Измамата на Опал

Глава 9 Момичето на татко

Земна ферма Дзито, провинцията на Месина, Сицилия

Планът на Опал да сблъска феиния и човешкия свят беше прост за изпълнение, но гениален в концепцията си. Тя просто улесни човека в това, което вече си мислеше да направи. Почти всяка голяма енергийна компания в света имаше папка ядрена сонда, но идеите им бяха хипотетични, имайки предвид количеството експлозиви, нужно за взрив през земната кора, и необходимото количество желязо да се прокара сондата през мантията.

Опал избра Джовани Дзито от списъка си с потенциални марионетки поради две причини: Дзито имаше огромно състояние и земя точно над огромно висококачествено находище на хематит.

Джовани Дзито беше инженер и пионер в полето на алтернативните енергийни източници. Посветен природозащитник, Дзито развил начини да генерира електричество, без да изкопава земята или да унищожи околната среда. Изобретението, което му докара парите, беше соларната мелница Дзито. Мелница със слънчеви панели вместо перки, което я правеше няколко пъти по-ефикасна от конвенционалната мелница.

Шест седмици по-рано Дзито тъкмо се бе върнал от среща на природозащитници в Женева, където предостави основния адрес на министрите на Европейския съюз. Когато стигна вилата си на бреговете на Месинския пролив, залезът хвърляше оранжеви петна във водата, а Джовани беше изтощен. Да говориш с политици беше трудно. Дори тези, които наистина се интересуваха от околната среда, бяха спънати от онези в джоба на големия бизнес. „Полютици“, както ги бе кръстила медията.

Джовани си напълни ваната. Водата беше загрята от соларни панели на покрива. Всъщност, цялата вила си беше самодостатъчна, ако се сведеше до енергия. Имаше достатъчно енергия в соларните батерии да запази къщата топла и захранена за шест месеца.

След ваната Дзито се уви в халат и си наля чаша бордо, настанявайки се в любимия си фотьойл.

Джовани отпи дълга глътка вино и позволи на днешното напрежение да се изпари. Той погледна към познатия ред снимки в рамки на стената си. Повечето бяха корици на списания, които празнуваха иновациите му, но любимата му — тази, която го направи известен, беше корицата на списание Тайм, която показваше младия Джовани на гърба на гърбат кит, над тях имаше китоловен кораб. Нещастното създание се беше изгубило в плитките води и не можеше да се гмурне. Така че Дзито скочи от природозащитна лодка на гърба на създанието и го предпази от харпуните на китоловците. Някой на лодката бе направил снимка и тази снимка бе станала едно от най-известните изображения в медията на миналия век.

Дзито се усмихна. Шеметни дни. Тъкмо щеше да затвори очи за бърза дрямка преди вечеря, когато нещо помръдна в сенките в ъгъла на стаята.

Дзито се изправи в стола си.

— Какво беше това? Има ли някой там?

Една лампа светна, за да разкрие малко момиченце, седнало на дървен стол. Тя държеше въженцето на лампата в ръка и не изглеждаше ни най-малко уплашена или разстроена. Всъщност момичето беше спокойно и сдържано и се отнасяше с Дзито, сякаш той беше нарушителят.

Джовани се изправи.

— Коя си ти, малката? Защо си тук?

Момичето го погледна с най-невероятните очи. Дълбоки и кафяви очи. Дълбоки като вана с шоколад.

— Тук съм за теб, Джовани — каза момичето с глас красив, колкото очите му. Всъщност всичко в момичето беше красиво. Порцелановите й черти. И тези очи. Нямаше да го пуснат.

Дзито се бореше с омайването й.

— За мен? Какво имаш предвид? Майка ти наблизо ли е?

Момичето се усмихна.

— Не, не е наблизо. Ти си моето семейство сега.

Джовани се опита да извлече смисъла от това просто изречение, но не успя. Беше ли важно наистина? Тези очи и този глас. Толкова мелодични. Като кристален звън.

Хората реагираха различно на феината хипноза. Повечето попадаха веднага под хипнотичната й сила, но има силни умове, които трябваше да се побутнат малко. А колкото повече се побутваха, толкова повече растеше шанса за увреждане на мозъка.

— Аз съм твоето семейство сега?

— Да, човеко — сопна му се Опал нетърпеливо и опита по-силно. — Моето семейство. Аз съм дъщеря ти, Белинда. Ти ме осинови тайно миналия месец. Документите се намират в бюрото ти.

Очите на Джовани изгубиха фокуса си.

— Осиновил? Бюро?

Опал барабанеше с малките си пръсти по основата на лампата. Беше забравила колко тъпи могат да бъдат човеците, особено под хипноза. А за този тук се предполагаше, че е гений.

— Да. Осиновил. Бюро. Обичаш ме повече от живота, помниш ли? Би направил абсолютно всичко за своята скъпа Белинда.

В окото на Дзито започна да се оформя сълза.

— Белинда. Малкото ми момиче. Бих направил всичко за теб, скъпа, всичко.

— Да, да, да — каза Опал с нетърпение. — Разбира се. Вече го казах. Само защото си хипнотизиран, не значи, че трябва да повтаряш всичко, което кажа. Толкова е изтощаващо.

Дзито забеляза две малки същества в ъгъла. Същества със заострени уши. Този факт проникна през мъглата на хипнозата.

— Виждам. Ето там. Те хора ли са?

Опал погледна ядосано към братята Калкан. Трябваше да останат извън обсега на зрението му. Хипнотизирането на силен ум като този на Дзито беше достатъчно сложна операция и без разсейване.

Гладът й стана още по-омайващ.

— Не можеш да видиш тези фигури. Никога няма да ги видиш отново.

Дзито беше облекчен.

— Разбира се. Добре. Няма нищо. Ум играе игрички.

Опал се намръщи. Какъв им беше проблемът на хората с граматиката? При първия признак на стрес абсолютно я загубваха. Ум играе игрички. Наистина.

— Сега, Джовани, тате. Мисля, че трябва да поговорим за следващия ти проект.

— Водозадвижената кола?

— Не, идиот такъв. Не водозадвижената кола. Ядрената сонда. Знам, че си проектирал една. Доста добър дизайн за човек, въпреки че ще направя някои промени.

— Ядрената сонда. Невъзможно. Не може премине през кора. Няма достатъчно желязо.

— Не можем да преминем през кората. Нямаме достатъчно желязо. Говори правилно, за бога. Достатъчно усилия полагам, за да говоря на човешки език и без да слушам глупостите ти. Честна дума, вие човешките гении не сте единственото, за което човек да се изтощава.

Затрудненият мозък на Дзито положи усилия.

— Съжалявам, скъпа Белинда. Просто имах предвид, че проектът със сондата е дългосрочен. Ще трябва да почака, докато намерим практичен начин да си набавим желязото и да се врежем в земната кора.

Опал се загледа в замаяния сицилианец.

— Горкия, скъп, глупав татко. Ти си разработил суперлазер да разреже кората. Не помниш ли?

Капка пот се търкулна по бузата на Дзито.

— Суперлазер? Сега като го спомена…

— А можеш ли да предположиш какво ще намериш, когато я разрежеш?

Дзито можеше да предположи. Част от интелекта му все още си беше негова.

— Находище на хематит? Трябва да е много масивно. Или с много високо качество.

Опал го заведе до прозореца. В далечината перките на вятърната ферма блестяха на звездната светлина.

— И къде мислиш, че трябва да копаем?

— Мисля, че трябва да копаем под вятърната ферма — каза Дзито, облягайки чело срещу студеното стъкло.

— Много добре, татко. Ако копаеш там, ще бъда толкова щастлива.

Дзито погали косата на феята.

— Толкова щастлива — каза той сънено. — Белинда, малкото ми момиченце. Документи са в бюро.

— Документите са в бюрото — поправи го Опал. — Ако продължаваш с това бебешко говорене, ще трябва да те накажа.

Не се шегуваше.

Е7, под Средиземно море

Зеленика трябваше да страни от главните шахти по пътя си към повърхността. Вихрогон бе поставил сензори, които следяха целия трафик по комерсиалните и полицейски пътища. Това означаваше да кара през неосветени, криволичещи вторични шахти, но алтернативата беше да бъдат засечени от бръмбарите на кентавъра и върнати в Централното полицейско управление преди са приключили с работата.

Зеленика избягваше сталактити с размерите на небостъргачи и заобикаляше огромни кратери, пълни с биолуминесцентен инсектов живот. Но инстинктът караше совалката. Мислите на Зеленика бяха на хиляди километри, разсъждавайки върху събитията от последните двадесет и четири часа. Изглеждаше, сякаш сърцето й най-после настига тялото.

Всичките й досегашни приключения с Артемис бяха като бягства от комикс в сравнение със ситуацията, в която се намираха. Преди винаги беше и заживели дълго и щастливо. Имаше няколко пъти, които бяха на косъм, но всички се измъкваха живи. Зеленика разгледа пръста, с който дърпаше спусъка. Блед белег обкръжаваше основата му, където бе откъснат по време на арктическия инцидент. Можеше да излекува белега или да го покрие с пръстен, но предпочете да го запази там, където може да го вижда. Белегът беше част от нея. Началникът беше част от нея. Неин шеф, неин приятел.

Тъгата я изпразваше и я изпълваше отново. За кратко мисли за отмъщение я бяха обзели. Но сега дори мисълта да захвърли Опал в студена клетка не запали и искрица на отмъстителна радост в сърцето й. Щеше да продължи, за да се увери, че Народът е в безопасност от хората. Може би когато задачата беше свършена, щеше да дойде време да преразгледа живота си. Може би имаше някои неща, които искаха промяна.

Артемис повика всички в пасажерския сектор веднага щом, приключи работата си на компютъра. Новите му стари спомени му доставяха огромно удоволствие. Докато пръстите му препускаха по гномската клавиатура, той се удивляваше на лекотата, с която управляваше феината клавиатура. Дивеше се и на самата технология, въпреки че вече не му беше непозната. Ирландското момче усещаше същия трепет от преоткриването, който изпитваше и малко дете, когато попаднеше на изгубената си любима играчка.

През последния час преоткриването беше главната тема в живота му. Да имаш главна тема за един час не изглеждаше много, но Артемис имаше цял списък със спомени, които крещяха да бъдат приети. Самите спомени бяха достатъчно разтърсващи: изкачване на радиоактивен влак близо да Мурманск или летене през океана, покрит с полицейско камуфлажно фолио. Но Артемис се интересуваше най-много от кумулативния ефект, който оказваха спомените. Буквално можеше да почувства как се превръща в друг човек. Не точно същия, какъвто беше, но по-близо до този човек. Преди феите да изтрият спомените му като част от сделката Джон Спайро личността му преминаваше през нещо, което изглеждаше като положителна промяна. Толкова голяма, че реши да стане напълно легитимен и да дари деветдесет процента от голямото състояние на Спайро на Амнести Интернешънъл. Откакто изтриха паметта му, той се върна към старите си дни, отдавайки се на страстта си към престъпни занимания. Сега беше нещо по средата. Нямаше никакво желание да наранява или да краде от невинните, но изпитваше трудност да се откаже от престъпните си начинания. От някои хора просто трябваше да се открадне.

Може би най-голямата изненада беше желанието, което изпитваше, да помогне на феините си приятели, както и истинската тъга, която изпита, от загубата на Юлиус Кореноплод. Загубата не беше чужда на Артемис; по някое и друго време той изгуби и намери всички, които му бяха близки. Смъртта на Юлиус го срази също толкова лошо, колкото останалите. Стремежът му да отмъсти за началника и да спре Опал Гномски беше по-силен от всеки престъпен порив, който бе изпитвал някога.

Артемис се усмихна на себе си. Изглежда доброто беше по-силна мотивация от лошото. Кой да предположи?

Останалата част от групата се събра около централния холографски проектор. Зеленика беше паркирала совалката на пода на вторична шахта близо до повърхността.

Бътлър беше принуден да приклекне до пети в кораба, предназначен за пасажери с размерите на фея.

— Е, Артемис, какво откри? — попита телохранителят, който се опитваше да сгъне ръцете си, без да блъсне някой по-малък.

Артемис активира холограмна анимация и тя се завъртя бавно в средата на стаята. Холограмата показваше прорез в земята от кората до ядрото. Артемис включи лазерна показалка и започна инструктажа си.

— Както виждате, има разстояние от почти три хиляди километра между повърхността и външното ядро.

Течното външно ядро на проекцията се въртеше и бълбукаше от стопената магма.

— Както и да е, човешкият вид не е успял да проникне на повече от петнадесет километра. За да се стигне по-дълбоко, ще е нужна употреба на ядрени торпеда или много голямо количество експлозив. Експлозия от тази величина е възможно да генерира големи размествания на тектонските плочи, причинявайки земетресения и приливни вълни по цялата планета.

Сламчо, както винаги, ядеше нещо. Никой не знаеше какво точно, защото беше изпразнил шкафа с храната преди един час. Никой, всъщност, не искаше и да пита.

— Това не звучи като хубаво нещо.

— Не е — съгласи се Артемис. — И затова теорията за броненосеца не е била тествана досега. Оригиналната идея принадлежи на един новозеландец, професор Дейвид Стивънсън. Доста брилянтно, всъщност, въпреки че е непрактично. Обвий подсилена сонда със стотици милиони тонове разтопено желязо. Желязото се просмуква през пукнатината, създадена от експлозива, дори я затваря след себе си. До една седмица сондата ще достигне ядрото. Желязото ще се абсорбира от външното ядро, а сондата постепенно ще се разгради. Целият процес е дори екологично чист.

Проекцията преобразяваше думите на Артемис в картини.

— Как така желязото не се не-топи? — попита Сламчо.

Артемис повдигна дългата си тънка вежда.

— Не-топи? Големият размер на залежа го възпрепятства от втвърдяване.

Зеленика се изправи и стъпи в самата холограма, изучавайки находището.

— Вихрогон трябва да знае всичко това. Човеците не биха могли да запазят нещо толкова голямо в тайна.

— Именно — каза Артемис и отвори втора холограмна проекция. — Направих проучване на бордовата база данни и намерих това: Вихрогон е направил компютърни симулации преди около осемдесет години. Решил е, че най-добрият начин да се справи с тази заплаха е да издава грешна информация от каквато и сонда да бъде изпратена долу. Доколкото е известно на човеците, сондата просто ще потъне през няколкостотин мили различна долнокачествена руда и тогава находището на рудата ще се втвърди. Кънтящ и скъпоструващ провал.

Компютърната симулация показа информацията, която Убежище изпращаше на обгърнатата от метал сонда. Над земята анимирани човешки учени чешеха главите си и късаха записките си.

— Много забавно — каза Артемис.

Бътлър разглежда холограмата.

— Бил съм на достатъчно акции, за да знам, че има огромен пропуск в тази стратегия, Артемис — каза той.

— Да?

Бътлър успя да се изправи на колене и проследи с пръст пътя на сондата.

— Е, какво, ако пътуването на сондата я отведе до някоя от шахтите на Народа? Веднъж този метал да достигне някоя шахта и получава директен път към Убежище.

Артемис беше доволен от проницателността на телохранителя си.

— Да. Разбира се. Затова има совалка, която наблюдава двадесет и четири часа на ден и може да атакува със свръхзвукова вълна разтопения метал и да го обърне, ако нуждата нарасне. Всички човешки проекти за сонди се наблюдават и ако някоя се сметне за заплаха, тя бива тайно саботирана. Ако това не проработи, геоложкият екип на ПНЕ пробива под стопената маса и я обръща с нагласени експлозиви. Находището следва новоначертания си път и Убежище е в безопасност. Разбира се, миньорската совалка никога не е използвана.

— Има още един проблем — обади се Зеленика. — Трябва да вземем предвид участието на Опал. Очевидно е помогнала на Джовани Дзито да прокопае през земната кора, може би с феин лазер. Можем да предположим, че е подобрила самата сонда, така че да не приеме фалшивите сигнали на Вихрогон. Значи, планът й е да докара сондата в контакт с Народа. Но как?

Артемис изкара трета холограма, изключвайки останалите две. Това триизмерно представяне изобразяваше Земната ферма на Дзито и кората и мантията под нея.

— Ето какво мисля — каза той. — Дзито втечнява находището тук с помощта на Опал. То започва да потъва със скорост пет метра в секунда по посока на земното ядро и прави точни отчитания, благодарение на подобренията на Гномски. Междувременно, Вихрогон мисли, че планът му работи идеално. Сега на сто и седемдесет километра дълбочина металната маса идва на разстояние от почти пет километра от главна шахта П7, която излиза в Южна Италия. Вървят паралелно триста километра и обръщат отново. Ако Опал искаше да отвори цепнатина между тези два тунела, желязото би последвало пътя с най-малко съпротивление и би изтекло в шахтата.

Зеленика усети как силата напуска тялото й.

— В шахтата и право към Убежище.

— Именно — каза Артемис. — Тази определена шахта върви в назъбен диагонал от почти две хиляди километра и излиза на четиристотин и шестдесет метра от самия град. Със скоростта, която находището ще набере при свободно падане, ще разреже голяма част от града. Всичко останало ще излъчва сигнали, които светът да чуе.

— Но ние имаме херметически стени — възрази Зеленика.

Артемис сви рамене.

— Зеленика, на света няма сила, достатъчно мощна, за да спре стотици милиони тонове разтопен хематит в свободно падане. Всичко, което се изпречи на пътя му, ще бъде заличено. Повечето желязо ще завие и ще последва тунела, но достатъчно голямо количество ще продължи право надолу и ще се вреже право в херметическите стени.

Пътниците на совалката наблюдаваха как стопеният залеж на холограмата на Артемис пробива защитата на град Убежище, позволявайки на всички електронни феини сигнали да бъдат засечени от сондата.

— Наблюдаваме петдесет и осем процента жертви — каза Артемис. — Може би повече.

— Как Опал може да направи това без сензорите на Вихрогон да я засекат?

— Просто — отвърна Артемис. — Поставя нагласен експлозив на сто шестдесет и осем километра дълбочина и го детонира в последния момент. По този начин, когато Вихрогон засече експлозията, ще бъде твърде късно да я обезоръжи или да направи каквото и да било.

— Значи трябва да премахнем тази бомба.

Артемис се усмихна. Само да беше толкова просто.

— Опал не би поела никакви рискове с този експлозив. Ако го остави на стената на шахтата, за колкото и малко време да е, един трус би го съборил или някой от сензорите на Вихрогон ще го засече. Сигурен съм, че устройството ще бъде добре прикрито, но дори един процеп в покритието би го накарало да предава сигнали като сателит. Не, Опал няма да постави експлозива до последната минута.

Зеленика кимна.

— Добре. Значи, чакаме, докато го сложи, и го обезвреждаме.

— Не. Ако чакаме в шахтата, Вихрогон ще ни засече. Ако това стане, Опал дори няма да тръгне по шахтата.

— Това е добре, нали?

— Не съвсем. Можем да я забавим с няколко часа, но помни, че Опал разполага с тристакилометров диапазон, за да постави бомбата. Може да изчака ПНЕ да я арестува и пак да има предостатъчно време, за да изпълни мисията си.

Зеленика потърка очи с кокалчетата на пръстите си.

— Не разбирам. Със сигурност вече всички знаят, че Опал е избягала. Със сигурност Вихрогон вече е разбрал всичко.

Артемис стисна пръстите си в юмрук.

— Това е уловката. Една-единствена точка е в същността на цялата тази ситуация. Явно Вихрогон не знае, че Опал е избягала. Тя би била първата проверена след бягството на гоблинския генерал.

— Беше проверена. Аз бях там. Когато Стълбус избяга, Опал още беше в кома. Няма начин да го е планирала.

— И все пак го е направила — каза Артемис, замислен. — Може ли онази Опал да е била дубльор?

— Не е възможно. Правят ДНК тестове всеки ден.

— Значи, онази Опал, която стои под наблюдение, е имала същото ДНК като това на Гномски, но с много малка или никаква мозъчна дейност.

— Именно. Стои така от една година.

Артемис си мислеше тихо за повече от минута.

— Чудя се колко далеч е стигнала клониращата технология под земята.

Той бързо отиде до главния компютърен терминал и извади полицейските файлове по темата.

— Зрелият клонинг е идентичен с оригинала във всеки аспект, с изключение на това, че мозъчната му дейност стига до животоподдържаща — прочете той. — В парникови условия отнема от една до две години да се отгледа клонинг до зряла възраст. — Артемис отстъпи от компютъра и плесна с ръце. — Това е. Ето как го е направила. Предизвикала е коматозното си състояние, за да не могат да забележат замяната. Впечатляващо.

Зеленика удари юмрук в дланта си.

— Значи, дори ако оцелеем след всички опити срещу живота ни, обвиненията срещу Опал ще изглеждат като измислиците на виновния.

— Казах на Чикчирик Пустодрън, че е Опал се е върнала — каза Сламчо. — Всичко е наред, той вече мисли, че си измислям.

— Ако Опал е свободна — продължи ирландското момче, — цялата ПНЕ ще търси някакъв вид заговор. Но ако Опал все още е в кома…

— Няма причина за тревога. А тази сонда ще е просто изненада, а не спешен случай.

Артемис изключи холограмната проекция.

— Значи сме сами. Трябва да откраднем последния експлозив и да го детонираме безопасно над успоредното протежение. Не само това, но трябва и да разобличим Опал, за да не приведе плана си в действие втори път. Очевидно, за да го направим, трябва да намерим совалката на Опал.

Изведнъж Сламчо се почувства неудобно.

— Тръгвате след Гномски? Отново? Е, късмет. Можете да ме оставите на следващия ъгъл.

Зеленика не му обърна внимание.

— Колко време имаме?

На плазмения екран имаше калкулатор, но Артемис нямаше нужда от него.

— Находището потъва с четири цяло и осем метра в секунда. Това са седемнадесет цяло и седем километра в час. С тази скорост ще отнеме приблизително девет часа и половина да достигне успоредното протежение.

— Девет и половина часа от сега?

— Не — поправи я Артемис. — От взривяването, което значи преди почти два часа.

Зеленика закрачи бързо към пилотската кабина и се закопча на пилотското място.

— Седем часа и половина да спасим света. Няма ли някакъв закон, който казва, че разполагаме с двадесет и четири?

Артемис се закопча на мястото на помощник-пилота.

— Не мисля, че Опал се интересува от законите — каза той. — Сега, можеш ли да говориш, докато летиш? Има няколко неща, които трябва да знам за совалките и експлозивите.