Земята я погълна и за миг й се стори, че всичко ще бъде наред. Хладният мрак беше облекчение за изгорялата й кожа и тя тихо изохка.
— Червената? Стиви Рей?
Едва когато и заговори, тя осъзна, че все още е в прегръдките му. Стиви Рей се отдръпна от него, но извика от болка, когато допря гръб до пръстта в дупката, която нейната природна стихия беше отворила, за да я предпази, и после отново бе затворила.
— Добре ли си? Н-не те виждам в тъмното — каза Репхайм.
— Мисля, че съм добре. — Гласът й я изненада. Беше слаб и немощен и беше първото загатване, че макар да бе избягала от слънцето, може би не се беше отървала от ефекта му.
— Не виждам нищо.
— Това е защото земята се затвори над нас, за да ме предпази от слънцето.
— Затворени сме тук? — Не беше паникьосан, но не беше и спокоен.
— Не. Мога да ни измъкна оттук, когато поискам — обясни тя, а после размисли и добави: — Земята над нас не е много дълбока. Ако умра, ти ще успееш да се изровиш лесно. А ти как си? Крилото сигурно много те боли.
— Имаш ли чувството, че ще умреш? — попита той, без да отговаря на въпроса й.
— Не мисля. Всъщност не знам. Чувствам се странно.
— Странно? Как?
— Сякаш не съм свързана с тялото си.
— Боли ли те тялото?
Стиви Рей се замисли и се изненада от онова, което откри.
— Не. Нищо не ме боли. — Това обаче беше странно, защото гласът й ставаше все по-слаб.
Изведнъж ръката му докосна лицето й и се плъзна надолу по врата и раменете й.
— Ох! Причиняваш ми болка.
— Изгоряла си лошо. Усещам го. Нуждаеш се от помощ.
Не мога да изляза оттук, защото ще доизгоря — отвърна тя и се зачуди защо земята се върти около нея.
— Какво да направя, за да ти помогна?
— Наметни ме с голяма мушама или нещо друго и ме заведи в кръвната банка в центъра на града. В момента това звучи страхотно. — Стиви Рей лежеше на земята и си мислеше, че никога през живота си не е била толкова жадна. Запита се дали наистина ще умре. Това й се струваше жалко след всичко, което Репхайм преживя, за да й помогне.
— От кръв ли се нуждаеш?
— Да. Кръвта ми дава енергия и това е отвратително, но е факт. Това е истината. Честен кръст. Да пукна. — Тя започна да се кикоти истерично и после стана сериозна.
— Не е смешно. Ако не получиш кръв, ще умреш, така ли?
— Може би — отвърна Стиви Рей и откри, че това всъщност не я интересува твърде много.
Щом кръвта ще те излекува, пий от моята. Аз ти дължа живота си. Затова те спасих от покрива, но ако умреш, няма да мога да ти се отплатя. Ето защо, щом се нуждаеш от кръв, пий от моята — повтори Репхайм.
— Но ти миришеш лошо — изтърси Стиви Рей.
Гласът му прозвуча раздразнено и обидено.
Така казаха и червените новаци. Кръвта ми ви мирише лошо, защото не съм ваша плячка. Аз съм син на безсмъртен. Не съм ваша жертва.
— Хей, аз нямам жертви. Поне вече не.
— Но истината все още е в сила. Аз мириша различно, защото наистина съм различен. Не съм създаден да ви бъда обяд.
— Не съм казала такова нещо. — Стиви Рей искаше думите й да прозвучат рязко и малко отбранително, но гласът й беше слаб и чувстваше главата си някак огромна, сякаш всеки момент щеше да изхвърчи от раменете й и да полети нагоре към облаците като грамаден балон за рожден ден.
— Независимо дали мирише хубаво, или лошо, това си е кръв. Дължа ти живота си. Пий от мен и ще живееш.
Стиви Рей извика, когато ръката на Репхайм отново я намери и я притегли към тялото му. Тя усети как кожата на изгорелите й ръце и рамене сякаш се откъсва и се смесва със земята. Отпусна се върху меките му пера и въздъхна дълбоко. Не би било толкова лошо да умре тук в земята, в гнездо от пера. Не я болеше, когато не се движеше. Стиви Рей осъзна, че Репхайм е разрязал с човката си раната, която Къртис му бе направил. Малката дупка в земята мигновено се изпълни с мириса на гъстата му алена кръв на безсмъртен. Той се размърда отново и притисна кървящото си рамо до устните й.
— Пий. Помогни ми да се отърва от дълга си.
Стиви Рей пи, отначало машинално. Вкусът беше несравним. Кръвта му изобщо не миришеше на него и я изненада. Изпълни устата и душата й с богатата си сложност. Беше съвсем различна от всичко друго, което Стиви Рей бе вкусвала. Репхайм изсъска и ръката му, която я насочваше към рамото му, стисна врата й. Стиви Рей изстена. Пиенето от гарван-демон не можеше да бъде сексуално преживяване, но не беше и напълно лишено от това. За миг й хрумна, че й се иска да има опит и е други момчета освен да се натиска с Далас в тъмното… защото не знаеше какво да мисли за всичко онова, което й минава през ума и прелива в тялото й. Тя се чувстваше добре, разгорещена и възбудена, но не беше като е Далас.
Ала й хареса. И тогава, за миг, Стиви Рей забрави, че Репхайм е смесица от безсмъртен и звяр, създаден за насилие и сластолюбие, и изпита единствено удоволствие от докосването и силата на кръвта му.
И в онзи миг Обвързването й с Афродита беше прекъснато. И Стиви Рей, първият червен вампир и Висша жрица на Никс, се Обвърза с Репхайм, любимия син на низвергнат безсмъртен. Тя се отдръпна от него. И двамата мълчаха. Тишината в малката дупка в земята беше изпълнена само със звуците на задъханото им дишане.
— Земя, пак се нуждая от теб — каза Стиви Рей в мрака. Гласът й отново звучеше нормално. Тялото я болеше. Тя чувстваше изгарянията и охлузванията на кожата си, но кръвта на Репхайм й беше помогнала да започне да оздравява. Стиви Рей разбра, че е била съвсем близо до смъртта.
Земята дойде при нея и изпълни дупката с ухание на пролетна ливада. Стиви Рей посочи най-отдалеченото място от себе си.
— Отвори малка пролука ей там… достатъчно да влезе светлина, но не и да ме изгори.
Природната стихия изпълни желанието й. Земята над тях потрепери, разтвори се и пропусна лъч дневна светлина.
Очите на Стиви Рей привикнаха почти веднага. Репхайм примига изненадано, когато се опита да се приспособи към внезапно появилата се светлина. Той седеше близо до Стиви Рей. Изглеждаше ужасно… окървавен и изранен. Счупеното му крило се беше измъкнало от превръзката и се бе отпуснало безпомощно на гърба му. А после зрението му се проясни и човешките му очи, обагрени в алено, я погледнаха.
— Крилото ти пак е накриво.
Репхайм изсумтя и Стиви Рей предположи, че е съгласен с нея.
— По-добре да го оправя.
Тя понечи да стане, но вдигнатата му ръка я спря.
— Не трябва да се движиш. Почивай си в земята и ще възвърнеш силите си.
— Не. Е, не съм сто процента във форма, но се чувствам много по-добре. — Тя се поколеба и сетне добави: Почувства ли го?
— Защо… — Той млъкна изведнъж и отвори широко очи, когато разбра какво е станало. Как е възможно?
— Не знам, — Стиви Рей стана и започна да размотава изцапаните ивици от хавлии от тялото му. — Не съм мислила, че е възможно, но ето че се случи.
— Обвързване.
— Между нас.
След това и двамата млъкнаха.
Стиви Рей оправи превръзките му
— Ще наглася крилото ти и пак ще го превържа. Ще те боли. Съжалявам. Разбира се, този път и мен ще ме боли.
— Наистина ли?
— Да. Знам как действат тези неща, защото бях Обвързана с човек. Тя знаеше всичко за мен. Сега съм Обвързана с теб, затова ще знам какво става с теб и кога изпитваш болка.
— Още ли си Обвързана с нея?
Стиви Рей поклати глава.
— Не. Връзката ми с нея изчезна. Сигурна съм, че тя ще бъде много щастлива, че вече не е Обвързана с мен.
— А ти? Какво изпитваш?
Стиви Рей го погледна в очите и отговори откровено.
— Напълно съм объркана от случилото се с нас, но изобщо не съжалявам, че вече не съм Обвързана с Афродита. А сега, стой мирно и да приключваме по-бързо.
Репхайм стоя абсолютно неподвижно, докато тя наместваше крилото му. Стиви Рей обаче стенеше и викаше от болка. Тя пребледня и се разтрепери, докато всички свърши.
— По дяволите. Крилото те боли много. Лоша работа.
Той се втренчи в нея.
— Почувства ли го?
— За съжаление да. Беше по-неприятно, отколкото когато бях на косъм от смъртта. Ще се оправи ли?
— Ще зарасне…
— Но? — Стиви Рей усети, че Репхайм има да добави още нещо.
— Но предполагам, че вече няма да мога да летя.
— Това не е хубаво, нали?
— Не.
— Може би крилото ти ще оздравее напълно. Ако дойдеш в Дома на нощта е мен, аз може да…
— Не мога да отида там. — Той не повиши тон, но гласът му беше категоричен.
Тя опита отново.
— И аз си мислех така, но се върнах и те ме приеха. Е, поне някои.
— За мен няма да бъде така и ти го знаеш.
Стиви Рей наведе глава и прегърби рамене.
— Ти уби професор Анастасия. Тя беше свястна. Съпругът й, Дракона, се побърква от скръб по нея.
— Трябваше да го направя заради баща си.
— А той те изостави.
— Аз го разочаровах.
— Но ти едва не умря!
— И все пак той ми е баща — промълви Репхайм.
— Усещаш ли нещо след Обвързването? Или само в мен има промяна?
— Промяна?
— Да. По-рано не чувствах болката ти, а сега мога. Не мога да чета мислите ти, но усещам разни неща за теб. Винаги ще знам къде си и какво става с теб, дори да си далеч от мен. Това е странно. Различно е от връзката ми с Афродита, но определено съществува. В теб промени ли се нещо?
— Чувствам, че трябва да те пазя.
— Ти вече ме предпази да не умра горе на покрива — усмихна се Стиви Рей.
— Това беше отплата. Сега е нещо повече.
— Какво?
— Гади ми се, като си помисля, че ти за малко не умря — призна Репхайм. Гласът му беше обезпокоен и сякаш се оправдаваше.
— Това ли е всичко?
— Не. Да. Не знам! Не съм свикнал с тези неща. — Той се удари с юмрук по гърдите.
— Кои неща?
— Чувството, което изпитвам към теб. Не знам как да го нарека.
— Може би приятелство?
— Невъзможно.
Стиви Рей се усмихна.
— Скоро обяснявах на Зоуи, че нещата, които някога сме смятали за невъзможни, може да не са толкова черно-бели.
— Не са черно-бели, а добро и лошо. Ти и аз сме на противоположните страни в равновесието между доброто и лошото.
— Мисля, че това може да се промени.
— Аз си оставам син на баща си.
— Тогава какви сме?
Преди Репхайм да отговори, през пролуката в земята нахлуха обезумели викове.
— Стиви Рей? Там ли си?
— Това е Ленобия — каза Стиви Рей,
— Стиви Рей! извика друг глас.
— О, не! Това е Ерик. Той познава тунелите. Ако слязат тук, ще настане суматоха.
— Те ще те предпазят ли от слънчевата светлина? попита Репхайм.
— Да, предполагам. Няма да искат да изгоря.
Тогава им се обади. Трябва да отидеш с тях.
Стиви Рей се съсредоточи, махна с ръка и малката пукнатина в отсрещния край на тавана на скривалището потрепери и се разшири. Тя притисна гръб в пръстта, сви ръце във фуния около устата си и извика:
— Ленобия! Ерик! Тук долу съм!
Стиви Рей бързо се наведе и сложи длани върху пръстта от двете страни на Репхайм.
— Скрий го, земя. Не позволявай да го открият. Тя блъсна с ръце и като вода, въртяща се в канал, пръстта зад него се надипли назад и образува преграда, зад която гарванът-демон без желание допълзя.
— Стиви Рей? — чу се гласът на Ленобия през пролуката над тях.
Да, тук съм, но не мога да изляза. Покрийте тази част на земята с платнище или нещо друго.
— Ще се погрижим за това. Стой там, където си в безопасност.
— Добре ли си? Да ти донесем ли нещо? — попита Ерик.
Стиви Рей си помисли, че под нещо Ерик имаше предвид
десетина пликчета кръв от хладилника в тунелите, но тя не искаше той да слиза там долу.
— Не! Добре съм. Само донесете нещо да ме покриете от слънцето.
— Няма проблем. Ей сега ще се върнем — отговори Ерик.
Няма да ходя никъде — извика Стиви Рей и после се
обърна към Репхайм. — Ами ти?
Аз ще стоя тук, скрит в ъгъла. Ако не им кажеш, че съм тук, те няма да разберат.
Тя поклати глава.
— Естествено, че няма да им кажа, че си тук. Но какво смяташ да правиш?
— Няма да се върна в тунелите.
Да, идеята определено не е добра. Чакай да помисля. Щом Ленобия и Ерик се махнат оттук, ти ще можеш да се измъкнеш лесно. Червените новаци не могат да те гонят през деня. Освен това е много рано и повечето хора още спят. — Стиви Рей прецени възможностите за избор. Искаше Репхайм да бъде близо до нея. Не само защото трябваше да му помогне да си намери храна и превръзките му бяха ужасно мръсни, но и защото раните му се нуждаеха от още лечение. Тя съзнаваше, че трябва да го държи под око. Той щеше да се почувства по-добре и да стане по-силен, какъв-то беше преди. И тогава какво щеше да направи?
Освен това сега Стиви Рей беше Обвързана с него и й беше неприятно да мисли, че Репхайм е далеч от нея. Странно, но тя не бе изпитвала такова нещо към Афродита.
* * *
— Стиви Рей, чувам ги, че се връщат — каза Репхайм. — Къде да отида?
— По дяволите… Трябва ни някое място наблизо, но да е скришно. И няма да навреди, ако има славата на страшно място и хората го отбягват или поне няма да решат, че е необикновено, ако те видят нощем. — И после тя отвори широко очи и се засмя. — Сетих се! След Хелоуин Зи, групата и аз ходихме да разглеждаме къщи, обитавани от духове в Тулса с един от онези страхотни старомодни трамваи.
— Стиви Рей? Добре ли си там долу? — провикна се Ерик.
— Да, добре съм.
— Разпъваме платнище над пукнатината в земята и дървото. Това ще ти бъде ли достатъчно, за да те измъкнем?
— Само покрийте мястото. Сама ще изляза.
— Добре. Ще ти кажа, когато сме готови.
Стиви Рей отново се обърна към Репхайм.
— Ето какво имам предвид. Последната спирка на трамвая е при музея „Гилкрийз“. Това е в северната част на Тулса. По средата има голяма стара необитаема къща, наричат я „Къщата на страха“. Непрекъснато говорят, че ще я ремонтират, но не могат да съберат пари. Може да се скриеш там.
— А хората няма ли да ме видят?
— Не! Не и ако стоиш вътре през деня. Къщата е порутена… Заключена е и прозорците са заковани, за да не влизат туристи. И най-хубавото е, че е обитавана от духове! Затова беше включена в обиколката. Очевидно господин Гилкрийз, втората му жена и дори деца-призраци редовно витаят там, затова ако някой види или чуе нещо странно… тоест теб… ще се уплаши и ще си помисли, че са духовете.
— Духове на мъртъвци.
Стиви Рей озадачено повдигна вежди.
— Не се страхуваш от тях, нали?
— Не. Разбирам ги много добре. И аз съществувах като дух много столетия.
— По дяволите. Съжалявам. Забравих за…
— Стиви Рей! Готови сме! — извика отвън Ленобия.
— Добре. Ей сега идвам. Но се отдръпнете, за да не паднете, когато уголемя пукнатината. — Стиви Рей стана и се приближи до пролуката в земята, през която вече не проникваше много светлина. — Ще ги разкарам веднага. Ще видиш шосе 244 на изток… Тръгни по него. То завива към ОК 51. Върви на север, докато видиш табелата на музея „Гилкрийз“. Ще бъде вдясно. След това се движи по пътя и ще стигнеш до музея. Тогава най-трудното ще свърши, за-щото там има много дървета да се скриеш по пътя. Шосето може да създаде проблеми. Върви колкото можеш по-бързо и по канавката. Ако се наведеш, всеки, който те зърне, ще те помисли за голяма птица.
Репхайм издаде звук на възмущение, но тя не му обърна внимание.
— Къщата е в средата на двора на музея. Скрий се там и през нощта ще ти донеса храна и вода.
Той се поколеба и после каза:
— За теб не е разумно да ме виждаш отново.
— Ако се замислиш, нищо от случилото се досега не беше разумно.
Тогава вероятно ще те видя през нощта, защото никой от нас, изглежда, не проявява разум, когато става въпрос за другия.
— Е, довиждане до нощта.
— Пази се. Ако не го сториш, аз… Мисля, че може би ще почувствам загубата ти. — Репхайм се колебаеше с думите, сякаш не знаеше как да ги каже.
— Да, същото се отнася и за теб. — Преди да вдигне ръце да отвори земята, Стиви Рей добави: — Благодаря ти, че спаси живота ми. Дългът ти е напълно изплатен.