Избрани творби в два тома. Том втори

Габриел Гарсия МаркесТретото примирение

Ето го пак онзи шум. Същият — леден, режещ, отвесен шум, който вече толкова добре познаваше, но който сега му се струваше остър и мъчителен, сякаш за един ден беше отвикнал от него.

Въртеше се, бодлив и глух, в празната му глава. Сякаш някакъв шиш бе щръкнал между четирите стени на черепа му и ставаше все по-голям, извиваше се като спирала, удряше го отвътре и придаваше на неговия ствол от прешлени променливо трептене, съвсем несъзвучно с уверения ритъм на тялото му. Нещо се беше разглобило във физическия му строеж на твърд човек — нещо, което досега бе действувало както трябва, а сега блъскаше главата му отвътре с резки и твърди удари, нанасяни сякаш от костелива ръка, без плът, като ръка на скелет, и го караше да си спомня всички огорчения в живота. Почувствува животинско желание да свие юмруци и да притисне слепоочията си, набраздени от сини артерии, станали морави от силния натиск на безнадеждното му страдание. Искаше му се да попие в дланите на чувствителните си ръце шума, който го пробождаше с острия си, твърд като елмаз връх. Котешка тръпка пробяга по мускулите му, когато си представи, че преследва шума по изтерзаните кътчета на пламналата си, разцепвана от треската глава. Скоро щеше да го настигне. Но не. Шумът имаше хлъзгава, почти неуловима кожа. Само че той възнамеряваше да го настигне с помощта на добре разработена стратегия и с всичката сила на отчаянието си да го смачка веднъж завинаги. Втори път не ще позволи да влезе през ухото му. Нека сега излезе през устата му, през всяка негова пора, през очите му — нека изхвръкнат от орбитите си, докато минава той, нека ослепеят, докато гледат от дъното на своя разкъсан мрак бягащия шум. Не ще му позволи да притиска в стените на черепа му дребните си кристали, ледените си звезди. Такъв беше този шум — безкраен като удрянето на детска глава в стена от бетон. Като всички силни удари на всички твърди неща в природата. Но той няма повече да го измъчва — само да успее да го окръжи, да го изолира. Постепенно да съсича променливите очертания на собствената му сянка. И да го сграбчи. Да го притисне наистина веднъж завинаги, да го блъсне с всичка сила в паважа и яростно да го тъпче, докато се омаломощи съвсем и задъхан, може да каже, че е унищожил един шум, който го е измъчвал, подлудявал и който лети сега захвърлен на земята като ненужна, мъртва вещ.

Само че невъзможно му беше да притисне слепоочията си. Ръцете му се бяха смалили и бяха станали като ръце на джудже — къси, дебели, тлъсти. Опита се да разтърси глава. Разтърси я. Тогава шумът още повече се засили в черепа му, във вкоравения му, уголемен череп, и той усети как земното притегляне започна още по-силно да го дърпа надолу. Тежък и твърд беше този шум. Толкова тежък и твърд, че ако беше го настигнал и унищожил, щеше да има чувството, че е оскубал листенцата на оловено цвете.

И друг път беше го усещал със същата настойчивост. Усети го например в деня, когато умря за първи път. Когато при вида на някакъв труп осъзна, че това е неговият собствен труп. Погледна го и се опипа. Усети се недосегаем, безобемен, несъществуващ. Той наистина беше труп и вече усещаше по младото си и болнаво тяло присъствието на смъртта. В цялата къща атмосферата се беше втвърдила, сякаш сградата беше напълнена с цимент и в този грамаден блок — заедно с вещите, останали от времето, когато я изпълваше въздух — се намираше той, грижливо положен в ковчег от твърд, но прозрачен цимент. Та онзи път в главата му влезе същият шум. Колко далечни и студени усещаше стъпалата си там, в другия край на ковчега, където бяха наредили възглавници, защото ковчегът му беше още прекалено голям и трябваше да го пригодят, да приспособят мъртвото му тяло към новата, последна дреха. Покриха го с бяло и превързаха челюстта му с кърпа. Почувствува се красив — както беше увит в своя саван, — смъртно красив.

Лежеше в ковчега си, готов да бъде погребан, и въпреки това знаеше, че не е мъртъв. Знаеше, че ако се опита да стане, ще го стори с най-голяма лекота. Поне мислено. Само че не си заслужаваше. По-добре беше да се остави да умре там; да умре от „смърт“, каквато беше неговата болест. Някога лекарят беше казал сухо на майка му:

— Вашият син, сеньора, боледува от тежка болест: той е мъртъв. Въпреки това ние ще направим всичко възможно, за да запазим живота му и след смъртта. Чрез една сложна система за самозахранване ще направим тъй, че физиологичните му процеси да продължат. Ще се изменят само двигателните му функции, спонтанните движения. Ще знаем, познаваме, че е жив по растежа, който ще продължи също тъй нормално. Това е просто една „жива смърт“. Една действителна, истинска смърт…

Той помнеше думите му, само че без ред. Може би никога не ги беше чувал, може би те бяха плод на неговия мозък, когато температурата му се качваше при тифозната треска.

Когато потъваше в безсъзнание и бълнуваше. Когато четеше книгата за балсамираните фараони. Покачеше ли се температурата му, самият той се чувствуваше главен герой на тази книга. Оттогава бе започнала някаква празнота в неговия живот. Оттогава не можеше да различи, да си спомни кои събития бяха част от бълнуването му и кои от истинския му живот. Поради това сега се колебаеше. Може би лекарят никога не беше говорил за тази чудновата „жива смърт“. Та тя противоречи на логиката, невероятна е, просто нелепа. И това го караше да подозира сега, че всъщност наистина си беше мъртъв. Че от осемнадесет години беше мъртъв.

Тогава — по времето на смъртта си той беше седемгодишен — майка му поръча за него малък ковчег от зелено дърво, ковчег за дете, но лекарят нареди по-голям ковчег да му направят, ковчег като за възрастен човек с нормален ръст, защото малкият щял да спъне растежа му и той щял да се превърне в деформиран мъртвец или в ненормално развит жив човек. Или пък че спирането на растежа щяло да попречи да се проследи подобряването в състоянието му. Та по тези съображения майка му поръча да му сковат голям ковчег, като за труп на възрастен, и сложи в краката му три възглавници, за да може да го нагласи.

Скоро той започна да расте в ковчега — тъй че всяка година трябваше да изваждат по малко вълна от крайната възглавница, за да освободят място за порасналото му тяло. Тъй беше минал половин живот. Осемнадесет години. Сега беше двадесет и пет годишен и беше стигнал окончателния си, нормален ръст. Лекарят и дърводелецът бяха се излъгали в очакванията си, поради това бяха направили ковчега с половин метър по-дълъг. Те предполагаха, че ще има ръста на баща си, един полудив великан. Само че не стана тъй. От баща си наследи само гъстата брада. Гъста синя брада, която майка му все приглаждаше, че да изглежда прилично в ковчега. Тази брада много му досаждаше в горещи дни.

Но имаше нещо, което го тревожеше повече от „този шум“! Това бяха плъховете. Наистина, като дете нищо на света не го тревожеше повече, не му вдъхваше по-голям ужас от плъховете. А тъкмо тези отвратителни същества бяха привлечени от миризмата на свещите, запалени в нозете му. Изгризали бяха вече дрехите му и той знаеше, че съвсем скоро щяха да започнат и него да гризат, да ядат тялото му. Веднъж успя да ги види: пет лъскави, гладки плъха се катереха към ковчега му по крака на масата и го гризяха. Докато майка му забележи, от него ще останат само отпадъци, твърди и студени кости. Най-голям ужас му вдъхваше не мисълта, че плъховете ще го изядат. В края на краищата можеше да продължава да живее със скелета си. Тормозеше го най-много вроденият му страх от тези животинки. Кожата му настръхваше само при мисълта за тези космати същества, които тичаха по цялото му тяло, мушкаха се в гънките на кожата му и докосваха устните му с ледените си лапички. Един от тях се покатери до клепачите му и понечи да изгризе роговиците му. Видя му се голям, чудовищен в отчаяната си борба да продупчи ретината му. Стори му се тогава, че отново умира и цял-целеничък се отдаде на неизбежната забрава.

Спомни си, че беше стигнал най-големия ръст. Беше на двадесет и пет години и това означаваше, че няма да расте повече. Чертите на лицето му щяха да стават твърди, сериозни. Само че като оздравее, не ще може да разказва за детството си. Нямаше детство. Беше го прекарал мъртъв.

Майка му полагаше големи грижи за него по времето на прехода от детството към пубертета. Стараеше се в ковчега и в стаята да има идеална чистота. Сменяше често цветята във вазите и всеки ден отваряше прозорците да влезе чист въздух. С какво задоволство поглеждаше по онова време сантиметъра, като видеше, че е пораснал с няколко сантиметра! Изпитваше майчина радост, като усетеше, че е жив. Внимаваше също да не ходят у тях много чужди хора. В края на краищата неприятно и необяснимо беше, че години наред държат мъртвец в къщата. Тя беше самоотвержена жена. Само че много скоро започна да гасне вярата й. През последните месеци не беше пораснал нито един сантиметър. Майка му знаеше, че сега ще й бъде трудно да чувствува присъствието на живот в своя скъп покойник. Страхуваше се, че някоя сутрин ще осъмне наистина мъртъв, и може би затова оня ден я видя да се приближава тихичко към ковчега му и да души тялото му. Налегнало я беше отчаяние. Напоследък беше станала по-нехайна в грижите си и вече дори не си правеше труд да донася сантиметъра. Знаеше, че синът й няма да расте повече.

А той знаеше, че сега е „истински“ мъртъв. Усещаше го по приятния покой, на който организмът му се беше отдал. Всичко се беше променило несвоевременно. Незабележимото туптене, което само той можеше да долови, бе изчезнало от пулса му. Усещаше се тежък, сякаш упорита и могъща сила го теглеше към първичната субстанция на земята. Земното притегляне го дърпаше сега с безвъзвратна сила. Тялото му тежеше като истински, неоспорим труп. Но тъй по-малко се уморяваше. Не беше необходимо дори да диша, за да живее своята смърт.

Мислено, без да се докосва, обходи една по една всички части на тялото си. Там, на твърда възглавница, лежеше главата му, леко обърната наляво, с полуотворена уста, както си я представяше той, защото тънка струйка студен ветрец посипваше гърлото му с ледени зрънца. Прекършен беше като двадесет и пет годишно дърво. Опита може би да си затвори устата. Кърпата, която притискаше челюстта му, се беше разхлабила. Не можа да се намести, да се оправи или поне да заеме някаква „поза“, че да изглежда прилично като покойник. Мускулите му, крайниците му не се откликваха веднага на повика на нервната му система, както по-рано. Вече не беше нормалното момче от преди осемнадесет години, което можеше да се движи, както си поиска. Усети ръцете си отпуснати, повалени завинаги, притиснати в подплатените стени на ковчега. Коремът му беше твърд като кората на орехово дърво. А по-надолу краката му — непокътнати, точно каквито трябва да бъдат — допълваха неговата съвършена анатомия на вече пораснал човек. Тялото му лежеше тежко, но спокойно, удобно, без нищо да му убива — сякаш светът изведнъж бе спрял движението си и никой не нарушаваше тишината, като че ли всички бели дробове на земята бяха спрели да дишат, за да не нарушат крехкия покой на въздуха. Чувствуваше се щастлив като момче, легнало по гръб на прохладна гъста трева, загледано в някой висок облак, който се отдалечава по следобедното небе. Щастлив беше, макар да знаеше, че е мъртъв, че почиваше завинаги в ковчега си, покрит с изкуствена коприна. Съзнанието му беше съвсем ясно. Не беше както преди, след първата му смърт, през която се чувствуваше затъпял и глупав. Четирите свещи край него, подновявани на всеки три месеца, скоро щяха да догорят отново, и то тъкмо когато щяха да бъдат необходими. Усети близката свежест на влажните теменуги, донесени от майка му онази сутрин. Чувствуваше я в белите лилии, в розите. Но цялата онази ужасна действителност не будеше у него никакво безпокойство. Напротив, щастлив си беше там, самичък със своята самота. Щеше ли да го обземе страх после?

Кой знае. Трудно му беше да си помисли за онзи миг, когато чукът щеше да забие пироните в зеленото дърво и ковчегът щеше да изскърца под твърдата надежда, че отново ще стане дърво. Тялото му, притегляно сега с още по-голяма сила от властната земя, щеше да остане на дъното на гроба, сред влажна мека глина, а над него, през четири кубически метра пръст, щяха постепенно да заглъхват последните удари на лопатите на гробарите. Не. Там също нямаше да се уплаши. Това щеше да е просто продължение на неговата смърт, най-естествено продължение на сегашното му състояние.

Нямаше да остане вече нито един градус топлина в тялото му, гръбначният му мозък щеше да изстине завинаги и ледени звездички щяха да проникнат до мозъка на костите му. Колко хубаво щеше да свикне с новия си живот на мъртвец! Само че някой ден щеше да усети как твърдото му скеле се разпада, рухва и когато се опита да преповтори, да преброи една по една частите на тялото си, няма да ги намери. Ще усети, че няма точна, определена форма и с примирение ще разбере, че е загубил своята съвършена анатомия на двадесет и пет годишен мъж и се е превърнал в шепа безформена кал, без геометрични очертания.

В библейската кал на смъртта. Може би тогава ще почувствува лека тъга — тъга, че не е истински труп, с безупречна анатомия, а въображаем, абстрактен труп, съществуващ само в смътния спомен на роднините си. Ще разбере тогава, че му предстои да се изкачи по капилярните съдове на някое ябълково дърво и да се събуди в някоя есенна утрин захапан от гладно дете. Ще узнае тогава — и това наистина ще го натъжи, — че е загубил целостта си, че вече не е дори обикновен мъртвец, като всички други.

Последната нощ прекара щастливо, в самотната компания на собствения си труп.

Но на другия ден, когато през отворения прозорец проникнаха първите лъчи на топлото слънце, усети, че кожата му се е отпуснала. Наблюдава се известно време, спокоен, неподвижен. Остави полъхът на въздуха да потича по тялото му. Не можеше да се съмнява: това беше „миризмата“. През нощта трупната отрова, трупното разлагане беше влязло в действие. Организмът му беше започнал да се разлага, да гние както телата на всички мъртъвци. Тази миризма на развалено месо, разбира се, с нищо не можеше да се сбърка. Тя изчезваше и после пак се появяваше, още по-остра. Тялото му се беше разложило от топлината на предишната нощ. Да. Той гниеше. След няколко часа майка му ще дойде да смени цветята и още от прага ще я блъсне тази смрад на разложена плът. Тогава вече ще го отнесат да преспи своята втора смърт сред другите мъртъвци.

Но изведнъж страхът го мушна с юмрук в гърба. Страхът! Колко дълбока и пълна със смисъл дума! Днес чувствуваше истински, „физически“ страх. На какво ли се дължеше? Той го разбираше прекрасно и целият изтръпваше: вероятно не беше мъртъв. Бяха го сложили там, в този ковчег, който сега съвършено ясно усещаше — мек, подплатен, ужасно удобен, — и призракът на страха му отвори прозореца към истината: щяха да го погребат жив!

Не можеше да бъде мъртъв, щом като ясно осъзнаваше всичко — живота, който сновеше край него с тих шепот, топлия мирис на хелиотропите, който нахлуваше през отворения прозорец и се смесваше с миризмата. Напълно осъзнаваше бавното капене на водата от чешмата, песента на щуреца, който беше останал в ъгъла и продължаваше да пее, мислейки, че още не е съмнало.

Всичко опровергаваше смъртта му. Всичко друго освен миризмата. Но откъде можеше да знае той дали тази миризма е негова? Може би майка му предишния ден е забравила да смени водата във вазите и стеблата на цветята гниеха? Или пък може би плъхът, довлечен в неговата стая от котката, се е разложил от горещината? „Миризмата“ не можеше да бъде от неговото тяло.

Преди няколко минути се чувствуваше щастлив от смъртта си, защото мислеше, че е мъртъв. Един мъртвец може да изпитва щастие от безвъзвратното си положение, но жив човек не може да се примири да го погребат жив. Крайниците му обаче не откликваха на неговия зов. Не можеше никак да изрази вълненията си и това му навяваше ужас — най-големия ужас в неговия живот и в смъртта му. Ще го погребат жив. Той ще усети всичко. Ще разбере в кой миг ще заковат ковчега. Ще усети празнотата на тялото си, положено върху раменете на приятелите му, и с всяка стъпка на процесията тревогата и отчаянието му ще растат.

Напразно ще понечи да се надигне, да извика с всичките си изгаснали сили, да блъска отвътре по тъмния и тесен ковчег, за да разберат, че той още живее, че ще го погребат жив. Безполезно ще е. И този път крайниците му не ще откликнат на спешния последен повик на неговата нервна система.

Дочу шумове от съседната стая. Дали не е заспал? Дали целият този живот на мъртвец не беше просто кошмарен сън? Но тракането на съдовете не продължи. Това го натъжи и почти неприятно му стана. На него му се искаше всички съдове на земята да се строшат от един-единствен удар, до самия него, за да се събуди той по някаква външна причина, щом като волята му вече е безсилна.

Само че не. Това не беше сън. Той не се съмняваше, че ако беше сън, последният му опит да се върне към действителността нямаше да пропадне. Нямаше вече да се събуди. Усещаше колко е мек ковчегът му. А миризмата се беше появила отново, този път още по-силна — толкова силна, че той вече се съмняваше дали беше негова миризма. Искаше да види там роднините си, преди да е започнал да се разлага, защото видът на гнила плът ще ги отврати. Съседите ще се уплашат и ще побегнат от катафалката, с кърпа на устата. Ще плюят. Не. Така не. По-добре да го погребат. За предпочитане беше да излезе от „това“, колкото може по-скоро. Самият той искаше вече да се отърве от трупа си. Вече знаеше, че наистина е мъртъв или поне че е недоловимо жив. Разлика нямаше. Тъй или иначе, миризмата продължаваше.

С примирение щеше да изслуша последните молитви на изкълчен латински език, оставени без отзвук от съпровождащите го. Гробовният студ, размесен с кал и кости, щеше да проникне до костите му и може би щеше да разсее тази миризма. Може би — кой знае! — близостта на този миг ще го накара да излезе от летаргията си. Когато усети, че плува в собствената си пот, в гъста лепкава течност — както бе плувал в утробата на майка си, преди да се роди, — може би тогава ще е жив.

Но тогава ще бъде толкова примирен със смъртта, че може би ще умре от примирение.

(1947)

Габриел Гарсия МаркесДиалог пред огледалото

След като часове наред спа като светец, забравил грижите и тревогите на неотдавнашното разсъмване, човекът се събуди, когато слънцето вече беше високо и шумът на града нахлуваше властно в полуотворената стая. Бяха го владели вероятно — защото такова беше състоянието на духа му — тягостните и тревожни мисли за смъртта, за недвусмисления страх от нея; представял си беше навярно буцата пръст — сама по себе си глина, — заседнала под езика на брат му. Но ликуващото слънце, заляло градината, отклони вниманието му към друг живот — по-обикновен, по-земен и може би по-малко истински от неговия ужасен вътрешен свят. Започна съществуванието си на обикновен човек, на впрегнато в ежедневието животно и това го накара да си спомни — без да разчита на своята нервна система, на раздрънкания си черен дроб, — че за него е безвъзвратно невъзможно да спи като буржоа. Помисли си — и в това положително имаше известна доза буржоазна прецизност — за бъркотията от цифри, за финансовите главоблъсканици, които го чакаха в службата.

Осем и дванадесет. „Непременно ще закъснея.“ Прокара пръсти по бузата си. Антените на осезанието му възприеха грубата кожа с наболи косми като четина. После със свита в шепа длан опипа разсеяното си лице — опипа го грижливо, с ясното спокойствие на хирург, който знае къде е ядрото на тумора — и от меката повърхност на дланта му заблика навътре една неоспорима истина, която понякога бе разсейвала неговата потиснатост. Там, под мекото на пръстите му, а отдолу под мекото кост до кост неотменимата му анатомическа цялост бе притулила стройно единство от системи, мъничка вселена от тъкани, от по-малки светове, които го крепяха и издигаха обвивката му от плът към не толкова дълговечни висини, колкото естественото и дадено веднъж завинаги положение на костите му.

Да. С глава, заровена в меката възглавница, с отпуснато тяло, отдадено с всичките си части на покой, животът имаше водоравен вкус и това положение повече отговаряше на собствените му начала. Той знаеше, с едно нищо и никакво усилие — само да затвори клепачи — тази дълга, тази уморителна задача, която го чакаше, щеше да започне да се разрешава опростено, без компромиси с времето и пространството: без да става нужда неговото тяло — това чудо от химически процеси — да понесе и най-леката загуба, докато я изпълнява. Напротив, със затворени клепачи той щеше да спести всичките си жизнени сили и нямаше да си нанесе никакви органически щети. Потопено във водата на сънищата, тялото му щеше да се движи, да живее, да се развива, да приема други форми на съществувание, в които неговият действителен свят щеше да има за свои вътрешни нужди същата — ако не и по-голяма — наситеност с душевни вълнения, предостатъчни, за да чувствува, че живее, без да се накърнява физическата му цялост. Тогава съвместното съществуване с живи твари и с вещи щеше да е много по-лесно, макар че все пак поведението му щеше да е също като в живота наяве. Задачата да се избръсне, да вземе автобуса, да направи сметките на работа щеше да е проста и достъпна в съня му и щеше да му достави в края на краищата същото вътрешно удовлетворение.

Да. По-добре щеше да е да я изпълни по такъв изкуствен начин, както и беше започнал вече — запътил се беше през окъпаната, потъналата в слънце стая към огледалото. И щеше да продължи нататък, ако в този миг някаква тежка, груба и нелепа машина не бе разплискала топлата субстанция на неговия начеващ сън. Сега, след като се върна в общоприетия свят, проблемът безспорно придобиваше по-голяма сериозност. Въпреки това любопитната теория, внушена му току-що от неговата вялост, го бе подтикнала към разбирателство и от дълбините на своята човешка същност той усети, че устата му се разтяга в гримаса, която трябваше да представлява неволна усмивка. „Каква досада! (Вътре в себе си той продължаваше да се усмихва.) Трябва да се бръсна, когато след двайсет минути съм длъжен да бъда над счетоводните книги. Изкъпване — осем минути, ако е набързо — пет; закуска — седем минути. Стар, неприятен вкус на салам от магазина на Мабел: подправки, болтове, аптекарски стоки, ликьори — като кутията на… откъде да знам на кого, забравих думата. (Омнибусът във вторник се поврежда и закъснява със седем минути.) Пендора. Не, Пелдора. И така не е. Общо половин час. Няма време. Забравих думата… онази кутия, дето има всичко в нея. Започва с «П».“

Когато застана по халат пред умивалника, едно сънливо лице, чорлаво и небръснато, му хвърли отегчен поглед от огледалото. Лека уплаха го полази като студена струйка, когато позна в отражението образа на собствения си умрял брат — такъв биваше сутрин веднага след ставане. Същото уморено лице, същия поглед, неуспял още да се събуди.

Едно ново движение плисна в огледалото известно количество светлина, предназначено да извика изражение на задоволство, но едновременното връщане на светлината предизвика у него смешна гримаса. Вода. Горещата струя бликва като из ведро, обилна, и облак от гъста бяла пара се изпречва между него и стъклото. С бързо движение той се възползува от това вмешателство и успя да влезе в крак със собственото си време и с вътрешното време на огледалото.

Изправи се пред кожения каиш и по него засвятка леденото металическо острие на бръснача. А облачето пара се разсея и отново му показа другото лице, помътняло от физически усложнения, математически закони, в които геометрията опитваше да въведе нов обем, конкретна форма на светлината. Там пред него се намираше лицето с пулс, с туптене на неговото собствено присъствие, преобразено в гримаса, едновременно и усмихната, и подигравателна, и сериозна, която надничаше от влажното стъкло, втечнило парата.

Усмихна се. (Усмихна се.) Изплези се — на самия себе си. (Изплези се на отсрещния, действителния.) Езикът на онзи от огледалото беше обложен, жълт. „Не си добре със стомаха“ — определи той диагнозата без думи, само с гримаса. Пак се усмихна. (Пак се усмихна.) Но този път долови нещо глупаво, изкуствено и престорено в усмивката, която му се връщаше. Приглади си косата (приглади си косата) с дясната (с лявата) ръка и веднага засрамено отвърна поглед и изчезна. Обичаше да застане пред огледалото и да прави глупашки физиономии. Но си помисли, че всички пред огледалото правят същото и тогава още повече се възмути, осъзнал, че тъй като всички са глупаци, значи, той всъщност само отдава дан на простащината. Осем и седемнадесет.

Знаеше, че трябва да бърза, ако не иска да го изгонят от агенцията. От тази агенция, която от известно време се беше превърнала в изходно място на неговото собствено ежедневно погребение.

От докосването на четката сапунът вдигна пухкава белезникавосинкава пяна, която го отвлече от тежките му мисли. Това беше моментът, когато сапунеста течност се изкачваше по тялото му, по мрежата от артерии и улесняваше действието на цялата физиологическа машинария… След като се върна съвсем към нормалното, на него му се стори по-удобно да потърси в сапунисания си мозък онази дума, с която искаше да сравни магазина на Мабел. Пелдора. Грънчарницата на Мабел. Палдора. Саламджийницата или дрогерията. Или всичко заедно: Пендора.

Над сапунерката беше бухнала достатъчно пяна, но той продължаваше да разтърква четката почти страстно. Играта на мехурчетата му доставяше безгрижната радост на голямо дете, която бълникаше в сърцето му като евтин ликьор. Още едно усилие по дирите на преследваната сричка щеше да е тогава достатъчно, за да се разпукне думата, узряла и сочна, за да изплува от неговата небрежна памет, над онази гъста и мътна вода. Но и този път разпръснатите частички, отломени от едно и също цяло, не се съединяваха вярно, не образуваха органичното цяло и той беше готов да се откаже завинаги от думата. Пендора!

И вече беше време да се откаже от това безполезно търсене, защото (двамата вдигнаха поглед и очите им се срещнаха) неговият брат-близнак с бухнала от пяна четка беше започнал да покрива брадичката си със синкавобяла прохлада, движейки плавно и точно лявата си ръка (той му подражаваше с дясната), докато покри стръмната част. Отмести очи и събраните в остър ъгъл стрелки го изправиха пред решаването на нова теорема на тревогата: осем и осемнадесет. Много бавно я решаваше. С твърдата цел да свърши скоро той натисна извития като рог бръснач, послушно следващ движенията на кутрето му.

Като пресметна, че след три минути ще свърши бръсненето, той вдигна дясната си (лявата) ръка до височината на дясното (лявото) ухо, мислейки си пътем, че надали може да има нещо по-трудно от това да се бръснеш както отражението му в огледалото. Беше извлякъл от този факт цяла серия от сложни по-сложни изчисления с цел да провери скоростта на светлината, която ПОЧТИ едновременно отиваше и се връщаше, за да възпроизведе всяко движение. Но естетът, който живееше в него, след борба, приблизително равна на корен квадратен от скоростта, която би могъл да провери, победи математика и мисълта на артиста се насочи към движенията на бръснача, проблясващ ту зеленикаво, ту синкаво, ту белезникаво — според различното осветление. Бързо прокара острието по дясната (лявата) си буза до меридиана на устните — математикът и естетът бяха сега в мир — и със задоволство забеляза, че лявата буза на отражението лъсна чиста, с краища от сапунена пяна.

Още не беше изтърсил бръснача, когато откъм кухнята се донесе тежък дим с тръпчива миризма на печено месо. Усети някакво потръпване под езика и поток от лека и рядка слюнка изпълни устата му с властния вкус на горещо масло. Пържени бъбреци. Най-сетне някаква промяна в проклетия магазин на Мабел. Пендора. И Пендора не е. Бъбреците пращяха в соса, заплющяха в ушите му като дъжд — всъщност същия дъжд, който валеше на разсъмване. Затуй не бива да забравя галошите си и шлифера. Бъбреци със сос. Няма съмнение.

От всичките му сетива най-малко доверие заслужаваше обонянието. Но независимо от петте му сетива, независимо че този гастрономически празник можеше да произлиза само от оптимизма на неговите стомашни сокове, необходимостта да свърши колкото може по-скоро беше в този момент най-належащата необходимост и на петте му сетива. Точно и плавно (математикът и артистът се озъбиха) прокара бръснача отпред (отзад) назад (напред) до левия (десния) ъгъл на устните си, докато с лявата си (дясната) ръка притискаше косата си, улеснявайки по този начин минаването на металическото острие отпред (отзад) назад (напред) и отгоре (горе) надолу. Двамата (задъхани) едновременно завършваха тази работа.

Но вече накрая, когато доизпипваше лявата си буза с дясната ръка, забеляза собствения си лакът в огледалото. Видя му се голям, странен, непознат. С уплаха видя над лакътя едни очи, също големи и също непознати, опулено да следват движението на стоманата. „Някой се опитва да обеси брат ми. Нечия могъща ръка. Кръв! Винаги става тъй, когато се бръсна набърже.“

Потърси на лицето си съответното място, но пръстът му остана чист — опипването не даде никакъв резултат. Сепна се. По кожата му нямаше рани, но там, в огледалото, другият продължаваше да кърви. И вътре в него отново се надигна опасението, че тягостните преживявания от предишната нощ ще се повторят. Че сега, пред огледалото, отново ще го завладее чувството, че се раздвоява. Но ето я вече брадичката (кръгла; лица еднакви). За тия косми в трапчинката е нужен заострен бръснач.

Стори му се, че облак от неувереност тежи над припряното му отражение. Възможно ли е поради голямата бързина, с която се бръснеше (математикът взе изцяло положението в свои ръце), скоростта на светлината да не е достатъчна, за да измине необходимото разстояние и да отчете всичките движения? Би ли могъл той в бързането си да се доближи до отражението си в огледалото и да свърши бръсненето с едно движение по-рано от него? Или пък дали е възможно (артистът след кратка борба успя да измести математика) отражението му да е придобило свое самостоятелно съществование и да е решило — тъй като живее в опростено време — да свърши бръсненето по-бавно от своя външен субект?

Видимо обезпокоен, той отвори крана на горещата вода и усети как топлата, гъста пара се издига над него, докато плискането на водата по лицето пълни ушите му с гърлен шепот. Приятната грапавост на прясно изпрания пешкир по лицето му го накара да въздъхне с дълбокото задоволство на чистоплътно животно. „Пандора! Тъй беше: Пандора!“

Погледна учудено пешкира и затвори очи, смутен, а от огледалото едно лице също като неговото го наблюдаваше с големи глупави очи, с пресечена от морава нишка буза.

Отвори очи и се усмихна (усмихна се). Вече нищо не го интересуваше. „Магазинът на Мабел е кутия на Пандора!“

Горещият мирис на бъбреците със сос погали обонянието му, този път още по-настойчиво. И той почувствува със задоволство — наистина със задоволство — как вътре в душата му едно голямо куче замаха с опашка.

(1949)

Габриел Гарсия МаркесОчи на синьо куче

Тогава ме погледна. Мислех, че ме поглежда за първи път, но после, когато се обърна зад нощната лампа и аз продължих да чувствувам отзад на рамото си нейния хлъзгав и мазен поглед, разбрах, че аз нея бях погледнал за първи път, не тя мене. Запалих цигара. Глътнах лютивия, силен дим и завъртях стола на единия му заден крак. След това я видях там, както през всичките други нощи — застанала до нощната лампа и загледана в мен. Няколко кратки мига само се гледахме. Аз я гледах от стола, балансирайки на единия заден крак. Тя ме гледаше права, подпряла дълга, спокойна ръка на нощната лампа. Виждах осветените й клепачи, както през всичките нощи. Тогава си спомних, че й бях казал: „Очи на синьо куче.“ Без да дръпне ръка от нощната лампа, тя рече:

— Да. Никога вече няма да забравим това. — После излезе от светлинния кръг и въздъхна: — Очи на синьо куче… Навсякъде съм написала това.

Видях я, че отива към тоалетната масичка. Появи се в кръглото стъкло на огледалото и след едно проблясване на светлината пак ме загледа. Виждах я, че продължава да ме гледа с големите си очи, сиви като топла пепел — гледа ме и отваря инкрустираната с розов седеф кутийка. Видях я, че си пудри носа. Когато свърши, стана и тръгна отново към нощната лампа.

— Боя се някой да не сънува тази стая и да ми разхвърли нещата. — Протегна над пламъка същата дълга и потрепваща ръка, която бе топлила, преди да седне пред огледалото, и попита: — Ти не усещаш ли студа?

— Понякога — отвърнах.

— Сега трябва да ти е студено — рече тя.

И тогава разбрах защо не можех да седя на стола сам. Тъкмо студът правеше самотата ми осезаема.

— Сега усещам студ — отвърнах. — И странно, защото нощта е спокойна. Чаршафът ми трябва да се е смъкнал.

Тя не отговори. Отново тръгна към огледалото и аз пак се завъртях на стола, за да остана с гръб към нея. Без да я виждам, знаех какво прави. Знаех, че пак е седнала и гледа гърба ми — той беше успял да отиде до дъното на огледалото и там да срещне нейния поглед, който също бе имал точно необходимото време, за да стигне до дъното на огледалото и (преди ръката й да понечи да направи второ движение) да се върне до устните й, намазани сега с ярко червило още от първото движение на ръката пред огледалото. Виждах пред себе си гладката стена — също като сляпо огледало, в което не виждах нея, седнала зад гърба ми, но си представях къде щеше да бъде тя, ако вместо стената имаше огледало.

— Виждам те — казах й.

И видях в стената как тя вдига очи и ме вижда в гръб — на стола, в дъното на огледалото, с лице към стената. После я видях, че сведе отново клепачи и остана тъй, с очи в сутиена си, умълчана.

— Виждам те — повторих й.

И тя вдигна очи от сутиена си.

— Невъзможно е — рече.

Аз попитах защо.

— Защото си обърнат с лице към стената — отвърна тя, загледана пак в сутиена си.

Тогава аз завъртях стола. Стисках цигарата между устните си. Когато се обърнах към огледалото, тя пак стоеше до нощната лампа. Сега беше разтворила длани над пламъка — като две разперени кокоши крила, сложени за печене — и пръстите й хвърляха сянка върху лицето.

— Струва ми се, че ще се простудя — каза. — Този град сигурно е направен от лед.

Обърна лицето си в профил и бакърената й кожа изведнъж се натъжи.

— Направи нещо, за да не изглеждаш такава — рекох.

И тя се залови да се разсъблича — дреха по дреха, като започна отгоре, от сутиена.

— Ще се обърна към стената.

— Няма нужда. Тъй или иначе, ще ме видиш, както ме видя, когато беше обърнат с гръб.

И още недоизрекла думите си, разсъблече се почти напълно и пламъкът заоблизва дългата й бакърена кожа.

— Винаги съм искал да те видя тъй, с дълбоки дупки по кожата на корема, сякаш са те надупчили с пръчки.

Преди още да осъзная, че думите ми звучат грубо пред нейната голота, тя застина неподвижно в кръга на нощната лампа, да се погрее, и каза:

— Понякога имам чувството, че съм от метал.

После замълча. Положението на ръцете й над пламъка леко се промени.

— Понякога, в други сънища, съм мислил, че си просто бронзова статуйка от някой музей — рекох аз. — Може би затова все ти е студено.

— Когато заспя на сърцето си, усещам как тялото ми става кухо, а кожата ми заприличва на ламарина. Като заблъска кръвта ми отвътре, все едно, някой ме вика, почуква ме с пръсти по корема. Тогава долавям в кревата собствения си металически звук. Също като че ли наистина съм бронзова статуя, както казваш ти.

И се приближи още повече до лампата.

— Бих искал да те чуя — казах.

А тя ми отговори:

— Ако някой път се срещнем, долепи ухо до ребрата ми, когато заспя на лявата си страна, и ще чуеш как кънтя. Винаги съм желала да го сториш.

Докато говореше, чувах я, че диша дълбоко. И добави, че от години само това правела. Главната й цел била да ме срещне в живота наяве с помощта на опознавателните думи: „Очи на синьо куче“. По улиците говорела на висок глас: „Аз съм онази, която идва в сънищата ти всяка нощ, и ти казвам: «Очи на синьо куче»“. По такъв начин можела да каже тези думи на единствения човек, способен да ги разбере. Ходела по ресторантите и преди да поръча нещо, казвала на келнерите: „Очи на синьо куче.“ Но келнерите почтително й се покланяли и никой от тях не си спомнял да е казвал някога в сънищата си подобни думи. После ги написвала на салфетките, надрасквала ги с ножа върху лака на масите: „Очи на синьо куче“. И по мръсните стъкла на хотелите, на гарите, на всички обществени сгради пишела с показалец: „Очи на синьо куче“. Веднъж влязла в някаква дрогерия и усетила същата миризма, която имало в стаята й една нощ, след като ме сънувала. „Трябва да е някъде наблизо“ — помислила си, като видяла чистия, покрит с нови плочки под на дрогерията. Тогава се приближила към продавача и му казала: „Все сънувам един мъж, който ми казва, че имам очи на синьо куче.“ Продавачът я погледнал в очите и казал: „Очите ви наистина са такива, сеньорита.“ А тя му рекла: „Необходимо ми е да срещна мъжа, който насън ми говори тези думи.“ Продавачът прихнал да се смее и се отдалечил към другия край на тезгяха. Тя продължавала да гледа чистите плочки и да усеща миризмата. Отворила чантата си, застанала на колене и с червилото си написала на плочките: „Очи на синьо куче“. Продавачът се върнал от другия край на тезгяха и й рекъл: „Сеньорита, изцапахте плочките.“ Дал й влажен парцал и й казал да ги изчисти. Все тъй изправена до нощната лампа, тя ми разказа как целия следобед мила плочките на четири крака и повтаряла: „Очи на синьо куче“, докато на вратата се струпали хора и завикали, че е луда.

Когато тя свърши своя разказ, аз продължавах да седя в ъгъла и да балансирам върху единия крак на стола.

— Всеки ден се мъча да си спомня изречението, с което трябва да те намеря — казах й. — Сега ми се струва, че до утре няма да го забравя. Но винаги казвам същото, а като се събудя, не помня какви бяха думите, с които мога да те намеря.

— Самият ти ги измисли още първия път.

— Измислих ги, като видях пепелявосивите ти очи, но никога не си ги спомням на следващата сутрин.

И тя, стиснала юмруци до лампата, въздъхна дълбоко:

— Да можех да си спомня поне в кой град написах това…

Стиснатите й зъби блеснаха над пламъка.

— Бих искал да те пипна сега — рекох.

Тя вдигна очите си, загледани в светлината, вдигна горящия си поглед, напечен също като нея, като ръцете й, и аз почувствувах, че ме видя — там в ъгъла, където продължавах да седя и да се люлея на стола.

— Никога не си ми казвал това — промълви.

— Сега ти го казвам и е истина.

От другата страна на лампата тя ми поиска цигара. Угарката беше изчезнала измежду пръстите ми. Забравил бях, че пуша.

— Не знам защо не мога да си спомня къде го написах — каза тя.

— По същата причина, поради която аз утре не ще мога да си спомня думите.

Тя тъжно ми възрази:

— Не е затова, а защото понякога ми се струва, че и това съм сънувала.

Станах и тръгнах към лампата. Тя беше малко по-нататък и докато вървях към нея, знаех, че няма да мина отвъд лампата. Протегнах й цигарата. Тя я стисна между устните си и се наведе да стигне пламъка, преди аз да успея да запаля клечката.

— В някой град на света по всички стени трябва да са написани тези думи: „Очи на синьо куче“ — казах. — Ако утре си ги спомня, ще тръгна да те търся.

Тя пак вдигна глава. Въгленчето вече гореше между устните й.

— Очи на синьо куче… — въздъхна тя, спомняйки си, с увиснала над брадичката цигара и примижала с едно око. После вдъхна дима, с цигара между пръстите, и възкликна: — Това е вече друга работа! Започвам да се стоплям!

Каза го с топъл, сякаш неуловим глас. Като че ли не го беше изрекла, ами го беше написала на лист хартия и беше доближила листа до пламъка; докато аз четях: „Започвам да…“, тя въртеше листа, стиснат между палеца и показалеца й, той се стапяше и аз едва успях да дочета: „… се стоплям“, преди листчето да изгори напълно и да падне на земята, набръчкано, смалено, превърнато в лек прашец от пепел.

— Така е по-добре — казах. Понякога ме хваща страх, като те гледам как трепериш до лампата.

Виждахме се от няколко години. Случваше се, когато бивахме вече заедно, някой навън да изтърве лъжичка и да ни събуди. Постепенно разбрахме, че нашето приятелство е подчинено на вещите, на най-прости явления. Срещите ни свършваха винаги тъй, с падането на някоя лъжичка призори.

Сега тя стоеше до нощната лампа и ме гледаше. Аз си спомних, че и преди ме беше гледала тъй — в онзи далечен сън, когато аз завъртях стола на задните му крака и се озовах пред непозната жена с пепелявосиви очи. Тъкмо през този сън я попитах за първи път: „Коя сте вие?“ А тя ми отговори: „Не помня.“ — „Но струва ми се, че сме се виждали“ — възразих аз. „Струва ми се, че съм ви сънувала в тази същата стая“ — каза тя с безразличен глас. „Точно тъй, започвам да си спомням“ — рекох. „Колко интересно! Ние наистина сме се срещали в други сънища“ — възкликна тя.

Смукна два пъти от цигарата си. Аз още стоях пред лампата, когато изведнъж се взрях в нея. Изгледах я от горе до долу. Все като бакърена си беше, но вече не от твърд и студен метал, а от мек, от ковък жълт бакър.

— Бих искал да те докосна — повторих.

И тя рече:

— Всичко ще развалиш.

— Сега това няма значение. Само да обърнем възглавницата и отново ще се срещнем.

И протегнах ръка над лампата. Тя не се помръдна.

— Всичко ще развалиш — каза пак, преди да съм успял да я докосна. — Ако заобиколиш лампата, може би ще се събудим, стреснати, кой знае в коя част на света.

Но аз настоях:

— Няма значение.

— Ако обърнем възглавниците, ще се срещнем отново — каза тя. — Само че ти, като се събудиш, вече няма да помниш нищо.

Започнах да пристъпвам към ъгъла. Тя остана зад мен, да си топли ръцете на пламъка. Още не бях стигнал до стола си, когато я чух да казва:

— Събудя ли се посред нощ, въртя се в кревата с конци от възглавницата по коляното и повтарям до сутринта: „Очи на синьо куче“.

Тогава се обърнах с лице към стената.

— Зазорява се вече — казах, без да я погледна. — Когато удари два, бях буден, а оттогава мина много време.

И се запътих към вратата. Бях хванал вече дръжката, когато отново чух нейния равен, еднакъв глас:

— Не отваряй тази врата. Коридорът е пълен с тежки сънища.

— Ти откъде знаеш? — попитах я.

— Знам, защото преди малко бях там и трябваше да се върна, щом забелязах, че съм заспала на сърцето си.

Аз бях открехнал вратата. Дръпнах я малко и прохладен, нежен полъх ми донесе свежия мирис на пръст, на мокро поле. Тя пак заговори и аз се обърнах, като все подръпвах закачената на безмълвни панти врата.

— На мене ми се струва, че тук навън няма никакъв коридор — казах. — Усещам мирис на поле.

— Аз знам това по-добре от теб — настоя тя, малко далечна вече. — Цялата работа е там, че навън има една жена, която сънува полето. — Скръсти ръце над пламъка и продължи: — Онази, дето все искала да има къща в полето, а нито веднъж не могла да излезе от града.

Спомних си, че бях виждал тази жена в предишен свой сън, но знаех, изправен пред доста отворената вече врата, че след половин час трябва да сляза за закуска. И казах:

— Тъй или иначе, трябва да изляза оттук, за да се събудя.

Навън вятърът помаха с криле, после се укроти и тогава се чу дишането на спящ човек, който се е обърнал току-що в кревата. Вятърът от полето затихна. Вече нямаше никакъв мирис.

— Утре по това ще те позная — казах. — Щом видя на улицата някоя жена да пише по стените „Очи на синьо куче“, ще позная, че си ти.

С тъжна усмивка — усмивка, изразяваща вече примирение пред невъзможното, пред недостижимото — тя отвърна:

— Само че ти нищо няма да си спомниш през деня. — Отново сложи ръце на лампата и с помрачено от горчива мъглица лице добави: — Ти единствен не помниш нищо от сънищата си, след като се събудиш.

(1950)

Габриел Гарсия МаркесНегърът Набо, който накара ангелите да го чакат

Набо лежеше по очи на мъртвата трева. Усещаше как миризмата на конска пикоч се впива в тялото му. Усещаше на сивата си лъскава кожа горещата жарава на последните коне, но кожата си не усещаше. Също като че ли беше заспал от последния удар на подкованото копито по челото и сега имаше това чувство. Двойствено чувство, което му разкриваше едновременно миризмата на мокра конюшня и многогласото бръмчене на безбройните невидими насекоми в сеното. Отвори клепачи. Затвори ги отново и остана неподвижен, проснат, вдървен, както бе лежал целия следобед, с чувството, че расте без време. Докато някой рече зад гърба му:

— Хайде, Набо, стига си спал.

Обърна се. Конете не видя, но видя, че вратата беше затворена. Набо сигурно си помисли, че животните са някъде в тъмното, макар че не ги чуваше нетърпеливо да удрят с копита. Помисли, че онзи, дето му говореше, не е в конюшнята, ами отвън, защото вратата беше затворена отвътре и залостена с мандалото. Гласът зад гърба му пак се обади:

— Наистина, Набо, стига си спал. От три дни все спиш…

Едва тогава Набо отвори очи както трябва и си спомни:

— Лежа тука, защото ме ритна един кон.

Нямаше представа в какъв час живее. Дните бяха останали назад. Сякаш някой бе изтрил с мокра гъба онези далечни съботни вечери, когато ходеше на площада в селото. Забрави за бялата си риза. Забрави, че има зелено сомбреро, от зелена слама, и тъмен панталон. Забрави, че няма обуща. Всяка събота вечер Набо отиваше на площада и сядаше, мълчалив, в единия край, само че не за да слуша музиката, а за да гледа негъра. Всяка събота ходеше да го гледа. Негърът носеше очила с рамки от черупка на морска костенурка, завързани за ушите му, и свиреше на саксофон пред един от задните пултове. Набо виждаше негъра, но негърът не виждаше Набо. Във всеки случай, ако някой беше обърнал внимание, че Набо ходи редовно на площада в събота вечер, за да гледа негъра, и го беше попитал — не сега, защото вече нищо не помни — дали негърът го е забелязал някой път, Набо щеше да отговори, че не е. След като изчеткаше конете, друго не правеше — гледаше негъра.

Една събота негърът не беше на мястото си в оркестъра. Набо трябва да си е помислил най-напред, че онзи няма вече да свири в народните концерти, въпреки че пултът му си беше там. Макар че тъкмо защото пултът му си беше там, после реши, че негърът ще дойде следващата събота. Но следващата събота нито дойде, нито пултът му беше на мястото си.

Набо се обърна на една страна и видя човека, който му говореше. Отначало не го позна — мракът в конюшнята скриваше лицето му. Човекът беше седнал на някаква издатина, в пода и докато приказваше, все се пляскаше по коленете.

— Ритна ме един кон — повтори Набо, мъчейки се да познае човека.

— Това е истина — рече онзи. — Сега конете ги няма и ние те чакаме да дойдеш в хора.

Набо разтърси глава. Още не беше започнал да мисли, но вече му се струваше, че го е виждал. Човекът твърдеше, че чакали Набо да отиде в хора. Набо нищо не разбираше, но и не се учудваше, че някой може да му каже подобно нещо, защото всеки ден, докато четкаше конете, измисляше разни песни, за да ги забавлява. После пък пееше в салона, забавляваше нашата няма дъщеря — със същите песни, дето ги пееше на конете. Само че нашето момиче живееше в друг свят, в света на салона, и седеше с вперени в стената очи. Ако някой му беше казал, когато пееше, че ще го заведе в хор, той нямаше да се изненада. Сега още по-малко се изненада, защото не разбираше. Беше уморен, замаян, затънял.

— Искам да знам къде са конете — рече.

— Нали ти казах, че не са тука — отвърна онзи. — Искахме само да привлечем един глас като твоя.

Може би, проснат ничком върху сеното, Набо чуваше, но не можеше да заличи болката от подковата в челото си от другите объркани усещания. Обърна глава на сеното и заспа.

Още две-три седмици Набо продължаваше да ходи на площада, макар че негъра вече го нямаше в оркестъра. Ако беше попитал какво е станало с негъра, може би някой щеше да му обясни. Само че той не попита, ами продължи да ходи на концертите, докато един друг човек, с друг саксофон, не зае мястото на негъра. Тогава Набо се увери, че негърът няма вече да дойде, и реши той също да не ходи повече на площада. Когато се събуди, стори му се, че е спал съвсем малко. Миризмата на мокро сено още му лютеше в носа… Още цареше мрак пред очите му, наоколо му. Но онзи още седеше в ъгъла. Глухият и кротък глас на човека, дето се пляскаше по коленете, рече:

— Чакаме те, Набо. От две години все спиш и не искаш да станеш.

Тогава Набо пак затвори очи. После ги отвори. Вгледа се в ъгъла и доста объркан, отново съзря човека. Едва тогава го позна.

Ако ние у дома знаехме какво прави Набо на площада всяка събота вечер, когато престана да ходи, щяхме да си помислим, че е престанал, защото в къщи вече имаше музика — бяхме донесли един грамофон да забавляваме дъщеря си. Стана нужда някой да го навива през целия ден и най-естественото беше този някой да бъде Набо. Когато нямаше работа около конете, можеше да навива грамофона. Момичето седеше и слушаше плочите. Понякога, докато музиката звучеше, момичето слизаше от стола — с потекли лиги, с вперени в стената очи — и се дотътряше до столовата. Набо вдигаше иглата и започваше да пее. В началото, когато дойде в къщи и ние го попитахме какво умее да върши, Набо каза, че знаел да пее. Само че това на никого не направи впечатление. На нас ни трябваше момче, което да четка конете. Набо остана и продължи да си пее, сякаш го бяхме взели да пее, а четкането на конете беше развлечение, което правеше работата му по-лека. Това продължи повече от година, докато накрая ние двамата в къщи свикнахме с мисълта, че детето няма да проходи, никого няма да познава и все ще е мъртво и самотно момиче, все ще слуша грамофона, безучастно загледано в стената, докато не го вдигнем от стола и не го заведем в стаята. Тогава престана да ни боли, но Набо предано и редовно продължаваше да навива грамофона. Това се случи в онези дни, когато Набо още не беше престанал да ходи на площада всяка събота вечер. Един ден, докато момчето беше в конюшнята, някой изрече откъм грамофона: „Набо.“ Ние бяхме в коридора и никак не ни занимаваше кой какво може да каже. Но когато за втори път чухме: „Набо“, вдигнахме глави и попитахме:

— Кой е при детето?

— Никого не видях да влиза — отговори някой.

— Убеден съм, че чух един глас да казва: „Набо“ — добави някой друг.

Отидохме да видим и намерихме детето само — седнало на пода, облегнато на стената.

Набо се прибра рано и си легна. От следващата събота престана да ходи на площада, защото вече бяха заместили негъра, а след три седмици един понеделник грамофонът засвири, докато Набо се намираше в конюшнята. Отначало никой не обърна внимание. Едва после, когато видяхме негърчето да идва, пеейки и ръсейки още вода от конете, попитахме го:

— Ти откъде мина?

— През вратата — каза. — От обед досега бях в конюшнята.

— Грамофонът свири. Не го ли чуваш?

И Набо каза, че го чува.

— Кой го нави? — попитахме.

И той сви рамене:

— Детето. От известно време все то го навива.

Тъй продължиха нещата до деня, когато го намерихме захлупен върху сеното, затворен в конюшнята, с отпечатана в челото подкова. Повдигнахме го за раменете и Набо рече:

— Лежа тук, защото ме ритна един кон.

Само че никой не се интересуваше какво може да каже той. Интересуваха ни студените му, мъртви очи и пълната му с гъста зелена пяна уста. Цялата нощ плака, изгарян от треска, бълнува, приказва за гребена, дето го загубил в сеното в конюшнята. Това беше първия ден. На следващия, когато отвори очи и каза: „Жаден съм“ и ние му дадохме вода и той я изпи всичката на един дъх и на два пъти поиска още малко, попитахме го как се чувствува.

— Чувствувам се тъй, сякаш ме е ритнал кон — рече.

И продължи да бълнува целия ден и цялата нощ. Накрая седна в кревата, посочи нагоре с пръст и каза, че конете препускали цялата нощ и не му дали да спи. Вече не бълнуваше, но продължаваше да приказва, докато не му пъхнаха кърпа в устата. Тогава Набо започна да пее през кърпата — за да покаже, че чува до ухото си дишането на конете — и да посяга за вода над затворената врата. Когато му махнахме кърпата, за да хапне нещо, обърна се към стената и всички помислихме, че заспа. Дори е възможно да е дремнал малко. Но когато се събуди, вече не беше в кревата. Ръцете и краката му бяха вързани за една греда в стаята. Както беше вързан, Набо започна да пее.

След като го позна, Набо каза на човека:

— Аз съм ви виждал и преди.

— Виждаше ме на площада всяка събота — рече онзи.

— Наистина. Аз пък мислех, че само аз ви виждам, а вие не ме виждате.

— Никога не съм те виждал, но после, когато престанах да ходя там, усетих, че някой вече не ме гледа в съботен ден.

И Набо рече:

— Вие престанахте да идвате, но аз ходих там още три-четири седмици.

А човекът, все тъй без да мръдне, отвърна, пляскайки се по коленете:

— Не можех вече да идвам на площада, макар че само това си заслужаваше да правя.

Набо понечи да се надигне, разтърси глава в сеното и продължи да чува упорития глас, докато накрая пак заспа, без дори да усети. Откакто го беше ритнал конят, все тъй ставаше с него. И все чуваше гласа:

— Чакаме те, Набо. Вече дори не може да се пресметне от колко време спиш.

Четири седмици след като негърът изчезна от оркестъра, Набо се залови да вчеше опашката на един от конете. Никога не беше го правил. Само ги четкаше и в същото време си пееше. Но в сряда отиде на пазара, видя един гребен и си каза: „Този гребен е за вчесване на конски опашки.“ Та тогава се случи онова с коня, дето го ритна и го направи шантав за цял живот. Преди десет-петнадесет години беше. Някой рече в къщи:

— По-хубаво да беше умрял тогава, а не да оглупее завинаги и цял живот да приказва врели-некипели.

Но от онзи ден, когато го затворихме, никой не го беше виждал. Само знаехме, че е там, затворен в стаята, и че оттогава дъщеря ни не беше навивала грамофона. Но в къщи едва ли някой искаше да знае това. Бяхме го затворили като кон — сякаш ритването беше му предало тъпотата, беше вдълбало в челото му всичката глупост на конете, животинското в тях. И го отделихме от другите между четири стени — като че ли бяхме решили да го уморим с туй затваряне, защото нямахме достатъчно хладнокръвие да го убием по друг начин. Тъй минаха четиринадесет години, докато едно от децата порасна и каза, че иска да го види. И отвори вратата.

Набо пак погледна човека.

— Един кон ме ритна — каза му.

— Ти от векове само туй повтаряш, а ние все те чакаме в хора — рече онзи.

Набо пак разтърси глава, пак зарови раненото си чело в сеното и му се стори, че си спомня как стана всичко.

— За първи път вчесвах опашката на кон.

— Ние пожелахме да стане тъй, за да дойдеш да пееш в хора.

— Не биваше да купувам гребена — каза Набо.

— Тъй или иначе, все щеше да се натъкнеш на него — възрази човекът. — Ние бяхме решили да купиш този гребен и да вчешеш опашките на конете.

— Никога не бях заставал отзад.

А човекът, все тъй спокоен, все без да проявява никакво нетърпение, каза:

— Но ето че застана и конят те ритна. Това беше единственият начин да дойдеш в хора.

И разговорът продължи — неумолим, всекидневен, — докато един ден някой се сети:

— Близо петнадесет години никой не е отварял тази врата.

Когато отвориха вратата, дъщеря ни седеше, загледана в стената (никак не беше пораснала; прехвърлила беше тридесетте и в клепачите й бе започнала да се появява тъга). Тя обърна глава и започна да души на другата страна. А като затвориха вратата, казаха:

— Набо е спокоен. Вече не се движи вътре. Някой ден ще умре и само по миризмата ще разберем.

— По храната ще разберем — добави някой. — Досега не е преставал да се храни. Добре му е тъй, затворен, никой не го безпокои. От задната страна му влиза хубава светлина.

И нещата продължиха по същия начин. Само дъщерята все гледаше към вратата и душеше горещите изпарения, които се процеждаха през цепнатината. Нищо не се променяше. Докато веднъж на разсъмване дочухме откъм салона металическо поскърцване и си спомнихме, че същият звук се чуваше, когато Набо навиваше грамофона. Станахме, запалихме лампата и чухме първите тактове на забравената песен, на тъжната песен, която толкова отдавна беше погребана в плочите. Скърцането продължаваше — все по-напрегнато и по-напрегнато — и изведнъж се чу сухо изтракване. Тъкмо тогава ние влязохме в салона и чухме, че плочата продължава да свири. В ъгъла до грамофона видяхме дъщерята, загледана в стената, вдигнала нагоре дръжката, откачена от пеещата кутия. Стояхме неподвижно. Дъщерята също не помръдна — продължаваше да стои, все тъй спокойна, вцепенена, загледана в стената и с вдигната нагоре дръжка. Ние нищо не казахме и се върнахме в спалнята — нали някой някога ни беше казал, че дъщерята умее да навива грамофона. С такива мисли в главата, ние будувахме, заслушани в изтърканата мелодийка от плочата, която продължаваше да се върти с остатъка от силата на скъсаната пружина.

Предишния ден, когато отвориха вратата, вътре миришеше на биологически отпадъци, на мъртво тяло. Онзи, който отвори, извика:

— Набо! Набо!

Но отвътре никой не отговори. До пролуката беше оставена празната чиния. Три пъти на ден пъхваха под вратата чинията и три пъти чинията излизаше обратно, без храна. По това съдехме, че Набо е жив. Но само по това.

Вече не се движеше вътре, вече не пееше. И трябва да е било след затварянето на вратата, когато Набо каза на човека:

— Не мога да дойда в хора.

Човекът го попита защо и Набо рече:

— Защото нямам обувки.

Онзи повдигна краката си и каза:

— Това няма значение. Тук никой не носи обувки.

Набо видя жълтите, корави стъпала на босите му крака, които човекът държеше вдигнати.

— Цяла вечност седя тук — обади се той.

— Конят преди малко ме ритна — възрази Набо. — Сега ще си полея главата с малко вода и ще ги заведа да се поразходят.

А човекът каза:

— Конете вече нямат нужда от тебе. Вече няма коне.

И ти трябва да дойдеш при нас.

Набо рече:

— Конете трябва да са тука.

Понадигна се, зарови ръце в сеното. Онзи добави:

— От петнайсет години няма кой да се грижи за тях.

А Набо драскаше пода под сеното:

— Гребенът още трябва да е тук някъде.

— Вече петнайсет години, откак са затворили конюшнята — продължаваше човекът. — Сега е пълна с боклуци.

— Чак толкова боклуци не могат да се натрупат за един следобед — рече Набо. — Докато не намеря гребена, няма да мръдна оттука.

На другия ден, след като запънаха отново вратата, отвътре пак се чу шум като от тежки движения. После нищо не помръдна вътре. Никой нищо не каза, когато се чу първото изскърцване и вратата започна да поддава, натисната от някаква свръхестествена сила. Отвътре се чуваше сякаш тежкото дишане на запряно в обор животно. Накрая ръждясалите панти изтракаха, строшиха се и тогава Набо отново разтърси глава:

— Докато не намеря гребена, няма да дойда в хора. Тук някъде трябва да е.

И започна да рови в сеното, да го дроби, да драска по пода, докато човекът не каза:

— Е добре, Набо. Щом като само това ти липсва, за да дойдеш в хора, търси гребена.

Наведе се напред с помрачено от търпеливо пренебрежение лице, подпря длани в дървената преграда и добави:

— Хайде, Набо. Аз ще се погрижа никой да не може да те спре.

Тогава вратата се изкърти и грамадният, подобен на животно негър с грубия белег на челото (въпреки че бяха минали петнадесет години) излезе с вдигнати застрашително юмруци, блъскайки се в мебелите, препъвайки се в разни вещи, с увиснали на китките му парчета от въжето, с което го бяха вързали преди петнадесет години (когато още беше малко тъмнокожо момченце конярче), крещейки ДИВО по коридорите. Като буря блъсна с рамо вратата и преди да стигне до вътрешния двор, мина покрай дъщеря НИ, която още от миналата нощ седеше с дръжката на грамофона в ръка (като видя черната разюздана сила, спомни си нещо, отдавнашна дума може би), излезе на двора да търси конюшнята, отнесъл с рамото си огледалото от салона, само че без да забележи дъщерята (нито грамофона до нея, нито огледалото), и обърна лице към слънцето, със затворени очи, като сляп (а вътре продължаваха да дрънчат строшени огледала), и хукна без посока, като спънат кон, инстинктивно търсейки вратата на конюшнята, която петнадесет години затвор бяха заличили от паметта му, но не и от подсъзнанието му (от онзи далечен ден, когато вчеса опашката на коня и оглупя за цял живот), оставяйки след себе си разруха, разочарование, бъркотия — като бик, завързан в пълно със стъкларии помещение, — докато накрая стигна до задния двор (но още не беше намерил конюшнята) и разрови земята със същата буреносна ярост, с която беше повлякъл огледалото, мислейки може би, че като разрови сеното, ще се надигне отново миризмата на конска пикоч, преди той да е стигнал до вратата на конюшнята (по-силен вече от собствената си буйна сила), преди да я блъсне и да падне вътре по очи, може би умиращ, но все още заслепен от животинската ярост, която преди половин секунда не му позволи да чуе момичето, а то вдигна дръжката, като го видя, и с протекли слюнки, но без да мръдне от стола, без да раздвижи устни, въртейки дръжката на грамофона във въздуха, си спомни единствената дума, която бе научила да произнася в живота си, и я извика от салона: „Набо! Набо!“

(1951)

Габриел Гарсия МаркесНякой ги разрежда тези рози

Днес е неделя и престана да вали, затуй мисля да занеса букет рози на моя гроб. Червени и бели рози — от онези, дето тя отглежда за украса на олтари и за венци. Сутринта беше нещо натъжена — навярно от тази мрачна и навяваща страх зима, която ме накара да си спомня хълма, където хората от селото погребват своите мъртъвци. Голо място е, без дървета. Помитат го само изпратените от провидението капки, които се връщат, след като вятърът отмине. Сега, като престана да вали, обедното слънце трябва да е вкоравило хлъзгавата като сапун повърхност на хълма и аз ще мога да стигна до гроба, на чието дъно почива моето детско тяло, сега вече неузнаваемо, раздробено от корени и червеи.

Тя е коленичила пред своите светии. Откак престанах да се движа из стаята, след като пропадна първият ми опит да стигна до олтара и да взема най-пламенните и свежи рози, тя е все вглъбена в себе си. Може би днес щях да успея, но кандилото примигна и тя, събудена от дълбокия си унес, вдиша глава и погледна към ъгъла със стола. Трябва да си е помислила: „Пак вятърът“, защото наистина нещо изскърца до олтара и помещението се олюля за миг, сякаш се развълнува повърхността на блатото от спомени, трупани в нея толкова време. Тогава разбрах, че трябва да дочакам друг удобен случай, за да взема розите, защото тя беше вече нащрек, все гледаше стола и можеше да усети на лицето си полъха от ръцете ми. Сега трябва да я почакам да излезе от стаята, след малко, и да отиде в съседната стая да си полегне, както неизменно прави всеки неделен ден следобед. Може би тогава ще успея да изляза с розите и да се върна, преди тя да е дошла пак в тази стая и да се е вторачила в стола.

Миналата неделя беше по-трудно. Трябваше да чакам почти два часа, докато изпадне в своя унес. Изглеждаше неспокойна, угрижена, като че ли я беше разтревожило съзнанието, че нейната напрегната самота в къщата се беше разредила. Най-напред се повъртя из стаята с букета рози и чак тогава го сложи пред олтара. После излезе в коридора, погледна вътре и се запъти към съседната стая. Знаех, че търси лампата. А след известно време, когато пак мина покрай вратата и я видях в светлината от коридора по тъмното си палтенце и розовите чорапи, стори ми се, че още си е онова момиче, което преди четиридесет години се наведе над леглото ми, в тази същата стая, и каза: „Сега, като ви сложиха клечиците, очите ви са отворени и сурови.“ Все едно, че не беше минало толкова време от онзи далечен августовски следобед, когато жените я доведоха в стаята, показаха й трупа и рекоха: „Плачи. Той ти беше като брат.“ И тя се подпря на стената и послушно заплака, още мокра до кости от дъжда.

Вече три или четири неделни дни се опитвам да стигна до розите, но тя бди до олтара, пази ги с настървено усърдие, каквото не съм забелязвал у нея през всичките двадесет години, които живее в къщата. Миналата неделя, когато излезе да търси лампата, успях да стъкмя един букет от най-хубавите рози. Никога не съм бил толкова близко до осъществяването на желанието си. Но когато се канех да отида пак на стола си, отново дочух стъпките й по коридора, набързо подредих розите пред олтара и тогава я видях да се появява в правоъгълника на вратата с високо вдигната лампа в ръка.

Беше по тъмното си палтенце и розовите чорапи, но лицето й излъчваше като че ли блясъка на някакво прозрение. Тогава не приличаше на жената, която от двайсет години отглежда рози в градината, а на момичето, което в онзи далечен августовски следобед заведоха в съседната стая да се преоблече, и то сега, след цели четиридесет години, се връщаше с лампата, дебело и остаряло.

Макар че съхнаха двайсет години до запалената печка, по обувките ми още има твърда кора от засъхнала кал, която се налепи по тях онзи следобед. Един ден отидох да видя какво става с тях. То беше, след като затвориха вратите, откачиха от гредата хляба, клончето от алое и откараха мебелите — всичките мебели освен стола в ъгъла, дето ми служи през всичкото туй време. Знаех, че обувките ми са сложени да съхнат и че дори не си спомниха за тях, когато напуснаха къщата. Затуй отидох да ги потърся.

А тя се върна много години по-късно. Толкова време беше минало, че мирисът на мускус в стаята се беше смесил с миризмата на прах, със сухата и едва доловима смрад от насекомите. Аз бях сам в къщата, седях в ъгъла и чаках. Бях се научил да различавам шумоленето на разяжданата дървесина от полъха на въздуха, остаряващ в затворените спални. Тогава дойде тя. Застана на прага с куфар в ръка, със зелена шапка и по същото памучно палтенце, което не е захвърлила оттогава. Беше още момиче. Не бе започнала да надебелява, нито глезените й се бяха подули под чорапите както сега. Когато отвори вратата, аз бях покрит с прах и паяжини, а щурецът, който бе пял двайсет години подред някъде в стаята, замлъкна. Но въпреки това, въпреки паяжините и праха, въпреки внезапното покаяние на щуреца и въпреки възрастта на новодошлата аз познах в нея момичето, което в онзи бурен августовски следобед дойде с мен до обора да вземем гнезда. Стори ми се, че както беше застанала на вратата с куфара в ръка и със зелената шапка, щеше да се развика и да ми изкрещи същите думи, които изкрещя, когато ме намериха проснат по гръб на сеното в обора, още вкопчен в стъпалото на счупената стълба. Когато отвори вратата докрай, пантите изскърцаха и от тавана на пристъпи започна да се посипва прах — като че ли някой беше заудрял с чук по стряхата. Тогава тя се поколеба в ясния квадрат от светлина, после надникна в стаята и извика тихо, сякаш искаше да ме събуди от сън: „Ниньо!8 Ниньо!“ Аз пък си кротувах на стола — скован, с протегнати нозе.

Мислех, че е дошла само да види стаята, но тя остана да живее в къщата. Проветри я и сякаш от куфара й, като го отвори, излезе нейният обичаен мирис на мускус. Другите отнесоха мебелите и дрехите в сандъците. Тя беше взела само миризмите на стаята и след двадесет години отново ги донесе, остави ги по местата им и подреди пак олтарчето, направи го също както преди. Самото й присъствие беше достатъчно, за да възстанови онуй, което неумолимото усърдие бе разрушило. Оттогава се храни и спи в съседната стая, но дните си прекарва в тази, като безмълвно разговаря със светиите. Следобед сяда в люлеещия се стол до вратата и докато обслужва дошлите да купят цветя, кърпи дрехи. Кърпи и все се люлее. А когато дойде някой за букет рози, прибира парите в единия край на кърпата, която завързва за колана си, и неизменно казва: „Вземете си от дясната страна, че тези отляво са за светиите.“

Тъй си седя в люлеещия се стол двайсет години — кърпи нещицата си, люлее се, поглежда към стола — като че ли и сега се грижи за мен, само че не за момчето, което споделяше с нея следобедите на детството, а за сакатото си внуче, седнало в ъгъла още от онуй време, когато баба му е била на пет години.

Може би сега, като наведе отново глава, ще мога да се приближа до розите. Ако успея да го сторя, ще отида до хълма, ще ги сложа на гроба си и ще се върна при моя стол да чакам деня, когато тя няма да влезе вече в стаята и шумовете в съседните помещения ще секнат.

Тогава всичко туй ще се промени, защото аз ще трябва да изляза още веднъж от къщата и да кажа на някого, че жената с розите — онази, дето живее сама в разрушената къща — има нужда от четирима мъже да я заведат на хълма. Тогава ще остана завинаги сам в стаята. Но затова пък тя ще бъде доволна. Защото в този ден ще узнае, че не вятърът, невидимият вятър, е идвал всяка неделя при нейния олтар да й разрежда розите.

(1952)

Габриел Гарсия МаркесМонолог на Исабел, докато гледа как вали над Макондо

Зимата връхлетя върху ни една неделя, когато излизахме от църква. В събота през нощта беше задушно. Но дори в неделя сутринта никой не мислеше, че може да завали. След литургията ние, жените, още не бяхме успели да отворим чадърите си за слънце, когато задуха един гъст, мрачен вятър, завъртя се в широк кръг и помете праха и сухите корави листа на май. Някой до мене рече: „На вода мирише този вятър“. А пък аз го знаех отпреди. Още като излизахме от къщи, усетих някаква влага в корема си й даже потръпнах цялата. Мъжете хукнаха към съседните къщи — с едната ръка на шапката, с кърпа в другата, пазейки се от вятъра и от прахта. Тогава заваля. И небето се превърна в пихтиеста сива маса, която разля една четвърт от главите ни.

През останалата част от предобеда двете с моята мащеха седяхме на терасата — радостни, че след седем месеца горещо лято с пареща прах, сега дъждът ще освежи ожаднелия розмарин и туберозата в саксиите. По обед земята престана да дими и мирисът на разкопана пръст, на събудена и обновена растителност, се смеси със свежия мирис на дъжд и с дъха на розмарина. Като седнахме да обядваме, баща ми рече: „Когато завали през май, това е знак, че хубав дъжд ще се излее“. Усмихната, пронизана от лъчистите нишки на новото годишно време, моята мащеха ми каза: „Същото чу и в проповедта“. Баща ми се усмихна и сладко си похапна, а после се намести до парапета, умълча се, със затворени очи, но без да заспи, сякаш си представяше, че сънува наяве. Твърде забавно храносмилане, с други думи.

Валя монотонно целия следобед. Настойчивият, равен и успокояващ ромон на дъжда напомняше потракването на влака, когато пътуваш дълго. Но без да усетим, дъждът проникваше прекалено дълбоко в сетивата ни. В понеделник на разсъмване, когато затворихме вратата, за да не влиза режещият леден ветрец, който духаше откъм двора, дъждът беше преситил вече сетивата ни, а същата сутрин ги затъпи. Двете с моята мащеха седнахме пак да съзерцаваме градината. За една нощ сухата, кафеникавосива майска земя се беше превърнала в меко, тъмно тесто, като евтин сапун. Между саксиите започна да тече струя вода. „Струна ми се, че им стига, през нощта дъждът предостатъчно ги е полял“ — рече моята мащеха. И тогава забелязах, че тя е престанала да се усмихва и че радостта й от предишния ден се е превърнала във вяла и отегчителна сериозност. „Да, наистина — отвърнах аз. — По-добре ще е слугите-индианци да ги преместят в коридора, докато престане да вали.“ А в това време дъждът растеше, извисяваше се като някакво исполинско дърво над живите дървета. Баща ми седна на същото място като в неделя следобед, но не каза нищо за дъжда. Рече само: „Трябва да съм спал накриво гази нощ, защото се събудих с болки в гърба“. И остана да седи тъй до парапета, вдигнал крака на един стол, с лице към празната градина. Чак привечер, когато се отказа от вечерята, рече: „Както е заваляло, май няма намерение да спира“. И аз си спомних горещите месеци. Спомних си август, онези дълги, вдървяващи следобеди, когато се тръшвахме като умрели под тежестта на часа, със залепнали за тялото, мокри от потта дрехи, заслушани в настойчивото и глухо бръмчене на спрялото своя ход време. Погледнах умитите стени, набъбналите от влагата чепове на дъските. Погледнах празната за първи път градина и жасминовия храст до стената — верен на паметта за моята майка. Видях баща си седнал в един люлеещ се стол, подпрял на една възглавница болящия го гръбначен стълб, с тъжни, залутани в лабиринта на дъжда очи. Спомних си августовските нощи с тяхната омагьосана тишина, когато не се чува нищо друго, освен хилядолетното поскърцване на земята, която се върти около своята ръждясала, несмазвана ос. И почувствувах как внезапно ме обзема смазваща тъга.

Целият понеделник валя, също както в неделя. Но в понеделник валеше сякаш по друг начин, защото нещо горчиво и различно имаше в душата ми. Привечер един глас близо до моя стол каза: „Досаден е този дъжд“. Без да се обърна да погледна, познах гласа на Мартин. Знаех, че той говори от стола до мене, със същия студен и безжизнен израз на лицето, който не се промени дори след онова дрезгаво декемврийско утро, когато той за първи път стана мой мъж. Пет месеца бяха минали оттогава. Сега аз чаках дете. А Мартин седеше там, до мене, и говореше, че дъждът му бил досаден. „Не е досаден — казах аз. — Само че много тъжна е, според мене, празната градина с горкичките дървета, които не могат да избягат от двора.“ Тогава се обърнах да го погледна, но Мартин го нямаше там. Той беше само глас, който ми казваше: „Очевидно няма никакво намерение да спре“, но когато погледнах към гласа, видях само празния стол.

Във вторник осъмнахме с една крава в градината. В своята непоклатима, бунтовна неподвижност, със забодени в калта копита и наведена глава, тя изглеждаше като някаква глинена грамада. Цяла сутрин слугите се мъчиха да я изгонят с тояги и парчета тухли, но кравата си остана на същото място в градината — каменна, неподвижна, със забити в калта копита и с огромна, клюмнала от дъжда глава. Слугите се мъчиха, мъчиха да я изгонят, докато най-сетне баща ми със своята кротка всетърпимост се намеси в нейна полза: „Оставете я на мира — каза той. — Ще си отиде, както е дошла.“

Във вторник привечер дъждът ни притискаше до болка, като стегнал сърцето саван. Свежестта от първия ден започна да се превръща в гореща, лепкава влага като при треска. Краката ни се потяха в обувките. Не знаехме кое беше по-неприятно — досегът на голата кожа с мокрия въздух, или допирът на дрехите с кожата. В къщи бе спряла всякаква дейност. Седнахме пак на терасата, но вече не съзерцавахме дъжда както през първия ден. Вече не го чувствувахме как вали. Виждахме само очертанията на дърветата в мъглата, в една безнадеждно тъжна привечер, която оставяше върху устните същия вкус, с който човек се събужда, след като е сънувал някой непознат. Аз знаех, че е вторник и помнех за двете близначки, за двете слепи момиченца-, които всяка седмица идват у дома и ни пеят песнички. Гласовете им са чудесни, но песните звучат тъжно заради тяхната горчива беззащитност. Някъде отвъд дъжда чувах слепите близначета да пеят и си ги представях, клекнали едно до друго, как чакат да спре дъждът, за да тръгнат. „Но днес близначките няма да дойдат — помислих си. — Нито просякинята ще чака в коридора след обедната почивка, както всеки вторник, с молба да й дадем неизменното стръкче маточина.“

Този вторник объркахме реда в храненето. Рано следобед моята мащеха ни сипа чиния обикновена супа с по едно парче хляб с дъх на мухъл. Но фактически ние бяхме престанали да ядем още — от понеделник и струва ми се, че също оттогава бяхме престанали и да мислим. Бяхме като парализирани и упоени от дъжда и с безропотно примирение се бяхме отдали на общия развал на природата. Само кравата се размърда следобед. Изведнъж дълбоко мучене разтърси утробата й, а копитата й с още по-голяма сила се забиха в калта. После стоя неподвижна половин час, сякаш беше вече умряла, но не можеше да падне, защото й пречеше навикът да бъде жива, навикът да стои в едно и също положение под дъжда. Накрая тежестта на тялото и надделя навика. Тогава тя сгъна предните си крака — с вирната нагоре в едно последно, предсмъртно усилие тъмна, лъскава задница, — пъхна в калта муцуната си с протекли бели слюнки и чак тогава се поддаде на тежестта на своята собствена материя и пълна с достойнство, мълчаливо, бавно и безвъзвратно рухна. „Чак дотука стигнала!“ — каза някой зад гърба ми. Обърнах се да погледна и видях на прага просякинята, която идваше всеки вторник. Дошла беше в дъжда да помоли за стръкче маточина.

В сряда може би щях да свикна с тази необикновена действителност, но като влязох в салона, видях масата опряна в стената, мебелите натрупани върху, нея, а на отсрещната страна, като издигната през нощта преграда — сандъци и кутии с домашните съдове.

Тази гледка събуди в мен ужасно чувство за празнота. Нещо се беше случило през нощта. Къщата беше в безпорядък. Голи до кръста, боси, с навити до коленете панталони, слугите пренасяха мебелите в столовата. В изражението на мъжете, в самото усърдие, с което работеха, личеше жестокото безсилие на победеното бунтарство, на принудителната и унизителна безпомощност пред дъжда. Аз се движех без посока, без воля. Имах чувството, че съм се превърнала в безнадеждно тъжно пасбище, обрасло във водорасли и лишеи, в лепкави меки гъби, в отвратителната флора на влагата и мрака. Стоях в салона и гледах струпаните на куп мебели — сурово зрелище на опустошението, — когато чух от стаята гласа на моята мащеха: предупреждаваше ме да внимавам да не пипна някоя пневмония. Едва тогава забелязах, че водата стига до глезените ми, че къщата е наводнена и подът е залян с дебел покров от лепкава, мъртва вода.

В сряда по обед още не беше разсъмнало докрай, а преди три часа следобед нощта вече беше настъпила — преждевременна и болнава, също тъй бавна, еднозвучна и безмилостна като дъжда навън. Подранилата привечер, безшумна и зловеща, се сгъстяваше постепенно край безмълвните индианци, свити върху столовете до стената, безропотни и безсилни пред тази бъркотия в природата. Тъкмо тогава започнаха да идват вести от улицата. Никой не ги носеше в къщи. Сами си идваха — съвсем точни, ясни. Сякаш ги носеше рядката кал, която течеше по улиците и влачеше домашни предмети и какви ли не вещи — останки от някакво далечно бедствие, боклуци и мъртви животни. За събития, станали в неделя, когато дъждът все още беше само предизвестие за началото на ново годишно време, научавахме с цели два дни закъснение. Та чак в сряда стигнаха до нас вестите за тях, сякаш тласкани от вътрешната двигателна сила на бурята. Тогава научихме, че църквата била наводнена и я чакали да се събори. „От понеделник насам влакът не може да мине по моста. Изглежда, че водата е отвлякла релсите“ — каза същата вечер някой, който нямаше никаква нужда да знае това. Научихме също, че една болна жена изчезнала изведнъж от кревата си, а следобед я намерили да плува из двора.

Ужасена, завладяна от страха и от потопа, аз седнах в люлеещия се стол, със свити крака, вперила очи в мократа тъмнина, пълна с мътни предчувствия. Моята мащеха се появи в рамката на вратата — с вдигната високо лампа, с изправена глава. Приличаше на домашен призрак, но аз никак не се стреснах, защото самата се чувствувах като частица от неговата свръхестествена същност. Джапанки по водата в коридора, тя дойде до мястото, където се намирах аз. Още държеше главата си изправена, а лампата — вдигната нависоко. „Сега трябва да се помолим“ — рече тя. И аз видях сухото й лице с дълбоки вдлъбнатини, като че ли току-що излязло от някоя гробница, или направено сякаш от друга материя, не от човешка плът. Тя застана пред мене с броеница в ръка и повтори: „Сега трябва да се молим. Водата нахълтала в гробниците и горкичките мъртъвци плуват из гробището.“

Навярно тъкмо бях заспала онази нощ, когато се събудих, стресната от някаква кисела и остра миризма като от разлагащи се трупове. Разтърсих с всичка сила Мартин, който хъркаше до мене. „Не усещаш ли?“ — попитах го. „Какво да усещам?“ „Миризмата — казах. — Трябва да е от мъртъвците, които плуват по улиците.“ Обзе ме ужас, като си представих само, но Мартин се обърна към стената и каза с пресипнал, сънлив глас: „Измисляш си ги разни. На бременните жени все нещо им се върти в главата.“

В четвъртък на разсъмване миризмите спряха и се загуби чувството ни за разстояние. Представата ни за време, изопачена от предишния ден, напълно изчезна. Тогава четвъртъкът престана да съществува. Онуй, което трябваше да е четвъртък, представляваше нещо съвсем осезаемо, пихтиесто, което можеше да отмахнеш с ръка и да надникнеш в петъка. Там вече нямаше нито мъже, нито жени. Моята мащеха, баща ми, индианците представляваха мазни, невероятни тела, които се движеха в тресавището на зимата. Моят баща ми каза: „Не мърдай оттук, докато не ти кажа какво става навън.“ Гласът му беше далечен и неясен и като че ли се възприемаше не със слуха, а с осезанието — единственото сетиво, което продължаваше да действува.

Но баща ми не се върна — залута се във времето.

Затуй когато настана час за лягане, повиках моята мащеха да ме придружи до спалнята. През цялата нощ сънят ми беше спокоен. На следващия ден въздухът беше същият — без цвят, без мирис, без температура. Щом се събудих, скочих на един стол и застанах неподвижна, защото нещо ми подсказваше, че една част от съзнанието ми още не е напълно събудена. Тогава чух свирката на влака — проточено и тъжно изсвирване на бягащ от бедствието влак. „Някъде е спряло да вали“ — помислих аз, а нечий глас зад гърба ми отговори сякаш на моята мисъл: „Къде ли?…“ — изрече гласът. „Кой е там?“ — попитах, поглеждайки назад, и видях мащехата си с протегната към стената дълга, слаба ръка. „Аз съм“ — каза ми тя. Попитах я дали чува свирките и тя ми каза, че ги чува и че може би някъде в покрайнините на града е престанало да вали и вече са поправили линиите. После ми подаде един поднос с димяща закуска. Замириса ми на сос с чесън и на топло краве масло. Някаква супа беше. С недоумение попитах мащехата си колко е часът, и тя ми отговори спокойно, с глас, в който звучеше отчаяно примирение: „Трябва да е около два и половина. Въпреки всичко влакът не закъснява.“ „Два и половина ли! — Учудих се аз. — Как съм могла толкова дълго да спя!“ А тя рече: „Не си спала много. Трябва да е най-много три.“ Цялата разтреперана, с чувството, че ей сега чинията ще се изплъзне от ръцете ми, аз прошепнах: „Петък, два и половина…“ А тя, чудовищно спокойна: „Два и половина е, само че е четвъртък, дъще. Все още е четвъртък, два и половина.“

Не зная колко време съм била в това полусънно състояние, когато сетивата загубват способността си да възприемат. Зная само, че след неизброими часове дочух един глас от съседната стая. Този глас каза: „Сега можеш да дръпнеш кревата насам.“ Беше уморен глас, но не беше глас на болен, а на оздравяващ. После чух шум от падащи във водата тухли. Останах неподвижна, докато осъзная, че се намирам в хоризонтално положение. Тогава усетих необятна пустота. Почувствувах трептяща и всевластна тишина в къщата и невероятна неподвижност, която сковаваше всичко. И внезапно усетих сърцето си като леден камък. „Трябва да съм умряла — помислих си. — Господи, аз съм мъртва!“ Подскочих в кревата и извиках: „Ада! Ада!“ Суровият глас на Мартин ми отговори от другото легло: „Не могат да те чуят, защото вече излязоха.“ Едва тогава си дадох сметка, че дъждът е спрял и че около нас се простира тишина, спокойствие, някакво необяснимо и всеобхватно блаженство. После се чуха стъпки в коридора. Чу се ясен и съвсем жив глас. После свеж ветрец тръшна вратата, накара пантите да изскърцат и някакво твърдо тяло неочаквано, като узрял плод тупна дълбоко в басейна на двора. Нещо във въздуха издаваше присъствието на някакво невидимо същество, което се усмихваше в мрака. „Боже мой — помислих си тогава, объркана от разместването на времето, — сега не бих се учудила, ако ме повикат да отида на литургията от миналата неделя.“

Габриел Гарсия МаркесЖената, която идваше в шест

Вратата се отвори. По това време нямаше никого в ресторанта на Хосе. Часовникът току-що беше избил шест, а Хосе знаеше, че чак в шест и половина ще започнат да идват редовните му посетители. Толкова консервативна и редовна беше неговата клиентела, че още не се беше раздал шестият звън, когато в ресторанта влезе една жена — както всеки ден в същия час — и без дума да каже, седна на високия въртящ се стол. Между устните си стискаше незапалена цигара.

— Здрасти, кралице! — каза Хосе, като я видя, че сяда. После тръгна към другия край на тезгяха, бършейки с един сух парцал стъклената му повърхност. Влезеше ли някой в ресторантчето, Хосе винаги правеше същото. Дори пред жената, с която бяха стигнали почти до близост, дебелият, червендалест съдържател играеше своята ежедневна роля на усърдие.

— Какво искаш днес? — попита я той от другия край на тезгяха.

— Най-напред искам да те науча да бъдеш кавалер — отговори жената. Тя седеше в самия край на редицата от въртящи се столове, с подпрени върху тезгяха лакти, с незапалената цигара между устните. Като изрече тези думи, изкриви уста, за да забележи Хосе незапалената цигара.

— Не обърнах внимание — каза Хосе.

— Ти на нищо не си обърнал внимание още — каза жената.

Мъжът остави парцала на тезгяха, отиде до тъмните шкафове с мириса на смола и на прашно дърво и се върна с кутийка кибрит. Жената се наведе, за да стигне огънчето, което пламтеше между грубите космати ръце на мъжа. Хосе видя буйните коси на жената, намазани с гъст, евтин вазелин. Видя разголеното й рамо над сутиена на цветенца. Видя и началото на повехналата й гръд — когато жената вдигна глава, с вече разпалено въгленче между устните.

— Хубава си днес, кралице — каза Хосе.

— Не говори глупости — рече жената. — Не мисли, че това ще ми помогне да ти платя.

— Не исках това да кажа, кралице — рече Хосе. — Бас държа, че днес обедът нещо не ти е понесъл.

Жената пое първата глътка гъст дим, скръсти ръце, все с подпрени на тезгяха лакти, и се загледа навън през широкия прозорец на ресторанта. На лицето й беше изписана тъга, отегчена и пошла тъга.

— Ще ти приготвя един хубав бифтек — каза Хосе.

— Още нямам пари.

— Вече три месеца все нямаш пари, но аз винаги ти, приготвям нещо вкусно — каза Хосе.

— Днес е друго — отвърна жената мрачно, още загледана в минувачите по улицата.

— Всички дни са еднакви. Всеки ден, докато часовникът удари шест, ти влизаш, казваш, че си гладна като куче и аз ти приготвям нещо вкусно. Днес не казваш, че си гладна като куче, а казваш, че днешният ден бил различен; само тази е разликата.

— Наистина е различен — каза жената. Обърна се и погледна мъжа, който от другата страна на тезгяха ровеше нещо в хладилника. Наблюдава го в течение на две-три секунди. После погледна часовника над бюфета. Показваше шест и три минути. — Наистина, Хосе, днешният ден е различен — повтори тя. Издуха дима от цигарата си и продължи да говори отривисто и пламенно: — Днес не дойдох в шест, затова е раз личен, Хосе.

Мъжът погледна часовника и каза:

— Главата си режа, ако този часовник е назад, макар и с една минута.

— Не искам да кажа това, Хосе. Искам да кажа, че днес не съм дошла в шест — каза жената. — В шест без четвърт дойдох.

— Току-що удари шест, кралице — каза Хосе. — Когато ти влезе, часовникът току-що беше ударил.

— Аз от четвърт час съм тук — настоя жената.

Хосе отиде към нея и приближи огромното си, разчервено лице до нейното, дърпайки с показалец долния клепач на едното си око.

— Я ми дъхни — рече й той.

Жената отметна глава назад. Беше сериозна, отегчена, отпусната, разхубавена от облак тъга и умора.

— Остави тези глупости, Хосе. Ти знаеш, че повече от шест месеца не пия вече.

— Тези на другиго ги разправяй, не на мене. Бас държа, че сте изпили двама един литър.

— Изпила съм две глътки с един приятел.

— Е, сега си обяснявам — рече Хосе.

— Няма какво да си обясняваш. Аз съм тука от четвърт час.

Мъжът сви рамене.

— Добре, щом искаш, дошла си преди четвърт час — каза той. — В края на краищата за никого нямат значение десет минути повече или по-малко.

— Имат значение, Хосе — възрази жената и с израз на небрежна отпуснатост протегна ръце през тезгяха, над стъклената повърхност. — И не защото аз искам, а защото наистина съм тук отпреди четвърт час. — Погледна пак часовника и се поправи: — Какво приказвам! От двадесет минути вече!

— Добре, кралице — каза мъжът. — Един цял ден и една цяла нощ бих ти подарил само да видя, че си доволна. — През всичкото време Хосе шеташе назад-напред зад тезгяха, преместваше разни предмети, вземаше нещо от едно място и го слагаше на друго. Изпълняваше ролята си. — Искам да те видя доволна — повтори той. Спря изведнъж, обърна се към жената и каза: — Ти знаеш ли, че аз много те обичам?

Жената студено го изгледа.

— Така ли?… Какво откритие, Хосе! Нима мислиш, че бих дошла с тебе дори и за един милион песо?

— Аз не исках това да кажа, кралице — рече Хосе. — Пак ти казвам: бас държа, че обедът днес нещо не ти е понесъл.

— Не ти го казвам затова — рече жената и гласът й стана по-малко безразличен. — Просто никоя жена не би могла да издържи такова тегло като твоето, дори за един милион песо.

Хосе се изчерви. Обърна гръб на жената и започна да бърше прахта по бутилките в бюфета.

— Непоносима си днес, кралице — каза той, без да я погледне. — Най-добре ще е май да си изядеш бифтека и да отидеш да си легнеш.

— Не съм гладна — каза жената и се загледа пак на улицата, в неясните от дрезгавия здрач минувачи. В ресторанта за малко настъпи мъртва тишина, покой, нарушаван само от шетнята на Хосе. Изведнъж жената престана да гледа навън и заговори с приглушен, ласкав, съвсем друг глас:

— Истина ли е, че ме обичаш, Пепильо?

— Истина е — отговори Хосе кратко, без да я погледне.

— Въпреки онуй, което ти казах ли? — попита жената.

— Какво си ми казала? — попита Хосе, все още без промяна в гласа, все още без да я погледне.

— За единия милион песо — каза жената.

— Аз бях забравил.

— Е какво, обичаш ли ме?

— Да — отговори Хосе.

Настъпи мълчание. Хосе продължаваше да снове насам-натам с обърнато към шкафовете лице, все без да поглежда жената. Тя издуха още една глътка тютюнев дим, опря гърди в тезгяха и после попита дяволите и предпазливо, сякаш стъпваше на пръсти, прехапвайки устни, преди да заговори.

— Макар че няма да легна с тебе ли?

Чак тогава Хосе я погледна отново.

— Аз толкова много те обичам, че не бих легнал с тебе — каза той. После се приближи към мястото, където седеше тя, застана срещу нея, подпрял на тезгяха мощните си ръце, и гледайки я в очите, каза: — Аз толкова много те обичам, че всяка вечер бих убивал мъжа, който тръгва с тебе.

В първия миг жената се смути. Погледна внимателно мъжа с изражение, което се колебаеше между състраданието и подигравката. Умълча се объркана, а после бурно се разсмя.

— Ти ме ревнуваш, Хосе! Колко забавно! Ти ме ревнуваш!

Хосе пак се изчерви, обзет от искрено, почти неприлично стеснение — като момче, на което изведнъж са открили всичките тайни — и каза:

— Тази вечер ти нищо не разбираш, кралице. — Избърса потта си с парцала и добави: — От лошия живот започваш да загрубяваш май.

Но сега изразът върху лицето на жената беше съвсем друг.

— Тогава не — каза тя и пак го погледна в очите с някакъв странен блясък в погледа, разтревожена и недоверчива: — Тогава не ме ревнуваш.

— В известен смисъл, да — каза Хосе. — Само че не както ти си мислиш.

Поразхлаби яката си и продължи да се бърше, да попива с парцала потта от шията си.

— Е, тогава? — попита жената.

— Толкова те обичам, че не искам да живееш така — каза Хосе.

— Как? — попита жената.

— Да тръгваш всеки ден с различен мъж.

— Наистина ли би го убил, за да не тръгне с мене?

— Не за да не тръгне — каза Хосе. — Бих го убил, защото е бил с тебе.

— Все едно и също е — каза жената.

Разговорът беше стигнал до възбуждаща напрегнатост. Жената говореше с тих, мек, захласнат глас. Почти беше залепила лицето си до лъхащото здраве и покой лице на мъжа, който стоеше неподвижно, като омагьосан от диханието на думите й.

— Всичко това е истина — каза Хосе.

— Е, тогава — започна жената и протегна ръка да погали грубата ръка на мъжа, а с другата хвърли угарката… — тогава значи ти си способен да убиеш човек?

— За туй, което ти казах, да — отвърна Хосе с почти драматични нотки в гласа.

Жената се разсмя нервно и открито подигравателно.

— Какъв ужас, Хосе! Какъв ужас! — каза тя през смях. — Хосе да убие човек! Кой би могъл да каже, че зад дебелия и порядъчен сеньор, който никога не ми взема пари, който всеки ден ми прави бифтек и който бъбри с мен за развлечение, докато аз намеря някой мъж, се крие убиец! Какъв ужас, Хосе! Страх ме е от тебе!

Хосе беше объркан. Може би почувствува леко възмущение. Може би се почувствува измамен, когато жената прихна да се смее.

— Ти си пияна, глупачке — каза той. — Върви да спиш. Надали ще имаш желание да хапнеш нещо.

Но жената престана да се смее и отново седеше сериозна и замислена, облегната върху тезгяха. Гледаше как мъжът се отдалечава от нея, как отваря хладилника и пак го затваря, без да извади нищо от него, как тръгва после към отсрещния край на тезгяха, търкайки блестящото стъкло, както в началото. Тогава жената заговори отново със същия разнежен и ласкав глас, с който го беше попитала: „Истина ли е, че ме обичаш, Пепильо?“

— Хосе! — каза тя.

Мъжът не я погледна.

— Хосе!

— Върви да спиш — каза Хосе. — … И вземи се изкъпи, преди да си легнеш, че да изтрезнееш.

— Не съм пияна, Хосе, най-сериозно!

— Тогава си загрубяла.

— Ела насам, трябва да поговорим с тебе — каза жената.

Мъжът се приближи, залитайки между задоволството и недоверието.

— Приближи се!

Мъжът пак се изправи срещу жената. Тя се протегна напред и го дръпна силно за косата, но в движението й имаше очевидна нежност.

— Повтори ми, каквото ми каза в началото — каза тя.

— Какво? — попита Хосе, като се стараеше да я гледа, макар че главата му беше наведена и го държаха за косата.

— Че можеш да убиеш някой мъж, който е спал с мене — каза жената.

— Мога да убия някой мъж, който е спал с тебе, кралице, истина е — повтори Хосе.

Жената го пусна.

— Тогава би ли ме защитил, ако го убия аз? — попита тя с утвърдителен глас, отблъсквайки с грубо кокетство огромната свинска глава на Хосе. Мъжът не отговори нищо, само се усмихна. — Отговори ми, Хосе — настоя жената. — Ще ме защитиш ли, ако го убия аз?

— Зависи — отговори Хосе. — Ти нали знаеш, че е лесно да се каже, но е трудно да се направи.

— На никого другиго полицията не вярва тъй, както на тебе — каза жената.

Хосе доволно се усмихна. Жената отново се протегна към него през тезгяха.

— Наистина, Хосе. Бас държа, че никога не си излъгал — каза тя.

— Никаква полза няма от това.

— Все едно. Полицията го знае и ти вярва за всичко, без да те пита втори път.

Хосе зачука по тезгяха, не знаейки какво да каже. Жената погледна пак към улицата. После погледна пак часовника и гласът й се промени, стана припрян, сякаш тя искаше да свърши този разговор, преди да са дошли първите посетители.

— Би ли излъгал заради мене, Хосе? — попита го тя. — Сериозно те питам.

Тогава Хосе се обърна и я погледна изведнъж вторачено, сякаш някаква ужасна мисъл се заблъска в главата му. Мисъл, която влезе през едното му ухо, позавъртя се — смътна, объркана — и излезе после през другото, оставяйки само гореща следа от ужас.

— Ти да не си се забъркала в някоя история, кралице? — попита Хосе и се наведе напред, скръстил пак ръце върху тезгяха. Жената усети тежкото му дихание с миризма на амоняк, затруднено от силното натискане на тезгяха върху стомаха му. — Най-сериозно, кралице, в каква история си се забъркала ти? — повтори той.

Жената извъртя главата му на другата страна.

— Не съм се забъркала — каза тя. — Приказвам си просто така, за развлечение. — После пак го погледна: — Знаеш ли, може би няма да се наложи някого да убиваш.

— Никога не съм мислил да убивам когото и да е — каза Хосе, объркан.

— Не, човече. Имам предвид някой, който е спал с мене.

— А-ха! Сега вече говориш ясно. Аз винаги съм мислил, че никак не ти е нужно да водиш такъв живот. Обещавам ти, че ако се откажеш от този живот, всеки ден ще ти давам най-големия бифтек, без да ти вземам нищо.

— Благодаря ти, Хосе — каза жената. — Само че аз не затова ще се откажа, а защото вече няма да мога с никого да легна.

— Ти пак объркваш всичко — каза Хосе. Започваше май да губи търпение.

— Нищо не обърквам — каза жената. Протегна се на стола си и Хосе видя сплесканите й, печални гърди под сутиена.

— Утре се махам оттука и ти обещавам, че никога вече няма да ти досаждам. Обещавам ти, че с никого няма да спя вече.

— Какво те е прихванало изведнъж? — попита Хосе.

— Преди малко реших — каза жената. — Едва преди малко осъзнах, че е свинщина.

Хосе грабна пак парцала и започна да търка стъклото край нея. Без да я поглежда, той каза:

— Разбира се, че е свинщина, както ти го правиш. Отдавна трябваше да го разбереш.

— Отдавна започнах да го разбирам, но едва преди малко се убедих напълно. Мъжете ме отвращават.

Хосе се усмихна. Вдигна глава да я погледне, все още усмихнат, но я видя замислена, объркана, прегърбена. С тъжно, позлатено от преждевременна есен лице, тя му заговори, като се полюляваше на въртящия се стол:

— Не мислиш ли, че трябва да оставят на мира една жена, ако е убила някой случаен мъж, след като е спала с него, защото е почувствувала отвращение към него и към всички мъже, които са спали с нея?

— Няма защо да отиваш чак толкова далече — каза Хосе развълнуван, с нотка на съчувствие в гласа.

— Ами ако жената казва на мъжа, като го вижда да се облича, че изпитва отвращение към него, защото осъзнава, че се е търкаляла с него цял следобед и чувствува, че нито сапунът, нито гъбата могат да махнат от нея миризмата му?

— Това минава, кралице — каза Хосе, бършейки тезгяха, вече малко безразличен. — Няма нужда да го убиваш. Просто го оставяш да си върви.

Но жената продължаваше да говори и думите й се лееха като пълноводен поток, бързи и страстни.

— Ами ако се случи тъй, че когато жената му каже това, мъжът престане да се облича и се втурне отново към нея пак да я целува, тогава какво?

— Това няма да го направи нито един достоен мъж — каза Хосе.

— Но ако го направи? — повтори жената с отчайваща настойчивост. — Ако мъжът не е достоен и го направи и тогава жената усеща, че й е отвратителен до смърт и вижда, че единственият начин да сложи край на всичко това е да го ръгне с ножа отдолу?

— Това е диващина — каза Хосе. — За щастие, няма мъж, способен да направи това, което ти разправяш.

— Добре — каза жената, загубила вече всякакво търпение, — но ако го направи? Ти предположи, че го е направил.

— Тъй или иначе, какво чак толкова — каза Хосе, докато продължаваше да бърше тезгяха все на едно и също място, вече не много съсредоточен в разговора.

Жената почука по стъклото с кокалчетата на пръстите си. Гласът й стана пак настойчив и натъртен.

— Ти си дивак, Хосе — каза тя. — Нищо не разбираш. — Хвана го здраво за ръкава. — Хайде, кажи ми трябва ли да го убие жената.

— Хубаво де, нека е както ти казваш — рече Хосе помирително.

— Това не е ли самоотбрана? — попита жената, като го разтърси за ръкава.

— Почти, почти — каза той, като й намигна, и в това намигване имаше и разбиране, и страшно обещание за съучастничество. Но жената беше все тъй сериозна. Пусна го.

— Ти би ли излъгал, за да защитиш една жена, която направи такова нещо? — попита тя.

— Зависи — каза Хосе.

— От какво зависи?

— Зависи от жената.

— Ти си представи, че е жена, която много обичаш — каза тя. — Не за да спиш с нея, нали разбираш, а просто така я обичаш много, както ти казваш.

— Добре, кралице, нека е както искаш — каза Хосе, вяло, отегчено и пак се отдалечи от нея. Погледнал беше часовника и беше видял, че скоро ще стане шест и половина. Помисли си, че след няколко минути ресторантът ще започне да се пълни с хора и може би затова с още по-голяма сила започна да бърше стъклото, поглеждайки през прозореца към улицата. Жената седеше на стола си — мълчалива, замислена — и с израз на все по-дълбока тъга следеше движенията — на мъжа. Гледаше го тъй, както човек гледа фенер, започнал да изгасва. Изведнъж заговори пак, с мазен от кротост глас.

— Хосе!

Мъжът я погледна с настойчива и тъжна, биволска нежност. Погледна я не за да я чуе какво ще му каже, а за да види, да се увери, че тя е там, че чака един поглед, който няма защо да бъде покровителствен или съчувствен. Просто един най-обикновен поглед.

— Аз ти казах, че утре си отивам, а ти мълчиш — каза тя.

— Да, само не ми каза къде ще отидеш.

— Където и да е. Само да няма мъже, които да искат да спят с мене.

Хосе пак се усмихна.

— Сериозно ли си отиваш? — попита той, сякаш едва сега беше осъзнал, и изведнъж изразът на лицето му се промени.

— Това зависи от тебе — каза жената. — Ако съумееш да кажеш в колко часа дойдох тук, утре ще си отида и никога вече няма да върша тези работи. Радваш ли се?

Хосе кимна утвърдително, усмихнат и ясен. Жената се наведе към него.

— Ако някой ден се върна, ще ревнувам, като видя друга жена да приказва с тебе по същото време и на същия стол.

— Ако се върнеш, трябва да ми донесеш нещо — каза Хосе.

— Обещавам ти, че навсякъде ще търся мече, което се навива, и ще ти го донеса — каза жената.

Хосе се усмихна и прокара парцала по въздуха, който се беше изпречил между него и жената, сякаш избърса някакво невидимо стъкло. Жената също се усмихна, сега сърдечно и кокетно. После мъжът се отдалечи към другия край на тезгяха, търкайки стъклото.

— Какво? — попита Хосе, без да я погледне.

— Нали ако те попита някой в колко часа съм дошла днес, ще му кажеш, че съм дошла в шест без четвърт?

— Защо? — попита Хосе, все още без да я погледне и сякаш едва я беше чул.

— Това няма значение — каза жената. — Важното е да го направиш.

Тогава Хосе видя първия посетител, който влезе през люлеещата се врата и се запъти към една маса в ъгъла. Погледна часовника — беше точно шест и половина.

— Добре, кралице — отговори той разсеяно. — Както искаш. Аз винаги правя, каквото ти поискаш.

— Хубаво, направи ми тогава един бифтек — каза жената.

Мъжът се запъти към хладилника, извади чиния с месо и я остави на масата. После запали печката.

— Ще ти направя един хубав бифтек, кралице, като за прощаване.

— Благодаря ти, Пепильо — каза жената и се замисли, сякаш изведнъж се гмурна в някакъв друг свят, населен със смътни, непознати форми. Не чу от другия край на тезгяха как суровото месо запращя, когато падна във врящото масло. Не чу след това и сухия, окръжен с мехурчета пукот, когато Хосе обърна парчето месо в тигана, и не усети как сочната миризма на месо с разни подправки започна постепенно, равномерно да изпълва ресторанта. Седеше все тъй съсредоточена, задълбочена, докато най-сетне вдигна отново глава, премигвайки, сякаш идваше на себе си след краткотрайна смърт. Тогава видя мъжа до печката, осветен от веселия, разгарящ се огън.

— Пепильо!

— А?

— За какво мислиш?

— Мислех си дали ще намериш някъде мече с пружинка.

— Разбира се, ще намеря — каза жената. — А пък аз искам да ми кажеш дали ще ми дадеш всичко, което ти поискам на прощаване.

Хосе я погледна от печката.

— Колко трябва да ти повтарям? Още нещо ли искаш освен най-хубавия бифтек?

— Да — каза жената.

— Какво?

— Искам още четвърт час.

Хосе обърна цялото си тяло назад, за да погледне часовника. После погледна клиента, който седеше мълчаливо в ъгъла и чакаше, и накрая — месото в тигана, хванало златиста коричка. Чак тогава отговори:

— Аз наистина нищо не разбирам, кралице.

— Не бъди толкова глупав, Хосе — каза жената. — Спомни си, че съм тук от пет и половина.

Габриел Гарсия МаркесПогребението на Мама Гранде

Ето каква е, неверници от цял свят, истинската история на Мама Гранде — пълна суверенна на царство Макондо, която упражнява властта си деветдесет и две години и умря като светица един вторник през септември миналата година, а на погребението й дойде самият папа.

Сега, когато потресената до дън душа нация вече е дошла на себе си; когато веселяците от Сан Хуан, контрабандистите от Гуахира, търговците на ориз от Сину, проститутките от Гуакамайял, магьосниците от Сиерпе и банановите плантатори от Араката са спуснали кепенците, за да се съвземат от изтощителното бдение; когато са възвърнали равновесието си и отново са застанали на своите постове президентът на републиката, неговите министри и всички онези, които дойдоха на най-пищната погребална церемония, отбелязана в аналите на историята, да представляват държавната власт и свръхестествените сили; когато папата се е възнесъл на небето телом и духом, а в Макондо не можеш да пристъпиш от празни шишета, от угарки, оглозгани кости, консервени кутии, парцали и изпражнения, оставени от стеклото се за погребението множество, сега вече настъпи часът да сложим едно столче на улицата пред вратата и преди да са довтасали историците, да разкажем от самото начало всичките подробности на това всенародно вълнение.

Преди четиринадесет седмици — след безкрайни нощи с лапи, синапови компреси и вендузи, съсипана от предсмъртни кошмари — Мама Гранде нареди да я сложат да седне на нейния стар люлеещ се стол от лиани, за да изрази последната си воля. Това беше единствената церемония, която й беше нужна, за да умре. Същата сутрин с помощта на отец Антонио Исабел тя беше уредила всички сметки, свързани с душата й. Оставаше й само да разреши въпросите, свързани с претъпканите ракли и с деветимата племенници — нейни единствени наследници, които дежуреха един след друг край леглото й. Свещеникът, който скоро щеше да навърши сто години и затова си приказваше сам, непрекъснато беше в стаята. Десетима мъже едва успяха да го качат до спалнята на Мама Гранде и после решиха да го оставят там, че да не става нужда да го свалят и отново да го качват в последната минута.

Най-големият племенник, Никанор — грамаден и див, облечен със зеленикави дрехи, по ботуши с шпори, с револвер калибър 38 с дълга цев, пъхнат под ризата — отиде да доведе нотариуса. Огромната двуетажна къща, пропита с миризма на патока и риган, с тъмни складове, натъпкани със сандъци и вехтории от четири поколения, станали вече на прах, беше замряла в очакване на този час. В дълбокия среден коридор с куки по стените, на които в други времена закачваха одрани прасета, а в сънливите августовски недели висяха елени да им се изцеди кръвта, сега дремеха пеоните, скупчени върху чували сол и земеделски сечива, докато чакаха заповедта да оседлаят конете и да препуснат, да разнесат скръбната вест из необятното стопанство. Останалите членове на голямата челяд бяха в салона. Бледи, изсмукани от тежката наследственост и безсънните нощи, жените бяха облечени в дълбок траур, събрал в себе си безброй поверия. Матриархалната строгост на Мама Гранде бе оградила нейните богатства и името й с недостъпна като църковно тайнство бодлива тел, в чиито граници чичовци се женеха за дъщерите на племенничките си, племенниците пък се женеха за лелите си, а братята — за снахите си, докато накрая се оплете гъста паяжина от кръвосмешения, която превърна продължението на рода в порочен кръг. Единствена Магдалена, най-малката от племенниците, успя да прескочи оградата: измъчена от разни видения, тя накара отец Антонио Исабел да я причасти, острига се и избяга от тщеславието и суетите на света в манастир. Извън рамките на законните си семейства, упражнявайки правото си на първата брачна нощ, мъжете бяха оплодили колиби, махали и села с цели потомства от извънбрачни чада, които се въртяха между слугите — без фамилно име, в качеството си на припознати, на подчинени, на любимци и протежета на Мама Гранде.

Непосредствената близост на смъртта прекъсна изтощителното чакане. В затворената стая гласът на умиращата, свикнал на почит и послушание, прозвуча като най-ниския тон на орган, не по-звънко, но отекна и в най-отдалечените кътчета на имението. Никой не беше равнодушен към тази смърт. През настоящия век Мама Гранде беше център на тежестта в Макондо — както нейните братя, родителите й и родителите на нейните родители са били в миналото. Тяхната хегемония обхващаше две столетия. Селището бе възникнало около нейното име. Никой не знаеше нито произхода, нито границите, нито истинската стойност на владенията й, но всички бяха свикнали да вярват, че Мама Гранде е владетелка на течащите, на застоялите, на дъждовните и на още неизлелите се в дъжд води, на околните пътища, на телеграфните стълбове, на високосните години и на жегата и че имаше освен това наследствено право върху земята и живота на нея. Когато привечер сядаше на балкона на своята къща да се поразхлади — с цялата тежест на своите вътрешности и на властта си, стоварени върху стария стол от лиани, — тя наистина изглеждаше безкрайно богата и могъща, най-могъщата и богата матрона в света.

На никого не му беше дошло на ум дори да си помисли, че Мама Гранде е смъртна — освен на членовете на нейното племе и на самата нея, подсещана от старческите предсказания на отец Антонио Исабел. Но тя вярваше, че ще живее повече от сто години, също като баба си по майчина линия, която през войната от 1875 се нахвърлила върху един патрул на полковник Аурелиано Буендия, заел позиция в кухнята на чифлика. Чак през април тази година Мама Гранде разбра, че господ няма да й даде върховното право лично и в открита борба да унищожи цяла една орда от масони-федералисти.

През първата седмица от болестта й семейният лекар я лекува с хардалени лапи и с вълнени чорапи на краката. Той беше наследствен лекар, завършил в Монпелие, и по вътрешно философско убеждение беше противник на прогреса в областта на своята наука. Мама Гранде беше го удостоила с привилегията да бъде единственият лекар в Макондо, като забрани да се установяват там други лекари. На младини той кръстосваше Макондо на кон, обикаляше своите болни, чието състояние привечер се влошаваше, и природата го надари с правото да стане баща на безчет чужди деца. Но артритът го прикова към хамака и накрая той започна да се грижи за болните си, без да ги посещава — с помощта на предположения, на казал-рекъл и поръки на разстояние. Когато Мама Гранде изпрати да го извикат, той прекоси площада по пижама, подпрян на два бастуна, и се настани в спалнята на болната. Едва когато разбра, че Мама Гранде бере душа, накара да му донесат едно сандъче с порцеланови шишенца с надписи на латински и в продължение на три седмици обработва умиращата отвътре и отвън с какви ли не академически пластири, прекрасни микстури и превъзходни анални свещички. После наложи болното място с одимени жаби, а на бъбреците й сложи пиявици. Докато един ден на разсъмване се видя принуден да избира: или да накара бръснаря да й пусне кръв, или да повика отец Антонио Исабел да я изповяда.

Никанор изпрати да повикат свещеника. Десетима от най-избраните негови хора го пренесоха от поповата къща до спалнята на Мама Гранде, както си беше седнал в своя скърцаш плетен стол, под хваналия вече плесен балдахин, предназначен за тържествени случаи. Звънът за предсмъртно причастие, който се разнесе в топлото ранно септемврийско утро, беше за жителите на Макондо като първа вест. Когато слънцето изгря, площадчето пред къщата на Мама Гранде изглеждаше като същински селски панаир.

Тази гледка беше като спомен от предишни времена. До своята седемдесета година Мама Гранде празнуваше рождените си дни с най-продължителните и шумни панаири, каквито народът помни. Дамаджани с ракия се изнасяха на разположение на цялото селище, на площада се колеха говеда, а група музиканти; качени на една маса, свиреха неспирно в продължение на три дни. Под прашните бадемови дървета, където през първата седмица от нашия век са лагерували легионите на полковник Аурелиано Буендия, се опъваха сергии с царевични курабии, кифли, кървавици, пръжки, млинчета, свински наденички, хлебчета от юка, питки, понички, баници, суджуци, чревца, тръстиково вино — наред с какви ли не джунджурии, дрънкулки, евтини висулки, — уреждаха се боеве с петли, въртяха се лотарии. В бъркотията на възбуденото множество се продаваха гравюрки и стихари с лика на Мама Гранде.

Празненствата започваха два дни преди великата дата и свършваха на самия рожден ден с гърмящи фойерверки и семеен бал в къщата на Мама Гранде. Избраните гости, и законните членове на семейството, великодушно обслужвани от извънбрачните, танцуваха под звуците на старата пианола, снабдена с модерни ролки. Мама Гранде ръководеше тържеството от дъното на салона, седнала в удобно кресло с ленени възглавници, като даваше едва забележими заповеди със своята десница, окичена с пръстени по всички пръсти. Понякога в заговор с влюбените, но почти винаги движена от собственото си вдъхновение, тази вечер тя уговаряше браковете за следващата година. Мама Гранде завършваше тържеството, като излизаше на украсения с книжни гирлянди и лампиони балкон и оттам хвърляше монети на тълпата.

Тази традиция се беше прекъснала до известна степен заради зачестилия траур в къщата и отчасти заради политическата несигурност през последните години. Новите поколения само бяха слушали за тези великолепни празненства. Те не успяха да видят как на неделната литургия някой от представителите на гражданската власт вее с ветрило на Мама Гранде, удостоена с привилегията да не застава на колене дори в момента на възнесението, за да не измърси полата си на волани и колосаните си кринолини. Като мираж от младостта си старците помнеха дългите двеста метра рогозки, постлани от старинния дом до главния олтар, в деня, когато Мария дел Росарио Кастаниеда и Монтеро присъствува на погребението на своя баща и се върна по застланата с рогозки улица, облечена в своето ново и сияйно достойнство — на двадесет и две години превърната в Мама Гранде. Това средновековно видение принадлежеше тогава не само на миналото на рода, но беше част и от миналото на страната. Все по-неосезаема и далечна, зрима единствено през горещите следобеди, на задушения от саксиите с мушкато балкон, Мама Гранде се стопяваше в своята собствена легендарност. Властта си упражняваше чрез Никанор. Съществуваше мълчаливо обещание, изречено само от традицията, че в деня, когато Мама Гранде запечата своето завещание, наследниците ще обявят три нощи на всеобщо веселие. Но всички знаеха също, че тя бе решила да изрази последната си воля само няколко часа преди смъртта си, а никой не мислеше сериозно, че. Мама Гранде може да е смъртна. Едва онази септемврийска утрин, събудени от звъна за предсмъртното причастие, жителите на Макондо се убедиха, че Мама Гранде не само беше смъртна, но и че се кани да умре.

Часът й беше настъпил. Както лежеше сред белите чаршафи, намазана с мехлеми до ушите, под прашния балдахин от батиста, присъствието на живот в нея можеше да се отгатне само в едва забележимото повдигане на матриархалните й гърди. Мама Гранде, която докъм петдесетата си година отблъсна и най-разпалените свои поклонници и която природата бе надарила със способността да изхрани сама целия си род, умираше девствена и бездетна. Когато дойде ред за последното причастие, отец Антонио Исабел трябваше да повика на помощ племенничките, за да разтвори пръстите й и да намаже с миро дланите й, защото откак бе започнала да бере душа, Мама Гранде все стискаше юмруците си. До нищо не доведе и помощта на племенничките. Докато се мъчеха да разтворят пръстите й, за първи път от цяла седмица умиращата притисна до гърдите си отрупаната със съзвездия от скъпоценни камъни ръка, вторачи безцветни очи в племенничките си и каза: „Крадли!“ После видя отец Антонио Исабел, облечен като за литургия, видя и клисаря с обредните съдове и прошепна убедено и спокойно: „Умирам“. Тогава свали пръстена с най-големия диамант и го даде на Магдалена, послушничката — на нея се полагаше, защото тя беше най-малката наследница. Това беше завършек на една традиция: Магдалена се беше отказала от своето наследство в полза на църквата.

На разсъмване Мама Гранде помоли да я оставят насаме с Никанор, за да му даде последните си нареждания. В течение на половин час, превъзходно владеейки всичките си сетива и способности, тя го разпитва как вървят работите; после даде специални поръки как да постъпят с тленните й останки, а накрая отдели особено внимание на бдението. „Очите ти да са отворени на четири — каза тя. — Заключи всички ценни неща, защото много хора ходят по бдения само за да откраднат нещо“. След малко, останала насаме със свещеника, тя направи дълга, искрена и подробна изповед, а по-късно, в присъствието на племенниците си, прие последно причастие. И тогава поиска да я сложат на нейния люлеещ се стол от лиани, за да изрази последната си воля.

На двадесет и четири листа, изписани със съвсем ясен почерк, Никанор беше подготвил най-подробен доклад за нейните имущества. В присъствието на лекаря и на отец Антонио Исабел, дишайки спокойно, Мама Гранде продиктува на нотариуса списъка на своите имоти — върховен и единствен източник на нейното величие и на властта й. В първоначалните си размери нейните фактически владения се свеждаха до три командорства, предоставени с кралска грамота по време на колонизацията, които с годините, благодарение на заплетени бракове по сметка, се бяха събрали под владичеството на Мама Гранде. На тези пустеещи земи без определени граници, които обхващаха пет общини и в които никога не беше посято нито едно зрънце за сметка на собствениците, триста петдесет и две семейства живееха като арендатори. Всяка година в навечерието на своя имен ден Мама Гранде извършваше единствения акт на управление, който бе попречил земите да се върнат на държавата: събираше арендата. Седнала във вътрешния коридор на своята къща, тя лично получаваше наема за правото да живеят на нейните земи. Също тъй бяха го получавали в продължение на повече от столетие нейните прадядовци от прадядовците на сегашните арендатори. Три дни продължаваше събирането на арендата и след тези три дни дворът оставаше претъпкан от прасета, пуйки и кокошки, от десятъка и от първите плодове на земята, които хората донасяха като подарък. Всъщност това беше единственият урожай, който семейството събираше от тази мъртва от самото си начало земя, чиято повърхност на око се изчисляваше на сто хиляди хектара. Но историческите условия бяха помогнали вътре в тези граници да израснат и да процъфтят шестте селища на окръга Макондо, включително и главното селище, където се намираше общината. С други думи, онези, които живееха в някаква къща, имаха върху нея толкова право на собственост, колкото им даваше правото им на собственият върху строителните материали, защото земята принадлежеше на Мама Гранде и на нея се изплащаше наемът. Наем трябваше да й плаща и правителството заради туй, че гражданите ходеха по нейните улици.

В околностите на селищата живееха на воля никога непреброявани и от никого неотглеждани говеда, белязани по хълбоците с желязо във формата на катинар. По-скоро заради безредието, а не заради количеството на добитъка този наследствен знак беше станал известен в далечни департаменти, докъдето лятно време стигаха ожаднелите, разпилени на всички страни говеда, и представляваше една от най-здравите основи на легендата. По причини, които никой не си беше дал труд да обясни, просторните конюшни на рода постепенно се бяха изпразнили след последната гражданска война и напоследък в тях се бяха настанили работници за обработване на захарна тръстика, доилни и една оризовеячка.

Извън всичко изброено, в завещанието се отбелязваше съществуването на три делви със златни пари, закопани някъде в къщата през войната за независимост, които не бяха намерени, въпреки редовните и усърдни разкопки. Заедно с правото да продължават експлоатацията на дадените под аренда земи и да получават десетък, както и всякакви извънредни дарения, наследниците получаваха и един план, който се предаваше от поколение на поколение, всеки път все по-усъвършенствуван, й улесняваше търсенето на заровеното съкровище.

На Мама Гранде й бяха нужни три часа, за да изреди поръките си за поземлените владения. В задуха на спалнята гласът на умиращата сякаш придаваше особено достойнство на всяко споменато нещо. Когато тя сложи заекващия си подпис, а отдолу под нея се подписаха свидетелите, тайна тръпка разтърси душата на множеството, което започваше да се събира пред къщата под сянката на прашните бадемови дървета.

Тогава остана да се изредят подробно нематериалните й владения. С върховно усилие — каквото бяха правили преди смъртта си и нейните деди, за да осигурят господството на своя род — Мама Гранде се надигна на монументалните си кълки и с властен и искрен глас, разчитайки изцяло само на паметта си, продиктува списъка на своите невидими имущества: подземните богатства, териториалните води, цветовете на знамето, националния суверенитет, традиционните партии, правата на човека, гражданските свободи, държавния глава, правителството и парламента, препоръчителните писма, историческите факти, свободните избори, цариците на красотата, важните речи, грандиозните манифестации, знатните сеньорити, благородните сеньори, гордите воини, негово преосвещенство, върховния съд, забранените за внасяне стоки, либералните дами, проблема за месото, чистотата на езика, примерите, които трябва да дадем на света, юридическата система, свободния, но отговорен за действията си печат, южноамериканската Атина, общественото мнение, поуките от демокрацията, християнския морал, недостига на девизи, правото на политическо убежище, комунистическата опасност, държавния кораб, скъпотията, републиканските традиции, онеправданите класи, призивите за национално съгласие…

Не успя да довърши. Изчерпателното изреждане прекъсна последното й дихание. Удавена в това дълбоко море от абстрактни формули, които в течение на две столетия бяха служили като морално оправдание за властта на семейството, Мама Гранде се оригна звучно и издъхна.

Същият следобед жителите на далечната и мрачна столица видяха на първите страници на извънредните издания на вестниците портрета на една двадесетгодишна жена и помислиха, че е някоя нова царица на красотата. С буйни коси, събрани на върха на главата и забодени с гребен от слонова кост, с диадема върху дантеленото покривало, Мама Гранде преживяваше още веднъж младостта на своята снимка, увеличена и поместена на четири колони, след съответния ретуш. На тази снимка, направена от един пътуващ фотограф, който беше минал през Макондо в началото на нашия век, и преди много години заведена в документациите на вестниците под рубриката „Неизвестни личности“, й беше съдено да остане в паметта на бъдещите поколения. По раздрънканите автобуси, в асансьорите на министерствата, в унилите салони за чай, подплатени със светли драперии, с благоговение и почит шепнеха за важната особа, починала в своя край на жега и малария, и чието име беше неизвестно в останалата част на страната, преди да бъде осветено от печатното слово. Ситен дъжд ръсеше над минувачите недоверие и плесен. Камбаните на всички църкви биеха на умряло. Вестта завари президента на републиката, когато се отправяше на тържеството за произвеждане в чин на новите кадети, и с една бележка, написана от самия него на гърба на телеграмата, той предложи на министъра на войната да завърши речта си с едноминутно мълчание в чест на Мама Гранде.

Нейната смърт наруши социалния ред. Дори президентът на републиката, до когото чувствата на гражданите стигнаха като през пречиствателен филтър, успя да долови от своя автомобил — макар и от едно мимолетно видение, но в твърде силна степен — мълчаливото вцепенение на града. Отворени бяха само някои малки долнопробни кръчми и митрополитската катедрала, подготвена за деветдневна заупокойна служба. В националния капитолий, където увити в хартии просяци спяха под дорийските колони и тъжните паметници на умрели президенти, лампите на конгреса светеха. Когато президентът влезе в своя кабинет, развълнуван от зрелището, което представляваше потъналата в траур столица, неговите министри го чакаха, облечени в официални траурни костюми, прави, по-тържествени и по-бледи от обикновено.

Събитията, станали през тази вечер и през следващите, по-късно щяха да бъдат наречени „историческа поука“ — не само заради християнските чувства, които събудиха у най-високопоставените представители на обществената власт, а и заради себеотрицанието, с което несъвместими интереси и противоречиви гледища се примириха в името на общата цел: погребението на един прославен покойник. Години наред Мама Гранде бе осигурявала социалния мир и политическото разбирателство в своята империя само благодарение на три урни с фалшиви избирателни бюлетини. Те бяха част от нейното тайно владичество. Мъжете от прислугата, техните протежета и арендаторите — пълнолетни и непълнолетни — упражняваха не само своето собствено право на глас, но и правото на умрелите в течение на един век избиратели. Тя олицетворяваше предимството на традиционната власт над преходната, надмощието на нейната класа над плебса, превъзходството на божествена мъдрост над тленната конюнктура. В мирно време нейната неделима воля раздаваше и отнемаше енории, привилегии и синекурни длъжности, бдеше над благоденствието на съратниците си, а за да постигне всичко това, налагаше се да прибягва към раздора или към изборната фалшификация. В размирни времена Мама Гранде тайно помагаше за въоръжаването на своите привърженици, а за пред хората оказваше помощ на жертвите си. С това свое родолюбиво усърдие тя беше заслужила най-високи почести.

Нямаше нужда президентът на републиката да се допитва до съветниците си, за да определи тежестта на своята отговорност. Между салона за аудиенции в двореца и малкото, постлано с камъни вътрешно дворче, което някога служело като гараж за каляските на вицекралете, има една вътрешна градина с тъмни кипариси, където към края на колониалната епоха някакъв португалски монах се обесил от любов. Въпреки шумната група от високопоставени служители с ордени, президентът не можеше да надделее едно леко потръпване от чувство на неувереност, когато минаваше през това място след залез слънца. Но в онази вечер това потръпване имаше силата на предзнаменование. Тогава той напълно осъзна своето историческо предназначение и издаде декрет за деветдневен национален траур и за посмъртни почести на Мама Гранде като героиня, паднала за отечеството на бойното поле. В своята покъртителна реч, която произнесе на следващата сутрин пред своите сънародници по националното радио и телевизия, първият държавник в страната изрази увереност, че погребението на Мама Гранде ще се превърне в нов пример за света.

Само че тази толкова възвишена цел трябваше да се сблъска със сериозни пречки. Юридическата структура на страната, създадена от далечни предшественици на Мама Гранде, не беше приспособена за събитията, които започнаха. Големи учени, доктори по правото, опитни алхимици на закона, се задълбочаваха в тълкувания и силогизми, затърсиха някаква формула, която би позволила на президента на републиката да присъствува на погребението. Настъпиха дни на объркване сред високите сфери на политиката, на духовенството и на финансите. В просторната амфитеатрална зала на конгреса, свикван все по-рядко през последното столетие на абстрактно законодателство, сред портрети на национални герои и бюстове на гръцки мислители, славословията за Мама Гранде стигнаха неподозирани размери, докато в същото време, през тежкия в Макондо септември, нейният труп се пълнеше с мехурчета. За първи път се говореха за нея такива думи и за първи път си я представяха без нейния люлеещ се стол от лиани, без тежката й дрямка в два часа следобед и без хардалените лапи. Представяха си я чиста и млада, дестилирана от легендата.

Безброй часове се изпълниха с думи, думи, думи, които отекваха по цялата република, разнесени от глашатаите на печатното слово. Докато най-сетне един от присъствуващите, надарен с чувство за реалност — единствен сред това събрание от стерилни жреци на Темида — прекъсна това историческо дърдорене и припомни, че трупът на Мама Гранде чака тяхното решение при четиридесет градуса на сянка. Никой не се смути от това втурване на здравия разум в чистата атмосфера на писания закон. Издадена бе заповед трупът да бъде балсамиран, докато се търсят необходимите формули, докато се постигне единство в мненията или докато се внесат поправки в конституцията, които ще позволят на президента на републиката да присъствува на погребението.

Толкова много приказки се изприказваха, че ехото им премина границите, прехвърли океана и като някакво предчувствие надвисна над папските покои в Кастелгандолфо. Едва дошъл на себе си след тежкия следобеден сън, папата стоеше на прозореца и гледаше как се гмуркат в езерото водолазите, които търсеха главата на една заклана девица. През последните седмици вечерните вестници с друго не се занимаваха и папата не можеше да остане безразличен към една загадка, възникнала тъй близо до неговата лятна резиденция. Но тази вечер съвсем неочаквано вестниците замениха снимките на предполагаемите жертви с една-единствена снимка на двадесетгодишна жена в траурна рамка.

„Мама Гранде!“ — възкликна светият отец, защото веднага позна мътния дагеротип, който преди много години му беше поднесен по случай неговото възкачване на престола в църквата „Свети Петър“. „Мама Гранде!“ — възкликнаха в хор от своите частни покои членовете на кардиналския съвет и в необятната империя на християнството за трети път от двадесет века насам настъпи час на объркване, на силно вълнение и суматоха. Докато накрая великият папа се настани в своята дълга черна гондола и се запъти към далечното и фантастично погребение на Мама Гранде.

Назад останаха сияйните градини с праскови, Виа Апия Антика с равнодушни актриси, налягали да се пекат на слънце по терасите, в пълно неведение за станалото потресаващо събитие, а после — и мрачният нос Кастелсантанджело на хоризонта на Тибър. Привечер дълбокият звън на базиликата „Свети Петър“ се сля със звъна от напуканите бронзови камбани в Макондо. Докато плаваше по заплетените като мрежа канали и през загадъчните тресавища, които бележеха границата на Романската империя с пасбищата на Мама Гранде, папата цяла нощ слуша изпод своя душен навес крясъците на маймуните, разтревожени от минаващите тълпи. В своето нощно пътешествие папското кану постепенно се пълнеше с чували юка, е клонове зелени банани, кафези с кокошки, с мъже и жени, изоставили обичайните си занимания и тръгнали да си опитат късмета — да продадат туй-онуй покрай погребението на Мама Гранде. Тази нощ за първи път в историята на църквата негово светейшество изстрада трескавото безсъние и мъчителната обсада на комарите. Но прекрасният изгрев над владенията на великата старица, първобитната гледка, която разгърна пред очите му царството на балсамина и на игуаната, заличиха от паметта му страданията по време на пътуването и го възнаградиха за жертвата.

Никанор се събуди от трикратно почукване на вратата, което възвести скорошното пристигане на негово светейшество. Смъртта бе станала господарка в къщата. Насърчени от честите призоваващи речи на президента, от трескавите спорове на депутатите, които съвсем прегракнаха и се разбираха вече само с помощта на общоприети знаци, хора и конгрегации от целия свят захвърлиха своите занятия и се стекоха от къде ли не, изпълниха тъмните коридори, претъпканите антрета, задушните мансарди. А онези, които пристигнаха със закъснение, се покатериха и най-удобно се настаниха по огради, стобори, наблюдателни кули, дървени скели и бойници. В най-големия салон на къщата, под трептяща грамада от телеграми, лежеше трупът на Мама Гранде и се балсамираше, докато чакаше великите решения. Изтощени от сълзите, деветимата племенници бдяха край мъртвата и се дебнеха един друг.

Много дни наред светът трябваше да продължава своята обсада. В залата на общинския съвет, обзаведена с четири кожени табуретки, с делва филтрирана вода и хамак, папата изнемогваше от безсъние и се обливаше в пот, а през дългите задушни нощи се разсейваше с четенето на административни доклади и наредби. През деня раздаваше италиански бонбони на децата, които надничаха през прозореца да го видят, и обядваше под навеса от астромелии заедно с отец Антонио Исабел, а понякога и с. Никанор. Тъй живя той безкрайни седмици и удължени от чакането и жегата месеци, докато най-сетне Пастор Пастрана се изправи сред площада със своя барабан и зачете постановлението за решението на парламента. В него се заявяваше, че общественият ред бил разстроен — трам та-ра-рам — и президентът на републиката — трам-та-ра-рам — бил облечен в извънредни пълномощия — трам-та-ра-рам, — които му давали възможността да присъствува на погребението на Мама Гранде — Трам-та-ра-рам-там-там!

Великият ден бе настъпил. По задръстените от рулетки, сергии за пържен дроб и лотарийни масички улици, където мъже с увити около шията змии хвалеха последния, единствения балсам срещу червен вятър и за безсмъртие; през пъстрото площадче, където множество хора бяха опънали навеси и постлали рогозки, стрелци в тържествена премяна разчистваха пътя на официалните лица. В трепетно очакване на върховния миг, на площада се бяха струпали перачките от Сан Хорхе, ловците на бисери от нос Вела, рибарите от Сиенага, ловците на скариди от Тасахера, магьосниците от Мохана, копачите от солниците в Манауре, акордеонистите от Валиедупар, джамбазите от Айапел, продавачите на папая от Сан Пелайо, дресьорите на петли от Ла Куева, фокусниците от Сабанас де Боливар, гребците от Магдалена, писарите от Момпокс и всички, споменати в началото на тази хроника, както и много други още. Дори ветераните на полковник Аурелиано Буендия — начело с граф Малбъроу с неговите великолепни кожи, нокти и зъби на тигър — надделяха вековната си омраза към Мама Гранде и всички от нейната порода и дойдоха на погребението, за да помолят президента на републиката да им отпусне военните пенсии, които те чакаха от шестдесет години.

Към единадесет часа развълнуваната тълпа, която се задушаваше на слънцето, придържана от невъзмутими елитни воини с хусарски мундири и шлемове с пухкава китка пера на върха; нададе силен, ликуващ рев. Важни, тържествени в своите фракове и цилиндри, иззад ъгъла на телеграфа се показаха президентът на републиката и неговите министри, парламентарните комисии, върховният съд, държавният съвет, традиционните партии, духовенството и представителите на финансите, на търговията и на индустрията. Старият и болен президент на републиката — плешиво, ниско и дебело човече — премина пред пълните с учудване очи на множеството, което го беше облякло във власт, без да го познава, и едва сега можеше да удостовери, че той наистина съществува. Сред изнурени от сериозността на своята дейност епископи и военни със снажни торсове, покрити с броня от ордени, държавният глава издаваше непогрешимия мирис на власт.

Облечени в траурни крепони, след тях спокойно шествуваха цариците на всички сегашни и бъдещи плодове на земята в нашата страна. Начело с всеобщата царица на всичко, за първи път лишени от земното си великолепие, преминаха царицата на влакнестото манго, царицата на зелената ауяма, царицата на бананите, царицата на хлебната юка, царицата на гуайябата, царицата на кокосовия орех, царицата на четиристотин шестдесет и два километра нанизани като маниста яйца от игуана и всички останали царици, които изпускаме, за да не стане безкрайна тази хроника.

В своя ковчег с пурпурни драперии, отделена от действителността с осем медни винта, Мама Гранде беше вече прекалено пропита от своето формалдехидно безсмъртие, за да може да осъзнае степента на величието си. Цялото великолепие, за което бе мечтала на балкона на своята къща през горещите безсънни следобеди, се събра в четиридесетте и осем топовни гърмежа, с които всички величия на епохата отдадоха последна почит към нейната памет. Самият папа, който при едно бълнуване й се беше явил в сияеща каляска, увиснала над градините на Ватикана, превъзмогна жегата благодарение на едно изплетено от палма ветрило и с величайшето си достойнство оказа чест със своето присъствие на най-забележителната погребална церемония в света.

Заслепено от това величаво зрелище на властта, простолюдието не обърна внимание на алчно пляскащите криле върху покрива на къщата, когато в спора на знатните взе връх съгласието и катафалката бе изнесена на улицата върху раменете на най-знатните. Никой не видя дебнещите сенки на — лешоядите, които следваха процесията по напечените улички на Макондо; нито забеляза някой, че с минаването си знатните оставяха по тях диря от вонящи отпадъци. Никой не обърна внимание, че племенниците, осиновените, слугите и любимците на Мама Гранде залостиха портата веднага щом беше изнесен трупът, и започнаха да разкъртват вратите, да разковават дъските, да разкопават основите, за да си разделят къщата. Единственото нещо, което за никого не остана незабелязано в шумотевицата на това погребение, беше дълбоката въздишка на облекчение, с която тълпата посрещна края на четиринадесетте дни молитви, екзалтации и славословия и запечатването на гробницата с оловна плоча. Някои от присъствуващите имаха достатъчно ясен поглед, за да разберат, че са станали свидетели на раждането на нова епоха. Сега вече папата можеше да се възнесе на небето и телом, и духом, защото бе изпълнил мисията си на земята; президентът на републиката можеше да седне да управлява по свое усмотрение; цариците на всичко сегашно и утрешно можеха да се омъжат и да бъдат щастливи, да заченат и да народят много деца, а тълпите можеха да опънат своите навеси в необятните владения на Мама Гранде както те си знаят и разбират, защото единствената, която можеше да се противопостави на това и имаше достатъчна власт, за да го стори, бе започнала да се разлага под оловната плоча. Тогава остана само някой да сложи едно столче навън пред вратата и да седне да разкаже тази поучителна история, пример за бъдещите поколения, та всички неверници по света да научат вестта за Мама Гранде — защото утре, в сряда, ще дойдат метачите и ще изметат боклуците от нейното погребение за всички векове напред.

Габриел Гарсия МаркесНякой такъв ден

Понеделникът осъмна топъл и без дъжд. Дон Аурелио Есковар, зъболекар без диплом и много ранобуден човек, отвори кабинета си в шест часа сутринта. Извади от стъклената витринка една изкуствена челюст, още несвалена от гипсовия калъп, сложи на масата стиска инструменти и ги подреди по големина, като на изложба. Беше по риза на райета без яка, закопчана горе на шията с позлатено копче, а панталоните му се държаха на ластични тиранти. Беше жилав и сух, а изразът на очите му рядко съответствуваше на онуй, което ставаше край него — също както при глухите.

Когато нареди всичко на масата, той премести бормашината към креслото на пружини и седна да полира изкуствената челюст. Изглежда никак не мислеше за онуй, което вършеше, но работеше усърдно, като натискаше педала дори когато не си служеше с бормашината.

След осем часа спря за малко да погледне небето през прозореца и видя замислените лешояди, накацали да се сушат по стряхата на съседната къща. Продължи да работи с мисълта, че още преди обед пак ще завали. Мутиращият глас на единадесетгодишния му син го извади от неговото съсредоточение.

— Татко!

— Какво?

— Кметът казва да му извадиш зъб.

— Кажи му, че не съм в къщи.

Полираше един златен зъб. Отдалечи го от себе си на разстояние една ръка и с притворени очи го огледа. Синът му отново извика от малката чакалня:

— Той казва, че си в къщи, защото те чува.

Зъболекарят продължи да разглежда зъба. Едва когато го сложи на масата при завършените работи, каза:

— Още по-добре.

И отново пусна бормашината. От една картонена кутийка, в която държеше нещата за правене, извади един мост от няколко части и започна да полира златото.

— Татко!

— Какво?

Изразът на лицето му никак не се промени.

— Казва, че ако не му извадиш зъба, ще ти тегли куршума.

Без да бърза, с извънредно спокойно движение, зъболекарят свали крака си от педала на бормашината, бутна я настрана от креслото и отвори до самото дъно долното чекмедже на масата. Там беше револверът.

— Добре — рече на сина си, — кажи му да дойде да ми го тегли.

Завъртя креслото, застана с лице към вратата и подпря ръка в ръба на чекмеджето. Кметът се изправи на прага. Лявата му буза беше избръсната, но другата — подута и болезнена — беше обрасла в небръсната от пет дена брада. Зъболекарят видя в помръкналите му очи много безсънни нощи. Затвори чекмеджето с върха на пръстите си и каза меко:

— Седнете.

— Добър ден — каза кметът.

— Добър ден — отвърна му зъболекарят.

Докато инструментите се изваряваха, кметът облегна глава на възглавничката на креслото и се почувствува по-добре. Кабинетът беше беден: един стар дървен стол, бормашината на педал и една витринка с фаянсови шишенца. Срещу стола — прозорец с мрежесто перденце на височината на човешки бой. Като усети, че зъболекарят се приближава, кметът заби петите си в пода и отвори уста.

Дон Аурелио Есковар обърна лицето му към светлината. След като прегледа болния зъб, той внимателно притисна челюстта, за да я намести.

— Ще трябва без упойка да стане — каза.

— Защо?

— Защото има възпалителен процес.

Кметът го погледна в очите.

— Добре — каза той и направи опит да се усмихне. Зъболекарят не му отвърна. Сложи на работната маса съда с преварените инструменти и все тъй, без да бърза, ги извади от водата с едни студени щипци; После премести с крак плювалника и отиде да си измие ръцете над легена. Всичко извърши, без да погледне кмета. Но кметът не го изпускаше от очи.

Болният зъб беше долен кътник. Зъболекарят се разкрачи и натисна кътника със студените клещи. Кметът се вкопчи в ръчките на стола, изпразни цялата си сила в краката и почувствува ледена празнота в бъбреците си, но дори не изохка. Зъболекарят само леко мръдна ръката си в китката. После каза без никакво озлобление, по-скоро с горчиво съчувствие:

— Сега ще ни платите за двадесет убити, лейтенанте.

Кметът усети скърцане на кости в челюстта си, очите му се наляха със сълзи. Но не изохка, докато не усети зъба да излиза. Тогава го видя през сълзи. Толкова чужд на неговата болка му се видя, че не можа да разбере защо се беше мъчил толкова предишните пет нощи. Наведен над плювалника, изпотен, задъхан, той разкопча куртката си и пипнешком затърси носната си кърпа в джоба на панталона. Зъболекарят му подаде чиста салфетка.

— Избършете сълзите си — каза му.

Кметът го послуша. Трепереше целият. Докато зъболекарят си миеше ръцете, той видя бездънното чисто небе и една прашна паяжина с яйца на паяк и умрели насекоми. Зъболекарят се върна при него, бършейки ръцете си.

— Легнете си — каза му — и правете промивки със солена вода.

Кметът стана, сбогува се, като мрачно отдаде чест по войнишки, и тръгна към вратата с изпънати крака, с разкопчана куртка.

— Изпратете ми сметката — каза.

— На вас или на общината?

Кметът не го погледна. Затвори вратата и каза през металическата мрежа:

— Все едно.

Габриел Гарсия МаркесВторник следобед

Влакът мина през кънтящия коридор от яркочервени скали, вряза се в банановите плантации — симетрични и безкрайни — и въздухът овлажня, а морският бриз не се почувствува вече. През прозорчето на вагона влезе задушлив дим. По тесния път успоредно с железопътната линия вървяха впрегнати с биволи коли, натоварени със зелени гроздове банани. От другата страна на пътя, на неравни разстояния от незасята земя, пробягваха кантори с електрически вентилатори, постройки от червени тухли и резиденции с бели столове и масички по терасите, сред прашни палми и розови храсти. Беше единадесет часът сутринта и жегата още не беше започнала.

— По-добре е да вдигнеш прозореца — каза жената. — Косата ти ще се напълни с въглища.

Момичето се опита да го вдигне, но ръждата го беше заковала.

Те бяха единствените пътници в голия третокласен вагон. Пушекът от локомотива продължаваше да нахълтва през прозореца, затова момичето стана от мястото си и сложи там единствения багаж, който носеха: пластмасова чанта с храна и китка цветя, завити във вестник. Седна на отсрещната седалка, далеч от прозореца, срещу майка си. И двете бяха облечени в строг траур и бедно.

Момичето беше на дванадесет години и пътуваше за първи път. Със сините вени по клепачите, с дребничкото си и отпуснато тяло без никакви форми, облечено в права като расо рокля, жената изглеждаше прекалено стара, за да му е майка. Тя седеше с плътно подпрян на облегалката гръбнак и крепеше с две ръце в скута си олющена лачена чанта. На лицето й беше изписано равното спокойствие на свикналите с бедността хора.

В дванадесет горещината беше започнала. Влакът спря за десет минути на една гара без селище, за да вземе вода. Навън, в загадъчната тишина на плантациите, сенките изглеждаха бистри. Но застоялият въздух във вагона миришеше на неощавена кожа. Влакът не увеличи скоростта си. Спря на две еднакви селища с дървени къщи, боядисани в ярки цветове. Жената наведе глава и потъна в тежка дрямка. Момичето събу обувките си. После отиде до клозета да поръси с вода увехналите цветя.

Когато се върна, майка му го чакаше да обядват. Подаде му парче сирене, половин царевична питка и един сладък сухар, а после извади от пластмасовата чанта и за себе си същото. Докато се хранеха, влакът съвсем бавно мина по железен мост и продължи през едно селище като предишните, само че в това имаше хора на площада. Група музиканти свиреха нещо весело под смазващото слънце. Отвъд селището, до една напукана от сушата равнина, свършваха плантациите.

Жената престана да яде.

— Обуй си обувките — рече тя.

Момичето погледна навън. Не видя нищо друго, освен пустата равнина, през която влакът отново започваше да лети, но сложи в джоба си последното парче сухар и бързо си обу обувките. Жената му подаде гребен.

— Вчеши се.

Докато момичето се вчесваше, влакът започна да свири. Жената избърса потта от шията си и с длан изчисти мазнината от лицето си. Когато момичето се вчеса, влакът мина покрай първите къщи на някакво ново селище — по-голямо, но и по-тъжно от предишните.

— Ако искаш да свършиш някоя работа, върви сега — каза жената. — После, и да умираш от жажда, няма къде да пиеш вода. И най-важното: да не плачеш.

Момичето кимна утвърдително. През прозореца влизаше горещ сух вятър, смесен със свирката на локомотива и скърцането на старите вагони. Жената прибра във вързопче останалата храна и го пъхна в чантата. За миг върху стъклото на прозореца проблесна общият изглед на селището в сияйния августовски вторник. Момичето зави цветята в намокрените вестници, дръпна се още по-надалеч от прозореца и вторачено погледна майка си. Тя му отвърна с приветлив поглед. Влакът престана да свири и забави ход. След малко спря.

На гарата нямаше никого. На отсрещната страна на улицата, на засенчения от бадемови дървета тротоар, беше отворен само салонът за билярд. Селището плуваше в мараня. Жената и момичето слязоха от влака, прекосиха безлюдния перон, чиито плочи започваха да се пукат под напора на тревата отдолу, пресякоха улицата и минаха на сенчестия тротоар.

Беше почти два часът. В този час селището си почиваше, потънало в тежка дрямка. Дюкяните, обществените учреждения, общинското училище се затваряха в единадесет и се отваряха отново малко преди четири, когато минаваше обратният влак. Не се затваряха само хотелът срещу гарата, неговата гостилница и салонът му за билярд, както и телеграфната служба в единия край на площада. Къщите, построени в по-голямата си част по модела на банановата компания, бяха затворени отвътре и жалузите им бяха спуснати. В някои беше толкова горещо, че стопаните им обядваха на двора. Някои хора си изнасяха стол под сянката на бадемовите дървета и дремеха седнали посред улицата.

Все търсейки закрилата на бадемовите дървета, жената и момичето навлязоха в селището, без да смутят следобедния му покой. Отидоха направо в поповата къща. Жената подраска с нокът по металическата мрежа на вратата, почака малко и почука. Вътре в къщата бръмчеше електрически вентилатор, затова стъпките не се чуха. Леко изскърца врата и веднага недоверчив глас съвсем близо до металическата мрежа попита:

— Кой е?

Жената се опита да погледне през мрежата.

— Отецът ми трябва — рече тя.

— Сега спи.

— Много е бързо — настоя жената. В гласа й звучеше спокойно упорство.

Вратата се поотвори безшумно и се показа една жена на зряла възраст, възпълничка, с много бледо лице и сиви като стомана коси. Зад дебелите стъкла на очилата очите й изглеждаха прекалено малки.

— Заповядайте — каза тя и отвори докрай вратата.

Влязоха в една стая, напоена с отдавнашна миризма на цветя. Стопанката ги заведе до една дървена скамейка с облегалка и им направи знак да седнат. Момичето седна, но майка му остана права, задълбочена в мислите си, притиснала чантата с две ръце. Поради вентилатора не се чуваше никакъв друг шум.

Стопанката се появи на вратата в дъното.

— Казва да дойдете пак след три и половина — прошепна тя. — Преди пет минути си е легнал.

— Влакът тръгва в три и половина — каза жената.

Отговорът й беше кратък и твърд, но гласът й беше все тъй кротък, с много нюанси. Стопанката се усмихна за първи път и каза:

— Добре.

Когато вратата в дъното пак се затвори, жената седна до дъщеря си. Тясната чакалня беше бедна, подредена и чиста. Отвъд дървената преграда, която разделяше помещението на две, имаше проста писалищна маса с мушама и на нея — стара пишеща машина до ваза с цветя. Отзад бяха енорийските архиви. Забелязваше се, че неомъжена жена е подреждала този кабинет.

Вратата в дъното се отвори и този път се появи свещеникът. Бършеше стъклата на очилата си с кърпа и когато ги сложи, стана очевидно, че е брат на жената, която им беше отворила.

— Какво желаете? — попита той.

— Ключовете от гробищата — каза жената.

Момичето седеше с цветята в скута си и с кръстосани под пейката крака. Свещеникът го погледна, после погледна жената, а след това, през металическата мрежа на прозореца — блестящото безоблачно небе.

— В тази горещина… — рече той. — Можехте да почакате слънцето да превали.

Жената мълчаливо поклати глава в знак на отрицание. Свещеникът мина от другата страна на преградата, извади от шкафа една подвързана с мушама тетрадка, писалка, мастилница и седна пред масата. За главата му космите не стигаха, но затова пък по ръцете му ги имаше в изобилие.

— Чий гроб ще посетите? — попита той.

— На Карлос Сентено — отвърна жената.

— Кой?

— Карлос Сентено — повтори жената.

Отецът все не можеше да се сети.

— Крадеца, дето го убиха тук миналата, седмица — обясни жената със същия равен глас. — Аз съм неговата майка.

Свещеникът я изгледа внимателно. Тя го погледна твърдо, със спокойно самообладание, и отецът се изчерви. Наведе глава и започна да пише. Докато попълваше страницата, той разпитваше жената къде е родена и кога, каква е, що е, а тя отговаряше без колебание, точно и подробно, сякаш четеше отнякъде своите данни за самоличност. Отецът започна да се поти. Момичето разкопча лявата си обувка, извади си петата и я подпря в крака на скамейката. Направи същото и с дясната.

Всичко започна миналия понеделник, в три часа сутринта, на няколко пресечки от поповата къща. Сеньора Ребека, самотна вдовица, която живееше сама в пълна с вехтории къща, дочу през шумоленето на дъжда как някой се опитва да отвори отвън пътната врата. Тя стана, извади пипнешком от гардероба един архаичен револвер, с който никой не беше стрелял от времето на полковник Аурелиано Буендия, и без да пали лампите, отиде в преддверието. Ориентирайки се не толкова по шума в бравата, колкото по страха, развил се у нея за двадесет и осем години самота, тя мислено определи не само мястото на вратата, но и точната височина на ключалката. Стисна оръжието с две ръце, примижа и натисна спусъка. За първи път в живота си стреляше с револвер. След трясъка на изстрела не чу нищо друго, освен шумоленето на дъжда по цинковия покрив. После тя долови кратък, тих металически удар върху циментената площадка пред вратата и съвсем кротък, но страшно уморен глас: „Ох, майчице!“

Момъкът, който осъмна мъртъв пред къщата, с разтрошен нос, беше по фланелка на пъстри черти, прости панталони с въже вместо колан, и бос.

— Значи Карлос Сентено се е казвал — прошепна отецът, след като свърши писането.

— Сентено Айала — добави жената. — Единственото ми мъжко чадо.

Свещеникът отиде пак при шкафа. От вътрешната страна на вратичката му бяха закачени на един пирон два големи ръждясали ключа. Точно такива си беше представяло ключовете на свети Петър момичето; такива си ги е представяла и майка му, когато е била момиче, а навярно и самият свещеник някога си ги е представял такива. Той ги откачи, остави ги в отворената тетрадка, сложена върху дървената преграда, и гледайки жената, показа с пръст едно място на изписаната страница. — Подпишете се тук.

Стиснала чантата под мишница, жената надраска името си.

Момичето прибра цветята и тътрейки обувките си, отиде до преградата и внимателно загледа какво прави майка му.

Свещеникът въздъхна.

— Никога ли не сте правили опит да го вкарате в правия път?

— Той беше много добър момък — отговори жената, като свърши с подписването.

Свещеникът я погледна, след това погледна момичето и с някакъв набожен ужас установи, че те и двете никак не се канят да плачат. Жената спокойно продължи:

— Казвах му никога да не краде нищо, което е нужно някому, за да се нахрани, и той ме слушаше. А преди, когато се боксираше, и по три дни се е случвало да лежи в кревата, премазан от ударите.

— И всичките си зъби трябваше да извади — добави момичето.

— Така е — потвърди жената. — Всеки залък, който изяждах по онова време, ми горчеше от юмруците, които се сипеха по моя син в събота вечер.

— Неведома е волята божия — каза свещеникът. Само че го каза без особена убеденост, защото опитът го беше направил малко скептичен, а и заради жегата. Посъветва ги да си пазят главите, за да не слънчасат. Обясни им, прозявайки се и вече съвсем сънливо, откъде трябва да минат, за да намерят гроба на Карлос Сентено. Като се върнат, нямало защо да чукат. Нека мушнат просто ключа под вратата и да оставят също там, ако имат, милостиня за църквата. Жената много внимателно изслуша обясненията, но благодари, без да се усмихне.

Още преди да отвори вратата към улицата, отецът забеляза, че някой наднича вътре, с притиснат в металическата решетка нос. Бяха група момчета. Когато отвори вратата, децата се пръснаха. В този час обикновено на улицата нямаше никого, а сега не само децата бяха излезли. Под бадемовите дървета стояха на групи и възрастни. Отецът огледа разкривената от маранята улица и тогава разбра. Тихо затвори пак вратата.

— Почакайте една минутка — рече той, без да погледне жената.

Сестра му се появи на вратата в дъното, с черна дреха върху нощницата и разпуснати по раменете коси. Тя мълчаливо погледна отеца.

— Какво има? — попита я той.

— Хората са научили — прошепна сестра му.

— По-добре да излязат през двора — каза отецът.

— Все едно — отговори сестра му. — Всички са наизлезли по прозорците.

До този момент жената сякаш нищо не беше разбрала. Опита се да погледне на улицата през металическата решетка. После взе букета цветя от момичето и тръгна към вратата. Момичето я последва.

— Почакайте слънцето да превали малко — предложи пак отецът.

— Ще ви стопи тази жега — каза сестрата, застанала неподвижно в дъното на преддверието. — Почакайте, ще ви дам чадър.

— Благодаря — отвърна жената. — Така ни е добре. Хвана момичето за ръка и излезе на улицата.

Габриел Гарсия МаркесНеобикновената вечер на Балтасар

Клетката беше готова. По силата на навика Балтасар я закачи на стряхата и докато успее да се наобядва, навсякъде вече говореха, че тази била най-красивата клетка в света. Толкова хора дойдоха да я видят, че пред къщата се струпа голяма тълпа и Балтасар трябваше да я откачи и да затвори дърводелницата.

— Трябва да се избръснеш — каза жена му Урсула. — Приличаш на маймуна.

— Не е хубаво да се бръсне човек веднага след ядене — рече Балтасар.

Брадата му не беше бръсната от две седмици. Косата му беше къса, твърда и права като магарешка грива, а общото му изражение беше като на изплашено момче. Но това изражение беше лъжливо. През февруари навърши тридесет години, с Урсула живееха заедно четири години, без да се женят и без да раждат деца, и животът му беше дал много поводи да бъде нащрек, но нито един за да бъде уплашен. Той дори не знаеше, че според някои хора клетката, която току-що беше довършил, беше най-красивата клетка в света. Свикнал беше да прави клетки още от дете и за него последната беше просто по-трудна от другите.

— Тогава почини си малко — каза жена му. — С тази брада не можеш пред никого да се вестиш.

Докато си почиваше, на няколко пъти му се наложи да става от хамака, за да показва на съседите клетката. Дотогава Урсула не й беше обърнала внимание. Тя беше недоволна, защото мъжът й занемари дърводелската си работа, за да се посвети изцяло на клетката, и цели две седмици спа неспокойно — въртя се насън и говори разни глупости, — а за бръснене дори не помисляше. Но пред завършената клетка недоволството й се стопи. Когато Балтасар се събуди от следобедния сън, Урсула му беше изгладила панталоните и една риза, беше ги метнала на един стол до клетката, която премести на масата в столовата, и мълчаливо я разглеждаше.

— Колко ще вземеш? — попита го тя.

— Не знам — отвърна Балтасар. — Ще поискам трийсет песо, че да ми дадат двайсет.

— Поискай петдесет — каза му Урсула. — Колко нощи не си спал през тези петнайсет дни! Освен това, доста голяма е. Струва ми се, че по-голяма клетка не съм виждала в живота си.

Балтасар се залови да се избръсне.

— Ти мислиш ли, че ще ми дадат петдесет песо?

— Нищо не са за дон Чепе Монтиел, а клетката си ги заслужава — каза Урсула. — Би трябвало шейсет да поискаш.

Къщата изнемогваше в задушената от жега полусянка. Беше началото на април и от свирнята на щурците горещината сякаш ставаше още по-непоносима. След като се облече, Балтасар отвори вратата към двора, за да се проветри къщата, и тумба деца влязоха в столовата.

Вестта се беше разнесла. Доктор Октавио Хиралдо — един доволен от живота, но изморен от професията си стар лекар — си мислеше за клетката на Балтасар, докато обядваха двамата с неговата саката съпруга. На вътрешната тераса, където слагаха масата през горещите дни, имаше много саксии с цветя и две клетки с канарчета. Жена му обичаше птичките, и то толкова много ги обичаше, че мразеше котките, защото бяха способни да ги изядат. Мислейки за нея, доктор Хиралдо отиде следобед да обиколи един болен и на връщане мина покрай къщата на Балтасар да види клетката.

В столовата имаше много хора. Клетката беше сложена на масата, за да я виждат всички, и огромното кубе от тел на три етажа отвътре, с проходи и специални отделения за хранене и за спане, с трапеци в предназначеното за игра на птиците пространство, изглеждаше като миниатюрен модел на гигантска фабрика за лед. Лекарят внимателно я разгледа, без да я докосне, и си каза, че тази клетка наистина надхвърля всякакви очаквания и че е много по-красива от всички клетки, за които би могла да мечтае жена му.

— Това е дръзновение на фантазията — каза той. Потърси с очи Балтасар сред присъствуващите и добави, гледайки го бащински: — Ти би могъл да станеш забележителен архитект!

Балтасар се изчерви.

— Благодаря — каза той.

— Наистина! — потвърди лекарят. Беше пълен човек, гладък и пухкав като жена, която е била красива на младини, и имаше изящни ръце. Гласът му напомняше гласа на свещеник, когато говори на латински. — Дори не е нужно да слагаш птички в нея — каза той, като завъртя клетката пред очите на хората, сякаш я продаваше. — Стига да я закачиш между дърветата и тя сама ще запее. — Сложи я пак на масата, помисли малко, гледайки я, и рече — Е, хубаво тогава, аз я вземам.

— Тя е продадена — каза Урсула.

— За сина на дон Чепе Монтиел я направих — обясни Балтасар. — Специално ми я поръча.

Лекарят се отнесе с разбиране.

— Той ли ти даде модела?

— Не. Само каза, че иска голяма клетка, като тази, за една двойка турпиали9.

Лекарят погледна клетката.

— Само че тази за турпиали не става.

— Става, става, докторе — възрази Балтасар и се приближи до масата. Децата го наобиколиха. — Размерите са точно пресметнати — каза той, посочвайки с пръст разните отделения. После чукна кубето с кокалчетата на пръстите си и клетката се изпълни с дълбоки акорди. — Това е най-издръжливата тел, която може да се намери, а всяко съединение е споено, и отвътре, и отвън — обясни той.

— Даже и за папагали става — намеси се едно от децата.

— Така е — потвърди Балтасар.

Лекарят поклати глава.

— Добре, но значи не ти е дал модела — каза той. — Не ти е възложил точно определена поръчка, само ти е казал да бъде голяма клетка за турпиали. Така ли е?

— Така е — отвърна Балтасар.

— Тогава лесна работа — каза лекарят. — Едно нещо е голяма клетка за трупнали, а друго нещо е точно тази клетка. Няма доказателства, че тъкмо тази са ти поръчали.

— Точно тази — рече Балтасар объркан. — Аз затова я направих.

Лекарят махна нетърпеливо с ръка.

— Можеш друга да направиш — каза Урсула, поглеждайки мъжа си, а после се обърна към лекаря и добави: — Вие нали не бързате.

— Обещах я на жена си за днес следобед — каза лекарят.

— Много съжалявам, докторе — каза Балтасар, — но не мога да продам вече продадено нещо.

Лекарят сви рамене. Бършейки с кърпа потта от шията си, той мълчаливо гледаше клетката, без да отмести очи от една неопределена точка, сякаш изпращаше отплуващ кораб.

— Колко ти дадоха за нея?

Вместо да отговори, Балтасар потърси с очи Урсула.

— Шейсет песо — каза тя.

Лекарят все разглеждаше клетката.

— Много е хубава — въздъхна той. — Извънредно хубава е. — После се запъти към вратата и започна енергично да си вее, усмихнат, а споменът за тази случка се заличи завинаги от паметта му. — Монтиел е много богат — каза той.

В действителност, Хосе Монтиел не беше толкова богат, колкото изглеждаше, но беше способен на всичко, за да стане. На няколко пресечки оттам, в една натъпкана с инструменти къща, където бяха в състояние да продадат дори и въздуха, той се излежаваше, напълно равнодушен към вестта за клетката. Неговата преследвана от мисълта за смъртта жена затвори врати и прозорци, след като обядваха, и два часа лежа с отворени очи в полумрака на стаята докато Хосе Монтиел спеше. В това положение я стресна глъчката на много гласове. Тогава тя отвори вратата и видя пред къщата една шумна тълпа, а по средата — Балтасар с клетката, облечен в бяло, току-що избръснат, и с онова изражение на скромно простодушие, с което бедните отиват в къщата на богатите.

— Каква прекрасна клетка! — възкликна сияеща жената на Хосе Монтиел, въвеждайки Балтасар в къщи. — Не бях виждала такова чудо! — каза тя и добави, недоволна от множеството, което се струпа на вратата: — Само че внеси я вътре, че ще направят салона на конюшня.

Балтасар не беше чужд в къщата на Хосе Монтиел. Беше сръчен и изпълнителен, затова понякога го викаха за някои дребни дърводелски работи. Но той никога не се чувствуваше добре между богатите. Често си мислеше за тях, за грозните им и заядливи жени, за •страхотните им хирургически операции и винаги изпитваше състрадание. Когато влизаше в техните къщи, не можеше и една крачка да направи, без да си тътри краката.

— Пепе в къщи ли е? — попита той и сложи клетката на масата в столовата.

— На училище е — каза жена му на Хосе Монтиел, — но вече трябва да си дойде. — И добави: — Монтиел се къпе.

Всъщност на Хосе Монтиел не му остана време да се изкъпе. Той си правеше набърже фрикция с камфоров спирт, за да излезе по-скоро да види какво става. Толкова предпазлив човек беше, че не пускаше електрическия вентилатор, докато спи, за де не му убегне насън някакъв шум из къщата.

— Аделаида! — извика той. — Какво става?

— Ела да видиш какво чудесно нещо! — отговори жена му.

Хосе Монтиел се подаде от прозореца на спалнята — едър и космат, с пешкир на врата.

— Какво е това?

— Клетката за Пепе — каза Балтасар.

Жената го погледна слисано:

— За кого?

— За Пепе — повтори Балтасар. А после се обърна към Хосе Монтиел: — Пепе ми поръча да я направя.

Нищо не се случи в този миг, но Балтасар се почувствува тъй, сякаш го бяха сварили гол в банята. Хосе Монтиел излезе от спалнята, по гащи.

— Пепе! — извика той.

— Не си е дошъл още — прошепна жена му, неподвижна.

Пепе се изправи в рамката на вратата. Беше около дванадесетгодишен, имаше извитите клепки на майка си и нейния израз на тиха меланхолия.

— Ела тука! — рече му Хосе Монтиел. — Ти поръчвал ли си такова нещо?

Детето наведе глава. Хосе Монтиел го дръпна за косата и го застави да го погледне в очите.

— Отговори!

Детето прехапа устни и не отговори. Хосе Монтиел пусна момчето и се обърна към Балтасар с възбудено лице.

— Много съжалявам, Балтасар — каза той, — но ти трябваше мене да питаш, преди да я правиш. Само на тебе може да ти дойде на ума да се уговаряш с едно дете. — Докато говореше, лицето му ставаше пак спокойно. Той вдигна клетката, без да я погледне, и я подаде на Балтасар. — Прибирай си я веднага и се опитай да я продадеш на когото можеш. И най-много те моля да не ми възразяваш. — Потупа го по гърба и му обясни: — Лекарят ми забрани да се ядосвам.

Момчето стоеше неподвижно, без да мигне, но когато Балтасар го погледна объркан, с клетката в ръка, то издаде един гърлен звук, като ръмжене на куче, тръшна се на пода и започна да крещи.

Хосе Монтиел го гледаше с безразличие, а майка му се опитваше да го успокои.

— Не го вдигай — каза той. — Остави го да си спука главата в пода, а после му сложи сол и лимон, че да има тогава за какво да реве.

Детето пищеше без сълзи, а майка му го държеше за китките.

— Остави го — настоя Хосе Монтиел.

Балтасар е такива очи наблюдаваше момчето, сякаш пред него агонизираше болно животно. Беше почти четири часът. По това време Урсула си пееше у дома една много стара песен и режеше лук на резенчета.

— Пепе! — каза Балтасар. Приближи се до момчето, усмихнат, и му подаде клетката.

Детето скочи, прегърна клетката, голяма почти колкото него, и продължи да гледа Балтасар през металическата плетеница, без да знае какво да каже. Не беше проляло нито една сълза.

— Балтасар — каза Монтиел меко. — Вече ти казах да си я прибереш.

— Върни я! — заповяда жената.

— Нека си остане за тебе — каза Балтасар, а после се обърна към Хосе Монтиел: — В края на краищата, затова я направих.

Хосе Монтиел тръгна след него към вратата.

— Не бъди глупав, Балтасар — каза той, като му препречи пътя. — Прибирай си кафеза и не прави повече глупости. Нямам намерение да ти платя нито едно сентаво.

— Няма значение — каза Балтасар. — Аз нарочно я направих, само за да я подаря на Пепе. Не съм мислил да искам никакви пари.

Когато Балтасар си проправи път между любопитните, които бяха запушили вратата, Хосе Монтиел крещеше, застанал посред салона. Беше силно побледнял и очите му започваха да се наливат с кръв.

— Глупак! Прибирай си кафеза! — крещеше той. — Само това оставаше: да дойде филанкишията да се разпорежда в къщата ми, неговата мамка!

В салона за билярд посрещнаха Балтасар с овации. До този момент той мислеше, че е направил клетка, по-хубава от досегашните, че трябваше да я подари на сина на Хосе Монтиел, за да престане да плаче, и в това нямаше нищо особено. Но после си даде сметка, че този случай имаше известно значение за доста хора, и малко се развълнува.

— Та дадоха ти, значи, петдесет песо за клетката.

— Шейсет — каза Балтасар.

— Трябва да обърнем нещо. Ти си единственият, който е успял да измъкне толкова пари от дон Чепе Монтиел. Това трябва да се полее.

Почерпиха го една бира, а Балтасар поръча за всички по една. Тъй като пиеше за първи път, привечер беше съвсем пиян и говореше за своите баснословни проекти да направи хиляда клетки по шейсет песо. Малко по-късно клетките бяха вече един милион с шейсет милиона печалба.

— Трябва да направим много разни неща и да ги продадем на богатите, преди да са умрели — твърдеше той, с мътни от алкохола очи. — Всичките са болни и ще умрат. Колко трябва да са изгнили отвътре, щом лекарят им забранява да се ядосват.

Два часа автоматическият грамофон непрекъснато свири за негова сметка. Всички вдигаха наздравици за Балтасар, за неговия късмет и богатство и за смъртта на богатите, но когато дойде време за вечеря, оставиха го сам в салона.

Урсула го чака до осем часа с чиния пържено месо, посипано с резенчета лук. Някой й каза, че мъжът й се намира в салона за билярд и черпи с бира всичко живо, луд от щастие, но тя не повярва, защото Балтасар никога не се беше напивал. Когато тя си легна към полунощ, Балтасар се намираше в една осветена зала с масички по за четирима души, със столове наоколо, и с танцова площадка на открито, по която се разхождаха алкаравани10. Лицето му беше нацапотено с червило, а тъй като не беше в състояние да направи нито една стъпка, той си мислеше, че би предпочел да легне с две жени в едно легло. Толкова много пари беше похарчил, че трябваше да остави часовника си в залог, с обещанието да плати на следващия ден. След малко, както си лежеше разкрачен посред улицата, той усети, че събуват обувките му, но не пожела да прекъсне най-щастливия сън в живота си. Жените, които минаха оттам на път за литургията в пет часа сутринта, не посмяха да го погледнат, защото помислиха, че е умрял.

Габриел Гарсия МаркесВдовицата на Монтиел

Когато дон Хосе Монтиел умря, всички се почувствуваха отмъстени, освен жена му, но бяха необходими няколко часа, за да могат хората да повярват, че наистина е умрял. Мнозина се съмняваха дори и след като с очите си видяха трупа му — сред възглавници в ленени чаршафи, в един жълт и тумбест като пъпеш ковчег. Беше съвсем гладко избръснат, облечен в бели дрехи, с лачени ботуши, и видът му беше толкова хубав, че дори приживе май никога не беше изглеждал толкова жив, колкото в ковчега. Беше си просто дон Чепе Монтиел на неделната литургия е осем, само че вместо камшик, държеше в ръцете си разпятие. Чак след като заковаха капака на ковчега и го затвориха във великолепната семейна гробница, цялото село се убеди, че не се преструва на умрял.

След погребението му единственото нещо, което на всички се стори невероятно, освен на неговата вдовица, беше, че Хосе Монтиел умря от естествената си смърт. Докато всички чакаха някой да го направи на решето откъм гърба, неговата вдовица беше уверена, че го е видяла да умира от старост, в леглото си, изповядан и без агония — също като съвременен светец. Тя обърка само някои подробности. Хосе Монтиел умря в хамака си една сряда в два часа следобед, защото се ядоса — нещо, което лекарят му беше забранил. Неговата съпруга очакваше също, че цялото село ще отиде на погребението и че къщата ще бъде тясна да побере толкова много цветя, а дойдоха само неговите партийни съратници и представители на религиозните конгрегации, а единствените венци бяха от общината. Синът му, консул в Германия, и двете му дъщери в Париж изпратиха телеграми от по три страници. Виждаше се, че ги бяха съчинявали на крак, че ги бяха писали с мастило от общата мастилница в пощенския клон и те бяха скъсали много бланки, докато измислят думи за двадесет долара. Нито един от тях не обещаваше да се върне. В онази вечер — докато плачеше във възглавницата, още запазила топлината на човека, който я беше направил щастлива — шестдесет и две годишната вдовица на Монтиел позна вкуса на пълното отчаяние. „Ще се затворя в къщи завинаги — помисли тя. — За мене е все едно, че са ме сложили в ковчега заедно с Хосе Монтиел. Не ме интересува нищо на този свят.“ И беше искрена.

Тази крехка, раздирана от суеверия жена, омъжена на двадесет години по волята на родителите си за единствения кандидат, когото й разрешиха да види на по-малко от десет метра разстояние, никога не беше влизала в допир с действителността. Три дни, след като изнесоха от къщи тялото на нейния съпруг, тя през сълзи разбра, че трябва да действува, но не можа да налучка посоката на своя нов живот. Необходим беше да започне отначало.

След безбройните тайни, които Хосе Монтиел беше отнесъл в гроба, беше и комбинацията за отваряне на огнеупорната каса. Кметът се зае с тази работа. Нареди да изнесат касата на двора, да я опрат до стената и двама полицаи изпразниха пушките си в ключалката й. Цял един предобед вдовицата слуша от спалнята приглушените, но чести изстрели, давани по заповед на кмета, която той даваше с крясък. „Само това ми липсваше — помисли тя. — Пет години моля бога да свършат тези изстрели, а сега стрелят в къщата ми и аз трябва да съм благодарна за това.“ В този ден направи усилие да се съсредоточи и да призове смъртта, но никой не й отговори. Вече заспиваше, когато страхотен взрив разтърси основите на къщата — беше се наложило да разбият ключалката на касата с динамит.

Вдовицата на Монтиел въздъхна. Октомври беше безкраен със своите блатисти дъждове и тя се чувствуваше загубена, сякаш плуваше без посока в хаотичното, прословуто стопанство на Хосе Монтиел. Сеньор Кармичаел, стар и добросъвестен служител на семейството, се беше заел с управлението. Когато най-сетне се изправи пред факта, че мъжът й го няма, вдовицата на Монтиел излезе от спалнята, за да се залови с къщата. Махна всички украси, накара да облекат мебелите с калъфи с траурни цветове и сложи траурни ленти на закачените по стените портрети на умрелия. През двата месеца отшелничество тя беше свикнала да си гризе ноктите. Един ден — със зачервени и подути от толкова плач очи — тя забеляза, че сеньор Кармичаел влиза в къщи с отворен чадър.

— Затворете този чадър, сеньор Кармичаел — каза му тя. — След всички нещастия, които ни сполетяват, остава само вие да започнете да влизате в къщи с отворен чадър.

Сеньор Кармичаел сложи чадъра в ъгъла. Беше стар негър с лъскава кожа, облечен в бели дрехи. На обувките му бяха направени с ножче за бръснене дупки, за да не му натискат мазолите.

— Само докато изсъхне.

За първи път, откак беше умрял мъжът й, вдовицата отвори прозореца.

— Толкова нещастия, и на всичко отгоре тази зима — прошепна тя, гризейки ноктите си. — Този дъжд сякаш никога няма да спре.

— Няма да спре нито днес, нито утре — каза управителят. — Снощи мазолите не ми дадоха да мигна.

Тя вярваше в метеорологическите предсказания на мазолите на сеньор Кармичаел. Огледа тъжното площадче, мълчаливите къщи, чиито врати не се отвориха, за да видят погребалната процесия на Хосе Монтиел, и почувствува как я обзема отчаяние — и заради ноктите, и заради необятните земи, и заради безкрайните задължения, които наследи от мъжа си и които никога нямаше да може да разбере.

— Светът е лошо устроен — изхлипа тя.

Онези, които я посетиха през тези дни, имаха повод да помислят, че е загубила разсъдъка си. Но умът й беше по-бистър от всякога. Преди да започнат политическите убийства, тя прекарваше зловещите октомврийски утрини пред прозореца на своята стая, съчувствувайки на мъртвите и мислейки, че ако господ не беше решил да си почине в неделя, щеше да му остане време да довърши света.

— Трябвало е да използува този ден, за да не оставя толкова много лошо направени неща — казваше тя. — В края на краищата, цяла вечност е имал да си почива.

Единствената разлика след смъртта на нейния съпруг беше, че сега вече имаше конкретен повод за мрачни мисли.

И тъй, докато вдовицата на Монтиел се стапяше от отчаяние, сеньор Кармичаел правеше усилия да предотврати крушението. Работите не вървяха добре. Освободено от заплахите на Хосе Монтиел, който с терор беше монополизирал местната търговия, селото си отмъщаваше. Докато чакаше клиенти, които не се явяваха, млякото се пресече в натрупаните на двора бидони, медът ферментира в меховете, а сиренето завъди червеи в тъмните долапи на склада. В своята гробница, украсена с електрически лампи и архангели от изкуствен мрамор, Хосе Монтиел плащаше за шест години убийства и произволи. Никой в цялата история на страната не беше забогатявал толкова много за толкова кратко време. Когато пристигна в селото първият кмет на диктатурата, Хосе Монтиел беше скромен привърженик на всички режими, половината си живот прекарал по гащи, седнал пред вратата на своята оризовеячка. По едно време си спечели име на късметлия човек и на добър християнин, защото обеща на всеослушание, че ще подари на храма един свети Йосиф в естествен ръст, ако спечели от лотарията. След две седмици спечели и изпълни обещанието си. За първи път го видяха обут с обувки, когато пристигна новият кмет — един сержант от полицията, опак и див човек, дошъл с нарочна заповед да унищожи опозицията. Хосе Монтиел стана негов доверен осведомител, — с това започна. Онзи скромен търговец, чийто спокоен характер, като на всички дебели хора, не будеше ни най-малко безпокойство, раздели своите политически противници на богати и бедни. Бедните полицията разстреля на площада. На богатите дадоха срок от двадесет и четири часа да напуснат селото. Хосе Монтиел започна по цели дни да седи затворен с кмета в задушната си кантора — обмисляха заедно клането. А в това време неговата съпруга оплакваше мъртвите. Щом кметът излезеше от кантората, тя препречваше пътя на мъжа си.

— Този човек е престъпник — казваше му тя. — Използува й връзките си в правителството, за да махнат това животно, защото няма да остави нито един жив човек в селото.

А Хосе Монтиел беше толкова зает в онези дни, че я отстраняваше, без да я погледне, и казваше:

— Не ставай глупава!

В действителност неговата изгода беше не в избиването на бедните, а в изселването на богатите. След като кметът продупчеше с куршуми вратите им, след като им определяше срок да напуснат селото, Хосе Монтиел купуваше техните земи и добитъка им на цена, която самият той се нагърбваше да определи.

— Не бъди наивен — казваше му неговата жена. — Ти ще се разориш, като им помагаш да не умрат от глад някъде далеч оттук, а те никога няма да ти кажат „благодаря“ за това.

И Хосе Монтиел, който вече нямаше време дори да се усмихне, я отстраняваше от пътя си с думите:

— Гледай си кухнята и не ме ядосвай.

С този темп опозицията беше ликвидирана за по-малко от една година и Хосе Монтиел стана най-богатият и най-силният човек в селото. Изпрати дъщерите си в Париж, издействува за сина си консулско място в Германия и се зае с укрепването на своята империя. Но не можа и шест години да се радва на своето незаконно богатство.

След първата годишнина от смъртта му неговата вдовица вече не чуваше стълбата да скърца за друго — само под тежестта на някоя лоша вест. Привечер непременно идваше някой и казваше: „Пак тези разбойници! Вчера са отвлекли петдесет телета.“ Неподвижна в люлеещия се стол, гризейки нокти, вдовицата на Монтиел се хранеше само със своята омраза.

— Казах ти аз, Хосе Монтиел, казах ти, че в това село само неблагодарници живеят — говореше си тя сама. — Още си топъл в гроба, всички вече ни обърнаха гръб.

Никой не я посещаваше. Единственото човешко същество, което тя виждаше през тези безкрайни месеци, когато навън не преставаше да вали, беше неизменният сеньор Кармичаел, който никога не влизаше в къщи със затворен чадър. Работите не бяха потръгнали по-добре. Сеньор Кармичаел написа няколко писма на сина на Хосе Монтиел. Внушаваше му, че е добре да се върне и да оглави стопанството на баща си, и дори си позволи да изрази някои свои лични впечатления от здравето на вдовицата. Винаги получаваше уклончиви отговори. Накрая синът на Хосе Монтиел му писа направо, че не смее да се върне, защото го е страх да не му теглят куршума. Тогава сеньор Кармичаел се качи в спалнята на вдовицата и се видя принуден да й признае, че е разорена.

— Още по-добре — каза тя. До гуша ми дойде от кашкавали и мухи. Ако желаете, вземете си каквото ви трябва и ме оставете да умра спокойно.

Единственият й досег със света от този ден нататък бяха писмата, които пишеше на дъщерите си в края на всеки месец. „Това село е прокълнато — пишеше им тя. — Останете си там завинаги и не се тревожете за мене. Аз съм щастлива, като знам, че вие сте щастливи…“ Дъщерите й се редуваха в отговорите. Писмата им винаги бяха весели и се чувствуваше, че са написани в топли и добре осветени стаи и че когато опрат да си помислят, двете млади жени виждат образа си умножен в безчет огледала. Те също не искаха да се върнат. „Цивилизацията е тука — пишеха й те. — А там няма подходяща за нас среда. Невъзможно е да се живее в такава дива страна, където избиват хората по политически съображения.“ Като четеше писмата им, на вдовицата й ставаше по-добре и на всяко изречение тя кимаше утвърдително.

Веднъж по някакъв повод нейните дъщери й разказаха за пазарите на месо в Париж. Пишеха й, че там колят едни розови прасета и ги закачват цели на вратата, украсени с венци и гирлянди от цветя. На края с друг почерк бе добавено: „И представи се, най-едрия и най-хубавия карамфил пъхват в дупето на прасето!“ Като прочете това изречение, вдовицата на Монтиел за първи път от две години се засмя. Качи се в спалнята, без да изгаси лампите из къщата, и преди да си легне, обърна електрическия вентилатор към стената. После извади от чекмеджето на нощното шкафче едни ножици, лейкопласт, броеницата си и превърза палеца на дясната си ръка, наранен от хапането. После започна да се моли, но на втората молитва премести броеницата в лявата ръка, защото през лейкопласта не усещаше зърната. По едно време дочу трясъка на далечни гръмотевици. След това заспа с увиснала на гърдите глава. Ръката с броеницата се отпусна до тялото й и тогава тя видя Мама Гранде седнала на двора, с бял чаршаф и гребен в скута, да се пощи.

— Кога ще умра? — попита я.

Мама Гранде вдигна глава:

— Когато ръката ти започне да изтръпва.

Габриел Гарсия МаркесВ нашето градче няма крадци

Дамасо се прибра по първи петли. Ана, жена му, бременна в шестия месец, седеше облечена на кревата и го чакаше. Газената лампа започваше да гасне. Дамасо разбра, че жена му го е чакала през цялата нощ и дори сега, виждайки го пред себе си, продължава да го чака. Кимна й, за да я успокои, но тя не отговори. Само втренчи уплашено очи във вързопа от червен плат, който той държеше в ръка, стисна устни и започна да трепери. Дамасо я сграбчи за корсажа с мълчалива ярост. Вонеше на спирт.

Ана се остави почти да я вдигне във въздуха, а после стовари цялата тежест на тялото си върху мъжа си, долепи лице до фланелата му на яркочервени райета и заплака. Стоя така, прегърнала го през кръста, докато се успокои.

— Както си седях, съм заспала — каза тя. — Изведнъж вратата се отвори и те блъснаха в стаята, облян в кръв.

Дамасо я отстрани, без да каже нищо, и я накара пак да седне на кревата. После сложи вързопа на скута й и излезе на двора да се изпикае. Ана развърза парцала и видя три билярдни топки — две бели и една червена, изгубили блясъка си и очукани от ударите.

Когато се върна в стаята, Дамасо я завари, че ги разглежда с любопитство.

— За какво е това? — попита Ана.

Той сви рамене.

— За билярд.

Завърза ги отново в парцала и пъхна вързопа заедно със саморъчния шперц, джобното фенерче и ножа на дъното на сандъка. Ана легна с лице към стената, без да се съблече. Дамасо си събу само панталоните. Изтегнат в леглото, той пушеше в тъмнината и се мъчеше да долови в редките предутринни звуци някакви последици от приключението си. По едно време усети, че жена му не спи.

— За какво мислиш?

— За нищо — отвърна тя.

От ярост гласът й с нисък тембър изглеждаше още по-плътен. Дамасо дръпна за последен път от цигарата и смачка угарката в пръстения под.

— Нямаше нищо друго — въздъхна той. — Почти цял час стоях вътре.

— Трябваше да те застрелят — каза тя.

Дамасо потрепери.

— Пепел ти на езика! — рече, като почука с кокалчетата на пръстите по дървената рамка на кревата. После потърси пипнешком на земята цигарите и кибрита.

— Ама че си магаре! Хич не ти идва наум, че седя тук будна и при всеки шум от улицата си мисля, че те карат мъртъв. — Тя въздъхна и добави: — И всичко това заради някакви си три билярдни топки.

— В чекмеджето имаше само двайсет и пет сентаво.

— Тогава не трябваше да взимаш нищо.

— Не беше лесно да вляза. Не можех да се върна с празни ръце.

— Да беше взел каквото и да е друго.

— Нищо друго нямаше.

— Никъде няма толкова неща, колкото в салона за билярд.

— Така изглежда. Но като влезеш и почнеш да се оглеждаш и да тършуваш навсякъде, разбираш, че нищо не върши работа.

Ана дълго мълча. Дамасо си представи как лежи с отворени очи и се мъчи да открие в мрака на паметта си някой ценен предмет.

— Може и да е тъй.

Дамасо пак запуши. Алкохолът се изпаряваше в концентрични вълни и той отново усещаше теглото и обема на тялото си, пак можеше да контролира движенията си.

— Вътре имаше една котка — рече. — Една огромна бяла котка.

Ана се обърна към мъжа си, допря издутия си корем до неговия и пъхна крак между коленете му. Миришеше на лук.

— Много ли те беше страх?

— Мен ли?

— Тебе ами — отвърна тя. — Казват, че и мъжете ги било страх.

Туй усети, че тя се усмихва, и също се усмихна.

— Малко — каза. — Едвам се сдържах да не се напикая.

Остави се да го целуне, без да отговори на целувката й. После, съзнавайки опасността, на която се бе изложил, но без да се разкайва, сякаш си спомняше някакво пътешествие, й разправи подробно приключението си.

Тя се обади след дълго мълчание:

— Това е лудост.

— Важното е да почнеш — каза Дамасо и затвори очи. — Пък и като за първи път не беше чак толкова лошо.

Слънцето припече късно. Когато Дамасо се събуди, жена му отдавна беше станала. Той пъхна глава под чешмата на двора и я държа няколко минути — докато се събуди напълно. Стаята им беше част от ред еднакви, самостоятелни помещения с общ двор, в който бяха опънати телове за простиране. До задната стена, отделени от двора с ламаринена преграда, Ана беше сложила печка за готвене и нагряване на ютии и една масичка, на която се хранеха и гладеше. Като видя, че идва мъжът й, Ана сложи настрана изгладените дрехи и дръпна железните ютии от печката, за да свари кафе. Тя беше по-стара от мъжа си, с много бледа кожа и движенията й бяха плавни и сръчни като у хора, свикнали с ежедневието.

През мъглата на главоболието Дамасо разбра, че жена му иска да му каже с поглед нещо. Дотогава не беше обръщал внимание на гласовете в двора.

— Цяла сутрин само за това говорят — прошепна Ана, като си наля кафе. — Мъжете отдавна отидоха там.

Дамасо се убеди, че мъжете и децата наистина бяха изчезнали от двора. Докато пиеше кафето, се заслуша мълчаливо в разговора на жените, които простираха на слънце. После запали цигара и излезе от кухнята.

— Тереса — извика той.

Едно момиче с мокра рокля, прилепнала към тялото, се обади.

— Внимавай! — каза Ана.

Момичето се приближи.

— Какво се е случило? — попита Дамасо.

— Ами вмъкнали се в салона за билярд и задигнали всичко — каза момичето.

Изглеждаше подробно осведомена. Разправи му как опразнили заведението вещ по вещ и накрая измъкнали масата за билярд. Толкова убедително говореше, че на Дамасо просто не му се вярваше, че не е истина.

— По дяволите! — изруга той, като се върна в кухнята. Ана взе да си тананика нещо. Дамасо опря един стол до стената на двора, като се мъчеше да потисне безпокойството си. Преди три месеца, когато навърши двайсет години, тънките мустаци, за които се грижеше не само със скрито чувство за жертва, но и с някаква нежност, придадоха зрелост на белязаното му от сипаница лице. Оттогава започна да се чувствува възрастен. Но тази сутрин, докато спомените от миналата нощ плуваха в тресавището на главоболието му, той не знаеше за какво да се залови:

Като свърши да глади, Ана раздели дрехите на две равни купчини и се приготви да излезе.

— Не се бави — каза Дамасо.

— Както винаги.

Последва я в стаята.

— На ти карираната риза — каза Ана. — По-добре да не си обличаш пак фланелата. — Срещна прозрачните котешки очи на мъжа си и добави: — Не знаем дали не те е видял някой.

Дамасо избърса в панталона потните си ръце.

— Никой не ме видя.

— Не знаем — повтори Ана, като взе по един вързоп дрехи под всяка мишница. — Освен това по-добре да не излизаш. Чакай първо аз да се позавъртя нататък уж случайно.

В градчето се говореше само за това. Ана трябваше да изслуша на няколко пъти, в противоречиви версии, подробностите на една и съща случка. Когато свърши да разнася дрехите, вместо да иде на пазара както всяка събота, тя се запъти право към площада.

Пред салона за билярд нямаше толкова хора, колкото очакваше. Няколко души разговаряха под сянката на бадемовите дървета. Сирийците бяха прибрали разноцветните платове и обядваха, а дюкянчетата им сякаш дремеха под брезентовите навеси. В преддверието на хотела един човек спеше отпуснат в люлеещ се стол, с отворена уста, разкрачен и с разперени ръце. Всичко беше парализирано от пладнешката жега.

Ана отмина салона за билярд и като стигна до празното място срещу пристанището, се натъкна на тълпата. Чак сега се сети нещо, което й беше казвал Дамасо и което знаеха всички, но помнеха само клиентите на заведението: задната врата на салона за билярд водеше към празното място. След миг, като прикриваше корема си с ръце, Ана се смеси с тълпата и втренчи поглед в разбитата врата. Катинарът си стоеше непокътнат, но една от халките бе изтръгната като зъб. Ана погледа следите от скромната работа на един-единствен човек и изпита съжаление към мъжа си.

— Кой го направи? — попита тя, без да смее да погледне наоколо си.

— Не се знае — й отговориха. — Казват, че бил чужденец.

— Че кой друг ще е — обади се някаква жена зад гърба й. — В нашето градче няма крадци. Всички се знаем.

Ана извърна глава.

— Така е — рече усмихната.

Беше вир-вода. До нея стоеше старец с дълбоки бръчки на тила.

— Всичко ли задигнаха? — попита Ана.

— Двеста песо и билярдните топки — отвърна старецът, като я разглеждаше със странно внимание. — Скоро ще трябва да спим с отворени очи.

Ана отмести поглед.

— Така е — каза пак тя. Сложи кърпа на главата си и се отдалечи, без да може да се отърве от чувството, че старецът продължава да я гледа.

Четвърт час тълпата, струпана в празното място, стоя мирно, като че зад разбитата врата имаше мъртвец. После се раздвижи, завъртя се и се изля на площада.

Съдържателят на салона за билярд стоеше на вратата с кмета и двама полицаи. Нисък и закръглен, с панталони, които се крепяха от шкембето, и с очила като онези, които си правят децата, той сякаш излъчваше пресилено достойнство.

Тълпата го наобиколи. Облегната на стената, Ана слуша неговите обяснения, докато тълпата започна да се разотива. Тогава тя се прибра, зачервена от задуха, сред шумните разисквания на съседите.

Изтегнат в леглото, Дамасо неведнъж се бе запитал как Ана е могла да го чака, без да пуши. Когато я видя, че влиза усмихната и сваля от главата мократа от пот кърпа, той смачка едва започнатата цигара в пръстения под, осеян е угарки, и попита с още по-голямо безпокойство:

— Е?

Ана коленичи до леглото.

— Значи, освен крадец си бил и лъжец.

— Защо?

— Защото ми каза, че в чекмеджето нямало нищо.

Дамасо сбърчи вежди:

— Нищо нямаше.

— Имало е двеста песо — каза Ана.

— Лъжа! — възрази той, като повиши глас. После седна на кревата и отново заговори тихо: — Имаше само двайсет и пет сентаво.

Успя да я убеди.

— Дърт разбойник! — каза Дамасо, като стисна юмруци. — Плаче за бой.

Ана се разсмя от сърце.

— Не ставай глупак!

Той също се разсмя. Докато се бръснеше, тя му разказа каквото беше научила. Полицията търсела някакъв чужденец.

— Казват, че пристигнал в четвъртък, а снощи го видели, че се върти край пристанището. Никъде не могли да го намерят.

Дамасо си помисли за чужденеца, когото никога не беше виждал, и за миг го заподозря с искрено убеждение.

— Може да си е заминал — каза Ана.

Както винаги на Дамасо му бяха нужни цели три часа, за да се нагласи. Първо — микроскопично подрязване на мустаците. После — миене на чешмата в двора. Ана проследи от начало до край, с въодушевление, което не беше отслабнало от вечерта, когато го видя за първи път, целия сложен ритуал на гизденето. Когато го видя как се оглежда в огледалото, преди да излезе, с ризата на червени карета, тя се почувствува стара и раздърпана. Дамасо й демонстрира един боксов удар с ловкостта на професионалист. Тя го хвана за китките.

— Имаш ли пари?

— Сега съм богат — отвърна Дамасо развеселен. — Имам цели двеста песо.

Ана се извърна към стената, извади от пазвата си няколко нагънати банкноти и подаде на мъжа си едно песо.

— Дръж, Хорхе Негрете11.

Вечерта Дамасо постоя на площада с приятелите си. Хората, които идваха от селата да продават продукти на неделния пазар, опъваха навеси между сергиите с пържени ястия и лотарийните масички и още по мръкване се чуваше как хъркат. Приятелите на Дамасо, изглежда, не се интересуваха толкова от кражбата в салона, колкото от предаването на бейзболния шампионат по радиото, който тази вечер нямаше да могат да чуят, защото заведението беше затворено. Като си приказваха за шампионата, без да се наговарят и без предварително да знаят какво дават, те влязоха в киното.

Даваха филм с Кантинфлас12. Седнал на първия ред на балкона, Дамасо се смееше, без да изпитва угризения. Чувствуваше се посъвзет от вълненията. Беше хубава юнска нощ и в паузите, когато се чуваше само шумът от прожектора — като ситен дъждец, над откритото кино тегнеше мълчанието на звездите.

Изведнъж образите на екрана избледняха и откъм дъното на партера се чу силен шум. Сред внезапната светлина на Дамасо му се стори, че са го открили и го сочат с пръст. Понечи да избяга, но в същия миг видя публиката в партера, парализирана от страх, и един полицай с навит на ръката колан, който удряше бясно някакъв човек с тежката медна тока. Това беше един огромен негър. Жените се разкрещяха и полицаят, който биеше негъра, също започна да крещи, заглушавайки техните викове: „Крадец! Крадец!“ Негърът се шмугна между редиците столове, преследван от двама полицаи, които го удряха в кръста. Накрая успяха да го хванат откъм гърба. Този, който го би, му върза с ремъка си ръцете отзад и тримата го заблъскаха към вратата. Всичко стана толкова бързо, че Дамасо разбра какво се беше случило едва когато негърът мина край него с раздрана риза и изцапано с прах, пот и кръв лице. „Убийци, убийци“ — хълцаше той. После светлината загасна и филмът продължи.

Дамасо повече не се засмя. Пушеше цигара след цигара, а пред очите му минаваха откъслеци от някаква несвързана история. Накрая лампите светнаха и зрителите се спогледаха, уплашени сякаш от действителността. „Това се казва филм!“ — възкликна някой до него. Дамасо не го погледна. Само каза:

— Бива си го Кантифлас.

Потокът от хора го понесе към изхода. Продавачките на храна, натоварени с вещите си, се прибираха по домовете си. Макар че вече минаваше единайсет, на улицата имаше много хора. Всички чакаха да свърши филмът, за да разберат как са заловили негъра.

Тази нощ Дамасо влезе в стаята толкова предпазливо, че когато Ана го усети в просъница, изтегнат в леглото, той вече пушеше втора цигара.

— Яденето е в жарта — каза тя.

— Не съм гладен — отвърна Дамасо.

Ана въздъхна.

— Сънувах, че Нора прави човечета от масло — каза тя все още в полусън. Изведнъж разбра, че е заспала, без да иска, и се обърна към Дамасо смутена, като си търкаше очите.

— Хванали са чужденеца — рече.

Дамасо не отговори веднага.

— Кой ти каза?

— Хванали го в киното — отвърна Ана. — Всички отидоха там.

И тя му предаде една съвсем изопачена версия за залавянето. Дамасо не я поправи.

— Горкият човек! — въздъхна Ана.

— Защо пък горкият? — ядоса се Дамасо. — Да не би да искаш мене да пипнат?

Ана го познаваше твърде добре и затова не възрази. Чуваше го, че пуши, дишайки тежко като астматик, докато пропяха първи петли. После го чу как става, снове из стаята и върши нещо странно, за което е нужно по-скоро осезание, отколкото зрение. После го чу как стърже пода под кревата — стърга повече от четвърт час — и накрая чу, че се съблича в тъмнината, като се мъчи да не вдига шум, без да подозира, че тя през цялото време му бе помагала, като се преструваше, че спи. Нещо се раздвижи дълбоко в подсъзнанието й. Тогава Ана се досети, че Дамасо е бил в киното, и разбра защо зарови под кревата билярдните топки.

Салонът бе отворен в понеделник и вътре нахлуха възбудени посетители. Масата за билярд беше покрита с парче лилав плат, който придаваше на заведението траурен вид. На стената имаше съобщение: „Поради липса на топки билярдът не работи.“ Хората влизаха да прочетат съобщението, като че беше някаква сензация. Някои дълго стояха пред него и го препрочитаха с необяснимо благоговение.

Дамасо бе сред първите посетители. Беше прекарал част от живота си на скамейките около масата за билярд, предназначени за зрителите, и щом отвориха заведението, застана пак там. Изпита мъчително, но краткотрайно усещане — както при изказване на съболезнования, когато потупа съдържателя по рамото през тезгяха и му каза:

— Ама че неприятност, дон Роке!

Съдържателят поклати глава и въздъхна с печална усмивка:

— Какво да се прави.

И продължи да обслужва клиентите, докато Дамасо, настанил се на една от табуретките край тезгяха, съзерцаваше масата като призрак под лилавия саван.

— Колко странно! — възкликна Дамасо.

— Вярно — обади се един човек от съседната табуретка. — Като че ли е страстната седмица.

Когато повечето посетители отидоха да обядват, Дамасо пъхна монета в автоматичния грамофон и избра едно мексиканско коридо13, чието място на рафта помнеше добре. Дон Роке местеше масички и столчета към дъното на салона.

— Какво правите? — го попита Дамасо.

— Ще сложа карти за игра — отвърна дон Роке. — Все нещо трябва да се прави, докато пристигнат топките.

Както се движеше неуверено, с по един стол под всяка мишница, приличаше на току-що овдовял човек.

— Кога пристигат? — попита Дамасо.

— Надявам се, до един месец.

— Дотогава ще се намерят и старите — каза Дамасо.

Дон Роке огледа доволен редицата масички.

— Няма да се намерят — рече, като си избърса челото с ръкава. — От събота държат гладен негъра и още не е казал къде са.

Изгледа Дамасо от главата до петите през замъглените от потта стъкла.

— Сигурен съм, че ги е хвърлил в реката.

Дамасо прехапа устни.

— А двестате песо?

— Също ги няма — отвърна дон Роке. — У негъра намериха само трийсет.

Погледнаха се в очите. Дамасо не би могъл да обясни защо му се стори, че този поглед ги прави съучастници. Късно след обяд Ана го видя от пералнята как се прибира, подскачайки като боксьор. Последва го в стаята.

— Всичко е наред — каза Дамасо. — Старият вече се е примирил и е поръчал нови топки. Сега трябва само да почакаме, докато всички забравят.

— Ами негърът?

— Нищо — каза Дамасо, като сви рамене. — Ако не намерят топките у него, ще трябва да го пуснат.

След вечеря седнаха край пътната врата и разговаряха със съседите, докато млъкна високоговорителят на киното. Когато си лягаха, Дамасо изглеждаше възбуден.

— Намислих най-доходната работа на света — каза той.

Ана разбра, че през цялото време в главата му се върти една-едничка мисъл.

— Обикалям от градче на градче — продължи Дамасо. — Открадвам билярдните топки в едно и ги продавам в друго. Във всяко градче има салон за билярд.

— Докато накрая ти теглят куршума.

— Глупости! — отсече той. — Така става само във филмите.

Застанал посред стаята, Дамасо се задъхваше от въодушевление. Ана започна да се съблича, привидно равнодушна, но всъщност го слушаше със състрадание.

— Ще си накупя цял гардероб дрехи. — Дамасо посочи с показалеца въображаем гардероб колкото цялата стена. — Оттук дотук. И петдесет чифта обувки.

— Чул те господ! — каза Ана.

Дамасо я изгледа сърдито.

— Май не те интересуват моите работи?

— Много са далече за мен — отвърна Ана. Загаси лампата, легна до стената и добави горчиво: — Когато станеш на трийсет години, аз ще съм на четирийсет и седем.

— Не ставай глупава! — каза Дамасо, като опипа джобовете си — търсеше кибрит. — И ти няма да се трепеш с туй пране — добави малко смутен.

Ана му протегна запалена клечка. Погледа пламъка, докато клечката изгоря, и я хвърли на земята. Изтегнат в леглото, Дамасо продължаваше да говори:

— Знаеш ли от какво се правят билярдните топки?

Ана не отговори.

— От слонски бивни. Затова се намират толкова трудно и минава цял месец, докато пристигнат. Разбираш ли?

— Спи — прекъсна го Ана. — Трябва да стана в пет.

Дамасо се върна към естественото си състояние. Сутрин се излежаваше и пушеше, а подир следобедната почивка започваше да се стяга за излизане. Вечер слушаше в салона за билярд предаването на шампионата по бейзбол. Той притежаваше свойството да забравя собствените си планове със същия ентусиазъм, с какъвто ги замисляше.

— Имаш ли пари? — попита в събота жена си.

— Единайсет песо — отвърна тя. И добави тихо: — Наемът за стаята.

— Предлагам ти една сделка.

— Каква?

— Заеми ми ги.

— Трябва да платим наема.

— После ще го платим.

Ана поклати отрицателно глава. Дамасо я хвана за китката и не й позволи да стане от масата, където току-що бяха закусили.

— Само за няколко дена — каза той, като галеше ръката й нежно, но разсеяно. — Като продам топките, ще имаме пари за всичко.

Ана не отстъпи. Вечерта в киното Дамасо не свали ръка от нейното рамо дори когато през паузата разговаряше с приятелите си. Накрая взе да става нетърпелив.

— Тогава ще трябва да ги открадна.

Ана сви рамене.

— Ще цапардосам първия срещнат човек — каза Дамасо, като я буташе през тълпата, която излизаше от киното. — И ще ме тикнат в затвора за убийство.

Ана се усмихна вътрешно, но остана непреклонна. Сутринта, след бурна нощ, Дамасо се облече с демонстративна и предизвикателна бързина. Като мина край Ана, промърмори:

— Няма вече да се върна.

Ана не можа да потисне един лек трепет.

— На добър час! — му извика.

Дамасо хлопна вратата и за него започна една празна и безкрайна неделя. Пъстрите грънци на пазара и ярките дрехи на жените, които се връщаха с децата си от утринна служба, придаваха весел вид на площада, но въздухът започваше да се сгъстява от жега.

Прекара деня в салона за билярд. Сутринта неколцина мъже играха на карти. Към обяд се стекоха повече посетители, но очевидно заведението бе изгубило своята притегателна сила. Само привечер, когато започваха да предават шампионата по бейзбол, настъпваше донякъде предишното оживление.

Когато затвориха салона, Дамасо постоя безцелно на пустеещия площад. После тръгна надолу по успоредната на пристанището улица, привлечен от звуците на далечна весела музика. В края на улицата имаше огромен празен танцувален салон, украсен с избелели книжни гирлянди. В дъното на салона на дървен подиум свиреше оркестър. Вътре се носеше непоносима миризма на червило.

Дамасо се настани до тезгяха. Когато мелодията свърши, момчето, което удряше чинелите, събра пари от танцувалите. Едно момиче остави кавалера си посред салона и се приближи до Дамасо.

— Как сме, Хорхе Негрете?

Дамасо я сложи да седне до него. Бюфетчията, напудрен и със стрък карамфил зад ухото, попита с фалцет:

— Какво ще пиете?

Момичето се обърна към Дамасо:

— Какво ще пием?

— Нищо.

— Аз плащам.

— Не е там работата. Гладен съм.

— Колко жалко! — въздъхна бюфетчията. — С тия очи.

Отидоха в трапезарията в дъното на салона. По фигурата личеше, че момичето е съвсем младо, но дебелият слой пудра и руж и червилото на устните не позволяваха да се разбере точно на колко години е. След като се нахрани, Дамасо отиде с нея в някаква стая в дъното на тъмен двор, където се чуваше дишането на спящи животни. На кревата лежеше бебе на няколко месеца, увито в цветни парцали. Момичето сложи парцалите в дървена кутия, нагласи детето в нея и сложи кутията на пода.

— Ще го изядат мишките — каза Дамасо.

— Няма — отвърна момичето.

Смени червената рокля с друга, с по-голямо деколте, на големи жълти цветя.

— Кой е таткото? — попита Дамасо.

— Нямам никаква представа — отвърна тя. И добави от вратата: — Връщам се веднага.

Дамасо я чу как слага катинара. Изпуши няколко цигари, легнал по гръб облечен. Покривката на леглото потрепваше в такт с мамбото. Не усети кога е заспал. Когато се събуди, музиката беше стихнала и от това стаята му се стори по-голяма.

Момичето се събличаше до леглото.

— Колко е часът?

— Към четири — каза тя. — Плака ли детето?

— Мисля, че не — отвърна Дамасо.

Момичето легна съвсем близо до него. Докато разкопчаваше ризата му, го разглеждаше с леко блуждаещ поглед. Дамасо разбра, че здравата е пила. Понечи да загаси лампата.

— Остави я — каза тя. — Чудесно е да ти виждам очите.

На разсъмване стаята се изпълни със звуци. Детето се разплака. Момичето го взе на кревата и му даде да суче, като тананикаше някаква песен от три ноти. Накрая всички заспаха. Дамасо не усети как момичето се събуди около седем, излезе от стаята с детето и се върна без него.

— Всички отиват към пристанището — рече.

На Дамасо му се струваше, че е спал само един час.

— Защо?

— Да видят негъра, дето открадна топките — отвърна тя. — Днес го откарват.

Дамасо запали цигара.

— Горкият човек — въздъхна момичето.

— Защо пък горкият? Никой не го е карал да става крадец.

Момичето се замисли, опряло глава на гърдите му. После каза тихичко:

— Не ги е откраднал той.

— Кой ти каза?

— Знам — отвърна тя. — През нощта, когато се вмъкнаха в салона за билярд, негърът беше с Глория и прекара у нея следващия ден до вечерта. А после дойдоха и казаха, че го хванали в киното.

— Глория може да каже това на полицията.

— Негърът го е казал — отвърна тя. — Кметът идва при Глория, преобърна стаята наопаки и каза, че ще я прати в затвора за съучастие. Накрая работата се уреди за двайсет песо.

Дамасо стана към осем.

— Остани — му каза момичето. — Ще заколя кокошка за обяд.

Дамасо изтръска гребена на дланта си и го пъхне в задния джоб на панталона.

— Не мога — каза той, като я хвана за китките и я привлече към себе си. Тя си беше измила лицето и сега се виждаше, че е съвсем млада, с големи черни очи, които й придаваха безпомощен вид.

— Остани — настояваше тя.

— Завинаги ли?

Момичето леко се изчерви и го отстрани от себе си.

— Лъжец!

Тази сутрин Ана се чувствуваше капнала. Но всеобщата възбуда обхвана и нея. Тя събра по-бързо от обикновено дрехите за пране през седмицата и отиде на пристанището да види как ще откарат негъра. Нетърпелива тълпа чакаше пред готовите за отплуване лодки. Там беше и Дамасо.

Ана го мушна с показалците в кръста.

— Какво правиш тук? — попита Дамасо, като подскочи от изненада.

— Дойдох да те изпратя — отвърна Ана.

Дамасо почука по един електрически стълб.

— Пепел ти на езика! — рече.

Запали цигара и хвърли празната кутия в реката. Ана извади от пазвата си друга и я пъхна в джоба на ризата му. Дамасо се усмихна за първи път.

— Ама че си тъпа!

— Ха-ха — изсмя се Ана.

Малко сред това доведоха негъра. Прекараха го през площада. Китките на ръцете му бяха вързани зад гърба с въже, теглено от един полицай. Други двама полицаи с пушки вървяха от двете му страни. Беше без риза, със сцепена долна устна и с подута вежда — същински боксьор. Отбягваше погледите на тълпата със сдържано достойнство. Пред вратата на салона за билярд, където се бяха събрали най-много хора, за да видят зрелището от начало до край, съдържателят го изгледа, като клатеше мълчаливо глава. Останалите го наблюдаваха възбудени.

Моторницата потегли веднага. Негърът стоеше на палубата, с ръце и крака вързани за един варел с бензин. Когато лодката направи завой по средата на реката и свирката отекна за последен път, гърбът на негъра блесна на слънцето.

— Горкият човек! — прошепна Ана.

— Престъпници! — каза някой до нея. — Човек не може да издържи на такова слънце.

Дамасо се обърна и видя, че гласът принадлежи на една извънредно дебела жена. Тръгна към площада.

— Много приказваш — пошепна на ухото на Ана. — Остана само да разтръбиш историята.

Тя го изпрати до вратата на салона за билярд.

— Иди поне да се преоблечеш — му каза, като си тръгваше. — Приличаш на просяк.

Новината беше събрала в салона шумна тълпа посетители. В старанието си да обслужи всички дон Роке поднасяше на няколко маси едновременно. Дамасо почака да мине край него.

— Искате ли да ви помогна?

Дон Роке сложи пред него половин дузина бутилки бира с чаши, похлупени върху гърлото.

— Благодаря, сине.

Дамасо отнесе бутилките на масата. Прие няколко поръчки и продължи да разнася бутилки, докато клиентите се разотидоха да обядват. Когато се върна на разсъмване, Ана разбра, че е пил. Хвана ръката му и я сложи на корема си.

— Пипни — рече. — Не усещаш ли?

Дамасо не прояви никакъв ентусиазъм.

— Вече мърда — каза Ана. — По цяла нощ рита отвътре.

Дамасо мълчеше. Вглъбен в себе си, на другия ден излезе много рано и се прибра чак в полунощ. Така мина цялата седмица. В редките часове, които прекарваше у дома, той лежеше и пушеше, избягвайки да разговаря с Ана. Тя удвои грижите си. Веднъж в началото на съвместния им живот той се беше държал точно така, но тогава тя не го познаваше добре и му бе досаждала. Възседнал я в кревата, Дамасо я беше бил до кръв.

Този път тя просто чакаше. Вечер слагаше до лампата кутия цигари, защото знаеше, че той може да издържа на глад и жажда, но не и без да пуши.

Най-сетне един ден в средата на юли Дамасо се върна привечер. Ана се разтревожи, защото си помисли, че трябва да е страшно объркан, за да я търси по това време. Вечеряха, без да продумат. Преди да си легнат, Дамасо изглеждаше кротък и смутен.

— Искам да си ида — каза изведнъж.

— Къде?

— Където и да е.

Ана огледа стаята. Кориците от списания, които тя сама бе изрязвала и лепила по стените, докато ги покрие целите с литографии на киноартисти, бяха избелели и изтрити. Тя не помнеше вече колко мъже ги бяха гледали от кревата и постепенно бяха отнесли със себе си и техния цвят.

— Омръзнах ли ти? — попита Ана.

— Не е за това — отвърна Дамасо. — Заради туй градче.

— Че какво му е на градчето? Градче като всички други.

— Не могат да се продадат топките.

— Остави ги тия топки — каза Ана. — Докато бог ми дава сили да пера, няма защо да се забъркваш в разни истории. — И като помълча, добави меко: — Не разбирам как можа да ти хрумне това.

Дамасо допуши цигарата и чак тогава отговори:

— Толкова е лесно, че не мога да разбера как на никой друг не му е дошло наум.

— Заради парите си струва — съгласи се Ана. — Но пък никой не би направил такава глупост — да задигне топките.

— Не помислих — каза Дамасо. — Вече си тръгвах и изведнъж ги видях зад тезгяха — вътре в кутийката. Реших, че не си струва да се връщам с празни ръце.

— Лош късмет — каза Ана.

Дамасо изпитваше облекчение.

— Само че новите все още ги няма — рече. — Съобщили, че били поскъпнали, но дон Роке казва, че така нямал сметка. — Запали нова цигара. Докато говореше, усещаше как сърцето му се освобождава от нещо тъмно.

Съдържателят бил решил да продаде масата за билярд. Не струвала кой знае колко. Сукното, изпокъсано от подвизите на новаците, с разноцветни кръпки, трябвало да се подмени. А в това време за редовните посетители на салона, остарели, кажи-речи, край билярда, нямало друго развлечение освен предаването на шампионата по бейзбол.

— С една дума — заключи Дамасо, — без да искаме, лишихме хората от развлечението им.

— И то така глупаво — каза Ана.

— Идната седмица свършва и шампионатът.

— Това не е най-лошото. Най-лошото е негърът.

Облегната на рамото му, както някога, Ана знаеше за какво мисли мъжът й. Почака го да доизпуши цигарата си и каза предпазливо:

— Дамасо.

— Какво?

— Върни ги.

Той запали нова цигара.

— Точно за това си мисля от известно време. Бедата е там, че не знам как.

Накрая намислиха да оставят топките на някое обществено място. Но после Ана каза, че това решава въпроса със салона за билярд, но не и с негъра. Полицията би могла да обясни по един или друг начин намирането на топките, без да освободи негъра. Не беше изключена и друга опасност: този, който намери топките, вместо да ги върне, да си ги присвои, за да ги продаде.

— Щом сме се хванали да вършим работа, трябва да я свършим както трябва — заключи Ана.

Изровиха топките. Ана ги уви във вестници, така че пакетът да не подчертава формата им, и ги сложи в сандъка.

— Трябва да се чака удобен случай — каза тя.

Но в чакане на удобния случай минаха две седмици. На двайсети август вечерта — два месеца след кражбата — Дамасо завари съдържателя на салона, седнал зад тезгяха. Пъдеше комарите с палмово ветрило. Радиото беше изключено и от това дон Роке изглеждаше още по-самотен.

— Какво ти казвах! — възкликна дон Роке, сякаш се радваше, че предсказанието му се е сбъднало. — Всичко отиде по дяволите.

Дамасо пъхна една монета в автоматичния грамофон. Силният звук и преливащите цветове на апарата му се сториха несъмнено доказателство за неговата преданост. Но дон Роке като че ли не го забелязваше. Тогава Дамасо приближи един стол, седна до съдържателя и се опита да го утеши със смътни доводи, но дон Роке го слушаше равнодушно, като си махаше с ветрилото.

— Какво да се прави — рече. — Шампионатът по бейзбол не можеше да трае вечно.

— Но може да се намерят топките.

— Няма да се намерят.

— Негърът не може да ги е глътнал.

— Полицията търси навсякъде — каза дон Роке с дразнеща увереност.

— Може да стане чудо.

— Не си прави илюзии, синко. Едно зло и друго влачи. Ти вярваш ли в чудеса?

— Понякога — отвърна Дамасо.

Когато излезе от заведението, филмът още не беше свършил. По високоговорителя звучаха откъслечни гръмки реплики, отекваха из притихналото градче и малкото прозорци, които все още светеха, скоро щяха да потънат в мрак. Дамасо се повъртя около киното, а после се запъти към танцувалния салон.

Оркестърът свиреше само за един посетител, който танцуваше с две жени едновременно. Останалите си седяха кротко до стената, сякаш чакаха някаква вест. Дамасо се настани на една маса и направи знак на бюфетчията да му донесе една бира. Изпи я направо от бутилката, като спираше за малко, за да си поеме дъх, и наблюдаваше през стъклото мъжа, който танцуваше с две жени. Беше по-нисък от тях.

В полунощ дойдоха жените, които бяха ходили на кино, последвани от група мъже. С тях беше и приятелката на Дамасо. Тя се отдели от другите и седна на неговата маса. Дамасо дори не я погледна. Вече беше изпил половин дузина бири и продължаваше да гледа втренчено мъжа, който сега танцуваше с три жени, но не им обръщаше никакво внимание, защото беше погълнат от изяществото на собствените си стъпки. Изглеждаше щастлив и очевидно би бил още по-щастлив, ако освен ръце и крака имаше и опашка.

— Не ми харесва тоя тип — каза Дамасо.

— Ами не го гледай — отвърна момичето.

Поиска от бюфетчията нещо за пиене. Дансингът започна да се изпълва с двойки, но мъжът с трите жени продължаваше да се чувствува сам в салона. При едно завъртане той срещна погледа на Дамасо и започна да танцува още по-живо, като се усмихна и показа ситните си заешки зъби. Дамасо го гледа, без да мигне, докато мъжът се намръщи и му обърна гръб.

— Мисли се за голям веселяк — каза Дамасо.

— Наистина е голям веселяк — отвърна момичето. — Всеки път, като пристигне в градчето, плаща за музиката, както всички търговски пътници.

Дамасо я изгледа с блуждаещи очи.

— Тогава защо не идеш при него — рече. — Където са три, там са и четири.

Тя не отговори. Извърна лице към дансинга, като пиеше на бавни глътки. Бледожълтата рокля подчертаваше нейната плахост.

Изтанцуваха следващите няколко парчета. Към края Дамасо стана съвсем мрачен.

— Умирам от глад — каза момичето, като го хвана подръка и го поведе към тезгяха. — И ти трябва да хапнеш.

Веселякът идваше насреща им с трите жени.

— Ей! — повика го Дамасо.

Мъжът се усмихна, без да се спре. Дамасо се освободи от ръката на приятелката си и му препречи пътя.

— Не ми харесват зъбите ви.

Мъжът побледня, но продължаваше да се усмихва.

— И на мене.

Преди момичето да успее да го спре, Дамасо стовари юмрук върху лицето на мъжа и той седна посред дансинга. Никой от посетителите не се намеси. Трите жени се разкрещяха и хванаха Дамасо през кръста, докато приятелката му го блъскаше към дъното на салона. Мъжът се надигна с изкривено от удара лице, подскочи като маймуна в средата на дансинга и извика:

— Продължавайте да свирите!

Към два салонът беше почти празен и жените без клиенти седнаха да вечерят. Беше горещо. Момичето донесе на масата ориз с боб и пържено месо и изяде всичко с една лъжица. Дамасо я гледаше вцепенен. Тя му подаде лъжица ориз.

— Отвори си устата.

Дамасо опря брада на гърдите и поклати глава:

— Това е за жени. Ние, мъжете, не ядем. За да се изправи, трябваше да опре ръце о масата. Когато успя да възвърне равновесието си, видя, че бюфетчията стои пред него със скръстени ръце.

— Девет и осемдесет — каза той. — Този манастир не е държавен.

Дамасо го отстрани.

— Не обичам педерастите — рече.

Бюфетчията го сграбчи за ръкава, но момичето му направи знак и той го пусна, като каза:

— Не знаеш какво изпускаш.

Дамасо излезе, като се олюляваше. Загадъчният блясък на огряната от луната река запали в съзнанието му една искра, но тя веднага угасна. Когато съзря вратата на тяхната стая на другия край на градчето, Дамасо се убеди, че е спал вървешком. Тръсна глава. Макар и смътно, в миг разбра, че отсега нататък трябва да следи за всяко свое движение. Бутна вратата полека, за да не изскърцат пантите.

Ана го усети, че рови в сандъка. Обърна се към стената, за да не й пречи светлината, но веднага разбра, че мъжът й не се съблича. Внезапно я осени прозрение и тя седна в кревата. Дамасо стоеше до сандъка с пакета с топките и фенерчето в ръка. Сложи пръст на устните си.

Ана скочи от леглото.

— Ти си полудял — прошепна тя и се затича към вратата. Бързо сложи мандалото.

Дамасо пъхна джобното фенерче в панталона заедно с ножчето и острата пила и се приближи, като стискаше пакета под мишница. Ана се облегна на вратата.

— Оттук няма да излезеш, докато съм жива — прошепна тя.

Дамасо се опита да я отстрани.

— Махай се!

Ана се вкопчи с двете си ръце в рамката на вратата. Погледнаха се в очите, без да мигат.

— Ти си глупак — прошепна Ана. — Господ ти е дал красиви очи, но те е лишил от мозък.

Дамасо я сграбчи за косата, изви й китката и я накара да наведе глава.

— Казах ти да се махнеш — процеди през зъби.

Ана го погледна отстрани с изкривено като на вол под ярем око. За миг се почувствува неуязвима и по-силна от мъжа си, но той продължаваше да й извива ръката и накрая тя се задави от сълзи.

— Ще ми убиеш детето.

Дамасо я занесе почти на ръце до леглото. Щом я пусна, Ана се метна на гърба му, вкопчи се с крака и ръце и двамата се строполиха на кревата. Задъхани, започваха да губят сили.

— Ще викам — изсъска Ана на ухото му. — Само да мръднеш и ще почна да крещя.

Дамасо изфуча от глуха ярост и заудря с топките по колената й. Ана простена и разхлаби краката си, но отново се вкопчи в кръста му, за да му попречи да стигне до вратата.

— Обещавам ти — взе да го моли тя, — утре сама ще ги занеса. Ще ги оставя така, че никой няма да разбере.

Вече бяха съвсем близо до вратата. Дамасо я удряше с топките по ръцете. Тя го пускаше за миг, докато премине болката, а после пак се вкопчваше в него и продължаваше да го моли:

— Ще кажа, че аз съм ги откраднала. Бременна не могат да ме тикнат в затвора.

Дамасо успя да се изскубне.

— Всички ще те видят — каза Ана. — Толкова си глупав, че дори не ти идва наум, че има луна.

Преди той да успее да свали мандалото, тя се вкопчи в него. Стиснала очи, започна да го удря по врата и лицето.

— Животно, животно!

Дамасо се опита да се защити и тогава Ана сграбчи мандалото и го изтръгна от ръцете му. Замахна да го удари по главата. Дамасо се дръпна и мандалото се стовари върху рамото му — костта изхрущя като стъкло.

— Курва!

Сега вече не се стараеше да не вдига шум. Удари я по ухото с опакото на юмрука — чу дълбок стон и тежкия удар на тялото о стената. Не погледна. Излезе от стаята, без да затвори вратата.

Ана лежеше на земята зашеметена от болката и чакаше нещо да се раздвижи в утробата й. Оттатък стената я повика някакъв задгробен глас. Тя прехапа устни, за да не заплаче. После се изправи и се облече. Не й дойде наум — така както не й беше дошло наум и първия път, — че Дамасо все още стои пред вратата — разбрал, че планът му е обречен — и чака тя да се втурне след него с викове. Но Ана за втори път допусна същата грешка: вместо да догони мъжа си, тя се обу, залости вратата и седна на леглото да го чака.

Едва когато вратата се захлопна, Дамасо разбра, че връщане назад няма. Силен лай на кучета го преследва до края на улицата, а после настъпи гробна тишина. Крачеше по средата, като се мъчеше да избяга от собствените си стъпки, шумни и чужди в заспалото градче. Не се стараеше да бъде предпазлив, докато не стигна празното място пред задната врата на салона за билярд.

Този път нямаше нужда от джобния фенер. Вратата беше подсилена само на мястото на измъкнатата халка. Беше извадено парче дърво с големина и форма на тухла, беше заменено с друго и беше сложена същата халка. Останалото си беше както преди. Дамасо дръпна катинара с лявата ръка, пъхна върха на пилата под халката, която не беше подсилена, и я размърда няколко пъти като автомобилен лост — силно, но не грубо. Дървото се поддаде сред стенещ порой от гнили стърготини. Преди да отвори спадналата врата, Дамасо я повдигна, за да намали шума от триенето в тухления под. Открехна я едва-едва. Накрая си свали обувките, пъхна ги вътре заедно с пакета с топките и като се прекръсти, влезе в залятия от лунна светлина салон.

Първо имаше нещо като тъмен коридор, задръстен от бутилки и празни каси. По-нататък, под снопа лунна светлина от остъкления отдушник, се виждаше масата за билярд, задната страна на шкафовете и накрая масичките и столовете, натрупани пред главния вход. Всичко беше както първия път — с изключение на снопа лунна светлина и пълната тишина. Дамасо, който до този момент трябваше да превъзмогва напрежението, стоеше като омагьосан.

Сега не обръщаше внимание на разклатените тухли. Подпря вратата с обувките си, прекоси снопа лунна светлина и като запали фенерчето, започна да търси зад тезгяха кутийката от топките. Действуваше без никакви предпазни мерки. Като движеше фенерчето отляво надясно, видя куп прашни бутилки, чифт стремена с шпори, сгъната риза, изцапана с машинно масло, и накрая кутийката от топките — там, където я бе оставил. Но снопът светлина се плъзна по-нататък и той видя котката.

Животното го гледаше равнодушно през светлината. Дамасо продължаваше да го осветява и изведнъж леко потръпна — сети се, че никога не е виждал котката денем в салона. Насочи фенера напред и каза: „Пшт!“, но животното си стоеше все така невъзмутимо. В този миг главата му се разтърси от безшумен взрив и котката изчезна завинаги от паметта му. Когато разбра какво става, вече беше изпуснал фенерчето и притискаше пакета с топките до гърдите си. Салонът беше залят от светлина.

— Ей!

Дамасо позна гласа на дон Роке. Бавно се изправи — усещаше ужасна умора в кръста. Дон Роке се приближаваше откъм дъното на салона, по долни гащи, с железен прът в ръка, все още заслепен от светлината. Зад празните каси и бутилки, откъдето Дамасо беше минал на влизане, висеше хамак. И това не беше като първия път.

Когато се приближи на десетина метра от него, дон Роке подскочи лекичко и зае отбранително положение. Дамасо скри зад гърба ръката с пакета. Съдържателят сбърчи нос и се взря с протегната шия — беше без очила.

— Ти ли си бе, момче! — възкликна той.

На Дамасо му се стори, че най-сетне е настъпил завършекът на нещо безкрайно. Дон Роке отпусна пръта и се приближи със зяпнала уста. Без очила и изкуствени зъби приличаше на жена.

— Какво правиш тук?

— Нищо — отвърна Дамасо, като смени позата с едва забележимо движение.

— Какво държиш? — попита дон Роке.

Дамасо отстъпи назад.

— Нищо.

Дон Роке почервеня и започна да се тресе.

— Какво държиш? — изкрещя той, като пристъпи напред и вдигна пръта. Дамасо му подаде пакета. Дон Роке го пое с лявата ръка, все още нащрек, и го опипа с пръсти. Чак сега разбра.

— Не може да бъде — каза той.

Беше толкова смаян, че сложи пръта на тезгяха и като че забрави Дамасо, докато развиваше пакета. Разгледа топките мълчаливо.

— Дойдох да ги върна — каза Дамасо.

— То се знае — отвърна дон Роке.

Дамасо беше мъртво бледен. Алкохолът се бе изпарил напълно, само на езика му остана вкус на пръст и смътно чувство за самота.

— Ето какво било чудото — каза дон Роке, като зави отново топките. — Не мога да повярвам, че си такъв глупак.

Когато вдигна глава, изражението му беше съвсем друго.

— А двестате песо?

— В чекмеджето нямаше нищо — каза Дамасо.

Дон Роке го изгледа мълчаливо, дъвчейки с беззъбата си уста, и се усмихна.

— Нямаше нищо — повтори той няколко пъти. — Значи, нямаше нищо.

Отново сграбчи пръта.

— Още сега ще разправим тая работа на кмета.

Дамасо избърса в панталона потните си ръце.

— Вие сам знаете, че нямаше нищо.

Дон Роке продължаваше да се усмихва.

— Имаше двеста песо. И сега ще ти ги избият от кожата — не толкова защото си крадец, колкото защото си глупак.

Габриел Гарсия МаркесЕдин ден след съботата

Безпокойството започна през юли, когато госпожа Ребека — кисела вдовица, която живееше в огромна къща с два чардака и девет спални, откри, че мрежите по прозорците бяха разкъсани, сякаш някой ги беше замерял с камъни от улицата. За пръв път забеляза това в спалнята си и помисли, че ще трябва да поговори с Архенида — нейна прислужница и довереница, откакто бе умрял съпругът й. По-късно, докато ровеше из партушините (защото от много отдавна госпожа Ребека не вършеше нищо друго, освен да рови из партушините), тя забеляза, че не само решетките на спалнята, а всички мрежи в къщата са повредени. Вдовицата имаше академично чувство за властта, наследено вероятно от прадядо й по бащина линия — креол, който във войната за независимост се би на страната на роялистите, а после извърши малко пътешествие до Испания с единствената цел да посети двореца, построен от Карлос III в Сан Илдефонсо. Така че след като откри състоянието на другите мрежи, тя вече не помисли да поговори с Архенида, а наложи сламената си шапка с дребни кадифени цветчета и се отправи към кметството, за да съобщи за нападението. Но като пристигна, видя, че самият кмет — без риза, космат и с някаква — както на нея й се стори — животинска якост, се бе заел да поправи мрежите на общината, също така повредени като нейните.

Госпожа Ребека нахълта в мръсната разхвърлена канцелария и най-напред видя куп умрели птички върху писалището. Но тя беше замаяна — донякъде от горещината, донякъде от възмущението, което предизвикаха у нея повредените й мрежи. Така че не успя да се ужаси от необичайната гледка на умрелите птички върху писалището. Не я възмути и очевидното унижение на властта, която, покатерила се на върха на стълбата, поправяше металните мрежи на прозореца с кълбо тел и отвертка. Сега тя не мислеше за друго нечие достойнство освен за своето собствено, поругано от разкъсаните мрежи, а объркването й попречи да свърже прозорците на къщата си и на кметството. Тя се изпъчи с тържествено достойнство на две крачки от вратата и като се опря на дългата украсена дръжка на чадърчето си, каза:

— Трябва да направя оплакване.

От върха на стълбата кметът обърна към нея сгърченото си от жегата лице. Не прояви никакво вълнение от необичайното присъствие на вдовицата в кабинета му. С мрачна небрежност той продължи да сваля повредената мрежа и попита:

— За какво става дума?

— Момчетата от квартала са изпокъсали мрежите.

Тогава кметът отново я погледна. Внимателно я огледа от изящните кадифени цветчета до обувките с цвят на старо сребро и все едно, че я виждаше за пръв път в живота си. Бавно слезе от стълбата, без да престава да я гледа, и когато стъпи на земята, той опря ръка на кръста и посочи с отвертката към писалището. После рече:

— Не са момчетата, госпожо. Птичките са.

Чак тогава тя свърза мъртвите птички върху писалището с покачения на стълбата мъж и с повредените мрежи на стаите й. Потръпна при мисълта, че всички спални в дома й са пълни с умрели птички.

— Птичките! — възкликна тя.

— Птичките — потвърди кметът. — Чудно, че не сте ги забелязали, след като от три дни ни чупят прозорците, за да умрат в къщите.

Напускайки кметството, госпожа Ребека се почувствува засрамена. И малко сърдита на Архенида, която донасяше всички слухове от селото, а не й бе казала за птичките. Разтвори чадърчето, заслепена от блясъка на неизбежния август, и докато вървеше по пустата напечена улица, й се стори, че от стаите на всички къщи се излъчва остра и силна воня на умрели птички.

Това стана в последните дни на юли и никога дотогава в селото не бе имало такава горещина. Но жителите не й обърнаха внимание, развълнувани от смъртта на птичките. Макар това странно явление да не бе повлияло сериозно върху дейността в селото, повечето хора в началото на август мислеха все за него. Сред тях не бе преподобният Антонио Исабел дел Сантисимо Сакраменто дел Алтар Кастанеда и Монтеро — кроткият енорийски свещеник, който на деветдесет и четири годишна възраст твърдеше, че три пъти е виждал дявола, а в същото време бе видял само две мъртви птички, без да им обърне никакво внимание. Първата бе намерил един вторник след службата, в ризницата, и си помисли, че е завлечена там от някоя съседска котка. Втората намери в сряда на чардака в дома си и като я побутна с върха на обувката, си помисли: „Не би трябвало да има котки на тоя свят.“

Но в петък, като стигна на гарата, той намери трета мъртва птичка на пейката, където реши да седне. Сякаш го прониза светкавица, когато хвана птичето за крачетата, повдигна го до очите си, обърна го, огледа го и слисан си помисли: „Карамба, това е третото, което намирам тази седмица.“ От този миг започна да разбира какво става в селото, но по доста неясен начин, защото отец Антонио Исабел — отчасти поради възрастта си и отчасти, задето твърдеше, че три пъти е виждал дявола (което на хората се струваше малко невероятно), беше считан от енориашите си за добър, кротък и услужлив човек, но който обикновено витае из облаците. Той разбра, че става нещо с птичките, но и тогава не сметна, че е толкова важно, за да му посвети проповед. Той пръв усети миризмата. Усети я в петък през нощта, когато се събуди разтревожен — лекият му сън бе прекъснат от силно зловоние, което не знаеше дали се дължи на кошмар или на някакво ново средство на сатаната, решил да смущава съня му. Подуши наоколо и се обърна в леглото, като си мислеше, че случката може да му послужи като тема за проповед. Можеше да произнесе драматична проповед относно ловкостта на сатаната да прониква в човешкото сърце чрез кое да е от петте сетива.

На другия ден, докато се разхождаше из притвора преди литургия, за пръв път чу да се говори за мъртвите птички. Мислеше си за проповедта, за сатаната и за греховете, които могат да се извършат чрез обонянието, когато чу, че зловонието през нощта се дължало на събраните през седмицата птички; и в главата му нахлу неясна бъркотия от евангелски предубеждения, зловония и мъртви птички. Така че в неделя трябваше да импровизира проповед върху милосърдието, която и той не разбра напълно, и забрави завинаги връзката между дявола и петте сетива.

Все пак, в някое далечно кътче на мисълта му, тези преживявания сигурно са се запазили. Това му се случваше винаги — и в семинарията преди повече от седемдесет години, и още повече след като навърши деветдесет. Един ясен следобед в семинарията, когато валеше проливен дъжд без буря, той четеше откъс от Софокъл в оригинал. Когато дъждът спря, погледна през прозореца посърналото поле, чистата измита привечер и напълно забрави гръцкия театър и класиците, които той не различаваше, а наричаше общо „старчетата от едно време“. Един следобед — тогава не валеше, може би тридесет или четиридесет години по-късно, той прекосяваше павирания площад на едно село, където бе отишъл на гости, и без да има намерение, изрецитира стиха от Софокъл, който някога бе чел в семинарията. Същата тази седмица води дълъг разговор за „старчетата от едно време“ с папския викарий — впечатлителен и приказлив старец, любител на сложни гатанки за начетени люде, които той твърдеше, че е измислил, и които години по-късно станаха много известни под името кръстословици.

Този разговор му помогна да възстанови изведнъж цялата си стара и дълбока любов към гръцките класици. На Коледа същата година получи писмо. И ако вече по онова време не си беше спечелил името на прекалено мечтателен, безстрашен тълкувател и малко безразсъден в проповедите си, тогава щяха да го направят епископ.

Но се погреба в селото, много преди войната от осемдесет и пета година и по времето, когато птичките идваха да умрат в стаите, беше минало доста, откакто бяха поискали да бъде заместен от някой по-млад свещеник и особено след като бе казал, че е виждал дявола. Оттогава започнаха да го пренебрегват, но той не го забеляза съвсем ясно, макар че все още можеше да разчита без очила дребните букви в молитвеника си.

Винаги се бе отличавал с умерени навици. Беше дребен, невзрачен, кокалест, с отмерени движения и благ за разговор глас, но прекалено благ за амвона. Прекарваше цялата сутрин в стаята и размишляваше, излегнат безгрижно в платнения стол, само по дълги копринени гащи, пристегнати на глезените.

Не правеше нищо друго, освен да отслужва литургия. Два пъти седмично сядаше в изповедалнята, но от години вече никой не се изповядваше. Той просто си мислеше, че енориашите му престават да вярват поради новия начин на живот, и затова смяташе за благоприятно, че е виждал три пъти дявола, макар да знаеше, че хората не му вярват много-много, пък и съзнаваше, че не е много убедителен, когато говори за тези свои преживявания. Той самият не би се изненадал особено, ако откриеше, че е мъртъв — не само през последните пет години, но и в тези необикновени мигове, когато намери първите две птички. Когато намери третата, той се върна донякъде към живота, така че през последните дни доста често мислеше за умрялото птиче върху пейката на гарата.

Живееше на десет крачки от черквата в малка къща без мрежи, с чардак към улицата и две стаи, които му служеха за кабинет и спалня. Смяташе — може би в миговете на помрачение, — че е възможно да се постигне щастие на земята, когато не е много горещо и тази мисъл малко го объркваше. Обичаше да се лута из лабиринтите на метафизиката. Тъкмо това правеше всяка сутрин, седнал пред открехнатата врата на чардака, със затворени очи и отпуснати мускули. Но и той самият не беше усетил, че мислите му толкова са изтънели, че поне от три години в миговете на размишление вече не мисли за нищо.

Точно в дванайсет едно момче прекосяваше чардака с четири канчета за храна, които всеки ден съдържаха едно и също — супа с кокал и парче юка, бял ориз, готвено месо без лук, пържени банани или царевична питка и малко леща, която отец Антонио Исабел дел Сантисимо Сакраменто дел Алтар никога не беше вкусил.

Момчето поставяше канчетата с храна до стола, където лежеше свещеникът, но той не отваряше очи, докато не чуеше отново стъпките по чардака. Затова в селото мислеха, че свещеникът изкарва следобедната дрямка преди обяд (което също изглеждаше невероятно), докато всъщност той и нощем не спеше както трябва.

По това време навиците му се бяха опростили до крайност. Обядваше, без да се помръдва от платнения си стол, без да вади храната от канчетата, без чинии, вилица и нож, а само с лъжицата, с която ядеше супата. После ставаше, намокряше с малко вода главата си, обличаше бялото расо, изпъстрено с големи квадратни кръпки, и се отправяше към гарата точно когато всички хора в селото лягаха за следобедна почивка. От няколко месеца изминаваше този път, като шепнеше молитвата, която сам бе съчинил при последното появяване на дявола.

Една събота — девет дена, след като бяха започнали да падат мъртвите птички — отец Антонио Исабел дел Сантисимо Сакраменто дел Алтар вървеше към гарата, когато в краката му падна едно агонизиращо птиче, точно срещу дома на госпожа Ребека. Озари го внезапно просветление и той разбра, че това птиче за разлика от останалите можеше да бъде спасено. Вдигна го и почука на вратата на госпожа Ребека в момента, когато тя разкопчаваше корсажа си, за да си легне.

Вдовицата чу тропането в стаята си и инстинктивно обърна очи към мрежите. Нито една птичка не бе проникнала в тази стая от два дни. Но мрежата продължаваше да стои разкъсана. Бе решила, че е безсмислено да я поправя, докато продължаваше това нашествие от птички, което й опъваше нервите. През бръмченето на електрическия вентилатор тя чу тропането по вратата и с досада си спомни, че Архенида спи в последната стая на чардака. Дори не се запита кой може да я безпокои по това време. Отново закопча корсажа си, мина през вратата с мрежа, тръгна ядосана право през чардака, прекоси отрупания с мебели и украшения салон и преди да отвори вратата, видя през телената мрежа отец Антонио Исабел — тъжен, с угаснали очи и едно птиче в ръце — да казва (още преди тя да отвори вратата): „Сигурен съм, че ако го поръсим с вода и после го поставим под една кратуна, ще се свести.“ И като отваряше вратата, госпожа Ребека усети, че припада от ужас.

Не остана там повече от пет минути. Госпожа Ребека мислеше, че тя е съкратила посещението. Но всъщност беше свещеникът. Ако в този миг вдовицата бе размислила, щеше да разбере, че през тридесетте години, в които живееше в селото, свещеникът никога не бе оставал повече от пет минути в дома й. Струваше му се, че в разточителната мебелировка на гостната ясно личи сластолюбивият дух на стопанката въпреки далечното й, но всепризнато родство с епископа. Освен това съществуваше някаква легенда (или история) за семейството на госпожа Ребека, която вероятно — мислеше си отецът — не бе стигнала още до епископа, въпреки че полковник Аурелиано Буендия — първи братовчед на вдовицата, когото тя считаше за коравосърдечен към семейството — веднъж бе казал, че епископът не е дошъл в селото през този век, за да избегне посещението на родственицата си. Но било то история или легенда, истината е, че отец Антонио Исабел дел Сантисимо Сакраменто дел Алтар не се чувствуваше добре в този дом, чиято единствена обитателка никога не бе проявявала милосърдие и се изповядваше само веднъж в годината, но отговаряше уклончиво, когато той се опитваше да научи нещо по-точно за тайнствената смърт на мъжа й. Ако сега седеше там и я чакаше да донесе чаша вода, за да поръси едно умиращо птиче, то беше по волята на едно обстоятелство, което той никога не би предизвикал.

Докато чакаше вдовицата, свещеникът, седнал във великолепен люлеещ се стол от резбовано дърво, усещаше странната влага на тази къща, която не се бе успокоила от деня, когато преди повече от четирийсет години прозвуча изстрел и Хосе Аркадио Буендия — брат на полковника, сред дрънкане на токи и шпори падна по очи върху още топлите гамаши, които току-що си бе свалил.

Когато госпожа Ребека влезе отново в гостната, тя видя отец Антонио Исабел да седи в люлеещия се стол с това отвлечено изражение, което я ужасяваше.

— Животът на всяко животинче — каза свещеникът — е толкова скъп на нашия господ-бог, колкото и животът на всеки човек.

Като изрече това, той не помисли за Хосе Аркадио Буендия. Вдовицата също. Но тя бе свикнала да не вярва на думите на свещеника, откакто той говори от амвона за трите пъти, когато му се явил дяволът. Без да му обръща внимание, тя взе птичката, потопи я в чашата и я разтърси. Свещеникът забеляза, че в движенията й има коравосърдечие и небрежност, абсолютно безразличие към птичето.

— Не обичате птичките — каза той меко, но убедително.

Вдовицата вдигна клепачи с израз на нетърпение и неприязън.

— Дори да ги бях обичала някога — рече тя, — сега щях да ги намразя, загдето са решили да умират вътре в къщите.

— Умряха много — каза той непреклонно. Човек можеше да си помисли, че в монотонния му глас се крие хитрост.

— Всички — рече вдовицата. И докато изтръскваше с отвращение птичето и го слагаше под една кратуна, тя добави: — И нямаше да ме е грижа, ако не ми бяха изпокъсали мрежите.

На него му се стори, че никога не е виждал такова коравосърдечие. Миг след това, държейки го в собствената си ръка, свещеникът разбра, че малкото и беззащитно телце бе престанало да диша. Тогава забрави всичко — и влагата в къщата, и сластолюбието, и непоносимата миризма на барут в трупа на Хосе Аркадио Буендия; и си даде сметка за чудната истина, която го заобикаляше от началото на седмицата. Още там, докато вдовицата го наблюдаваше как напуска дома й с мъртвото птиче в ръце и заплашителен израз на лицето, той проумя чудното откровение — че над селото вали дъжд от мъртви птички и че той, наместникът на бога, предопределеният, който бе познал щастието, когато не беше много горещо, бе забравил напълно Апокалипсиса.

Този ден, както винаги, той отиде на гарата, но не си даваше ясна сметка за действията си. Смътно усещаше, че в света става нещо, но се чувствуваше притъпен, глупав, недостоен за този миг. Седнал на пейката на гарата, той се мъчеше да си спомни дали в Апокалипсиса има дъжд от мъртви птички, но съвсем го беше забравил. Изведнъж си помисли, че заради отбиването в дома на госпожа Ребека е изпуснал влака и протегна врат над прашните изпочупени стъкла. Часовникът на администрацията показваше един без дванайсет. Когато се върна на пейката, усети, че се задушава. В този миг си спомни, че е събота. Размаха за малко ветрилото си от палмови листа, залутан в мрачните и мъгляви мисли. А после се отчая от копчетата на расото си и от копчетата на ботите си, и от дългите си и тесни копринени гащи и разтревожен разбра, че никога през живота не му е било толкова горещо.

Без да се помръдне от пейката, той разкопча яката на расото, измъкна от ръкава кърпата и обърса зачервеното си лице, като в миг на патетично просветление си помисли, че може би е свидетел на зараждането на земетресение. Някъде беше чел това. Небето обаче беше безоблачно — прозрачно и синьо, и от него тайнствено бяха изчезнали всички птички. Той осъзна цвета и прозрачността на небето, но мигновено забрави за мъртвите птички. Сега мислеше за друго — за възможността да се разрази буря. Но небето беше бистро и спокойно, сякаш беше небето на някакво друго, различно и далечно село, където никога не бе усещал горещина, и сякаш бяха други, а не негови очите, които го съзерцаваха. После погледна на север, над покривите от палмови листа и поръждавял цинк и видя бавното, безмълвно и неподвижно петно на лешоядите над бунището.

По някаква тайнствена причина почувствува, че в този миг у него възкръсват вълненията, които изпита една неделя в семинарията, малко преди да го ръкоположат. Ректорът му бе разрешил да ползува частната му библиотека и той прекарваше по цели часове (особено в неделя), потънал в пожълтелите книги, миришещи на старо дърво и с бележки на латински, изписани с дребния настръхнал почерк на ректора. Една неделя, след като беше чел през целия ден, в стаята влезе ректорът и смутен побърза да вдигне някаква картичка, която очевидно беше изпаднала измежду страниците на книгата, която той четеше. Забеляза объркването на ректора и не каза нищо, но успя да прочете картичката. Имаше само едно изречение, изписано с лилаво мастило, с ясен и прав почерк: Madame Ivette est morts cette nuit14. След повече от половин век, загледан в ятото лешояди, кръжащи над едно забравено село, той си спомни тъжното изражение на ректора, седнал срещу него — синкав в здрача, едва забележимо задъхан.

Под впечатлението от този спомен, той не усети горещина, а тъкмо обратното — ледени зъби се впиха в слабините и стъпалата му. Почувствува страх, без да знае причината за този страх, оплетен в мрежата от объркани мисли, сред които се примесваше чувство за гадене и копитото на сатаната, затънало в калта, и купища мъртви птички, сипещи се над света, докато той — Антонио Исабел дел Сантисимо Сакраменто дел Алтар, стои безразличен към това събитие. Тогава се изправи, учудено вдигна ръка като за поздрав, който се изгуби в празното пространство, и възкликна ужасен: „Скитникът евреин“.

В този миг влакът изсвири. За пръв път от много години той не го чу. Видя го, че влиза в гарата, обгърнат в гъст пушек, и чу градушката от сажди по ръждясалите цинкови плочи. Но всичко това беше като далечен и необясним сън, от който той не се събуди напълно до четири часа следобед, когато обмисли окончателно прекрасната проповед, която щеше да произнесе в неделя. Осем часа по-късно отидоха да го повикат, за да даде последно причастие на някаква жена.

Така че свещеникът не можа да узнае кой пристигна този следобед с влака. Много време беше гледал как минават четирите разнебитени и избелели вагона и не си спомняше някой да беше слязъл от тях, за да остане, поне през последните години. По-рано беше друго — тогава можеше да стои цял следобед и да гледа как минава натовареният с банани влак; сто и четиридесет вагона, натоварени с плод, минаваха един след друг, докато, вече късно през нощта, отминеше и последният вагон, на който някакъв мъж окачваше зелен фенер. Тогава виждаше селото от другата страна на линията, със запалени вече светлини, и му се струваше, че само като го гледа как отминава, влакът го отвежда на друго място. Може би оттогава остана навикът му всеки ден да ходи на гарата, дори след като стреляха по работниците и с банановите плантации се свърши, а с тях — и с влаковете с по сто и четиридесет вагона, и остана само този жълт прашен влак, от който никой нито слизаше, нито се качваше.

Но тази събота пристигна някой. Когато отец Антонио Исабел дел Сантисимо Сакраменто дел Алтар се отдалечи от гарата, едно кротко момче, в което нямаше нищо особено освен глада му, го зърна от прозореца на последния вагон точно в мига, в който си спомни, че не е ял от предния ден. Помисли си: „Щом има свещеник, ще има и хотел.“ И слезе от влака, и прекоси улицата, напечена от жаркото августовско слънце, и влезе в хладния полумрак на една къща срещу гарата, където стържеше някаква изхабена грамофонна плоча. Изостреният му от двудневен глад нюх му посочи, че това е хотелът. И влезе вътре, без да види табелата — „Хотел Макондо“, — надпис, който не му бе писано да прочете.

Собственицата беше бременна в шестия месец. Лицето й беше с цвят на горчица и видът й показваше, че е досущ същата като майка си, когато майка й е била бременна с нея. Той поиска „обяд, колкото се може по-бързо“ и тя, без да си дава зор, му поднесе чиния супа с един оглозган кокал и ястие от кълцано месо със зелени банани. В този миг влакът изсвири. Обвит в топлата целебна пара на супата, той пресметна на какво разстояние от гарата се намира и веднага след това усети, че го обхваща смътното чувство за паника, което предизвиква изпускането на влака.

Понечи да се затича. Стигна до вратата — измъчен, но още не бе прекрачил прага, когато разбра, че няма да успее да хване влака. Когато се върна до масата, бе забравил глада си; до грамофона видя едно момиче, което безмилостно го гледаше с ужасния израз на куче, размахало опашка. Тогава за пръв път през деня си свали шапката, която му бе подарила майка му преди два месеца, и като я стисна между колената си, продължи да се храни. Когато стана от масата, не изглеждаше разтревожен, че е изпуснал влака и че ще трябва да прекара края на седмицата в някакво село, за чието име дори нямаше да попита. Седна в един ъгъл на салона, опрял гръб на твърдия стол с права облегалка, и дълго стоя така, без да слуша плочите, докато момичето, което ги подбираше, каза:

— На чардака е по-прохладно.

Той се почувствува зле. Трудно му беше да започва разговор с непознати. Измъчваше се, когато трябваше да гледа хората в очите, а когато все пак трябваше да заговори, думите му излизаха не така, както ги бе мислил. „Да“ — отвърна той. И усети лека тръпка. Опита се да се залюлее, забравил, че не е в люлеещ се стол.

— Хората, дето идват тук, изнасят столове на чардака, защото е по-прохладно — каза момичето. И той, като я чу, с мъка разбра, че тя има желание да разговаря. Осмели се да я погледне в момента, когато тя навиваше грамофона. Изглеждаше, че седи там от месеци, може би от години, и не проявяваше никакво намерение да се помръдне от мястото си. Навиваше грамофона, но не откъсваше очи от момчето. Усмихваше се.

— Благодаря — каза той, като се опита да се надигне, да придаде свобода и непринуденост на движенията си.

Момичето не преставаше да го гледа. И добави:

— И си оставят шапките на закачалката.

Този път той усети, че ушите му пламват. Потръпна при мисълта за този начин на внушение. Почувствува се неудобно, притиснат до стената, и отново го обзе паниката, че е изпуснал влака. Но в този миг в салона влезе собственицата.

— Какво правите? — попита тя.

— Изнася стола на чардака, както правят всички — отвърна момичето.

Стори му се, че долавя насмешка в думите й.

— Не се тревожете — каза собственицата. — Аз ще ви донеса една табуретка.

Момичето се разсмя и той се смути. Беше горещо. Суха и равна жега и той се потеше. Собственицата издърпа на чардака една дървена табуретка с кожена седалка. Той понечи да я последва, когато момичето заговори отново.

— Лошото е, че птичките ще ви уплашат — каза то.

Той успя да забележи суровия поглед, който собственицата хвърли на момичето. Стрелна го бързо, но остро.

— По-добре млъкни — каза тя и се обърна усмихната към него. Тогава той се почувствува по-малко самотен и му се прииска да каже нещо.

— За какво говори? — попита момчето.

— По това време на чардака падат мъртви птички — каза момичето.

— Само си ги приказва — каза собственицата. Тя се наведе, за да подреди букета изкуствени цветя на масичката. Пръстите й нервно потрепваха.

— Приказвам си, нали? — възрази момичето. — Самата ти помете две оня ден.

Собственицата ядосано я погледна. Изглеждаше измъчена и явно й се искаше да обясни всичко — докато изчезне и най-малката следа от съмнение.

— Работата, господине, е, че оня ден момчетата оставиха две умрели птички на чардака, за да я подразнят, а после й казаха, че от небето падат мъртви птички. Тя вярва на всичко.

Той се усмихна. Обяснението му се стори много забавно и се обърна да погледне момичето, което тревожно го наблюдаваше. Грамофонът бе замлъкнал. Собственицата се прибра в другата стая и докато той вървеше към чардака, момичето тихо настоя:

— Видях ги как падат. Повярвайте ми. Всички ги видяха.

И тогава му се стори, че разбира привързаността й към грамофона и раздразнението на собственицата.

— Да — каза той състрадателно. И като продължи към чардака, добави: — И аз ги видях.

Навън, под сянката на бадемовите дръвчета, не беше толкова горещо. Опря табуретката о рамката на вратата, отметна глава назад и си спомни за майка си; майка му, излегната в люлеещия се стол, пъди кокошките с дълга дръжка от метла, докато усеща, че той за пръв път не си е в къщи.

Само преди седмица би могъл да си помисли, че животът му е като опънато право въже, проточено от онова дъждовно утро през последната гражданска война, когато бе дошъл на този свят между четирите стени от кал и бамбук на едно селско училище, до това юнско утро, в което навърши двадесет и две години, и майка му се приближи до хамака и му подари шапка с прикрепена картичка: „На скъпия ми син, за рождения му ден“. Понякога се отърсваше от плесента на безделието и изпитваше тъга по училището и черната дъска, по оплютата от мухите карта — на една сякаш пренаселена страна, и по дългата редица канчета, окачени на стената, под името на всяко дете. Там не беше горещо. Селото беше зелено и спокойно; кокошки с дълги пепеляви крака прекосяваха класната стая и лягаха да снасят под умивалника. Тогава майка му беше тъжна, затворена жена. Привечер сядаше на хлад и се наслаждаваше на ветреца, който се промъкваше през кафеените плантации, и казваше: „Манауре е най-красивото село на света“; а после, като го гледаше как кротко расте в хамака, се обръщаше към него: „Когато пораснеш, ще го разбереш.“ Но не разбра нищо. Не го разбра, като стана на петнайсет години — прекалено едър за възрастта си, преливащ от това буйно и замайващо здраве, което дава безделието. Докато навърши двадесет години, животът му се състоеше главно в смяната на положението в хамака. Но по онова време майка му, принудена от ревматизма, напусна училището, в което бе работила осемнадесет години, и те отидоха да живеят в къща с две стаи и огромен двор, където отглеждаха кокошки с пепеляви крака — също като ония, дето щъкаха из класната стая.

Грижата за кокошките бе първият му допир с действителността. И бе единственият до месец юли, когато майка му се замисли за пенсия и сметна, че синът й е вече достатъчно прозорлив, за да я издействува. Той помогна много при изготвянето на документите и дори прояви необходимия такт и убеди свещеника да промени с шест години кръщелното свидетелство на майка му, която още не бе стигнала възраст за пенсия. В четвъртък получи последните наставления, добросъвестно подредени до най-малката подробност от педагогическия опит на майка му, и потегли за града с дванайсет песос, един кат дрехи, връзката документи и съвсем елементарна представа за думата „пенсия“ — нея той разбираше просто като определена сума, която правителството трябва да му отпусне, за да се заеме с отглеждането на свине.

Задрямал на чардака в хотела, затъпял от жегата, той не се бе замислил колко сериозно е положението му. Предполагаше, че всичко ще се уреди на следващия ден, когато дойде влакът, така че сега единствената му грижа бе да чака неделята, за да продължи пътя си и никога повече да не си спомни за това село, където жегата беше непоносима. Малко преди четири часа той се унесе в тежък, лепкав сън и в просъница съжаляваше, че не си е взел хамака. Тогава разбра, че е забравил във влака вързопа с дрехи и документите за пенсията. Събуди се изведнъж, стреснат, като си мислеше за майка си, и отново бе обзет от паника.

Когато премести стола в гостната, светлините в селото вече бяха запалени. Никога не бе виждал електрическо осветление и жалките оплюти крушки в хотела му направиха силно впечатление. После си спомни, че майка му беше разказвала затова, и продължи да тътри стола към трапезарията, като се мъчеше да избягва конските мухи, които се блъскаха като снаряди в огледалата. Вечеря неохотно, потиснат от мисълта за положението си, от силната жега, от тази горчива самота, в която изпадаше за пръв път. След девет го отведоха в дъното на къщата, в една дървена стаичка с вестници и списания, налепени по стените. В полунощ бе потънал в тежък трескав сън, докато на пет преки оттам отец Антонио Исабел дел Сантисимо Сакраменто дел Алтар, проснат по гръб в леглото, мислеше, че преживяванията му през тази нощ ще обогатят проповедта, която бе подготвил за седем сутринта. Свещеникът почиваше, обут в дългите си и тесни копринени гащи, сред непрестанното бръмчене на комарите. Малко преди дванадесет бе прекосил селото, за да даде последно причастие на една жена, и сега беше нервен и възбуден. Затова остави обредните вещи до леглото и легна да премисли проповедта си. Лежа така няколко часа, проснат по гръб в леглото, докато чу далечния писък на някакъв алкараван в утрото. Тогава се опита да стане, тежко се надигна, стъпи върху камбанката и се строполи на твърдия грапав под на стаята.

Съвзе се едва когато почувствува пронизваща болка в хълбока. В този миг осъзна цялата си тежест — тежестта на тялото си, на вината си, на възрастта си. Усети под бузата си твърдия каменист под, който толкова пъти — когато подготвяше проповедите си — му бе помагал да си създаде ясна представа за пътя, водещ към ада. „Исусе!“ — прошепна уплашен и си помисли: „Сигурно никога вече няма да се изправя.“

Не разбра колко време е лежал на пода — без да мисли за нищо, без дори да се моли за по-лека смърт. Сякаш наистина за миг бе умрял. Но когато се свести, не усещаше нито болка, нито страх. Видя бледата светлина под пролуката на вратата, чу — далечно и тъжно, кукуригането на петлите и разбра, че е жив и че съвсем добре си спомня думите от проповедта.

Когато свали резето, навън се съмваше. Не усещаше болка и дори му се струваше, че при падането се бе отърсил от старостта си. Цялата доброта, всички заблуди и страдания на селото проникнаха до душата му в мига, когато вдъхна първата глътка въздух — тази синя влага, изпълнена с кукуригане. После се огледа наоколо, сякаш за да се помири със самотата, и видя в спокойния сумрак на разсъмването една, две, три мъртви птички на чардака.

Десетина минути стоя загледан в трите телца и си мислеше, в съответствие с предварително обмислената проповед, че тази масова смърт на птичките трябва да получи изкупление. После се отправи към другия край на чардака, вдигна трите мъртви птички, върна се до делвата, отпуши я и едно след друго пусна трите птичета в застоялата зеленикава вода, без да знае защо точно прави това. „Три и три правят половин дузина за една седмица“ — помисли си той и внезапно го озари просветление, че е започнал да живее големия ден в живота си.

В седем бе започнало да става горещо. В хотела единственият гост чакаше закуската. Момичето с грамофона още не бе станало. Собственицата се приближи и в този миг сякаш вътре в издутия й корем прозвучаха седемте удара на часовника.

— Значи, влакът ви остави — рече тя със закъсняло съчувствие. После донесе закуската — мляко с кафе, едно пържено яйце и резени зелен банан.

Той се опита да хапне, но не беше гладен. Тревожеше го започналата жега. Беше плувнал в пот. Задушаваше се.

Бе спал зле, облечен, и сега малко го тресеше. Отново го обземаше паниката и си спомни за майка си в мига, когато собственицата се приближи да прибере чиниите, сияеща в новата си рокля на големи зелени цветя. Роклята на собственицата му припомни, че е неделя.

— Има ли служба? — попита той.

— Има — отвърна жената. — Но все едно, че няма, защото почти никой не ходи на черква. Още не са изпратили нов свещеник.

— А какво му е на сегашния?

— Ами вече е към стогодишен и е малко смахнат — отвърна жената и остана неподвижна, замислена, с всички чинии в ръка. После добави:

— Оня ден се закле от амвона, че е виждал дявола, и оттогава почти никой не е влязъл в черквата.

И така той тръгна към черквата — отчасти воден от отчаяние, отчасти от любопитството да види човек на сто години. Забеляза, че селото е като мъртво, с безкрайни прашни улици и мрачни дървени къщи с цинкови покриви, които изглеждаха необитаеми. Това представляваше селото в неделя — улици без трева, къщи с мрежи и великолепно дълбоко небе над задушаващия зной. Помисли си, че нищо не подсказва, че неделята се различава от кой да е ден от седмицата и както вървеше по пустата улица, си спомни за майка си: „Всички улици във всички села неизбежно водят към черквата или гробището.“ В този миг се озова на малък павиран площад, пред варосано здание с камбанария, дървен петел на върха и часовник, спрял на четири и десет.

Без да бърза, той прекоси площада, изкачи трите стъпала на притвора и веднага усети миризмата на остаряла човешка пот, примесена с мириса на тамян; после влезе в хладния полумрак на почти празната черква.

Отец Антонио Исабел дел Сантисимо Сакраменто дел Алтар току-що се бе изкачил на амвона. Тъкмо щеше да започне проповедта, когато видя, че влиза някакво момче с шапка на глава. Видя го как оглежда с големите си спокойни и бистри очи почти празната черква. Видя го как сяда на последната пейка с наведена настрани глава и ръце върху коленете. Разбра, че беше другоселец. Бе живял над двайсет години в селото и би познал всеки негов жител дори по миризмата. Затова знаеше, че току-що влязлото момче е другоселец. С бърз проницателен поглед прецени, че беше мълчаливо и тъжно същество и че дрехите му бяха мръсни и смачкани. „Като че ли дълго време е спал с тях“ — помисли с някаква смесица от погнуса и съжаление. Но после, като го видя на пейката, усети, че душата му прелива от благодарност и се приготви да произнесе за него голямата проповед в живота си. „Исусе — мислеше си през това време, — позволи да си спомни за шапката, за да не трябва да го изгоня от черквата.“ И започна проповедта.

В началото говореше, без да съзнава думите си. Дори не се слушаше. Чуваше само ясната волна мелодия, която се лееше от някакъв извор, дремещ в душата му от сътворението на света. Усещаше смътна увереност, че думите му излизат точни, ясни, на място, така, както ги беше обмислил. Усещаше, че някаква топла пара притиска вътрешностите му. Но знаеше, че духът му е пречистен от суета и че усещането за доволство, което владееше чувствата му, не е надменност, нито непокорство или суета, а чистото упование на духа му в господа-бога.

В своята спалня госпожа Ребека чувствуваше, че ще припадне, защото след миг горещината щеше да стане непоносима. Ако не беше пуснала корени в селото поради някакъв неясен страх от новото, щеше да напъха вехториите си в сандък с нафталин и щеше да тръгне по света, както направил прадядо й. Но някъде дълбоко в себе си знаеше, че й е писано да умре в селото, между безкрайните чардаци и деветте стаи, чиито мрежи — мислеше си тя — щеше да накара да сменят с армирани стъкла, щом жегата престане. Така че щеше да остане там, реши тя (и това решение тя вземаше винаги, когато подреждаше дрехите в шкафа); и реши също, че ще пише на „многоуважаемия братовчед“ да изпрати млад свещеник, за да може отново да ходи на литургия с шапката си с дребни кадифени цветчета и за да слуша прилична служба и мъдри поучителни проповеди. Утре е понеделник — помисли си тя и изведнъж се замисли как ще започне писмото до епископа (начало, което полковник Буендия би окачествил като лекомислено и непочтително), когато Архенида рязко отвори вратата с мрежа и извика:

— Госпожо, казват, че свещеникът полудял на амвона.

Вдовицата обърна към вратата лице с привичното посърнало и кисело изражение.

— Той е луд поне от пет години — каза тя. — И като продължи да подрежда дрехите си, добави: — Сигурно пак е видял дявола.

— Този път не е дявол — каза Архенида.

— А кого? — попита госпожа Ребека надуто и безразлично.

— Сега казва, че видял Скитника-евреин.

Вдовицата усети, че кожата й настръхва. Цял рояк мисли, сред които се смесваха изпокъсаните й мрежи, жегата, мъртвите птички и чумата, нахлу в главата й при тези думи, които не бе чувала от следобедите на далечното си детство — „Скитникът-евреин“. И тогава — бледа и настръхнала — тя тръгна към Архенида, която я гледаше с отворена уста.

— Вярно — каза вдовицата с глас, който сякаш излизаше от утробата й. — Сега си обяснявам защо птичките измират.

Тласкана от ужас, тя покри главата си с черна бродирана мантия и като мълния прекоси дългия чардак, отрупаната с украшения гостна, входната врата и двете преки, които я деляха от черквата, където отец Антонио Исабел дел Сантисимо Сакраменто дел Алтар говореше преобразен: „… Кълна се, че го видях. Кълна се, че се изпречи на пътя ми днес на разсъмване, след като бях дал последно причастие на жената на Хонас дърводелеца. Кълна се, че лицето му носеше отпечатъка на божието проклятие и оставяше след себе си следа от горяща пепел.“

Думата, недовършена, остана да се носи във въздуха. Той разбра, че не може да сдържи треперенето на ръцете си, че цялото му тяло трепери и че по гръбнака му бавно се стича струйка студена пот. Чувствуваше се зле, като усещаше треперенето и жаждата, и силното обръщане в червата, и къркоренето, което прозвуча като дълбокия глас на орган в корема му. Тогава осъзна истината.

Видя, че в черквата има хора и че през главния кораб върви госпожа Ребека — драматично разперила ръце, вдигнала нагоре студеното си кисело лице. Той смътно разбра какво става и дори в съзнанието му проблесна мисълта, че би било суетно да смята, че извършва някакво чудо. Скромно опря ръце на дървения парапет и продължи проповедта си.

— Тогава тръгна към мене — рече той. — И този път се вслуша в развълнувания си убедителен глас. — Тръгна към мене, а очите му бяха като изумруди, козината остра и миришеше на козел. И аз вдигнах ръка, за да го осъдя в името на бога, и му рекох: „Спри. Неделя никога не е бил подходящ ден, за да се принася в жертва агне.“

Когато свърши, жегата бе започнала. Тази силна, тежка и изгаряща жега на тоя незабравим август. Но отец Антонио Исабел вече не усещаше жегата. Знаеше, че там, зад гърба му, хората отново са на колене, стреснати от проповедта, но това дори не го зарадва. Не го радваше и близката възможност виното да облекчи измъченото му гърло. Чувствуваше се неудобно и не на място. Чувствуваше се замаян и не можа да се съсредоточи във върховния миг на жертвоприношението. Това му се случваше от известно време, но сега разсеяността му беше по-друга, защото го бе обзело определено безпокойство. Тогава за пръв път през живота си позна тщеславието. И така както си го бе представял и както бе говорил в проповедите си, той усети, че тщеславието е мъчително като жажда.

Рязко затвори ризницата и рече:

— Питагор.

Черковният прислужник — едно момче с лъскава остригана глава, кръщелник и осиновен на отец Антонио Исабел, се приближи до олтара.

— Събери милостинята — каза свещеникът.

Момчето примигна, обърна се кръгом и после рече с едва доловим глас:

— Не знам къде е дискосът.

Беше вярно. От месеци не се събираше милостиня.

— Тогава потърси някоя голяма торба в ризницата и събери колкото можеш повече — каза свещеникът.

— А какво да кажа? — попита момчето.

Свещеникът загледа умислено голия синкав черен, изпъкналите стави. Сега той на свой ред примигна:

— Кажи, че е за прогонването на Скитника-евреин — рече и усети, че като казва това, носи голяма тежест в сърцето си. За миг чуваше само пращенето на свещите в тихия храм и собственото си тежко и учестено дишане. После сложи ръка на рамото на прислужника, който го гледаше с кръглите си уплашени очи, и рече:

— После ще вземеш парите и ще ги отнесеш на момчето, което в началото беше само; ще му кажеш, че му ги праща отчето, за да си купи нова шапка.

Габриел Гарсия МаркесИзкуствени рози

Движейки се опипом из полумрака на разсъмването, Мина облече роклята без ръкави, която предната вечер бе провесила до леглото, и затършува из раклата да търси ръкавите за прикачване. Търси ги после на гвоздеите по стените и зад вратите, като гледаше да не вдига шум, за да не разбуди сляпата баба, която спеше в същата стая. Но щом привикна с тъмнината, разбра, че бабата е станала и отиде в кухнята да я пита за ръкавите.

— В банята са — каза сляпата. — Изпрах ги вчера късно.

Там бяха, окачени на тел с две дървени щипки. Още бяха влажни. Мина се върна в кухнята и простря ръкавите върху каменната печка. Срещу нея сляпата бъркаше кафето, вторачила мъртви зеници в тухленото зидче на пруста, където имаше редица от съдини с билки.

— Друг път да не си вземала моите работи — каза Мина. — Тия дни не може да се разчита на слънцето.

Сляпата извърна лице към гласа.

— Бях забравила, че е първи петък — рече.

След като се увери с дълбоко вдъхване, че кафето е готово, свали тенджерата от печката.

— Тури хартия отдолу, защото камъните са мръсни — каза.

Мина тръкна с пръст по камъните на печката. Мръсни бяха, но с налеп сплъстени сажди, които нямаше да изцапат ръкавите, ако човек не ги трие о камъните.

— Ако се изцапат, ти ще отговаряш — каза.

Сляпата си бе наляла чаша кафе.

— Ядосана си — рече, дърпайки един стол към пруста. — Кощунство е да се причестяваш, когато си ядосана. — Седна да пие кафето пред розите в двора. Когато удари третата камбана за литургия, Мина смъкна ръкавите от печката, но още бяха влажни. Обаче си ги тури. Отец Анхел няма да й даде причастие с рокля с голи рамене. Не си изми лицето. Избърса с кърпа остатъците от червилото, взе в стаята молитвеника и забрадката и излезе на улицата. Подир четвърт час се връщаше.

— Ще стигнеш след евангелието — рече сляпата, седнала пред розите в двора.

Мина тръгна право към нужника.

— Не мога да отида на литургията — каза. — Ръкавите са влажни и всичките ми дрехи са неизгладени. — Почувствува, че я преследва един ясновидски поглед.

— Първи петък и не отиваше на литургията — каза сляпата.

На връщане от нужника Мина си наля чаша кафе и седна пред варосаната външна врата, току до сляпата. Ала не можа да изпие кафето.

— Ти си виновна — измърмори с глуха злоба, усещайки, че сълзите я давят.

— Ти плачеш — възкликна сляпата.

Тури кутията за поливане до саксиите с риган и излезе на двора, като повтори:

— Ти плачеш.

Мина сложи чашата на пода, преди да се изправи.

— Плача от яд — рече. И добави на минаване край бабата: — Трябва да се изповядаш, защото заради тебе пропуснах причастието на първи петък.

Сляпата остана неподвижна, очаквайки Мина да затвори вратата на спалнята. После се упъти към края на пруста. Наведе се и опипом намери на пода недокоснатата чаша. Докато изливаше кафето в гърнето, продължи да говори:

— Господ види, че съвестта ми е чиста.

Майката на Мина излезе от спалнята.

— С кого приказваш?

— С никого — рече сляпата. — Нали ти казах, че полудявам.

Заключена в своята спалня, Мина си разкопча корсажа и извади три ключета, които носеше закачени с безопасна игла. С един от ключовете отвори долното чекмедже на дрешника и извади мъничко дървено сандъче. Отвори го с другия ключ. Вътре имаше снопче писма на цветна хартия, пристегнати с широк ластик. Прибра ги в корсажа си, тури сандъчето на мястото му и пак затвори чекмеджето с ключа. После отиде в нужника и хвърли писмата на дъното.

— Мислех, че се черкуваш — каза й майката.

— Не може да отиде — намеси се сляпата. — Забравих, че е първи петък, и изпрах ръкавите късно вчера.

— Още са влажни — промърмори Мина.

— Трябваше да работи много тия дни — каза сляпата.

— Това са сто и петдесет рози, които трябва да предам на Великден — рече Мина.

Слънцето припече рано. Преди седем Мина разположи в гостната своята работилница за изкуствени рози: кошница, пълна с венечни листа и телове, кутия с разтегателна хартия, два чифта ножици, гранка конци и стъкленица с лепило. След миг дойде Тринидад с картонената си кутия под мишница, да я пита защо не е отишла да се черкува.

— Нямах ръкави — рече Мина.

— Всяка би могла да ти даде назаем — каза Тринидад.

Дотътри стол, за да седне до кошницата с листа.

— Закъснях — каза Мина.

Свърши една роза. После доближи кошницата, за да накъдри листата с ножицата. Тринидад сложи картонената кутия на пода и се включи в работата.

Мина огледа кутията.

— Обувки ли си купи? — запита.

— Това са умрели мишки — рече Тринидад.

Понеже Тринидад беше обиграна в къдренето на листа, Мина се хвана да прави телени стъбла, обвити в зелена хартия. Работеха мълчаливо, без да забележат слънцето, което напредваше по стаята, украсена с идилични картини и семейни снимки. Когато свърши стъблата, Мина извърна към Тринидад лице, което изглеждаше довършено в нещо безплътно. Тринидад къдреше с възхитителна изтънченост, движейки само върховете на пръстите си, плътно прибрала крака. Мина огледа мъжките й обувки. Тринидад отбягна погледа, без да вдигне глава, само като повлече назад ходилата, и прекъсна работата.

— Какво стана? — рече.

Мина се наведе към нея.

— Ами отиде си — каза.

Тринидад пусна ножицата в скута си.

— Не.

— Отиде си — повтори Мина.

Тринидад я изгледа, без да мигне. Отвесна бръчка раздели сключените й вежди.

— И сега? — попита.

Мина отговори, без да й трепне гласът.

— Сега нищо.

Тринидад си взе довиждане преди десет.

Освободена от тежестта на нейната близост, Мина я задържа за малко, за да хвърли умрелите мишки в нужника. Сляпата подкастряше розовия храст.

— Обзалагам се, че не знаеш какво нося в тая кутия — й рече на минаване.

Раздрънка мишките.

Сляпата се заслуша.

— Разклати я — каза.

Мина повтори движението, но сляпата не можа да разпознае нещата, след като ги чу за трети път с палец върху меката част на ухото.

— Това са мишките, които са се хванали снощи в капаните на черквата — рече Мина.

На връщане загърби сляпата, без да й продума. Но сляпата я последва. Когато стигна в гостната, Мина стоеше самичка до затворения прозорец и довършваше изкуствените рози.

— Мина — рече сляпата. — Ако искаш да бъдеш щастлива, не се изповядвай пред чужди.

Мина я погледна, без да проговори. Сляпата се настани на стола срещу нея и понечи да се включи в работата. Но Мина не й позволи.

— Нервна си — каза сляпата.

— Заради тебе — каза Мина.

— Защо не отиде да се черкуваш? — запита сляпата.

— Ти най-добре знаеш.

— Ако беше заради ръкавите, нямаше да си правиш труда да излизаш от къщи — рече сляпата. — По пътя те е чакал някой, който ти е сторил нещо досадно.

Мина прекара длани пред очите на бабата, сякаш бърше невидимо стъкло.

— Ти си ясновидка — каза.

— Отиде два пъти в нужника тая сутрин — каза сляпата. — Винаги ходиш веднъж.

Мина продължи да прави рози.

— Би ли могла да ми покажеш каквото пазиш в чекмеджето на дрешника? — запита сляпата.

Без да бърза, Мина забучи розата в черчевето на прозореца, извади трите ключета от корсажа и ги тури върху дланта на сляпата. Тя сама затвори пръстите й.

— Иди да видиш със собствените си очи — каза.

Сляпата проучи ключетата с върховете на пръстите си.

— Моите очи не могат да видят в дъното на нужника.

Мина вдигна глава и тогава изпита различно усещане: почувствува, че сляпата знаеше, че тя я гледа.

— Хвърли се в дъното на нужника, щом толкова те интересуват моите работи — рече тя.

Сляпата отбягна прекъсването.

— Винаги пишеш в леглото до сутринта — каза.

— Ти сама угасяш светлината — рече Мина.

— И ти веднага запалваш фенерчето — каза сляпата. — По твоето дишане бих могла да ти кажа какво пишеш тогава.

Мина направи усилие да не трепне.

— Добре — каза, без да вдигне глава. — И ако предположим, че е така, какво чудно има?

— Нищо — отвърна сляпата. — Само че те накара да пропуснеш причастието на първи петък.

Мина взе с две ръце гранката конци, ножиците и стиска недовършени рози. Тури всичко в кошницата и застана лице срещу лице пред сляпата.

— Значи, искаш да ти кажа какво отидох да правя в нужника? — запита. Двете останаха в очакване чак докато Мина отговори на собствения си въпрос: — Отидох да сера.

Сляпата хвърли в кошницата трите ключета.

— Би било добро оправдание — промърмори, отправяйки се към кухнята. — Щеше да ме убедиш, ако не те чувах за пръв път през живота си да казваш грубост.

Майката на Мина идваше по пруста в обратна посока, натоварена с бодливи клони.

— Какво става тука? — запита.

— Луда съм — каза сляпата. — Ама се вижда, че не мислите да ме пратите в лудницата, докато не почна да хвърлям камъни.

Габриел Гарсия МаркесЕдин много стар сеньор с огромни криле

На третия ден, откак бе заваляло, толкова много раци бяха избили вътре в къщата, че Пелайо трябваше да прегази наводнения двор и да отиде да ги изхвърли в морето, защото новороденото вдигна температура през нощта и те помислиха, че е от зловонието. Тъжен бе станал светът от вторник насам. Небето и морето се сляха в едно общо пепеливо цяло, а пясъкът, който през март блещукаше като звезден прах, се превърна в каша от кал и разложени миди. По обед толкова силно притъмня, че когато Пелайо се прибра в къщи, след като изхвърли раците, дълго се взира да разбере какво беше онуй, дето мърдаше и пъшкаше в дъното на двора. Трябваше да отиде съвсем наблизо, за да разбере, че това беше един съвсем стар човек, паднал по очи в калта, който се мъчеше да стане, но не можеше, защото му пречеха огромните криле.

Уплашен от тази кошмарна гледка, Пелайо хукна да търси жена си Елисенда, която слагаше компреси на болното дете, и я заведе в дъното на двора. Двамата с мълчалив ужас разгледаха падналия. Облечен беше като вехтошар. На плешивия му череп бяха останали само няколко избелели снопчета, а в устата — съвсем малко зъби и жалкият му вид на мокро до кости старче го лишаваше от всякакво величие. Мръсните му и проскубани криле като на грамаден лешояд бяха залепнали завинаги в калта. Толкова дълго и толкова внимателно го наблюдаваха, че скоро се съвзеха от изненадата си и накрая той започна да им се струва най-обикновен. Тогава се осмелиха да му заговорят и той им отвърна на някакво неразбираемо наречие, но със силен моряшки глас. Заради туй отминаха без внимание крилете му, това тъй странно обстоятелство — и благоразумно решиха, че трябва да е самотен корабокрушенец от някой чуждестранен кораб, подгонен към брега от бурята. Но все пак, поканиха да го види една съседка, дето много разбираше от всички тези работи, свързани с живота и смъртта. Тя само като го погледна, веднага разсея заблуждението им.

— Това е ангел — рече им. — Сигурно е идвал за детето, но толкова е стар, горкичкият, че дъждът го е съборил.

На другия ден всички знаеха, че Пелайо и жена му са хванали ангел — ангел от плът и кръв! Въпреки мнението на просветената съседка, според която ангелите в наше време са оцелели участници в някакъв небесен заговор, пак не им даде сърце да го убият с тояги, Пелайо цялата вечер го пази от кухнята, въоръжен с палката си на съдебен пристав, а преди да си легне, отиде да го измъкне от калта, довлече го до заградения с тел§на мрежа курник и го затвори там с кокошките. В полунощ, когато спря дъждът, Пелайо и Елисенда още продължаваха да бият раци. След малко детето се събуди без температура и гладно. Тогава, в пристъп на великодушие, те решиха да сложат ангела на един сал с кофа вода за пиене и храна за три дни и да го пуснат в открито море, пък нататък — какъвто му е късметът. Но когато излязоха на двора призори, свариха там всичките си съседи: струпали се пред курника и се забавляват с ангела без ни най-малко страхопочитание, хвърлят му разни неща за ядене през дупките на телената мрежа, сякаш не е свръхестествено създание, а някакво животно от цирка.

Отец Гонсага дойде малко преди седем, разтревожен от невероятната новина. В този час бяха надошли вече не такива лекомислени зяпачи като онези в ранни зори и правеха какви ли не предположения за бъдещето на пленника. Най-простодушните мислеха, че ще го назначат за кмет на света. Други, по-сурови по дух, предполагаха, че ще го произведат в чин генерал с пет звезди, за да спечели всички войни. Някои фантазьори пък се надяваха, че ще го запазят за разплод, за да се сложи на земята начало на нова порода: крилати и мъдри хора, които да се заемат с работите на вселената. Само че отец Гонсага, преди да стане поп, беше як дървар. Надвесен над телената мрежа, той прехвърли набърже своя катехизис и поиска да му отворят вратата, за да разгледа отблизо онова жалко същество от мъжки пол, което сред безразличните кокошки приличаше по-скоро на някаква грамадна, изнемощяла от старост кокошка. Сушеше на слънце разперените си криле, легнал в единия ъгъл, сред кори от плодове и остатъци от закуски, дето му бяха нахвърляли най-ранобудните. Напълно безразличен към грубостите на хората, той едва надигна очите си като на вехтошар и промърмори неизвестно какво на своето наречие, когато отец Гонсага влезе в курника и му каза „добър ден“ на латински. Първото подозрение, че тази работа не е чиста, се породи у енорийския свещеник, когато видя, че онзи не разбира езика на господа, нито пък знае как трябва да поздрави един негов служител. После забеляза, че отблизо дори прекалено много човешко има в него — издава силна миризма на мръсно, крилете му отдолу обсипани с водорасли-паразити, големите му пера изпочупени от земни ветрища и в окаяния му вид няма и следа от присъщото на ангелите достолепие. Тогава излезе от курника и с кратка проповед предупреди зяпачите, че лековерието е много опасно нещо. Припомни им, че дяволът има лошия навик да прибягва към разни маскарадни одеяния, за да заблуди лековерните. Доводът му беше, че щом крилете не са главният признак, по който различаваме самолета от ястреба, то още по-малко могат да бъдат отличителен белег на ангелите. Но все пак, обеща да напише писмо до своя епископ, той пък да напише на своя примат, а онзи от своя страна да напише на папата, така че окончателната присъда да дойде от най-висшия съд.

Но семето на неговото благоразумие бе хвърлено в ялови сърца. Вестта за пленения ангел се пръсна с такава бързина, че само след няколко часа в двора стана цял панаир и трябваше да извикат войниците с щикове на пушките си да сплашат развилнялата се тълпа, която вече щеше да събори къщата. Гърбът на Елисенда се изкриви да мете всеки ден боклуци като след пазар и тогава й хрумна добрата идея да оградят двора със стена и да вземат по пет песо от всеки, който иска да гледа ангела.

Надойдоха любопитни чак от Мартиника. Пристигна и един пътуващ цирк с летящ акробат, който няколко пъти прелетя с бръмчене над тълпата, но никой не му обърна внимание, защото крилете му не бяха ангелски, а като на прилеп. Стекоха се най-тежко болните хора от карибския край с надеждата, че ще си възвърнат здравето: една нещастна жена, която от момиче започнала да брои ударите на сърцето си и вече цифри не й стигнали; един ямаец, който не можел да спи, защото му пречел шумът на звездите; един сомнамбул, който ставал нощем и развалял всичко направено от самия него в будно състояние, много други, с не чак толкова тежки болести. Сред тази бъркотия като след бедствие, от която земята се тресеше, Пелайо и Елисенда бяха щастливи от умора, защото за по-малко от седмица натъпкаха стаите с пари, а навън опашката от поклонници, които чакаха своя ред да влязат при ангела, още опираше чак в другия кран на хоризонта.

Ангелът единствен не участвуваше в тази предизвикана от самия него шумотевица. Адската жега от газените лампи и от жертвените свещи, които му закрепваха за телената мрежа, го зашеметяваше и той не можеше място да си намери — през всичкото време само търсеше къде да се дене в това чуждо гнездо. Най-напред се опитаха да го накарат да яде камфор, на кристали, който според сведенията на съседката бил главната храна на ангелите. Но той не му обръщаше внимание. Също тъй пренебрежително се отнасяше и към папските закуски, които му носеха каещите се — не ги опитваше дори. И никой не можа да разбере защо накрая прояде само смачкани на каша печени патладжани — дали защото беше ангел, или защото беше стар. Единственото му свръхестествено качество изглежда беше търпението. Особено в началото, когато кокошките кълвяха небесните паразити, от които крилете му бъкаха, когато сакатите скубеха перата му, за да погладят с тях болните си места, а дори и най-набожните го замеряха с камъни, за да го накарат да стане, че да го видят в цял ръст. Един единствен път успяха да го размърдат, като изгориха гърба му с желязо за клеймене на диви бичета, защото дълги часове не беше се помръдвал и всички помислиха, че е умрял. Той се събуди уплашен, със сълзи на очите. Забърбори нещо на своя неразбираем език и размаха два-три пъти криле, та се вдигна цяла вихрушка от кокоши курешки и лунен прах и духна страшен, съвсем неземен вятър. Мнозина решиха, че той направи така не от яд, а от болка, но след туй все пак много внимаваха да не му дотягат, защото повечето разбраха, че неговото бездействие не е бездействие на оттеглил се герой, а на ураган в почивка.

Докато чакаше да пристигне окончателно решение относно природата на пленника, отец Гонсага се бореше срещу лекомислието на тълпата с разни свои доморасли доводи. Но пощата от Рим бе загубила представа какво е спешност. Там си губеха времето за разни проверки: дали заподозреният има път, дали наречието му има нещо общо с езика на арамейците, дали не е просто някой крилат норвежец. И тези пълни с разни глупави подробности писма сигурно щяха да пътуват насам-натам до свършека на света, ако едно изпратено от самото провидение събитие не беше прекратило терзанията на свещеника.

Случи се тъй, че тъкмо в онези дни сред многото др) ги атракции на бродещите из карибския край панаири доведоха в селото и онази жена, дето се беше превърнала в паяк, защото не послушала родителите си. Не само че входният билет за това печално зрелище беше по-евтин от входния билет за ангела, но и разрешаваха на зяпачите да й задават какви ли не въпроси за нейното ужасно положение и да я разглеждат от всички страни, за да не може никой да се усъмни в истинността на тази страхотия. Жената представляваше един чудовищен, голям колкото агне паяк с лице на печална девица. Но най-сърцераздирателното беше не това нелепо тяло, а искрената печал, с която разказваше подробно за своето нещастие. Била още малко момиче, когато избягала веднъж от къщи, за да отиде на танци, и като се връщала през гората, след като цяла нощ танцувала без разрешение на родителите си, изведнъж страшен гръм раздрал небето на две половини и от тази бездна към нея се стрелнала сярножълта светкавица и я превърнала в паяк. Сега се хранела само с кюфтета от месо, които милостиви хора можели, ако пожелаят, да й сложат в устата. Подобна гледка, наситена с толкова много човешка правдивост и с такава страшна поука, не можеше да не засенчи — без дори да си поставя за цел успеха на някакъв си високомерен ангел, който едва благоволяваше да погледне смъртните. А освен това, оскъдните по брой чудеса, които се приписваха на ангела, говореха за известно умствено разстройство. На един слепец например, вместо да прогледне, му покараха три нови зъба; един парализиран не можа да проходи, но за малко не спечели от лотарията; в раните пък на един прокажен поникнаха слънчогледи. Тези утешителни чудеса — също като утешителни печалби, — които приличала по-скоро на подигравка за чисто развлечение, бяха подронили вече престижа на ангела, когато жената-паяк се появи и го доунищожи. По този начин отец Гонсага веднъж завинаги се излекува от своето безсъние, а дворът на Пелайо отново опустя — стана си какъвто беше, когато валя три дни и три нощи и раците се бяха разпълзели из стаите.

Стопаните на къщата нямаше от какво да се оплачат. Със събраните пари вдигнаха нова къща на два етажа, с балкони и градини, с много високи огради, за да не влизат зиме раци, и с железни решетки на прозорците, за да не влизат ангели. Освен това, Пелайо построи съвсем близо до селото един зайчарник и завинаги се отказа от своята тежка служба на съдебен пристав, а Елисенда си купи сатинирани обувки с високи токове и много копринени рокли в преливащи се цветове — също като онези, дето носеха по онова време в неделни дни най-важните сеньори. Курникът единствен не заслужи вниманието им. Измиха го наистина веднъж с креолин, изгориха сълзите от мира по него, но то беше не за да направят чест на ангела, а за да прогонят тежката смрад на бунище, която вече се носеше като призрак навсякъде и от нея новата къща миришеше на старо. Като проходи детето, отначало внимаваха да не се приближава много до курника. Но после малко по малко забравиха страха си, а със зловонието свикнаха и още преди да му покарат зъби, детето започна да влиза в курника да си играе, защото стълбовете на телената мрежа бяха изгнили и окапваха парче по парче. Ангелът не беше по-неприветлив с него от останалите смъртни, но с кротостта на куче, загубило всяка надежда, понасяше и най-невероятните му дързости. Детето и ангелът едновременно се заразиха от едра шарка. Лекарят, който лекуваше момчето, не можа да устои на изкушението да преслуша и ангела и чу такива хрипове в сърцето му и толкова шумове в бъбреците му, че му се стори невъзможно да е още жив. Но най-много се учуди все пак на крилете му. Видяха му се толкова естествено свързани с това напълно човешко тяло, че не можа да разбере защо нямат криле и другите хора!

Когато момчето тръгна на училище, слънцето и дъждът отдавна вече бяха направили курника на нищо. Ангелът се влачеше насам-натам като безстопанствен смъртник. Изгонваха го с метлата от една стая и само след минута го виждаха в кухнята. Сякаш едновременно се намираше на много места. Накрая започнаха да мислят, че се раздвоява, че се размножава и безкрайните му образи плъзват из цялата къща. Загубила всякакво равновесие, отчаяната Елисенда крещеше, че е истинско нещастие да живееш в такъв ад, пълен с ангели. А той едва се хранеше и очите му на вехтошар толкова бяха помътнели, че се спъваше във всичко, а по крилете му бяха останали само празните дупки на последните пера. Пелайо метна отгоре му едно одеяло и милостиво го остави да спи под стряхата. Едва тогава разбраха, че нощем вдига температура и бълнува в скоропоговорки, като стар норвежец. Този беше един от малкото случаи, когато се разтревожиха, защото помислиха, че ще умре, а дори просветената в тези работи съседка не можа да им каже какво се прави с умрелите ангели.

Въпреки това той не само че остана жив след най-тежката зима в живота си, но с първите слънчеви лъчи започна да се оправя. Дни наред лежа неподвижно в най-отдалечения край на двора, където никой не го виждаше, и в началото на декември по крилете му започнаха да никнат едни големи и твърди пера, като на стара грамадна птица, които изглеждаха по-скоро като някакъв нов недъг на старческата немощ. Но той сигурно знаеше каква е причината на тези промени, защото много внимаваше никой да не ги забележи и никой да не чуе неговите песни за небесните простори, които пееше понякога под звездите. Една сутрин Елисенда режеше лук за обед, когато в кухнята нахлу силен вятър, като в открито море. Тя надникна през прозореца и видя, че ангелът прави първите си опити да литне. Толкова тромав беше, че с ноктите си изрови бразди в лехите със зеленчуци и едва не събори навеса с тежките, непохватни удари на крилете си — те се подхлъзваха в светлината и не намираха опора във въздуха. Най-сетне успя все пак да се издигне. Като го видя, че прелетя над последните къщи, че успява да се задържи криво-ляво, размахвайки отчаяно криле като стар ястреб, Елисенда въздъхна облекчено — и заради себе си, и заради него. Докато режеше лука, все го виждаше. Виждаше го и когато вече беше невъзможно да го вижда, защото той вече не беше пречка в живота й, а една въображаема точка на хоризонта над морската шир.

Габриел Гарсия МаркесМорето на изгубеното време

Към края на януари морето ставаше сурово, започваше да бълва над селото гъсти мръсотии и само след няколко седмици всичко се просмукваше от непоносимата му влага. Оттогава нататък просто не си струваше да живееш на този свят — поне до декември следващата година — и след осем вечерта никой не оставаше буден. Но през онази година, когато пристигна сеньор Хърбърт, морето не се промени дори и през февруари. Напротив, ставаше все по-гладко и блестящо, а в първите мартенски нощи започна да ухае на рози.

Тобиас усети миризмата. Неговата кръв беше много сладка за раците, затова по-голямата част от нощта му минаваше в това да ги гони от кревата, докато не се обърне бризът, и чак тогава заспиваше. В дългите си безсънни часове беше се научил да долавя всички промени във въздуха. Затуй, когато усети мирис на рози, не стана нужда да отваря вратата, за да се увери, че той идва от морето.

Събуди се късно. Клотилде палеше огън на двора. Бризът беше прохладен и всичките звезди бяха на мястото си, но заради светлините в морето беше трудно да ги преброиш до самия хоризонт. Тобиас изпи чаша кафе и тогава усети на небцето си някакъв вкус от нощта.

— Снощи се случи нещо много чудно — спомни си той.

Клотилде положително не беше усетила. Толкова дълбоко спеше, че дори сънищата си не помнеше.

— На рози ми замириса — каза Тобиас. — Сигурно беше от морето.

— Аз не знам как миришат розите — каза Клотилде.

Може би наистина не знаеше. Селото им беше бедно, с неплодородна земя, смесена със селитра, и само от време на време някой донасяше от другаде стръкче цветя, за да ги хвърли в морето от онуй място, където спускаха умрелите.

— Миришат също като онзи удавник от Гуакамайял — рече Тобиас.

— Ех — усмихна се Клотилде, — ако беше хубава миризма, знай, че нямаше да дойде от нашето море.

То наистина беше жестоко море. Понякога дни наред от мрежите висяха само боклуци, а дръпнеше ли се водата след отлив, улиците на селото оставаха покрити с умряла риба. А динамитът изваждаше на повърхността само останки от някогашни корабокрушения.

Малкото жени, които бяха останали в селото, като Клотилде, се топяха от мъка. Като нея беше и жената на стария Яков. Тази сутрин тя стана по-рано от обикновено, разтреби къщата и седна за закуска, с разстроено лице.

— Последното ми желание — рече тя на мъжа си — е да ме погребат жива.

Каза го тъй, сякаш беше на смъртно легло, а всъщност седеше в единия край на масата в една столова с големи прозорци, през които мартенска светлина струеше на потоци и пълнеше цялата къща. Срещу нея седеше старият Яков и утоляваше уморения си глад. Той я обичаше толкова много и толкова отдавна, че не можеше вече да си представи никакво свое страдание, причина за което да не е жена му.

— Искам да умра уверена, че ще ме погребат в земята, като достойните хора — продължи тя. — Единственият начин да бъда сигурна в това е да отида някъде другаде и да помоля да ме погребат жива.

— Няма какво да молиш другите — каза старият Яков съвсем спокойно. — Трябва да го сторя аз.

— Тогава да вървим — каза тя, — защото съвсем скоро ще умра.

Старият Яков я изгледа от главата до петите. Само очите й си бяха все млади. Ставите й бяха станали на възли, а цветът на кожата й беше землист, какъвто си беше винаги в края на краищата.

— Изглеждаш по-добре от когато и да било — каза й той.

— Снощи ми замириса на рози — въздъхна тя.

— Не се тревожи — утеши я старият Яков. — На нас, бедните, често ни се случват такива работи.

— Нищо подобно — възрази тя. — Аз винаги съм се молила по-отрано да ме предупредят за идването на смъртта, за да мога да умра далеч от нашето море. Миризмата на рози в това село не може да е нищо друго, освен предупреждение от бога.

На стария Яков не му дойде друго на ум, само я помоли да му даде малко време, за да подготви всичко. Чувал беше да разправят, че хората умират не когато трябва, а когато им се прииска, и беше сериозно загрижен от предчувствието на жена си. Дори се запита дали, като дойде време, ще има сили да я зарови жива.

В девет отвори помещението, където преди имаше дюкян, сложи пред вратата два стола и една масичка с дъската за дама и цялата сутрин игра със случайни партньори. От мястото, си виждаше селото в развалини, очуканите къщи със следи от някогашна боя по стените, изядена от слънцето, и късче море в дъното на улицата.

Преди обед, както винаги, игра с дон Махимо Гомес. Старият Яков не можеше да си представи по-достоен противник от този човек, който беше излязъл здрав и читав от две граждански войни, а в третата бе оставил само едно око. След като нарочно загуби една партия, задържа го да изиграят още една.

— Кажете ми едно нещо, дон Махимо — попита го тогава. — Способен ли сте вие да заровите жена си жива?

— Като нищо — рече дон Махимо Гомес. — Ръката ми няма да трепне, повярвайте.

Старият Яков учудено помълча. После въздъхна, остави онзи да му прибере най-добрите пулове и рече:

— Моята Петра май ще умира, затова питам.

Дон Махимо Гомес никак не се развълнува.

— В такъв случай — каза той — не се налага да я заравяте жива.

Лапна още два пула и коронова една дама. После вторачи в своя партньор единственото си око, овлажнено от тъжна водичка, и попита: — Какво й е?

— Снощи и замирисало на рози — обясни старият Яков:

— Тогава половината село трябва да умре — рече дон Махимо Гомес. — Тази сутрин за друго не се приказва.

Старият Яков направи голямо усилие, за да загуби отново, без да го обиди. Прибра масата и столовете, заключи дюкяна и тръгна да търси някой, дето е усетил мириса на рози. Накрая излезе, че само Тобиас е сигурен. Затова го помоли да намине към тях, уж случайно, и да разкаже всичко на жена му.

Тобиас изпълни думата си. В четири часа, нагласен като за гости, той се появи в коридора, където жената на стария Яков изкърпваше неговите вдовишки дрехи.

Толкова безшумно влезе, че жената се стресна.

— Свети боже! — възкликна тя. — Помислих, че е архангел Гавраил.

— Не, не, е — каза Тобиас. — Аз съм. Идвам да ви разкажа нещо.

— Знам какво е — рече тя.

— Ами!

— Че снощи ти е замирисало на рози.

— Откъде разбрахте? — попита Тобиас разочарован.

— На моята възраст човек има толкова много време да мисли, че накрая става ясновидец — каза жената.

Старият Яков, който бе залепил едно ухо до тънката преграда на дюкяна, се изправи засрамен.

— Е, как ти се струва, жена! — извика той през стената. После излезе в коридора: — Ами че тогава не е било, каквото ти мислеше.

— Измисля си ги разни това момче — каза тя, без да вдигне глава. — На нищо не му е замирисало.

— Около единайсет часът беше — настоя Тобиас. — Аз раците гонех.

Жената дозакърпи една яка.

— Измислици — повтори тя. — Всички знаят, че си търчи-лъжи. — Преряза конеца със зъби и погледна Тобиас над очилата си. — Само едно не разбирам: как си могъл да си дадеш толкова труд да си намажеш косата с вазелин, да си лъснеш обущата и да дойдеш само за да ми изразиш неуважението си.

Оттогава Тобиас започна да наблюдава морето. Закачваше хамака си навън и цяла нощ чакаше, удивен, че на света стават толкова много неща, докато хората спят. Нощи наред слушаше как раците драскат отчаяно по дъските на оградата, мъчейки се да се покатерят, но накрая толкова много нощи им се събраха, че се измориха да упорствуват. Разбра как спи Клотилде. Откри, че нейното тъничко похъркване още повече изтънява в горещините, а в тежката юлска жега се превръща в една-единствена нотка на изнемога.

Отначало Тобиас наблюдаваше морето като човек, който добре го познава — вперил очи само в една точка на хоризонта, гледаше го как променя цвета си, гледаше го как изгасва, как после става пенливо и мръсно, а когато големите дъждове объркат буреносното му храносмилане, започва да бълва разни боклуци. Малко по малко се научи да го наблюдава тъй, както правят това най-добрите познавачи на морето — без дори да го гледа, но и без да може да го забрави дори в съня си.

През август умря жената на стария Яков. Осъмна мъртва в леглото си и трябваше да я хвърлят, както всички други, в морето, без цветя. Тобиас продължаваше да чака. Очакването се превърна за него в начин на живот — толкова дълго беше чакал. Една нощ, докато дремеше в хамака, усети, че нещо се е променило във въздуха. Някаква миризма идваше на вълни. Същото беше и когато японският кораб изхвърли при входа на пристанището цял товар изгнил лук. После миризмата се укроти и докато не започна да се развиделява, остана някъде спотаена, без да мръдне. Едва когато му се стори, че може да я грабне в ръцете си и да я покаже, чак тогава Тобиас скочи от хамака и влезе в стаята при Клотилде. Разтърси я няколко пъти.

— Ето я! — каза й той.

Клотилде трябваше с пръсти, като някаква паяжина, да отмахне от себе си миризмата, за да стане. После отново се стовари на топлите чаршафи.

— Уф, тази проклета миризма! — рече тя.

Тобиас с един скок се озова при вратата, излезе на улицата и започна да вика. Викаше с всички сили. Вдъхна дълбоко и пак извика, а после помълча и още по-дълбоко вдъхна — миризмата все беше над морето. Само че никой не отговори на виковете му. Тогава той започна да чука от къща на къща, дори и на запустелите къщи, докато накрая виковете му се смесиха с лая на кучетата и събудиха всичко живо.

Мнозина не можаха да усетят мириса на рози. Но други, особено старите, слязоха на брега, за да му се насладят. Беше един гъст мирис, който не пропускаше никаква друга предишна миризма. Уморени от толкова мирисане, някои се върнаха в къщи. Повечето останаха да си доспят на брега. Когато съмна, мирисът беше толкова чист, че на човек му се досвидяваше да го диша.

Тобиас спа почти цял ден. Клотилде легна при него, като се наобядва, и целия следобед лудуваха двамата в кревата, без да затварят вратата към двора. Докато отново мръкна и светът се натъжи. Във въздуха още имаше следи от мирис на рози. От време на време в стаята на вълни се донасяше музика.

— Това е при Катарино — каза Клотилде. — Трябва да е пристигнал някой.

Пристигнали бяха трима мъже и една жена. Катарино си помисли, че по-късно може и други да дойдат и се помъчи да поправи грамофона. Тъй като не можа, помоли Панчо Апаресидо, който умееше да направи какво ли не, защото никога нямаше какво да прави, а освен това си имаше инструменти и сръчни ръце.

Кръчмата на Катарино беше една дървена къща до морето, настрана от другите. Имаше голям салон със столове и масички и няколко стаи в дъното. Докато наблюдаваха как Панчо Апаресидо поправя грамофона, тримата мъже и жената мълчаливо пиеха, седнали при тезгяха, и подред се прозяваха.

След много проби грамофонът заработи хубаво. Като чуха музиката — далечна, но отчетлива, — хората престанаха да разговарят. Спогледаха се едни други и първо не намериха какво да кажат, но едва тогава осъзнаха колко много са остарели от онуй време, когато за последен път бяха слушали музика.

След девет часа Тобиас ги намери всичките будни. Насядали бяха пред вратата и слушаха старите плочи на Катарино със същия израз на детински фатализъм, с който хората наблюдават затъмнение на слънцето. Всяка плоча им напомняше за някой умрял и вкуса на храната след дълга болест, или пък нещо, което е трябвало непременно да свършат на другия ден, преди много години, и което бяха забравили да свършат.

Музиката спря към единадесет. Мнозина си легнаха с мисълта, че ще вали, защото над морето висеше тъмен облак. Но облакът се смъкна ниско, поплува известно време на повърхността и после потъна във водата. Горе останаха само звездите. След малко бризът излезе от селото, отиде към средата на морето и на връщане донесе благоухание на рози.

— Аз нали ви казах, Яков! — възкликна дон Махимо Гомес. — Ето го пак! Уверен съм, че сега всяка вечер ще го усещаме.

— Чул ви господ — рече старият Яков. — Този мирис е единственото нещо в живота ми, което идва прекалено късно.

Играеха на дама в празния дюкян, без да се вслушват в плочите. Техните спомени бяха толкова отдавнашни, че нямаше достатъчно стари плочи, за да ги събудят.

— Аз пък не вярвам много на всички тези работи — каза дон Махимо Гомес. — Толкова години ядем пръст и толкова много жени сме имали, дето са мечтали за дворче да си посадят цветя, че не е чудно накрая да ни замирише на рози и дори да повярваме, че е истина.

— Ама нали със собствените си носове го усещаме! — каза старият Яков.

— Няма значение — възрази дон Махимо Гомес. — През войната, когато революцията беше вече загубена, на нас толкова ни се искаше да си имаме генерал, че видяхме да се появява херцог Малбъроу, от плът и кръв. Аз го видях със собствените си очи, Яков.

Минаваше дванайсет. Когато остана сам, старият Яков затвори дюкяна и занесе лампата в спалнята. През прозореца виждаше скалата, от която хвърляха умрелите, очертана върху блестящата повърхност на морето.

— Петра! — повика той тихо.

Тя не можа да го чуе. В същото време плуваше почти на самата повърхност в Бенгалския залив, в сияещо пладне. Вдигнала беше глава да погледне през водата, като в осветена стъкленица, един огромен презокеански кораб. Но не можеше да види мъжа си, който в това време, на другия край на света, отново дочу грамофона на Катарино.

— Представи си — рече й старият Яков, — само преди шест месеца те помислиха за луда, а сега самите те се радват на този мирис, който ти донесе смъртта.

Изгаси светлината и си легна в кревата. Поплака си кротко и неблагозвучно, както плачат старците, но съвсем скоро заспа.

— Ако можех, щях да се махна от това село — изхълца той насън. — Да имах поне двайсет песо на куп, щях да отида където и да е.

След онази нощ няколко седмици подред мирисът на рози се носеше край морето. Дъските на къщите, храната и водата за пиене, всичко се просмука от него и вече нямаше място, където да не се усеща. Мнозина се уплашиха, като го усетиха и в парата на собствените си изпражнения. Мъжете и жената, които бяха пристигнали в кръчмата на Катарино, си заминаха един петък, но в събота се върнаха с голяма, шумна компания. В неделя надойдоха още. Плъзнаха навсякъде — търсеха какво да ядат и къде да спят, — та не можеше да се мине от тях по улиците.

Стекоха се и други. Жените, които си бяха отишли, когато селото замря, се върнаха в кръчмата на Катарино. Сега бяха по-дебели и по-нарисувани и донесоха плочи с модерна музика, която на никого нищо не напомняше. Върнаха се и някои от предишните жители на селото. Отишли бяха другаде да червясат от пари и сега разправяха за богатството си, само че бяха облечени със същите дрехи, с които заминаха. Надойдоха музики и томболи, лотарии, гадателки и разбойници и мъже с навита около шията змия, които продаваха еликсир на живота. Продължаваха да пристигат няколко седмици, дори и след като паднаха първите дъждове и морето се размъти, а мирисът изчезна.

Между последните пристигнали беше и един поп. Обикаляше навсякъде, ядеше хляб, натопен в една голяма чаша кафе с мляко, и малко по малко забраняваше всичко, което бе ставало преди неговото идване: лотариите, новата музика и начина, по който я танцуваха, та дори и спането на брега — този неотдавна придобит навик. Един следобед изнесе проповед в къщата на Мелчор за мириса от морето.

— Благодарете на небето, деца мои — рече той, — защото това е миризмата на господа.

Някой го прекъсна:

— Че вие откъде знаете, отче, нали не сте го мирисали?

— Светото писание е съвсем ясно по отношение на миризмата — каза той. — Намираме се в богоизбрано село.

Тобиас ходеше като сомнамбул насам-натам сред веселбите. Заведе Клотилде да види какво е това пари. Въобразиха си, че залагат огромни суми на рулетката, после направиха сметка и се почувствуваха страшно богати с парите, които биха могли да спечелят. Но една вечер не само те, но и цялото множество, дето беше надошло в селото, видяха на куп много повече пари, отколкото можеха да си представят.

Това беше вечерта, когато пристигна сеньор Хърбърт. Той изведнъж се появи, сложи една маса посред улицата, а на масата — два големи сандъка, пълни до горе с банкноти. Толкова много пари имаше в тях, че отначало никой не обърна внимание, защото никой не можа да повярва, че е истина. Но понеже сеньор Хърбърт започна да дрънка с една камбанка, хората накрая повярваха и се струпаха да чуят какво ще каже.

— Аз съм най-богатият човек на земята — каза той. — Толкова много пари имам, че не знам вече къде да ги давам. А тъй като освен пари имам и толкова широко сърце, че не се побира вече в гърдите ми, взех решение да тръгна да обикалям света и да разрешавам проблемите на човешкия род.

Беше едър и червендалест. Говореше високо, без да спира, и същевременно размахваше бледите си и вяли ръце, които приличаха на току-що обръснати. Говори в продължение на четвърт час и спря да си почине. После отново разтърси камбанката и пак заговори. По средата на речта му някой размаха едно сомбреро над тълпата и го прекъсна.

— Хубаво, мистър, няма какво да приказвате толкова, започвайте да раздавате парите.

— Тази няма да я бъде — отвърна сеньор Хърбърт. — Да раздам парите просто тъй, без всякакво основание, това е не само неправилно, а и безсмислено.

Откри с очи онзи, дето го беше прекъснал, и му направи знак да се приближи. Тълпата му отвори път.

— Напротив — продължи сеньор Хърбърт, — този нетърпелив приятел сега ще ни даде възможност да покажем най-справедливия начин за разпределяне на богатството. — Протегна му едната си ръка и му помогна да се качи.

— Ти как се казваш?

— Патрисио.

— Много добре, Патрисио — рече сеньор Хърбърт. — Както всички хора, и ти навярно отдавна си имаш някакъв проблем, който не можеш да разрешиш.

Патрисио си свали сомбрерото и кимна утвърдително.

— Е, какъв е твоят проблем?

— Че нямам пари — отговори Патрисио.

— Колко ти трябват?

— Четиридесет и осем песо.

Сеньор Хърбърт нададе тържествуващ вик.

— Четиридесет и осем песо! — повтори той и множеството му отговори с ръкопляскане. — Много добре, Патрисио — продължи сеньор Хърбърт. — Сега ми кажи едно нещо: какво умееш да вършиш?

— Много неща.

— Ти си избери едно, дето го вършиш най-хубаво — каза сеньор Хърбърт.

— Добре — каза Патрисио. — Мога да правя като птиците.

Сеньор Хърбърт изръкопляска още веднъж и се обърна към тълпата:

— Тогава, дами и господа, нашият приятел Патрисио, който изключително добре умее да подражава гласовете на птиците, ще имитира гласовете на четиридесет и осем различни птици и така ще разреши най-важния проблем в своя живот.

Тълпата учудено замълча и тогава Патрисио повтори гласовете на птиците. Къде със свирене, къде с гърлени звуци, той възпроизведе гласовете на всички известни птици и допълни цифрата с други, които никой не можа да познае. Накрая сеньор Хърбърт даде знак за ръкопляскане и му връчи четиридесет и осем песо.

— А сега — рече той — минавайте един по един. До утре по същото време ще стоя тук да разрешавам вашите проблеми.

Старият Яков научи за това събитие от разговорите на хората, които минаваха край неговата къща. При всяка нова вест сърцето му сякаш набъбваше, ставаше все по-голямо и по-голямо, докато накрая той усети, че ще се пукне.

— Какво мислите вие за този гринго? — попита той.

Дон Махимо Гомес сви рамене.

— Трябва да е някой филантроп.

— Ако умеех нещо да върша — каза старият Яков, — сега можех да разреша своя мъничък проблем. Само двайсет песо ми трябват.

— Вие много хубаво играете на дама — каза дон Махимо Гомес.

Старият Яков сякаш не му обърна внимание, но когато остана сам, уви дъската за дама и кутията с пуловете в един вестник и отиде да премери силите си със сеньор Хърбърт. До полунощ чака да му дойде редът. Накрая сеньор Хърбърт накара да приберат сандъците и се сбогува до другата сутрин.

Само че не отиде да си легне, а влезе в заведението на Катарино заедно с мъжете, които носеха сандъците. Дори там тълпата го последва със своите проблеми за разрешаване. Той продължи да ги разрешава малко по малко и толкова много проблеми разреши, че най-сетне в заведението останаха само жените и неколцина мъже с разрешени вече проблеми. А в дъното на салона една самотна жена си вееше съвсем бавно с някакъв пропаганден плакат.

— Ами ти! — викна й сеньор Хърбърт. — Ти какъв проблем имаш за разрешаване?

Жената престана да си вее.

— Ти мене не ме забърквай в тази игра, мистър — извика му тя през салона. — Никакви проблеми нямам и ако съм курва, то е само защото ме сърби задникът. Сеньори Хърбърт сви рамене и продължи да пие ледена бира до своите отворени сандъци, в очакване да се появят още проблеми. Пот се лееше от него. След малко една жена се отдели от компанията на една от масите и му заговори нещо съвсем тихо. Нейният проблем можел да се разреши с петстотин песо.

— Ти колко вземаш? — попита я сеньор Хърбърт.

— Пет песо.

— Представи си, това са сто мъже! — каза сеньор Хърбърт.

— Няма значение — каза тя. — Ако получа всички тези пари на куп, това ще са последните сто мъже в живота ми.

Огледа я. Беше много млада, с крехки кости, но очите й изразяваха решителност.

— Добре — каза сеньор Хърбърт. — Иди в стаята, ще ти ги пращам там, с по пет песо всеки един.

Старият Яков целия следващ ден го преследва с дъската за дама. Привечер дойде и неговият ред. Изложи му своя проблем и сеньор Хърбърт се съгласи. На голямата маса посред улицата сложиха два стола и масичката и старият Яков откри партията. Това беше последният ход, който той успя да обмисли предварително. Загуби.

— Четиридесет песо — каза сеньор Хърбърт. — И два пула аванс ви давам.

Отново спечели. Пръстите му едва докосваха пуловете. Играеше като в транс, отгатваше позицията на противника си и все печелеше. Тълпата се измори да ги гледа. Когато старият Яков реши да се предаде, дължеше му пет хиляди седемстотин четиридесет и две песо и двадесет и три сентаво.

Лицето му не трепна. Записа си цифрата на едно листче и го прибра в джоба си. После сгъна на две дъската, прибра пуловете в кутията и зави всичко във вестника.

— Правете с мене, каквото си искате — рече той, — но ми оставете тези неща. Обещавам ви, че колкото живот ми е останал, все ще играя и ще събера тези пари за вас.

Сеньор Хърбърт погледна часовника си.

— Съжалявам от дън душа — каза той, — но срокът изтича след двадесет минути. — Поизчака, за да се убеди, че противникът му няма да намери изход и попита: — Нищо друго ли нямате?

— Само честта си.

— Искам да кажа нещо, което променя цвета си, като прокараш по него топната в боя четка — обясни сеньор Хърбърт.

— Къщата! — сети се старият Яков, сякаш беше отгатнал гатанка. — Нищо не струва, но е къща все пак.

По такъв начин сеньор Хърбърт си присвои къщата на стария Яков. Станаха негови къщите и на други, дето също не можаха да изпълнят каквото бяха казали, но той нареди цяла седмица да има веселби с музики, ракети и фокусници и лично ръководеше празненствата.

Беше незабравима седмица. Сеньор Хърбърт говореше за прекрасното бъдеще на селото и дори нарисува утрешния град — с огромни сгради от стъкло и с танцови площадки по терасите на покривите. Показа го на тълпата. Всички гледаха удивени и се мъчеха да открият себе си сред пъстроцветните минувачи, нарисувани от сеньор Хърбърт, но онези бяха толкова хубаво облечени, че те не можеха да се познаят. Сърцето ги заболя от толкова вълнения. Досмеша ги дори, че им се плачеше през октомври, и заживяха в мъглявините на надеждата, но сеньор Хърбърт удари камбанката и обяви, че празникът е свършил. Едва тогава той си отпочина.

— Ще вземете да умрете от този живот, дето го водите — рече му старият Яков.

— Толкова много пари имам, че няма причина да умирам — каза сеньор Хърбърт.

И се повали на кревата. Ден след ден минаваше, а той все спеше и хъркаше като лъв и толкова много дни минаха, че хората се умориха да го чакат. Наложи се раци да изравят, за да се нахранят. Новите плочи на Катарино толкова остаряха, че никой вече не можеше да ги слуша, без да се просълзи, и той трябваше да затвори заведението си.

Много време, след като сеньор Хърбърт беше започнал да спи, отецът почука на вратата на стария Яков. Къщата беше затворена отвътре. От дишането на спящия въздухът толкова се беше измърсил, че вещите постепенно губеха своята тегловност и някои започваха да се носят из стаята.

— Искам да говоря с него — рече отецът.

— Трябва да почакате — каза старият Яков.

— Нямам много време.

— Седнете, отче — настоя старият Яков. — И докато чакате, бъдете любезен да поприказвате с мене. Отдавна не съм чувал какво става по света.

— Хората се разбягаха — каза отецът. — Скоро селото пак ще стане каквото си беше преди. Единствената новина е тази.

— Ще се върнат каза старият Яков. — Като замирише на рози от морето, ще се върнат.

— Но дотогава трябва да подкрепим с нещо духа на онези, които остават — рече отецът. — Трябва час по-скоро да започнем строежа на църквата.

— Затова сте дошли, значи, да търсите мистър Хърбърт — каза старият Яков.

— Да, затова — каза отецът. — Тези гринговци много обичат да правят благодеяния.

— Тогава почакайте, отче — каза старият Яков. — Може и да се събуди.

Започнаха да играят на дама. То беше дълга и трудна партия и се проточи много дни, но сеньор Хърбърт все не се събуждаше.

Отецът се отчая и тръгна да обикаля с една медна паничка да проси милостиня за построяването на храма, но много малко събра. От много просии той започна да става все по-прозрачен, костите му започнаха да се пълнят с шумове и една неделя току се издигна на цели две педи от земята, само че никой не видя. Тогава сложи дрехите си в един куфар, събраните пари — в друг и се сбогува завинаги.

— Няма да се върне мирисът на рози, — каза той на онези, които се опитваха да го разубедят. — Трябва да погледнем истината в очите: селото е извършило смъртен грях.

Когато сеньор Хърбърт се събуди, селото си беше същото като преди. Боклуците, нахвърляни по улиците от тълпата, бяха изгнили от дъжда, а земята отново беше безплодна и корава като тухла.

— Много съм спал — прозя се сеньор Хърбърт.

— Цели векове — рече старият Яков.

— Умирам от глад.

— Всички умираме от глад — каза старият Яков. — Трябва да отидете на брега да си изровите раци, друг начин няма.

Тобиас го намери там — ровеше в пясъка с пяна на устата — и много се учуди, че богатите толкова много приличат на бедните, когато са гладни. Сеньор Хърбърт не можа да намери достатъчно раци и привечер покани Тобиас да отидат на дъното на морето да потърсят нещо за ядене.

— Имайте предвид: само мъртвите знаят какво има там — предупреди го Тобиас.

— Учените също знаят — каза сеньор Хърбърт. — По-надълбоко от морето на корабокрушенията има костенурки с много вкусно месо. Събличай се и хайде да тръгваме.

Тръгнаха. Плуваха най-напред в права линия, а после надолу, много надълбоко, където вече не достигаше слънчевата светлина, а после и светлината на морето, и нещата се виждаха само благодарение на собствената им светлина. Минаха покрай едно потънало село, с жени и мъже на коне, които се въртяха около будката с музика. Беше прекрасен ден и по терасите имаше ярки цветя.

— Потъна една неделя, около единадесет часа сутринта — каза сеньор Хърбърт. — От земетресение.

Тобиас се отклони към селото, но сеньор Хърбърт му направи знак да плува след него, към дъното.

— Там има рози — каза Тобиас. — Искам Клотилде да види какво е роза.

— Друг ден ще дойдеш пак на спокойствие — каза сеньор Хърбърт. — Сега умирам от глад.

Спускаше се надолу като октопод, с широки и странни движения на ръцете. Тобиас, който правеше усилия да не го загуби от очи, си помисли, че навярно така плуват богатите. Малко по малко задминаха морето на общите бедствия и навлязоха в морето на мъртвите.

Толкова много бяха мъртвите, че Тобиас никога в живота си не беше виждал такова множество от хора. Плуваха неподвижни, по гръб, на различни равнища, и всичките имаха израз на забравени същества.

— Това са много отдавнашни мъртъвци — каза сеньор Хърбърт. — Векове са им били нужни, за да стигнат до това състояние на покой.

По-ниско, във водите на по-неотдавна умрелите, сеньор Хърбърт спря. Тобиас го настигна тъкмо когато покрай тях минаваше една съвсем млада жена. Плуваше на една страна, с отворени очи и с цял шлейф от цветя след себе си.

Сеньор Хърбърт сложи пръсти на устните си и стоя неподвижно, докато отплуваха и последните цветя.

— Това е най-красивата жена, която съм виждал в живота си — каза той.

— Това е жената на стария Яков — каза Тобиас. — С петдесет години по-млада е, но е тя. Положително.

— Много морета е обиколила — каза сеньор Хърбърт. — Води след себе си флората на всички морета в света.

Стигнаха дъното. Сеньор Хърбърт се завъртя няколко пъти върху някакъв под, който изглеждаше като от плочи с каменна резба. Тобиас направи същото. Едва когато свикна с полумрака на дълбочината, видя костенурките. Хиляди костенурки бяха налягали по дъното и толкова неподвижно лежаха, че изглеждаха като вкаменени.

— Живи са — каза сеньор Хърбърт, — само че спят. От милиони години спят.

Обърна една. С лек удар я тласна нагоре. Спящото животно се изплъзна от ръцете му и продължи да се издига само напосоки. Тобиас остави костенурката да мине. Тогава погледна нагоре към повърхността и видя цялото море, обърнато наопаки.

— Прилича ми на сън — каза той.

— На никого не разказвай какво си видял тук — рече му сеньор Хърбърт. — За твое добро ти го казвам. Представи си каква бъркотия ще настъпи на света, ако хората научат за тези неща.

Беше почти полунощ, когато се върнаха в селото. Събудиха Клотилде да сгорещи вода. Сеньор Хърбърт сам закла костенурката, но тримата заедно трябваше да гонят сърцето й и още веднъж да го убият, защото когато я разрязаха, то изхвръкна и заподскача из двора. Ядоха до припадане.

— Е хубаво, Тобиас — рече тогава сеньор Хърбърт, — само че не бива да си затваряме очите пред истината.

— Разбира се.

— А истината е — продължи сеньор Хърбърт, — че мирисът на рози никога няма да се върне.

— Ще се върне.

— Няма да се върне — намеси се Клотилде. — Между другото и затуй, че никога не го е имало. Ти само дето подлуди хората.

— Но нали и ти самата го усети! — каза Тобиас.

— Онази нощ бях почти като замаяна — каза Клотилде. — Но сега не мога да бъда уверена в нищо, когато става дума за това море.

— Тъй че аз си отивам — каза сеньор Хърбърт и обръщайки се към двамата, добави: — И вие също трябва да се махнете оттук. Има толкова много неща, които можете да вършите на този свят, а вие сте седнали да гладувате в това село.

И си замина. Тобиас остана на двора да преброи звездите до хоризонта и откри, че има три повече в сравнение с миналия декември. Клотилде го извика в стаята, но той не й обърна внимание.

— Ела тука, глупчо — настоя Клотилде. — Цял век не сме се погалили.

Тобиас дълго се бави. Когато най-сетне влезе, тя отново беше заспала. Събуди я наполовина, но толкова беше уморен, че и двамата не разбраха какво правят.

— Ти не си на себе си — каза Клотилде недоволно. — Помъчи се да мислиш за друго.

— Аз мисля за друго.

Тя поиска да знае какво беше това друго и той реши да й разкаже, при условие, че няма на никого да разправя. Клотилде обеща.

— На дъното на морето — започна Тобиас — има едно село с бели къщи, с хиляди цветя по терасите.

Клотилде се хвана за главата.

— Ох, Тобиас, Тобиас! — възкликна тя. — Ох, Тобиас, за бога, не започвай пак с тези твои измислици.

Тобиас повече нищо не каза. Търкулна се до ръба на кревата и се опита да заспи, но не можа. Заспа чак на разсъмване, когато вятърът промени посоката си в раците го оставиха на мира.

Габриел Гарсия МаркесНай-красивият удавник на света

Първите деца, които забелязаха, че по морето към тях плува някаква тъмна и тайнствена грамада, си представиха, че това е неприятелски кораб. После видяха, че няма нито флагове, нито мачти, и помислиха, че е кит. Но когато заседна до брега, те махнаха от него гъсталаците водорасли, парчета медузи, риби, останки от корабокрушения, които влачеше на себе си, и едва тогава разбраха, че това е удавник.

Играха си с него целия следобед — ту го погребваха в пясъка, ту го изравяха, — докато някой ги видя случайно и вдигна тревога в селото. Мъжете, които го пренесоха до най-близката къща, усетиха, че тежи много повече от всички други познати им мъртъвци, почти колкото цял кон, и си рекоха, че може би прекалено дълго се е носил по течението и водата е проникнала в костите му. Когато го простряха на земята, видяха, че е много по-едър от всички мъже, защото едва се побираше в къщата, но си помислиха, че някои удавници може би по природа са си такива — продължават да растат и след смъртта. Миришеше на море и само очертанията му позволяваха да се предположи, че това е труп на човешко същество, защото кожата му беше покрита с кора от мидички и тиня.

Не стана нужда да му мият лицето, за да се убедят, че мъртвецът е чужд. В селото имаше само двайсетина дъсчени къщи с каменисти дворчета без цветя, скупчени в самия връх на един пустинен нос. Сушата беше толкова оскъдна, че майките все живееха със страха вятърът да не отнесе децата, а редките мъртъвци, които ги напускаха с годините, трябваше да ги хвърлят от скалите. Но морето беше кротко и щедро и всичките мъже се побираха в седем лодки. Затуй, когато намериха удавника, достатъчно беше да се огледат едни други, за да се уверят, че всички са налице.

Тази вечер не излязоха на риболов. Докато мъжете проверяваха дали не липсва някой от съседните села, жените останаха да се погрижат за удавника. С тръстика го очистиха от калта, оскубаха водораслите, които се бяха вплели в косата му, а с желязно стъргало за чистене на риба остъргаха мидичките. Докато вършеха това, забелязаха, че водораслите по него са от далечни океани и големи дълбочини, а дрехите му са на парцали, сякаш е плувал през лабиринт от корали. Направи им впечатление също, че носи смъртта си горделиво, защото нямаше самотния израз на другите морски удавници, нито пък отвратителния и жалък вид на удавниците в реките. Но едва когато го изчистиха напълно, разбраха какъв мъжага е бил и дъхът им секна. Не само че беше най-високият, най-силният, най-мъжественият и най-хубаво сложеният мъж, когото бяха виждали, но и въпреки че го виждаха с очите си, пак не можеше да се побере във въображението им.

Не намериха в селото достатъчно голям креват да го сложат да легне, нито достатъчно здрава маса, да поседят край него, да го оплачат. Не се побра в празничните панталони дори на най-високите мъже, в неделните ризи дори на най-плещестите, в обувките дори на най-дългокраките. Тогава жените, възхитени от размерите и хубостта му, решиха да му ушият панталони от едно голямо парче корабно платно и риза от някоя булчинска рокля, че да може човекът достойно да продължи смъртта си. Докато шиеха, насядали в кръг, и между един бод и друг все поглеждаха трупа, стори им се, че вятърът никога не е духал толкова силно и Карибско море никога не е било толкова неспокойно, както тази нощ, и предположиха, че тази промяна има нещо общо с мъртвия. Представяха си, че ако този прекрасен мъж живееше в тяхното село, неговата къща щеше да е с най-широките врати, с най-високия таван и с най-твърдия под, а рамката на кревата му щеше да е скована от най-дебелите дъските железни болтове, и жена му щеше да е най-щастливата. И такава власт щеше да има, мислеха си те, че щеше да вади рибите от морето само като ги извика по име, и с такъв мерак щеше да върши всичко, че извори щяха да бликнат изпод ръцете му дори от най-сухите камъни и цветя щяха да поникнат на скалите. Скришом го сравниха със своите мъже и си помислиха, че те за цял живот не могат да направят онуй, което е способен да направи той за една нощ, и накрая ги зарязаха мислено като най-кльощавите и жалки мъже на земята. Тъкмо се лутаха из лабиринтите на въображението си, когато най-старата от жените — която заради старостта си гледаше удавника повече със състрадание, отколкото със страст — въздъхна и рече:

— Както го гледам, Естебан се казва.

Истина беше. За повечето от жените беше достатъчно да го погледнат още веднъж, за да се убедят, че не може да се казва другояче. Най-упоритите — те бяха и най-младите — продължаваха да си представят, че като го облекат и го сложат да легне, окръжен от цветя, обут с лачени обуща, може да се казва и Лаутаро. Само че това беше празна илюзия. Платното не стигна и лошо скроените и още по-лошо ушити панталони излязоха тесни, а скритите сили на сърцето му караха копчетата на ризата да отскачат. След полунощ воят на вятъра изтъня и морето потъна в тежък вторнишки сън. Тишината разсея последните съмнения: Естебан си беше човекът. Жените, които го бяха облекли, и онези, дето го бяха вчесали, и другите, дето му бяха изрязали ноктите и очистили брадата, не можаха да потиснат в себе си една тръпка на състрадание, когато трябваше да се примирят и да го оставят да лежи на земята. Едва тогава разбраха колко нещастен трябва да е бил с това свое грамадно тяло, щом като дори и след смъртта то му беше пречка. Представиха си го приживе как по принуда минава на една страна през вратите, как се блъска в минувачите, как стои прав, като отиде на гости, чудейки се къде да дене меките си възрозови като на морж ръце, докато домакинята търси да му донесе най-здравия стол и примряла от страх, го кани: „Седнете ей тука, Естебан, моля ви се“, а той, облегнат на стената, се усмихва: „Не се безпокойте, сеньора, и тук ми е добре — забил токове в живо месо, с гореща пот на гърба от толкова повтаряне все на едно и също при всяко ходене на гости, — не се притеснявайте, сеньора, така ми е добре“ — че какъв срам, ако вземе да счупи стола. И никога не е разбрал навярно може би, че онези, дето му викаха: „Не си отивай, Естебан, остани поне докато заври кафето“, после си пошушваха: „Колко хубаво, че си отиде този мечок, този красив глупак!“ Това си мислеха жените край мъртвеца на разсъмване. По-късно, когато покриха лицето му с кърпа, за да не му пречи светлината, им се видя толкова мъртъв завинаги, толкова беззащитен, толкова подобен на техните мъже, че в сърцата им се отвориха първите пролуки за сълзите. Първа захълца една от най-младите. Останалите, насърчавайки се една друга, минаха от въздишките към сълзите и колкото повече хълцаха, толкова повече им се плачеше, защото удавникът все повече ставаше „техният Естебан“. А накрая тъй жално го заоплакваха, че той се превърна в най-безпомощния мъж на земята, в най-кроткия и най-покорния, горкичкия Естебан. И когато мъжете се върнаха с вестта, че удавникът не е и от околните села, те през сълзите си почувствуваха радостно облекчение.

— Слава богу — въздъхнаха, — значи си е наш.

Мъжете решиха, че това са женски превземки и нищо повече. Уморени бяха от нощната обиколка и искаха само час по-скоро да се отърват веднъж завинаги от този натрапник, преди още да е припекло силно слънцето в този сух и безветрен ден. Сковаха една ръчна носилка от стари мачти, като ги съединиха здраво, за да издържат тежестта на трупа до скалите. Решиха да вържат на глезените му котва от търговски кораб, за да потъне без никакви пречки в най-дълбоките води — там, където рибите са слепи, а водолазите умират от тъга, — че да не могат лошите течения да го върнат към брега, както беше ставало с други удавници. Но колкото повече бързаха те, толкова повече ги бавеха жените със своите приумици, само да им губят времето. Ходеха насам-натам като подплашени кокошки, изравяха от сандъците разни морски талисмани. Едни се пречкаха отсам — искаха непременно да закачат на удавника талисман за попътен вятър, други се пречкаха оттатък — трябвало на всяка цена да му сложат на ръката един компас като часовник. Накрая на мъжете им кипнат „Махни се оттука бе, жена, застани на друго място, да не пречиш! Не виждаш ли, че ще ме бутнеш да падна върху мъртвеца!“ И подозрения ги заглозгаха, та започнаха да мърморят: че какви били тези дрънкулки като на олтар за съвсем чужд човек, че нали колкото и висулки да има отгоре си, тъй или иначе акулите все ще го налапат. Но жените продължаваха да носят своите нищожни реликви, мъкнеха, влачеха, препъваха се и за каквото не им стигаха сълзите, помагаха въздишките, и накрая мъжете се развикаха: че от къде на къде такава олелия за някакъв си изхвърлен от морето мъртвец, за някакъв си удавник, дето никой не го познава, за някакъв си нехранимайко! Тогава една от жените, оскърбена от подобно бездушие, дръпна кърпата от лицето на удавника и на мъжете дъхът им също секна.

Беше Естебан. Не беше нужно да го повтарят, за да го познаят. Ако им бяха казали, че е сър Уолтър Рейли, може би дори щеше да ги учуди акцентът му на гринго, папагалът на рамото му, пушката за убиване на канибали, но Естебан беше единствен на света и лежеше пред тях, проснат като огромна риба, бос, само по панталони като за някой недорасъл и с тези твърди нокти, дето само с нож можеха да се изрежат. Достатъчно беше да му дръпнат кърпата от лицето, за да разберат колко е засрамен и че никак не е виновен, дето е толкова голям, нито толкова тежък, нито толкова хубав, и да беше знаял, че ще се случи всичко това, щеше да си потърси някое по-безлюдно място да се удави, „сериозно, сам щях да си вържа една котва от галеон за врата и щях да падна от скалите уж случайно, за да не ви додявам сега с този мъртвец по никое време, както вие казвате, и да не тревожа никого с този проклет нехранимайко, дето няма нищо общо с мене“. Такава правдивост имаше в държанието му, че дори най-недоверчивите мъже — които вече си представяха тежките нощи в морето, със страха, че на техните жени им е омръзнало да сънуват тях и затова сънуват разни удавници — дори те и други, по-корави, изтръпнаха до мозъка на костите си от искреността на Естебан.

И затова му направиха най-разкошното погребение, което някой би могъл да си представи за един съвсем случаен, подхвърлен удавник. Няколко жени бяха отишли да търсят цветя по съседните села и доведоха други жени, дето не вярваха каквото им разказваха, и те като видяха мъртвеца, се върнаха да вземат още цветя, и донесоха много, много — докато накрая се събраха толкова цветя и толкова хора, че не можеше да се мине.

В последния момент им дожаля да го върнат сирак на морето и му избраха един баща и една майка сред най-добрите, а други му станаха братя и сестри, чичовци и братовчеди. Тъй че, покрай него всичките жители на селото накрая се сродиха помежду си. Неколцина моряци чули плача им и объркали курса, а после се разбра, че един накарал да го вържат за главната мачта, защото си спомнил стари приказки за сирени.

Докато се препираха кои най-много заслужават да го понесат на раменете си по стръмния склон към скалите, мъже и жени за първи път забелязваха колко са бедни улиците им, колко са безплодни дворовете им, колко са оскъдни мечтите им в сравнение с великолепието и хубостта на техния удавник. Пуснаха го без котва, за да може да се върне, ако поиска и когато поиска, и всички затаиха дъх за частица от вековете, докато трупът му падаше в пропастта. Не беше нужно да се погледнат, за да разберат, че един от тях вече липсва и никога няма да се върне. Но те знаеха също, че занапред всичко ще тръгне по нов начин, че къщите им вече ще имат най-широките врати, най-високите тавани, най-твърдите подове, за да може споменът за Естебан да си ходи навсякъде, без да се блъска в минувачите, и отсега нататък никой да не посмее да пошушне: „Умря този мечок, колко жалко, умря този хубав глупак“, и ще ги боядисат отпред с весели бои, за да увековечат паметта на Естебан, и до скъсване ще копаят, но ще направят говори да бликнат от камънаците и цветя да поникнат на скалите, че пътниците от големите кораби да се събуждат на разсъмване, упоени от мириса на техните градини в открито море, и капитанът да слезе от мостика си в своята празнична униформа, със своя астролабин, с полярната си звезда, с военните си ордени, и като посочи потъналия в рози нос на хоризонта в Карибско море, да каже на четиринадесет езика: „Погледнете нататък, хей там, където вятърът сега е толкова кротък, че се мушва да поспи под одърите, а слънцето грее толкова силно, че слънчогледите не знаят накъде да се обърнат, да, там е селото на Естебан.“

Габриел Гарсия МаркесОтвъд любовта — непрестанна смърт

На сенатора Онесимо Санчес му оставаха шест месеца и единадесет дни до смъртта, когато срещна жената на своите мечти. Запозна се с нея в Росал дел Вирей15 — едно призрачно селце, което нощем беше мимолетно пристанище на големите кораби на контрабандистите, а под слънцето, напротив, изглеждаше като най-безполезния кът от пустинята — разположено край едно безплодно море без посоки и толкова откъснато от света, че никой не би допуснал възможността там да живее някой, способен да промени нечия съдба. Дори името му звучеше като подигравка, защото единствената роза, която видяха в това село, бе донесена от сенатора Онесимо Санчес същия следобед, когато той срещна Лаура Фарина.

В кампанията за изборите, които ставаха на всеки четири години, той неизбежно трябваше да се отбие в Росал дел Вирей. Сутринта беше пристигнала трупата комедианти. После пристигнаха камионите с платени индианци, които сенаторът водеше по села и градове, за да попълва с тях тълпите по събранията. Към единадесет часа, заедно с музиката, с ракетите и с цялата свита, пристигна сенаторската кола, червена като сироп от ягоди. Сенаторът Онесимо Санчес си седеше кротко и спокойно в колата с охладителна система, но щом отвори вратичката, огнено дихание го блъсна, ризата му от естествена коприна веднага се напои с мъртвешка пот и той се почувствува с много години по-стар и по-самотен от когато и да било. В реалния си живот той неотдавна бе навършил четиридесет и две години, беше завършил с отличие за инженер-металург в Гьотинген и беше упорит, макар и не особено успешен читател на лошо преведените от латински език класици. Женен беше за една лъчезарна германка, имаше от нея пет деца и всички в неговия дом бяха щастливи, а той беше най-щастливият от всички, докато не му казаха преди три месеца, че на Коледа ще умре завинаги.

Докато привършваха приготовленията за събранието, сенаторът успя да се откъсне и да остане сам един час, за да си почине в къщата, която му бяха предоставили. Преди да си полегне, сложи във водата за пиене една истинска роза, която беше успял да запази жива през пустинята, нахрани се с диетични зърна, които носеше със себе си, за да избегне неизменното пържено козе месо, което го чакаше после, и глътна няколко успокоителни хапчета преди определеното време, за да може облекчението да настъпи преди болките. После премести електрическия вентилатор съвсем близо до хамака, изтегна се гол за петнадесет минути в полумрака на розата и направи усилие да прогони мислите си за смъртта, за да подремне. Никой, освен лекарите, не знаеше, че той е осъден, че срокът му е точно определен, защото сенаторът бе решил сам да коси своята мъчителна тайна, без да променя ни най-малко начина сина живот. И не от високомерие, а от стеснителност.

Когато в три часа следобед се появи отново пред публиката — отпочинал и чист, по панталони от необработен лен и риза на рисувани цветя, с ободрена от успокоителните хапчета душа, — той чувствуваше, че напълно владее болестта си. Но ерозията на смъртта беше много по-коварна, отколкото предполагаше, защото на трибуната усети странно пренебрежение към онези, които се надпреварваха да му стиснат ръка, а тълпата от босоноги индианци, които едва търпяха горещия като жар варовик на голото площадче, не събудиха никакво съчувствие у него. Усмири аплодисментите с един заповеден, почти гневен жест и започна да говори, без да ръкомаха, вперил очи в морето, което пъшкаше от жега. Отмереният му и дълбок глас напомняше вода в покой, само че наизустената си и толкова пъти предъвквана реч той беше измислил не за да каже истината, а само за да възрази на една сентенция за неизбежността на предопределението в четвърта книга от спомените на Марк Аврелий.

— Ние сме дошли тук, за да победим природата — започна той, в противоречие с всичките си убеждения. — Няма вече да бъдем подхвърлени деца на родината, божи сираци в царството на жаждата и бурите, изгнаници на родна земя. Други ще станем, госпожи и господа, ще станем велики и щастливи.

Това бяха формулите на неговия цирк. Докато той говореше, едни от помощниците му хвърлиха във въздуха шепи хартиени птички и изкуствените пернати оживяваха, започваха да кръжат над дъсчената трибуна и отлитаха към морето. Други пък в същото време вадеха от фургоните бутафорни дървета с филцови листа и ги посаждаха зад гърба на множеството в солената почва. Накрая издигнаха една мукавена фасада с лъжливи къщи от тухли, със стъклени прозорци и закриха с нея жалките колиби на истинския живот.

Сенаторът удължи речта си с два цитата на латински, за да им даде време да довършат комедията. Обеща машини за дъжд, портативни развъдници на животни, чието месо ще отрупа трапезите, балсами на щастието, които ще направят от варовика да поникнат зеленчуци, а от прозорците да виснат градински теменуги. Когато видя, че неговият въображаем, свят е завършен, той го посочи с пръст и извика:

— Ето как ще живеем, госпожи и господа! Погледнете! Така ще живеем.

Хората се обърнаха. Един презокеански кораб от боядисана хартия минаваше зад къщите — по-висок и от най-високите къщи в изкуствения град. Единствен самият сенатор забеляза, че от често сглобяване и разглобяване и разнасяне от място на място обещаваното картонено село съвсем се беше охлузило и изглеждаше почти тъй бедно, прашно и тъжно като Росал дел Вирей.

Нелсон Фарина за първи път от дванадесет години се отиде да поздрави сенатора. Слуша речта му от хамака си, като задрямваше от време на време под сенчестия навес на къщата си от нерендосани дъски, построена от същите негови аптекарски ръце, с които беше нарязал на парчета първата си жена. Беше избягал от затвора в Кайена и пристигнал в Росал дел Вирей на един натоварен с невинни папагали кораб, заедно с една красива и богохулна негърка, която срещнал в Парамарибо и която му роди едно момиче. Скоро жената умря от естествената си смърт и не сподели съдбата на другата, чийто нарязан на парчета труп беше наторил карфиола в собствената й зеленчукова градина, а беше погребана в местните гробища цяла-целеничка и с холандското си име. Дъщерята беше наследила от нея цвета и ръста й, а от баща си жълтеникавите учудени очи, затова той имаше пълното основание да мисли, че отглежда най-красивата жена в света.

Откакто се беше запознал със сенатора Онесимо Санчес при първата му предизборна кампания, Нелсон Фарина все го молеше да му помогне да се сдобие с една фалшива лична карта, която можеше да го защити срещу съдебните власти. Сенаторът любезно, но твърдо му отказа. Няколко години Нелсон Фарина не се предаваше и всеки път, когато му се представяше случай, подновяваше молбата си, като я подкрепяше с нови доводи. Но винаги получаваше същия отговор. Затова този път Нелсон Фарина си остана в хамака, осъден жив да изгние в това огнено свърталище на пирати. Когато чу заключителните аплодисменти, той протегна шия и над коловете на плета видя задната страна на целия фарс: подпорите на сградите, скелите на дърветата и скритите отзад фокусници, които бутаха кораба. Изплю се от яд и рече:

— Merde, c’est le Blacaman de la politique.

След речта си сенаторът направи, както обикновено, една обиколка по улиците на селото — сред музика и ракети, обсаждан от местните жители, които му разказваха неволите си. Сенаторът ги слушаше благоразположен и все намираше начин да ги утеши, без да им направи някаква трудна услуга. Някаква жена, покатерена на покрива на една къща заедно с шестте си невръстни деца, успя да го накара да я чуе въпреки глъчката и пукотевицата на барута.

— Аз не искам много, сенаторе каза му тя. — Само едно магаре, да докарвам вода от кладенеца на обесения.

Сенаторът огледа шестте кльощави деца.

— Какво е станало с мъжа ти?

— Отиде на остров Аруба да си търси късмета — отговори жената весело, — а си намери една чужденка, от онези, дето си слагат диаманти в зъбите.

Отговорът й предизвика взрив от смях.

След малко един от помощниците на сенатора заведе в къщата на жената едно товарно магаре, на чиито хълбоци бяха написали с неизтриваема боя изборен лозунг, за да не забрави никой, че е подарък от сенатора.

По време на кратката си обиколка из селото той направи още няколко по-дребни добрини и освен това даде лъжица лекарство на един болен, който беше накарал да изнесат кревата му на улицата, за да го види, като минава. На последния ъгъл, между колищата на плета той видя Нелсон Фарина в хамака в двора си. Стори му се сив и посърнал, но въпреки това го поздрави без никаква сърдечност.

— Как си?

Нелсон Фарина се обърна в хамака и го обля с тъжния кехлибар на очите си.

— Moi, vous savez — каза той.

Като чу да приказва, дъщеря му излезе на двора. Облечена беше в обикновена и вехта индианска туника, главата й беше украсена с пъстри фльонги, а лицето й — нарисувано като за слънце, но дори под тази нейна небрежна външност можеше да се предположи, че няма на света по-красива от нея. На сенатора дъхът му пресекна.

— Дявол да го вземе — въздъхна той с удивление, — какви шеги му хрумват понякога на господа!

Същата вечер Нелсон Фарина облече дъщеря си в най-хубавите й дрехи и я изпрати при сенатора. Двама въоръжени с пушки часови, които дремеха от жега в предоставената на сенатора къща, и заповядаха да седне на единствения стол във вестибюла и да чака.

Сенаторът беше в съседната стая заедно с големците от Росал дел Вирей, които бе свикал, за да им каже истините, премълчавани в речите му. Поканените толкова много приличаха на всички, които присъствуваха винаги по всичките села из пустинята, че на самия сенатор му бяха втръснали тези еднакви събрания всяка вечер. Ризата му беше мокра от пот и той се опитваше да си я изсуши на тялото с горещия вятър от електрическия вентилатор, който бръмчеше като стършел сред сънливата тишина в стаята.

— Нас, разбира се, с хартиени птички не можеш ни залъга — каза той. — И вие, и аз знаем, че в деня, когато поникнат дървета и цветя на това козе бунище, когато в гьоловете се развъди риба вместо червеи, тогава нито вие, нито аз ще имаме какво да правим тук. Така ли е?

Никой не отговори. Докато приказваше, сенаторът беше откъснал един лист от календара и беше направил пеперуда. Пусна я в движения от вентилатора въздух, просто така, и пеперудата се завъртя из стаята, а после излезе през полуотворената врата. Сенаторът продължи да говори — с увереност, подхранвана от съучастничеството му със смъртта.

— Затова — рече той — няма защо да ви повтарям нещо, което прекалено добре знаете: че моето преизбиране за вас е по-изгодна сделка, отколкото за мене, защото на мене дотук ми е дошло от индианска пот и мръсотия, а вие, напротив, от това живеете.

Лаура Фарина видя как хартиената пеперуда излетя. Само тя я видя, защото часовите бяха заспали на скамейката, прегърнали пушките си. След няколко кръга огромната щампосана пеперуда се разгъна съвсем, блъсна се в стената и остана там залепена. Лаура Фарина се помъчи да я отскубне с нокти. Един от часовите, който се събуди от ръкопляскането в съседната стая, забеляза напразните й усилия.

— Не може да се отскубне — каза той през сън. — Нарисувана е на стената.

Лаура Фарина пак седна, когато мъжете започнаха да излизат от събранието. Сенаторът стоеше на вратата на стаята, с ръка на дръжката, и забеляза Лаура Фарина едва когато вестибюлът се изпразни.

— Какво правиш тук?

— C’est de la part de mon père.16 — отвърна тя.

Сенаторът разбра, намигна на сънливите часови, намигна после на Лаура Фарина, чиято невероятна хубост беше по-властна от неговото страдание, и се остави на съдбата тя да решава вместо него.

— Влез — рече й.

Лаура Фарина застана като омагьосана на прага на стаята: хиляди банкноти летяха във въздуха, кръжаха също като пеперудата. Но сенаторът изключи вентилатора, банкнотите останаха без въздух и налягаха по вещите в стаята.

— Виждаш ли — усмихна се той, — дори лайната хвърчат.

Лаура Фарина седна като на чин в училище. Кожата й беше гладка и опъната, наситена със слънце и по цвят също като суровия петрол, косите й бяха като грива на кобила, а огромните й очи — по-сияйни от светлината. Сенаторът проследи техния поглед и спря накрая върху увехналата от селитрата роза.

— Това е роза — каза той.

— Да — отвърна тя, леко смутена. — Видях за първи път в Риоача.

Сенаторът седна на един походен креват, докато приказваше за розите, и разкопча ризата си. Върху лявата страна — където предполагаше, че вътре в гърдите се намира сърцето — имаше една пиратска татуировка: прободено със стрела сърце. Хвърли на пода мократа си риза и помоли Лаура Фарина да му помогне да си събуе обувките.

Тя коленичи пред кревата. Сенаторът я следеше изпитателно с очи, замислен, и докато тя развързваше връзките му, се запита на кого ли от двама им щеше да донесе нещастие тази среща.

— Ти си дете — рече той.

— О, не — възрази тя, — през април ще навърша деветнадесет.

Сенаторът се заинтересува:

— На коя дата?

— На единадесети.

На сенатора му поолекна.

— И двамата сме овни от зодията „овен“ — каза той и добави усмихнат: — Това е зодията на самотата.

Лаура Фарина не обърна внимание на думите му, защото не знаеше какво да прави с обувките. А сенаторът от своя страна не знаеше какво да прави с Лаура Фарина, защото не беше свикнал с непредвидени любовни авантюри, а освен това съзнаваше, че в тази има нещо недостойно. Само за да спечели време и да си помисли, той притисна Лаура Фарина между коленете си, прегърна я през кръста и се опъна по гръб на кревата. Тогава разбра, че тя е гола под роклята, защото от тялото й го лъхна смътен мирис на горско животно, но сърцето й беше уплашено, а кожата й стресната от ледена пот.

— Никой не ни обича — въздъхна той.

Лаура Фарина понечи да каже нещо, но въздухът й стигаше само колкото да диша. Сложи я да легне до него, за да й помогне, изгаси светлината и ложето остана в полумрака на розата. Лаура Фарина се остави на милостта на съдбата си. Сенаторът започна да я гали бавно, затърси я, като едва я докосваше с пръсти, но там, където очакваше да я намери, се сблъска с някаква желязна преграда.

— Какво имаш там?

— Катинар — каза тя.

— Ама че идиотщина! — рече сенаторът, ядосан, попита: — Къде е ключът? — макар че много добре знаеше къде е.

Лаура Фарина въздъхна облекчено.

— У татко е — отвърна тя. — Той ми поръча да ви кажа да пратите човек да го вземе и по него да му изпратите писмено обещание, че ще уредите положението му.

Сенаторът настръхна.

— Мръсен французин! — прошепна той, а после затвори очи, за да се отпусне, и остана лице срещу лице със самия себе си в тъмното. „Помни, че и ти, и който и да е друг, след съвсем кратко време ще бъдете мъртви и че скоро след това от вас не ще остане дори името ви“ — спомни си той. Почака да се успокои и тогава попита:

— Кажи ми едно нещо: какво си чувала да приказват за мене?

— Самата истина ли?

— Самата истина.

— Ами казват — осмели се Лаура Фарина, — че вие сте по-лош от другите, защото сте различен.

Сенаторът не прояви никакво раздразнение. Дълго мълча със затворени очи и когато ги отвори пак, сякаш се беше отърсил от най-дълбоките си инстинкти.

— Дявол да го вземе — реши той, — кажи на баща си, че ще уредя неговата работа.

— Ако искате, самата аз ще отида за ключа — каза Лаура Фарина.

Сенаторът не я пусна.

— Забрави го този ключ — каза той — и поспи малко до мене. Хубаво е да има някой до тебе, когато си сам.

Тогава тя сложи главата му на рамото си, вперила очи в розата. Сенаторът я прегърна през кръста, скри лице под мишницата й с дъх на горско животно и се предаде на ужаса си. След шест месеца и единадесет дни той щеше да умре в същото положение, опозорен и отритнат заради публичния скандал с Лаура Фарина и плачейки от яд, че умира без нея.

Габриел Гарсия МаркесПоследното плаване на кораба-призрак

„Сега ще видят те кой съм аз“ — каза си момчето със своя нов, вече дебел като на мъж глас много години след като за първи път бе видяло огромния презокеански кораб без светлини и без никакви шумове, който една нощ мина покрай тяхното село като някакъв голям необитаван дворец, много по-дълъг от цялото село и много по-висок от камбанарията на църквата, и продължи да плава към укрепения срещу пиратите колониален град от другата страна на залива с древно пристанище за роби и въртящ се фар, чиито зловещи светлинни криле като на вятърна мелница всеки петнадесет секунди превръщаха селото в някакво лунно селище с фосфоресциращи къщи и улици като вулканични пустини. Макар че тогава момчето нямаше дебел като на мъж глас, а имаше разрешение от майка си до късно да седи на брега и да слуша как вятърът опъва струните на своите безбройни арфи, то още помнеше съвсем ясно, като че ли сега беше пред очите му, как презокеанският кораб изчезваше, щом фарът го осветеше отстрани, и веднага щом светлината го отминеше, отново се появяваше — кораб на пресекулки, с други думи, ту се появяваше, ту изчезваше към началото на залива, опипвайки като сомнамбул шамандурите, които сочеха пътя към пристанището, докато изведнъж нещо сякаш се повреди в компасите му, — защото се понесе към подводните скали, блъсна се в тях, разби се на парчета и потъна съвсем безшумно, макар че от подобно сблъскване с рифовете трябваше да се разнесе железен грохот, а от експлозията на машините да се смрази кръвта и на най-дълбоко заспалите дракони в праисторическата селва, която започваше от последните къщи на града и свършваше чак на другия край на света. Затуй и то си помисли, че е сънувало, особено на следващия ден, когато видя сияещия аквариум на залива, разхвърляните разноцветни петна на негърските колиби по хълмищата над пристанището, платноходките на контрабандистите от двете Гвиани, които поемаха своя товар от невинни папа гали с подути от диаманти гушки. „Заспал съм, докато броях звездите — помисли си момчето, — и огромният кораб ми се е присънил.“ Толкова беше убеден в това, че не разказа никому нищо, нито пък са спомни по вече за това свое видение. И тъй — чак до следващата година, до една мартенска нощ, когато излезе в морето да търси делфини, а се натъкна на мрачния неуловим кораб-видение — също тъй залутан, изгубил вярната посока, както и предишния март, но сега момчето беше напълно убедено, че не сънува, и затова хукна да разкаже на майка си, и тя след това три недели плака, отчаяна, че дъската му започва да хлопа на това момче, дето всичко наопаки прави: денем спи, а нощем скита като пропадналите, и понеже тези дни и без туй трябваше да отиде до града да си потърси някакъв удобен стол да седи на него и да си мисли за умрелия мъж, защото на нейния стар люлеещ се стол пружините му се бяха изхабили за единадесет години вдовишки живот, тя използува случая да помоли стопанина на лодката да отиде към рифовете, че да може синът й да види, каквото наистина се вижда в стъкленицата на морето: как се любят напролет гигантските калкани, розовите барбуни, как сините морски гарвани се гмуркат в най-ласкавите води сред водите, и дори как се носят зареяните коси на удавниците от някое корабокрушение още от колониални времена — но няма нито следа, нито дявол от потънали презокеански кораби. Въпреки това, момчето толкова упорито продължаваше да настоява на своето, че майка му обеща през март следващата година непременно да отиде с него да дебне кораба, без да подозира, че единственото сигурно нещо в нейното бъдеще беше креслото от епохата на Френсис Дрейк, което тя купи на търг от турците и на което още същата вечер седна да си почине, въздишайки: „Горкичкият ми Олофернес, да знаеш само колко ми е хубаво да си мисля за тебе, седнала на това кадифе, на този кралски брокат!“ Но колкото по-ясно си представяше своя умрял мъж, толкова по-силно закипяваше и се сгъстяваше кръвта в сърцето й — сякаш не седеше, а тичаше, облята в пот, със задавено от прах дихание, а призори момчето се върна и я намери мъртва в креслото, още топла, но почти съвсем разложена, като ухапаните от отровна змия. Същото се случи после с още четири сеньори и тогава хвърлиха креслото-убиец в морето, много надалеч го хвърлиха, та никому зло да не стори. Толкова много си бяха служили с него през вековете, че му се беше изхабила способността да дарява отмора. С други думи, момчето трябваше да свикне с плачевното си положение на сирак, сочен от всички като син на онази вдовица, дето докара в селото онзи трон на нещастието. Препитаваше се не толкова от милосърдието на хората, колкото е рибата, която крадеше от лодките, а в туй време гласът му все повече надебеляваше. За някогашните си видения съвсем беше забравил, но една мартенска нощ случайно погледна към морето и изведнъж — майчице! — ето го този огромен кит от азбест, това мучащо животно! „Тичайте да го видите! — закрещя момчето като лудо. — Тичайте да го видите!“ И такава олелия от кучи лай и женски писък вдигна, че дори най-старите мъже си спомниха страховете на своите прадядовци и се напъхаха под креватите, мислейки, че Уилям Дампиер се е върнал, но другите изскочиха на улицата и дори не си дадоха труд да погледнат невероятния кораб, който в същия миг, отново загубил посока, пак се разби на парчета като всяка година, ами такъв бой удариха на момчето, че не му остана здраво място, и тъкмо тогава то си каза през слюнки от гняв: „Сега ще видят те кой съм аз!“ Само че с никого не сподели решението си. През цялата година все това се въртеше в главата му: „Сега ще видят те кой съм аз!“ И само чакаше да настъпи нощта на неговото видение, за да направи каквото си беше намислил. Открадна една лодка, като му дойде времето, прекоси залива и отиде да дочака своя велик час из тесните, стръмни улички на пристанището за роби, събрало най-живописните типове на Карибския край, но беше толкова погълнат от своето предстоящо приключение, че не спря, както винаги пред дюкяните на индусите да погледа мандарините от слонова кост, издялани от цял бивник, нито се присмя на холандските негри с техните ортопедични велосипеди, нито се уплаши, както друг път, от малайците с кожа на кобра, които бяха обиколили света, пленени от миража на тайна кръчма, където продават рибици от бразилки на скара, защото нищо не забелязваше, докато най-сетне нощта не се стовари върху му с всичката тежест на звездите си и от селвата не полъхна сладък мирис на гардении17 и на разложени саламандри. И ето го пак в крадената лодка — гребе към входа на залива, с изгасена лампа, за да не привлича вниманието на митническата полиция, на всеки петнадесет секунди зелените криле на фара го превръщат в призрак, а после тъмнината пак връща човешкия му облик. Той знаеше, че плава близо до шамандурите, които бележеха пътя, към; пристанището, не само за щото все по-ясно виждаше тежкия им проблясък, а и защото диханието на водата ставаше все по-тъжно, и толкова задълбочено гребеше, че не можа да разбере откъде му дойде неочаквано този страшен дъх на акула, нито от какво се сгъсти тъй нощта, сякаш всички звезди умряха изведнъж, а то било заради кораба! Корабът минаваше покрай него с цялото си исполинско туловище — майчице! — по-грамаден от най-грамадното нещо на света и по-тъмен от най-тъмното нещо на земята и във водата. Триста хиляди тона миризма на акула минаваха толкова близко до лодката, че той можа да види шевовете на тази стоманена пропаст без нито една светлина в безбройните си биволски очи, без нито една въздишка в машините, без нито една душа, понесли в себе си своя собствена тишина, свое собствено пусто небе, свой собствен мъртъв въздух, свое спряло хода си време и късче свое бродещо море, в което плуваше цял един свят от удавени животни. Изведнъж всичко туй изчезна под силната светлина на фара и за миг остана пак само прозрачното Карибско море, мартенската нощ, обикновеният мирис на пеликани и момчето — само сред шамандурите, не знаещо какво да прави, питащо се учудено дали наистина не сънува с отворени очи, дали не е сънувало и през миналите мартенски нощи, но едва успя да; се запита и някакъв тайнствен полъх изгаси една след друга всички шамандури от първата до последната, а когато светлината на фара отмина, корабът отново се появи, но компасите му вече бяха повредени и той навярно не знаеше в коя част на морето-океан се намира, затърси пипнешком невидимия път, но като омагьосан плаваше право към подводните скали. Тогава поразеното момче изведнъж прозря, че угасналите шамандури са единствената причина за тази магия, и запали лампата в лодката — една съвсем малка червена светлинка, която нямаше да разтревожи постовете в наблюдателните кули, но която за кормчията беше като изгряващо слънце, защото благодарение на нея корабът пое вярната посока и през голямата врата на канала навлезе в своето щастливо възкресение: всичките му лампи се запалиха едновременно, парните му котли отново запъхтяха, пламнаха звездите на неговото небе, труповете на разните животни отидоха на дъното, затракаха чинии, в кухните замириса на сос с дафинови листа, по облените в лунна светлина куверти се разнесе думкането на оркестъра, а в полумрака на каютите затуптяха вените на влюбените в открито море. Но момчето беше натрупало толкова много и толкова отдавнашен яд, че не се остави на вълнението да го зашемети, нито пък се уплаши от чудото, а с твърда както никога увереност си каза: „Сега ще видят те кой съм аз, мамка им, сега ще видят!“ и вместо да се дръпне встрани, за да не го блъсне великанският кораб, загреба пред него — „Ей сега ще видят те кой съм аз!“ — и го поведе с лампата. Накрая толкова се увери в послушанието му, че го застави още веднъж да промени посоката си, да свърне встрани от кейовете, да се отклони от невидимия път и като вързано за шията морско агънце го насочи към светлините на спящото село — един съвсем жив кораб, недосегаем за секирите на фара, който сега не го заличаваше, ами го правеше алуминиев на всеки петнадесет секунди. Започваха вече да се открояват кръстовете на църквата, бедните къщи, напразните надежди, а корабът плаваше след момчето, следваше го заедно с всичко, което носеше в себе си: своя капитан, заспал на лявата си страна, паднали по арените бикове — в ледника на хладилниците, един самотен болен — в корабната болница, осиротялата вода в цистерните и кормчията, който положително взе високите скали за пристанище, защото в същия миг оглушителният рев на сирената гръмна един-единствен път, и момчето се намокри до кости от парата, която в гъста струя се изля отгоре му. После още веднъж изрева и чуждата лодка едва не се преобърна, и после още веднъж, но късно, защото пред тях бяха вече мидите по брега, каменистите улички, вратите на неверниците, цялото село, осветено от изплашения кораб и крещейки сред общото вълнение: „Ето го, мухльовци!“ момчето едва успя да се дръпне встрани, за да отвори път на великана една секунда, преди огромната стоманена броня да разреже брега и да се чуе резкият звън на деветдесетте хиляди чаши за шампанско, които се строшиха една след друга, от носа до кърмата. И тогава стана светло — не като в ранно мартенско утро, а като в сияйна сряда — и момчето с удоволствие видя как неверниците с отворена уста зяпат заседналия срещу църквата кораб — най-големия кораб на този и на онзи свят, най-белия, двадесет пъти по-висок от камбанарията и близо деветдесет и седем пъти по-дълъг от се лото, с написано с железни букви име „Балалсилаг“ — а по неговите флангове още се стичат древни и унили води от печалните морета на смъртта.

Габриел Гарсия МаркесБлакаман Добрия, продавач на чудеса

Още първата неделя, като го видях, ми заприлича на магаре от цирка — с кадифените си тиранти с гигели от златна нишка, с пръстените си с разноцветни камъни по всичките пръсти и плитката гърмящи змии, покачен на една маса на пристанището в Санта Мария дел Дариен, сред шишенца с чудотворни илачи и билки за утеха, които самият той приготвяше и продаваше, крещейки до прегракване, по селищата на Карибския край, само че тогава, когато го видях за първи път, не се мъчеше нищо да продава на тълпата мърляви индианци, а настояваше да му донесат истинска отровна змия, за да покаже върху самия себе си действието на една измислена от него противоотрова — единствената ефикасна противоотрова, госпожи и господа, срещу ухапване от змии, тарантули и сколопендри, както и всякакви отровни млекопитаещи. На един изглежда му направи силно впечатление неговата решителност, та намери, кой знае откъде, и му донесе в — буркан една мапана от най-лошите, от онези, дето отровата им поразява най-напред дихателните органи. Той с такова нетърпение отхлупи буркана, че всички си помислихме да не вземе да я излапа, но щом се почувствува свободно, влечугото се стрелна навън от буркана и го ухапа по врата, от което на него дъхът му спря и секна красноречието му. Едва беше успял да изпие противоотровата, и всички шишенца, бурканчета и джунджурии се изсипаха върху тълпата, а той се загърчи на земята със своето огромно туловище, омекнало до такава степен, че изглеждаше като празно отвътре, но не преставаше да се смее с всичките си златни зъби. Каква шумотевица трябва да се е вдигнала, щом на един броненосен, дошъл от север преди около двадесет години на посещение на добра воля, обявиха карантина, за да не стигнела до борда отровата на змията, а хората, които чествуваха Връбница, наизлязоха от църква със светените клонки, защото никой не искаше да изпусне такъв сеир. В това време отровеният започна да се подува от диханието на смъртта и стана два пъти по-дебел, отколкото си беше, от устата му излизаше пяна с жлъч и той се обливаше в пот, но още се смееше толкова жизнено, че гърмящите змии гърмяха по цялото му тяло. От силното подуване връзките на гамашите му се скъсаха, дрехите му се разпраха по шевовете, пръстите му се нарязаха от налягането на пръстените, целият посиня като дивеч в оцетна саламура, а от задника му започнаха да излизат предсмъртни звуци. С една дума, за всеки, който е виждал ухапан от змия човек, беше ясно, че той се разлага още преди да е умрял, и толкова щеше да се раздроби, че после щяха да го събират с лопата, за да го сложат в чувал, но дори на прах да стане, мислеха си хората, все щеше да се смее. Толкова невероятно беше това зрелище, че морските пехотинци се струпаха по всички мостичета на кораба, за да му направят цветни снимки с фотоапарати с телеобективи, само че жените, дето бяха излезли от литургия, осуетиха намеренията им, като покриха умиращия с одеяло и сложиха отгоре му светените клонки — едни, защото не искаха морската пехота да оскверни трупа му с разни адвентистки машинарии, други, защото ги беше страх да гледат този езичник, който беше способен да си умре от смях най-напред и после от ухапването, а трети — с надеждата, че по този начин поне душата му ще се очисти от отровата. Всички го мислеха вече за умрял, когато той с едно движение на ръката свали от себе си клонките, все още доста зашеметен и съвсем изтерзан от преживяното, но вдигна масата без ничия помощ, покатери се отново като рак върху нея и пак се развика, че тази противоотрова била просто като ръка божия в едно малко шишенце, както всички видяхме със собствените си очи, макар че струвала само две квартални, тъй като я бил измислил не за да прави търговия с нея, а за доброто на човечеството, госпожи и господа, само че не се блъскайте, моля ви се, за всички има.

Блъскаха се, естествено, и добре направиха, защото накрая не стигна за всички. Дори адмиралът от броненосеца си купи едно шишенце, убеден от него, че тази противоотрова помага и срещу отровните куршуми на анархистите, а моряците от екипажа не само че му направиха цветни снимки, каквито не успяха да му направят като мъртъв, но и го накараха да им дава автографи, докато ръката му се изкриви. Беше се стъмнило вече и на площада бяхме останали само най-захласнатите, когато той потърси с очи някой с лице на глупак да му помогне да прибере шишенцата и, разбира се, погледът му спря на мене. Това беше поглед, съдбовен не само за мене, но и за него, защото оттогава са минали повече от сто години, а двамата го помним още, сякаш е било миналата неделя. Работата е там, че докато прибирахме неговата панаирджийска аптека в един сандък с пурпурна подплата, който приличаше повече на ковчег за някой учен, той навярно видя в мене някаква вътрешна светлина, която не беше забелязал преди това, защото ме попита троснато кой съм и аз му отговорих, че съм единственият кръгъл сирак, чийто баща още не е умрял, и той се разсмя още по-силно, отколкото при отравянето, и ме попита после с какво се занимавам. Аз му отговорих, че с нищо не се занимавам, че само си живея, защото всичко останало е вятър работа и не си заслужава, а той със сълзи на очите от смях ме попита коя наука най-много ми се иска да овладея в света и чак тогава аз му отговорих искрено, че искам да стана гадател. Сега вече той не се разсмя, само ми каза, сякаш мислейки на глас, че за тази работа съвсем малко не ми достигало, защото вече съм имал най-лесното за усвояване: физиономията си на глупак. Същата вечер поговори с баща ми и за един реал и две квартални и тесте карти за познаване на изневери ме купи завинаги.

Такъв беше Блакаман Лошия — защото Добрия съм аз. Способен беше и астроном да убеди, че месец февруари не е нищо друго, освен стадо невидими слонове, но когато съдбата се обръщаше против него, сърцето му ставаше жестоко. В годините на своята слава той бил балсаматор на вицекрале и такъв внушителен вид им придавал, че те дълги години продължавали да управляват по-хубаво, отколкото приживе, и никой не се осмелявал да ги погребе, докато не им върнел отново мъртвешкия вид. Но престижът му се разклатил, когато измислил някаква безкрайна игра на шах, от която един капелан полудял, а две знатни особи направили опит за самоубийство. И тогава започнал да запада: от тълкувател на сънища станал хипнотизатор по рождени дни, от изваждач на зъби чрез внушение станал панаирджийски знахар, а по онова време, когато се запознахме, дори пиратите го гледаха с пренебрежение. Обикаляхме напосоки света с нашата торба с измами и животът ни представляваше непрекъсната тревога, защото се мъчехме да пробутаме на хората или анални свещички за бягство — дето правят контрабандистите прозрачни, или потайни капки — дето набожните жени пускат в чорбата на мъжете си, за да внушат на своите съпрузи-холандци страх от бога, или пък „всичко, което ви се доще да си купите по своя воля, госпожи и господа, тъй като ние не искаме нищо да ви налагаме, а просто ви съветваме, защото в края на краищата дори щастието не е задължително“.

Но колкото и да си умирахме от смях с неговите приумици, истината е, че едва се изхранвахме от печалбите, затова последната му надежда беше моето призвание на гадател. Преобличаше ме като японец, завързваше ме с корабно въже и ме затваряше в приличния на ковчег сандък, за да се опитам да отгатна, каквото мога, а той в това време изтърбушваше граматиката, търсейки най-бързия начин да убеди хората в своята нова наука, „защото ето го пред вас, госпожи и господа, това изтерзано от прилепите на Езекиел създание. Я вие там, с недоверчивото лице, хайде да видим дали ще се решите да го попитате кога ще умрете…“ Но аз нито веднъж не можах да позная дори каква дата е, затова той ме развенча като ясновидец. „Лошото храносмилане ти е повредило жлезата на ясновидството“ — рече той и след като ми удари един бой, за да си върне благоволението на съдбата, реши да ме заведе пак при баща ми и да си вземе обратно парите. Но тъкмо тогава му хрумна да потърси практическо приложение на електрическите токове от физическото страдание и се залови да направи шевна машина, свързана посредством, вендузи с онази част от тялото, където е болката. Тъй като аз по цели нощи пъшках от тоягите, с които той по моя гръб гонеше нещастието, наложи се да ме остави, защото с мене можеше да докаже ценността на изобретението си. И тъй, връщането ни се „отлагаше, а неговото настроение малко по малко се подобряваше, докато най-сетне машината започна толкова добре да работи, че не само шиеше по-хубаво и от най-сръчната послушничка, но и бродираше птички и цветя, в зависимост от мястото и силата на болката. Вече вярвахме, че сме победили злата участ, когато до нас стигна вестта, че командирът на броненосеца пожелал да повтори във Филаделфия опита с противоотровата и в присъствието на своя генерален щаб станал на каша от адмирал.

Дълго време Блакаман не се засмя. Бягахме с него през индиански клисури и в колкото по-затънтени места се отзовавахме, толкова по-ясно стигаха до нас слуховете: морските пехотинци нахлули в страната под претекст, че искат да изтребят жълтата треска, и обезглавяват всеки закоравял или потенциален грънчар, когото срещнат по пътя си, и то не само местните — за всеки случай, а също и китайците — от разсеяност, негрите — по навик, и индусите — защото са укротители на змии, а после видели сметката на фауната и на флората и на рудите — колкото успели, — защото техните специалисти по нашите въпроси ги научили, че хората от Карибския край притежават способността да се превъплъщават, за да мамят гринговците. Аз не разбирах откъде се беше взел този техен яд, нито пък защо ние толкова много се страхувахме. Най-сетне се скрихме на сигурно място — сред вечните ветрове на Гуахира — и чак там той събра смелост да ми признае, че неговата противоотрова била чисто и просто равен с терпентин, но той платил две квартални на един свой човек, да му донесе онази мапана без отрова. Настанихме се сред развалините на една мисия от колониално време, залъгвани от надеждата, че ще минат контрабандистите — на тях можеше да се довери човек, пък и те единствени бяха способни да тръгнат под това адско слънце през тази селитрена пустиня. Отначало ядяхме саламандри, опушени с разни лишеи по развалините. Когато се опитахме да сдъвчем неговите сварени гамаши, още имахме сили да се смеем, а накрая изядохме дори водните паяци из кладенците и едва тогава си дадохме сметка до каква степен ни липсват хората. Тъй като по онова време аз не познавах никакво средство срещу смъртта, просто си легнах на една страна, където по-малко ме болеше, и я зачаках, а три в това време бълнуваше за някаква си толкова ефирна жена, че можела, въздишайки, да минава през стените. Този измислен спомен също беше едно от неговите лукавства: с любовни страдания той искаше да се подиграе на смъртта. Но в часа, когато би трябвало вече да сме умрели, той дойде при мене, по-жив от когато и да било, и цяла нощ остана да бди над моята агония, като през всичкото време мислеше с такава настойчивост, че аз и досега не мога да разбера дали беше вятърът онуй, дето свиреше между развалините, или неговата мисъл, а на разсъмване ми каза със същата решителност като преди, че сега вече разбрал каква е истината: разбрал, че аз пак съм развалил късмета му, затова хубаво да си държа гащите, че както съм му го развалил, тъй трябвало да му го оправя.

Тогава се изпари и малкото ми обич към него. Той свали от гърба ми последните парцали, уви ме в бодлива тел, разтърка раните ми със селитрените камъни, топна ме като в саламура в собствената ми урина и ме закачи за глезените, да изгоря на слънцето, а на всичко отгоре викаше, че такава смърт не била достатъчна, за да омилостиви неговите преследвачи. Накрая ме хвърли в една килия за мъчения, където колониалните мисионери превъзпитавали еретиците — да изгния там в собствените си изпражнения — и с вероломство, от което все още си имаше предостатъчно, започна да имитира гласовете на разни животни за ядене, шумоленето на зрели царевици и бълбукането на ручеите, за да ме измъчва с представата, че умирам от нищета в рая. Когато най-сетне контрабандистите го снабдиха с храна, той слизаше в килията да ми донесе нещо да ям, колкото да не умра, но после ме караше да му плащам за милосърдието, като изтръгваше ноктите ми с клещи и с воденични камъни стържеше зъбите ми. Единствената ми утеха тогава беше мисълта, че животът ще ми даде време и възможност да си отмъстя за такава подлост с други, още по-тежки мъчения. Самият аз се чудех, че издържам вонята на собственото си гниене, а той ме обсипваше отгоре още и с остатъците от своята трапеза, хвърляше по ъглите парчета от разложили се гущери и ястреби, за да отрови докрай въздуха в килията. Не знам колко време беше минало, когато веднъж ми донесе един умрял заек, за да ми покаже, че предпочита да го остави да изгние, вместо да ме нахрани. Тогава търпението ми се изчерпа, остана само омразата. Грабнах заека за ушите и го запратих в стената, въобразявайки си, че не заекът, а той ще се пръсне“. И тогава, също като на сън, заекът не само възкръсна, надавайки уплашен писък, ами се върна в ръцете ми по въздуха.

Така започна моят славен живот. Оттогава кръстосвам по света и за две песо смъквам треската на маларичните; за четири и половина връщам зрението на слепите; за осемнадесет пускам водата на болните от водянка; оправям недъзите на сакатите: за двадесет песо — ако са били сакати по рождение, за двадесет и две — ако са осакатели от катастрофа или при скарване, за двадесет и пет — ако са осакатели по време на война, земетресения, десанти на морски пехотинци или някакво друго обществено бедствие; общите болни лекувам вкупом, по особена тарифа, лудите — според лудостта им, децата — на половин цена, а малоумните безплатно. Да видим ще посмее ли някой да каже, че не съм филантроп, дами и господа, и нека сеньор главнокомандуващият на двадесетия военноморски флот заповяда на своите момчета да махнат барикадите, за да мине страдащото човечество: прокажените — наляво, епилептиците — надясно, сакатите — там, където няма да пречат, а най-отзад — по-малко спешните случаи, само че не ми се струпвайте, моля, че после не отговарям, ако се объркат болестите ви, та взема да ви излекувам от нещо, дето не сте го имали. И нека продължава музиката, докато медта на тръбите се стопи, нека хвърчат ракетите, докато ангелите се подпалят, и нека се лее ракията, докато убие мисълта. Идвайте дюстабанки, въжеиграчи, касапи и фотографи, за всичко аз плащам, дами и господа, защото дотук свършва лошата слава на двамата Блакамановци и започва голямата бъркотия. Тъй ви приспивам аз с красноречието на депутат — защото току-виж усетът ми изневерил и на някои вземе, че им стане по-лошо, отколкото им е било. Единственото, с което не се занимавам, това е възкресяването на мъртви, защото едва отворили очи, те убиват от гняв смутителя на своя покой и защото в края на краищата или се самоубиват впоследствие, или отново умират, от разочарование. Отначало ме преследваха свита учени, за да проверят законността на моята индустрия, и когато се убедиха, че няма нищо нередно, заплашиха ме с ада на Симон Мага и ми препоръчаха да се отдам на мъченически живот, за да стана светец, но аз им отговорих, без да подценявам техния авторитет, че тъкмо оттам съм започнал. А всъщност какво печеля аз, ако стана светец, след като умра. Аз съм си артист и единственото, което искам, е да продължавам да си живея безгрижно с шестцилиндровия фургон, дето го купих от консула на морските пехотинци, с шофьор от Тринидад, бивш баритон от операта на пиратите в Ню Орлеан, с моите копринени ризи, с разните ми ориенталски мазила, със зъбите ми от топаз, с кастореното ми сомбреро и кожените ми обувки от два цвята, да си спя без будилник, да танцувам с цариците на красотата, които се захласват от моето красноречие, и да не треперя, че някой божи ден ще секнат моите способности, защото за да продължавам този свой живот като на министър, ми стига моето лице на глупак и са ми предостатъчни сумата дюкяни, дето ги имам оттук, та чак отвъд залеза, където същите онези туристи, дето ни караха да им плащаме за адмирала, сега се пребиват за портрети с моя автограф, за алманасите с моите любовни стихове, за медалите с моя образ в профил. И всичко това имам без славата на вечния сън, без да стоя ден и нощ, изваян от мрамор, на кон, одрискан от ластовичките, както основоположниците на отечеството.

Жалко, че Блакаман Лошия не може да повтори тази история, за да се убедите, че в нея няма никаква измислица. Последния път, когато го видяха на този свят, беше загубил и последните останки от своето някогашно великолепие, душата му беше разбита, костите му — разместени от суровостта на пустинята, но все още си имаше чифт хубави гърмящи змии, за да може да се появи отново онази неделя на пристанището в Санта Мария дел Дариен със своя вечен, злокобен сандък, само че тогава не се опитваше да пробутва никаква противоотрова, а молеше с прегракнал от вълнение глас морските пехотинци да го разстрелят пред очите на всички, за да покаже на собствената си кожа способността на това свръхестествено същество да възкресява мъртвите, госпожи и господа, и макар че имате пълното право да не ми вярвате, след като сте понасяли толкова време моите коварства на измамник и фалшификатор, кълна ви се в праха на майка си, че днешният опит не е никаква мистификация, а чиста и свята истина, и ако все пак у вас остава някакво съмнение, то обърнете внимание, че сега аз не се смея както преди, а едва сдържам желанието си да плача. Много убедителен беше, като си разкопча ризата, с плувнали в сълзи очи, и започна да се тупа силно по сърцето, за да покаже най-хубавото място за смъртта, но въпреки това морските пехотинци не посмяха да стрелят, от страх да не загубят престижа си пред неделното множество. Един, дето навярно не беше забравил някогашните му шарлатанства намери, кой знае откъде, и му донесе в една консервена кутия няколко отровни корена, достатъчни да обърнат с корема нагоре всички морски гарвани в Карибския край, и той ги отхлупи с такова нетърпение, сякаш наистина щеше да ги изяде. И наистина ги изяде, „само че, госпожи й господа, не се разстройвайте и няма защо да се молите душата ми да почива в мир, защото тази моя смърт ще е само едно кратко посещение на онзи свят“. Този път се държа толкова честно и достойно, че не прибягна до никакво предсмъртно хъркане като на оперна сцена, ами слезе от масата като рак, преодолявайки първите съмнения, потърси на земята най-подходящото място, за да легне, погледна ме оттам като дете майка си и издъхна в собствените си ръце, все още сдържайки мъжките си сълзи, извит надясно и назад от тетануса на вечността. Този беше единственият случай, когато моята наука ми изневери, както може да се предполага. Сложих го в онзи сандък със съвсем подходящи размери, където се събра в цял ръст, накарах да го опеят, което ми струва петдесет златни монети по четири дуро, защото свещенослужителят беше облечен в златни одеяния, а освен това присъствуваха трима седящи епископа. Поръчах да му построят императорска гробница на един хълм, изложен на най-ласкавите ветрове на морето, с параклис само за него и с желязна плоча, на която написаха с главни готически букви, че тук почива Блакаман Мъртвия, напразно наречен Лошия, присмехулник, взел на мушка морските пехотинци, и жертва на науката. Всички тези почести ми се видяха достатъчни, за да отдам заслуженото на неговите добродетели, и тогава започнах да си отплащам за подлостите му: възкресих го вътре в гробницата, под желязната плоча, и го оставих там да се гърчи в ужас. Това стана много преди морето да залее Санта Мария дел Дариен, но гробницата си стои непокътната на хълма, под сянката на драконите, които се качват да поспят на гърба на атлантическите ветрове, и всеки път, като минавам по тези места, откарвам му цял автомобил рози и сърцето ми се свива от жал за неговите достойнства, но после долепвам ухо до плочата, за да го чуя как плаче сред останките от разкапания сандък, и ако усетя, че пак е умрял, отново го възкресявам, защото най-ценното в това наказание е той да продължава да живее в гробницата, докато съм жив аз, тоест завинаги.

Габриел Гарсия МаркесНевероятната и печална история на кротката Ерендира и нейната бездушна баба

Ерендира къпеше баба си, когато задуха вятърът на нейното нещастие. Огромната къща с попукана мазилка, зареяна сред самотата на пустинята, се разтърси до основи още при първия напор. Но Ерендира и баба й бяха свикнали с опасностите на онази налудничава природа, пък и в банята — украсена с пауни лекомислени като в римските бани мозайки — те почти не забелязаха колко е силен вятърът.

Гола и огромна, в мраморния басейн бабата приличаше на хубав кит. Внучката бе навършила едва четиринадесет години, беше хилава, с крехки кости и прекалено кротка за възрастта си. Пестеливо и съсредоточено, сякаш изпълняваше религиозен ритуал, тя поливаше баба си с вода, в която беше сварила разни очистителни билки и благоуханни листа, и те залепваха по пищните рамене, по разпуснатите, лъскави като метал коси, по могъщия гръб, татуиран безжалостно и с моряшко безсрамие.

— Тази нощ сънувах, че чакам писмо — рече бабата.

Ерендира, която говореше само в краен случай, попита:

— Какъв ден беше в съня ти?

— Четвъртък.

— Тогава е писмо с лоши вести — каза Ерендира, — но то никога няма да дойде.

След като я изкъпа, заведе баба си в спалнята. Тя беше толкова дебела, че можеше да върви само подпряна на рамото на внучката си или на една тояга като епископски жезъл, но дори и в най-тромавите й движения се чувствуваше могъществото на някогашна величественост. В спалнята, подредена претрупано и налудничаво, както и цялата къща, Ерендира изгуби още два часа, за да оправи баба си. Разчеса косите й кичур по кичур, напарфюмира ги, прибра ги, облече й една рокля на тропически цветя, напудри лицето й е талк, начерви устните й, разтърка бузите й с руж, на маза клепачите й с мускус, лакира ноктите й със седефен лак и след като я нагизди като кукла; по-голяма от човешки ръст, заведе я в градината с ухаещи до задушаване цветя — също като онези по роклята й, — сложи я да седне на едно кресло, подобно на трон, нави й грамофона с тръба и я остави да слуша късичките плочи.

Докато бабата плуваше в тресавищата на миналото, Ерендира се залови да измете къщата — мрачна и претрупана с невероятни мебели и статуи на измислени същества, и паяжини от сълзи, и гипсови ангели, и едно пиано със златист лак, и безброй най-неочаквани по форма и размер часовници. Имаше в двора една щерна, в която години наред бяха събирали вода, донесена на индиански гърбове от далечни извори, а сега в нея живееше една рахитична камилска птица — единственото пернато, устояло на изтезанията на онзи проклет климат. Къщата се намираше далеч от всичко, в самото сърце на пустинята, до едно селище с бедни и нажежени улички, където козлите се самоубиваха от отчаяние, щом задухаше вятърът на нещастието.

Това необикновено жилище бе построено от съпруга на бабата — един легендарен контрабандист на име Амадис. От него тя роди син, който също се казваше Амадис и беше баща на Ерендира. Никой не знаеше нито произхода, нито потеклото на това семейство Най-разпространената сред индианците версия беше. Амадис, бащата, откраднал своята красива жена от публичен дом на Антилските острови, убил с нож един човек и завинаги я отвлякъл в пустинята, където никой не можеше да му търси сметка. Когато двамата Амадисовци умрели — единият от меланхолия, другият направен на решето в една разпра между съперници, — жена му ги погребала в двора, отпратила четиринадесетте босоноги слугини и в полумрака на тази потайна къща продължила да лелее своите мечти за величие — благодарение саможертвата на незаконородената си внучка, която тя отгледала от самото й раждане.

Само за да навие и свери часовниците, на Ерендира й бяха нужни шест часа. В деня, когато започна нейното нещастие, не трябваше да върши тази работа, защото часовниците бяха навити до следващата сутрин, но за сметка на това трябваше да изкъпе и да преоблече баба си, да измие подовете, да сготви за обед и да излъска кристалните съдове. Към единадесет, когато излезе да смени водата в кофата на камилската птица и да полее пустинните треволяци върху изкопаните един до друг гробове на двамата Амадисовци, тя едва устоя на силния вятър, който бе станал непоносим, но не долови в него лошото предзнаменование, че тъкмо той ще й донесе нещастието. В дванадесет тя доизлъскваше последните чаши за шампанско, когато усети лека миризма на бульон, и трябваше истинско чудо да направи, за да стигне до кухнята тичешком, без да изпотроши съдовете от венецианско стъкло.

Едва успя да свали тенджерата, готова вече да изкипи върху печката. После сложи на огъня една яхния, която отпреди беше приготвила, и използува случая, за да поседне да си почине на едно столче в кухнята. Затвори очи и после ги отвори, но в тях вече нямаше израз на умора. Залови се да прелее бульона в супника. Работеше и спеше.

Бабата седна сама в единия край на голяма маса за банкети със сребърни свещници и прибори за двама души. Дрънна с камбанката й почти в същия миг Ерендира влезе с димящия супник. Докато й сипваше супа, бабата забеляза движенията й на сомнамбул и прокара длан пред очите й, сякаш избърса невидимо стъкло. Момичето не видя дланта. Бабата я последва с очи и когато Ерендира се обърна с гръб, за да отиде пак в кухнята, извика:

— Ерендира!

От рязкото събуждане момичето се стресна и изтърва супника върху килима.

— Няма нищо, дъще — рече бабата ласкаво. — Пак беше заспала права.

— Тялото ми тъй е свикнало — извини се Ерендира.

Все още замаяна от съня, тя вдигна супника и понечи да избърше петното на килима.

— Остави го тъй сега — разубеди я бабата, — следобед ще го изпереш.

Тъй че, освен редовните си следобедни задължения, Ерендира трябваше още да изпере килима от столовата, а щом и без туй се намираше в пералнята, взе, че изпра и понеделнишкото пране, докато вятърът навън обикаляше къщата, търсеше някоя пролука да се пъхне. Толкова много работи трябваше да свърши, че нощта се стовари върху й, без тя да я усети, и когато постла отново килима в столовата, вече беше дошло време за лягане.

Бабата дрънка на пианото целия следобед, тананикайки си с фалцет песни от своето време. Клепачите й още бяха мазни от мускуса, със следи от сълзи, но когато се изтегна в кревата, по муселинова нощница, тя вече беше преодоляла горчивината от хубавите спомени.

— Гледай утре да изпереш и килима от салона — каза тя на Ерендира, — че не е виждал слънце кой знае откога.

— Добре, бабо — отвърна момичето.

Взе едно ветрило от пера и започна да вее на невъзмутимата матрона, която заспивайки, й четеше кодекса за реда през нощта.

— Изглади всичкото пране, преди да си легнеш, че да заспиш със спокойна съвест.

— Добре, бабо.

— Хубаво прегледай гардеробите, че през ветровитите нощи молците още повече огладняват.

— Добре, бабо.

— Като свършиш всичко, вземи изнеси цветята на двора, да подишат.

— Добре, бабо.

— И сложи храна на камилската птица.

Заспала беше, но продължаваше да дава нареждания — нали от нея внучката бе наследила способността си да продължава да действува и насън. Ерендира излезе от стаята, без да вдига шум, и свърши последните си задължения за вечерта, като все отговаряше на поръките на спящата си баба.

— Дай вода на гробовете.

— Добре, бабо.

— Преди да си легнеш, гледай всичко да оставиш в пълен ред, че на вещите им е много мъчно, когато не ги сложат да спят на мястото им.

— Добре, бабо.

— И ако дойдат двамата Амадисовци, предупреди ги да не влизат, че шайката на Порфирио Галан ги чака, за да ги убие.

Ерендира престана да й отговаря, защото знаеше, че започва да бълнува, но не изпусна нито едно нареждане. Когато провери райберите на прозорците и навсякъде изгаси светлината, взе един свещник от столовата и се запъти към своята спалня, като си светеше с него. Между поривите на вятъра чуваше равномерното дишане на заспалата баба.

Нейната стая също беше разкошна, макар и не чак колкото на бабата. Отрупана беше с парцалени кукли и животни с пружина за навиване, останали от неотдавнашното й детство. Капнала от зверския труд през деня, Ерендира не намери сили да се съблече — само остави свещника на нощната масичка и се стовари на леглото. След малко вятърът на нейното нещастие нахълта в спалнята като цяла глутница кучета и запрати свещника право в пердето.

На разсъмване, когато вятърът най-сетне спря, заваляха едри и редки дъждовни капки. Те изгасиха последните въглени и втвърдиха димящата пепел от къщата. Хората от селото, повечето индианци, се мъчеха да изровят останките от бедствието: овъгления скелет на камилската птица, капака на позлатеното пиано, торса на една статуя. Бабата с непроницаемо отчаяние съзерцаваше останките от своето имущество. Ерендира седеше между гробовете на двамата Амадисовци и вече не плачеше. Когато се увери, че сред развалините са оцелели малко незасегнати от огъня вещи, бабата с искрена жалост погледна своята внучка.

— Горкото ми момиче — въздъхна тя. — Няма да ти стигне животът да ми изплатиш тези щети.

Ерендира започна да й плаща още същия ден, под поройния дъжд, когато баба й я заведе при селския бакалин — един кльощав и припрян вдовец, широко известен из цялата пустинна област, защото даваше добра цена за девствеността. В присъствието на чакащата с невъзмутим вид баба вдовецът с научна строгост проучи Ерендира: прецени силата на бедрата й, размера на гърдите й, обиколката на ханшовете й. Дума не продума, докато не пресметна стойността й.

— Много е зелена още — рече тогава; — цицките й са като на кучка.

После я накара да се качи на един кантар, за да докаже с цифри преценката си. Ерендира тежеше четиридесет и два килограма.

— Повече от сто песо не струва — рече вдовецът. Бабата се възмути.

— Сто песо за едно непипнато, ново-новеничко момиче! — почти извика тя. — Не, драги, това значи да нямаш никакво уважение към непорочността!

— Най-много сто и петдесет — рече вдовецът.

— Момичето ми е причинило щети за повече от един милион песо — каза бабата. — С такива цени, и двеста години няма да й стигнат да ми се изплати.

— Единственото хубаво, което има — рече вдовецът, — е възрастта й, за щастие.

Бурята заплашваше да събори къщата, а по тавана имаше толкова много дупки, че вътре валеше едва ли не като навън. Бабата се почувствува съвсем самотна в този свят на бедствия.

— Качете поне до триста — каза тя.

— Двеста и петдесет.

Накрая се споразумяха за двеста и двадесет песо в брой и някои неща за ядене. Тогава бабата даде знак на Ерендира да върви с вдовеца и онзи я поведе за ръка към задната част на дюкяна, сякаш на училище щеше да я заведе.

— Тука те чакам — рече бабата.

— Добре, бабо — отвърна Ерендира.

Задната част на дюкяна представляваше нещо като навес с четири подпорни стълба от тухли, с покрив от прогнили палми и висока един метър кирпичена ограда, над която вихрите на бурята нахълтваха в къщата. По ръба на кирпичените тухли бяха наредени саксии с кактуси и други издръжливи на суша растения. Между два от стълбовете се полюляваше избелял хамак — като отпуснато платно на яхта, оставена на произвола на вълните. Някъде отвъд рева на вятъра и плющенето на водата се дочуваха далечни гласове, вой на животни отдалеч, и викове като при корабокрушение.

Когато Ерендира и вдовецът излязоха под навеса, те трябваше да се хванат за нещо, за да не ги повали поривистият дъжд, който ги намокри до кости. От грохота на бурята гласовете им не се чуваха, а движенията им станаха особени. При първия опит на вдовеца Ерендира изкрещя нещо, което не можа да се чуе, и се опита да избяга. Вдовецът й отговори мълчаливо — изви ръката й в китката и я повлече към хамака. Тя му се опъна, одраска го по лицето, продължавайки да крещи беззвучно, а той й отвърна с една тържествена плесница, която я повдигна от земята и я накара да се понесе във въздуха с развети в празното пространство дълги като на медуза коси, прегърна я през кръста, преди да е стъпила отново на земята, тръшна я в хамака с един зверски удар и с коленете си я закова на място. Тогава Ерендира изпадна в ужас, загуби съзнание и остана като омагьосана от пъстрите перки на една риба, която плуваше с вятъра на бурята. А в това време вдовецът я разголваше, късаше роклята й, дърпайки я хищно, сякаш скубеше трева, раздираше я на дълги цветни ивици, които се извиваха като серпантини и отлитаха, носени от вятъра.

Когато в селото не остана мъж, който можеше да плати нещо за любовта на Ерендира, баба й я качи на един товарен камион и я поведе по пътищата на контрабандистите. Пътуваха отзад, в каросерията, без никакъв покрив над главите, между чували с ориз, тенекии масло и останките от пожара: горната табла на кревата в стил от епохата на вицекралството, един ангел на войната и други негодни за нищо вехтории. В един сандък с два кръста отгоре, нарисувани с дебела четка, отнесоха костите на двамата Амадисовци.

С един разпран чадър бабата се пазеше от вечното слънце. Дишаше тежко, измъчвана от потенето и прахта, но дори в това тежко положение пазеше величественото си достойнство.

За пътуването и за пренасянето на мебелите плати Ерендира, като се любеше по за двайсет песо с товарача на камиона зад купчината тенекии и чували с ориз. Отначало опита да се защити със същите средства, както и срещу нападението на вдовеца. Но подходът на товарача беше друг, той не беше припрян, знаеше как да я подхване и накрая я укроти с нежността си. Тъй че, когато пристигнаха в първото селище, след един мъчите лен ден, Ерендира и товарачът си почиваха след хубавата любов зад паравана от стоки. Шофьорът на камиона извика на бабата:

— Оттук нататък е пълно с хора.

Бабата недоверчиво огледа жалките безлюдни улички на селото — малко по-голямо, но много по-тъжно от онуй, което бяха напуснали.

— Не се забелязва — рече тя.

— Това е територия на мисионери — обясни шофьорът.

— Мен не ме интересува благотворителността, а контрабандата — рече бабата.

Заслушана в разговора иззад купчината стоки, Ерендира човъркаше с пръст един чувал ориз. Изведнъж напипа някакъв конец, дръпна го и измъкна дълъг гердан от истински перли. Заразглежда го уплашено, държейки го между пръстите си като умряла змия. А в това време шофьорът отговаряше на бабата:

— Вие, сеньора, сънувате с отворени очи. Никакви контрабандисти няма.

— Ами! — рече бабата. — На мене ще ми ги разправяте!

— Потърсете ги и ще видите — подигра й се шофьорът, развеселен. — Всички говорят за тях, но никой не ги е видял.

Товарачът забеляза, че Ерендира е извадила гердана, побърза да го вземе от ръцете й и пак го напъха в чувала с ориз. Бабата реши да останат, въпреки че селището изглеждаше бедно, и повика внучката да й помогне да слезе от камиона. Ерендира се сбогува с товарача с една бърза, но искрена, истинска целувка.

Седнала на трона посред пътя, бабата почака да разтоварят техните неща. Последен свалиха сандъка с костите на двамата Амадисовци.

— Този сандък тежи като мъртвец — засмя се шофьорът.

— Двама са — рече бабата. — Затова се отнасяйте с нужното уважение.

— Бас държа, че са статуи от слонова кост — засмя се шофьорът.

Сложи сандъка с костите как да е между обгорените мебели и протегна към бабата разтворената си длан.

— Петдесет песо — рече.

Бабата посочи товарача:

— Честно и почтено си платихме на вашия помощник.

Шофьорът учудено погледна своя помощник, онзи кимна утвърдително и той се върна в кабината на камиона. Там пътуваше една жена в траур с пеленаче, което плачеше от жегата. Тогава товарачът напълно самоуверено каза на бабата:

— Ерендира тръгва с мене. Освен ако вие не заповядате нещо друго. Намеренията ми са честни.

Момичето го прекъсна уплашено:

— Аз нищо не съм казвала!

— Казвам го аз, защото на мене ми хрумна тази мисъл — каза товарачът.

Бабата го изгледа от главата до петите, без да го подценява, а просто стараейки се да измери истинската сила на желанието му.

— Аз не възразявам — рече му тя, — стига да ми платиш всички загуби, които съм понесла заради нейното нехайство. Осемстотин седемдесет и две хиляди, триста и петнайсет песо без четиристотин и двайсет, които тя вече ми изплати, или всичко осемстотин седемдесет и една хиляда, осемстотин деветдесет и пет.

Камионът тръгна.

— Ако имах такъв куп пари, щях да ви ги дам, повярвайте ми — каза сериозно товарачът. — Момичето ги заслужава.

На бабата й хареса решителността на момчето.

— Тогава ела, когато ги имаш, синко — отговори му тя със симпатия в гласа, — но сега си върви, че ако извадим сметките, ще трябва да ми платиш още десет песо.

Товарачът скочи в каросерията на камиона, който се отдалечаваше. Оттам махна с ръка на Ерендира за сбогом, но тя беше още толкова изплашена, че не му отвърна.

На същия напечен от слънцето пущинак, където ги стовари камионът, Ерендира и баба й скалъпиха нещо като палатка от парчета ламарина и останки от персийски килими. Постлаха си на земята две рогозки и спаха не по-лошо, отколкото в голямата къща — докато слънцето не си намери пролуки в покрива и не опари лицата им.

За разлика от всеки друг път, тази сутрин бабата се залови да нагласи Ерендира. Гримира лицето й в гробовен стил, както беше на мода през нейните младини, а накрая й сложи изкуствени клепки и превърза косите й с панделка от органдин, като същинска пеперуда на главата й.

— Ужасно изглеждаш — призна тя, — но мъжете са големи простаци по отношение на жените.

Още преди да са ги видели, и двете различиха стъпките на две магарета по коравата земя на пустинята. По заповед на баба си Ерендира се излегна върху рогозката, също като начеваща актриса преди вдигането на завесата. Подпирайки се на епископския жезъл, баба й излезе от палатката и седна на трона да чака двете магарета.

Беше пощаджията. Нямаше повече от двайсет години, макар че службата го беше състарила, и носеше кафеникава униформа, гамаши, коркова каска и военен пистолет на патрондаша. Яхнал беше по-хубавото магаре, а другото, не толкова едро, натоварено с платнените чували, водеше за оглавника.

Като минаваше покрай бабата, махна й с ръка за „добър ден“ и щеше да продължи пътя си, но тя му направи знак да хвърли поглед в палатката. Момчето спря и видя Ерендира, излетната на рогозката, с погребалния грим и по рокля с морави ширити.

— Харесва ли ти? — попита го бабата.

Пощаджията чак тогава разбра какво му предлагат.

— На гладен стомах не е лоша — усмихна се той.

— Петдесет песо — рече бабата.

— Брей, че да не е от злато! — рече той. — Толкова струва храната ми за цял месец.

— Няма какво да се стискаш толкова — рече бабата. — Във въздушната поща дават по-голяма заплата, отколкото на поповете.

— Аз съм от националната поща — каза момчето. — Въздушната е онзи, дето ходи с едно камионче.

— Както и да е, любовта е не по-малко важна от храната — рече бабата.

— Само че не нахранва.

Бабата разбра, че един човек, който се храни от надеждите на хората, има предостатъчно време да се пазари.

— Ти колко имаш? — попита го тя.

Пощаджията слезе от магарето, извади от джоба си няколко смачкани банкноти и ги показа на бабата. Тя с хищна ръка ги грабна всичките заедно, като топка.

— Правя ти отстъпка — рече му тя, — но при едно условие: да разгласим навсякъде.

— Чак до другия край на света — обеща пощаджията. — За това ме бива.

Ерендира не беше успяла и да мигне. Свали изкуствените си клепки и се дръпна на една страна върху рогозката, за да направи място на случайния си жених. Щом той влезе в палатката, бабата енергично дръпна подвижната завеска и затвори входа.

Тази сделка беше полезна. Привлечени от рекламата на пощаджията, надойдоха мъже от много далече, за да се запознаят с Ерендира. След мъжете се появиха масички с лотарии, сергии с разни неща за ядене и най-накрая пристигна един фотограф на колело. Той инсталира срещу лагера един фотоапарат на триножник с траурночерен ръкав, а отзад опъна платнище с нарисувано езеро и куци лебеди, за фон.

Седнала на своя трон, бабата си вееше с ветрилото и сякаш нейният собствен панаир никак не я засягаше. Единственото, което я интересуваше, беше да има порядък на опашката от клиенти, дето чакаха да им дойде редът, и да й плащат точно, преди да влязат при Ерендира. Отначало беше много строга, стигна дори дотам, че отпрати един добър клиент, защото не му стигали пет песо. Но с течение на времето започна да възприема поуките на живота и накрая се съгласяваше да й доплащат с медальони на светци, със семейни реликви, венчални пръстени и с всичко, което, захапеш ли го със зъби, може да докаже, че е чисто злато, макар и да не блести.

В края на техния дълъг престой в това първо селище бабата имаше вече достатъчно пари, за да купи магаре. И пое навътре в пустинята да търси други места, по-подходящи за събиране на дълга. Пътуваше седнала върху някакво подобие на носилка, прикрепена върху гърба на магарето, и се пазеше от неподвижното слънце с един разнебитен чадър, който Ерендира държеше над главата й. Зад тях вървяха четирима индианци-носачи, нарамили съставните части на лагера: рогозките за спане, поправения трон, гипсовия ангел и сандъка с останките на двамата Амадисовци, Фотографът следваше кервана на велосипеда си, но без да го настига, сякаш нямаше нищо общо с него.

Бяха минали шест месеца от пожара и бабата имаше вече ясна представа какви приходи носи тяхното предприятие.

— Ако нещата продължават все тъй — каза тя на Ерендира, — ще ми изплатиш дълга си за осем години, седем месеца и единайсет дни.

И пак започна да проверява на ум сметките — със затворени очи, прехвърляйки между пръстите си някакви зърна, който вадеше от един вътрешен джоб, скривалище и на парите. Накрая допълни:

— Разбира се, ако не смятаме надниците и храната на индианците и някои други, по-дребни разходи.

Ерендира вървеше в крак с магарето, задушавана от горещината и прахта, и никак не оспори сметката на баба си, но едва се сдържа да не заплаче.

— Сякаш имам в костите си разтрошено стъкло — рече тя.

— Ти се опитай да заспиш.

— Добре, бабо.

Затвори очи, пое дълбоко глътка парещ въздух и продължи да върви, заспала.

Сред облаците прах на хоризонта се появи една камионетка, натоварена с птичи клетки, разгони по пътя си козлите и писукането на птиците в нея обля като струя прохладна вода неделната сънливост на Сан Мигел дел Десиерто. На кормилото седеше плещест холандец-чифликчия с насечено от ветрищата лице и мустаци с цвета на катерица, наследени от някой прадядо. На другата седалка пътуваше синът му Одисей — златокос юноша с морскосини самотни очи и с външност на преоблечен ангел. Вниманието на холандеца беше привлечено от някаква походна палатка, пред която чакаха ред всичките войници от местния гарнизон. Насядали бяха по земята и пиеха от една и съща бутилка, като си я подаваха от уста на уста, а на главите им стърчаха клони от бадемови дървета — като че ли се намираха в засада и щяха да се хвърлят в бой.

— Какво ли продават там, дявол да го вземе?

— Една жена продават — отвърна му съвсем непринудено синът. — Ерендира се казва.

— Ти откъде знаеш?

— Всички в пустинята знаят — отвърна Одисей.

Холандецът отиде в хотелчето на селището. Одисей се позабави в камионетката, със сръчни пръсти отвори една чанта за книжа, която баща му беше оставил на седалката, извади пачка банкноти, пъхна няколко в джобовете си и остави пак всичко, както си беше. Същата нощ, докато баща му спеше, той излезе през прозореца на странноприемницата и отиде да се нареди на опашката пред палатката на Ерендира.

Там веселбата беше в разгара си. Пияните новобранци танцуваха един с друг, за да не отиде зян безплатната музика, а фотографът правеше нощни снимки с помощта на листове магнезий. Докато следеше как върви търговията, бабата броеше банкноти в скута си, разпределяше ги на равни купчинки и ги нареждаше в една кошница. По това време нямаше повече от дванайсет войници, но опашката от следобеда се беше удължила от цивилни клиенти. Одисей беше последният.

Дошъл беше редът на един войник с мрачно лице. Бабата не само че му прегради пътя, но и не пожела да се докосне до парите му.

— Не, синко — рече му, ти няма да влезеш дори и за всичкото злато на света. Зъл дух носиш.

Войникът не беше от този край и се изненада.

— Какво значи това?

— Че носиш зъл дух и го предаваш на другите — рече бабата. — Стига му на човек да те погледне в лицето.

Отстрани го с ръка, но без да го докосва, и даде път на следващия войник.

— Влизай ти, драгуне — рече му весело. — И не се бави, че родината има нужда от тебе.

Войникът влезе, но веднага се върна, защото Ерендира искала да говори с баба си. Тя закачи на ръката си кошницата с парите и влезе в палатката. Вътре беше тясно, но чисто и подредено. На един брезентов креват в дъното лежеше Ерендира и трепереше цялата, без да може да се овладее. Беше измъчена и вмирисана на войнишка пот.

— Умирам, бабо! — изхълца тя.

Бабата пипна челото й и като се увери, че няма температура, опита се да я утеши.

— Най-много десетина войници да са останали — рече тя.

Ерендира избухна в плач и зави като уплашено животно. Тогава бабата разбра, че е прехвърлила границата на ужаса, и започна да я гали по главата, да я утешава.

— Слаба си, там е цялата работа — рече й тя. — Хайде недей плака повече; изкъпи се със салвия, да се съвземеш.

Когато Ерендира започна да се успокоява, излезе навън и върна парите на войника, който чакаше.

— Свърши за днес — рече му. — Ела пак утре и пръв ще те пусна. — После викна на другите от опашката: — Край, момчета. До утре в девет.

Редицата се разсипа, войници и цивилни нададоха викове на негодувание. Бабата ги пресрещна шеговито, но съвсем не на шега размахваше опустошителната си тояга.

— Нахалници! Мръсници! — крещеше им. — Вие да не си мислите, че това момиче е от желязо! Бих искала да ви видя аз на нейното място! Развратници! Отрепки!

Мъжете й отвръщаха с по-тлъсти ругатни, но накрая тя успя да потуши бунта и стоя на пост с тоягата, докато не раздигнаха масите със закуски, докато не разглобиха лотариите. Тъкмо се канеше да влезе в палатката, когато съзря Одисей — цял-целеничък, сам на празното и тъмно място, където допреди малко беше редицата от мъже. Особена светлина струеше от него и сякаш само заради лъчистата си хубост той беше видим в тъмнината.

— Ами ти? — рече му бабата. — Къде си оставил крилете си?

— Аз нямам, но моят дядо наистина е имал — отвърна Одисей с присъщата си непринуденост. — Само че никой не вярва.

Бабата пак го заразглежда като омагьосана.

— Аз пък вярвам — каза му тя. — Сложи си ги и ела утре с тях.

Влезе в палатката и остави Одисей да грее на мястото си.

На Ерендира й поолекна след банята. Беше си облякла късичък комбинезон с бродерии и си бършеше косата, преди да легне, но все още с усилие потискаше сълзите си. Бабата спеше.

Иззад кревата на Ерендира съвсем бавно се подаде главата на Одисей. Тя видя неспокойните бистри очи, но преди да каже нещо, разтърка лице с пешкира, за да се увери, че не й се привижда. Когато Одисей примигна за първи път, Ерендира го попита съвсем тихо:

— Ти кой си?

Одисей се показа до раменете.

— Казвам се Одисей — отговори й. После и показа откраднатите банкноти и добави: — Имам пари.

Ерендира се подпря с ръце на кревата, доближи лицето си до лицето на Одисей и двамата продължиха тъй да си приказват, също като деца в първоначално училище.

— Трябва да се наредиш на опашка.

— Цялата вечер чаках.

— А сега ще трябва да почакаш до утре — каза Ерендира. — Чувствувам се като пребита в кръста.

В този миг бабата започна да говори насън:

— Двайсет години ще станат, откак валя за после ден път. Такава страшна буря се изви, че дъждът се размеси с морска вода и къщата осъмна пълна с риби и охлюви и дядо ти Амадис, мир на праха му, видя една лъчиста риба да плува във въздуха.

Одисей пак се скри зад кревата. Ерендира се засмя развеселена.

— Бъди спокоен — каза му тя. — Винаги се държи като ненормална, като заспи, но дори и земетресение не може да я събуди.

Одисей отново се показа. Ерендира го погледна с дяволита и дори малко ласкава усмивка и махна от рогозката мръсния чаршаф.

— Ела — рече му, — помогни ми да сменя чаршафа.

Тогава Одисей излезе иззад кревата и хвана чаршафа за единия край. Той беше много по-голям от рогозката, затова трябваше да го нагъват. След всяко сгъване Одисей все повече се приближаваше до Ерендира.

— Мислех, че ще подлудея, ако не те видя — каза той изведнъж. — Всички разправят, че си много хубава, я това е истина.

— Само че скоро ще умра — каза Ерендира.

— Мама казва, че който умре в пустинята, не отива на небето, а в морето — каза Одисей.

Ерендира остави настрана мръсния чаршаф и покри рогозката с друг — чист и изгладен.

— Аз не съм виждала морето — каза тя.

— Също като пустинята е, само че с вода — рече Одисей.

— Тогава значи не може да се ходи по него.

— Баща ми знае един човек, който можел, но това е било много отдавна.

Ерендира беше възхитена, но й се спеше.

— Ако дойдеш утре по-рано, ще бъдеш пръв — рече му тя.

— На разсъмване заминаваме с татко — каза Одисей.

— И няма ли да минете пак оттука?

— Кой знае кога ще е — рече Одисей. — Сега минахме случайно, защото се загубихме на път към границата.

Ерендира погледна замислено спящата баба.

— Добре, дай ми парите — реши тя.

Одисей й ги даде. Ерендира легна на кревата, но той не мръдна от мястото си, обзет от колебание: в решителния миг храбростта му беше намаляла. Ерендира го хвана за ръката, да го подкани да побърза, и едва тогава усети неговото терзание. Този страх й беше познат.

— За първи път ли ти е? — попита го тя.

Одисей не отговори, но се усмихна отчаяно. Ерендира веднага стана друга.

— Дишай бавно — каза му. — Винаги е тъй в началото, а после дори не усещаш.

Сложи го да легне до себе си и докато го събличаше, успокояваше го с майчини думи и ласки.

— Как се казваш?

— Одисей.

— Това е някакво чуждо име — каза Ерендира.

— Не, това е име на мореплавател.

Ерендира оголи гърдите му, целуна го няколко пъти леко, помириса го.

— Изглеждаш целият като златен, — рече тя, — но миришеш на цветя.

— На портокали навярно — каза Одисей. Вече поуспокоен, той се усмихна съучастнически: — Натоварили сме много птички, за да заблудим полицията, а всъщност караме за границата контрабанда портокали.

— Портокалите не са контрабанда — възрази Ерендира.

— Нашите са контрабанда — каза Одисей. — Всеки един струва по петдесет хиляди песо.

Ерендира се засмя за първи път от много време:

— Най-много ми харесва, че с такава сериозност измисляш разни глупости.

Беше станала искрена и бъбрива, сякаш невинността на Одисей бе променила не само настроението й, но и същността й. На такова малко разстояние от съдбата, бабата продължаваше да говори насън:

— По онова време те донесоха в къщи. В началото на март беше. Приличаше на гущер, завит в памук. Амадис, баща ти, млад и хубав, беше толкова щастлив онзи следобед, че изпрати да докарат около двайсет каруци, натоварени с цветя. Викаше и хвърляше цветя по улицата, докато цялото село се позлати от цветя като морето.

Бълнува няколко часа на висок глас и с упорита страст. Но Одисей не я чуваше, защото Ерендира го любеше искрено и силно. Докато бабата все бълнуваше, тя пак го люби — за половината цена. И продължи да го люби до сутринта, без пари.

Група мисионери с вдигнати нагоре кръстове стояха рамо до рамо сред пустинята. Силен вятър — също като вятъра на нещастието — шибаше кълчищните им раса и буйните им бради и те едва успяваха да се държат на краката си. Зад гърба им беше сградата на мисията — колониална грамада с мъничка камбанария над неравните варосани стени.

Най-младият мисионер, който командуваше групата, посочи с пръст една естествена пукнатина в лъскавата като стъкло глинеста почва.

— Да не сте престъпили тази черта! — извика той.

Четиримата носачи — индианци, които носеха бабата в една дъсчена носилка, спряха, щом чуха този вик. Макар че седеше неудобно в носилката и беше като затъняла от потта и прахта на пустинята, бабата пазеше гордия си вид. Ерендира вървеше пеша. Зад носилката се точеше върволица от индианци-носачи, а най-отзад ги следваше фотографът на своя велосипед.

— Пустинята не е на никого — каза бабата.

— На бога е — каза мисионерът, — а вие с вашата гнусна търговия погазвате неговите свещени закони.

Тогава бабата долови в думите на мисионера изговора и стила на стара Испания и реши да не влиза в открита схватка, за да не си строши главата в неговата непримиримост. Затуй остави своята напереност.

— Аз не разбирам тайните ти намеци, синко.

Мисионерът посочи Ерендира:

— Това същество е непълнолетно.

— Да, но е моя внучка.

— Толкова по-зле — отвърна мисионерът. — Поверете я на нас, с добро я оставете, или ще трябва да прибегнем до други средства.

Бабата не очакваше, че ще стигнат чак дотам.

— Хубаво де, хубаво — отстъпи тя уплашена. — Само че рано или късно аз ще мина през тази черта, ще видиш.

Три дни след срещата с мисионерите бабата и Ерендира спяха в едно село близо до манастира, когато няколко тайнствени и безмълвни тела, пълзящи като войници пред атака, се вмъкнаха в палатката им. Това бяха шест послушнички-индианки, силни и млади, с ленени раса, които сякаш фосфоресцираха под внезапните лунни проблясъци. Без да вдигат ни най-малък шум, те завиха Ерендира в една мрежа срещу комари, вдигнаха я, без да я събудят, и я понесоха като риба, голяма и крехка риба, уловена в мрежа от лунна светлина.

Бабата опита всички възможни средства, за да освободи своята внучка от попечителството на мисионерите. Едва когато разбра, че всичките са негодни — От най-законните до най-нечестните, — тогава се обърна към гражданската власт, която се упражняваше от военен. Намери го в двора на къщата му. Гол до кръста, той стреляше с пушка в един облак, тъмен и самотен сред пламтящото небе. Мъчеше се да го пробие, че да завали дъжд. Изстрелите му бяха ожесточени и безплодни, но той спря да чуе какво иска бабата.

— Аз не мога нищо да направя — обясни й той, след като я изслуша. — По силата на Конкордата, отците имат право да я задържат, докато стане пълнолетна. Или докато се омъжи.

— Е тогава за какво сте кмет? — попита бабата.

— За да карам облаците да пускат дъжд — рече кметът.

После, като видя, че облакът е отплувал далеч и не може да го стигне, той прекъсна своите служебни задължения и се зае изцяло с бабата.

— На вас ви трябва един човек с голяма тежест, който да отговаря за вас — рече й той. — Който да гарантира за вашето благочестие и нравственост със специално писмо и подпис. Не познавате ли сенатора Онесимо Санчес?

Седнала под голото слънце на един стол, прекалено тесен за нейните неземни кълки, бабата отвърна с тържествен гняв:

— Аз съм една бедна жена, съвсем сама сред огромната пустиня.

Изкривил от жега дясното си око, кметът я изгледа със съжаление.

— Тогава не си губете повече времето, сеньора — каза й той. — Отишла е по дяволите.

Само че тя не беше отишла по дяволите. Бабата опъна палатката си пред манастира на мисията и седна да обмисля положението — също като самотен войн, обсадил укрепен град. Амбулантният фотограф, който я познаваше много добре, натовари своите партакеши на багажника на велосипеда и се приготви да поеме сам по широкия свят, когато я видя на слънчевия пек, с вторачени в манастира очи.

— Ще видим кой пръв ще се умори — каза бабата, — те или аз.

— Те са тук от триста години и още деянят — рече фотографът. — Аз си отивам.

Едва тогава бабата видя натоварения велосипед.

— Ти накъде си се запътил?

— Накъдето ме отвее вятърът — каза фотографът и тръгна. — Светът е широк.

Бабата въздъхна.

— Не е чак толкова широк, колкото си мислиш ти, неблагодарнико.

Но въпреки яда си, не обърна глава към него, за да не откъсне очи от манастира. Не ги откъсна в продължение на много дни — нажежени като пещ дни, — на много нощи със залутани ветрища. Не ги откъсна и през времето за медитация, когато никой не излизаше от манастира. Индианците построиха до палатката навес от палми и под него закачиха своите хамаци, а бабата до много късно не лягаше да спи, клатеше глава на трона и с непобедимата решителност на лежащ бивол преживяше суровите зърна от джоба си.

Една нощ съвсем близко край нея минаха бавно в редица един зад друг няколко покрити камиона. Единствени светлини им бяха гирлянди от цветни фарове, които им придаваха вид на призрачни олтари. Бабата ги позна веднага, защото бяха също като камионите на двамата Амадисовци. Последният камион от конвоя изостана, спря и един мъж слезе от кабината да оправи нещо на каросерията. Сякаш беше копие на двамата Амадисовци — фуражка с обърната нагоре козирка, високи ботуши, два патрондаша, кръстосани на гърдите, пушка и два пистолета. Бабата не можа да устои на изкушението и извика мъжа.

— Не ме ли познаваш коя съм? — попита го тя.

Човекът безмилостно я освети с фенерчето си и разгледа изсушеното от безсъние лице, угасналите от умора очи, повехналите коси на тази жена, която дори на нейната възраст, в нейното тежко положение и при такава рязка светлина право в лицето, можеше да каже, че е била най-голямата хубавица на света. След като я гледа достатъчно, за да се увери, че никога не я е виждал, той изгаси фенерчето.

— Единственото, което мога да кажа с пълна сигурност — рече той, — е, че не сте от богородиците.

— Напротив! — каза бабата със сладък глас. — Аз съм Дамата.

— Каква Дама?

— На Амадис Велики.

— Вие май не сте с всичкия си — каза той, напрегнат. — Какво искате от мене?

— Да ми помогнете да спася своята внучка, внучката на Амадис Велики, дъщеря на нашия Амадис, която е затворена в този манастир.

Човекът надделя страха си.

— Сбъркали сте адреса — рече той. — Ако мислите, че ние можем да се месим в божите работи, тогава значи не сте тази, за която се представяте, и си нямате понятие от контрабанда.

Тази нощ бабата спа още по-малко от предишните нощи. Преживя зърна и мисли, завита в едно вълнено одеяло. А нощните часове объркваха нейното подсъзнание на потиснатите сънища направиха да излязат, макар че беше будна, и тя трябваше да притиска сърцето си с ръка, за да не я задуши споменът за крайморската къща с големи червени цветя, където бе познала щастието. Будува тъй, докато не удари камбаната на манастира и не светнаха първите прозорци и пустинята не се напои с мириса на топла нафора. Едва тогава се предаде на умората, измамена от илюзията, че Ерендира е станала вече и търси начин да избяга, за да се върне при нея.

А Ерендира, напротив, откак я бяха завели в манастира, не беше загубила нито една нощ в безсъние. С градинарски ножици я остригаха и главата й заприлича на четка. Облякоха й расо от грубо платно, като за новачките, дадоха й кофа вода с гасена вар и метла да варосва стъпалата на стълбищата веднага щом някой минеше по тях. Това беше зверски труд, защото мисионери с кални обуща и послушнички непрекъснато се качваха и слизаха, но след убийствената каторга на кревата той беше празник за Ерендира. Освен това, не само тя единствена капваше от умора до вечерта. Този манастир се беше посветил на борба не с дявола, а с пустинята и затова Ерендира виждаше как послушничките-индианки с бой усмиряват кравите, за да могат да ги издоят в краварника, как подскачат по цял ден върху дъските, за да изстискат сиренето, как помагат на козите при трудно раждане. Виждаше ги как се потят като стари хамали, за да извадят вода от кладенеца и с неимоверни усилия да полеят зеленчуковата градина — плод от дръзкия труд на други послушнички, които с мотики бяха разкопали каменливата земя на пустинята, за да посеят зеленчуци в нея. Видя земния ад на пещите за хляб и на стаите за гладене. Видя веднъж как една монахиня подгони из двора едно прасе, подхлъзна се, както беше хванала за ушите подивялото животно, и падна в локва кал, но не го пусна. Две послушнички с кожени престилки й помогнаха да го усмири и една от тях го закла с касапски нож и целите бяха опръскани с кръв и кал. Виждаше в построеното по-настрана отделение на болницата туберкулозни монахини по нощници като савани. Докато чакаха последната заповед на бога, те бродираха сватбени покривала по терасите. А в това време мъжете проповядваха из пустинята. Ерендира живееше в своя полумрак и откриваше нови форми на красота и ужас, които никога не си беше представяла в тесния свят на кревата, но откакто я доведоха в манастира, нито най-грубите, нито най-сладкодумните послушнички бяха успели да изтръгнат от нея дори една-единствена дума. Една сутрин, докато гасеше вар в кофата, тя дочу особена музика — като бистра светлина, по-бистра от светлината на пустинята. Очарована от чудото, тя надникна в една огромна празна зала с голи стени и големи прозорци, през които на пориви нахлуваше и се утаяваше ослепително светлият юнски ден, а в средата една красива монахиня, която тя не беше виждала, свиреше на клавицимбал великденска оратория. Ерендира се заслуша със замряло сърце и докато не удари камбаната за обед, не мигна и не мръдна. След като се наобядваха, пак белосва стълбите с метлата. Изчака послушничките да престанат да сноват нагоре-надолу и като остана сама, спокойна, че никой не може да я чуе, за първи път, откак бе влязла в манастира, проговори.

— Щастлива съм! — изрече тя.

Угаснаха надеждите на бабата, че Ерендира ще избяга, за да се върне при нея, но тя продължаваше своята гранитна обсада, без да вземе каквото и да е решение чак до Петдесетница. По онова време мисионерите претърсваха пустинята — ловяха бременни жени в незаконно съжителство, за да ги омъжат. Качени на едно раздрънкано камионче, с четирима добре въоръжени войници и сандък с евтини дрънкулки, те стигаха и до най-забутаните селца. Най-трудното в този лов на индианци беше да се убедят жените, които се отбраняваха срещу тази божия благодат с правдивия довод, че мъжете карат законните си жени да работят повече, отколкото незаконните, докато самите те си спят, разперили крака в хамаците. Налагаше се да ги привличат с измама, да разтопяват волята божия в сладкия сироп на техния роден език, за да им се стори не чак толкова горчива, но и най-хитрите склоняваха накрая пред лъскавите обеци. С мъжете, напротив, никак не си поплюваха. Щом получеха съгласието на жените, изритаха ги от хамаците и вързани ги натоварваха отзад в камиона и ги откарваха да ги оженят насила.

Няколко дни наред бабата виждаше натовареното с бременни индианки камионче на път за манастира и не се досещаше какви възможности крие това за нея. Сети се чак в неделя на Петдесетница, когато чу камбаните да бият празнично, видя окъсаното и весело множество, тръгнало за празника, и сред него — бременни жени със сватбени воали и венци, хванали под ръка случайните си съпрузи, за да ги направят законни в общата венчавка.

Между последните в шествието мина едно момче с невинно сърце, с права черна индианска коса, остригана до голо, и облечено в парцали, с великденска свещ е панделка в ръката. Бабата го повика.

— Кажи ми едно нещо, синко — попита го тя с най-мазния си глас: — Защо си се хванал ти на това хоро?

Момчето се чувствуваше неловко със свещта, пък и трудно му беше да си затвори устата — заради щръкналите като на магаре зъби.

— Ами защото отците ще ми дадат първо причастие — рече то.

— Колко ти платиха?

— Пет песо.

Бабата извади от вътрешния си джоб пачка банкноти и момчето се ококори, като ги видя.

— Аз пък ще ти дам двайсет — рече бабата. — Само че не за да приемеш първо причастие, а за да се ожениш.

— Ами за кого?

— За моята внучка.

И тъй, Ерендира се омъжи в двора на манастира — под платненото си расо на новачка, с дантелена пелеринка, подарък от послушничките, и без да знае поне как се казва съпругът, който й беше купила баба й. С плаха надежда изтърпя болките в коленете, притиснати в селитрената земя, изтърпя вонята на пърчотина от двестате бременни булки, изслуша от край до край, като наказание, посланието на свети Павел, изгърмяно на латински език под неподвижното палещо слънце. С плаха надежда — защото мисионерите не намериха начин да се противопоставят на тази непредвидена сватба-капан, но й обещаха да направят последен опит да я оставят в манастира. Въпреки това, след като свърши церемонията, в присъствие на игумена, на кмета-военен — същия, дето стреляше в облаците, — на новоизлюпения си съпруг и на невъзмутимата си баба, Ерендира отново се поддаде на магията, която я владееше от самото й рождение, и когато я попитаха каква е нейната последна, свободна и истинска воля, тя дори не се поколеба.

— Искам да си отида — каза тя и добави, посочвайки съпруга си: — Само че не с него, а с баба си.

Одисей целия следобед се мъчи да открадне един портокал от градината на баща си, но той не го изпусна от очи, докато подкастряха болните дървета, а майка му го следеше от къщи. Затова се отказа от намерението си, поне за този ден, и съвсем неохотно остана да помага на баща си, докато не подкастриха и последните портокалови дървета.

Просторната градина беше мълчалива и потайна, а дървената къща с ламаринен покрив и с мрежи от медени жици на прозорците имаше голяма тераса, издигната на стълбове, с примитивни растения с могъщи цветове. Майката на Одисей лежеше на терасата в един виенски люлеещ се стол, с опушени листа на слепоочията за облекчаване на главоболието, и нейните очи на чиста индианка следяха движенията на сина като секира от невидими лъчи дори в най-скритите места на портокаловата градина. Беше голяма хубавица, много по-млада от съпруга си, и не само продължаваше да ходи облечена в носията на своето племе, но познаваше и най-древните тайни на своите деди.

Когато Одисей се върна в къщата със сечивата за подкастряне, майка му го помоли да й подаде от една масичка наблизо лекарството за четири часа. Щом той докосна чашата и шишенцето, те мигом измениха цвета си. После пипна просто така, от чиста палавщина, една кристална кана, която стоеше на масата заедно с други чаши, и каната посиня. Майка му го наблюдаваше, докато пиеше лекарството си, и когато се увери, че това не е някакво бълнуване от силното главоболие, попита го на езика гуахира:

— Откога е това?

— Откак се върнахме от пустинята — каза Одисей, също на гуахира. — Само със стъклените предмети става.

За да й покаже, той докосна една след друга чашите на масата и всичките се оцветиха в различни цветове.

— Тези работи стават само от любов — каза майката. — Коя е?

Одисей не отговори. Баща му, който не знаеше езика гуахира, мина в това време през терасата с клонче портокали.

— За какво говорите? — попита той Одисей на холандски.

— За нищо особено — отвърна Одисей.

Майката на Одисей не знаеше холандски. Когато мъжът й влезе в къщата, тя попита сина си на гуахира:

— Какво ти каза?

— Нищо особено — каза Одисей.

Баща му влезе в къщата и той го загуби от очи, но отново го видя през един прозорец на кабинета му. Майката почака да остане насаме с Одисей и тогава настойчиво го попита:

— Кажи ми коя е.

— Никоя не е — каза Одисей.

Отговори й небрежно, защото следеше внимателно движенията на баща си в кабинета. Видя го, че слага портокалите върху касата, за да отключи. Но докато той следеше баща си, майка му следеше него.

— Ти отдавна не ядеш хляб — забеляза тя.

— Не го обичам.

Лицето на майката изведнъж необичайно се оживи.

— Това е лъжа — каза тя. — Ти не ядеш хляб, защото си болен от любов. Болните от любов не могат да ядат хляб. — Гласът и очите й от умолителни станаха заплашителни. — По-добре да ми кажеш коя е — каза тя, — иначе насила ще ти направя очистителни бани.

В кабинета си холандецът отвори касата, сложи вътре портокалите и пак затвори бронираната врата. Тогава Одисей се отдалечи от прозореца и раздразнено отговори на майка си:

— Казах ти вече, никоя не е. Ако не ми вярваш, попитай татко.

Холандецът излезе от кабинета, палейки своята лула на мореплавател, със скъсана Библия под мишницата. Жената го попита на испански:

— С кого сте се запознали в пустинята?

— С никого — отвърна мъжът й малко занесено. — Ако не ми вярваш, попитай Одисей.

Седна в дъното на терасата да изпуши лулата си и не мръдна, докато всичкият тютюн в нея не изгоря. После отвори наслуки Библията и почти два часа чете на глас оттук-оттам, на гладък и високопарен холандски език.

В полунощ Одисей още продължаваше да мисли и толкова напрегнати бяха мислите му, че не можеше да заспи. Въртя се в хамака още един час, мъчейки се да превъзмогне болката на спомените, докато накрая самата болка не му даде необходимата сила, за да се реши. Тогава обу каубойските си панталони и ботушите за езда, облече карираната си риза, скочи от прозореца и избяга с камионетката, натоварена с птици. Като минаваше през градината, откъсна трите узрели портокала, които не можа да открадне следобед.

Останалата част от нощта пътува през пустинята, а на разсъмване започна да разпитва по села и махали накъде е тръгнала Ерендира, но никой не можа да го упъти. Най-сетне му казаха, че се движела след предизборната свита на сенатора Онесимо Санчес, а той трябвало да бъде този ден в Нуева Кастиля. Не го намери там, а в следващото село, и Ерендира вече не вървеше с него, защото бабата успяла да го убеди да удостовери нравствеността й с едно писмо, написано и подписано собственоръчно от него, и тръгнала из пустинята да отваря с него по-здраво залостени врати.

На третия ден срещна онзи от националната поща и той му каза накъде да поеме.

— Тръгнаха към морето — рече той. — И бързай, че тази проклета старица има намерение да се прехвърли на остров Аруба.

След половин ден път в тази посока Одисей различи просторното и мръсно платнище, което бабата беше купила от един разорен цирк. Бродещият фотограф се беше върнал при нея, убеден, че светът наистина не е чак толкова голям, колкото си мислеше той, и беше опънал близо до палатката своите идилични платна. Група свирачи с медени тръби — привличаха клиентите на Ерендира с тъжен валс.

Одисей дочака своя ред, за да влезе, и първото, което привлече вниманието му, бяха редът и чистотата вътре в палатката. Креватът на бабата отново беше придобил великолепието от епохата на вицекралството, статуята на ангела беше на мястото си — до погребалния сандък на двамата Амадисовци, а освен това имаше и една вана от цинк с лъвски крачета. Ерендира лежеше на своето ново легло с балдахин, гола и спокойна, и в процедената през платнището на палатката светлина от нея сякаш струеше лъчиста детинска невинност. Тя спеше с отворени очи. Одисей застана до нея, с портокалите в ръка, и забеляза, че тя го гледа, но не го вижда. Тогава прокара длан пред очите й и я повика с името, което си беше измислил, като си мечтаеше за нея.

— Ариднере!

Ерендира се събуди. Като се усети гола пред Одисей, изписка глухо и се покри с чаршафа презглава.

— Не ме гледай — каза тя. — Ужасна съм.

— Цялата си оранжева като портокал — каза Одисей и поднесе плодовете към очите й, за да може тя да сравни. — Погледни!

Ерендира откри очите си и видя, че портокалите са също като нея по цвят.

— Сега не искам да оставаш — каза тя.

— Аз влязох само за да ти покажа нещо — каза Одисей. — Гледай внимателно.

Обели с нокти един портокал, разцепи го с две ръце и показа на Ерендира вътрешността му: в самото сърце на плода се беше впил истински диамант.

— Ето какви портокали караме ние на границата — каза той.

— Но това са живи портокали! — възкликна Ерендира.

— Разбира се — засмя се Одисей. — Баща ми ги сади. Ерендира не можеше да повярва. Отви лицето си, взе диаманта с два пръста и учудено го заразглежда.

— С три такива света ще обиколим — каза Одисей.

Ерендира му върна диаманта с израз на тъга. Одисей добави настойчиво:

— Освен това, имам камионетка! И ето какво още… Погледни! — той извади изпод ризата си един старовремски пистолет.

— Аз не мога да отида никъде, преди да са минали десет години — каза Ерендира.

— Ще отидеш! — каза Одисей. — Тази нощ, след като заспи белият кит, аз ще бъда хей там навън и ще крещя като кукумявка.

И той повтори толкова точно вика на кукумявката, че очите на Ерендира за първи път се усмихнаха.

— Тя ми е баба — възрази тя.

— Кукумявката ли?

— Китът.

Двамата се разсмяха на грешката, но Ерендира се върна към мисълта си.

— Никой не може да отиде никъде без разрешение на баба си.

— Ти не бива нищо да й казваш.

— Тя ще разбере, тъй или иначе. На нея всичко й се присънва.

— Когато започне да сънува, че си избягала, ние вече ще бъдем отвъд границата. Ще я прехвърлим като контрабандистите… — каза Одисей.

Въртейки пистолета сръчно като разбойник от филмите, той повтори с глас звука на изстрелите, за да види Ерендира колко е храбър и да я насърчи.

Тя не каза нито „да“, нито „не“, но очите й въздъхнаха. С една целувка, се сбогува с Одисей. Той развълнувано прошепна:

— Утре ще видим корабите!

Същата вечер малко след седем Ерендира вчесваше баба си, когато отново задуха вятърът на нейното нещастие. Вътре в палатката, на завет, бяха и носачите-индианци и диригентът на оркестъра — чакаха да им платят за седмицата. Бабата преброи банкнотите в един сандък до себе си и след като погледна в една тетрадка със сметките, даде пари на главния от индианците.

— Дръж — рече му тя, — двайсет песо за седмицата, без осем за храната, без три за водата, без петдесет сентаво за ризите остават осем и петдесет. Хубаво ги преброй.

Главният от индианците преброи парите и всичките се отдръпнаха назад с поклон.

— Благодарим ти, бяла жено.

После дойде ред на диригента. Бабата погледна в тетрадката със сметките и се обърна към фотографа, който се мъчеше да закърпи ръкава на апарата си с лепенки от гутаперча.

— Какво се разбрахме — попита го тя, — ще платиш ли една четвърт за музиката или няма да платиш?

Фотографът дори не вдигна глава, когато й отговори:

— Музиката не излиза на снимките.

— Но буди желание у хората да се снимат — възрази бабата.

— Напротив — рече фотографът, — припомня им за смъртта и после излизат на снимките със затворени очи.

Диригентът се намеси:

— Не ги кара музиката да си затварят очите — каза той, — ами светкавицата за снимане на тъмно.

— Музиката е — настоя фотографът.

Бабата сложи край на спора.

— Ти не се опъвай толкова рече тя на фотографа. — Я виж колко хубаво вървят работите на сенатора Онесимо Санчес. И то е само благодарение на музикантите, дето ги води със себе си. Не е справедливо туй бедно създание да носи върху себе си цялата тежест на разходите.

— Аз ще продължа пътя си сам — каза фотографът. — В края на краищата, аз съм човек на изкуството.

Бабата сви рамене и се зае с музиканта. Подаде му едно тесте банкноти — колкото показваше цифрата, на писана в тетрадката.

— Двеста петдесет и четири банкноти по петдесет сентаво всяка — рече му тя, — плюс трийсет и две за неделните и за панаирните дни, по шейсет сентаво всяка, стават сто петдесет и шест и двайсет.

Музикантът не пое парите.

— Сто седемдесет и две и четиридесет — възрази той. — Валсовете са по-скъпи.

— Че защо?

— Защото са по-тъжни — каза диригентът.

Бабата го накара да вземе парите.

— Тогава тази седмица ще ми изсвириш по две весели парчета за всеки валс, който ти дължа, и нека мир да има.

Музикантът не разбра логиката на бабата, но докато разгадаваше гатанката, съгласи се с нейната сметка. В този миг един ужасен порив на вятъра понечи да изтръгне палатката из корен и в тишината, която остави след себе си, навън се чу, ясен и зловещ, викът на кукумявката.

Ерендира не знаеше какво да направи, за да скрие смущението си. Затвори сандъка с парите и го прибра под кревата, но когато подаде ключа на баба си, тя по ръката й разбра колко е уплашена.

— Не се страхувай — каза й тя, — през ветровити нощи винаги има кукумявки.

Но въпреки това, като видя фотографа да излиза с апарата на рамо, не прояви същото убедено спокойствие.

— Ако искаш, остани до утре — предложи му. — Смъртта се разхожда навън тази нощ.

Фотографът също чу крясъка на кукумявката, но външно не трепна.

— Остани, синко — настоя бабата, — пък макар и заради обичта ми към тебе.

— Само че няма да платя за музиката — каза фотографът.

— А, не — рече бабата. — Такива да ги нямаме.

— Ето на, виждате ли! Вие никого не обичате.

Бабата побеля от яд.

— Махай се тогава, кучи сине!

Толкова оскърбена се почувствува, че докато Ерендира й помагаше да си легне, тя още продължаваше да го обсипва с ругатни.

— Кучи син! — мърмореше тя. — Какво ли разбира това копеле от чуждите сърца!

Ерендира не й обръщаше внимание, защото между поривите на вятъра кукумявката я викаше настойчиво и упорито и защото я терзаеха колебания. Бабата най-сетне легна — при същия ритуал, както в старата къща — и докато внучката й вееше с ветрилото, тя надделя яда си и пак занарежда своите ялови поръки:

— Трябва да станеш рано, да ми свариш тревите за банята, преди да са дошли хората.

— Добре, бабо.

— Ще ти остане време и да изпереш мръсните дрехи на индианците. Така ще имаме още за нещо да им удържим идната седмица.

— Добре, бабо.

— И бавно да спиш, да не се измориш, че утре е четвъртък, най-дългият ден в седмицата.

— Добре, бабо.

— И да сложиш храна на камилската птица.

— Добре, бабо — каза Ерендира.

Остави ветрилото в горния край на леглото и запали две църковни свещи пред сандъка на техните двама мъртъвци. Вече заспала, бабата й даде още едно, закъсняло нареждане:

— Да не забравиш да запалиш свещите на двамата Амадисовци.

— Добре, бабо.

Ерендира знаеше, че тя вече няма да се събуди, защото беше започнала да бълнува. Чу лая на вятъра край палатката, но и този път не позна, че това беше вятърът на нейното нещастие. Когато пак се разнесе крясъкът на кукумявката, тя излезе навън в нощта и нейният инстинкт за свобода най-сетне взе връх над притегателната сила на бабата.

Не беше направила и пет стъпки от палатката навън, когато видя фотографа. Той завързваше за багажника на велосипеда си своите партакеши. Съучастническата му усмивка я успокои.

— Аз нито съм чул, нито съм видял нещо — каза фотографът. — Нито пък ще платя за музиката.

И се сбогува с една обща благословия, годна за всички случаи. Тогава Ерендира хукна към пустинята, изпълнена веднъж завинаги с решителност, и се загуби във ветровития мрак, откъдето идваше гласът на кукумявката.

Този път бабата веднага се обърна към гражданската власт. Комендантът на местния участък скочи от хамака в шест часа сутринта, когато тя пъхна в очите му писмото на сенатора. Бащата на Одисей чакаше пред вратата.

— Е, как искате да го прочета, дявол го взел, когато не мога да чета! — викна й комендантът.

— Това е препоръчително писмо от сенатора Онесимо Санчес — обясни бабата.

Без да задава повече въпроси, комендантът грабна една пушка, закачена близо до хамака, и започна да крещи на своите подчинени, да им дава заповеди. След пет минути всички се качиха на една военна камионетка и полетяха към границата — при насрещен вятър, който заличаваше следите на двамата бегълци. На предната седалка, до шофьора, седеше комендантът. Отзад бяха холандецът и бабата, а на всяко стъпало имаше по един въоръжен войник.

Съвсем близо до селото спряха един керван от покрити с непромокаеми платнища камиони. Няколко мъже, които пътуваха скрити отзад в каросерията на последния, надигнаха платнището и се прицелиха в камионетката с картечници и бойни пушки. Комендантът попита шофьора на първия камион на какво разстояние са срещнали оттам една чифликчийска камионетка, натоварена с птици.

Преди да му отговори, шофьорът даде газ.

— Ние не сме доносчици — каза той възмутено, ние сме контрабандисти.

Когато съвсем близо до очите му преминаха опушените дула на картечниците, комендантът вдигна ръце и се засмя.

— Поне имайте срам и не кръстосвайте посред бял ден! — викна той след тях.

На последния камион отзад беше закачен лозунг: Мисля за тебе, Ерендира.

Колкото по на север отиваха, толкова по-сух ставаше вятърът, а с вятър слънцето приличаше още по-силно и вътре в затворената камионетка не можеше да се диша от жега и прах.

Бабата първа забеляза фотографа: въртеше педалите в същата посока, в която те летяха, само с една кърпа на главата, без никаква друга защита срещу слънчасване.

— Ето го! — посочи тя. — Този им е бил съучастник, кучият син!

Комендантът заповяда на един от войниците на стъпалата да се заеме с фотографа.

— Хвани го и ни чакай тук — рече му. — Ние ще е върнем.

Войникът скочи от стъпалото и викна два пъти на фотографа да спре. Поради насрещния вятър фотографът не го чу. Когато камионетката го задмина, бабата му направи някакъв неразбираем жест, но той го възприе като поздрав, усмихна се и й махна с ръка. Изстрела не чу. Преметна се във въздуха и падна мъртъв върху велосипеда си, с разтрошена от куршума глава, без да разбере откъде му е дошло.

Още преди пладне започнаха да се виждат перушините. Вятърът ги носеше и бяха перушини от млади птици, а холандецът ги позна, защото бяха от неговите птици, оскубани от вятъра. Шофьорът измени малко посоката, натисна докрай скоростите и след по-малко от половин час съзряха на хоризонта камионетката.

Когато Одисей видя в огледалото, че се приближава някаква военна кола, направи усилие да увеличи скоростта, но моторът беше слаб. Пътували бяха, без да мигнат, и бяха капнали от умора и от жажда Ерендира дремеше на рамото на Одисей. Събуди се уплашена. Видя камионетката, която вече ги настигаше, и с наивна решителност грабна пистолета.

— Не върши работа — каза Одисей. — От времето на Франсис Дрейк е.

Чукна го няколко пъти и го хвърли през прозореца. Военният патрул задмина раздрънканата камионетка, натоварена е оскубани от, вятъра птици, направи рязък завой и препречи пътя й.

Аз ги срещнах тъкмо по това време — времето на тяхното най-голямо благополучие, — но започнах да се ровя в подробностите на живота им много години по-късно, когато Рафаел Ескалона разказа в една песен ужасната развръзка на тази драма и ми се стори, че си заслужава да я разкажа. Аз продавах енциклопедии и медицински книги из провинция Риоача. Алваро Сепеда Самудио, който също обикаляше тези краища и продаваше машини за ледена бира, ме разведе със своята камионетка из селищата на пустинята с намерението да ми говори за не знам какво и двамата приказвахме за такива празни работи и изпихме толкова много бира, че, без да разберем кога и как прекосихме цялата пустиня и стигнахме до границата. Там беше палатката на амбулантната любов, окичена цялата с написани на платнища лозунги: „Ерендира е най-добрата“, „Върви и пак ела, Ерендира те чака“. „Няма живот без Ерендира“. Безкрайната извиваща се редица мъже от различни раси и съсловия приличаше на змия с прешлени-човеци, която дремеше по мегдани и площади, пъстроцветни пазарища и шумни панаири и се изхлузваше през улиците на онзи пълен с грохот град от пътуващи спекуланти. Всяка улица беше публична комарджийница, всеки дом — кръчма, всяка врата — убежище за бегълци. Безброй неразбираеми свирни и викове на продавачи се сливаха в един-единствен оглушителен тътен, който в убийствената жега звучеше панически.

Сред тълпата от скитници и хора без род и родина, се намираше и Блакаман Добрия. Покатерен на една маса, той подканяше да му дадат истинска отровна змия, за да изпробва на самия себе си някаква изнамерена от него противоотрова. Там беше и жената, дето се превърнала в паяк, защото не послушала родителите си. Срещу петдесет сентаво тя разрешаваше да я пипнат, за да видят, че няма измама, и отговаряше на всички въпроси, които пожелаеха да й зададат във връзка с нейното нещастие. Имаше и един пратеник от задгробния живот, дошъл да оповести, че скоро щял да се появи страхотният звезден прилеп, чието палещо сярно дихание щяло да преобърне наопаки всичко в природата и щяло да измъкне на повърхността тайните на морето.

Единствен тих залив беше кварталът на платената любов, докъдето достигаше само ехо от градския тътен. В опустелите зали за танци се прозяваха от скука дошли от четирите посоки на света жени. Дремеха седешком през следобедните часове, без някой да отиде да ги събуди за любов, и под вентилаторите с впити е голото небе перки все чакаха звездния прилеп. Изведнъж една от тях стана и излезе на един балкон с теменуги над улицата. Долу се точеше опашката от поклонници на Ерендира.

— Я ми кажете вие какво толкова има тази Ерендира, дето ние го нямаме? — викна им жената.

— Писмо от един сенатор — провикна се някой.

Привлечени от виковете и смеха, и други жени излязоха на балкона.

— Колко дни вече я гледаме тази опашка — рече една от тях. — Представи си само: по петдесет песо от всеки!

Онази, дето беше излязла първа, реши:

— Аз отивам да видя какво й е златно на тази мърша.

— И аз — рече друга. — Така ще е по-добре, отколкото да седя тук и да грея безплатно столовете.

По пътя се присъединиха други и когато стигнаха до палатката на Ерендира, представляваха вече голяма креслива компания. Влязоха, без да питат, изгониха с възглавници мъжа, когото свариха, вдигнаха кревата на Ерендира и като носилка го изнесоха на улицата.

— Това е беззаконие! — разкрещя се бабата. — Вероломна сган! Разбойнички! — А после се обърна към мъжете от опашката: — Ами вие, фустаджии, къде е мъжката ви чест, та позволявате да се подиграват тъй с едно нещастно и беззащитно момиче! Женчовци такива!

Продължи да крещи колкото й глас държи и да размахва тоягата си срещу всеки, който понечи да се приближи до нея, но гневът й оставаше нечут сред виковете и подигравките на тълпата.

Ерендира не можа да се спаси от тази разправа, защото й пречеше кучешката верига, с която я завързваше баба й за една пръчка на кревата след опита за бягство. Но никакво зло не й сториха. Разнесоха я в нейния подобен на олтар креват с балдахин по най-шумните улици, като алегорично шествие на окованата грешница, и накрая я оставиха на показ посред главния площад. Ерендира лежеше свита, скрила лицето си, но не плачеше. И тъй си остана, йод ужасното слънце на площада, хапейки от срам и гняв кучешката верижка на своята зла участ, докато някой милостиво не я покри с една риза.

Само този път ги видях, но по-късно научих, че останали в граничния град под закрилата на гражданската власт, докато сандъците на бабата започнали да се пукат и тогава поели към морето.

В туй царство на бедните никой не беше виждал толкова богатство на куп — цяло шествие от биволски коли, натоварени е жалки подобия на бившето великолепие, унищожено при пожара на къщата. И не само императорски бюстове и редки часовници, но и купено на старо пиано, и грамофон с ръчка за навиване и плочи с носталгични песни. Цяла върволица индианци товареха и разтоварваха, а група свирачи оповестяваха по селищата триумфалното им пристигане.

Бабата пътуваше на носилка, окичена е книжни гирлянди, под сянката на някаква църковна драперия, и все преживяше зърна от вътрешния си джоб. Монументалните й размери още повече се бяха разраснали, защото под блузата си носеше жилетка от корабно платно, в която напъхваше — като куршуми в джобчетата на патрондаш — кюлчета злато. Ерендира беше до нея — облечена с ярки дрехи, с обеци, с разни висулки, но все още с кучешката верига на глезена.

— Не можеш да се оплачеш — каза баба й на излизане от граничния град. — Имаш рокли като на царица, богато легло, собствен оркестър и четиринайсет индианци за слуги. Нали е прекрасно!

— Да, бабо.

— Когато вече няма да ме има край тебе — продължи баба й, — няма да зависиш от мъжете, защото ще си имаш собствен дом в някой важен град. Ще бъдеш свободна и щастлива.

Това беше нова и съвсем неочаквана нейна пред става за бъдещето. Затова пък вече не приказваше за първоначалния дълг, чиито подробности се замазваха, а сроковете му се удължаваха, колкото повече растяха разходите на предприятието. Въпреки това Ерендира не изпусна дори една въздишка, която би дала възможност да проличи какви са мислите й. Безропотно изтърпя креватните изтезания край селитрените блата, в скованите от тежка дрямка наколни селища, до лунните катери на талковите мини. А баба й все й предсказваше какво бъдеще я чакало, сякаш на карти го четеше. Веднъж привечер, след като излязоха от едно мрачно, дефиле, усетиха вятър, напоен с дъха на древни лаври, и чуха откъслечни фрази от ямайска реч, и почувствуваха силна жажда за живот и сякаш бучка заседна в гърлото им — бяха стигнали морето.

— Ето го! — каза бабата, вдъхвайки след половин живот изгнание прозрачния като стъкло въздух на Карибско море. — Не ти ли харесва?

— Харесва ми, бабо.

Там опънаха палатката. Бабата приказва цяла нощ, без да сънува, и понякога смесваше спомените си с предсказания за бъдещето. Спа до по-късно, отколкото обикновено, и се събуди успокоена от ромона на вълните. Но въпреки това, докато Ерендира я къпеше, отново започна да й предсказва бъдещето, и то тъй трескаво, сякаш бълнуваше наяве.

— Ще бъдеш важна господарка — говореше й. — Знатна дама ще бъдеш и твоите питомки ще благоговеят пред тебе, а най-висшите власти ще те уважават и все ще гледат да ти угодят. Капитаните на кораби ще ти изпращат картички от всички пристанища на света.

Ерендира не я слушаше. Топлата вода с мирис на риган шуртеше във ваната по една тръба, която се наливаше отвън. Ерендира гребеше вода с една кратунка, притаила дъх, и с една ръка поливаше баба си, с другата я сапунисваше.

— Доброто име на твоята къща ще се разнася от уста на уста от Антилите чак до владенията на Холандия — продължаваше баба й. — И ще бъде по-важна от президентския дворец, защото в нея ще се обсъждат правителствените въпроси и ще се решават съдбините на страната.

Изведнъж водата секна. Ерендира излезе от палатката да провери какво става и видя, че индианецът, натоварен да налива вода в тръбата, цепи дърва в кухнята.

— Свърши се водата — рече индианецът. — Трябва да се изстуди нова.

Ерендира отиде до печката, на която имаше още един голям котел със сварени благоуханни билки. Уви ръцете си с парцали и опита да я вдигне без помощта на индианеца.

— Ти върви — каза му тя. — Аз ще налея вода. Почака, докато индианецът излезе от кухнята. Тогава свали от огъня врящия котел, с голямо усилие го надигна до височината на тръбата и тъкмо щеше да излее смъртоносната вода в тръбата към ваната, бабата я извика от палатката:

— Ерендира!

Също като че ли беше я видяла. Уплашена от вика й, внучката в последния миг се отказа.

— Идвам, бабо. Водата изстудявам.

Нея нощ до късно мисли, обмисля — докато баба й си пееше насън, със златната жилетка на гърба. Ерендира я наблюдаваше от леглото си с вперени очи, които в мрака приличаха на котешки. После си легна, с ръце на гърдите и с отворени очи, като удавник, и с всичката сила на вътрешния си глас извика:

— Одисей!

Одисей се събуди изведнъж в къщата сред портокаловата градина. Толкова ясно беше чул гласа на Ерендира, че я затърси в мрака на стаята. След това поразмисли и сви в един вързоп дрехите си, обувките и излезе от стаята. Прекосил беше терасата, когато гласът на баща му го стресна:

— Къде отиваш?

Одисей го видя, залян в синкава светлинка от луната.

— По света — отговори му.

— Този път няма да ти попреча — каза холандецът, — но знай едно: че където и да отидеш, навсякъде ще те преследва клетвата на баща ти.

— Нека бъде тъй — каза Одисей.

Изненадан и дори малко горд от решителността на сина си, холандецът го проследи с поглед през окъпаната в лунна светлина портокалова градина и очите му малко по малко започнаха да се усмихват. Жена му стоеше зад него в своята поза на красива индианка. Холандецът проговори едва когато Одисей захлопна портата.

— Ще се върне — каза той, — ще се върне, очукан от живота. И дори по-рано, отколкото предполагаш.

— Много си наивен — въздъхна тя. — Никога няма да се върне.

Този път Одисей нямаше нужда да пита накъде е тръгнала Ерендира. Прекоси пустинята, скрит в случайни камиони, като крадеше, за да се нахрани и за да има къде да пренощува, а много пъти и просто заради удоволствието от риска, докато накрая намери палатката в едно друго крайморско селище, от което се виждаха стъклените сгради на пламнал в електрически светлини град и откъдето се разнасяха в нощта прощалните сирени на корабите, които вдигаха котва за остров Аруба. Ерендира спеше, прикована с верига към пръчката на кревата, и в същото положение на плуващ по течението удавник, в което го беше повикала. Одисей дълго я съзерцава, без да я събуди, но толкова настойчиво я гледаше, че Ерендира се събуди. Тогава се целунаха в тъмното, погалиха се, без да бързат, с неизречена нежност и скрито щастие, които повече от всякога приличаха на любов.

В другия край на палатката бабата с едно могъщо движение се обърна в кревата си насън и започна да бълнува:

— Това стана, когато пристигна гръцкият кораб. Цял екипаж от луди глави. Моряците правеха жените щастливи, но не им плащаха с пари, а със сюнгери, с живи сюнгери, които после се разхождаха из къщите, стенеха като болните в болницата и разплакваха депата, за да пият сълзите им.

Тя се надигна като изпод земята и седна в кревата.

— Точно тогава пристигна и той, господи! — извика бабата. — По-силен, по-едър и много по-мъжествен от Амадис.

Дотогава Одисей не беше обърнал внимание на бълнуването й, но когато я видя седнала в леглото, понечи да се скрие. Ерендира го успокои.

— Не се тревожи — каза му. — Като стигне до това място, винаги сяда в кревата, но не се събужда.

Одисей сложи глава на рамото й.

— Онази вечер аз пеех заедно с моряците и помислих, че е станало земетресение — продължи бабата. — Всички трябва да са помислили същото, защото се разбягаха с писъци, умирайки от смях, и само той остана под навеса от астромелии. Съвсем ясно си спомням, сякаш вчера е било, че тогава аз пеех онази песен, дето всички пеехме по онова време. Дори и папагалите по дворовете я пееха.

Без глас, без мелодия, както само в сънищата е възможно да се пее, тя изпя песента на своята горчива болка:

„Върни ми, господи, предишната невинност, за да изпитам любовта му отначало.“

Идва тогава Одисей прояви любопитство към спомените на бабата.

— Той стоеше пред мене — продължи тя — с папагал на рамото и с пушка за убиване на канибали, както е пристигнал Гуатарал в Гуайана, и аз почувствувах убийственото му дихание, когато се приближи до мене и ми каза: „Хиляда пъти съм обиколил света и съм видял всички жени от всички народности, зачева имам право да кажа, че ти си най-гордата и най-преданата, най-красивата на земята.“

Бабата легна пак и се разхълца във възглавницата си. Одисей и Ерендира дълго мълчаха, залюлени в мрака от могъщото дихание на спящата старица. Изведнъж Ерендира попита, без гласът й ни най-малко да трепне:

— Ти би ли се решил да я убиеш?

За Одисей този въпрос беше неочакван и той не намери какво да отговори.

— Кой знае — рече той. — А ги би ли се решила?

— Аз не мога — каза Ерендира, — защото ми е баба.

Тогава Одисей погледна още веднъж огромното спящо тяло, сякаш искаше да измери колко живот му е останал, и реши:

— Заради тебе съм готов на всичко.

Одисей купи четиристотин грака отрова за мишки, разбърка я с каймак и със сладко от ягоди и изсипа този смъртоносен крем в една торта, чиято истинска плънка предварително беше извадил. После я заля отгоре с по-гъст крем, размаза го с лъжица, за да не остане никаква следа от зловещото деяние, и довърши измамата с шейсет и две розови свещички.

Когато го видя да влиза в палатката с празничната торта, бабата се надигна от трона и размаха заплашително тоягата си.

— Безсрамник! — извика тя. — Как смееш да прекрачиш прага на този дом!

Одисей се скри зад своето ангелско лице.

— Идвам да ви помоля за прошка днес, на вашия рожден ден — каза той.

Обезоръжена от достоверната му лъжа, бабата накара да сложат масата като за сватбена вечеря. Сложи Одисей да седне от дясната й страна, докато Ерендира в това време сервираше, и след като изгаси свещите с едно опустошително духване, разряза тортата на равни парчета. Първо предложи на Одисей.

— Човек, който съумява да измили прошка, наполовина е заслужил рая небесен — каза му тя. — Слагам на тебе първото парче, то е парчето на щастието.

— Аз не обичам сладко — каза Одисей. — Яжте вие. Наздраве.

Бабата даде и на Ерендира едно парче торта. Тя го занесе, в кухнята и го хвърли в кофата за боклук.

Бабата сама изяде цялата останала част. Пъхаше си цели парчета в устата и ги гълташе, без да дъвче, мъркайки от удоволствие, и поглеждайки Одисей от предверието на своя рай. Когато нищо не остана и нейната чиния, изяде и парчето, от което Одисей се отказа. Дъвчейки последната хапка, тя събра с пръсти и сложи в устата си трохите от покривката.

Изяла беше арсеник колкото за изтребването на цяло поколение плъхове. Въпреки това свири на пиано и пя чак до полунощ, легна си щастлива и заспа дълбоко. Единственото необичайно нещо беше едно твърде похъркване в дишането й.

Ерендира и Одисей я наблюдаваха от другото легло и само чакаха да чуят последното й, предсмъртно хъркане. Но когато започна да бълнува, гласът й беше все тъй жив, както винаги.

— Подлуди ме, господи, подлуди ме! — извика тя. Затварях вратата на спалнята си с двойно мандало, за да не може да влезе, подпирах я с тоалетното шкафче, с масата и със столовете отгоре, но достатъчно беше само да почука леко с пръстена си и параваните се разместваха, столовете сами падаха от масата, масата и тоалетното шкафче сами се дръпваха от вратата, двете мандала сами излизаха от железните скоби.

Ерендира и Одисей се спогледаха с растящо учудване. Колкото по-дълбоко и драматично ставаше бълнуването й и по-съкровен гласът й, толкова по-силно недоумение ги обхващаше.

— Струваше ми се, че ще умра. Обляна в пот от страх, аз се молех вътре в себе си вратата да се отвори, без да се отваря; той да влезе, без да влиза, и да не си отиде никога, но и никога да не се върне, за да не става нужда да го убивам.

Часове наред тя преразказва своята драма е най-малките подробности, също като че ли отново я преживяваше насън. Малко преди разсъмване се обърна в кревата си с такова могъщо движение, че сякаш земни пластове се разместиха, и гласът й се разтрепери, защото наближаваше да се разплаче.

— Аз го предупредих, а той се разсмя — извика (я. — Още веднъж го предупредих и той пак се засмя, докато накрая облещи ужасени очи, извика „Ох, кралице! Ох, кралице!“ и гласът му излезе не през устата, а през дупката от ножа в гърлото му.

Уплашен от ужасното разкритие на бабата, Одисей се отскубна от ръката на Ерендира.

— Ах ти, стара убийца! — възкликна той.

Ерендира не му обърна внимание, защото навън започваше да се зазорява. Часовниците удариха пет часа.

— Върви си — каза му Ерендира. — Вече наближава да се събуди.

— По-жива е и от слон! — възкликна Одисей. — Не може да бъде!

Ерендира го прониза с убийствен поглед.

— Цялата работа е там, че тебе не те бива дори да убиеш някого — каза му тя.

Одисей остана толкова поразен от жестокия упрек, че избяга от палатката. Ерендира продължи да наблюдава спящата си баба — с тайна омраза и с яд от неуспеха, — а в това време навън все повече се развиделяваше и птиците постепенно се пробуждаха.

— Бог да те поживи, дъще.

Единствената забележима промяна беше объркването в дневния порядък. Макар че беше сряда, бабата, пожела да си облече празнична рокля. Реши Ерендира да не приема никакви клиенти до единадесет часа и я помоли да й лакира ноктите с яркочервен лак и да й направи епископска прическа.

— Никога не съм имала такова силно желание да се фотографирам — възкликна тя.

Ерендира започна да я вчесва, но като прокара през косите й гребена, между зъбите му остана цяло кълбо косми. Уплашена го показа на баба си. Тя го разгледа, опита с пръсти да си отскубне още един кичур и в ръката й остана сноп косми. Хвърли го на земята, пак опита и си отскубна още по-гъст кичур. Тогава започна с две ръце да си скубе косата. Умираше от смях и хвърляше нагоре вълмата с необяснимо ликуване, докато главата й остана гола като плешив кокосов орех.

Две седмици Ерендира нищо не знаеше за Одисей, докато най-сетне чу отвън зовящия крясък на кукумявката. Бабата свиреше на пиано и беше толкова погълната от своите спомени, че не обръщаше внимание на нищо край себе си. Главата й беше покрита с перука с блестящи пера.

Ерендира се затече към зова на кукумявката и едва тогава забеляза фитила, който излизаше от пианото, пропълзяваше между тревата и се загубваше в тъмното. Втурна се към мястото, където беше Одисей, скри се в храсталаците до него и двамата със свито сърце видяха как синьото пламъче запълзя по фитила, прекоси тъмното пространство и се мушна в палатката.

— Запуши си ушите — каза Одисей.

И двамата си запушиха ушите, но напразно, защото експлозия не последва. Палатката светна отвътре, лумна в сияен пламък, пръсна се тихо и изчезна във вихрушка дим от мокър барут. Когато Ерендира се реши да влезе, мислейки, че баба й е мъртва, свари я да гаси огъня с едно одеяло — перуката й опърлена, нощницата й на парцали, но тя самата по-жива от когато и да било.

Одисей се измъкна, прикрит от кресливата суматоха на индианците, които не знаеха какво да правят объркани от противоречивите заповеди на бабата. Когато успяха най-сетне да обуздаят, пламъците и да разсеят дима, пред очите им се откри гледка като след бедствие.

— Това е май работа на дявола — рече бабата. Пиано току-тъй не избухва.

Какви ли не предположения й минаха през ума, докато търсеше да установи причините на новото бедствие, но уклончивите отговори на Ерендира и невъзмутимото и държание я объркаха накрая. В поведението на внучката не видя нищо подозрително, а за съществуването на Одисей дори не са спомни. Лежа будна до зазоряване — все правеше, разни предположения едно след друго и изчисляваше загубите. Спа малко и лошо. На следващата сутрин, когато Ерендира й свали жилетката със златните кюлчета, откри на раменете й мехури от изгаряне, а на гърдите й живи рани.

— Затова се въртях насън — каза тя, докато Ерендира мажеше изгорените места с белтък. — А освен това сънувах странен сън. — Тя направи усилие да се съсредоточи, за да си спомни съня си, и той изплува в паметта й също такъв ясен, какъвто й се беше присънил. — Сънувах паун в бял хамак.

Ерендира се стресна, но веднага върна обикновения израз на лицето си.

— Това е добро предзнаменование излъга тя. — Пауните в сънищата са предвестници на дълъг живот.

— Чул те господ — рече бабата, — защото ние пак сме в същото положение, както в самото начало. Трябва отново да започваме.

Ерендира не трепна. Излезе от палатката с паницата от компресите и остави баба си обляна до кръста в белтъци и с череп, намазан с горчица. Тъкмо изливаше в паницата нови белтъци под навеса от палми, който служеше като кухня, и видя очите на Одисей иззад печката, както ги беше видяла първия път да се появяват иззад кревата. Не се изненада, само че с умора в гласа му каза:

— Единственото, което постигна, с, че дългът ми порасна още повече.

Очите на Одисей се разтревожиха. Той стоеше неподвижно и мълчаливо гледаше как Ерендира чупи яйцата с вид на дълбока съсредоточеност и пълно безразличие към него, сякаш той изобщо не съществуваше. След миг очите му се раздвижиха, огледаха всичко в кухнята — закачените тенджери, плитките лук, чиниите, касапския нож. Одисей се изправи, все тъй мълчалив, влезе под навеса и откачи ножа.

Ерендира дори не се обърна да го погледне, но когато Одисей излизаше от навеса, съвсем тихо му каза:

— Бъди внимателен, защото е получила вече предупреждение за смъртта. Сънувала тази нощ паун в бял хамак.

Бабата видя Одисей да влиза с ножа, направи върховно усилие да стане без помощта на тоягата си и разпери ръце.

— Ти си подлудял, момче! — извива тя.

— Одисей скочи върху нея и я наръга с ножа в голите гърди. Бабата изстена, нахвърли се върху му и започна да го души с могъщите си ръце като мечешки лапи.

— Копеле! — изръмжа тя. — Прекалено късно виждам, че лицето ти е лице на ангел-предател.

Не можа нищо повече да каже, защото Одисей спя да освободи ръката си с ножа и го заби втори път отстрани в ребрата й. Бабата глухо изстена и още по-силно стисна своя нападател. Одисей нанесе трети, безмилостен удар и струя кръв, изтласкана под силно налягане, опръска лицето му — мазна, блестяща и зелена кръв, също като мед от мента.

Ерендира беше застанала на входа с паницата в лъка и наблюдаваше баба си с престъпна невъзмутимост.

Огромна, монолитна, бабата се вкопчи — в тялото на Одисей, като ревеше от болка и от ярост. Целите й ръце, краката й и дори голият й череп бяха зелени от кръв. Могъщото й като духало дихание, нарушено от първите предсмъртни хъркания, изпълваше всичко наоколо. Одисей още веднъж успя да освободи въоръжената си, ръка, порна я в корема и силна струя кръв го обля в зелено до самите крака. Бабата направи опит да хване въздуха, който вече не й стигаше, за да може да живее, и се просна по очи. Одисей се освободи от изнемощелите й вече ръце и без да си даде нито миг почивка, нанесе, на огромното паднало тяло последен удар с ножа.

Тогава Ерендира остави паницата на една маса, наведе се над баба си и впери в нея очи, без да я докосва. А когато се убеди, че е мъртва, на лицето й изведнъж се изписа пълната зрелост на вече голям човек, която не й бяха дали нейните двадесет нещастни години. С бързи и точни движения тя прибра златната жилетка и излезе от палатката.

Одисей беше седнал до трупа, изтощен от борбата, и колкото повече се стараеше да избърше лицето си, толкова повече се омазваше в онази зелена и жива течност, която сякаш течеше от пръстите му. Едва когато видя, че Ерендира излиза с жилетката, той осъзна своето положение.

Повика я, започна да крещи след нея, но не получи никакъв отговор. Дотътри се до входа на палатката и видя, че Ерендира тича по брега на морето — не към града, а в обратна посока. Тогава направи едно последно усилие и хукна след нея, като я зовеше, отчаяно — с гласа не вече на любовник, а на син. Но ужасното изтощение от туй, че сам, без ничия помощ беше убил една жена, взе връх. Индианците на бабата го настигнаха проснат по очи върху пясъка на брега разплакан от страх и самота.

Ерендира не го чуваше. Тя тичаше срещу вятъра, по-бърза от сърна, и ничий глас от този свят не можеше да я спре. Тичешком, без да обърне глава, тя прекоси горещите изпарения на селитровите блата, кратерите на талковите мини, потъналите в дълбока дрямка наколни селища. Най-сетне свършиха тайните науки на морето и започна пустинята, но тя все продължаваше да тича, със златната жилетка в ръце, и все повече се отдалечаваше от силните ветрища и без крайните привечери. И не се чу, не се видя повече. Нито пък някой можа да открие дори най-малка следа от нейната зла участ.