Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)

Ехо от ерата на джаза

Ноември 1931

Твърде рано е да пишеш осветляващо за ерата на джаза, без да те заподозрат в преждевременна атеросклероза. Все още силни пристъпи на гадене разтърсват много хора, натъкнат ли се на някоя от характерните за онова време думи — думи, отстъпили по яркост оттогава пред ново изкования жаргон на подземния свят. Ерата на джаза е мъртва, както беше мъртво в 1902 година Жълтото деветдесетилетие74. А вашият автор вече поглежда назад към нея с носталгия. Тя го изстреля нагоре, превъзнесе го и го обсипа с толкова пари, колкото дори не бе сънувал, само защото бе казал на хората, че се чувства като тях, че трябва да се направи нещо с цялата нервна енергия, натрупана и неизразходвана във Войната.

Този десетгодишен период, който в неохотата си да умре от старомодна смърт в леглото зрелищно се хвърли от небостъргачите през октомври 1929 година, започна приблизително по времето на първомайските вълнения през 1919 година75. Когато полицията връхлетя върху демобилизираните провинциалистчета, зяпнали в устата ораторите на Мадисън Скуеър — мярка, която неминуемо отблъсна от съществуващата система по-интелигентната младеж. Ние съвсем бяхме забравили Декларацията на правата, докато Менкен76 не взе да я развява като знаме, но знаехме много добре, че потисничество като нашето се упражнява в малките, наежени от страх държавици на Южна Европа. Ако оядените бизнесмени имаха тъй силно влияние върху правителството, то тогава може би бяхме влезли във война заради заемите на Дж. П. Морган. Но ние бяхме уморени от Велики Каузи и затова събитието нямаше последици, само краткотраен изблик на нравствено възмущение, което Дос Пасос описа в романа си „Трима войници“. По това време започнахме да получаваме резенчета от националната торта и нашият идеализъм припламваше само когато вестниците раздухваха в мелодрама случаи като този с Хардинг77 и неговата банда от Охайо или със Сако и Ванцети. Събитията от 1919 година оставиха у нас по-скоро цинизъм, отколкото революционен дух, независимо от факта, че сега всеки тършува из сандъците си вкъщи и се чуди къде, по дяволите, е затрил червената шапка на свободата78 — „Знам, че имах някъде!“ — и мужишката си рубашка79. Ерата на джаза се отличаваше с това, че не хранеше ни най-малък интерес към политиката.

Беше ера на чудеса, беше ера на изкуство, беше ера на крайности, беше ера и на сатирата. Едно Самодоволно Чучело, което се усукваше, за да изнудва най-жизнеправдиво, седеше върху трона на Съединените щати; един елегантен млад мъж побърза да дойде при нас, за да ни представи трона на Англия80. Планета от момичета копнееха по младия англичанин; старият американец стенеше насън, очаквайки да бъде отровен от съпругата си по съвета на изчадието, което в ония дни вземаше окончателните решения за националната ни политика. Но настрани от тия работи най-после можехме да си живеем, както искаме. В Лондон заваляха американски поръчки за костюми и шивачите от Бонд Стрийт волю-неволю трябваше да пригодят кройките си към издължената талия на нашето телосложение и към вкуса ни към свободната дреха, а в Америка проникна нещо изтънчено — мъжката елегантност. В епохата на Ренесанса Франциск I гледал от Флоренция как да се издокара в краката. Англия от XVII век маймунски подражавала на френския двор, а преди петдесет години офицерите от прусашката гвардия купували цивилните си дрехи от Лондон. Облеклото на джентълмена — тъкмо то въплъщава „могъществото, което човек трябва да владее и което се предава от една раса на друга“.

Бяхме станали най-могъщата нация. Кой можеше да ни повелява вече кое е модно и кое забавно? Встрани от воюваща Европа, бяхме започнали да претърсваме неизследваните наши Юг и запад за непознати развлечения и нрави, а намерихме и други под носа ни.

Първото откритие на обществото доведе до сензационни последствия, далеч надхвърлящи значимостта му на техническа новост. Още в 1915 година младежите от малките градове, избавили се завинаги от своите шаперони, бяха изнамерили подвижното усамотение на автомобила, подарен на младия Бил за шестнайсетия му рожден ден, та да стане „самостоятелен“. Отначало дори при тая нова благоприятна свобода невинната прегръдка беше акт на безразсъдна смелост, но изживяното бързо се споделяше и древната възбрана скоро рухна. И вече в 1917 година във всеки брой на „Йейл Рекърд“ или на „Принстън Тайгър“ се загатваше за подобни сладки, необвързващи авантюри.

Но прегръщането в по-смелите си проявления си оставаше ограничено в класата на богаташите — сред останалите млади хора преобладаваха старите норми дори след края на войната, когато една целувка означаваше, че се очаква предложение, както понякога слисани установяваха младите офицери, попаднали в непознати градове. Едва в 1920 година булото невъзвратимо падна — ерата на джаза разцъфтя.

Солидните граждани на републиката едва успяха дъх да си поемат, когато най-необузданото от всички поколения — поколението, което в смутните години на войната беше в юношеството си — безцеремонно изблъска от пътя моите връстници и с танцова стъпка излезе на рампата. Това бе поколението, чиито момичета се вживяваха в ролята си на невинни съблазнителки81, поколението, което развращаваше по-възрастните и което се износи не толкова от липса на морал, колкото от липса на вкус. Позволете да ви предложа като пример 1922 година! Тя бе върхът на младото поколение, защото, макар че ерата на джаза продължи, тя беше във все по-малка степен дело на младите.

Онова, което стана после, приличаше на детски празник, присвоен от големите, които изместват силно изненаданите и недоумяващи деца. Към 1923 година възрастните, отегчили се да наблюдават със зле прикрита завист карнавала, разбраха, че младото вино напълно ще замести младата кръв, и оргията се отприщи с крясък. Младото поколение изтърва ролята на звездата.

Цялата ни нация се пристрасти към хедонизма, отдаде се на удоволствието. Прибързаното опознаване на интимността от младото поколение щеше да настъпи със или без забраните на сухия режим — то беше заложено в опита ни да пригодим английските нрави към американски условия. (Нашият юг например е тропически и рано съзряващ — а нали мъдростта никога не е позволявала на Франция или на Испания да оставят шестнайсет и седемнайсет годишните си момичета без надзора на шапероните им.) Но всеобщата стръв за развлечения, която се разрази с коктейлните увеселения на 1921 година, има по-сложен произход.

По пътя си към порядъчността думата „джаз“ в началото е означавала секс, после танц и чак тогава музика. Тя се свързва смислово с представата за едно състояние на нервна възбуда, немного по-различно от възбудата на големите градове в близост с фронтовата линия. За много англичани войната още не е свършила, защото всички застрашаващи ги сили продължават да действат — затова яж, пий, весели се, нали утре ще умрем. Различни причини обаче бяха довеяли сходно светоотношение и в Америка — въпреки че цели категории хора (например прехвърлилите петдесетте) бяха изживели последното десетилетие, отричайки неговото съществуване дори след като пакостливото му лице се бе мярнало и в собствения им семеен кръг. И никога не бе им минавало през ум, че сами са спомогнали за появата му. Почтените граждани от всички класи, които се уповаваха на строгия обществен морал и разполагаха с достатъчно сила, за да го наложат със съответното законодателство, дори не подозираха, че неминуемо ще се облегнат на престъпници и шарлатани, и до днес все още не могат да го повярват. Богатите праведници в миналото бяха съумявали да наемат почтени и умни служители, за да оборват робството или да освобождават Куба, но когато и този последен опит се провали, поколението на по-възрастните от нас непоклатимо продължи да настоява на своето с упоритостта на хора, отдадени на обречена кауза, като съхрани праведността си и изгуби децата си. Среброкоси жени и мъже с фините лица на една отминала епоха, хора, не извършвали в живота си съзнателно безчестие, все още се уверяват взаимно в нюйоркските, бостънските или вашингтонските хотелски апартаменти, че „подраства цяло поколение, което никога не ще узнае вкуса на алкохола“. А в това време в пансионите внучките им си предават от ръка на ръка оръфан екземпляр от „Любовникът на лейди Чатърли“ и колкото и затворени да ги държат, на шестнайсет години различават вкуса на джина от уискито. Но поколението, съзряло между 1875 и 1895, продължаваше да вярва, в каквото искаше да вярва.

Дори и междинните поколения се съмняваха в това, което ставаше пред очите ми. В 1920 година Хейуд Браун82 заяви, че цялата врява около младите е глупост, че във всеки случай младите мъже не целуват, преди да се обяснят. Но много скоро онези, които бяха навършили двайсет и пет, трябваше бързо да наваксват в обучението. Ще се опитам да проследя някои от откритията, които те направиха за себе си, като изброя дузина книги за различни манталитети, написани през това десетилетие. Започваме с предположението, че животът на Дон Жуан е интересен („Юрген“, 191983); после научаваме, че има много секс наоколо ни, за което не сме подозирали („Уайнсбърг, щат Охайо“, 192084), че юношите са страшно влюбчиви („Отсам рая“, 1920), че съществуват куп забравени англосаксонски думи („Одисей“, 1921), че хората на възраст понякога не устояват на изкушенията („Ситърия“, 192285), че прелъстените момичета невинаги са озлочестени („Пламтяща младост“, 1922), че дори изнасилването може да доведе до щастлив край („Шейхът“, 192286), че бляскавите английски дами често са развратни („Зелената шапка“, 192487), че всъщност посвещават по-голяма част от времето си тъкмо на това („Вихърът“, 192688), че то е дяволски хубаво нещо („Любовникът на лейди Чатърли“, 1928) и накрая, че има и извратености („Кладенецът на самотата“, 1928 и „Содом и Гомор“, 192989).

Моето мнение е, че еротичното в тези произведения, дори в „Шейхът“, предназначен за деца и написан в тона на „Заю Баю“, не донесе капчица вреда. Всичко описано в тях, а и къде-къде повече, беше познато на нашето съвремие. Тезите на повечето от посочените книги бяха честни и осветляващи — намерението им беше да възвърнат поне отчасти достойнството на мъжа, противопоставяйки го на свръх мъжа в американския живот. („А какво е свръх мъжът? — попита един ден Гъртруд Стайн. — Нима не е достатъчно висока чест да изпълваш смисъла на всичко, което думата «мъж» е означавала в миналото? Гледай ти, свръх мъж!“) Омъжената жена вече можеше да установи дали е измамена в брака и дали сексът е само това, което трябва да бъде изтърпявано, а после овъзмездявано с налагането на духовна тирания над съпруга, както може би й е било намеквано от майка й. Навярно много жени откриха, че любовта е, за да носи радост. Както и да е, друго мислещите изгубиха своята блудкава и дребна кауза, което е една от причините нашата литература днес да бъде най-жизнената в света.

Противно на разпространеното мнение, киното от ерата на джаза не повлия на нейната нравственост. Обществената позиция на режисьорите беше плаха, назадничава и банална — нито един филм преди 1923 година например не отрази, макар и бегло, младото поколение, докато величаещите го списания отдавна бяха основани, а самото то съвсем не беше вече новост. Изплюха няколко хилави филмчета, а след тях дойде „Пламтяща младост“ с Клара Боу90; и завчас холивудските драскачи вкараха темата в кинематографичния й гроб. През цялата ера на джаза киното не стигна по-далеч от мисис Джигс, поддържайки в добро състояние кресливата си просташка повърхностност. Несъмнено това се дължеше на цензурата, както и на присъщия за тази индустрия климат. Във всички случаи ерата на джаза вече се носеше на собствен двигател, зареждан от могъщи бензиностанции с горивото на големите пари.

Хората между трийсетте и петдесетте се включиха в танца. Ние, сивобрадите (ще настъпя Ф. П. А.91), помним бурята, когато в 1912 година четирийсетгодишни жени с внучета захвърлиха корсетите си и започнаха да ходят на уроци по танго и по стъпка „касъл“92. Десетина години по-късно една жена, поемайки на път за Ню Йорк или за Европа, можеше да вземе с вещите си и своята „Зелена шапка“, защото Савонарола беше твърде погълнат да бичува мъртви коне в собственоръчно издигнатите авгиеви обори, та да я смути с погледа си. В доброто общество, дори в най-далечните провинции, вече обядваха в отделни трапезарии и до масата на трезвениците едва достигаше мълва за масата на веселието. Само че на масата на трезвеността останаха твърде малко хора. Бившите й знаменитости — не ухажваните момичета, които смирено приемаха възвисяването до евентуалното доживотно девичество — попаднаха, търсейки интелектуално обезщетение, на Фройд и Юнг и се хвърлиха обратно в крамолата.

Към 1926 година повсеместното занимаване със секса вече беше станало напаст. (Помня как една доволна млада майка с идеален брак се бе обърнала за съвет към жена ми дали „да не започне незабавно нежна връзка“, въпреки че нямаше предвид конкретен човек, „защото не мислиш ли, че да се прави това след трийсетте, е малко унизително?“) Известно време модата на контрабандните негърски грамофонни плочи, изобилстващи от фалически евфемизми, внушаваше във всяко нещо съответния подтекст и изведнъж се разля вълна от еротични пиеси — гимназистки от последните класове се тълпяха из театралните галерии, за да чуят колко романтично е лесбийството и Джордж Джийн Нейтън93 възропта. Стигна се дотам, че един млад режисьор си изгуби ума, изпи алкохолния балсам, който някаква красавица използваше за ваната си, и се озова зад решетките. По свой начин този трогателен опит да се постигне романтиката принадлежи на ерата на джаза, докато пребиваващата в затвора по същото време Рут Снайдър94 трябваше да бъде издърпана на скрипец до романтичното от сензационната преса — на нея й предстоеше, както апетитно намекваше на лакомниците „Дейли Нюз“ да се задуши, да цвърне и да се ОПЪРЖИ! на електрическия стол.

Веселите стихии на обществото се разделяха на два главни потока — единият течеше към Палм Бийч и Довил, а другият, значително по-малък, към лятната Ривиера. Човек можеше да си позволи повече на лятната Ривиера, освен това, каквото и да се случеше там, като че имаше нещо общо с изкуството. Във великите години на Антибския нос, между 1926 и 1929, в това ъгълче на Франция се разпореждаше една група, твърде отличаваща се от онези кръгове на американското общество, където даваха тон европейци. Какво ли не се правеше в Антиб — докъм 1929 година, в най-омайния рай за плувците на цялото Средиземноморие, никой повече не плуваше, ако не броим обедното потапяне за изтрезняване. Над морето живописно се издигат стъпаловидни стръмни скали и нечий прислужник или случайна млада англичанка понякога скачаха оттам, но американците бяха предоволни да си говорят едни за други в бара. А това показваше, че нещо става в родината им — американците се размекваха. Признаците се забелязваха във всичко: ние все още побеждавахме на олимпийските игри, но имената на нашите шампиони бяха само от съгласни — подобно на ирландските нападатели от „Нотр Дам“, отборите ни се попълваха със свежа задморска кръв. Когато французите се запалиха истински по тениса, купата „Дейвис“ моментално увенча тяхната енергична състезателна игра. Празните парцели в градовете на Средния запад вече бяха застроени — и освен за кратко в училище, оказа се, че в края на краищата не сме спортен народ като англичаните. Баснята за заека и костенурката. Разбира се, ако силно го поискахме, можехме за миг да станем; все още притежавахме големи запаси от наследствена жизненост, но в един ден на 1926 година се огледахме от горе до долу и забелязахме, че ръцете ни са се отпуснали, имаме шкембета и не можем да се изрепчим на един сицилианец. Бледи подобия на Ван Бибър95! — без утопични идеали, бог ни е свидетел. Дори голфът, смятан някога за игра на изнежените, взе да ни се струва напоследък твърде изнурителен — появи се един кастриран негов вариант и се оказа точно по вкуса ни.

Към 1927 година взе да става очевидно настъпването на повсеместната невроза, предвестена, сякаш нервно потропване с крака, от увлечението по кръстословиците. Спомням си как един мой познат, заселил се в Европа, отвори пред мен писмо от наш общ приятел, който го увещаваше да се завърне в отечеството си, за да го оживотвори жилавата свежест на родната земя. Писмото беше силно, развълнува и двама ни дълбоко, докато не забелязахме по щемпела, че е изпратено от лечебница за душевноболни в Пенсилвания.

По това време вече мои връстници започнаха да чезнат в мрачната паст на насилието. В Лонг Айланд един съученик уби жена си, а после и себе си, друг „случайно“ полетя от небостъргач във Филаделфия, трети — умишлено от небостъргач в Ню Йорк. Един убиха в таен бар в Чикаго; друг пребиха до смърт в таен бар в Ню Йорк и той се довлече да умре у дома си, в Принстънския клуб; на трети пък психопат разсече с брадва черепа в лудницата, където бе затворен. Не съм се ровил да търся тези катастрофи — те сполетяха мои приятели; освен това се случиха не по време на Депресията, а в годините на бума.

През пролетта на 1927 година нещо ярко и непознато проряза небосклона. Един млад минесотец96, който, изглежда, нямаше нищо общо с поколението си, извърши героично дело и в крайградските клубове и в тайните барове хората оставиха чашите за миг и си спомниха за своите стари и най-красиви мечти. Може би изходът беше в летенето, може би нашата неспокойна кръв щеше да намери своя бряг в безкрайния въздушен океан. Но по това време всички вече се бяхме уплели здравата в нашия начин на живот; и ерата на джаза продължи; поръчахме си още по едно.

Въпреки всичко американци бродеха все по-далече из света — приятели вечно заминаваха за Русия, Персия, Абисиния и Централна Африка. Докъм 1928 година Париж беше станал душен. С всяка нова презокеанска пратка от благоденстващи американци равнището спадаше, докато към края взе да се долавя нещо зловещо в безумните товари, които бълваха корабите. Те не се състояха вече от простодушните тате и мама със сина и дъщерята, къде-къде по-сърдечни и любознателни от отговарящите им по социално положение европейци, а от невероятни неандерталци, приели нещо за истина, нещо смътно, познато от най-долнопробните романи. Запомнил съм от един рейс някакъв италианец, който се разхождаше по палубата в униформа на запасен офицер от американската армия и подхващаше кавги на развален английски с американците, които изказваха в бара възмущение от собствените си институции. Запомнил съм и една дебела еврейка, беше като инкрустирана от горе до долу с диаманти и седеше зад нас на представлението на руския балет, а когато вдигнаха завесата, възкликна: „Шудесно, няма ли кой да нарисува всишко това на картина!“ Беше истински фарс, но очевидно парите и властта се съсредоточаваха в ръцете на хора, в сравнение с които председателят на най-затънтения болшевишки селски съвет би изглеждал като средоточие на начетеността и културата. През 1928 и 1929 година по света луксозно пътуваха американци, които в изопачеността на ново придобитото си благосъстояние бяха човешките съответствия на пекинези, мидени черупки, кретени, кози. Запомнил съм един нюйоркски районен съдия, който бе повел дъщеря си да види гоблените в Байо и раздуха истерия във вестниците с искането си да бъдат затворени за публиката, защото една сцена в тях била неморална. Но в онези дни животът беше като надбягването от „Алиса в страната на чудесата“, награди имаше за всички.

Ерата на джаза изживя дива младост и пияна средна възраст. Най-напред беше фазата на увеселенията с натискане, на процеса за убийство срещу Леополд и Леб97 (спомням си, че по това време задържаха веднъж жена ми на моста Куинсбъро заради подозрението, че е „бандит с женска прическа“) и на стила на облекло Джон Хелд. Във втората фаза явления като секса и убийството станаха по-зрели, макар и по-обикновени. Средната възраст си изискваше своето и ето че по крайбрежието се появиха плажните пижами, за да спестят на дебелите бедра и увисналите прасци състезанието с банските костюми. Накрая и полите се спуснаха надолу и всичко се прикри. Сега бяхме на нова стартова линия. Готови…

Но не се оттласнахме. Някой бе объркал нещата и най-скъпоструващата оргия в историята свърши.

Краят й дойде преди две години, защото безграничната самоувереност, която беше най-здравата й подпора, невъобразимо се разклати и не след дълго паянтовата сграда рухна. И ето че само две години по-късно ерата на джаза ни се струва толкова далечна, колкото и предвоенните години. Във всички случаи това време ни бе дадено назаем — една десета от цялата ни нация, върхушката, бе живяла с безгрижието на великите херцози и с безпорядъка на водевилните танцьорки. Сега е лесно да се държи морал, а беше тъй хубаво да си на двайсет години в онова дръзко и безметежно време. Дори когато беше без петак, не се безпокоеше за пари, защото те тъй обилно се лееха около теб. Към края на този период се борехме, за да изхарчим своя дял; смяташе се едва ли не за благосклонност да приемеш покана за по-далечно гостуване, неизбежно включваща и пътните разноски. Като социално предимство много повече от парите тежаха обаянието, известността или просто изисканото поведение. Това беше наистина прекрасно, но нещата изтъняваха и изтъняваха с разстилането на вечните и необходими човешки ценности върху цялото това пространство. Писателите ставаха гении само с една прилична книга или пиеса; също както през войната офицери с едва четиримесечна служба заставаха начело на стотици мъже, навъдиха се маса дребни риби, които се разпореждаха в огромни аквариуми. В театралния свят внушителни постановки се поверяваха на няколко второразредни звезди и все така по стълбицата, та чак до политиката, където беше трудно да привлечеш способни хора за постове с върховна значимост и отговорност, тъй като значимостта и отговорността далеч надхвърляха тези от сферата на бизнеса, а се заплащаха само с пет-шест хиляди в годината.

Сега отново коланите са стегнати и погледнем ли назад към нашата пропиляна младост, лицата ни приемат подходящо изражение на ужас. Все пак понякога дочувам призрачен тътен на барабани и хрипкав шепот на тромбони и те ме запращат назад, в началото на двайсетте години, когато пиехме дървесен спирт и всеки ден и всеки път ни ставаше по-хубаво и по-хубаво, когато видяхме първия несполучлив опит да се скъсят полите и всички момичета си приличаха в плетените прави рокли, а хората, които дори не искаше да знаеш, ти отговаряха с думите от песничката „Не, нямаме банани“ и когато ти се струваше, че е само въпрос на няколко години, додето старците отстъпят и оставят управлението на света в ръцете на онези, които виждат нещата както трябва — и на нас, младостта на онова време? Всичко ни изглежда розово и романтично, защото никога вече не ще почувстваме със същата сила живота около нас.

Моят изгубен град

В зората на изгряващ ден един параход меко се откъсва от брега на Ню Джързи — тази картина кристализира в моя първи символ на Ню Йорк. Пет години по-късно, когато навърших петнайсет, избягах от пансиона си и отново пристигнах в града, за да видя Айна Клеър в „Квакерката“ и Гъртруд Брайън в „Момченцето тъгува“. Объркан от безнадеждна и тъжна любов към двете актриси, не бях в състояние да избера между тях, така те се споиха в едно прекрасно цяло — Момичето. То стана моят втори символ на Ню Йорк. Параходът въплъщаваше победата, момичето — романтичната любов. С времето щях да получа по нещо и от двете, но имаше и трети символ, който сякаш бях изгубил някъде, завинаги.

Намерих го в един мрачен априлски следобед подир още пет години.

— Ей, Зайо98! — провикнах се с пълен глас. — Зайо!

Той не ме чу — моето такси го отмина, но на ъгъла забавихме и отново го видях. По тротоара чернееха дъждовни локви, а той енергично си пробиваше път през тълпата, облякъл светлобежов шлифер над неизменния кафяв костюм; забелязах изумен, че носи тъничък бастун.

— Зайо! — извиках повторно, но изведнъж млъкнах. Аз още учех в Принстън, а той бе станал нюйоркчанин. Това беше следобедната му разходка, това бързане с бастуна през набиращия сила дъжд, и тъй като имахме с него среща само след един час, стори ми се, че ще се натрапя, ако го изненадам, както е погълнат от собствения си живот. Таксито пълзеше с неговата крачка и докато го оглеждах, останах поразен: той не беше невзрачният срамежлив студент от „Хоулдър Корт“ — стъпваше уверено, вглъбен в мислите си, гледаше право напред и беше очевидно, че новото му обкръжение напълно го задоволява. Знаех, че живее в някакъв апартамент с още трима младежи, отхвърлили университетските табута, но имаше и нещо друго, то го захранваше отвътре и в мен покълна първото ми впечатление за това ново нещо — духът на метрополията.

Дотогава бях виждал само онзи Ню Йорк, който се откриваше за показ — бях досущ като Дик Уитингтън99, току допътувал от провинцията, гледащ със зяпнала уста дресираните мечки, или като селянче от Южна Франция, замаяно от булевардите на Париж. Бях дошъл само за да се захласвам пред зрелището, а архитектите на небостъргача „Улуърт“, конструкторите на рекламата за „Бягът на колесницата“, режисьорите на музикални комедии и на сериозни пиеси едва ли можеха да си пожелаят по-възприемчив зрител, защото в моите очи елегантността и блясъкът на Ню Йорк стояха много по-високо от собствената му оценка. Въпреки това не се бях отзовал нито на една от анонимните покани за балове на дебютанти, които валяха в университетската ми пощенска кутия, може би защото предугаждах, че никое действително събитие не ще издържи сравнението с моята представа за великолепието на Ню Йорк. А имаше и още нещо — топлият център на моето мироздание се намираше в Средния запад, защото „моята приятелка“ — както самонадеяно я назовавах — живееше там, така че възприемах Ню Йорк като безсърдечен и циничен в дълбоката си същност град, освен в една-единствена вечер, когато тя озари кафенето на покрива на хотел „Риц“ просто минавайки през него.

Както и да е, по-късно окончателно изгубих момичето си и тогава поисках да заживея в света на мъжа, а видът на Зайо ми отвори очите да видя Ню Йорк точно такъв. Седмица преди това монсеньор Фей ме бе завел на обяд в „Лафайет“, където се озовахме пред бляскаво разстлана трапеза с блюда, наречени ордьоври, а с тях пихме бордо, също тъй изискано, както и увереният бастун на Зайо — но в края на краищата „Лафайет“ беше само ресторант и излизайки от него, поехме с колата по моста обратно към провинцията. Ню Йорк на студентските гуляи, на кръчмите „Бъстаноби“, „Шанли“, „Джек“ ми бе опротивял и макар да се завръщах в него най-често, уви, в алкохолна мъгла, всеки път чувствах, че извършвам предателство спрямо своя неизменен идеал. Включвах се в гуляите, тласкан по-скоро от някаква болезненост, отколкото от разпуснатост, и от тия дни не съм запазил дори един приятен спомен; както отбеляза веднъж Ърнест Хемингуей, смисълът на кабарето е необвързаните мъже да намират в него благосклонни жени. Всичко останало е губене на време сред лош въздух.

Но онази вечер в апартамента на Зайо животът излъчваше добродушие и сигурност, всичко, което бях обикнал в Принстън, само че в по-изтънчен и пречистен вид. Нежна мелодия на обой се размесваше с градските шумове, които долитаха приглушени от улицата, защото проникваха в стаята през огромни барикади от книги; само хрущящият звук от разкъсване на пликове с покани, които отваряше единият от съквартирантите, внасяше дисонантни нотки. Бях открил третия символ на Ню Йорк и започнах да си задавам въпроси за наема на такъв апартамент и да прехвърлям през ум подходящи приятели, с които да го споделя.

Проклет късмет — през следващите две години разполагах със съдбата си толкова, колкото един затворник с възможността да диктува кройката на униформата си. Когато се завърнах в Ню Йорк през 1919 година, животът дотам ме бе уплел, че даже не можех да сънувам за часове на сладко монашество из Гринич Вилидж. Важното бе да печеля достатъчно от рекламния бизнес, за да наема спарена квартира за двама в Бронкс. Момичето, за което беше този покрив, не бе виждало Ню Йорк, но имаше благоразумието да нехае за това. И в омара от грижи и злочестина изживях четирите най-впечатлителни месеца от своя живот.

Ню Йорк искреше с цветовете на дъгата от началото на света. Войници, завръщащи се от Европа, маршируваха по Пето Авеню и от изток и от север, момичета инстинктивно се устремяваха към тях — бяхме най-великата нация и във въздуха ухаеше на празник. В събота следобед, когато се вестявах като призрак в червения салон на хотел „Плаза“ или наминавах по пияните-заляни градински увеселения в източния квартал около Шейсета улица, или когато се наливах с принстънци в бара „Билтмор“, от ума ми не излизаше моят друг живот — сивата ми стая в Бронкс, квадратчето пространство във влака на метрото, болезненото чакане всеки ден на писмо от Алабама — ще дойде ли, какво ще пише в него? — охлузените ми костюми, беднотията и любовта ми. Докато моите приятели гладичко навлизаха в живота, аз бях изтласкал на мускули непригодената си лодчица в талвега. Златната младеж, която кръжеше около младата Констанс Бенет и се събираше в „Клуба на Двайсетте“, състудентите от клуба „Йейл-Принстън“, които кресливо освещаваха първите ни следвоенни срещи, атмосферата на милионерските къщи, които посещавах понякога — в моите очи тези неща бяха кухи, макар да признавах внушителната им декоративност и мъничко да съжалявах, че съм вречен на друга романтика. Но и най-веселият обяд или най-романтичното кабаре ми бяха еднакво безразлични; от тях припряно бързах да се върна у дома на Клеърмонт Авеню — у дома, защото може би под вратата ме чакаше писмо. Една по една илюзиите ми за Ню Йорк помръкнаха. Съхраненият спомен за очарованието на Зайовия апартамент увехна като всичко друго след преговорите ми с една развлечена хазайка от Гринич Вилидж. Тя ми каза, че мога да водя момичета в стаята си и дори само мисълта за това дълбоко ме смути — за какво да водя момичета в стаята си? — та нали си имах свое момиче? Скитах из гъмжилото на Сто двайсет и седма улица и ме отблъскваше гърмящият живот или пък си купувах от дръгстора „Грейс“ евтин билет за театър и се мъчех поне за няколко часа да се потопя в старата си страст по Бродуей. Провалът ми беше пълен — оказах се посредствен рекламен агент и неспособен да пробия като писател. Възненавидил града, запих се бясно, чак до плач, докато изхарчих и последния си цент, след което отпътувах към къщи…

… Непредвидим град. Онова, което последва, беше само една от хилядите истории за главоломен успех в крещящите дни на тази епоха, но то си има роля в моя филм за Ню Йорк. Когато се завърнах след половин година, пред мен разтвориха врати списания и издателства, театрални импресарии се умилкваха за пиеси, филмови къщи хищно ме преследваха за сценариен материал. За моя изненада ме възприемаха не като пришълец от Средния запад, дори не като страничен наблюдател, а като архетип на всички нюйоркски стремежи. Тези думи ме задължават да опиша метрополията, каквато беше в 1920 година.

Днешният висок бял град вече съществуваше, чувстваше се и трескавата предприемчивост на възхода, но цареше някаква недоизказаност. Подобно на повечето хора журналистът Ф. П. А. напипваше в своята постоянна рубрика пулса на разните съсловия, но плахо, сякаш ги наблюдаваше през стъкло. Доброто общество и местното изкуство още не се бяха сродили — Елън Маккей все още не бе омъжена за Ървинг Бърлин100. Много от персонажите на Питър Арно101 биха били неразбираеми за нюйоркчани от 1920 година и като изключим рубриката на Ф. П. А., елегантният свят нямаше своя трибуна.

Тогава за кратък миг в понятието „младо поколение“ се претопиха редица елементи от живота на Ню Йорк. Петдесетгодишните все още можеха да си въобразяват, че съществува малък недостъпен елит, а Максуел Бодънхайм102 можеше да си мисли, че бохемата е достойна за четката и молива — но размесването на ярките, веселите и буйните съставки започна именно тогава и се появи общество, което взе да прекарва времето си по-живо, отколкото на вечерите около маси от тежък махагон у Емили Прайс Поуст. Това общество даде живот не само на коктейлните увеселения, то привнесе и блясъка на остроумието по Парк Авеню и за първи път един образован европеец можеше да погледне на пътуването си до Ню Йорк като на нещо по-забавно от златотърсаческа експедиция с волски фургон из австралийска пустош, пък била тя и по-цивилизована.

И за кратък миг — преди да стане ясно, че не съм в състояние да изпълнявам тази роля — аз, който знаех за Ню Йорк по-малко от последния репортер с шестмесечен стаж и по-малко за обществото от последния младеж на ергенски гуляй в салоните на „Риц“, бях поставен в положението не само на говорител на времето, но и на типично творение на същото това време. Аз — а всъщност вече бяхме „ние“ — не знаех с положителност какво очаква от нас Ню Йорк и това силно ме смущаваше. Само месец след като се впуснахме в столичното приключение, вече трудно можехме да кажем кои сме и какво представляваме за другите. Едно скачане в градския фонтан или най-случайно спречкване с пазителите на реда бяха съвсем достатъчни, за да попаднем в клюкарските хроники на вестниците; цитираха наши думи по най-разнообразни въпроси, от които нямахме понятие. Всъщност поддържахме „връзки“ всичко на всичко с половин дузина неженени приятели от университета и бяхме установили само няколко нови литературни познанства — помня една самотна Коледа, когато ни един приятел не остана в града и се оказа, че няма дом, в който да гостуваме. Тъй като не намерихме ядро, към което да се приобщим, ние сами станахме мъничко ядро и бавно нагодихме размирните си натури към тогавашния пейзаж на Ню Йорк. По-точно Ню Йорк ни забрави и престана да се занимава с нас.

Разказвам ви не за промените в града, а за промените в чувствата на вашия автор към града. От хаоса на 1920 година съм запомнил как се возя в нощта на една гореща неделя по опустялото Пето Авеню върху покрива на такси и един обяд в прохладната японска градина на „Риц“ с тъжно замечтаната Кей Лоръл и с Джордж Джийн Нейтън, помня още и че пишех до зори, нощ след нощ, че плащах прекалено скъпо за апартаменти — кутийки, че купувах разкошни, но раздрънкани коли. След налагането на сухия режим се появиха първите тайни барове, елегантно ситнещата походка излезе от мода; най-изтънченото място за танци беше „Монмартър“ и русата коса на Лилиан Ташман се развяваше по дансинга сред пийналите студенти. Пиесите на годината бяха „Пропадналата“ и „Свята и земна любов“, а в „Миднайт Фролик“ лакът о лакът до вас танцуваше Марион Дейвис и можехте да зърнете жизнерадостната Мери Хей в балетния състав. Ние си мислехме, че сме нещо различно от всичко това; навярно всеки си мисли, че е по-различен от средата си. Чувствахме се като малки деца в просторен светъл неизследван хамбар. Когато ни поканиха в студиото на Грифит в Лонг Айланд, ние се разтреперихме от вълнение пред така познатите ни от „Раждането на една нация“ лица; много по-късно осъзнах, че зад повечето развлечения, които градът лееше като порой над нацията, стои множество от изгубени и самотни хора. Светът на филмовите актьори си схождаше с нашия по това, че също се намираше в Ню Йорк, но не беше негова съставна част. Той нямаше самосъзнание, нито пък център: когато за първи път срещнах Дороти Гиш, имах чувството, че и двамата сме застанали на Северния полюс, а над нас вали сняг. Оттогава хората на киното си намериха дом, но не бе съдено този дом да бъде Ню Йорк.

Когато ни доскучаваше, като същински герои на Юисманс103, обладавахме нашия град по доста неестествен начин. Самотен следобед в нашия „апартамент“ на сандвичи с маслини и на еднолитрова бутилка уиски, подарена ни от Зое Аткинс, а после — устремяване навън във възвърналия магията си град, през непознати врати влизахме в непознати апартаменти и между тях — турове с таксита в меките нощи. Най-сетне се сливахме с Ню Йорк, когото вмъквахме подир себе си през всеки портал. И днес влизам в апартаменти с усещането, че съм идвал и преди, или поне в жилището отгоре или отдолу — дали е било вечерта, когато се опитах да се съблека на представлението на „Скандали“, или вечерта, когато (както слисан научих от вестниците на следващия ден) „Фицджералд изритал един полицай отсам рая“? Понеже не съм силен по подреждането на откъслечни подробности, напразно се опитвах да възстановя онази последователност на събитията, довела до развръзката в „Уебстър Хол“. От този период на последно място помня как в един късен следобед се возех с такси между редици от небостъргачи под виолетово-розово небе; тогава се разпях с пълно гърло, защото имах всичко, което желаех, и защото разбирах, че никога вече няма да бъда толкова щастлив.

Показателно за неопределеността на положението ни в Ню Йорк беше това, че когато наближи да се ражда нашето дете, избрахме сигурността и заминахме у дома в Сейнт Пол — струваше ни се крайно неподходящо да доведем нов човек на белия свят сред толкова лустро и самота. Само след година обаче отново бяхме тук и продължихме да вършим същите, неща, но без да намираме в тях удоволствието отпреди. Бяхме постигнали немалко и все пак бяхме запазили някаква почти театрална невинност, предпочитайки ролята на наблюдавания пред тази на наблюдаващия. Ала сама за себе си невинността не е цел и докато съзнанията ни неохотно съзряваха, ние започнахме да виждаме всичките лица на Ню Йорк и се опитвахме да запазим нещо от тях за хората, които неизбежно щяхме да станем.

Но беше твърде късно — или твърде рано. За нас градът бе неразривно свързан с вакхическите развлечения, тихи или необуздани. Успяхме да сложим ред, в живота си едва когато се завърнахме в Лонг Айланд, при това не всеки ден. Нямахме желание да общуваме с града половинчато. Първият ми символ вече беше спомен, защото бях разбрал, че победата е вътре в човека; вторият ми символ се бе смалил до обикновеното — двете актриси, които отдалече бях боготворил в 1913 година, бяха вечеряли у нас. Но това, че дори третият ми символ бе започнал да бледнее, събуди у мен страх — във все по-учестения ритъм на града спокойствието на Зайовия апартамент вече не можеше да се намери. Самият Зайо беше женен и на път да стане баща, други приятели бяха заминали за Европа, а вчерашните буйни абсолвенти бяха станали млади наследници на къщи — палати, къде-къде по-просторни и по-светски от нашата. По това време ние вече „познавахме всички“ — тоест повечето хора, които Ралф Бартън би поставил на първите редове в партера в своите картини на премиерни представления.

Ала ние вече не играехме важна роля. В 1923 година модата на невинната съблазнителка, на чийто начин на живот, описан в първите ми книги, се дължеше тяхната популярност, вече бе отминала — или поне в Източните щати. Реших да направя удар на Бродуей, но Бродуей изпрати свои разузнавачи на представление в Атлантик Сити и потуши намерението ми в зародиш, аз почувствах, че за известно време ние с този град няма какво повече да си дадем един на друг. Затова реших да отнеса в себе си атмосферата на Лонг Айланд, проникнала така дълбоко у мен, и да я пресъздам под непознати небеса.

Минаха три години, преди отново да видим Ню Йорк. Параходът се плъзгаше нагоре по реката в падащия здрач и изведнъж градът буреносно се надвеси над нас — белият глетчер на долен Ню Йорк се устремяваше като мост към бряг до възвишението на централен Ню Йорк, чудото от разпенена светлина, рукнало от звездите. На палубата гръмна оркестър, но пред величието на града маршът пошло издрънча. В този миг разбрах, че колкото и често да напускам Ню Йорк, той е моят дом.

Темпото на града рязко се бе променило. Неувереността на 1920-а бе удавена в могъщия златен тътен и много от нашите приятели бяха забогатели. Но възбудата на Ню Йорк в 1927-а граничеше с истерията. Увеселенията бяха по-мащабни — вечерите при Конде Нает например съперничеха на легендарните балове от деветдесетте години; крачката беше ускорена — в угаждането с развлечения надминавахме Париж; спектаклите бяха по-смели, зданията — по-високи, моралът — по-разпуснат, алкохолът — по-евтин; само че всички тия придобивки не носеха радост. Младите рано се износваха — на двайсет и една бяха хладни и безразлични и освен Питър Арно никой не донесе нещо ново; може би Питър Арно и неговите хора казаха всичко, което имаше да се каже за дните на нюйоркския бум, а не можеше да бъде изсвирено от джазов оркестър. Маса люде, които съвсем не се славеха като алкохолици, ходеха насвяткани четири дена в седмицата, нервите едва ли не на всеки бяха разстроени; компаниите се образуваха по сходство на неврозите, а дневният махмурлук беше нещо тъй общоприето, както следобедният сън за испанците. Повечето от моите приятели пиеха прекалено много — и колкото в по-пълно съзвучие живееха с времето, толкова повече пиеха. Така личното усилие не бе на почит в сравнение с даровете на Ню Йорк от ония дни и дори му измислиха оскърбително определение: осъществяването се наричаше печалбарство — аз бях литературен печалбар.

Установихме се на няколко часа път от Ню Йорк и открих, че отидех ли в града, попадах в клопката на ужасно заплетени събития, които три-четири дена по-късно ме захвърляха изтощен до крайност във влака за Делауер. Цели райони на града изпускаха отрова, но както и преди, аз намирах мигове на пълен покой, пресичайки по тъмно Сентрал Парк на юг, там, където светлината на фасадите от Петдесет и девета улица се провира през листака. Тук си възвръщах изгубения град, притулен в тайнственост и в надежда. Но това отлъчване никога не беше дълго — както съдбата на труженика е да живее в търбуха на града, така аз бях принуден да обитавам неговия разстроен мозък.

За което си имахме тайни барове — сновяхме от луксозни локали, чиито реклами бяха проникнали дори в университетските издания на Йейл и Принстън, през градинските бирарии, където озъбената мутра на престъпността надничаше иззад добродушното немско развлечение, та до още по-странни и по-зловещи дупки, където типове с каменни лица ни оглеждаха от главата до петите и не бе останала следа от веселие, а само скотство, отравящо новия ден, в чиито ранни часове излизахме оттам. Веднъж в 1920 година скандализирах един млад изгряващ бизнесмен, когато му предложих да изпием по чашка аперитив, преди да обядваме. В 1929 година алкохолът се лееше във всяка втора кантора на града, а тайни барове имаше в половината от големите здания.

Все по-осезаемо се чувстваше присъствието на тайните барове и на Парк Авеню. За едно десетилетие Гринич Вилидж, Уошингтън Скуеър, Мърей Хил и палатите по Пето Авеню някак си изчезнаха от сцената, по-точно престанаха да изразяват нещо. Градът се бе подул, бяха го изкормили, беше оглупял от торти и от цирк и един нов израз — „Ами!“ — побираше целия възторг от новината за най-новите свръх — небостъргачи. Моят бръснар се оттегли от работа, тъй като спечели половин милион от борсова спекулация, а аз усещах, че главният келнер, който с поклон или забравил поклона, ме отвеждаше до масата ми, е далеч-далеч по-богат от мен. Това вече беше съвсем неприятно — и още веднъж ми дотегна от Ню Йорк и ми стана тъй хубаво, когато се спасихме на кораба, защото там безкрайният гуляй течеше само в бара, докато американците се носеха към злато издояващите игрални домове на Франция.

— Какво ново в Ню Йорк?

— Акциите скачат. Едно бебе застреляло гангстер.

— Само това ли?

— Само това. По улиците трещят радио високоговорители. Някога си мислех, че в живота на американците няма второ действие, но за дните на нюйоркския бум второто действие беше неизбежно. Намирахме се някъде из Северна Африка, когато до нас достигна ехо от далечно сгромолясване и проникна до най-глухите кътчета на пустинята.

— Какво е станало?

— Чухте ли нещо?

— Нищо.

— Дали да не се върнем у дома да видим?

— Не, няма нищо.

В една мрачна есен две години по-късно отново видяхме Ню Йорк. Минахме през учудващо любезни митничари, след което с благоговейно сведена глава и с шапка в ръката се разходих из кънтящата гробница. Няколко детински привидения все още играеха сред развалините, за да поддържат илюзията, че са живи, но трескавите им гласчета и болезнено поруменелите страни издаваха прозирността на маскарада. Коктейлните увеселения, последната куха отломка от карнавалното време, отгласяха вопъла на ранените: „Застреляйте ме, за бога, нека някой ме разстреля!“ и стоновете и риданията на агонизиращите: „Видяхте ли, че акциите на Юнайтед Стейтс Стийл са паднали с още три пункта?“ Моят бръснар се бе върнал на работа в стария си салон; главните келнери отново отвеждаха с поклони посетителите до масите им, ако все още имаше посетители, на които да се кланят. От развалините, самотно и загадъчно като Сфинкса, се извисяваше Емпайър Стейт Билдинг и така както някога имах обичая да се изкачвам до покрива на „Плаза“, за да се сбогувам с прекрасния град, разстлал се докъдето стига погледът, сега отидох на покрива на най-новата и най-величествена от всички кули. И тогава разбрах — намерих обяснение за всичко: открих коронната грешка на града, неговата кутия на Пандора. Изпълнен с тщеславна горделивост, нюйоркчанинът се бе изкачил дотук и слисан бе видял онова, което никога не бе подозирал — че градът не е безкраен низ от каньони, какъвто си го бе представял, а че има граници; от най-високото здание той за пръв път бе видял, че по всички посоки градът чезне в незастроена земя, в шир от зеленина и синева и че само те нямат предели. И в ужаса на прозрението, че в края на краищата Ню Йорк си е просто град, а не вселена, цялото бляскаво здание, което бе строил във въображението си се е сгромолясало. Такъв бе безразсъдният дар на Алфред У. Смит за гражданите на Ню Йорк.

Така се прощавам с моя град. Гледан от парахода в ранното утро, той не ми нашепва вече за шеметен успех и за вечна младост. Шумните лелки, които се перчат покрай празните дансинги, не ми напомнят с нищо за неотразимата красота на момичетата на моите мечти от 1914 година. А Зайо, уверено полюшвайки бастуна си, забързан да се усамоти в карнавала, се е увлякъл по комунизма и негодува срещу неправдите спрямо фабричните работници от Юга и фермерите от Запада, чиито гласове само преди петнайсет години не биха проникнали през стените на неговия кабинет.

Всичко си отива, само не и паметта и все пак понякога си представям, че чета с любопитство „Дейли Нюз“ от 1945 година:

Какво пък, може би някой ден съдбата отново ще ме върне в града и тогава ще открия други преживявания, за каквито само съм чел. Но сега мога само да изплача, задето съм изгубил своето приказно видение. Ела, върни се, о, бляскав и бял!

Сън и безсъние

Декември 1934

Когато преди няколко години прочетох разказа на Ърнест Хемингуей „Преди да заспя“, помислих, че няма какво повече да се каже за безсънието. Сега разбирам — помислил съм така, защото не съм бил подлаган на мъченията му; изглежда, безсънието на всеки човек е толкова различно от това на съседа му, колкото са надеждите и желанията на неговия ден.

Щом ви е писано безсънието да бъде ваша природна особеност, то ще се обади в края на трийсетилетието ви. Скъпоценните седем часа сън изведнъж се разкъсват на две. Ако човекът е с късмет, той бива дарен с „първия сладък сън на нощта“ и с последния дълбок сън на сутринта, но помежду им зейва зловещ набъбващ интервал. За тази доба е написано в псалтира: „Scuto circumdabit te Veritas eius: non timebis a timore nocturno, a sagitta volan te in die, a negotio perambulante in tenebris…“104

В случая с моя познат бедата започна от една мишка, в моя — имам удоволствието да я проследя назад в миналото до един комар.

Моят приятел разчиствал сам дълго необитаваната си къща на село и в края на убийствения ден открил, че единственото използваемо легло в нея било детско — достатъчно на дължина, но широко едва колкото кошарка. Тръшнал се в него и моментално потънал в дълбините на покоя, но едната му ръка неудържимо увиснала през ръба на кошарката. Няколко часа по-късно се събудил от нещо като иглени бодежи в пръста. Размърдал сънено ръка и пак задрямал, но отново го събудило същото усещане.

Този път щракнал нощната лампа и в кървящия връх на пръста си видял вкопчена малка кръвожадна мишка. Приятелят ми, според неговите думи, „ахнал“, но аз си мисля, че по-скоро е надал дивашки вик.

Мишката го пуснала. Била се наточила да изръфа човека до край, сякаш е заспал навеки. От този миг нататък сънят му се заканил да не го спохожда даже и за кратко. Жертвата седяла разтреперана и страшно, страшно уморена. Замислял как ще издигне над леглото си кафез и ще спи в него до края на своя живот. Ала онази нощ било късно да кове кафеза и накрая задрямал, стряскайки се час по час от ужасни сънища, че е Вълшебният свирач, срещу когото се опълчва плъхското му стадо и се хвърля, за да го разкъса.

След тази нощ той нито веднъж не е заспивал без куче или котка в стаята си.

Моят собствен опит с нощната напаст започна в един период на крайно изтощение — прекалено много работи, започнати едновременно; странични обстоятелства, двойно усложняващи приключването им; болести в мен и наоколо — старата история, че злото никога не идва само. Ах, как само чаках оня сън, който щеше да увенчае края на борбите ми — как копнеех да се отпусна в легло, меко като облак и вечно като гроб. Дори една покана за вечеря насаме с Грета Гарбо би ме оставила напълно равнодушен.

А по-добре щеше да е, получех ли поканата, да се отзова, защото в тоя период вечерях сам или по-точно с мен вечеряше един самотен комар.

Поразяващо е, че един-единствен комар може да бъде по-страшен от цяло ято. Човек може да се мобилизира срещу ятото, но един комар се превръща в личност — в омраза, в зловещия придъх на борбата до смърт. Неуместна като броненосец, тази личност се появи сам-самичка през септември на двайсетия етаж на един нюйоркски хотел. Беше рожба на рязкото намаляване на инвестициите за пресушаване на блатата в Ню Джързи, което я бе тласнало заедно с други млади отроци да търси прехрана из съседните щати.

Нощта беше топла — но след първото сблъскване, след безразборното пляскане във въздуха, напразното преследване, наказанието върху собствените ми уши, закъсняло с частица от секундата, аз приложих прастарата рецепта и се завих с чаршафа презглава.

Само че прастарата история си продължи: ужилвания през чаршафа, уцелване из засада на открити части от ръката, която придържаше чаршафа на място, придърпване на одеялото презглава и произтичащото от това задушаване, което пък доведе до промяна в психическото състояние — изострена будност, яростен безпомощен гняв и накрая… вторият лов.

Той отприщи маниакалната фаза — пълзене под леглото с нощната лампа, използвана вместо фенерче, обикаляне из стаята и откриване на леговището на насекомото върху тавана, атака с вързан на възел пешкир и самонараняване — господи!

Последва кратко възстановяване, което противникът очевидно усети, защото най-нахално кацна до главата ми — но аз отново не улучих.

След още половин час, който опъна нервите ми до състояние на неистово напрежение, най-после извоювах Пирова победа — малко размазано петънце от кръв, моя кръв, върху таблата на леглото.

Както вече казах, приемам тази нощ отпреди две години за начало на безсъниците ми, защото тогава разбрах как най-непредвидимата дреболия може да разбие съня. Тази нощ ме направи, според вече остарялата фраза, „чувствителен на тема сън“. Тревожех се ще ме навести ли, или не. Пиех, не постоянно, но затова пък разточително, а в нощите, когато не поемах алкохол, проблемът — ще спре ли при мен сънят, или не — започваше да ме преследва дълго преди часа на лягане.

Типичната нощ (ех, да можех да ви кажа, че тия нощи са останали в миналото ми!) настъпва след особено заседнал цигарено — работен ден, който, без никаква почивка, свършва приблизително в часа на лягането. Всичко е подготвено: книгите, чашата с вода, резервната пижама, ако се събудя в ручейчета пот, хапчетата луминал в тубичката, бележникът и моливът в случай, че някоя нощна мисъл си заслужава да бъде записана. (Малко си заслужават — обикновено сутрин ти се струват прозрачно — тънички, което обаче не намалява силата и неотложността им през нощта.)

Лягам си, най-често с питие — заловил съм се с доста учени книги по една съответно учена работа, така че си избирам по-достъпно томче по темата и го зачитам, докато погледът ми се премрежи през дима на последната цигара. Когато стигна до прозявката, хлопвам книгата върху разделителната лентичка, запращам цигарата в камината, натискам копчето на лампата. Обръщам се най-напред на лявата страна, защото, така поне съм чувал, по този начин биенето на сърцето се забавя и тогава — комата.

Дотук добре. От полунощ до два и половина в стаята цари покой. После изведнъж съм буден, разтревожен от болка или от някоя функция на тялото, от прекалено ярък сън или от промяна във времето към по-топло или по-студено.

Бързо се приспособявам с напразната надежда, че сънят не ще се наруши и ще продължи, но уви — с въздишка щраквам лампата, вземам мъничкото хапче луминал и отново разтварям книгата си. Истинската нощ, най-черният час е започнал. Прекалено уморен съм, за да чета, освен ако не си взема питие, но тогава се чувствам зле на следващия ден — затова ставам и се разхождам. Тръгвам от спалнята през коридора до кабинета си, а оттам обратно, ако е лято, стигам и до задната веранда. Над Болтимор се стеле мъгла; не мога да различа очертанията нито на един шпил. Обратно в кабинета, където окото ми улавя купчината несвършена работа: писма, коректури, бележки и така нататък. Запътвам се към нея, НЕ! това ще бъде фатално. Вече се усеща лекото въздействие на луминала, така че отново опитвам леглото и този път почти усуквам възглавницата около врата си.

„Имало едно време (разказвам си) един отбор по ръгби в Принстънския университет, но си нямал преден защитник и всички отчаяно тъгували. Главният треньор ме забелязва един ден как шутирам топката, минавайки покрай игрището, и се провиква: «Кой, за бога, е този човек, как не сме го забелязали досега?» Помощник-треньорът отговаря: «Не се е мяркал на стадиона.» И следва нареждането: «Доведете го при мен.»“

Тук прескачаме, за да се озовем направо в деня на мача с Йейл. Тежа само шейсет и пет килограма, така че ме пазят за третия гейм, когато резултатът…

Не, не ми върши работа. Почти двайсет години съм използвал видението на моята несбъдната мечта, за да викам съня, и накрая то съвсем се бе износило. Не можех да разчитам повече на него, макар че и до днес то успява да ме унесе в по-леки нощи…

Тогава мечтата за военни подвизи: японците жънат навсякъде победи — моята дивизия е разбита на пух и прах и стои на отбранителна позиция някъде в Минесота, където познавам всяка педя земя. Генералният щаб заедно с батальонните командири, свикани на съвет, са избити до крак от един снаряд. Командването пада върху капитан Фицджералд. С изключително присъствие на…

Стига; това също е износено от дългогодишна употреба. Образът на героя с моето име се е размил. В мъртвилото на нощта аз съм само един човек от тъмните милиони, които се носят в черни автобуси към неизвестното.

Отново съм на задната веранда в състояние на крайна умствена умора и на болезнена напрегнатост на нервната система, като скъсан лък върху тръпнеща цигулка, и виждам как пълзи истинският ужас — върху покривите, в пронизителните кукумявски крясъци на нощните таксита, във врякащото пеене на гуляйджиите, пристигащи отсреща. Ужас и поражение…

Поражение и ужас — какво съм могъл да бъда и да направя, а сега е изгубено, пропиляно, отлетяло, опорочено, невъзвратимо. Могъл съм да постъпя така, да се въздържа от онова, да бъда смел, когато съм се показал боязлив, и предпазлив, когато съм бил прибързан.

Не трябваше да й нанасям такава болка.

Не трябваше да му го казвам.

Не трябваше да се разбивам, опитвайки се да разбия неразбиваемото.

Сега ужасът ме връхлита като буря — ами ако тази нощ вещае нощта след смъртта, ами ако всичко след това е всевечно трептене на ръба на бездна и само низкото и злото в теб те тласкат да вървиш, а отпреде ти са цялата низост и злина на света. Няма избор, няма път, няма надежда — само безкрайно повторение на жалкото и полутрагичното. Или да стоиш, може би завинаги, на прага на живота, неспособен да го прекрачиш и да се завърнеш в него. Сега, докато часовникът отбива четири, аз съм призрак.

Прислонил се на ръба на леглото, отпускам глава в ръцете си. После тишина, тишина и изведнъж — или поне така ми се струва, като се взирам назад, — изведнъж съм се унесъл в сън. Сън, истински сън, скъпоценният, бленуваният, люлчината песен. Тъй дълбоки и топли са леглото и възглавницата, които ме обгръщат и ме оставят да потъна в покоя, в небитието — сега, след катарзисните часове на мрака, в сънищата ми витаят млади и красиви хора и вършат млади и красиви неща, момичетата, които съм познавал някога, с грамадни кафяви очи и с естествено руси коси.

Все пак животът е бил такъв; в мига на забравата духът ми се възнася; после надолу, надолу, дълбоко във възглавницата…

„… да, Еси, да. Боже мой, добре де, аз ще се обадя.“

Пленителна, пъстро багрена като дъга — идва зората — идва нов ден.

Крахът

Ранният успех

Октомври 1937

Този месец се навършват седемнайсет години, откак напуснах работата си или, ако предпочитате, откак се оттеглих от бизнеса. Стига толкова — нека рекламната кантора на градската железница се оправя сама. Оттеглих се, натрупал не печалби, а пасиви от дългове, отчаяние и разтрогнат годеж, и се замъкнах у дома в Сейнт Пол, за да „завърша романа“.

Романът, започнат в лагера за новобранци към края на войната, беше моят таен коз. Бях го оставил настрани, когато си намерих работа в Ню Йорк, но една цяла самотна пролет го осезавах непрестанно в себе си, така както осезавах мукавените подметки на обувките, които носех. Беше като приказката за лисицата, която спипала кокошката, полакомила се за зърното. Ако напуснех работа, за да довърша романа си, губех момичето.

Така продължих да се мъча с една омразна за мен работа и цялата самоувереност, с която се бях запасил в Принстън и по време на високомерната си кариера на най-некадърния армейски адютант, постепенно съвсем се стопи. Изгубен и забравен, бързо изчезвах от разни места — от заложната къща, където оставих военния си бинокъл, от обществото на охолни приятели, които срещах случайно, облечен в костюма си отпреди войната, от ресторанти, след като оставех и последния си цент за бакшиш, от бодро оживени кантори, където пазеха вакантните места за свои момчета, завръщащи се от войната.

Дори приемането за печат на първия ми разказ не се оказа особено вълнуващо. С Дъч Маунт седяхме бюро срещу бюро в отдела за рекламни плакати по железницата и една и съща поща донесе съобщения на двама ни, че разказите ни са одобрени в едно и също списание — стария „Смарт Сет“116.

— Моят чек е за трийсет — а твоят?

— За трийсет и пет.

Истинското разочарование обаче беше в друго — бях написал този разказ като студент, две години по-рано, а цяла дузина нови разкази не бяха удостоени дори с писмен отказ. Изводът беше, че на двайсет и две се спусках по надолнището. Похарчих трийсетте долара за ветрило от пурпурно червени пера за момичето от Алабама.

Онези мои приятели, които не бяха влюбени или които се бяха уговорили с „разумни“ момичета да ги чакат, се бяха подготвили за търпелив и дълъг труд. Но не и аз — аз бях влюбен в един тайфун и трябваше да оплета огромна гъста мрежа, за да мога да го измъкна от главата си — глава, в която кънтеше звънтенето на падащи монети, вечната латерна на бедняка. Но явно по тоя начин не можеше да стане, затова, когато момичето ме отхвърли, аз се прибрах вкъщи и завърших романа. Тогава изведнъж всичко се промени и тук ще разкажа за първия бесен вихър на успеха и за омайната мъглявина, която го съпровожда. Кратък скъпоценен миг — защото, щом се разнесе мъглявината, след седмици или след месеци, откриваш, че най-хубавото е зад теб.

Всичко започна през есента на 1919 година, когато главата ми беше като опразнена кофа. Тъй бях затъпял от лятното писане, че се хванах да ремонтирам покриви на вагони в едно депо на железопътната компания „Нордърн Пасифик“. Но веднъж на вратата ми позвъни пощальонът и още същия ден аз напуснах работа, хукнах из улиците и взех да спирам коли, за да съобщя новината на приятели и познати — моят роман „Отсам рая“ е приет за печат. През тази седмица пощальонът звънеше ли, звънеше, аз изплатих гадните си дребни дългове, купих си костюм и всяка сутрин се събуждах сред море от неописуема самонадеяност и надежда.

Докато чаках излизането на моя роман, започна метаморфозата от любител в професионалист — нещо като слепване на всички частици от живота ти в схемата на твоята работа, така че краят на един ангажимент автоматично да се превръща в началото на друг. Дотогава бях любител; когато през октомври се разхождах с момиче сред каменните плочи на едно южняшко гробище, бях вече професионалист и очарованието от някои нейни преживявания и думи вече беше равно на нетърпението ми да ги опиша в разказ — сложих му заглавие „Леденият дворец“ и по-късно го отпечатаха. Подобно нещо се случи, когато една вечер по време на коледните празници в Сейнт Пол пожертвах две увеселения с танци и си останах вкъщи, за да работя над разказ. Трима приятели ми се обадиха нея вечер, за да ми кажат, че съм пропуснал рядка веселба: един известен градски гуляйджия се маскирал на камила, като помъкнал и някакъв шофьор за ролята на задницата, но погрешка успял да се озове на събирането, където не бил канен. Смаян от себе си, че не съм присъствал, прекарах следващия ден в опити да събера отломките на тази история.

„Мога да ти кажа само, че се получи адски смешно.“ „Не, нямам представа откъде е изкопал шофьора на таксито.“ „Трябва много добре да го познаваш, за да разбереш колко беше смешно.“

Отчаян, казах:

— Е, изглежда, няма да ми се изясни какво точно е станало, но ще опиша случката десет пъти по-смешно, отколкото ми я разправяте. — И я описах за двайсет и два часа непрекъсната работа, като я описах „смешна“ просто защото всички подчертаваха така дебело колко смешно е било. Разказът „Камилската гърбина“ беше публикуван и до днес го включват в хумористичните антологии.

Краят на зимата докара друг приятен вятърничав период и през малката почивка, която си дадох, пред очите ми започна да се очертава една чисто нова картина на живота в Америка. Несигурността на 1919 година бе отминала и — едва ли някой се съмняваше какво ни предстои — Америка встъпваше в най-необузданото, най-крещящото увеселение в своята история, за което щеше да се говори дълго време. Златното отприщване витаеше във въздуха — с пищното прахосничество, с безбожния разгул и със съпротивителните смъртни гърчове на стара Америка от сухия режим. Всички сюжети, които ми хрумваха, носеха привкуса на бедствие — красивите млади същества от моите романи пропадаха в разруха, диамантените планини в моите разкази се взривяваха, моите милионери бяха красиви и прокълнати като селяните на Томас Харди. В действителността подобни работи още не се случваха, но аз бях напълно убеден, че животът не е безразсъдното и безотговорно нещо, което си представяха тия хора — поколението, малко по-младо от мен.

Аз имах предимството да стоя — доста смутен — на разделителната линия между две поколения. Когато получих първата пощенска камара — стотици и стотици писма по повод разказа ми за момичето, което подстригва късо косите си, — стори ми се направо абсурдно, че се обръщат към мен. От друга страна обаче, за един стеснителен човек е приятно да се почувства отново някой друг, различен от себе си: да бъде „Писателят“, както някога е бил „Лейтенантът“. Разбира се, не бях писател повече, отколкото армейски офицер, но никой сякаш не отгатваше образа зад маската.

Само за три дена се ожених, а печатарските машини размножиха „Отсам рая“ с бързината, с която стават тия работи във филмите.

С публикуването на романа стигнах до състояние на маниакално депресивно безумие. Ярост и блаженство се сменяха у мен час по час. Мнозина смятаха, че си измислям главоболията, и навярно бе така, много други смятаха, че всичко е лъжа, а не бе така. Зашеметен, дадох интервю — казах колко велик писател съм и как съм се изкачил до тези висини. Хейуд Браун, който се бе пуснал по следите ми, просто цитира моите думи с коментара, че изглежда, съм доста самодоволен младеж, и след това дни наред просто не бях в състояние да общувам с когото и да е. Поканих го на обяд и много сърдечно му казах колко е жалко, задето е допуснал живота да му се изплъзне, без нищо да осъществи. А той едва бе навършил трийсетте и горе-долу по същото време аз написах следното изречение, което някои хора никога не ще ми позволят да забравя: „Тя беше повехнала, но все още привлекателна двайсет и седем годишна жена.“

Главозамаян, заявих в издателство „Скрибнърс“, че не очаквам от първия ми роман да се разпродадат повече от двайсет хиляди екземпляра, а когато дружният смях утихна, ми обясниха, че се смята за отличен удар пласирането на петхиляден тираж от първи роман. Мисля, че една седмица след отпечатването продажбата надхвърли споменатите двайсет хиляди, но аз се приемах толкова на сериозно, че дори не ми мина през ум колко смешно е това.

Този месец на седмото небе рязко свърши няколко дена по-късно, когато Принстън се нахвърли върху книгата ми — не принстънските студенти, а черното множество на преподавателското тяло и на бившите възпитаници. Получих учтиво, но укорително писмо от ректора Хибън, а цяла група мои състуденти най-неочаквано се обявиха срещу мен. Една шумна компания се бяхме веселили бурно в тюркоазено искрящата кола на Харви Файърстоун117 и в разгара, както се опитвах да попреча на едно сбиване, случайно ми насиниха окото. Мълвата преувеличи събитието в оргия и въпреки студентската делегация, която се застъпи за мен пред Управителния съвет, бях изключен за няколко месеца от Принстънския клуб. Седмичникът „Принстънски възпитаник“ нападна книгата ми и само деканът Гос намери добра дума за мен. Мазнишкото лицемерие, с което направиха всичко това, ме вбеси и кракът ми не стъпи седем години в Принстън. А после ме поканиха от едно списание да напиша статия за Принстън и когато я започнах, открих, че истински обичам това място и че една неприятна седмица е дреболия в общия баланс. Но в онзи ден на 1920 година се изпари почти цялата ми радост от успеха.

Само че вече бях професионален писател — а един нов свят не може да настъпи, без да помете от пътя си стария. Постепенно развиваш защитна неуязвимост и към похвалите, и към нападките. Прекалено често хората харесват работите ти заради криворазбрани неща или пък ги харесват хора, чието неодобрение само би те поласкало. Никой добър писател не гради делото си върху вкуса на публиката и човек се научава да върви напред, без да търси примери и без да се страхува. Прехвърляйки стари сметки, открих, че през 1919 година съм спечелил 800 долара от писане, а през 1920 — 18 000 от разкази, сценарии и книга. Цената на един мой разказ бе скочила от 30 на 1000 долара. И дори тази цена е ниска в сравнение с онова, което ми плащаха по-късно в епохата на Бума, но значимостта й в моите очи едва ли може да бъде преувеличена.

Мечтата рано се сбъдна и сбъдването й стана и дар, и бреме. Ранният успех поражда у човека почти мистична вяра в съдбата, противопоставяйки я на волята — в най-лошия си вариант това е Наполеоновата самоизмама. Онзи, който постигне всичко, докато е млад, вярва, че осъществява волята си, защото го води звездата му. Човекът, който се самоутвърди към трийсетте, отдава равностойно значение на волята и на съдбата, а онзи, който успее на четирийсет, е склонен да припише всичко на волята. Разбираш това обаче едва когато бурите ударят професионалното ти умение.

Отплата за твърде ранния успех е убеждението, че животът е романтично нещо. И в най-добрия смисъл на думата човек остава млад. Когато първостепенните цели — любовта и парите — станаха даденост в живота ми и колебанията на славата изгубиха обсебващата си власт над духа ми, пред мен се очертаха години за волно пропиляване и честно казано, не съжалявам за тях, години, през които търсех вечния Карнавал на брега на морето. Веднъж, беше по средата на двайсетте години, карах колата си на здрачаване по високия корнишки път и блещукащите светлини на цялата френска Ривиера се отразяваха в морето под мен. В далечината, там, където едва стигаше погледът ми, беше Монте Карло и въпреки че бе извън сезона и не бяха останали велики херцози да играят на рулетка, въпреки че Филипс Опънхайм118, отседнал в моя хотел, беше един дебел работлив човечец, който прекарваше дните си по хавлия — самото име на града ме бе омагьосало така неизлечимо, че можах само да спра колата си и като китаец да пошепна едносрично:

„Чу-до! Чу-до!“ Но не гледах Монте Карло. Взирах се назад в съзнанието на младия мъж с мукавените подметки на обувките, който бе кръстосвал някога нюйоркските улици. Отново бях той — за миг сполучих да ме понесе мечтата му, аз, който нямах вече собствени мечти. И все още успявам на моменти да пропълзя в него, да го изненадам в утрото на някоя нюйоркска есен или в нощта на някоя каролинска пролет, тъй притихнала, че се чува лаят на кучетата от съседното село. Но никога вече не ще се повтори оня нетраен миг, когато той и аз станахме една личност, когато осъщественото бъдеще и жадуваното минало се сляха във величествена тръпка — когато животът буквално беше сън.