах на стадото, а то ме слушаше, сякаш ме познаваше.

Около пладне Хаджимемет дойде сам, на кон. Богат човек ми се стори така, като го гледах как седи на седлото. Хвана ме страх от него. Овчарят се приближи към него и му помогна да слезе от коня. Той застана на едно място, загледа се в овцете, които минаваха отпреде му, и каза на Хасан:

— Едни ги оставих, други ги намирам. Виждат ми се добре напасани и доволни.

— Да — отвърна му той, — имаме нов овчар.

— Къде го? А пък аз търся да намеря овчар в Тира!

Хасан ми направи знак да се приближа. Почнах да треперя. От страх не можех да го погледна в очите.

— Ела при мен — каза ми той. — Ти ли си пасъл овцете? Откъде си?

— От Македония — отвърнах му аз, — от Косифопеди.

— Виждаш ми се добър, способен, ще те задържа. Късмет си ми бил — да ми дойдеш на крака. Всеки ден ходех в Тира за овчар и все без овчар се връщах. Как те казват?

— Бехчет — рекох.

— Да си жив и здрав — каза той. — Хайде сега да вървим в къщи. Сигурно си гладен.

Тръгнахме по пътя. Той на кон, а аз пеш. Струваше ми се, че ме води да ме беси.

Пред джамията, както си минавахме, изскочиха отнейде около двайсетина четници с оръжието си, с фишеклъците си. Пребледнях, като ги видях. А те подхвърлиха подигравателно на чорбаджията ми:

— Брей, виж ти, какъв овчар си намерил — седем дни наред сновеш напред-назад до Тира!

— Добре де — каза им той. — Като дойде пролет и почна да правя киселото мляко, ще го туря да се пребори с вас.

И ме изгледа колко бях измършавял.

— Нека си разправят — рече ми той. — Не се притеснявай.

И отново поехме. Като стигнахме в къщата му, той ми каза:

— Свали си цървулите и се качи горе.

— Не бива — рекох, — мръсен съм.

— Абре, свали ги и се качи.

Свалих ги и ги поставих съвсем на края, готов да ги грабна и да избягам.

Чорбаджията имаше един чичо, брат на баща му; повика го да уговорят платата ми. Сетне каза на жените да приготвят за ядене и те сложиха софрата. Чорбаджията ми се изми, направи молитвата си и седна на масата, но без да яде.

— Яж, чедо мое — каза ми той, — не гледай мен. Аз постя. Бях дал обет — ако се махнат гяурите, три години ще постя. И всемогъщият ме чу.

— Да — казах аз, — той, а не силата ни ги прогони.

Не ми се ядеше вече. Хапнах един залък и се оттеглих. Оттеглиха се и другите.

Дадоха ми да си свия цигара и пак почнаха да ме питат откъде идвам.

— От Айдин — отвърнах им аз, — и търся работа.

— Щом си дошъл веднаж тук — рекоха ми те, — не се бой. Ще бъдеш добре. Гърците се махнаха. Ние управляваме сега.

— Да — казах, — махнаха се, да не говорим за тях.

— Бисмил ляхир рахманир рахим!1

И разговорът се върна към мен.

— Овчар ли си? — запита ме чорбаджията. — Знаеш ли добре занаята?

— Да — отвърнах аз. — Пробвай ме първо, чорбаджи, и ако видиш, че съм способен, задръж ме.

— Ако си такъв, какъвто искам, от нищо няма да останеш при мен. Как искаш да се уговорим?

— За два месеца — казах, — да се опознаем по-добре, а сетне ще видим. Тогава ще се уговорим отново, за една или две години, както кажете вие.

Казах това, защото се бяхме уговорили с приятеля ми да се срещнем след два месеца.

— Добре — рече ми той, — така да бъде. Колко искаш?

— Петдесет банкноти — казах, — за двата месеца.

А това, което исках, беше колкото за хляба.

— Много са — вика. — Двеста и петдесет брави, трима овчари. Няма сметка. Кажи по-малко. И ако те бива, ако разбираш от занаята, когато изтече първата ни уговорка, ще ти ги дам. Вземи сега трийсет и пет и остани.

— Не, четиридесет — казвам, — ще останеш доволен.

— Е, добре де — вика, — с пет банкноти няма да се опропастя я! Дрехите и храната са от мен, а в града ще слизаш когато си щеш.

Споразумяхме се.

Нея вечер имаха гуляй. Прекарах добре.

— Бехчет — вика ми чорбаджията, — поувлякох се. Ти сигурно искаш да спиш, понеже си уморен.

И ме заведе в одаята. Даде ми една черга и ми посочи някакви дрехи, които жените бяха занесли там.

— На, преоблечи се — каза ми той — и си постели. Твои са.

Не мигнах от страх. Все ми се струваше, че ще ме предадат. Така и осъмнах, загърнат в чергата си.

Около разсъмване чух говор.

— Бехчет — извика след малко чорбаджията, — събуди ли се?

— Да — отговорих аз и скочих на крака.

Измих се набързо. Пихме заедно кафе и тръгнахме за кошарата. Аз пеш, а той на кон. Другите овчари ни чакаха там.

Дойде време да изкараме овцете от кошарата. При изкарването преброих триста брави — млекодайни и ялови, общо.

— Чорбаджи — казах аз, преди да тръгна, — от днес нататък ще ги броя всеки ден и ако някоя се загуби, ще бъде за моя сметка, ако пък някоя умре, ще ти донеса кожата и.

Чорбаджията ме потупа по гърба.

— Както ми каза, Бехчет, Държиш на думата си. Браво!

Вечерта издоих от двеста и петдесет овце петдеоет и четири оки мляко. А на сутринта — осемдесет и шест. Когато дойде, чорбаджията ми се учуди. Пресметна, че това са къде трийсет и две оки мляко повече.

— Вай, вай! — възкликна той. — Много нещо е това. Тук преди имаше гърци и по майсторлък наравно с тях те слагам. От техния сорт си.

— Аз съм от Косифопеди — казах, — а в нашия край освен добитък друго нямаме.

— Браво на мен — похвали сам себе си той. — Сега не мога вече да се оплача, имам си овчар. Доволен съм.

И ми даде да ям халва.

А Хасан заропта, че три години бил на работа при него, но никога не е ял халва.

— Който е способен и трудолюбив — отвърна чорбаджията ми, — ще бъде добре.

Наблизо бяха и кошарите на албанците.

Веднаж бях изкарал овцете на паша — и както си вървях по пътя, чорбаджията на албанците ме причака.

— Язък! — рече ми той. — Харамиса майсторлъка си. Ела при мен, ще те взема само за доенето.

— Не — отвърнах му аз, — уговорили сме се. Не вземам аз думата си назад.

И продължих.

А вечерта албанецът се видя с моя чорбаджия и му каза:

— Брей, къде го намери този овчар? Ще ти го вземем!

— Овцете си давам, овчаря си не давам! — отвърна му той и взеха да се шегуват.

Мина се време. Една вечер чорбаджията ми се върна от Тира и каза:

— Ела да ти кажа една хубава новина.

— Хаирлия да е — рекох.

— В Айдин заловили един гяурин, който бил ратай у турчин и се правел на мюсюлманин.

— Я разкажи по-добре — казах аз — как са го хванали, кучето му недно!

А си бях просто глътнал езика.

— Отишъл в джамията да се моли, а не знаел как да се измие. По това и по някои други неща ходжата го подушил и начаса го грабнали и го обесили на пазара, на големия платан.

По описанието, което направи, разбрах, че това беше моят другар. И така, още преди март, сключихме ново споразумение — за петдесет банкноти, разноските негови, както и преди.

Дните минаваха бързо един след друг, а мен ме обхващаше страх, че постите наближаваха.

Първия ден внимателно следях как си обръснаха космите. И аз сторих същото — обръснах гърдите си.

— Прости ми, господи! — промълвих аз и се просълзих.

Тази година всички щяха да постят, защото гяуринът, врагът, се беше махнал.

— И аз трябва да почна да постя — казах на чорбаджията си.

— Аз ще постя и заради теб — отвърна ми той, — ти нямаш грехове, на чуждо място си и аллах ще ти прости.

— Не, чорбаджи, от години не съм постил и сега, когато се отървахме от врага, всички трябва да постим.

— Щом искаш, пости — рече ми той, — и ако видиш зор, зарежи.

Посред нощ, когато циганинът заудря тъпана, всички в къщата станахме. Приготвиха софрата, седнахме около нея с кръстосани крака и почнахме да ядем полека.

На развиделяване тръгнах за кошарата Другите двама овчари бяха вече изкарали овцете и ги пасяха далеч от колибата. Овчарите се молеха зад един голям камък. Приближих се, коленичих и почнах да правя това, което и те правеха.

Така мина този ден, дойде Друг, сетне още един, докато най-сетне научих всичко и си отдъхнах.

Наближаваше Байрамът. Един ден чорбаджията ми каза:

— Хайде, приготви се да отидем в града да ти купя дрехи, та да излезеш и ти като хората.

— Не си прави труд за мен, чорбаджи — казах аз, защото се страхувах да не би някой в Тира да ме познае.

— Не — вика, — ела да вървим да ти купя каквото ти се хареса.

И без да ми се иска, тръгнахме за Тира.

Като стигнахме на пазара, чорбаджията ми купи дрехи, гащи и сако, чифт кожени тузлуци, пояс, фес и един хлопатар. Когато взех всичко на ръце, той ме попита:

— Какво още искаш да ти купя, Бехчет?

— Нищо, стигат и тия, чорбаджи.

— Ще ти купя и едни зейбекски гащи.

— Не — рекох, — няма кога да си ги ушия.

— Има и готови — отвърна той и тръгна сред навалицата.

Тук потърсихме, там потърсихме, не намерихме като за моя ръст.

— Няма нужда, не си прави труд, чорбаджи — викам му аз, — стигат и тия неща, дето ми купи.

— Не, ще купим плат — каза той, — жените ще ги ушият.

Байрамът дойде, а аз треперех, защото не знаех как се влиза в джамията. Бях научил това, което се правеше навън, но какво се вършеше вътре в джамията, не знаех.

Предната вечер чорбаджията ми каза:

— Утре да издоиш рано-рано овцете, за да свариш да дойдеш в джамията.

— Добре — отвърнах му аз с готовност.

Щом си отиде, пуснах по-малкия овчар да офейка в селото си. След него си тръгна и Хасан и аз останах сам.

На сутринта ето ти го идва чорбаджията на кон.

— Къде са другите? — запита ме той.

Казах му къде са и се престорих на притеснен:

— Язък, не можах да дойда да се помоля. На вятъра ми отиде постенето.

— Няма значение — каза той, — щом така е станало.

И ме прегърна. Притиснах го и аз към себе си.

— Байрам бубарек ола!

— Аллах разъ ола! — пожелахме си един на друг.

Като се пуснахме, чорбаджията пак ми каза:

— Много се притесних, трябваше да дойдеш.

— Няма значение, чорбаджи — отговорих аз, — млади момчета са, нека се повеселят.

— Не — каза той, — първо най-големият, както и да е, нали ще имаме и Курбан Байрам.

Поздравихме се и си отиде.

Около обяд по-малкият се върна; Риза го казваха. След около час се върна и Хасан, овчарят.

Поприказвахме си, сетне оставихме Риза да гледа стадото и слязохме в Тира на разходка.

Навред всичко беше празнично окичено. Вятърът развяваше знамената над комендантството. По кафенетата тъпаните и зурните гърмяха и пищяха. Тези звуци ме караха да потръпвам; спомнях си за нашите големи празници и очите ми се наляха със сълзи. Радостта на околните се смеси вътре в мен с мъката ми. Загубих кураж.

— Хайде да си вървим — казах на Хасан.

Той ме замъкна в кафенето да хапнем по един локум. Вътре и навън играеха хоро въоръжени четници; струваше ми се, че пушките и ножовете им летяха във въздуха.

— Ела — каза ми Хасан, — върви да се наредим и ние.

Кафеджията беше яхнал един стол и викаше подред на всекиго.

— Ти — попита ме той — ще играеш ли хоро? Минавай!

— Не, не знам — рекох, — аз съм от Македония.

— Като не знаеш, не идвай. Щом си дошъл, ще играеш.

И ме дръпна.

Хасан дойде подир мен и почнахме да играем хоро.

— Видя ли мухаджира как играе? — казваха около нас.

Докато играех, забелязах, че патрулът ни гледаше. Изплаших се.

— Да си вървим — казах на Хасан — Малкият е сам с цяло стадо овце.

— Не — отвърна ми той, — ще останем до сутринта.

Оставих го и тръгнах за кошарата. Чорбаджията беше там. Изненада се, като ме видя.

— Защо се върна? — запита ме той.

И зорлем ме караше да се върна обратно.

— Уморих се, чорбаджи — казах аз, — утре пак.

На другата сутрин, както винаги, издоих овцете рано-рано, изкарах ги заедно с ратая в дола и се върнах в кошарата да се облека. Измих се с едно розово сапунче, което миришеше на мускус, натъкмих се хубаво и потеглих за града.

Като минавах край хана, гледам, пред мен Сали ефенди, бирникът.

Знаеше ни в селото, защото и ние имахме овце и много пъти беше отсядал в къщи.

— Кучето му недно! — казах си аз и офейках.

Цял ден обикалях из улиците. Където и да отидех, не можех да се успокоя. Все ми се струваше, че Сали ефенди идеше подире ми.

Слънцето беше залязло, а аз нямах кураж да се прибера. По едно време поизтупах новите си дрехи, свалих феса си, турих го отново и поех право към кошарата.

Овцете пасяха наоколо. Хасан се приближи към мен Не го заговорих. Преоблякох се, сложих старите си дрехи и си отдъхнах.

Времето минаваше и чорбаджията ми ставаше все по-добър към мен. Една вечер, докато мерехме млякото, той ми каза:

— Знаеш ли какво, Бехчет, сега, като идва лятото, мисля да разделя земята — откъм страната, дето е помпата за вода, дванайсет декара да ги направим бостан. Какво ще кажеш ти?

— Както речеш, чорбаджи; само че ръце трябват.

— Добре — вика ми, — знам това; всички ще се хванем на работа, и жените.

След няколко дни издигнахме един навес точно насред имота. Околовръст имаше смокинови дървета, които ни затваряха отвсякъде Беше чудесно. Жените работеха здраво и ни осигуряваха готвена храна.

И през тези дни, които минаваха така в работа, чорбаджията ми намисли да ме ожени за една своя племенница, дъщеря на брат му, убит при Дарданелите.

— Не бива, чорбаджи — казах, — аз съм беден и чужденец, не заслужавам да вляза в къщата ти.

— Не — отвърна ми той, — заслужаваш си. Искам да те направя мой близък, да заемеш мястото на брат ми Сулейман, да вземеш дъщеря му Зубейда.

— Чорбаджи — казах пак аз, — прощавай, ама няма да се оженя отново. Щом веднаж немах късмет с първата си жена, не ми се ще да се задомя отново. Освен това имам и сестра, която оставих сама в Бруса.

А жените, като научиха от чорбаджията за разговора ни, се нахвърлиха на мен.

— Нека те оженим, Бехчет, доведи и сестра си тук, ще я направим наша сестра.

— Добре, но първо да отида да я доведа и тогава ще се оженя.

— Така да бъде — каза чорбаджията ми, — веднаж само да имам думата ти.

— Добре — рекох, — първо да доведа сестра си, а после ще видим.