Изборът

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

С никого не споделих за случилото се между двама ни с Максън - дори с Марли и прислужничките ми. Приемах го като сладка тайна, в спомена за която неведнъж се потапях по време на скучните лекции на Силвия или през поредния безкраен ден в Дамския салон. Откровено казано, мислите ми се връщаха към целувките ни - и спонтанната, и нежната - по-често, отколкото бях очаквала.

Знаех, че няма да се влюбя в Максън ей-така. Сърцето ми нямаше да го допусне. Но най-ненадейно осъзнах, че аз самата едва ли щях да се съпротивлявам. Реших мълчешком да разсъждавам върху тайната си, макар че доста ме сърбеше под езика да я разкрия.

Особено на третия ден, когато Оливия обяви на всеослушание в Дамския салон, че Максън я бил целунал.

Не можех да повярвам колко съкрушително ми повлия новината. Хванах се да оглеждам Оливия, чудейки се с какво ли беше толкова различна.

- Разкажи ни всичко! - настоя Марли.

Повечето момичета горяха от любопитство, но приятелката ми очевидно се вълнуваше най-силно. От последната им среща с Максън интересът й към отношенията му с другите участнички като че постоянно нарастваше. Нямах представа на какво се дължи промяната, нито пък имах смелостта да се поинтересувам.

Оливия не се нуждаеше от допълнителен стимул. Разположи се на един от диваните и разстла прилежно полите на роклята си. Сложи ръце в скута си, а подчертано изправеният й гръбнак беше в ярък контраст с обичайната й отпусната стойка. Изглежда се упражняваше за принцеса. Прииска ми се да я уведомя, че едната целувка не я правеше победителка.

- Не бих си позволила да навлизам в подробности, но беше наистина романтично -подхвана въодушевено, заравяйки брадичка в гърдите си. - Заведе ме на покрива. Там има нещо като тераса, но може и да е пост на стражите. Не знам със сигурност. Знам само, че предлага изглед отвъд стената и блещукащите светлинки на целия град. Не говорихме много. Просто ме придърпа към себе си и ме целуна. - Всичките й мускули се стегнаха в пристъп на радост.

Марли въздъхна. Селест имаше вид на разярен бик. Аз просто седях безучастно.

Все си повтарях, че не бива да се впрягам толкова, че това е част от Избора. Пък и кой беше казал, че точно Максън е мъжът на мечтите ми? Реално погледнато, трябваше да се благодаря на късмета си. Злобата на Селест си беше намерила нова мишена, а след приключението с роклята ми, за което така и не бях споменала пред Максън, се радвах, че тя най-накрая ще ми излезе от главата, прицелвайки се в друга от претендентките.

- Дали само нея е целунал? - попита ме шепнешком Тюздей. Крие, която стоеше до мен, дочу въпроса й и се намеси със скръбен глас.

- Не би целунал коя да е. Сигурно Оливия има някакъв таен подход.

- Ами ако е раздавал целувки на половината момичета, но всичките стратегически си мълчат? - заумува Тюздей.

- Не смятам, че за да си мълчи човек, непременно следва някаква стратегия - възразих аз. - Може пък да си траят от уважение.

Крис вдиша през зъби.

- Ами ако историята на Оливия е просто трик? Ето, всичките сме на нокти, а и никоя не би попитала директно Максън. Няма как да знаем дали казва истината.

- Смяташ, че би ни излъгала? - замислих се аз.

- Ако такъв е планът й, ще ми се аз да се бях сетила първа - призна си горестно Тюздей.

Крис въздъхна.

- Ситуацията се заплита все повече и повече.

- Спор няма - промърморих аз.

- Много от момичетата в тази стая са ми симпатични, но като чуя, че Максън обръща повече внимание на друга, почвам да умувам как да я засенча - призна си Крис. - Не ми е приятно да ви чувствам като съпернички.

- И аз точно това разправях на Тайни онзи ден - каза Тюздей. - Е, да, малко е стеснителна, но има обноски на дама и смятам, че би била чудесна принцеса. Не мога да й завиждам за повечето срещи с Максън, колкото и да искам короната за себе си.

Двете с Крис се спогледахме - очевидно ни беше на-правило впечатление едно и също нещо. Тюздей искаше короната, не принца. Не казах нищо, понеже останалата част от словоизлиянието й носеше познато послание.

- И ние с Марли често обсъждаме този въпрос. Винаги намираме по нещо хубаво у другите участнички.

Всичките си разменихме разбиращи погледи и атмосферата някак се промени. Внезапно завистта ми към Оливия и неприязънта ми към Селест избледняха. Преодолявахме изпитанията в двореца по различен начин и вероятно водени от различни подбуди, но поне бяхме заедно в това премеждие.

- Май кралица Амбърли имаше право - казах аз. - Най-важно е да бъдем себе си. Предпочитам Максън да ме изпрати вкъщи, защото не ме е харесал такава, каквато съм, вместо да ме държи тук, понеже се преструвам на друга.

- Вярно е - съгласи се Крис. - В крайна сметка ще си отидат трийсет и четири момичета. Ако ми е писано да спечеля, искам да е с тяхна подкрепа, затова и ние трябва да постъпваме приятелски.

Кимнах одобрително. Вярвах, че съм способна.

В този момент Елиз влетя в стаята, последвана от Зои и Емика. Тя имаше флегматичен, спокоен характер, и гласът й никога не се чуваше. Този път обаче вдигна глава и изпищя с пълно гърло:

- Вижте само какви шноли! - В ръцете си държеше два разкошни декоративни гребена, обсипани със скъпоценни камъни, които навярно струваха хиляди долари. -Максън ми ги подари. Не са ли прекрасни?

Салонът отново закипя от вълнение и разочарование, а новооткритата ми самоувереност се изпари във въздуха.

Наложих си да не изпадам в отчаяние. Нали и аз бях получила подаръци? И целувка? Оживлението и глъчта от разкази и преразкази обаче ми дойде в повече и ми се прииска да се скрия някъде. Май се очертаваше подходящ ден за усамотяване с прислужничките ми.

Тъкмо се канех да изляза от салона, когато Силвия се появи на вратата, видимо капнала от умора, но и развълнувана.

- Дами! - извика, мъчейки се да ни укроти. - Дами, всички ли сте тук?

Обадихме се дружно.

- Слава богу - поуспокои се менторката ни. - Съзнавам, че идва малко неочаквано, но току-що научихме, че кралят и кралицата на Суендуей ще гостуват в двореца след три дни, а както знаете, двете кралски семейства имат родствена връзка. По същото време ще ни посетят и близките на кралица Амбърли, за да се запознаят лично с вас, така че няма да скучаем. Разполагаме с ограничен срок за подготовка и се налага да освободите следобедите си. Очаквам ви за уроци в Банкетния салон веднага след обяд. - Заяви Силвия и се запъти към вратата.

Човек би си казал, че дворцовият персонал планираше събитието от месеци. В градината бяха разпънати гигантски шатри, а по моравата се появиха масички за ордьоври и вина. Външната охрана беше засилена и към редовете на илейските стражи се присъединиха няколко суендуейски войника, придружили гостуващите знатни особи. Явно и чужденците съзнаваха под каква заплаха се намира дворецът.

За двете кралски семейства беше подготвена отделна шатра, оборудвана с тронове. Суендуейската кралица - чието име не можех да произнеса дори с цената на живота си -почти не отстъпваше по красота на кралица Амбърли и очевидно ги свързваше близко приятелство. Всички се бяха настанили удобно под централната шатра, с изключение на

Максън, който правеше почетни обиколки с момичетата и гостуващите си роднини.

Принцът сияеше от радост в компанията на братовчедите си, дори на дребосъците, които постоянно го дърпаха за сакото и хукваха нанякъде, а той ги погваше с един от многото си фотоапарати. Почти всички претендентки следяха игрите им с абсолютно обожание.

- Америка - извика ме нечий глас. Обърнах се надясно и видях Илейна и Лиа да говорят с жена, която изглеждаше досущ като кралицата. - Ела да се запознаеш със сестрата на Нейно Величество. - Нещо необяснимо в тона на Илейна ми подейства напрягащо.

Отидох при групичката им и направих реверанс на дамата, а тя се изкикоти и каза:

- Не си прави труда, миличка. Да ти приличам на кралска особа? Аз съм Адел, по-голямата сестра на Амбърли. - Протегна ми ръка за поздрав и изхълцука, докато се здрависвахме. Говореше с лек акцент и нещо в нея ми навяваше приятни спомени за дома. Тялото й имаше извивки на пясъчен часовник, а почти празната винена чаша в ръката й определено не беше първа, ако се съдеше по натежалия й поглед.

- Акцентът ти е страхотен. Откъде си? - поинтересувах се аз. Някои от южнячките в Избора имаха подобно произношение и ми звучаха много романтично.

- Хондурагуа. Крайбрежно градче. Израснахме в мъничка къщурка - Адел онагледи разказа си, сочейки тясната пролука между палеца и показалеца на свободната си ръка. - А виж я сега. Виж мен. - Добави тя, махвайки към роклята си. - Каква промяна преживяхме.

- Аз съм от Каролина, но веднъж родителите ми ме водиха на екскурзия до океанския бряг. Беше незабравимо - казах аз.

- О, не, не, не, малката - отхвърли тя страстите ми с ръка. Илейна и Лиа едва сдържаха смеха си. Очевидно не смятаха за редно сестрата на кралицата да фамилиарничи така. - Плажовете на Централна Илеа не струват пред южните. В нашия край трябва да се разходиш.

Усмихнах се и кимнах, само че колкото и да ми се обикаляше из страната, едва ли някога щеше да ми се отдаде шанс. След малко едно от многобройните хлапета на Адел я замъкна нанякъде, а Илейна и Лиа избухнаха в смях.

- Ама че карикатура! - прихна Лиа.

- Защо? Стори ми се много дружелюбна - свих рамене аз.

- Така просташки се държ:и - обясни Илейна. - Да я беше чула какви ни ги наговори, преди да дойдеш.

- С какво толкова се е излюжила?

- Човек би предположил, че за всичките тези години ще се е научила на обноски. Чудя се как ли не я е докопала Силвия? - каза с насмешка Лиа.

- Нужно ли е да ти напомням, че е израснала в семейство на Четворки? Също като теб - срязах я аз.

Самодоволното й изражение помръкна и като че ли се опомни, че двете с Адел произтичаха от една среда. Илейна обаче, Тройка по рождение, продължи да си чеше езика.

- Гарантирам ви, че ако спечеля, роднините ми или ще пазят поведение, или ще ги изселя от страната. Не бих им позволила да чернят името ми.

- Защо реши, че е почернила нечие име? - недоумявах аз.

Илейна изцъка с език.

- Пияна е, докато ни гостуват кралят и кралицата на Суендуей. Трябва да я тикнат в клетка.

Реших, че съм се наслушала, а и на мен ми се полагаше малко вино. След като се сдобих с чаша, огледах района, но не си харесах нито едно местенце за сядане. Приемът беше изтънчен, оживен и абсолютно тягостен.

Замислих се върху думите на Илейна. Ако се случеше така, че заживеех в двореца, щях ли да очаквам от роднините си да променят държанието си? Погледах търчащите наоколо хлапета, скупчените на групички гости. Нямаше ли да се радвам Кена да си е същата, а децата й да лудуват, както им се полагаше?

До какво степен щеше да ме промени дворцовият жи-вот?

Щеше ли да настоява Максън за друга Америка? Затова ли раздаваше целувки насам-натам? Защото нещо не ми беше наред?

И останалата част от Избора ли щеше да е толкова натоварваща?

- Усмивка!

Обърнах се, а Максън ме щракна с фотоапарата си. Отскочих стреснато назад. Неочакваната снимка преля чашата на търпението ми и аз се извърнах ядосано.

- Какво има? - попита Максън, сваляйки фотоапарата.

Вдигнах рамене.

- Какво е станало?

- Просто точно днес не съм в настроение за ритуалите на Избора - троснах се аз.

Невъзмутим, Максън пристъпи към мен и понижи глас:

- Имаш ли нужда да поговориш с някого? Веднага мога да подръпна ухото си -предложи той.

Аз въздъхнах и направих усилие да се усмихна любезно.

- Не, имам нужда просто да помисля. - Понечих да си тръгна.

- Америка - извика ме тихо той. Спрях и се обърнах. - Да не съм те обидил с нещо?

Поколебах се какво да отговоря. Да спомена ли целувката му с Оливия? Да му обясня ли

колко напрегнато се чувствах покрай момичетата, откакто нещата помежду ни се бяха задълбочили? Да му заявя ли, че не искам да променям себе си, нито пък семейството си заради него? Тъкмо се канех да излея душата си, когато нечий пронизителен глас ме прекъсна.

- Принц Максън?

Обърнахме се и видяхме Селест да разговаря с кралицата на Суендуей. Очевидно настояваше да държи Максън под ръка през това време, защото му помаха да се присъедини към тях.

- Хайде, отзови се - подканих го. Раздразнението отново се бе прокраднало в гласа ми.

Максън ме загледа. Изражението на лицето му като че ли ми напомняше, че такива са

правилата на играта. Трябваше да го споделям с другите.

- Внимавай с тази госпожичка. - Направих бърз реверанс и си тръгнах.

Отправих се към двореца, а по пътя се натъкнах на Марли. Точно в онзи момент дори разговора с нея ми се искаше да си спестя, само че беше избрала пейка до задната стена на двореца, където слънцето напичаше жестоко, а компания й правеше единствено безмълвен страж, чийто пост се намираше на няколко метра разстояние.

- Марли, какво правиш тук? Отивай под някоя шатра, преди да си изгоряла.

Тя ми се усмихна вежливо.

- Тук ми е добре.

- Сериозно ти говоря - натъртих, хващайки ръката й. - Ще почервенееш като косата ми. Трябва...

Марли изтръгна рязко ръката си от хватката ми, но гласът й остана спокоен.

- Искам да постоя тук, Америка. По-приятно ми е.

По лицето й се четеше напрежение, което неуспешно

се опитваше да замаскира. Определено не се сърдеше на мен, но нещо я тормозеше.

- Хубаво. Но ми обещай да си намериш сянка. Слънчевите изгаряния са ужасно болезнени - постарах се да прикрия тревогата си и продължих към двореца.

На влизане реших да се уединя в Дамския салон. Не можех да отсъствам твърде дълго, а поне там се очакваше да няма никого. Само че вътре заварих Адел, седнала край прозореца, откриващ удобна гледка към събитията на двора. Обърна се, като ме чу да влизам, и ми прати скромна усмивка.

Отидох да седна до нея.

- Криеш се, а?

Тя продължи да се усмихва.

- Май да. Исках да се запозная с вас и да видя сестричката си, но мразя, когато семейните сбирки пре-растват в официални приеми. Действат ми на нервите.

- И аз не си падам по такива събития. Не мога да си представя какво е да са част от ежедневието ти.

- Обзалагам се - каза лениво Адел. - Ти си Петицата, нали ?

Въпросът й не прозвуча обидно. По-скоро се интересуваше дали съм от нейната партия.

- Аха, същата.

- Запомнила съм лицето ти. Държа се много мило на летището. И тя така би постъпила. - Кимна към градината, където се виждаше кралицата, и въздъхна. - Не знам как се справя. По-силна е, отколкото си мислят хората. - Вдигна чашата си и отпи глътка вино.

- Наистина прави впечатление на силна личност, но и на изискана дама.

Адел засия.

- Да, но има и нещо друго. Виж я.

Насочих вниманието си към кралицата и забелязах, че се взира отвъд моравата. Като проследих погледа й, очите ми попаднаха на Максън. Принцът разговаряше с кралицата на Суендуей и Селест, а едно от хлапетата се беше вкопчило в крака му.

- Щеше да е незаменим брат - коментира Адел. - Амбърли преживя три спонтанни аборта. Два преди неговото раждане и един - след това. Още не може да се отърси от скръбта, не го крие. Аз, за сметка на това, съм отгледала шест деца. При всяка наша среща ме мъчи вина.

- Едва ли те възприема така. Сигурна съм, че винаги се радва да ви види - уверих я аз.

Тя се обърна към мен.

- Знаеш ли какво я радва? Вие. Нека ти кажа какво търсят очите й в момента. Дъщеря. Вярва, че след края на Избора ще има две деца.

Отново отправих поглед към кралицата.

- Мислиш ли? Струва ми се леко отчуждена. Дори не сме разговаряли още.

Адел кимна.

- Имай търпение. Не смее да се привързва към всички ви, само за да ви гледа как си отивате една по една. Като останете по-малко, ще потърси компанията ви.

Погледът ми пак намери кралица Амбърли. После отскочи до Максън, до краля и накрая се върна при събеседничката ми.

Цял порой от мисли се изсипа в главата ми. Замислих се как преминаването от една каста в друга не руши семейните връзки. Как всички майки по света имат своите си тревоги. Как не изпитвах омраза към останалите момичета, независимо от поведението им. Как на всеки рано или късно му се налагаше да призове смелостта си. А накрая дойде и споменът за обещанието на Максън.

- Ще ме извиниш ли? Трябва да поговоря с един човек.

Тя глътна вино и ми махна ведро с ръка. Изтърчах от стаята и се върнах под ослепителното слънце в градината. Поогледах се и не след дълго зърнах Максън; с братовчедчето му се гонеха около един храст. Закрачих бавно към тях с усмивка на лице.

Най-накрая Максън спря на място и размаха ръце във въздуха, признавайки поражението си. Докато се заливаше от смях, обърна глава и ме видя. Още се хилеше, но когато погледите ни се срещнаха, усмивката му посърна. Проучи ме внимателно в търсене на някакъв белег за настроението ми.

Аз прехапах устна и сведох глава. Ясно беше, че за да осмисля преживяванията си като участничка в Избора, трябваше да взема под внимание и цял куп странични чувства, които ме бяха връхлетели изневиделица. Както и да ги приемах обаче, не биваше да ги натрапвам на други хора, особено на Максън.

Замислих се за кралицата - домакинстваща едновременно на гостуващи държавни лидери, близки родственици и цяла тумба непознати момичета. Дамата организираше събития и подкрепяше каузи. Даваше опора на съпруга си, на сина си и страната си. Тя -някогашната Четворка, която гордо таеше собствените си прискърбия и не позволяваше нито на скромното си минало, нито на болезненото си настояще да пречат на ролята й в обществото.

Погледнах Максън изпод мигли и му се усмихнах. В отговор той също се засмя и изшушука нещо на малчугана, който незабавно се обърна и побягна. После принцът вдигна ръка и подръпна ухото си. Аз му отвърнах със същото.