Изпепелени

Партридж Хапче

Партридж се втурва по коридора на жилищната си сграда, пришпорван от адреналина. Иска му се да удари Форстийд по същия начин, по който го направи с Арвин Уийд, но от това не би имало голяма полза. С Форстийд трябва да се държи рационално – твърдо, непреклонно и спокойно.

И по дяволите, кой изобщо е Арвин Уийд? Уийд му помогна да осъществи убийството и въпреки това, продължава да изпълнява желанията на един мъртъв човек. Но тогава Партридж си спомня времето, прекарано в тайната стая на баща му. Дали и той просто не изпълнява желанията на мъртвия си баща?

Бекли подтичва, за да върви едновременно с него. Не разговарят помежду си. Партридж изкрещява надолу по коридора към пазача, който стои пред вратата:

– Форстийд тук ли е?

– Още не – отвръща пазачът и му отваря вратата.

Партридж и Бекли влизат във всекидневната, където един доктор дава инструкции на някаква медицинска сестра.

– Гласингс тук ли е? – пита Партридж.

– Здравей, Партридж – поздравява го докторът.

– Къде е той? – пита Партридж, подминава ги и тръгва по коридора към спалните.

Чува как Бекли нарежда на доктора да остане на разположение.

Партридж не е сигурен защо, но очаква да са сложили Гласингс в неговото легло. След това чува остра кашлица, идваща от старата спалня на баща му, чиято врата е държана винаги затворена, откакто беше пристигнал тук след смъртта му.

Той отива до вратата, слага ръка върху дръжката, но не я завърта. Застива на мястото си, разтревожен за момент дали баща му не е от другата страна. Все още му се струва, че Уилъкс е жив и няма да се изненада, ако го намери да седи в леглото си и да чете доклади с възглавници, подпъхнати под гърба му.

– Спри – казва си Партридж на глас. – Той е мъртъв. Той е вече мъртъв.

Завърта дръжката и отваря вратата. Стаята е осветена само от една лампа на нощната масичка. Гласингс трепва, сякаш очаква някакви непознати, които ще го измъчват.

– Само аз съм – казва Партридж.

Лицето на Гласингс е смазано, ръцете му са покрити със синини. Сега и двата му крака са в гипс, подпрени върху възглавници, които да ги държат по-високо от сърцето му. Стаята мирише на мехлеми и тампони със спирт. Дишането му е плитко и изострено. Той накланя главата си, за да може да вижда изпод подпухналите си клепачи.

Партридж се приближава до леглото и сяда на ръба. Странно е да вижда изпочупеното и пребито тяло на Гласингс в леглото на баща си, а главата му, облегната върху неговите възглавници.

– Ще останеш тук с мен, докато се възстановиш напълно.

Гласингс отваря уста и прошепва:

– Няма да се възстановя.

– Разбира се, че ще се възстановиш.

Но Гласингс не изглежда просто пребит. Той изглежда дребен и болен. Партридж вече се безпокои дали учителят му не е прав.

– Не сме били тайна – казва Гласингс. – Той е знаел през цялото време кои сме.

– Баща ми е знаел за Сигнус? За теб?

Гласингс поклаща глава. Той отново се закашля, присвивайки се от болката в ребрата.

– Не бързай – успокоява го Партридж. – Можем да говорим по-късно. Трябва да се почувстваш по-добре.

– Не – възразява Гласингс с разкривено от болка лице. – Сега. Трябва да разбереш това сега.

Гласът му е дрезгав и едва доловим.

– Добре – съгласява се Партридж. – Кой знаеше?

Гласингс си поема дъх с хриптене:

– Форстийд.

– Форстийд е знаел за Лебеда?

– Той ни е оставил да действаме. Защитавал ни е, без да знаем за това.

Партридж се сеща за хапчето в джоба си, точно преди да убие баща си, спомня си как го докосваше с върховете на пръстите си.

– Хапчето.

– Мислехме, че сме го откраднали ние.

– Но открадването му е било по-лесно, отколкото сте очаквали – казва Партридж, – защото Форстийд е искал да го откраднете, искал е да ми го дадете. Искал е да убия баща си – Партридж се изправя и поглежда към спалнята на баща си. Трудно му е да диша и му се гади. – Форстийд е искал да убия баща си. Искал е баща ми да умре и аз свърших това вместо него – той чува гласа на Бекли във всекидневната, а след това и гласа на Форстийд. През гърдите на Партридж преминава гореща вълна. – Опитвал се е да застане начело. И тогава, в последния момент, баща ми прехвърли властта на мен.

– Иска да ликвидира и теб – казва Гласингс, протяга се и сграбчва ръката на Партридж, вкопчвайки се здраво в нея, преди да се отпусне.

– Откъде знаеш?

– Той самият ми го каза. Не мислеше, че ще се измъкна жив. Той мисли – продължава Гласингс, опитвайки се да укроти дъха си, – че ще му е по-лесно да премахне теб, отколкото баща ти.

Гласингс е прав. Уилъкс беше човек с власт, до който не се стигаше лесно. От своя страна, Партридж се чувства напълно уязвим. Той стиска юмруци и после разтрива слепоочията си. Господи! Какво, по дяволите, щеше да прави?

– Провалих те – признава Гласингс.

– Не, не си – Гласингс дълго време играеше ролята на баща на Партридж. Той си го спомня с папионка, когато придружаваше момчетата по време на танците и когато се срещнаха под сцената на аудиторията на академията. Партридж никога не беше имал бащата, когото беше искал.

– Какво щеше да направиш, ако беше на моето място? – пита го Партридж. – Кажи ми.

– Съветите ми не ги бива – поклаща глава Гласингс.

– Просто ми кажи нещо – каквото и да е.

– Не му позволявай да разбере, че ти знаеш. Атакувай го, когато най-малко очаква. Прави се на глупак.

Партридж кимва:

– Като се има предвид какви оценки получавах по История на света, това не би трябвало да е много трудно.

Гласингс се опитва да се усмихне, но подутото му лице не му позволява да го стори.

– Почини си – Партридж се оправя към вратата.

– Можеш да се справиш с това – казва Гласингс.

Партридж опира за момент челото си върху края на отворената врата, опитвайки се да успокои нервите си. Той чува ниския и шумен смях на Форстийд. Дали докторът не е казал нещо смешно? Или Форстийд се смее на собствените си шеги? Гласингс вярва в Партридж. Той трябва да не забравя това и да не позволява тази мисъл да го напусне. Не му остава друго.

Партридж се готви да излезе през вратата, но първо се сеща за още един въпрос.

– Хапчето е било създадено така, че да се задейства в определен момент и да бъде непроследимо – казва Партридж. – Някой открадна ли го за вас?

– Да – отвръща Гласингс. – Някой, който е на наша страна.

– Кой?

– Арвин Уийд.

– Не, грешиш.

Гласингс затваря очи и поклаща глава.

Дали Уийд е помогнал, защото е наистина на страната на Сигнус, или е бил къртица, работеща за Форстийд? В края на краищата някой е снабдявал Форстийд с информация и това, че Уийд е откраднал хапчето за тях, изглежда твърде удобно. Във всеки случай беше ударил Уийд в лицето. Партридж си спомня глупавата, самодоволна усмивка, която беше видял на лицето на Арвин при излизането си от стаята. Дали Уийд го е отвел при Гласингс, за да го спаси, като същевременно се е опитвал да създаде впечатлението, че е верен на Форстийд?

– Уийд? – пита Партридж. – Сигурен ли си?

– Уийд – потвърждава Гласингс.