Изгубени в космоса

Седемнадесета глава

Уил Робинсън седеше в креслото на баща си пред Командния пулт и триеше очи с юмруци. Беше първият събудил се и имаше чувството, че умът му беше обмислял нови идеи по проекта му с изграждането на робота дори докато спеше. Не можеше да чака да стане и да ги приложи. А и никой друг не се беше събудил, за да му каже, че не може.

Огорчителният спомен за поредната проява на пренебрежение от страна на баща му избледня, когато се залови да събужда кораба. Главният монитор съобщи, че СЛЪНЧЕВИТЕ БАТЕРИИ СА ПРЕЗАРЕДЕНИ. „Страхотно.“ Можеше да използва цялата енергия, която му беше необходима, без никой от останалите да се побърка. Натисна клавиш, за да отвори противоударните щитови, нетърпелив да види пръв новата планета на дневна светлина.

Той се надвеси напред и примигна, когато слънчевата светлина се изля през дисплеите. Когато настрои първата ясна панорама на пейзажа отвън, очите му се разшириха, невярващи. „Уа-а-а!“

— Какво хрупкаво нещо…!

Само на стотина метра пред кораба, проблясващ хипнотизиращо върху пустия, заснежен бряг, се виждаше обкръжен от пламъци портал, също като онзи, през който бяха преминали вчера, горе в космическото пространство. Но отвъд прага му се виждаше един летен ден и един свят, изпълнен със странни, ярко пастелни цветя и дървета.

Уил скочи от креслото и се затича през стаята, викайки:

— Мамо! Татко!

Определено беше време всички да се събудят.

Преди всичко неговият призив да се събудят изпълни предназначението си изненадващо бързо. Не всяка сутрин семейството ти се събужда пред един портал между измеренията, вместо пред масата с варен зърнин и плодов сок.

Всички се събраха в дневната зала, прозявайки се и пристягайки полевите си костюми, за закуска с полеви порциони, изплакнати с вода. Никой обаче не се оплака. Всички бяха приковали очи в портала на дисплеите.

Джуди седна край масата. Дон Уест се появи и седна до нея. Уил забеляза как Дон предпазливо премести водната й чаша колкото можеше по-далеко. Джуди го остави, подсмихвайки се като Котката от Чешир.

Уил се зачуди какво ли им ставаше на тия двамата.

От самите недра на земята под кораба се надигна някакво дълбоко ръмжене. Сякаш самият въздух затрептя, отвличайки го от странното поведение на сестра му. За пръв път беше усетил подобно потръпване още когато се събуди, а след това бяха последвали други. Стори му се странно, че не бяха усетили подобно нещо вчера.

— Добре — каза баща им — да успокоим малко нещата. Морийн?

Мама се изправи и вкара данните си на големия екран.

Представляваше геотермална карта на планетната повърхност, направена по нейна команда от бордовия компютър. Но никога досега не беше виждал подобно нещо: то изглеждаше толкова шантаво… като пъзел, подреден от горила.

— Това е просто невъзможно — каза мама, сочейки към екрана, изговаряйки мислите си на глас. — Но така или иначе, континенталните плочи на тази планета не си пасват.

— Точно от това се опасявах — промърмори татко. Всички се обърнаха и зяпнаха към него. Той вдигна очи към тях, после погледна към пода и посочи. — Мисля, че тези трусове са резултат от отваряне и затваряне на прагове.

— Прагове към какво? — попита Пени. Чуждопланетното й, Блоп, седеше в скута й и надничаше любопитно над ръба на масата. Беше готино, но Уил се радваше, че си има Робота.

— Към бъдещето — каза татко.

Майор Уест нададе звук като кихаща котка.

— Може би професорът се е ударил по главата, докато се приземявахме — обади се той саркастично.

„Какъв тъпак!“ Уил го погледна. Джуди също.

Татко изгледа Дон така, както винаги поглеждаше Уил, когато се опитваше да бъде търпелив към него.

— Разсъдете само — каза той и отново погледна Дон, преди да продължи да говори на всички. — Порталът, който ни доведе до този кораб — сонда. Напредналата технология, която те са използвали, за да ни проследят през хиперпространството. Приятелят на Дон, който изглеждаше толкова стар… — погледът му отново се стрелна към Уест. — Ами ако сме пресекли във време, години след като Земята е изпратила спасителна мисия?

— Не говориш сериозно — каза Дон. Но този път не звучеше съвсем убедено. — Пътуването във времето е невъзможно…

— Не, не е невъзможно! — прекъсна го нетърпеливо Уил. — Просто е невероятно. Както е бил невероятен хипердвигателят преди сто години. Всъщност нищо не е невъзможно — и той вдигна рамене.

Баща му кимна, без дори да го погледне.

— Този свят би могъл да е осеян с прагове към бъдещето.

— Значи, ако тръгнем през онази гора ето там — Уил посочи към визьорната стена — ние просто ще вървим сред същия този кратер, само че на години разстояние от сега.

— Геологичните плочи от различни времена не биха могли да си напасват — каза мама и се усмихна одобрително към него. — Това би могло да обясни континенталните несъответствия. Но все пак, прагове във времето…? — и тя извърна поглед към татко.

Татко вдигна рамене.

— И на мен ми е трудно да го повярвам — отвърна й той. — Но ако тези портали наистина се отварят и затварят като част от някакво натрупващо се природно явление, те биха могли да разкъсат тази планета на парчета.

Уил усети, че го озарява дива мълния на вдъхновение.

— Ами ако тези прагове всъщност не са естествени…?

— Уил — баща му го погледна, сякаш всъщност той беше глупакът. — Такова явление може да има само естествен произход.

— Не… — настоя Уил, усещайки в себе си разочарованието, надигащо се заедно с възбудата. — Тези портали са точно това, което аз предсказах, че моята машина на времето може да причини! Ами ако някой от този свят е построил устройство…

Татко го усмири с погледа си.

— Синко, оценявам високо твоя принос, но сега не е време за полети на фантазията.

Уил скочи от креслото си.

— Ти никога не ме слушаш! — извика той на баща си. — Никога! — и изтича през вратата.

Джон не се и помръдна от челото на масата в дневната, когато Уил бурно напусна помещението. Морийн изгледа съпруга си, борещ се с правото си на избор между бащинската любов и задълженията. Отново победи чувството за дълг. Но в очите му се четеше болка от поражението и от това я заболя.

— Никой не може да предскаже кога тази планета ще рухне окончателно — Джон се изправи, обръщайки се към всички останали, сякаш никой не беше го прекъсвал. — Двамата с майора излизаме да намерим радиоактивния материал за ядрото на двигателя. Надявам се да се върнем скоро — той кимна на Уест, давайки му знак, че е време да тръгват, и се запъти към вратата.

Уил вдигна поглед от плота си, на който заваряваше странни комбинации от детайли, когато баща му влезе в дока за роботите.

— Аз трябва да тръгвам, Уил — каза татко.

— Е, това не е изненада — отвърна му грубо Уил. Татко му вече се беше екипирал напълно за мисията, сякаш нямаше търпение да се махне.

Баща му прекоси стаята и застана пред него.

— Уил, ти си най-важното нещо на света за мен — промълви татко. — Надявам се, че един ден ще го разбереш.

Уил извърна очи, прехапал устни и сълзите му изведнъж бликнаха.

— А ако един ден не се върнеш… — отрони най-после момчето с писклив глас.

Таткото зяпна надолу към малкото момче, сякаш не знаеше какво да му отговори, и Уил видя собствения си страх, отразен в очите на бащата. Най-сетне баща му се пресегна и свали отличителните бойни знаци.

— Всеки път, когато дядо ти тръгваше на някоя бойна мисия — каза той — ми ги оставяше. За да ги пазя. И когато се връщаше, аз горях от нетърпение да му ги върна.

Татко окачи верижката на врата на Уил; бойните знаци издрънчаха на гърдите му.

— Ще се върна, Уил — каза татко. Гласът му беше напрегнат. — Обещавам ти.

Уил вдигна очи към него, широко отворени, безмълвни. Баща му нежно разроши косата му, обърна се и напусна помещението. Знаеше историята с дядо му, който винаги ги оставял на татко, и винаги обещавал едно и също… Знаеше и за последния път, когато дядо му не се върнал повече.

Дон закрачи, потънал в размисъл, когато Джуди се доближи до него на самия праг на главния люк на кораба. Беше се съоръжил в термоустойчив експедиционен скафандър и с плазмена пушка, опряна до него на увисналия над ледения блок колесар. Предположи, че очаква появата на баща й.

Лицето му се оживи, щом я забеляза; но после усмивката му угасна.

— Слушай — избърбори той, забил поглед в земята — за снощи…

„Я стига, пилотче…“ Тя се усмихна, но той не забеляза усмивката й.

— Хайде — подкани го тя окуражително — ще се справиш.

Дон вдигна очи, смутен, изпълнен с надежда и обиден едновременно.

— Моля…?

„Да!“, помисли си тя. „Да, да, да!“

— Виждаш ли. Никак не беше трудно.

Дон направи гримаса.

— Все едно да забодеш стоманени игли в бузите ми — отвърна той и се усмихна неохотно.

Тя кимна кисело.

— Тогава ще разбереш как се чувства човек, когато казваш такова нещо. — Приближи се до него и го погледна в очите. — Постарай се да се върнеш цял — целеничък… — промърмори тя и скръсти ръце, за да устои на желанието си да ги постави върху гърдите му.

Лицето му светна и той пристъпи още малко към нея.

— Мисля си, че това е основният ти повод, при който целуваш за добър час… така ли е, докторе?

Тя го изгледа. „Той мислел.“ Удари се по челото.

— Не беше най-добрата форма на ухажване… — после се усмихна и съвсем сериозно му каза: — Целувките трябва да се заслужат. — „Просто за респект.“

Той я изгледа. Продължи да я гледа, този път по съвсем нов начин… оставяйки я да проникне в очите му, посрещайки я с „добре дошла“ в мислите си. Кимна й и устата му се изви нагоре в шеговита усмивка.

Баща й се появи от кораба заедно с цялото семейство… всички, с изключение на Уил, както забеляза. Дон преметна пушката си през рамо, почти без да измества очите си от нейните, усмихнат през цялото време.

Майка й подаде на баща й малко устройство за ориентиране.

— Фиксирала съм местоположението на радиоактивния материал. Той се намира през портала.

Татко й кимна.

— Да се надяваме само, че тези прагове ще останат стабилни.

Той погледна към портала, грейнал като развята от вятър коприна, съвсем близо, на няколко стъпки отвъд каменистата гола повърхност. Златистият летен ден отвъд него сякаш ги мамеше да преминат през стъкленото огледало…

Джуди погледна през рамо към баща си и отново към Дон, стараейки се да прикрие тревогата на лицето си. Логично беше тъкмо те да тръгнат; те бяха единствените, преминали през военна подготовка. „Но…“

— Тези стени на кратера нарушават комовръзката — мама кимна към заснежената отвесна, червеникава фасада на скалите толкова спокойно, сякаш напомняше на татко да се обади по телефона, ако закъснее за вечеря. — Няма да можете да поддържате връзка с кораба.

Теренът под краката им потрепери. Тътенът изпълни въздуха и после заглъхна, сякаш ги беше предупредил, че не им оставаше време.

Мама се пресегна и изведнъж докосна лицето на татко.

— Върни се у дома при мен, професоре…

— Обичам те, жено — промърмори той и се усмихна в очите й.

Блоп се пресегна от рамото на Пени, имитирайки жестовете на мама.

— Хубаво момиче — изцвърка тя. — Добро момиче. Хубаво.

Джуди зяпна изумена, а Пени погали Блоп по главичката и засия от гордост. Погледна отново към татко си, който вдигна пушката през рамо и се запъти към портала. Дон тръгна след него, поглеждайки през рамо към нея… сякаш се мъчеше да им направи снимка и да я запамети в главата си. Сякаш каквото и да се случеше, искаше да отнесе този миг със себе си завинаги.

Джон пръв стигна до портала и застана пред него, взирайки се с почуда. Протегна ръката си, която премина през гънещата му се илюзорна повърхност. Не усети нищо повече от леко потръпване и ръката му съвсем незабележимо се изкриви.

— О-у-у — промълви той тихо и издърпа ръката си назад.

— Охо — промълви Уест, застанал до него. — Това беше твърде научно.

Джон го погледна през рамо, изпълнен с твърде голямо удивление към това, което им предстоеше, за да изпита раздразнение. Когато Уест погледна към портала, Джон забеляза в очите на младия мъж нещо, което до този момент не се беше появявало и никога не беше очаквал, че ще се появи:

Уест се взираше в портала, сякаш виждаше пред себе си острието на гилотината. Когато защищаваше Хипергейт от вражеските нападатели, той беше безстрашен, защото работата му беше да пилотира боен кораб; знаеше какви са залозите и разбираше всички правила на играта.

Но той не беше учен. Джон усети как собственият му пулс се учестява, но това, което изпитваше, бе по-скоро привличане, възхита и благоговеен трепет, защото му предстоеше да изпита нещо, което стоеше извън най-развинтената фантазия на един физик. „Това беше последната му граница…“ Изгаряше от нетърпение да прекрачи в Неизвестното.

— Уплашени ли сме, майоре? — каза той и се усмихна широко.

И след това направи първата крачка.

Дон стаи дъх, когато Робинсън прекрачи през портала; когато образът му се изкриви и се отвя към бъдещето като лъхнат от вятъра дим. Майорът замръзна, зяпнал в прозореца на времето; после изведнъж видя Робинсън от другата страна, извърнал поглед към него сред летния ден. Поклати удивен глава. После затвори очи. И го последва.