Иван Фьодорович Шпонка и неговата леля

IV. ОБЕДЪТ

Беше време за обед, когато Иван Фьодорович влезе с колата си в село Хортишче; когато наближи господарската къща, той се поуплаши малко. Тая къща беше дълга и покрита не с тръстика, както къщите на мнозина околни помешчици, а имаше дървен покрив. Двата хамбара в двора бяха също с дървен покрив, портата — дъбова. Иван Фьодорович приличаше на франт, който е пристигнал на бал и накъдето погледне, вижда, че всички са по-наконтени от него. От уважение той спря колата си пред хамбара и се приближи пеша до входната врата.

— А, Иван Фьодорович! — извика дебелият Григорий Григориевич, който се разхождаше из двора по сюртук, но без вратовръзка, без жилетка и тиранти. Ала и това облекло сякаш тежеше на дебелата му ширина, защото обилна пот течеше по лицето му. — Нали казахте, че щом се видите с леля си, веднага ще дойдете, а не дойдохте! — след тия думи устните на Иван Фьодорович срещнаха същите познати възглавнички.

— Главно поради заетост в домакинството… Идвам сега за минутка, всъщност по работа…

— За минутка ли? Виж, това няма да го бъде. Ей, момко — извика дебелият стопанин и същото момче с казашката свитка изскочи от кухнята. — Кажи на Касян да заключи веднага портата, чуваш ли, да я заключи по-здраво. А конете на тоя пан веднага да разпрегнете. Заповядайте вътре, тук е такава жега, че цялата ми риза е мокра.

Когато влезе в стаята, Иван Фьодорович реши да не губи напразно време и въпреки своята боязливост да настъпва решително.

— Леля ми имаше честта… Казваше ми, че документът за дарението от покойния Степан Кузмич…

Мъчно е да се изобрази какъв неприятен израз доби при тия думи широкото лице на Григорий Григориевич.

— Бога ми, нищо не чувам! — отговори той. — Трябва да ви кажа, че в лявото ми ухо се беше вмъкнала хлебарка. В руските къщи проклетите московци са развъдили навсякъде хлебарки. Никое перо не може да опише каква мъка беше. Току гъделичка и все гъделичка. Помогна ми една бабичка с най-просто средство…

— Исках да кажа… — осмели се да го прекъсне Иван Фьодорович, когато видя, че Григорий Григориевич умишлено иска да насочи разговора към друго, — че в завещанието на покойния Степан Кузмич се споменава, тъй да се рече, за дарителен акт… по който на мен се пада…

— Зная, леля ви е успяла да ви наговори всякакви измислици. Това е лъжа, Бога ми, лъжа е! Никакъв документ за дарение вуйчо не е писал. Макар наистина в завещанието да се споменава за някакъв документ, но де е той? Никой не го е предявил. Казвам ви това, защото искрено ви желая доброто. Бога ми, лъжа е!

Иван Фьодорович млъкна и си каза, че може би наистина на леля му само се е сторило така.

— А, ето че идат майка ми и сестрите ми! — каза Григорий Григориевич. — Значи обедът е готов. Елате! — и той хвана Иван Фьодорович за ръката и го помъкна в стаята, в която имаше водка и закуски на масата.

В същото време една ниска бабичка, същинско кафениче с шапчица, влезе с две госпожици — руса и черноока. Иван Фьодорович, като възпитан кавалер, първо целуна ръката на бабичката, а сетне на двете госпожици.

— Това, майко, е нашият съсед Иван Фьодорович Шпонка! — каза Григорий Григориевич.

Бабичката гледаше втренчено Иван Фьодорович или може би само изглеждаше, че го гледа. Впрочем тя беше въплътена доброта. Искаше й се сякаш да попита Иван Фьодорович: колко краставици солите за зимата?

— Пихте ли водка? — попита бабичката.

— Вие, майко, изглежда, не сте си отспала — каза Григорий Григориевич. — Пита ли се гостът дали е пил? Вие само черпете, а дали сме пили, или не, то си е наша работа. Иван Фьодорович, моля, от златохилядната и трохимовската ракийка коя обичате повече? Иван Иванович, ама ти защо стоиш? — продума Григорий Григориевич, като се обърна назад, и Иван Фьодорович видя Иван Иванович, който пристъпваше към масата с водката в дългопол сюртук, с огромна права яка, закриваща целия му тил, така че главата му седеше в яката като в бричка.

Иван Иванович се доближи до водката, потри ръце, разгледа добре чашата, наля си, вдигна чашата към светлината, гаврътна изведнъж всичката водка и без да я гълта, изплакна добре с нея устата си, а след това вече я глътна. И след като закуси хляб и солени гъби, обърна се към Иван Фьодорович.

— С Иван Фьодорович, господин Шпонка, ли имам честта да говоря?

— Тъй вярно — отговори Иван Фьодорович.

— Твърде много сте благоволили да се промените от онова време, когато ви познавах. Да — продължи Иван Иванович, — аз ви помня ей-такъв! — при това той посочи с ръка един аршин от пода. — Покойният ви баща, да му даде Господ царство небесно, беше рядък човек. Винаги имаше такива дини и пъпеши, каквито днес не ще намерите никъде. Ето, да речем, тук — продължи той, като го дръпна настрана — ще ви поднесат на масата пъпеши. Какви са тия пъпеши? Да не ги погледнеш! Вярвате ли, уважаеми господине, той имаше дини — каза той и разтвори ръце с тайнствен вид, като че искаше да обгърне някое дебело дърво, — Бога ми, ей такива!

— Хайде на трапезата! — каза Григорий Григориевич, като хвана Иван Фьодорович за ръката.

Всички минаха в столовата. Григорий Григориевич седна на обикновеното си място, на края на масата, завърза си огромна салфетка и заприлича на ония герои, които бръснарите рисуват по фирмите си. Иван Фьодорович се изчерви, когато седна на посоченото му място срещу двете госпожици, а Иван Иванович побърза да се настани до него, зарадван от душа, че ще има кому да съобщава познанията си.

— Напразно взехте трътката, Иван Фьодорович! Това е пуйка! — каза бабичката, като се обърна към Иван Фьодорович, комуто в това време бе поднесъл блюдото селският лакей в сив фрак с черна кръпка. — Вземете си от гърба!

— Майко, никой не ви моли да се месите! — продума Григорий Григориевич. — Бъдете сигурна, че гостът сам знае какво да вземе. Иван Фьодорович, вземете си крилце или ей това парченце с воденичката! Но защо си взехте толкова малко? Вземете си кълка! Ти какво зяпаш с блюдото? Помоли го! Застани на колене, подлецо! Кажи веднага: Иван Фьодорович, вземете си кълка!

— Иван Фьодорович, вземете си кълка! — изрева коленичил лакеят с блюдото.

— Хм, това пуйка ли е! — каза полугласно Иван Иванович с израз на пренебрежение, като се обърна към съседа си. — Такива ли трябва да бъдат пуйките? Да бяхте видели моите пуйки! Уверявам ви, че една моя пуйка има повече мас, отколкото десет като тия. Вярвате ли, господине мой, че дори ми е противно да ги гледам, когато се разхождат из двора у дома, толкова са тлъсти!…

— Иван Иванович, лъжеш! — каза Григорий Григорпевич, като се вслуша в думите му.

— Ще ви кажа — продължи все тъй към съседа си Иван Иванович, като се престори, че не е чул думите на Григорий Григориевич, — че миналата година, когато ги пращах в Гадяч, даваха по петдесет копейки за едната и пак не исках да ги дам.

— Иван Иванович, казвам ти, че лъжеш! — продума Григорий Григориевич за по-голяма ясност на срички и по-високо, отколкото по-рано.

Но Иван Иванович се престори, че това съвсем не се отнася за него, и продължи също така, само че много по-тихо:

— Именно, господине мой, не исках да ги дам. В Гадяч нито един помешчик…

— Иван Иванович, ти си глупав и нищо повече — каза високо Григорий Григориевич. — Иван Фьодорович знае тия работи по-добре от теб и сигурно няма да ти повярва.

Сега Иван Иванович съвсем се докачи, млъкна и почна да поглъща пуйката, макар че тя не беше толкова тлъста както ония, които му бе противно да гледа.

Тракането на ножовете, лъжиците и чиниите замести за известно време разговора. По-силно от всичко се чуваше как Григорий Григориевич изсмуква мозъка от овнешката кост.

— Чели ли сте — попита Иван Иванович след известно мълчание, като подаде глава от бричката си към Иван Фьодорович — книгата „Пътуването на Коробейников до Светите места“? Истинско услаждане за душата и сърцето! Сега не печатат такива книги. Много е съжалително, че не погледнах от коя година е.

Като чу, че става дума за книга, Иван Фьодорович почна прилежно да си слага сос.

— Наистина е за учудване, господине мой, като си помислиш, че един прост еснаф е обиколил всички тия места. Повече от три хиляди версти, господине мой! Повече от три хиляди версти! Наистина сам Господ го е удостоил да отиде в Палестина и в Йерусалим.

— Значи казвате, че той — продума Иван Фьодорович, който беше слушал много за Йерусалим от своя вестовой — бил и в Йерусалим!

— За какво говорите, Иван Фьодорович? — обади се от края на масата Григорий Григориевич.

— Аз, тоест, имах случая да забележа, че какви ли далечни страни няма по света! — каза Иван Фьодорович, искрено доволен от това, че бе произнесъл едно толкова дълго и мъчно изречение.

— Не му вярвайте, Иван Фьодорович — рече Григорий Григориевич, без да се вслушва добре. — Всичко лъже!

Между това обедът свърши. Григорий Григориевич както винаги отиде в стаята си да подремне, а гостите минаха след старата домакиня и госпожиците в гостната, дето същата маса, на която бяха оставили водката, когато отидоха да обядват, като по някакво чудо се бе покрила с чинийки сладка от всякакви видове и с подноси с дини, вишни и пъпеши.

Веднага пролича отсъствието на Григорий Григориевич. Стопанката стана по-словоохотлива и сама, без да я молят, разкри многобройните тайни за приготвянето на пестил и на сушени круши. Дори госпожиците се разприказваха: но русата, която изглеждаше шест години по-млада от сестра си и която наглед имаше около двайсет и пет години, излезе по-мълчалива. Ала най-много от всички говореше и действаше Иван Иванович. Тъй като беше сигурен, че сега никой не ще го прекъсва и обърква, той говореше и за краставици, и за садене на картофи, и за това, какви разумни хора имало едно време — де ще се сравнят с тях сегашните, — и за това, как всичко става все по-умно и достига до измисляне на най-хитроумни неща. С една дума, той беше от ония хора, които с най-голямо удоволствие обичат да се позанимаят с разговор, който услажда душата. И говорят за всичко, за каквото може да се говори. Когато разговорът засягаше важни и благочестиви предмети, Иван Иванович въздишаше след всяка дума и кимаше леко с глава; ако пък се засягаха стопански въпроси, подаваше главата си от бричката и правеше такива гримаси, по които сякаш можеше да се прочете как трябва да се прави крушов квас, колко са големи пъпешите, за които той говори, и колко са тлъсти гъските, които се разхождат в неговия двор. Най-после, чак привечер, Иван Фьодорович можа с голяма мъка да се сбогува. И макар че лесно се придумваше и че насила го караха да нощува, той все пак устоя на своето намерение да си ходи и си замина.