Изкушена

СЕДМА ГЛАВА Стиви Рей

Стиви Рей се почувства пълна тъпачка, когато трясна вратата на манастира и излезе в студената нощ. Не беше ядосана на Зоуи, нито на супер милата, макар и малко заблудена монахиня. Не се ядосваше на никого освен на себе си.

— По дяволите! Неприятно ми е, че пак обърквам нещата! - изкрещя тя. Не искаше да става така, но имаше чувството, че копае в купчина фъшкии, която става все по-дълбока, кол кото и бързо да ри не.

Зоуи не беше глупава. Тя разбра, че нещо не е наред. Това беше очевидно, но как да й каже? Трябваше да й обясни толкова много неща. Той беше труден и сложен за обяснение. А Стиви Рей не беше си и помисляла, че ще стане така. Особено с гарвана-демон. По дяволите! Преди да го открие полумъртъв, и през ум не й бе минавало, че това е възможно. Ако някой й го беше казал, Стиви Рей щеше да се изсмее и да каже: „Не, това няма как да се случи!“

Оказваше се обаче, че е възможно, защото се случи. Той се случи.

Докато Стиви Рей обикаляше притихналия двор на манастира и търсеше досадния Ерик, който можеше да открие тази й най-нова и ужасна тайна и да сложи прът в колелото, Стиви Рей се запита как можа да се забърка в такава страшна каша. Защо го спаси? Защо не извика Далас и останалите да го довършат?

Гарванът-демон дори сам поиска това, преди да изгуби съзнание.

Но той заговори. Гласът му беше абсолютно човешки. И сърце не й даде да го убие.

— Ерик! — Къде беше той, по дяволите? — Ерик! Ела тук! — Стиви Рей прекрати душевната си борба и се развика в нощта. Нощ? Тя присви очи, погледна на изток и видя, че мракът там бе започнал да се превръща в цвета на зряла синя слива. — Ерик! Време е да докладваш! — изкрещя Стиви Рей за трети път, а после спря и се втренчи в тихия двор на манастира.

Погледът й се плъзна към оранжерията, която беше превърната във временна конюшня за конете, които Зи и останалите от групата бяха яздили, докато бягаха от училището за вампири. Но не толкова оранжерията привлече погледа й, колкото невинната на вид барака за градинарски инструменти до нея. Не можеше да престане да я гледа. Бараката изглеждаше абсолютно нормална… пристройка без прозорци. Вратата дори не беше заключена. Трябваше да се досети. Стиви Рей беше там до неотдавна.

— Хей, какво има? Видя ли нещо там?

— По дяволите! — Тя подскочи и се завъртя. Сърцето й заблъска в гърдите толкова силно, че не можеше да диша.

— Ерик! Уплаши ме до смърт! Не можа ли да издадеш някакъв звук, преди да се появиш така внезапно?

— Извинявай, Стиви Рей, но ти ме викаше.

Стиви Рей прибра руса къдрица зад ухото си и се опита да не обръща внимание на факта, че ръката й трепери. Не умееше да се промъква и да крие разни неща от приятелите си. Тя обаче вирна брадичка и се помъчи да успокои нервите си, а най-лесният начин да го направи беше да се заяде с досадния Ерик.

Стиви Рей присви очи и го погледна.

— Да, виках те, защото ти трябваше да бъдеш вътре с всички други. Какво правиш навън, по дяволите? Тревожиш Зоуи… сякаш й трябва повече напрежение в момента.

— Зоуи ме е търсила?

Стиви Рей положи усилия да не завърти очи. Понякога Ьрик се държеше като господин Съвършено гадже, а после изведнъж се променяше и ставаше арогантен кретен Тя трябваше да каже на Зи за него… ако Зи все още искаше да я изслуша. Двете не бяха много близки напоследък. Разделяха ги твърде много тайни… и проблеми…

— Стиви Рей! Внимавай! Казваш, че Зи ме е търсила?

Тя не се сдържа и завъртя очи.

— Трябваше да бъдеш вътре. Хийт, Далас и останалите хлапета са там. Зоуи искаше да знае къде си и защо не си там, където трябва да бъдеш.

— Ако беше толкова разтревожена, можеше тя да излезе да ме потърси.

— Не казах, че е разтревожена! — сопна се Стиви Рей вбесена от себичността му. — Пък и Зи има прекалено много грижи, за да ти бъде бавачка.

— Не ми трябва проклета бавачка.

— Така ли? Тогава защо дойдох да те търся?

— Не знам. Тъкмо се прибирах. Исках само да огледам още веднъж периметъра. Реших, че ще бъде разумно да проверя района на Хийт. Знаеш, че човеците не виждат нищо през нощта.

— Джони Бий не е човек и беше с Хийт. Стиви Рей въздъхна. — Влез вътре, вземи си нещо за ядене и сухи дрехи. Някоя от монахините ще ти каже къде ще спиш. Аз ще огледам още веднъж двора, преди слънцето да изгрее.

— Ако изгрее — Ерик присви очи и погледна небето.

Стиви Рей проследи погледа му и с чувството колко е безпомощна да реши проблема, осъзна, че отново вали само че температурата е на границата на замръзването и небето отново бълва градушка.

— Не ни трябва това скапано време — измърмори тя.

— Е, поне ще покрие кръвта на гарваните-демони.

Стиви Рей го погледна. По дяволите! Не беше помислила за кръвта! Бяха ли проследили кървавите дири до бараката? Беше ли останала ярка диря, която крещеше: Тук съм! Тя усети, че Ерик я чака да каже нещо.

— Да, прав си. Може да разритам лед и счупени клонки и да покрия кръвта от трите птици — каза тя с принудено безразличие.

— Вероятно това е добра идея, в случай че някои човеци излязат през деня. Искаш ли помощ?

— Не — побърза да отговори Стиви Рей и сетне повдигна рамене. — С моите умения на червен вампир ще ми отнеме само секунда. Нищо особено.

— Е, добре тогава. — Ерик понечи да тръгне, но се поколеба. — Хей, може би ще искаш да разгледаш по-внимателно кървавите следи покрай редицата дървета до съседните жилищни сгради.

— Хубаво. Знам мястото — отвърна Стиви Рей и си помисли: Да, много добре го знам.

— Къде каза, че е Зоуи?

— Не съм казвала такова нещо.

Той се намръщи и зачака, а когато Стиви Рей продължи да го гледа, без да добави нищо, попита:

— Е, къде е тя?

— Последния път, когато я видях, говореше с Хийт и сестра Мери Анджела в коридора пред мазето. Но предполагам, че вече е проверила как е Старк и си е легнала. Изглеждаше адски уморена.

— Старк… — Ерик измърмори нещо неразбираемо след името и отново тръгна към манастира.

Ерик! — извика Стиви Рей и се прокле наум колко глупаво постъпи, като спомена Хийт и Старк. Тя изчака, до-като Ерик погледна през рамо, и добави: — Като най-добра приятелка на Зи, нека ти дам един съвет. Днес тя преживя прекалено много и не й е до проблеми с гаджета. Ако Зи е с Хийт, това е защото се уверява, че той е добре… а не защото се гушка е него. Същото се отнася и за Старк.

— Е, и? — с безизразно лице попита той.

— И това означава, че ти трябва да хапнеш нещо, да се преоблечеш и да си закараш задника до леглото, без да търсиш Зи и да я тормозиш.

— Тя и аз сме заедно, Стиви Рей. Как може желанието на грижовното й гадже да бъде с нея да бъде изтълкувано като тормоз?

Стиви Рей сподави усмивката си. Зоуи щеше да го схруска на закуска, да го изплюе и да продължи да си върши работата. Тя повдигна рамене.

— Все едно. Само ти давам съвет, това е всичко.

— Да, добре. До скоро. — Ерик се обърна и закрачи към манастира.

— Уж е умен, а взема глупави решения — смотолеви Стиви Рей, докато гледаше как широкият му гръб изчезва в мрака. — Ако ме чуе какво говоря за него, мама ще каже, че прасето вика на скункса, че смърди.

Тя въздъхна и без желание погледна към редицата големи кофи за боклук, отчасти скрити до гаража. Стиви Рей отмести очи. Не искаше да мисли за ужасяващо осакатените трупове, изхвърлени там.

— На боклука. — Тя произнесе думите бавно, сякаш тежаха на езика й, и призна пред себе си, че Зоуи и сестра Мери Анджела може би донякъде са прави за съветите си към нея, но това не правеше казаното от тях по-малко обезпокоително.

Да, Стиви Рей беше реагирала прекалено разпалено, но момчетата, които бяха изхвърлили телата на гарваните-демони на боклука, наистина я ядосаха и не само заради него. Погледът й се плъзна към бараката до оранжерията.

Онова, което бяха направили с труповете на гарваните-демони, я разтревожи, защото Стиви Рей си мислеше, че ничий живот не трябва да бъде обезценяван. Беше опасно да смяташ, че си божество, и да решаваш кой е достоен да живее и кой да умре. Тя знаеше това по-добре от монахинята и Зоуи. Не само че животът й, всъщност смъртта й, беше объркана от Висша жрица, която се мислеше за богиня, но и някога самата Стиви Рей беше на мнение, че има правото да отнема живот в зависимост от потребностите или прищевките си. Призляваше й само като си помислеше какво изпитва, когато я обземе онзи гняв и желание за насилие. Стиви Рей бе загърбила онези мрачни времена… Беше взела решение в полза на доброто, светлината и богинята и нямаше да се отклонява от този път. Ето защо тя се разстройваше, когато някой решеше, че животът не означава нищо.

Или поне така си мислеше, докато вървеше в двора на манастира и се отдалечаваше от градинарската барака.

Съвземи се. момиче… овладей се… — повтаряше си тя, докато бързо се насочваше към редицата дървета и петната кръв, които си спомняше твърде добре. Намери дебел, счупен клон с няколко вейки и го повдигна с лекота, доволна от свръхсилата си, която съпътстваше новия й статут на напълно Променен червен вампир. Тя използва клона като метла и избърса кръвта, като спираше да хвърли счупени клонки и един цял изтръгнат храст бодлива зеленика върху издайническите тъмночервени петна.

Тръгна по предишния си път, зави наляво, отдалечи се от улицата, върна се на манастирската морава и закрачи покрай оградата. Не измина голямо разстояние, когато както преди намери голяма локва кръв.

Само че този път върху нея не лежеше тяло.

Започна да си тананика „Скъпа, ти ме спаси“ на Кени Чесни, за да се разсея, набързо избърса кървавите петна и като подритваше лед и клонки върху веществените доказателства, тръгна по пътеката от капки, която знаеше, че ще я отведе право до градинарската барака. Стиви Рей се втренчи във вратата, въздъхна, обърна се, заобиколи бараката и се отправи към оранжерията. Вратата не беше заключена и дръжката се превъртя лесно. Влезе в постройката, спря, започна да диша дълбоко и остави уханието на пръст и растения, примесено с новия мирис на трите коня, временно приютени там, да успокоят сетивата й, а топлината вътре да разтопи ледената влага, която бе проникнала в душата й. Ала не си позволи да остане там дълго. Не можеше.

Имаше работа и малко време преди разсъмване. Въпреки че слънцето щеше да бъде забулено в облаци и лед, червеният вампир не се чувстваше удобно да бъде навън, изложен на светлината и уязвим през деня.

Не след дълго Стиви Рей намери онова, което търсеше. Монахините очевидно обичаха да правят нещата по старомодния начин. Вместо система от модерни маркучи, електрически превключватели и метални джунджурии те имаха кофи и черпаци, лейки с дълги чучури с дупки за внимателно поливане на малки растения, както и много инструменти, — често употребявани и добре поддържани. Тя напълни кофа вода, взе черпак и няколко чисти хавлии от купчина, която откри на лавица, използвана за складиране на градинарски ръкавици и резервни съдове, и докато излизаше, спря до поднос с мъх, който й напомни на дебел зелен килим. Стиви Рей прехапа устни нерешително, докато инстинктът й се бореше със съвестта, и накрая издърпа дълга ивица мъх. След това, мърморейки под носа си, че не знае как е разбрала, тя излезе от оранжерията и се отправи към бараката.

Спря на прага, съсредоточи се… и изостри неестествената си хищническа способност да усеща, надушва и вижда всеки и всичко, което се спотайва наоколо. Нищо. Навън нямаше никого. Поледицата и късният час държаха всички на топло и безопасно място вътре.

— Всички с разум в главата — измънка тя.

Огледа се още веднъж, премести товара, за да освободи ръката си, и докосна резето на вратата. Добре… добре. Приключвай по-бързо. Може би той е умрял и няма да се наложи да се оправяш с огромната грешка, която направи.

Вдигна резето, отвори вратата и сбърчи нос, когато долови миризма на газ, бензин и мухлясали боклуци, примесена с мириса на лошата кръв. Стиви Рей се взря в мрака и смътно различи тъмни очертания, които не помръдваха. Заслуша се, но не чу нищо освен тракането на леда по покрива.

Въпреки неизбежния момент, когато трябваше да се изправи лице в лице с него, Стиви Рей положи усилия да влезе в бараката и да затвори плътно вратата след себе си. Мина покрай косачката за трева и лавиците и се приближи до съществото, което лежеше в дъното. Гарванът-демон, изглежда, не беше помръднал, откакто го довлече там преди два часа и го хвърли в ъгъла. Той лежеше свит в неудобно положение на лявата си страна. Куршумът, пронизал дясната страна на гърдите му, беше разкъсал и крилото и бе излязъл от тялото. Огромното черно крило беше окървавено, раздробено и безполезно до тялото му. Стиви Рей си помисли, че и глезенът му може би е счупен, защото беше ужасно подут и дори в тъмнината видя, че е наранен. Цялото му тяло беше доста лошо осакатено, но това не бе изненада. Гарванът-демон беше прострелян и свален от небето и големите стари дъбове в края на манастирския двор бяха омекотили падането и не бе загинал веднага, но Стиви Рей не знаеше колко сериозни са раните му. По всичко личеше, че има и вътрешни наранявания. Приличаше на мъртъв. Тя се вгледа в гърдите му и не можеше да бъде сто процента сигурна, но й се стори, че те не се повдигаха. Вероятно беше мъртъв. Стиви Рей продължи да го гледа. Не искаше да се приближава, но и не беше в състояние да се обърне и да си тръгне.

Полудяла ли беше? Защо не помисли, преди да го довлече там? Тя се втренчи в него. Той не беше човек. Не беше и животно. Нямаше да си играе на Господ, ако го беше оставила да умре, защото гарванът-демон не би трябвало изобщо да се ражда.

Стиви Рей потрепери, но продължи да стои там, вцепенена от ужасната си постъпка. Какво щяха да кажат приятелите й, ако разберяха, че тя крие гарван-демон? Щеше ли Зоуи да се отвърне от нея? И какви щяха да бъдат последиците от присъствието на съществото за червените новаци? Те си имаха достатъчно неприятности.

Монахинята беше права. Гарванът-демон не трябваше да предизвиква съжаление у Стиви Рей. Тя щеше да върне хавлиите и другите неща в оранжерията, да влезе в манастира, да намери Дарий и да му каже, че в бараката има гарван-демон. И после воинът щеше да си свърши работата. Той всъщност щеше да избави птицечовека от страданията му. Стиви Рей си пое дълбоко дъх от облекчение, че взе решение, но в същия миг червените му очи се отвориха и я погледнаха.

Довърши ме… — Гласът на гарвана-демон беше немощен и изпълнен с болка, но очевидно безспорно човешки.

Изведнъж Стиви Рей осъзна защо не повика Дарий и останалите, когато го откри. Щом заговори и й каза да го убие, гарванът-демон прозвуча като истински човек… ранен, изоставен и уплашен. Тогава тя не събра сили да го убие и сега пак не можеше да отмести поглед от него. Гласът му беше най-изумителното нещо в него, защото макар да беше невъзможно същество, гарванът-демон говореше като човек, който е толкова отчаян и изпитва такава непоносима болка, че очакваше да му случи най-лошото.

Не, грешка. Той не очакваше да му случи най-лошото, а го искаше. Гарванът-демон бе преживял такива ужасни неща, че не виждаше друг изход освен смъртта. Макар че сам си беше виновен за случилото се с него, за Стиви Рей това го правеше истински човек. И тя бе преживяла много и разбираше пълната му безнадеждност.