Иван Фьодорович Шпонка и неговата леля

С тая история се случи цяла история: разказа ни я дошлият от Гадяч Степан Иванович Курочка. Трябва да знаете, че паметта ми е донемайкъде лоша: ако щеш, казвай, ако щеш, не ми казвай, все едно. То е като да наливаш вода в решето. Тъй като знаех тая своя слабост, нарочно го помолих да я запише в една тетрадка. Ех, Господ здраве да му дава, той винаги е бил добър към мен, взе, та я записа. Сложих я аз в малката масичка, вие, смятам, добре я знаете: тя е в ъгъла, щом влезеш от вратата… Да, забравих, че никога не сте идвали у дома. Моята бабичка, с която живея вече трийсет години, никога не се е учила да чете, няма защо да го крия. И ето, виждам я веднъж, че пече банички на някаква хартия. Баничките, любезни читатели, тя прави чудно хубави, по-хубави банички никъде няма да ядете. Погледнах долната корица на една баничка, виждам писани думи. Сякаш сърцето ми позна: отивам до масичката — няма я половината от тетрадката! Всички други листа тя бе отмъкнала за банички. Какво да правя? Няма да се бия на стари години! Миналата година ми се случи да мина през Гадяч. Нарочно още преди да стигна града, вързах възелче на кърпата си, за да не забравя да помоля Степан Иванович. Не стига това, сам на себе си обещах, щом кихна в града, да си спомня за него. Всичко напразно. Минах през града и кихнах, и се изсекнах в кърпата, и пак забравих. Сетих се чак когато бях вече на шест версти далеч от града. Няма що, принудих се да я печатам без края. Впрочем ако някой непременно иска да знае за какво се разправя по-нататък в тая повест, трябва само да отиде нарочно в града и да помоли Степан Иванович. Той ще я разкаже с голямо удоволствие, дори, ако искате, пак от начало до край. Живее близо до каменната черква. Там току до нея има малка уличка: щом свиеш в уличката, ще бъде втората или третата порта. Още по-добре, щом съгледате в двора голям прът с пъдпъдък и насреща ви излезе дебела жена със зелена фуста (не е зле да ви кажа, че той води ергенски живот), това значи е неговото стопанство.