Из хрониката на тайното общество

Веднага след тринайсетия сажен, докато се приготвяхме за събуждане

Когато излязохме от картината, нощта вече беше полегнала на осем или девет сажена.

— Много ви моля, какво бихте искали за следващата седмица? — попита художникът във весело настроение.

Оглеждахме ателието, спирахме се пред скиците, пред завършените и незавършените платна, надничахме в паничките, изпробвахме четките, пренасяхме от ъгъл на ъгъл оскъдната светлина от крушката.

— Бих искала да им свиря — каза музикантката, загледана в двойка балерини, нарисувани с маслени бои.

— А какво ще кажете за разходка над Париж? — посочи жена ми към пастела, който съдържаше стотина покриви на прочутия град.

— Прекрасно, ще бъда маестро Теофил Готие! — възкликна актьорът, разпервайки ръце.

— Предложението се приема — съгласихме се всички, когато тъмнината изведнъж порасна с още два сажена.

Не посмяхме да дочакаме нещастния тринадесети сажен, времето на най-мрачните сили. За да не будим съмнение, напъхахме усмивките в джобовете си, облякохме палтата и един по един се измъкнахме от мястото на срещата. Дъждът продължаваше да вали. Двамата с жена ми вдигнахме яки, непресятите капки летяха около нас, докато бързахме с тихи стъпки. По пътя мълчахме, отчасти за да не привличаме внимание, отчасти в знак на съжаление заради краткостта на събитието.

В сградата влязохме на пръсти, без да светваме осветлението, спъвайки се в собствения си страх. Отдъхнахме си едва след като затворихме вратата. Въпреки че никой не ни разкри, за всеки случай усилих звука на телевизора. Докато се приготвяхме за събуждане, забелязах в огледалото, че синият цвят на свода, о който си бършехме челата в акварела, е изчезнал.

— Нищо не остана от небето, дъждът го изми — казах.

— Бъди спокоен, запазих нещо — приближи се жена ми и отвори дясната си шепа.

Там, на нейната мъничка длан, имаше ръкойка нарисувано биле.