Изгубеният брат

1

Отчаяно исках да се прибера вкъщи, но докторът ме пусна чак на следващата сутрин. Щатският полицай ме откара до Денвър. Дясната китка ме болеше от венозната инжекция, която ми беше поставил лекарят. След двудневното гладуване трябваше да съм прегладнял, но преживяният шок беше убил апетита ми. Насилих се и изядох бавно един банан, като отпивах малки глътки от едно шише с портокалов сок.

Когато колата зави в улицата, на която живеех, видях ябълковите дървета пред викторианския ни дом, един фургон и една камионетка на алеята пред къщата и един кола с отличителните знаци на денвърската полиция, паркирана до тротоара. Малко по-нататък имаше още автомобили и два микробуса на местните телевизионни канали.

Докато слизах от патрулката, една репортерка се втурна към мен с микрофон в ръка, следвана по петите от своя оператор. Колегата й от конкурентната телевизия също не беше далеч. Журналисти наскачаха и от останалите автомобили.

— Как, по дяволите, са разбрали? — обърнах се към щатския полицай.

— Влезте в къщата.

Той разпери ръце като бариера пред репортерите, а аз закуцуках през моравата. Панталоните и ризата, които докторът ми беше заел (моите бяха станали на парцали), висяха свободно на мен и подчертаваха още повече колко бях отслабнал през последните два дена. Щом влязох в къщата, побързах да затръшна вратата, за да заглуша гласовете на журналистите, които викаха името ми. Ала веднага ги заместиха нови гласове — един полицай, няколко мъже в спортни якета и други цивилни, въоръжени с лабораторни уреди, стояха във всекидневната и разговаряха помежду си.

Едър мъж с мустаци забеляза появата ми в антрето и дойде при мен.

— Господин Денинг?

Кимнах и от движението ми се зави свят.

— Аз съм лейтенант Уебър. А това е сержант Пендълтън. — Той посочи към един по-млад и по-слаб гладко избръснат мъж до него.

— Проверихме тавана, мазето и горичката зад къщата. Не намерихме никакви следи от жена ви и сина ви — каза ми Пендълтън.

Думите на детектива ме объркаха. Полицаите, които бяха проникнали в дома ми миналата нощ, бяха открили, че Кейт и Джейсън ги няма. Ако Пити ги бе отвел някъде с волвото на жена ми, тогава защо тези полицаи ги бяха търсили на тавана и в… Внезапно ми прилоша, защото осъзнах, че те бяха търсили скрити трупове.

— Изглеждате ми много блед, господин Денинг. По-добре седнете. — Уебър ме отведе във всекидневната и присъстващите там мъже се отдръпнаха настрани. — Ще ви донеса малко вода.

Въпреки течностите, които докторът ме беше накарал да изпия, все още изгарях от жажда. Когато детективът се върна с пълна чаша, за момент изгубих ориентация и изпитах чувството, че това е неговият дом, а аз съм му гост. Хванах непохватно чашата с превързаните си ръце и отпих глътка вода. Стомахът ми изкъркори в знак на протест. Все пак успях да попитам:

— Значи нямате никаква представа къде са жена ми и синът ми?

— Все още не — отговори Уебър. — Щатският полицай ни предаде всичко, което сте му разказали, но трябва да ви зададем още няколко въпроса. — Той погледна драскотините по лицето ми. — Чувствате ли се достатъчно силен, за да ни отговорите?

— Колкото по-скоро го направя, толкова по-бързо ще върна семейството си.

Двамата мъже се спогледаха и по-късно разбрах защо — за разлика от мен, те изобщо не бяха убедени, че ще видя семейството си отново.

— Ще ни бъде от полза, ако… — Пендълтън погледна върховете на пръстите ми, които стърчаха от бинта. — Трябва да вземем отпечатъците ви.

— Да вземете…? Но защо…?

— Така ще можем да отделим вашите от тези на мъжа, който е отвлякъл семейството ви. Коя стая е била негова?

— Тръгнете наляво и се изкачете по стълбите. — Усетих, че се задушавам. — Стаята е в дъното на коридора. Вдясно.

— Това е стаята с бейзболната ръкавица на леглото — каза Уебър на един от оперативните работници.

— Бейзболна ръкавица? — попитах напрегнато. — На неговото легло?

Пендълтън се намръщи.

— Да. Това важно ли е?

— Ръкавицата някога беше на Пити.

— Не ви разбирам.

— Оставил я е, защото вече не е искал проклетата ръкавица. Защото се е сдобил с нещо по-добро.

— Не бързайте толкова, господин Денинг. Все още не можем да схванем мисълта ви.

Един оперативен работник притисна върховете на пръстите ми първо, върху един тампон с мастило, после, върху лист хартия с обозначени места за всеки отпечатък, а през това време аз се помъчих да им обясня думите си колкото се може по-добре.

2

— Отдавна изчезнал брат?

— Бог да ми е на помощ, да.

— Но защо сте му повярвали, че наистина е вашият брат?

— Разказа ми неща, които само брат ми би могъл да знае.

Детективите се спогледаха отново.

— Какво не е наред?

— Просто хрумване — отвърна Уебър. — Може би сте чули това, което сте искали да чуете. Някои мошеници могат да накарат общите приказки да звучат специфично. И хората, които се опитват да измамят, сами запълват пропуските.

— Не. Аз го изпитах. Знаеше всяка подробност.

— Те могат да бъдат ужасно хитри.

— Но това звучи безсмислено. Ако е мошеник, значи целта му е била да ме обере. В такъв случай е трябвало само да изчака двамата с Кейт да отидем на работа, а Джейсън — на училище. И е щял да разполага с цял ден да плячкоса къщата. Нямаше да се опитва да ме убие. Не, това беше нещо лично. Пити е искал да ми отмъсти!

Пендълтън направи успокояващ жест.

— Просто се опитваме да разберем нещо повече за мъжа, който издирваме.

— За бога, един мошеник не би рискувал да утежни с убийство и отвличане присъдата си за обир.

— Освен ако не обича насилието.

Думите на Уебър ме потресоха. През цялото време се бях самозалъгвал, че Джейсън и Кейт са живи. Сега за първи път допуснах, че Джейсън може да е бил убит в планината, а тялото на Кейт да лежи в някоя канавка.

Едва се сдържах да не повърна.

Пендълтън, изглежда, усети паниката ми. По тона му си пролича, че се опитваше да разсее мрачните ми мисли:

— Случайно да сте го снимали?

— Не.

— Били сте развълнуван от завръщането му и не сте си направили снимки?

— Не. — Искаше ми се да изкрещя. Ако не бях пуснал един непознат в къщата си…

Но той не беше непознат, или поне така си мислех.

„Какво ти става, по дяволите? След двадесет и пет години отсъствие Пити е просто един непознат!“

— Господин Денинг?

Погледнах Пендълтън и осъзнах, че е произнесъл името ми няколко пъти, докато се е опитвал да ми привлече вниманието.

— Ако се чувствате добре, бихте ли се поразходили из къщата, за да ни кажете дали нещо липсва?

— Готов съм да направя всичко необходимо.

Те ми подадоха чифт гумени ръкавици, после сложиха такива и на своите ръце. Започнах да оглеждам стаите на долния етаж и веднага забелязах, че сребърните съдове, които Кейт бе наследила от баба си, ги нямаше в бюфета на трапезарията. Липсваше и един сребърен сервиз за чай. От телевизионната стая бяха изчезнали DVD-то и видеото.

— Сигурно е щял да отнесе и телевизора — казах с горчивина, — само че той е с четиридесет и шест инчов екран и не може да мине през вратата на волвото. Обаче не разбирам защо не е взел форда. Той е по-просторен. Можел е да натовари в него повече крадени вещи.

Уебър явно се почувства неловко.

— Ще поговорим за това по-късно. Довършете огледа на къщата.

От кухнята липсваха микровълновата печка и кухненският комбайн, марка „Куизънарт“. От гаража бяха изчезнали куп преносими електрически инструменти. Лаптопът не беше в кабинета ми.

— А огнестрелни оръжия? — попита ме Пендълтън. — Държите ли в дома си огнестрелни оръжия? Той взел ли ги е?

— Нямам оръжия.

— Дори ловна карабина?

— Не. Не съм ловец.

Качих се по стълбите на горния етаж и замръзнах на прага на стаята на Джейсън при вида на отворените чекмеджета и разхвърляните по пода дрехи. Трябваше да използвам цялата си воля, за да вляза вътре и да се огледам.

— Синът ми държи спестяванията си в един буркан на бюрото си.

Бурканът го нямаше.

Почувствах се още по-зле, когато видях хаоса в собствената си спалня. Като стъпвах по роклите на Кейт, които се въргаляха по пода, приближих до стенния гардероб.

— Липсват четири куфара.

Значението на собствените ми думи се стовари върху мен, краката ми се подкосиха и се наложи да се облегна на касата на вратата.

До този момент смятах, че Пити е преровил набързо шкафовете и гардеробите, търсейки нещо за крадене. Но сега, като се вгледах по-внимателно, почувствах нов прилив на надежда, защото разбрах, че дрехите на Кейт и Джейсън не са били разхвърляни с тази цел — някои от тях липсваха.

— Ако ги е убил, нямаше да им опакова дрехи за из път — казах на детективите. — Те са живи. Трябва да са живи.

Замаян от тази перспектива, продължих с огледа, както ме беше инструктирал Уебър. Някои от моите дрехи също липсваха. Спестяванията ми за черни дни, които възлизаха на пет хиляди долара, бяха изчезнали от дъното на чекмеджето с бельото ми. Пити не беше пропуснал да вземе и кутията с бижута на Кейт, както и златния ми „Ролекс“, който носех само в специални случаи. Ала всички тези неща бяха без значение за мен; интересуваха ме само Кейт и Джейсън.

Междувременно оперативните работници продължаваха да фотографират хаоса в спалните и да снемат отпечатъци. За да не им пречим, детективите ме отведоха на долния етаж. Отново изпитах чувството, че къщата вече не ми принадлежи.

— Защо волвото? — попитах ги аз. Гласът ми сякаш идваше от някъде далеч. — Казахте, че ще поговорим защо е взел него вместо форда, при положение че той може да побере повече крадени неща.

— Да — отговори неохотно Пендълтън. — Но волвото има едно предимство пред форда.

— Не разбирам какво имате предвид.

— Голям багажник.

— Голям…? — Прозрението ме накара да седна.

— Може би не е добра идея да се впускам в детайли.

— Кажете ми. — Превързаните ми ръце ме заболяха, когато впих пръстите си в тапицираната с кожа седалка на стола. — Трябва да знам.

Уебър отмести поглед встрани, сякаш не смееше да ме погледне в очите.

— По всичко изглежда, че той се е върнал тук със сина ви и после се е справил с жена ви. Допускаме, че ги е вързал и е запушил устите им.

Изпитах чувството, че в китките ми се впива въже.

— Не е можел да поеме риска да шофира през града с жена ви и сина ви, овързани на задната седалка. Рано или късно някой е щял да ги забележи — намеси се Пендълтън.

— Така че ги е сложил в…?

— При положение, че вратата на гаража е била затворена, никой нямало да види какво прави.

— Исусе. — Представих си вонята на бензин и изгорели газове в багажника на волвото и ми се повдигна. — Как ли са дишали?

Внезапно си спомних с какво измъчено изражение Пити ми бе разказал как похитителите му го бяха наврели в багажника на колата си.

Стресна ме пронизителен звън. Уебър пъхна ръка под спортното си сако и откачи от колана си клетъчен телефон. После ми обърна гръб, закрачи към пианото, на което Кейт обичаше да свири, и заговори приглушено.

Разговорът приключи и той прибра телефона си.

— Нещо ново? — попитах напрегнато, изпълнен с надежда.

— Открили са волвото. На една отбивка край междущатско шосе двадесет и пет.

— А Кейт и Джейсън? Били ли са…

— Нямало ги е в колата. Той е напуснал щата. Уайомингската полиция е открила волвото северно от Каспър.

— В Уайоминг?

— Той е смятал, че разполага с достатъчно време и че липсата на волвото ще бъде открита най-рано след няколко дена — каза Уебър. — Но не е бил сигурен дали жена ви няма уговорка да отиде някъде в съботната вечер или някои приятели да дойдат тогава на гости, за която тя не му е казала, независимо какво е направил, за да го изкопчи от нея.

Усетих студ при мисълта за страданията, които може би е изтърпяла Кейт.

— Най-доброто решение за него е било да отведе жена ви и сина ви надалеч, преди някой да е заподозрял, че нещо не е наред. Най-близкият банков автомат е записал, че в шест часа и двадесет и една минути от вашата сметка са били изтеглени петстотин долара — най-голямата сума, която може да бъде взета от автомата в рамките на един ден от един и същи човек. На видеозаписа на тегленето се вижда някакъв мъж, но той е с наведна глава и лицето му остава скрито.

Обля ме студена пот, понеже разбрах, че Пити е принудил Кейт да му каже номера на сметката ни.

— По всичко изглежда, че той е карал до падането на нощта, после се е възползвал от прикритието на мрака, за да отнеме нечий чужд автомобил на отбивката от магистралата след град Каспър. Най-лесна мишена би бил някой самотен шофьор, но понеже в близост до отбивката не е бил открит труп, можем да предположим, че той или тя е в колата заедна със сина ви и жена ви. А докато шофьорът не бъде обявен за изчезнал, няма да знаем какъв автомобил да търсим.

— Трима души да дишат в един багажник? Исусе!

Изражението в очите на детективите ми подсказа какво си мислеха. Като се имаше предвид колко опасен бе Пити, може би в багажника се опитваха да дишат само двама души. Шофьорът навярно вече не бе между живите.

— Уайоминг? По дяволите, защо ще ходи в Уайоминг? — Изведнъж си спомних един от разговорите ми с Пити. — Монтана.

— Произнесохте името на този щат доста натъртено — каза Пендълтън. — Защо?

— Монтана се намира на север от Уайоминг.

Те ме изгледаха неразбиращо.

— Не, чуйте ме. Брат ми каза, че когато ме видял в шоуто на Си Би Ес „Неделно утро“, е закусвал в Монтана. В едно крайпътно ресторантче в Бют. Може би затова отива на север. Може би нещо го тегли обратно към Монтана.

Уебър за първи път се оживи.

— Добре. — Той припряно извади телефона си. — Ще изпратя на щатската полиция в Монтана описанието на този тип, на жена ви и на сина ви.

— Ще се свържем с полицейския участък в Бют — добави Пендълтън. — Може би те ще знаят нещо за нашия човек. Ако някога е бил арестуван, ще имат негова снимка, която ще можем да разпратим до всички полицейски участъци.

— Ако изобщо се е представял там с името Питър Денинг — казах аз, като гледах унило в пода.

— Ще проверим това. Отвличането на хора от един щат в друг е случай, от който ще се заинтересува и ФБР. Федералните ще сравнят отпечатъците, които открихме, с тези от картотеката им. Ако този тип някога се е подвизавал под фалшиво име, ще имаме доста голям шанс да разберем какво е било то.

Отчаяно се опитах да повярвам на думите им.

— Имате ли скорошна снимка на жена ви и сина ви?

— Върху камината. — Погледнах натам. Лъчезарните лица на Кейт и Джейсън накараха сърцето ми да се свие. Снимките бяха мое дело. По принцип знанията ми за фотографията се изчерпваха с това кой бутон на фотоапарата да натисна, но през онзи ден бях извадил късмет. Карахме ски в Медните планини или по-скоро се опитвахме да караме, защото двамата с Кейт непрекъснато падахме. За разлика от нас, Джейсън се справяше отлично. Той не спря да се смее през целия ден. Ние с Кейт също, въпреки синините си. На снимките Кейт беше облечена в червено скиорско яке, а Джейсън в зелено, и двамата държаха плетените си скиорски шапки в ръце, пясъчнорусата коса на сина ми и златистата коса на жена ми проблясваха на слънцето, бузите им бяха румени.

— Ще ви върнем фотографиите веднага, щом направим копия — каза Пендълтън.

— Задръжте ги, колкото е нужно. — Но истината бе, че не исках да се разделям с тях. Празните места върху камината засилиха чувството ми за самота. — Ако ви трябва още нещо — каквото и да е то, — просто питайте.

„А това, от което те се нуждаят най-много — помислих си аз, — е молитвите ми да бъдат чути от Бог.“

3

През това време телефонът в къщата беше звънял многократно. На позвъняванията бе отговарял един от полицаите. Сега той ми даде списък с имената на обадилите се. Повечето бяха репортери, които искаха да вземат интервю от мен. От телевизията. От радиото. До довечера целият щат щеше да знае за случилото се.

— Боже, родителите на Кейт! — Обърнах гръб на Уебър и Пендълтън и излязох забързано от всекидневната. Набрах с треперещи ръце познатия номер от кухненския телефон.

— Ало? — каза възрастен мъжки глас.

— Рей… — Думите с мъка излизаха от устата ми. — Седни. Страхувам се, че имам лоши новини.

Болеше ме, че трябва да им го съобщя, защото това щеше да преобърне живота им. И двамата не се радваха на добро здраве. Въпреки това те незабавно пожелаха да изминат с колата си дългия петстотинкилометров планински път, който делеше Дуранго от Денвър. Костваше ми много усилия, докато успея да ги убедя да си останат у дома. В края на краищата какво щяха да постигнат, като дойдеха в Денвър? Бащата на Кейт дишаше толкова тежко в слушалката, сякаш всеки момент щеше да получи сърдечен удар.

— Запазете спокойствие — казах му аз. — Сега можем само да чакаме. — Връхлетя ме ужасяващо видение — бащата на Кейт, който бърза да пристигне в Денвър, губи контрол над колата си и се обръща в едно дефиле. — По-добре ще е да си стоите вкъщи. Ще ви уведомя веднага, щом науча нещо.

Затворих телефона, поех си дълбоко въздух и забелязах Уебър и Пендълтън на вратата на кухнята.

— Какво има?

— Току-що се обадиха от уайомингската щатска полиция — отговори Уебър.

Целият се напрегнах.

— Една жена от Каспър е била обявена за изчезнала заедно с колата си. Станало е в събота вечер, докато се е връщала от посещение при сестра си в Шеридан — град на около двеста и четиридесет километра северно от Каспър.

— Смятате, че похитителят й е брат ми?

— Времето съвпада. Сигурно е наближила отбивката за отдих, където уайомингската щатска полиция е намерила волвото на жена ви, малко след падането на здрача. Може би е решила да посети тоалетната…

Потръпнах вътрешно, като си представих как Пити се е приближил до жената и ужаса, който тя навярно е изпитала.

— Карала е „Чеви Каприс“, модел деветдесет и четвърта година — допълни Пендълтън. — По всяка вероятност похитителят се е спрял на нея не само защото е пътувала сама, но и защото този модел коли имат голям багажник. Той е продължил на север. Уайомингската полиция е съобщила номера на автомобила на колегите в Монтана и те са го открили пред тоалетната на една отбивка на междущатски път деветдесет, близо до Билингс.

— Жена ми и синът ми били ли са…

— В каприса? Не.

Нещо в тона на сержанта ме накара да попитам подозрителено:

— А собственичката на колата?

Той не отговори.

— Искам да знам.

Пендълтън погледна към Уебър, който му кимна, сякаш му даваше разрешение да говори.

— Трупът й бил в багажника.

— Мили боже! — Не бях сигурен, че искам да чуя отговора, но не можах да се въздържа и попитах: — Какво й е сторил Пити?

— Вързал й е ръцете и е залепил устата й с лейкопласт. Тя… — Гласът на сержанта заглъхна. — Имала е астма. Умряла е от задушаване.

Измъчван от мисълта за отчаяната борба на жената за глътка въздух, едва успях да се съсредоточа върху думите на Уебър, който започна да ми обяснява, че Пити сигурно е изминал с каприса разстоянието от Каспър, Уайоминг до Билингс, Монтана още същата нощ. И че навярно е откраднал от отбивката край Билингс друго превозно средство. Шофьорът е излязъл от автомобила, за да отиде до тоалетна, а Пити е изскочил от тъмнината и го е нападнал.

Представих си какъв ужас трябва да са изживели Кейт и Джейсън, притиснати в мрака до умиращата жена, и спарения въздух в багажника на колата; клетницата се е мятала, а те са усещали яростните й гърчове и са чували приглушените звуци — сподавени стонове, които са отслабвали, ставали са все по-редки и накрая просто са спрели.

— Това никога няма да свърши — промълвих аз.

— Напротив, часът на залавянето му може би наближава — намеси се Пендълтън. — Предположението ви, че той пътува към Монтана, се оказа вярно. Може би се връща в Бют. Билингс се намира край междущатското шосе, което води натам. В архивите на местната полиция няма криминално проявен човек на име Питър Денинг. Но те търсят мъж, който отговаря на описанието му, особено с белег на брадата като неговия. Скоро някой ще съобщи, че шофьорът на последния откраднат автомобил е изчезнал. А щом научат как изглежда и какъв е номерът на колата, бютските полицаи ще могат да стеснят кръга на издирването. Междувременно те претърсват мотелите и всички други места, където вашият брат би могъл да скрие жена ви и сина ви. Бют не е голям град. Повярвайте ми, ако той се покаже там, непременно ще го заловят.

— Ами ако Пити надуши опасността и напусне града?

— Помислили сме и за това. Коли на монтанската полиция без опознавателни знаци кръстосват междущатското шосе и проверяват всеки бял мъж около тридесетте, който пътува сам. Веднага щом във ФБР идентифицират отпечатъците му, ще получим по-добра представа с кого си имаме работа. Начинът, по който действа, подсказва, че има опит. Вероятно има криминално досие и в такъв случай федералните ще ни изпратят негова скорошна снимка, която ще можем да разпространим.

4

Един от търселите ме по телефона хора, чиито имена бяха записани на листа, даден ми от полицая, беше служител от моята фирма. Обадих му се и се наложи да разкажа какво се бе случило за трети път в рамките на няколко часа. Произнасянето му на висок глас направи кошмара още по-реален. Преди да позвъня в службата си, бях чул неколкократно сигнала за включване на телефонния секретар. В два от случаите бях отговорил на обажданията с надеждата, че ще науча нещо ново за Джейсън и Кейт, но и двата пъти се беше оказал журналист, след което престанах да обръщам внимание на секретаря.

В момента, в който затворих слушалката, телефонът иззвъня отново. Апаратът ни имаше опцията да показва номера, от който ни търсят, но тя обикновено беше безполезна, защото много от обажданията се записваха като НЕИЗВЕСТЕН НОМЕР или както в този случай, БЛОКИРАН НОМЕР. Въпреки това реших да отговоря и, разбира се, това се оказа друг журналист, след което оставих полицаят да приема обажданията.

Когато оперативните работници най-накрая си тръгнаха, а с тях и Уебър, Пендълтън и всички останали, къщата ми се стори по-пуста от всякога. Качих се на втория етаж и тръгнах да обикалям от стая в стая, а стъпките ми отекваха по дървените подове. Мебелите бяха наплескани с пудра за снемане на отпечатъци, дрехите бяха все така разхвърляни по земята. Седнах на леглото на Джейсън и вдъхнах момчешката му миризма. После отидох в собствената ми спалня, вдигнах една от блузите на Кейт и я притиснах към лицето си.

Нямам представа колко време съм стоял така. Телефонът иззвъня отново. Влязох в банята, без да му обръщам внимание, свалих взетите на заем дрехи и пуснах душа, като се стараех да не намокря превързаните си длани и зашитата рана на лявата си предмишница. Водата свали от мен мръсотията и засъхналата кръв. Вдигна се пара, но вместо горещината на водните струи, аз усещах все по-силна болка, понеже въздействието на обезболяващите, дадени ми от доктора, беше започнало да преминава. Синините ми бяха ужасяващи. Избръснах се, доколкото можах, после си облякох чисти дрехи, но това не ми достави удоволствие, защото си казах, че не заслужавам подобно удобство, като се имаше предвид адът, в който се намираха Кейт и Джейсън.

На входната врата се позвъни. Понеже куцах, слизането по стълбите до долния етаж ми отне повече време от обичайното и звънът се разнесе още два пъти. „Ако това е репортер…“ Отворих вратата и видях представителен мъж в тъмен костюм, с лъснати обувки и къса, прилежно сресана, леко прошарена коса. Слабото му лице излъчваше деловитост.

— Господин Денинг?

От улицата зад гърба му един телевизионен екип, въоръжен с камера, се втурна към къщата.

— Не давам интервюта. — Отстъпих назад и понечих да затворя вратата.

— Не ме разбрахте. Аз съм специален агент Джон Гейдър от ФБР. — Той ми показа служебната си карта. — Звънях неколкократно, но понеже никой не ми отговори, реших да дойда с колата дотук.

— Бях… Не исках… Моля, влезте.

Тъй като репортерите наближиха къщата, затръшнах вратата и я заключих.

Гейдър извади от куфарчето си няколко малки електронни уреда.

— Това са автоматични звукозаписни устройства. — Агентът свърза едно от тях с телефона във всекидневната. — В кухнята има ли телефон?

Прикрепи записващо устройство и към него.

— По-късно ще се занимаем и с останалата част от къщата. Вече съм издействал съдебна заповед за подслушването на телефона ви и проследяването на всички обаждания, но допълнителните мерки никога не са излишни. В случай че мъжът, отвлякъл жена ви и сина ви, се обади да поиска откуп, ще разполагаме със запис на обаждането му и тук, и в телефонната компания.

— Няма да има обаждане за откуп.

— Не можете да бъдете сигурен.

— Мога. Брат ми не иска пари. Иска жена ми и сина ми.

— Вашият брат? — Гейдър изглеждаше изненадан, сякаш бе запознат само с основните факти по случая.

Така че бях принуден да разкажа историята си за четвърти път през деня. Мъжът извади джобен касетофон и записа разказа ми. Той ме увери, че Бюрото ще направи всичко възможно за разрешаването на моя случай. Щом си тръгна, изпитах усещането, че никога не е идвал.

Отново ме обзе чувството за празнота.

„Това не може да е истина — повтарях си упорито, опитвайки да убедя сам себе си. — Сънувам кошмар. Скоро ще се събудя. Кейт и Джейсън ще са при мен. Всичко ще бъде съвършено както преди.“

Но когато се събудих през нощта, измъчван от болки, и прокарах ръка по онази половина от леглото, в която спеше Кейт, тя беше празна.

Нищо не беше се променило.

И през следващите дни бютските полицаи не успяха да заловят Пити, нито да открият Кейт и Джейсън. Най-накрая колите на монтанската щатска полиция спряха да наблюдават междущатския път.

5

— Той не ви е брат.

— Какво?

— Мъжът, който е отвлякъл жена ви и сина ви, не е Питър Денинг — каза застаналият на входната ми врата Гейдър. — Името му е Лестър Дант.

Олюлях се, сякаш някой стовари отгоре ми огромна тежест.

— Искате да кажете, че Пити се подвизава под името Лестър Дант?

— Не. Точно обратното.

— За бога, какво говорите?

— Отпечатъците, които екипът по местопрестъпленията е открил в къщата ви, принадлежат на човек, наречен Лестър Дант. — Гейдър прекрачи прага. — Ето досието му. Биографични данни. Номерът на социалната му осигуровка. Криминални престъпления.

Седнах зашеметен във всекидневната и се втренчих във фотографията, която беше прикрепена към документите. От направената в полицейския участък в Бют снимка ме гледаше познатото лице на Пити със счупения му зъб и белега на брадичката.

Но досието идентифицираше мъжа като Лестър Дант. Роден в Броктън, Индиана, една година преди Пити. Арестуван, но без да е осъждан, за кражба на коли, въоръжен грабеж и непредумишлено убийство.

— Дант е лежал в затвора за изнудване, продажба на наркотици и изнасилване — каза Гейдър. — Истинско чудо е, че не ви е убил всичките, докато сте спяли. Виждате ли защо фигурира в картотеката на бютската полиция? Заради участието си в кръчмарска свада, при която един мъж е бил откаран в интензивното отделение. Дант е бил освободен от затвора само седмица преди предаването на Си Би Ес „Неделно утро“, в което сте участвали.

— Но… — Усещането ми за нереалност се усили до такава степен, че всекидневната сякаш започна да се накланя. — Откъде е научил толкова много за Пити?

— Сигурно пътищата им са се пресекли — отвърна Гейдър. — Може би брат ви е гледал шоуто по Си Би Ес и е казал за него на свои познати, сред които е бил и Дант. Впоследствие Дант е изкопчил от него повече подробности и е решил да ви навести.

Извисих възмутено глас:

— Моят брат да се мотае с хора като Дант?

— Може би животът на брат ви е бил толкова тежък, колкото го е описал Лестър Дант.

— Но защо, за бога, не е дошъл да ме види самият Пити?

Гейдър не отговори и аз изтръпнах, защото осъзнах, че Дант може да е убил Пити, за да е сигурен, че той няма да осуети плановете му.

— Но това е безсмислено — казах на агента. — Ако Дант е толкова жесток, защо ще взема дрехи за сина ми? Защо ще води Джейсън със себе си, вместо да го… — Думите заседнаха в гърлото ми.

— Убие? — На лицето на Гейдър се изписа смущение. — Не съм сигурен, че това е тема, която искате да обсъждаме.

— Оставете ме аз да реша това. Отговорете ми.

Агентът въздъхна.

— По всяка вероятност той е взел сина ви със себе си, за да упражнява натиск върху жена ви. Като заплашва, че ще нарани Джейсън, Дант може да принуждава вашата съпруга да му се подчинява.

Почувствах се така, сякаш ме бяха зашлевили през лицето.

— Не.

— Съжалявам, господин Денинг. Искахте да бъда откровен с вас.

— Пити… Лестър Дант…

— Пръстовите отпечатъци не лъжат.

— Трябва да има някаква грешка. Нещата, които ми разказа Пити за детството ни и за това как е бил отвлечен…

— Които ви е разказал Дант. Навярно е купувал на брат ви питие след питие, за да не спира да говори и да му разкрие повече подробности.

— Но всичко изглеждаше толкова истинско. Сигурен съм, че казваше истината.

— Вижте какво, някои измамници са толкова добри актьори, че ако се снимат във филм, като нищо ще спечелят Оскар.

— Значи…

— Всичко е било лъжа. И онзи град в Западна Вирджиния, в който похитителите му са го държали като затворник.

— Ридемпшън?

— Такова място не съществува.

— Какво?

— И други моменти от разказа му са лъжливи. Казал ви е, че е получил белега на брадичката си миналото лято, когато е паднал от стълба на някакъв строеж в Колорадо Спрингс.

— Точно така.

— Агентите ни са показали снимката му на всички строителни предприемачи в района. Никой не го е разпознал. Освен това са казали, че непременно са щели да запомнят човек, получил петсантиметрова рана на брадата. Подобна рана е трябвало да бъде зашита, но в картотеките на болниците в Колорадо Спрингс от миналото лято не фигурира строителен работник с такова нараняване. За сметка на това местната полиция разполага със запис от охранителна камера, на който се вижда как един мъж, приличащ на Дант, пребива продавача в магазин за алкохол по време на обир. Една патрулка е преследвала колата му из планината. Може да е получил белега на лицето си, когато е излетял от пътя на един завой и колата се е претърколила в пропастта. Полицаите се спуснали в нея, за да претърсят останките от автомобила, и открили много кръв, но от шофьора нямало и следа.

Когато проговорих, гласът ми беше пълен с горчивина:

— Да, Пити има навика да изчезва.

— Имате предвид Дант.

— Разбира се… Дант.

— Ще го хванем — успокои ме Гейдър. — Парите, които е откраднал от вас, скоро ще свършат. Вероятно ще бъде принуден да извърши нов грабеж. Една грешка. Трябва да допусне само една грешка и ще го хванем.

— Вероятно. — Думата, която беше употребил Гейдър, заседна в гърлото ми. Опитвах се да не мисля за това, което преживяваха в момента Кейт и Джейсън.

6

Ето как мъжът, който беше мой брат, или който не беше мой брат, а само се преструваше на такъв, бе отвлякъл семейството ми и бе съсипал живота ми. Беше прикрил следите си, като бе подвел мен и полицията да мислим, че отива в Бют, Монтана. И беше изчезнал вдън земя. През първите дни на бягството му полицията не получи друг сигнал за изчезнал автомобил и така и не научи номера и описанието на последната открадната от похитителя кола, затова не можа да фокусира издирването си. Впоследствие бяха подадени оплаквания за много откраднати автомобили. Стотици в Монтана, Уайоминг и Колорадо. Хиляди на територията на Съединените щати. Но винаги, когато намираха някой от тях, се оказваше, че Пити (все още не можех да го наричам Дант) нямаше нищо общо с кражбата. Може би той бе разменил регистрационните номера с тези на друго превозно средство. Собственикът на въпросния автомобил може да не бе забелязал веднага подмяната, а през това време Пити да бе откраднал друга кола или да бе разменил отново регистрационните номера. Или пък с парите, които е взел за откраднатите от дома ми вещи, бе купил автомобил на старо и го бе регистрирал под фалшиво име, което полицията не знаеше, че използва. Може би. Може би.

Местните телевизии раздуха историята. Националните също, особенно Си Би Ес, която използва и откъси от репортажа с мен, Кейт и Джейсън, който бяха излъчили преди време в предаването „Неделно утро“. Те подчертаха тъжния факт, че мъжът, представил се за моя отдавна изчезнал брат, се е изпарил отново, този път с моето семейство. Обадиха ми се мъже, които твърдяха, че са отвлекли Кейт и Джейсън. Те описаха в детайли мъченията, на които са подложили жена ми и сина ми. Полицията проследи обажданията, но единственото, което постигна, бе да потвърди добре известния факт, че някои хора обичат да увеличават страданията на другите. Няколко от тези мъже бяха обвинени във възпрепятстване на разследването, но в крайна сметка нито един от тях не влезе в затвора.

Отчаянието и безсънието ми докараха мигрена. Ходех на работа, но служителите ми движеха бизнеса вместо мен. През повечето време бях като в транс. Когато издирването стигна до задънена улица, ми стана ясно, че докато Пити — напразно се опитвах да мисля за него като за Дант — не налетеше на някой полицай, никога нямаше да бъде открит, особено ако си пуснеше брада, която да прикрива белега на брадичката му и да намали приликата му с полицейската снимка.

Неясни фотографии на Кейт и Джейсън се появиха по някои картонени опаковки с мляко и пощенските кутии. Над тях пишеше ВИЖДАЛИ ЛИ СТЕ ТАЗИ ЖЕНА И ТОВА МОМЧЕ? Но след като самият аз не можех да разпозная размазаните лица, как някой друг би могъл го направи. До този момент никога не бях обръщал внимание на лицата по опаковките с мляко и по пощенските кутии, защото тогава бяха липсвали ничии други жена и дете, а не моите. Тогава как бих могъл да се надявам, че сега някой щеше да обърне внимание на моите жена и дете?

Отначало приятелите ми оказваха подкрепа — обаждаха се, за да ме окуражат, канеха ме на вечеря. Но като мина известно време, много от тях се умориха от отчаянието ми. Неспособни да измислят нови изрази на симпатия, те се отчуждиха от мен.

Но някои от тях ми останаха верни и именно от съседа си Фил Бероу научих, че нещата биха могли да станат и по-лоши. Събирах равнодушно с гребло нападалите листа в предния двор и си мислех как някога есента бе любимият ми сезон заради хладината, която се усещаше във въздуха, мириса на дим от комините и шумоленето на пожълтелите листа, а сега не означаваше нищо за мен, когато вдигнах случайно глава и видях как Фил се загърна плътно с жилетката си, пресече улицата и тръгна към мен.

— Как я караш, Брад?

Някога Кейт ми беше казала, че независимо колко гадно се чувстваме, винаги трябва да отговаряме:

— По-добре от всякога.

Раменете на Фил се разтресоха от горчив смях:

— Да, виждам. От един час местиш с греблото насам-натам тази купчина листа.

— Чистотата е важно нещо.

Фил сведе поглед към ръцете си.

— Не знам дали да ти го кажа.

— Какво? — Усетих хладни тръпки.

— Мардж каза, че не трябва да те разстройвам, но аз реших, че си имаш достатъчно проблеми и без тези, които се опитват да ти създават хората, които уж ти помагат.

Тръпките станаха студени.

— Какво имаш предвид?

— Вчера в работата ми дойде да разговаря с мен един агент от ФБР.

— Джон Гейдър?

— Да, така се казваше. Пита ме дали двамата с Кейт сте се разбирали. Дали сте се карали често. Дали съм виждал да биеш сина си.

— Какво?

— Искаше да знае дали буйстваш, когато пиеш. Дали имаш любовница.

— От ФБР подозират мен?

7

— Кучи син.

Гейдър се дръпна назад, когато се появих пред колата му в подземния паркинг на Федералното управление в Денвър.

— Успокойте се.

— Смяташ, че съм убил жена си и сина си!

— Предполагам, някой от вашите приятелите ви е казал, че съм му задавал въпроси за вас.

— По-скоро си уронвал престижа ми! — Пристъпих към него със стиснати юмруци.

— Не го приемайте по такъв начин — каза Гейдър.

Чу се шум от двигател и шофьорът на минаващата покрай нас кола ни изгледа намръщено.

— Този район се наблюдава с камери. Има и охранителни патрули — добави Гейдър. — На ваше място не бих си и помислил да нападна федерален агент, и то във федерално учреждение.

— Но си струва да се опита!

Гейдър вдигна ръце в знак, че се предава.

— Нямам намерение да се бия с вас. Защо не се успокоите и не чуете…

Зад него се отвори с трясък една врата. Под яркото осветление на паркинга пристъпи пазач. Ръката му лежеше върху кобура на пистолета му.

— Всичко наред ли е, господин Гейдър?

— Не съм сигурен. — Слабото лице на агента се бе смръщило. — Всичко наред ли е, господин Денинг?

Стиснах юмруци толкова силно, че ставите на пръстите ме заболяха.

— Ако влезете в затвора, това ще помогне ли по някакъв начин на жена ви и сина ви? — попита ме Гейдър.

Аз се разтреперах и усетих как лицето ми почервенява от гняв.

— Помислете от какво се нуждае семейството ви.

Отпуснах юмруци.

— Всичко ще бъде наред, Джо — обърна се Гейдър към пазача. — Вече можеш да ни оставиш.

— Ще наблюдавам монитора — каза Джо.

— Добра идея. — Агентът изчака, докато се чу трясъкът от затварянето ва вратата.

— Как е възможно да си помислите, че съм убил жена си и сина си?

— Това е стандартна част от всяко разследване. Когато член на семейство липсва или е бил убит, в повечето случаи се оказва, че за това е виновен друг член на семейството.

— Исусе, как бих могъл да закарам волвото до Уайоминг, после да открадна кола и да я изоставя в Монтана, след това по някакъв начин да се върна тук и да се скитам в планината?

— Бихте могли, ако този Дант е работил за вас.

Дълбочината на подозрението на Гейдър ме шокира.

— И защо ще карам Пити да прави това?

— Дант. В случай че сте имали финансови проблеми и сте се нуждаели от парите от застраховките за живот на жена ви и сина ви или сте имали любовница и вашата съпруга се е превърнала в досадна пречка.

Стиснах отново юмруци.

— Но от банковата ви сметка нямаше необичайни тегления, нито прехвърляне на ценни книжа; не открих и каквато и да е информация за семейни скандали. Освен това не можах да си обясня как биха могли да се пресекат пътищата ви с Дант, след като той е излязъл от затвора в Бют и… Стига сте ме гледали така. Разследването беше в застой. Трябваше да погледна нещата под друг ъгъл.

— Копеле такова, накарал си приятелите ми да мислят, че аз съм отговорен за изчезването на семейството ми.

— Нищо лично. Както ви казах, следвах стандартната процедура. Но по време на разследването ми всички подозрения отпаднаха от вас. Сега знаем, че сте невинен.

— Благодаря. Голямо шибано благодаря.

8

— Упорито отказвате да използвате името Лестър Дант — каза психиатърката.

Не отговорих.

— От ФБР направиха щателна проверка — продължи тя. — Доказаха, че той не е вашият брат.

Гърлото ми беше толкова свито, че едва успях да изрека:

— Те смятат, че Дант е срещнал случайно брат ми и е научил от него какво е преживял като дете. Решил е да се представи за него и най-вероятно го е убил.

Загледах се през прозореца към един бор.

— Но вие не вярвате в това.

— Не мога.

— Не можете? — повтори психиатърката, сякаш преценяваше думите.

Гърлото ми се сви още повече.

— Ако приема, че Дант е отвлякъл жена ми и сина ми, ще трябва да приема, предвид досието му, че той може да им е причинил какво ли не и дори… — Не намерих сили да изрека „да ги е убил“. Продължих да гледам бора. — Но ако Дант е фалшивото име на Пити… — Гласът ми изневери. — Ако ги е отвлякъл Пити, тогава има някакъв шанс все още да са живи.

Жената се наведе заинтригувано напред.

— Защо смятате така?

— Опитах се да се поставя на негово място. — Дървото се размаза пред очите ми. — Помъчих се да си представя какво може да е изпитал, когато е видял дома ми. Любящото ми семейство, уютната обстановка. Пити едва ли би се задоволил само да ме убие, защото съм разрушил неговия живот. Брат ми би пожелал моя живот, животът, който съм изградил за себе си.

Насилих се да продължа:

— Анализирах момента, когато Пити ме бутна в пропастта. Преживях го отново и отново. Мисля, че е възнамерявал да ме убие, когато Джейсън не е наоколо, така че убийството ми да изглежда като злополука. После е щял да остане при Кейт и сина ми, докато присъствието му стане необходимост за тях и накрая да заеме моето място. Само че Джейсън видя как ме блъсна в пропастта.

Поех дълбоко дъх.

— И планът му е отишъл на кино. Какво е трябвало да направи Пити? Да убие Джейсън? Да направи така, че и неговата смърт да изглежда като злополука? И после да заеме мястото ми в сърцето на Кейт? Не. Синът ми е играел съществена роля в плана на Пити. Той е искал не само моята съпруга, искал е моето семейство. Очевидно е, че след този случай той не е можел да живее в моята къща, защото Джейсън е щял да го издаде на полицията. Но Пити е можел да открадне моето семейство. Можел е да ги скрие някъде и да държи в подчинение жена ми чрез Джейсън. Можел е да принуди сина ми да се отнася с него като към баща. — Казах последното през зъби. — В такъв случай те поне ще са живи. Ако Пити и Дант са един и същи човек. Ако ги е отвлякъл Пити. Но ако Дант е онзи, който твърдят от ФБР, ако той не е Пити, вероятно е убил Джейсън още тогава и е скрил тялото му в планината. После се е възползвал по най-добрия начин от проваления си план, като е ограбил къщата и е принудил Кейт да го последва на някакво място, навярно в монтанските планини, където би могъл да я изнасилва колкото си иска, докато му омръзне и… — Не довърших, защото не намерих сили да произнеса най-лошия си страх на глас.

Психиатърката присви очи, сякаш току-що й бях описал самия ад. Но дали това беше адът, който действително бяха преживели Кейт и Джейсън, или адът, който според нея рисуваше разстроеното ми съзнание, не знаех.

9

Глътнах още един антидепресант и в същия миг чух, че се звъни на входната врата. Обзе ме надежда, защото реших, че от ФБР ми носят новини.

Но когато отворих вратата, се намръщих, понеже на верандата стояха облечени в карнавални костюми деца. Изведнъж осъзнах, че бе празникът Вси светии8. А аз нямах бонбони, които да им дам. Не че децата се впечатлиха от това. Те отстъпиха назад, сякаш аз носех страховит костюм. Наканих се да им обясня, но малчуганите побягнаха.

Затворих вратата и угасих лампата. Като погледнах през тъмния прозорец, видях и други деца в костюми, но както се бях надявал, те подминаха къщата ми. С болка си спомних, че Вси светии беше един от любимите празници на Джейсън. Той обичаше да се маскира като космическо чудовище или като луд учен. Самият аз го придружавах с удоволствие по време на обиколките му. Но тази вечер щеше да е различно. Ядосах се, защото неволно бях изплашил децата. Толкова изкривено ли изглеждаше лицето ми от загубата? Нима в очите ми се четеше лудост?

Все още стисках в ръка шишенцето с антидепресантите. Захвърлих го с ругатня в другия край на всекидневната. Депресията ми премина в гняв. Какво ми беше казал Пити при първата ни среща, когато го бях помислил за поредния измамник и му бях изкрещял да се разкара, преди да съм го смачкал от бой? Няма да ме надвиеш толкова лесно, както когато бяхме малки, Брад. „Ще видим“ — помислих си аз. В същия момент, в който отвън се чу вик, предупреждаващ децата да стоят настрани от моята веранда, аз се зарекох да спра да чакам полицията и ФБР да направят нещо, да спра да се надявам, че ще се случи чудо.

Трябваше сам да предприема нещо.

10

— Теория на заместването? — попита неразбиращо Грейдър.

— Точно така. — Бях толкова развълнуван, че не можех да седя и стоях прав пред бюрото му. — Знаем, че Пити е лъгал.

— Дант.

— Ами ако причината да бъде толкова убедителен е, че лъжите му са се базирали на някаква истина? В края на краищата той действително е бил в Бют и Колорадо Спрингс по времето, за което твърдеше. Просто не е правел там това, което ни каза.

— Не разбирам каква е вразката с тази теория на…

— Казахте ми, че в Западна Вирджиния няма град, наречен Ридемпшън.

— Точно така.

— Ами в останалата част на страната? Има ли изобщо някъде град, наречен така? А съществуват ли градове в Западна Вирджиния, чиито имена да имат религиозен подтекст както Ридемпшън?

Гейдър се замисли.

— Възможно е да сте прав. Така Дант по-лесно би запомнил измислените си истории.

— Бихте ли проверили?

Гейдър се облегна назад. Слабото му лице изглеждаше още по-изпито от умората.

— Ще се опитам. От Бюрото са ми възложили извънредна работа… — Той посочи дебелия куп документи пред себе си. — Но това ще промени ли нещо? Всичко, което Дант ви е наговорил за миналото си, са лъжи, чиято цел е била да ви накара да му съчувствате.

— А ако са само отчасти лъжи?

— И така да е, това няма да ни помогне да намерим жена ви и сина ви. Беше проверена всяка възможна следа. Екипът, който работеше по случая, вече е разформирован. Не ни остава нищо друго, освен да чакаме появата на Дант.

— Пити. — Постарах се да запазя самообладание. — По дяволите, нима нищо от това, което научихте за него, не ви помогна да разберете по-добре методите му на действие и да предвидите къде би могъл да отиде?

— Да, естествено — отвърна Гейдър. — Разбира се.

Той се изправи и ме поведе към вратата с матирано стъкло.

— Теорията на заместването — изрече не много убедено агентът. — Несъмнено. Непременно ще направя проверка. Ако междувременно ви хрумне още нещо, на всяка цена елате и ми го кажете.

11

— Господин Пейн е готов да ви приеме — каза секретарката.

Оставих броя на „Нюзуийк“ отпреди три месеца, който ми се беше видял като нов, защото от изчезването на Кейт и Джейсън не бях обръщал внимание на световните новини. Пресякох малката приемна и влязох в кабинета, който в сравнение с първото помещение ми се стори доста просторен, въпреки че в моята фирма би минал за тесен.

Мебелировката бе аскетична: дървен стол, бюро, компютър, още един стол. И аквариум, в който внушителен очилат мъж ръсеше храна за рибки. Бялата коса контрастираше с младежката руменина на бузите му. Беше свалил спортното си сако. Върху синята му риза се открояваха жълти тиранти.

— Как се чувствате този следобед, господин Денинг?

— Опасявам се, че не много добре. В противен случай нямаше да съм тук.

Пейн кимна и двойната му брадичка леко се разлюля.

— Никой не идва при мен с добри новини. Преди приемах нещата твърде лично и в края на работния ден се чувствах като развалина. Така беше до мига, в който се сетих колко успокоително ми действа аквариумът в кабинета на зъболекаря ми. Това тук са най-обикновени златни рибки. Не знам дали помагат на клиентите ми, но вършат чудеса за мен. Ще повярвате ли, че преди бях кълбо от нерви и тежах само шейсет и четири килограма? Но откакто притежавам тези рибки — той разпери ръце, за да обхване корема си, — направо разцъфтях.

Устните ми неволно се разтегнаха в лека усмивка.

— Надявам се, че ви ободрих, господин Денинг. — Пейн остави кутията с храна за рибки и се отпусна на стола зад бюрото си. — Искате ли кафе? Някакво безалкохолно?

Поклатих отрицателно глава.

Той сплете пръсти върху големия си корем и ме погледна с най-състрадателния поглед, който някога съм виждал.

— В такъв случай кажете ми с какво мога да ви бъда полезен.

Разказах му на пресекулки за Кейт и Джейсън.

Когато свърших, Пейн кимна.

— Четох за станалото във вестниците и гледах репортажите по телевизията. Истински ужас.

— Моят адвокат ми каза, че сте най-добрият частен детектив в Денвър.

— Може би той не познава много частни детективи.

— Каза ми също, че преди сте работили за ФБР. Че сте разкрили един сериен убиец.

— Вярно е.

— Каза ми още, че сте предвидили къде ще бъде следващият удар на една банда, издирвана за обир на банки в няколко щата.

— Така е.

— И кога ще бъде направен този удар. Освен това ми каза, че сте предотвратили опита на един терорист да…

— Но тези неща ги извърших през почивните си дни.

Шегата ме свари неподготвен.

— Моля ви. Цялото това ласкателство накара бузите ми да станат още по-червени — допълни Пейн. — Аз бях част от екип. Всеки от нас имаше дял в разрешаването на тези случаи.

— Адвокатът ми каза, че сте направили повече, отколкото се е изисквало от вас.

— А каза ли ви, че това ми коства първия брак, да не говорим за куршума в коляното, който ме подтикна да напусна Бюрото? Най-накрая помъдрях и разбрах, че трябва да престана да очаквам прекалено много от себе си. И вие не трябва да очаквате прекалено много от мен, господин Денинг. Добър съм, но само защото често виждам неща, които другите пропускат. Във вашия случай е важно за емоционалното ви здраве да не разчитате на невъзможното.

Понеже нямаше към кой друг да се обърна, преглътнах разочарованието си.

— Поне сте честен.

— И така, питам ви отново — с какво мога да ви бъда полезен?

— Федералното бюро и полицията се предадоха. — Постарах се да прикрия треперенето на гласа си. — Минаха шест месеца. Дочух, че при случаите с изчезнали хора, колкото повече време минава, толкова по-малък става шансът те да бъдат открити. Или поне да бъдат открити живи — добавих с усилие.

— Зависи. При всеки случай е различно. Статистиката отчита миналото, а не прогнозира бъдещето.

— С други думи, вие сте непредубеден. Вие сте човекът, който ми е необходим. Ще ви платя колкото поискате. Парите не са проблем.

— Парите не са проблем и за мен. Цената ми е една и съща за всички клиенти — отговори Пейн. — Но защо вярвате, че мога да постигна повече от полицията и от ФБР?

— В момента те бездействат.

— Защото вероятно вече са направили всичко възможно.

— Аз не смятам така.

— Това е разбираемо. — Пейн разпери ръце. — Но трябва да сте наясно, че аз не разполагам с ресурсите, които са на разположение на ФБР.

— Разбира се. Но можете да се вслушвате в нови идеи. Можете… Мисля, че не съм бил достатъчно ясен. Не искам да ви наема просто да продължите разследването.

— Така ли? — Пейн изглеждаше озадачен. — А за какво тогава?

— Искам да ме обучите така, че да съм способен сам да продължа разследването.

12

— Трябва ми пистолет — казах аз.

— Какъв да бъде? — Продавачът беше с брада и дълга коса, вързана на опашка.

— Който е най-мощен и побира в пълнителя си най-много куршуми.

— Патрони.

— Моля?

— Не се наричат куршуми. Наричат се патрони. Куршумът е онази част, която се отделя от гилзата и улучва целта.

— Добре. Значи, който побира най-много патрони.

— По мишени ли ще стреляте или ще го използвате, за да браните дома си? Питам ви, защото някои хора смятат, че ловджийската пушка е най-доброто средство против крадци.

— Какво ще кажете за някой от тези?

— Револвер? Той се зарежда само с шест патрона. Полуавтоматичните побират повече. Но ще трябва да решите какъв калибър искате — деветмилиметров или четиридесет и пети?

— Кой е по-голям?

— Четиридесет и пети калибър.

— Ще го взема.

— Вие си знаете, но най-голям не означава винаги най-добър. Четиридесет и пет калибровият побира седем патрона в пълнителя си и един в патронника. Но ето този деветмилиметров побира десет в пълнителя си и един в патронника. Единият е по-мощен, но с осем патрона, а ударната мощ на другия е по-малка, но пък е с единайсет патрона.

— Колко по-малка е ударната мощ?

— На деветмилиметровия ли? Ами, казано с други думи, върши си работата. Вижте какво, единствената причина този деветмилиметров пистолет да побира в пълнителя си само десет патрона е, че в средата на деветдесетте конгресът прие закон за нападателните оръжия, с който ограничи мощността на личното стрелково оръжие. Но преди да влезе в сила този закон…

— Да?

— Тази събота в града ще има оръжейна изложба. Ще ви запозная с един приятел, който продава произведена преди приемането на закона деветмилиметрова берета, която побира петнайсет патрона в пълнителя си и един в патронника.

— Това са доста патрони.

— Няма две мнения по въпроса. Не ме разбирайте погрешно. В продажбата на това оръжие няма нищо незаконно. Въпросният закон само забранява производството и вноса на пълнители с вместимост над десет патрона. Моят приятел е закупил беретата преди законът да влезе в сила, така че притежанието й е напълно законно. Но този модел е рядкост на пазара и за да го закупите, предполагам, ще трябва доста да се изръсите.

— Разбира се.

— Но после… — Продавачът явно се смути.

— Какво после?

— Да не направите някоя беля. Вижда се, че нищо не разбирате от оръжия. Така че, ако не искате да си простреляте крака, по-добре първо вземете уроци по стрелба.

13

В мрака от другата страна на прозореца бушуваше първата за сезона снежна буря, но аз не й обръщах внимание, защото бях изцяло погълнат от интернет адресите, които ми беше дал Пейн — сайтове, които ФБР използваше при разследванията си. До новия ми лаптоп лежаха речници и енциклопедии, в които търсех религиозни думи, сходни на „спасение“. В повечето нямаше нищо обещаващо. Не можех да си представя, че някой би кръстил населено място Изкупление, Опрощение, Молитва или например Възмездие. Но в крайна сметка се оказа, че в Юта има село, наречено Възмездие.

На стената от дясната ми страна бях закачил голяма карта на Съединените щати. От време на време ставах и забивах бележка с кабърче там, където бях открил селище с религиозно име. След няколко часа кабърчета имаше по цялата карта, но нито едно от тях не беше на територията на Монтана. Започнах да проумявам защо Гейдър не бе пожелал да провери теорията ми.

Обезсърчението ми нарасна още повече, когато изведнъж осъзнах, че има много населени места, кръстени на светци. Количеството на бележките върху картата започна да се увеличава. Скоро неизползваните кабърчета свършиха.

14

— Как мога да си създам фалшива самоличност?

Пейн обмисли въпроса ми, докато хранеше рибките в аквариума. После отпусна туловището си върху стола и той изскърца под тежестта му.

— Първо, трябва да си изберете за родно място град, в който никога не сте живял.

— Защо?

— За да предпазите фалшивата си самоличност от разкриване. Ако сте израснал в Кливланд, не бива личността, за която се представяте, също да е оттам. В противен случай, ако някой реши да провери новата ви самоличност, може да отиде там, да покаже снимката ви на местните хора и да попадне на човек, който ви помни под истинското ви име.

Кимнах.

— Така че насочвате вниманието си към друга част на страната. Но избягвате малките селища, където всеки познава другите и може веднага да каже на детектива дали някой, приличащ на вас, е живял там. Избирате голям град — шансът да попаднат на човек, който ви познава, е по-малък; паметта на гражданите е по-къса. Избирате, да речем, Лос Анджелес или Сиатъл. Отивате в местната обществена библиотека и преглеждате броевете на вестниците, които са излизали в рамките на няколко години преди или след раждането ви. Търсите нещастни случаи — пожари в жилищни домове, автомобилни катастрофи, неща от този сорт, — при които е загинало цялото семейство. Тази подробност е важна, защото не трябва да съществува жив роднина, който е в състояние да опровергае историята ви. Изучавате некролозите на жертвите. Търсите дете от мъжки пол от вашата раса, което, ако е било останало живо, е щяло да бъде на възрастта, на която сте вие в момента.

— И после?

— Да кажем, че личността, за която сте решили да се представяте, се е казвала Робърт Кийган. В некролога му би трябвало да пише къде е роден. Поръчвате да ви изпратят копие от акта му за раждане. В това няма нищо необичайно. Хората непрекъснато губят копията на актовете си за раждане. Тази услуга се предлага от службите за гражданско състояние.

— Но… — Аз се намръщих. — Ако Робърт Кийган е починал, това няма ли да е отбелязано в акта му за раждане?

— Не и ако се е случило по времето, когато компютрите още не са били толкова съществена част от нашето общество — отвърна Пейн. — Някога обменът на информация не е бил толкова ефективен, колкото е сега. Съответната служба ще ви изпрати копие от акта за раждане на Робърт Кийган, без много-много да му мисли. Изчаквате да мине известно време, така че по-нататъшното запитване относно тази личност да не събуди подозрение. После помолвате да ви изпратят копие от смъртния акт на Робърт Кийган. Причината, поради която по-рано споменах Лос Анджелес и Сиатъл, е, че в смъртните актове, издавани в Калифорния и Вашингтон, се вписва и номерът на социалната осигуровка на покойника. А щом притежавате акта за раждане на Робърт Кийган и знаете номера на социалната му осигуровка, вие можете да си извадите шофьорска книжка, паспорт и други важни документи за самоличност, които могат да ви потрябват. Вече можете да започнете работа, да плащате данъци и да си откриете банкова сметка. Казано накратко, да присвоите напълно неговата самоличност.

Пейн млъкна и ме погледна изпитателно.

— Но ние не говорим за вас.

— Не, говорим за брат ми. Ако Лестър Дант е починал, възможно ли е Пити да е присвоил неговата самоличност по начина, който току-що ми описахте?

Пейн продължи да ме изучава.

— Преди да арестуват брат ви за първи път, да го снимат, да му вземат отпечатъците и да го регистрират в полицията под името Лестър Дант? Теоретично — да.

— Значи не съм луд. — Въздъхнах с облекчение. — Пити и Дант може да са един и същи човек. Дант може да е фалшивото име на Пити.

— Но не е — каза Пейн.

— Какво?

— Брат ви не си е присвоил самоличността на Лестър Дант.

— Защо, по дяволите, сте толкова сигурен в това?

— Защото рано тази сутрин постих Гейдър. Познавам го от времето, когато работех за Бюрото. Помолих го в името на доброто старо време да ми покаже досието на Дант.

Изпитах неясна тревога заради това, което се канеше да ми каже.

— Досието беше много подробно. Вие толкова упорито сте настоявали, че брат ви и Дант са един и същи човек, че Гейдър е проверил два пъти биографията му. В нито един щат няма издаден смъртен акт на неговото име. Нещо повече — когато е бил тийнейджър, Дант е подал заявление за социална осигуровка. Подписът от заявлението е идентичен с тези при различните му арести. Дант и брат ви са различни лица.

— Не.

— Такава е истината — каза Пейн.

— Тогава жена ми и синът ми са мъртви!

— Не е задължително. Докато не открием доказателство за това, винаги ще имаме основания за надежда.

— Искате да кажете, докато не открием труповете им.

Пейн остана безмълвен за миг.

— Съжалявам, господин Денинг.

Погледнах към аквариума.

— Трябваше да видите изражението на Пити, когато ми разказваше за златната рибка, която двамата с него бяхме погребали в задния двор, и за съседската котка, която я беше изровила. Не звучеше като някой, който си припомня чужди думи. А изражението му беше отнесено като на човек, който наистина е бил там. Това ми го разказа самият Пити.

— Възможно е. Но нямам ни най-малка представа как можете да го докажете.

— Ще го направя. — Станах от стола. — Повярвайте ми, ще намеря начин да го направя.

— Преди да си тръгнете, бих искал да ви попитам нещо.

Спрях на вратата на кабинета и се обърнах към него.

— От годините, прекарани в Бюрото, носът ми е станал чувствителен към миризмата на кордит9. Усетих тази миризма по дясната си ръка, след като дойдохте тук и се здрависахме. Умеете ли да боравите с огнестрелни оръжия, господин Денинг?

15

— Заемете позиция на огневата линия! — излая жената-инструктор.

Ние се приготвихме за стрелба.

— Внимание надясно!

Погледнахме натам.

— Внимание наляво!

Погледнахме през защитните очила и в тази посока, за да се уверим, че никой не е допуснал небрежност.

— Едно — извика инструкторката. — Поставете ръка върху кобура! Две: извадете оръжието и го насочете напред! Три: вдигнете оръжието на нивото на очите си! Четири: натиснете спусъка!

В дългото тясно стрелбище проехтяха почти едновременно осем изстрела. Бетонните стени отразиха звука, но той достигна до мен странно прглушен заради защитните слушалки на ушите ми.

Въпреки че инструкторката стоеше точно зад гърба ми и нейният глас се чуваше приглушено.

— Прицелете се вдясно от мишената! Вляво!

Подчинихме се, без да стреляме, а само се огледахме за други мишени, които, както ни бе предупредила, можеха да изскочат във всеки един момент.

— Оръжие в изходно положение! Обезопасете го!

Осмината изпълнихме заповедта като един и отдръпнахме ръце от прибраните в кобурите пистолети.

В стрелбището стана тихо.

— Не беше зле — каза инструкторката. — Да видим дали някой е улучил.

Пред всеки от нас имаше поставка за амуниции и резервни пълнители. Чрез един бутон от лявата й страна задействахме полиспаста, който приближи мишените до нас.

Инструкторката разгледа резултатите.

— Добре. Никой не е уцелил центъра на мишената, но аз не съм и очаквала да го направите на този етап. Поне никой от вас не е пропуснал мишената. Денинг, вашето попадение е най-добро, но е малко по-високо и по-наляво. Правете повече сухи тренировки вкъщи. Не извивайте китката, когато натискате спусъка.

Тя продължи да коментира грешките на останалите курсисти. Прикрихме дупките от куршуми с маскировъчно тиксо, натиснахме бутона, който върна мишените в дъното на галерията, и се приготвихме за стрелба. Отново чухме вика:

— Заемете позиция на огневата линия!

16

Ходех на фитнес всеки ден. И преди не бях във върхова физическа форма, но откакто Пити бе отвлякъл Кейт и Джейсън, съвсем се бях отпуснал. Заради комбинацията от нездравословна храна, твърде много алкохол и никакво спортуване бях напълнял с девет килограма. Но не задълго. Наех си треньор. Знаех, че в началото не бива да се пресилвам, но въпреки това нямах търпение да вляза във форма. Увеличих тридесетминутните упражнения с уредите на един час. Започнах да бягам, отначало по пистата в сградата на спортния център, после навън в студа. Една миля. Две. Пет. Свалих излишните килограми. Превърнах тлъстините в мускули.

Записах се на курс по самоотбрана. Ъгъл. Сила. Маса. Термини, които ми бяха известни и от архитектурата. Вече нямах време за бизнеса си. Реших, че имам по-важна работа и освободих служителите си, като им изплатих щедро обезщетение. Когато не бях зает с тренировки по стрелба и бойни изкуства, стоях в интернет, като се ровех из други електронни адреси, дадени ми от Пейн.

Преди никога не ми беше оставало време да се занимавам с интернет. И сега бях изумен от факта колко много информация можех да получа благодарение на Пейн, който ми беше казал къде да я търся. Открих информация за раждането на Лестър Дант, която беше напълно идентична с дадената ми от ФБР: беше роден в Броктън, Индиана, на 24 април, една година преди Пити. Претърсих архивите на всички щати, но така и не намерих смъртен акт, издаден на името на Лестър Дант. При липсата на доказтелства, че Пити си е присвоил самоличността на Дант, реших неохотно да проверя теорията на ФБР, според която Дант си бе присвоил самоличността на Пити, но колкото и да разширявах периметъра на търсенията си, не можах да открия доказателство, че Пити е мъртъв, а още по-малко, че е бил убит.

Денят на благодарността10 (името на празника ми причини болка) отмина. Родителите на Кейт ме поканиха да го прекарам с тях. Отначало отклоних предложението им, защото изобщо не бях настроен празнично. Но после си помислих, че те страдаха не по-малко от мен и че малко взаимно утешение не би било излишно за никой. Тримата пихме вино и гледахме футбол, докато приготвяхме вечерята в кухнята, но аз така и не можах да се почувствам празнично, защото през цялото време се пртеснявах, че денвърската полиция, Гейдър или Пейн са изгубили телефонния номер, който им бях дал, в случай че намерят Кейт и Джейсън, докато не съм у дома.

Родителите на Кейт ми дойдоха на гости за Коледа. Но щом видях баща й, ми се прииска аз да ги бях навестил, за да им спестя дългото мъчително пътуване. Едва успях да прикрия шока си от това колко прегърбен и съсипан от скръбта и проблмите със сърцето си изглеждаше този някога висок, як мъж. Колкото и да се опитвахме да се веселим, непрекъснато си припомняхме по-щастливите ни Коледи, като онази от времето, когато се запознахме с Кейт в колежа и аз разбрах, че бележа сериозен напредък, понеже тя ме покани да прекарам празника с нейното семейство.

От всички, свързани с посрещането на Коледа приготовления, най-много ме бе измъчил изборът на елха, защото преди винаги я бяхме избирали заедно с Кейт и Джейсън — това беше голямо семейно събитие. Щом я занесяхме вкъщи, веднага започвахме да я украсяваме и често приключвахме чак след като навън се беше стъмнило. Този път мъката ми от загубата им се бе усилвала с всяка закачена от мен играчка. Обикновено под дървото имаше много лъскави кутии с коледни изненади, но тази година с родителите на Кейт бяхме решили да не си разменяме подаръци. В края на краищата имаше само едно нещо, което желаехме и тримата, и то не можеше да бъде поставено под елхата. Майката на Кейт направи традиционния си егног11. Той стана вкусен както всяка година, но трябваше да се насиля, за да го изпия. След няколко дни те си заминаха за Дуранго. Бащата на Кейт се чувстваше толкова зле, че се наложи да шофира майка й.

Съседът ми Фил Бароу ме покани на гости в новогодишната вечер. Помъчих се да се забавлявам, но на мен празникът ми се струваше като погребение. Прибрах се вкъщи един час преди настъпването на новата година. Колкото и да се опитвах, не можах да си спомня как звучаха гласовете на Кейт и Джейсън.

Дойде пролетта.

Май.

Юни.

Измина една година от отвличането им.

17

— Напускам града — казах на Пейн.

— Да, понякога е добре човек да избяга от тежките спомени — отговори той.

— Надявам се, че няма да имате нищо против да получавате пощата ми.

— Разбира се. Няма проблеми.

— Помолих полицията и ФБР да ви съобщят, ако научат нещо.

Пейн кимна.

— Ще ви се обадя на секундата, щом чуя нещо. Само ми оставете номер, на който бих могъл да ви открия, и…

— Засега не мога да ви дам такъв. Ще ви се обаждам аз.

— Значи не знаете къде отивате?

— Не съвсем.

— Но вие не можете да се качите на самолет, без да сте направили резервация за билет до някакво място.

— Няма да пътувам със самолет. Възнамерявам просто да се кача в колата и да потегля. Да разгледам страната. Да отида там, където ме отведат пътищата.

Очите на Пейн се присвиха.

— Кого заблуждавате?

— Не ви разбирам.

— Ще отидете, където ви отведат пътищата? За малко да ви повярвам. Намислили сте нещо. Какво е то?

— Вече ви казах. Просто имам нужда да се махна оттук.

— Тревожите ме.

Извърнах очи към аквариума, за да избегна погледа му.

— Не ми казвайте, че отивате да го търсите.

Продължих да гледам аквариума.

— И как, по дяволите, смятате да го намерите? — настоя Пейн. — Това е невъзможно. Нямате никакъв шанс.

Най-накрая го погледнах:

— Направих всичко друго, за което се сетих.

— Без никакви насоки? Дяволски сигурно е, че ще отидете там, където ви заведат пътищата. Просто ще скитате насам-натам.

— Но аз разполагам с насоки.

Пейн наведе туловището си напред.

— Кажете ми ги.

— Трудно е за обяснение.

— Все пак опитайте.

— Пити искаше да заеме моето място.

— Е, и? — Пейн изглеждаше объркан.

— Сега аз ще се опитам да направя същото. Ще се поставя на мястото на Пити.

— Какво?

— Ще се вмъкна в съзнанието му. Ще разсъждавам като него. Ще се превърна в него.

— Исусе — прошепна Пейн.

— В края на краищата нали сме братя.

— Господин Денинг…

— Да?

— Съжалявам ви от цялото си сърце. Господ да ви е на помощ.