Иванку, убиецът на Асеня I

Мариина стая в царските палати.

ЯВЛЕНИЕ I

Мария и Тодорка.

Мария и Тодорка седят до един стол, на който има цветя, и вържат китки; настрана кошници с цветя.

Мария. Какво е хубаво, Тодорке! Я погледни! (Показва й едно цвете.)

Тодорка. Ами я гледай това! (Показва й и тя цвете и го слага отпредя й.)

Мария (засмяна). Наистина, Тодорке… Чакай ти, хубави китки ще направиме ний, а най-хубава ще направя за чича. Та и той навреме ли дойде я!…

Тодорка. За царюва ден. Какво ли ще бъде хубаво! Аз пръв път ще гледам това тържество. Колко ли хубаво го правят тук! Каква ли е радост, какво ли е веселие?!…

Мария. А! Много хубаво става, Тодорке. Дохождат много селяни и селянки и да видиш какво хубаво са пременени и колко се радват!… Ами велможите, войводите и големците!…

Тодорка. Гледала съм и аз у нас, в Цариград, но не знам де става по-хубаво. Нашите велможи и големци като че не са тъй, както вашите… премяна имат хубава, но…

Мария. На сегашното тържество да видиш ти, Тодорке, нашите велможи и големци… Какви са хубави, Тодорке, какви са юнаци! Хеле Иванко!…

Тодорка. Виждала съм го.

Мария. Той е най-първият наш военачалник. Татко него обича най-много; обича го и чичо Петър.

Тодорка. Иванка… Та кой ли не обича Иванка? (Силна въздишка и начева с внимание да разбърква цветята.)

Мария (стреснато я изглежда). Какво ти е, Тодорке? Я гледай каква си умислена сега… Та и тъй тежко въздъхна…

Тодорка (все разбърква цветята). Ех — няма нищо. (Пак въздъхва.)

Мария. Тодорке, ти криеш нещо от мене! Ти се мъчиш от нещо си, а не ми казваш.

Тодорка (жаловито изглежда Мария). Моята тайна е печална, царкиньо… (Въздиша.)

Мария. Печална? Но досега не съм ли била аз готова да разделям твоите радости и печали? Нима ти…

Тодорка. Аз бих желала с нея да умра…

Мария (гледа със състрадание на Тодорка). Горка Тодорке! По лицето ти се познава, че ти се мъчиш… Пък аз мислех, че тебе ти е добре тук, че ти си забравила…

Тодорка. Не, царкиньо! Не тъжа аз за у дома. Татко е при мене и тъй му е добре тук, а пък ти с добрината си ме утеши и успокои в моята злочестина… ти обърна робството ми на царство. За какво ще тъжа? За мама ли? Но от нея всеки ден получаваме добри известия…

Мария. Но какво ти стана сега, че тъй си се умислила и така силно въздишаш? Я се погледни!…

Тодорка (като че на себе си). О, кешки да не бях го виждала никогаж!… (Силно въздиша.)

Мария. Ти ме плашиш, Тодорке, аз никога не бях те виждала тъй. За кого говориш и що значат тежките и печалните ти въздишки?

Тодорка (свежда глава). Ах, царкиньо! Аз наистина съм злочеста, защото съм безумна. Аз имах злочестината да помисля, че Иванко е влюбен…

Мария (бързешком). В кого?

Тодорка (вдига поглед на Мария и с горчив смях). В мене… (Клати жаловито глава и прекъснато въздиша.)

Мария (стресва се и с безпокойство). В тебе… (Изглежда внимателно Тодорка; с въздишка.) Да, Тодорке, ти си млада, ти си хубавица… (Наклонява се и умислено начева да разбърква цветята.)

Тодорка. Ех, царкиньо… (Клати глава; жаловитно) Но захвърлена в чужда страна, клета робиня, можах ли аз да възпра сърцето си, като виждах добротата на Иванка към мене и към татка? Той беше винаги добър към мене; той предварваше и изпълняваше и най-малките ми прищевки… А ти сама знаеш, царкиньо, че Иванко е личен, юнак и хубавец. С всеки един благосклонен поглед, с всяка една сладка дума той ми поробваше сърцето… (Става.) Царкиньо! Прости горката Тодора, дето не е могла да противостои на тези сладки погледи и думи и е дала воля на сърцето си… Аз не съм ти казвала досега, царкиньо, но аз обичам Иванка от цяла душа и сърце… Горко ми! Той за мене е всичко на този свят…

Мария (стресва се и още повече се наклонява).

Тодорка (продължава все жаловито). Иванко, когото аз намерих весел и безгрижен, начена да ходи дълбоко умислен и нажален; само когато се заприказваше с мене, ставаше някак весел — така ми се струваше мене — и това аз го вземах за знак на негова дълбока към мене любов. (Въздиша силно.) Злочеста аз! Аз забравях, че Иванко не може да залиби една робиня, че той е твърде високо от една захвърлена в чужбина и злочеста мома… Той либи друга, царкиньо, друга!… (Затуля лице с ръце и заплаква.)

Мария (става и се приближава до Тодорка; смутено). Тодорке! Какво правиш ти?

Тодорка (без да открие лице). Мъчно ми е, царкиньо, много ми е мъчно…

Мария (открива й лицето). Но успокой се, Тодорке. Отде знаеш ти, че Иванко либи друга, а не тебе? Ти си млада, ти си хубавица…

Тодорка (гледа благодарно на Мария). Колко си добра, царкиньо! Ти искаш да ме утешиш и успокоиш, но (въздиша) сърце ми ми казва, че Иванко не може да обича и не обича една робиня, че той…

Мария. Остави се от тез мисли, Тодорке, сърце ти може да те лъже… Може Иванко… Успокой се… (Сяда умислена.)

Тодорка (с въздъхване). Дай, боже! Но не, царкиньо, не! Аз знам хубаво, че Иванко не ме либи, че той… Но какво правя аз? Прости ме, царкиньо, аз със своите глупавини и на тебе докарах мисъл и жалост… Ох-ох! (Сяда.)

Мария (дълбоко умислена и като че отговаря на себе си). Затова ти тъй често биваш умислена…

Тодорка (гледа на Мария и сдържано се поусмихва)

ЯВЛЕНИЕ II

Прежните и Баба Кера.

Баба Кера (влиза и още от вратата се залава да разтребва и да си хортува). Я гледай, я гледай…

Тодорка (начева да отбирва цветя).

Баба Кера. Дето да погледнеш, се цветя…

Мария (малко стреснато подига глава). Ти ли си, бабо? Какво има?

Баба Кера (поема отдолу едно цвете, изправва се и охка). Няма нищо, пиленце.

Мария. Ами чича вижда ли?

Баба Кера. Виждах ами… Сла’а, боже! Защо ли ги разпилявате тъй?… (Свежда се настрана и земва цвете.)

Мария. Де беше той?

Баба Кера. Отиваше при татка ти, пиле.

Мария. Не пита ли за мене?

Баба Кера. Та аз за то дойдох я… Рече и ти да отидеш там… (Пак се свежда и земва цвете отдолу. Изправа се.) Ох!… Я гледай колко са (показва си престилката), току ги разпиляавате…

Тодорка (става). Ето и китките, царкиньо, станаха. (Показва на китките.)

Мария. Къде, Тодорке?

Тодорка (усмихнато). Заседях се, царкиньо, а пък татко трябва да се безпокои вече… Ти го знаеш я какъв е той…

Баба Кера (показва пак престилката си). Какво да ги правя?

Тодорка. Хвърли ги, бабо, те не са хубави.

Мария. Само, Тодорке, пак скоро да дойдеш, че имаме още много работа за празника. И чувай, не мисли толкова…

Тодорка (усмихва се и с въздишка). Ще гледам, царкиньо. Остани си със здраве. (Тъгнува.)

Мария. Със здраве, Тодорке! Много здраве и на татка си, чу ли?

Тодорка (покланя се засмяна и си отива).

ЯВЛЕНИЕ III

Прежните без Тодорка.

Мария (стои до масата умислена).

Баба Кера (гледа с недоволство към дето изминаТодорка). Да ги хвърля! Не са хубави… (Сърдито изсипва цветята от престилката си в една от кошниците.)

Мария. Ти като че си сърдита на Тодорка, бабо?

Баба Кера. Защо да й съм сърдита, пиле мое? Не й съм сърдита, но… знам ли аз? Н’ам как ми се показва тя…

Мария. Ти се мъмриш за нея, бабо; какво ти е сторила тя?

Баба Кера. Сла’а, боже, царичке!… Какво ще мъмря, пиле, няма какво да мъмря! Тя с татка си току ходи у Иванкови!…

Мария (стреснато). У Иванкови ли…

Баба Кера. Не знам, пиле, не знам… Стоянка казва. Ох, не знам, не ги хващат твърде очите ми…

Мария (безпокойно). Че какво ти казва Стоянка?

Баба Кера. Ех, царичке. Стоянка е добра жена… знам ли аз? И Иванко от няколко време насам съвсем друг е станал… Мисли много, не спи по цели нощи, плаче…

Мария (още с по-голямо безпокойство). И плаче, казваш?

Баба Кера. Че знам ли го за какво, пиле мое; Стоянка казва.

Мария. Иди си сега, бабо, аз ще те повикам, когато ми дотрябаш.

Баба Кера. (гледа я смаяно; посвивва рамена). Горката! Какво ли и е? Никога не съм я виждала така. (Отива си умислена.)

ЯВЛЕНИЕ IV

Мария сама.

Мария (ходи умислено, поспирва се и пак ходи). Тя го обича от цяла душа и сърце… той за нея е всичко на този свят… тя току ходи у него, а той по цели нощи не спи, мисли, плаче… (Поспирва се и мисли; стресва се.) Тодорка? (Пристъпва.) Да, Тодорка е млада, Тодорка е хубавица!… Ами… (спира се) ами какво ще стане тогава с мене? (Въздиша и сключва ръце.) И защо ми е тогава това, че съм царкиня, че съм царска дъщеря? По-добре да не живея тогава на този свят!… По-добре жива да ме заровят в студената земля!… (Ходи, поспирва се и мисли.) Иванко! Иванко! Колко те обичам аз! Колко ми си мил и драг!… Но ти ще ме обикнеш ли поне наполвина толкоз, колкото аз тебе? Кой ще ми каже това? Кой ще ме увери и успокои? (Ходи.) Тодорка… Тодорка още повече ми усили страха… (Спира се и мисли.) Тя е хубавица… Тя наистина е хубавица… Но никой, Иванко, никой не би те обичал тъй много, тъй силно, както те обичам аз. Аз би жертвувала зарад тебе всичко; аз би дала живота си и би те направила най-честит на света… (Мисли.) Тодорка ли? Но той не я либи; тя сама каза, че той либи друга… (Въздиша и клати глава.) Иванко, Иванко!… (Тръгнува да си отива.)

ЯВЛЕНИЕ V

Мария и Баба Кера.

Баба Кера (влиза и носи в една кокалена паничка вода). Знам ли аз? Знам ли?…

Мария (насреща й). Какво е, бабо?

Баба Кера. Ами че знам ли, пиле? Донесох ти малко водица от онази. (Подава й паничката.) Понакваси си малко челцето… Знам ли аз? Виждам, че не ти е хубаво, пиле мое.

Мария (усмихва се). Добре, бабо, добре. Турни го там, че като дода. Сега отивам при татка, нали ме чака там чичо? Ти тури това там, че после, когато си дода. (Отива.)

Баба Кера (гледа подиря и и съмнително клати глава). Горкото! Какво ли му е? (Отива към стола.) Ох, млади са, сами не знаят какво им е… Мирно дете, обичливо дете, какво му е от няколко време насам — не знам. Господ да му дава всичко хубаво. (Слага паничката на стола и начева да прибира цветята.) Младини я, това гледат, на това им е умът… (Помирисва ту една ту, друга китка.) Какво хубаво миришат… Не знам, да не е тази гъркиня — сякаш че ще ми е полеко. Откакто са дошли тука, сякаш че всичко върви наопаки. Горката царичка! Какво ли и е? (Разтребва и си бърбори.)

ЯВЛЕНИЕ VI

Баба Кера и Милко.

Милко (влиза без да види баба Кера). Тя мина и пак ми се усмихна, пак ми продума… Каква божествена усмивка! Какъв сладък, небесен глас!… Но, боже мой! Дали от захвърлено сиромашко дете аз се приех в царските палати, достигнах големи почести само и само за да страдая? Дали затова ме направиха неин пазител, неин слуга само и само да я виждам всеки ден, всеки ден да чувам сладкия й говор и да нямам нито най-малката надежда?… Аз се разтрепервам като лист… аз чувствувам себе си способен да извърша най-трудните, най-славните и най-благите подвизи, или пък най-страшните дела… Царкиньо, царкиньо! Какъв жребий ми готвиш ти? (Със силно въздишане сяда на стола и дълбоко се замислюва.)

Баба Кера (поразтребва и тръгва да си отива). Ох-ох, младини!… (Вижда Милка и уплашено се спира.) Да те знае господ, уплаши ме! Та и що щеш тука?

Милко (дига глава, става и се огледва). Наистина що ща аз тука? Ето отговор на мене, на моето пламенно чувство, на моите дързостни мисли и желания… Кой съм аз? Едно подхвърлено дете, без род и роднини от улицата и отхранено от жалост и състрадание. Нали е така, милозлива бабо?

Баба Кера (с безпокойство). Господ да те пази, синко! Какво ти е?

Милко. Ти знаеш, бабо. Аз нямам майка, нямам никого освен тебе и ти знаеш болката на сърцето ми.

Баба Кера. Пак това ли, Милко? Горко ти, синко! Изхвърли ти това от главата си…

Милко. Да бъда неин телохранител, да я виждам всеки ден, всеки ден да чувам нейния сладък глас, да виждам нейния ангелски поглед, който ми пробива сърцето и ме разтреперва като лист, да виждам нейната небесна усмивка — и ти, бабо, искаш да я оставя, да я забравя!… Че може ли това?

Баба Кера. Но помисли, синко, за тебе ли е тя? Има от тебе по-големи, а че пак не смеят и да помислят за царкинята. Ами ти?

Милко. По-големи! По-знатни велможи! Ех, бабо! Само да ми рече царкинята — и аз ще надмина всичките велможи и големци… Аз ще направя всичкият свят да склони с покорност глава пред Асеня и смирено да му изпълнява заповедите…

Баба Кера (кръсти го). Прекръсти се, синко, ти си болнав…

Милко (горчиво се засмива). Болнав! Наистина, бабо, аз съм болнав и много болнав… Горко ми! Болнав! (Смее се и си отива.)

Баба Кера. Боже! Боже! Изумило се момчето. (Отива подиря му.)

Обиталището на Исака в Търново.

ЯВЛЕНИЕ I

Исак сам.

Исак (седи до един стол и писва. Гледа ухилен писаното). Я гледай, я гледай!… Колкото повече драще човек, толкоз по навикнува, толкоз по приближава писмото… (Гледа пак писаното.) Браво! Още малко — и аз сам би се кълнал, че това е писано с ръката на онзи дъртел… Боже, прости ме!… (Слага писаното и със задоволение разтрива ръце.) Добре! Много добре!… До ще време и това да дотряба. (Мисли и се начумерва.) А! Севастократор, архонт на непобедимите легиони, а сега роб у българския цар; роб у българите… Какъв срам! Какво унижение!… (Злобно потърсва глава и мълчи. Бързешком дига глава и усилено.) Но не се смущавай много, Исаче! Кой занае? Може твоето унижение да послужи за славата на твоето име, на твоето отечество; може съдбата да иска чрез унижение да те въздигне… (Помислюва и се усмихва.) Е-хе-хе! Ний зехме да философствуваме… Съдбата? (Клати глава.) Глупий ти, човече! Съдбата си ти сам! Постарай се сам за себе си — и ето ти съдбата, ето ти орисницата. Така, Исаче, така… Тодоро! Тодорке!… Де ли е отишла? (Мисли.) Роб у Асеня! Роб у българите! Страшно нещо!… Но какво? Не е ли в нашите ръце да обърнем робството на царство? О, човек е хитър, той направва всичко, стига само да има тука. (Показва на челото си. Мисли.) Казват, че народът го обича, и затова той яко седи на престола си. Празни хорати! Властолюбието е такъв демон, щото накарва човека да потъпква и най-светото нещо. И обич, и признателност, и честност, и всички други подобни глупости, които човеците кръстили с име високи и благородни чувства — всичко това е нищо за този демон. И как бърже действува той на човека! Чудно нещо, наистина! Отпървом Иванко искаше да ме коли, да ме беси, да ме предава в ръцете на правосъдието, а сега го гледаш, че се царска корона сънува и бълнува. И какво му казах? Само това, че го бива за цар и ако би щял, би станал цар. (Смее се.) Какво има в тези хорати? Празна Мара тъпан била. Ама на! Сън не го хваща сега: дето седне, дето стане, се царска корона му се привижда… (Разтрива ръце.) Добре! Добре върви работата! Той се крие; той отбягва и не ще да се среща с мене. Добър знак е това. Зъмята, която му подпуснах, вижда се, успешно гризе сърцето му. (Мълчешком разбърква книгите на стола.) Горкият Иванко! Мъчи се, сиромахът!… Властолюбието повече и повече го обгръща и той наздраво вече мисли за царската корона: търси вече верни приятели и предани другари между велможите. (Смее се.) Сиромахът! Той мисли, че на този свят има верни приятели и предани другари!… Глупав си, Иванко, глупав! Верни другари! Верни и предани! Празни хорати!… Големец ли си, богат ли си, ползуваш ли се с царските милости — всякой ти е приятел, и не само верен, ами най-подмилквач, услужлив; но изпаднеш ли в злочестина, знай, че нямаш приятели, че всичките ти са врагове и зли врагове… (Свиващи рамена, усмихва се.) Такъв е светът… Но ти не бой се, Иванко! Ти ще постигнеш онова, което така много желаещ. Не бой се, аз съм с тебе. (Смее се, потрива ръце и клати глава.) Тодорке! Тодорке!… Я гледай, тя не се обажда (бърка из книгите); да не се е пак разсърдила за нещо? А! Това е важното. (Показва написана книга, земва и другата, що я пишеше по-напред, и ги сравнява. Много ухилен.) Я гледай, я гледай!… Добре! Добре е. Да ги скрием, че ще потрябат. (Скрива ги) Тодорке (Поослушва се.) Ох, да ида да видя какво прави. (Отива.)

ЯВЛЕНИЕ II

Тодорка сама.

Тодорка (влиза сърдито и сърдито хвърга настрана горната си дреха). Ние със своите мъдрувания всичко ще изгубим… (Сърдито се разхожда; поспирва се.) Така! Тя не можа да скрие, тя се разтрепера, като чу, че аз обичам Иванка… Тя е готова да даде за него и душата си… (Сърдито начева пак да се разхожда; поспирва се.) Ами ако Иванко… Не! Той либи мене, той толкоз пъти ми го е казвал. Но аз не съм царкиня. Мария, тя е царкиня, царска дъщеря. Кой не би пожелал да стане царски зет! И не ще ли бъде по-лесно на царския зет да достигне по-голямо? (Постресва се.) Но тогава… (Клати злобно глава и заплашва с ръка. Мисли.) Глупава аз! Послушах татка и повече и разпалих любовта към Иванка… И каква полза сега заради нас? Мария много обича Иванка. Ами ако тя зарад него пожертвува и татка си, тогава какво ще правя аз? Де остават тогава моите сладки надежди за царската корона? Колко съм злочеста!… Ама — все този татко (попристъпва и гневно), той всичко ще развали… Чакай… (Сърдито се разхожда.)

ЯВЛЕНИЕ III

Тодорка и Исак.

Исак (влиза усмихнат). А! Ти тука ли си? Пък аз те виках и ходих да те търся. Де беше?

Тодорка (без да се спре, гледа го гневно). Ти току ме викаш и търсиш… (Спира се.) Ей на, дойдох. Защо съм ти дотрябала толкоз?

Исак. Е, Тодорке, царица тъй лесно не се става… Чакай де, още нищо не си видяла! (Смее се.)

Тодорка (тръгва пак гневно да се разхожда). Виждам аз, ти всичко ще развалиш.

Исак. Ха-ха-ха! Каква си сърдита, Тодорке!

Тодорка (гневно се спира насреща му). Тате!

Исак. Ех, Тодорке, дете си.

Тодорка (гневно понечва да тръгне).

Исак (спира я). Чувай, Тодорке, струва ми се, ти беше у царкинята.

Тодорка (се сърдито). Да речем, че бях там…

Исак. Хубаво, хубаво. Шепнеш ли на Мария за Иванка?

Тодорка. Шепна ли! Шепна аз, шепна, но да видиме ще ни огрее ли нещо от това. Нищо не ще ни огрее.

Исак (разтрива ръце). Ще ни огрее, Тодорке, ще ни огрее!

Тодорка (пристъпва към татка си. Натъртено). Ей на, Мария либи Иванка до немай-къде, тя е без ум от него. Какво от това?

Исак (ухилен). Много, Тодорке, много! Работата върви по моя план.

Тодорка (начева пак сърдито да се разхожда). Това го чувам аз всеки ден от тебе, а пък още няма нищо.

Исак. Чакай де! Такива работи не стават с бързина.

Тодорка (спира се пред татка си). Чувай, тате! Ти сам ме подбутна на това, ти сам ме накара да мисли за това нещо. Помниш ли какво ми казваше, когато дойдох тук и те намерих роб, та плачех?

Исак (въздиша. Наскърбено). Роб… Да, Тодорке, татко ти е роб… Исак, великият севастократор, великият началник на непобедимите легиони, е роб у Асеня… Но (клати глава злобно) това скъпо и твърде скъпо ще стане на тогози Асеня!… (Помълчава и после като че сам със себе си говори.) Разорение, съсипвание, прах и пепел — ето отплащанието на моето робство! Всичко, всичко тряба да загине! Робове! Вечни робове тряба да станат!… (Крачи настрана.)

Тодорка. Ти пак свойто си… А какво ми се врече? Тате, ти сам ми се врече, помниш ли?

Исак (спира се и гледа на Тодорка внимателно). Какво ти се врекох? (Помислюва.) Да ти тряба да станеш царица и ще станеш, Тодорке. Само… (пак помислюва и се приближава до Тодорка) само гледай Мария да залиби Иванка до немай-къде…

Тодорка (гневно тупа с крак). Та тя и без мойто гледане го либи, чуваш ли? Тя го либи много, без ум е от тая любов? Сега от нея ида… разбери! (Сърдито се разхожда.)

Исак (гледа усмихнат). Ами направи ли каквото ти казах?

Тодорка (спира се). Глупава аз, че те послушах… (Попристъпва и пак се спира.) Знаеш ли какво стана?

Исак. Я да видим…

Тодорка. Да видиш… Като й казах, че аз обичам Иванка, че той за мене е всичко на този свят, тя се разтрепера и едвам можете да си удържи сълзите; а пък когато й казах, че Иванко не ме либи, че той не може да залиби една робиня, тя за малко не се разскача от радост. Разбираш ли ти това?

Исак (тупа Тодорка по рамото). Мила, драга моя Тодорке! Ти си достойно мое чедо… ти си достойна (махва с две ръце) за всичко, за всичко!… (Разтрива ръце.) Добре! Много добре! Любовта е сляпа. Силната любов накарва човека да жертвува мило и драго, а особено когато е възбудена и ревността. Знаеш ли ти, Тодорке, какво нещо е любовната ревност? Ах, чедо мое, това е страшно, ужасно чувство. То прави човека да си изгубва ума… то затъмнява всичките други чувства, заслепява разсъдъка… кара човека да презира и приличие, и чест, и всичко, всичко и с всевъзможни начини да си постигва целта… А първите семена на това страшно чувство ти си ги вече посеяла в Марииното сърце… Благодаря ти, Тодорке, от душа ти благодаря!… О, как добре върви работата!

Тодорка (безпокойна). Но това е лошево, тате, ти ме плашиш с думите си. Кога е така, Мария може да направи всичко за постигвание на целта си; тя може да начене сама да помага на Иванка, та после да стане царица. Тогава какво ще правим ние?

Исак (смее се). Дете си, Тодорке, и не ти стига умът. Та затова ли са побелели космето ми. Не бой се, Тодорке! Знаеме си ние стоката. Мария, без да ще, без да знае, ще помага на Иванка, а царица ще станеш ти, чу ли?

Тодорка (радостно). По-скоро, тате. Колко си добър!…

ЯВЛЕНИЕ IV

Прежните и Драгни.

Драгни (влиза и като че сърдито се покланя). Светлият и славният войвода Иванко иде.

Исак и Тодорка (в един глас). Иванко!

Драгни. Оръженосецът му известява.

Исак (крачи насам-нататък). Иде… Много добре! Иде… Скоро, Тодорке, скоро… (Към Драгня, тупа с крак.) Какво си ме зяпнал? Върви поприготвяй там!

Драгни (стресва се и бързешком тръгва да си отива; при вратата злобно се огледва назад). Вика палешкият му грък като луд… (Отива си.)

Тодорка (глади се пред огледалото).

Исак (прибира някакви си книги от стола). Скоро, Тодорке, скоро!… Да се приготвим добре, за да го посрещнем както тряба. Той не е дохождал цял месец у дома, а сега иде… Работата добре отива, чедо мое. Нали иде сега сам, работата е узряла вече… (Разтрива ръце.) Ох, сега му е времето вече да направим последната и решителна крачка, та другого е лесно… Хайде сега, Тодорке, но само внимавай, чедо мое…

Тодорка. Не бой се, тате. (Весело избягва вън.)

Исак (потрива ръце). Така, така!… (И той подбягва старешката и си отива.)

ЯВЛЕНИЕ V

Иванко, сам.

Иванко (влиза умислен; огледва се настрани някак страхливо). И защо ида сега тук? Трябваше да бягам оттук… Но аз ида против волята си и се страхувам. (Огледва се пак.) Нима правя някое страшно престъпление? От какво се страхувам? (Усмихва се горчйво.) Ах, няма за мене спокойствие! Всякогаж и всякъде умислен и безпокоен!… Страшните мисли вървят неотлъчно подиря ми и на всяка стъпка се изпречват отпредя ми… (Мисли. Въздиша.) Искат да знаят причините на моето безпокойство, на моето умислювание… Безумните! Искат да знаят онова, което аз сам крия от себе си… Искат да знаят оная страшна мисъл, пред която аз винаги се разтрепервам, но която не мога да изгоня, не мога да унищожа!… Иванка награждават, Иванка обсипват с царски милости, Иванка считат за най-честит на този свят; но колко е Иванко злочестен, колко страшно се мъчи той в душата си — това никой, никой не знае!… (Въздиша и се замислюва.)

Исак (който подслушва, казва полекичка). Лъжеш се, Иванко. Има хора и това да знаят…

Иванко. „Ти си за цар и ако би щял, би станал цар“ — преди много време ми пришепна той и се скри…

Исак (усмихнато клима глава и шепне). Така, така…

Иванко. Оттогава се мина много време, но имал ли съм поне минута спокойствие! Страшната мисъл винаги се върти в главата ми и не ми дава покой ни минута… (Мисли с наклонена на ръка глава; стреснато дига глава.) Как се плаша аз, като си докарам на ум за него! А той винаги е пред очите ми. Моята страшна мисъл ме прави винаги да го виждам отпредя си ту в царската корона, ту в царската порфира и се тъй горд; се тъй величествен, добър и юнак!… Как би желал аз да бъдеше той един недостоен и нищожен цар! (Мисли.) Обичам го. Обича ме и той и ме обсипва с царските си милости. Но (клати глава) колкото повече стават милостите, колкото повече ме въздига Асен и ме приближава до себе си, толкова повече се разпаля в мене пъкленият огън, който не ми дава покой ни деня, ни нощя… (Мисли.)

Исак (ухилен, поподигва ръка). Та нашата работа е свършена вече! (Разтрива ръце.) Колко е хубаво!… Колко е хубаво!…

Иванко. Към какво и накъде ще ме завлече тази страшна мисъл? Този огън, който гори в гърдите ми и ме тласка към ужасна една цел?… Боже, смили се над мене! (Сяда на стола и свежда глава на ръце.)

Исак. Сега му е времето и без много забикалки (Разтрива ръце.)…

ЯВЛЕНИЕ VI

Иванко и Исак.

Исак (влиза бърже и като че уплашен). Славний войводо и великий мой господарю! (Покланя се ниско.)

Иванко (стреснато става). А! Ти ли си?

Исак (покланя се). Прости мене, стареца, задето имах дързостта да прекъсам спокойното течение на светлите ти мисли… Но стар съм, славний войводо, и не можах да предваря…

Иванко. Няма нищо, старче, любовта ти към мене позната ми е. (Сяда.)

Исак. Колко ми е драго, Иванко. Днешният ден е празник за мене… Откога не съм имал тази радост!…

Иванко. Мене всякогаж ми е било приятно да дохождам тук и да се разговарям с тебе, добрий ми Исаче. Твоят разговор и твоите съвети винаги са ми били полезни, но по разни работи… Седни.

Исак (покланя се пак). Все тъй си добър към мене, Иванко, и няма край на твоята добрина… Мене тук много по ми е добре, отколкото кога бях при императора. И все на твоята добрина тряба да благодаря… (Сяда.)

Иванко. Това не е от мене, любезний мой. Волята на царя ми е такава и аз постъпвам по волята му.

Исак. Ех, Иванко! Защо да лицемеря там, дето добрината иска пълна откровеност? Цар Асен е юнак, благороден и великодушен — това го знае целият свят но (гледа упорито на Иванка в очите) защо да не кажа, Иванко е по юнак, по-великодушен и милостив от царя? Защо да не го казвам това, когато си е тъй?

Иванко (сериозно). Ти се увличаш, старче. Злочестината, в която ти изпадна по волята божия, прави те да виждаш превъзходство там, дето няма друго освен изпълнение на длъжността. Какво бих можал да направя аз без волята на царя?

Исак. Така, така. Злочестина, казваш, но човек само тогава познава работите хубаво и им дава истинската цена, когато изпадне в злочестина. (Въздига глас) От велик и горд севастократор, от главен и пръв началник на славните легиони аз днес съм роб у българския цар. Това е злочестина за мене — прости, дето говоря така откровено, — но тая злочестина ме научи да разбирам работите тъй, както са си те, и да им давам истинската цена. (С гордост) Аз съм грък, Иванко, и поради това не мога да не говоря правдата. Аз не мога да не казвам, че ако (протегнато) България сега е честита, дето има за цар Асеня, двойно щеше да бъде честита (гледа упорито Иванка в очите и с малко снижен глас), ако да имаше за цар Иванка!…

Иванко (стреснато става). Старче, словата ти са опасни. Та все за това ли, колчем дойда тук?

Исак (и той става и все гледа Иванка в очите) Иванко! Аз благославям и вечно ще благославям славното име на българския цар, но аз не мога да говоря неправдата. Ти знаеш, че аз, Исак, бях първият след императора, бях като него и още главен началник на славните императорски легиони.

Иванко. Това е тъй.

Исак. Ти биде моят честит победител; но можеш ли каза, че на бойното поле нямахте един достоен съперник?

Иванко. И това е истина. Твоето юначество, особено в последната битка, правеше ни да се учудваме и да се отчайваме в победата. Признавам се, че ний възблагодарихме бога, когато падна ти в ръцете ни.

Исак. Е този е славен военачалник, този чудесен юнак стои сега отпредя ти, Иванко, и ти казва (протегнато), че царската корона ще стои на твоята глава много по-добре, отколкото на Асенювата…

Иванко (огледва се настрана и безпокойно). Млъкни, старче!

Исак. Че царската порфира ще прилича на тебе много по-хубаво, отколкото на Асеня…

Иванко (приближава секъм Исака). Полека, старче, млъкни!

Исак (поиздърпва се. С по-възвишеничък глас). Че Иванко ще може да води българите към по-велики и славни победи, отколкото е правил досега Асен.

Иванко. Старче, какво хортуваш ти?

Исак (гледа страшно на Иванка и с малко снижен глас). Българите са народ силен и непобедим, а под царуването и предводителството на храбрия и умния Иванка те би победили целия свят, би накарали целият свят да вика (натъртено, но снижено): да живее Иванко, славният български цар!

Иванко (улавя се за челото и се отвръща от него).

Исак. Иванко! За човека всичко е възможно на този свят, чуваш ли? Човек всичко може да достигне, стига само да иска.

Иванко (изгледва го и клати глава). Безумний старче! Познаваш ли ти колко са престъпни твоите думи?

Исак. Не са, Иванко! Ти си достоен за цар и ти тряба да станеш цар, чуваш ли? Тряба да станеш и ще станеш… (Бутва му в ръката едно писмо и бързешком си отива. На вратата го среща Тодорка. Към нея.) Върни, се върни… Да го оставим сега на покой. (Отива си)

ЯВЛЕНИЕ VII

Иванко сам.

Иванко (държи писмото и стои като замаян, после гледа, към дето измина Исак). Какъв страшен човек! Какви страшни, но сладки думи? (Улавя се за челото и мисли.)

Исак и Тодорка (показват се и се ослушват).

Исак (полекичка на Тодорка). Щом видиш, че умът му се изменява, прекъсвай го и не му давай да се опомни чу ли?

Тодорка (клима с глава).

Скриват се.

Иванко (въздиша и клати глава). Да, лукавий човече! Ти ме позна… ти виждаш какво се върши в душата ми. Ти първи запали у мене този пъклен огън и ти сега го раздувваш… Ти право каза: аз искам да стана цар и ще стана! Как ще си постигна целта, с какви средства — не знам още, но пред нищо не ще се спирам. Само (клати глава, като че се кани) нека тогава мислят неприятелите на българското царство; тогава твоят хитър народ нека му мисли… (В забравянето си изпуска писмото. Стресва се.) А! Какво ли е тук? (Земва писмото, раздира го, погледва на подписа и зачудено.) От императора Алексея!… Какво ли е? (Чете със снижен и взволнован глас.) „Брате Иванко! Желая ти здраве, дългоденствие и благополучие. В най-лошевите минути можеш да се надяваш на голяма помощ от мене. Бъди дръзновен и не бой се. Твой брат Алексей.“ (Отпуща ръце и мълчи. После.) Какво писмо! Нима император Алексей знае вече най-скритото ми желание? (Печално се усмихва и показва към дето измина Исак.) Та питам ли още? (Клати глава.) О, врагове! Вам е драго да видите междуособие в българското царство… Вий сте готови да подадете ръка всякому, който би се наел да разбърква царството ни… (Презрително се усмихва.) Каква готовност!. Каква обич и какво доброжелателство… Но нека! Аз ще приема вашата ръка, та ще видиме после… (Мисли. Потърсва глава.) Нима жребият вече е хвърлен и връщане няма?

Тодорка (показва се и внимателно слуша).

Иванко. Асене! Асене!… (Свежда глава на ръка и пак мисли. Въздиша и дига глава.) Как лесно измяната се вмъква в царските палати!…

Тодорка (прави безпокойно мърдание).

Иванко. Как лесно измяната, предателството… (Стресва се.) Измяна? Предателство? Как! Иванко е изменник? Иванко е предател? Иванко…

Тодорка (пристъпва навътре, като че се кани да го прекъса).

Иванко (дига ръка). Не! Това не е измяна…

Тодорка (дръпва се, но слуша внимателно).

Иванко. Не е измяна това! Всеки тряба да желае доброто на отечеството си, на народа си. Защо да не се отстрани един, когато друг може с повече достойнство и с по-голяма полза да заема мястото му? (Мисли.) Но Асен? Асен е достоен цар! Асен е велик, благороден цар!… И аз ще мога да вдигна ръка против него? (Скланя глава и мисли.)

Тодорка (полекичка). Е, стига толкоз…

ЯВЛЕНИЕ VIII

Иванко и Тодорка.

Тодорка (влиза полекичка, приближава се към Иванка, като че ненадейно го вижда, и уплашеничко поизвиква). Ах!… (Понечва да се връща.)

Иванко (стреснато дига глава). Тодорка! Уплаши ме, Тодорке! Но защо бягаш?

Тодорка (умъдрено). Аз не знаех… Аз търсех татка.

Иванко (гледа на нея и весело). Че какво? Боиш ли се от мене, Тодорке? Аз пък мислех, че ще ти е драго, кога ме намериш тук.

Тодорка (срамежливо). Но… тъй нечакано…

Иванко. Наистина, аз дойдох у вас нечакано, но вече отколе съм тук. Де отиде татко ти?

Тодорка (се огледа надолу). Татко се тъй прави… Той никога не побързва да ми каже най-радостното нещо. Но и ти тъй тихо седеше тук, сякаш че нямаше жива душа. (Изглежда го стидливо.) Какви ли тежки мисли бяха те напитили…

Иванко (повъздъхва). Тежки и горчиви бяха мислите ми, Тодорке, но (усмихнат) както лъчите на слънцето разгонват мъглата, така и твоят глас, и твоят поглед разгониха мойте тежки и горчиви мисли…

Тодорка (дига поглед на Иванка и пак си снемва клепките). Ех!… Не е дадена на робиня таквази дарба, Иванко. Робиня! Може ли робиня да се надява за повече освен за един милозлив поглед и за една милозлива дума._(Силно въздиша.)_

Иванко. Каква си ти, Тодорке! Защо хортуваш така? Не знаеш ли, че аз те обичам от цяла душа и сърце, че заради тебе аз съм готов да направя всичко, каквото желаеш?

Тодорка (въздиша и изглежда упорито Иванка). Простено е на велможите да си играят със злочестите робини. Не, Иванко! Ти не си за робиня… Тебе те чака друга, по-честита, о, много по-честита съдба… Ти си достоен за царска корона, а аз, злочеста робиня, не мога ти дам такава корона… (Въздиша силно и жаловито клати глава.) Тежко ми мене!… (Отчаяно махва с ръка и побягва.)

Иванко. Ти бягаш? (Отива подиря й.) Тодорке! (Спира се до вратата и се ослушва.) Побягна!… И се така прави… (Връща се и се замислюва.) Царска корона! Колко би приличала царската корона на Тодорка! И каква е тя хубавица!… Сякаш че е родена, за да бъде царица. Защо Тодорка не е на царкининото място? Царкинята… Да, тя ме обича — това го знам аз хубаво. (Мисли.) Царски зет! Каква мисъл! Не ще ли бъде по-лесно на царския зет да се качи на престола, отколкото на един велможа? (Мисли.) Ами Тодорка? Колко я обичам!… (Мисли пак.) Ще се пръсне главата ми! (Улавя се с две ръце за челото и така си отива.)

ЯВЛЕНИЕ IX

Драгни и Михо.

Драгни и Михо (влизат един подир други).

Драгни (сърдито). Ти само знаеш да се периш, а от нищо не отбираш…

Михо. Че аз ли съм ти крив бе, Драгне? Защо ми се сърдиш?

Драгни (се сърдито). Я се погледни: имаш и дълъг меч. Нима аз съм по-долен от тебе? Ама тъй е то…

Михо. Тъй, ами. Друго е да си при войводата, а друго е…

Драгни. Тъй сякаш ти! При войводата само си облечен хубаво и дълъг меч носиш, а друго — нищо не отбираш…

Михо. Защо си сърдит — не знам…

Драгни. Не ме гледай, дето съм тъй (показва на дрехите си), не гледай и това, дето господарят ми ме мъмри пред тебе, а на тебе казва кир Михо… Е-хе! Като останем двама, ние си приказваме като другари, и да знаеш какво има!…

Михо (с любопитство). Какво е, Драгне?

Драгни. Нали си при войводата? Нали носиш дълъг меч? Знай де!

Михо. Та отде да зная?

Драгни: Че нали си при войводата?

Михо При войводата, ама… Аз не приказвам тъй с него както ти с…

Драгни (със задоволение). Това е то! Такъв ме гледаш, ама. Само не казвай никому — ха!

Исак (подслушва).

Михо. Не съм от тях.

Драгни (приближава се до Миха и малко снижено). Войводата цар ще става.

Михо (смаяно). Цар ли? Ами че царят ни?

Драгни. Той е жив и нека го поживи господ на много години! Но войводата ще стане гръцки цар.

Михо (пак смаяно). Гръцки! Ами че гръцкият цар?

Драгни. Ти дору разбереш тези работи… Гръцкият цар! Кой го пита него? Моят господар виждаш ли? Стар е, ама… Той знае добре пътищата до Цариград. Ний ще дигнем бой с гърците, ще земем Цариград и тогава нашият цар ще направи войводата цар на гърците; подиря пък войводата ще се ожени за Тодорка. Чу ли Михо?

Исак (усмихнато разтрива ръце).

Михо. Така ли е работата!…

Драгни. Така ами… И да видиш ти тогава бача си Драгня…

Михо. Сега се сещам аз защо Тодорка и татко й току миткат у нас…

Драгни Ама Тодорка нали е хубавелка?

Михо. Ух! Моята Стоянка е по-хубава…

Драгни Твоята Стоянка! Та по-грозна и по-лошева жена има ли на света?

Михо (сърдито). Само това не ща да хортуваш, чуваш ли?

Драгни (насмешливо). Я го гледай!… Или откогато те би хубаво, твоята Стоянка зе да ти се показва хубавелка?

Михо (още по-сърдито). Драгне! Виждаш ли? (Удря меча си с ръка.)

Драгни (мери го с ръка). Ух, Михо!

Михо (изтеглюва до половина меча си).

ЯВЛЕНИЕ Х

Прежните и Исак.

Исак (влиза бързешком). Я гледай! Че какво е това? Тъй ли тряба да правят двама другари?

Драгни. А че на! Вижда ме такъв и без меч, та се наема… Я да имах и аз като него меч, че… (Въздиша.)

Михо (пъхва меча си). Аз само тъй… за да не ме закача…

Исак. Добре, добре… и двамата сте прави. Още намерили и де да се карат! Хаде си идете оттука и недейте се кара, че — срамота е! В царски палати живейте, царски хора сте…

Михо и Драгни отиват си мълчешката един подир друг.

ЯВЛЕНИЕ XI

Исак сам.

Исак (ухилен). Ето де била най-умната и най-вярната политика: да позагатваш нещо си на глупи хора и да подслушваш. Хеле това последното — много хубаво нещо било! Я гледай мой Драгни… Аз само му казах, че ще отидем с него в Цариград и че там ще го направя големец, а той доде докарал работата! Хубаво! (Смее се.) Отсега нататък ще начене да се шепне и хортува за Иванковото възцарявание и дору това шепнене стигне до ушите на велможите и царя, то ще се обърне на таквоз, щото никой нищо не ще да отбира. Много хубаво! Рибата се лови най-много, когато водата е мътна… (Мисли.) А! Ще видите вие как се надвива Исак, как се зема той роб… (Мисли пак. Ухилен.) А че хубаво ли стана пък с Иванка я! Сиромахът! Той сам не знае какво се върши с него. Властолюбието го е завзело вече съвършено; той се мъчи, не може вече да търпи, иска му се да се залови здравата, но не знае още как по-добре да го направи, страхува се още и се мъчи да се крие (смее се с глас), да се крие и от мене! Е-хе, Иванко! Още при първо виждане те познах аз. Огънят ти е добре подпален и за тебе вече няма връщане. Ти тряба да вървиш напред и ще вървиш (с присмех клюма глава) — бъди уверен! И Тодорка я бива: как умно постъпи тя с него! (Разтрива ръце.) Работата върви много добре! Хубаво! Хубаво!… Алексей тряба до земята да ми се кланя, тряба краката ми да целува. Какво! Загине ли Асен, не загине ли, стане ли Тодорка царица, не стане ли, но междуособието в България и опропастяването на това проклето царство е вярно като очите ми!… Хубаво! Много хубаво! (Със задоволение разтрива ръце и си отива.)