Изборът

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Останах леко разочарована от вечерята. За другата седмица трябваше да предупредя прислужничките ми да отпуснат малко повечко място в ролята. Все пак на човек му се и прияждаше.

Ан, Мери и Луси ме чакаха в стаята ми, готови да помогнат със събличането, но аз им обясних, че още малко ще поостана с тоалета си. Ан веднага се досети, че ще ми гостува принцът, понеже обикновено бързах да се освободя от вталените дрехи.

- Желаете ли да останем до по-късно тази вечер? Няма да ни затрудните - предложи Мери с нескрита надежда в гласа. Като се сетих обаче за неловката им среща с Негово Величество при предишното му посещение, реших, че е най-добре да ги отпратя час по-скоро. Пък и нямаше да понеса любопитните им погледи, докато го чаках.

- Не, не. Ще се справя. Ако случайно роклята ми се опъне, ще ви повикам.

Трите напуснаха неохотно стаята и ме оставиха сама. Нямах представа по кое време ще се отбие принцът, а не ми се щеше да подхващам книга, само за да я оставя след броени изречения, нито пък да седна пред пианото, само за да ме вдигне след няколко акорда. Затова просто полегнах на спалнята и се отнесох в мисли. Сетих се за Марли и човечността й. Осъзнах, че като изключим няколко малки подробности, не знаех почти нищо за нея. Въпреки това бях напълно уверена, че е искрена с мен. Което пък ме накара да се замисля за фалша, преобладаващ сред другите момичета. Чудех се дали Максън има нюх за тези неща.

Опитът му с жените ми се струваше едновременно богат и беден. Държеше се изключително галантно, но близостта видимо го смущаваше. Знаеше как да се отнася към една дама, но не и към обекта на симпатиите си.

Което го поставяше в абсолютен контраст с Аспен.

Аспен.

Името му, образът му, споменът за него ме връхлетяха така главоломно, зашеметяващо. Аспен. Какво ли правеше сега? Вечерният час наближаваше в Каролина. Вероятно още се намираше на работното си място, стига да имаше работа. А може би си гукаше с Брена, или с която там се беше захванал след раздялата ни. Една част от мен гореше от желание да научи... друга бягаше от мисълта като дявол от тамян.

Погледнах към бурканчето. Взех го в ръце и усетих как монетата се плъзга самотно по стените му.

- И аз съм самотна - прошепнах в празната стая. - Самотна съм.

Глупаво ли беше от моя страна да пазя този странен сувенир? Всичко друго му бях върнала, защо тогава не смеех да се разделя и с някакво си пени? Само то ли щеше да ми остане? Монета в стъкленица ли щях да покажа на дъщеря си един ден, като й разказвах за първия си приятел и тайната ни любов?

Нямаше много време да тъна в самосъжаление. Отривистото почукване на Максън ме изтръгна от размислите няколко минути по-късно. За своя изненада хукнах към вратата.

Отворих я рязко, а гостът ме посрещна с учуден поглед.

- Къде са се покрили прислужничките? - попита, оглеждайки стаята.

- Няма ги. Отпратих ги, като се върнах от вечеря.

- Всяка вечер ли правиш така?

- Много ясно. И сама мога да се събличам, благодаря за вниманието.

Максън повдигна вежди и се ухили. Бузите ми пламнаха. Не така бях целяла да прозвучи.

- Наметни се с нещо. Навън е хладно.

Тръгнахме по коридора. Мрачните мисли още витаеха в главата ми, а отлично съзнавах, че принца не го бива в подемането на разговори. Но този път поне веднага го бях хванала под ръка. Откривах известна доза приятелска близост в жеста.

- Ако редовно се освобождаваш от присъствието на слугините, ще се принудя да изпратя страж на пост пред вратата ти - каза Максън.

- В никакъв случай! Не съм малко дете.

Принцът се подсмихна.

- Ще стои отвън. Напълно ще забравиш, че е там.

- Друг път! - възразих аз. - Ще го усещам.

Максън въздъхна театрално. Толкова бях погълната

в спора, че не чух шушукането, докато Селест, Емика и Тайни почти не ни бяха подминали на път за стаите си.

- Дами - поздрави ги Максън с дискретно кимване.

Е, наивно беше от моя страна да си въобразявам, че никой няма да ни види заедно. Почувствах как лицето ми се нагорещява, макар че не проумявах защо.

Момичетата го удостоиха с по един реверанс и продължиха надолу по коридора. Като стигнахме стълбището, хвърлих един поглед през рамо. Емика и Тайни зяпаха любопитно. До няколко минути щяха да са разгласили клюката. Утре несъмнено ме очакваше поредната инквизиция. Селест ме гледаше кръвнишки. По всяка вероятност приемаше поведението ми като лична обида.

Обърнах се напред и изстрелях първото нещо, което ми щукна в главата.

- Казах ли ти, че момичетата, дето се поразтрепериха при нападението, в крайна сметка ще решат да останат? - Не знаех кои точно бяха поискали да си ходят у дома, но се носеха слухове, че Тайни е била една от тях. Беше припаднала онзи ден в трапезарията. Други сочеха към Барнел, но тук вече силно се съмнявах. Първо трябваше да изкопчат короната от мъртвешката й хватка.

- Не можеш да си представиш колко ми олекна от този факт. - Май говореше сериозно.

Позабавих следващата си реплика, понеже далеч не бях очаквала подобен отговор, а и много внимавах да не падна. Нямах опит в синхронното слизане по стълби. Токчетата, разбира се, не ми помагаха особено. Но поне знаех, че залитна ли, има кой да ме хване.

- Аз пък си мислех, че ще е улеснение - отбелязах, когато стигнахме до първия етаж и се почувствах по- стабилна на краката си. - Така де, сигурно е трудна задача да се спреш на едно от всичките тези момичета. Няма ли да ти е по-лесно, ако дадени фактори ги поразреждат вместо теб?

Максън вдигна рамене.

- Може би. Но повярвай ми, не ми стана приятно. - Изглеждаше леко обиден. - Добър вечер, господа! - Поздрави стражите, които отвориха вратите към градината, без да се поколебаят за миг. Позамислих се дали да не приема офертата на Максън за невъзпрепятстван достъп до двора. Идеята за лесно бягство от стените на двореца звучеше доста примамливо.

- Не разбирам какво имаш предвид - продължих разговора ни аз, докато крачехме към една от пейките - нашата пейка. Принцът ми отстъпи мястото с изглед към светлините на двореца, докато самият той ги загърби, настанявайки се с лице към мен. Така щеше да ни е по-удобно да си говорим.

За момент се поколеба дали ми сподели, но после си пое дълбоко въздух и подхвана:

- Явно съм се ласкаел, вярвайки, че си струвам известна доза риск. Не че умишлено бих поставил друг човек в рискована ситуация! - побърза да поясни. - Не това имах предвид. Просто... знам ли. Нима не си личи, че и моята глава е в торбата?

- Ами, всъщност не. Семейството ти е до теб и ти дава подкрепа, докато ние се съобразяваме с вашия график. Животът ви си е същият, а нашият се мени от ден на ден. Какво пък толкова си заложил на карта?

Максън ме изгледа шокирано.

- Америка, може и да имам подкрепата на семейството си, но представи си колко смущаващо е родителите ти да следят изкъсо първите ти стъпки в любовта. Поправка: не само родителите ти, ами цялата нация! А отгоре на всичко - тук не говорим за общоприетия вид романтична среща. Що се отнася до съобразяването ви с моя график - какво да ти кажа? Когато не съм с претендентките, мобилизирам войски, кова закони, внасям промени в бюджета... и то собственоръчно - поне в последно време, тъй като баща ми държи да ме гледа как се мъча заради липсата ми на опит. Неизменно допускам грешки, а той върви подир мен и ги поправя. И през целите ми безумно натоварени дни, вие - момичетата, не ми излизате от главата. Присъствието ви ме вълнува и ужасява в същото време!

Жестикулираше повече от обикновено - размахваше ръце във въздуха и браздеше с пръсти косата си.

- Твърдиш, че животът ми е непроменен? Според теб какви са шансовете да открия жената на живота си сред вас? Ще съм късметлия да намеря момиче, което поне да ме търпи до края на дните ни. Ами ако вече съм я изпратил да си ходи, понеже не съм почувствал онази искрица? Ако е готова да си плюе на петите при първата несгода? Какво ще правя, ако изобщо не я открия? Какво, Америка?

Речта му бе започнала като гневна и пламенна изповед, но в края й нямаше нищо реторично. Въпросите му бяха съвсем истински: питаше какво го очаква, в случай че не намереше кого да обича? Но имах чувството, че и това не беше основната му грижа; повече го глождеше тревогата, че никоя няма да обикне него.

- Всъщност, Максън, наистина вярвам, че ще намериш спътницата си сред нас. Откровена съм.

- Смяташ ли? - думите ми извикаха надежда в гласа му.

- Безспорно - отвърнах и сложих ръка на рамото му. Приятелският допир сам по себе си му донесе утеха. Колко ли рядко го докосваха други човешки същества? - Щом казваш, че животът ти е с краката нагоре, значи, тя е някъде наоколо. Опитът ми сочи, че истинската любов подбира най-неудачния момент да се появи. - Поусмихнах му се леко.

Предсказанието ми като че ли го разведри, а и на мен самата така подейства. Защото искрено вярвах в думите си. И дори да не откриех любов за себе си, можех поне да помогна на Максън в неговото търсене.

- Много се надявам с Марли да си паснете. Безкрайно мило същество е.

Лицето му придоби странна гримаса.

- Така изглежда.

- Моля? Имаш нещо против милите същества ли?

- Не, не. Харесвам ги - отвърна отсечено той. - Защо ти шарят очите? - Изстреля най-ненадейно.

- Какво?

- Не се задържат на едно място. Личи си, че ме слушаш, но все ми се струва, че в същото време търсиш нещо.

Май беше прав. По време на словоизлиянието му погледът ми непрестанно бе обхождал градината и прозорците, че дори и кулите по крепостните стени. Гонеше ме параноя.

- Натрапници... камери... - Поклатих глава, съзерцавайки нощното небе.

- Сами сме. Единственият страж е на пост до вратата - Максън посочи самотната фигура, осветена от външните лампи. Наистина никой не ни беше последвал дотук, и макар стаите да светеха, никой не надзърташе от прозорците. Одевешният ми оглед беше установил този факт, но потвърждението помагаше.

Стойката ми се поотпусна.

- Не обичам да ме надзирават. Ти? - попита ме той.

- Никак даже. Предпочитам да съм извън обхвата на радарите. Така съм свикнала да живея. - Проследих с поглед мотивите, издълбани в съвършено правилния каменен блок под мен, нарочно избягвайки контакт с очите му.

- Ще ти се наложи да се приспособиш към популярността. Натрапчивите хорски погледи ще продължават да те преследват дори като напуснеш двореца. Майка ми още поддържа контакти с някои от жените, участвали в тогавашния Избор. Всичките са възприемани като знатни персони. И до ден-днешен.

- Прекрасно, няма що! - простенах аз. - Поредната причина да гледам с оптимизъм

към бъдещето.

Максън ме наблюдаваше извинително, но аз извърнах лице. Току-що ми беше напомнено колко много ми костваше тая проклета игра, колко щях да страдам по предишния си живот. Хич не беше справедливо...

Бързо се опомних обаче. Не биваше да си го изкарвам на Максън. И той си патеше от целия този цирк, макар и по различен начин. Въздъхнах и извърнах погледа си към него. Междувременно лицето му бе придобило решително изражение.

- Америка, позволяваш ли да ти задам един личен въпрос?

- Зависи какъв - подсигурих се аз. Той ми отвърна с вяла усмивка.

- Ами... личи си, че не ти е приятно тук. Ненавиждаш правилата и спортната злоба, и публичното внимание, и вталените дрехи, и... е, храната поне ти харесва. - Усмихна се, а след него и аз. - Безкрайно много ти липсват домът, семейството... и някои други хора, предполагам. Не си правиш труда да прикриваш чувствата си.

- Да. - Врътнах очи. - Така си е.

- Но напук на носталгията и меланхолията, избираш да останеш в двореца, вместо да се прибереш вкъщи. Защо?

Буцата пак се опита да заседне в гърлото ми, ала не й го позволих.

- Не съм нещастна тук... и отлично знаеш защо.

- Е, понякога ти просветва. Виждал съм те да се усмихваш, докато си бъбрите с момичетата, а и на трапезата си в отлично настроение. Но в други случаи имаш толкова горчив вид. Ще ми споделиш ли причината? Без заобикалки.

- Просто поредната сълзлива история. Не е нито сензационна, нито вълнуваща. Повярвай ми. - Моля те, не ме пришпорвай. Нека не плача точно сега.

- Нищо. Иска ми се да чуя поне една реална любовна история, освен тази на родителите ми. Да разбера как се обичат хората отвъд тези стени, без правила и протоколи... Моля те.

Истината беше, че след толкова дълго спотайване не знаех как да предам историята си с думи. А и мислите за Аспен така ме натъжаваха. Способна ли бях изобщо да произнеса името му на глас? Поех си дълбока глътка въздух. Вече можех да нарека Максън свой приятел. Толкова се стараеше да е мил с мен, откровен...

- Във външния свят - посочих отвъд внушителните каменни стени - кастите са си изградили един вид симбиоза. Не че винаги сработва. Баща ми например поддържа контакт с три семейства, които купуват поне по една от картините му всяка година; аз пък с няколко, които винаги наемат мен за коледните си тържества. С две думи - имаме си редовни клиенти... Е, в същия дух ние пък сме редовни клиенти на неговото семейство. Те са от Шеста каста. Когато бюджетът ни го позволява, викаме майка му да ни помага с чистенето и инвентаризирането. С него се познаваме още от деца, само че тогава общуваше повече с големия ми брат, понеже са си връстници. Игрите им все бяха грубиянски, затова гледах да ги избягвам. Кота наследи занаята на баща ми. Преди няколко години една от металните му скулптури, по която се трудеше от отдавна, се продаде за впечатляваща сума. Може и да си чувал за него.

Максън тихо изрече името Кота Сингър и споменът очевидно изникна в съзнанието му.

Отметнах косата от раменете си и се подготвих за най-тежкото.

- Искрено се радваме за Кота; много труд беше вложил в скулптурата си. А и по онова време така бяхме закъсали за пари, че цялото семейство се оживи. Кота обаче задържа почти цялата сума за себе си. Това беше произведението, което даде начален старт на кариерата му; поръчките заваляха. Сега клиентите чакат с месеци за негова творба, а цените му са подобаващо солени. Може да се каже, че е пристрастен към славата. Петици рядко получават такова признание.

Погледите ни се срещнаха в един съдържателен момент и в мислите ми отново изплува прозрението, че исках или не, повече никога нямаше да се движа незабелязано сред обществото.

- Както и да е, когато поръчките зачестиха, Кота реши да се отдели от домакинството ни. Голямата ми сестра тъкмо се беше омъжила и вече не носеше пари в семейството. А Кота преуспя и си обра крушите. - Опрях длани в гърдите на Максън, за да подчертая думите си. - Не е редно така. Семейство не се загърбва. Само заедно имаме шанс да оцелеем.

Прочетох разбирането в очите му.

- Скътал е всичко за себе си. За да си купи място на по-предния ред може би?

Кимнах утвърдително.

- Навил си е на пръста да стане Двойка. Ако си мечтаеше да е Четворка или дори Тройка, можеше да си купи титлата и да останат пари за семейството. Той обаче е вманиачен. Глупава работа. Разполага с всякакви удобства и пак ламти за онова проклето звание. Няма да спре, докато не го получи.

Максън поклати глава.

- Това начинание може да му отнеме цял живот.

- Май не го е грижа, стига на надгробната му плоча да пише „Втора каста“.

- Да разбирам ли, че вече не сте толкова близки?

Въздъхнах.

- Поне в последно време. Първоначално не бях схванала ситуацията. Мислех си, че Кота се изнася от дома, за да заживее самостоятелно, а не за да се отцепи от нас. Дори застанах на негова страна. Като уреждаше апартамента и ателието си, ходих да му помагам. Обърнал се беше за помощ към същото онова семейство Шестици. Най-възрастният син беше на разположение и с удоволствие дойде да удари едно рамо на Кота.

Прекъснах разказа си за секунда, обзета от спомени.

- Та, разопаковах си аз кашони... а той се появи отнякъде. Погледите ни се срещнаха и внезапно осъзнах, че вече не е онзи батко грубиянин, когото познавах някога. Доста време беше минало от последната ни среща. Вече не бяхме деца. През целия ден най-случайно се бутахме един в друг, разтребвайки апартамента. Постоянно ми хвърляше усмивки и ме караше да се чувствам като пробудена от дълбок сън. Направо... загубих ума си по него.

Гласът най-накрая ми изневери и отроних няколко от дълго преглъщаните си сълзи.

- Практически бяхме съседи и честичко се разхождах денем из квартала с надеждата, че ще го срещна. Понякога, когато майка му идваше да помага с къщната работа, водеше и него. И двамата просто се гледахме - друго не ни беше позволено. - От гърдите ми се изтръгна тъничък стон. - Той е Шестица, а аз - Петица; делят ни строги закони... и майка ми! Направо щеше да яхне метлата. Трябваше да пазим влечението си в тайна.

Жестикулирах спазматично с ръце - нагледен симптом на целия стрес, който бях притаила в душата си.

- Не след дълго започнах да намирам залепени по външната страна на прозореца ми бележчици, на които пишеше, че съм красива и имам ангелски глас. Веднага се досетих от кого са. За петнайсетия ми рожден ден мама организира тържество и покани семейството му. Той ме хвана насаме, пъхна картичка в ръцете ми и ми заръча да я прочета в стаята си. Когато най-накрая смогнах да я отворя, не намерих очакваното „Честит рожден ден“; дори не се беше подписал. Вместо това имаше кратко и ясно послание: „Къщата на дървото.

Полунощ“.

Максън опули очи.

- Полунощ? Но...

- За твое сведение, най-редовно нарушавам вечерния час в Илеа.

- Можело е да те хвърлят в затвора, Америка - поклати възмутено глава.

Свих рамене.

- По онова време не ме вълнуваше. Първата бележка ме прати на седмото небе. Познавах почерка му, защото ни помагаше с канцеларската работа, и се радвах, че е проявил благоразумието да ми пише тайно. Намерил беше начин да се видим насаме -какво по-хубаво от това. Просто не можех да повярвам, че го прави заради мен. Онази нощ се закотвих до прозореца в стаята си, откъдето имах изглед към задния ни двор и къщичката на дървото. Около полунощ някой се заизкачва по ствола му. Спомням си как изтърчах в банята и повторно измих зъбите си - за всеки случай. Измъкнах се през задната врата и се качих по закованите в дървото стълбички. Той ме чакаше вътре. Просто... не можех да повярвам. Не си спомням точно как започна всичко, но съвсем скоро вече се обяснявахме един на друг в любов и се смеехме до сълзи от радост, че чувствата ни са споделени. Въобще не ме интересуваше, че нарушавам вечерния час и лъжа родителите си. Нито пък че бях с една каста по-нагоре от него. Бъдещето можеше да почака. Защото нищо друго не беше от значение, освен любовта му към мен... А той ме обичаше, Максън, истински...

Шурнаха още сълзи. Притиснах ръка към сърцето си, чувствайки липсата на Аспен повече от всякога. Тласната изповед като че ли правеше загубата ми още по-осезаема. Оставаше ми единствено да довърша разказа си.

- Виждахме се тайно в продължение на две години. Споделяхме много щастливи моменти, но той вечно се терзаеше, задето се криехме като престъпници и не можеше да ми подсигури живота, който според него заслужавах. Когато получихме поканата за участие в Избора, той настоя да попълня молбата.

Долната челюст на Максън увисна от почуда.

- Знам. Такава глупачка бях. Но ако не бях опитала поне, това щеше да го гложди цял живот. Обаче с ръка на сърцето ти казвам, че изобщо, ама изобщо не вярвах да изберат точно мен. От къде накъде?

Вдигнах ръце във въздуха, после ги отпуснах. Още не можех да го проумея.

- Научих от майка му, че спестявал да се ожени за някакво мистериозно момиче. Толкова се развълнувах. Изненадах го със специална вечеря, надявайки се, че романтичната атмосфера ще го подтикне да ми предложи. Чувствах се повече от готова. Ала като видя колко пари бях похарчила за него, приятелят ми посърна. Много е горделив. Искаше му се той да ми угажда - не аз на него, и явно в този момент осъзна, че никога няма да може да си го позволи. Затова, вместо да ми предложи брак, реши да скъса с мен... Седмица по-късно съобщиха името ми по телевизията...

Максън измърмори нещо под носа си.

- Последно го видях на изпращането - изрекох със свито гърло. - Беше с друго момиче.

- МОЛЯ? - подскочи Максън.

Зарових лице в дланите си.

- Най-много ме притеснява фактът, че момичетата открай време точат лиги по него, а вече няма причина да им отказва. Нищо чудно да ходи сериозно с придружителката си от изпращането. Няма как да знам. И съм безсилна да променя нещата. Но само при мисълта,че ще се върна в родния си град и ще ги заваря... не мога да го понеса, Максън...

Заридах неутешимо, а принцът ме остави да си поплача. Когато сълзите ми най-накрая пресъхнаха, продължих:

- Максън, пожелавам ти да си намериш жена, без която да не можеш да живееш. Най-искрено. И се надявам никога да не разбереш какво е да живееш без нея.

Лицето на Максън представляваше отражение на собствената ми мъка. Изглеждаше съкрушен от жалост. И не само това - изглеждаше гневен.

- Съжалявам, Америка. Аз... - Чертите му се подредиха в малко по-друго изражение. -Моментът подходящ ли е за потупване по рамото?

Неувереността му ме накара да се усмихна.

- Да. Повече от подходящ.

Скептицизмът не го беше напуснал, и въпреки това, вместо да ме потупа по рамото, се приведе към мен и ме прегърна колебливо.

- Досега съм прегръщал само майка си. Добре ли се справям? - попита несигурно.

Позасмях се.

- В това изкуство няма как да сгрешиш.

След минутка проговорих отново.

- Разбирам те обаче. И моите прегръдки са само за семейството ми.

Чувствах се изцедена до последна капка след приготовленията, бюлетина, вечерята и дългия ни разговор. Приятно ми беше да се отпусна в обятията на Максън. От време на време дори погалваше косата ми. Не беше чак толкова безнадежден, за колкото се имаше. Търпеливо изчака да се поуспокоя, после се откъсна от мен, за да ме погледне в очите.

- Америка, давам ти тържествено обещание, че ще те задържа в двореца до последния момент. Правилникът ме задължава да отсея три от претендентките, а после да направя и окончателния си избор. Но кълна ти се, докато не останете само две, няма да си тръгнеш. Или докато не се почувстваш готова. Който момент настъпи първи.

Кимнах с благодарност.

- Съзнавам, че едва се запознахме, но мисля, че си прекрасен човек. Боли ме да те гледам тъжна. Ако онзи беше тук, щях... щях... - Максън се разтресе от безсилие и въздъхна тежко. - Много съжалявам, Америка.

Отново ме придърпа в обятията си, а аз отпуснах глава на здравото му рамо. Знаех, че ще удържи на обещанието си. Ето защо поверих сърцето си на последния човек, у когото бях очаквала да намеря истинска утеха.