Изгубените надежди

Глава 3

Когато на другата сутрин Карол отиде да събуди Мари Анж, беше съвсем тъмно. Тя застана в инвалидната количка на прага на стаята като зловещо привидение. Извика й отсечено да става, след което рязко обърна количката и със скрибуцане се упъти към кухнята. Пет минути по-късно със сънени очи и невчесана, Мари Анж също слезе долу. Беше пет и половина сутринта.

— Тук ставаме рано, Мари — рече лелята, изпускайки втората част от името й като нещо съвсем естествено.

След минута мълчание детето я погледна и произнесе съвсем ясно и категорично.

— Аз се казвам Мари Анж. — Акцентът й може би някои биха определили като очарователен, но не и Карол. За нея този префърцунен изговор само й напомняше колко глупава е племенницата й, а освен това второто име беше нещо, което звучеше прекалено претенциозно и изтънчено. Не беше за тук.

— За мен Мари е съвсем достатъчно — отвърна лелята, като постави на масата бутилка мляко, комат хляб и буркан сладко. Това беше закуската. — Можеш да препечеш няколко филийки, ако искаш — посочи с ръка един допотопен, ръждясал тостер в ъгъла.

Мари Анж мълчаливо постави две тънки филийки хляб в него, надявайки се, че може би ще има яйца и шунка, каквато закуска й приготвяше Софи, или поне праскови от градината. Когато филийките бяха готови, Карол безцеремонно взе едната и я намаза със сладко, без да сложи масло дори, а другата постави пред Мари, след което прибра хляба. Беше напълно ясно, че закуската в тази къща е оскъдна, а Мари Анж бе страшно гладна.

— Днес Том ще те разведе навсякъде и ще ти покаже работата, която ще вършиш. Отсега нататък, когато станеш сутрин, ще си оправяш леглото, ще идваш тук и ще приготвяш закуска за двете ни. Както ти показах. След това ще си свършиш работата във фермата, преди да отидеш на училище. Ако не го правиш — лелята я погледна строго, — няма причини да оставаш тук и можеш да отидеш веднага в дома за сираци в нашия щат. Има такъв във Форт Додж. Но тук ще ти бъде много по-добре, така че не си мисли как да се измъкнеш от задълженията си или да не работиш за мен. Няма начин, ако искаш да останеш тук.

Мари Анж отново само кимна, осъзнавайки за пръв път в живота си какво означава да си сирак. Беше чела за това само в приказките.

— След два дни ще тръгнеш на училище. В понеделник. А утре ще отидем заедно на църква. Том ще ни закара. — Карол така и не беше си купила специално пригодена кола за инвалиди, която да кара сама. Въпреки че можеше да си го позволи, тя не искаше да харчи излишни пари. — Днес, след като свършиш работата си, ще отидем в града и ще ти купим подходящи дрехи. Сигурна съм, че не си донесла нищо, което да ти бъде от полза.

— Не знам, мадам… лельо… госпожо… — опита се да каже Мари Анж. Единственото, за което си мислеше в момента, беше страшната, измъчваща я празнота в стомаха. В самолета почти не беше яла, не беше вечеряла нищо и след пристигането си, сега стомахът й се бунтуваше. Просто беше гладна. — Софи опакова багажа ми — обясни детето, без да пояснява коя е Софи, а и леля Карол не я попита. — Имам някои рокли, с които ходя да играя. — Но всички, които вече бяха скъсани от игрите, бяха останали в Шато де Мармутон, защото икономката реши, че леля й ще ги сметне за грозни и неподходящи.

— Ще погледна какво може да се използва — отвърна Карол, без дори да се усмихне. — А ти най-добре се приготви за работа. Да те докарам дотук, ми струваше страшно много пари. Не можеш да очакваш да получиш подслон и хляб безплатно и да не правиш нищо, за да си платиш разноските.

— Да, госпожо — кимна тържествено Мари Анж, а старата жена в инвалидната количка я загледа втренчено, докато детето се опитваше дори да не мигне.

— Можеш да ме наричаш леля Карол. Сега измий чиниите.

Мари Анж се справи много бързо. Бяха използвали една-единствена чиния за препечените филийки и една чаша за кафето на Карол. Веднага след това момичето отиде в стаята си, седна на леглото и се загледа в снимките на брат си и на родителите си, които бе поставила на нощното шкафче. Ръцете й докоснаха медальона.

В този момент чу колелата на инвалидната количка да скърцат и видя лелята на прага.

— Искам да видя какво си донесла в тези огромни смешни куфари. Никое дете няма толкова дрехи, Мари. Това е направо грехота! Да не си принцеса!

Мари Анж скочи от леглото и като отвори куфарите, започна да вади оттам роклички, бродирани нощнички и няколко жакетчета, които майка й бе купила от Париж и Лондон. Обличаше ги, когато ходеше на училище, а също и на църква в събота, или когато пътуваше до Париж с родителите си. Карол ги изгледа с мрачно неодобрение.

— Тук няма да имаш нужда от подобни дрехи.

Тя се приближи с количката си към Мари Анж, бръкна в куфара и започна да вади дрехите. Направи малка купчинка върху леглото от пуловери, панталони и една-две блузки и поли. Тези дрехи не бяха красиви, но Софи й бе казала, че може да й бъдат полезни. Сега Мари си помисли, че лелята ги отделя, защото са грозни. Без да промълви нито дума, Карол затвори куфарите и заповяда на детето да прибере отделените от нея дрехи в тясното гардеробче. Мари Анж изпълни нареждането. После лелята я изпрати на двора да намери Том, който да й каже какво да прави. След това си тръгна и се загуби в тъмнината на коридора.

Том наистина я очакваше навън. Хвана я за ръка и я поведе към хамбара, където й показа как да дои кравата и някои други дребни неща, които трябваше да върши. Мари Анж реши, че не са кой знае колко трудни, макар че всъщност пралеля й искаше прекалено много от малко дете като нея. Но Том я успокои, че ако не успее да свърши всичко сутрин, преди да отиде на училище, може да го довърши късно следобед, преди вечеря. Минаха цели два часа, преди той да я върне обратно в къщата.

Мари Анж се изненада, когато видя леля си да седи на верандата в инвалидната си количка, облечена като за излизане. Очакваше я. Тя заговори на Том, без да обръща внимание на детето. Нареди му да вземе куфарите от стаята и да ги закара в града. Мари Анж я гледаше онемяла от ужас. Единственото, което си помисли, бе, че лелята все пак е решила да я изпрати в сиропиталището. Но мълчаливо ги последва до камиончето, с което бяха пътували предишната нощ. Видя как Том сложи куфарите отзад, но не каза нищо, нито го попита. Животът й изглеждаше безсмислен и страшен. Очите й плуваха в сълзи, докато стигнаха в града и леля Карол каза на Том да спре пред магазина „Добра воля“3.

Мъжът свали инвалидната количка и й помогна да седне в нея, след което взе куфарите и ги внесе в магазина. Мари Анж продължаваше да се чуди какво става. Нямаше никаква представа къде са, какво ще правят и защо дойдоха тук и донесоха нейните куфари. А лелята не си направи труда да й даде някакво обяснение.

Жената зад щанда позна Карол веднага щом влязоха в магазина. Зад нея вървеше Том с големите куфари в ръце. Той ги постави до щанда.

— Имаме нужда от работни дрехи за моята племенница — обясни Карол и Мари Анж въздъхна с облекчение. Значи нямаше да я оставят в сиропиталището все пак. И поне за момента нищо ужасно нямаше да се случи.

Леля й избра три ката работни дрехи, няколко тениски, един доста износен и избелял пуловер, няколко почти нови чифта гуменки и едно грозно кафяво палто, което й бе прекалено голямо, но всички казаха, че с него ще й бъде топло през зимата. Мари Анж се престраши и докато пробваше нещата, обясни с тихо гласче, че току-що е пристигнала от Франция. А Карол бързо добави, че е домъкнала със себе си три куфара с непотребни и ненужни дрехи, и ги посочи пренебрежително с ръка.

— Ето ги! Можете да ги вземете срещу дрехите, които току-що избрахме за нея, а за останалите ще ми дадете кредит. Тя няма да има никаква нужда от тях тук, а още по-малко, ако отиде в държавното сиропиталище. Там носят униформи — добави безпощадно, докато по бузите на Мари Анж се затъркаляха сълзи. Дори на продавачката й стана мъчно за нещастното дете.

— Може ли… да запазя някои неща, лельо Карол? Например нощничките ми… и куклите…

— Няма да имаш време да си играеш с кукли — отсече сурово лелята, но след миг се поколеба. — Но нощниците може да оставиш. Няма нужда да купуваме други, след като си имаш. — Мари Анж бръкна в един от куфарите и ги извади. Останалото очевидно щеше да изчезне завинаги. Всички прекрасни неща, които майка й бе купувала с толкова любов и на които баща й се любуваше, когато бе облечена с тях. Стори й се, че с това окончателно къса нишката, която я свързваше с миналия й живот. Мари Анж не успя да спре сълзите си. Карол не каза нищо, подаде пакета с покупките на Том и затъркаля инвалидната си количка към изхода на магазина. Мъжът и детето я последваха. Мари Анж вече не се тревожеше дали ще я заведат в сиропиталището. Струваше й се, че вече не може да й се случи нищо по-лошо. Сърцето й се гърчеше в агония и отчаяние. Пътуваха до фермата в пълно мълчание. Когато видя отново познатия хамбар, тя осъзна, че няма да я изпратят в сиропиталището. Поне не днес.

Отиде в стаята си и остави нощниците и грозните стари дрехи, които взеха от магазина. След десет минути леля й я извика да обядват. Обядът се състоеше от мизерен сандвич съвсем тънка филийка хляб и парче шунка, без масло или майонеза, чаша мляко и една-единствена бисквитка. Сякаш на лелята й се свидеше всяка трошичка, която й даваше. А Мари Анж дори не се сети за стотиците долари, които Карол току-що бе записала на сметката си като кредит в магазина срещу дрехите, които оставиха там. Всъщност излизаше, че Мари Анж не й струваше нищо, напротив, беше й донесла печалба.

През остатъка от деня момичето се занимаваше със задачите си в къщата и фермата и не видя леля си, докато не стана време за вечеря. И този път храната беше оскъдна. Състоеше се от едно малко парче месо и варени зеленчуци с отвратителен вкус.

Мари Анж изми чиниите, след което си легна и дълго лежа, без да заспи. Мислеше за родителите си и за всичко, което се бе случило след тяхната смърт. Отсега нататък я чакаше не живот, а съществуване, изпълнено с ужас, самота, глад и скръб по изгубените любими хора. Скръбта беше толкова всепоглъщаща и непоносима, че Мари Анж си помисли, че няма да може да издържи. Неочаквано, както си лежеше и разсъждаваше за тези неща, тя разбра какво е искал да каже баща й, когато бе нарекъл лелята ограничена и лоша. Почувства увереност, че майка й, ако беше жива, въпреки своята доброта и любвеобилност щеше да мрази тази жена дори повече от баща й. Но от подобни мисли нямаше полза. Не й стана по-добре. Защото тя беше тук, а не те. И Мари Анж нямаше никакъв друг избор, освен да се опита да оживее.

На следващия ден двете с Карол отидоха заедно на църква. Том отново ги закара с камиончето, а службата беше дълга и отегчителна. Свещеникът говореше за ада, за вечния огън, за прелюбодейството и наказанието и всички тези неща плашеха момичето. Монотонният глас я унесе и тя едва не заспа по някое време. Почувства как леля й я раздруса здравата, за да не клюма глава.

Вечеряха с парче жилаво месо, а след това лелята я уведоми, че на другия ден ще трябва да отиде на училище.

Карол беше установила с облекчение, че въпреки доста забележимия акцент Мари Анж говори свободно английски. Дотолкова, че да може да ходи на училище и да разбира какво й преподават. Наистина нямаше представа дали детето може да пише. Всъщност Мари Анж не можеше нито да чете, нито да пише.

— Ще вървиш около миля по пътя, докато стигнеш до жълтия знак — обясни й лелята, преди да си легнат. — Ще тръгнеш, след като си свършиш работата в хамбара, разбира се. В седем часа ще мине автобус, който ще те вземе оттам. До училището са четиридесет мили, автобусът спира на много места по пътя си. Не знам колко бързо можеш да вървиш, но най-добре ще е да тръгнеш оттук към шест и да засечеш за колко време ще стигнеш до знака. Значи до тогава ще трябва да си приключила със задачите си, ето защо според мен ще трябва станеш в четири и половина.

Тя й даде един първобитен, полусчупен будилник за тази цел и Мари Анж си помисли, че сигурно е от магазина за вещи втора употреба, откъдето предния ден купиха дрехите й. Там беше пълно с такива стари, износени, счупени и грозни неща, които хората изхвърляха от къщите си.

— Автобусът ще те върне тук около пет следобед. Ще можеш да довършиш работата си във фермата и другите задължения в къщи и в кухнята, а след вечеря ще си напишеш домашните.

Очертаваше се дълъг ден и изтощителна работа, истинска робия. Живот като на слугиня.

Мари Анж искаше да я попита защо Том не я закара до училището, но не посмя. Вместо това мълчаливо отиде в стаята и си легна.

Сякаш бяха минали само няколко минути, когато будилникът иззвъня и тя бързо скочи от кревата. Този път беше сама в кухнята, нямаше кой да я следи и наблюдава и тя си отряза три дебели филии, намаза ги със сладко и се помоли леля й да не забележи. Знаеше, че не бива да прави така, но бе непрекъснато гладна.

Когато излезе навън и отиде в хамбара, беше още тъмно. Не бе се развиделило и когато тръгна сама по пътя в посоката, която й бе описала лелята. Знаеше, че по това време тя вече е станала, но не отиде в кухнята да й каже „довиждане“. Обу чифт панталони и навлече грозния пуловер, който купиха от „Добра воля“. Косата й бе сресана, но за пръв път, откакто ходеше на училище, в нея нямаше заплетени панделки. Нямаше я и Софи, която да й маха с ръка от прага, нито Робер, който да напоява захарни бучки с кафе. Нямаше ги целувката на мама и прегръдката на татко.

Над равнините на Айова тежаха тишина и мрак. Момичето вървеше надолу по дългия пуст път към автобусната спирка и умираше от страх. Беше тъмно, не познаваше околността и не знаеше накъде е тръгнала. Нямаше никаква представа какво ще бъде училището, какви деца ще срещне, а и това сякаш не я интересуваше кой знае колко много. Дори не си мечтаеше да си намери приятели. Предстоеше й живот на каторжник, а лелята бе пазачът на затвора.

Когато стигна до автобусната спирка, там вече имаше пет-шест деца, повечето от които по-големи от Мари Анж и само едно значително по-малко. Никой не я поздрави, нито я заговори. Децата просто стояха и я гледаха, докато чакаха автобуса. Слънцето бавно изпълзя и й напомни за утрините в Мармутон, когато лежеше в тревата по гръб под дървото, наблюдавайки как небето порозовява от зората. Мари Анж също не заговори децата. Автобусът дойде и всички се качиха в него, а след около час пристигнаха пред една дълга, ниска тухлена сграда, където вече имаше спрели други училищни автобуси и от тях слизаха деца на различна възраст. Някои бяха съвсем малки, други — гимназисти. Идваха от стотици ферми, разпръснати на стотици мили наоколо. Мястото, от което идваше Мари Анж, всъщност не бе най-отдалеченото. Момичето се огледа и тръгна към сградата. Там стоеше една млада учителка.

— Ти ли си момичето на Колинс? — попита тя, а Мари Анж поклати отрицателно и в недоумение глава.

— Не, аз се казвам Мари Анж Хоукинс. — И през ум не й бе минало, че лелята ще я запише под собствената си фамилия.

— Значи не си детето на Колинс? — Учителката изглеждаше объркана. Това момиче беше единствената нова ученичка. Всички останали бяха записани още преди две седмици. Все пак веднага различи акцента и я поведе към учителската стая, където един плешив мъж с брада ги поздрави тържествено и показа на Мари Анж в коя класна стая да отиде.

— Какво тъжно малко момиченце — промърмори той, след като тя излезе.

Учителката му обясни шепнешком:

— Загубила е цялото си семейство във Франция и е дошла да живее тук при пралеля си.

— Добър ли е английският й? — попита мъжът загрижено, на което учителката отвърна, че ще я изпитат, за да проверят.

Докато те обсъждаха тези неща, Мари Анж прекоси коридора и се отправи към класната стая, която й бяха посочили. Когато влезе вътре, видя, че е пълна с деца. Учителят все още не бе дошъл. Децата тичаха, скачаха, крещяха и си подхвърляха хартиени топчета. Никой не й каза нито дума. Тя седна на чина най-отзад до едно момче с червена коса, сини очи като нейните и лунички. Предпочиташе да седне до някое момиче, но нямаше друго празно място.

— Здрасти — рече момчето, избягвайки очите й, когато тя го погледна.

В този момент влезе учителката. Мина почти цял час, преди да забележи, че има нова ученичка. Даде й куп листове с въпроси, за да оцени степента, на която знаеше езика — четене, писане и говорни способности. Въпросите бяха доста лесни и Мари Анж разбра повечето от тях, но отговорите й, особено написаните, бяха пълни с грешки.

— Не знаеш ли как се пишат думите? — попита я изненадано момчето до нея, когато погледна какво е написала. — И какво е това смешно име Мари Анж?

Произнесе го много странно и тя го изгледа с достойнство, преди да му отговори.

— Аз съм французойка. Баща ми е американец. — Трябваше да каже беше американец, но не можеше да го произнесе.

— Значи говориш френски? — възкликна момчето. Изглеждаше силно заинтригувано.

— Разбира се — отвърна Мари Анж със своя очарователен акцент.

— Можеш ли да ме научиш и мен? — усмихна се плахо момчето.

— Искаш да се научиш да говориш френски ли? — Прозвуча й смешно, но той кимна да потвърди.

— Да. Ще бъде нещо като таен език и никой няма да ни разбира какво си приказваме. — Тази гледна точка й се стори примамлива.

През междучасието момчето я последва навън. Смяташе, че русите къдрици и сините й очи са много красиви, но не й го каза. Беше на дванадесет, една година по-голям от нея, но бе тръгнал на училище по-късно, защото бе боледувал от ревматична треска. Вече беше излекуван и напълно възстановен, но бе изгубил цяла година. Изведнъж се почувства голям и силен, в известен смисъл нещо като защитник на това непознато момиче. Когато излязоха на двора, той й каза името си — Били Паркър, а тя го научи как да произнася правилно нейното. Това беше първият му урок по френски.

Този ден двамата ядоха заедно. Тя не си носеше нищо и Били раздели сандвича си с нея. Още няколко деца я заговориха, но когато в края на деня се качиха заедно в автобуса, Били вече й бе станал приятел. Той живееше почти на средата на пътя между училището и фермата на леля й и обеща скоро да ги посети, може би през уикенда. Предложи й да си пишат домашните заедно. Беше очарован от нея и правеше планове как тя ще го учи на френски през свободните дни. Очевидно идеята му допадаше, а и на Мари Анж й беше приятно да има с кого да говори на родния си език.

На следващия ден тя му разказа за родителите си и за Робер, за катастрофата и за смъртта им. А момчето изглеждаше ужасено, когато чу за отношението на леля й Карол.

— Мислех си, че е добра жена — рече Били. Той живееше с родителите си и още седем братя и сестри. Имаха неголяма ферма, отглеждаха пшеница и царевица. Притежаваха и малко стадо добитък. Били дори й предложи понякога да идва и да й помага. Мари Анж обаче не спомена на леля Карол за него, докато вечеряха, пък и старата жена не я попита нищо. Ядоха в пълно мълчание.

И така цяла седмица, всяка вечер. Беше събота следобед, когато Мари Анж видя Били да кара колелото си по пътеката и да й маха с ръка. Беше я предупредил, че ще дойде да я види и да вземе урока си по френски. И тя се бе надявала, че ще го направи, но не вярваше, че наистина ще пристигне. Изтича към него и двамата се заговориха оживено, когато чуха изстрел от пушка. Куршумът профуча покрай ушите им и те подскочиха уплашено като зайци. Погледнаха в посоката, откъдето бе дошъл изстрелът. Леля Карол седеше на верандата в инвалидната си количка и държеше в ръцете си пушка. Мари Анж не можеше да повярва, че е стреляла по тях. И в интерес на истината леля й бе насочила дулото във въздуха, а очите й пламтяха от гняв.

— Махай се от моята собственост! — извика лелята, когато Били я погледна. Мари Анж започна да трепери.

— Но той ми е приятел, лельо Карол. От училище — започна да обяснява бързо, сигурна, че това ще реши проблема. Нищо подобно.

— Ти си нарушител! — кресна обвинително старата жена.

— Дойдох да видя Мари Анж — отвърна учтиво момчето, опитвайки се да скрие страха си. Госпожа Колинс изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да го убие.

— Не искам никакви посетители. Не сме те канили! Махай се с колелото си и да не съм те видяла повече тук. Чу ли ме!

— Да, госпожо! — кимна Били и се упъти към колелото си, като хвърли поглед към Мари Анж. — Не исках да я ядосам — прошепна той. — Ще се видим в училище.

— Съжалявам — отговори също така тихо Мари Анж и се загледа след него, докато момчето изчезна от погледа й. Сетне се обърна и бавно закрачи към пралеля си. За пръв път откакто бе дошла тук чувстваше омраза към тази чужда жена. До този момент само се бе страхувала от нея.

— Кажи на приятелите си да не идват тук! — отсече старицата. — Нямаме време да се занимаваме с малки безделници, пък и ти си имаш работа да вършиш — допълни, като остави пушката на коленете си и загледа намръщено и строго момичето. — Няма какво да се мотаеш с разни нехранимайковци. Ясно ли е?

— Да, госпожо — отвърна тихо Мари Анж и се върна в хамбара.

Враждебността на лелята само заздрави още повече приятелството помежду им. Същата вечер Били й се обади по телефона и старата жена й подаде слушалката с гримаса на неодобрение. Не й харесваше, но не можеше да забрани на хората да се обаждат по телефона.

— Добре ли си? — попита я Били. През целия път към къщи и през остатъка от деня се бе притеснявал и тревожил за нея. Старата госпожа Колинс явно беше луда и на него му бе много мъчно за Мари Анж. Семейството му беше многолюдно, задружно и весело и той винаги имаше време за приятелите си, след като свършеше работата си у дома. Винаги когато поискаше.

— Добре съм — отвърна срамежливо тя.

— Тя направи ли ти нещо след това?

— Не, но каза, че не може да имам приятели — обясни шепнешком Мари Анж, изчаквайки лелята да отиде в кухнята. — Ще те видя в понеделник в училище. Мога да те уча на френски и през обедната почивка.

— Исках да се уверя, че не те е застреляла — рече Били. — Хайде, довиждане. Ще се видим…

— Довиждане — отвърна Мари Анж и остави слушалката. Искаше да му благодари за обаждането. Беше му признателна от дъното на душата си. Той беше единственият й близък човек, който имаше сега. Единственият й контакт с останалия свят.