Изневяра в рамките на приличието

ГЛАВА 1 Ако изнасилването е неизбежно, отпуснете се и се опитайте да се насладите

Няколко часа, след като напуснах дома си, осъзнах целия ужас на положението, в което изпаднах. Отначало си мислех, че не е чак толкова лошо. Е, все пак не беше и хубаво, защото страдах от неочакваната развръзка на брачните си отношения. По-късно обаче не бях в състояние да се примиря с новото си положение и ридаех непрестанно.

— Спри да виеш, че съседите ще се обадят на някоя организация за защита на животните — сърдито ми каза Динка, след като изслуша воплите ми за проваления ми живот.

— Смешно ли ти е? — хлипах аз. — А аз изживявам истинска трагедия.

— Началото на твоята трагедия е отпреди трийсет и две години — намуси се Дудикова.

— Това пък защо? — с недоверие попитах аз, като прекъснах за малко сърцераздирателния си плач.

— Защото тогава Господ ти е дал тоя пилешки мозък — размаха ръце приятелката ми. — Изисква се неимоверен талант, та да устроиш такъв цирк точно преди раждане. И поне да беше го обмислила. Какво ще правиш, как ще живееш…

— Ама аз…

— Ти предпочете първо да отсечеш главата, а след това да ми я връчиш. Само че аз не разполагам с големи запаси жива вода — мърмореше тя.

— Положението не е толкова страшно — плахо се обадих аз. — Ще родя и все някак ще изляза от тази ситуация. Пък може Костя да си ме прибере…

— Наистина ли си такава глупачка или само се правиш?

— Правя се — кимнах аз с готовност. Какво толкова?

— Сериозно ли мислиш, че след такова представление ще се върне при теб?

— Да. Защото го обичам — поясних аз. На мен не ми се виждаше невъзможно.

Ще поживее без мен и ще разбере колко много съм значела за него. Ще ми прости и ще си ме прибере обратно.

— В крайна сметка от пет години не живее сам.

— А не ти ли е минавало през ума, че за такъв симпатичен самотен млад мъж с хубава работа ще се натрупа опашка от желаещи да разнообразят самотата му? — язвително уточни Дудикова.

— Не, не е — разстроих се аз. — Мислиш ли, че ще се натрупа? На мен той ми се струва съвсем обикновен. Е, за мен, разбира се, е ПП, но за останалите…

— Чуй ме, глупачке, казвам ти го като трийсетгодишна неомъжена жена, такива мъже като Костя — с приятна външност, без склонност към садомазохизъм и кръшкане, с дебитна карта, по която влиза заплата, не се търкалят под път и над път. Лично аз през последните пет години не съм срещнала нито един.

— Нито един? — ужасено ахнах аз.

Даа, положението на омъжена дама те кара да се отпуснеш. Когато не си в режим на постоянно търсене, ти се струва, че е пълно с мъже, а такава красавица като теб е длъжна да търпи недостатъците на мъжа си. Мислиш си, че с едно щракване на пръсти ще намериш десетина различни варианта на безкрайно щастие. Но от милосърдие и великодушие се въздържаш и оставаш с мъжа си.

— Добре дошла в реалния свят, скъпа — кисело ми се усмихна Динка.

— Защо не ме предупреди? — ридаех аз. При мисълта за самотния и изпълнен с лишения живот, който ми предстоеше, ми стана ужасно тъжно. Стана ми страшно жал за себе си.

— Лягай си, глупачке. Трябва да си починеш. А аз трябва да помисля как ще я караме по-нататък.

— Добре — съгласих се аз.

— Много добре, чудесно. А когато се събудиш, ще трябва да видим как да измъкнем от Костя поне част от парите ти — нареждаше Дудикова вместо приказка за лека нощ.

Аз се прозях сънено:

— От Константин Прудников не можеш да измъкнеш нищо. Не си и помисляй! Забрави — и заспах.

Едно нещо е сигурно Прудников цени парите повече от всяка любов. Особено пък ако трябва да ги даде на невярната си жена, която при това го е зарязала. Ако питаха мен, изобщо нямаше да се опитвам. По някаква странна причина фактът, че нямам пари, не ме тревожеше. Никой, дори и аз, не приемаше за истински доход процента от официалната ми заплата (самата тя е смешна) в туристическата агенция, който получавах като майчинство. Независимо от това, въпросът с какво ще живея, ми се виждаше неуместен. Защо ли? Ами защото за първи път в живота си бях убедена, че съм постъпила правилно. „Нещата ще се оправят от само себе си — помислих си аз. — Висшите сили ще се погрижат за мен/'

— Ама че си егоистка! — се раздаде глас до мен.

— Аз ли? Защо? — възмутих се аз.

— Защото! Ти забърка кашата, а ние трябва да я оправяме — изсумтя гласът.

Изведнъж ми се стори странно, че някой подслушва мислите ми. Но реших, че съм се отнесла и мисля на глас. Оказа се, че зад гърба ми в креслото на Динка се е разположил някакъв рижав младеж с предизвикателен поглед и нос, обсипан с лунички.

— Ти пък кой си? — зяпнах аз. Изобщо не можех да разбера откъде се е взел. Може да е водопроводчик. Или пък някой съсед, дошъл да поиска сол.

— Койчо от Койнаре. Оставаше и да ти се представям — обиди се рижият. След което изведнъж се издигна над креслото, поседя във въздуха и се приземи меко обратно.

— Само недей да твърдиш, че си Господ Бог — размахах ръце аз.

— Аз? Бог? — разкикоти се рижият. — Аз? Бог! Как можа да ти дойде наум подобна глупост?

— Не си ли? — прехапах си езика аз. — Ами кой си тогава?

— Има ли значение? — непознатият ме погледна със съмнение. — Защо си толкова глупава? Никога не можеш да прецениш кое е важно и кое — дреболия.

— Изобщо не съм глупава — обидих се аз.

— Разбира се — разсмя се рижият и продължи да ме гледа с интерес.

— Какво зяпаш? И изобщо откъде се взе? — ядосах се аз. — Разкарай се оттука!

— Ето че започна с глупостите! Не можеш ли пет минути да поговориш с някого, без да направиш беля? — рижият ме погледна ласкаво и тъжно едновременно. След това започна да си връзва връзката на кеца. Да, на краката си имаше огромни смешни кецове, каквито носят клоуните в цирка.

— Къде тръгна? — изплаших се аз. — Отиваш ли си?

— Ту ме гониш, ту се страхуваш, че ще си отида. Реши в крайна сметка, искаш ли ме или не — заряза връзката си рижият.

Аз замръзнах. Не знам защо, но изведнъж реших, че ако си тръгне, ще се случи истинска трагедия. Огледах се с мъка наоколо и разбрах, че кухнята на Динка е само визуална измама и че всъщност зад някаква тънка преграда духа вятър, бушува виелица и е такъв кански студ, че ако там се окаже живо същество, ще загине, преди да е казало и гък.

— Не, не си отивай! Това там истинско ли е? — кимнах по посока на виелицата.

Рижият изведнъж стана суров.

— Ати какво си мислеше? Разбира се, че е истинско.

— Искам с теб — казах аз и го хванах паникьосана за рамото.

Той внимателно откопчи сгърчените ми от тремора пръсти от блузата си.

— Още не е настъпил часът.

— Нали не там?! — примрях аз и се загледах в ледената пустиня, която беше стигнала досами прозорците на Динка.

— Не знам. Ти ще решиш. Какво решаваш? — Рижият внимателно се взираше в лицето ми. Обзе ме паника.

— Искам при Костя!

— Не! Това не го решаваш ти! Говоря за друго, което можеш да решиш само ти.

— Какво? Какво друго? — промълвих аз.

— Помисли! — рижият отново се захвана да си връзва връзката. Почувствах, че щом си завърже връзката, вече няма да има сила, която да го задържи.

— Детето! — изкрещях аз. — Простете му! Пожалете го!

— Браво! — нежно се усмихна рижият и доволно ме потупа по бузата. След това си завърза връзката и започна бавно да се разтваря, да се превръща в дим.

Ужасена наблюдавах как от рижия остана само неясна мъгла, която постепенно изпълни цялата кухня.

Разкрещях се от ужас. Крещях като изоглавена, а някакви непознати същества ме хващаха за раменете и се опитваха да се вкопчат в ръцете ми.

— Пуснете ме! Не! Пуснете ме!

— Спокойно! Спри! Престани! — викаха те.

— Ааа! — виех аз и се опитвах да махна отвратителните им ръце.

— Какво ти става? — изведнъж ми извика някакво чудовище с гласа на Динка Дудикова. И ме разтърси с всичка сила за раменете.

— А? Какво? Къде?

— На Луната — изруга почервенялата от ярост Дудикова. Да не би да си решила да разкъсаш всичко? Какво си се вкопчила?

— Динка! — ахнах аз, идвайки на себе си след странния си невероятен и полуреален сън.

Седнах на дивана и трескаво се огледах. Поне ледената пустиня зад прозорците се беше сменила от успокояващ пейзаж, въздухът беше топъл, небето синьо и сияеше от слънцето, което проблясваше през вече оцветените в есенни цветове листа на клена.

— А ти за кого ме взе? Кретенка! — още се цупеше тя. — Какво сънува? Ядрена война ли?

— Почти — кимнах аз.

Аз трескаво се опитвах да се вкопча в остатъците от съня, който вече изчезваше от паметта ми. — Май сънувах нещо за детето.

— Нещо лошо ли? — стана сериозна Дудикова. Тя също знаеше, че с такива сънища шега не бива.

— Не помня. Не знам — за всеки случай се разплаках, за да се успокоя.

Мисля, че като цяло на жените им е провървяло, че могат да ронят сълзи и по най-малкия повод. Сигурно затова живеят по-дълго. Ако се замисля, аз плача от мъка, от радост и от страх. А също така от скука, от безделие, при предменструален синдром и на сериали. Вероятно заедно със сълзите изхвърлям тонове негативна енергия.

— А ти как се чувстваш? — уточни Динка.

— Защо? — смутих се аз. — Общо взето, добре.

— Сигурна ли си? — съсредоточено ме погледна тя.

Аз свих рамене и точно мислех да й отговоря, че съм сигурна, когато с ужасяваща яснота, осъзнах, че не се чувствам добре. Нещо не беше наред.

— Не, не съм сигурна — разтреперих се аз.

— Сигурно няма да е зле да поспиш още малко — намръщи се Динка. — Бяла си като платно, изпрано с белина. Искам да кажа, че си страшно пребледняла.

— Наистина ли? — замислих се аз. — Не ми се спи. А и по някаква причина всичко ме боли!

— Боли ли те? — ужаси се Динка. Искаше да каже още нещо, но аз скочих и хукнах към тоалетната.

— Какво става? — приятелката ми се опитваше да нахълта най-безцеремонно на мястото, където и кралицата ходи сама. Без да обръщам внимание на воплите й, аз оставих вратата заключена. Освен това изобщо нямах намерение да излизам. И защо? Извинете, но на тоалетната чиния се чувствах повече от уютно. Защо да излизам, като щом станех и пак трябваше да седна?

— Излизаш ли? — викаше Динка в пролуката между вратата и пода.

— Не знам — пренебрегвах я аз.

— Не разбираш ли, че раждаш?!

— Какво?! — ахнах аз. — Не може ли човек просто да си поседи в клозета?

— Внимавай да не се заседиш прекалено дълго! — крещеше тя. След секунда ме прониза такава болка в кръста, че бях готова да повярвам, че наистина раждам.

— Пълен кошмар — простенах аз и отворих врата, за да оставя Динка да ме завлече до леглото. — Още ми е рано!

— В коя седмица си?

— Трийсет и шеста — оплаках се аз. А и тоя странен сън, който сънувах… какво ще стане с мен? Какво ще стане с детето? Мислех си, че преди да родя, Костя ще се появи. Исках да родя с него. Раждане заедно с партньора, нали разбираш? — Погледнах си часовника. Беше вечер. Късна вечер. Десет часа.

— Не може ли утре? — жално попитах аз…

— Идиотка! Твоят Костик няма да се появи и утре. И въобще, какво имаш против партньорско раждане с мен?! — възмути се Динка, докато тъпчеше в една голяма спортна чанта шампоани, тоалетна хартия, документите ми и здравната ми книжка.

— Нали няма да ме изоставиш? — питах я аз, докато ме влачеше към таксито, което беше повикала.

— Няма. Къде отиваме? — попита Динка, след като ме настани на задната седалка. На лицето й беше изписано такова безпокойство, че чак ми дожаля за нея.

— Не знам! — изохках аз. — Трябваше да извикаме „Бърза помощ", те щяха да знаят къде да ме закарат.

— Къде отиваме, момичета? — попита възрастният таксиметров шофьор с глас на страстен пушач. Той дъвчеше кибритена клечка и преди да се кача аз, имаше уверен дори леко самонадеян вид.

— Оох! Боли ме! — извих аз, тъй като долната част на корема ми се сгърчи в страшен спазъм.

— В родилния дом! — изрева Динка.

— В кой точно? — жално уточни таксиджията.

— В който и да е! — стрелна го с поглед приятелката ми и тресна вратата. — Как си?

— Горе-долу! — изстенах аз. — Струва ми се, че ми изтичат водите.

— Водите ли? — загрижено попита Динка, след което таксиджията натисна до дъно педала на газта и ние полетяхме нанякъде, като се надявахме, че опитът му на професионалист ще надделее над страха на уплашен мъж и няма да ни забие в някой стълб на първия завой. Трябва да кажа, че таксиджията наистина се оказа професионалист, защото буквално след десет минути спряхме пред някакъв родилен дом в Марино. Нов и красив — като всичко в комплекса, в който живееше Динка.

Разбира се, възможно е бързината на таксиджията да се дължеше на страха от бурно изтичащите ми води. Трябваха ни още пет минути да се дотътрим от входа до приемната и още десет, докато събудим вече разположилата се за сън бабичка, която дежуреше в приемната.

— Кой ражда? — с недоволен глас се поинтересува бабичката.

— Тя! — посочи ме с пръст Динка. Макар че, ако ни погледне човек, едва ли би могъл да предположи обратното. Аз доста убедително се гънех, стенех и се държах за кръста. Динка дишаше учестено, издуваше ноздри и изгаряше с втренчения си поглед старицата.

— А Вие каква сте? — моментално реагира бабичката. На мен ми стана интересно как точно Динка ще нокаутира самозабравилата се бабичка. Изобщо не се съмнявах, че моята бойна приятелка ще надвие и десет побеснели бабички. Просто ми стана интересно как точно ще го направи.

— Аз ли? — замисли се Динка. — Аз съм бащата!

— Кой? — ахна бабичката.

— БАЩАТА! Достатъчно, лелче, викай лекар. Ще му покажа изследванията си. — Динка хвана бабичката, обърна я и й даде начално ускорение в посока на регистратурата. Старицата тръгна, като се оглеждаше в недоумение. Динка се разкикоти.

— Нали няма да ме изоставиш? Без теб няма да родя! — заплаших я аз.

Защото в присъствието на приятелката си бях готова да родя цял полк, но без нея…

— Няма — снизходително кимна Дудикова, докато броеше банкнотите в портмонето си.

— Я да видим кой е бащата? — изсмя се нисък и набит грузинец с огромни космати ръце.

Аз се изплаших. Нима тоя току-що слязъл от планините джигит ще ми води раждането? Та той току-що е нахлузил бялата престилка.

— Аз съм бащата! — весело отговори Динка.

А аз я хванах трескаво за ръкава.

— Не може ли да повикаме друг лекар? — й прошепнах в ухото.

Тя се дръпна и изсъска:

— Грузинците са най-добрите гинеколози, глупачке! Слушай мен! — след което се обърна и с чаровна усмивка му протегна ръка:

— Аз съм и баща, и майка, и Светия дух. Нека да Ви покажа изследванията й.

Ръкостискането беше крайно комично. Дежурната бабичка санитарка с открита уста гледаше как докторът разлиства „изследванията" на Динка, които не бяха нищо друго освен няколко страници от годишния баланс на нейния медицински център, между които акуратно лежаха две стодоларови банкноти.

— Изследванията са чудесни. Преоблечете се — кимна грузинецът. — Аз съм Вашият лекар Гиви Израелевич.

— Хубава работа — изстенах аз и се проснах на кушетката.

Изглежда, че Динка обаче изобщо не споделяше моите опасения. Те двамата с тоя Гиви Израелевич се спогледаха, бързо преминаха на „ти" и започнаха да обсъждат историята на бременността ми. Възможните усложнения и евентуалната нужда от цезарово сечение.

— Тя ражда за първи път. Може и да се стегне — предположи Динка.

Докторът ме погледна със съмнение и след това кимна:

— Тогава нека да ражда естествено. И така, татенце, изчакайте в залата, ще я доведем там. А вие, любезна, елате в кабинета за преглед — каза Гиви Израелевич. Всъщност той каза: „Вий, лубезна, влезнете в кабинет за преглеждане."

Аз се наежих, но нямаше какво да се направи. Динка ме сръга и аз се затътрих към кабинета. На среща с неизвестното. На среща със съдбата си. И най-интересното е, че понеже мозъкът ми изключи и се включи тялото ми, аз с чисто животински инстинкт мислех само за детето и за себе си. Инстинктът ми ме тикаше в лапите на Гиви Израелевич, който след пет минутен преглед, съпроводен с мили усмивки и мръсни грузински вицове, ми стана по-близък от роден баща. Инстинктът ми подсказваше как трябва да дишам по време на контракциите, как да понасям болката и как да си почивам. Същият този инстинкт ми заповяда да забравя за Костя.

ГЛАВА 2 В която продължавам да се отпускам и наслаждавам

Отношението към света е най-сложното понятие, с което ми се е налагало да се сблъсквам. Във връзка с отношението към света има хубава руска поговорка, която казва: „На един супата му е постна, на друг брилянтите — дребни". По-голямата част от хората (в това число и аз) си прекарват целия живот с убеждението, че тяхната супа е абсолютно постна. А именно — работата им е скапана, заплатата ниска, децата шумни и невъзпитани, мъжете им далеч не са съвършени (като че ли в природата съществува съвършенство). Може да ни е зле, много зле, невероятно зле, ужасно или в краен случай търпимо.

— Как си?

— Чудесно.

Често ли ви се случва да чуете такъв отговор? Но не американизираният вариант, при който на лицето ни е закачена изкуствена усмивка I'm fine[26], а в очите ни се чете такава мъка, че само ако ги погледнеш, разбираш, че истината трябва да звучи като „ужасно зле". Срещали ли сте много хора, които действително да са страшно добре. Аз лично познавам само един такъв човек и това е Динка. Тя е единствената, която не унива, дори когато животът (любовта) й обърнат гръб.

— Имаш някакъв секрет, кажи какъв е? — питах я аз, още когато бяхме деца. На мен самата през цялото време ми се струваше, че никой не иска да дружи с мен или дори и да дружи, не е по същия начин като с красивото момиче от съседния клас. Или пък че парите ни дори и да не са малко, можеха да бъдат и повече. А Костя, който е изтъкан от достойнства, би могъл да ми обръща малко повече внимание. Само на Динка всичко й стигаше и й идваше точно навреме.

— Нямам секрети, просто се опитвам да искам точно това, което имам. И да не искам това, което така или иначе няма да получа.

— Какво имаш предвид? — опитвах се да схвана аз.

— Ами например, ако имам един-единствен женен любовник, с когото спя три пъти месечно, или ще си мечтая как ще си прекараме заедно в някой хотел в Подмосковието, или ще се тръшкам, че не съм омъжена, нямам деца, нито шансове за милионно наследство. В първия случай ще бъда напълно щастлива, тъй като мечтата ми ще се изпълни след един, два или три дни… А във втория мога веднага да се разрева от мъка.

— Ами ако изведнъж се появи ТОЙ? — философствах аз.

— Кой той? — с насмешка ме питаше тя.

— Ами ПП…

— ПП? Какво точно имаш предвид? Млад, но все пак с няколко години по-възрастен от мен. Красив и разведен (защото, ако на тези години не е женил нито веднъж, значи нещо не му е наред), с жилище, кола, вила, интересна работа, висока заплата. Да има сили вечер да се разхожда с мен на лунна светлина и да ме държи за ръката, вместо да гледа спортни предавания. Да няма отвратителна любяща майчица, която ще ме побърква и ще ме изяжда с парцалите, само и само да не посягам на синчето й. Към това трябва да добавим любовта му към децата, желанието му да ми прави подаръци дори и след десет години брачен живот. Необходимо е да бъде сексуално активен, да няма вредни навици като влечение към алкохола, към чуждите жени, към хазартните игри и към никотина. Освен това да не хърка и да не поддържа приятелски отношения с бившите си възлюбени, обяснявайки, че е интелигентен човек. Този ПП ли имаш предвид? — победно завърши тя.

— Предавам се. Такива не съществуват. Това е като кръстоска между носорог и акула, генетично е невъзможно — обречено вдигах ръце аз.

Динка се смееше:

— И тогава какви са шансовете ми за щастие? Едно към един милион. А така съм си щастлива три пъти месечно с женения си любовник. Предпочитам да бъда реалист.

— Какво? Искаш да кажеш, че щастливото семейство е утопия, така ли?

— Защо? Нека да видим как стоят нещата. За да създадеш семейство, е достатъчно да получиш само няколко от гореспоменатите съставки.

— А именно? — поинтересувах се аз.

— Ами, първо — мъж — усмихна се Динка.

— И само толкова?

— Трябва да има две ръце, два крака, и още някои неща, годни за употреба. Трябва да знае навреме да каже: „Да, мила, права си. Хайде да се оженим.". И това е всичко — разсмя се тя. — Между другото, ПП дори в такъв опростен вариант се срещат много рядко. Те са като албиносите.

— А как ще бъдеш щастлива с него?

— Много лесно. Няма да обръщаш внимание на хъркането му, ще трябва да заобичаш футбола и бирата, да се сприятелиш с бившите му гаджета, да свиеш сармите на майка му и все така до края на списъка. Единственото важно е отношението ти към света. А то зависи само от теб — направи извод Динка. Само че всички тия празни приказки изобщо не ми помогнаха да си променя отношението към света. Беше достатъчно малко да се разсея и веднага в главата ми нахлуваха коварни мисли за това, че животът ми можеше да се подреди по-добре и да бъде по-щастлив. В общи линии тревата можеше и да е по-зелена. И ето че в живота ми настъпи момент, когато разбрах колко щастлива и безгрижна съм била.

— Не се напъваме! Не се напъваме! — викаше Гиви Израелевич, докато пълнеше спринцовката с някаква течност от подозрителна ампула. Дебелите му като кренвирши пръсти — независимо от окосмяването по фалангите, бяха учудващо ловки и сръчни.

— Аа! Не мога. То само!

— Няма какдаесамо! Нали си хомо сапиенс? Овладей си тялото! — командваше Гиви Израелевич, а аз изведнъж осъзнах, че до днес в живота ми е имало само цветя и рози. Раждането продължаваше вече няколко часа, през които Динка успя да ми изпее всички песни на любимите си Мумий Троль[27], да ми танцува кадрил и да изслуша сълзливите ми откровения за това каква глупачка бях и не оцених Костя по достойнство.

— Пълна глупачка, да — кимаше Динка, докато триеше потта отчелото ми.

— Костя е толкова свестен човек — стенех аз. Струваше ми се, че съм си заслужила контракциите и болезнените спазми. Но когато се появиха продължителните болезнени вълни, които лекарят наричаше напъни, отношението ми към живота рязко се промени.

— Не се напъвай! — ми викаха.

— Костя, мръснико! Никога повече! Никога!

— Не се заричай! — смееше се Динка. — Още малко.

— Ааа! — ревях аз. След пет минути изведнъж разбрах, че Костя не е единственият мръсник. Всички мъже бяха мръсници. Мерзавци и негодници.

— Спри с истериите! Остава ти още малко и ще родиш — с добре модулиран глас ми се скара Гиви Израелевич. Дали от разгорещяването на страстите, дали от напрежение, но дори акцентът му изчезна. Или аз просто спрях да го забелязвам.

— Да родя ли? Аз ще умра! Умирам! — стана ми много зле. Болеше ме ужасно и много се изплаших. Разбрах — лъжат ме, крият истината. Не може да се ражда така. Така може само да се умира.

— Една такава умряла… — надменно се усмихна докторът и започна да разказва вицове. Динка разсеяно дъвчеше дъвка и кимаше на всеки смешен момент. Аз се възмутих.

— Нечовешко е да се подигравате на умиращ човек. Помрачавате последните ми минути.

— Хайде раждай, скандалджийке — подвикна ми той.

Аз погледнах умолително Динка, но нейните очи бяха празни, студени и равнодушни. Тя очевидно не споделяше моя трагизъм. Нима наистина всичко ще свърши така? И моята най-близка и любима приятелка в последните ми мигове. Ще се смее на някакви тъпи вицове?

— Всички са гадове! Прости ми, Господи — разкрещях се аз, защото болката стана нетърпима. Вече наистина мечтаех да изчезна, да се изпаря, само и само всичко да свърши.

— Не се разсейваме! Напъваме!

— Ту се напъваме! Ту не се напъваме! — побеснях аз. — Кажете какво да правя в края на краищата!

— Напъвай — кимна Гиви Израелевич и впи огромните си космати ръце в рамото ми.

Аз изкрещях и разбрах, че още само минута и ще умра. Такова нещо не можеше да се изтърпи. Божието наказание ме застигна. Усетих, че припадам. Последната мисъл, която посети скапаната ми глава беше, че, ако все пак оцелея в тая страшна битка, ще тичам и ще се усмихвам през целия си живот. Изобщо няма да ми дреме какъв мъж има до мен и има ли изобщо някакъв мъж. Нямаше да ми дреме и за пари, и за нищо друго. Само да оживея. Само да изчезне тая непоносима болка, която май че нямаше да има край. Ни-и-и-ко-га!

— Това беше — раздаде се глас над главата ми. Бих казала, че беше небесен глас.

— Какво? Какво стана? — прошепнах аз. След това се опитах да се съсредоточа и да разбера на кой свят съм. Тъй като болката изчезна като с вълшебна пръчка, разбрах, че съм успяла да умра. Беше ми толкова хубаво, колкото може да бъде само в рая. Пред очите ми светеха някакви ярки точки. Раят се размиваше като в мъгла или като под водата. Над мен се приведе белоснежен ангел, прокара хладна ръка по челото ми и каза:

— Десет милиграма клонидин, кръвното й се покачва.

— Разбира се, че ще се покачи, като си напъва така лицето. На трийсет и две години, а се държи като в детската градина — отговори на ангела някакъв заядлив женски глас.

— Коя сте Вие? — смутено попитах аз. Ако басовият глас беше на Дявола, защо толкова прилича на Гиви Израелевич? И коя е възрастната дама в бяло?

— Ку-ку, гълъбице. Ела на себе си, майчице! — Образът на дявола започна да се прояснява. Значи все още съм тук. На Земята. А това са докторът и медицинската сестра. Тогава защо не ме боли?

— Защо не ме боли? — промълвих аз и не можах да си позная гласа. Устните ми бяха пресъхнали. Бяха се превърнали в някакви сухари. Беше ми почти невъзможно да ги мръдна.

— Защото роди. И между другото, син! — изведнъж някъде иззад гърба ми се чу гласът на Динка.

— Дина! И ти си тук! — зарадвах се аз.

— Бива си те, майчице!

— Аз? Аз съм майка? — оживих се аз. При мисълта, че всичко е свършило, се почувствах изключително добре.

— Я да лягаш! Къде скочи? — сърдито пресече порива ми лекарят. — Дайте на дамата творението й!

— Това той ли е? — фокусирах потресен поглед върху малкото ревящо вързопче, което сестрата държеше в ръце. — Моят син?

— Ами не е мой! Ще го вземеш ли?

— Да, да — кимнах аз и се поизправих.

— Още не си изхвърлила плацентата! — възмути се докторът. — Не подскачай. Ще ти го сложим върху корема.

— Добре — кимнах аз. И след няколко секунди върху корема ми поставиха най-прекрасното, най-удивителното, примляскващо и сумтящо червеникаво-синкаво същество с небесна красота. Само като го погледнах, сърцето ми се разтрепери, а от очите ми рукнаха сълзи като ручей.

— Хубава работа! А аз се надявах, че поне след раждането ще спреш да ревеш — наужким ми се скара Динка.

Аз се засмях и си изтрих сълзите с юмрук.

— Това е от щастие — поясних.

— Така и си помислих — кимна приятелката ми.

След известно време всички процедури бяха завършени и аз останах сама с парче лед на корема и със синчето си, което дишаше активно в прозрачно кошче на колелца до мен. Оказа се, че родилният дом, където ни докара таксиджията, е модерен и бебетата остават с майките си. И това ме направи напълно щастлива. Защото в минутите и часовете след раждането ми се струваше, че в сърцето ми прониква любовта. С всеки поглед на сина ми, с всяко негово вдишване моята празна и безполезна досега личност се изпълваше с щастие и любов, които не се нуждаят от условия или от обяснения. Любов, която съществува сама по себе си, която е даденост за всяко новородено дете, за всяка майка. А и както разбрах сега, за всяко цветенце, за всяка рекичка и за всеки изгрев на слънцето. Почувствах любов. Любовта с голямо „Л". И сигурно тя е тази, която кара земята да се върти.

— Трябва да поспиш — в бокса влезе Динка. — Сега ще те преместят в болнична стая, а детето ще отиде в детското отделение.

— Не искам да се разделям с него — изплаших се аз.

— Няма да се разделяш, след няколко часа ще са му направили всички процедури и окончателно ще го преместят при теб. Ще имаш време да се грижиш за него, а сега трябва малко да си починеш.

— Ами ти? Ти къде ще си? — властно я попитах аз?

— Аз също бих си починала — уморено отрони приятелката ми.

Погледнах я по-внимателно и видях тъмните кръгове под очите й.

— Разбира се.

— Ще си отида вкъщи. Така или иначе няма да ме пуснат в отделението. Там ще си сама.

— Няма да съм сама, а със сина си — гордо я поправих аз.

— Да, разбира се — вяло ми кимна Динка. Очевидно нямаше сили за нищо. За разлика от мен.

— Всичко е в хормоните — обясни ми съседката ми по стая.

Двете с нея лежахме в стая за двама. Всъщност, всяка си имаше собствена малка стаичка, а банята и хладилникът ни бяха общи. Новите родилни домове не са като старите. Едва ли в някой от старите щях да лежа в такива прекрасни условия.

— Та какво за хормоните? — поинтересувах се аз.

— След раждането жената отделя ендорфини и разни други хормони на щастието, които заглушават болката.

— Колко е мъдра природата — възхитих се аз.

— Няма спор — съгласи се съседката ми. — Утре ще се убедиш в това още по-силно.

— Какво имаш предвид? — не разбрах аз.

— Нищо. Няма защо да го мислиш отсега. Заспивай. Аз съм Катя и имам дъщеря. На три дни сме вече.

— Аз съм Полина — гордо отвърнах аз. — Имам син на по малко от един ден.

— Съвсем мъничък — усмихна се Катя.

Заспах и спах като пребита. Можеха да ми бият с тъпан до ухото и пак нямаше да се събудя. Следродовият сън е нещо специално. За него може да се каже, че е последният сън в живота на майката. Или поне докато детето не стане на осемнайсет години.

Изведнъж до ухото ми се раздадоха съвсем тихички стонове.

— А? Какво? — моментално отворих очи. Очевидно, докато съм спяла, са ми докарали креватчето със сина ми. И дълбокият ми сън прекъсна в мига, в който той реши да простене, без дори да се събуди.

— Ммм — отново простена той.

— Какво искаш, мъниче, какво искаш, сладурче? — занареждах аз и взех скъпоценното вързопче с носленце, устичка, ушички и очички, толкова красиво и любимо, и започнах експериментите на тема кърмене. Трябва да кажа, че резултатът беше нулев, но пък удоволствието — взаимно. И двамата така се изморихме, че след половин час заспахме. За около час, до първото кихване. Оказва се, че това ще е режимът ми за в бъдеще. Организмът ми се беше пренастроил по някакъв вълшебен начин и беше достатъчно малкият само да се размърда и аз се събуждах. Дори и да бях заспала преди няколко минути. А на другата сутрин след раждането, както ми обеща моята съседка, природата ми показа дебелия край. От сутринта ме заболя всичко, което можеше и не можеше да боли. Краката, ръцете, врата, лицето, главата, вътрешностите (те най-силно, разбира се), а също така и гърдите, които изведнъж се напълниха с кърма. Катя периодично идваше при мен, опираше се на рамката на вратата, водеше с мен светски разговори, като поглеждаше от време на време към спящата си дъщеричка.

— За всичко са виновни мъжете! — предложи тема за обсъждане Катя, когато бяхме изчерпали най-интересните теми като методи за хранене и преобличане на кърмачетата, използване на памперси, вредите (и ползите) от спането заедно в едно легло, кога да се включат други храни освен млякото и така нататък. Всичко, което години наред ме оставяше равнодушна и дори ме караше да се прозявам от скука, сега ме интересуваше до дъното на душата ми. Двете с Катя прекарвахме в такива разговори дълги часове между инжекциите и прегледите, но се съгласете, че нямаше как да оставим без внимание темата за мъжете.

— Гадове! Никога повече, на никого… — с готовност я подкрепих аз.

— Не се заричай. На мен това ми е второ дете. Но все пак мъжете са гадове! Аз тука се мъча, не спя, бият ми инжекции, а той навън празнува.

— Не е справедливо. Те там пият уиски и се веселят, а ние тука страдаме.

— Всички нещастия идват от мъжете. Очите на Катя светнаха дръзко и тя започна в детайли, подробно и с художествени елементи да разказва как и в какво се е провинил съпругът й Павел. Научих, че едва не е провалил раждането, като е припадна, докато тя (Катя) е напъвала.

— Аз раждам, а медицинският персонал се върти около него да го свестява.

— Негодник! — съгласих се аз. После Катя ми разказа, че през първите три месеца й се е гадело от мъжа й, а той мерзавецът не я разбирал и се сърдел и дори веднъж се напил със съседите в някакъв гараж до такава степен, че на Катя й се наложило да легне в болница за задържане за една седмица.

— Токсикозата е сложно нещо — хитро се усмихна тя. — Но пък след това Пашка висеше под прозорците и се кълнеше, чедо раждането няма да сложи и капка в устата си.

— И наистина ли не сложи? — поинтересувах се аз.

— Бирата брои ли се за алкохол?

— Не.

— Значи не сложи — потвърди Катя с кимване.

В общи линии добре си начесахме езиците. Аз също я посветих в перипетиите си със сложните отношения с мъжете като цяло и с Константин Прудников в частност. Очевидно сработи ефектът на случайния спътник. Нима може да се очаква нещо лошо от момиче, с което толкова пъти сме кърмили заедно, изцеждали сме се, а след изписването вероятно няма да се видим никога повече. Защото аз сега живея… ами излиза, че живея в Марино, а тя в района на спирката на метрото „Шчелковская".

— Ще се върне твоят Костя. Пък и кой е казал, че детето не е негово. На кого прилича? — попита ме Катя, след като изслуша цялата история с всичките й подробности.

— На кого ли? — повторих въпроса й аз, след което внимателно разгледах детето. На кръглото му личице стърчеше малко смръщено носле, приличащо на топче. Имаше множество гънки. Беше трудно да се определи какви са очите му, защото предпочиташе да ги държи затворени през повечето време. Дори когато плачеше. Плачеше много силно, но по това приличаше повече на мен, отколкото на Костя. Денис също понякога викаше, така че по това трудно можеше да се определи.

— Нищо, ще порасне и всичко ще се изясни — успокои ме Катерина.

— Дали? — замислих се аз. — Знаеш ли, моето малко момченце е толкова прекрасно, а мъжете са такива негодници, че ми е абсолютно все тая кой е биологичният му баща.

— Това е ясно. Но нали искаш Костя да се върне? — уточни Катерина.

Аз кимнах. Разбира се. Исках го страшно много. Но ако трябва да съм честна, сега не беше най-подходящият момент да се измъчваме от любов, да се караме и да си изясняваме отношенията. Нямах сили да си измия косата, а какво щях да правя, ако трябваше да доказвам любовта си към Костя. Така че беше по-добре, че засега той и не помисляше да се появява. Сигурно още се сърди и изобщо не знае, че съм родила. И през главата му не може да мине, че съм отишла да раждам в деня, в който го напуснах. Костя като цяло не е от най-бързите. Докато престане да ми се сърди, ще мине месец, ако не и повече. А дотогава…

Динка ме прибра от родилния дом точно след седем дни.

— Браво на теб, приятелко, здрава си като бик. Нито едно усложнение — възхити се тя. Ако имах сили да погледна ситуацията отстрани, щеше да ми се стори доста забавен начинът, по който изглеждахме двете сред тълпата посрещани — татковци, баби и всякакви тем подобни роднини. Ултрамодерно семейство лесбийки, хванати нежно под ръка, излизат от родилния дом и държат син пакет. Дори се снимахме за спомен.

— Да не чуе Дявола. — махнах с ръка аз. — Тепърва трябва да кърмя. Всичко може да стане. Катя трябваше да я изпишат преди мен, а още лежи.

— Какво й е? — само от вежливост попита Динка. Тя делеше хората на близки и непознати, а Катя не й беше близка.

— Някакво възпаление. Бият й антибиотици. Ами ако лекарите са пропуснали нещо и при мен?

— Стига! Всичко ще бъде наред — утеши ме Динка. — Нали знаеш, че не за това трябва да мислиш сега.

— А за какво? — учудих се аз. — Какво по-важно от здравето ми може да има.

— Името. Трябва да дадеш име на детето.

— А, да — усмихнах се аз. — Това не е никакъв проблем. Има само едно име, с което искам да наричам мъжа, спящ до мен.

— Спящ ли?

— Ами в момента има само един мъж, който не може да живее без гърдите ми — доволно поясних аз.

Динка се намръщи.

— Дойде ми една безумна мисъл. Права ли съм? Наистина ли ще го наречеш, както си мисля? Ще бъде глупост.

— Защо? — невинно свих рамене аз.

— Защото! — възкликна тя. — Детето трябва да си има свое собствено име.

— Константин е прекрасно име. На гръцки означава „постоянен". Което напълно ме устройва.

— Ти си се побъркала.

— Ни най-малко. Разбери, че изобщо не е ясно дали Костя ще се върне при мен.

— Защо? — фалшиво се ококори Динка. — На всяка цена ще се върне.

— Не се занасяй. Знам много добре, че нищо не се знае. А така ще си имам поне един Константин, който ще ме обича, без значение какви глупости върша.

— Отлично! Прекрасно! Кръщавай го, както искаш, само после да не ми се жалваш!

— Няма — с готовност кимнах аз. — Пък и погледни го, не е ли истински Константин?

— Костя? — с недоверие погледна бебето Динка. А синчето ми изписука в съгласие.

— Какво да ви правя? — плесна с ръце приятелката ми.

Помислих си, че може да се е обидила, задето съм решила всичко сама, без да я попитам. Но това беше поправимо.

— Ще му бъдеш ли кръстница?

— Аз? Кръстница? Ти си се побъркала тотално! — изсумтя Динка. Но страните й порозовяха от удоволствие.

— Разбира се, че съм се побъркала. И така, ще бъдеш ли или не?

— Щом настояваш — каза тя. — И ако изобщо ме пуснат в църквата.

— Настоявам. И ще те пуснат.

— Константин? — доста по-радушно повтори въпроса си Дина и погледна пак бебето.

— Константин — кимнах аз.

Стигнахме до вкъщи. И аз си помислих, че от сега нататък всичко ще бъде прекрасно. Слънцето ще свети много по-ярко отпреди. Проблемите ще ме заобикалят, всичко ще се нареди от само себе си, а аз ще се разхождам и ще се усмихвам. Да, помислих си аз, Динка, както винаги, се оказа права. Щастието е напълно субективно понятие. И сега ще бъда щастлива независимо от всичко. Просто защото съм жива и имам син Константин, когото обожавам. И още един Константин, когото също много обичам. И който на всяка цена ще се върне при мен един прекрасен ден. И тогава всичко ще стане още по-хубаво. Само ако знаех, че в онзи момент прекрасното е толкова далече от мен, колкото — да кажем, и Париж.

ГЛАВА 3 Животът е чудо (почти като при Кустурица)

Кризите, природните катаклизми и войните са нещо, което не можеш да предвидиш, колкото и да се опитваш. Ако нещо се случи, няма да ни помогнат нито аналитичните обзори, нито прогнозите. Няма как да се презастраховаме. Наистина понякога можем да разчитаме на интуицията си. Но и вътрешният ни глас може, като че ли нищо не е било, да ни съобщи: „Извинете, сбърках." В общи линии, колкото и да се опитваме да се предпазим от неприятностите, те ще се случат, при това в най-неподходящия момент. Висшите сили на всяка цена ще измислят нещо, за да не скучаем. Точно това стана в Москва, когато синът ми Константин навърши трийсет дни. Навън още беше топло, макар че октомври беше към края си. Всеки момент се очакваха студове и дъждове, от което периодично ме побиваха тръпки.

— Стига си се вкисвала — възмущаваше се Динка, на която й се налагаше да работи като вол и да търпи плача на Костя през нощта. — Нали обеща да излъчваш щастие.

— Имам следродилна депресия — оправдавах се аз. — Идва зима и това е много, МНОГО тъжно. Ще стане студено.

— И какво?

— Нищо — измъквах се аз. Всъщност не ме тревожеха природните условия, макар че и перспективата да ходя с десет ката дрехи, както и да приличам на хилядолистно тесто, също не ме радваше. Опечаляваше ме пълната тишина от страна на Константин. В края на краищата той много добре знаеше къде живея. И прекрасно разбираше, че вече съм родила. И какво? Нищо. Никакъв интерес — нито към моята персона, нито към тази на новороденото, което съвсем спокойно можеше да му е син. Такива мисли, ща не ща, се въртяха в празната ми, заета само с кърменето, глава. Но не казвах нищо на Динка, защото всеки път, когато заговорехме за съпруга ми, тя някак странно се вцепеняваше и изпадаше в униние. „Бодрите й „всичко ще се нареди" и „разбира се, че ще се върне" толкова не се връзваха с интонацията, с която ги произнасяше, че аз спрях изобщо да засягам тая тема. Живеехме си като в добрите стари времена, когато дойдохме заедно в Москва и нямаше на кого да разчитаме освен една на друга. Аз чистех, готвех (което особено радваше Динка, защото готвя много вкусно), хранех сина си, разхождах го и перях. Домакиня за пример. Динка пазаруваше, един път като истински татко ми помогна да заведем Константин на месечния му преглед и понякога ме пускаше да се разходя по улиците, „за да стана пак нормален човек'', както сама се изразяваше.

В общи линии живеехме като нормално порядъчно семейство. Фактът, че през цялото време очаквах знак от Константин-старши, почти не се набиваше в очи. Но един ден настъпи събитие, което никой не очакваше. Една вечер Динка влез вкъщи, хвърли си чантата в антрето и каза:

— Всичко свърши — след което седна на пода и зарови лице в ръцете си. Аз държах Костик на ръце и я гледах изумено.

— Какво е станало? — изплаших се аз. — Да не си се разболяла. С майка ти ли е станало нещо?

— Фондът ми гръмна! — през сълзи каза Дина.

Аз въздъхнах облекчено. Гръмнал фондът, голяма работа.

— Няма страшно ще се справим — опитах се да я успокоя аз.

Динка ме погледна с жалост, с каквато се гледа болен на смъртно легло, на когото са казали, че ще оздравее.

— Слушай, ти си голямо момиче, така че ще бъде добре да научиш всичко. В крайна сметка ти също ще бъдеш засегната.

— Как ще бъде засегната? — разтревожих се аз.

— Изглежда, че в Москва пак има криза. Мамка му, в страшно неподходящ момент! От раздразнение Динка се плесна по коляното с такава сила, че чак се намръщи от болка.

— Какво? — ахнах аз от изненада. — Каква криза? Не гледам новини. Пропуснала ли съм нещо важно?

— В Москва гръмнаха над десет взаимни инвестиционни фонда. Най-големите. В най-скоро време, в което съм уверена, ще се сринат и стотици по-малки. Само въпрос на време е.

— Защо? — аз все още отказвах да приема станалото. Но чувството за нещо необратимо беше запълнило жилището ни.

— Защото защо. Оказва се, че всички са си влагали парите ведно и също. В московско жилище, а в повечето случаи — в строеж.

— Ами това е много надеждно вложение — свих рамене аз. Константин се размрънка и аз го залюлях, за да го успокоя. Отстрани това изглеждаше, като че ли дрънкам с огромна дрънкалка във вид на дете.

— Разбира се, само ако не го бяха направили и Сульо, и Пульо. Вече три години (а може би и повече) всички си мислят, че това е най-изгодното вложение.

— Ами то е така.

— Беше така. Беше! А вече не е. Защото московското кметство изведнъж неясно защо реши да предложи на пазара жилищния си фонд. А той е огромен. Не можеш да си представиш колко новопостроени сгради изплуваха от недрата на чиновническите структури — язвително се засмя Динка.

— Колко?

— Шейсет процента. Просто са си ги държали, за да качват цените. Отначало двайсет, после трийсет и накрая шейсет процента новопостроени жилища.

— И какво сега. Голяма работа, като са ги пуснали!

— Ами това! Кой ще купи толкова жилища на такава цена? Представи си, че в сграда, в която вчера се е продавало само едно жилище, и то за петдесет хиляди долара, изведнъж се появяват още десет такива.

— Цените са паднали! — най-накрая се досетих аз. Но цялата тая история беше толкова объркана и непонятна, че ми се прииска да отложим разговора за по-късно. А сега да си пийнем чай. Но ако се съди по изражението на Динка, на нея не й беше до чай. Имаше нужда да си каже всичко.

— Паднаха, направо рухнаха, защото след кметството банките и нашите инвестиционни фондове също пуснаха жилищата си на пазара. Оказа се, че нашият фонд е вложил всичките си средства в нов район близо до околовръстното, който съществува само на хартия. А парите от реализацията на тоя въздух, който вероятно никога няма да бъде застроен, няма да стигнат да покрият само лихвите по вложенията.

— Ти си си загубила всичките пари! — най-накрая загрях аз. И се ужасих. Целия месец бяхме живели от лихвите на Динка, тъй като жалките стотинки, които НН ми превеждаше по картата, не стигаха дори за памперси. И макар че най-съвестно си записвах всички разходи, за да мога после да върна парите на приятелката си, в момента напълно и катастрофално зависех от нея.

— Не само моите, разбираш ли! Не само! Всички, които ще получат някакви идиотски квадратни метри вместо пари, ще загубят всичко. Защото се оказва, че през тези години от пазара са изтеглени около осемдесет процента от жилищата — както новопостроени, така и обикновени жилища. А физически няма купувачи за такива количества жилища. Няма толкова много идиоти, които да си мечтаят да си купят за ТАКИВА пари някакви си пикливи четиресет квадрата.

— Ами с ипотечен кредит? Предположих аз, като си спомних нашите проблеми с Костя.

Динка изсумтя.

— Какви ипотечни кредити?! Банките отпускаха кредити, печелейки от същите тия жилища. Няма да се учудя, ако фалират и един куп банки. Всички тия активи в момента нямат никаква стойност. Всички, абсолютно всички вместо пари имат квадратни метри, но фалшиви, незастроени. А налични пари няма никой. Макар че банките най-вероятно ще оцелеят. Именно на гърба на изтеглилите ипотечни кредити. Те ще продължат да си плащат кутийките на бесни цени, при това с лихва.

— Слушай, може пък да не е чак толкова страшно. Може да не се стигне до глобална криза — опитвах се някак да успокоя Динка. Но тя само ми се изсмя в лицето.

— Наистина ли не разбираш, че съм страшно вътре. Уточнявам — до врата съм в лайна. Вместо пари имам безполезни сертификати от закрития фонд. Това няма как да се поправи. Там са и двайсет хиляди чужди пари, които съм взела назаем срещу разписка. Тях как ще ги върна? — тя вече ридаеше.

Аз ужасено прикрих с ръка устата си, която зейна от шока.

— Двайсет хиляди долара?! Колко?! Откъде?!

— Толкова! Оттам! Трябваше да добавя, за да получа по-висок процент! Разбра ли?! — яростно ми изкрещя Динка, като чели й бях искала отчет.

— Разбрах — зашеметена кимнах аз и се втренчих в нея. Нима Дудикова е поела такъв риск? Макар че кой е могъл да предположи, че московските недвижими имоти ще се окажат такъв сапунен мехур.

— Не смей да ме гледаш така! — изкрещя Дудикова и отиде в кухнята, като тресна вратата.

— Не те гледам — аз заситних след нея. — Да ти направя ли чай?

— Направи ми лоботомия! — помоли ме тя.

Аз стоях и не знаех с какво да се захвана. В стаята за беля ревеше детето.

— Ей сега ще дойда — уверих приятелката си и хукнах при сина си. Мислите ми трескаво скачаха от едно на друго. Появиха се толкова много въпроси, че се смутих. Дали Динка ще продължи да наема тази квартира, при положение че вече не й е по джоба. Къде ще отидем ние, ако тя трябва да се премести. С какви пари ще живеем и тримата? Какво изобщо ще стане? Дали ще има лека буря или ще се стигне до мащабна криза, от която цялата страна ще трябва да излиза няколко години? Господи, бях абсолютно неподготвена за такива въпроси.

— Искаш ли да пийнеш? — изведнъж се раздаде глас откъм вратата. Динка стоеше на прага с бутилка мартини и две чаши. Изглежда, че докато аз съм се суетила и съм хранила детето, тя вече беше успяла да удари няколко чаши.

— Нали кърмя — отговорих аз.

— И какво? — Динка повдигна рамене и наля чашите. Аз взех своята послушно и отпих. Сигурна бях, че малко мартини няма да навреди на Костик.

— Ще бъде нещо като тост за упокой на душата — трагично прошепна Динка.

Аз едвам не се задавих.

— Да не си се побъркала тотално? Мислиш ли какви ги дрънкаш? Това са само пари!

— Това е само фатален край — кимна Динка и изпи чашата с мартинито на един дъх. — Ти защо не пиеш?

— Не искам! — ядосах се аз. — Сигурна ли си, че не можеш да вземеш никакви пари от фонда? Казваше, че ако стане нещо, ще успееш. Нали не са вложили всичко в недвижими имоти? Сигурно е имало и някакъв стабилизационен фонд.

— Откъде си научила такива думи? — подсмихна се Динка. Да й се не види, дори в такъв момент се държеше високомерно и с насмешка, както винаги. Човек не може да избяга от същността си.

— Може да са вложили пари в някакви ценни книжа или в произведения на изкуството… — предположих аз.

— Знаеш ли, и аз си помислих за това, но се оказа, че на взаимните фондове им е забранено да влагат пари в стабилни активи. Законодателят им го е забранил! Представяш ли си?! Вече не помня как точно се казваше законът. В общи линии взаимните фондове са длъжни непрекъснато да осигуряват бързи обороти. Не могат да купят един вагон злато или брилянти и да ги държат с години, гарантирайки неприкосновеност на капитала. Те имат право само да спекулират.

— Значи няма никакъв шанс, така ли?

— Не знам, около сградата на фонда се бият. Вратите са затворени и виси обява с горе-долу следния текст: „Добре хора, простете ни. Не ни поменавайте с лошо. В крайна сметка сами сте си виновни, че вярвате в Дядо Мраз." И още: „За каква икономика може да става дума в Русия? За какво говорите?"

Динка се развесели, подгрята от няколкото чаши мартини. А аз… ами също не изоставах от нея. Перспективата за гладна зима на улицата унищожи готовността ми да бъда трезва.

— А защо банките са такива идиоти?

— Защо да са идиоти? Банките спечелиха пари, застраховаха рисковете, а хилядите, изтеглили ипотечни кредити, които са купили ултраскъпо това, което в момента струва копейки, ще им осигурят свръхпечалбите. Те ще изплащат дълговете си към банките десет години и забележи — ще плащат на луда цена и при това с лихва.

— Много весело. А какво ще стане с нас? — зададох на пияна глава въпроса, от който и двете изтрезняхме.

Динка се намръщи.

— С нас положението е много лошо. Разбира се, ще се опитам да взема нещо от фонда, но… Те ще фалират официално, а имуществото им е само празни хартийки. Нали ти казах.

— Не разбрах всичко — виновно се свих аз. — Какво искаш, в момента вместо мозък имам гърди.

— Гонейки свръхпечалби, са се изхитрили да вложат всичките ни пари в несъществуващ комплекс. Проверих. Там дори не са започнали да строят. Изкопан е само някакъв ров. А земята, на която е трябвало да се строи, е частна собственост на разни виладжии и никой не е и мислил да ги обезщетява.

— А защо никой не го е проверил досега? — учудих се аз. Костя вероятно щеше първо да обърне всичко с хастара навън.

— Защото защо… — вбеси се Дудикова. — Какво да проверяваш, след като лихвите ти влизат в джоба редовно. Това беше най-стабилният пазар в страната.

— А какви бяха всичките тия стачки на измамените инвеститори. Помниш ли, преди година ги показваха по телевизията? — аз си спомних как някакви тълпи от зачервени от възмущение хора обсаждаха с плакати кметството и искаха да им достроят домовете

— Имаше такова нещо. Помня — кимна приятелката ми, докато разливаше последното мартини. — А след това се оказа, че на всеки инвеститор се падат по десет жилища. И те всички са играчи. И сега пак те, както и московското кметство, ще изсипят активите си и ще напълнят и без това пренаситения пазар с безкрайни количества никому ненужни метри недостроени или даже построени жилища.

— Тъжна работа, момичета — обречено кимнах аз.

Започнахме с удоволствие да обсъждаме темата колко бедни и нещастни сме.

— Много, много нещастни, а главното — бедни — кимаше Динка.

Разбира се, ние бяхме абсолютно пияни, доколкото беше възможно в нашето положение с една бутилка мартини.

— Особено бедна съм аз. Откъде ще намеря двайсет бона.

— Кредиторите ти не могат ли да почакат?

— Да, няколко дни — усмихна се Динка. Особено нашият главен лекар. Той е известен с търпението си.

— Утрото е по-мъдро от вечерта — опитах се да успокоя приятелката си аз.

— То се знае — мрачно се усмихна Динка и отиде да спи.

Само че нито следващата, нито която и да е друга сутрин не ни донесоха облекчение или надежда. Оказа се, че Динка, която беше сбъркала при вложението на паричните си средства, е удивително проницателна за всичко друго. Сигурно винаги е така. Докато говорим за нещо абстрактно, очертаваме правилно как трябва да стане всичко и как става в действителност. Прогнозите за пазара на ценни книжа, цените на хляба, перспективата Черна гора да се отдели от Сърбия. Всичко, за което се сетите, стига да не се отнася пряко до нас. Но щом стане дума за собствения ни джоб, сме способни да повярваме, че някой крайно глупав и безкрайно добър магьосник ще превърне всеки наш лев в пет. Или в двайсет и пет. Ще ни даде всичко и няма да поиска нищо за себе си. И най-важното, на нас няма да ни се налага да се потрудим за тази магия нито минута. Достатъчно е само да закопаем парите в полето на чудесата в страната на глупците и на сутринта ще порасне цяло дърво с банкноти. До какво довеждат подобни капиталовложения Буратино[28], знаят всички, но никой никога не е готов да види себе си в ролята на тоя дървен глупак.

— И аз! И аз не съм готова! — биеше се в гърдите Динка, когато главният лекар си поиска обратно седемте хиляди долара, които й беше дал срещу лихва.

— Всеки може да загуби пари — анализирах ситуацията аз. — Но ги получават тези, които лично са се потрудили. Уверена съм, че организаторите на вашия фонд в момента си живеят царски някъде в Кипър или на Канарските острови.

— Ще те убия. Само още една дума и ще те унищожа — зъбеше ми се Динка. Но не минаваше и час и ние пак се захващахме да нищим станалото. И си казвахме, че мошениците, които прибраха парите на Динка, сигурно ще си накупят жилища в Москва, защото те скоро ще струват жълти стотинки.

— Господ ще ги накаже — утешавах аз приятелката си, макар че и аз, и Динка разбирахме, че сами сме си виновни. Никой не ни е бъркал нито в джоба, нито в портмонето. По-точно в нейното портмоне. Тъй като във фонда нямаше мои пари. Всички мои пари бяха у Костя. И нямаше никакъв шанс той да ги вложи във фонда за подпомагане на Дина Дудикова. Единственото, което Костя щеше да каже, е: „Аз ви предупреждавах" За съжаление, този път се оказа напълно прав. Защото около месец след рухването на фонда ситуацията започна да става зловеща. Започнаха да се сбъдват и най-мрачните прогнози на болното въображение на приятелката ми. Крахът на взаимните фондове обхвана цялата страна. Оказа се, че из цяла Русия са организирани взаимни фондове, които са залагали на московската недвижима собственост. Както в добрите стари години на криза, всички членове на многострадалната руска средна класа загубиха пари в тоя сапунен мехур. Много малки банки също не издържаха и се разклатиха под натиска на вложителите, които решиха да си изтеглят спестяванията наведнъж. Всички се страхуваха, че пожарът на новата криза ще изгори спечеленото с къртовски труд. Отново се появи разнородна тълпа от безработни с възможно най-добра квалификация.

Защото в нашата страна кризата не засяга само стругарите и водопроводчиците. А всички, които стоят пред компютрите с бели ризи и вратовръзки, изпадат в крайно неизгодно положение при изчезването на такова количество работодатели. Конкуренция, конкуренция и пак конкуренция. Оказва се, че в Русия има огромен брой мениджъри от средния ешелон, които владеят английски прекрасно, имат дипломи по бизнес администрация и опит. И ако искаш да си намериш работа, трябва да можеш да предложиш на работодателите още нещо.

— А как е твоят Константин? — изтърси веднъж майка ми, когато й се обадих да й съобщя за пореден път, че аз и внукът й сме добре.

Първата мисъл, появила се в главата на майка ми, след моите страшни приказки за мениджъри, които като нищо остават без работа, беше: „Няма ли да остане без работа един скучен и заядлив мениджър по международни превози?"

— Прекрасно. Много е добре — пророних аз, докато си преглъщах сълзите, макар и да не знаех дали е така. Защото дори и за секунда не бях помисляла, че Костя може да пострада. Макар че така и не ми се беше обадил. Каквото и да си говорим, той отдавна трябваше да се е появил на хоризонта. Като виждах колко й е трудно на Динка, а трябваше да се грижи и за нас, започнах да си мисля да се обадя на Костя и да му съобщя радостната новина. Имам предвид да му съобщя за раждането на сина му. Евентуално неговия син. Мисълта, че са минали три месеца, а Костя проявява потресаващо равнодушие към съдбата ми, ме смущаваше ужасно. Измъчвах се няколко дни и накрая се насилих да набера домашния ни телефон. Всъщност, отначало се обадих на мобилния на Костя, но той беше извън покритие. Аз стиснах зъби и набрах домашния.

Отговори ми сигнал свободно. Позвъних му след час и после пак, но резултатът беше същият. Всеки път, когато набирах и чувах сигнала свободно, сърцето ми се свиваше и биеше някъде в петите ми. Мечтаех да чуя гласа му. Страхувах се, че ще го чуя. Страхувах се, че няма да го чуя. Вълнението ми не подлежеше на описание. Но Костя не отговори нито след два, нито след четири часа, а мобилният му продължаваше да е извън покритие.

— Защо си толкова изнервена? — попита ме Дина.

— Аз ли? Защо реши така? — опитах се да се измъкна аз, но предателските сълзи вече бяха на очите. И заридах. Плаках цял час, без да спра, а Динка се въртеше около мен с валериан и слушаше воплите ми за това, „че той вече не ме обича", „сигурно се е преместил", „свършено е с мен."

— Стига! — изкрещя накрая тя, измъчена от моя плач. — Защо му се обади?

— Мислех… Исках да…

— Ти какво очакваше, като му каза, че си спала с Денис. Изобщо беше ли на себе си?

— Какво искаш да кажеш? — ахнах от обида аз. Очите ми моментално пресъхнаха.

— Нищо. Няма да се върне. Спри да се надяваш и да мечтаеш!

— Ти откъде знаеш? — Аз я погледнах с подозрение.

Динка отклони поглед.

— Знам, не ме питай откъде.

— Не! Питам те — запънах се аз.

— Успокой се, че ще ти изчезне кърмата.

— Скоро аз самата ще изчезна — извиках аз. — Казвай! Криеш ли нещо от мен?

— ДА! — викна тя в отговор.

И замълча. Минаха няколко минути, в които останахме на канапето в пълно мълчание. След това тя въздъхна, прокашля се и ме погледна.

— Говорила си с него, нали?

— Да. Обадих му се, докато ти беше в родилния дом. Помислих си, че може да те посети, да види сина си и тем подобни… И да се сдобрите.

— А той?

— Каза, че му е напълно безразлично какво дете си родила и чие е. След което ми затвори. В първия момент не можах да повярвам. Реших, че е от нерви, че нещо не е разбрала. Обадих му се пак и той ми каза, че напуска жилището и ми подаде молба за развод. Помоли да не го безпокоя повече. Точно така каза: „Моля никой от вас повече да не ме безпокои!" — изсумтя тя. — Прекалено много сме го безпокоили, разбираш ли.

— Това е сигурно — казах аз съвсем тихо.

— Какво ще правиш? Само не прави глупости. Аз изобщо не исках да ти казвам.

— А трябваше, защото нямаше да храня напразни илюзии. Но по-добре късно, отколкото никога — кимнах аз. — Искам да остана сама.

— Няма да те пусна никъде сама — нареждаше Динка и стискаше ръката ми панически. Аз се обличах трескаво. Имах усещането, че не ми достига въздух.

— Скоро ще се върна.

— Какво си намислила? — разпищя се Динка. Изведнъж разбрах от какво се страхува и се разсмях.

— Ще се върна след час. Обещавам. Имам нужда да помисля какво ще правя занапред. Нали не мислиш, че ще си зарежа детето?

— Не — съгласи се тя и ми пусна ръката. На мястото, където я стискаше, остана червена следа.

— Връщам се след малко. Спокойно.

— Добре! — Дина се смути от спокойствието ми.

Аз си закопчах якето, излязох навън, минах през прохода между две сгради и тръгнах нататък, без да знам къде точно отивам. Внимавах само да не стъпя в локва, за да не си намокря краката.

Оказа се, че през деня е валяло. А аз дори не съм забелязала. Колко много неща не съм забелязала. Костя ме е разлюбил отдавна, а аз толкова се страхувах да не го загубя, че дори не разбирах колко сме се отчуждили.

— Извинете — промърмори някой зад гърба ми, защото от всички тия мисли бях спряла внезапно на тротоара и този някой с всичка сила се блъсна в мен.

— Не е станало нищо страшно — махнах аз с ръка и изведнъж осъзнах, че най-страшното наистина вече беше станало. Ето я болката, от която толкова се страхувах. Ето я. Костя изчезна от живота ми завинаги. Завинаги. Няма повече да седим заедно на масата, да лежим под една завивка и да вдишвам приятния му и близък аромат. Няма да слушам безкрайните му аналитични прогнози. Гърдите ми се разкъсваха от болка. Помислих си, че ако можех да върна времето назад, за нищо на света нямаше да отида на онова злощастно парти. Точно тогава откъснаха от мен Константин, който ми беше толкова близък и скъп, че имах чувството, че са ми ампутирали ръката. Никога не бих се доближила до друг мъж, дори да е най-прекрасният принц, само и само да не загубя правото да слушам досадното дуднене на Костя сутрин. Стана точно това, от което се страхувах. Аз не съумях да скалъпя поредния хепиенд, който да изтрие от паметта ни историята с изневярата, с Денис и неговите сини очи, за които в момента изобщо не ми пукаше. Костя не разбра, не прости, не забрави и не се върна при мен. Всъщност е възможно, дори и да не му бях изневерила, пак да се разделим, да се разпаднем като елементарни частици, които преди са оставали заедно поради силата на някакво невидим магнитно поле на любовта, което е спряло да ги задържа. Полето е изчезнало. Любовта е изчезнала и ако е станало така, никакви жертви нито от моя, нито от негова страна нямаше да ни задържат заедно. Щяхме да се разлетим в различни посоки като след космически взрив — две различни абсолютно отделни галактики.

Възможно е Денис да е бил само поводът, възможно е…

Сега, когато стана всичко това, когато сърцето ми е готово да изскочи от гърдите и ме разкъсват ридания, най-накрая разбрах, че вече съм абсолютно свободна.

Може да съм самотна, изоставена и нещастна, но… Сега бродя по улиците на Москва и ридая, не знам какво ще стане утре. Обърнах страницата, болеше, да. Но пред мен стои чист лист, върху който мога да напиша, каквото пожелая. Всичко, което ми дойде наум. Много по-силна съм. След като преживях този ден и тази болка, и не само я преживях, но дори на моменти почувствах необяснимия и дълбок смисъл на ставащото, значи всичко ще се промени. На всяка цена. Черното ще стане бяло. Бялото — сиво… зелено като цвета на пролетната трева, синьо като морето, което отразява във водите си ясното безоблачно небе, и всякакви други оттенъци на дъгата, които просто благоволях да видя.

По някакъв странен начин точно тогава успях да стигна до истината, че животът е прекрасен. Винаги е прекрасен. И този факт изобщо не зависи от това, което се случва в момента.

ГЛАВА 4 Ход с коня (или по-скоро с гъската)

След като е така, трябваше да придобия ново отношение към всичко. Отношение на голям отговорен човек, който държи в ръцете си освен собствената си съдба, съдбата на миниатюрния, прекрасен и въпреки съмненията ми тъмноок Константин. Претеглено и добре обмислено. Например да не допускам вкъщи да свърши алкохолът в най-неподходящия момент. Къде се е чуло и видяло две големи умни жени да не могат да намерят вкъщи капка алкохол, който им е толкова необходим, за да се освободят от стреса и да вземат въпросните обмислени и отговорни решения? В онзи ден, когато искрено скърбях за изминалия период от живота си, период, в който имах и прекрасен принц, и прекрасна сватба, и хепиенд, стигнах чак до „Горни поля", спирка доста отдалечена от Марино. Там имаше голям магазин, в който, след като се успокоих, избрах три различни бутилки алкохол, за да можем двете с Динка да си тъгуваме и да философстваме безпроблемно. Първо попълних запасите от любимото ни мартини, като замених сладникавото романтично бианко със суровото реалистично екстра драй. Сега не беше моментът да се пият сладки питиета. После, след кратък размисъл, сложих в количката и бутилка с арменски коняк, за да можем да решаваме и най-трудните въпроси. И накрая — бутилка червено чилийско вино. Аз бих купила грузинско, но по някакви причини продажбата му беше забранена в нашите магазини.

— Добра комбинация — усмихна се касиерката. В магазина почти нямаше хора, тя очевидно скучаеше и нямаше нищо против да си поговори с някого. — Няма ли да си вземете и нещо за мезе.

— Положението е такова, че ще се кара без мезе. — отговорих й аз и я погледнах сериозно. Макар че всъщност просто не бях сигурна дали парите по многострадалната ми карта, на която си получавах майчинските, ще стигнат за мезе.

— Вземете си поне чипс — весело ми предложи касиерката.

— Не, политическата нестабилност изисква да бъдем нащрек.

— Не ми говорете — въздъхна касиерката. — Картата ви е отхвърлена.

— Нима? — натъжих се аз. — Толкова ли малко пари са ми останали? Опитайте без виното, моля.

— Не, пак не стигат. Да махна ли и коняка?

— Не, само не коняка — отговорих сурово аз. — Ако не си купя коняк, няма да изкарам до утре.

— Става — радостно се усмихна момичето. — Стигат Ви само за коняка.

— Дали да не взема още един? — замислих се аз. — Или пък направо водка?

— Какво решихте, ще вземете ли още един коняк? — леко смутена от дилемата ми, уточни продавачката. — Мога да се опитам да маркирам два наведнъж.

— Недейте. Ще се наложи да се задоволя с един. Дошли са тежки времена.

— Какво Ви се е случило? — се поинтересува продавачката, докато чакаше да излезе бележката.

Аз се замислих. Наистина, какво се беше случило?

— Разделих се с мъжа си. И това е всичко. А освен това не знам от какво ще живея — добавих аз.

— Такива неща се случват на всички — разочаровано реагира продавачката.

Разбрах, че тя очакваше някаква пикантерия от сорта на: „Приятелката ми роди негърче" или „Свекърва ми я изнасилиха извънземни и сега може да чете мисли."

— Освен това приятелката ми роди негърче. И загуби шейсет хиляди долара, двайсет, от които — чужди — добавих аз, за да зарадвам касиерката. Тя се усмихна с недоверие и ми подаде бележката за подпис. Аз я подписах и си тръгнах. Догони ме въпросът й:

— Наистина ли роди негърче?

— Разбира се, че наистина — кимнах аз, като се обърнах леко към нея, без да спирам да вървя. Гледай ти, а историята за шейсетте хиляди долара не й направи впечатление.

Това хората сме удивителни създания. Точно това казах на Динка, когато се прибрах вкъщи. Динка прихна, като видя за какво съм похарчила последните си жалки спестявания и потри ръце.

— Ако знаех за какво си тръгнала, щях много по-рано да те изгоня от вкъщи — увери ме тя.

— Ще трябва само първо да нахраня Константин, за да не му се налага да опитва поне коняк.

— В умерени дози конякът подобрява кръвообращението и съня — усмихна се Динка, докато кърмех сина си.

Ако някой ни гледаше отстрани, щеше да реши, че всичко ни е наред. Но изобщо не можеше да се каже, че веднага съм забравила всичко и съм хукнала напред, подскачайки и берейки теменужки. Защото, както и да се шегувахме, онази вечер изпихме целия коняк до дъно. Както и патрончето водка, което Дина купи от близкия павилион толкова късно, че дори не помня в колко часа. Друго може и да не умеем, но знаехме да пием, както от радост, така и от мъка.

„Ще се справим" убеждавахме се една друга, докато карахме Костя да пие изкуствено мляко от шише. Той мрънкаше недоволно и се опитваше да се измъкне. Но не му се удаде.

— Днес гърдата е затворена заради ревизия. Извинявай, братле, но ще се наложи да се задоволиш с биберона — с пиянски глас го убеждаваше Динка. Аз с мъка пазех равновесие и му тиках в устата изкуствената храна. Колкото и да бях пияна, си давах сметка, че не е редно да поя сина си с ТАКАВА кърма. Сигурно ще попитате, защо се напих като най-долен парцал, без да мисля за детето си? Отхвърлям такива въпроси с негодувание. Ще ви отговоря: напих се заради него. Защото, ако в онази вечер бях останала трезва и на трезва глава се бях замислила за всичко, което ми се случи, кърмата ми щеше да пресекне завинаги. Вместо това с приятелката ми чудесно си седяхме на пода, вдигахме тържествени тостове, шегувахме се, разказвахме си в какви прекрасни тонове (най-вече в доларово зелено) ще засияе животът ни, когато се измъкнем от тая неразбория. Стигнахме до извода, че дреболии като мъжете или цените на квадратен метър изобщо не могат да попречат на плановете ни. Твърдо се уверявахме една друга, че в близко бъдеще ни очакват страхотни жилища (които сега ще ни излязат много по-евтино). И няма нужда да питате откъде ще вземем пари. Ще намерим отнякъде. И разбира се, и двете ни очаква голямата любов с истински ПП, които на всяка цена ще сложат света в краката ни. Или поне няколко яхти и острова в Средиземно море. Под въздействието на омагьосващо мекия арменски коняк (само недейте да се възмущавате, момичета, няма да ви повярвам, че на тази възраст вече не смятате коняка за меко и вкусно питие) ние най-сериозно вярвахме, че тези призрачни планини от злато са реалност.

— Твоят Костя е идиот! — уверяваше ме Динка.

— Защо? — с удоволствие попитах аз.

— Къде ще намери друга като теб? Търпелива, умна и най-важното ЧЕСТНА! И да готви така!

— Наистина! Ати си финансов гений. Беше изчислила абсолютно всичко! Просто не ти провървя!

— Разбира се — главата на Динка клюмна окончателно.

Да, състоянието, до което се докарахме онази вечер, беше единственото подходящо за случая.

— Знаеш ли за какво съжалявам най-много? — попитах я аз.

— За какво? — поинтересува се Дина.

— Толкова си мечтаех момченцето ми да се роди с кафяви очи и Костя да го признае за свое, а сега излиза, че всичко е било напразно.

— И?

— Ами в такъв случай бих предпочела Костя-младши да беше със сини очи. Не мога да си кривя душата, очите на Денис бяха върхът. Аз се преместих в креслото, безразсъдно се разплух в него и с целия си вид давах да се разбере, че вече изобщо не ми дреме за нищо. Особено за бившия ми мъж.

Но на другата сутрин нещата изобщо не изглеждаха така романтично. Няма да споменавам за това, че ме болеше главата, а Костик ревеше и искаше да го друсат като дрънкалка. Няма да ви описвам угризенията на съвестта, които изпитах, когато осъзнах, че съм се напила като казак, бидейки майка на четиримесечно бебе. Няма нужда да споменавам, че и Динка не изглеждаше по-добре от мен. Всичко това са несъществени детайли. Защото, както можеше да се предположи, се наложи да си платя много по-жестоко, отколкото си въобразявах.

Съществен беше единствено начинът, по който се събудих. Прекрасното бъдеще, което бях рисувала през нощта, беше отлетяло в неизвестна посока. Настоящето ни налегна и не остави никакви съмнения по въпроса, че в момента сме в изключително тежък период от живота си.

— Нямам, казвам ти! Нямам! Слушай! — пискливо викаше сънената, изтощена и сърдита Динка по телефона. Точно тия вопли ме събудиха. Отворих очи и погледнах часовника. Беше седем сутринта.

— Какво става, по дяволите?! Кой се е събудил в ранни зори?! Та това е невъзпитано…

— Млъкни — изсъска ми Динка. — Да? Какво? Да, чувам те. Не, ти ме чуй! Какво? Ти самият нещо си се объркал!

— Кой е? — безгласно попитах аз.

Динка започна да жестикулира отчаяно. От жестовете й, в по-голямата си част не особено прилични, заключих, че е някой от кредиторите й. Натъжих се. Махмурлукът се нахвърли с нови сили върху бедната ми глава.

— В момента не мога нищо да ти върна? Кога ли? Трябва да ми дадеш време! Колко, колко?! Ти си луд! Какво? На съд ли?! Разбира се, няма проблеми! Само не забравяй, че аз съм гола като пушка!

— Затвори му — предложих аз.

Динка ме погледна с интерес и продължи с малко по-различен тон.

— Виж, обещавам, че ще ти върна всичко. Просто моментът не е особено подходящ — тя ми кимна изразително. Аз се замислих за миг, а след това бързо се усетих и хукнах да взема Костик.

— Разбери, това не е в твой интерес! Какво? Не ти пука ли? А какво ще стане, ако на мен спре да ми пука. Колата ми ли? Значи така! Да бе, как не!

— Ааа! — зарева с всичка сила моето бебе.

Динка с най-голямо удоволствие поднесе слушалката към устата му.

— Кой реве ли? — попита тя. — Как кой? Бебе! Чие? Моето, разбира се. Така че си помисли за колко ще осъдиш самотна майка с малко дете. Да, довиждане. Обаждай ми се, разбира се.

— Разкара ли се? — внимателно попитах аз, когато Динка замислено постави слушалката върху телефона.

— Да бе. Така ще зареже всичко. С детето стана добре, но мисля, че много бързо ще разбере как стоят нещата в действителност и чие е детенцето.

— Какво ще правим? Това вашият главен лекар ли беше?

— Не. Главният лекар ми крещя вчера. Каза, че ако до понеделник парите му не са се върнали в джоба му, мога да се смятам за безработна.

— О, Господи! — закрих устата си с ръка аз. Тази новина беше по-страшна от равнодушието на Костик. Все някак си щях да се оправя и без Прудников, но без работата на Динка, едва ли.

— Да, седем бона на главния лекар и десет на тоя кретен.

— Кой е той?

— Шефът на банката, която обслужва медицинския център.

— Той какъв ти е?

— Приятел от детинство — сопна се приятелката ми и нервно смачка салфетката, която държеше. — Любовникът ми. На непълно работно време. Женен е, разбира се. И по всичко личи, че е взел десетте бона от касата в банката.

— Откраднал ли ги е?

— Не, защо. Взел е кредит. Което е още по-лошо, защото няма да ме остави на мира.

— А останалите три?

— Не са важни. От нашия пластичен хирург. Нали помниш, че ти казах, че тя премахва целулит. Изкарва луди пари, а даде само три бона. Предпазлива е!

— Какво ще правим сега? — ужасено попитах аз.

— Мога изобщо да не ходя на работа — замислено си разтърка слепоочията Динка.

— Какво ще стане, ако не им ги върнеш сега. Ще им ги върнеш, когато можеш.

— И без това е ясно като бял ден, че ще ги върна, когато мога! — ядоса се Динка. — Въпросът е — кога ще мога? Особено ако загубя прекрасната си работа.

— Може пък и да не те уволнят.

— Да не ме уволнят ли? — опули се срещу мен Динка. — Ти ще оставиш ли на работа счетоводител, който ти е длъжник и не си връща дълга.

— Теб бих те оставила — намръщих се аз. В края на краищата това е частен въпрос.

— Ще видим — съгласи се Динка и набра телефона в офиса си. — Ало, Пьотр Исмаилович, обажда се Дина Лвовна. Днес ще закъснея, трябва да поработя върху баланса. Какво? Как може да съм толкова нагла ли? Да предам всичко, така ли? Моментално?

— Всичко е ясно — въздъхнах аз. Динка отдалечи слушалката от ухото си и я насочи към мен. Тя бълваше ругатни. Динка си чоплеше зъбите и се правеше, че леещите се от телефона ругатни изобщо не я засягат. След това, когато Пьотр Исмаилович малко се поуспокои, отново се включи в разговора.

— Казах Ви, че ще Ви върна всичко. В края на краищата не съм виновна, че фондът гръмна. Ах, Вас фондът не Ви интересува! Дали сте парите на мен! И ще ме съдите?

— Да донеса ли Костик? — прошепнах аз, но Динка се усмихна и отказа.

Още известно време тя се опитваше да апелира към здравия разум на главния лекар във вече очевидно бившата си работа, обяснявайки, че претендентите за скромното й автомобилче са прекалено много. Но разумът на главния лекар оставаше глух. Накрая Динка измърмори нещо за сбогуване и затвори телефона.

— Сега убедили се? — гледаше ме така, сякаш съм казала, че любезният Пьотр Исмаилович ще й предложи финансова помощ.

— Даа, аз имам бивш мъж, а ти…

— А аз — бивша работа. Красота! Остава да се лиша и от колата си и мога смело да си поръчам надгробната плоча с надпис: „Тя изживя краткия си живот безполезно и глупаво."

— Веднага престани! — възмутих се аз. — Няма добър счетоводител, който да е останал без работа.

— Така ли мислиш? — с надежда ме погледна Динка.

Но в действителност нещата изобщо не бяха толкова розови, колкото си мислех. Кризата, в чието съществуване никой не вярваше, макар и да не беше повсеместна като предишната от деветдесет и осма година (която доведе до безизходица цялата страна), нанесе съществени щети, особено в Москва. Постепенно заплатите паднаха двойно. Динка можеше и да търси висока заплата, тъй като беше опитен счетоводител, но никой не й я предлагаше. Единственият ни източник на доходи беше безкрайната върволица от малки фирми, които не можеха да си позволят счетоводител на заплата. Динка прекарваше денонощно времето си да съставя нулеви баланси ида изчислява ДДС и данък печалба. Само че след няколко месеца живот, при който парите едвам ни стигаха за наема и за храна, а телефонът поне по три пъти на ден звънеше и някой крещеше, че иска да му се върнат парите, търпението на Динка стигна предела си.

— Край! Повече не мога така! — развика се тя, когато след неочаквано позвъняване на вратата имахме удоволствието да се срещнем лице в лице с познатия й от банката, чийто любовен плам беше угаснал.

— Ще ми върнеш всичко! Боклук!

— Ти самият не си стока! Не разбираш ли, че в момента не мога да направя нищо!

— Изобщо не ми… — пръскаше слюнка той. — И за детето си ме излъгала!

— Аз ли? Аз ли съм те излъгала? — неочаквано дори за мен изпъчи гърди Динка. — Това какво е? Не е ли дете?

— Това не е твое дете — сочейки с пръст Костя, пелтечеше банкерчето.

Трябва да призная, че когато го видях на живо, останах леко учудена от вкуса на Динка. Този пълничък, обсипан с лунички, рошав рижав бюргер изобщо не приличаше на романтичен любовник. Но, както се казва, всеки си има свой вкус. А сега тоя смешен Дон Жуан гледаше заплашително побеснялата, риеща с копито Дудикова и отблъскваше сина ми.

— Да, не съм го раждала, макар че и това зависи от гледната точка, защото, когато това момченце се появи на бял свят, майка му — и тя ме посочи — се въргаляше в безсъзнание. Така че аз първа срещнах новия човек на пътя му в нашия свят.

— А? — тъпо реагира банкерчето.

— „Б"! — очите на Динка блеснаха победоносно. — И тъй като поредният представител на силния (майтап) пол остави това мъниче без средства за препитание, цялата отговорност за него легна върху мен. Върху мен и само върху мен, защото, както можеш да забележиш, майка му е напълно безполезна.

— Но… — опитах се да се намеся аз.

— Недей да спориш. Знам, че правиш всичко по силите си, но както аз, така и ти разбираш, че без мен си загубена — настойчиво продължи Динка и ме погледна изразително в очите.

— Загубена съм — веднага се съгласих аз. И за всеки случай с накуцване се отправих към кухнята.

— И какво? — вече доста по-тихо попита банкерчето.

Динка изморено си избърса потта отчелото.

— Ами това, че аз се боря като прасе с тикви да опазя този нов мъж здрав и невредим и едновременно с това се чудя как да ти върна парите, а ти пристигаш тук да ме плашиш. Какво целиш? Така или иначе аз пари нямам.

— Никакви ли? — с едва прикрита надежда попита той.

— Вчера изпихме последните — обадих се аз от кухнята, макар че през последния месец почти не бяхме пили. Почти…

— И изобщо можеше да бъдеш по-снизходителен към жената, която ти се отдаваше толкова всеотдайно.

— Ама аз… всъщност нямах предвид… — изчерви се банкерчето.

— А трябваше да имаш предвид. Отбележи, че отношението ми към теб беше абсолютно безкористно. И с нищо, нито с дума, нито с намек не съм те компрометирала пред жена ти.

— Да, но тя знае за кредита! — примоли се банкерчето. Виждаше се, че яростта му е утихнала.

— И какво от това? Нали ти си го теглил. За мен не знае нищо. И няма да научи, освен ако не ме притиснеш до стената — Динка реши да използва (само веднъж) удар под кръста.

— Какво да й кажа?

— Кажи й, че си загубил парите на борсата. Че компетентни хора са те посъветвали да купиш акции от компания, която вече не съществува, а ти, горкичкият, си им повярвал. Измисли нещо. Излъжи я! И спри да ме тормозиш!

— Да бе! А парите на банката трябва да ги връщам аз! — възмути се той.

— Бива ли да си толкова стиснат? Нали виждаш, че гледаме бебе. Дай ми малко време и ще ти върна всичко. Съгласен ли си? — Динка набързо го избута в коридора.

— Страшна работа — възкликнах аз, когато вратата се затвори след банкера. — Ама и тебе си те бива.

— Бива си ме. Готова съм на всичко, за да го разкарам — въздъхна Динка. — Но трябва да сме наясно, че тоя спектакъл няма да минава още дълго.

— Защо?

— Защото защо… Подписала съм му разписка за парите. Според нея вземам от него пари назаем, които се задължавам да му върна. Но не веднага. Чак след половин година. Но той на всяка цена ще се обърне към адвокат. И ще ме пипне. Или по-точно ще пипне колата ми.

— И какво? — разстроих се аз. — Няма ли никакъв изход?

— Защо? Винаги има изход. Но сега според мен е моментът само за едно-единствено нещо.

— За какво? — полюбопитствах аз. Разбирах, че от това, което ще предприеме Динка, зависи и моят живот. Защото, макар и кризата да не беше глобална, хората бяха започнали да харчат много по-малко за почивки. А НН, за да не си предизвиква съдбата, беше затворил временно малкият ни дамски клуб на Ленинския хълм.

Разбрах го, когато картата ми не откликна по никакъв начин при опита да си изтегля майчинските за съответния месец. Оказа се, че обезщетение няма и няма да има. Никога.

— Как мислиш, дали вече ни се случиха всички възможни гадости, които можеха да ни се случат? — попита Динка.

— Мисля, че по-голямата част вече ни се случиха — казах аз, след като премислих добре, и изброих наум всичките ни беди.

— Сигурна ли си? А какво ще стане, ако тоя кретен се върне да ми вземе колата.

— Да, само това още не е станало — безпристрастно се съгласих аз.

— Ами ако ни увеличат наема, който и без това не е особено нисък?

— Това ще е голяма беда — пак кимнах аз. — Знаеш ли, май че си права, неприятностите изобщо не са свършили. И какво ще правим?

— Кажи ми, наистина ли обичаш толкова много тоя прашен, смърдящ и пълен със задръствания град? — нежно се поинтересува моята приятелка.

Разбрах, че наистина е настъпил краят, след като Дина възнамерява да напусне Москва. Москва — градът на мечтите й, въплъщението на всичките нейни (и мои) надежди и упования. Да я напусне, означаваше пълно и безусловно поражение. Капитулация. Означаваше да се остави на милостта на победителя. Беше ужасно, но какво друго можехме да направим. И аз се съгласих.

— Според мен тук е отвратително. С удоволствие бих прекарала зимата в по-подходящи условия.

— Някъде на морския бряг — мечтателно предложи Динка.

— Да, разбира се — нежно се усмихнах аз. — Казват, че по това време на годината на Хаваите е страхотно. Заминаваме ли?

— Иска ли питане? — плесна с ръце Динка. — Но първо ще трябва да навестим близките си. Не си ли съгласна?

— Съгласна съм — без сянка съмнение кимнах аз. И след като минахме през огън и вода, двете с Динка се оказахме на асфалта, нахвърляхме в колата й изключително разнообразните си и впечатляващи вещи и се отправихме по околовръстното към изхода за Горки. Оттам поехме към Купавна, Фрязино, Орехово-Зуево, Покров[29] и накрая след няколко часа, като оставихме зад гърба си на хълма, обградена от оголяла брезова гора, Леоновска църква, стигнахме до екологично чистите си родни места, а именно до Петльово.

ГЛАВА 5 Планетата Петльово

Случвало ли ви се е някога да започвате живота си отначало? На мен — често. Обикновено — от понеделник, макар че понякога съм отваряла новата страница и в сряда, и в петък или пък във всеки друг ден освен неделя. В понеделник обикновено започвам да правя гимнастика, старателно размахвам крака и ръце сутрин, докато някой спешен случай в работата не ми убие желанието да си съкращавам свещения сън с половин час. Също така започвах и диети. Имаше случай, когато се опитвах да ям само пилешко, сирена и червено вино. Това беше най-хубавата диета на света. Спазвах диетата от понеделник та чак до неделя, като наблягах най-вече на червеното вино, а в края на уикенда, когато, едва държейки се на краката си, гледах звездите от балкона, Костя ми каза, че отказва да живее с кльощава алкохоличка и че му се повдига при вида на пилешко.

— Пречиш ми да бъда идеална! — възмутих се аз.

— Но пък се опитвам да запазя прекрасните ястия със свинско, говеждо и гъби, както и печения на фурна френски омлет, които заради твоите прищевки изчезнаха от трапезата ни.

— Аз предпочитам храната — сложи край на новия ми живот съпругът ми.

В края на краищата слабеем, за да се харесаме на мъжете си и затова е глупаво да го правим, против волята им. Макар че лично аз слабеех заради себе си. Защото, когато бях млада, страшно обичах червено вино. А сега — в дните на самотната си зрялост (колко приятно е понякога човек да се съжали сам), предпочитам коняк. Ако трябва да продължа линиите на безкрайните си нови животи, трябва да кажа, че няколко пъти смятах да стана просветена, поради което прекарах няколко часа в медитация. Изпълнявах всички инструкции в книгите за просветление. Тоест, заемах съответната (между другото, много сложна) поза, палех ароматни клечки и свещи, изхвърлях всички мисли от главата си (това беше най-лесно от всичко) и задрямвах, слушайки от касетка звуци от природата. След известно време по най-естествен начин успявах да се просветля и да постигна ефекта на напълно празната глава. Превръщах се цялата в морски вълни, които плавно се движеха към брега, във вик на чайка, кръжаща самотно, търсейки риба… докато търпението на Константин не свърши.

— Ще те изпратя в лудница — най-сериозно ми обеща той. И там ще започне новият ти живот.

— Ти си най-земният, невъзвишен и бездуховен мъжкар, когото съм срещала — сърдито отговорих аз, докато с усилие се измъквах от дълбините на абсолютното блаженство. Но приех заплахата му сериозно и временно се отказах от медитациите.

Започвала съм начисто много пъти за дребни неща. Или решавах да стана истинска бизнес лейди, или пък се захващах да отглеждам цветя на балкона и няколко седмици се ровех в сандъчетата с цветя. Но всичките ми пориви замираха, преди да са успели съществено да променят живота ми. Странно е, че колкото и да се стремях към промени, не се получаваше нищо. А сега, когато повече от всичко исках постоянство и стабилност и не желаех никакви промени, новият живот се стовари върху мен с всички сили без никаква инициатива от моя страна.

— Винаги става така — мъдро отбеляза Динка, изплювайки обелка от семка върху калния междуселски път.

Какво по-извратено може да има от това да започнем нов живот в Петльово?

И въпреки това трябва да кажа, че откакто напуснахме Москва, съществено ни олекна. На първо място — изцяло се прекрати моралният натиск, на който ни подлагаха кредиторите на Динка. От това например на нея й се подобри тенът на лицето. Възможно е това да беше резултат и от чистия селски въздух. А аз най-накрая спрях да се чувствам като дребно нелепо нищожество, което никой не иска. Защото знаех, че майка ми има много голяма нужда от мен. Тя прие мен и Костик с такава нежност и беше толкова щастлива, че най-накрая аз се утеших.

— Няма ли значение, че съм сама, без мъж? — за всеки случай уточних аз.

— Никакво. Изобщо не ме интересува мъжа ти — с неочакван оптимизъм реагира майчицата ми и изобщо не показа признаци на безпокойство.

— Мен също — бодро кимнах аз. — И мен също изобщо не ме интересува.

— Разбира се, ако не те беше зарязал, щеше да е по-добре — даде заден ход майка ми. — Но след като е станало така, поне ще си погледам внучето. Да, бонбончето на баба, нали, момченцето ми.

С лекота прехвърлих грижите за сина си на мама и най-накрая почувствах, че идвам на себе си. Идвам на себе си след дългата и нервна бременност, изпълнена с мисли за евентуалните бащи на детето, след раждането, което буквално ме преобърна наопаки, след краха на Динка и тази странна криза, устроена не от друг, а от московските власти. При нея някои загубиха всичко (умници като Дудикова), други останаха без нищо, защото никой нямаше намерение да достроява сградите, които не бяха построени към момента на падането на цените. Някои по-умни и прозорливи чакаха кога цените ще паднат окончателно. През зимата цените паднаха до хиляда и петстотин долара на квадрат, знам, защото Динка, от немай-къде провеждаше мониторинг. Тоест, бяха паднали почти двойно в сравнение с момента, когато динкиният фонд предаде богу дух.

— И това далеч не са пределни цени — уверено казваше тя.

— Жилищата стоят по два месеца и не се продават. Спадът ще продължава. Ех, да имах сега моите четиресет хиляди.

— Представяш ли си колко хора говорят същото? — опитах се да я вразумя аз.

— Да, всички, които изгърмяха с новопостроените жилища — въздишаше Динка.

Да, положението ни трудно можеше да бъде оценено като цветущо, но тъй като бяхме оцелели в преминалата война, безусловно се чувствахме добре. Зимата замрази временно всичките ни стремежи и мечти и засипа със слой пухкав сняг спомените и тревогите. През цялата зима не се случи абсолютно нищо. Аз не работех и живеех на гърба на майка си. Живеехме точно толкова бедно, колкото и в детството ми, само че сега това не ми правеше никакво впечатление. Динка работеше като касиер в местната спестовна каса. Никой от старите ни познати не ни сочеше с пръст с думите: „Все пак ги изгониха от Москва. Никой не се е съмнявал", което можеше да се очаква и щеше да бъде естествено. Всички хора мечтаят за промени, но повечето не правят нищо, за да ги постигнат. Но всички, които са се опитали и са се провалили, предизвикват у останалите чувство на скрито удовлетворение. Демек, вижте колко правилно постъпихме. Добре че не се изхвърлихме. Но на нас никой не ни каза нищо. Може и да са говорили зад гърба ни, но на мен ми се стори, че ни приеха като свои. Хората в нашия роден град бяха безгрижни и спокойни. Те не бързаха заникъде. Не завиждаха на никого и със сигурност знаеха, че след зимата ще дойде пролетта, а след пролетта — лятото. И няма да стане нищо друго, колкото ида се стараят. И затова е най-добре да се успокоят и да кипнат самовара.

— Ще пийнем ли чай? — питаше Дениска, когато надникнеше в нашата стая. С него едно време заедно крадяхме ябълки от градините на съседите.

— С удоволствие — кимах аз, обувах си валенките[30] и отивах у тях. Дениска имаше дебела гостоприемна жена и три разнокалибрени дечица, които непрекъснато се бутаха върху топлата руска печка. Ние съсредоточено си посръбвахме ароматен чай от купичките, говорехме си за времето, за риболов, който Дениска обожаваше и за децата, които ги обожаваха всички. Беше прекрасно. Оставах потресена от прелестта на разбъркания като коктейл селски колорит, състоящ се от малки схлупени дървени къщурки с плетени огради и пететажни панелки с топла вода и канализация. Тишината и красотата на покритите със сняг ели внасяха покой в душата ми. Всъщност, бях готова да приема факта, че целият ми живот ще премине тук и ще се състои от седене с количката на детската площадка, любуване на природните красоти, мълчание и пиене на чай по къщите на съседите. С удоволствие клюкарствах по пейките с другите майки. Харесваше ми да готвя евтини ястия от зеленчуците, които растяха в градината ни.

Когато двете с Динка гледахме новините, ни се струваше, че телевизорът е аквариум, пълен със странни риби, плуващи от един мъртъв град в друг. Москва, Ню Йорк, Токио, Лондон, Банкок… Земетресенията, бурите, цунамито, смените на политическите режими, сушата и пожарите в Европа — всички новини, с които хранят света, тук в Петльово ни се струваха изкуствени, безсмислени, излишни. Защо хората се интересуват само от бедите и нещастията на другите? Защо журналистите обсъждат само смърт, войни и катастрофи.

— Случайно ли загина принцеса Даяна? — ни пита поредният любител на мрачни подробности. Не е успял да вземе интервю от серийния убиец, който прави жените на кайма, и затова му се налага да обсъжда тема, от която никой вече не се интересува. Ами ако все пак Даяна е била убита? Та това е толкова важно. Междувременно ще можем пак да обсъдим целия й живот. Да си припомним любовницата на царствения й мъж Камила и да си създадем име на гърба на английското кралско семейство. Може също така картинно да разкажем за истински престъпления и да покажем нагледно кой и при какви обстоятелства е убил, ограбил, изнасилил и после изял някого и тем подобни… Защо телевизорите ни са пълни с подобни истории? Нима те могат да направят щастливи телевизионните зрители. Честно казано, аз се опитвам да гледам телевизия минимално.

— Господи, ще бъде чудо, ако пуснат някоя комедия. Повръща ми се вече от тия екшъни! — съгласяваше се с мен Динка.

— На мен ми се повдига от всичко, и от новините също — споделях аз.

Ако трябва да бъда откровена, предпочитах тишината пред всеки информационен шум. Понякога щастието се свежда до това в другата стая да спи детето ти. И го разбираш най-добре, когато, преди да заспи, е ревало няколко часа, защото му растат зъби. Малките деца плачат често, но още по-често се усмихват и се радват, че си им осигурил пропуск за този свят. Когато погледнеш във възхитените им влюбени искрящи очички, разбираш, че животът ти не е изживян напразно. Ще бъде справедливо, ако кажа, че малкият Костик преобърна живота ми и му придаде съвършено нов непознат дотогава смисъл.

Но времето минаваше и по лицето на Динка все по-често започваше да се появява изражение на скука и стаени мисли. Пролетта е най-доброто време за промяна. През пролетта синчето ми се научи да пълзи и да отваря всички шкафове, поради което се наложи да ги залепим с тиксо. А Динка Дудикова дойде при мен с въпроса: „Да не би да смяташ да висиш тука цял живот?"

— Цял живот ли ще седим тука? За това ли си мечтала през дългите зимни нощи? — предизвикателно ме попита тя.

— През дългите зимни нощи мечтаех да се наспя. И тази мечта още не може да се сбъдне.

— Зъби ли?

— Да.

— Дано да пораснат по-бързо! — плесна с ръце приятелката, изобразявайки съчувствие.

— Всичко с времето си — дълбокомислено добавих аз.

— Като стана дума за времето. Мисля, че ни е време да се върнем в Москва — хвана се за думите ми Динка.

— На нас ли? — учудих се аз, защото дори и Динка да я чакаше нещо в Москва, мен със сигурност не ме чакаше нищо.

— Да, на нас. Или ти предпочиташ да ядеш цвекло в компанията на майка си до пенсия? — язвително ме попита Динка.

— И с какво ще живееш там? — полюбопитствах аз.

— Ще те давам под наем за сексуслуги. Имаш потресаващ бюст — лакомо ме огледа тя.

Аз се наежих.

— Половин година самота и вече си неадекватна. Няма да е зле да си намериш някого.

— Защо? — учуди се Динка. — А и от къде на къде реши, че съм самотна. Недей да съдиш по себе си.

— Ха? Има нещо, което не знам ли? И какъв е? Колхозник? А къде отиде правилото за дебелия портфейл? — засмях се аз.

— Знаеш ли, на този свят всичко е относително. Тук, сред спокойствието на селските ливади, много неща губят значение. Реших, че след като в живота ми има известен застой, мога да се задоволя само с първа точка.

— Тоест?

— С това, което прави мъжа мъж — изящно ме парира Дудикова.

Гледах я и се дивях колко бързо преживя невероятно трагичната загуба на всичките си спестявания. Тя се смееше, фукаше се и смяташе да поеме към Москва. Какво по-потресаващо може да има от това.

— Кога заминаваш? — поинтересувах се аз. И през ум не ми минаваше, че сериозно вика и мен със себе си. Реших, че е просто проява на вежливост между близки приятелки. И наистина за какво й е да влачи такова бреме със себе си?

— Когато смениш тая трогателна физиономия и благоволиш да си метнеш партакешите в колата ми — засмя се Динка.

Аз се сепнах и я погледнах внимателно. Изглежда, че говореше сериозно.

— За какво съм ти аз?

— Изключваш ли възможността, че искам да помогна на приятел?

— Напълно. Аз си живея вкъщи. На топло съм и не съм гладна. Няма да умра, ако ме оставиш на грижите на майка ми. Следователно ти трябвам за нещо — изказах на глас резултатите от повърхностния анализ аз.

Динка раздразнено хвърли някаква пръчка, която държеше.

— Знаеш ли кое изобщо не мога да разбера? — смени тя темата на разговора.

— Кое? — сепнах се аз. Когато Динка излагаше резултати от напрегнатата си умствена дейност, те обикновено бяха потресаващи.

— Защо не ми оставиха поне работата? Аз съм много добър специалист. А и е очевидно, че ако не работя, няма как да си платя дълговете. Защо не се усетиха?

— Защото в онзи момент им трябваше някой, на когото да си го изкарат.

— и решиха, че е най-добре да съм аз — кимна Динка. — Само че аз премислих и нямам особено желание да бъда аз.

— Какво можеш да направиш? — учудих се аз.

— Ами все нещо мога. Разбира се, няма да ми е лесно да го стиковам със съвестта си, но… го обмислям вече цяла зима и ми се струва, че започна да се получава нещо — Динка грейна в широка искрена усмивка.

— А аз?

— Ти, ти трябва да ми помогнеш — настоятелно каза тя.

— Наказуемо ли е? Спестовната каса ли ще ограбваме? — предположих аз и накарах Динка да се разсмее.

— Наказуемо е и няма никаква връзка със спестовната каса. И те уверявам, че ако направим всичко, както съм го намислила, няма да има никакви други последствия освен ползи и благополучие.

— Господи — прикрих уста с ръката си аз. — Какво си намислила?

— Може ли да не ти казвам нищо сега? Може ли просто да дойдеш с мен? — прехапа устни Динка.

— Интересно защо? — попитах аз.

— Искам, когато научиш всичко, вече да седиш в колата. И когато се развикаш: „ти си се побъркала", „това е пълна лудост" и „аз няма да участвам в такива неща", да бъде вече късно — изчерпателно поясни мотивите си Дина.

Аз се подсмихнах и казах:

— Ами тогава да вървя да си стягам багажа. Но помни, че когато ме вкарат в затвора, ти ще бъдеш длъжна да се грижиш за Константин.

— Почакай — стана сериозна Динка. — Сигурна ли си, че наистина искаш да ми помогнеш? Може би е по-добре все пак да останеш тук?

— И да мухлясам? — размахах ръце аз. — Не, тръгвам с теб. Решено е. И изобщо не ми дреме какво си намислила, в крайна сметка ти се грижеше за мен през цялото време. Без теб с мен беше свършено. Така че го приеми за най-обикновена благодарност.

— Каква реч! — Динка вдигна палец нагоре. — Направо ми се

иска да изпсувам. И така, стига приказки. Тръгваш ли?

— Разбира се! — кимнах аз и хукнах да си събирам багажа.

Майка ми се въртеше около мен и ме умоляваше пак да си помисля и да не се забърквам с Динка Дудикова, която винаги ми е носила само неприятности. Аз обаче нежно я прекъсвах и й обяснявах, че неприятностите ми са само от собствената ми глупост. Който и да ми беше обяснил в онзи момент, че трябва да остана и да не се бъркам, нямаше да го послушам. Дори и да беше господин президентът. Макар че какво го интересувам президента аз. Вътрешният ми глас ми казваше, че няма какво да правя в Петльово. Че временната ми почивка свърши и че ако остана тук сега, никога повече няма да се измъкна. Същото чувство имах, когато прекрачих прага на онова ужасно жилище в Бирюлево. Още една минута на това място и никога няма да се измъкна. Да, може да се каже, че от изблика ми на откровеност не излезе нищо добро, но и това е спорен въпрос. В края на краищата само загубих мъжа си. И както правилно отбеляза касиерката в магазина на „Горните поля", „Това се случва на всички" Кой в наши дни не е оставал без мъж? Но пък не загубих себе си. Не загубих способността си да извършвам необмислени постъпки. Уверена съм, твърдо вярвам, че душевният порив има решаващо значение във всички случаи. Затова целунах мама, взех на ръце пълничкото си, здраво и порозовяло от селския въздух момченце и се качих в колата на Динка.

Тя ме чакаше и си червеше устните.

— Признай си откога си го замислила?

— Още през януари. Когато заради ония отвратителни виелици никой не можеше да излезе от вкъщи.

— Аха — кимнах аз. — Значи още преди три месеца. Може ли да знам къде отиваме?

— Ще живеем в Очаково[31].

— Къде? — останах поразена аз.

— В Очаково. Там цените не са високи и е сравнително близо до бившата ми работа.

— Значи правилно съм разбрала, ще се захванем с твоя главен лекар, нали? — усмихнах се аз.

— Надявам се, че не ме смяташ за аморална — поинтересува се Динка и откъсна за малко поглед от пътя, — Макар че ми е все тая за каква ме мислиш. Да, за начало ще се заема с Пьотр Исмаилович.

— Но защо с него?

— Защото беше крайно несправедливо да ме остави без работа. Тя беше единствената ми възможност да му върна честно парите. Които, между другото, той ми даде с огромна лихва — поясни Динка.

Разбирах, че едва ли смята да се закани с пръст на бившия си началник. Сигурно е намислила нещо много по-завъртяно. Но ми беше все едно. Беше ми толкова хубаво да пътувам заедно с нея, да си говорим за разни глупости, да си мечтаем, да усещаме, че сме способни на всичко. Всъщност, това беше най-потресаващото.

— Ние сме страшни, ние сме опасни. Ние пием с чаши водка и коняк. Мъжете изобщо не ни интересуват. Ние можем всичко — смеехме се и правехме страшни физиономии.

— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш? — попитах просто така за всеки случай.

Но Динка си прехапа устните и каза:

— Всъщност, аз подготвям всичко от известно време. Довечера ще ти го разкажа с подробности, а засега… просто ми имай доверие, става ли?

— Няма проблеми. — Аз се облегнах на седалката и погледнах спящия Костик.

Да се доверя на Динка? Защо не. След като вече десет месеца имам почти физическото усещане, че съм щастлива и че се нося по течението (надявам се, че разбирате за какво говоря), мога да се отпусна и да се оставя на течението да ме понесе напред. Имам син, връщам се в Москва и душата ми е спокойна и омиротворена. Няма защо, със сигурност няма защо да се питам какво ме очаква. След няколко часа вече влизахме в малкото уютно жилище в приятна и зелена част на район Очаково. Пролетта беше покрила с изумруден прашец всяко дърво и всеки храст. Младите майски листа — квинтесенцията на този цвят. Най-зеленият от всички оттенъци на зеленото. Удивително е, че чак когато се върнах в Москва (ако може да се нарече така, заселването ни в Очаково), забелязах, че е свършила най-трудната зима през живота ми, че и пролетта е дошла и е разтопила всички снегове. Всичко тече, всичко се променя. Само Дудикова си остава същата. Когато ми разказа за плана си онази вечер, останах потресена. И макар че всичко беше изключително неморално, беше толкова изящно, толкова майсторски замислено и трябваше да даде такива потресаващи резултати, че аз изръкоплясках.

— Ако всичко мине успешно, обещавам публично да изпия бутилка текила и да не се напия — веселеше се Динка, докато нагъваше вечерята, която бях приготвила набързо (задушени тиквички с домати).

— А пък аз, ако всичко мине успешно, ще разказвам, че наистина няма безизходни ситуации. Просто трябва да споделите проблема си с някоя гениална Динка Дудикова — съвременен оракул.

— Само имай предвид, че не давам безплатни съвети — засмя се тя. — Е, може би само на теб.

ГЛАВА 6 Мейд ин Дудикова (Внимание, зло куче!)

Шахматът е измислен от индийците и това обяснява защо в Индия са най-добрите програмисти. В Русия също има добри програмисти, ако човек слуша тях самите, ще остане с впечатлението, че има една-единствена обител на програмирането и тя се намира някъде в района на Баумановия университет[32]. Но световната общественост твърди, че индийците са по-добри. Вероятно защото са измислили шахмата. Разбира се, че и в Русия има умни хора. Необятната ни родина е претъпкана с умни глави, точно като каче със солена риба. Вярно е обаче, че приложението на тези светли умове невинаги съответства на гордото звание „Руски интелигент". Най-често този Божи дар се използва за дребнособственическо обогатяване, за задоволяване на частни интереси и низки инстинкти. И все пак, умът се проявява, когато руският човек намира възможно най-нестандартни решения: „Ало, Вова, тука е пълно с мацки, идвай и носи водка! Ало, Паша, имаме много водка, идвай и доведи мацки!" И готово, купонът тече, денят не е изживян напразно. Руският бизнес се гради на принципа: „Ако някой ще влиза в затвора, да не сме ние." Работата е там, че родните бизнесмени изобщо не се съмняват, че накрая все някой ще влезе в затвора. А за съжаление, такива подходящи чичковци като онези от Остап-Бендеровата фирма „Рога и копита"[33] със свещ да ги търсиш, няма да ги намериш. И се налага да бъде впрегнат блестящият руски ум, който често има две, че и три висши образования. Между другото, лично аз познавам няколко достатъчно умни и много образовани млади човека, основно от обкръжението на Константин Прудников, завинаги изгубения ми бивш мъж (сега ще се разплача, защо ми трябваше да си го спомням), които биха дали всичко да се занимават с това, за което са учили в университета. Тоест, да конструират самолети, да пускат ракети в Космоса, да изобретяват нови видове горива и да решават най-сложните инженерни задачи… Но за момента им се налага да отговарят на съвършено различни въпроси. Къде да намерят слабоумен собственик, на когото изобщо да не му пука, че носи наказателна отговорност, нито че на негово име ще се теглят огромни кредити, а задълженията му за ДДС към края на годината ще превишават годишния бюджет на някоя бананова република. Това да не ви е биномът на Нютон? Как да направите така, че никой да не се учудва от факта, че генералният директор на компанията „Еколаз" е абсолютно непознат и никой никога не го е виждал. Ами защото (във връзка с гореказаното) той може да има прием само в съответното лечебно заведение. И затова всички, които искат да работят при крайно изгодните и съблазнителни условия на „Еколаз", ще трябва да се задоволят с някакъв неясен печат вместо подпис. И с изключително убедителните заместник-директори, които се кълнат в децата си, че познават лично господин генералния директор. Което, между другото, може и да е истина. След около година „Еколаз" плавно ще се прелее в „АКШЕЛ" (смисълът на наименованието ще ви се изясни веднага щом го прочетете отзад напред), само за да може, изчезвайки след още една година, да предаде пълномощията си на поредната фирма еднодневка, собственост или на някой малоумен, или дори на мъртвец.

Може да се каже, че всички тия високообразовани господа имат бизнес с обитателите на лудниците. Те получават от генералните си директори (при положение че става дума за реални живи хора) инструкции как по-добре да работят за благото на… страната и обществото, разбира се. Кажете ми тази величествена и смела комбинация не ви ли напомня за шахмата? С всичките му там шахове, матове, ендшпили, гамбити и какво ли още не. Шахматът е сложно нещо, достъпно само за избрани. Аз например през целия си живот досега съм се научила да играя само на дама. Мога набързо да взема три пионки на противника и толкова бързо да дам своите. Освен това играя и „Не се сърди, човече". Обикновено при нас с Костя тази игра се превръщаше във фарс, защо разхвърляхме пионките из цялата стая и след това лазехме на колене и се завирахме под дивана и под другите мебели, за да ги съберем. Всичко завършваше с игра на влакче. Ако трябва да бъда честна, с Костя рядко играехме тази игра трезви. Виж, Динка никога нямаше да падне до такива глупашки игри като дама или „Не се сърди, човече". Тя беше гений на сложните комбинации от много ходове, на сложните изчисления, където успехът на замислената комбинация зависеше и от най-малката пешка, сама по себе си незначителна, но придобила огромно значение в контекста на разиграваната партия. Тя често казваше:

— Не трябва да подценяваме възможностите на обикновените фигури. Правилно разположената пешка може най-накрая да вземе царя. В края на краищата пешката може да стане и царица, не е ли така?

— Аз какво общо имам? — учудих се аз, докато тя ми обясняваше каква сложна комбинация е измислила, за да ошушка до голо бившия си шеф Пьотр Исмаилович.

— Ти ще бъдеш пешката, която ще осигури преминаването на по-едрите фигури — обясни ми тя.

— Аз може и да съм в труден период от живота си, но съвсем не съм пешка! — реших да се възмутя за всеки случай аз.

— В тази партия си пешка, но задачата ти е изключително отговорна — ме отряза тя, докато хапеше устни и въртеше молива в ръцете си.

— И каква е тая задача? — поинтересувах се аз.

— Ще служиш за параван на царицата. Слушай сега — с тайнствен тон ме повика по-близко до себе си Динка…

В резултат на нашия разговор след няколко дни аз седях вкъщи и се мъчех да разбера крайно остроумните инструкции, съпътстващи огромен, осеян с безброй непонятни копчета, телефонен апарат, който освен това имаше един куп входни и изходни отверстия и кабели.

— Това е миницентрала — поясни побърканата ми приятелка, като стовари това чудо на природата върху канапето. — Трябва да я включим, нали?

— Нали — кимнах аз, без изобщо да подозирам сложността на задачата в домашни условия да наподобиш телефонната мрежа на голяма компания. Именно това беше първият ход от партията на Динка. И затова се борих до последно. Тоест, до късна нощ, когато най-накрая успях да вдигна телефона още при първото позвъняване, да чуя гласа на Динка и да прехвърля разговора на втория ни апарат, намиращ се в кухнята.

След като усвоихме не особено сложната (зависи за кого, ако става дума за тъпаци като мен, по-добре е да ми се обясни два пъти) система, ние вдъхновено звъняхме и превключвахме разговорите още два часа. А когато на следващия ден успяхме да запишем на чудовището автоматичен поздрав, Динка се отпусна в креслото и заяви, че успехът ни е в кърпа вързан. Двете радостно слушахме (десет пъти по ред) как съпроводен от приятна музика нарочно промененият ми глас казва:

— Добър ден, вие се свързахте с корпорация Right Way Ecology[34]. Съжаляваме, но всички наши оператори са заети в момента. Моля, обадете се пак или изберете вътрешния номер на служителя, когото търсите.

— Прелест! — мърмореше Динка. На мен също ми хареса, особено като се има предвид, че гласът ми беше практически неузнаваем. Тъй като, както се досещате, единственият наличен служител бях аз.

— Слушай, а какво ще стане, ако изберат някой друг вътрешен номер? — изведнъж се изплаших аз. Всъщност, като стана дума за плана на Динка, мен ме плашеше всяко звено, всеки ход.

— Нищо няма да стане — успокои ме Динка. — Ще чуят сигнал свободно, но никой няма да им вдигне. Или ще им отговорят, че са избрали несъществуващ номер. Ти по-добре повтори още веднъж това, което ще отговориш.

— Аз ли? Добър ден, отдел „Счетоводство" слуша — бодро издекламирах аз.

— Добре, свържете ме с главния счетоводител.

— Една минута — включих се аз в играта и изимитирах превключването.

— Стоп, стоп, стоп! — замаха с ръце Динка. — Пак забрави.

— Ох, извинявай. Забравих. Кой я търси и по какъв въпрос?

— Койчо от Койнаре. По личен въпрос.

— Една секунда — кимнах аз.

— Сега му пускаш музика и чакаш точно една минута.

— И след това се обаждам и казвам, че си на съвещание и му предлагам да остави съобщение.

— Така. На съвещание съм, когато се обаждат в колко часа?

— Ако се обаждат преди единайсет сутринта.

— А после — насочваше ме Динка, все едно съм куче.

Аз я гледах с готовност в устата и чаках кога ще си получа наградата.

— От единайсет до един си в банката. Ако те търсят следобед си в данъчното, а след три: „Днес няма повече да се връща, обадете се утре."

— Гласът ти трябва да бъде любезен, но студен, нали помниш? — присви очи Динка. — От това колко любезно, но студено ще говориш зависи моят живот.

— Само без патетика, моля. — повдигнах рамене аз. — Нали не сте забравили, че в предишния ми живот ми се налагаше да успокоявам разни недоволни туристи. От мен ще лъхат такъв студ и такава любезност, че и глухият ще повярва, че се е обадил в ултрасериозна компания.

— Много добре. Накратко, ще ги свързваш с мен, само когато ти наредя. Не и преди да си остави телефона и да помоли аз да му звънна.

— А ти ще му звъннеш ли? — със съмнение в гласа попитах аз, защото през цялата последна година при името Пьотр Исмаилович Динка фучеше като попарена котка и забраняваше да се споменава това дяволско изчадие. Истината е, че постъпката на главния й лекар беше много спорна. Беше дал на Динка пари назаем при огромна лихва и изобщо не й остави възможност да изплува. Изхвърли я от нормалния живот и нито за секунда не се замисли какво ще е за счетоводител от нейния ранг да подпира бюрото в спестовната каса в Петльово. Той не е дете и би трябвало да разбира, че когато му предлагат четиресет процента годишна лихва, вложението е рисковано. В общи линии, можеше да се каже всичко, но след като Пьотр Исмаилович, без да му мигне окото, уволни Динка от мястото, което можеше да й позволи да си изплати дълговете, тя не изпитваше никакви морални скрупули спрямо него. И до ден-днешен не желаеше и да чува за него и за парите му.

— Аз? Да му се обаждам? Аз съм страшно зает главен счетоводител на голямо международно представителство. Да ме хване, когато съм си в офиса — изсумтя Динка.

— А кога ще бъдеш в офиса? — полюбопитствах аз.

— Никога — злостно се усмихна тя.

На следващата сутрин поставихме началото на играта. Динка по цял ден се мотаеше из града, водеше възбудено някакви странни преговори, където всяка дума беше закодирана и изобщо не се разбираше за какво става дума. А аз седях и потрепервах всеки път, когато звъннеше телефонът. Плашеше ме мисълта, че ще дойде моментът, когато ще трябва да вдигна слушалката, защото от другата страна някой неизвестен ще избере вътрешния номер, моя вътрешен номер, и аз ще трябва да отговоря. И ще се окажа забъркана до ушите в далавера с шантаж. Само така, „далавера с шантаж", можеше да бъде наречена измислената от Динка схема.

Планът й беше следният: Динка разполагаше с компрометиращи документи за финансовите схеми, които Пьотр Исмаилович използваше, за да си заделя пай от приходите на повереното му учреждение. Милият доктор успяваше да си отхапе сериозно парче от медицинската баница, поверена му от наивните собственици. Основно си отхапваше от антицелулитната баница, където се въртяха луди пари кеш. Те невинаги постъпваха по банковите сметки на центъра, макар и касата да издаваше бележки на героините в борбата с портокаловата кожа. Този кеш отплаваше към фирми от типа на гореописаните „Еколаз" и „Акшел", които оказваха някакви невероятни консултантски услуги в областта на медицината, макар изобщо да не разполагаха с лиценз от Министерството на здравеопазването или на други подобни държавни институции. След това парите се теглеха срещу фалшиви документи и се деляха между страните, участници в далаверата (счетоводителя, самия Пьотр Исмаилович и заместника на слабоумния генерален директор на „Акшел") и се превръщаха в къщи на „Волколамското шосе" (все пак в Рубльовка беше много скъпо), пътешествия в Турция или в кожено палто за поредната любовница. Бизнес по руски, при това в най-баналния му вариант.

— Никога не бих и помислила да постъпя така с него, но той не ми остави избор. Защо той да може да мами безнаказано, а аз да умирам от глад, само защото взаимният фонд, който между другото, му носеше доста добри дивиденти, е фалирал? И изобщо, майната й на съвестта! Трябва ми нормална работа.

— Но как възнамеряваш да спреш верижната реакция? Нали, ако всичко се разкрие, Пьотр Исмаилович ще го махнат, ще обърнат медицинския център нагоре с краката, а теб никой няма да те върне на работа? — не я разбирах аз.

— Не се притеснявай — успокояваше ме Динка. — Ще се оправим. Слава богу, приятелството още съществува на този свят.

— Приятелството ли? С какво мога да ти помогна аз? Освен, разбира се, с тези телефонни игри.

— Слава богу, съществува приятелството ми с данъчните инспектори. Които са в състояние да превърнат най-обикновена планова проверка в нещо грандиозно. И да проявят честност, достойна за медал.

— Какво имаш предвид? — аз бях напълно изумена и нищо не разбирах.

— Имам предвид, че когато ти дойде такава планова проверка, всички се договарят за сумата на рушвета, която обикновено е десет процента от стойността на акта. От това, което данъчният е открил. И след това се разделят най-приятелски. Но моята инспекторка само заради мен и само този път няма да вземе пари. И ще повтаря упорито, че е честна, че има да изпълнява план и че я е страх да взема пари от непознат счетоводител. Ами ако искат да я натопят?

— Ще го направи ли?

— Не се съмнявай. Имам с какво да й въздействам — замислено кимна Динка. След този разговор спрях да се навирам в дълбините на съзнанието й и престанах да я разпитвам за подробностите на нашата акция. Изпитвах сериозни подозрения, че всичко това е незаконно и дори опасно. Но Динка Дудикова си е такава. Никога не търси на баницата мекото и на работата лекото. Макар че понякога все пак го прави. Когато внася парите си във взаимен фонд и очаква да се увеличат от само себе си. Но във всичко останало Динка е твърда като кремък. А и ще е по-добре да знам колкото се може по-малко. Колкото по-малко знаеш, толкова по-спокойно спиш.

— Какво, страх ли те е?

— Аха — не скрих аз.

— Ами ако не можеш, ще се справя и сама, но…

— Мога.

— Имай предвид, че няма да ти остана длъжна. Ако всичко стане…

— Да не съм чула и дума за това — сериозно кимнах аз. — Един за всички, всички за един.

— Слушам, Д'Артанян — стиснахме си ръцете, като се надявахме, че през следващите седмици нашият план няма да се провали.

Отначало обаче не ставаше нищо. Разхождах детето в обедната си почивка (на телефона трябваше да има човек в работно време), вечер включвах още един автоматичен оператор, който молеше да се обадят в работни дни от десет до шест. И това беше всичко. В останалото животът ми с нищо не се различаваше отпреди. Само дето Динка обикаляше из града като луда. Но веднъж обичайното позвъняване, на което не отговарях, се замисли и се прехвърли на втория телефон. Аз занемях и се почувствах като парализирана. С мъка открих с поглед детето си и се уверих, че си играе кротко и няма намерение да ревне в захлас. След което със страшно усилие на волята се заставих да се доближа до телефона и да вдигна слушалката.

— „Счетоводството" слуша — с пресеклив кудкудякащ глас пророних аз.

— Може ли да говоря с Дина Лвовна? — запита любезен женски глас. За малко да изтърся, че я няма вкъщи, но в последния момент се усетих и изблеях:

— Кой я търси и по какъв въпрос?

— Ами… от бившата й работа, тя не ме познава, става дума за едни документи… — неочаквано запелтечи в отговор госпожицата и аз разбрах, че говоря с новата счетоводителка на медицинския център на Динка. Изведнъж дланите ми се изпотиха, натиснах копчето за музиката и започнах да броя до шейсет, опитвайки се трескаво да си спомня причината, поради която отсъстваше Динка по това време на деня. — Извинете, но в момента Дина Лвовна е в банката. Да й предам ли нещо?

— Ами не, благодаря. Пак ще я потърся.

— Добре — с удоволствие кимнах аз и затворих телефона.

Малкият Костик невъзмутимо гризеше пластмасовото си локомотивче. Аз се усмихнах и му подадох и едно самолетче. Нека да си играе. А когато след няколко часа развълнуваната госпожица се обади пак, Дина Лвовна (която седеше срещу мен) вече си беше тръгнала. И аз посъветвах госпожицата да се обади утре.

— Нима, нима, нима… — като навита на пружина обикаляше стаята Дина.

— Почакай малко — охладих ентусиазма й аз. — Да не урочасаш нещата.

— Няма, няма. Представяш ли си приятелката ми от данъчното каза, че с помощта на моите сведения е установила, че само за миналото тримесечие Петруша е отмъкнал около двеста хиляди долара. Определено не е джебчия. Дори не можех да предположа, че толкова се е развихрил.

— И сега какво? — примрях аз. Бях уверена, че колкото по-голям е залогът, толкова по-трудно ще ни бъде. Но очевидно бърках, защото Динка не проявяваше никакво безпокойство.

— Сега ли? Сега ги е заплашила с насрещна проверка и е поискала първичните документи по тези сделки.

— А след това?

— След това ще изиска да се проведе извънредно общо събрание на собствениците и тогава той ще се спука като сапунен мехур — увери ме Динка. Имаше нещо, в което беше права, колкото повече напредвахме, толкова по-интересно ставаше. Новата счетоводителка на Петруша (както по примера на Динка наричах главния лекар и аз) ми се обаждаше все понастойчиво и искаше на всяка цена да разбере кога ще се появи неуловимата Дина Лвовна, а веднъж дори се опита да ме накара да й дам домашния или мобилния й телефон, като ми обеща в замяна триста долара. Аз се развиках по телефона, че моментално ще съобщя за предложението й на охранителната фирма и опитите й да се разбере с мен се прекратиха. Най-накрая един прекрасен ден ми бе оставен телефон, по който можеше да бъде намерена Венера Павловна.

— Що за име е това? — презрително се изказа Динка. — Ама че главен счетоводител си е намерил. Венера! Дърт развратник!

— Какво ще правим? Ще се обадим ли?

— На нея ли? Никога.

И телефонният маратон продължи. Ние не бързахме заникъде. Отначало аз си мислех, че данъчната ще иска да приключи с това безобразие максимално бързо, но се оказа, че тя е майстор на продължителните обсади и на безкрайните насрещни проверки, точещи се до второ пришествие.

И най-накрая настъпи щастливият ден, когато вместо втръсналия ми до смърт глас на Венера в слушалката се чу басът на веселяка Петруша.

— Добър ден.

— Добър да е — вложих максималното количество студ в гласа си аз. Направих го и с цел безопасност. За да не бъде разпознат нежният ми и радушен (вярвам, че обикновено той е такъв) глас.

— Как мога да се свържа с неуловимата Дина Лвовна? — обаятелно, очевидно опитвайки се да ми направи впечатление, произнесе той.

— Кой я търси и по какъв въпрос? — хладно и незаинтересовано се поинтересувах аз.

— Казвам се Пьотр Исмаилович и я търся по изключително важен въпрос — твърдо каза той.

Аз му пуснах музиката и развълнувано погледнах Динка.

— Ще говориш ли с него?

— И аз не знам — замисли се тя.

— Знаеш ли, мисля, че е време — паникьосано я помолих аз. Почти й се молех. — Ами ако не се обади пак?

— Добре, попитай го по какъв точно въпрос ме търси — реши се Динка. — Ще си говорим чрез секретарката.

— Ало — излаях аз, след като превключих.

Пьотр Исмаилович не беше затворил.

— Да — с готовност отвърна той.

— Не бихте ли могли да ми кажете точно по какъв въпрос я търсите — рязко попитах аз.

— Ще ми бъде трудно, защото въпросът е много сериозен. Но можете да предадете на шефката си, че не я търся по повод на общите ни дела. Въпросът е напълно делови — изрецитира той. Аз поех въздух и казах:

— Една секунда — отново включих музиката.

— Казва, че не е по повод на общите ви дела. Било по делови въпрос.

— Ама че мръсник! — възмути се Динка. — Мисли, че се крия от него, защото ме е страх, че ще си поиска парите.

— Мръсник — съгласих се аз. — Да ти го прехвърля ли?

— Прехвърли го — махна с ръка тя.

По-нататък според уговорката ни, аз се втурнах към масата и започнах като луда да удрям по клавишите на една стара пишеща машина, имитирайки работата на цял един отдел. На моменти аз удрях, мърморех нещо на висок глас и силно затварях една книга. Според мен се справях доста добре. Двете с Динка се спогледахме и на третия сигнал тя вдигна слушалката на втория апарат.

— Пьотр Исмаилович! На какво дължа честта. Не, дори и не съм си помисляла за дълга. В интерес на истината другата седмица смятах да ви се обадя да се разберем кога да Ви го върна… Какво? Да, разбира се, много съм добре. Да поговорим ли? Ами, казвайте. Ааа, трябва да се срещнем. Ами не знам… утре имам общо съвещание на всички отдели, след това отивам в банката. Не, вдругиден изобщо не мога. Четвъртък е, а всеки четвъртък правим специалните плащания. В петък? Ами не знам. Ще ви дам новия си мобилен телефон, обадете ми се в петък. Да, след дванайсет. Точно ще съм свършила с оперативката. Да, и на мен ми беше МНОГО приятно. Да, ще се видим.

— Бива си те! — ахнах аз.

Синчето ми се беше ококорило към нас от кошарката си. По време на разговора той спеше сладко. Но шумът, който вдигнах, когато започнах да имитирам шумовете на офиса, го събуди и той заплака.

— Бива си ме, да — кимна Динка. — Интересно какво ли ще ми каже в петък?

— Ати какво очакваш? — поинтересувах се аз.

— Какво очаквам? Честно ли?

— Ами на мен няма нужда да ми разказваш врели-некипели.

— Искам да ми направи предложение, на което да не мога да му откажа. Искам да се върна на старата си работа — промълви тя. — А сега… сега искам да пийна, да се освободя от стреса и да се отпусна. Нали разбираш, че такъв стрес е страшно вреден и влияе лошо на кармата.

— Аха — разсмях се аз. — Но пък, ако си допием коняка, кармата ни страшно ще се облагороди.

— Поне ще се дезинфектира — отговори ми Динка.

ГЛАВА 7 За умствените способности

Понякога изобщо не е необходимо да прибягваш до помощни средства, ако искаш да научиш бъдещето си. Такива като гледане на кафе, или на карти Таро или пък гадаене по символите на руните. Макар че, ако нямаш какво да правиш вечерта или пък имаш няколко подходящи приятелки и никаква културна програма, гледането е начин бързо и качествено да обедините душите си в единен порив. В порива на желанието да научите кога най-накрая животът ви ще се промени и ще се превърне във вашата мечта. В най-лошия случай поне ще пийнеш хубаво кафе в приятна компания. Но понякога отговорите на въпросите, които даже не си задавала, се крият в слънчевите лъчи, които пробиват небесната дъга по време на летен дъжд. И в теб самата, когато с цялото си същество почувстваш красотата и величието на живота, който те заобикаля. Когато очите ти намират прекрасното и неповторимото във всяко стъкълце, случайно отразило слънчево зайче. В живота има моменти, когато не ти се е случило нищо особено. Обективно погледнато, всичко си е същото, но ти… си различна. Вече не си мислиш, че с теб са се отнесли по-лошо, отколкото с някого другиго. Не ти се струва, че животът е пълна скука без никакви промени. И въобще не ти трябват вече никакви промени, защото изведнъж… Изведнъж всичко започва да ти изглежда толкова прекрасно, че ти се иска да пееш и да танцуваш от щастие. Господи, аз съм жива, млада и здрава! Благодаря! Имам син — най-страхотният син на света! Благодаря на Всевишния за това! Навън е топло и чувствам, че зад завоя ще стане нещо. Нещо прекрасно. Нещо удивително, което не очаквам и за което дори не съм мечтала.

И всичко, абсолютно всичко: мислите, чувствата, дори и походката ми, всичко е с възклицателен знак. И ако ви е познато това, за което говоря, ще разберете, че бях докосната от предчувствието за щастие. Именно тогава — в началото на лятото, когато сякаш не ставаше нищо особено, а Динка разиграваше опасната си и съмнителна шахматна партия, аз бях обхваната от трескаво усещане за щастие, което не се свързваше с нищо определено от типа на куфар с пари или конкретен човек, който да осигури бъдещото ми семейно благополучие. Бях погълната от потока на щастието, което съществува само по себе си без никакво логично обяснение. Може да се каже, че изведнъж се потопих в удивително състояние, при което не желаех нищо, защото душата ми беше изпълнена с небивал и съвършено непознат за мен възторг. Бях щастлива.

— Щастлива съм! Динка, толкова съм щастлива! — кълнях й се аз, биейки се в гърдите.

— Нима? И от какво? — недоверчиво ме оглеждаше от главата до петите приятелката ми. — Да не си болна?

— Абсолютно здрава съм, но ако искаш, можеш да ми донесеш буркан със сладко и купа с бисквити! — радостно я уверих аз.

Най-накрая и тя се зарази от буйния ми оптимизъм. Особено след като се срещна в петък със своя Петруша. Всъщност, в петък не беше станало нищо особено, но Петруша се беше държал точно така, както искаше Динка. И както се надяваше.

— Какво каза? — възбудено разпитвах аз Динка, когато се върна от съдбоносната среща. — Не те ли обвини в шантаж?

— В шантаж ли? От къде на къде? Какво общо имам аз? Аз съм главен счетоводител на голяма фирма и изобщо не ми е до него.

— И какво?

— Ами помоли ме да се разбера с данъчната — хитро се усмихна Динка.

— А в замяна? — продължавах аз.

— В замяна предложи да ми опрости дълга.

— Просто ей така? Това е страхотно! — плеснах аз с ръце.

— Така ли мислиш? Не знам дали помниш, но имам още

Две задължения? А цялата ми „фантастична" работа е ей тук — на това канапе — вразуми ме тя.

Аз се натъжих:

— И какво ще правиш?

— Как какво? Казах му, че нямам никакво време да се занимавам с неговите проверки. Че ми е по-лесно да му върна парите.

— Как така? И как ще му ги върнеш? — ахнах аз.

— Как с какво? Казах му, че след като толкова бърза, съм готова да си продам колата, за да му върна всички пари. И без това планирам да си купя нов хюндай. В момента са пуснали няколко много симпатични градски модела. Например „Гетц".

— Сериозно ли говориш? — ококорих очи аз. Костик настоятелно ме дърпаше за полата и смучеше донесената от Динка близалка.

— Да бе! Сега ми е само до нова кола. Глупачка! Сега той няма да вземе от мен пари за нищо на света. Има данъчен акт за двеста хиляди долара и е заплашен, че машинациите му ще станат известни на собствениците. Как мислиш дали му е до моите седем хиляди долара.

— Не — казах аз.

И пак зачакахме. Преговорите траяха две седмици. Петруша ту изчезваше, ту продънваше телефона на Динка от звънене, като предлагаше да й опрости дълга, включваше и дълга към целулитната докторка (на нея й дължеше три хиляди), а на моменти предлагаше и пари отгоре. Динка му отговаряше вяло, отказваше да се види с него и мимоходом пускаше по някоя реплика, че на неща като предлагане на подкуп, уговорки с данъчен инспектор и оправдание пред собствениците е готова само за любимия си шеф в Right Way Ecology.

— Сам прецени, защо да се замесвам? Ти какъв си ми? Случаен познат и нищо повече. А това, за което ме молиш, си е направо за затвора. Да ти кажа ли кой е членът от Наказателния кодекс. И колко години дават?

— Няма нужда — уморено отказа Петруша.

И най-накрая настана мигът, в който той, след като ни поизпоти достатъчно, както се казва, узря.

— Докога ще ме мъчиш?! — с чувство възкликна Динка, като видя отново познатия номер на екрана на мобилния си.

— Виж, Дина, ние с теб се разбирахме много добре. Преди.

— Именно. Преди. А след това, Пьотр Исмаилович, Вие твърдо отказахте да ми влезете в положението. Да не мислите, че съм забравила? — със садистично удоволствие му напомни Динка за тяхната караница.

— Признавам. Не бях прав. Доволна ли си?

— Аз ли? Ако трябва да съм честна, не съм доволна. Мисля, че си вършех работата безупречно, никога не Ви бях разочаровала, а Вие ме изхвърлихте на улицата, без да Ви мигне окото…

— Господи, само ако знаеш колко съжалявам сега за това! — възкликна той.

Аз седях до нея и слушах воплите му от слушалката, която Динка любезно беше доближила до мен.

— Лъже! — безгласно промълви Динка, като ме гледаше изразително в очите. Аз кимнах.

— Стореното, сторено, вече не може да се върне назад — философски каза тя на глас.

— Че защо? Нима толкова много харесваш новата си работа? Нали помниш колко е хубав нашият колектив?

— И какво?

— Ами върни се!

— А дългът? — уточни Динка, като едва се сдържаше да не заподскача до тавана от радост.

— За какво говориш? Върни се и всичко ще бъде забравено, а разписките ще бъдат скъсани.

— Стига бе! Не е зле — подсвирна Динка. — Но има един проблем. Макар че, благодаря за предложението. Ще си помисля.

— Какво има да му мислиш? — паниката на Петруша беше толкова осезаема, сякаш беше при нас в стаята. — Приеми!

— Нали разбираш, работата за западна фирма е много престижна. Има задгранични командировки. Срещи с чужденци. Може и да се омъжа. А и заплатата е по-висока, отколкото при вас. Е, истина е, че се работи от ранни зори до късна вечер, но ти знаеш, че аз не се плаша от работа.

— Знам, знам, ти си чудесен специалист — нареждаше Петруша.

Бях потресена. Очевидно заплахата машинациите му да бъдат разкрити, напълно го беше лишила от здрав разум.

— Дай ми няколко дни да си помисля. Ще ти се обадя, става ли? — спокойно уточни Динка. Самообладанието и спокойствието й направо ме разбиваха. Ако бях аз, отдавна щях да съм увиснала на врата на Петруша.

— Не си ли съгласна? — трагично попита той.

— Трябва да си помисля — с железен глас го отряза Динка.

— Каква заплата получаваш там? — попита той с обречения тон на крал, на когото ще му отсекат главата.

— Ами три и триста, и какво? — предизвикателно отговори Динка и стисна юмруци.

— Давам ти три и петстотин — върна топката той. Динка се засмя.

— Много щедро.

— И ти опростявам дълга — опита се да изпревари амбициите й Петруша.

Аз друсах с последни сили Костя, който вече нямаше търпение да внесе своята лепта в разговора.

— И аз не знам — печелеше време Динка. — Разбира се, звучи примамливо, но…

— Без теб съм загубен. Тая безмозъчна счетоводителка изобщо не знае как се работи. Е, какво ще кажеш, разбрахме ли се?

— Не, не сме се разбрали — въздъхна Динка.

— Не?! — ахна Петруша.

— Ще ми дадеш още пет бона за това, че ще се върна и ще реша всичките ти проблеми. Ще ги реша така, че достопочтеният ти… авторитет (Динка очевидно искаше да каже задник) ще остане чист и неопетнен.

— Съгласен съм! — радостно възкликна Петруша.

— До утре, Пьотр Исмаилович. Ще бъда в кабинета и с готов доклад, в десет, както винаги — нежно и почтително изтърка Динка. — След това обаче ще отсъствам няколко дни, за да си предам работата в представителството. Разбирате, че изобщо не е лесно да се предаде счетоводството на такава голяма компания.

— Разбира се, разбира се — зачурулика Петруша и те най-накрая се разделиха напълно доволни един от друг. А по-нататък. По-нататък беше приказка. Динка се върна на работа и се настани отново в красивия си и прохладен кабинет, а след няколко дни се върна вкъщи с вид на заговорник.

— Обещаваш ли, че ще направиш това, което те помоля — с най-сериозен вид ме попита тя.

— И кога не съм правила това, което си ме помолила? — отговорих аз на въпроса с въпрос.

Струваше ми се, че след целия телефонен маратон съм изцяло подчинена на волята й.

Между впрочем, ние все още пазехме минителефонната централа. За всеки случай, ако някой реши да се обади да провери. Но така и никой не се обади. Очевидно Петруша наистина беше доволен, че всичко се е върнало по местата си и данъчните го оставиха намира, като ограничиха апетитите си до четири хиляди долара. (О, Дина, бях сигурен, че Вие ще се справите! Само Вие сте способна на такова нещо!) И вече не рискуваше да остане без уютното си местенце.

— Не, обещай ми, че ще го направиш! — не ме оставяше приятелката ми.

— Добре, обещавам — обречено кимнах аз, като се опитвах да отгатна в какво още ще ме забърка.

— В такъв случай, това е за теб — радостно изхихика тя и ми тикна в ръката сгънат на две лист хартия. Аз го разтворих и на пода паднаха няколко стодоларови банкноти.

— Какво е това? — не разбрах аз.

— Това ли? Пари. И по-точно — целева вноска в устройването на личния ти живот.

— За какво?

— Как за какво? — обиди се тя. — Нима не стърча тук до телефона да дезинформираш престъпно звънящите? Нима не съм отново в кабинета си благодарение на теб?

— Ами…

— Не ми отговаряй. Вече ми обеща, че ще направиш, каквото те помоля.

— Но какво трябва да направя?

— Ще заминеш на почивка. Сама. Без сина си. Някъде в чужбина, където е топло и има море. И там ще се изчукаш с всеки, с когото поискаш.

— Не искам…

— Недей да спориш. Като не искаш да се чукаш, просто ще си лежиш на шезлонга и ще си помислиш накъде ще поемеш за в бъдеще. Сериозно. Имаш нужда от почивка.

— Ами синът ми? Къде ще го дяна? — опитах се да възразя аз.

— Ще го оставиш на майка си — моментално реагира Динка.

Изведнъж си помислих, а защо не? Защо, наистина, да не замина например за Египет? И да си полежа на пясъка? След като прекрасният живот ми прави такъв подарък, би било глупаво да не се възползвам.

— Съг-лас-на съм — на срички произнесох аз.

Динка ме гледа известно време, като се опитваше да разбере дали наистина съм се съгласила толкова бързо, или трябва да ме попритисне още малко. Очевидно реши, че не може да ми се има доверие и ме накара веднага да се обадя на майка си и да уговоря всичко.

— Обади се — подаде ми тя телефона.

— Защо? После ще й се обадя. Мисля, че няма да ми откаже — мрънках аз.

— Обади се — застрашително смръщи вежди Динка. И аз веднага набрах номера на нашите съседи с молба да извикат майка ми. Мама дотича след около пет минути и дълго и радостно ахкаше и охкаше и питаше как е нашето момченце (нашето зайче, котенце, слонче и т. н.).

— Мамо, всичко е наред. Искам да отида да си почина сама. Ще можеш ли да гледаш Костя за няколко седмици?

— Разбира се, доведи го — без сянка на съмнение отговори майка ми.

Аз стрелнах Динка с очи, за да й покажа, че нямаше нужда да я безпокоим.

— Благодаря ти, мамо. До скоро — побързах радостно да прекъсна разговора аз. Само че не се получи.

— Дъще, ако знаеш какво стана? — изведнъж занарежда майка ми със странен тон.

— Какво? — Примрях аз. — Да не би да си болна?

— Не — с досада отрече тя. — Мъжът ти идва при мене.

— Какъв мъж? — обърках се аз.

— Да не би да имаш повече от един? — ехидно ме попита мама. — Константин, кой друг? Търси те под дърво и камък, а аз дори не ти знам телефона. Защо не ми остави новия ви телефон?

— Тук не можеше да се звъни. Правехме такива неща с телефона, че ми е трудно да ти обясня — промърморих аз и спрях. — Мамо, наистина ли Костя е бил при тебе? В Петльово?

— Ами да.

— Костя в Петльово? — не можех да повярвам на такова невероятно чудо. — И какво искаше?

— Нали ти казах, търсеше те. Но не ми каза защо. Страшно се ядоса. Крещеше, че не може млада жена с малко дете да изчезва така. Прочете ми цяла проповед. Както винаги, се държа високомерно. Беше с бели панталони и ги изцапа.

— Мамо, какво искаше все пак? — жално й се примолих аз.

— Не знам, дъще. Човек трудно може да разбере какво иска твоят надут пуяк. Винаги мисли само за себе си — смутено поясни майка ми.

— И какво? Тръгна си, така ли? — изплаших се аз. Господи, само ако знаех. Само ако можех да предположа, че Костя ще отиде в Петльово, че естетът Прудников ще се принизи до моето Петльово. Изобщо нямаше да мръдна оттам.

— Разбира се, че си тръгна. Ти какво си помисли, че ще остане да живее при мен ли? — засмя се мама.

Аз мълчах потиснато.

— Остави ти телефона си. Сто телефона — и стационарни, и мобилни, и всякакви. Нареди, щом се появиш, да му се обадиш веднага. Моментално.

— Защо мълчиш, мамо? Защо си мълчиш? — злобно съсках аз в слушалката.

Мама набързо ми продиктува стоте телефона, които бяха само четири. Два служебни, един мобилен и един домашен. Аз гледах листчето с телефоните на Костя и се опитвах да се успокоя. Но не беше толкова лесно. Тресеше ме като от малария.

— Успокой се, винаги съм знаела, че ще се върне — галеше ме по главата Динка.

— Нима? А преди друго говореше — заядох се аз. — Ами ако просто съм му потрябвала за нещо? Да му подпиша някакви документи.

— Вие нямате съвместно имущество. Какви документи ще подписваш? — опитваше се да ме вразуми Динка.

— Може просто да иска да се разведе.

— Да бе, и какво му пречи да го направи без теб? В кой век живееш?! През тази година, ако искаше, можеше пет пъти да се е развел с тебе. „Несъответствие в характерите, нямаме общо домакинство, не знам къде живее." И готово. На третия път те развеждат. Изобщо не му е трябвало да ходи до Петльово и да си лекьосва белия панталон. Сигурно е скъп.

— Наистина. Тогава какво? — нерешително мрънках аз. Имах нужда някой да ме прасне с весло по главата. Може би това щеше да ми помогне да дойда на себе си. Само че наоколо нямаше и помен от весло.

— Слушай, защо не вземеш да му се обадиш и да разбереш? — направи предложение приятелката ми. От което аз моментално се разтреперих като лист.

— Може би е късно — изложих, писукайки последните си аргументи аз.

— Късно ли? Девет и половина е. Да не си полудяла?

— Да! Да! И трябва да взема някакво хапче и да потъна в тежък сън — суетях се аз.

— Ами тогава ще му се обадя аз. Кой е домашният му номер? Ало, Костя? Здравей, обажда се Дина Дудикова. Помниш ли ме? Това е хубаво. Тук при мен седи и се тресе от страх една известна и на двама ни особа. Да й дам телефона ли? Ето, давам й го. — Тя ми тикна слушалката в лицето. Аз замрях и не можех да пророня и звук. Тогава Динка (ама че кобра) извика в слушалката:

— Тук е, но е онемяла.

А аз чух гласа на Костя, както винаги спокоен и делови.

— Полина?

— …

— Слушай, какви са тия детинщини? Там ли си?

— …

— Трябва да поговорим. Да се видим. Вече цял месец те търся.

— Защо? — едва чуто попитах аз. Защото с цената на титанични усилия се удържах да не се разплача.

— Разговорът не е за телефон. Може ли да дойда при теб?

— Ами… Тук е Дудикова — възразих аз, защото знаех отношението му към нея.

— В тая ситуация ще понеса всичко, не само твоята церберка с глава на счетоводител — почти с усмивка отговори той.

— Добре, ела — колкото се може по-спокойно казах аз, продиктувах му адреса и след като затворих, се разревах.

Динка отначало спокойно слушаше как изливам реки от сълзи, страхове, очаквания, надежди, мисли, опасения… След това отправи призив към съвестта ми, като посочи с пръст изплашения от риданията ми син. Аз не реагирах, защото, макар и да изглеждаше, че страдам, всъщност ми беше страшно хубаво, беше ми толкова спокойно и приятно да си поплача, че не можех и не исках да спра. Наистина ли Костя ще дойде тук при мен? Нима ще мога да му кажа, че още го обичам, че го сънувам нощем, че в сънищата си го викам и плача, защото не идва.

— Слушай, да не си бременна? — шашна ме Динка.

— Зааащо?

— Ами така ревеше тогава… след Денис — обясни тя.

— Да, но само ако е от Светия Дух — изтърсих аз и се разревах още по-силно.

Сълзите като голяма и буйна река отнасяха всичките ми проблеми, ставаше ми леко, леко, леко… докато накрая побеснялата Динка не донесе от кухнята кана със студена (и много мокра, мога да ви уверя) вода.

— За твое добро е! — възкликна тя и ми изля каната на главата. Известно време се пулех като риба на сухо. След това се разкрещях така, че сигурно са ме чули в съседния микрорайон. А след това, както може да се предположи, се звънна на вратата. Аз бях вир-вода.

— Как можа? Да допуснеш! Аз! В такъв вид! — съсках аз, но Костя вече беше влязъл в стаята и погледите ни се срещнаха.

Боже мой! Не може да се опише какво изпитах, като го видях. С прекрасните му тънки и стиснати устни, със слабото му тяло, за което не са страшни никакви палачинки, с острия и изразителен поглед на кафявите му очи. О, Господи, очите му са същите като на моя Костик. Боже, той е негов син! Със сигурност е негов син! Ето го отговора на всичките ми молитви! Ето какво значеше онзи странен сън преди раждането. Да простят на детето ми. Простили са му. То е син на Константин Прудников и това променя всичко.

— Даа, така си мислех, че ще заваря нещо подобно — промълви Костя, докато ме оглеждаше. Именно промълви, а не — каза или произнесе.

— Заповядайте, скъпи гости, не се стеснявайте — особено глупаво се подиграваше Динка.

— Може ли да остана насаме с мократа жена? — попита Костя стон, който изключваше отрицателен отговор.

— Съвсем не — отдаде му чест Динка.

— Защо? — Костя се обърна и я погледна.

— Защото аз, разбира се, ще изляза, но някой все пак ще остане.

— Кой? — глупаво попита моят ПП.

— Ами един млад мъж. В момента спи в кухнята.

— Детето ли? — прояви поразяваща досетливост Константин, след което се устреми към кухнята, където дълго, много по-дълго, отколкото бях готова да издържа, гледа спящия Костик. Гледаше го отдалече, след това се приближи малко, после съвсем и доближи очи до милото малко спящо личице. А аз се ядосвах ужасно, защото, както винаги, по изражението му изобщо не можеше да се разбере какво мисли. Мозъкът му винаги е бил засекретен обект.

— Ами аз тръгвам — тихичко подхвърли Динка.

Аз кимнах и вратата се затвори. Двамата с Костя останахме сами. Или по-точно — аз останах сама с двамата Костя.

— Знаеш ли, много мислих за всичко, което се случи — след дълга пауза заговори мъжът ми. — Тогава заминах. Динка ми се обади и аз веднага след като разбрах, че си родила, си подадох оставката и заминах на работа в Европа. Канеха ме отдавна.

— Това е страхотно — казах аз, просто за да кажа нещо. Мисълта, че Костя в момента работи в Европа, изобщо не ме радваше.

— Нямаше нищо страхотно. Там направо се побърках. Половин година убеждавах себе си, че изобщо не ме интересуваш, дори мислех да се разведа, но така и не потърсих адвокат. После още половин година убеждавах себе си, че ти не се интересуваш от мен.

— Това не е вярно — възмутих се аз. — Без теб ми е ужасно зле. Беше ми много трудно.

— Защо?

— Защото съм свикнала с теб — изведнъж, не знам защо, изтърсих аз. Ами ако му кажа, че го обичам, а той си тръгне. Изведнъж се изплаших.

— Ами… аз също съм свикнал с теб. И с детенцето — изведнъж в гласа му се прокрадна болезнена нотка. Костя се стресна и погледна към спящия си син. Към нашия син. — Но си мислех, че ще отвикна. Нали хората оставят цигарите.

— Да бе — усмихнах се аз — аналогията ти си я бива.

— Ходих и при майка ти, защото ми казаха, че живееш при нея. Беше ужасно, но отидох, за да видя детето. Изведнъж реших, че е страшно важно да разбера на кого е. Ами ако е мой, тогава… и аз не знам… ще се грижа за него и всичко останало…

— Разбирам, разбирам.

— Но теб те нямаше — Костя махна с ръка. — Нямаше те.

И ми стана толкова мъчно, толкова обидно, че се нахвърлих върху майка ти и започнах да я упреквам.

— Знам — кимнах аз. — Тя ми каза.

— Казала ти е? Ще трябва да й се извиня. Там с невероятна яснота разбрах, че съм отишъл, за да видя теб. ТЕБ. И много се изплаших.

— Защо? — натъжих се аз?

— Защото изобщо не искам да те обичам. Но… става така, че те обичам. И макар че ми изневери, тази година без тебе, беше ужасна. Бях толкова самотен, че думите ти за това, че изневярата е решение, взето от двама души, ми се видяха резонни. И че аз също съм виновен по някакъв начин.

— Не, не! Само аз съм виновна — занареждах аз, защото това, което каза, беше повече от достатъчно. Не можех да повярвам, че го чувам от неговите уста.

— Престани. И аз съм пълен глупак. Там лежи и спи синът ми — той отривисто посочи към Костик. — А на мен ми е все едно кой е биологичният му баща. Мислех, че това е важно и че ще го разбера, щом го погледна. Само че нищо не разбрах.

— То е, защото спи.

— Няма значение. Чаках го много години и няколко месеца. Ужасно е, че не съм го виждал толкова време — сърдито мърмореше мъжът ми, а аз тайно си бършех сълзите, защото разбирах — той е дошъл, за да остане. За да ни прибере и отново да бъдем заедно.

— Какво ти става? Плачеш ли? Ох, Господи, пак ли плачеш? Ох, колко се изморих от тоя плач, още докато беше бременна.

— Има само един начин това да спре — усмихнах се аз.

Костя нерешително пристъпи от крак на крак, след това кимна, доближи се до мен и ме целуна. Аз останах, притисната към него, усещах аромата на тоалетна вода „Фаренхайт" и разбирах, че тази миризма, излъчвана от кожата на точно този мъж, е единственото, което не ми достигаше за пълно щастие. Стори ми се, че стояхме така цяла вечност. Но вечността свърши, защото на кухненското диванче се размърда синът ми. Тоест, нашият син. Той отвори прекрасните си спокойни, същите като на баща му, очички и веднага се разрева. Има си хас. Някакъв чужд (в неговите очи) мъж е стиснал в обятията си неговата любима мама и я целува. До настоящия момент този разкош беше позволен само на него.

— Ох, извинявай, Костик се събуди. Ей сега идвам — аз се засуетих и взех съкровището си на ръце. А мъжът ми застина с отворена уста.

— Кой? Кой се събуди?

— Костик. Ти какво, не знаеше ли? — останах изумена аз. Константин Прудников взе сина си от ръцете ми и дълго гледа очите и чертите му, като трудно прикриваше възхищението си, макар че Костик-младши ревеше като заклан. След това рязко ми подаде сина ни, закри лице с ръце и изръмжа: — Аз съм глупак!

— Така е — съгласих се аз. — Защото не познавам никой по-умен и по-прозорлив от теб. И след като самият ти смяташ, че си глупак, значи е така.

ЕПИЛОГ

Казват, че да изживееш един живот, не е като да прекосиш поле. Напълно съм съгласна. Аз не успявам да водя безгрешен живот. Непрекъснато допускам грешки, които съм могла да избегна и попадам в ситуации, които трудно могат да бъдат определени като еднозначни. Костик може и да е прав, като ме нарича „ходещо недоразумение", но независимо от това не може без мене. Той ми го каза и оттогава не е спрял да ми го повтаря. А аз — аз намерих своя прекрасен принц. След толкова съмнения и перипетии пак стигнах до извода, че Константин Прудников е истински Прекрасен Принц. Макар че не, Константин Прудников е истински крал, защото званието „Принц" вече се пада по право на по-младия Прудников — Константин Константинович. Нашият малък принц, който според твърденията на свекърва ми е точно копие на баща си Костик, когато е бил малък. Тя е права. Невероятно как успях да родя абсолютно същото тъмнооко, мърморещо, надменно, кльощаво и изключително умно дете? Оказа се, че всичко в живота може да се случва с абсолютна точност, но наобратно. Че очевидното може да бъде неправилно, а глупавото — мъдро. Глупашката ми постъпка, когато неясно защо си признах пред Костя за изневярата, беше — или поне изглеждаше, като най-идиотската постъпка на света. Но ви давам честната си дума, че животът без лъжа се оказа изключително лек и приятен, че направо се плаша, като си помисля, че можех да си премълча. Да си премълча и да се окажа с разпадащ се брак в отвратително жилище, където не можеше да оцелее и хлебарка. А сега двамата с мъжа ми се сдобихме с малко уютно двустайно апартаментче, близо до спирката на метрото „Пражка". Оказа се, че през изтеклата година, след краха на пирамидите с покупките на зелено, цените на жилищата са паднали толкова много, че най-накрая и ние след толкова години митарства по чужди квартири имахме пари за собствен дом. Дори не се наложи да теглим кредити. Което само по себе си е чудо. И това не беше единственото чудо, което ни се случи, след като Константин-старши (сега непрекъснато ми се налага да правя тия уточнения „младши", „старши", но дори ми е приятно) триумфално влезе в жилището на Дудикова. Най-удивително беше това, което ни се случи, след като най-накрая заминахме на почивка в Египет.

— Идеята изобщо не е лоша — съгласи се той. — Един втори меден месец няма да ни е излишен. Дали да не вземем и детето?

— Само това не! — противопоставих се аз. Разбирам, че не си го виждал и си готов с часове да го друсаш на коленете си… но аз се грижа за това момченце цяла година и честно да ти кажа, вече ми писна от воплите му. Все някак ще издържи десет дни без майка си.

— И без баща си? — повдигна вежда Костя.

— И без баща си. Всъщност, тепърва ще трябва да свиква с баща си.

— Бъди сигурна, че след по-малко от година двамата с него ще сме най-добри приятели — увери ме съпругът ми.

Какво пък, ще видим. А засега подло изоставихме синчето си и потеглихме към Шарм ел Шейх, където силното слънце ни изгори раменете и ни обели носовете. Червено море ни намигаше от дълбините си с разноцветни риби, а огромното легло в апартамента ни за младоженци ни позволи да наваксаме пропуснатото през изтеклата година. Никой не ни обезпокои, което не беше учудващо, защото така и не казахме на никого къде отиваме. Но истинското ни щастие, истинското ни утро след хепиенда започна, когато един приказлив арабин на развален руски ни каза, че както „който не е видял Москва, не знае какво е красота", така и „който не се качи на планината на Мойсей, напразно е дошъл в Египет". С други думи, чухме красивата (и както се изясни по-късно, много популярна) легенда за това, че Господ прощава греховете на всички християни, които посрещнат изгрева на планината Синай.

— Аз имам много грехове! — възкликнах аз. — Трябва спешно да се кача в планината.

— И аз имам някой и друг — с въздишка се съгласи Константин. Трябва да ви призная, че това си беше истинска картина на Репин „Сандвич с масло". Огромната тълпа от желаещи да си пречистят съвестта по такъв нетрадиционен начин напълни два автобуса в тъмна нощ. След това ни подгониха като стадо в тъмнината — само на светлината на мъждиви фенери, докато не стигнахме до свещения древен калдъръм на манастира „Света Екатерина". Мисълта, че по тези земи са бродили библейски персонажи и че някъде в тъмата зад величествените каменни стени расте вечният трънен храст, беше омагьосваща.

— А къде е планината? — попита Константин.

— Там — леко махна нагоре нашият екскурзовод.

И тръгнахме. Не помня на каква надморска височина беше. Костик знае. Мога само да кажа, че беше много по-високо, отколкото трябва за нормален жив човек със сандали на висок ток. Бяха ни предупредили да се облечем удобно, но аз не обърнах особено внимание. Когато, ридаейки вътрешно, попитах няма ли друг начин да стигна до върха, любезно ми предложиха да се кача на камила.

— Разбира се — радостно потрих ръце аз.

Само че се бях объркала. Оказа се, че трябва да седя на височина три метра между гърбиците на животното, което се движи по ръба на пропастта и всеки момент можеше да рухне в бездната. Излетях от гърба на камилата почти в несвяст. След което стиснах зъби и потеглих нагоре, без да обръщам внимание на протритите си до кръв крака и скъсаните каишки на скъпите си красиви сандали.

В пълен ступор стигнахме по издялканите от монасите стъпала до върха (където всичко беше ужасно мръсно) и клюмайки сънено с нос, зачакахме опрощението на греховете си. Имаше страшно много желаещи и затова беше възтесничко.

— Погледни — прошепна Костя изведнъж и ме бутна по рамото.

На юг се съмва изведнъж. В момента, в който първите лъчи на слънцето осветиха хоризонта, разбрахме, че се намираме на най-красивото и невероятно място. Бяхме на върха на света. Хората замръзнаха в ням възторг, наблюдавайки ширналите се пред нас планини, синьото море и огненото кълбо на слънцето, оцветило всичко наоколо в багрите на неописуема красота.

— Боже! Това е най-прекрасното нещо, което човек може да преживее — въздъхнах аз и си помислих, че за такова нещо си заслужаваше да си протрия и ръцете до кръв. В края на краищата имах много големи грехове…

— Обичам те — прошепна Костя в ухото ми и ме притисна към себе си. След това, докато слизахме надолу, така и не се разделихме. Вървяхме до манастира прегърнати.

— Младоженци ли сте? — попита ни на английски някакъв старец в черно монашеско расо.

— Нещо такова — отговори му Константин.

Мисля, че точно на това му се казва Божи промисъл. Някъде на другия край на света някакъв старец на чужд език ни попита:

— Венчани ли сте в църква?

— Още не — усмихна се Костя. — Но много искаме.

— Искате ли да ви венчаем тук? Не е скъпо и ще ви остане спомен за цял живот — предложи старецът.

Ние примряхме. На мен от възторг, така да се каже, ми спря дъхът. И само след два часа, веднага след службата, същият този старец, който се оказа свещеник в присъствието на двама, потресени от отговорността, която поемат, членове на нашата група ни венча зад стените на древния и свещен православен храм „Света Екатерина".

— Невероятно — прошепнах аз, когато взе халките и после пак ни ги сложи, вече осветени от молитвата му. Трябва ли да ви казвам, че след това изобщо не се съмнявах, че двамата с Костя ни чака дълъг и щастлив живот.

Между другото, и при Динка Дудикова всичко е наред. Тя успя да се закрепи отново на почетната си длъжност на главен счетоводител в медицинския център. И пак можем да се срещаме в нашето кафене и да обсъждаме всевъзможни клюки.

Ето например една от последните. Жената на Денис го е напуснала и той ходи окаян из клиниката и досажда на момичетата, като ги кани да прекарат заедно вечерта. Само че благодарение на усилията на Динка домашните му забавления със садистичен уклон са известни на всички… Макар че кой знае, може и да си намери някоя мазохистка. И да си заживеят щастливо. На мен лично ми е трудно да си представя, че има жени, които се възбуждат от вида на юмрук, насочен към носа им.

Скоро ми се обади Аллочка и ми каза, че НН пак е изплувал на повърхността, и то как! Като единствен туроператор за суперлуксозна верига хотели в Тунис. Така че, ако искам, за него ще бъде удоволствие… В общи линии всичко си идваше по местата.

Не ме интересува особено какво ще стане в бъдеще. Честно казано, се чувствам толкова добре в настоящето си, че по-добре не може и да бъде. Или пък може? Всичко стана много по-лесно, след като Костя научи за ролята на Динка около раждането на нашия син и започна да я обожава и да я кани у нас по всяко време на денонощието. Тъй като вече си имаме собствено жилище, сега често в нашата кухня се събира компания в тесен кръг (Аз + Динка + Аллочка + нечии допълнителни приятелки), за да хвърлим картите и да видим какво ни чака зад ъгъла. Разбира се, това е само за забавление, но понякога… понякога ми се струва, че наистина виждаме бъдещето, което някой ни демонстрира не за друго, а за да успеем да се подготвим.

Наскоро на Динка й предсказаха, че я очакват глобални житейски промени. И то в личния живот. Защото… й предстои да роди дете (картата „Щъркел носи малко в гнездото си"). За такова нещо, наистина е по-добре човек да бъде подготвен предварително. Можете ли да си представите каква майка ще бъде Динка?! Аз не мога. Но може би точно това е и най-интересното. Това, което ни очаква в бъдеще.