Измамата на Опал

Глава 4 Тесни бягства

Мюнхен

Мюнхен по време на работните часове беше като всеки друг голям град по света: напълно задръстен. Въпреки берлинското метро, ефикасна и удобна железопътна мрежа, по-голямата част от населението предпочиташе уединението и комфорта на собствените си коли и като резултат от това Артемис и Бътлър бяха заседнали в задръстване на пътя за летището в час пик, което се разпростираше по целия път от Интернационалната банка до хотел Кронски.

Господарят Артемис не обичаше забавянията. Но днес беше твърде концентриран върху новата си придобивка, „Феиния крадец“, която все още стоеше запечатана в плексигласовия тубус. Артемис се изкушаваше да го отвори, но предишните собственици, Спароу и Крейн, можеше да са поставили някакви капани. Само защото нямаше видими капани, не значеше, че няма да има и невидими. Очевидният трик беше платното да се обгради с вакуум с корозивен газ, който въздейства с кислорода и да изпепели картината.

Отне им почти два часа да стигнат до хотела, пътуване, което трябваше да им отнеме двадесет минути. Артемис се преоблече с тъмен памучен костюм и набра номера на имението Фоул от бързото избиране на мобилния си телефон. Но преди да се обади свърза телефона към лаптопа си чрез кабел, за да запише разговора. Анджелин Фоул вдигна на третото позвъняване.

— Арти — каза майка му, леко запъхтяна, сякаш беше по средата на нещо. Анджелин Фоул вярваше, че трябва да се граби с пълни шепи от живота и вероятно беше по средата на тренировка по тае-бо.

— Как си, майко?

Анджелин въздъхна в телефонната слушалка.

— Добре съм, Арти, но ти звучиш сякаш си на интервю за работа, както обикновено. Винаги толкова формален. Не можеш ли да ме наричаш мама или дори Анджелин? Толкова ли ще е ужасно?

— Не знам, майко. Мама звучи толкова инфантилно. Сега съм на четиринадесет, забрави ли?

Анджелин се засмя.

— Как бих могла да забравя? Не всяко момче на твоята възраст иска билет за симпозиум по генетика за рождения си ден.

Едното око на Артемис беше насочено към тубуса с картината.

— А как е баща ми?

— Прекрасно — възкликна Анджелин. — Изненадана съм колко е добре. Протезният му крак е невероятен и такъв е и възгледът му. Не се оплаква. Наистина мисля, че има по-добро отношение към живота сега, отколкото преди да изгуби крака си. Той е в ръцете на забележителен терапевт, който казва, че менталното е далеч по-важно от физическото. Всъщност, заминаваме за частния спа център в Уестмийт тази вечер. Използват невероятно лечение с водорасли, което би трябвало да направи чудеса с мускулите на баща ти.

Артемис Фоул Старши беше изгубил крака си, по време на отвличането си от руската мафия. За щастие, Артемис беше успял да го спаси с помощта на Бътлър. Беше динамична година. Откакто Артемис Старши се завърна, той спазваше добре обещанието си да обърне нова страница и да започне на чисто. Артемис Младши се предполагаше да направи същото, но изпитваше трудности с изоставянето на престъпните си авантюри. Въпреки че понякога, щом погледнеше майка си и баща си заедно, идеята да бъде нормален син на любящи родители не изглеждаше толкова невероятна.

— Прави ли упражненията от физиотерапията два пъти дневно?

Анджелин се засмя отново и изведнъж на Артемис му се прииска да си е у дома.

— Да, дядо. Грижа се за това. Баща ти казва, че ще може да пробяга маратон след дванадесет месеца.

— Добре, радвам се да го чуя. Понякога ми се струва, че вие двамата бихте прекарвали времето си разхождайки се и държейки се за ръце, ако не ви проверявах.

Майка му въздъхна и статичен шум се разнесе от говорителя.

— Тревожа се за теб, Арти. Някой на твоята възраст не трябва да бъде толкова… отговорен. Не се тревожи за нас, а за училището и приятелите си. Мисли какво наистина искаш да правиш. Използвай този голям мозък, за да направиш себе си и другите щастливи. Забрави семейния бизнес. Живеенето е единственият бизнес сега.

Артемис не знаеше как да отговори. Част от него искаше да каже, че без него дори нямаше да има семеен бизнес, ако не беше той тайно да го съхранява. Другата част искаше да хване самолета за вкъщи и да се разхожда в градината с родителите си.

Майка му отново въздъхна. Артемис мразеше това, че дори само когато говореше с него, тя се притесняваше.

— Кога ще се върнеш у дома, Арти?

— Пътуването свършва след още три дни.

— Имам предвид, кога ще се върнеш у дома завинаги. Знаем, че „Сейнт Бартълби“ е семейна традиция, но те искаме вкъщи с нас. Директор Гуини ще разбере. Има много добри дневни училища наоколо.

— Разбирам — каза той. Можеше ли да го направи, чудеше се той. Да бъде част от нормално семейство. Да изостави престъпните си начинания. Беше ли му присъщо да живее честен живот?

— Ваканцията е след няколко седмици, можем да говорим тогава — каза той и използвайки забавяща тактика, продължи. — Ако трябва да бъда честен, не мога да се концентрирам сега. Не се чувствам много добре. Мислех, че може да имам хранително натравяне, но се оказва настинка за двадесет и четири часа. Тукашният доктор каза, че ще утре ще се оправя.

— Бедният Арти — каза меко Анджелин. — Може би трябва да те кача на самолета за вкъщи.

— Не, майко. Вече се чувствам по-добре. Наистина.

— Както кажеш. Знам, че настинките са неприятни, но е по-добре от доза хранително натравяне. Можеше да бъдеш на легло със седмици. Пий много вода и опитай да поспиш.

— Ще го направя, майко.

— Ще си бъдеш ли скоро вкъщи?

— Да. Кажи на баща ми, че съм се обаждал.

— Ще го направя, ако мога да го намеря. В салона е мисля, на бягащата пътека.

— Довиждане тогава.

— Чао, Арти, ще поговорим още, когато се върнеш — каза Анджелин с тих, леко тъжен и много далечен глас.

Артемис приключи разговора и веднага го пусна отново на компютъра си. Всеки път, когато говореше с майка си, се чувстваше виновен. Анджелин Фоул някак си разбуждаше съвестта му. Това беше относително ново развитие. Преди година може и да е чувствал щипка вина, когато лъжеше майка си, но сега дори малкият трик, който щеше да изиграе, щеше да преследва мислите му със седмици.

Артемис наблюдаваше измерването на звуковите вълни. Той се променяше, нямаше съмнение.

Това самосъмнение се засили през последните няколко месеца — откакто беше открил мистериозни огледални контактни лещи в собствените си очи една сутрин. Джулиет и Бътлър също носеха такива. Те се опитаха да разберат от къде идват лещите, но всичките контакти на Бътлър в тази област бяха казали, че Артемис сам е платил за тях.

Лещите си останаха мистерия. Както и чувствата на Артемис. На масата пред него лежеше „Феиния крадец“ на Ерве, придобивка, която го утвърди като най-добрия крадец на епохата. Статус, който желаеше от шестгодишна възраст. Но сега, когато амбицията буквално беше в хватката му, всичко, за което Артемис можеше да мисли, беше семейството му.

Сега ли е времето да се оттегля, мислеше си той. На възраст четиринадесет и три месеца, най-добрия крадец в света. В края на краищата, къде мога да отида оттук? Той пусна част от разговора отново: „Не се тревожи за нас, а за училището и приятелите си. Мисли какво наистина искаш да правиш. Използвай този голям мозък, за да направиш себе си и другите щастливи“.

Може би майка му беше права. Може би трябваше да използва талантите си, за да прави другите щастливи. Но в него имаше мрак. Твърда повърхност върху сърцето му, която нямаше да се задоволи с тихия живот. Може би имаше начини да направи другите щастливи, които само той можеше да постигне. Начини от далечната страна на закона. Отвъд тънката синя линя.

Артемис потърка очи. Не можеше да стигне до извод. Може би постоянното живеене вкъщи щеше да му помогне в решението. Най-добре да продължи с настоящата работа. Да спечели време и да установи автентичността на картината. Макар и да изпитваше лека вина за кражбата на картината, не беше достатъчно да го накара да я върне. Особено на господата Крейн и Спароу.

Първата задача беше да отклони всякакви запитвания от страна на училището към дейността му. Щяха да му трябват поне два дни, за да установи дали картината е автентична, след като някои тестове трябваше да се договарят.

Артемис отвори аудиоманипулационна програма на лаптопа си и се приготви да реже и поставя думите на майка си от записания телефонен разговор. След като избра думите, които искаше, и ги подреди в правилния ред, той изглади нивата, за да може речта да звучи естествена.

Когато директор Гуини включи телефона си след посещението на стадиона Олимпия в Мюнхен, там щеше да го чака съобщение. Съобщението щеше да е от Анджелин Фоул и тя нямаше да е в добро настроение.

Артемис насочи съобщението през имението Фоул и тогава чрез инфрачервени лъчи го изпрати до собствения си телефон.

— Директор Гуини… — Гласът несъмнено беше на Анджелин Фоул и идентификационния номер на обаждащия се щеше да го потвърди. — Тревожа се за Арти. Има хранително натравяне. Възгледът му е невероятен и не се оплаква, но го искаме вкъщи с нас. Разбирате. Качих Арти на самолета за вкъщи. Изненадана съм, че е попаднал на хранително натравяне във ваши ръце. Ще поговорим повече, когато се върнете.

Това щеше да се погрижи за училището за няколко дни. Тъмната половина на Артемис изпита електрически трепет при увъртането, но нарастващата му съвест изпита капка вина, задето използва гласа на майка си, за да плете мрежата си от лъжи.

Той прогони вината. Беше безобидна лъжа. Бътлър щеше да го придружи у дома и образованието му нямаше да пострада от няколко дни отсъствие. Колкото до „Феиния крадец“, кражба от крадци не беше истинско престъпление. Беше почти оправдано. Да, каза нежелан глас в главата му. Ако върнеш картината на света.

Не, отговори гранитното му сърце. Тази картина е моя, докато някой не я открадне. Това е целият смисъл.

Артемис прогони нерешителността си и изключи мобилния си телефон. Трябваше да се концентрира изцяло върху картината, а внезапното вибриране на телефона можеше да разклати ръката му. Искаше просто да махне запушалката на тубата. Но това щеше да бъде повече от глупаво: можеше да бъде фатално. Имаше много малки изненади, които Крейн и Спароу можеше да са му оставили.

Артемис взе хроматограф от твърдия куфар, в който носеше лабораторното си оборудване. Уредът щеше да вземе проба от газа в тубуса и да го обработи. Той избра накрайник за игла и го завинти към гумената тръба, стърчаща от плоския край на хроматографа. Държеше иглата внимателно в лявата си ръка. Артемис използваше и двете си ръце, но лявата му ръка беше малко по-стабилна. Внимателно заби иглата в силиконовото покритите на тубата в пространството около картината. Беше много важно иглата да се мести колкото се може по-малко, за да не изтече газът и да се смеси с въздуха. Хроматографът източи малка част газ, засмуквайки я в нагреваем инжекционен отвор. Всякакви органични нечистотии бяха унищожени от топлината и газов носач транспортира пробата през отделяща колона и оттам към детектор за йонизация на пламъка. Там отделните компоненти бяха идентифицирани. Секунди по-късно на електронния четец на устройството се появи графика. Процентите кислород, водород, метан и въглероден диоксид пасваха на проба, взета по-рано от центъра на Мюнхен. Имаше пет процента газ, който не беше разпознат. Но това беше нормално. Това вероятно беше причинено от сложни замърсяващи газове или чувствителност на оборудването. С мистериозния газ настрана, Артемис знаеше, че е напълно безопасно да отвори тубата. Той го направи, като внимателно нарязваше уплътнението със занаятчийски нож.

Артемис сложи чифт хирургически ръкавици и изтегли платното от цилиндъра. То тупна на масата на тясно руло, но се разгъна почти веднага. Не беше стояло в тубуса достатъчно дълго, за да приеме формата му. Артемис разтвори широко платното, като придържаше краищата му с гладки силиконови торбички. Веднага узна, че това не беше фалшификат. Набитото му око за изкуството разпозна основните цветове и пластовата работа на четката. Фигурите на Ерве сякаш бяха съставени от светлина. Бяха нарисувани толкова красиво, че изглеждаше, че картината блестеше. Беше прелестно. На картината повито бебе спеше в обляното си от светлина детско креватче близо до отворен прозорец. Фея със зелена кожа и ефирни крила беше кацнала на перваза и се готвеше да грабне бебето от люлката му. И двата крака на създанието бяха от външната страна на перваза.

— Не може да влезе вътре — промърмори Артемис разсеяно и веднага се изненада. От къде знаеше това? Обикновено не казваше мненията си на глас без доказателство, което да ги потвърди.

Успокой се, каза си той. Беше просто предположение. Вероятно базирано на частица информация, на която бе попаднал на едно то интернет проучванията си.

Артемис върна вниманието си към самата картина. Беше успял. „Феиния крадец“ беше негова, за момента при всяка вероятност. Взе хирургически скалпел от комплекта си и отряза възможно най-малката частица боя от ръба на картината. Постави я в буркан за проби и й сложи етикет. Това щеше да бъде изпратено на Техническия университет в Мюнхен, където имаха от онези гигантски спектрометри, необходими за въглеродни датировки. Артемис имаше връзка там. Радиовъглеродният тест щеше да потвърди, че картината, или поне боята, е точно толкова стара, колкото трябваше да бъде.

Той извика на Бътлър в другата стая на апартамента.

— Бътлър, можеш ли да занесеш тази проба в университета сега? Помни, дай го само на Кристиана и й напомни, че скоростта е жизненоважна.

Първоначално не дойде никакъв отговор, после Бътлър влетя през вратата с широко отворени очи. Не изглеждаше като човек, който идва, за да вземе някаква проба от боя.

— Някакъв проблем ли има? — попита Артемис.

Две минути по-рано Бътлър държеше ръка на прозореца, изгубен в рядък момент на самовглъбеност. Той се взираше в ръката си, сякаш комбинацията от светлина и взиране щеше да направи кожата му прозрачна. Знаеше, че има нещо различно в него. Нещо, скрито под кожата му. Чувстваше се странно през изминалата година. По-стар. Вероятно десетилетията физически трудности най-накрая поемаха контрол над него. Въпреки че беше едва на четиридесет, кокалите го боляха през нощта и гърдите му се усещаха сякаш носеше кевларена жилетка през цялото време. Със сигурност не беше толкова бърз, както на тридесет и пет, и умът не се концентрираше толкова лесно, често се чудеше… Точно както прави и сега, порица се тихо телохранителят.

Бътлър изпука пръсти, стегна вратовръзката си и се върна на работа. Изобщо не беше доволен от охраната на хотелския апартамент. Хотелите бяха кошмарът на всеки телохранител. Сервизните асансьори, изолираните горни етажи и напълно неадекватните маршрути за евакуация правеха безопасността на господаря почти невъзможна за гарантиране. Хотел Кронски определено беше луксозен и персоналът беше изпълнителен, но това не беше това, което Бътлър търсеше в хотел. Той търсеше стая на приземния етаж без прозорци и стоманена врата, дебела петнадесет сантиметра. Не е нужно да казваме, че за стаи като тази беше невъзможно да се намерят, а дори и да намереше, господарят Артемис със сигурност щеше да му обърне гръб. Бътлър трябваше да се оправя с този апартамент на третия етаж.

Артемис не беше единственият с чанта с инструменти. Бътлър отвори хромово куфарче на масата за кафе. Беше едно от дузината такива куфари, които той държеше в депозитни сейфове по столиците на света. Всеки куфар беше пълен до пръсване с оборудване за наблюдение, оборудване за насрещно наблюдение и оръжия. Да има такова във всяка държава означаваше, че няма нужда да разбива митнически закони при всяко пътуване от Ирландия.

Той избра детектор за бръмбари и го прекара през стая, търсейки за подслушвателни устройства. Концентрира се върху електронните уреди: телефон, телевизор, факс машина. Електронният сигнал от тези предмети често може да удави сигнала на бръмбара, но не и с този конкретен детектор. Шпионското око беше най-напредналият детектор на пазара и можеше да засече микрофон с размера на точка от осемстотин метра разстояние.

След няколко минути беше доволен и тъкмо щеше да върне устройството в куфара, когато то засече малко магнитно поле. Нищо особено, бледа блещукаща синя линия на индикатора. Първата линия стана по-солидна и яркосиня. Втората линия започна да мига. Нещо електронно се приближаваше до тях. Повечето хора биха отписали отчитането. Все пак, имаше хиляди електронни устройства в радиус от една квадратна миля около хотела Кронски. Но нормалните електронни полета не се засичаха от Шпионското око, а Бътлър не беше повечето хора. Той удължи антената на детектора и разнесе устройството из стаята. Отчитането се изостри, когато антената посочи прозореца. Ноктите на безпокойството притиснаха червата на Бътлър. Нещо летящо се приближаваше към тях с висока скорост.

Той изтича до прозореца, изтръгна мрежестите завеси от куките им и отвори прозореца. Зимният въздух беше бледосин със забележително малко облаци. Следи от хеликоптери кръстосваха небето като гигантска игра на морски шах. И там, на двадесет градуса с леко спираловидно движение се движеше ракета с формата на сълза от син метал. Червена светлина мигаше на носа й и нажежени до бяло пламъци я следваха на вълни от задния край. Ракетата беше насочена към Кронски, нямаше съмнение.

Това е умна бомба, каза си Бътлър без капка съмнение. И господарят Артемис е мишената.

Мозъкът на Бътлър започна да прелиства списъка с алтернативи. Беше кратък списък. Всъщност имаше само две възможности: махни се или умри. Проблемът беше как да се измъкнат. Бяха на третия етаж с изход от грешната страна. Отдели един момент да погледне за последен път приближаващата ракета. Не беше като нищо, което бе виждал преди. Дори емисиите бяха различни от конвенционалните оръжия, като нямаше почти никаква следа от изпарения. Каквото и да беше това, беше чисто ново. Някои много отчаяно искаше Артемис мъртъв.

Бътлър извърна поглед от ракетата и нахълта в стаята на Артемис. Младият му господар беше зает с правенето на тестовете си върху Феиния крадец.

— Някакъв проблем ли има? — попита Артемис.

Бътлър не отговори, защото нямаше време. Вместо това грабна момчето за тила и го повдигна на собствения си гръб.

— Картината! — успя да извика Артемис със заглушения си от сакото на телохранителя глас.

Бътлър грабна картината и безцеремонно натъпка шедьовъра в джоба на сакото си. Ако Артемис беше видял едновековната маслена боя да се пука, вероятно щеше да се разридае. Но на Бътлър се плащаше да защитава само едно нещо и то не беше „Феиния крадец“.

— Дръжте се изключително здраво! — посъветва масивният бодигард и извади кралски размер матрак от леглото.

Артемис се задържа здраво, както му беше казано, и се опита да не мисли. За съжаление, гениалният му мозък автоматично анализираше наличната информация: Бътлър нахлу в стаята и то без да почука, следователно, имаше някакъв вид опасност. Отказът му да отговаря на въпроси означаваше, че опасността е предстояща. И фактът, че Артемис беше на гърба на Бътлър и се държеше здраво сочеше, че нямаше да избягат от гореспоменатата опасност по стандартните изходни маршрути. Матракът би посочил, че беше нужно някакво омекотяване.

— Бътлър! — възкликна Артемис. — Знаеш, че сме на третия етаж, нали?

Бътлър може и да беше отговорил, но господарят му не го чу, защото по това време огромният телохранител ги беше прекарал през отворените двойни прозорци и през парапета на балкона.

За част от секундата, преди неизбежното падане, въздушните течения завъртяха матрака и Артемис можеше да види обратно собствената си стая. В този малък миг Артемис успя да види странна ракета да се забива като тирбушон през вратата на спалнята и спря напълно до празната плексигласова тръба. Има някакъв вид тракер в тубуса, каза малката частица мозък, която не беше паникьосана. Някой ме иска мъртъв.

Тогава дойде неизбежното падане. Девет метра. Право надолу.

Бътлър автоматично разгъна крайниците си в хикс като при скок с парашут и покри всеки край на матрака, за да не се изплъзне. Хванатият въздух под матрака забави малко падането им, но не много. Двамата отиваха право надолу, бързо, гравитационната сила засилваше скоростта им с всеки сантиметър.

Небето и земята изглеждаха сякаш се разтягаха и капеха като маслена боя на платно, докато нищо вече не изглеждаше стабилно. Това явление дойде към рязък край, когато се треснаха в изключително солидния керемиден покрив на барака за съхранение в задната част на хотела. Керемидите почти експлодираха по удара, въпреки че гредите на покрива издържаха — едва. Бътлър се почувства сякаш костите му се втечниха, но знаеше, че ще е добре след малко време в безсъзнание. Беше попадал и в по-лоши сблъсъци.

Последното му впечатление беше усещането на сърдечния ритъм на господаря Артемис през сакото си. Той беше жив. И двамата бяха оцелели. Но за колко дълго? Ако убиецът им видеше проваления си опит, сигурно щеше да опита отново.

Ударът на Артемис беше омекотен от Бътлър и матрака. Без тях със сигурност щеше да е мъртъв. Както изглеждаше, отрупаното с мускули тяло на телохранителя беше достатъчно твърдо, за да счупи две от ребрата му. Артемис подскочи цял метър във въздуха, преди да се приземи върху гърба на припадналия телохранител с лице към небето.

Всяко вдишване беше кратко и болезнено, две буци от кости се издигаха като кокалчета от гърдите му. Шестото и седмото ребро, предположи той.

Над главата му блок от многоцветна светлина излизаше от прозореца на хотела. Запали небето за част от секундата, туловището й беше заето от още по-светлосини пламъци, които се извиваха като червеи на кука. Никой не би обърнал много внимание. Светлината можеше да е просто от светкавицата голям фотоапарат. Но Артемис знаеше по-добре.

Биологическа бомба, помисли си той. Сега, от къде знам това?

Бътлър беше в безсъзнание и зависеше от Артемис да осуети следващия смъртоносен опит на убиеца им. Опита се да се изправи в седнало положение, но болката в гърдите му беше жестока и достатъчно силна, за да го повали за няколко минути. Когато легна, цялото му тяло беше подгизнало от пот. Артемис разбра, че е твърде късно да избяга. Убиецът му вече беше тук, свит като котка при стената на бараката. Убиецът беше странен индивид, не по-голям от дете, но с пропорции на възрастен. Тя беше момиче с красиви, остри черти, подстригана кестенява коса и големи лешникови очи, но това не означаваше, че ще има някаква милост. Бътлър веднъж му беше казал, че осем от топ десетте най-добри наемници в света са жени. Тя носеше странен костюм, който сменяше цвета си, за да пасва на фона, а тези големи очи бяха зачервени от плакане.

Ушите й са заострени, помисли си Артемис. Или съм в шок, или тя не е човек.

Тогава той направи грешката да се помръдне и едното от счупените му ребра проби кожата му. Червено петно започна да се появява през ризата му и Артемис се отказа от борбата да остане буден.

Само деветдесет минути отнеха на Зеленика да стигне до Германия. На нормална мисия би отнело поне два пъти повече, но Зеленика реши да наруши няколко наредби. Защо не, помисли си тя. Не беше като да можеше да изпадне в още по-големи неприятности. В ПНЕ вече мислеха, че е убила началника, а комуникациите й бяха блокирани, така че не можеше да обясни какво всъщност се е случило. Нямаше съмнение, че е определена като престъпник и отряд по Изтеглянето беше изпратен по петите й. Да не споменаваме, че най-вероятно Опал Гномски я следеше. Така че нямаше време за губене.

Още откакто гоблинските банди бяха хванати да внасят човешка контрабанда през неизползвани шахти, караули бяха поставени на всяко летище за совалки на повърхността. Париж беше охраняван от сънлив гном, който беше само на пет години от пенсиониране. Той се събуди от следобедната си дрямка от спешно официално съобщение от Централното полицейско управление. Избягал пилот от Разузнаването беше на път. Да се задържи за разпит. Процедирайте внимателно.

Никой не очакваше гномът да има успех. Бодлива Зеленика беше във върхово физическо състояние и беше преживяла битка с трол. Гномът пазач не можеше дори да си спомни последния път, когато е бил във форма, и трябваше да легне, дори ако имаше само забелена кожа около нокътя си. Въпреки това пазачът смело пазеше площадката за кацане, когато Зеленика профуча покрай него на път за повърхността.

Веднъж щом беше във въздуха, Зеленика отлепи гумена лента от предната част на ръката си и започна търсене в компютъра си. Компютърът намери хотел „Кронски“ и начерта още три маршрута, по които Зеленика можеше да мине. Зеленика избра най-краткия, въпреки че щеше да се наложи да мине през няколко главни човешки центъра. Още полицейски наредби, разбити на парчета. В този момент наистина не я интересуваше. Собствената й кариера беше далеч от спасяване, но това нямаше значение. Зеленика не беше кариерен елф и без това. Единствената причина да не я изритат от ПНЕ беше началникът. Той видя потенциала й, а сега беше мъртъв.

Земята проблясваше отдолу. Европейските миризми се процеждаха през филтрите на каската й. Морето, запечената земя, лозята и острият вкус на чист сняг. Обикновено Зеленика живееше за това, но не и днес. Днес тя не изпитваше и грам от еуфорията, която изпитваше, когато беше над земята. Днес тя просто се чувстваше сама. Началникът беше единственото нещо, близко до семейство, което й беше останало. Сега и той си беше отишъл. Може би защото бе пропуснала целта. Тя ли наистина беше убила Юлиус? Беше твърде ужасно, за да мисли за това, и твърде ужасно, за да го забрави.

Зеленика вдигна визьора си, за да избърше сълзите си. Артемис Фоул трябваше да бъде спасен. Колкото за началника, толкова и за него самия. Зеленика спусна визьора си, ритна с крака и даде газ до дупка. Време беше да види какво можеха новите крила на Вихрогон.

След малко повече от час Зеленика летеше през въздушното пространство около Мюнхен. Спусна се на тридесет метра височина и включи радара на каската си. Щеше да е срамота да стигне толкова далеч и да я помете идващ самолет. „Кронски“ се появи като червена точка във визьора й. Вихрогон можеше да й прати живо сателитно предаване или поне най-късните видео записи, но нямаше начин да се свърже с кентавъра, а дори да го направеше, Съветът щеше да й заповяда да се върне обратно веднага.

Зеленика се насочи към червената точка във визьора си. Натам щеше да бъде насочена биологическата бомба, затова и тя трябваше да отиде там. Спусна се по-надолу, докато покривът на хотел „Кронски“ не се озова под пръстите й и кацна долу. Сега трябваше да се оправя сама. Само дотук можеше да я заведе бордовият тракер. Трябваше да локализира стаята на Артемис сама.

Зеленика прехапа устни за момент и въведе команда в клавиатурата на китката си. Можеше да използва и гласова команда, но софтуерът беше докачлив, а тя нямаше време за компютърни грешки. След секунди бордовият й компютър проникна в компютъра на хотела и показа списък на гостите и схема на стаите. Артемис се намираше в стая 304, трети етаж в южното крило на хотела.

Зеленика заспринтира по покрива и докато тичаше, активира крилата си. Беше на секунди от това да спаси Артемис. Митологично създание да те издърпа от стаята ти може да ти докара малък шок, но толкова голям, причинен от изпаряването от биологическа бомба.

Тя спря шокирана. Насочена ракета летеше към хотела на хоризонта. Беше произведена от феи без съмнение; но беше нова, по-гладка и по-бърза, с по-големи следи от гориво от на всяка ракета, която бе виждала. Опал Гномски очевидно беше правила подобрения.

Зеленика се завъртя на пети и се затича към другата страна на хотела. В сърцето си знаеше, че е закъсняла, и я връхлетя мисълта, че Опал може отново да я е изиграла. Никога не е имало надежда да спаси Артемис, както нямаше шанс да спаси и началника.

Преди крилата й дори да получат шанс да се отворят яркосиня светкавица се изстреля от стряхата на покрива и всичко потрепери леко, когато биологическата бомба се детонира. Бе перфектното оръжие. Нямаше да има материални щети върху стаята в хотела, а обвивката на бомбата щеше да се самовзриви и нямаше да остави доказателства, че изобщо е била там.

Зеленика падна на колене от безсилие, махайки каската си, за да поеме няколко глътки свеж въздух. Въздухът в Мюнхен беше напоен с токсини, но пак имаше по-хубав вкус от филтрираната си разновидност под земята. Но Зеленика не забеляза сладостта. Юлиус бе мъртъв. Артемис бе мъртъв. Бътлър бе мъртъв. Как можеше да продължи? Какъв беше смисълът? Сълзи капеха от миглите й и падаха в малки пукнатини в бетона.

„Ставай!“ каза й стоманената й половина. Частта, която я правеше толкова добър полицай. Ти си полицай от ПНЕ. Има нещо повече заложено тук от личната ти скръб. После ще имаш достатъчно време да плачеш.

След минута. Ще стана след минута. Трябват ми само шестдесет секунди.

Зеленика се почувства сякаш мъката издълбава вътрешностите й.

Чувстваше се куха, вцепенена. Неспособна.

— Колко трогателно — каза глас, роботизиран и познат.

Зеленика дори не вдигна очи.

— Гномски. Дойде да злорадстваш ли? Нима убийството те прави щастлива?

— Хм… — каза гласът, сериозно обмисляйки въпроса. — Знаеш ли, прави ме. Наистина ме прави щастлива.

Зеленика подсмръкна и прогони последните си сълзи. Реши, че няма да плаче отново, докато Гномски не отиде зад решетките.

— Какво искаш? — попита тя и стана от бетонния покрив. На височината на главата й кръжеше малка биологическа бомба. Този модел беше сферичен, с размера на пъпеш и оборудван с плазмен екран. Веселите черти на Опал се показваха на монитора.

— О, последвах те от шахтата дотук, за да видя как изглежда пълното отчаяние. Не е много очарователно нали?

За няколко секунди екранът показа обърканото лице на Зеленика, преди да покаже обратно това на Опал.

— Просто детонирай и върви по дяволите — изръмжа Зеленика.

Бомбата се издигна тридесет сантиметра и леко заобиколи главата на Зеленика.

— Все още не. Мисля, че в теб още има искрица надежда. Искам да я изгася. След момент ще детонирам бомбата. Хубава е, нали? Харесва ли ти дизайна? Осем отделени усилвателя, нали знаеш. Важното е какво става след детонацията.

Законоприлагащото любопитство на Зеленика беше заинтригувано, въпреки обстоятелствата.

— Какво става тогава, Гномски? Не ми казвай, световно господство.

Гномски се изсмя, звукът изкривяваше смеха й през микроговорителите на бомбата.

— Световно господство? Правиш го да звучи много непостижимо. Първата стъпка е самата простота. Всичко, което трябва да направя, е да осъществя контакт между хората и Народа.

Зеленика почувства как собствените й проблеми се изплъзват.

— Контакт между хората и Народа? Защо би го направила?

Чертите на Опал загубиха веселия си характер.

— Защото от ПНЕ ме затвориха. Изучаваха ме като животно в клетка и сега ще видят дали ще им хареса. Ще има война и аз ще снабдя хората с оръжия, за да победят. А щом го направят, избраната ми нация ще бъде най-силната на света. И аз, неизбежно, ще стана най-могъщият човек в тази нация.

Зеленика почти изкрещя.

— Всичко това заради детинско отмъщение на една фея?

Неудобството на Зеленика веднага развесели Опал.

— О, не, вече не съм фея. — Гномски бавно отви превръзките от главата си и разкри две хирургически закръглени уши. — Сега съм една от Калните създания. Възнамерявам да бъда от печелившата страна. А новият ми татко има инженерна компания. И тази компания изпраща долу сонда.

— Каква сонда? — извика Зеленика. — Каква компания?

Опал размаха пръст.

— О, не, достатъчно обяснения. Искам да умреш самотна и невежа — за момент лицето й изгуби фалшивата си развеселеност и Зеленика видя омразата в големите й очи. — Ти ми коства една година от живота ми, Бодлива Зеленика. Година от изключителен живот. Времето ми е твърде ценно, за да бъде похабено, особено отговаряйки пред жалки организации като ПНЕ. Скоро няма да ми се налага да отговарям пред никого, никога вече.

Опал вдигна и показа едната си ръка. Държеше малко дистанционно. Тя натисна червения бутон. И както всички знаеха, червеният бутон означаваше само едно: Зеленика разполагаше с милисекунди да измисли план. Мониторът се измъкна и зелената светлина на командното табло на ракетата светна в червено. Сигналът беше получен. Детонацията беше неизбежна.

Зеленика подскочи нагоре и захлупи сферичната бомба с каската си. Положи собственото си тегло върху каската, за да я свали надолу. Беше като да потопиш футболна топка. Полицейските каски бяха направени от неогъваем полимер, който можеше да отклони солиниевите изригвания. Разбира се, останалата част от костюма на Зеленика не беше неогъваема и не можеше да я предпази от биологическата бомба, но може би каската щеше да бъде достатъчна.

Бомбата експлодира и завъртя шлема във въздуха. Чиста синя светлина се изля от вътрешната страна на каската, изчезвайки през бетона. Мравки и паяци скочиха изведнъж и малките им сърца замръзнаха. Зеленика усети как собственото й сърце се забърза и се бори срещу смъртоносния солиний. Задържа се, колкото можа, тогава ударът я отблъсна. Каската отлетя и фаталната светлина се освободи.

Зеленика активира крилата си и полетя към небето. Синята светлина я следваше като смъртоносна стена. Сега всичко се превърна в състезание. Беше ли спестила достатъчно време и скорост, за да надбяга биологическата бомба?

Зеленика усети как устните й хлътват през зъбите. Центробежната сила разкъсваше кожата на бузите й. Разчиташе на факта, че активиращото вещество на биологическата бомба беше светлина. Това означаваше, че се фокусираше до определен диаметър. Гномски не би искала да привлича вниманието към устройството си, като заличи цял градски блок. Само Зеленика беше мишената.

Зеленика усети светлината под краката си. Ужасно чувство на празнота се прокрадна по крака й преди магията да го прогони. Тя изпъна тялото си, изви глава назад, скръсти ръце пред гърдите си, за да намали съпротивлението на въздуха, позволявайки на механичните крила да я отведат на безопасно място.

Изведнъж светлината изчезна. Разсея се, оставяйки само неспокойни пламъци след себе си. Зеленика надбяга смъртоносната светлина с минимални наранявания. Краката й се усещаха слаби, но чувството скоро щеше да изчезне. Имаше достатъчно време да се тревожи за това по-късно. Сега трябваше да се върне в Нисшите елементи и някак да предупреди приятелите си за плана на Опал.

Зеленика погледна надолу към покрива. Не беше останало нищо, което да докаже, че е била там, освен останките от каската й, които се въртяха като заредени частици. По принцип, неодушевените предмети не бяха засягани от биологическата бомба, но рефлекторният пласт на каската беше отблъснал светлината толкова много, че беше прегрял. А след като каската беше унищожена, такива бяха и жизнените отчети на Зеленика. Доколкото засягаше ПНЕ и Опал Гномски, каската на капитан Бодлива Зеленика вече не предаваше пулса й или дихателната й честота. Беше официално мъртва. А да си мъртъв си имаше своите предимства.

Нещо прикова погледа на Зеленика. Далече надолу в центъра на група сгради за съхранение няколко човека се струпваха около една барака. С помощта на орловия си поглед Зеленика разбра, че покривът е бил взривен. Имаше две фигури, които лежаха на гредите на бараката. Едната беше огромна, същински гигант. Другата фигура беше по-близо до собствения й размер. Момче. Артемис и Бътлър. Възможно ли бе да са оцелели?

Зеленика отметна крака назад и се гмурна стръмно към мястото на катастрофата. Не си сложи щита, за да запази магията си. Изглежда, всяка частица от лекуващата сила, която притежаваше, щеше да бъде нужна, затова трябваше да разчита на скоростта и революционния си костюм да я запазят скрита.

Останалите човеци бяха на няколко метра разстояние и си проправяха път през отломките. Изглеждаха повече любопитни, отколкото гневни. И все пак, беше жизненоважно за Зеленика да измъкне Артемис оттук, ако беше жив. Опал можеше да има шпиони навсякъде и подготвен резервен план, готов да се разгърне в смъртоносна операция. Беше малко вероятно да измамят смъртта отново.

Тя се приземи на предната стена на бараката и надникна вътре. Наистина бяха Артемис и Бътлър. И двамата дишаха. Артемис дори беше в съзнание, макар че дишането му изглеждаше болезнено. Изведнъж червена роза от кръв се разпростря по бялата му риза, очите му се обърнаха и той започна да се тресе. Калното създание изпадаше в шок и изглежда едно ребро бе пробило кожата му. Можеше да има и друго, забило се в белия му дроб. Нуждаеше се от лечение. Сега.

Зеленика се спусна на гърдите на Артемис и постави ръка на буците от кости, които изпъкваха от кожата му.

— Излекувай го — каза тя и последните искрици магия от елфеното й тяло забягаха по ръцете й и интуитивно се насочиха към нараняванията на Артемис. Ребрата потрепериха, завъртяха се гъвкаво, след това се съединиха пак с изсъскването на втечнени кости. Пара се издигна от треперещото тяло на Артемис, след като магията премахна нечистотиите от организма му.

Още преди Артемис да спре да трепери Зеленика се уви около момчето, доколкото й бе възможно. Трябваше да го измъкне оттук. В идеалния случай щеше да вземе и Бътлър със себе си, но той беше прекалено обемен, за да бъде защитен от малкото й тяло. Телохранителят трябваше да се погрижи за себе си, но Артемис трябваше да бъде предпазен. Първо, защото без съмнение той беше главната мишена, и второ, защото се нуждаеше от нечестният му ум, за да й помогне да победи Опал Гномски. Ако Опал възнамеряваше да се присъедини към света на хората, тогава Артемис беше перфектният еквивалент на гения й.

Зеленика сключи пръсти зад гърба на Артемис и изправи тялото му в изправено положение. Главата му килна на рамото й и тя усети дъха му върху бузата си. Равен. Хубаво.

Зеленика сви крака, докато коленете й не изщракаха. Щеше да й трябва целия допир, който можа да направи, за да замаскира бягството им. Отвън гласовете приближаваха и тя усети стените да потрепват, когато някой постави ключ във вратата.

— Довиждане, Бътлър, стари приятелю — прошепна тя. — Ще се върна за теб.

Телохранителят изстена, сякаш я беше чул. На Зеленика не никак не й харесваше, че трябваше да го остави, но нямаше друг избор. Беше или само Артемис, или никой и Бътлър щеше да й благодари по-късно за това, което правеше.

Зеленика стисна зъби, напрегна всеки мускул в тялото си и даде газ до дупка с крилете си. Изстреля се от бараката като стреличка от тръба за спояване, минавайки през пресен облак прах от отделянето й. Дори някой да я гледаше, всичко, което щеше да види, беше прах, небесно синьо замъгляване и, ако беше възможно, един подаващ се мокасин. Но очите им си правеха номера с тях, защото обувките не можеха да летят. Нали?