Изгубени в космоса

Четиринадесета глава

Морийн и Пени седяха пред командния пулт на „Юпитер Две“ и подгряваха корабния двигател. Зад тях Уил се бореше с виртуални чудовища, като отмяташе невидимите паяци от гърба на своя симулант, докато в същото време истинският робот се бореше с истинските чудовища в другия край на комовръзката. Холографските му очертания около момчето вече просветваха на места, докато реалновремевите поражения по корпуса на истинския робот нарастваха.

— Уил — извика баща му откъм външния люк на „Протей“, — можеш ли да докараш робота тук?

Нови паяци се нахвърляха върху изтерзаното туловище и зачовъркаха в тялото му в своя безумен порив да се доберат до живата плът, която се опитваше да опази по-далече от тях. Уил направи гримаса, сякаш наистина изпита болката на машината, и поклати безпомощно глава.

— Не мога да го придвижа, без да пусна тези паяци в кораба! — Тялото на робота просто гъмжеше от тях, бяха го пронизали и стърчаха от всичките му страни; напираха през зейналите процепи на тялото му в яростните си опити да се доберат до люка.

— Остави го тогава — заповяда баща му и Уил почти забеляза изписаното на лицето му съжаление.

— Съжалявам… — прошепна Уил последните си думи към робота и започна да изключва командите на своя симулант на Робота.

На борда на „Протей“ един от паяците изпълзя през срутващото се тяло на робота и се понесе сам и жаден за кръв към вратата на люка.

— Запечатай я! Веднага! — изрева Робинсън и Дон удари клавиша с юмрука си. Вратата все още се затваряше, когато първото чудовище се добра до тях. Едно от пипалата на паякообразното се стрелна напред и острият му нокът одраска гърба на Смит тъкмо когато вратата се срина надолу.

Извънземното бебе отскочи от ръцете на Джуди, изпищя ужасено, приземи се върху гърба на Смит и се понесе към другия край на камерата. Вратата се запечата, прерязвайки месестия крайник на чуждоземното чудовище. Пипалото изплющя на пода и последва тишина, предоставила им миг спокойствие.

Смит потърка гърба си и погледна ядно към разтрепераното телце на извънземното бебе, сгушено в ръцете на Джуди.

— Този малък ужас ме одраска.

Дон натисна бутона на якето си и най-после освободи противоударния щит и шлема си. Погледна надолу и сърцето му продължаваше да се блъска в ребрата, когато видя гъбестия тънък крайник, все още гърчещ се на пода. Люкът бавно се завъртя.

Най-после се бяха озовали на борда на „Юпитер Две“ и Дон се забърза сред останалите, отправяйки се към пилотското си кресло пред командния пулт. Потъна в креслото — собственото му пилотско кресло — с чувство на вцепеняваща благодарност. И веднага огледа екраните. Външната панорама на двата кораба му показа пълчищата от паяци, измъкващи се от недрата на „Протей“, плъзнали по корпуса му и мятащи се към мястото, където се беше скачил „Юпитер“.

Робинсън зае мястото на помощник-пилота.

— Готови за отделяне — обяви той.

Уил наблюдаваше от вътрешността на своя симбот как баща му и майор Уест се приближиха до командния пулт, без да обръщат поглед назад. Нови и нови участъци от холограмата на робота запримигваха около него с всяка нова секунда.

Той се измъкна от изтерзания силует, неспособен повече да бъде свидетел на ужасната му смърт.

— Сбогом, роботе — прошепна момчето.

Пени пристъпи до него и обгърна раменете му.

— Нямаше как да го спасиш, хлапе — промърмори кака му и го прегърна.

Уил вдигна глава към сестра си и лицето му се озари от мигновен проблясък на вдъхновение.

— Да го спася…? — каза той. — Разбира се!

Изтича до конзолата и пъхна един микродиск в слота на компютъра си. Ловките му пръсти бързо набраха команда за зареждане паметта на компютъра. Мониторът пред него просветна и започна да отброява процента на записването. 75%… 80%… След това екранът побеля и през него премина надписът: НЕПЪЛЕН ЗАПИС. Лицето му посърна. Пени въздъхна, поклати глава и се обърна към собствената си работна станция.

Когато седна, някакво мъгляво облаче профуча край Уил и кацна на гърба на креслото й, над главата й, прекатури се през косата й и се стовари, свито на кълбо, в скута й.

— Да не си се побъркал? — извика гневно Пени. — Виж какво направи с косата ми!

Но след като оправи разрошените си кичури, погледна надолу… и видя сгушеното в скута й извънземно мъниче. Люспестата му кожа бързо смени всички цветове на дъгата, докато не придоби цвета на собственото й облекло. Тя се засмя изумена и го погали по главичката.

Дон освободи свързващия пръстен. Вдигна очи нагоре и започна да следи мониторите, докато „Юпитер Две“ се понасяше, освободен от кораба-сонда. Повърхността на „Юпитер“ вече бе осеяна с паяци; безкрайният им рояк продължаваше да се изсипва от „Протей“. Стомахът му се сви.

— Това му се вика весел пикник — промърмори той и насила измести поглед от екраните. — Първо — люспести извънземни, а сега — гигантски паяци.

В другия край на залата ужасеното гущерче/маймунка зарови лице в гърдите на Пени.

— Всичко е наред. Всичко ще се оправи… — измърмори Пени. В гласа й изобщо не се усещаше увереност.

— Измъкваме се — обяви Дон. — Всеки да се хване здраво.

Той подаде добре премерен сноп енергия към двигателя на „Юпитер“ и ги изтласка от кораба — сонда. Паяците по корпуса на „Протей“ се скупчиха като озверяла гмеж, докато зейналата пропаст на празния космос между двата кораба продължаваше да се разширява.

Дон се ухили доволно, наблюдавайки яростното им разочарование.

— А тълпата вече подивява…

— Спомни си кошмарите от детството, майоре — обади се Смит от другата страна на помещението. — Чудовищата не се отказват толкова лесно.

Дон сведе поглед към оплисканите си със слуз дрехи. Ръцете му потръпнаха. Завъртя стола си и се обърна към Смит.

— А ти защо не излезеш да си поговориш с тях, Смит? Като гадина с гадини.

Устата на Смит се изкриви.

— Едва ли се налага. Мисля, че те сами ще ни посетят — и кимна нагоре към екраните.

Дон отново се завъртя. Неизчислимо множество паяци се трупаха по външната обвивка на „Протей“ като жадни за кръв въшки, истинско нашествие от паразитни чудовища. Под смаяния му поглед те започнаха да скачат от повърхността на кораба — сонда с прибрани крайници и се завъртяха като сребърни дискове по посока на оттеглящия се „Юпитер“.

— Насочваме торпедата — обяви Дон и набра командите. — Огън в дупката!

Поток ракети се понесе към вихрещата се към тях маса от паяци. Той загледа със затаен дъх, изчаквайки взривяването на капсулите им.

Торпедата светнаха и угаснаха като дефектни свещички върху празнична торта, носейки се безвредно сред морето от паяци в безмълвния космически мрак, без да поразят нито един. Дон удари с юмрук по облегалката на креслото си.

— Роботът, изглежда, е повредил взривяващите им ядра — промълви Джон. — Няма да изгърмят.

Дон отново извърна глава към мониторите и усети непознато чувство на паника да пронизва стомаха му, наблюдавайки как рояка паяци се приближава към кораба. Някои отхвърчаха встрани от него… Други улучиха — разпускайки отново крайниците си, те започнаха да пъплят по корпуса.

А после тези на кораба започнаха да изстрелват влакнеста паяжина от коремите си, с които прихващаха изостаналите и ги придърпваха като макари.

Морийн Робинсън се върна на мостика от долното ниво, понесла прерязания крайник с метални щипци. Тя се запъти с него към биоконзолата.

— Точно такова ти беше лицето, когато майка ми ни дойде на гости — подхвърли й Джон.

Тя му хвърли умерено възмутен поглед.

— Сега ще получим ДНК-екстраполации.

На долния монитор пред Дон се появи графика на прерязания крайник; той започна да наблюдава как компютърът екстраполираше образ на целия крайник, запълвайки го с мускули и плът.

— Имат силиконова основа — заяви Морийн. — Елмазената им обвивка и липсата на дихателна система предполага способност да живеят в открития космос. Малкият челен мозък предполага комунални отношения. Като при пчелите.

Или като войнстваща раса мравки. Изглежда нищо не можеше да ги спре. Дори дълбокият вакуум. Просто продължаваха да прииждат. Дон извърна поглед от екрана си.

— Ако урокът по биология е завършил, професоре, на мен все пак ми трябва някаква помощ…

Морийн вдигна поглед към него.

— Ако не можеш да разбереш какво поразява врага, опитай се да разбереш какво обича той — тя кимна към показанията на дисплеите. — Може би се привличат от топлината и светлината.

„Топлина и светлина.“ Ето за какво се бяха впуснали да преследват „Юпитер“ в космоса. Ето за какво така алчно преследваха жива плът…

Той бързо се обърна към контролния пулт и започна да набира серия от команди. „Юпитер“ не беше единственият кораб наоколо с функциониращ двигател. Компютърът им все още беше свързан с този на борда на „Протей“. Само ако успееше да го изиграе както трябва…

Екраните му показаха, че „Протей“ се отзовава, включвайки двигателя си под неговите команди. Забеляза, че дюзите му се зачервяват и двигателите започваха да набират сила.

— Дистанционните команди действат — каза той. — Включвам щурвала.

— Внимание — предупреди компютърът. — Външен корпус нарушен.

Той погледна към горния екран, показващ как паяците бавно пронизват повърхността на кораба им.

Двигателят на „Протей“ се запали; неколцина паяци, които все още се носеха след „Юпитер“, привързани на паяжините на събратята си, започнаха да се откъсват и се насочиха обратно към кораба — сонда. Повечето си останаха на място.

— Сега да усилим радиатора… — и той насочи кърмата на „Юпитер“ към „Протей“, прицелвайки я право към нажежаващите се дюзи.

— Внимание — продължаваше компютърът. — Пробой във вътрешния корпус след двадесет секунди.

Дон раздразнено погледна към Робинсън.

— И това ли ти си го изобретил?

— Ъ-ъ… всъщност да — отвърна Робинсън.

— Не можеш ли да млъкнеш? — Дон се извърна към дразнещия го команден пулт и от челото му започнаха да се стичат ручейчета пот.

Той стрелна „Юпитер“ право през ядрения килватер на „Протей“ и усети как тръпката на възторг го разтърси като ток, когато забеляза, че паяците напускат обвивката на „Юпитер“ на гроздове. Загледа как се разлетяха на спирали назад към кораба — сонда и започнаха да полепват по нажежения кожух на двигателя. Погледна към индикаторите. Всички. Беше ги разкарал всички.

Сега те бяха точно там, където искаше да бъдат. Дон започна да подава нови команди към Централния процесор на кораба — сонда.

— Какво правиш? — попита го Робинсън, сякаш дотук беше следвал без усилие всеки негов ход, но не разбираше повече.

— Никога не оставяй базата на противника цяла — отвърна Дон. — Едно от основните бойни правила на баща ти. — Той натисна един от бутоните. На екраните, показващи операционните системи на „Протей“, нещо започна да просветва: ПРЕНАТОВАРВАНЕ НА ГОРИВНИЯ ДВИГАТЕЛ. Дори не си направи труда да обясни какво правеше.

— Майоре, спри… — извика му ядосан Робинсън.

Дон не му обърна внимание и продължи да набира команди. „Джеб, сриващ се под връхлитащата маса от чудовища, за да го разкъсат на късчета… Челюсти, зейнали над него…“ Образът отекна в мозъка му като писък.

Паяците трябваше да измрат. Той беше длъжен да ги избие. До последния. Това беше неговата лична отговорност, за да е сигурен, че никога повече няма да причинят на някое невинно същество онова, което бяха сторили на Джеб. Това, което замалко щяха да причинят и на него самия. Това беше негово право…

— Това е пряка заповед! — ръката на Робинсън стисна рамото му като клещи. Той я отблъсна. — Може да се наложи да спасим…

Дон натисна бутон. На екраните като звезда просветна надписът ПРЕНАТОВАРВАНЕ.

— Мразя паяци — каза той.

Изтласквачите на „Юпитер“ изритаха и го освободиха от орбиталния дует с „Протей“, докато в същото време двигателите по корпуса на „Протей“ започнаха да греят с несвойствена светлина. Той използва максимума на възможностите на двигателя на „Юпитер“, за да увеличи пространството… да добави още пространство… между него и „Протей“. Гледаше как корабът — сонда се смалява на екраните; гледаше как пулсиращият блясък обхваща цялата му дължина, докато ядрената му сърцевина нарастваше към критичните си граници.

Корабът зад тях започна да бълва плазма като повръщащо слънце; свръхгорещи газове се завихриха сред мрака. Очите му трескаво шареха по екраните, без да се интересува в този момент от нищо друго, дори от изражението, изписано на собственото му лице.

„Протей“ се взриви впечатляващо, издувайки се като свръхнова звезда, сред безмълвен блясък, а той си представи безбройните паяци, изпаряващи се в ада на ревящата плазма…

Дон се облегна и примигна, сякаш бе неспособен да вижда; погледът му постепенно се избистри и той отново се съживи на мостика на „Юпитер“. „Протей“ беше изчезнал. Той вдигна очи към мониторите, надявайки се на празната звездна нощ пред себе си.

Но вместо това видя блестяща раковина от свръхнагрята плазма, издуваща се откъм центъра на експлозията и понасяща се към тях малко по-бавно от светлинната скорост.

— Това наистина се движи бързо, нали?… — изломоти смаяно той.

Робинсън го изгледа, сякаш се беше побъркал. Извърна гневно поглед и изрева:

— Гравитационните колани! Веднага!

Ударната вълна оттласна „Юпитер Две“ и го отхвърли презглава към просналата се под тях безименна планета.

Дон така и не можа да разбере колко време му беше нужно, докато преодолее нараняващия мозъка му вихър на удара и да стабилизира главоломното им пропадане към повърхността на планетата. „Юпитер“ полагаше неимоверни усилия да изпълни командите му, но той разбра, че късметът им е приключил в мига, в който ударната вълна ги изрита в гравитационния кладенец. „Юпитер Две“ не беше предназначен да прониква в атмосфера. Конструкцията му изобщо не беше аеродинамична. Летеше надолу като камък.

Този кораб май никога повече нямаше да вкуси от вакуума. С тази къмпингова разходка щеше да се приключи в мига, в който се удареха в повърхността на планетата. Единственото, което все още го занимаваше, бе дали като паднат, всички те ще успеят да останат цели…

„Юпитер“ прониза облачния слой и ледена мъгла заскрежи прозрачния нос на мостика.

— Дърпай. Дърпай нагоре! — извика Джон Робинсън в ухото му. Дон изведнъж си спомни, че не беше сам.

— Нима? Да не се шегуваш? Благодаря — и той изгледа Робинсън. „Гений. Направо.“

Погледна през рамо към визьорната стена и изруга. Облаците се разделяха: планинската верига право пред тях му заприлича на острие на смъртоносна сабя, а върховете й бяха доста по-близо до рая, отколкото те се намираха в този момент.

Той рязко дръпна лоста и подравни стремглавия полет на „Юпитер“. Усети как корабът реагира на командата му с болезнена инерция. Маневрата сякаш се извърши на бавен кадър. Зави 90 градуса на бакборт, тъкмо навреме, за да процепи въздуха между два огромни каменни зъбера, преминавайки през проядения от глетчери проход, докато в същото време продължаваше да следва стремглавата си траектория към повърхността на планетата.

— Виждам чиста площадка отпред! — промълви той дрезгаво. — Дръж се! Това приземяване ще ни разтърси яко…

„Юпитер Две“ профуча над някакъв килим, наподобяващ лес от покрити със сняг дървета. Долната му част целуна зеления балдахин; върховете на дървесата избухнаха в пламъци при ослепителното триене от преминаването на кораба. Дон по-скоро усети, отколкото чу как „Юпитер“ загуби късчета от кожата си, когато дърветата одраскаха корпуса му.

Преминаха над дърветата само на около петдесет метра над повърхността и сега той видя чистото поле, което сензорите бяха засекли. Беше огромен, добре закръглен кратер, пълен с вода.

Не беше точно площадката, за която се беше молил. Но беше единствената възможна площадка за приземяване, която обстоятелствата му бяха предоставили. Трябваше да направи така, че да свърши работа… Той натисна ръчките и се хвана здраво за пулта, чу собствения си вик на предизвикателство и искрена радост да се надига от гърлото му, когато повърхността се надигна нагоре, за да го посрещне.

„Юпитер Две“ докосна водата и отскочи като косо захвърлено камъче… подскачайки веднъж, два, три пъти през чуждопланетното езеро, едва забавяйки скорост.

— Дръж се! — изрева Дон и сам изпълни командата си, когато корабът заора в отсрещния бряг, забивайки се с невъобразим трясък между заснежените канари и храсталаци и най-сетне спря, прикован сред скалите под стената на кратера.

Когато Джон отвори очи, всичко около него беше тъмно и притихнало. На сумрачната светлина на аварийното осветление той успя да различи противопожарните системи, бълващи със свистене добре отмерени дози химическа пяна. Веднъж и те да проработят…

Този път… Той вдигна ръце към главата си. Кризата беше потиснала чувството за погром в паметта му, докато времето нямаше никакво значение. Всичко, свързано с тази мисия… с живота им… беше напълно заличено от картата. Бяха видели и преживели толкова невъзможни неща за по-малко от едно денонощие, че той трудно можеше изобщо да повярва, че все още е жив… да оставим, че даже не бяха минали двадесет и четири часа.

Той се издърпа и се изправи. Очите му заоглеждаха залата. Ако нещо се беше случило със семейството му… „Боже мой, помисли си той. Какво ли не беше се случило?“ Вътре в него се надигна болезнена вълна на отчаяние.

Но не можеше да си позволи да се чувства изцеден. Носеше отговорност за всичко, което се беше случило. Трябваше да е силен, трябваше да преодолее всякаква слабост и страх. Семейството му зависеше от него.

И не само неговото семейство. Успехът на тази мисия, оцеляването на човешката раса.

Трябваше да съхрани контрола над себе си и над цялата ситуация. Баща му щеше да се справи.

Дон Уест изправи гръб на креслото си и потърка лице. Останалите започнаха да се съвземат. Джон се освободи от колана.

— Всички, по длъжности — извика той и се изправи, стегна се, надявайки се, че и те ще се справят, преминали през аварийния си тренинг, който практикуваха заедно от толкова време.

Морийн се изправи от седалката си и потърка врата си.

— Биологичният сектор все още диша — докладва тя мрачно.

— Медицински отдел на мисията — обади се Джуди. — Жива съм.

— И аз — звънна гласът на Уил. — Роботиката, искам да кажа.

— Видеомеханиката е ОК — рапортува Пени и малкото извънземно в ръцете и каза „блоп“ в знак на потвърждение.

— И аз съм жив — обади се Смит, въпреки че Джон не го беше питал, нито пък искаше да знае. — Жалкият повод за това нещастно пилотиране на майор Уест.

— Я да погледнем… — каза Уест, упорито не обръщайки внимание и на двамата, след което завъртя креслото си към командния пулт.

Джон си представи как би се отнесъл баща му към някой, толкова недисциплиниран като Уест; стисна челюст, след което тя изведнъж увисна.

Уест беше натиснал някакъв бутон върху пулта, с който размрази ледената кора по прозрачната стена на носа, и всички за първи път можаха наистина да погледнат новия свят, на който се бяха озовали.

— Ах, Дороти… — обади се Смит кисело. — Най-после се върна в Канзас.

Пред тях лежеше покритото със сняг легло на кратера и езерото, което той обграждаше. Тънката дъга на ръба на кратера, извисяващ се на тридесет метра над тях, отвеждаше погледите им към един далечен хоризонт, почервенял от светлината на залязващата двойка слънца.

Нов свят. Но не този, който бяха търсили.

Джон извърна поглед, неспособен да види каквато и да е хубост в тази гледка, нито да изпита благоговение от това, че е тук и е свидетел на всичко това. Погледна през рамо към Уест.

Уест беше зяпнал, без да мига, към залеза на двойното слънце. Джон се зачуди какво ли изобщо изпитваше този човек; дали си имаше и най-смътна представа колко скъпо бяха стрували действията му на всички тях.

Сега и да не знаеше, много скоро щеше да го разбере…