Изневяра в рамките на приличието

ГЛАВА 1 Колко е добре човек да има познати на правилните места

Ако можех да избирам, щях да включа в живота си малко от стила на Тарантино. Всичко щеше да си е същото, но поетично и завъртяно в рими. В неговия свят хората дори се бият в рими, да не говорим за простите ежедневни неща. Такива като секса, любовта, децата и плодовите кейкове. Истински празник, а наоколо камара от трупове. Защото несравнимата Ума Търман прави всичко, сякаш пее песен. За нея няма противници и няма прегради. Пред нея сплотената армия е като зрялото жито под сърпа на жътваря. Дружно ляга на земята и сама се завързва на снопи. Ех, да можех и аз така. И изобщо, ако искам да приличам на някого, то е на Ума. Какво, и аз съм светлокоса. Трябва ми само меча на подходящия японец и ще се развихря.

— У нас за убийство се лежи — предупреди ме Дудикова. — Дълго и без право на свиждане.

— Ако е с меч, няма да е убийство!

— А какво ще е? — засмя се тя.

— Ритуал. Обред! Жертвоприношение! Двете бяхме в нашия офис и празнувахме отминалите новогодишни празници. НН го нямаше, но любезно ни беше позволил да не затъваме в тресавището на скуката у дома и беше обявил трети януари за деня ХИКС, в който да се явим на работа. Макар че всички нормални туристически агенции се бяха покрили до десети, за да могат да изпият и да изядат невероятните приходи, с които се бяха сдобили в резултат на хаотичната празничната миграция на населението в най-различни направления.

— За жертвоприношение се полага същото наказание като за убийство — мързеливо философстваше полузаспалата Динка, безгрижно отпусната на дивана в офиса.

— Хубаво е, че дойде — зарадвах се аз.

Перспективата да работим двете с Аллочка на трети януари, ме потискаше ужасно. А сега всичко си беше дошло на мястото. Сбирката ни в офиса не противоречеше на нищо. Сложихме масата за трима, сипахме си червено вино, разположихме се на кожените кресла и се захванахме да празнуваме Новата година по женски. Отначало обсъдихме подробно мъжете си. Тоест, първо най-подробно обсъдихме до дъно душата на Денис, който се разхождаше из скъпата поликлиника на Динка все едно нищо не е било, усмихваше се, зяпаше със сините си очи сестрите и се затваряше в себе си, когато приятелката ми му предаваше поздрави от мен. А тя го правеше редовно. Най-вече за собствено удоволствие, защото аз не я бях молила.

— Казах му на всяка цена да доведе жена си на новогодишната ни алкохолна сесия.

— Стига бе! — ахнах аз. — И доведе ли я?

— Казах му го пред директора. „Скъпи колега, защо се цепите от колективния празник? Елате на тържеството цялото семейство. Недейте да лишавате съпругата си от безплатен купон" — се лигавеше Динка, която не беше изтрезнявала от три дни.

— И какво? Как изглежда тя?

— Не я доведе. А и не съм се надявала. Сигурно е някоя задръстена мишка. Слушай, защо не й напишем писмо? — оживи се Динка.

Нали нямаше какво да правим. Телефоните, по които (според НН) трябваше да ни търсят закъснели почиващи, логично мълчаха.

— Какво писмо? — кимна Аллочка. — Аз мога да съставя всякакъв документ. Определено имам литературен талант.

— Главният ти талант е клюкарски. Да разнасяш всичко навсякъде — спрях ги аз. — Умряла е тя за нашето писмо!

— Ра-зо-бли-чи-тел-но — с мъка изговори Дудикова.

— И какво ще напишем? Кажете, мъжът Ви бие ли Ви? Ние мислим, че да, но ни е любопитно да научим правилния отговор — подигравах се аз.

— Престани! Опошляваш всичко. В такъв случай разказвай за Костя! — ми нареди Динка с господарски тон. Алла кимна с одобрение.

— За Костя ли? — замислих се аз.

Не можех да разкажа нищо интригуващо и негативно за мъжа си. Освен че Новата година ми донесе нови надежди и промени много в отношението ми към него. Когато със сетни сили скъсах с Денис, личността на законния ми съпруг изведнъж се представи в очите ми в съвсем различна светлина. Може да беше по вина на гузната ми съвест, а може и Костик наистина да се беше променил.

— Той разговаря. Говори си с мен вечер. Заедно избрахме банка, за да можем през лятото да изтеглим ипотечен кредит. Държи ме за ръката и ми казва, че е щастлив, когато съм до него. Какво означава това? — смутено попитах аз.

Динка направи физиономия на всезнайко.

— Изневерите заздравяват брака. Чела съм го някъде. Разбрал е, че може да те загуби и сега се старае да те задържи.

— Може и така да е — замислено кимнах аз и си допих виното. — Но това страшно ме радва.

— Наслаждавай му се — милостиво ми разреши Динка.

— Знаеш ли, вчера му сготвих „Кралско пиле" — разкрих всичките си карти аз.

— Стига бе! — подсвирна приятелката ми. В такъв случай положението е лошо! Пак ли си влюбена?

— Така изглежда — усмихнах се аз.

С Костя прекарахме празниците в леглото и в целувки. Той, разбира се, се правеше на интересен и ми разказваше за клиентите си, за безкрайните митнически тайни, които митническите агенти трябва да разкриват. Обикновено митничарите им продават за дребни суми правилните отговори на въпроси като: „Сигурен ли сте, че тези прекрасни нови кутии с надпис Intel Inside са пълни с резервни части?". Но аз толкова обичах да гледам как говори Костя, да следя мърдането на устните му, докато ръката му обгръща раменете ми и ги притиска, че можеше, ако иска, да ми чете и митнически декларации на глас. Щях да го слушам с удоволствие. След сините очи на Денис скучният Костя ми харесваше. Харесваше ми, че яде сготвеното от мен „Кралско пиле" внимателно с нож и вилица. И между другото, „Кралското пиле" не е някоя проста яхния. Това ястие изисква четири часова подготовка и има двайсет съставки, включително мащерка, мед, кралски скариди и пекан.

— Значи, все пак Костя е ПП — уточни Аллочка.

— Не е чак ПП — поклатих глава аз. — Но е много близо.

— Искате ли да си гледаме? — любезно предложи Аллочка.

— Разбира се — закимахме ние утвърдително.

Гледането е най-ефикасният начин да се отвлечеш от насъщните проблеми.

Насочихме се към бъдещето, опитвайки се да разберем какво ни предстои през новата година. Аллочка нареди картите Таро на пода и ние пълзяхме между редовете, като се опитвахме да решим кръстословицата на битието си. Каквото и да кажете, това е страшно увлекателен процес.

Отначало гледахме на Динка. Динка, както винаги, се интересуваше от материалното си благополучие. Основният въпрос беше дали през следващата година ще стане олигарх?

— Върху твоята дама има лисица на верижка. Пази се от лоши съвети.

— Лоши съвети ли? — учуди се Динка. — Че аз не слушам ничии съвети!

— Не знам нищо. Виждаш ли плъховете?

— Е и? — намръщи се приятелката ми.

— Те предсказват загуба на пари и непредвидени разходи.

— Така ли? Не ги искам! — и Динка с размах избута нелицеприятната карта с плъховете. — Какво друго виждаш? Или ще ми предсказваш само неприятности?

— Друго ли? — Аллочка пълзеше на колене над картите. — Има неочаквана среща, пътуване. А ето я и подкрепата от Вселената. Трябва да обръщаш повече внимание на душата си. И ще намериш нови ресурси, нов извор на жизнени сили.

— Това вече ми харесва! — запляска радостно с ръце Дудикова. — Извор на сили, това е хубаво! Слушай, ти имаш ли цигани в рода си?

— Защо? — засия от удоволствие Алла.

Аз допълзях до кол одата.

— Много моля да не бързате с благодарностите и целувките. Бъдете така любезна да обслужите цялата опашка!

— И ти ли искаш безплатен пропуск в бъдещето? — подкачи ме Динка.

Лесно й е на нея, нали вече разбра, че трябва да си държи портмонето затворено, а душата отворена. И сега може да се подиграва.

— Аз искам за любовта — примолих се. — Гледай ми за любов.

— Няма проблеми — Аллочка с готовност започна да разбърква картите. Освободи място на масата с несигурни ръце, защото й омръзна да пълзи на колене. След това ми даде да цепя кол одата.

— Е, кой ще остане нецелунат? — изсмя се Дудикова, гледайки как съдбата ми се разкрива на масата.

Картите се подреждаха една след друга в неясна дантела от намеци, които бяха интересни за разчитане, но от които не можеше нищо да се разбере ясно и със сигурност.

Как да избегнеш това, от което искаш да се предпазиш, как да приемеш това, което не ти е съдено да получиш.

— Е? — нетърпеливо попитах аз, защото Алла замислено си търкаше челото и мълчеше по-дълго, отколкото можех да изтърпя. Аз, разбира се, исках да чуя, че между нас с Костя нещата ще бъдат не просто хубави, а направо прекрасни. Че ще живеем дълго и щастливо и ще умрем в един и същи ден, както планирах, когато се омъжвах за него.

— Като цяло, нещата са наред — успокои ме Ала.

— Така ли? — аз не й повярвах. — А защо мълча толкова дълго?

— Мислих. Виж, това си ти. Тя посочи универсалната за всички житейски ситуации дама пика.

— Тя нали е блондинка?! — учуди се Динка.

— За моето гледане това няма значение. Тук жената е дама пика. А останалите три дами се определят в зависимост от това къде се подредят. Важно е на кое място е дама пика.

— И къде е застанала нашата Полинка? — заинтересува се моята приятелка кобра.

— Виждаш ли тук ковчега? — попита Алла.

— Ковчег? Ще умирам ли? — изплаших се аз. Няма що. „Като цяло нещата са наред."?!

— Никое гледане няма да ти предскаже такова нещо — размаха ръце Аллочка. В контекста на гледането ковчегът до теб означава, че скоро нещо ще свърши и ще започне друго съвсем ново.

— Какво? Какво ще свърши? — разтреперих се аз. Изведнъж в главата ми се появи ужасна мисъл, толкова лоша, че очите ми се напълниха със сълзи.

— Какво ти е?

— Ами ако става дума за Костик? — изказах съмненията си на глас. — Ако се разведем?

— от къде на къде? — учуди се Дина. — Нали всичко е наред.

— Ами ако вземе, че научи за Денис? — инатях се аз.

— И какво? Нали се раздели с него отдавна? — беше се запънала и Динка. Тя е непоправима любителка на хепиенд. Точно затова я харесвах. Защото, дори наоколо да падат бомби, да се рушат сгради и да умират хора, Динка ще намери хиляда довода защо точно на нас няма да ни се случи нищо лошо.

— Винаги може някой да му каже… — продължавах аз. — Например ти.

— Точно аз няма да му кажа. Но, ако толкова те е страх, можеш да ме подкупиш — великодушно предложи приятелката ми.

— От мен ще получиш само един хубав бой — обидих се аз. — Какво ме очаква?

— Не знам — намеси се Алла. — Но промяната ще бъде генерална.

— Добре, стига за това. Какво друго има? — погледнах над рамото й към картите.

— Друго ли? Ами очаква те радостна новина. Ще ти я донесе жена.

— Каква? — Динка се надвеси през гърба на дивана. — Къде е?

— Ето я. На линията на сърцето. Виждаш ли писмото? И дамата купа? — поясни Алла.

Аз усетих внезапна умора. Изведнъж ми се отщя да надзъртам в бъдещето. Повече ми се искаше да поспя. Въртеше ми се главата. Вероятно от пиене. Станах от креслото и залитайки, се отправих към тоалетната. Зад гърба си дочувах различни части от реплики. „Ще има неприятности…" „разрушена кула, това е лошо…" „може и да се размине, но е много близо до дамата…"

— Стига сте ме плашили, и без това ми е зле! — извиках аз и треснах вратата. Чудничко си погледахме на карти по случай празника. А сега аз трябва да си блъскам главата какво точно са искали да ми подскажат те. Най-противното е, когато знаеш, че те чака някаква дълбока дупка. Опитваш се да я откриеш, да я заобиколиш, застраховаш се. Изобщо не излизаш от вкъщи, за да не паднеш в нея, а се оказва, че дупката е била някъде в района на собствената ти баня. Ти пропадаш в нея благополучно (дори не знам как), а после, когато дойдеш на себе си, си казваш, че това е точно тая дупка, която са ти предсказали. И изобщо… най-интересното е, че целта на гледането е после да кажеш: „Всичко се сбъдна." Пълна глупост! Никой не е могъл да си подреди живота с помощта на гледане. Дори става обратното. След всичко, което ми предсказа Аллочка, аз зачаках неприятностите. Не спях добре. Въртях се в леглото и обмислях различни варианти на разрушени кули, които могат да се стоварят върху мен. Тормозех Динка, като я карах и тя да измисля варианти. Обсъдихме най-различни възможности, включително уволнение. Разрушената кула можеше да значи всичко.

— Представи си, че се напиеш и на пияна глава фраснеш някой важен клиент — предположи Динка, докато си говорех с нея тихо по телефона след скромната ни работна сбирка.

— Аз? Да фрасна клиент? — ахнах аз.

След това се опитах да си представя тоя нонсенс нагледно. Аз, която по природа съм кротка и спокойна, седя и слушам глупостите на поредния клиент (да предположим, че той е дебел чичко със задух, който прилича на „Биг Мак"). Клиентът фъфли пискливо, че в „Ол инклузив"-а трябва да бъде включен 25-годишен отлежал коняк, а бирата изобщо не е алкохолна напитка и трябва да се продава на улицата. Аз се опитвам да се изключа, но той повишава тон и преминава към заключителната част: „След като не сте предвидили, че през зимата в Египет е ветровито и човек не може да се къпе, трябва да ми върнете цялата сума." В този момент аз ставам, усмихвам се любезно, замахвам и с всичка сила му забивам едно кроше в окото.

— Макар че това е повече в стила на Денис — със съжаление се съгласи Динка. — Но все пак съм права, че след това със сигурност ще те уволнят.

— Може пък НН да се разори — със скрита надежда предложи свой вариант Аллочка.

Интересно е, че макар и всички в офиса да зависим от НН (нали затова е НН), всички ще се зарадваме, ако се разори.

— Или пък ще доведе любовницата си на твоето място — се удари по челото (или поне на мен така ми се стори) Динка.

— Може да ни изгонят от жилището? — изложих нова версия аз.

На когото му се е налагало да живее под наем, ще ме разбере. Преместването винаги е нещо като разрушена кула, пълно разрушаване на нещо старо.

А за човек, който е принуден периодично да преживява тоя кошмар, преместването е истинска малка криза. Направо ме е страх да си го помисля. Трябва да събера всички вещи, сувенири, подаръци, посудата, любимата си настолна лампа, да не забравя кучето, да наема камион, да внимавам хамалите да не откраднат нещо, чиято загуба ще ни извади извън релси. После трябва известно време да живея сред кашоните, без да знам къде ми е четката за зъби, дезодоранта, спалното бельо и червения костюм.

Но най-трудното е да обясниш на последната си хазяйка какво е станало с ремонта на жилището. Защо не сме длъжни и няма да плащаме глоби за изгризаните первази, скъсаните тапети и издраскания под (защото местихме шкафа). Лично аз не съм срещала хазяйка, която да не ме е изпращала с оплаквания от рода на: „Добри хора, какво става?! Жилището беше след луксозен ремонт. Имаше гоблени! Оригинал на картина на Рубенс! Всичко е изчезнало! Всичко, придобито след непосилен труд!" — стенат тези хитри дами. Първите няколко пъти, като се има предвид тогавашната ми възраст и липсата на опит, те успяваха да ме изръсят с някакви суми за покриване на нанесените щети.

След това обаче Костя ми обясни, че луксозният ремонт е нещо съвършено различно.

А пък да плащаме тапети, които е скъсал някой друг, много преди нас, е хем глупаво, хем незаконно.

— Ти само не се меси и всичко ще е наред — започна да ми казва той в последните години. Не знам какво точно правеше на хазяйките, но всички те се сбогуваха с мен вежливо, съжалявайки, че пътищата ни се разделят.

— Какво толкова? — прекъсна ме Дудикова. — Ако ковчегът и кулата означават смяна на жилището, ти препоръчвам да се примириш и да си събираш партакешите.

— Защо? — изненадах се аз.

— Защото това е най-малкото зло. И няма защо да си предизвикваш съдбата. Ще се преместиш и всичко ще се укроти.

— По принцип си права — съгласих се аз.

Това беше окончателният ни извод. Скоро ще се преместя. Дори го съобщих на Костя, след което той се намръщи, потърка си челото и ме попита:

— Обясни ми още веднъж защо трябва да се местим?

— Защото си гледахме на карти и ми се падна разрушена кула и ковчег — предпазливо обяснявах аз.

Костя ме огледа съчувствено от главата до петите.

— Миличко, не може ли да си останем тук? Нямам желание да си сменям адреса. Двете с Дина можете да си погледате на кафе и да поправите всичко — завърши той с противен носов тембър. И се разсмя.

— Смешно ли ти е? — обидих се аз. — Винаги е така! Не уважаваш знанията ми. Не вярваш в интуицията. Но когато дойде нещастието, аз ще се смея последна.

— Твоята Аллочка трябва да работи на гарата — продължаваше да се весели мъжът ми. — Не разбирам какво прави във вашата скучна фирма? Може да стане милионерка, като предсказва премествания.

— Не беше тя — се опитвах да обясня аз. Между другото, през четирите години на брака си бях разбрала, че да се спори с Костя, е безполезно.

— Не е ли? А кой тогава? Твоята Динка ли? На нея шарената кърпа за глава ще й отива страшно. Заедно с един куп дечица зад гърба й.

— Престани! — не издържах аз и се разплаках. Изведнъж ми стана толкова тъжно и обидно, че сълзите сами рукнаха от очите ми. Плачех и плачех, дори виех. Отначало Костик се опита да призове съвестта и гражданското ми съзнание (може ли голяма жена да се държи така), след това обаче се изплаши и започна да ме налива с вода от чешмата.

— Какво ти става? Успокой се! Пошегувах се. Всичко ще се нареди — люлееше ме в обятията си той. А аз се тормозех, разсъждавайки, че се опитвам да предотвратя страшна катастрофа, а никой не се интересува и никой не ме обича.

— Какво ти става? — ядоса се Костя, когато преминах към втората порция плач. — Дали да не те залея с ледена вода?

— Всеки може да обижда слабите — намръщих се аз. Но за всеки случай се поуспокоих. Не трябва да прекалявам. От Костя може да се очаква всичко. Ще ме залее с вода и ще каже, че е било за мое добро.

— Браво на теб. Хайде, ела ще те сложа да спиш.

Възлюбеният ми плесна с ръце и ме повлече от кухнята към леглото. Там постоя нерешително известно време и най-накрая реши да се присъедини към мен. След това ми стана все едно каква катастрофа ме очаква и къде ще трябва да се местя заради нея. Защото, откакто спрях да „работя до късно", по няколко пъти седмично вечер „да ходя на гости на Динка" и да излизам от вкъщи всеки път, когато на мобилния ми телефон се появеше името „Денис", отношенията ни с Костя се бяха затоплили.

Не знам с какво беше свързано това. Може би, защото моментът на помирението ни съвпадна с Нова година и това направи прекараните в леглото почивни дни особено празнични. А може да е права Динка, която казва, че Костя е разбрал, почувствал е, че отново съм само негова. И на никого другиго. А може просто да беше приключила някоя от онези кризи, за които толкова говорят психолозите.

— В семейния живот има толкова кризи, колкото гъби в гората — радостно ме увери Дудикова, когато обсъждахме парадокса, свързан с Константин. — Тази беше първата, но не се съмнявай, ще има и втора.

— Успокои ме — засмях се аз.

Кризите наистина са неприятно нещо, но трябва да призная, че вниманието, с което ме обгради мъжът ми, беше не само приятен, но и съвсем неочакван подарък. Дори започнах да си мисля, че всичко, което стана, не беше чак толкова лошо. Да, грехопадението ми беше ужасно, но пък нали всичко беше свършило. А сега моят Костик се държеше като истински слязъл от небето ангел. Освен това аз не възнамерявах повече да го лъжа и смятах да му бъда вярна.

— Никога повече — подсмихваше се Динка, чувайки подобни думи от мен. — Знаеш ли колко пъти съм чувала подобни обещания.

— Колко? — неуверено попитах аз. Не ми беше приятно, че има много други като мен.

— Когато някой не може да си плати в поликлиниката, винаги казва, че никога повече няма да се лекува на кредит. И продължава да идва и да се лекува. Защото е страшно приятно да се лекуваш и след поредната епилация или пилинг да не минаваш през касата.

— И какво? — ядосах се аз.

— Ами това, че изневярата е своего рода щастие на кредит — философстваше Динка. Получаваш емоции, за които след това се налага да плащаш с чувство за вина. Но докато тече процесът, ти е толкова хубаво, че просто не мислиш за последствията.

— Змия — разридах се аз, защото мисълта, че светът е толкова нелицеприятен, ме разстрои.

— Слушай, защо ревеш непрекъснато? — учуди се Динка. — От стрес ли е?

— Защото непрекъснато чакам вашия ковчег с разрушената кула — обясних й поведението си аз.

Динка се замисли.

— Не, виждала съм те във всякакви състояния. И нещастна, и щастлива, и много нещастна. — Тя си хапеше устните напрегнато. — Какво има да говорим, виждала съм те дори когато се опитваше да вземеш книжка.

— Ще те замоля! — моментално се накокошиних аз.

Работата е там, че тази тема беше особено болезнена. Някога, когато двете с Динка точно започвахме победното си шествие по Москва, имахме голяма мечта. Искахме да подложим под собствените си четирибуквия и четири колела. За целта посещавахме дори шофьорски курсове, където се опитваха да ни научат да спираме на двайсет сантиметра от бетонна стена, да настройваме радиото в колата и да ругаем през отворен прозорец. Изкарах шофьорския курс с лекота. Но това беше без значение, защото после следваше изпитът. Където се оказа, че умението ми да флиртувам не може да ми помогне, а едрият катаджия с явни признаци на аритмия е абсолютно равнодушен към женските колене. Единственото, което го възбуждаше, бяха триста долара, срещу които даваше книжки на всички желаещи. На мен тристате долара ми се свидеха и реших да рискувам. Сложиха ме зад волана на старичка лада шестица, Динка, която щеше да кара след мене, седеше отзад с още един любител на безплатните книжки. След това аз запалих сръчно колата, успях да вдигна четиресет километра за минута, след което, без да намалявам, се опитах да обърна посоката на движение. Излетях в насрещното платно, а след това (по разказите на очевидците) пуснах волана, закрих очи и започнах да пищя с всичка сила. Както се полага на истинска блондинка. Дудикова седеше с бяло като алпийски сняг лице. Катаджията крещеше. Само чудо ни спаси от стълкновение с летящия срещу нас джип, както и рефлексите на шофьора на въпросния джип. Между другото, после той доказа, че е истински професионалист, така псуваше през отворения прозорец, че дори на катаджията му почервеняха ушите. Аз бях практически първата и единствена курсистка, на която той отказа да даде книжка дори срещу триста долара. А на Динка й продаде книжката с най-голямо удоволствие. Така че разбирате защо не ми е приятно да си спомням този случай.

— Стига. Дори и тогава не се разплака — каза Динка.

— Тогава бях в шок. Бях щастлива, че ми разрешиха да сляза от колата. И че онзи добър човек от насрещната лента, все пак успя да ни заобиколи — обясних аз.

— Няма значение. Толкова сълзи, колкото те видях да лееш през януари тази година, не съм те виждала да лееш никога.

— Може да е проява на съвест — предположих аз. — Защото, както и да го извъртам, съм много виновна.

— Пред кого? — не разбра приятелката ми. — Пред Денис ли?

— Какво общо има Денис? Говоря за Костя.

— Само че, ако се съди по начина, по който Костя се върти на пети около теб, очевидно той е по-виновен. Само дето не знам защо.

— Тогава какво е? Психика ли? — посърнах аз. Всъщност, ако трябва да бъда честна докрай, от момента, в който скъсах с Денис, не приличах на себе си. Плачех често, не можех да спя. Не ми се работеше (но това можеше и да се изключи, защото и без това не обичам да работя).

— Може да е хормонално? — предположи Динка.

— Да не би да мислиш, че съм болна? — ужасих се аз. И веднага в главата ми заработи неумолимата логика. — Ами да, ако съм болна, тогава с ковчега всичко е ясно. Старият ми живот със сигурност ще приключи. И разрушената кула се връзва. Това е! Болна съм!

— Ама че си глупачка! — развика се Динка.

Но мен вече нищо не можеше да ме разубеди. Аз, също като героите от незабравимата книга „Трима души в една лодка, без да се брои кучето"[17], започнах да си откривам симптоми на всички възможни заболявания. Намерих си уплътнение в гърдата. Определено ми се струваше, че косата ми започва да пада. Боляха ме коремът и гърбът. Всичко ме болеше. А когато си мислех за това, ме болеше още по-силно, а понякога започваха да ме болят органи, за чието съществуване дори не предполагах.

— Умирам — съобщих с трагичен шепот на Динка, която веднага долетя в нашето кафене и разрошена и вбесена, поиска от мен за отплата да си направя пълни медицински изследвания.

— Идваш с мен — заяви тя.

— Имам работа — изписках аз.

— Без такива… изруга Динка и дори не ме остави да си допия кафето. В резултат на това безвъзмездно (т. е. даром) бях щателно набодена и прегледана (уши, гърло, нос, гърди и всичко останало), след което разбрах колко е яко да имам приятелка, счетоводител в медицински център.

— Няма да я гледам безплатно на видеозон! — категорично се противопостави Пьотр Исмаилович. Ще трябва аз да го платя. Ще си платите и за реактивите!

— Ще ви спестя такива данъци, че ще скачате до небето — Динка, както винаги уцели десетката. — Наистина ли има нужда от видеозон?

— А вие какво си мислите? Без него всичко остава в сферата на приказките.

— Добре — въздъхна Динка. — Ще си плати.

— Аз ли? — започнах аз, но се спрях. Все за един видеозон мога да си платя. При положение че Динка толкова се е загрижила за мен, би било свинщина да не си платя.

— Утре в десет. На гладно — въздъхна Пьотр Исмаилович. — Ще дам нареждане.

— Много Ви благодаря — заподмазва се Динка.

След това ми проведе кратък инструктаж и ми прочете конско на тема какво ще ми се случи, ако пропусна прегледа. Затова точно в десет треперех като лист пред лекарския кабинет. А точно след едно денонощие знаех всичко — и за ковчега, и за разрушената кула, и за причината за сълзите. За всичко.