Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

Първа глава

Макар че никога не съм се появявала на екрана, аз израснах в света на киното. Рудолф Валентино беше сред гостите за петия ми рожден ден — или поне така са ми казвали. Отбелязвам този факт само за да изясня, че още преди да навляза във възрастта на разума, вече имах свои наблюдения за това кое как става в сферата на филмите.

По едно време възнамерявах да напиша мемоарите си — „Дъщерята на продуцента“, но все пак това е нещо, с което човек трудно може да се залови на осемнадесет години. И добре, че не се залових — мемоарите ми щяха да бъдат скучни като някогашната вестникарска колонка на Лоли Парсънс121. За баща ми киното беше бизнес — така както биха могли да бъдат памукът или стоманата — и за мен нямаше нищо необичайно в това. В най-лошия случай приемах Холивуд с примиреността на призрак, комуто е отредено да обитава нечий дом. Знаех какво трябва да си мисли човек за него, но това никак не ме ужасяваше, и толкоз.

Лесно е да го кажеш, трудното е да накараш хората да ти повярват. Когато учех в Бенингтън, някои от учителите ни англичани уж се преструваха на безразлични към Холивуд и неговата продукция, но всъщност ги ненавиждаха. Ненавиждаха ги дълбоко — като нещо, което заплашва самото им съществование. Та дори и преди това, в католическото училище, една симпатична дребничка монахиня ме помоли веднъж да й занеса някакъв сценарий, за да може да обясни на класа „какво представлява киносценарият“ — така както ни бе обяснявала за есето и разказа. Занесох й един сценарий и тя вероятно се бе чудила над него, чудила, но в класа така и не спомена нищо, а после ми го върна с вид на изненадана и обидена, без да направи какъвто и да е коментар. Ето горе-долу какво очаквам, че ще се случи и с този мой разказ.

Холивуд може да се приеме като нещо дадено — така както го приемах аз, или да се отхвърли с презрението, с което се отнасяме към непонятното. Но някой може и да го разбере — макар и само смътно, отчасти. Има-няма пет-шест души — мъже, са успели да разгадаят формулата за правене на филми. И най-многото, което би могла да стори една жена, за да вникне в структурата на киноиндустрията, е да се опита да разбере някой от тези мъже.

Светът от самолетен поглед ми беше познат. Баща ми винаги ни караше да пътуваме със самолет до училището или колежа и обратно. След като сестра ми почина, когато бях в предпоследния курс, летях сама и пътуването винаги ме навеждаше на мисли за нея, чувствувах се някак сериозна и тъжна. Понякога, но не често, тъй като вече беше времето на Голямата криза, в самолета имаше познати кинаджии или някой симпатичен студент. Рядко заспивах — мислех си за Елинор или за рязката разлика между двете крайбрежия; поне не заспивах, докато не отминем малките безлюдни летища в Тенеси.

Този път самолетът така друсаше, че пътниците още отрано се разделиха на такива, които се предадоха и легнаха, и такива, които въобще не желаеха да се предадат. На моя ред, но оттатък пътеката, седяха двама от втората група и съдейки по не особено свързания им разговор, аз бях сигурна, че са от Холивуд; единият, защото имаше такъв вид — евреин на средна възраст, който или говореше с нервно възбуден глас, или мълчеше с измъчено изражение на лицето, целият свит на две, сякаш готов за скок; другият — блед, грозноват, набит тридесетгодишен мъж, когото с положителност бях виждала преди. Идвал беше у нас или нещо подобно. Но тогава сигурно съм била малка, затова не се обидих, че не ме позна.

Стюардесата — висока тъмнокоса красавица, от онзи тип жени, подир които тичат мъжете — ме попита дали да ми приготви мястото за спане.

— … и, мила, ако искате да ви дам аспирин? — Тя приседна на страничната ми облегалка и се залюшка от юнския ураган. — Или може би нембутал?

— Не.

— Толкова бях заета с другите, че нямах време да ви попитам досега. — Настани се на съседното място и затегна коланите около мен и около себе си. — Искате ли дъвка?

Това ми напомни, че трябва да се отърва от парчето дъвка, което ми бе омръзнало вече от часове. Завих го в парче вестник и го напъхах в автоматичния пепелник.

— Веднага си личи възпитанието, щом си завиваш дъвката в хартия, преди да я пуснеш в пепелника — одобри стюардесата.

Двете поседяхме така в полумрака на клатушкащия се самолет. Интериорът донякъде ми напомняше за луксозен ресторант в сумрачните часове между обеда и вечерята. На никой не му се правеше нищо. Дори стюардесата, струва ми се, трябваше все да си напомня сама за какво е тук.

После поприказвахме за една млада актриса, която познавах и с която тя бе летяла към Западния бряг преди две години. Било е през най-тежкия период на Кризата и младата актриса непрекъснато гледала така съсредоточено през прозореца, че стюардесата се бояла да не би да възнамерява да скочи. Оказало се обаче, че се страхувала не от бедността, а от евентуална революция.

— Тогава знаете ли какво ще направим двете с майка ми? — попитала тя стюардесата. — Ще отидем в Йелоустоун122 и ще си живуркаме там, докато премине бурята. После ще се върнем. Нали разбирате, те не убиват актьорите.

Идеята ми хареса. Представих си как добрите мечки-консерватори хранят красивата актриса и нейната майка с мед и как нежните елени им носят мляко от сърните, но след това не си отиват, защото през нощта им се подлагат вместо възглавници. Аз пък на свой ред разказах на стюардесата за адвоката и режисьора, които една вечер в онези дни на храброст разкриха плановете си пред татко. Ако армията на безработните влезела във Вашингтон, адвокатът, който си бил скрил лодка някъде край река Сакраменто, щял да отплува с нея, а после, след няколко месеца, щял да се върне обратно, „защото винаги след една революция има нужда от адвокати, които да сложат в ред законодателството“.

Режисьорът беше по-пораженчески настроен. Бил си приготвил един стар костюм, риза и обувки — не обясни дали са негови, или ги е взел от реквизита — и щял да се смеси с тълпата. Спомням си, че баща ми му каза: „Но те ще ти видят ръцете! Ще познаят, че от години не си се занимавал с физически труд. И ще ти поискат профсъюзната карта.“ Спомням си как лицето на режисьора помръкна, колко потиснат си изяде десерта и въобще колко смешни и нищожни ми се видяха и тримата.

— Баща ви актьор ли е, мис Брейди? — попита стюардесата. — С положителност съм чувала това име.

При споменаването на името Брейди двамата мъже от другата страна на пътеката погледнаха към мен. Косо — с типичния холивудски поглед, метнат сякаш през рамо. После младият, блед, набит мъж разкопча предпазния си колан и се изправи на пътеката до нас.

— Вие сте Сесилия Брейди, нали? — запита укорително, сякаш бях укривала този факт от него. — Още в самото начало ми се стори, че ви познах. Аз съм Уайли Уайт.

Можеше да си спести последните думи, тъй като в същия миг един друг глас извика: „Уайли, пази се!“ — и някакъв човек профуча покрай него към кабината на пилота. Уайли Уайт се сепна и със закъснение ревна предизвикателно:

— Приемам заповеди само от пилота.

Познати ми бяха този род шеги, разменяни между холивудските властелини и техните сателити.

Стюардесата го смъмри:

— Моля ви, не толкова силно — някои от пътниците спят.

Сега забелязах, че и другият мъж оттатък пътеката, евреинът на средна възраст, също се бе изправил на крака и най-безсрамно и открито гледаше след онзи, който току-що бе минал. Или по-точно гледаше гърба на човека, който, преди да изчезне от полезрението ни, без да се обърне, махна с ръка — все едно за довиждане.

Попитах стюардесата:

— Това вторият пилот ли е?

Тя разкопчаваше колана си, готвейки се да ме остави на услугите на Уайли Уайт.

— Не. Това е мистър Смит. Той пътува в специалното отделение, „младоженското“ — само че е сам. Вторият пилот винаги е в униформа. — Тя стана. — Искам да разбера дали ще кацнем в Нашвил.

— Защо? — ужаси се Уайли Уайт.

— В долината на Мисисипи има буря.

— Това значи ли, че ще останем тук цяла нощ?

— Ако се наложи!

Едно внезапно „хлътване“ на самолета показа, че може и да се наложи. То тръшна Уайли Уайт върху мястото срещу мен, тласна стремително стюардесата напред, към кабината на пилота, и прекатури евреина до седнало положение. След няколко деликатни, умерени възклицания на възмущение, каквито подхождат на едни любители на авиацията, ние се настанихме по-удобно. Последва запознанството.

— Мис Брейди, това е мистър Шуорц — каза Уайли Уайт. — И той като мен е голям приятел на баща ви.

Мистър Шуорц закима така ожесточено, че едва ли не го чух да казва: „Така е. Бога ми, така е!“

Може би някога, по-рано, той би изрекъл всичко това на глас, но сега правеше впечатление на човек, комуто са се случили неприятности. Все едно, че виждаш насреща си приятел, участвувал в юмручен бой и нокаутиран. Взираш се в приятеля си и го питаш: „Какво е станало с теб?“ А той ти отговаря нещо неразбираемо през счупените си зъби и подутите устни. Не може дори да ти разкаже какво е станало.

Във външността на мистър Шуорц нямаше нищо забележително — големият персийски нос и черните кръгове под очите бяха присъщи на неговия род, така както ирландският чип нос със зачервени ноздри — на рода на баща ми.

— Нашвил! — провикна се Уайли Уайт. — Това значи, че ще трябва да отидем на хотел. И че ще пристигнем в Калифорния чак утре вечер — и то в най-добрия случай. Боже мой! Нашвил е моят роден град.

— Няма ли да ви е приятно да го видите?

— Ни най-малко. От петнадесет години се пазя да не попадам в него. Надявам се, че никога повече няма да го видя.

Но щеше да го види — защото самолетът без съмнение слизаше надолу, надолу, надолу, като Алиса в заешката дупка. Заслоних очите си с длан и погледнах през прозореца — далеч вляво видях града, който представляваше едно размазано петно. Зеленият надпис: „Затегнете предпазните колани — преустановете пушенето“, не беше угасвал, откак ни застигна бурята.

— Чу ли го какво е казал? — попита Шуорц от отсрещната страна на пътеката, нарушавайки поредното си гневно мълчание.

— Какво да чуя? — учуди се Уайли.

— Чу ли го какво име си е измислил. Мистър Смит!

— А защо не?

— Както и да е — отвърна бързо Шуорц. — Просто си помислих, че е смешно. Смит. — Никога не бях чувала по-невесел смях. — Смит!

Мисля, че по своята усамотеност, по своята тържествена безмълвност летищата приличат единствено на някогашните пощенски станции за дилижансите. Червените тухлени сгради на старите гари се строели в самите градове и хората слизали на тях само ако живеели там, докато летищата те навеждат на мисли за отминали времена — както оазисите или спирките по големите търговски пътища. Самолетните пътници, които се разхождат по един, по двама из среднощните летища, са интересно зрелище и неизменно привличат, до среднощ малки тълпи от хора. Младежите оглеждат самолетите, докато по-възрастните наблюдават пътниците внимателно и някак невярващо. Ние, пасажерите от големите трансконтинентални самолети, бяхме богаташите от крайбрежията, напуснали за момент своя облак и кацнали насред Америка. При нас, дегизирано като филмова звезда, би могло да бъде чудното приключение. Но в повечето случаи го нямаше. И на мен винаги така горещо ми се искаше да изглеждаме по-интересни, отколкото бяхме в действителност — по същия начин се чувствувах и на филмовите премиери, когато тълпата почитатели те гледа с презрение и укор, задето не си звезда.

Щом стъпихме на твърда земя, изведнъж станахме приятели с Уайли, който ми подаде ръка, за да ми помогне да сляза от самолета. Оттук нататък той се лепна неотлъчно за мен, но това не ми беше неприятно. Още в момента, в който влязохме в сградата на летището, стана ясно, че ако съдбата ни е захвърлила тук, то ни е захвърлила двамата заедно. Всичко беше съвсем различно от онзи път, когато скъсах с приятеля си — приятелят ми и едно момиче на име Рийна свиреха на пиано в някаква фермерска къща в Ню Ингланд, близо до Бенингтън, и аз изведнъж осъзнах, че съм излишна там. Гай Ломбардо изпълняваше по радиото „Цилиндър“ и „Буза до буза“ и тя го учеше да свири тези мелодии. Клавишите падаха като есенни листа и разперените й пръсти покриха неговите, за да му покаже един особено труден акорд. Тогава бях първокурсничка.

Мистър Шуорц слезе на летището заедно с нас, но вървеше като насън. През цялото време, докато се опитвахме да получим точна информация от гишето, той не откъсваше очи от вратата, която водеше към пистата, сякаш се боеше, че самолетът ще излети без него. После аз отидох за няколко минути до тоалетната и тогава явно бе станало нещо — какво, не знам, но когато се върнах, те двамата с Уайли стояха плътно един до друг, Уайт му говореше, а Шуорц още повече приличаше на човек, прегазен от огромен камион. Вече не гледаше към вратата за пистата. Дочух забележката на Уайли Уайт:

— Предупредих те да мълчиш. Така ти се пада.

— Аз само казах, че…

Като ме видя, че приближавам, млъкна, а после попита дали има нещо ново. Часът беше два и половина през нощта.

— Има — каза Уайли Уайт. — Според тях можем да тръгнем най-рано след три часа, тъй че някои от по-кекавите ще отидат на хотел. Аз обаче бих искал да ви заведа в Убежището, в дома на Андрю Джаксън123.

— Нищо няма да видим в тъмното — обади се Шуорц.

— Глупости, след два часа ще се зазори.

— Вървете само двамата — предложи Шуорц.

— Добре, а ти вземи автобуса за хотела. Ето го, още чака, и той е вътре. — В гласа на Уайли се долавяше насмешлива нотка. — Може пък и да ти провърви.

— Не, ще дойда с вас — побърза да каже Шуорц.

Навън, в провинциалния мрак, в който изведнъж потънахме, намерихме такси и той като че ли се развесели. Потупа насърчително коляното ми.

— Трябва да дойда с вас — рече, — трябва да ви пазя от него. Някога, когато бях богат, имах дъщеря — красива дъщеря.

Каза го така, сякаш я е продал на кредиторите си като някаква вещ.

— Друга ще имаш — увери го Уайли. — Всичко ще си възвърнеш. Само да се завърти колелото, и ще се озовеш там, където се намира таткото на Сесилия. Нали, Сесилия?

— Къде е това Убежище? — попита след малко Шуорц. — Да не е на края на света? Ще изпуснем самолета!

— Хайде стига де! — сопна му се Уайли. — Трябваше да вземем и стюардесата, та да си имаш компания. Ти май я хареса? И наистина си я биваше.

Пътувахме дълго през осветена от луната равнинна местност — просто едно шосе и тук-там по някое дърво или къщичка, а после изведнъж пътят тръгна покрай лъкатушеща горска ивица. Дори в тъмнината можех да доловя, че дърветата са зелени, че техните багри нямат нищо общо с прашната маслиненозелена окраска на горите в Калифорния. По едно време подминахме негър, който буташе пред себе си три крави, и те замучаха, когато той ги скупчи отстрани до пътя. Кравите си бяха съвсем истински, с топли, лъскави като коприна хълбоци; самият негър, който изникна постепенно от мрака, също беше истински, а когато Уайли му даде четвърт долар, впери в нас големите си кафяви очи. Каза „благодаря, благодаря“, без да мръдне от мястото си, ние потеглихме и кравите измучаха отново в нощта.

Спомних си кога за първи път в живота си видях овце — стотици овце, и как колата ни изведнъж се вряза в стадото. Беше в задната част на студията на стария Лемъл124. На тях не им харесваше да ги снимат на кино, но мъжете, които бяха в нашата кола, все повтаряха:

— Чудесно!

— Така ли го искаше, Дик?

— Направо чудесно!

Мъжът на име Дик стоеше прав в колата, сякаш беше Кортес125 или Балбоа126, и наблюдаваше сивата, вълнеста, накъдрена повърхност. Отдавна съм забравила кой филм са снимали, ако въобще съм знаела.

Возихме се дял час. С грохот прекосихме малка рекичка по железен, обкован с дъски мост. На минаване покрай селските къщи вече чувахме да пеят петли, а из дворовете зървахме синьо-зелени сенки.

— Нали ти казах, че скоро ще се развидели — рече Уайли. — Роден съм тук наблизо — в семейството на обеднели до немай-къде сиромаси от Юга. Нашата фамилна къща сега се използува за клозет. Имахме четирима слуги — баща ми, майка ми и двете ми сестри. Аз отказах да се включа в групата и затова отидох в Мемфис да започна кариерата си, която стигна до задънена улица. — Той ме прегърна с една ръка и ме попита: — Сесилия, ще се омъжиш ли за мен, та да получа и аз дял от богатството на Брейди?

Каза го така обезоръжаващо, че аз отпуснах глава на рамото му.

— А ти с какво се занимаваш, Сесилия? На училище ли ходиш?

— Уча в Бенингтън. Предпоследна година.

— О, извинявай. Трябваше сам да се досетя, но никога не съм имал щастието да посещавам колеж. И все пак предпоследна година — четох в „Ескуайър“, че студентите от предпоследния курс нямат какво повече да научат. Така ли е, Сесилия?

— Защо всички смятат, че студентките…

— Не се оправдавай. Знанието е сила.

— Като те слуша човек какво говориш, веднага разбира, че си от Холивуд — казах аз. — Всичко там така безнадеждно изостава от времето.

Той се престори на изумен.

— Как, нима момичетата от Източното крайбрежие нямат личен живот?

— Работата е точно там, че имат личен живот. Не ми е удобно така, пусни ме.

— Не мога. Ще събудя Шуорц, а той заспа за първи път от няколко седмици. Слушай, Сесилия. Веднъж имах връзка с жената на един продуцент. Съвсем краткотрайна връзка. Когато всичко свърши, тя ми заяви най-недвусмислено: „И да не си посмял да кажеш някому за нас, че веднага ще наредя да те изхвърлят от Холивуд. Моят съпруг е много по-важна клечка от тебе!“

След това признание започна пак да ми харесва. Подир малко таксито свърна към дълга алея, облъхана от аромата на орлови нокти и нарциси, и спря пред огромния сив корпус на Андрю-Джаксъновата къща. Шофьорът се опита да ни каже нещо във връзка с къщата, но Уайли му изшътка да мълчи, сочейки към Шуорц, и ние се измъкнахме на пръсти от колата.

— Сега няма да можете да влезете вътре — учтиво ни обясни шофьорът.

Двамата с Уайли седнахме на стълбите и се облегнахме на големите колони.

— А мистър Шуорц? — попитах. — Той пък кой е?

— По дяволите Шуорц. Някога е бил шеф на една от компаниите. „Фърст Нашънъл“ ли? „Парамаунт“? Или пък „Юнайтед Артистс“? Сега е вън от играта. Но ще изплува пак. Не могат току-така да те изритат от киното, освен ако не си наркоман или пияница.

— Ти май не, обичаш Холивуд.

— Не, обичам го. Разбира се, че го обичам. Слушай, що за разговор водим на стълбите пред Андрю-Джаксъновата къща — и то в ранни зори!

— А аз обичам Холивуд — настоях все пак.

— Добре, добре. Той е златна мина в Страната на приказките. Кой е казал това? Аз го казах. Холивуд е чудесно място, ако си врял и кипял в такива неща, но аз отидох там направо от Савана, щата Джорджия. Още първия ден посетих едно градинско увеселение. Домакинът се ръкува с мен и ме остави. Всичко си беше както му е редът — басейн, зелена морава, долар за квадратен сантиметър, красиви котенца, които пиеха и се забавляваха… И никой, не ме заговори. Абсолютно никой. Аз се опитах да подхвана разговор с пет-шест души, но никой не ми отвръщаше. Това продължи час-два, накрая станах от мястото си и в ситен тръс побягнах като луд навън. Чувствувах се така, сякаш нямам собствена самоличност, и това чувство не ме напусна, докато не се прибрах в хотела и администраторът не ми връчи писмо, адресирано до мен, на мое име.

Естествено самата аз никога не бях имала такова изживяване, но като се замислих за увеселенията, на които бях присъствувала, осъзнах, че подобно нещо може да се случи. Ние в Холивуд не си падаме по пришълците, освен ако не се знае, че те са наострили брадвата си другаде и тя няма да се стовари върху нашите глави — тоест ако вече не са знаменитости. Но дори и тогава е по-добре да си отварят очите на четири.

— Защо не се опита да бъдеш над тези неща? — дълбокомислено отбелязах аз. — Не си виновен ти, ако другите се държат невъзпитано. Виновни са хората, с които те са се срещали преди тебе.

— Такова красиво момиче, и да говори такива мъдри приказки!

Небето на изток бързо се проясняваше и Уайли можеше да ме види добре — стройна, с хубави черти на лицето, изтънчена и с ум, който се бунтуваше както плодът в майчината утроба. Чудя се как ли съм изглеждала през онази утрин, преди пет години. Предполагам, поизмачкана и бледа, но на тази възраст, когато човек храни младежката илюзия, че повечето приключения са за добро, аз имах нужда само да се изкъпя и преоблека, за да изкарам още дълги часове.

В погледа на Уайли прочетох възхищение, което ме ласкаеше, но изведнъж и двамата осъзнахме, че вече не сме сами. Мистър Шуорц се вмести с блуждаещо-виновен вид в красивата сцена.

— Ударих се в една метална дръжка — каза той, потърквайки слепоочието си.

Уайли скочи на крака.

— Тъкмо навреме, мистър Шуорц — извика той. — Започваме обиколката. Домът на Стария Дъб — десетият127 президент на САЩ, героят от Ню Орлийнс, противникът на Нашънъл Банк, изобретателят на системата „Подялба на плячката“128.

Шуорц ме погледна така, сякаш бях жури.

— Това се казва сценарист — заяви той. — Знае всичко и същевременно нищо.

— Как така! — възмути се Уайли.

Едва сега разбрах, че бил сценарист. И макар че, от една страна, харесвам сценаристите, писателите — защото за каквото и да ги попиташ, все ще получиш отговор, — това донякъде го омаловажи в очите ми. Те не са като другите хора. В най-добрия случай сценаристът, представлява цяла група хора, които се мъчат да изглеждат като един човек. Те са като актьорите, които така трогателно се стремят да не се съзерцават в огледалата, но само гледат как да зърнат лика си, отразен в полилеите.

— Кажи, Сесилия, не са ли такива сценаристите? — попита Шуорц. — Не знам с какви думи да ги определя, но са такива.

Уайли го погледна с бавно растящо възмущение.

— Това вече съм го чувал. Слушай, Мани, при всички случаи аз съм по-земен човек от теб. Случвало ми се е да седя в стаята си и с часове да слушам откачените брътвежи на някой мистик, когото навсякъде другаде, освен в Калифорния, биха изпратили в лудницата — пък после той бил земният, а аз фантазьорът, та ще бъда ли така любезен от всичко това да скалъпя една смислена история.

Лицето на мистър Шуорц отново придоби отсъствуващ израз. Той погледна косо нагоре, към върховете на високите борове. После вдигна ръка и най-невъзмутимо загриза кожичките около нокътя на показалеца си. Над комина на къщата се изви някаква птица и погледът му проследи нейния полет. Тя кацна на гърнето на комина, подобно на гарван, и мистър Шуорц каза, без да отделя очи от нея:

— Няма да ни пуснат да влезем, а за вас двамата вече е време да се връщате в самолета.

Все още не се беше развиделило напълно. Убежището приличаше на красива голяма бяла кутия, малко самотна и сякаш наскоро изоставена от обитателите си, макар и оттогава да са минали сто години. Тръгнахме обратно към колата. Едва след като влязохме в нея и мистър Шуорц, за наша изненада, затръшна вратата отвън, осъзнахме, че той не възнамерява да продължи с нас.

— Няма да дойда в Калифорния — реших го, щом се събудих. Ще остана тук, а шофьорът после може да дойде да ме вземе.

— На Изток ли се връщаш? — изненада се Уайли. — Само защото…

— Така реших — каза Шуорц, леко усмихнат. — Някога бях решителен човек, колкото и да те учудва това. — Порови из джоба си, докато шофьорът запалваше колата. — Би ли дал тази бележка на мистър Смит?

— След колко да дойда? След два часа? — попита шофьорът.

— Да… разбира се. Ще ми бъде интересно да се поразходя из околностите.

Докато пътувахме към летището, не престанах да мисля за него — опитвах се да вместя образа му в този ранен час и в този пейзаж. Дълъг път е изминал, за да стигне от някое гето до това скромно светилище. Мани Шуорц и Андрю Джаксън — трудно могат да се свържат тези две имена в едно изречение. Съмнявам се дали, скитайки наоколо, е знаел кой е бил Андрю Джаксън, но вероятно си е мислел, че щом хората са запазили къщата му, трябва да е бил човек с широка и състрадателна душа, способен да те разбере. Всеки от нас, в двата края на живота си, има нужда от нещо, до което да се прислони — майчина гръд и светилище. Нещо, до което да легне, когато никой повече не го иска, за да си тегли куршума.

Разбира се, през следващите двадесет часа ние не знаехме това. Когато пристигнахме на летището, казахме на чиновника, който проверяваше бордовите карти, че мистър Шуорц няма да пътува по-нататък, и повече не си и помислихме за него. Бурята беше отминала, затихвайки в планините на Източен Тенеси, и след по-малко от час трябваше да отлетим. Пътници със сънени очи запристигаха откъм хотела, а аз дремнах няколко минути на един от уредите за изтезание, наричани кресла. Полека-лека, насред това наше окаяно състояние, се възроди идеята за продължаване на опасното пътешествие: новата стюардеса, висока хубавица, ослепително тъмнокоса, копие на предишната, само дето роклята й беше от тънка ленена материя на райета, вместо във френската комбинация от червено и синьо, мина енергично покрай нас с куфарчето си. Докато чакахме, Уайли седна до мен.

— Даде ли бележката на мистър Смит? — попитах сънено аз.

— Да.

— А кой е мистър Смит? Май че той провали пътуването на мистър Шуорц.

— Шуорц си беше виновен.

— Не ги обичам много тия, дето мачкат безмилостно всичко по пътя си, като танкове. Баща ми се мъчи да бъде такъв танк вкъщи, ама аз му казвам да си пази силите за студията.

Запитах се дали съм справедлива: в ранните утринни часове думите имат по-различен смисъл.

— И въпреки това ми издиктува да отида в Бенингтън, само че за това съм му благодарна.

— Чудна катастрофа ще се получи, ако танкът Брейди се сблъска с танка Смит — каза Уайли.

— Мистър Смит и татко съперници ли са?

— Не съвсем. Бих казал не. Но ако бяха съперници, знам на чия страна щях да застана.

— На татковата ли?

— Боя се, че не.

Прекалено рано сутринта беше, за да проявявам семеен патриотизъм. Пилотът седеше зад гишето на дежурния и клатеше глава. Двамата наблюдаваха един бъдещ пътник, който беше пъхнал две монети в грамофона автомат и сега лежеше в алкохолен унес върху една пейка, борейки се със съня. Първата избрана от него мелодия — „Изгубен“, прогърмя в залата, последвана подир кратък интервал от не по-малко безапелационната и категорична „Изчезнал“. Пилотът тръсна решително глава и тръгна към пътника.

— Страхувам се, че тоя път няма да можем да те вземем, друже.

— Кво?

Пияният успя да седне, изглеждаше ужасно и въпреки това в него имаше нещо определено привлекателно. Стана ми мъчно за човека въпреки безумно зле избраната му музика.

— Върни се в хотела и се наспи. Довечера ще има друг самолет.

— Искам само да ллитна във въздуха…

— Тоя път няма да може, друже.

В своето разочарование пияният се свлече от пейката, а високоговорителят, надвиквайки грамофона, призова нас, благопристойните люде, към изхода. В междинната пътека на самолета се сблъсках с Мънро Стар, просто се хвърлих в обятията му, или поне така ми се искаше. Всяко момиче би хлътнало по такъв мъж, дори и без насърчение от негова страна. Аз определено не получавах насърчение, но му бях симпатична и той седна срещу мен, докато излети самолетът.

— Трябва да си поискаме обратно парите — каза Стар.

Тъмните му очи ме пронизваха цялата и аз се запитах как ли биха изглеждали, ако той се влюбеше. Бяха добри, но някак отчуждени и макар че обикновено спореха кротко със събеседника, излъчваха превъзходство. Виновни ли бяха, че виждат толкова много. Стар умело влизаше в ролята на „наше момче“ и после умело излизаше от нея — но, общо взето, бих казала, че беше „ничие момче“. Само че знаеше как да замълчи, как да се оттегли на заден план, как да слуша. От мястото, където стоеше (макар да не беше висок, то бе сякаш някъде из висините), наблюдаваше многообразното ежедневие на своя свят като някакъв горд млад пастир, за когото няма нощ и ден. Беше роден да бодърствува, без способността или желанието да си почива.

Седяхме и мълчахме, но от това не се чувствувахме неудобно. Познавах го отпреди дванадесетина години, когато той стана съдружник на татко — тогава аз бях на седем, а Стар на двадесет и две. Уайли седеше от другата страна на пътеката и аз се чудех дали да ги запозная, но Стар през цялото време така разсеяно въртеше пръстена си, че ме караше да се чувствувам млада и невидима, ала това не ме притесняваше. В негово присъствие беше винаги така — не смеех нито да не го гледам, нито да го гледам, освен ако нямах да му кажа нещо важно, и знаех, че въздействува по същия начин и върху много други хора.

— Ще ти подаря пръстена си, Сесилия.

— Извинявай, не се усетих, че…

— Имам още пет-шест такива.

И ми го подаде — пръстен от самородно злато, върху който бе инкрустирана със замах буквата С. Като го гледах, си мислех колко необичайно контрастира неговата масивност с пръстите на Стар, изящни и тънки като тялото му и като изящното му лице с извитите вежди и тъмната къдрава коса. Понякога у него имаше нещо безплътно, възвишено, но всъщност той умееше да се бие — един негов стар познат, от времето, когато Стар бил член на момчешка шайка в Бронкс, ми разказа, че той въпреки крехкия си вид винаги стоял начело на шайката, като от време на време процеждал през зъби по някоя заповед към другарите си отзад.

Стар сви пръстите ми около пръстена, изправи се и се обърна към Уайли.

— Ела при мен — каза той. — До скоро, Сесилия.

Преди да се отдалечат дотолкова, че да не мога да ги чувам, долових въпроса на Уайли:

— Прочете ли бележката на Шуорц?

А Стар:

— Още не.

Трябва да съм много тъпа, защото едва тогава осъзнах, че Стар е мистър Смит.

По-късно Уайли ми каза какво пишело в бележката. Надрасканите под светлината от фаровете на таксито думи били почти нечетливи.

Стар я прочете два пъти и потърка с ръка необръснатата си тази сутрин брадичка.

— Ама че невротик — каза той. — Нищо не можем да направим, абсолютно нищо. Съжалявам, дето бях рязък с него, но не обичам да ми казват, че правят нещо за мое добро.

— А може да е било така — обади се Уайли.

— Не по този начин.

— Пък аз бих се хванал на въдицата — рече Уайли. — Суетен съм като жена. Щом някой ми покаже съчувствие, търся още. Обичам да получавам съвети.

Стар тръсна възмутено глава. Уайли продължи да го дразни — той беше от хората, на които това бе позволено.

— Ти също обичаш да те ласкаят. Обичаш да те изкарват Наполеон.

— От такова нещо ми се повръща — възрази Стар, — но все пак то е по-добро, отколкото да се опитват да ти помогнат.

— Щом не обичаш съветите, защо ми плащаш?

— Въпрос на търговия. Аз съм търговец. Искам да купувам мислите ти.

— Не си никакъв търговец — отсече Уайли. — Като работех в рекламата, се запознах с много търговци и съм съгласен с Чарлс Франсис Адамс.129

— И какво казва той?

— Той ги е познавал всичките — Гулд, Вандербилт, Карнеги, Астор — и е казал, че не би желал да се срещне с нито един от тях в отвъдния свят. А тия хора и до ден-днешен са си същите, затова ти казвам, че не си търговец.

— Адамс вероятно е бил един вечен недоволник — рече Стар. — Сам е искал да бъде най-главният, но е нямал нито нужния здрав разум, нито нужния характер.

— Да, но е имал ум в главата си — възрази Уайли.

— Умът не е достатъчен. Вие, сценаристите и актьорите, само дрънкате наляво и надясно и забърквате разни каши, които после друг трябва да оправя. — Той сви рамене. — Прекалено лично приемате нещата. Този мразите, онзи боготворите… все си мислите, че най-важното това са хората, особено вие самите. Просто си търсите белята. Аз обичам хората, обичам и те да ме обичат, но сърцето ми си седи там, където го е поставил дядо господ — вътре в мен.

Изведнъж смени темата.

— Какво казах на Шуорц на летището? Спомняш ли си — ама точно?

— Каза му: „Каквото и да искаш, моят отговор ще бъде винаги НЕ!“

Стар мълчеше.

— Той се чувствуваше страшно потиснат — продължи Уайли, — но аз успях да го поразсея. Поканихме дъщерята на Пат Брейди и се разходихме с кола.

Стар позвъни на стюардесата.

— Пилотът ще има ли нещо против да седна за малко отпред при него?

— Забранено е, мистър Смит.

— Помолете го да дойде за момент при мен, щом се освободи.

Стар седя отпред при пилота през целия следобед. За това време ние оставихме зад себе си безкрайната пустиня и полетяхме над платата, обагрени в много цветове подобно на белия пясък, който оцветявахме като деца. Късно следобед под перките на самолета пропълзяха върховете на планината Фроузън Со — вече наближавахме дома.

Когато не дремех, аз си мислех как искам да се омъжа за Стар, да го накарам да ме обича. Ама че самочувствие! Та какво можех да му предложа аз! Тогава обаче не мислех по този начин. Бях самонадеяна като всяка млада жена, която черпи сили от такива високомерни мисли като „да не съм по-долу от нея“. Самата аз се смятах за не по-малко красива от големите красавици, които вероятно му се хвърляха на врата. А с будните си интелектуални интереси несъмнено можех да бъда блестящо украшение на всеки салон.

Сега знам, че всичко това е било нелепо. Макар че образованието на Стар се градеше върху един вечерен курс по стенография, ни повече, ни по-малко, той отдавна вече бе навлязъл в сфери, където малцина биха могли да го последват, след като бе пребродил непроходими мисловни пущинаци. В своето безразсъдно самомнение обаче аз си представях, че моите сиви очи са по-хитри от неговите кафяви, че моето младежко, калено в голфа и тениса сърце ще покори неговото, което вероятно биеше по-бавно след толкова години напрегната работа. И тъй, кроях планове, лавирах, нагласях нещата — тия работи ги знае всяка жена, — само че, както ще видите по-нататък, не стигнах доникъде. Все още обичам да си мисля, че ако той беше беден и по-млад, щях да успея, но всъщност истината бе, че не можех да му предложа нищо ново. Своите романтични представи бях заела от филмите — например „42-ра улица“ бе оказал много силно въздействие върху мен. Твърде възможно е тъкмо филмите на Стар да са ме оформили като човек.

Така че работата беше доста безнадеждна. Пасивната любов не е достатъчна.

По онова време обаче мислех по-инак: татко можеше да ми помогне, стюардесата можеше да ми помогне. Тя можеше да отиде в кабината на пилота и да каже на Стар: „Никога не съм виждала такава любов, както в очите на онова момиче“.

Пилотът можеше да ми помогне: „Човече, ти да не си сляп? Бързо върви отзад, при нея!“

Уайли Уайт можеше да ми помогне — вместо да стои на пътеката и да ме гледа колебливо, чудейки се дали спя, или съм будна.

— Седни — казах му аз. — Какво става, къде сме?

— Във въздуха.

— Аа, така ли? Седни де. — Опитах се да проявя интерес и попитах бодро: — Какво пишеш сега?

— Пиша за един бойскаут — за Бойскаута с главна буква. Бог да ми е на помощ!

— Чия е идеята, на Стар ли?

— Не знам, но той ми предложи да се заема с нея. Може преди или след това да е накарал още десетина сценаристи да пишат на същата тема, такава му е системата. И тъй, значи ти си влюбена в него?

— Не бих казала — възмутих се аз. — Познавам го, откакто се помня.

— Безнадеждно, а? Ще го уредя, ако използуваш цялото си влияние, за да ме лансираш. Искам да имам своя група сценаристи, които да ръководя.

Затворих очи и се унесох в сън. Когато се събудих, стюардесата ме завиваше с одеяло.

— Почти пристигнахме — каза тя.

През прозореца видях равнинни зелени площи, озарени от залеза.

— Току-що чух нещо много смешно — продължи тя, — там, в кабината. Този мистър Смит, или мистър Стар, не си спомням да съм виждала името му…

— Просто не го пишат в титрите — обясних аз.

— Аха. Както и да е, той надълго и нашироко разпитваше пилотите за летенето със самолет, искам да кажа, явно му е интересно. Нали разбирате?

— Разбирам.

— Единият от пилотите ми каза, че за десет минути щял да научи мистър Стар да лети — на бас можел да се хване дори. Голям ум бил, така ми каза.

Взе да ми омръзва.

— Е, и кое му е смешното?

— Ами накрая един от пилотите попита мистър Стар дали си харесва работата и мистър Стар каза: „Естествено. Естествено, че я харесвам. Приятно е да чувствуваш, че от всички единствено на тебе не ти е изпила чавка ума.“

Стюардесата се преви от смях — а на мен ми се дощя да се изплюя отгоре й.

— Представяте ли си? Изпила им била чавка ума! — Изведнъж смехът й секна и тя се изправи със сериозно изражение на лицето. — Е, а сега трябва да си довърша работата.

— Довиждане.

И тъй, значи Стар бе позволил на пилотите да се изкачат до неговия трон и да се почувствуват поне за момент като владетели. Години по-късно пътувах с един от същите тези пилоти и той си припомни нещо, което бил казал Стар.

— Представи си, че си железопътен инженер — рекъл и погледнал надолу към планините. — И че трябва да прокараш път за влака през тези планини. От топографските изследвания установяваш, че има три, четири или половин дузина пролома и че не може да се каже кой от тях е най-подходящ за целта. Трябва сам да решиш кой да избереш, но въз основа на какво? Единствено след като прокараш пътя, можеш да разбереш дали изборът ти е бил правилен. И затова вземаш и го прокарваш.

Пилотът помислил, че нещо не е дочул.

— Тоест как така?

— Избираш някой от пътищата ей тъй, без видима причина, да речем, защото скалите на тази планина са с розов оттенък или защото синият цвят на онова хелиографско копие е по-хубав. Нали разбираш?

Пилотът решил, че това е един много ценен съвет. Но се съмнявал, че някога ще му се отдаде възможността да го приложи.

— Всъщност на мен ми се искаше само едно — продължи унило. — Да разбера как бе успял той да стане мистър Стар.

Едва ли Стар би могъл да му отговори на този въпрос — зародишът не притежава памет. Затова пък аз бих могла да обясня някои неща. Още като младеж той е литнал нависоко, много нависоко със силните си криле и оттам е огледал всички царства на земята. Видял ги е с очи, които могат да се взрат право в слънцето. Пляскайки с криле здраво и накрая дори неистово, пляскайки, без да спира, той е останал там горе по-дълго от повечето други хора и след като е запомнил всичко, постепенно се е приземил.

Изгасиха двигателите и нашите пет сетива започнаха да се нагаждат за кацането. Пред нас и вляво блещукаха светлините на военноморската база Лонг Бийч, а вдясно се виждаше Санта Моника във вид на мигащо размазано петно. Над Тихия океан грееше калифорнийската луна — огромна и оранжева. Каквито и чувства да будеха у мен всичките тези неща — а те в края на краищата представляваха моето родно място, — знаех, че за Стар значат много повече. Тях съм видяла най-напред, щом съм отворила очи на този свят, така както за първи път зърнах овце в студията на стария Лемъл. Докато Стар именно тук се е приземил след своя необикновен полет, когато е видял накъде и как вървим и кое от това, което правим, има смисъл. Някой може да каже, че ветровете са го довяли насам, но аз не мисля така. Според мен той по-скоро е видял — като в кадър, заснет в общ план — един нов начин за изразяване на нашите дръзки надежди, ловки шмекерии и нелогични скърби и е дошъл тук по свой избор, за да остане при нас завинаги. Подобно на самолета, който сега, в топлия мрак, се спускаше към летище Глендейл.

Втора глава

Беше девет часът през една юлска вечер и в дръгстора срещу студията все още имаше няколко статисти — докато паркирах, ги видях приведени над масата за билярд. „Някогашният“ Джони Суонсън стоеше при единия й ъгъл, облечен в полукаубойски дрехи, и гледаше мрачно покрай луната. Едно време в киното е бил знаменит колкото Том Микс и Бил Харт — сега беше тъжно да говориш с него, затова прекосих бързо улицата и се пъхнах през главния вход.

В една студия никога не цари пълна тишина. Дори нощем в лабораториите и в дублажа кипи работа, а в столовата току се отбиват хора от техническия персонал. Звуците обаче са по-различни — приглушен шепот на автомобилни гуми, спокойно бръмчене на ненатоварен мотор, самотен зов на сопрано, записван от нощен микрофон. Заобикаляйки един ъгъл, попаднах на човек с гумени ботуши, който миеше някаква кола под сноп от чудна бяла светлина — истински фонтан сред мъртвите индустриални сенки. Поспрях за момент, като видях, че пред административното здание помагат на мистър Маркъс да се покатери в колата си — той говори толкова бавно, ако ще да каже дори само „лека нощ“, — и докато чаках, долових, че сопраното пееше „Ела, ела, обичам само теб“, непрекъснато повтаряйки единствено това; спомням си го, защото тя продължи да пее тази фраза и по време на земетресението. Но от него ни деляха още пет минути.

Кабинетът на татко беше в старото здание с дългите балкони и железните парапети, които създаваха впечатление за едно безконечно, яко опънато въже. Татко се намираше на втория етаж; от едната му страна беше Стар, а от другата — мистър Маркъс. Тази вечер целият етаж светеше. Стомахът леко ме присви при мисълта за близостта на Стар, но вече умеех да се владея — бях го виждала само веднъж за месеца, прекаран у дома.

Татковият кабинет беше доста странно място, но аз ще го опиша накратко. Откак се помнех, в приемната седяха три секретарки с каменни лица, като три вещици — Бърди Питърс, Мод не знам си коя и Розмари Шмийл. Не знам дали това бе истинското й име, но Розмари беше, така да се каже, доайен на триото — под нейното бюро се намираше копчето, което отваряше дверите на татковата тронна зала. И трите секретарки бяха пламенни привърженички на капитализма, а Бърди бе измислила следното правило: ако машинописките бъдат видени да обядват заедно повече от един път в седмицата, ще трябва да отговарят за това. По онова време в студиите имаха страх от тълпите.

Влязох в кабинета. Днес всички холивудски босове разполагат с огромни кабинети, но този на баща ми беше първият. Той беше и първият с еднопосочна видимост на прозорците. Бях чувала да разправят, че на пода имало подвижен капак, през който неприятните посетители пропадали надолу в някаква тайна тъмница, но това сигурно са били измислици. На умишлено видно място на стената висеше голям портрет на Уил Роджърс130, струва ми се, за да подскаже родството на татко с холивудския свети Франциск; имаше също снимка с автограф на Мина Дейвис, покойната съпруга на Стар, фотоси на други филмови знаменитости и пастели, изобразяващи мама и мен. Тази вечер прозорците бяха отворени и в рамката на единия безпомощно се беше вклинила огромната, розовозлатиста луна, около която имаше светъл кръг. Татко, Жак Лаборуиц и Розмари Шмийл седяха около голямо елипсовидно писалище в единия край на стаята.

Как изглеждаше татко? Мога да го опиша само такъв, какъвто го видях веднъж в Ню Йорк, когато го срещнах, без да очаквам. Забелязах някакъв едър мъж на средна възраст, който, изглежда, се притесняваше от вида си, и на мен никак не ми се искаше да го задминавам — и изведнъж осъзнах, че това е татко. Впоследствие бях поразена от това свое впечатление. Татко можеше да бъде много очарователен — имаше силна челюст и ирландска усмивка.

Колкото до Жак Лаборуиц обаче, ще ви спестя описанието. Ще кажа само, че беше организатор, което е нещо като надзирател, и повече няма нужда. Откъде ги намираше Стар тия умствени трупове, а може би просто позволяваше да му ги натрапват; и най-важното, каква полза имаше от тях, това винаги ме е изумявало, както изумяваше всеки новопристигнал от Източното крайбрежие при сблъсъка му с тях. Без съмнение Жак Лаборуиц си имаше качества, но същото важи и за свръхмикроскопичните протозои, както и за кучето, което си търси кучка или кокал. Жак Ла… О, господи!

По израженията на лицата им разбрах, че говорят за Стар. Стар е поръчал или е забранил нещо, или е предизвикал татко, или е отхвърлил някой от филмите на Лаборуиц, или нещо също толкова катастрофално и ето ги сега тук, събрани в знак на протест, обединени от възмущението и безпомощността си. Розмари Шмийл седеше с бележник в ръка, сякаш готова да протоколира тяхното униние.

— Жив или мъртъв ще те откарам вкъщи — казах на татко. — Подаръците за рождения ти ден ще изгният в опаковките си!

— Рожден ден ли! — извика Жак с извинителен тон. — На колко ставаш? Не знаех.

— Четиридесет и три — отчетливо произнесе татко.

Беше по-възрастен — с четири години — и Жак го знаеше; видях, че си записа датата в тефтера, та друг път да не пропусне. Тук имат обичай да разнасят тефтерите си отворени. Човек може да прочете какво отбелязват в тях, без да се мъчи да следи думите буква по буква, и Розмари Шмийл, следвайки примера на Лаборуиц, беше принудена също да впише нещо в бележника си. Точно в този момент земята под нас се разтресе.

Трусът беше по-слаб, отколкото в Лонг Бийч, където горните етажи на магазините се срутили върху улиците, а малките хотели били отнесени от морските вълни, но в продължение на една цяла минута нашите вътрешности се преобръщаха в такт със земните недра, като в някакъв кошмарен опит да бъдем вързани отново с пъпна връв и запратени обратно в утробата на сътворението.

Портретът на мама падна от стената и разкри малък сейф. Двете с Розмари се вкопчихме отчаяно една в друга и затанцувахме из стаята под съпровода на собствените си писъци. Жак припадна или поне изчезна от полезрението ни, а татко се държеше за бюрото си и викаше: „Добре ли сте?“ През прозореца долетя гласът на певицата, която стигна до кулминацията „обичам само теб“, за момент задържа последния тон и, честна дума, започна пак отначало. А може би й пускаха записа, за да го изслуша.

Стаята престана да се клати, само леко потреперваше. Упътихме се към вратата, включително и Жак, който изведнъж се беше появил, и се потътрихме замаяно през приемната към балкона с железните перила. Постояхме така за миг, в очакване на втори трус, след което като по даден знак влязохме в приемната на Стар и оттам — в неговия кабинет.

Кабинетът беше голям, но не колкото татковият. Стар седеше на ръба на кушетката си и търкаше очи. Когато се затресла земята, спял и сега все още не беше сигурен дали не е сънувал. След като го убедихме, че е истина, на него всичко това му се видя доста смешно, но тъкмо в този момент зазвъняха телефоните. Наблюдавах го колкото може по-незабелязано. Отначало лицето му беше сиво от умора, но когато започнаха да му изреждат произшествията, погледът му се съживи.

— Спукали са се няколко водопроводни тръби — съобщи той на татко. — Водата шурти към снимачното градче.

— Грей снима във „френското село“ — каза татко.

— Около „гарата“ също е наводнено, както и в „джунглата“, и в „градския център“. Ама че работа. Изглежда, че няма пострадали хора. — На минаване покрай мен ми стисна тържествено ръката. — Къде се губиш, Сесилия?

— Там ли отиваш, Мънро? — попита татко.

— След като получа всички новини; една от електрическите линии е прекъсната — изпратих да повикат Робинсън.

Той ме накара да седна до него на кушетката и да му разкажа отново за земетресението.

— Изглеждаш изморен — казах мило, с майчинска загриженост.

— Да — съгласи се Стар. — Тъй като нямам къде да ходя вечер, просто работя.

— Тогава ще взема да ти организирам някое и друго вечерно развлечение.

— По-рано играех покер с едни типове — продължи той замислено, — преди да се оженя. Но те всички измряха от алкохолизъм.

Влезе мис Дулън, неговата секретарка, и донесе още лоши новини.

— Роби ще се погрижи за всичко, щом дойде — увери Стар татко. После се обърна към мен: — Голяма работа е тоя Робинсън. По-рано е бил авариен монтьор, в Минесота, оправял е телефонните жици, повредени от снежните бури — нищо не му се опира. След минутка ще бъде тук. Ще ти хареса.

Каза го така, сякаш цял живот е мислил само за това как да ни запознае, и сега тъкмо с тази цел е уредил земетресението.

— Да, Роби ще ти хареса — повтори той. — Кога се връщаш в колежа?

— Та аз едва съм дошла.

— Цялото лято ли ще останеш тук?

— Извинявай — обидих се аз, — ще се върна при първа възможност.

Чувствувах се като в мъгла. Минавало ми беше през ум, че той може да има някакви намерения спрямо мен, но в такъв случай всичко беше все още в непоносимо ранен стадий — аз просто бях „добър реквизит“. А и в този момент перспективата не ми се виждаше толкова привлекателна — все едно да се омъжиш за лекар. Той рядко си тръгваше от студията преди единадесет.

— Колко й остава, докато завърши колежа? — попита той баща ми. — Всъщност това исках да попитам.

За малко да извикам ентусиазирано, че въобще няма за какво да се връщам, че вече съм напълно образована, но в този миг пристигна така забележителният Робинсън. Той беше червенокос кривокрак младеж, винаги готов за действие.

— Това е Роби, Сесилия — представи го Стар. — Хайде, Роби.

Така се запознах с Роби. Не мислех, че запознанството ни е съдбоносно, но то се оказа точно такова. Защото именно Роби ми разказа по-късно как през тази нощ Стар намерил своята любов.

Осветено от луната, тридесетакровото снимачно градче беше като някаква страна от приказките — не защото отделните площадки действително приличаха на африканска джунгла, на френски замък, на пристанище със закотвени шхуни или на нощния Бродуей, а защото напомняха за изпокъсани детски книжки с картинки, за фрагменти от приказки, танцуващи около запален насред полето огън. Никога не съм живяла в къща с таван, но си мисля, че снимачната площадка е нещо именно такова, а нощем, разбира се, по един вълшебен, изопачен начин всичко става като истинско.

Когато Стар и Роби пристигнаха там, прожекторите вече бяха осветили застрашените от наводнението места.

— Ще изпомпаме водата и ще я отведем към блатото на „Тридесет и шеста улица“ — заяви Роби след секунда. — Вярно, че то е градска собственост, но пък това тук е природно бедствие! Я! Гледайте там!

Яхнали огромната глава на бог Шива, две жени плаваха по течението на импровизираната река. Идолът се бе откъснал от един бирмански декор и сега лъкатушеше тържествено, като от време на време запираше в плитчините и се разклащаше като паток наред с другите предмети, носени от водата. Двете бежанки бяха намерили убежище сред къдриците над гладкото му чело и на пръв поглед приличаха на туристки, тръгнали по някакъв много странен начин да обикалят местата на наводнението.

— Мънро, виж там! — извика Роби. — Погледни ги тия жени!

Двамата прецапаха през новообразувалите се локви и се насочиха към брега на потока. Сега виждаха жените по-ясно — те изглеждаха уплашени, но очевидно перспективата за спасение ги бе поободрила.

— Ако идущата седмица главата нямаше да трябва на Де Мил, можеше да ги оставим да отплуват към канала — каза галантният Роби.

Всъщност той и на мравката правеше път и само след миг нагази до хълбоците във водата, като се опитваше да измъкне главата с един прът, но само успяваше да я завърти. Пристигна помощ и сред събралата се наоколо тълпа се понесе мълва, че едната от жените е много хубава и че те двете са някакви важни персони. Но в момента не бяха нищо повече от кой знае как попаднали тук пришълки и Роби, възмутен до дън душа, почака само да хванат и изкарат на брега главата, за да им се накара.

— Отнесете главата обратно на мястото й! — извика им той. — Какво си мислите, това да не е някакъв сувенир!

Едната от жените се плъзна леко по бузата на идола, Роби я пое и й помогна да стъпи на твърда земя; другата се поколеба, после стори същото. Роби се обърна към Стар за присъдата.

— Какво да ги правим, шефе?

Стар не отговори. На не повече от метър и половина пред него се усмихваше лицето на покойната му съпруга, дори изражението беше същото. През метър и половина лунна светлина го гледаха познатите очи, една къдрица потрепваше върху познатото чело; усмивката не изчезна, само леко се видоизмени, отново привично; устните се разтвориха — същите. Обзе го ужасен страх, искаше му се да изкрещи. Смълчаната задушна зала, приглушеното шествие след катафалката, гробът, скрит под купищата цветя — всичко това сякаш бе останало в миналото, тя се бе върнала от мрака и сега стоеше тук пред него — топла и лъчезарна. Водата шуртеше покрай него, огромните прожектори шареха по повърхността й — и изведнъж той чу един глас, който не беше гласът на Мина.

— Много съжаляваме. Поведохме се по един камион и влязохме през някаква врата.

Беше се насъбрала малка тълпа — осветители, работници от ателиетата, шофьори на камиони — и Роби се разджафка насреща им като овчарско куче.

— … насочете големите помпи към водоемите в четвърти павилион… завържете едно въже около главата… издърпайте я върху няколко дъски… за бога, най-напред изпомпайте водата от джунглата… оная голямата тръба, извитата, положете я на земята… внимателно, всичко е от пластмаса…

Стар стоеше и гледаше след двете жени, които си проправяха път към изхода, водени от един полицай. После се опита да пристъпи, за да провери дали е преминала слабостта в коленете му. Някакъв влекач се затресе с рев по калта, покрай него се заточиха хора всеки втори човек го поглеждаше, усмихваше му се, говореше: „Здравей, Мънро… Здравейте, мистър Стар… мокра нощ, мистър Стар… Мънро… Мънро… Стар… Стар… Стар.“

Той отвръщаше по нещо или махаше в отговор на хората, които продължиха да се нижат в мрака — предполагам, че е приличал на Императора, приветствуван от Старата му гвардия. Всеки свят си има своите герои и тук, в света на киното, Стар бе герой. Повечето от тези хора работеха в Холивуд от дълго време — бяха свидетели на началото, на големите вълнения с идването на звука, на трите години на Кризата — и той се бе погрижил никой от тях да не пострада. Лоялността към босовете вече бе разколебана, хората се поддаваха лесно на увлечения, но той си оставаше техният човек, последният от династията. И сега, като го поздравяваха пътьом, те сякаш изразяваха почитта си към него.

Трета глава

През периода между вечерта, когато се завърнах у дома от колежа, и земетресението бях натрупала много наблюдения.

Например за татко. Обичах татко — любовта ми към него беше като своенравна крива, с много спадове, — но взех да забелязвам, че силната му воля не беше достатъчна, за да го направи приемлив като човек. Той бе постигнал почти всичко в живота си благодарение на своята практичност. Къде с късмет, къде с практичен усет бе успял да получи четвърт част от доходите в преуспяващия филмов бизнес — заедно с младия Стар. След този съдбоносен успех на него му е бил нужен просто инстинктът да се държи на повърхността. Разбира се, татко обичаше да разправя на Уол Стрийт каква тайнствена работа било това правенето на филми, но той всъщност нямаше представа и за най-елементарните неща в дублажа или дори в монтажа. Така както не бе съумял да почувствува Америка, когато като момче е работел в един бар в Балихиган. А що се отнася до усета му към разказа, той не беше по-добър, отколкото на някой търговски пътник. От друга страна, не страдаше от тайна пареза като… отиваше в студията още преди обяд и развил подозрителността си така, както се развива мускул, трудно се оставяше да го измамят за каквото и да било. Неговият късмет беше Стар. Но Стар беше и нещо друго — крайъгълен камък в киноиндустрията, като Едисън, Люмиер, Грифит или Чаплин. Той издигна киното много над обсега и силата на театъра и го въведе в неговата златна епоха — разбира се, преди да бъде установена цензурата.

Доказателство за първенствуващата му роля беше цялото това шпиониране около него — не просто за секретна информация или за оригинални технологически тайни, а преди всичко относно неговия усет за новите насоки във вкусовете, относно предположенията му накъде ще тръгнат нещата. Твърде много енергия му струваше парирането на тези опити. Налагаше му се да пази плановете си в тайна, да лавира, да действува по-бавно, поради което работата му трудно може да се опише, подобно на стратегията на някой генерал, където психологическият фактор ни се губи и ние в крайна сметка сме в състояние само да сумираме победите и пораженията. Но аз все пак искам да ви помогна да надзърнете в работата на Стар и тъкмо това е целта на по-нататъшния ми разказ. Той се базира отчасти върху една тема, която развих в колежа — „Денят на продуцента“, и отчасти върху собственото ми въображение. Повечето от обикновените случки съм съчинила сама, докато по-необичайните са истински.

Рано на сутринта след наводнението на един от балконите на административното здание се появи някакъв мъж. Според очевидец той постоял така известно време, после се покатерил на железните перила и се хвърлил с главата надолу към паважа. Счупена ръка.

Секретарката на Стар, мис Дулън, му разказа всичко това, когато в девет часа той й позвъни да се яви при него. Беше спал в кабинета си, без да усети малката суматоха.

— Пийт Заврас ли? — възкликна той. — Операторът?

— Отведоха го на лекар. Няма да пишат във вестниците.

— Ама че работа. Бях чул, че бил зле материално, но не знам защо. Преди две години, когато снима с нас, нямаше никакви проблеми. А и защо е трябвало да дойде тук? Как е влязъл?

— Със стария си пропуск — обясни Катрин Дулън. Тя приличаше на мършава граблива птица и беше съпруга на асистент-режисьор. — Може да е от земетресението.

— Той беше най-добрият оператор — каза Стар.

Дори и по-късно, когато чу за стотиците загинали в Лонг Бийч, не можеше да се отърси от мисълта за неуспешния опит за самоубийство… Нареди на Катрин Дулън да разучи цялата работа.

Първите вести от диктографа нахлуха в топлата утрин. Докато се бръснеше и пиеше кафе, Стар слушаше и се разпореждаше. Роби бил оставил следното съобщение: „Ако потрябвам на мистър Стар, предайте му да си гледа работата; аз спя.“ Един от актьорите бил болен или поне така смятал; губернаторът на Калифорния щял да пристигне в Холивуд начело на цяла група; един организатор набил жена си, понеже повредила филмовото копие, и трябвало да бъде „понижен на сценарист“ — последните три съобщения бяха работа за татко, освен ако актьорът нямаше договор лично със Стар. На една снимачна площадка в Канада паднал ранен сняг, а екипът вече бил там — Стар прегледа сценария на филма, за да измисли някакъв изход от положението. Нищо. Повика Катрин Дулън.

— Искам да говоря с полицая, който снощи изведе две жени от снимачното градче. Мисля, че се казваше Малоун.

— Добре, мистър Стар. А сега Джо Уаймън ви търси по телефона — за панталоните.

— Здравей, Джо — каза Стар. — Слушай, след закритата прожекция двама души се оплакали, че през половината филм ципът на Морган е бил разтворен… Разбира се, те преувеличават, но дори и да е по протежение само на петдесетина метра… не, не можем да открием хората, но аз искам да въртиш филма, докато намериш точно мястото. Събери повече зрители в прожекционната зала — все някой ще го забележи.

— Търси ви и датският принц — каза Катрин Дулън. — Много е красив. — След което, кой знае защо, счете за необходимо да добави: — За такъв висок мъж.

— Благодаря — отговори Стар. — Благодаря ви, Катрин. Много съм ви признателен, че ме оценявате като най-красивия дребен мъж в студията. Изпратете принца в снимачното градче и му кажете, че ще обядваме в един.

— И мистър Джордж Боксли — изглежда много ядосан, доколкото може да бъде ядосан един англичанин.

— Ще го приема след десет минути.

Когато тя тръгна да си излиза, той попита:

— Роби обади ли се?

— Не.

— Позвънете в звуковия монтаж и ако там го знаят къде е, телефонирайте му и го попитайте следното. Попитайте го следното: чул ли е снощи името на жената? На която и да е от двете жени. Или нещо, по което бихме могли да ги открием.

— Друго да го питам ли?

— Не, но му кажете, че е много важно — сега, докато все още си спомня нещо. Какви бяха те? Тоест що за жени — и това го попитайте. Тоест дали бяха…

Тя чакаше и записваше думите му в бележника си, без да вдига поглед към него.

— … дали бяха… със съмнителна репутация? Или бяха професионални актриси? Не, задраскайте това. Попитайте го само дали знае как могат да бъдат открити.

Полицаят Малоун не знаеше нищо. Две жени, които, много естествено, бързо-бързо избутал навън. Едната се обидила. Коя от двете? Едната. Били с кола — шевролет; мислел си да запише номера. Коя се обидила? По-хубавата ли? Едната.

Коя от двете! Малоун просто не беше забелязал нищо. Дори тук, в студията, Мина вече беше забравена. Само за три години. И така, от полицая толкоз.

Стар се усмихна на мистър Джордж Боксли. Усмихна се с онази своя ласкава бащинска усмивка, която си беше изработил още като младеж, когато успя да се напъха във висшите сфери, но тогава тя имаше точно обратния смисъл. Първоначално тази усмивка изразяваше уважение към по-възрастните, после, когато неговите собствени решения бързо започнаха да изместват техните, тя трябваше да им попречи да почувствуват това и накрая прие окончателния си вид: усмивка на любезност — понякога малко насилена и уморена, но неизменна за всеки, който в продължение на цял час не го бе разгневил. Или когото той не желаеше да обиди — агресивно и открито.

Мистър Боксли не му се усмихна в отговор. Той влезе в кабинета с вида на човек, когото влачат, макар че съвсем очевидно никой дори не го държеше. Застана пред един стол и отново като че двама невидими съпровождачи го сграбчиха за ръцете и го накараха насила да седне. Изглеждаше мрачен. Дори когато запали предложената от Стар цигара, сякаш някакви външни сили, на които той не благоволяваше да се съпротивлява, поднесоха клечката към нея.

Стар го погледна вежливо.

— Нещо не е наред ли, мистър Боксли?

Сценаристът вдигна очи към него, без да наруши буреносното си мълчание.

— Четох писмото ви — продължи Стар вече не с тона на приветлив млад директор на училище. Говореше като на равен, почтително, но твърдо.

— Сценарият не се получава такъв, какъвто го искам — избухна Боксли. — Всички вие сте много любезни с мен, но аз имам чувството, че съм обект на някакъв заговор. Ония двамата, дето ми ги дадохте за помощници, уж ме слушат, а после провалят всичките идеи — речникът им, изглежда, не съдържа повече от стотина думи.

— Защо не пишете сам? — попита Стар.

— Опитах. Изпратих ви една част.

— Но това беше само разговор, въпроси и отговори — каза внимателно Стар. — Интересен разговор, обаче нищо повече.

Двамата призрачни съпровождачи трябваше да направят всичко каквото могат, за да задържат Боксли в дълбокия стол. Той напъна все сили да се изправи; от устата му излезе нещо като еднократно, тихичко излайване, което имаше известна връзка със смеха, но не и с веселието, и каза:

— Ама вие тук май въобще не знаете как да четете. Докато разговарят, мъжете се дуелират. Накрая единият пада в кладенец и трябва да го измъкнат с ведро.

Той отново излая и се отпусна в стола си.

— Мистър Боксли, това бихте ли го написали в някоя от вашите книги?

— Какво? Разбира се, че не.

— Ще ви се стори прекалено евтино, нали?

— Нормите на киното са различни — заувърта Боксли.

— Вие ходите ли въобще на кино?

— Не, почти не ходя.

— Защото героите все се бият и падат в кладенци ли?

— Да, и защото лицата им са все напрегнати, а диалогът — невероятно неестествен.

— Оставете сега диалога — каза Стар. — Да предположим, че вашият диалог е по-изящен от този, който могат да напишат двамата ви помощници — нали затова ви поканихме тук. Но нека си представим нещо друго, което не е нито лош диалог, нито скачане в кладенци. Във вашия кабинет има ли печка, която се пали с кибрит?

— Мисля, че има — отговори Боксли напрегнато, — но аз не я използувам.

— Да предположим, че сте в кабинета си. Цял ден сте се дуелирали с някого или сте писали и вече сте прекалено изморен, за да продължите да се дуелирате или да пишете. Седите с вперен нанякъде празен поглед — всекиму се е случвало. В стаята влиза хубавичка стенографка, която сте виждали и преди, и вие я наблюдавате — апатично. Тя не ви вижда, макар че сте съвсем близо до нея. Сваля си ръкавиците, отваря си чантата и изсипва съдържанието й върху масата…

Стар се изправи и хвърли връзката си с ключовете на масата.

— В чантата има две монети от по десет цента и една от пет, както и една кибритена кутия. Тя оставя петцентовата монета на масата, десетцентовите прибира в чантата и отива с черните си ръкавици към печката, отваря я и ги пъха вътре. В кибритената кутия има само една клечка и тя понечва да я запали, като коленичи пред печката. Вие забелязвате, че през прозореца духа силен вятър — но точно в този момент иззвънява телефонът. Момичето вдига слушалката, казва „ало“, слуша, после изговаря бавно: „Никога през живота си не съм имала черни ръкавици.“ Оставя слушалката, отново коленичи пред печката и тъкмо когато драсва клечката, вие съвсем случайно поглеждате встрани и виждате, че в кабинета има още един мъж, който наблюдава всяко движение на девойката…

Стар замълча. Взе ключовете и ги пъхна в джоба си.

— Продължавайте — каза Боксли усмихнато. — Какво става по-нататък?

— Не знам — отговори Стар. — Просто нахвърлих няколко сцени.

Боксли почувствува, че са го хванали натясно.

— Най-обикновена мелодрама — отсече той.

— Не е задължително — каза Стар. — Във всеки случай никой не прави резки движения, не води евтин диалог, нито пък има някакъв определен израз на лицето. Това беше само една лоша сюжетна линия и писател като вас би могъл да я подобри. Но на вас ви беше интересно.

— За какво беше петцентовата монета? — отклони разговора Боксли.

— Не знам — отговори Стар. Изведнъж се засмя. — Да, да, толкова струва филмът.

Двамата невидими съпровождачи сякаш поосвободиха Боксли. Той се отпусна, облегна се в стола си и се засмя.

— За какво, по дяволите, ми плащате? — попита. — Не го разбирам аз това проклето кино.

— Ще го разберете, иначе нямаше да попитате за монетата.

Когато двамата излязоха от кабинета, в приемната чакаше тъмнокос мъж с големи кръгли очи.

— Мистър Боксли, да ви представя мистър Майк ван Дайк — каза Стар. — Какво има, Майк?

— Нищо, само дойдох да видя дали наистина съществуваш.

— Защо не вървиш да работиш? — попита Стар. — Дни наред не съм срещал нищо смешно в заснетия материал.

— Боя се да не си разстроя нервите.

— Трябва да поддържаш форма — каза Стар. — Я ни покажи някои от твоите номера. — Той се обърна към Боксли: — Майк е комик — измисля гегове. Аз съм бил още в пелени, когато той вече е работел тук. Майк, покажи на мистър Боксли двоен мах, хватка, ритник и бягство.

— Тук ли? — попита Майк.

— Тук.

— Няма много място. Аз исках да те попитам за…

— Мястото е достатъчно.

— Добре. — Той се огледа преценяващо. — Някой трябва да ми даде сигнал.

Помощничката на мис Дулън, Кейти, взе една книжна кесия и духна в нея, за да я разтвори.

— Това е класика още от кийстоуновско време133 — каза Майк на Боксли. После се обърна към Стар: — той знае ли какво значи класика?

— Значи класически номер — обясни Стар. — Джорджи Джесъл134 определя речта на Линкълн в Гетисбърг135 като „класика“.

Кейти пъхна отвора на надутата кесия в устата си. Майк застана с гръб към нея.

— Готови! — извика Кейти и сплеска кесията с длани.

Майк мигновено се хвана с две ръце за задника, подскочи във въздуха, плъзна един след друг краката си към пода и оставайки на място, размаха два пъти ръце като криле на птица…

— Двоен мах — обяви Стар.

… после изтича през отворената от разсилния мрежеста врата и изчезна нанякъде покрай прозореца, който гледаше към балкона.

— Мистър Стар — обади се мис Дулън, — мистър Хенсън ви търси по телефона от Ню Йорк.

Десетина минути по-късно той изключи диктографа и мис Дулън влезе в кабинета му. В приемната чака един киноактьор и иска да говори с него, каза мис Дулън.

— Кажете му, че съм излязъл през балкона — посъветва я Стар.

— Добре. Търси ви за четвърти път тази седмица. Изглежда много угрижен.

— Спомена ли за какво ме търси? Не би ли могъл да говори с мистър Брейди?

— Нищо не каза. След малко трябва да влезете в заседание. Отвън са мис Мелъни и мистър Уайт. Мистър Броука е в съседната стая, в кабинета на мистър Райнмънд.

— Кажете на мистър Родригес да влезе. Обяснете му, че имам само няколко минути на разположение.

Когато красивият актьор влезе, Стар остана прав.

— Какво е това, което не може да чака? — попита той с благ тон.

Актьорът изчака да излезе мис Дулън.

— Мънро, аз съм свършен — продума той. — Трябваше да те видя.

— Свършен! — възкликна Стар. — Не чете ли „Варайъти“? Твоят филм се е задържал в „Рокси“, а в Чикаго само миналата седмица е донесъл тридесет и седем хиляди.

— Точно това е най-лошото. Това е трагедията. Получих всичко, каквото исках, но сега то не значи нищо за мен.

— Защо, по-добре ми обясни.

— Всичко между мен и Естер е свършено. Завинаги.

— Спречкване?

— Не, по-лошо, не мога дори да говоря за това. Целият съм зашеметен. Щурам се като луд. Играя ролята си като насън.

— Не съм забелязал — успокои го Стар. — Във вчерашните кадри беше великолепен.

— Наистина ли? Това само показва, че никой нищо не подозира.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че се разделяте с Естер?

— Предполагам, че ще се стигне и дотам. Да, неминуемо ще се стигне.

— Тогава какво има? — попита Стар нетърпеливо. — Да не би да е влязла в стаята ти, без да почука?

— О, не, друга няма. Вината е у мен. Аз съм свършен.

Изведнъж Стар го разбра.

— Откъде знаеш?

— Така е вече от шест седмици.

— Въобразяваш си — каза Стар. — Ходи ли на лекар?

Актьорът кимна.

— Всичко опитах. Даже… един ден в отчаянието си отидох при… при Кларис. Напразно. Край с мене.

За момент Стар изпита дяволитото желание да му каже да отиде да говори с Брейди. Брейди се занимаваше с въпросите на рекламата. Или това беше личен въпрос? Той се извърна за момент, овладя изражението си и отново погледна актьора.

— Ходих при Пат Брейди — каза Родригес, сякаш отгатнал мислите му. — Той ми даде цял куп фалшиви съвети и аз ги изпълних всичките, но нищо не излезе. На вечеря двамата с Естер седим един срещу друг и мен ме е срам да я погледна. Тя се държи много на ниво, но мен ме е срам. Непрекъснато ме е срам. Мисля, че „Дъждовен ден“ докара двадесет и пет хиляди в Демоин и счупи всички рекорди в Сейнт Луис, а в Канзас спечели двадесет и седем хиляди. Получавам купища писма от почитателки, а ето че вечер ме е страх да се прибера вкъщи, страх ме е да си легна.

Стар се почувствува леко потиснат. В началото, когато актьорът влезе в стаята му, възнамеряваше да го покани на едно парти, но сега вече не му се струваше подходящо. Какво ще прави на партито с този товар върху плещите си? Стар го видя във въображението си как се щура, унесен, от гост на гост, с коктейл в ръката си и с мисълта за двадесетте и седем хиляди печалба.

— Затова дойдох при теб, Мънро. Ти винаги намираш изход. Казах си: ще попитам Мънро, дори и да ме посъветва да се самоубия.

От бюрото на Стар се разнесе звън — той включи диктографа и чу гласа на мис Дулън.

— Пет минути, мистър Стар.

— Съжалявам, но ще ми трябват още няколко минути — каза Стар.

— Петстотин гимназистки минаха под строй покрай къщата ми — продължи актьорът мрачно, — а аз стоях зад завесите и ги наблюдавах. Не можех да изляза.

— Седни — нареди Стар. — Ще ни трябва повече време, за да поговорим.

В приемната двама участници в заседанието чакаха вече десет минути — Уайли Уайт и Джейн Мелъни. Джейн Мелъни беше суховата дребна блондинка на петдесетина години, за която можеха да се чуят петдесетте типично холивудски категоризации — „сантиментална глупачка“, „най-голямата майсторка на сюжети в Холивуд“, „ветеран“, „дърта драскачка“, „най-интелигентната жена в студията“, „най-ловката плагиатка в шоубизнеса“; а освен това, разбира се, я определяха ту като нимфоманка, ту като девственица, маниачка, лесбийка, вярна съпруга. Без да е стара мома, у нея, както у повечето самоиздигнали се жени, имаше нещо старомоминско. Страдаше от стомашна язва и годишната й заплата надвишаваше сто хиляди; можеше да се напише цял доклад по въпроса дали тя беше „достойна“ за нея, дали заслужаваше повече или въобще нищо. Джейн беше ценна с такива свои обикновени качества като простия факт, че беше жена, лесно приспособима, съобразителна и лоялна, че „познаваше играта“ и не беше самовлюбена. Някога двете с Мина бяха големи приятелки и с годините Стар бе успял да се пребори с острото си физическо отвращение към нея.

Тя и Уайли чакаха, без да си говорят — само от време на време отправяха по някоя забележка към мис Дулън. През две-три минути Райнмънд, организаторът, се обаждаше от кабинета си, където чакаха двамата с режисьора Броука. След десетина минути Стар позвъни на мис Дулън и тя повика Райнмънд и Броука; същевременно излезе от кабинета си под ръка с актьора, който изглеждаше толкова съсипан, че когато Уайли Уайт го попита как е, отвори уста и започна на място да му се оплаква.

— О, ужасно съм зле — подхвана той, но Стар го прекъсна рязко:

— Не, не си. Хайде сега върви и си изиграй ролята така, както ти казах.

— Благодаря ти, Мънро.

Джейн Мелъни се загледа след него, но не го заговори.

— Какво става, номера ли му въртят? — попита тя, смятайки, че някой иска да попречи на популярността му.

— Извинете, че ви накарах да чакате — каза Стар. — Влизайте.

Вече беше обед и заседателите имаха право точно на един час от времето на Стар. Не по-малко — такова заседание можеше да бъде прекъснато само от режисьор, принуден по някакви причини да спре снимките; но и рядко много повече, тъй като на всеки осем дни компанията трябваше да пуска по един филм, неотстъпващ по сложност и разходи на „Миракъл“ на Райнхард136.

Понякога — сега по-рядко, отколкото преди пет-шест години — Стар работеше по цяла нощ над един-единствен филм. Дни наред след подобна „фиеста“ обаче той се чувствуваше зле. Всяка възможност да преминава от проблем на проблем, всяка промяна възкресяваше жизнеността му. Подобно на хората, които могат да се събуждат от сън, когато пожелаят, той беше нагласил психологическия си часовник да върви не повече от час.

Освен сценаристите в съвещанието участвуваха още Райнмънд, един от най-ценените организатори, и режисьорът на филма Джон Броука.

На пръв поглед Броука приличаше на човек с администраторски способности — едър и спокоен, мълчаливо решителен, обичан от всички. Беше невежа и Стар често го улавяше, че се повтаря — във всичките му филми имаше епизод с младо богатско момиче, с едно и също действие, с едни и същи занимания. Няколко огромни кучета нахлуват в стаята при момичето и започват да подскачат около него. После момичето отива в конюшнята и плясва един от конете по хълбока. Тази тема едва ли можеше да се обясни с Фройд: най-вероятно някой път като младеж, чудейки се какво да прави, той е надникнал през някаква ограда и е видял подобно красиво момиче с кучета и коне. Сцената се е запечатала завинаги в съзнанието му като белег за шик.

Райнмънд беше симпатичен на вид, непоследователен младеж с доста добро образование. По природа той бе човек до известна степен с характер, но поради подчиненото си положение ежедневно бе принуждаван да лавира в действията и мислите си. И така постепенно се бе превърнал в неприятна фигура. На тридесет години не притежаваше нито една от добродетелите, които всеки американец неевреин, както и всеки евреин са научени да смятат за прекрасни. Но той пускаше филмите си навреме и демонстрирайки някаква почти хомосексуална привързаност към Стар, изглежда, бе съумял да притъпи неговата обичайна проницателност. Стар го харесваше — считаше го за добър, всестранно развит човек.

Уайли Уайт, разбира се, навсякъде по света би бил преценяван като интелектуалец от втора ръка. Той беше образован и бъбрив, едновременно простодушен и прозорлив, в някои моменти отнесен и затворен в себе си. Завистта му към Стар се проявяваше в редки мигове на непредпазливост и беше примесена с възхищение и дори обич.

— Крайният срок за предаването на филма е след две седмици, считано от събота — обяви Стар. — Мисля, че, общо взето, работата върви добре, много неща са оправени.

Райнмънд и двамата сценаристи се поздравиха взаимно с поглед.

— С изключение на едно — продължи замислено Стар. — Не виждам за какво въобще трябва да се прави такъв филм. Ето защо реших да го сваля.

За момент всички мълчаха стъписани, след което се чуха тихи протести, объркани въпроси.

— Не сте виновни вие — обясни Стар. — Мислех си, че във филма има нещо, което обаче го няма — това е. — Той се поколеба. В погледа му, отправен към Райнмънд, се четеше съжаление. — Жалко, защото сценарият беше добър. Платихме петдесет хиляди за него.

— Какво му е на филма, Мънро? — попита Броука с рязък глас.

— Едва ли си струва да влизаме в подробности — отвърна Стар.

Райнмънд и Уайли Уайт се питаха как щеше да им се отрази всичко това в професионално отношение. Райнмънд вече имаше зад гърба си два филма за тази година, но Уайли Уайт се нуждаеше от известен актив, за да подготви завръщането си в киното. Джейн Мелъни наблюдаваше Стар внимателно със своите малки, хлътнали като на череп, очи.

— Не можеш ли да ни кажеш нещо повече? — попита Райнмънд. — Ударът не е малък, Мънро.

— Просто лично аз не бих ангажирал Маргарет Съливан — каза Стар. — Нито пък Коулман. Не бих ги посъветвал да играят…

— По-конкретно, Мънро — помоли Уайли Уайт. — Какво не ти харесва? Сцените? Диалогът? Хуморът? Композицията?

Стар взе сценария от бюрото си, после го пусна, сякаш беше много тежък и не можеше да се справи с него физически.

— Не ми харесват героите. Не бих искал да се срещам с тях — ако знам, че ще бъдат някъде, аз ще отида другаде.

Райнмънд се усмихна, но в очите му имаше тревога.

— Критиката ти е убийствена — рече той. — А аз си мислех, че героите са доста интересни.

— И аз — намеси се Броука. — Мислех, че Ем е много симпатична.

— Така ли? — попита рязко Стар. — Пък аз почти не можах да я възприема като жив човек. А след като видях и края, си казах: „Е, и какво от това?“

— Сигурно може да се направи нещо — намеси се Райнмънд. — На нас естествено ни е много криво. Нали всички заедно приехме тази структура на филма…

— Но разказът не е същият — възрази Стар. — Много пъти съм ви казвал, че първото нещо, което решавам, е какъв тип разказ искам. Може във всяко друго отношение да правим промени, но щом веднъж сме определили какъв да бъде разказът, трябва да се придържаме към него с всяка реплика, с всеки жест. Този разказ не е от типа, който искам. Онзи, дето приехме първоначално, притежаваше блясък, яркост — това беше една жизнерадостна история. Докато този сега е пълен със съмнения и колебания. Героят и героинята престават да се обичат заради дреболии — после отново започват да се обичат, пак заради дреболии. След първия епизод на зрителя вече му е все едно дали те двамата въобще ще се видят отново, или не.

— Грешката е моя — неочаквано се обади Уайли Уайт. — Слушай, Мънро, струва ми се, че стенографките вече не изпитват онова нямо благоговение към своите шефове, както през хиляда деветстотин двадесет и девета година. Тях са ги уволнявали, те са виждали шефовете си паникьосани. Светът се е променил, това е.

Стар го погледна нетърпеливо и кимна леко с глава.

— Сега не говорим за това — каза той. — Основното в тази история е, че момичето действително изпитва нямо благоговение към своя шеф, ако трябва да използувам твоето определение. И нищо не сочи, че той е изпадал в паника. Когато я караш да се съмнява в него по какъвто и да било повод, тогава вече се получава друга история. Или по-точно — не се получава нищо. Този тип хора не са склонни към интроспекции — това трябва да ти бъде ясно — и аз ги искам такива. Ако желая да направя филм по сценарий на Юджийн О’Нийл, ще платя за такъв сценарий.

Джейн Мелъни, която до този момент не беше свалила поглед от Стар, разбра, че нещата ще се оправят. Ако той наистина бе искал да отхвърли филма, нямаше да се впусне в толкова разговори. Тя беше участвувала в играта най-дълго от всички, с изключение на Броука, с когото преди двадесет години бе изкарала една тридневна любов.

Стар се обърна към Райнмънд:

— Райни, още по подбора на актьорите трябваше да разбереш какъв филм искам. Започнах да отбелязвам репликите, които Корлис и Маккелуей не биха могли да произнесат, но не можах да довърша — изморих се. Запомни едно за в бъдеще — щом поръчам лимузина, значи искам точно такъв тип кола. Ако ще да ми намериш най-бързата състезателна кола в света, пак няма да е подходяща. Та така — добави Стар и се огледа, — да продължаваме ли по-нататък? След като ви казах, че филмът не ми харесва — като тип филм. Да продължаваме ли? Имаме две седмици. В края на втората ще започнем снимките с Корлис и Маккелуей — за филма такъв, какъвто е сега или какъвто ще бъде след промените. Струва ли си труда?

— Разбира се — обади се Райнмънд. — Мисля, че си струва. Самият аз се чувствувам виновен. Трябваше да предупредя Уайли. На мен ми се виждаше, че някои от идеите му са добри.

— Мънро е прав — грубо се намеси Броука. — През цялото време имах усещането, че нещо куца, но не можех да определя какво.

Уайли и Джейн го стрелнаха презрително и се спогледаха.

— А вие, сценаристите, мислите ли, че работата ще ви запали отново? — попита Стар не без благост в гласа. — Или да опитаме някой нов?

— Аз бих искал да пробвам още веднъж — каза Уайли.

— А ти, Джейн?

Тя кимна леко.

— Какво мислиш за момичето? — попита Стар.

— Естествено, че я харесвам.

— По-добре недей — предупреди я Стар. — Десет милиона американци ще се възмутят от това момиче, ако то се появи на екрана. Филмът продължава час и двадесет и пет минути — ако през една трета от това време показвате как една жена мами един мъж, то ще създадете впечатлението, че тя е една трета фльорца.

— А това много ли е? — лукаво попита Джейн и всички се изсмяха.

— За мен да — отговори замислено Стар. — Нищо, че за бюрото на Хейс137 може и да не е. Ако искате да нарисувате на гърба й алена буква138 — добре, само че тогава историята ще бъде съвсем различна. Няма да е тази. Тук става дума за една бъдеща съпруга и майка. Обаче… обаче…

Той насочи молива си към Уайли Уайт.

— … у нея има толкова страст, колкото у тази фигурка „Оскар“ на бюрото ми.

— Глупости! — извика Уайли. — Та тя е цялата само страст. Защо отива при…

— Да, тя наистина е доста разпусната — прекъсна го Стар, — но нищо повече. В сценария има една сцена, която е по-добра от всичко останало, дето измъдрихте, но вие взехте, че я изхвърлихте. Сцената, в която тя се опитва да накара времето да минава по-бързо, като бута стрелката на часовника напред.

— Тази сцена някак не се връзваше — каза извинително Уайли.

— Както и да е — продължи Стар, — аз имам петдесетина идеи. Сега ще извикам мис Дулън. — Той натисна един бутон. — И ако нещо не ви стане ясно, обаждайте се…

Мис Дулън се вмъкна в стаята почти незабелязано. Стар закрачи бързо и започна да диктува. Най-напред искаше да им обясни какъв тип момиче е героинята — какъв тип момиче според него е подходящ за случая. Тя е съвършена, с два-три дребни недостатъка, както в сценария — съвършена не защото публиката я иска такава, а защото Стар желае да види такъв тип момиче в такъв тип филм. Ясно ли е? Това не е характерна роля. Момичето е въплъщение на здраве, жизненост, амбициозност и любов. Най-същественото в цялата история е ситуацията, в която се озовава героинята. Тя научава една тайна, която засяга живота на много хора. Могат да се направят две неща — едното правилно, другото неправилно; в началото не е ясно кое какво е, но когато се изяснява, тя веднага избира правилното. Ето каква е историята — проста, чиста, ведра. Без никакви колебания.

— Девойката никога не е чувала думата „безработица“ — въздъхна Стар. — Все едно, че живее в хиляда деветстотин двадесет и девета година. Ясно ли е сега какъв образ искам?

— Напълно ясно, Мънро.

— А сега за действията й — продължи Стар. — По всяко време, във всеки един момент, в който се появява пред очите ни на екрана, тя иска да спи с Кен Уилард. Ясно ли е, Уайли?

— До болка.

— И всичко, което прави, е подчинено на едно — на желанието й да спи с Кен Уилард. Когато върви по улицата, тя все едно, че отива да спи с Кен Уилард; когато изяжда храната си, то е, за да има сили да спи с Кен Уилард. Но нито в един момент вие не трябва да създавате впечатлението, че тя дори би си помислила да спи с Кен Уилард — освен ако те двамата не са свързани в свещен съюз. Срам ме е да ви разяснявам тези достойни за детската градина истини, но те някак си са се изплъзнали от разказа.

Той разтвори сценария и взе да го преглежда лист по лист. Бележките на мис Дулън щяха да бъдат напечатани на машина в пет екземпляра и щяха да им бъдат раздадени, но Джейн Мелъни също си водеше записки. Свел поглед надолу, Броука подпря с ръка челото си — той помнеше времето, „когато режисьорът значеше нещо тук“, когато сценаристите бяха просто съчинители на гегове или ентусиазирани, но плахи репортерчета, пропити от уиски; тогава режисьорът беше всичко. Нямаше разни организатори, нямаше Стар.

Чувайки името си, той се стресна и разтвори широко очи.

— Джон, няма да е зле, ако покатериш младежа на някой островръх покрив и го накараш да походи, като през цялото време камерата го следи. Може да се получи нещо интересно — не говоря за някакво чувство за опасност или напрежение, нищо определено, просто имаме сутрин и момче на покрива.

Броука се върна духом в стаята.

— Добре — каза той, — само намек за опасност.

— Дори и това не — възрази Стар. — Той не създава впечатление, че може да падне от покрива. След този кадър преминаваш направо към следващия.

— През прозореца — предложи Джейн Мелъни. — Той може да влезе в стаята на сестра си през нейния прозорец.

— Това е добър преход — съгласи се Стар. — Направо към сцената с дневника.

Сега вече Броука беше целият в слух.

— Ще го снимам отдолу — каза той. — После ще го накарам да се отдалечи от камерата, а тя ще остане неподвижна. Снимам го от разстояние. Той се отдалечава от камерата, а аз не го следвам. После го хващам в едър план и отново го карам да се отдалечи. Вниманието не е съсредоточено върху него — просто го снимам на фона на целия покрив и небето.

Тези кадри му харесаха, истински режисьорски кадри, каквито вече не се срещаха на път и под път. Може да използува кран — ще излезе по-евтино, отколкото да строи покрив в павилиона и да използува изкуствено небе. Ето нещо типично за Стар — истинското небе беше пределът. Броука достатъчно дълго беше работил с евреи, за да вярва в мита за тяхното скъперничество.

— В третия епизод го накарай да удари свещеника — каза Стар.

— Какво! — извика Уайли. — И католиците да ни хванат за гушата!

— Говорих с Джо Бройн. И друг път са били свещеници, без това да им е навреждало.

Той продължи да говори със спокойния си, равен тон, докато мис Дулън не погледна към часовника — тогава изведнъж спря.

— Много ли е това до понеделник? — попита той Уайли.

Уайли погледна Джейн и тя отвърна на погледа му, без да си даде труда дори да кимне. Той съзна, че с уикенда им е свършено, но сега се чувствуваше по-друг човек, отколкото когато влезе в стаята. Щом ти плащат по хиляда и петстотин на седмица, не си пестиш силите за извънредна работа, особено ако филмът ти е под въпрос. Уайли се беше провалил като „нещатен“ сценарист поради безгрижието си, но тук грижата имаше Стар — за всички тях. И той нямаше да се освободи от влиянието на Стар дори след като напуснеше кабинета му — достатъчно беше да се намира в пределите на студията. Усещаше в себе си някаква особено силна устремност. Това, което чуха преди малко от Стар, тази смесица от здрав разум, трезви чувства, сценична изобретателност и полунаивна представа за всеобщото благо, го вдъхнови да изпълни собствената си роля, да отнесе своя каменен блок на мястото му, ако ще трудът му предварително да е осъден на неуспех, ако ще резултатът да се окаже скучен като пирамида.

Джейн Мелъни наблюдаваше през прозореца рехавата върволица от хора, тръгнали към столовата. Тя щеше да си поръча обяд в своя кабинет и докато го чакаше, щеше да изплете мислено няколко интригуващи сцени. В един и петнадесет щеше да дойде човекът, който пренасяше контрабанда френски парфюми през мексиканската граница. Това не беше грях — така както едно време, при сухия режим, не беше грях да си купуваш забранен алкохол.

Броука гледаше как Райнмънд се подмазва на Стар. За него беше ясно, че Райнмънд прави кариера. Засега получаваше седемстотин и петдесет долара седмично, за да упражнява ограничената си власт над режисьори, сценаристи и актьори, които вземаха много повече. Беше обут в евтини английски обувки, купени от някой магазин близо до „Бевърли Уилшър“, и Броука се надяваше, че му убиват, но много скоро щеше да си поръчва обувки при Пийл и щеше да захвърли зелената си тиролска шапчица с перо. В сравнение с него Броука имаше години преднина. Във войната се беше отличил, но някак бе изгубил вътрешното си равновесие, откак бе позволил на Айк Франклин да го перне с длан през лицето.

Стаята беше изпълнена с цигарен дим. Седнал зад дима, зад бюрото си, Стар все повече се вдълбочаваше в себе си, макар че продължаваше да бъде любезен и да следи в общи линии онова, което му говореха Райнмънд и мис Дулън. Заседанието беше приключило.

(Стар трябва да приеме датския принц Аге, който иска да научи от самия извор как се правят филми и който е определен в авторовия списък на действуващите лица като „назряващ фашист“.)

— На телефона е мистър Маркъс — обажда се от Ню Йорк — обяви мис Дулън.

— Как така? — учуди се Стар. — Нали снощи се видяхме с него тук?

— Да, но все пак ви търси от Ню Йорк — гласът е на мис Джейкъбс. Обажда се от неговия кабинет.

Стар се засмя.

— Днес трябва да обядваме с него. Никой самолет и най-бързият, няма да може да го докара.

Мис Дулън се върна на телефона. Стар постоя така, за да чуе резултата.

— Всичко е наред — съобщи след малко мис Дулън. — Оказа се грешка. Сутринта мистър Маркъс се обадил в Ню Йорк, за да им съобщи за земетресението и наводнението в снимачното градче, и, изглежда им е казал да попитат и вас. Говорил е с някаква нова секретарка, която не го е разбрала. Вероятно тя е объркала всичко.

— Вероятно — съгласи се Стар мрачно.

Принц Аге не ги разбра какво си говорят, но в желанието си да види само приказната страна на живота тук, реши, че е нещо истински американско. Мистър Маркъс, чието седалище се намираше в най-близко съседство, се обадил в своя нюйоркски кабинет, за да им каже да разпитат Стар за наводнението. Принцът си представи някакви сложни взаимоотношения, без да схване, че цялата тази бъркотия се бе завъртяла в някога блестящия, непоклатим мозък на мистър Маркъс, който вече започваше да издиша.

— Очевидно тази секретарка е съвсем нова — продължи Стар. — Някакви други съобщения?

— Отби се мистър Робинсън — каза мис Дулън, която вече се готвеше за обедната си почивка. — Едната от жените му казала името си, но той го забравил — мисли, че е нещо като Смит, Браун или Джоунс.

— Много ще ни помогне това, няма що.

— Доколкото си спомня, тя му казала, че била дошла съвсем наскоро в Лос Анджелис.

— А аз си спомням, че беше със сребърен колан на дупки във формата на звезди — каза Стар.

— Опитвам се да узная нещо повече за Пийт Заврас. Говорих с жена му.

— Тя какво каза?

— Имали страхотни неприятности, наложило се да продадат къщата, тя била болна.

— Безнадеждно зле ли са очите му?

— Тя, изглежда, не знаеше нищо по този въпрос. Въобще не беше чувала, че има опасност да ослепее.

— Много странно.

На път към столовата продължи да мисли за Заврас, чувствуваше се объркан — така както го бяха объркали проблемите на актьора тази сутрин. Неприятностите, свързани с човешкото здраве, му бяха чужди — той не мислеше дори за своето собствено. На алеята пред столовата отстъпи, за да даде път на един открит електрокар, натъпкан с момичета в ярки костюми от епохата на Регентството, който идваше откъм снимачното градче. Роклите пърхаха на вятъра, младите изрисувани лица го гледаха любопитно и той им се усмихна, когато минаха покрай него.

Единадесет мъже и техният гост, принц Аге, обядваха в закрития салон на служебната столова. Това бяха хората на парите — тук те управляваха; и ако нямаше някой гост, се хранеха сред мълчание, рядко нарушавано от въпроси за съпругите или децата им или от някоя самотна мисъл, изкарана от дълбините на съзнанието им. Осем от тях бяха евреи, петима бяха родени в чужбина, включително един грък и един англичанин, и всички се познаваха от дълго време. Вътре в групата имаше определена класификация — от стария Маркъс до стария Лийнбаум, който някога бе купил най-изгодния блок акции в шоубизнеса и никога не харчеше за филмите си повече от един милион на година.

Старият Маркъс все още проявяваше обезпокояваща жизнеустойчивост. Някакъв неподдаващ се на атрофия инстинкт го предупреждаваше за всяка опасност, за всеки заговор срещу него — самият той ставаше най-опасен, когато другите смятаха, че са го притиснали до стената. Сивкавото му лице бе придобило такъв замръзнал израз, че дори онези, които бяха свикнали да дебнат тика на едното му око, вече не можеха да го видят. Природата го беше прикрила с кичурче бели косми; бронята му бе станала непроницаема.

Маркъс беше най-старият, а Стар най-младият от групата; наистина вече не чак толкова млад, но навремето, когато за първи път седна сред тези мъже, той беше момче-чудо на двадесет и две години — финансист сред финансисти. Можеше да изчислява разходите наум със скорост и точност, които ги зашеметяваха — защото те не бяха магьосници, нито дори експерти в това отношение въпреки общоприетата представа за финансовите способности на евреите. Повечето дължаха успеха си на различни други свои качества. Но там, където работата се върши от група хора, течението влачи след себе си и не дотолкова компетентните, тъй че те с удоволствие оставяха на Стар заключителната дума, като дори изпитваха радостно вълнение, сякаш сами бяха взели участие, подобно на запалянковците на футболните мачове.

С времето Стар, както ще видим по-нататък, бе поизоставил тази си дейност, макар и все така да притежаваше забележителния си финансов талант.

Принц Аге седеше между Стар и Морт Флайшакър, юрисконсулта на компанията, а насреща му бе Джо Пополос, собственикът на киносалоните. Той изпитваше някаква неопределена, смътна враждебност към евреите, но се опитваше да се освободи от нея. Човек с буен характер, служил навремето в Чуждестранния легион, принцът смяташе, че евреите прекалено много треперят за собствената си кожа. И все пак беше склонен да приеме, че в Америка, поставени при по-други условия, те са може би по-различни, а Стар считаше за мъж на място във всяко едно отношение. Колкото до останалите (за него повечето бизнесмени бяха скучни тикове), за да направи окончателната си преценка, той се вслуша в Бернадотовата кръв, която течеше в жилите му.

Баща ми — ще го наричам мистър Брейди, както го наричаше принц Аге, когато ми разказа за този обяд — беше обезпокоен за някакъв филм и когато Лийнбаум си тръгна по-рано от другите, се премести на неговото място, точно срещу Стар.

— Мънро, как ти се вижда тази идея с филма за Латинска Америка? — попита той.

Принц Аге усети как в миг вниманието на всички прещрака към тях — усети го така ясно, сякаш няколкото чифта мигли бяха плеснали като криле. И отново настъпи тишина.

— Ще го снимаме — отговори Стар.

— Със същия бюджет? — попита Брейди.

Стар кимна.

— Но той е огромен — възкликна Брейди. — В тези тежки времена не можем да очакваме чудеса — няма да има втори „Ангелите на ада“, нито пък „Бен Хур“, когато харчиш на поразия, но после си възвръщаш парите.

Може би атаката е била подготвена предварително, тъй като в същия дух се обади и Пополос, гъркът:

— Днес такова несто не е изгодно, Мънро. Времената са други. Онова, дето го правехме, когато си играехме с парите, веце не мозем да го правим.

— А вие какво мислите, мистър Маркъс? — попита Стар.

Всички очи, следвайки неговите, се насочиха към другия край на масата, но мистър Маркъс, сякаш предварително предупреден, вече бе дал знак на личния си келнер зад него, че иска да стане, и в момента беше окръжен от ръцете на келнера като топка в баскетболен кош. Той ги изгледа така безпомощно, че човек трудно можеше да си го представи как понякога вечер танцува със своята млада приятелка — канадка.

— Мънро е нашият продуцентски гений — заяви Маркъс. — Аз вярвам и напълно разчитам на Мънро. Самият аз не съм видял наводнението.

Никой не продума, докато той излизаше от стаята.

— В момента от цялата страна няма да може да се съберат два милиона долара — обади се пак Брейди.

— Няма да мозе — повтори Пополос. — Ако сте да ги хванем за главите и да ги блъскаме, пак няма да мозе.

— Възможно е — съгласи се Стар. Почака миг, сякаш за да се увери, че всички го слушат, и продължи: — Мисля, че можем да разчитаме на милион и четвърт от прожекциите в страната. Дори на милион и половина. И на четвърт милион от чужбина.

Отново мълчание — този път озадачено и леко объркано. Стар помоли през рамо келнера да го свърже по телефона с кабинета му.

— Да, но какъв е бюджетът ти? — запита Флайшакър. — Доколкото разбрах, той е милион седемстотин и петдесет хиляди. И очакваш само да покриеш разноските, без печалба.

— Не го очаквам — отговори Стар. — От този филм едва ли ще изкараме повече от милион и половина.

Всичко в стаята до такава степен бе замръзнало неподвижно, че принц Аге сякаш чу как от една пура се отдели сив къс пепел и падна във въздуха. Флайшакър се опита да каже нещо с вкаменено от изненада лице, но в този момент връчиха на Стар изотзад телефонната слушалка.

— Вашият кабинет, мистър Стар.

— А, да… ало, мис Дулън. Вече ми е ясно каква е станало с Пийт Заврас. Тук има някаква гадна интрига — главата си залагам… О, така ли? Чудесно… чудесно. Слушайте сега какво трябва да направите: още днес следобед го изпратете при моя очен лекар — доктор Джон Кенеди. Кажете му да си вземе епикризата и да я фотокопира. Нали разбирате?

Затвори телефона и леко развълнуван, се обърна към хората около масата:

— Чувал ли е някой от вас, че Пийт Заврас е на път да ослепее?

Един-двама души кимнаха. Но повечето от присъствуващите напрегнато разсъждаваха наум дали Стар не бе сгрешил относно цифрите, които съобщи преди малко.

— Това са чисти измислици — продължи Стар. — Пийт казва, че дори не е ходил на очен лекар, че въобще не може да разбере защо е това настроение срещу него в студиите. Някой не го обича или са го оклеветили и ето го без работа вече цяла година.

Дочуха се обичайните съчувствени думи. Стар подписа чека и се приготви да стане.

— Извинявай, Мънро — обади се Флайшакър с настойчив глас, докато Брейди и Пополос изчакваха. — Аз съм сравнително нов тук и вероятно все още не мога да улавям всички двусмислици и недвусмислици. — Приказваше бързо, но вените на челото му се бяха издули от гордост, че говори с речника на студентите от Нюйоркския университет. — Трябва ли да разбирам, че смяташ да намалиш бюджета си с четвърт милион?

— Това ще бъде един високохудожествен филм — каза Стар с привидно невинен израз на лицето.

Едва сега всички разбраха, че не се шегува, но все още се надяваха, че тук има някакъв номер. Стар вероятно разчиташе на печалба. Никой здравомислещ човек…

— Две години не поемахме никакъв риск — продължи Стар. — Време е да заснемем филм, от който ще загубим малко пари. Да кажем, че го правим от добра воля, това ще ни спечели нови зрители.

Някои все още си мислеха, че той смята филма за риск, но обещаващ риск, ала Стар не остави място за предположения.

— Филмът ще ни донесе загуба — каза и се изправи; долната му челюст бе леко издадена напред, бляскавите му очи се усмихваха. — Ще бъде по-голямо чудо от „Ангелите на ада“, ако си покрием разноските. Но ние имаме известни задължения към публиката, както казва Пат Брейди на тържествените обеди в Академията. Ще бъде добре за цялостната ни продукция, ако вмъкнем някой некасов филм.

Той кимна към принц Аге. Последният се поклони бързо, като същевременно се опитваше с един последен поглед да улови общия ефект от думите на Стар, но не успя да разбере нищо. Очите, по-скоро насочени към някаква неопределена точка над масата, отколкото сведени надолу, сега мигаха бързо-бързо, ала в стаята не се чуваше дори шепот.

След като излязоха от закрития салон, двамата прекосиха общата зала на столовата в единия й край. Принц Аге попиваше жадно всичко. Шаренията беше голяма — цигани, граждани, войници; бакенбарди и мундири с галони от времето на Първата империя. От разстояние те приличаха на хора, живели и вървели преди сто години, и Аге се запита как ли биха изглеждали той и неговите съвременници като статисти в някой бъдещ исторически филм.

В следващия момент съзря Ейбрахам Линкълн и чувствата му внезапно се промениха. Той бе израсъл в зората на скандинавския социализъм, когато биографичната книга на Николай139 беше любимо четиво. Бяха го учили, че Линкълн е велик човек, от когото трябва да се възхищава, но тъкмо защото му го натрапваха, принцът го мразеше. Сега обаче, като го видя седнал тук, с кръстосани крака, с добродушно лице, вторачено в обяда му за четиридесет цента, включително десертът, със заметнат около врата шал, сякаш за да се предпази от неравномерното духане на вентилаторите — сега принц Аге, който най-после беше в Америка, се зазяпа в него като турист в музейна ценност. Значи това е Линкълн. Стар, отминал далеч напред, се бе обърнал към него и го чакаше — но Аге не можеше да откъсне очи.

„Значи това било то, киното“ — мислеше си той.

Внезапно Линкълн набоде с вилицата си едно триъгълно парче сладкиш и го натъпка в устата си и принц Аге, леко изплашен, забърза към Стар.

— Надявам се, че виждате това, което искахте — каза Стар, чувствувайки, че го бе пренебрегнал. — След половин час ще трябва да изгледам заснетия материал и тогава вие ще можете да обиколите колкото желаете снимачни площадки.

— Предпочитам да остана с вас — каза принц Аге.

— Ще отида да видя какви съобщения има за мен и след това ще тръгнем двамата заедно — обясни Стар.

Обаждал се беше японският консул във връзка с прожектирането на някакъв шпионски филм, който можело да нарани националните чувства на японците. Имаше и други телефонни обаждания и телеграми, както и нови сведения от Роби.

— Спомнил си е името на жената. Сигурен е, че е Смит — каза мис Дулън. — Бил й предложил да я заведе в снимачния павилион, за да й намери сухи обувки, но тя му отказала — така че не може да предявява никакъв иск към нас.

— И как да я издирим с това име — Смит. Много ми помогна! — Замисли се за миг, сетне нареди: — Поискайте от телефонната компания списъка на всички Смитовци, получили телефонни номера през последния месец. Обадете се на всичките.

— Добре.

Четвърта глава

— Здравей, Мънро — поздрави го Ред Райдингуд. — Приятно ми е да те видя при нас.

Стар го отмина, прекоси огромната снимачна площадка и се насочи към декора, представляващ великолепно обзаведена стая, където щяха да снимат утре. Режисьорът Райдингуд го последва, но много скоро разбра, че колкото и бързо да вървеше, Стар винаги успяваше да бъде с една-две крачки пред него. Долови симптома на недоволството — сам го бе проявявал по-рано. Някога имаше своя студия и там беше прилагал всички тия номера. С нищо не можеше да го учуди сега Стар. Той, Райдингуд, беше майстор по изграждането на ситуации и Стар, колкото и да се правеше на делови и експедитивен, не можеше да го надплува в собствените му води. Веднъж Голдуин се набърка в работата му и Райдингуд го накара да се опита да изиграе една роля пред очите на петдесет души — в резултат получи онова, което бе очаквал: възстановен бе собственият му авторитет.

Стар стигна до великолепния декор и там спря.

— Не струва — каза Райдингуд. — Никакво въображение. Както и да се освети…

— Защо трябваше да ме викаш заради това? — попита Стар и се приближи до него. — Защо не го обсъди с художниците?

— Не съм те молил да идваш дотук, Мънро.

— Нали искаше сам да си бъдеш организатор?

— Съжалявам, Мънро — все така невъзмутимо продължи Райдингуд, — но не съм те молил да идваш дотук.

Стар се обърна внезапно и тръгна обратно към камерите. Погледите на група зяпнали от почуда посетители за миг се преместиха от героинята на филма, обхванаха Стар и после разсеяно се насочиха отново към героинята. Те бяха Откриватели на Америка. Неведнъж бяха наблюдавали онази страна на ритуала, дето е предназначена за обикновените зрители, но сега тук виждаха как Мечтата се превръща в действителност.

Стар спря до стола й. Беше облечена в рокля с голямо деколте, което разкриваше яркочервения обрив по гърдите и гърба й. Преди всеки дубъл петната се замазваха с мехлем, който избърсваха веднага след това. Косата й беше червена и лепкава като засъхваща кръв, но в очите й имаше звезден блясък, който камерата улавяше.

Още неуспял да каже нещо, Стар чу един услужлив глас зад гърба си:

— Прекрасна е. Просто прекрасна.

Беше един от асистент-режисьорите, който с този комплимент целеше няколко неща. Хвалеше актрисата, за да не трябва да напряга бедната си кожа, като се навежда и ослушва. Хвалеше Стар, задето я бе ангажирал. Хвалеше със заобикалки и Райдингуд.

— Как е, как се чувствувате? — попита я любезно Стар.

— Чудесно — отговори тя, — само ако не бяха рекламните агенти.

Стар й смигна дружески.

— Ще ги държим настрана.

Името й вече бе станало синоним на думата „кучка“. Тя вероятно се бе постарала да прилича на кралица от комиксите за Тарзан, която по твърде тайнствен начин властвува над цял народ от чернокожи. Впрочем за нея всички останали хора на тоя свят бяха чернокожи. Такива хора като нея бяха неизбежно зло и обикновено ги ангажираха за не повече от един филм.

Райдингуд тръгна със Стар към изхода.

— Всичко е наред — каза режисьорът. — Тя прави каквото може.

Оттук вече нямаше да ги чуят. Стар спря внезапно и погледна Ред с искрящи от ярост очи.

— Това, което си заснел досега, е боклук — извика той. — Знаеш ли на какво ми прилича тя в пробните кадри — на „Мис Хранителни стоки“.

— Опитвам се да получа възможно най-доброто изпълнение…

— Ела с мен — каза Стар рязко.

— С теб? Да им дам ли почивка?

— Не се връщай — заповяда му Стар и бутна тапицираната външна врата.

Колата и шофьорът чакаха отвън. И минутите му бяха ценни.

— Качвай се — нареди Стар.

Сега вече Ред разбра, че положението е сериозно. Дори изведнъж проумя в какво се състои работата. Още първия ден момичето му бе стъпило на врата с грубия си рязък език. Той обичаше да има мир и предпочете да я остави да изиграе как да е ролята си, отколкото да създава неприятности.

Стар сякаш продължи мислите му.

— Ти не можеш да се справиш с нея — каза той. — Бях ти обяснил какво искам. Исках да я видя подла и гадна, а сега каква е — отегчена. Боя се, че ще трябва да се откажем, Ред.

— От филма ли?

— Не. Харли ще го направи.

— Добре, Мънро.

— Съжалявам, Ред. Ще опитаме нещо друго.

Колата спря пред административното здание.

— Да довърша ли тази сцена? — попита Ред.

— В момента довършват — каза Стар мрачно. — Харли е там.

— Как така, дявол да го вземе!

— Той влезе, след като ние излязохме. Наказах го снощи да прочете сценария.

— Слушай, Мънро…

— Днес съм много зает, Ред — отсече Стар. — Ти загуби интерес към филма още преди три дни.

„Неприятна история“ — помисли си Райдингуд. Това щеше да накърни положението му в студията, наистина леко, но щеше да го накърни, а вероятно и щеше да му попречи точно в този момент да се ожени за трети път, както възнамеряваше. Дори скандал не можеше да си позволи да направи — ако не си съгласен със Стар, няма какво да го разгласяваш. Стар беше най-важната фигура в Холивуд, той винаги, почти винаги беше прав.

— А сакото ми? — сети се изведнъж. — Оставих го на един стол в павилиона.

— Знам — отговори Стар. — Ето ти го.

Той толкова много се стараеше да бъде снизходителен към неуспеха на Райдингуд, та бе забравил, че носи сакото му.

„Прожекционната зала на мистър Стар“ представляваше миниатюрен киносалон с четири реда тапицирани столове. Пред първия ред имаше дълги маси с мъждиво светещи лампи, бутони и телефони. До стената се виждаше пиано, останало от зората на звуковото кино. Стаята беше боядисана и столовете тапицирани само преди година, но от дългите часове работа всичко вече имаше овехтял вид.

Стар идваше тук в два и половина, после отново в шест и половина и гледаше заснетия през деня материал. Тогава обикновено се усещаше свирепо, неистово напрежение, той работеше с faits accomplis — с крайния резултат от няколкомесечен труд: спазаряване, планиране, писане и преработване на написаното, подбиране на актьорите, изграждане на сцените, избиране на осветлението, репетиране, заснемане; с плода от блестящи интуитивни находки или от решения, продиктувани от отчаянието, апатията, интригантството или изнурителната работа. В тези моменти сложната маневра биваше преустановявана — чакаха се нареждания от боевата линия.

Освен Стар присъствуваха представители на всички технически отдели, заедно с организаторите и директорите на продукциите. Режисьорите не идваха на тези прожекции — формално, защото се смяташе, че вече са си свършили работата, но в действителност, защото тук, след като парите се лееха като сребърни потоци, не се щадяха критиките. Те деликатно стояха настрани.

Хората вече се бяха събрали. Стар влезе и бързо зае мястото си. Разговорите секнаха. Той се облегна, преметна крак през страничната облегалка на стола си и светлината в стаята бе угасена. На задния ред светна клечка кибрит — сетне настъпи тишина.

На екрана група френски канадци караха канутата си срещу течението на бързей. Сцената беше заснета в един резервоар в студията и подир всеки кадър, след като гласът на режисьора обявеше: „Стоп“, актьорите се отпускаха, изтриваха потта от челата си и понякога се смееха шумно — водата от резервоара спираше да шурти, илюзията свършваше. Единствените коментари на Стар бяха да каже кои кадри избира и да отбележи, че е свършена „добра работа“.

В следващата сцена, все още в бързея, канадска девойка (Клодет Колбърт) разговаряше с преносвача на трупи (Роналд Коулман), като гледаше надолу към него от едно кану. След като бяха прожектирани няколко метра лента, Стар изведнъж се обади:

— Резервоарът демонтиран ли е?

— Да, сър.

— Мънро, трябваше им за…

Стар прекъсна най-безцеремонно обясненията:

— Да се монтира веднага. Дайте да видим отново втората сцена.

Лампите веднага светнаха. Един от директорите стана от стола си и се изправи пред Стар.

— Чудесно изиграна сцена, а следва да я изхвърлим — каза Стар възмутено, но с тих глас. — Кадрите не са центрирани добре. Камерата трябва да е разположена така, че през цялото време, докато Клодет говори, да хваща красивата й глава, не е ли тъй? Хората отиват на кино тъкмо заради това — да гледат главата на едно красиво момиче. Кажете на Тим, че е можел да й спести напрежението, ако беше използувал дубльорката й.

Лампите отново изгаснаха. Директорът клекна до стола на Стар, за да не пречи. Показаха пак кадъра.

— Нали виждате? — попита Стар. — А освен това има косъм, там вдясно, забелязахте ли го? Проверете дали е на прожекционния апарат или на лентата.

Едва в края на сцената Клодет Колбърт бавно вдигна глава и разкри големите си влажни светли очи.

— Ето какво ни трябваше през цялото това време — каза Стар. — А и тя добре играе. Опитайте се утре, или дори още днес привечер, да заснемете сцената отново.

Пийт Заврас не би направил такава грешка. В цялата киноиндустрия нямаше и шестима оператори, на които да можеш да разчиташ напълно. Лампите светнаха; организаторът и директорът на продукцията си излязоха.

— Мънро, а сега този материал — бил е заснет вчера, получихме го късно снощи.

В стаята стана тъмно. На екрана се появи главата на Шива, огромна и невъзмутима, забравила, че само след няколко часа ще бъде отнесена от пороя. Около нея се тълпяха вярващи.

— Заснемете тази сцена повторно — внезапно се обади Стар, — като накарате две деца да яхнат главата. Проверете дали това няма да се сметне за богохулство, но мисля, че не е. На децата всичко им е позволено.

— Добре, Мънро.

Сребърен колан на дупки във формата на звезди… Смит, Джоунс или Браун… Търси се жена със сребърен колан, която…

Със следващия филм действието се премести в Ню Йорк, гангстерска история, и изведнъж Стар стана неспокоен.

— Тази сценка е боклук — извика той от тъмнината. — Написана е зле, актьорите не са подходящи, нищо не е направено както трябва. Тия типове въобще нямат престъпен вид. Приличат на маскирани пъзльовци. По дяволите, Лий, какво значи това?

— Сцената беше написана тази сутрин на място — обясни Лий Капър. — Бъртън искаше всичко да се заснеме в Шести павилион.

— Може, само че това е боклук. Няма смисъл да се снимат такива неща. Тя сама не си вярва на думите, нито пък Кари. „Обичам те“ в едър план — зрителите направо ще те освиркат! Освен това момичето е облечено безвкусно.

В тъмнината бе даден някакъв сигнал, прожекционният апарат спря, лампите светнаха. Стаята чакаше в пълно мълчание. Лицето на Стар беше безизразно.

— Кой написа тази сцена? — попита той след малко.

— Уайли Уайт.

— Трезвен ли беше?

— Разбира се.

Стар се замисли.

— До довечера възложете тази сцена на четирима други сценаристи. Вижте кого ще можете да намерите! Сидни Хауърд дойде ли?

— Пристигна тази сутрин.

— Говорете с него. Обяснете му какво искам. Девойката е смъртно уплашена — тя е вцепенена. Нищо повече. Човек не изпитва по три вида чувства наведнъж. Освен това Капър…

Художник-постановчикът проточи врат напред от мястото си на втория ред.

— Да?

— Нещо куца на декора.

Присъствуващите в залата размениха кратки погледи.

— Какво по-точно, Мънро?

— Това ти трябва да кажеш — отговори Стар. — Претрупан е, чак главата ти се замайва. Изглежда евтин.

— Да, но не е.

— Знам, че не е. Трябва да се пипне тук-там — малко, не много. Огледай го още веднъж. Може би мебелите са много или не са подходящи. Дали да не добавиш още един прозорец? Или защо не удължиш коридора, ще получиш по-голяма перспектива.

— Ще видя какво мога да направя.

Капър се измъкна от реда, гледайки часовника си.

— Започвам още сега — каза той. — Тази вечер ще работя и утре сутринта ще направим промяната.

— Добре, Лий, ще заснемеш отново тези сцени, нали?

— Да, Мънро.

— Вината поемам аз. Имате ли кадрите с боя?

— Сега идват.

Стар кимна. Капър излезе бързо и в стаята отново стана тъмно. На екрана четирима мъже провеждаха страхотно състезание по бой с юмруци в едно мазе.

— Вижте го Трейси — засмя се Стар. — Вижте го как се нахвърля на оная. Бас държа, че не му е за пръв път.

Мъжете се биеха отново и отново. Един и същи бой. Накрая те неизменно се обръщаха усмихнати един към друг, понякога побутваха противника си приятелски по рамото. В опасност бе единствено дубльорът, професионален боксьор, който би могъл да убие останалите трима. За него щеше да стане наистина опасно, ако те пренебрегнеха неговите наставления и започнеха да раздават удари накъдето им падне. Най-младият актьор обаче се страхуваше за лицето си и режисьорът, за да прикрие гримасите му, бе прибягнал до по-особени ракурси и бе вмъкнал допълнителни кадри.

После двама мъже се срещаха до безкрай на прага на една врата, разпознаваха се и си отиваха. Срещаха се, трепваха и си продължаваха по пътя.

Сетне някакво момиченце четеше под дърво, а над него, на един от клоните, седеше момченце и също четеше. На момиченцето му беше скучно, то искаше да си приказва с момченцето. Момченцето обаче не му обръщаше внимание. Огризката от ябълката, която ядеше, падна върху главата на момиченцето.

В тъмното се чу глас:

— Дългичко е, нали, Мънро?

— Ни най-малко — отговори Стар. — Чудесно е. Настроението е чудесно.

— А на мен ми се струваше доста дълго.

— Понякога тридесет сантиметра могат да бъдат прекалено дълги, а друг път сцена от половин километър може да е прекалено кратка. Искам да говоря с монтажиста, преди да се заеме с тази сцена — тя ще се запомни.

Оракулът си беше казал думата. Нямаше място за въпроси и отговори. Стар трябваше винаги да е прав, не почти винаги, а винаги — в противен случай цялата структура щеше да се стопи като масло.

Мина още час. На стената изникваха един след друг отрязъци от мечти, биваха анализирани, отстъпваха място на следващите, за да мечтаят по-късно над тях тълпите или за да бъдат отхвърлени. Краят бе известен чрез две актьорски проби — на един характерен актьор и на едно момиче. След текущия заснет материал, с неговия напрегнат ритъм, пробите бяха изгладени и завършени; наблюдаващите се разположиха удобно в столовете; Стар отпусна крака на пода. Всякакви мнения бяха добре дошли. Един от техническата група заяви, че с удоволствие би си съжителствувал с момичето; останалите не проявиха интерес.

— Някой ни бе изпратил пробни снимки на същото това момиче още преди две години. Тя може би е станала по-пробивна, но не и по-добра. Мъжа обаче го бива. Можем да го вземем за ролята на стария руски княз в „Степи“.

— Той си е бивш руски княз — обясни вторият режисьор, — но се срамува от този факт, защото е червен. Каза, че това е единствената роля, която никога не би пожелал да играе.

— Това е единствената роля, която би могъл да играе — отсече Стар.

Лампите светнаха. Стар зави дъвката си в обвивката й и я сложи в пепелника. Обърна се въпросително към секретарката си.

— Комбинираните снимки във Втори павилион — каза тя.

Стар се отби във Втори павилион и изгледа набързо комбинираните снимки, изкусно заснети на фона на други кинокадри. В кабинета на Маркъс имаше съвещание — обсъждаше се възможността да се направи филм по „Манон Леско“ с щастлив край. Стар повтори онова, което вече бе казал: че от век и половина това е едно касово произведение — дори и без щастлив край. Той беше упорит, а по това време на деня и красноречив, така че опонентите му се предадоха и преминаха на друга тема: организирането на спектакъл с помощта на десетина кинозвезди в полза на пострадалите от земетресението в Лонг Бийч. Във внезапен изблик на щедрост петима от присъствуващите предложиха общо двадесет и пет хиляди долара. Даваха много, но не така, както би дал един беден човек. У тях нямаше състрадание.

В кабинета му го чакаше известие от очния лекар, при когото бе изпратил Пийт Заврас — зрението на оператора е 9/10, почти идеално. В момента Заврас фотокопираше епикризата. Стар закрачи наперено из кабинета си, а мис Дулън го наблюдаваше с възхищение. Принц Аге се отби, за да му благодари за обиколката по снимачните площадки, и докато двамата приказваха, обади се един от организаторите и съобщи тайнствено, че сценаристите Тарлтън са „научили“ и възнамеряват да напуснат.

— Те и двамата са добри сценаристи — обясни Стар на принц Аге, — а на нас тук ни липсват такива.

— Нима не можете да ангажирате когото пожелаете? — възкликна изненадано неговият гост.

— Можем, разбира се, но щом дойдат тук, се оказва, че не са толкова добри, и на нас ни се налага да си работим с наличните сили.

— Тоест с кого?

— С всички онези, които приемат нашите условия и не пият, докато работят. Имаме какви ли не хора: разочаровани поети, еднократно прославили се драматурзи, студентки — групираме ги по двойки и им даваме да пишат върху някаква тема. Ако работата не им спори, възлагаме същата тема и на други двама. Имал съм случаи, когато три двойки са писали, всяка за себе си, върху един и същ сюжет.

— А на тях не им ли е неприятно?

— Би им било неприятно, ако знаеха. Те не са гении и при друг начин на работа ще дадат по-лоши резултати. Тези Тарлтън са съпружеска двойка от Източното крайбрежие и са доста добри. Сега са научили, че и други работят върху същата тема, и това ги е шокирало, шокирало е тяхното чувство за „единство“ — това е думата, която ще употребят.

— Но как се получава това… това единство?

Преди да отговори, Стар се поколеба за миг — лицето му беше мрачно, само дето очите му блестяха.

— Аз съм единството — каза. — Заповядайте при нас и друг път.

Той се срещна с Тарлтънови. Обясни им, че харесва тяхната работа, като гледаше мисис Тарлтън така, сякаш искаше да й каже, че и през машинописа може да отгатне кое е написано от нея. Каза им с много благ тон, че ще ги прехвърли на друг филм, който не е толкова бърз, така че ще имат повече време. Както почти бе очаквал, те го помолиха да продължат да работят по първия, от който щяха да получат по-скоро хонорар, макар и разделен с други. Системата е отвратителна, съгласи се Стар — некоректна, комерсиална, направо жалка. Сам я беше създал — факт, който не спомена.

След като те си отидоха, в кабинета му влезе мис Дулън с тържествуващ вид.

— Мистър Стар, дамата с колана ви търси по телефона.

Останал сам, Стар седна до бюрото и взе слушалката; усети, че стомахът му се свива. Всъщност не знаеше какво иска. Не бе мислил по този въпрос така, както бе мислил за Пийт Заврас. Отначало искаше само да узнае дали те двете са „от киното“, дали жената е актриса, която се бе постарала да изглежда като Мина — сам той веднъж бе накарал да гримират една млада актриса като Клодет Колбърт и да я заснемат от същите ъгли.

— Здравейте — каза Стар.

— Здравейте.

Докато търсеше да намери в тази кратка, съдържаща изненада дума някакъв отглас от снощи, той усети, че го обзема нещо като страх, но напрегна цялата си воля и го задуши.

— Много е трудно да ви открие човек — продължи. — Не стига, че се казвате Смит, ами и сте се преместили тук съвсем наскоро. Само това разбрахме за вас. И един сребърен колан.

— Да — произнесе гласът, все така притеснено, колебливо, — вярно, че снощи бях със сребърен колан.

Дотук добре, а по-нататък?

— А вие кой сте? — попита гласът с лека нотка на буржоазно достолепие.

— Името ми е Мънро Стар.

Пауза. Това име никога не се появяваше на екрана и тя, изглежда, се чудеше с какво да го свърже.

— А, да. Вие бяхте съпруг на Мина Дейвис, нали?

— Да.

Това номер ли беше? Той отново си спомни снощния образ — блестящата, сякаш фосфоресцираща кожа — и си помисли дали това не беше някакъв номер, някакъв сигнал, изпратен до него кой знае откъде. Не беше Мина и все пак беше Мина. Изведнъж пердетата се издуха от полъха на вятъра, книжата върху бюрото прошумоляха и сърцето му леко се сви от реалността на деня отвъд прозореца. Какво щеше да стане, ако сега, в това си състояние, излезеше навън и я видеше — замечтания премрежен поглед, добре оформената уста, създадена за прекрасен човешки смях.

— Бих искал да ви видя. Защо не дойдете в студията?

Отново колебание — после отказ.

— Мисля, че е по-добре да не идвам. Много съжалявам.

Последното беше чиста формалност. Отказът й бе категоричен, окончателен. Най-обикновената, мимолетна суетност се притече на помощ на Стар, придавайки настойчивост на молбата му.

— Бих искал да ви видя — каза той. — Имам причини.

— Ъъъ страхувам се, че…

— Тогава, ако може, аз да дойда при вас?

Отново пауза, не поради колебание, това той го усещаше, а за да обмисли отговора си.

— Има нещо, което не знаете — каза тя накрая.

— О, вероятно сте омъжена — подхвана Стар нетърпеливо. — Но това няма никакво значение. Помолих ви да дойдете тук съвсем открито; ако имате съпруг, доведете и него.

— Не, не ми е възможно.

— Защо?

— Глупаво е дори, че говоря сега с вас, но секретарката ви настояваше. Помислих си, че снощи при наводнението съм изгубила нещо и вие сте го намерили.

— Много искам да ви видя — за пет минути.

— За някой филм ли ще ме ангажирате?

— Не, не е за това.

Последва такава дълга пауза, че той си помисли да не би да я е обидил.

— Къде да се срещнем? — попита тя неочаквано.

— Тук при мен? Или у нас?

— Не, някъде навън.

И изведнъж Стар осъзна, че не може да се сети за никое място. Неговата къща, някой ресторант. Къде ли се срещат хората? Някъде на скришно? В заведение?

— Да се срещнем в девет часа — предложи тя.

— За съжаление в този час не ми е възможно.

— Е, тогава…

— Хайде добре, в девет часа, но някъде по-близо до студията. На Уилшър има един дръгстор…

Беше шест без четвърт. Отвън чакаха двама души, които идваха всеки ден по това време само за да бъдат отпратени за друг път. Стар се чувствуваше безкрайно изморен — проблемът на тези двамата не беше чак толкова важен, че да трябва да се заеме с него веднага, но не беше и толкова незначителен, че да го отхвърли въобще. Затова отново го отложи и за момент поседя неподвижен на стола зад бюрото си, като си мислеше за Русия. Или по-точно за един филм за Русия, който след малко щеше напълно ненужно да му отнеме половин час. Знаеше, че бяха написани много истории за Русия, да не говорим за Историята, сам той бе наел цял взвод от писатели и изследователи, които работеха вече над една година, но никой досега не бе съумял да предаде вярната атмосфера. Стар чувствуваше, че при един такъв разказ трябва да се търси прилика със съдбата на тринадесетте американски щата140, но все не се получаваше така. Сценариите разглеждаха нещата под съвсем други ъгли, които създаваха предпоставки за нежелателни тълкувания и за разкриване на неприятни проблеми. Той искаше да бъде справедлив към Русия, да направи един доброжелателен филм, но резултатите му носеха само главоболия.

— Мистър Стар, отвън чакат мистър Дръмън, мистър Кърстоф и мисис Корнхил — за руския филм.

— Добре, нека влязат.

По-късно, от шест и половина до седем и половина, той гледа заснетите следобеда кадри. Ако беше някой нормален ден и не му предстоеше среща с момичето, щеше да седи до късно в прожекционната или в дублажната, но снощи заради земетресението почти не бе спал и затова сега реши да отиде да вечеря. В приемната пред неговия кабинет го чакаше Пийт Заврас — едната му ръка висеше на превръзка, преметната през рамото.

— Ти си Есхил и Еврипид в киното — каза Заврас. — И още — Аристофан и Менандър. — И се поклони.

— А те кои са? — засмя се Стар.

— Мои съотечественици.

— Не знаех, че и в Гърция снимате филми.

— Подиграваш ми се, Мънро — рече Заврас. — Искам да кажа, че си човек от тяхната класа. Ти ми спаси живота.

— Сега как се чувствуваш?

— Добре, болката в ръката ми е дреболия. Все едно, че ме целуват по нея. При такъв изход не съжалявам за това, което направих.

— А защо го направи тук? — полюбопитствува Стар.

— Дойдох при Делфийския оракул — обясни Заврас. — И аз като Едип, за да си разреша загадката. Как бих искал да докопам оня мръсник, от когото тръгна цялата тая история.

— Караш ме да съжалявам, че не съм получил образование — каза Стар.

— То не струва нищо — рече Пийт. — Аз получих бакалавриат в Солун, а виж как свърших.

— Още не си свършил — успокои го Стар.

— Ако някога, когато и да е, денем или нощем, пожелаеш някому да бъде прерязано гърлото, ще намериш телефонния ми номер в указателя — каза Заврас.

Стар затвори очи и отново ги отвори. На фона на слънцето силуетът на Заврас леко се бе размазал. Подпря се на масата зад себе си и каза спокойно:

— Всичко хубаво, Пийт.

В стаята беше почти тъмно, но той накара краката си да се придвижат по навик към кабинета му. Едва след като чу щракването на вратата, бръкна в джобовете си за хапчетата. Каната с вода тракна върху масата, чашата звънна. Той седна в едно голямо кресло и почака да усети ефекта от бензедрина, преди да отиде да вечеря.

Когато Стар се връщаше от столовата, една ръка му махна за поздрав от някакъв открит спортен автомобил. По главите, които стърчаха над задната седалка, разпозна един млад актьор и приятелката му — проследи ги с поглед, докато изчезнаха през портала и се сляха с летния здрач. Полека-лека губеше желание за такива неща, сякаш Мина бе отнесла тяхната прелест със себе си; блясъкът на големите чувства постепенно потъмняваше за него и в скоро време той щеше да бъде лишен дори от лукса на безкрайната скръб. Когато влезе в кабинета си, някаква детинска асоциация на Мина с предметния рай го накара за първи път през тази година да поръча да му приготвят спортната кола. Грамадната лимузина прекалено много му напомняше за заседанията и дремките от изтощение.

Дори и след като напусна студията, Стар продължаваше да се чувствува напрегнат, но откритата кола го потопи право в лятната вечер и той се огледа. В дъното на булеварда се виждаше луната — хубаво нещо е илюзията, че всяка вечер, всяка година луната е различна. Мина я нямаше, но светлините на Холивуд не бяха угаснали. На откритите пазари лимоните, грейпфрутите и зелените ябълки хвърляха коси, разсеяни отблясъци върху паважа. Пред него стоповете на една кола премигнаха във виолетово, на следващото кръстовище премигнаха отново. От всички страни рекламните светлини обстрелваха небето. До един пуст ъгъл двама тайнствени мъже описваха с някакъв лъскав цилиндър безцелни дъги по небето.

В дръгстора до щанда с бонбоните стоеше жена. Беше висока почти колкото Стар и изглеждаше смутена. Очевидно, всичко това не й беше приятно и ако Стар не изглеждаше толкова внимателен и учтив, веднага би си тръгнала. Казаха си по едно „здравейте“ и излязоха навън, без да разменят друга дума, без дори да се погледнат. И все пак, още преди да стигнат до бордюра на тротоара, Стар вече я бе преценил — хубава американка, но не красавица като Мина.

— Къде отиваме? — попита жената. — Мислех, че ще бъдете с шофьор. Нищо, аз съм добър боксьор.

— Боксьор ли?

— Не съм много любезна, нали? — насили се да се усмихне тя. — Но всички вие там минавате за такива „страшилища“.

Мисълта, че той би могъл да бъде страшен, развесели Стар; после изведнъж престана да му се струва забавна.

— Защо искахте да ме видите? — попита тя, като влизаше в колата.

Стар остана за миг неподвижен. Дощя му се да й каже веднага да излезе, но тя вече се бе разположила в колата, а и сам съзнаваше, че цялата тази злощастна ситуация е негово дело. Затова стисна зъби и заобиколи, за да се качи и той. Уличната лампа осветяваше цялото й лице и на него му беше трудно да повярва, че тя действително е момичето от предната вечер. Не виждаше ни най-малка прилика с Мина.

— Ще ви закарам до вас — предложи той. — Къде живеете?

— Ще ме закарате до нас ли? — изненада се тя. — Чак толкова не бързам. Съжалявам, ако съм ви обидила.

— Не сте. Много е мило от ваша страна, че дойдохте. А аз се оказах глупак. Снощи ми се стори, че сте истински двойник на една личност, която познавах някога. Беше тъмно и лампите светеха право в очите ми.

Тя се обиди — той я беше укорил, че не прилича на някаква си друга жена.

— А, значи това било! — рече накрая. — Колко нелепо!

И двамата млъкнаха за момент.

— Вие бяхте женен за Мина Дейвис, нали? — попита тя в проблясък на интуиция. — Извинете, че ви го напомням.

Той караше възможно най-бързо, но гледаше да не се разбере.

— Като тип аз съм съвсем различна от Мина Дейвис — продължи тя, — ако това имахте предвид. Може би сте ме сбъркали с момичето, с което снощи бяхме заедно. Тя прилича на Мина Дейвис.

Това повече не го интересуваше. Искаше всичко да свърши бързо и да го забрави.

— Да не би да е тя? — упорствуваше жената. — Ние живеем в съседни къщи.

— Не е възможно — възрази Стар. — Спомням си сребърния колан, който носехте.

— Значи съм била аз.

Свиха на северозапад от булевард Сънсет и потеглиха по един от каньоните между хълмовете. Покрай виещия се път изникваха едноетажни къщи и електрическата светлина, която ги оживяваше, се разпръскваше във вечерния въздух като звук от радио.

— Виждате ли онази последната светлина, най-високата? Там живее Катлийн. А моята къща е оттатък, като се превали хълмът.

След миг добави:

— Спрете тук.

— Мисля, че казахте, като се превали хълмът.

— Искам да се отбия у Катлийн.

— Боя се, че…

— Ще сляза сама — обясни тя нетърпеливо.

Стар се измъкна от колата след нея. Тя се запъти към нова къщичка, почти скрита зад клоните на една върба, и той я последва машинално до стълбите. Жената позвъни и се обърна към него да му каже „лека нощ“.

— Съжалявам, че останахте разочарован — каза тя.

Той съжаляваше, че я е обезпокоил, съжаляваше за цялата тази история.

— Аз съм виновен. Лека нощ.

Вратата се открехна, отвътре се процеди лъч светлина и когато един женски глас попита: „Кой е?“ — Стар погледна натам.

И я видя — лицето, тялото, усмивката — на фона на светлината от вътрешността на къщата. Това беше лицето на Мина — блестящата, сякаш фосфоресцираща кожа, нежно оформената уста, която никога не се съобразяваше с обстоятелствата, и над всичко това онази завладяваща веселост, която очарова цяло едно поколение.

Както предната вечер, и сега сърцето му трепна и сякаш изхвръкна от тялото, после замря така, изпълнено с огромна благодарност.

— Ах, Една, не мога да те поканя — възкликна момичето. — Чистих и цялата къща мирише на амоняк.

Една се разсмя дръзко и силно.

— Катлийн, мисля, че той искаше да види теб.

Погледите на Стар и на Катлийн се срещнаха за миг и се преплетоха в онази първа любовна близост, която никога по-сетне не се повтаря. Бяха по-бавни от прегръдка, по-настойчиви от зов.

— Той ми се обади по телефона — обясни Една. — Изглежда, е мислел…

Стар я прекъсна, пристъпвайки напред към светлината:

— Страхувам се, че снощи в студията бяхме груби с вас.

Но за това, което всъщност каза, нямаше думи. Тя го изслуша внимателно, без да проявява свян. И двамата се бяха пренесли някъде нависоко — Една сякаш се намираше далече от тях, в мрака.

— Не бяхте груби — каза Катлийн. Хладен полъх на вятъра разпиля кестенявите къдри около челото й. — Ние нямахме работа там.

— Надявам се, че двете ще дойдете някой ден да разгледате студията — продължи Стар.

— А вие кой сте? Важна клечка?

— Бил е съпруг на Мина Дейвис, продуцент — обясни Една с такъв тон, сякаш това бе някаква изключителна шега, — и преди малко ми говореше съвсем други неща. Мисля, че те е харесал.

— Престани, Една — сряза я Катлийн.

Сякаш изведнъж осъзнавайки, че е прекалила, Една каза:

— Ще ми се обадиш, нали?

И тържествено тръгна към шосето. Но тя отнесе със себе си и тяхната тайна — беше видяла в мрака искрата, пламнала между двамата.

— Аз ви помня — продума Катлийн. — Вие ни измъкнахте от пороя.

И после? Сега, когато другата жена си бе отишла, нейното отсъствие се чувствуваше силно. Двамата бяха сами, но почвата под краката им бе все още твърде ронлива за това, което вече се беше случило помежду им. Бяха се озовали в нищото. Неговият свят изглеждаше много далечен, а нейният включваше само главата на божеството и полуотворената врата.

— Вие сте ирландка — каза той в стремежа си да й изгради някакъв свят.

Тя кимна.

— Учудвам се, че познахте — дълго време съм живяла в Лондон.

Дивите зелени очи на един автобус профучаха по пътя в тъмнината. Те замълчаха, докато отмине автобусът.

— Вашата приятелка Една не ме одобри — каза Стар. — Не й хареса думата „продуцент“.

— Тя също е отскоро тук. Глупавичка е, но безобидна. Аз пък не бих се страхувала от вас.

Катлийн се вгледа внимателно в лицето му. Помисли си, както всички други, че изглежда изморен — но първото впечатление бързо отмина, в следващия миг той й заприлича на мангал, запален посред улицата в студена нощ.

— Предполагам, че всички момичета ви преследват, за да ги лансирате в киното.

— Вече се отказаха — рече той.

Това не беше вярно — те всички бяха там, отвън, пред прага му, знаеше го, но вече така бе свикнал с присъствието им, че техните кресливи гласове не значеха за него нищо повече от шума на уличното движение. Сам той бе по-влиятелен от крал: кралят може да направи кралица само една жена, докато Стар, или поне те така смятаха — много повече от една.

— Така може да се превърнете и в циник — каза Катлийн. — Мен не искате ли да ангажирате за някой филм?

— Не.

— Това е добре. Аз не съм актриса. Веднъж в Лондон, в „Карлтън“, един човек ме спря и ме покани за пробни снимки, но аз, след като размислих, не отидох.

Двамата стояха почти неподвижно, сякаш всеки момент той щеше да си тръгне, а тя да се прибере вкъщи. Изведнъж Стар се разсмя.

— Имам чувството, че съм запрял вратата с крак — като инкасатор.

Тя също се засмя.

— Съжалявам, че не мога да ви поканя. Ако искате, ще си взема жакета и ще поседнем отвън.

— Не.

Сам не знаеше защо, но усещаше, че е време да си върви. Можеше да се видят пак, а можеше и да не се видят. Нищо не беше ясно.

— Нали ще дойдете в студията? — попита той. — Не мога да ви обещая, че сам ще ви разведа, но ако дойдете, непременно ми се обадете.

Тя се намръщи леко, съвсем леко, бръчицата между веждите й бе по-тънка от косъм.

— Не знам дали ще дойда — отвърна Катлийн. — Но много ви благодаря.

Той разбра, че по някаква причина тя нямаше да дойде — в един миг му се беше изплъзнала. И двамата осъзнаха, че моментът е отминал. Стар трябваше да си върви, макар и да не отиваше никъде. Макар че не бе получил нищо. Всъщност, грубо казано, не знаеше телефонния й номер, нито дори името й; но сега вече беше невъзможно да я пита за тях.

Тя тръгна с него към колата; той усещаше близостта на нейната сияйна красота, на неизследваната й новост; но когато излязоха от тъмното, помежду им имаше половинметров клин от лунна светлина.

— Това ли е всичко? — не се стърпя да попита той.

Видя съжаление върху лицето й — но видя и присвиването на устните, неопределената усмивка; сякаш за миг се бе спуснала и вдигнала завесата над някакво забранено място.

— Надявам се, че ще се видим пак — каза тя почти официално.

— Ще съжалявам, ако не се видим.

В този момент си бяха напълно чужди. Но когато обърна колата в съседната уличка и на връщане покрай нея й помаха с ръка, без да спира, Стар се почувствува щастлив и извисен. Радваше се, че на този свят съществува красота, която няма да бъде претеглена на везните на актьорския отдел.

Вкъщи обаче, когато неговият иконом му приготви чай в самовара, усети странна самота. Връхлетя го отново старата болка — силна и томителна. Взе първия от двата сценария, които бяха вечерната му норма и които само след миг щеше да започне да си представя, изречение, по изречение, върху екрана, но постоя така, мислейки си за Мина. Обясни й, че всъщност няма нищо, че никоя не може да бъде като нея, че й се извинява.

Такова беше ежедневието на Стар. Не ми е известно нищо за болестта му — кога е започнала и т.н., защото той беше много потаен, но знам, че през същия този месец е припаднал два пъти — знам го от татко. Принц Аге е моят източник на информация за обяда в столовата на студията, когато Стар им е казал, че ще направи некасов филм — а това не е малко, като се има предвид какви хора са седели насреща му, както и че сам той притежаваше голям дял от акциите и по договор получаваше значителен процент от печалбите.

Уайли Уайт също ми разкажа доста неща и аз му вярвам, защото той много добре разбираше Стар, изпитвайки към него някаква смесица от завист и възхищение. Колкото до мен, по това време аз бях влюбена в Стар до уши, така че можете и да не вярвате напълно на думите ми.

Пета глава

Седмица по-късно аз отидох да го видя, свежа като утрото. Или поне на мен ми се струваше, че съм такава; когато Уайли Уайт мина да ме вземе, бях облечена като за езда, за да създавам впечатлението, че още от ранна утрин съм навън, сред росата.

— Днес ще се хвърля под гумите на колата му — заявих аз.

— А защо не под моята? — предложи Уайли. — Това е една от най-добрите коли, които Морт Флайшакър е продавал на старо.

— Под твоята — никога! — отговорих важно. — Ти си женен мъж; нищо, че жена ти е някъде из Източните щати.

— Тя е минало — каза той. — Знаеш ли, Сесилия, ти имаш един голям коз — твоето самомнение. Мислиш ли, че някой би те погледнал, ако не беше дъщеря на Пат Брейди?

За разлика от майките си, ние не сме обидчиви. Не приемаме прекалено навътре забележките на нашите връстници. Те ти казват най-открито да не си правиш никакви илюзии — женят се за теб заради парите ти — или пък ти им го казваш. Всичко е толкова просто. Впрочем така ли е наистина? Едно време често си задавахме този въпрос.

Но когато пуснах радиото и колата полетя по Лоръл Каниън под звуците на „Ах, как бие моето сърце“, аз си казах, че все пак Уайли не е прав. Имам хубави черти, само дето лицето ми е доста кръгло, и приятна за милване кожа, краката ми са добре оформени и не трябва да нося сутиен. Е, характерът ми не е от най-поносимите, но кой е Уайли Уайт, та да ме упреква за това?

— Не мислиш ли, че е много хитро, дето отивам сутрин? — попитах аз.

— Да. При най-заетия човек в цяла Калифорния. Той ще го оцени. А защо не го събуди в четири часа през нощта?

— Работата е там, че нощем е уморен. Цял ден гледа хора, при това някои от тях нелоши. А аз пристигам сутринта и давам нов ход на мислите му.

— Не ми харесва. Много е дръзко.

— А ти какво ще ми предложиш? И не бъди груб.

— Аз те обичам — каза той не съвсем убедено. — Обичам те повече от парите ти, което значи много. Може би баща ти ще ме направи организатор.

— Стига да пожелая, мога да се омъжа за най-блестящия студент в Йейл и да живея в Саутхамптън.

Завъртях копчето на скалата и хванах „Изгубен“ или „Изчезнал“, не знам кое от двете — тази година имаше хубави песни. Естрадната музика полека-лека се съвземаше. По време на Кризата, когато бях малка, нямаше кой знае колко добри парчета, най-свестните бяха от двадесетте години — като „Сини небеса“ на Бени Гудман или „Когато денят си отива“ на Пол Уайтман. Само големите оркестри бяха за слушане. Сега обаче почти всичко ми харесваше, освен когато татко тананикаше „Хей, моето момиченце, преумори се ти днес“, опитвайки се да пресъздаде някакво сладникаво бащинско-дъщерно чувство.

„Изгубен“ и „Изчезнал“ не бяха подходящи за момента, затова завъртях копчето и попаднах на „Красива моя“ — тъкмо поезия по мой вкус. Когато се изкачихме до билото на възвишенията, погледнах назад — въздухът беше толкова прозрачен, че се виждаха листата по дърветата на планината Сънсет, на четири километра от нас. Понякога се сепваш, като гледаш около себе си само въздух — неограничен, свободен въздух.

— „Красива моя, прекрасна моя“ — запях аз.

— Ще попееш ли на Стар? — попита Уайли. — Ако му попееш, вмъкни няколко думи за това колко добър организатор бих бил аз.

— О, ние ще бъдем напълно предадени един на друг — казах. — Той ще ме погледне и ще си помисли: „Всъщност никога досега не съм я гледал както трябва.“

— Такива реплики не са модни тази година — подметна Уайли.

— После ще ме нарече „малка Сесилия“, както в нощта на земетресението. Ще ми каже как въобще не е забелязал, че съм станала жена.

— А ти няма да правиш нищо.

— Аз само ще стоя и ще цъфтя. След като ме целуне така, както се целува дете…

— Всичко това го има в моя сценарий — изхленчи Уайли — и аз трябва да му го покажа утре.

— … той ще седне, ще зарови лице в ръцете си и ще каже, че никога не си е мислил за мене по този начин.

— А, значи не се ограничавате единствено с целувката?

— Нали ти казах вече, аз само стоя и цъфтя. Колко пъти трябва да ти повтарям, че стоя и цъфтя.

— Работата май започва да се задълбочава — заключи Уайли. — Я по-добре да спрем дотук — имам да пиша тази сутрин.

— После той казва, че очевидно такава му е съдбата.

— Като на кино. Продуцентска кръв. — Уайли се престори, че потръпва. — Не бих искал да ми преливат от нея.

— После той казва…

— Неговите реплики ги знам. Твоите искам да чуя.

— Някой влиза — продължих аз.

— И ти скачаш бързо от дивана, като си оправяш полата.

— Ще сляза от колата и ще се върна вкъщи!

Намирахме се в Бевърли Хилс, заобиколени от красиви високи хавайски борове. Холивуд е град, разделен на рязко разграничени райони, във всеки един от които се знае какви хора живеят — има отделни квартали на босовете и режисьорите, на техническите работници с техните едноетажни къщи, на статистите. Карахме през квартала на босовете — разкошен като празнична торта. Всъщност дори най-забутаните градчета във Вирджиния или Ню Хампшър са по-романтични от него, но тази сутрин изглеждаше привлекателен.

„Попитаха ме как разбрах, че истински те любя аз“ — пееха по радиото.

Сърцето ми беше огън, очите ми гледаха замечтано и всичко беше както трябва, но аз си знаех, че шансовете ми не са повече от петдесет на сто. Щях да тръгна право към Стар, сякаш имам намерение да го стъпча или да го целуна по устата, и едва на половин метър от него щях да спра и да му кажа „здравей“ с обезоръжаващ подтекст в интонацията.

Така и направих, само че не се получи каквото очаквах. Красивите тъмни очи на Стар се взряха в моите и той, сигурна съм в това, разбра точно какво си мисля, но ни най-малко не се смути. Имах чувството, че цял час стоях така, без да мърдам, но Стар само леко присви устни и пъхна ръце в джобовете си.

— Искаш ли да отидем заедно на бала тази вечер? — попитах.

— Какъв бал?

— Балът на сценаристите — в хотел „Амбасадор“.

— А, да. — Той се замисли за момент. — Няма да успея да дойда с теб. Но може да намина по-късно. Имаме закрита прожекция в „Глендейл“.

Колко различно беше всичко това от моя план. Когато той седна, аз се примъкнах по-близо до него, наместих главата си между телефонните апарати, сякаш бе някаква притурка към бюрото му, и го погледнах; тъмните му очи отвърнаха на погледа ми, в тях се четеше благост, и толкоз. Мъжете рядко имат усет за онези мигове, в които могат да имат някое момиче ей така, за нищо. Единствената мисъл, която породих в главата му, беше:

— Защо не се омъжиш, Сесилия?

Току-виж, пак заговорил за Роби, може да се опита да ни сватоса.

— Какво трябва да направя, за да заинтересувам някой интересен мъж? — попитах.

— Да му кажеш, че си влюбена в него.

— А да го преследвам ли?

— Да — усмихна се той.

— Кой знае. Насила хубост не става.

— Аз бих се оженил за теб — неочаквано каза той. — Страшно съм самотен. Но съм прекалено стар и изморен, за да предприемам каквото и да било.

Заобиколих бюрото и застанах до него.

— Аз съм готова да предприемеш нещо с мен.

Стар ме погледна изненадано; едва сега разбра, че това, което правя, е абсолютно сериозно.

— О, не — възкликна той. За момент изглеждаше почти нещастен. — Киното е моята жена. Нямам много свободно време — и бързо се поправи, — никакво свободно време.

— Значи не можеш да се влюбиш в мен.

— Не е там работата — каза той и добави, със същите думи като от моя блян, само че влагайки в тях различен смисъл: — Никога не съм си мислил за тебе по този начин, Сесилия. Толкова отдавна те познавам. Някой ми каза, че си щяла да се жениш за Уайли Уайт.

— И на теб… ти беше безразлично.

— Не ми беше безразлично. Смятах да поговоря с теб по този въпрос. Изчакай, докато го видиш трезвен поне две години.

— Никога не съм имала такова намерение, Мънро.

Разговорът вече беше тръгнал в съвсем друга посока и отново, както в моя блян, някой влезе — но бях почти сигурна, че Стар е натиснал някакъв скрит бутон.

Винаги си спомням за момента, когато усетих зад гърба си мис Дулън с нейния бележник, като за края на детството ми, края на времето, когато си изрязваш снимките на любимите актьори. Това пред мен не беше Стар, а неговата снимка, която бях изрязвала и изрязвала: очите, които за миг те поглеждаха със съвършено разбиране и сетне отново обръщаха взор навътре, към хилядите сюжети и планове; лицето, което старееше скритом, така че външно не бе набраздено от тревогите и неприятностите, а вместо това излъчваше един аскетизъм, породен сякаш от някаква мълчалива, целенасочена борба или от продължителна болест. За мен то беше по-красиво от всички загорели лица по плажовете от Коронадо до Дел Монте. Стар беше моята „снимка“ — от ония, които момичетата залепват откъм вътрешната страна на шкафчетата си в училище. Ето това казах на Уайли Уайт, а когато едно момиче говори за своя избраник номер едно пред своя избраник номер две, значи наистина е влюбено.

Забелязах я много преди Стар да пристигне на бала. Не беше красива, защото в Лос Анджелис такива няма — едно момиче, взето само за себе си, може да бъде красиво, но десетина накуп вече образуват кордебалет. Нито пък беше професионална красавица — те консумират всичкия въздух наоколо си и накрая дори мъжете трябва да излязат навън, за да подишат. Чисто и просто момиче, чиято кожа напомняше за ангелчетата, дето е рисувал Рафаело в ъглите на картините си, и чийто стил те караше да се обърнеш след нея два пъти, за да видиш дали е от дрехите.

Забелязах я и я забравих. Седеше зад колоните, до маса, чието украшение бе една увехнала полузвезда, която, надявайки се да направи впечатление и да й предложат някоя епизодична роля, непрекъснато танцуваше с разни плашилоподобни мъже. Със срам си спомних за първия си бал, когато мама постоянно ме караше да танцувам с едно и също момче, за да бъда в центъра на вниманието. Полузвездата размени няколко приказки с хора от нашата маса, но без особен успех, тъй като ние бяхме „душата“ на бала, нещо като организационен комитет.

От наша гледна точка ни се струваше, че всички очакват нещо.

— Очакват да танцуваме, да се веселим — каза Уайли Уайт — както в доброто старо време. И като ни гледат, че не мърдаме от местата си, се умърлушват. Оттук идва и цялото това мъжествено униние — единственият начин да запазят самоуважението си е да играят хемингуеевски герои. Вътре в себе си обаче те мрачно ни мразят и ти го знаеш много добре.

Прав беше — много добре знаех, че след 1933 година богатите можеха да бъдат щастливи само сред себеравните си.

Видях Стар веднага щом се появи на горната площадка на полуосветеното широко стълбище. Застана с ръце в джобовете и огледа залата. Беше късно и лампите светеха сякаш по-слабо. Програмата беше приключила, само дето един човек все още носеше на гърба си плакат, на който пишеше, че в полунощ Соня Хени ще се пързаля на кънки върху гореща супа в Холивудския супник. Когато човекът танцуваше, надписът се виждаше добре, но вече не бе така смешен. Ако беше преди няколко години, в залата вече щеше да има доста пияни хора. Увехналата актриса сякаш се надяваше да ги открие с поглед, надничайки над рамото на партньора си. Проследих я с очи, когато се връщаше на масата си и…

… за моя изненада там видях Стар, който говореше с другата жена. Те се усмихваха един другиму, сякаш в момента започваше сътворението на света.

Стар не бе очаквал подобна среща, когато няколко минути преди това стоеше на горната площадка на стълбището. Закритата прожекция го бе разочаровала, а след нея пред самия киносалон бе имал разправия с Жак Лаборуиц, за която сега съжаляваше. Запътвайки се към нашата група, той забеляза Катлийн седнала съвсем сама до една дълга бяла маса.

В миг нещата се промениха. Колкото повече се приближаваше до нея, толкова повече фигурите на хората прилепваха към стените, докато накрая се превърнаха във фрески; бялата маса се удължи, преобрази се в олтар, до който жрицата седеше самотна. Почувствувал прилив на енергия в жилите си, той можеше дълго да седи пред масата й, да я гледа и да й се усмихва.

Служителите на жрицата се върнаха един по един на местата си — Стар и Катлийн отидоха да танцуват.

Когато тя се приближи до него, неговите представи за нея, няколко на брой, се размазаха, образът й стана нереален. Обикновено главата на една жена, видяна отблизо, я прави реална — но сега не стана така. Зашеметен, Стар поведе дамата си из целия дансинг, чак до края му, където, сякаш прекрачвайки през вълшебно огледало, двамата навлязоха в друг кръг от танцуващи, чиито лица изглеждаха познати и нищо повече. На това ново място той се разприказва, бързо и настойчиво:

— Как се казвате?

— Катлийн Муър.

— Катлийн Муър — повтори той.

— Нямам телефон, ако смятате да ми поискате номера.

— Кога ще дойдете в студията?

— Няма да мога. Наистина.

— Защо? Омъжена ли сте?

— Не.

— Не сте омъжена?

— Не, и никога не съм била. Но може би ще се омъжа.

— За някой от вашата маса ли?

— Не — засмя се тя. — Колко сте любопитен!

Но независимо от думите й Катлийн беше не по-малко развълнувана от Стар. Погледът й го подканваше към пламенна романтична връзка. И сякаш осъзнала това, тя каза изплашено:

— Трябва да се връщам на масата. Обещала съм този танц.

— Не искам да ви загубя. Хайде някой път да вечеряме или обядваме заедно.

— Не е възможно. — Изразът на лицето й обаче, ще не ще, говореше друго: „Не е невъзможно. Вратата все още е открехната; ако успеете, вмъкнете се през процепа. Но бързо, нямаме никакво време.“ — Трябва да се връщам — произнесе тя на глас. После отпусна ръце, спря да танцува и го погледна с нотка на присмехулна лекомисленост. — Когато съм с вас, ми е трудно да дишам — добави.

После се обърна, подхвана дългата си рокля и прекрачи обратно през вълшебното огледало. Стар я последва до нейната маса.

— Благодаря ви за танца — каза Катлийн, — а сега наистина лека нощ.

И почти побягна.

Стар тръгна към компанията, която го очакваше, към „душата“ на бала — хора от Уол Стрийт, Гранд Стрийт, Лаудън Каунти — щата Вирджиния, Одеса. Всички говореха разпалено за някакъв страшно бърз кон и най-разпален беше мистър Маркъс. Стар си помисли, че това, дето евреите издигат конете в култ, има символичен смисъл — години наред казаците са били на коне, а евреите са вървели пеш. Сега евреите имаха коне и това им внушаваше чувството за безкрайно благополучие и мощ. Стар седеше и се правеше, че слуша, дори кимаше, когато някоя забележка бе предназначена за него, но през цялото време наблюдаваше масата зад колоните. Ако нещата не се бяха развили по този начин, включително и това, дето бе свързал сребърния колан с друга жена, би могъл да допусне, че цялата история е умело нагласена. Липсата на предумисъл обаче бе несъмнена. Защото само след няколко минути той видя, че тя отново се кани да бяга — пантомимата около масата означаваше сбогуване. Катлийн си тръгваше, тръгна си.

— Пепеляшка си отива — заядливо вметна Уайли Уайт. — Явете се с обувката в Кралската обувна компания, Южен Бродуей номер осемстотин и дванадесет.

Стар я настигна чак горе, в обширното фоайе, където в ограденото с въже пространство седяха няколко възрастни портиерки и наблюдаваха входа към балната зала.

— Заради мен ли си тръгвате? — попита я той.

— Не, и бездруго трябваше да си вървя. — След което добави почти възмутено: — Да ги бяхте чули как говорят; все едно, че съм танцувала с Уелския принц. Като ме зяпнаха! Един пожела да ме нарисува, друг искаше да се срещнем утре.

— И аз искам това — промълви Стар, — но го искам много повече от него.

— Колко сте настойчив — уморено въздъхна тя. — Една от причините, поради които напуснах Англия, е, че мъжете винаги искаха да бъде тяхното. Мислех, че тук е по-различно. Не е ли достатъчно това, че аз не искам да се срещна с вас?

— По принцип да — съгласи се Стар. — Но моля ви, повярвайте ми, аз не мога да се овладея. Чувствувам се като глупак. Трябва да ви видя отново, искам да поговорим.

Тя се колебаеше.

— Няма защо да се чувствувате като глупак. Не ви подхожда. Но погледнете трезво на нещата.

— И какво трябва да видя?

— Че сте се увлекли по мене — сляпо. Просто си фантазирате.

— Бях ви забравил до момента, в който прекрачих прага на тази зала.

— Били сте ме забравили вероятно с разума си. Но още в първия миг, в който ви видях, разбрах, че сте от мъжете, които ме харесват.

Тя замълча. Близо до тях се сбогуваха мъж и жена. „Поздрави я от мен… кажи й, че много я обичам — рече жената, — и двамата ви обичам, цялото ви семейство… децата.“ Стар не умееше да говори така, по този начин, по който беше прието да се говори. Когато се запътиха към асансьора, не можа да измисли нищо друго освен:

— Сигурно сте права.

— Значи признавате?

— Не, не признавам — отметна се той. — Всичко у вас ми харесва — думите, походката, начинът, по който поглеждате ето точно в тази минута… — Той забеляза, че тя поомекна, и се обнадежди. — Утре е неделя. Аз обикновено работя и в неделя, но ако нещо в Холивуд ви интересува, ако поискате да се запознаете с някой, който и да е, кажете ми — и аз ще уредя въпроса.

Стояха до асансьора. Вратата се отвори, но Катлийн не се качи.

— Много сте скромен — каза тя. — Все предлагате да ми покажете студията, да ме разведете из нея. Никога ли не оставате сам?

— Утре ще се чувствувам извънредно много сам.

— О, горкичкият, чак ми се плаче за него. Може да завърти всичките звезди на малкия си пръст, а избира мен.

Той се усмихна — предпочете да остави въпроса открит.

Асансьорът отново дойде. Тя направи знак да я почакат.

— Аз съм много мекушава — каза. — Ако се срещнем утре, после ще ме оставите ли на мира? Не, няма. Ще стане още по-лошо. Няма да има никаква полза, само вреда, затова ще кажа „не“ и ще ви благодаря.

И влезе в асансьора. Стар се вмъкна след нея и двамата се засмяха, слизайки два етажа по-надолу, до пасажа с малките магазинчета от двете страни. В дъното се виждаше тълпата, възпирана от полицията — хората бяха проточили глави и рамене, за да могат да наблюдават прохода. Катлийн потрепери.

— Когато влизах, бяха много смешни — гледаха ме едва ли не възмутено, задето не съм знаменитост.

— Знам и друг изход — каза Стар.

Минаха през един дръгстор, после по една алея и излязоха близо до паркинга в ясната, прохладна калифорнийска нощ. Балът и танците бяха останали далеч зад тях.

— Някога тук живееха много от киноактьорите — обясни Стар. — Там, в ония къщи — Джон Баримор и Пола Негри, а в тесния блок оттатък пътя — Кони Толмидж.

— А сега не живеят ли?

— Студиите се преместиха извън града или по-точно там, където едно време се смяташе за извън града. Но аз имам много хубави спомени от това място.

Не й обясни, че преди десетина години Мина и майка й също живееха тук, в един от апартаментите оттатък пътя.

— На колко сте години? — неочаквано попита тя.

— Вече им изгубих дирята — мисля, почти на тридесет и пет.

— На масата казаха, че сте детето чудо.

— Ще бъда, когато стана на шестдесет години — мрачно измърмори Стар. — Утре ще се срещнем, нали?

— Ще се срещнем. Къде?

Изведнъж се оказа, че няма къде да се срещнат. Тя не искаше да отидат на гости в някоя чужда къща, нито извън града, нито да поплуват, макар и да се поколеба, нито в някой моден ресторант. Изглежда, не беше лесно да й се угоди, но той усещаше, че има причина за това. С времето щеше да я открие. Мина му през ума, че може да е сестра или дъщеря на някоя знаменитост и че е обещала да стои в сянка. Предложи да отиде да я вземе от дома й и тогава да решат.

— Няма смисъл — отсече тя. — Защо не се срещнем тук, на същото място?

Той кимна, посочвайки арката, под която стояха.

Изпрати я до колата й, за която някой милостив търговски посредник би могъл да й даде осемдесет долара, и я изчака да потегли със скрибуцане. Откъм главния вход се разнесоха поздравителни възгласи при появата на някакъв любимец на тълпата и Стар се запита дали да не се върне в залата да каже „лека нощ“.

Тук разказът се подхваща от Сесилия.

Стар най-после се върна — беше около три и половина — и ме покани да танцуваме.

— Как си? — попита ме така, сякаш не ме беше виждал същата сутрин. — Аз досега имах дълъг разговор с един човек.

Щом го пази в тайна, значи много държи на нея.

— Поразходихме се с колата ми — продължи той с невинен тон. — Не бях забелязал колко много се е променила тази част на Холивуд.

— Променила ли се е?

— О, да — каза той, — напълно е променена. Неузнаваемо е. Точно в какво, не знам, но всичко е променено — всичко. Сякаш е друг град. — И отново повтори натъртено: — Нямах представа колко се е променила.

— Кой беше този човек? — осмелих се да попитам.

— Един стар приятел — отвърна Стар неопределено, — познаваме се отдавна.

Бях накарала Уайли, без да вдига шум, да разбере коя е тя. Той отиде на нейната маса и бившата звезда, развълнувана, го поканила да седне. Не, не знаела кое е момичето — приятелка на приятелката на някой си; дори мъжът, с когото била дошла, всъщност не я познавал.

И тъй, двамата със Стар танцувахме под звуците на прекрасната мелодия на Глен Милър „Люлея се на люлка“. Сега беше приятно да се танцува, имаше много място. Но аз се чувствувах самотна, по-самотна, отколкото преди да си отиде момичето. За мен, както и за Стар, тя бе отнесла вечерта със себе си, отнесла бе и болката, която ме бе пронизала, оставяйки балната зала пуста и изпразнена откъм чувства. Не усещах нищо и танцувах с един разсеян мъж, който ми обясняваше колко много се бил променил Лос Анджелис.

На следващия следобед те се срещнаха като чужди хора, попаднали в непозната страна. Нямаше я предишната вечер, нямаше го момичето, с което той бе танцувал. Една шапка в пастелнорозово и синьо с къс воал се приближи към него, спря и се взря в лицето му. Стар също изглеждаше съвсем различно — кафявият костюм и черната вратовръзка го правеха много по-далечен, отколкото смокингът или когато беше само лице и глас в мрака, както в нощта на тяхната първа среща.

Той пръв разпозна в нея онази същата, предишната жена: Мининото сияйно чело, прозрачно-нежните слепоочия, млечно-матовия тен, тъмната коса, чиито вълни внушаваха приятна прохлада. Би могъл да я прегърне, да я притисне до себе си с почти семейна интимност — вече познаваше мъха по врата й, извивката на гръбнака, ъгълчетата на очите, начина, по който дишаше, самата материя на дрехите, които обичаше да носи.

— Да не сте чакали тук цяла нощ? — попита тя почти шепнешком.

— Не съм мръднал.

Но проблемът оставаше — къде да отидат?

— Бих изпила чаша чай, стига да има място, където не ви познават.

— Казвате го така, сякаш един от двама ни се ползува с лошо име.

— А не е ли вярно? — засмя се тя.

— Да отидем някъде край морето — предложи Стар. — Знам едно заведение, където веднъж надникнах, но ме подгони някакъв дресиран тюлен.

— Мислите ли, че тюленът може да приготвя чай?

— А защо не, нали е дресиран. Освен това мисля, че не може да говори — чак толкова не е дресиран. Какво, по дяволите, се опитвате да скриете?

Тя помълча за момент и каза безгрижно: „Може би бъдещето“ — с тон, който би могъл да означава всичко или нищо.

Когато потеглиха с неговата кола, Катлийн посочи своята таратайка на паркинга.

— Мислите ли, че тук е на сигурно място?

— Съмнявам се. Преди малко наоколо се навъртаха някакви чужденци с черни бради.

— Наистина ли? — погледна го тя разтревожено, но като видя, че се смее, продължи: — Вярвам на всяка ваша дума. Толкова сте мил и любезен, че не мога да разбера защо всички се страхуват от вас. — Огледа го одобрително, но се обезпокои от бледността му, подсилена от яркото следобедно слънце. — Много ли работите? Наистина ли работите и в неделя?

Той се отзова на нейния безпристрастен, но не повърхностен интерес.

— По-рано не. Тогава имахме… имахме къща с басейн и какво ли не още и в неделните дни ни идваха гости. Играех тенис и плувах. Вече не плувам.

— А защо? Полезно е. Мислех, че всички американци плуват.

— Краката ми изтъняха — още преди години, и това ме притеснява. Занимавал съм се и с други спортове, много други: като дете играех хандбал, а по-късно и тук, в Холивуд, имах корт, но веднъж една буря го унищожи.

— Добре сте сложен — каза тя с любезен, но официален тон; имаше предвид просто неговата стройна, изящна фигура, нищо повече.

Той тръсна глава сякаш за да отхвърли комплимента.

— Най-голямото ми удоволствие е да работя. Обичам си работата.

— Винаги ли сте искали да работите в киното?

— Не. Когато бях малък, исках да стана главен чиновник — такъв, който да знае кое къде е.

— Колко смешно — усмихна се тя. — А сте станали нещо много повече.

— Не, аз съм тъкмо главен чиновник — каза Стар. — Това е моята дарба, ако въобще имам някаква дарба. Едва когато станах такъв, установих, че никой не знае кое къде е. Установих и друго — че трябва да знаеш защо то е там, където е, и дали трябва да си остане там. Започнаха всичко да прехвърлят на мен и отначало ми беше много трудно, но съвсем скоро вече държах всички ключове. И ако им ги върнех обратно, нямаше да могат да си спомнят за кои ключалки са.

Спряха на червен светофар и едно вестникарче издърдори в лицето му:

— Мики Маус е убит! Рандолф Хърст обявява война на Китай!

— Трябва да купим този вестник — каза Катлийн.

Когато тръгнаха отново, тя си оправи шапката и дрехите. Забеляза, че той я гледа, и се усмихна.

Беше бдителна и същевременно спокойна — качества, които в момента се ценяха извънредно много. Преобладаваше апатията — Калифорния гъмжеше от унили, отчаяни типове. А имаше и напрегнати млади мъже и жени, които духом все още живееха на Източното крайбрежие, а телом водеха неуспешна битка с тукашната атмосфера. Обществена тайна беше, че тук продължителното напрежение се понася трудно — тайна, която Стар някак си не искаше да приеме. Но той знаеше, че всеки пристигнал от другаде, поне в началото, впръскваше свежа струя от енергия.

Сега вече и двамата се чувствуваха като добри приятели. Тя не бе направила нито едно движение, нито един жест, които да са в разрез с красотата й, които да я нарушат по един или друг начин. Всичко в нея беше хармонично. Той я преценяваше така, сякаш бе кадър от филм. Не беше евтино-елементарна, нито объркано-сложна, а ясна — в техническия смисъл на тази дума, който включваше хармония, изящество и съразмерност; беше чудесна.

Стигнаха до Санта Моника141, където се намираха величествените къщи на няколко филмови звезди, скупчени в центъра на един кипящ от живот Кони Айланд142. Превалиха билото, гмурнаха се по посока на просторното синьо море и продължиха да пътуват покрай него, докато плажът се отърси от къпещите се и се разстла пред тях като една ту разширяваща се, ту стесняваща се жълта ивица.

— Тук си строя къща — обясни Стар, — малко по-нататък. И аз не знам защо я строя.

— Може би за мен — каза тя.

— Може би.

— Много мило, че сте се захванали да строите голяма къща за мен, без дори да знаете как изглеждам.

— Не е толкова голяма. И още няма покрив. Не знаех какъв покрив ще искате.

— На нас не ни трябва покрив. Доколкото разбрах, тук никога не вали. Тук…

Изведнъж млъкна и той разбра, че си е спомнила нещо.

— Спомних си нещо, което вече е минало — обясни тя.

— И какво е то? Някоя друга къща без покрив ли?

— Да, друга къща без покрив.

— Бяхте ли щастлива в нея?

— Живях с един мъж — започна да разказва тя, — дълго, дълго, твърде дълго време. Хората правят такива ужасни грешки. Живях с него дълго след като вече бях пожелала да се махна. Той не ме пускаше. Опитваше се, но не можеше. Затова накрая избягах.

Той я слушаше, претегляше думите й, но не си правеше заключения. Лицето под розово-синята шапка оставаше непроменено. Тя беше на около двадесет и пет години. Би било жалко, ако не бе обичала и не е била обичана.

— Бяхме много близки — продължи Катлийн, — прекалено. Може би трябваше да имаме деца, за да стоят помежду ни. Но човек не бива да има деца, ако къщата му няма покрив.

И така, вече знаеше нещо за нея. Чувствуваше се по-различно от вчера, когато някакъв глас сякаш непрекъснато му повтаряше, като при обсъждане на сценарий: „Ние не знаем нищо за това момиче. Не ни трябва много, но все пак нещо трябва да знаем.“ Сега някакво смътно минало изникна зад нея, нещо по-реално от обляната в лунна светлина глава на Шива.

Стигнаха до ресторанта, загрозен от многобройните неделни автомобили. Когато излязоха от колата, дресираният тюлен изръмжа на Стар като на отдавнашен познат. Господарят му обясни, че тюленът не желаел да се вози на задната седалка в колата, а винаги се прехвърлял на предната. Очевидно човекът беше напълно в плен на тюлена си, макар че още не го съзнаваше.

— Бих искала да видя къщата, която строите — каза Катлийн. — Не ми се пие чай — чаят вече е минало.

Вместо това пи кока-кола и продължиха нататък. Изминаха още петнадесетина километра под слънцето, което блестеше така ярко, че той извади от жабката два чифта очила. След още седем километра свиха към един малък нос и стигнаха до корпуса на къщата му.

Насрещният вятър, който духаше откъм слънцето, хвърляше пръски вода към скалите и колата. Бетонобъркачката, жълтият дървен материал и чакълът зееха като открита рана в морския пейзаж и чакаха да свърши неделята. Двамата заобиколиха и се спряха пред големите каменни блокове, които подсказваха мястото на бъдещата тераса.

Тя погледна към неясно очертаните хълмове в далечината, потръпна леко от студения блясък на слънцето и Стар разбра…

— Не търсете онова, което го няма — бодро каза той. — Представете си, че сте стъпили върху огромен географски глобус — като дете много исках да имам такъв.

— Разбирам ви — обади се тя след миг. — И тогава сякаш усещаш как се върти земята, нали?

Той кимна.

— Да. В противен случай всичко е само mañana143 — очакване да дойде утрото или да изгрее луната.

Минаха под скелето и влязоха вътре. Една от стаите, която щеше да бъде големият салон, бе завършена дори до вградените шкафове за книги, корнизите и стенда за прожекционния апарат. За нейна изненада тази стая водеше към веранда с тапицирани кресла и маса за пинг-понг. Отвън, пред верандата, върху прясно наредените чимове, имаше още една маса за пинг-понг.

— Миналата седмица каних тук гости на обяд, малко преждевременно — призна той. — Затова наредих да донесат някои неща от реквизита — мебели, трева. Исках да видя как бих се чувствувал в тази къща.

— Ама това не е ли истинска трева? — разсмя се тя.

— Разбира се, че е трева.

Зад преждевременната поляна се виждаше изкопът за плувен басейн, окупиран засега от ято чайки, които, щом ги забелязаха, отлетяха.

— Сам ли ще живеете тук? — попита Катлийн. — Дори без танцьорки?

— Вероятно. Някога правех планове, сега вече не. Мислех, че тук ще е приятно да се четат сценарии. Но моят дом всъщност е студията.

— Чувала съм го това за американските бизнесмени.

Той долови критична нотка в гласа й.

— Човек прави това, за което е роден — каза меко. — Почти всеки месец някой се опитва да ме превъзпита, обяснява ми колко безсмислен ще бъде животът ми на старини, когато няма да мога повече да работя. Но нещата не са толкова прости.

Излезе вятър. Беше време да си вървят. Той бе извадил ключовете за колата от джоба си и разсеяна ги подрънкваше. Някъде откъм посоката на слънцето се разнесе сребристият звън на телефон.

Не беше от къщата и те се защураха из градината като деца, които играят на „топло“ и „студено“. Накрая се спряха до барачката за инструменти, близо до тенискорта. Телефонът, раздразнен от закъснението, грачеше подозрително през стената. Стар се поколеба.

— Да го оставя ли да си звъни?

— Аз не бих могла. Освен ако не знам кой е.

— Или е грешка, или някой звъни съвсем наслуки.

Той вдигна слушалката.

— Ало… междуградски откъде? Да, мистър Стар е на телефона.

Поведението му очебийно се промени. Тя видя нещо, което малцина бяха виждали за цяло едно десетилетие — Стар впечатлен. Впрочем за него това не беше чак толкова необичайно — той често се преструваше на впечатлен, но сега някак внезапно се подмлади.

— Търси ме президентът — обясни й със скован глас.

— На вашата компания ли?

— Не, на Съединените щати.

Опитваше се заради нея да говори нормално, но в гласа му се долавяше напрегнатост.

— Добре, ще почакам — каза в слушалката, а после към Катлийн: — Веднъж вече съм говорил с него.

Тя го наблюдаваше. Той й се усмихна и й смигна сякаш за да я увери, че макар и да е насочил почти цялото си внимание към разговора, не я е забравил.

— Ало — каза след малко. Ослуша се. После повтори: — Ало. — Намръщи се. — Бихте ли говорили малко по-силно — помоли любезно, след което добави: — Кой?… Какво значи това?

На лицето му се изписа раздразнение.

— Не желая да говоря с него. Не!

Обърна се към Катлийн:

— Колкото и да е невероятно, на телефона е един орангутан.

Почака, докато надълго и нашироко му обяснят нещо, после повтори:

— Не желая да говоря с него, Лю. Не мога да кажа нищо, което би заинтересувало един орангутан.

Махна с ръка на Катлийн да се приближи до телефона и протегна слушалката така, че тя чу неравномерното дишане и хрипливото ръмжене. После един глас:

— Няма никаква шашма, Мънро. Той може да говори и е копие на Маккинли.144 Мистър Хорас Уикършам е тук до мен и държи снимка на Маккинли…

Стар слушаше търпеливо.

— Нали си имаме шимпанзе — каза той след малко. — Миналата година то захапа яко Джон Гилбърт… Добре, дай ми го пак. — Здравей, орангутане — изговори отчетливо, като на дете.

Изразът на лицето му се промени и той се обърна към Катлийн:

— Каза ми „здравей“.

— Попитайте го как му е името — предложи Катлийн.

— Ало, орангутане. Господи, ама че работа! Знаеш ли си името?… Май не си знае името… Слушай, Лю. Ние не правим втори „Кинг Конг“; освен това в „Косматата маймуна“ въобще няма маймуна. Разбира се, че съм сигурен. Съжалявам, Лю. Довиждане.

Лю го беше ядосал, понеже в един миг бе помислил, че го търси президентът, и бе променил поведението си. Чувствуваше се леко неловко, но Катлийн го разбираше и той й бе станал по-симпатичен именно защото му се бе обадил орангутан, а не президентът.

Потеглиха обратно покрай бреговата линия, а слънцето остана зад тях. Когато си тръгваха, къщата изглеждаше по-гостоприемна, сякаш стоплена от тяхното посещение — студеното сияние на мястото бе по-поносимо при мисълта, че не са приковани към него като към блестяща лунна повърхност. На един завой се обърнаха и видяха небето, порозовяло иззад все още неопределените очертания на строежа, видяха и парчето земя, което сега приличаше на дружелюбен остров, обещаващ хубави часове през някой следващ ден.

Отминаха Малибу с неговите живописни къщурки и рибарски лодки и отново навлязоха в зоната на цивилизования човешки свят, със скупчените покрай шосето коли, с плажовете, подобни на мравуняци, в които се открояваха единствено пръснатите из морето черни глави.

Все по-често се виждаха разни градски неща — одеяла, рогозки, чадъри, спиртници, торби с дрехи; затворниците бяха оставили своите окови на пясъка до себе си. Това море беше негово, на Стар, стига да го искаше, стига да знаеше какво да прави с него; на онези, другите, им се разрешаваше по милост да мокрят ръцете и краката си в бушуващото студено водохранилище на човешкия свят.

Стар свърна от крайморския път към един каньон, после подкара по планински път и хората останаха далеч назад. Планината постепенно се сниши и се сля с покрайнините на града. Спряха за бензин и той застана до колата.

— Искате ли да вечеряме някъде? — предложи почти смутено.

— Имате да работите.

— Не, не съм запланувал нищо. Защо да не отидем да вечеряме?

Знаеше, че и Катлийн няма какво да прави — нямаше нищо запланувано за вечерта, не бързаше за никъде.

Тя отстъпи, но с уговорка.

— Тогава да отидем в дръгстора отсреща.

— Наистина ли предпочитате там? — попита той със съмнение.

— Обичам да ям в американските дръгсторове. Струва ми се толкова ексцентрично и необичайно.

Седнаха на високите столчета и си поръчаха доматена супа и топли сандвичи. Това ги сближи повече от всичко друго, което бяха правили досега, обзе ги опасно чувство за самота и усетиха, че то е взаимно. Заедно възприемаха всичко — разнообразните миризми на дръгстора, сладки и кисели, загадъчността на сервитьорката, чиято коса бе изрусена само по краищата и отдолу се подаваше черната, а когато приключиха вечерята — натюрморта на празните си чинии: парче картоф, резенче кисела краставичка, маслинена костилка.

На улицата се беше смрачило, сякаш и природата тъжеше заедно със Стар сега, когато се качваха в колата.

— Благодаря ви. Прекарахме чудесен следобед.

Не бяха далеч от нейния дом. Колата започна да се изкачва по хълма, засиленото ръмжене на мотора на втора означаваше началото на края. Амфитеатрално наредените къщи светеха; Стар запали фаровете на колата. Усещаше тежест в стомаха си.

— Ще се видим пак, нали?

— Не — бързо отговори тя, сякаш бе очаквала думите му. — Ще ви напиша писмо. Съжалявам, че бях толкова тайнствена, но това всъщност е комплимент; то показва, че много ви харесвам. Постарайте се да не работите толкова. И трябва отново да се ожените.

— Не, не биваше да го казвате — възпротиви се той. — Днес бяхме само двамата — вие и аз. За вас това може би не значеше нищо, но за мен — много. Нужно ми е време, за да ви обясня защо.

Но ако се нуждаеше от време, трябваше да влязат в къщата й, тъй като вече бяха пред нея. Само че, докато колата се приближаваше до вратата, тя поклати глава.

— Трябва да се прибирам. Имам ангажимент. Не ви го казах досега.

— Това не е вярно. Но както и да е.

Изпрати я до вратата и застана в собствените си стъпки от онази, първата вечер, а тя затърси ключа из чантата си.

— Намерихте ли го?

— Да.

Сега беше моментът да си тръгне, но тя искаше да го погледне още веднъж и затова наклони главата си наляво, след това надясно, опитвайки се да улови лицето му в здрача. Прекалено ниско и прекалено продължително накланяше главата си, тъй че ръката му някак съвсем естествено докосна рамото й, а после я притегли напред, към мрака на врата му. Тя затвори очи, усещайки скосеното острие на ключа в здраво стиснатата си ръка. Той я притегли още по-близо и нежно потърка брадичката си о бузата й, при което тя въздъхна „ах“ и после пак „ах“. И двамата се усмихваха съвсем слабо, но щом сантиметрите помежду им се стопиха в тъмнината, Катлийн леко се смръщи.

Когато се отделиха един от друг, тя отново поклати глава — по-скоро в почуда, отколкото като отказ. „Ето сега какво стана, сама си си виновна, но кога, къде сбърка? Ето какво стана.“ И с всеки изминал миг мисълта, че трябва да се отскубне от тяхната взаимна близост, от всичко това, все повече и повече й тежеше като невъобразим товар. Той ликуваше; тя негодуваше и същевременно не можеше да го вини, макар че не желаеше да сподели неговото ликуване — за нея това бе поражение. Засега беше поражение. Но си помисли, че дори да сложи край на това поражение, на всичко и да си влезе в къщата — пак няма да бъде победа. Няма да е нищо.

— Не исках да стане така — продума Катлийн, — никак не исках.

— Мога ли да вляза?

— О, не, не.

— Тогава да скочим в колата и да тръгнем нанякъде.

Тя с облекчение се улови за думите му — незабавно да се махнат оттук, така щеше да бъде най-добре, сякаш бягаше от мястото на някакво престъпление. След миг бяха в колата и се спуснаха по хълма. Хладният вятър духаше право в лицата им и тя постепенно дойде на себе си. Сега всичко беше ясно, черно на бяло.

— Да се върнем в къщата ви на брега — предложи тя.

— Да се върнем в къщата ми ли?

— Да, нека се върнем там. И да не говорим повече. Искам просто да се возя.

Когато отново излязоха на крайбрежния път, небето беше посивяло, а в Санта Моника внезапно ги връхлетя проливен дъжд. Стар отби встрани и спря, облече един шлифер и вдигна гюрука на колата.

— Вече си имаме покрив — каза той.

Чистачките тиктакаха уютно като голям стенен часовник. Навъсени коли напускаха мокрите плажове и потегляха обратно към града. Малко по-нататък попаднаха в мъгла — пътят изгуби страничните си очертания, светлините на насрещните коли стояха сякаш на едно място и изведнъж изфучаваха покрай тях.

Бяха оставили по нещо от себе си там, назад, и сега се чувствуваха леки и свободни. Мъглата проникваше в колата със съскане. Катлийн свали розово-синята си шапка — свали я толкова спокойно и бавно, че той проследи напрегнато движенията й — и я постави на задната седалка, под парче платнище. Тръсна косата си и като видя, че Стар я наблюдава, се усмихна.

Ресторантът с дресирания тюлен представляваше само размазано светло петно по посока на океана. Стар свали прозореца си и се огледа за пътната маркировка, но след още няколко километра мъглата се стопи и пред тях изникна завоят към неговата къща. Иззад облаците се подаваше луната и осветяваше бурната морска повърхност.

Сега къщата имаше още по-недовършен вид. Налучкаха капещите греди над някакъв праг и опипвайки разни тайнствени, високи до кръста препятствия, стигнаха до единствената завършена стая, напоена с миризмата на стърготини и мокро дърво. Той я прегърна и в полуздрача двамата можеха да видят само очите си. Шлиферът му се свлече на пода.

— Почакай — каза тя.

Трябваше й поне една минута. Нищо добро нямаше да излезе от това, но тази мисъл не й пречеше да се чувствува щастлива и да го желае. И все пак трябваше й минута, за да си спомни как стана всичко, за да се върне с един час назад и да разбере какво се бе случило. Стоеше в прегръдката му и както преди бавно накланяше глава ту на едната, ту на другата страна, без да сваля очи от неговите. Изведнъж усети, че Стар трепери.

В същото време го усети и той и разхлаби прегръдката си. Тя му заговори с дрезгаво-предизвикателен глас и притегли лицето му до нейното. После, както стоеше прав и го прегръщаше с едната си ръка, с няколко движения на коленете се освободи от нещо и го изрита до шлифера. Той вече не трепереше, отново я прегърна, двамата заедно коленичиха и се отпуснаха на пода, върху шлифера.

После останаха да лежат, без да говорят, и изведнъж Стар, почувствувал прилив на най-нежна любов, така силно я притисна до себе си, че шевовете на роклята й изпукаха. Лекият звук ги върна към действителността.

— Ще ти помогна да станеш — каза той и я хвана за ръцете.

— Още не. Мисля си нещо.

Лежеше в тъмнината и съвсем безразсъдно си мислеше какво умно, неуморимо бебе би могло да се получи, но след малко му позволи да й помогне да се изправи… Когато се върна в стаята, там светеше една-единствена електрическа крушка.

— Еднолампова осветителна система — каза той. — Да я загася ли?

— Не. Много е приятно. Искам да те виждам.

Седнаха на дървената рамка на прозореца, подметките на обувките им се докосваха.

— Май не си тук?

— Нито пък ти.

— Изненадан ли си?

— От какво?

— От това, че отново сме две отделни същества. Не ти ли се е случвало да си мислиш, да се надяваш, че с някого ще бъдете като един човек, а после откриваш, че все пак сте двама?

— Чувствувам те много близка.

— И аз теб.

— Благодаря ти.

— Аз ти благодаря.

Засмяха се.

— Това ли искаше? — попита тя. — Говоря за снощи.

— Несъзнателно.

— Питам се: кой ли беше решаващият момент? — замисли се тя. — В началото ти се струва, че можеш да минеш и без това, но от един миг нататък разбираш, че нищо на света не може да го спре.

В думите й звучеше опитът и това, за негова изненада, му хареса, привлече го още по-силно към нея. При неговото състояние на духа, в което страстно му се искаше да повтори миналото, но не само за кратко, беше добре да е така.

— Аз падам малко уличница — каза тя, отгатвайки мислите му. — Сигурно затова не можах да се сприятеля с Една.

— А коя е Една?

— Момичето, с което ме сбърка. Тази, на която се обади по телефона. Тя живееше оттатък пътя, но се премести в Санта Барбара.

— Искаш да кажеш, че тя е уличница ли?

— Изглежда. Работеше „на повикване“.

— Така значи.

— Ако беше англичанка, веднага щях да я разбера. Но тя ми изглеждаше като всички останали. Сама ми го призна, преди да си замине.

Той я видя, че потрепери, стана и наметна раменете й с шлифера си. Отвори някакъв шкаф и от него се изсипаха на пода цял куп възглавници и един гумен дюшек. Там откри и кутия със свещи, които запали, а на мястото на лампата включи електрическата печка.

— Защо Една се страхуваше от мен? — попита ненадейно.

— Защото си продуцент. Тя или някаква нейна приятелка имала ужасен спомен от някакъв продуцент. Освен това мисля, че е безкрайно глупава.

— Как се запозна с нея?

— Тя сама ми се представи. Изглежда, ме помисли за сродна душа. Държеше се много мило. Все повтаряше: „Наричай ме Една“, така че накрая взех да я наричам Една и станахме уж приятелки.

Катлийн се изправи, за да може той да сложи възглавници върху рамката на прозореца и зад гърба й.

— Дай и аз нещо да направя — предложи тя. — Чувствувам се като някакъв търтей.

— Недей да се чувствуваш като търтей — каза той и я прегърна. — Стой така. Стопли се.

Известно време мълчаха.

— Знам защо ме хареса в началото — обади се Катлийн. — Една ми го каза.

— И какво ти каза?

— Че приличам на… Мина Дейвис. А и други хора са ми го казвали.

Той се отдръпна от нея и кимна.

— Ето по това. — Тя прилепи длани към скулите си и леко разтегли кожата. — По това и по това.

— Да — съгласи се Стар. — И най-странното е, че повече приличаш на нея такава, каквато беше в действителност, отколкото каквато изглеждаше на екрана.

Катлийн се изправи, за да смени темата, сякаш се страхуваше от нея.

— Вече се стоплих — каза. Отиде до шкафа и надникна в него. Върна се, препасала къса престилка на прозрачни шарки, като снежинки. Огледа се критично около себе си.

— Току-що се нанесохме и много естествено, в стаята все още има ехо — каза тя.

Отвори вратата на верандата и издърпа два плетени стола, като ги изтръска от дъжда. Той я наблюдаваше внимателно, но и почти със страх да не би да направи погрешно движение и да развали магията. Беше наблюдавал много жени на актьорски пробни снимки и бе виждал как секунда след секунда красотата им изчезва, сякаш прекрасна статуя е започнала да се движи с мършавите крайници на хартиена кукла. Ала Катлийн беше стъпила здраво на краката си — крехкостта й беше само привидна.

— Спряло е да вали — каза тя. — В деня, в който пристигнах тук, валеше. Такъв ужасен дъжд, толкова силен, сякаш цвилеха коне.

Той се засмя.

— Ще ти хареса. Особено ако останеш да живееш в Калифорния. Ще останеш ли? Защо не ми издадеш тайната си?

Тя поклати глава.

— Не сега. Няма нищо особено за казване.

— Тогава ела.

Катлийн се приближи и застана до него, а Стар притисна лицето си към хладната материя на престилката.

— Ти си един уморен човек — каза тя и зарови пръстите на ръката си в косата му.

— Но не, ако става дума за любов.

— Нямах това предвид — побърза да уточни тя. — Исках да кажа, че ще се поболееш от работа.

— Не се дръж като майка.

„Дръж се като уличница“ — добави наум. Искаше да разчупи стереотипа на живота си. Ако наистина щеше да умре скоро, както му бяха казали двамата лекари, искаше поне за известно време да престане да бъде Стар и да се втурне след любовта — като мъжете без никакви таланти, като безименните младежи, които скитосват из улиците в мрака.

— Сваляш ми престилката — меко каза тя.

— Да.

— Някой да не мине отвън по плажа? Да изгасим ли свещите?

— Не, не ги изгасяй.

Малко по-късно Катлийн, полуизлегната на една бяла възглавница, му се усмихна и каза:

— Чувствувам се като Венера в раковината.

— Защо?

— Погледни ме — не ти ли напомням за Ботичели?

— Не знам — усмихна се той. — Сигурно, щом казваш.

Тя се прозя.

— Толкова ми е хубаво. Много те обичам.

— Ти май знаеш доста неща?

— В какъв смисъл?

— И от най-дребните ти забележки си личат знанията ти. Или може би от начина, по който говориш.

Тя се замисли.

— Не знам чак толкова много. Не съм учила в университет, ако това имаш предвид. Но мъжът, за когото ти разказах, знаеше всичко и страдаше от манията да ме образова. Правеше ми учебни програми, караше ме да посещавам лекции в Сорбоната, да ходя по музеите. И аз понаучих това-онова.

— Той какъв беше?

— Художник и голям деспот. И още много други неща. Искаше да ме подготви да чета Шпенглер — всичко беше заради това. Трябваше да изучавам история, философия, хармония единствено за да мога да чета Шпенглер, но аз го оставих, преди да стигнем до Шпенглер. Мисля, че накрая това беше главната причина, задето не искаше да ме пусне да си вървя.

— Кой е този Шпенглер?

— Нали ти казах, че не стигнахме дотам — засмя се тя. — И сега аз най-упорито се опитвам да забравя всичко, защото едва ли ще срещна друг като него.

— О, не, не бива да забравяш — възкликна Стар ужасен. Той питаеше дълбоко уважение към ерудицията, някакъв родов спомен за старите „шулета“145. — Не бива да забравяш.

— Учението ми заместваше децата.

— Ти би могла да го предадеш на своите деца — каза той.

— Кой знае.

— Разбира се, че би могла. Ще ги учиш още от малки. Ето аз сега, когато искам да науча нещо, трябва да питам някой впиянчен сценарист. Недей да унищожаваш знанията си.

— Добре — обеща тя и се изправи. — Ще ги предам на децата си. Но познанието няма край — колкото повече знаеш, толкова по-добре разбираш, че имаш все повече и повече да учиш. Онзи човек можеше да стане всякакъв, ако не беше страхливец и глупак.

— Но ти си била влюбена в него.

— О, да, с цялото си сърце. — Тя се взря през прозореца, заслонявайки очите си с длан. — Там нещо свети. Да слезем на брега.

Той скочи на крака и извика:

— Сигурно е грунионът.

— Какво е това?

— Тази вечер е. Във всички вестници писаха.

Забърза навън и тя го чу, че отваря вратата на колата. След малко се върна с един вестник.

— В десет и шестнадесет. Значи остават още пет минути.

— Това лунно затъмнение ли е или какво?

— Една риба, която се появява в точно определен момент — обясни той. — Остави си обувките и чорапите и ела с мен.

Беше прекрасна синя нощ. След малко щеше да настъпи приливът и малките сребърни рибки се люшкаха навътре в морето в очакване на десет часа и шестнадесет минути. Секунди след това време те надойдоха заедно с прилива и се замятаха върху пясъка, а Стар и Катлийн зашляпаха с босите си крака между тях. Покрай брега вървеше негър и бързо събираше рибките в две кофи, сякаш бяха съчки. Те идваха по две, по три, на групи и тълпи, упорити, възбудени и възмутени от големите боси крака на натрапниците, така както бяха идвали и преди сър Франсис Дрейк да прикове табелката си към една от големите скали на брега.

— Ех, защо нямам още една кофа — каза негърът, отдъхвайки си за момент.

— Отдалече идваш — забеляза Стар.

— По-рано отивах в Малибу, но на ония там, от киното, не им е приятно.

Дойде нова вълна и ги накара да се отдръпнат назад, после бързо се оттегли и пясъкът отново закипя от живот.

— Струва ли си да вървиш толкова? — попита Стар.

— За мене не това е важното. Всъщност излязох, за да почета малко Емерсън. Вие чели ли сте го?

— Аз съм чела, някои неща — каза Катлийн.

— Ето тука под ризата съм го пъхнал. Нося си и малко литература на розенкройцерите146, но те вече ми омръзнаха.

Вятърът се поусили — вълните станаха по-големите тръгнаха покрай разпенения предел на водата.

— Вие какво работите? — попита негърът Стар.

— Работя в киното.

— Аха. — След секунда добави: — Аз не ходя на кино.

— Защо? — остро го попита Стар.

— Няма никаква полза. И децата си не пускам.

Стар го наблюдаваше, а Катлийн наблюдаваше Стар, готова да го защити.

— Има и хубави филми — каза тя под дъжда от водни пръски. Но негърът не я чу. Чувствуваше, че може да му се противопостави, и повтори думите си. Той само я погледна безразлично.

— Братството на розенкройцерите против киното ли е? — попита Стар.

— Те май и сами не знаят за какво са. Една седмица са за едно, следващата — за друго.

Само рибките си знаеха работата. Вече бе минал половин час, а те продължаваха да прииждат. Двете кофи на негъра бяха пълни и накрая той тръгна напряко през плажа към шосето, без да съзнава, че е разстроил цяла една индустрия.

Стар и Катлийн се върнаха в къщата, тя се замисли как да го избави от внезапно връхлетелите го черни мисли и каза:

— Бедният стар Самбо.

— Какво?

— Не наричате ли негрите „Самбо“?

— Не ги наричаме нищо специално. — Помълча и добави: — Те си имат свои филми.

Вътре в къщата Катлийн си обу чорапите и обувките пред електрическата печка.

— Сега Калифорния ми харесва повече — бавно каза тя. — Сигурно съм била зажадняла за любов.

— Но не е само това, нали?

— Знаеш, че не е.

— Приятно ми е да съм близо до теб.

Тя се изправи и въздъхна лекичко — толкова леко, че той дори не я чу.

— Не искам да те загубя — продължи Стар. — Не знам какво мислиш за мен и дали въобще мислиш за мен. Предполагам, сама разбираш, че моята любов е мъртва — поспря за миг, замисли се дали наистина е така, — но ти си най-привлекателната жена, която съм срещал и аз не знам откога. Не мога да отместя погледа си от теб. Не знам какъв е точно цветът на очите ти, но те ме карат да съжалявам всички останали хора на този свят…

— Стига, стига — извика тя през смях. — Ще ме накараш по цели дни да се гледам в огледалото. Очите ми нямат никакъв определен цвят — те са просто очи, с които се гледа, и аз съм една най-обикновена жена. Наистина, зъбите ми са хубави за англичанка…

— Зъбите ти са красиви.

— … но аз не мога да се хвана на малкия пръст на всички тези момичета, които срещам тук…

— Престани — прекъсна я той. — Това, което казах, е вярно, а аз съм сдържан човек.

Тя постоя неподвижна, замислена. Погледна го, после отново се замисли, пак го погледна — и се отказа да мисли повече.

— Трябва да тръгваме — каза.

Връщайки се, те вече бяха съвсем други хора. Четири пъти този ден бяха изминали едно и също разстояние по крайбрежното шосе и всеки път бяха различни. Сега бяха оставили зад себе си любопитството, тъгата, любовното желание; това беше едно истинско завръщане — към себе си, към цялото им минало и бъдеще, към надвисналата реалност на утрешния ден. Той я помоли да седне по-близо до него в колата и тя се подчини, но това не ги сближи повече, защото в момента близостта им не се движеше, не нарастваше. Нищо не стои на едно място. На езика му беше да я покани да пренощува в къщата, която държеше под наем, но чувствуваше, че така ще издаде самотата си. Когато колата се закатери по стръмния път към нейния дом, Катлийн взе да търси нещо зад възглавничката на седалката.

— Загуби ли нещо?

— Сигурно е паднало навън — каза тя, ровейки из чантата си в тъмното.

— Какво беше то?

— Един плик.

— Нещо важно ли?

— Не.

Но когато стигнаха до къщата и Стар запали лампичката на контролното табло, тя му помогна да свалят възглавниците и пак огледа всичко.

— Няма значение — каза накрая и двамата тръгнаха към вратата. — Всъщност какъв е адресът ти?

— Бел Еър, само толкова. Няма номер.

— Къде се намира Бел Еър?

— Той е нещо като жилищен квартал близо до Санта Моника. Но ти по-добре ми се обаждай в студията.

— Добре… лека нощ, мистър Стар.

— Мистър Стар? — повтори той, изненадано.

Тя кротко се поправи.

— Тогава лека нощ, Стар. Така по-добре ли е?

Той се почувствува отблъснат.

— Както желаеш.

Не искаше да допусне отчуждението и у себе си. Без да сваля очи от нея, наклони глава на едната страна, после на другата, наподобявайки нейния жест, и сякаш казваше без думи: „Ти знаеш какво стана с мен.“ Тя въздъхна. Сетне се отпусна в прегръдките му и за момент отново беше изцяло негова. Изпреварвайки следващата промяна, Стар прошепна „лека нощ“, обърна се и се качи в колата си.

По криволичещия път надолу той се заслуша в себе си, сякаш очакваше да чуе някаква по-особена музика, някаква мощна и силно въздействуваща пиеса от неизвестен композитор, която щеше да бъде изпълнена за първи път. Ей сега ще прозвучи темата, но тъй като композиторът не му е известен, няма да може веднага да я разпознае. Тя ще се появи предрешена, да речем, като песента на автомобилните клаксони от пъстрите градски булеварди или ще се чува едва-едва, като приглушен барабанен бой по повърхността на луната. Той напрегна слух, за да я долови; знаеше само едно — че започва да звучи музика, която му харесваше, но не разбираше. Трудно може да те развълнува нещо, което ти е познато от начало до край — докато тази музика сега бе нова и объркваща; ако я прекъснеш по средата, няма да успееш да си я довършиш по образеца на някоя стара партитура.

Ведно с тази музика, преплетена с нея, го занимаваше и натрапчивата мисъл за негъра от плажа. Той чакаше Стар в дома му — със своите кофи, пълни със сребърни рибки, щеше да го чака и в студията на следващата сутрин. Беше казал, че не позволява на децата си да гледат „историите“ на Стар. Не беше прав, това бяха предразсъдъци и Стар трябваше някак си да му го покаже. Трябваше да се заснеме филм, много, десетки филми, за да му се покаже, че не е прав. След разговора си с него Стар изхвърли четири филма от плановете си — снимките за единия трябваше да започнат идущата седмица. И четирите бяха на ръба, що се отнася до художествената им стойност, но сега Стар ги погледна с очите на негъра и видя, че са боклук. Затова пък върна в списъка си един „труден“ филм, който беше подхвърлил на вълците — на Брейди, Маркъс и останалите, — за да си отвори място за друго. Сега той го спаси заради негъра.

Когато спря пред вратата на къщата си, лампите на входа светеха и прислужникът филипинец слезе по стълбите, за да паркира колата в гаража. В библиотеката Стар намери списък на телефонните обаждания:

Филипинецът влезе в стаята с писмо в ръка.

— Това падна от колата — обясни той.

— Благодаря — каза Стар. — Тъкмо се чудех къде е.

— Тази вечер ще гледате ли филм, мистър Стар?

— Не, благодаря, можеш да си лягаш.

Писмото, за негова изненада, бе адресирано до мистър Мънро Стар. Понечи да го отвори, но се сети, че Катлийн го търсеше и може би искаше да си го вземе обратно. Ако тя имаше телефон, щеше да й се обади, за да получи разрешение да го отвори. За момент го задържа в ръце. Било е съчинено, преди да се срещнат — мисълта, че написаното в него вече не е валидно, му създаваше особено усещане; то представляваше интерес само като спомен, като свидетелство за едно отминало състояние на духа.

И все пак не му се искаше да го прочете, без да я е питал. Остави го върху купчината със сценариите и седна, вземайки най-горния върху скута си. Чувствуваше се горд, задето устоя на първоначалния импулс да отвори писмото. Явно не си беше „изгубил ума“. Той и по Мина не си бе губил ума, дори в самото начало — те двамата просто бяха възможно най-подходящата и най-величествената двойка. Виж, Мина винаги го бе обичала, а точно преди смъртта й се отприщи и неговата нежност — най-ненадейно и противно на волята му, — разрасна се и той се оказа влюбен в нея. Влюбен едновременно в Мина и в смъртта — в онзи свят, в който тя изглеждаше тъй самотна, че на него му се искаше да я придружи.

Впрочем жените поначало не бяха слабото му място — неговият брат бе пропаднал заради някаква дама или по-точно заради една, после втора, после трета. Докато Стар, на младини, опиташе ли с някоя жена, повече не повтаряше — все едно, че изпиваше едно-единствено питие. Съвсем друг път стоеше пред неговия ум — много по-привлекателен от пътя на чувствените удоволствия. Подобно на мнозина младежи с блестящи дарби той бе станал емоционално съвършено студен. Още съвсем млад, може би не повече от дванадесетгодишен, изпита характерното за хората с изключителни умствени възможности тотално отрицание; каза си: „Ето виж, всичко това е погрешно… някаква страхотна бъркотия… лъжа… измама“, и унищожи всички чувства в себе си — по примера на мъжете от неговия тип. Но след това, наместо да се превърне в негодник, както става с повечето от тях, той се огледа в получилата се празнота и си каза: „А, не, така не бива.“ И тогава се научи на толерантност, доброта, снизходителност и дори обич, сякаш бяха уроци.

Прислужникът филипинец внесе гарафа с вода, купи с ядки и плодове и му пожела „лека нощ“. Стар разтвори първия сценарий и се задълбочи.

Чете в продължение на три часа, като от време на време спираше — редактираше без молив, наум. На моменти вдигаше поглед от текста, стоплен от някаква смътна щастлива мисъл, която я нямаше в сценария, и всеки път му трябваха поне една-две минути, за да я определи. Тогава разбираше, че това е мисълта за Катлийн, и поглеждаше към писмото — колко хубаво, че има от нея писмо.

Беше три часът през нощта, вената на тила му взе да пулсира — знак, че е време да приключва. Сега, в изтичащата нощ, Катлийн му се струваше много далечна, нейните различни образи се сливаха в спомена за една непозната, с която го свързваха само няколко кратки часа. Съвсем естествено изглеждаше да отвори писмото.

Първото чувство, което изпита Стар, беше нещо като страх; втората му мисъл бе, че писмото вече не важи — тя искаше да си го вземе обратно. Но после си спомни нейното „мистър Стар“ точно преди да се разделят и че го бе попитала за адреса му — вероятно вече бе написала друго писмо, с което също му казваше „сбогом“. Съвсем нелогично, той бе потресен от безразличието на писмото към онова, което стана по-късно. Прочете го отново и установи, че то не предсказва нищо. И все пак, когато се разделиха пред къщата й, Катлийн бе решила да остави писмото в сила, омаловажавайки случилото се помежду им, пренебрегвайки факта, че през този следобед за нея не бе съществувал друг мъж. Ала той вече не беше сигурен в това и цялата случка започна да се разпада, колкото и да се опитваше да я възстанови в паметта си. Колата, възвишението, шапката, музиката, самото писмо отлетяха като парчетата покривна мушама от купчините чакъл пред къщата му. Отиде си и Катлийн и отнесе със себе си своите така добре запомнени жестове, едва забележимото движение на главата си, своето силно пламенно тяло, босите крака, шляпащи по мокрия, разровен от прибоя пясък. Небето избледня и изчезна, вятърът и дъждът се превърнаха в зловещи стихии, които повлякоха сребърните рибки обратно в морето. Чакаше го още един, подобен на всички други, ден — ден, в който му бе останала само купчината сценарии върху бюрото.

Стар тръгна нагоре по стълбите. На площадката на първия етаж Мина отново умря и постепенно, стъпало по стъпало, потънал в своето униние, той отново я забрави. Около него се простираше празният етаж — вратите, зад които не спеше никой. В своята спалня Стар си свали връзката, развърза си обувките и седна на леглото. Само едно нещо беше останало недовършено, но какво — не можеше да си спомни; после си го спомни — нейната кола все още стоеше на паркинга пред хотела. Нагласи часовника да звъни така, че да има шест часа сън.

Тук разказът се продължава от Сесилия. Мисля, че ще бъде много интересно да опиша собственото си поведение по онова време, тъй като това е един период в живота ми, от който се срамувам. А когато човек говори за нещо, от което се срамува, обикновено се получава добър разказ.

Когато изпратих Уайли на масата на Марта Дод, той не успя да разузнае кое е момичето, но това изведнъж се превърна за мен в най-важното нещо на света. Предположих — както се оказа, съвършено правилно, — че същото се отнася и за Марта Дод. Да си седял на една маса с момиче, ухажвано от принц и което може да стане една от владетелките в нашето затворено феодално общество, и да не знаеш дори името му!

С Марта се познавах бегло и щеше да е неуместно да я питам открито, затова в понеделник се отбих в студията при Джейн Мелъни.

Може да се каже, че с Джейн бяхме приятелки. Отношението ми към нея беше като на дете към човек, зависим от неговото семейство. Знаех, че е сценаристка, но бях израснала с мисълта, че сценаристът и секретарката са едно и също, само дето сценаристът мирише на алкохол и по-често бива канен на обеди или вечери. В тяхно отсъствие и за едните, и за другите се говореше по еднакъв начин — изключение се правеше за онзи особен вид сценаристи, наречени драматурзи, които идваха от Източното крайбрежие. Към тях, поне в началото, се отнасяха с уважение, но ако останеха по-дълго, и те потъваха заедно с другите в съсловието на чиновниците.

Кабинетът на Джейн беше в „стария корпус на сценаристите“. Всяка киностудия си имаше по едно такова крило на мъченията, останало от дните на нямото кино, в което и до днес отекват глухите стонове на заточените тук наемни драскачи. Разказваше се един анекдот как някакъв нов продуцент веднъж обходил сградата и после попитал възбудено ръководството: „Какви са тези хора?“ — „Минават за сценаристи.“ — „И аз така мислех. Само че ги наблюдавах в продължение на десет минути и двама от тях не написаха нито ред.“

Джейн седеше зад пишещата машина и тъкмо се готвеше да приключи работата си, за да обядва. Най-откровено й съобщих, че имам съперница.

— Някаква съвсем неизвестна персона — обясних аз. — Даже името й не мога да науча.

— Е, аз може би знам нещичко — заяви Джейн. — Чух го от един човек.

Човекът, разбира се, беше нейният племенник Нед Солинджър, който работеше като момче за всичко при Стар. Навремето бил нейната гордост и надежда. Изпратила го да учи в Нюйоркския университет, където играл в отбора по ръгби. Записал медицина, но още в първи курс, след като някакво момиче го отблъснало, изрязал най-скриваната част от един женски труп и я изпратил на момичето. Не знам защо. Изпаднал в немилост пред съдбата и хорските очи, той отново започнал живота си от дъното и все още се намираше там.

— Какво знаеш? — попитах.

— През нощта на земетресението тя паднала в езерото в снимачното градче, той се хвърлил във водата и я спасил. Един друг човек ми каза пък, че била скочила от неговия балкон и си счупила ръката.

— А каква е?

— Ами странното е, че…

Телефонът иззвъня и аз трябваше да изчакам неспокойно дългия й разговор с Джо Райнмънд. Той, изглежда, се опитваше да разбере по телефона доколко я бива в писането и дали въобще е писала сценарии. А за нея се говореше, че е жива свидетелка на момента, в който Грифит изобретил едрия план! Докато той говореше, тя тихичко стенеше, гърчеше се, правеше разни физиономии в слушалката, отпускаше я в скута си, та почти да не го чува както говори, и същевременно бъбреше с мен.

— А той какво прави? Гледа само да минава времето между заседанията ни?… Всеки един от тези въпроси ми е задавал поне по десет пъти… При това всичко съм му го изложила писмено…

А в телефонната слушалка:

— Ако стигне до Мънро в този си вид, няма аз да съм виновна. Искам да си свърша работата докрай.

Тя отново стисна мъченически очи.

— Сега пък разпределя ролите… най-напред второстепенните… ще ангажира Бъди Ебсън… Боже господи, той просто няма какво друго да прави в момента… ето че стигна до Уолтър Дейвънпорт — бърка го с Доналд Крисп… разтворил е на коленете си големия справочник с имената на актьорите, чувам го как обръща страниците… прави ми се на важна клечка, втори Стар, само че, за бога, аз трябва да напиша две сцени до обедната си почивка.

Най-после Райнмънд свърши разговора или някой там при него го прекъсна. Влезе един от сервитьорите на столовата, донесе обяда на Джейн и кока-кола за мен — това лято не обядвах. Преди да започне да се храни, Джейн натрака едно изречение на пишещата си машина. Интересен ми беше нейният маниер на писане. Случих се при нея веднъж, когато те двамата с някакъв младеж изплагиатствуваха една история от „Сатърди Ивнинг Поуст“ — само промениха героите. Седнаха да пишат сценария, като гледаха всяка реплика да е отговор на предишната, и, разбира се, всичко звучеше така, както когато хората в действителния живот се напъват да бъдат някакви — смешни или любезни, или смели. След това ми се искаше да видя този филм на екрана, но някак го пропуснах.

Обичах Джейн както се обича стара евтина играчка. Тя изкарваше по три хиляди на седмица, но всички мъже, за които се омъжваше, пиеха и я пребиваха почти до смърт. Днес обаче бях дошла при нея с користна цел.

— Не знаеш ли името й? — настоях.

— А, името ли? — рече Джейн. — Той дълго време след това я търсел, но накрая споменал на Кейти Дулън, че името се оказало погрешно.

— Но явно я е намерил. Познаваш ли Марта Дод?

— Ах, не му провървя на това момиче! — възкликна Джейн с театрално съчувствие.

— Можеш ли утре да я поканиш на обяд?

— Хм, мисля, че все пак има какво да яде. Някакъв мексиканец…

Обясних й, че мотивите ми не са благотворителни — Джейн се съгласи да ми помогне. Още веднага се обади на Марта Дод.

На следващия ден отидохме да обядваме в „Браун Дарби“ в Бевърли Хилс — безжизнен ресторант, чиито, постоянни клиенти, привличани от добрата храна, изглеждаха така, сякаш биха искали да си полегнат. По обяд има известно раздвижване, когато жените през първите пет минути след обяда се правеха на весели, но ние бяхме една спокойна тройка. Трябваше веднага да мина към предмета на моето любопитство. Марта Дод беше провинциалистка, която така и не бе проумяла какво се бе случило с нея и не беше спечелила от преживелиците си нищо друго освен изморения израз на очите. Тя все още вярваше, че животът, от който бе вкусила, представляваше действителността, а това сега е само едно продължително очакване.

— През хиляда деветстотин двадесет и осма година имах прекрасна вила — разказа ни тя, — с голямо място — тридесет акра, малко игрище за голф, басейн и страхотна гледка. Цяла пролет газех до коленете в маргарити.

Накрая стана така, че я поканих някой път да я заведа при татко… С това просто се наказвах заради моята „двойна подбуда“, от която се срамувах. В Холивуд човек не смесва подбудите — може да оплете конците. На всички веднага им става ясно, че нещо криеш, и атмосферата те съсипва. Двойната подбуда е пълна загуба на време и усилия.

Джейн ни остави пред портала на студията, възмутена от моето малодушие, Марта беше възбудена от перспективите да започне отново своята кариера — не кой знае колко големи, като се имат предвид седемте години забвение, и не особено охотно дадени, но аз наистина щях да говоря най-решително с татко. Той и себеподобните му не обичаха да помагат на хора като Марта, които в даден момент са им спечелвали сума ти пари. Оставяха ги да потънат в нищетата и да преживяват криво-ляво като статисти — би било по-милостиво да ги прогонят някъде надалеч. Но това лято баща ми така много се гордееше с мен. Непрекъснато трябваше да го възпирам да не разказва на всеки срещнат какво съкровище съм — толкова добре съм възпитана. А Бенингтън, ах, какво първокласно учебно заведение. Мили боже, виж ти! Уверявах го, че и там, както навсякъде, има съвършени слугини и пачаври, умело прикрити под красивите сексапилни парцали на Пето Авеню, но татко не отстъпваше — защитаваше Бенингтън, все едно, че сам бе учил там. „Ти получи всичко“ — обичаше да казва с щастливо изражение на лицето. „Всичко“-то включваше между другото и двете години във Флоренция, където с голяма мъка успях да остана единствената девственица в цялото училище, както и въвеждането ми в обществото в Бостън. Според него аз бях достоен потомък на чудесната стара търговска аристокрация.

Ето защо бях сигурна, че той ще направи нещо за Марта Дод. На път за кабинета му се унесох в грандиозни фантазии за това как помагам и на Джони Суонсън, каубоя, и на Ивлин Брент, и на много други захвърлени цветя. Татко беше очарователен и отзивчив човек — ако изключим впечатлението ми от онзи път, когато го зърнах неочаквано в Ню Йорк — и имаше нещо трогателно в това, дето ми беше баща. В края на краищата той беше моят баща — за мен би направил всичко на този свят.

В приемната беше само Розмари Шмийл, която говореше по телефона на Бърди Питърс. Тя ми махна с ръка да седна, но аз бях преизпълнена с плановете си, казах на Марта да бъде спокойна, натиснах бутона под бюрото на Розмари и тръгнах към вече отворената врата.

— Баща ти е в заседание — извика Розмари. — Не че е в заседание, но ми каза да…

Вече бях минала през вратата, през малкия вестибюл и през следващата врата в кабинета, където заварих татко по риза, много потен, да се опитва да отвори прозореца. Денят беше горещ, но не чак толкова и аз реших, че е болен.

— Не, нищо ми няма — каза той. — Какво искаш?

Обясних му. Изложих му цялата си теория за хората като Марта Дод, крачейки напред-назад из кабинета му. Разказах му как може да ги използува и да им осигури редовна работа. Той като че ли ме слушаше развълнуван, все кимаше и се съгласяваше, и аз го почувствувах така близък, както не го бях чувствувала от много дълго време. Отидох до него и го целунах по бузата. Той трепереше и ризата му беше цялата подгизнала.

— Но ти си болен — казах — или имаш неприятности…

— Нищо подобно.

— Тогава какво има?

— Ами пак Мънро — рече той. — Пак този проклет малък холивудски Христос! Денонощно ми лази по нервите!

— Защо, какво стана? — попитах вече доста по-сдържано.

— Ами какво! Седи там като някакво проклето попче или равин и казва какво ще направи и какво няма да направи. Сега не мога да ти го разкажа, страшно съм ядосан. Хайде, няма ли да си тръгваш?

— Не искам да те оставя сам в такова състояние.

— Тръгвай, казвам ти!

Опитах се да го подуша, но той никога не пиеше.

— Иди да се срешиш — наредих му аз. — Искам да приемеш Марта Дод.

— Тук? После няма да мога въобще да се отърва от нея.

— Тогава отвън. Но най-напред се измий. И си смени ризата.

С престорена гримаса на примирение той влезе в малката баня до стаята. В кабинета беше горещо, сякаш прозорците са били затворени с часове, и вероятно от това му бе призляло. Ето защо реших да отворя два.

— Ти върви — викна татко иззад затворената врата на банята. — Аз ще дойда след малко.

— Бъди много любезен с нея — заръчах. — Но не снизходителен.

Сякаш Марта проговори в своя защита — от някакво място в стаята се чу продължителен сподавен стон. Бях изненадана, сетне направо смаяна, когато го чух отново — но не откъм банята, където беше татко, не някъде отвън, а от един шкаф, вграден в отсрещната стена. Откъде взех тази смелост — не знам, но изтичах натам и го отворих. Бърди Питърс, татковата секретарка, изпадна от шкафа чисто гола — също като труп във филм. Заедно с нея отвътре изскочи полъх от спарен въздух. Тя се свлече странично на пода, като в едната си ръка все още стискаше някакви дрехи, и остана да лежи там, окъпана в пот. Точно в този момент татко излезе от банята. Усещах присъствието му зад гърба си и без да се обръщам, го знаех точно как изглежда, тъй като и преди го бях изненадвала.

— Покрий я! — извиках и сама я покрих с едно одеяло от кушетката. — Покрий я, ти казвам!

Излязох от кабинета му. Когато Розмари Шмийл ме погледна, на лицето й се изписа ужас. Повече не видях нито нея, нито Бърди Питърс. Двете с Марта си тръгнахме и Марта ме попита:

— Какво има, мила?

И тъй като не й отговорих, добави:

— Ти направи каквото можа. Вероятно моментът не е бил подходящ. Знаеш ли сега какво ще ти предложа? Ще те заведа при една много мила англичанка. Видя ли оная вечер момичето от нашата маса, с което танцува Стар?

И така, с цената на едно кратко гмурване в семейната помия аз получих каквото исках.

Не си спомням много добре това наше посещение. Първо, защото тя не си беше у дома. Вратата беше отключена и Марта влезе в къщата, като викаше бодро и свойски: „Катлийн!“ Стаята, която видяхме, беше мебелирана оскъдно и безлично като в хотел; имаше цветя, но те не приличаха на подарени. Марта намери на масата една бележка, в която пишеше: „Остави роклята. Отидох да си търся работа. Ще ти се обадя утре.“

Марта я прочете два пъти, но бележката явно не беше за Стар. Почакахме пет минути. Къщите са много тихи, когато ги няма обитателите им. Не че очаквам хората да подскачат из тях, просто впечатлението ми е, че са много тихи. Почти тържествени. Може само някоя муха да шета из стаята, без да ти обръща внимание, и ъгълчето на пердето да се издува от ветреца.

— Каква ли пък работа търси? — учуди се Марта. — Последната неделя ходиха някъде със Стар.

Но аз вече бях загубила интерес. Ужасно ми беше неприятно, че съм тук. „Продуцентска кръв“ — помислих си отвратена. И панически бързо изкарах Марта навън, под лъчите на спокойното слънце. Никаква полза — чувствувах се все така зле. Винаги се бях гордяла с тялото си — то ми се струваше някак си геометрично, поради което всяко негово действие ми изглеждаше правилно. Вероятно няма такова място, в това число църквите, учрежденията, храмовете, където да не са се целували хора, но никой не ме беше напъхвал гола в една дупка в стената посред най-обикновен работен ден.

— Ако се намираш в дръгстор147 и искаш лекарство по рецепта… — започна Стар.

— Тоест в аптека? — попита Боксли.

— Ако се намираш в аптека — съгласи се Стар — и искаш лекарство по рецепта за някой от твоето семейство, на когото му е много лошо148…

— Който е много болен? — отново попита Боксли.

— Който е много болен. Ако тогава нещо отвън, през прозореца, привлече вниманието ти, ако разсее мислите ти и те заинтересува, то вероятно ще бъде, подходящо за филмов материал.

— Искате да кажете убийство.

— Вие пак вашето! — усмихна се Стар. — Може да бъде паяк, който плете паяжината си по стъклото на прозореца.

— А, да, разбирам.

— Боя се, че не разбирате, мистър Боксли. Разбирате от гледна точка на вашето изкуство, но не и на нашето. Паяците запазвате за себе си, а убийствата се опитвате да лепнете на нас.

— Май ще е по-добре да се откажа — рече Боксли. — Не ме бива. Вече три седмици съм тук, а още не съм направил нищо. Давам предложения, но никой не ги използува.

— Искам да останете. Нещо във вас самия не обича киното, не обича да разказва истории по този начин…

— Толкова е досадно — избухна Боксли. — Не можеш да…

Сам се възпря да продължи по-нататък. Знаеше, че Стар, кормчията, беше намерил време за него въпреки непреставащия силен вятър, че те двамата говореха на фона на вечното скърцане на кораба, който продължаваше своето опасно пътуване в откритото море. Понякога имаше друго усещане — че са в огромна каменоломна, където дори прясно изсечените късове мрамор носят следите от стари фронтони, съдържат полузаличени надписи от миналото.

— Жалко, че трябва да се работи по този начин — продължи Боксли. — Всичко идва от тази масовост на киното.

— Това е условието — каза Стар. — Винаги има някакво гадно условие. Ето сега снимаме филм за живота на Рубенс. Представете си, че ви поръчам да направите портрети на разни богати глупаци като Бил Брейди, мен, Гари Купър или Маркъс, а пък на вас ви се иска да нарисувате Исус Христос. Няма ли да имате чувството, че ви поставям условие? Нашето условие е да се вземат любимите теми на широките маси, да се обработят и да им се върнат обратно. И най-важното — тези теми трябва да се подсладят. Така че не пестете захарта, мистър Боксли!

Боксли знаеше, че довечера може да седнат с Уайли Уайт в „Трокадеро“ и да изливат гнева си срещу Стар, но той бе чел лорд Чарнуд149 и разбираше, че Стар, подобно на Линкълн, водеше продължителна война на много фронтове; почти без чужда помощ, само за едно десетилетие, той бе тласнал киното рязка напред, тъй че сега съдържанието на стойностните филми беше по-всеобхватно и по-богато от това на театралния спектакъл. Стар беше станал творец не по професия, а по неволя, така както Линкълн бе станал пълководец.

— Елате с мен в кабинета на Лаборуиц — каза Стар. — Там в момента имат нужда от подслаждане.

В кабинета на Лаборуиц двама сценаристи, една стенографка и един смълчан организатор седяха, обвити в цигарен дим, в същата напрегната безизходица, в която ги бе оставил Стар преди три часа. Той огледа едно подир друго лицата им и не видя нищо. Лаборуиц се опита да извини поражението си с глас, изпълнен със страхопочитание.

— Работата е там, Мънро, че персонажите са прекалено много.

Стар изсумтя добродушно.

— Това е основното във филма.

Той извади няколко монети от джоба си, погледна нагоре към лампата и подхвърли половиндоларова монета, която падна със звън в обърнатия към тавана абажур. После огледа останалите монети и избра една от четвърт долар.

Лаборуиц го наблюдаваше с нещастно изражение; знаеше, че това е любим номер на Стар, и разбра, че краят е близко. В този момент всички бяха с гръб към него. Измъкна изведнъж ръцете си изпод бюрото и ги изпъна силно нагоре, толкова силно, че дланите сякаш се откъснаха от китките, и после при падането им отново си ги намести. Почувствува се по-добре. Беше възвърнал душевното си равновесие.

Единият от сценаристите също извади няколко монети от джобовете си и веднага се заеха да уточнят правилата.

— Монетата трябва да падне в абажура, без да докосне веригата. Всичко, което падне вътре, е за спечелилия по точки.

Играха половин час — всички без Боксли, който седеше настрана и се ровеше в сценария, и без стенографката, която, за да върши нещо, изчисли колко струва времето, изгубено от четиримата участници в играта, и получи цифрата хиляда и шестстотин долара. Накрая победи Лаборуиц — печелеше пет долара и петдесет цента. Един прислужник донесе стълба, за да извади парите от абажура.

Изведнъж Боксли проговори:

— Що за фалшиви безвкусици!

— Какво?

— Това въобще не е филм.

Всички го погледнаха изненадани. Стар прикри усмивката си.

— Най-после един истински кинаджия! — викна Лаборуиц.

— Само красиви фрази и никакво действие — продължи Боксли дръзко. — В края на краищата това не е роман. И е прекалено разтеглен. Не мога да ви обясня точно какво му куца, но не ми харесва. Не може да ме развълнува.

Той им връщаше със същото, с което тормозеха него от три седмици. Стар не се намеси, само наблюдаваше другите с крайчеца на окото си.

— На нас не ни трябват по-малко персонажи — продължи Боксли. — Трябват ни, повече. Доколкото разбирам, това е основното.

— Това е основното — потвърдиха сценаристите.

— Да, това е основното — повтори Лаборуиц.

Боксли се вдъхнови от интереса, който предизвика.

— Всеки персонаж трябва да се постави на мястото на друг — продължи той. — Полицаят тъкмо се кани да арестува крадеца, когато вижда, че крадецът всъщност има неговото лице. Ето това трябва да се покаже. Филмът дори може да се нарече „Постави се на мое място“.

Всички незабавно се заловиха за работа — подхванаха новата тема като джазмени в суинг-оркестър и започнаха да импровизират върху нея. Утре можеше да я отхвърлят, но поне за момента отново ги бе обхванало оживлението. Беше помогнал не само Боксли, но и подхвърлянето на монетите. Стар бе създал нужната атмосфера — вместо като водач той предпочиташе да се чувствува, да действува и понякога дори да изглежда като малко момче, което подготвя представление.

Остави ги да работят, като на минаване покрай Боксли докосна леко рамото му, за да го поощри — не искаше само след час другите да се нахвърлят срещу него и да сломят духа му.

В кабинета му го чакаше доктор Беър. С него беше дошъл и един негър с портативен кардиограф, подобен на голям куфар. Стар го наричаше лъжедетектора. Стар се съблече до кръста и ежеседмичният преглед започна.

— Как се чувствуваше напоследък?

— Както обикновено.

— Много ли работи? Можа ли да спиш?

— Не особено. Около пет часа на нощ. Ако легна по-рано, само лежа, без да спя.

— Вземай хапчета за сън.

— От жълтите ми тежи главата.

— Тогава вземай по две червени.

— От тях сънувам кошмари.

— Вземай по едно от двата вида, най-напред от жълтите.

— Добре, ще опитам. А ти как си?

— Аз се грижа за себе си, Мънро, пестя си силите.

— Ами, пестиш си силите! И ти понякога не спиш цяла нощ.

— Да, но тогава спя през целия следващ ден.

След десетина минути Беър каза:

— Изглежда, че всичко е наред. Кръвното ти се е покачило с пет.

— Добре — отбеляза Стар. — Това е добре, нали?

— Да, добре е. Довечера ще проявя кардиограмите. Кога ще заминем някъде заедно?

— Все някой път — безгрижно отговори Стар. — След пет-шест седмици работата ще понамалее.

Беър го погледна с искрена симпатия, развила се през последните три години.

— През тридесет и трета се почувствува по-добре, след като полежа — каза докторът. — Дори и само три седмици.

— Пак ще полежа.

„Не, няма да го направи“ — помисли си Беър. С помощта на Мина той бе успял преди години да му наложи няколко кратки почивки и напоследък бе поразпитал тук-там, опитал се бе да разбере кои са най-близките приятели на Стар. Кой би могъл да го отведе във ваканция, да го откъсне временно от работата му, макар че почти сигурно нямаше да има полза. Той щеше много скоро да умре. С положителност в близките шест месеца. Какъв смисъл имаше да проявява кардиограмите? Никой не можеше да убеди човек като Стар да престане да работи, да легне и цели шест месеца да гледа небето. Той би предпочел триста пъти да умре. Каквото и да говореше, всъщност определено се стремеше към пълното изтощение, до което бе стигал и преди. Умората може да бъде едновременно лекарство и отрова и Стар очевидно получаваше особено, почти физическо удоволствие, като работеше, замаян от преумора. Това беше някаква извратена проява на жизнената сила, с която Беър и друг път се бе сблъсквал, но на която вече почти не се опитваше да въздействува. Бе успял да излекува двама-трима от нея, но победата му беше безплодна — беше запазил само черупката.

— Не се предавай — каза на Стар.

Двамата се погледнаха. Знаеше ли Стар? Вероятно. Но не и точно кога — не знаеше, колко скоро щеше да настъпи краят.

— И аз искам това, нищо повече — отзова се Стар.

Негърът бе приключил с опаковането на апарата.

— Следващата седмица по същото време?

— Добре, Бил — каза Стар. — Довиждане.

Щом вратата се затвори, Стар включи диктографа. Веднага се чу гласът на мис Дулън:

— Познавате ли някоя си мис Катлийн Муър?

— Какво искате да кажете? — сепнато попита той.

— По телефона ви търси някоя си мис Катлийн Муър. Казва, че вие сте й заръчали да се обади.

— О, господи! — възкликна той. Заля го вълна от възторг и възмущение. Бяха минали пет дни — просто недопустимо! — В момента ли е на телефона?

— Да.

— Добре, свържете ме.

След миг чу гласа съвсем близо до себе си.

— Омъжена ли си вече? — тихо и недружелюбно попита той.

— Не, още не.

Паметта му нарисува лицето и фигурата й — тя сякаш се наведе над бюрото, зад което седеше той, и се вгледа в очите му.

— Защо се обаждаш? — все така недружелюбно попита Стар. Неприятно му беше да разговаря с този тон.

— Сигурно си намерил писмото?

— Да, още същата вечер.

— Именно по този въпрос искам да поговорим.

Той най-после попадна на правилното поведение — поведението на оскърбен.

— Какво има да говорим?

— Опитах се да ти напиша второ писмо, но нищо не излезе.

— Обяснимо.

Настъпи пауза.

— Хей, я по-весело! — неочаквано възкликна тя. — Все едно, че не си ти. Говоря със Стар, нали? Със същия онзи безкрайно мил мистър Стар?

— Чувствувам се оскърбен — доста надуто заяви той. — Не виждам защо трябва да разговаряме сега. Поне бях запазил приятен спомен за теб.

— Не вярвам, че си ти — отсече тя. — Остава само да ми пожелаеш щастие. — Изведнъж се разсмя. — Това ли смяташе да кажеш? Знам колко е ужасно, когато си намислиш предварително какво да кажеш…

— Аз въобще не очаквах, че ще ми се обадиш — важно рече той.

Но всичко беше напразно, тя отново се изсмя — с онзи женски смях, който прилича на детския, едносричен, като грак и като вик на възторг.

— Знаеш ли как ме караш да се чувствувам? — попита Катлийн. — Както веднъж в Лондон, когато имаше нашествие на гъсеници и нещо топло и мъхесто ми падна в устата.

— Съжалявам.

— Събуди се, моля те — настоя тя. — Искам да те видя. Не мога да се обяснявам по телефона. И на мен не ми беше лесно, нима не разбираш?

— Много съм зает. Довечера в „Глендейл“ има закрита прожекция.

— Това покана ли е?

— Аз ще бъда с Джордж Боксли, англичанина сценарист. — И добави за собствена изненада: — Искаш ли да дойдеш и ти?

— Ще можем ли да говорим? — попита и след като помисли малко, предложи: — Защо не дойдеш да ме вземеш след това? Ще се повозим с колата.

Мис Дулън се опитваше да се намеси, някакъв режисьор искаше да се свърже с него направо от снимачната площадка — единственото позволено прекъсване. Стар натисна бутона и извика нетърпеливо в апарата: „Почакайте!“

— Към единадесет? — поверително питаше Катлийн.

Идеята „да се повозят“ му се струваше толкова неподходяща, че ако можеше да измисли с какви думи да я отхвърли, би ги изрекъл, но не му се искаше да бъде гъсеницата. Изведнъж го завладя чувството, че денят му поне е завършен. Очакваше го програма и за вечерта — имаше начало, среда и край.

Той почука на вратата, чу я, че се обади отвътре, и остана да чака пред къщата. Отдолу се носеше бръмченето на електрическа косачка — някой косеше тревата си в полунощ. Луната светеше така ярко, че Стар виждаше човека съвсем ясно, на тридесетина метра разстояние, видя го как спря и се облегна за миг на дръжката, преди да продължи да бута машинката по поляната. В самия въздух се усещаше някаква лятна възбуда — беше началото на август, с неговите безразсъдни любовни увлечения и импулсивни престъпления. От лятото можеше да се очаква още съвсем малко, така че трябваше бързо да се живее в настоящето, а ако нямаше настояще, трябваше да се измисли.

Най-после тя дойде. Изглеждаше съвсем различна, доволна. През цялото време, докато вървяха към колата, придърпваше полата на костюма си, а на лицето й бе изписано неестествено весело, дръзко изражение, което сякаш казваше: „Пристегни колана, малкият. Тръгваме.“

Стар беше дошъл с шофьора си, отделен със стъклена преграда от пътниците. И когато лимузината ги понесе в тъмното от завой към завой, интимността на четирите стени изведнъж премахна отчуждението. Това тяхно кратко пътешествие беше едно от най-хубавите преживявания в живота му. Колкото и да предчувствуваше близостта на смъртта, той знаеше, че в такъв момент не може да умре.

Катлийн му разказа живота си. Отначало седеше до него спокойна и тържествена, но постепенно се разпали, отнесе го със себе си към далечни места, запозна го с хората, които тя бе познавала. Започна историята си неясно. „Един мъж“ беше човекът, когото бе обичала и с когото бе живяла. „Американеца“ беше онзи, който я бе избавил, когато взела да затъва в движещите се пясъци.

— Кой е… Американеца?

О, какво значение имат имената! Не бил важна личност като Стар, нито бил богат. По-рано живял в Лондон, а сега двамата щели да живеят тук. Тя щяла да бъде добра съпруга, пълноценен човек. Той чакал да получи развод — не само заради нея; това именно ги бавело.

— А онзи първият? — попита Стар. — Как се забърка в тази история.

О, в началото връзката им била като дар божи. От шестнадесетгодишна, докато навършила двадесет и една, основният проблем за нея бил ще има ли какво да яде. В деня, когато мащехата й я представила в кралския двор, имали един шилинг, с който да се нахранят, за да не им прилошее от глад. По шест пенса на всяка, но мащехата я наблюдавала как яде, без самата тя да хапне нищо. Няколко месеца по-късно мащехата умряла и тя била готова да се продаде за същия този шилинг, но била прекалено слаба, за да тръгне по улиците. Лондон можел да бъде жесток, много жесток.

Толкова ли си нямала никого?

Имала приятели в Ирландия, които й изпращали масло. Имало един безплатен стол за бедняци, където й давали супа. Имала един чичо, при когото отишла веднъж, и който, щом се нахранила, се опитал да се възползува от нея, но тя не му се дала и му поискала петдесет лири, за да не каже на жена му.

— Не можеше ли да си намериш работа? — попита Стар.

— Работих. Продавах коли. Веднъж продадох една.

— Но не можа ли да си намериш някаква постоянна работа?

— Много е трудно, ти не можеш да си го представиш. Хората остават с впечатлението, че искаш да им вземеш работата. Веднъж, когато се опитвах да се настаня като камериерка в хотел, една жена ме удари.

— Но нали си била представена в кралския двор?

— Това го направи втората ми майка — случайно стана. Аз бях никоя. Баща ми бил убит от английските наказателни отряди150 през двадесет и втора, когато съм била дете. Той беше написал една книга, „Последната благословия“. Може би си я чел?

— Аз не чета книги.

— Така бих искала да я откупиш за някой филм. Книгата е малка, но хубава. Още получавам хонорар за нея — десет шилинга годишно.

После срещнала „един мъж“ и двамата пропътували целия свят. Била ходила по всички онези места, за които се разказва във филмите на Стар, била живяла в градове, чиито имена той не бил и чувал. Но мъжът постепенно пропаднал, взел да пие и да спи с прислужниците, а нея се опитвал да пробута на приятелите си. Те всички я убеждавали да не го напуща. Казвали, че тя го била спасила и трябвало да остане при него още, неопределено колко, завинаги. Това бил неин дълг. Тормозели я непоносимо. Точно тогава срещнала Американеца и така най-сетне избягала.

— Трябвало е да избягаш по-рано.

— Как да ти кажа… много беше трудно. — Тя се поколеба, после се реши: — Човекът, от когото избягах, беше крал.

Всякакво негово по-нататъшно желание за нравоучение секна — нищо не можеше да й каже след това. Главата му се завъртя от объркани мисли, включително и някаква отколешна смътна представа, че всички кралски особи са наследствено болни.

— Не беше английският крал — обясни Катлийн. — Моят крал беше безработен, както сам обичаше да казва. В Лондон има много крале. — Изсмя се и после добави почти предизвикателно: — Преди да започне да пие и да буйствува, беше много привлекателен човек.

— На коя държава беше крал?

Тя му каза и Стар си представи образа му по спомените си от старите кинохроники.

— Той беше много образован — продължи Катлийн. — Би могъл да преподава всички възможни предмети. Но не приличаше особено на крал. Далеч по-малко от теб. Никой от тях не прилича.

Този път Стар се засмя.

— Знаеш какво имам предвид. Те всички се чувствуваха демоде. Повечето се опитваха с всички сили да вървят в крак с времето. Непрекъснато ги съветваха да вървят в крак с времето. Сред тях например имаше един синдикалист. Друг пък показваше наляво и надясно вестникарски изрезки за турнир по тенис, на който той бил стигнал до полуфиналите. Аз самата неведнъж съм виждала тези изрезки.

Прекосиха парка Грифит, минаха покрай тъмните студии „Бърбанк“, покрай летищата и продължиха по пътя за Пасадина, оставяйки зад себе си неоновите надписи на крайпътните кабарета. Дълбоко в себе си той я желаеше, но беше късно и дори само това пътуване му доставяше огромно удоволствие. Двамата се държаха за ръце, а по едно време тя се притисна до него и му каза: „Толкова си мил. Обичам да бъде с теб.“ Но мисълта й беше раздвоена — за разлика от неделния следобед тази нощ не беше негова. Катлийн бе погълната от самата себе си, възбудена от разказа за собствените си приключения. През цялото време Стар се питаше дали не слуша историята, която тя бе запазила за Американеца.

— Откога познаваш Американеца? — попита той.

— От няколко месеца. Срещахме се от време на време. Разбирахме се. Той все казваше: „Отсега нататък всичко ще бъде наред.“

— Тогава защо ми се обади?

Тя се поколеба, преди да отговори.

— Исках да те видя още веднъж. Освен това той трябваше да пристигне днес, но снощи ми телеграфира, че ще се забави с една седмица. Исках да поговоря с някой приятел. В края на краищата ти си мой приятел, нали?

В този момент той я желаеше страшно много, но част от съзнанието му оставаше трезва и сякаш непрекъснато повтаряше: „Тя иска да види дали съм влюбен в нея, дали ще се оженя за нея. Тогава ще реши дали да отхвърли другия мъж. Но ще се замисли над този въпрос едва след като аз се обвържа.“

— Влюбена ли си в Американеца? — попита Стар.

— О, да. Всичко вече е решено. Той ме спаси, без него щях да се побъркам. Сега заради мен се премества на другия край на света. Аз настоявах.

— Добре, но влюбена ли си в него?

— О, да. Влюбена съм.

Това „о, да“ му говореше, че не е, насърчаваше го да й разкрие чувствата си — тя щеше да му позволи. Той я прегърна и бавно я целуна по устата. Дълго време стояха така прегърнати. Чувствуваше я толкова близка.

— Тази нощ не — прошепна тя.

— Добре.

Минаха по моста на самоубийците с новата висока телена ограда.

— Знам какво изпитва човек, но е глупаво — продума Катлийн. — Англичаните не се самоубиват, когато не получат онова, което желаят.

Обърнаха на паркинга пред един хотел и потеглиха обратно. Нощта беше тъмна, безлунна. Вълната на желанието бе отминала, известно време и двамата мълчаха. Нейният разказ за крале, кой знае защо, бе върнал кадрите на живота му назад, към перленобелите светлини на главната улица в Ири, щата Пенсилвания, когато беше петнадесетгодишно момче. Имаше един ресторант, на чиято витрина се виждаха раци, зелени водорасли и ярко осветената кухина на една раковина, а по-нататък, зад червената завеса, тегнеше тайнственото присъствие на непознати хора сред музиката на цигулки. Това беше точно преди да замине за Ню Йорк. Жената до него му напомняше за покритите с ледени кубчета риби и раци на витрината. Тя беше Красива кукла. Мина никога не е била Красива кукла.

Двамата се погледнаха и нейните очи го запитаха: „Да се омъжа ли за Американеца?“ Той не отговори. След малко каза гласно:

— Да отидем някъде за уикенда.

Тя се замисли.

— За утре ли говориш?

— Боя се, че да.

— Ще ти кажа утре.

— Кажи ми тази вечер. Страхувам се да не…

— … намериш писмо в колата ли? — засмя се тя. — Не, в колата няма писмо. Сега вече знаеш почти всичко.

— Почти?

— Да… почти. С изключение на някои дреболии.

Стар трябваше да узнае какви са тези дреболии.

Щяла да му ги каже утре. Той се съмняваше — искаше да се съмнява, — че става дума за изневери: твърде дълго и твърде здраво е била свързана с този неин „един мъж“, с краля. Да живееш три години в такова неестествено състояние — с единия крак в двореца, а с другия на бунището.

— В такива случаи трябва да умееш да се смееш — обясни тя. — Аз се научих да се смея.

— Той можеше да се ожени за теб, можеше да бъдеш втора мисис Симпсън151 — възмути се Стар.

— Но той беше женен. А и не беше романтик — отговори Катлийн и се замисли.

— А аз романтик ли съм?

— Да — неохотно отвърна тя, сякаш си разкриваше козовете. — Донякъде. Ти си трима или четирима различни мъже и всеки от тях е неприкрит. Като всички американци.

— Недей да вярваш толкова на американците — усмихна се той. — Те може и да са неприкрити, но много бързо се променят.

— Наистина ли? — разтревожи се тя.

— Много бързо и рязко — допълни Стар. — И нищо не може да ги накара да се върнат назад.

— Караш ме да се плаша. Винаги съм се чувствувала толкова сигурна с американците.

Изведнъж тя му се видя така самотна, че той взе ръката й.

— Къде да отидем утре? — попита. — Искаш ли някъде на планина? Имам запланувани какви ли не неща, но няма да свърша нито едно. Ако тръгнем в четири, до вечерта ще стигнем.

— И аз не знам. Чувствувам се доста объркана. Сякаш не съм същото онова момиче, което пристигна в Калифорния, за да заживее нов живот.

Можеше да й го каже в този момент, да й каже: „Но това наистина е нов живот“, защото знаеше, че е така, знаеше, че сега вече няма да я остави току-така; но нещо друго му шепнеше да почака, да постъпи като възрастен човек, неромантик. И да не й казва нищо до утре. А тя го наблюдаваше, погледът й шареше по лицето му от челото до брадичката и отново нагоре, после още веднъж, с онова особено, бавно накланяне на главата встрани.

… Това е твоят шанс, Стар. Не го изпускай. Това е твоето момиче. Тя може да те спаси, да те раздвижи, да те върне към живота. Ще поеме грижата за теб, ще влее в жилите ти нови сили. Само че още сега я отведи със себе си — кажи й го и я отведи. Нито ти, нито тя знаете, че тази нощ някъде далече-далече Американеца е променил плановете си. В този момент неговият влак лети към Албукерк; разписанието се спазва точно. Няма закъснение. На сутринта той ще бъде тук.

… Шофьорът свърна по стръмния път към дома на Катлийн. Дори мракът навяваше уют — цялото това място, всичко, свързано с нея, беше като омагьосано за Стар: лимузината, полупостроената къща на брега, всички тези разстояния, които бяха изминали заедно из ширналия се град. Възвишението, по което се изкачваха сега, сякаш излъчваше някакво сияние, някаква нестихваща музика, която изпълваше душата му с възторг.

Когато й казваше „лека нощ“, Стар отново почувствува, че му е невъзможно да се отдели от нея, дори само за няколко часа. Той беше едва десетина години по-възрастен от нея, но като че ли го бе обхванала оная лудост, която се проявява при любовта на възрастен мъж към младо момиче. Това беше някаква дълбока и отчаяна потребност, някакъв часовников механизъм, който тиктакаше с ритъма на сърцето му и го подтикваше, противно на логиката на неговия живот, да мине покрай нея, да влезе в къщата й и да каже: „Оставам завинаги с теб.“

Катлийн чакаше, и тя обхваната от нерешителност — розовосребърен скреж, очакващ да бъде разтопен от пролетта. Тя беше европейка, покорна пред могъщата сила, но същевременно притежаваше някакво ожесточено чувство за собствено достойнство, което не й позволяваше да прекрачи границата. И освен това не хранеше никакви илюзии относно подбудите на принцовете.

— Утре ще заминем на планина — каза Стар. Хиляди хора разчитаха на неговата трезва преценка — ето как човек може най-ненадейно да изгуби качество, с което е живял двадесет години.

На следващата сутрин, събота, той беше много зает. В два часа, когато се върна от обяд, намери върху бюрото си купчина телеграми — параход на компанията, изчезнал в арктическите води; една кинозвезда изпаднала в немилост; някакъв сценарист завел срещу тях дело за един милион долара. Отвъд океана изтребваха нещастните евреи. Последната телеграма сякаш го ослепи:

„Днес по обяд се омъжих. Сбогом“ А върху един допълнително прикрепен етикет прочете: „Ползувайте телеграфните услуги на Уестърн Юниън Телеграм“

Шеста глава

Всичко това не ми беше известно. Заминах за Лейк Луис и когато се върнах, въобще не припарих до студията. Към средата на август сигурно щях да потегля за Източното крайбрежие, ако един ден Стар не ми се беше обадил по телефона вкъщи.

— Сесилия, ще те помоля за една услуга. Можеш ли да ми уредиш среща с някой член на комунистическата партия?

— С кого точно? — попитах изненадана.

— С когото и да е.

— При вас в студията няма ли достатъчно?

— Искам да се срещна с някой от главните — от Ню Йорк.

Предишното лято се занимавах много дейно с политика — тогава вероятно бих могла да му уредя среща с Хари Бриджис. Но след като съм се върнала в колежа, моят приятел загинал в автомобилна катастрофа и аз изгубих връзка с тези хора. Само бях чула, че в момента тук в Холивуд се намира един от редакторите на „Ню масиз“.

— Гарантираш ли неприкосновеността му? — попитах на шега.

— О, да — напълно сериозно отвърна Стар. — В никакъв случай няма да му навредя. Искам само да е добър оратор. И му кажи да си донесе някоя от книгите.

Говореше така, сякаш желаеше да се срещне с някой от привържениците на култа „аз съм“.

— Каква искаш, руса или кестенява?

— Не, не, искам мъж — побърза да уточни той.

Чувайки гласа на Стар, аз се поободрих — откак бях хванала баща си натясно, имах чувството, че всичко на този свят е помия. Стар промени усещането ми — промени ъгъла, под който виждах нещата, промени самата атмосфера.

— Мисля, че баща ти няма защо да знае — продължи той. — Ще го представим за български музикант или нещо такова.

— Бъди спокоен, те вече се обличат съвсем нормално — обясних аз.

Уреждането на тази среща се оказа по-трудна работа, отколкото си мислех — преговорите на Стар с Гилдията на сценаристите, които се точеха от години, бяха стигнали до задънена улица. Те вероятно се страхуваха да не би да ги подкупят и ме попитаха каква е „идеята“ на Стар. По-късно Стар ми разказа, че се подготвил за срещата, като гледал руски революционни филми от собствената си филмотека. Гледал също така „Кабинетът на доктор Калигари“ и „Андалуското куче“ на Салвадор Дали — очевидно е смятал, че те имат някаква връзка с въпроса. Останал изненадан от руските филми от двадесетте години и по съвет на Уайли Уайт накарал сценарния отдел да му направи резюме от две страници на „Комунистическият манифест“.

Но вътре в себе си той остана сляп за тези неща. Стар беше рационалист, имаше свой начин на разсъждение, неповлиян от книгите, а и едва-що бе съумял да изпълзи от хилядолетното еврейско гето в края на осемнадесети век. Сега не желаеше да види как всичко това изчезва — изпитваше ревностната лоялност на парвенюто към едно въображаемо минало.

Срещата се състоя в, както аз я наричах, „кожената стая“ — една от шестте стаи в нашия дом, обзаведени по проект на вътрешен архитект от „Слоун“152 преди години и още оттогава това определение, кой знае защо, се наби в съзнанието ми. Тази стая беше най-„декорираната“: килим от ангорска вълна с цвета на зора, в най-нежното сиво, което може да си представи човек — просто да те е страх да стъпиш върху него; сребристата ламперия, облицованите в кожа маси, картините в бледи тонове, крехките украшения — всичко това толкова лесно можеше да се изцапа, че ние се бояхме да дишаме вътре в нея, макар че беше истинско удоволствие да наблюдаваш цялата стая от вратата, когато прозорците й са отворени и завесите жално хленчат от полъха на вятъра. Тя беше пряк потомък на някогашната американска гостна, в която се е влизало само в неделя. И все пак тъкмо тази стая беше най-подходящата за случая, като освен това се надявах, че срещата, какъвто и да е нейният изход, ще й придаде физиономия, ще я приобщи към нашия дом.

Стар пристигна пръв. Беше блед, възбуден и нервен — само гласът му както винаги бе спокоен и приветлив. Имаше нещо твърде типично в отривистия начин, по който ще те поздрави — запътва се към теб, измества всичко ненужно в момента и още с първия си поглед прониква дълбоко в душата ти. Целунах го, и аз не знам защо, и го поведох към „кожената“ стая.

— Кога се връщаш в колежа? — попита той.

Вече неведнъж ми беше задавал този очарователен въпрос.

— Щеше ли да ме харесваш повече, ако бях по-ниска? — попитах. — Мога да ходя без токове и да си сплескам косата.

— Искаш ли после да излезем да вечеряме някъде? — предложи Стар. — Хората ще си помислят, че съм ти баща, но хич не ме интересува.

— Обожавам възрастните мъже — уверих го аз. — Ако мъжът не се подпира на бастун, всичко е само детска игра.

— Много ли такива детски игри си имала?

— Достатъчно.

— Да, хората непрекъснато се влюбват и разлюбват.

— Според Фани Брайс153 приблизително веднъж на всеки три години. Съвсем наскоро го прочетох в един вестник.

— Чудя се как смогват — каза Стар. — Но че е така, така е, сам го виждам. И всеки път изглеждат убедени в любовта си. А после изведнъж престават да бъдат толкова убедени. Но когато са убедени, нищо не може да ги помръдне.

— Ти си прекалено зает с филмите си.

— Питам се дали и втория път са толкова убедени, и третия, и четвъртия — упорствуваше той.

— Всеки път повече — казах аз. — И най-много последния.

Той помисли малко и като че ли се съгласи.

— Изглежда, е така. Най-много последния път.

Не ми хареса тона, с който го каза, и изведнъж усетих, че дълбоко в себе си е нещастен.

— Всъщност любовта е досадна работа — отсече той. — По-добре е, като свърши.

— Чакай, чакай! Киното май не е попаднало в добри ръце.

В този момент съобщиха, че е дошъл Бримър, комунистът. Тръгнах да го посрещна, но се подхлъзнах на едно от копринените килимчета пред вратата и буквално се хвърлих в прегръдките му.

Красив младеж беше този Бримър — малко от типа на Спенсър Трейси, но лицето му беше по-волево и изразяваше по-широк спектър от емоции. Като ги гледах двамата със Стар как се здрависват и заемат нападателна стойка, неволно си помислих, че рядко се среща подобна готовност и решителност. Те веднага насочиха вниманието си един към друг — към мен останаха безкрайно любезни, но когато ме заговаряха, долавях в интонацията им леко снизходителна нотка.

— Какво се опитвате да направите вие, комунистите? — попита Стар. — Само объркахте главите на всички младежи при мен.

— Мисля, че сега те осъзнават някои неща по-добре — отговори Бримър.

— Преди време при нас в студията дойдоха няколко руснака — продължи Стар. — Дойдоха, за да я изучат. Като образец на фабрика за мечти. А ето сега вие се опитвате да разрушите тъкмо това единство, което я прави образец.

— Единство ли? — възкликна Бримър. — Тоест така нареченият „колективен дух“?

— Не, не — нетърпеливо отсече Стар. — Явно, че аз съм прицелната ви точка. Миналата седмица в кабинета ми дойде един от сценаристите — пияница, който от години е на косъм от алкохолното умопомрачение — и взе да ми дава съвети.

— Не ми приличате на човек, комуто може да се дават съвети, мистър Стар — засмя се Бримър.

И двамата пожелаха чай. Когато се върнах в стаята, Стар разказваше някаква история за братята Уорнър и Бримър се смееше заедно с него.

— Ще ви разкажа още една — продължи Стар. — Баланчин, руският хореограф, ги бъркал с братята Риц. Не можел да запомни на кои преподава балет и при кои работи. Все разправял: „Не мога да ги науча тия братя Уорнър да танцуват.“

Атмосферата изглеждаше спокойна. Бримър го запита защо продуцентите не подкрепят Антинацистката лига.

— Заради вас самите — отговори Стар. — Заради това, дето се опитвате да спечелите на ваша страна сценаристите. Само си губите времето. Сценаристите са като децата — дори при нормални условия не могат да се съсредоточат върху работата си.

— Те са фермерите на киноиндустрията — шеговито отбелязва Бримър. — Отглеждат зърното, но после не ги канят на трапезата. Техните чувства към продуцента наподобяват негодуванието на земеделските стопани към хората от града.

Питах се какво ли е станало с приятелката на Стар, дали са скъсали окончателно. Много след това, когато двете с Катлийн стояхме под дъжда на една отвратителна улица, наречена Голдуин Авеню, и Катлийн ми разказа цялата история, аз изчислих, че срещата между Стар и Бримър вероятно е станала седмица след като тя му е изпратила телеграмата. Не можела да не му я изпрати. Онзи човек най-неочаквано пристигнал с влака и веднага я повел към гражданското, без ни най-малко да се съмнява, че тя желае тъкмо това. Било осем часът сутринта и Катлийн се чувствувала така замаяна, че най-много я интересувало как да изпрати телеграмата на Стар. На теория можеш да спреш и да кажеш: „Слушай, забравих да ти призная, че срещнах един мъж.“ Но този път бил проправен толкова надълбоко, с такава увереност, с толкова мъки, с такова облекчение, че когато сега се изпречил пред нея, изведнъж кръстосвайки се с другия, тя се почувствувала като кола с изключена предавка. Той я наблюдавал как пише телеграмата — седял отсреща и гледал право в листа, — а тя се надявала, че няма да може да я разчете от обратната страна…

Когато мисълта ми се върна в стаята, те вече бяха направили на пух и прах нещастните сценаристи. Бримър беше стигнал дотам да се съгласи, че са „неуравновесени“.

— Липсва им авторитет, организаторски способности — каза Стар. — Нищо не може да замени решимостта. Понякога, дори и да ти липсва, трябва да се правиш, че я имаш.

— Да, случвало ми се е.

— Трябва да си кажеш: „Ще бъде така и само така“, дори и да не си сигурен. Това ми се случва всяка седмица по няколко пъти. Ситуации, при които няма убедителни причини за нищо. А ти се правиш, че има.

— Всички ръководители са изпитвали това чувство — обади се Бримър. — В това число профсъюзните водачи и естествено военачалниците.

— Ще ви кажа какво мисля за тази история с Гилдията. За мен това е борба за власт, но аз няма да дам на сценаристите нищо друго освен пари.

— На някои и пари давате твърде малко. Тридесет долара на седмица.

— Кои получават толкова? — изненада се Стар.

— Онези, които са лесно заменима стока.

— В моята студия няма такива.

— Тъкмо във вашата — каза Бримър. — Двама от отдела за късометражни филми получават именно по тридесет долара седмично.

— Как се казват?

— Единият се казва Рансъм, а другият О’Брайън.

Двамата със Стар се засмяхме едновременно.

— Те не са сценаристи — обясни Стар. — Братовчеди са на бащата на Сесилия.

— Но в другите студии има — настоя Бримър.

Стар сипа в чаената си лъжичка лекарство от някакво шишенце.

— Какво значи финк? — неочаквано попита той.

— Финк? Стачкоизменник или доносник.

— Така си и мислех — каза Стар. — При мен има един сценарист, който получава хиляда и петстотин долара и който всеки път, когато минава зад столовете на другите сценаристи в столовата, просъсква: „Финк!“ Би било смешно, ако не ги караше да подскачат на местата си от страх.

Бримър също се изсмя.

— Интересно е да се види такова нещо.

— Ако искате, елате някой ден при мен, ще ви разведа из студията — предложи Стар.

Бримър се засмя, искрено развеселен.

— Не, мистър Стар. Но не се съмнявам, че ще бъда силно впечатлен. Чувал съм, че вие сте един от най-здраво работещите и най-вещи в професията си хора в Западните щати. За мен би било истинско удоволствие да ви погледам как работите, но се боя, че не мога да си го позволя.

Стар ме погледна.

— Приятелят ти ми харесва — каза той. — Откачен е, но ми харесва. — После огледа внимателно Бримър. — В Америка ли сте роден?

— Да. Родът ми живее тук от няколко поколения.

— Има ли и други като вас?

— Баща ми беше баптистки свещеник.

— Исках да кажа има ли червени. Много ми се ще да се запозная с онзи мъжага, който се опита да взриви завода „Форд“. Как му беше името…

— Франкънстийн?

— Да, точно той. Предполагам, че и сред вас има хора, които мислят като него.

— При това доста — сухо отговори Бримър.

— Но не и вие? — попита Стар.

Сянка на раздразнение премина през лицето на Бримър.

— Разбира се, че и аз мисля така.

— Не вярвам. Може би някога, но вече не — каза Стар.

Бримър сви рамене.

— Днес положението е по-друго — рече той. — Дълбоко в себе си знаете, че съм прав, мистър Стар.

— Не. За мен всичко това са глупости.

— Вътрешно си мислите: „Той е прав“, но същевременно се надявате, че системата ще ви надживее.

— Едва ли смятате, че ще можете да свалите правителството.

— Не, мистър Стар, но мислим, че вие ще можете.

И двамата просто се надлъгваха, пускаха си малки остри стрелички, както правят някой път мъжете. Същото го правят и жените, но тогава те са безпощадни. И все пак по-неприятно е да наблюдаваш мъжете в такъв момент, защото никога не знаеш какво ще последва. Разговорът им определено не ме настройваше по-съзвучно с тоналната гама на стаята, затова ги поведох през остъклената врата към нашата златистожълта калифорнийска градина.

Беше средата на лятото, тревата бе свежа и блестяща като през пролетта благодарение на водата от задъхващите се дъждовални машини. Забелязах как Бримър оглежда градината с въздишка в погледа си — те всички имат тоя навик. Навън, на открито, той ми се видя много по-едър — по-висок и по-широкоплещест. Когато си махнеше очилата, ми заприличваше на Супермен. Намирах го за доста привлекателен — впрочем както всички мъже, които не се интересуват от жени. Тримата играхме поред на пинг-понг и аз забелязах, че Бримър борави добре с хилката. Чух, че татко се прибира вкъщи, като си тананикаше онази отвратителна песничка „Хей, моето момиченце, преумори се ти днес“, но изведнъж млъкна — сякаш си спомни, че ние двамата вече не си говорим. Беше шест и половина — бях оставила колата си отвън пред гаража — и им предложих да отидем да вечеряме в „Трокадеро“.

Бримър изглеждаше по същия начин както отец О’Нийл, когато веднъж в Ню Йорк обърна свещеническата си якичка, за да дойде с баща ми и мен на спектакъла на руския балет — съвсем не на място. Щом фотографът Бърни, който обикаляше из ресторанта, за да хване някоя тлъста риба, се приближи до нашата маса, Бримър заприлича на животно, хванато в капан, но Стар отпрати Бърни, а на мен така ми се искаше да ни снима.

За моя изненада Стар изпи три коктейла, един след друг.

— Сега вече ми е ясно, че си изживял любовно разочарование — подметнах аз.

— Защо мислиш така?

— Защото пиеш.

— Но аз не пия, Сесилия. Получавам киселини. Никога не съм се напивал.

— … два… три — изброих ги аз.

— Не съм се усетил. Дори вкуса им не съм усетил. Все ми се струваше, че нещо не е наред…

Погледът му изведнъж се изцъкли, но бързо се съживи.

— Пия за първи път от цяла седмица — обади се Бримър. — Когато служих във флотата, си взех пая от пиенето.

Погледът на Стар отново угасна — той ми смигна глуповато и каза:

— Значи това многознайно копеле е агитирало и флотата.

Бримър се поколеба как да приеме тази реплика. Накрая явно реши да я мине метър, защото леко се усмихна. Видях, че и Стар се усмихна. За мое облекчение всичко вървеше според добрата стара американска традиция и аз се опитах да овладея разговора, но изведнъж Стар като че ли се съвзе напълно.

— Ще ви дам един типичен пример — кратко и ясно се обърна той към Бримър. — Най-добрият режисьор в Холивуд — един човек, в чиято работа никога не се бъркам, — следвайки някакъв свой вътрешен импулс, вмъква във всеки филм по някой педераст или нещо подобно. Нещо гадно. При това го запечатва в сюжета като воден знак, така че да не мога да го махна. Във всеки един такъв случай Легионът на благоприличието ни напада и ние сме принудени да пожертвуваме нещо от някой хубав, честен филм.

— Типичен организационен проблем — заключи Бримър.

— Да, типичен — повтори Стар. — Това е една безкрайна битка. И ето сега този режисьор ми казва, че има зад гърба си Гилдията на режисьорите и аз не мога повече да потискам бедните. Виждате ли как само ми увеличавате проблемите!

— Това не ни засяга особено — усмихна се Бримър. — Не мисля, че ще постигнем много с режисьорите.

— Режисьорите ми бяха приятели — гордо заяви Стар.

Прозвуча ми като хвалбата на Едуард VII, че се е движил сред най-отбраното европейско общество.

— Но някои от тях не ми простиха, задето привлякох в киното театрални режисьори, когато дойде звукът. Това ги накара да заработят по-усърдно и да изучат по-добре занаята си, но въпреки това дълбоко в себе си не ми простиха. По същото време докарахме в Холивуд и цял куп нови сценаристи, които ми се струваха чудесни, докато в един момент всички не станаха червени.

В ресторанта влезе Гари Купър и седна на една ъглова маса заедно с група мъже, очевидно негови храненици, които си поемаха въздух, когато и той си поемаше, и не смееха да шукнат. Някаква жена в другия край на салона се обърна и се оказа, че това е Карол Ломбар — радвах се, че Бримър поне си напълни окото.

Стар си поръча уиски със сода, после, почти веднага, още едно. Не яде нищо друго освен няколко лъжици супа и наприказва какви ли не ужасни неща как всички били мързеливци и не знам си още какви, но това него въобще не го засягало, защото си имал достатъчно пари — точно такива приказки, каквито си говореха татко и неговите приятели. По едно време Стар очевидно осъзна, че казани в неподходяща компания, те звучат грозно — може би по-рано въобще не им е и обръщал внимание. Както и да е, накрая млъкна и изпи чаша силно кафе. Аз го обичах и това, което каза, не ми повлия, но ми беше неприятно, че Бримър ще си отиде с лошо впечатление. Вместо да се представи в ролята си на организаторски гений, Стар се правеше сега на някакъв злобен надзирател, и то до такава степен, че ако гледаше тази сцена на екрана, щеше веднага да я изхвърли.

— Аз съм човек, който прави филми — каза Стар сякаш за да смекчи предишното си поведение. — Обичам сценаристите и мисля, че ги разбирам. Не искам да гоня никой, който си гледа работата.

— И ние не го искаме — вметна Бримър с любезен тон. — Нашето желание е да ви превземем, докато сте процъфтяващо предприятие.

Стар кимна мрачно.

— Моето пък е да ви затворя в една стая със съдружниците ми. Те ще ви изтъкнат поне десет причини, поради които всички вие трябва да бъдете изгонени от града.

— Можем само да ви благодарим за закрилата — каза Бримър не без ирония. — Честно казано, мистър Стар, вие сте голям проблем за нас именно заради покровителственото ви отношение към вашите служители, сред които имате огромно влияние.

Стар го слушаше с половин ухо.

— Никога не съм си мислил, че имам повече ум от един сценарист — каза той. — Но винаги съм си мислил, че неговият ум ми принадлежи, защото знам как да го използувам. Като римляните — чувал съм, че те не измисляли нищо ново, но знаели как да използуват вече измисленото. Нали разбирате? Не казвам, че е справедливо. Просто такава ми е нагласата — още от момче.

Това заинтригува Бримър — първото нещо, което го заинтригува през последния час.

— Много добре познавате себе си, мистър Стар — каза той.

Явно, че му се искаше да си върви. В началото му беше интересно да разбере що за човек е Стар, но сега вече смяташе, че го е разбрал. Все така надявайки се, че нещата ще се променят, аз най-безразсъдно го накарах да се върне у дома с нас, ала когато Стар спря пред бара, за да си вземе още едно питие, разбрах, че съм сгрешила.

Беше тиха, безобидна, безветрена съботна вечер, пред ресторанта имаше паркирани много коли. Ръката на Стар лежеше върху ръба на облегалката и докосваше косата ми. Изведнъж ми се дощя всичко това да ставаше преди десетина години — аз щях да бъда деветгодишна, Бримър на около осемнадесет и щеше да се мъчи с учебната програма на някой колеж в Средния запад, а Стар на двадесет и пет, едва-що наследил света на киното, изпълнен със самочувствие и възторг. Ние с Бримър щяхме да гледаме Стар с уважение и нямаше да му задаваме никакви въпроси. А вместо това — ето ни сега тук, възрастни хора, вплетени в конфликт, който не може да бъде разрешен по мирен начин и който в момента е усложнен още повече от умората и алкохола.

Свърнахме към нашата къща и аз отново закарах колата до градината.

— Трябва да си тръгвам — каза Бримър. — Имам среща с едни хора.

— Не, останете — нареди Стар. — Още не съм ви казал онова, което исках да ви кажа. Ще поиграем пинг-понг, ще пийнем по нещо и после вече ще се счепкаме.

Бримър се колебаеше. Стар запали прожектора и взе своята хилка, а аз отидох да донеса уиски — не смеех да му се противопоставя.

Когато се върнах, те двамата не играеха в истинския смисъл на думата — просто Стар изпращаше една по една цяла кутия нови топки към Бримър, който ги отклоняваше. Щом стигнах до тях, Стар спря, взе бутилката, оттегли се на един стол, разположен извън светлината от прожектора, и се загледа мрачно пред себе си — имаше опасно величествен вид. Беше блед — кожата му бе толкова прозрачна, че едва ли не се виждаше как алкохолът се смесва с отровата на неговото изтощение.

— Време за почивка в днешната съботна вечер — обяви той.

— Но ти не си почиваш — казах аз.

Стар водеше предварително обречена битка със своята склонност към шизофрения.

— Сега ще набия Бримър — обяви след малко. — Лично ще се заема с тази работа.

— Защо не наемете някой професионален бияч? — попита Бримър.

Направих му знак да мълчи.

— Аз сам си върша черната работа — каза Стар. — Ще те смачкам от бой и ще те изгоня от Лос Анджелис.

Стана и тръгна напред, но аз се опитах да го задържа, като го прегърнах.

— Моля те, престани! — казах. — Държиш се отвратително.

— Този човек ти влияе. На всички младежи влияе. Вие не знаете какво вършите.

— Моля те, върви си — обърнах се към Бримър.

Костюмът на Стар беше от някакъв хлъзгав плат. Той ми се изплъзна и тръгна към Бримър. Бримър отстъпи назад, заобикаляйки масата. Изражението на лицето му беше странно, едва после съобразих, че сякаш казваше: „Това ли е то? Нима този крехък полуболен човек държи в ръцете си всичко?“

Стар се приближи до него и замахна. Стори ми се, че Бримър за миг го задържа на разстояние с лявата си ръка. Не можех повече да издържам — отвърнах очи встрани.

Когато погледнах отново, не видях Стар — той лежеше под масата, а Бримър го наблюдаваше.

— Моля те, върви си — казах на Бримър.

— Добре. — Все още гледаше надолу към Стар. Аз заобиколих масата. — Винаги съм искал да ударя с юмрук десет милиона долара, но не знаех, че ще стане по този начин.

Стар лежеше неподвижно.

— Моля те, върви си — повторих.

— Съжалявам. Мога ли с нещо да помогна…

— Не. Само си върви. Разбирам те много добре.

Той отново погледна надолу, изпълнен с известно страхопочитание към безметежния покой на Стар, до който сам го бе докарал за по-малко от секунда. После бързо се отдалечи през тревата, а аз коленичих до Стар и го разтърсих. След миг той дойде в съзнание, сгърчи се страхотно и скочи на крака.

— Къде е той? — извика.

— Кой? — попитах с най-невинен глас.

— Американеца. Защо, по дяволите, трябваше да се омъжваш за него, глупачка с глупачка!

— Мънро. Той си отиде. А аз не съм се омъжвала за никого.

Бутнах го да седне в един стол.

— Отиде си още преди половин час — излъгах.

Топките за пинг-понг бяха пръснати из тревата като небесно съзвездие. Намокрих кърпичката си от една дъждовална машина и се върнах при Стар, но по него нямаше никакви синини — сигурно Бримър го бе ударил отстрани по главата. Той отиде зад едни дървета и повърна, чух го как разрови с крак пръстта, за да покрие повърнатото. Вече изглеждаше съвсем добре, но не искаше да влезе в къщата, преди да му дам нещо за изплакване на устата. Върнах обратно бутилката с уиски и донесох шишенцето с освежителна течност. Край на неговия злощастен опит да се напие. Била съм в компанията на студенти първокурсници, но такава липса на опит и на бакхусов дух не бях виждала. Много неприятности му се случиха тази вечер, но всичко вече свърши.

Влязохме в къщата. Готвачката каза, че татко, мистър Маркъс и Флайшакър са на верандата, затова останахме в „кожената“ стая. Където и да седнехме, все се хлъзгахме, та накрая аз се настаних върху една кожа на земята, а Стар на малко столче до мен.

— А аз ударих ли го? — попита той.

— Разбира се — излъгах. — И то доста силно.

— Не ми се вярва. — След малко добави: — Не исках да му причиня нищо лошо — само да го изгоня. Предполагам, че той се е уплашил и ме е ударил.

Нямах нищо против да си мисли, че нещата са се развили така.

— Сега му имаш зъб, нали?

— О, не. Бях пиян. — Той се огледа. — Никога досега не съм влизал в тази стая. Кой е вътрешният архитект? Някой от студията ли? Е, ще трябва вече да потеглям — продължи Стар с обичайния си приятен тон. — Искаш ли да отидем да пренощуваме в ранчото на Дъглас Феърбанкс? Сигурен съм, че той ще ти се зарадва много.

Така започнаха двете седмици, през които ни виждаха навсякъде заедно. За Луела беше достатъчна и едната, за да пише в рубриката си, че сме се оженили.154