Изгубените надежди

Глава 5

Мари Анж постъпи в колежа една седмица след Деня на труда. Тръгна от фермата в шест и половина сутринта с шевролета, който Били бе сглобил за нея. Леля Карол повече не издума и дума по въпроса. Затова пък Били й се обади, за да й пожелае успех. Обеща му на връщане да намине покрай тях и да му разкаже всичко. Но напусна университета късно, отби се до книжарницата, за да си купи необходимите учебници с парите, които взе на заем от Том, така че трябваше да се прибере направо вкъщи, за да сготви вечеря за леля Карол.

Едва на другата сутрин успя да види Били. Лекциите й започваха чак в десет часа, така че успя да отиде у тях около седем и половина, след като приключи с обичайните си задължения във фермата. Прекара времето с голямата и весела фамилия Паркър. Всичките им прибори за хранене и чинии бяха стари, а чашите нащърбени. Балатумът на пода беше също стар, износен и изцапан с боя, но майката на Били го поддържаше чист и в къщата както обикновено цареше топла и дружелюбна атмосфера. Тук Мари Анж се чувстваше като у дома си. Сякаш седеше в кухнята в Шато де Мармутон. За разлика от леля й родителите на Били много я обичаха. Направо я обожаваха. А майка му вярваше, че някой ден двамата със сина й ще се оженят, поне така й бе подшушнала една от дъщерите й. Но дори това никога да не станеше, те се отнасяха с нея като със собствена дъщеря.

— Е, как беше училището вчера? — попита я Били, когато влизаха заедно в кухнята. Беше облечен с работни дрехи, готов за работа на полето. Наля по една голяма чаша кафе и й подаде нейната.

— Страхотно! — усмихна се Мари Анж. — Страшно ми харесва. Иска ми се и ти да си с мен.

Курсовете, на които той ходеше, бяха във Форт Додж и по-голямата част от упражненията и писмените работи Били изпращаше по пощата. По-рядко се явяваше лично.

— Аз също — отвърна с усмивка той. Липсваха му дните в училище, когато се виждаха всеки ден и можеха да си говорят на френски по време на обедната почивка. Но сега всичко бе съвсем различно. Той трябваше да работи във фермата, а тя щеше да води друг, нов живот, с нови приятели, нови идеи, да общува с професори и състуденти, които сигурно бяха по-интересни и имаха цели, напълно различни от неговите. Знаеше, че ще си остане фермер завинаги. Това малко го натъжаваше, но той искрено се радваше за Мари Анж. След непосилно тежкия живот, който бе водила в къщата на леля си през последните седем години, Били знаеше по-добре, от който и да е друг какво означава университетът за нея.

След като остана час и половина във фермата на семейство Паркър, тя тръгна за лекции, като обеща да дойде на следващата сутрин отново.

По време на следването й в колежа двамата се виждаха много по-често, отколкото бяха очаквали. Наистина пътуването й отнемаше доста време, а и Мари Анж си намери работа в града като сервитьорка в едно ресторантче през почивните дни, което й помагаше за разходите и й позволи да върне сумата за учебниците, която бе взела от Том. Леля Карол продължаваше да отказва да й отпусне каквито и да е средства, като повтаряше, че щом се нуждае толкова много от тях, ще трябва да си ги спечели. Но въпреки пътуването, ученето и домашната работа, която продължаваше да върши всеки ден, Мари Анж успяваше да се види и с Били. От време на време той идваше да вечеря в ресторанта, където тя работеше, а след това понякога ходеха на кино.

Мари Анж премина във втори курс, а Били си намери приятелка. Но веднъж й призна, че за него тя е по-важна, от когото и да е друг на света. Тяхната детска дружба беше прераснала в силна и неразрушима връзка. Мари Анж хареса приятелката му.

Около Коледа обаче той се раздели с нея. Момичето нямаше дори искрица от огъня, който гореше в Мари Анж, не притежаваше нейната енергия, ум и стил, и той се отегчаваше и дори се дразнеше, когато правеше сравнение между двете. Мари Анж го бе обсебила.

Били навърши двадесет и една, а тя двадесет. Тази година беше особено тежка за нея. Леля Карол бе непрекъснато болна. Вече беше много остаряла, ставаше все по-крехка и слаба и постепенно отпадаше. Беше на седемдесет и девет години, но изглеждаше както винаги корава и непоколебима, макар в повечето случаи това да бе само голо самохвалство, и Мари Анж я съжаляваше, въпреки че според Били тази жена не го заслужаваше. Той винаги я бе мразил заради отношението й към Мари Анж, заради суровото й сърце и лош характер. Мари Анж вече отдавна знаеше, че когато баща й бе направил своята оценка за леля Карол, не бе сгрешил. Но тя беше свикнала с нея, беше й благодарна, че когато бе останала сама на света, старата я бе прибрала при себе си и затова правеше всичко, което бе по силите й да се грижи за нея.

Оставаше до късно през нощта, за да сготви, защото на сутринта трябваше да излезе рано-рано за университета, така че Карол да има ядене през деня. И освен това беше много по-щедра в порциите, които оставяше на леля си, в сравнение с онези, които бе получавала по време на тъжното си детство.

Тази Коледа Карол посрещна в болницата със счупено бедро. Беше паднала от инвалидната количка, докато се бе придвижвала по заледената пътека към хамбара, и за пръв път Мари Анж прекара празниците единствено с Били, необезпокоявана от никого. Това бе най-щастливата Коледа, която бе имала от години. С него и с неговите близки се наслаждаваха на спокойни и свободни часове, украсяваха коледната елха, подготвяха подаръците и пееха. Мари Анж занесе на леля Карол в болницата печена патица и много се натъжи, когато видя, че старата жена е толкова зле, та дори не докосна яденето. Полиомиелитът от детските й години очевидно не й позволяваше да се възстанови бързо и тя изглеждаше по-крехка и слаба от всякога.

Мари Анж прекара и Нова година с Били. Заедно с братята и сестрите му пяха, танцуваха и се смяха до късно след полунощ. Едно от момичетата си пийна малко повечко от бялото вино и събра смелост да попита Мари Анж кога най-сетне ще се оженят с Били. Обвини я, че е провалила живота му, че го е объркала и за какъв дявол му е този френски, който учел заради нея. Ако не се оженели, всичките му старания били пълна загуба на време. И въпреки че изрече всички тези неща през смях и с добро чувство, думите й накараха Мари Анж да се почувства виновна.

— Не ставай глупава — рече й по-късно Били, когато тя сподели за разговора.

И двамата бяха съвсем трезви и сериозни. Останаха на верандата да си говорят, след като всички отидоха да си легнат. Беше студено и мразовито, но те бяха добре облечени и увити с шалове. Гледаха обсипаното със звезди небе и бъбреха.

— Сестра ми не знае какво говори. Ти не си ме провалила, дори напротив — помогна ми. Пък и знаеш ли кравите обичат да им говоря на френски. Смятам да напиша статия за това. Кълна ти се, че животните дават повече мляко, ако им говоря на френски, когато ги доя. — Той й се усмихна и те се хванаха за ръце както някога. В този жест имаше нещо много топло и успокояващо.

— Ти все пак трябва да се ожениш за някое момиче — започна да разсъждава практично Мари Анж, но в гласа й се прокрадна тъжна нотка. И двамата знаеха, че някой ден животът ще ги раздели, но все още не бяха готови за това.

— Може би никога няма да се оженя — рече просто Били. — Не съм сигурен дали въобще го искам. — Премълча, че иска да се ожени за нея. И двамата го знаеха, но щом не можеше… Приятелството им бе чисто и дълбоко и не можеха и да си помислят, че е възможно да намерят подобно чувство у някой друг партньор.

Мари Анж не искаше никой друг въобще. Тя харесваше живота си, споделяше всички свои тайни и надежди, сънища и мечти с Били. Но все още беше твърдо решена да не помрачава приятелството им с любовна връзка.

— Не искаш ли да имаш деца? — попита го тя, изненадана от думите му, макар да знаеше причината.

— Може би. А може би не. Не знам. Но със сигурност ще имам много племенници и племеннички. Те ще ме подлудяват достатъчно, така че едва ли ще чувствам необходимост от собствени деца. — Погледна я сериозно, докато го изричаше. Единственото, което наистина искаше на този свят, бе да бъде с нея и не можеше да понесе мисълта някой да му попречи. — Ти ще имаш деца някой ден. Сигурен съм. И ще бъдеш чудесна майка.

— Дори не мога да си го представя — отвърна съвсем искрено Мари Анж. Почти не можеше да си спомни какво означава да имаш истинско семейство, както когато родителите и брат й бяха живи. За семейната атмосфера й напомняха само посещенията в къщата на Били. Обичаше да ходи у тях, да седи с него, да чувства и споделя обичта и привързаността на членовете на фамилията, но това все пак бяха чужди хора. По принцип и във всяко едно отношение Мари Анж се чувстваше много самотна.

Говориха до късно през нощта. Тя остана да преспи в тяхната къща, като легна в леглото на една от сестрите му. А на следващата сутрин отиде в болницата, за да види леля си. Възстановяването й вървеше бавно и мъчително. Оставаше още цял месец, докато я изпишат, и поне два, докато станеше от леглото. Отсега нататък бе малко вероятно да се държи отново тиранично или заплашително. Слабостта й ставаше все по-видима и дори силната й воля не можеше да надделее над слабата плът. С една дума изглеждаше доста безпомощна и смачкана. Мари Анж правеше всичко възможно да се грижи за нея, но двете рядко си говореха откровено, нито отношенията им бяха сърдечни, така че грижите бяха продиктувани повече от чувство за роднински дълг, отколкото от някакви чувства.

В началото на лятото Карол бе станала на осемдесет години, малко преди Мари Анж да навърши двадесет и една. За старицата бе голям удар, когато Том обяви, че напуска и се мести в Аризона, за да бъде по-близо до жена си. Тя бе отишла там при родителите си, вече цяла година живееше там и се грижеше за тях и й беше тежко сама.

— Стари хора като тях трябва да бъдат изпращани в старчески домове — обяви Карол, когато Мари Анж й съобщи за решението на Том. Всъщност беше объркана, макар че опита да го скрие, като прецени, че такива като Том могат да се намерят под път и над път. С лопата да ги ринеш.

Дългогодишният работник им бе препоръчал един свой племенник, който да го замести в работата, но чепатата Карол не харесваше момчето. Мари Анж искрено съжаляваше, че Том ги напуска. Възрастният човек винаги бе внимателен към нея, съчувстваше й и се държеше приятелски.

Това лято Мари Анж работеше на пълен работен ден, за да събере повече пари за колежа, и почти нямаше свободно време, което да прекара с Били, който отново си бе хванал приятелка. Този път й се стори, че нещата може да станат по-сериозни, ако той позволи. Момичето беше мило и много влюбено, освен това много красиво. Беше от тяхното училище, един клас след тях, бяха съседи и семействата им се познаваха от години. Можеха да имат много добър живот заедно. Освен това Били вече бе на двадесет и две и готов за брак. Беше се дипломирал в гимназията преди три години, преди година бе завършил и разширените курсове по земеделие и работеше здравата във фермата на баща си. И като много други момчета, които работеха във ферми от ранните си детски години, поемайки всички отговорности и тежести, бе възмъжал много рано.

Беше горещ и лепкав летен ден, когато Мари Анж отби от магистралата с любимия си шевролет, за да посети Били. Тогава видя срещу себе си непозната кола, карана от възрастен мъж с каубойска шапка и официален костюм, и се зачуди дали не е някой кандидат за работата на Том. Разминаха се и тя отпраши към Били.

Но когато след три часа се върна вкъщи, беше изненадана да види същата кола в двора. И през ум не й беше минало, че човекът може би е дошъл да се срещне с нея. Той точно излизаше от кухнята с леля й, когато тя се измъкна от колата с няколко пакета продукти, които бе купила за вечеря. Мъжът я погледна очаквателно, когато леля й я посочи с ръка.

Карол ги запозна. Името му не й говореше нищо. Казваше се Ендрю Макдърмот и бе пропътувал целия път от Де Моанс до тук, за да ги посети. Той се усмихна, когато Мари Анж го попита дали идва, за да говори с Карол за вакантното място.

— Не, аз съм тук заради вас — обясни любезно мъжът. — Имах разговор с вашата леля. Може ли да поседнем за малко? — Мари Анж имаше работа, трябваше да приготви вечеря за леля си и се зачуди за какво този човек иска да говори с нея.

— Какво има? Какво не е наред? — обърна се тя към Карол, а старата жена се намръщи и заклати глава. Тя нито приемаше, нито одобряваше онова, което непознатият й бе казал, но то не бе изненада за нея. Защото го знаеше от самото начало.

— Не, всичко е наред — побърза да я успокои посетителят. — Дойдох да ви видя във връзка с наследството, което баща ви е оставил. Леля ви и аз говорихме за това преди време. Наследството е инвестирано и попечителите са го управлявали изключително добре през изминалите години. И сега, когато вече сте пълнолетна, аз съм длъжен да ви информирам.

Мари Анж нямаше ни най-малка представа за какво говори този човек. Виждаше, че леля й Карол изглежда намусена и не особено очарована. Помисли си дали баща й не е направил нещо лошо нещо, което може да струва много пари. Нямаше представа за какво става дума. Но знаеше какво значи думата попечителство. Нещо, оставено за управление от други хора.

— Може ли да поседнем за малко, за да ви обясня? — Те все още стояха прави на верандата и Мари Анж ги остави за минута, за да прибере покупките в кухнята.

— Няма да се бавя — обеща тя на леля си, докато инвалидната количка със скърцане изчезна във вътрешността на къщата. Лелята вече бе чула онова, което мъжът бе казал, и нямаше желание да остане с тях.

— Госпожице Хоукинс — започна Ендрю Макдърмот. — Вашата леля обяснила ли ви е какво ви е оставил баща ви?

Мари Анж поклати глава. Изглеждаше изненадана и уплашена.

— Не, но не мисля, че е оставил нещо. Винаги съм смятала, че е оставил само дългове — рече просто, без преструвки или претенции, спомняйки си онзи далечен ден, когато адвокатът спомена за пръв път тази тогава непонятна за нея дума.

— Напротив. — Мъжът изглеждаше изненадан. — Той е оставил един изключително успешен бизнес, който беше продаден няколко месеца след смъртта му. Един от неговите партньори го закупи на прилична цена, а всички недвижими имоти, които вашето семейство притежаваше, бяха продадени. Баща ви имаше известни спестявания и малко дългове, разбира се, но нищо сериозно. Оставил е завещание в полза на вас и на брат ви, но поради неговата смърт всичко остава за вас. — Мари Анж за първи път чуваше тези неща и бе изненадана. Дори не проумяваше какво означава всичко. — Вие трябва да наследите една трета от имуществото, след като навършите двадесет и една години. Това е причината да съм тук. Попечителският фонд ще продължи да управлява останалото състояние и ще ви предостави втората третина, когато станете на двадесет и пет, а остатъка — когато навършите тридесет години. Баща ви е оставил една много солидна сума — произнесе тържествено мъжът, без да сваля очи от Мари Анж, осъзнавайки, че тя е напълно непросветена и не очаква абсолютно нищо. Дали лелята е била права да не й каже нищо по този въпрос?

— Колко пари е оставил? — попита младото момиче, чувствайки се доста неловко. — Много ли? — Всъщност не я интересуваше.

— Доста — усмихна се непознатият. — Средствата бяха инвестирани изключително умело през последните години и в момента вие сте притежателка на около десет милиона долара.

Настъпи тишина. Мари Анж го гледаше и не можеше да проумее чутото. Дори не искаше да го повярва. Изглежда бе някаква нелепа шега, но на нея въобще не й беше смешно.

— Колко? — беше единствената дума, която се откъсна от устните й след дълго мълчание.

— Попечителският фонд има повече от десет милиона долара за вас — повтори мъжът. — Една трета от тях ще ви бъде прехвърлена по сметка следващата седмица и аз се надявам, че ще реинвестирате голяма част от парите веднага след като сте готова за това. Ние можем да го уредим. — Човекът беше адвокатът на банката, която управляваше нейните пари. Първоначално парите били във Франция, но след това били прехвърлени в Айова по настояване на Карол. Тя не допускала, че племенницата й някога ще се върне обратно във Франция. — Трябва да ви кажа — рече поверително Макдърмот, — че ние предложихме на леля ви известна сума за вашата издръжка, но тя любезно ни отказа, като заяви, че няма нужда от тези пари. През последните десет години е осигурявала всичко необходимо за вас, без да се възползва от наследството, което баща ви е оставил. Мисля, че трябва да го знаете.

Дори тази нищожна информация беше убийствено потискаща. Значи леля Карол е знаела! А колко често я бе държала гладна до смърт, купуваше й дрехи единствено и само от магазина за втора употреба, караше я да работи тежка физическа работа за всяко пени, което изразходваше за нея или й даваше и дори бе отказала да й помогне, когато искаше да се запише в университета. Така, въпреки че бе поела на плещите си отговорността за детето, без да се възползва от предимствата, които им даваше наследството, тя бе лишила Мари Анж от всичко през тези години и дори се бе старала да й пречи да продължи образованието си!

Беше й много трудно да реши дали леля Карол е чудовище или героиня. Но вероятно старата жена бе сторила онова, което бе смятала за най-добро. Лошото бе, че не бе я предупредила по никакъв начин какво я очаква. И то се стовари върху главата й като огромно бреме и предизвика истински шок.

Ендрю Макдърмот й поднесе един голям плик, пълен с документи, и й предложи да ги прегледа. Трябваше само един подпис от нейна страна, за да бъде открита сметка на нейно име.

Когато си тръгна, човекът я поздрави с добрия късмет и придобитото богатство. Но дори и в този миг Мари Анж не бе сигурна какво да мисли. Би била много по-щастлива, ако майка й, баща й и брат й бяха живи, ако бе израснала заедно с тях в Шато да Мармутон, макар и бедна, вместо да прекара тези десет години в Айова с леля Карол в безкрайна самота и тежък живот. Какво значение имаше колко е богата сега! Мари Анж все още не можеше напълно да разбере и проумее значението на случилото се, нито какво ще означава то за нея. Докато стоеше на верандата и гледаше как колата на господин Макдърмот се отдалечава, продължаваше да държи плика с документи в ръцете си.

— Кога най-после ще вечеряме? — излая леля Карол зад гърба й през мрежестата врата. Мари Анж се втурна вътре и остави плика на плота, бързайки да приготви вечерята. Докато се хранеха, лелята не каза нито дума. Накрая младото момиче не издържа и наруши мълчанието.

— Знаеше ли? — Очите й потърсиха тези на лелята, но не видяха в тях нищо. Никаква радост, нито топлинка, нито съжаление или нежност, или омраза дори. Лелята изглеждаше така, както винаги — безизразна, тъжна и изморена, стара и студена като висулка лед от покрива през зимата.

— Не съвсем всичко. И все още не съм наясно с подробностите. Но не ме интересува. Не е моя работа. Знаех, че баща ти е оставил доста пари. Радвам се за теб. Това ще улесни живота ти, когато мен няма да ме има. — А след това каза нещо, което още повече изненада Мари Анж. Направо я втрещи. — Другия месец смятам да продам фермата. Имам изгодно предложение, а ти вече си осигурена. Изморена съм. Искам да отида в един дом за стари хора в Буун. — Изрече всичко това без извинение или съжаление, без каквато и да е загриженост какво щеше да стане с момичето. Според нея нямаше защо да се тревожи. Да, така беше от финансова гледна точка. И всичко беше наред, с изключение на това, че Мари Анж бе само на двадесет и една години и за втори път в живота си оставаше без дом.

— Още колко време ще останеш тук? — попита Мари Анж, гледайки я втренчено. Търсеше поне някаква следа на чувство, нещо, което никога не бе виждала върху лицето й.

— Продажбата ще стане през следващия месец. Собствеността ще премине в чуждо владение в рамките на тридесет дни. До края на октомври трябва да съм се пренесла в старческия дом. Том се съгласи да изчака дотогава.

Всъщност оставаха само шест седмици, осъзна Мари Анж. Тя също трябваше да вземе някакво решение. Тази есен щеше да започне втората половина от образованието й и тя се замисли дали не би могла да се пренесе по-близо до университета, или да прекъсне годината и да отиде във Франция, за да я види отново. За част от секундата през главата й мина налудничавата мисъл да купи отново Шато Мармутон. Нямаше никаква представа на кого принадлежи имението в момента, какво е станало с него и се запита дали в документите, които адвоката й бе оставил, няма някаква информация по този въпрос.

— Значи аз ще трябва да се изнеса преди това — рече ясно Мари Анж, питайки се дали изобщо някога е познавала тази жена. — Ще бъдеш ли щастлива в този дом, лельо Карол?

Имаше чувството, че дължи нещо на леля си, колкото сурова и безсърдечна да бе тя. Все пак се бе грижила за нея цели десет години, макар и по нейния особен начин, и Мари Анж й бе благодарна.

— Аз не съм щастлива и тук. Какво значение има щастието? Пък и съм твърде стара, за да се грижа за фермата. Ти сигурно ще се върнеш във Франция или поне ще си намериш работа в града, след като завършиш колежа. Нямаш никакви причини да оставаш тук, освен ако не се омъжиш за онова момче. Но винаги си казвала, че не искаш да се жениш. И най-вероятно не бива да го правиш. С парите, които имаш, ще можеш да си хванеш някоя много голяма риба.

Думите й прозвучаха някак грозно, а начинът, по който ги произнесе, накара Мари Анж да потръпне. Мисълта, дали леля й бе обичала някого досега, не беше я занимавала и тя се зачуди какъв ли щеше да бъде животът й, ако бе имала съпруг, и щеше ли да го обича, ако изобщо беше способна на това. Не можеше да си представи Карол млада, влюбена и щастлива. Не можеше да си представи усмивка на това лице.

Почисти кухнята след вечеря и когато лелята каза, че отива да си легне, й пожела лека нощ. Колелата на количката тъжно заскрибуцаха по коридора. След известно време позвъни Били, за да я чуе, и Мари Анж поиска да се видят.

— Нещо лошо ли се е случило? — попита той разтревожено. Не беше обичайно по това време Мари Анж да излиза, за да се среща, с когото и да е.

— Не… да… ами всъщност, не… И аз не знам. Объркана съм. Случи се нещо, за което трябва да поговорим. — Наистина се нуждаеше да сподели с някого, нуждаеше се от присъствието на Били. На света нямаше друг, с когото можеше да поговори за това, макар да знаеше, че той е точно толкова непросветен във финансовите операции, колкото и тя самата. Но Били беше интелигентен и разумен и освен това й желаеше доброто. Нито за миг не й мина през ума, че може да й завиди или да ревнува.

— Добре ли си? — попита младежът, а тя се поколеба.

— Мисля, че да. — Не искаше да го тревожи. — Всъщност новините са добри. Но все още не мога да ги проумея напълно.

— Идвай, когато искаш — рече Били. Новата му приятелка беше у тях, но тъй като живееше в съседна ферма, той й предложи да я закара, преди Мари Анж да пристигне. Момичето нямаше нищо против.

Двадесет минути по-късно Мари Анж пристъпи прага на къщата. Носеше със себе си големия плик.

— Какво е това? — Били веднага забеляза плика и си помисли, че е писмо от университета. Предположи, че може да е спечелила още една стипендия, което го зарадва, но един поглед към лицето й му подсказа, че е нещо много по-важно.

— Днес един адвокат ме посети — обясни младо момиче с тих глас, така че другите от семейства да не чуят какво си говорят. На него му имаше пълно доверие. И той никога не бе го предал, знаеше, че и този път ще бъде така.

— За какво?

— Преди да умре, баща ми е оставил някакви пари — обясни просто Мари Анж и Били за миг си помисли, дано поне да са няколко хиляди долара. Това щеше да я оправи засега. Щеше да й помогне да завърши образованието си. Той се зарадва заради нея.

— Много пари — продължи Мари Анж. Онова, което й се бе случило, беше толкова необичайно и фантастично, че не бе сигурна дали Били ще го разбере, така както тя самата все още не можеше.

— Колко? — Изстреля въпроса той, след което веднага се поправи. — Ако не искаш, не ми казвай! Няма нужда, знаеш това. Не е моя работа.

— Мисля, че не бива да казвам нищо — промълви Мари Анж, без да откъсва поглед от лицето му. Беше уплашена, че богатството може да промени отношенията им. — Не искам да ме мразиш.

— Не ставай глупава! Да не би да е убил някого или да ги е откраднал? — подразни я.

— Не, разбира се — усмихна се нервно Мари Анж. — Парите са спечелени честно. От работата му и от продажбата на имението, което имахме. И са се увеличили чрез успешно инвестиране. Онова, което е оставил, е нараснало многократно през тези години. — Тя се поколеба за миг, сетне продължи: — И сега са много пари. — Неочаквано й се прииска да се извини. Изглеждаше й някак грешно да има толкова много. Но такива бяха фактите. И тя трябваше да се справя с тях.

— Стига, Мари Анж! Подлудяваш ме! Ще ми кажеш ли най-сетне или не? Между другото, леля ти Карол знаела ли е за това? — Беше любопитен да го чуе.

— Да, знаела е. Повече или по-малко. Никога не им е позволила обаче да ни изпратят и една стотинка. Мисля, че в известен смисъл гордостта й е за уважение, но пък от друга страна, парите щяха да направят живота ни доста по-лесен, отколкото беше. Особено моят. Е, както и да, сега всичко е мое.

Очите им се срещнаха. Тя си пое дълбоко въздух, преди да прошепне думите, които дори не можеше да проумее, нито да си представи.

— Десет милиона долара — прошушна Мари Анж тихо, но достатъчно високо, за да бъде чута.

— Да бе, сигурно — разсмя се той и седна на стола на верандата, развеселен от шегата й. — Аз пък съм Мики Маус.

— Говоря ти сериозно. Това е сумата. — Тя гледаше сякаш му бе изповядала нещо ужасно, някакво страшно и гнусно престъпление. Той неочаквано спря да се смее и я загледа недоверчиво.

— Не ме будалкаш, нали?

Мари Анж поклати глава. Били затвори очи, сякаш го бе ударила с нещо тежко, след което ги отвори и я загледа удивено.

— Господи! Мари Анж… И какво смяташ да правиш сега? Къде ще отидеш? — Сърцето му се сви от неясна тревога. Това бяха много пари, огромно количество пари. Много повече, отколкото човек можеше да си представи.

— Не знам. Тази вечер леля Карол ми съобщи, че смята да продаде фермата следващия месец и да отиде в старчески дом. След шест седмици няма къде да живея. Вече е намерила купувач и е решила да приключи продажбата колкото е възможно по-скоро.

— Можеш да живееш тук — покани я гостоприемно Били, макар да знаеше, че в къщата няма място за нея, пък и не беше уверен, че това е правилното решение.

— Не, благодаря. Ще си наема стая в университетските общежития или ще живея под наем. Не знам какво прави човек, когато му се случи нещо такова.

— Нито пък аз — усмихна се Били. — Баща ти трябва да е бил доста богат, когато си била малка. Аз май така и не го разбрах. Онзи замък, за който ми говореше, сигурно е бил колкото Бъкингамския дворец.

— Глупости, нищо подобно! Беше красив и аз го обичах. Мисля, че имахме доста земя и че бизнесът на татко беше много успешен. Той имаше и спестени пари… Господи, Били… Не знам… Какво да правя сега? — Беше дошла при него за съвет, но и двамата бяха прекалено млади и онова, за което си говореха, им бе така неприсъщо, непознато и далечно. Животът в Айова, който бяха водили досега, беше прост и обикновен.

— Какво е твоето желание? — попита замислено Били. — Искаш ли да си отидеш у дома и да започнеш отначало, или предпочиташ да завършиш образованието си тук? Сега вече можеш да правиш каквото си поискаш! Напълно свободна си във всяко едно отношение! По дяволите! Можеш да постъпиш в Харвард или в Йейл, ако искаш. — За него парите означаваха свобода. Да, те премахваха ограниченията и пречките и той беше много щастлив заради Мари Анж.

— Мисля, че ми се иска да си отида у дома за малко, поне да видя отново Шато де Мармутон. Може би бих могла да го купя отново — произнесе на глас своята мечта Мари Анж, а Били отчаяно си помисли, че тя никога няма да се върне отново тук. Думите й звучаха в главата му като ехо, което не искаше да заглъхне. Но не позволи гласът му да издаде страховете му. Защото истински и до болка се страхуваше, че повече никога няма да я види. Мари Анж обаче отгатна тревогата му.

— Ще се върна. Просто искам да видя отново родния си дом. Може би ще прекъсна един семестър и ще се върна за Коледа.

— Би било хубаво — съгласи се Били и реши да й каже всичко, което мисли и чувства. Обичаше я прекалено много, за да не го направи. — Знаеш ли, може би там ще бъдеш по-щастлива. — Тя си беше французойка в края на краищата и в Америка нямаше никакви роднини, освен леля си Карол. И макар да бе преживяла половината от живота си тук, в сърцето си си оставаше французойка и винаги щеше да бъде такава.

— Може би. Просто сега не знам какво да правя. Ако остана там, ще дойдеш ли да ме видиш? Ще можеш да упражняваш френския си език. Ще ти изпратя билет. — Познаваше го достатъчно добре, за да знае, че никога няма да приеме, а щеше да му бъде много трудно да се отдели от фермата, за да я посети, дори и да успееше сам да събере пари за пътуването.

— Трябва да ми обещаеш, че ще дойдеш, ако остана там.

— Мислиш ли да завършиш образованието си? — продължи да я разпитва Били, загрижен за нея, и тя кимна.

— Така възнамерявам. Предполагам, че най-вероятно ще се върна тук. Може би ще прекъсна само този семестър и после ще реша.

— Ще бъде срамота, ако не завършиш — укори я като по-голям брат той.

Мари Анж извади документите от плика и двамата ги разгледаха подробно, лист по лист. Но така и не разбраха всичко. Беше извлечение от инвестициите, които бе правил попечителският екип.

— Все още не мога да повярвам — възкликна Били. — Това е удивително! — Сетне се разсмя и я прегърна силно. — По дяволите! Откъде да знае човек, че ще се превърнеш в истинска богаташка!

— Чувствам се като Пепеляшка — прошепна нещастно Мари Анж.

— Само да не вземеш да избягаш с някой прекрасен принц през следващите десет минути! — За Били забогатяването й означаваше, че повече не съществува никаква надежда някога да се ожени за нея, макар че според Мари Анж, такава никога не бе имало. Но сега вече край. Тя беше богата, беше наследница на фантастично състояние. Все пак си оставаше неговата най-добра приятелка, която го накара да се закълне, че между тях нищо няма да се промени.

— Ще се върна за Коледа — искрено обеща Мари Анж. И от цялото си сърце вярваше в онова, което казваше. Но Били се съмняваше, че наистина някога ще се върне, дори не бе сигурен, че ще иска да го направи след нещастните мизерни години, които бе преживяла тук. Според него най-правилното сега бе да си отиде у дома.

Изпрати я до колата и я прегърна още веднъж. Нещастната бричка, която й бе подарил, сега му изглеждаше смешна и глупава в светлината на всичко, което се бе случило, в сиянието на парите, които се бяха изсипали отгоре й.

— Карай внимателно — посъветва я той, все още изпълнен с трепет и удивление от случилото се. Трябваше му време, за да го проумее и свикне с него.

— Обичам те, Били — прошепна Мари Анж.

— И аз те обичам. Знаеш това.

Тя махна с ръка и потегли. Докато караше към къщи, трябваше да премисли много неща.

На следващата сутрин Мари Анж отиде до Де Моанс. Имаше нещо неотложно, което трябваше да свърши. Беше мислила цялата нощ и не искаше да чака нито ден. Обади се на господин Макдърмот и му обясни желанието си. Той изглеждаше доста изненадан, но момичето беше само на двадесет и една години все пак. Предприемаше една доста изненадваща и интересна първа стъпка. При това бе категорично и твърдо решена да я направи.

За по-малко от час сделката бе сключена и продавачите се съгласиха да доставят покупката още същата сутрин. Бяха удивени от бързината и решителността, с която момичето се разпореди.

Когато покупката пристигна, леля Карол пребледня като смъртник, работниците се събраха, цъкаха с език и шумяха като кошер.

— Това е най-глупавото нещо, което би могла да извършиш. И какво смяташ да правиш с нея? — попита я подигравателно и саркастично леля й, но вече нищо не можеше да й стори.

— Ще я дам на Били — отговори спокойно Мари Анж, докато сядаше зад волана на яркочервеното, чисто ново, последен модел „Порше“, което бе купила същата сутрин. Преди три години Били бе направил и невъзможното, за да може тя да ходи на лекции. Нещо, което не бе направил дори за себе си. Сега тя му се отплащаше и се надяваше, че колата ще му хареса.

Мари Анж спря поршето пред къщата на Били в момента, в който той пристигна с трактора. С него бе един от братята му. Като видя колата, я загледа с отворена уста.

— Да не би да си трампила шевролета за това чудо? Надявам се, че са ти върнали поне малко пари. — Той се разсмя и скочи от трактора, за да разгледа по-отблизо блестящия автомобил. — Как смяташ да обясниш на хората с какво си я купила? — попита я загрижено. Знаеше, че Мари Анж не обича другите да говорят за нея и предпочиташе да запази в тайна наследството от баща си.

— Не мисля да им обяснявам — отвърна тя усмихвайки се. — Може да им кажа, че е крадена. Защото аз няма да я карам.

— Как така? — попита я объркано Били, а тя сложи нежно ключовете в ръката му и го целуна по двете бузи по френски маниер.

— Тя е твоя, Били! — рече нежно Мари Анж. — Защото ти си моят най-добър приятел на света, ти си моят брат.

Очите му се насълзиха. Не знаеше какво да каже и когато най-накрая бе в състояние да говори, настоя, че не може да приеме толкова скъп подарък, без значение колко пари й е оставил баща й. Но тя не искаше да чуе, нито да спори, нито да обсъждат този въпрос. Документът за собственост бе на негово име и Мари Анж побърза да се настани на мястото на пътника, очаквайки да бъде повозена.

— Не знам какво да ти кажа — промърмори Били, когато седна зад волана. Беше му трудно да й се противопостави. На всичко отгоре всички работници от фермата се бяха събрали и ги гледаха. В техните очи в момента се случваше нещо невероятно.

— Значи ли това, че ще се омъжиш за него? — извика майката на Били през кухненския прозорец, чудейки се дали не е спечелила колата в някое състезание или викторина. Или пък от лотария или тото!

— Не! Значи, че Били има нова кола — извика в отговор Мари Анж.

Били завъртя ключа и малката спортна кола потегли с рев. Той натисна газта до дупка, нададе див вик на възторг и те полетяха по шосето. Дългата златиста коса на Мари Анж се развяваше от вятъра.